Учението на Bo Yin Ra

# том_01 КНИГА ЗА ЦАРСТВЕНОТО ИЗКУСТВО

# том_02 КНИГА ЗА ЖИВИЯ БОГ

# том_03 КНИГА ЗА ОТВЪДНИЯ СВЯТ

# том_04 КНИГА ЗА ЧОВЕКА

# том_05 КНИГА ЗА ЩАСТИЕТО

# том_06 ПЪТЯТ КЪМ БОГА

# том_07 КНИГА ЗА ЛЮБОВТА

# том_08 КНИГА ЗА УТЕХАТА

# том_09 КНИГА ЗА РАЗГОВОРИТЕ

# том_10 ТАЙНАТА

# том_11 МЪДРОСТТА НА ЙОАН

# том_12 ПЪТЕПОКАЗАТЕЛИ

# том_13 Призракът на свободата

# том_14 ПЪТЯТ НА МОИТЕ УЧЕНИЦИ

# том_15 МИСТЕРИЯТА НА ГОЛГОТА

# том_16 КУЛТОВА МАГИЯ И МИТ

# том_17 СМИСЪЛЪТ НА ЗЕМНИЯ ЖИВОТ

# том_18 ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА

# том_19 ВЪРХОВНАТА ЦЕЛ

# том_20 ВЪЗКРЕСЕНИЕ

# том_23 БРАКЪТ

# том_24 МОЛИТВАТА

# том_25 ДУХ И ФОРМА

# том_26 ИСКРИ МАНТРА ПРАКТИКА

# том_27 ДУМИ ЗА ЖИВОТ

# том_31 ПИСМА ДО ЕДИН И МНОЗИНА

# том_32 ЗАТВОРЕНА ГРАДИНА

# том_33 ЗА СЕБЕ СИ

# том_36 ОКУЛТНИ ЗАГАДКИ

# том_37 КОДИЦИЛ КЪМ МОЕТО ДУХОВНО УЧЕНИЕ

# том_39 ЗА БЕЗБОЖИЕТО

# том_40 ДУХОВНИ ВЗАИМОВРЪЗКИ

# том_42 СЪБРАНО Том I

# том_01 КНИГА ЗА ЦАРСТВЕНОТО ИЗКУСТВО

Част I

СВЕТЛИНАТА ОТ ХИМАВАТ И СЛОВОТО НА УЧИТЕЛИТЕ

# Предисловие 1

# Светещият към търсещия

# Жътвата

# Безкрайно разноликият Един

# Познай себе си

# За духовните Учители

# Опасностите на суетността

Част II

ИЗ СТРАНАТА НА СВЕТЕЩИТЕ

# Прагът

# Въпросът на царя

# Странстването

# Пасхална нощ

# Съединение

Част III

ВОЛЯ ЗА РАДОСТ

# На всички, които се стремят към Светлината!

# Учението

# Финал

# Предисловие 1

Глупаво е да се мисли, че свидетелството за висшия опит на най-мъдрите представители на дадена раса може да се намери в писмеността на някой народ от тази раса.

Още по-глупаво е безрезервно да се приема, че е достатъчно само да се преведат точно всички текстове на такава една книжовност, за да може уловените в тях искри светлина да се съхранят по този начин за собствената раса, – за собствения народ.

Наистина: – откак Земята се върти около Слънцето, за всичко живо светлината е изгрявала от изток, – и още от времето на първите опити на човека да намери себе си най-умелите търсачи са живели на изток.

Но едва неизказано малка част от онова, което тези мъдреци са намерили, е влязла в творчеството на народите от тяхната раса. –

Съкровена тайна – дори за "свещените писания" – е оставало онова, което винаги ще си остане тайна за всички, които не го изживеят в себе си!

Тази книга има за цел да научи преживяващия да постигне такъв опит по присъщия на самия него начин.

Дадените тук учения се коренят в непоклатимите основи на вечната Действителност.

Но тези учения не са самоцелни и не се стремят към създаването на някакви "догми", те са само необходимо пояснение.

Едва когато търсещият стигне чрез тях до вътрешно преживян опит, той ще ги е овладял. –

СВЕТЛИНАТА ОТ ХИМАВАТ И СЛОВОТО НА УЧИТЕЛИТЕ

ТЪРСИШ ЛИ СВЕТЛИНАТА, ЗНАЙ,

ЧЕ ТВОЯТ ПЪТ Е ЗАКРИЛЯН ОТ СВЕТЕЩИТЕ ВЪВ ВЕЧНИЯ ДЕН!

# Светещият към търсещия

Ще ти говоря за оня Път, който сам аз извървях!

Ще ти посоча оня Път, в който самият аз се превърнах.

Бях стигнал толкова близо до Слънцето, че то покриваше цялото небе.

Всичко бе в пламъци, под мене и над мене.

Аз бях друмник по Пътя към Светлината и преди да се усетя, сам се превърнах в Път, без да имам избор...

И превърнал се в Път, аз полетях като стрела към целта: – сам изгорях в пламтящото Слънце.

Така аз станах пожар и сияние.

Сам себе си изгарям в своята огнена Светлина: – как тогава да не искам всичко да стане Светлина и Огън!

Всички Слънца горят в същата тази Светлина!

Който е станал Слънце, изгаряйки, той е съединен с всички Слънца. –

Ти не знаеш Светлината на кои Слънца те озарява чрез моята Светлина!

Недей прокарва произволни граници!

В Светлината всички произволни граници изчезват. –

Търси Светлината в Слънцата и Слънцата в тяхната Светлина !

Възлюби малко Светлината във всяко светило, о ти, който търсиш!

Искаш ли да се доближиш до Светлината, престани да се съпротивляваш!

Всичко в теб е все още съпротива!

Всичко в теб е все още говор: – затова не чуваш...

Всичко в теб е все още поглед: – затова не можеш да виждаш...

Наложи си мълчание и съсредоточи погледа си, за да те навести Тишината!

Само в беззвучната Тишина можеш да чуеш вечното Слово! –

Ала ти си изпълнен още с хиляди съпротиви, които се борят с други хиляди.

Не си още свободен в себе си!

Не си още изпълнен със свободна от всякакви желания воля да извървиш с мен своя път към Светлината.

Началото: – Прабитието, – твори от себе си Прасветлината, а Прасветлината твори Словото.

А Словото има Светлината на Живота, и Светлината свети в Словото, което твори "Отца": – прадуховния Човек – в дълбоката Тишина на Вечността, която и днес е такава, каквато във всяко време е била и винаги ще бъде.

Което ние ти възвестяваме от Словото, не е измислено от човешки мозъци...

То е откровение на Вечността и няма нищо общо с измислени земни мъдрости.

Което тук получаваш, е Светлина от Словото!

В Словото всички ние, на които дължиш тези думи, сме обединени в познание и съзнание.

Ние творим духовнообусловен ред чрез Словото: – в хаоса на измамните отражения, които се тълпят и взаимно се изтласкват по повърхността на непрекъснато вибриращи, стремящи се към най-външното силови вълни.

Когато поучаваме, ние учим как нас самите да разпознавате.

Само чрез преживяното от нас учение можем да разкрием пред очите ти живата Светлина, без изначалният и блясък да те ослепи.

Стремиш ли се към Светлината, трябва да се научиш да вярваш!

Да вярваш, ще рече: да развиваш сила чрез която да събудиш по-висша сила.

Дори само думите, изпълнени с вяра, могат да развият сила, но не само в думи трябва да се учиш да вярваш.

Вярата е воля!

Според вярата ти ще се сбъдне, което с воля си поискал!

Каквато е вярата ти, такива са и твоите сили!

Твоята собствена сила само може да освободи за тебе действието на всички по-висши помагащи сили!

Стремиш ли се към Светлината, научи се да се молиш!

Когато се молиш, моли се преди всичко за криле! –

Знай: има криле, които те издигат по-високо от крилете на орела...

Има криле, които те издигат над всички звезди.

За такива криле се моли, когато искаш да се молиш!

Всяка друга молитва се превръща в светотатство, ако не се молиш в себе си едновременно и за тези криле. – –

Който се моли за криле, нему те наистина биват дадени...

Ако действително искаш да летиш, ще ти пораснат криле!

Още докато се молиш, ти ще бъдеш въздигнат!

И после, о търсещи, събори фалшивите богове, ако искаш да се доближиш до Единствения, Вечния: – до своя жив Бог!

Твоят Бог е в теб самия и само в себе си можеш да го постигнеш!

Само в теб самия може той да се роди за тебе...

Само в теб самия може да стане доловим за теб!

Недей да търсиш никакъв "бог" извън Бога в тебе!

На никой друг "бог" недей да служиш!

Чуй прастарите, погрешно тълкувани слова!

Чуй ги с ново разбиране!

Чуй с тръпнещо сърце: –

"А3" – "съм твой Господ!" – говори твоят Бог...

"Недей да търсиш други богове!" –

"Недей си създава никаква представа, за да си сътвориш един "бог", който като чудовищна карикатура на самия тебе, остава в едно от тебе само обусловено битие дотогава, докато самият ти не се отделиш от земното! – – "

Тук, о търсещи, ти си изправен пред началото и вечно несвършващия край на всяка истина!

Блажен ся, ако осъзнаеш какво имат да ти кажат словата на онзи, чийто Бог някога така му бе говорил. –

Неслучайно ти разкрих аз тук сътворения от Вечността смисъл на тези думи!

# Жътвата

Нека покрием с було всички думи, които последните поколения често пъти са смятали за казани от нас.

Така ще е по-добре, защото доста от онова, което би трябвало безогледно да изплевим, ако пожелаем да очистим до последния бурен семето, посято от нас във всяко учение, изисква особени грижи.

Нашите духовно "по-млади" човешки братя – и сестри – боравят с далеч по-къси времеви периоди от нас.

Така мнозина са се почувствали призвани да помогнат на делото, което е възложено на нас.

Как обаче биха се ужасили от хода на нашата дейност тези "разпалени, но не злонамерени" хора, ако знаеха, че днес ние сме още в началото на нашето дело и считаме за едва започнато онова, което за тях отдавна вече изглежда приключено...

Ние хвърляме семе в разораната земя.

От вас зависи дали семето ще може да покълне! –

Гледайте да не оставите лакомите птици да изкълват зърната преди още те да са пуснали корен и стъбло!

Пазете онова, което ви се поверява!

Мнозина са принудени да седят на тъмно и мнозина са принудени да живеят в сянка, защото дните са мрачни: – те поглъщат Светлината.

За онези обаче, които и нощем са будни, слънцето ще изгрее на среднощното небе!

За тях ще дойдат жътвари, за да овържат класовете в снопи!

А след това ще дойдат облечени в бяло пастири и ще съберат с флейтите си своите стада!

Тогава всеки, който търси водач, ще го намери!

А водачът ще го поведе, през челичените порти и по пътя сред пустинята, към висините на Химават!

Там слънцето се къпе в Светлината и земята губи своята тежест.

Там небето е вечен пожар и всички звезди горят ярко в неговата светлина.

Всичко зряло за огън, там става пламък и вечно сияние...

Доста много обаче е все още зелено и пропито с влага.

Така то се противи на огъня, – расте, увяхва и изгнива. – –

Безпогрешно откриват вечните Отци храна за светлия огън.

Звезди след звезди запалват те в искрящия пожар...

Чуй! – да се запалиш, да запламтиш, да светиш, или: – да изгниеш, – – едно от двете е твоят жребий!

Стремиш ли се да избягаш от него, ти си само подведен от собствената си глупост!

Ти можеш да избираш единствено между тези две възможности!

Който дръзва да мери собственото си мнение с вечната Божия премъдрост, той пречи на Делото, което ние имаме задължението да извършим тук на земята.

Той скверни Светлината, озаряваща земята, и съгрешава срещу Духа, от който самият той има живот.

Горко на човека, който така кощунствено поставя своите мисли на мястото на Словото!

Преди световете да възникнат, бе Словото и в него – Светлината като познание на Словото.

Не чрез мислене е достъпно за човека това познание, защото мисълта е само слуга на Словото.

Който иска да получи светлия Дар Божи, нека заповяда на слугата да мълчи!

Ние творим делото на най-вътрешния Изток: – делото на светлия Ден на Вечността.

Ние трябва да разтворим душите за живата Светлина.

Който търси сигурно водачество, нека съхрани словата ни дълбоко в своето сърце!

И ние ще сме близо до него дори ако живее накрай света.

Ние сме родени в този земен живот като пратеници на Синовете на Прасветлината: – на Отците на Светлината в Словото...

Чрез нас Светлината в Словото от хилядолетия е ставала все отново и отново човешки достъпна за хората, без да заслепява очите на смъртните.

Ние живеем в плът Живота на Вечността.

Който бъде поведен от нас по тясната пътека, водеща към нашето царство в Духа, той върви към своето собствено Битие във Вечността.

Ние водим към звездите на вечния Живот, които са едно с нас – родени от субстанциална Светлина – живеещи в Светлината, която винаги е била, винаги е и никога не може да угасне.

Премалцина сме ние, въплъщаващите на земята това прастаро единство на волята.

Мнозина сме обаче с ония, които преди нас са носили същото бреме, и с ония, които след нас ще го носят.

Нас не ни делят и не могат никога да ни разделят неща като народност, нация, роден език или отдалеченост в пространството и времето, въпреки че всеки от нас запазва земните особености на своята раса.

В самите себе си се прекланяме ние пред Онова, което се стреми да се разкрие чрез нас...

Ние сме се отказали да бъдем каквото и да било освен Негово саморазкритие в света на видимостта.

Ние сме абсолютно единство в самите себе си и нашето земно, тленно тяло ни е само оръдие в света на възникването и отмирането.

Никой от нас не е настоявал да стане това, което, без да знаем, сме били и продължаваме съзнателно да сме.

Открай време ние сме били избрани от единствените, които могат да избират, и сме поели върху себе си дълга на избраници като тежко, свято бреме.

Всеки от нас си спомня с ужас деня, когато като земен човек е осъзнал задълженията и отговорностите, на които от хилядолетия вече е бил обречен в Духа...

Навсякъде, където живее някой от Нашите, се извисява един от духовните ни Храмове.

Никой от нас не дава чрез словото си учение, основано единствено на субективно познание.

Чрез словото на поучаващия говорят в обединение всички действащи от вечната Прасветлина.

Напразни са опитите който и да е от нас да бъде отделян по някакъв начин от своите духовно свързани с него братя!

Ние не можем да бъдем разделени и от смъртта, защото всички живеем един в друг, проникнати един от друг, – независимо дали сме още в земно тяло, или вече сме го напуснали.

Ние сме се издигнали над мисленето и съзерцанието и сме намерили царството на най-простите знаци: – Страната на Действителността.

Там живеем и оттам действаме ние, най-вътрешно свързани, дори когато се налага да преодоляваме хиляди мили, ако искаме да се срещнем в земните си тела.

Който е получил духовен достъп до едного от нашия кръг, той встъпва в един Храм на Духа върху тази планета...

Ние се стремим да достигнем сърцата на хората, за да могат сърцата да намерят пътя към Духа, оставащ непознаваем за всяко мозъчно мислене, докато не бъде намерен от духовното в човека.

Подборът се насочва от духовнообусловен закон, който не може да бъде нито заобиколен, нито прекрачен.

Никой от нас не е свободен да се съедини в духовната сфера с всеки, който би дошъл при него.

Реката трябва да е наближила вече морето, за да може да носи големите морски кораби. – Така и търсещият трябва да е вече подготвен да поеме каквото имаме да му дадем.

Всеки, който дойде духовно при нас, може наистина да получи подходяща помощ, а също и определен вид водачество, доколкото помощта ще му бъде истински полезна и доколкото той съумее да открие това водачество, макар то да се проявява само в неговото всекидневие.

Водачеството по най-високите планински пътища обаче ние имаме право да предоставим само на оногова, когото намерим стигнал до края на пътеката през пустините на безплодното мислене, извървяна от него със собствени сили.

Него единствено е определил Законът да достигне най-големите висоти на духовното познание.

Всеки друг само би се сгромолясал дълбоко, ако го поведем духовно по стръмните пътеки, проходими единствено за премалцина измежду всички, които споделят в даден период от време живота на тази земя.–

# Безкрайно разноликият Един

Далеч нямаме намерение да разбулваме пред похотливото око на любопитството неопетнената мъдрост, на която сме избрани жреци.

Ние сами объркваме чрез духовно вмешателство всичко, доловено някога без или против нашата воля от непризвани, за да не може то да навреди на ония, които търсят безразборно поука там, където няма истина.

След всяко сведение, до което успее да се домогне някой непризван, ние сме принудени да издигнем още по-нависоко стената на мълчанието, ограждаща свещеното познание, понеже законът на Духа изисква такава закрила и ние сме длъжни да изпълним неговата повеля.

В древни, а и в по-нови времена ви е давано много нещо, непринадлежало на ония, които са ви го предлагали.

Научете се все по-ясно да разбирате, че Законът на Духа винаги съумява отново и отново да унищожава такива дарове, за да не позволи на нещо, което поначало е добро, да породи едно зараждащо се зло!

Само за онова, което самите ние даваме на душите, носим отговорност в Духа като за възложено нам дело.

Не мислете, че в земния Изток, – дори по самите склонове на Химават, където по бреговете на най-високите храмови езера вият гнезда свещените "лебеди", бихте стояли по-близо до чистата, сияеща с жива светлина мъдрост на духовния "Изток": – на Изгрева в душата!

Не всичко, идващо от географския Изток, е непременно лъч от Светлината на духовния Изток! –

Опалващият вятър на сухите спекулации, както и трескавият полъх на най-дивото суеверие също веят от изток.

Най-голямата глупост и най-висшата мъдрост могат да се срещнат в земния Изток. –

Светлината от най-вътрешния, духовен Изток обаче е вечна, космична мъдрост!

Ние съумяваме да Стигнем без заобиколни пътища до всеки народ и до всеки отделен човек.

Единствено от така достигнатия зависи дали онова, което имаме да му дадем, ще бъде прието, или ще се върне при нас, сякаш отскочило от твърда скала...

Търсете, и ще бъдете – намерени!

Но за това търсене не е необходимо да излизате от дома си. –

Единствено в самите себе си трябва да търсите и само в най-съкровената си същност можете да бъдете намерени.

Не мислете, че пустословните мистагози, които искат да ви държат в подчинение и затова си приписват такава сила, биха могли да сторят някога това!

Не мислете, че ние, единствено способните да ви намерим по този начин, можем да доловим нещо друго освен най-възвишените душевни трепети в духовния живец на живота ви!

За нас е чуждо всяко любопитство и ние виждаме духовно във вас само онова, което е способно да възприема Светлината.

Всичките ни усилия са насочени само към едно: – да разгорим Светлината там, където тя бъде приета.

Пазете онова, което ви поверяваме!

То е Светлина от най-вътрешния Изток!

Светлината, която е и ще пребъде вечно, свети наистина навсякъде в тъмнината, ала сънуващите в мрака не я познават.

Виж: – самият ти си все още само свой сън, – ти, който трябва да се научиш да познаваш себе си като Светлина в Прасловото!

Ти никога не си бил действително в тъмнината, която сам си създаваш в своя сън, защото всичко, което усещаш като тъмно, е всъщност мимолетно.

Ти си бил Светлина от самото Начало, което никога не може да стане минало, защото е настояще във Вечността! –

С цялата си воля трябва да искаш да светиш, за да познаеш своята изобилна Светлина, – и да се събудиш от съня на мрака!

Днес ти си все още роб на съня.

Може би още утре ще се пробудиш и твоят Ден ще бъде вечен!

Тогава никаква нощ няма вече да може да ти отнеме изобилието от Светлина!

По собствен избор на волята си: – поради своята вяра в нощта, – ти си се превърнал в сън на тъмнината. –

Сега трябва да просветлиш своя мрак по същия начин – чрез вяра в Деня, – за да настане в теб Светлина и твоят сън да свърши.

Пази се от сънищата си, защото призраците на съня са властолюбиви и тиранични!

Те лесно могат да продължат съня ти повече, отколкото е било необходимо да останеш в него, и тогава ще проспиш своя Ден и ще трябва да дочакаш нов ден...

Ти още търсиш насън в пустото вцепенено нищо над облаците – Единия, който се проявява само в безбройно много индивидуалности.

Виж – Той живее и в теб, и ти говори:

"Аз съм сред тях, но те не чуват Словото ми, защото моят глас е тих като далечна песен на птици!"

Научи се затова да отделяш света на представата от света на Действителността!

Представата трябва да се превъзмогне, но не и Реалността на света, която дори "Бог" не би могъл истински да превъзмогне...

Стреми се към простотата на детето в себе си, ако искаш да се научиш да познаваш духовното!

Избягвай всяка измислена "мъдрост"!

Изтръгни се от световете, които е създало за теб единствено твоето мислене и които ще се разсеят като призрачна мъгла заедно с последната мисъл на мозъка ти!

Напусни света на менливата представа, който съществува единствено в твоята глава..

Това е "великото отричане"!

Това е първата стъпка по пътя, по който друмникът постепенно сам се превръща в истинска Действителност.

Свещен ред въдворява Законът на духовните процеси.

За да може Светлината на Словото да стигне до човешките сърца, тя трябва преди всичко да бъде по земному обагрена.

Ние не сме Светлината, а Светещите в Прасветлината!

В нас Светлината на Вечността придобива баграта на земята.

Довери се на Светещия, който става твой духовен водач в самия тебе, но обичай в него единствено Светлината, която – струейки чрез него – иска да се доближи до теб.

Освободи душата си от всяка тленна представа, ако искаш да приемеш Светлината чрез него!

Онова, което се стреми да се изяви в теб, е не земният човек, чрез когото лъчите на Светлината стават познаваеми за тебе, а Светлината в Словото.

Ние сме такива, каквито сме, за да можем да ви помогнем.

Нищо друго не изисква Законът от нас.

Ние се стремим да събудим във вас сили, чрез които сърцата ви ще бъдат изтръгнати от всяка тъмнина: – сили, намиращи се в самите вас! – Сили, които трябва да стигнат до вашето съзнание, ако искате да се научите да ги използвате!

Ние се стремим да ви поведем към вас самите!

Ние се стремим да запалим във вас вечната Светлина на Словото!

Ние се стремим Словото да отекне във вас!

Ала не можем да направим нищо за вас, ако вие не искате тази помощ!

Не можем да ви помогнем, ако не вярвате непоклатимо поне във възможността да получите духовна помощ, така както мореплавателят вярва, че ще намери земна твърд отвъд морето.

Ние сме земни хора като вас и също като вас трябва да плащаме дан на земята.

Ние действаме като земни същества и отдаваме дължимото на земното.

Но познаваме също и Съвършеното като онази вечна цел, към която вечно се стреми всичко родено в Духа, без да може някога да я достигне.

Ако абсолютното съвършенство беше изобщо постижимо, то в момента на постигането му би пресекнал всеки живот и единствено чрез своята непостижимост то твори все отново и отново жизнената основа на всяка Вечност.

Съвършен е само вечно и безкрайно разноликият Един, който в безброй проявления изживява себе си винаги наново в Прабитието, Прасветлината и Прасловото...

# Познай себе си

Недей вярва на заблудени мечтатели, когато ти говорят, че всеки, който пожелае, можел да стане Светещ на Прасветлината.

Прекалено много за съжаление са ония, които с удоволствие са готови да повярват на всяка дума, стига само тя да ласкае разяждащата ги суетност, – и които с целия си ламтящ устрем в края на краищата само объркват безвъзвратно своя изконен житейски път.

Който не е роден като Светещ в Прасветлината, след като е бил вече от хилядолетия в Духа такъв, какъвто трябва да бъде и сега – тук в земния живот, той напразно би полагал усилия да "стане" онова, което не е по изначалната си духовна същност.

Не търсете онова, което само не ви е потърсило!

В противен случай може много лесно да станете жертва на пъклени самозаблуждения.

Човеците, пред които природата е принудена да разкрие своите тайни, са винаги тъй рядко срещани, че само патологична самонадеяност може да подхранва у някого безразсъдното убеждение, че той спада може би към този безкрайно малък брой хора.

Който действително е един от тях, той узнава това в земното си съзнание едва тогава, когато насочващият развитието на неговото съзнание наставник му предаде силата да действа духовно на земята.

Преди това никой земен човек не е в състояние дори за миг да понесе, без да грохне под него, нечуваното обременяване на съзнанието, неизбежно свързано с изживяването на идентичността на земното самоусещане с един невъобразимо по-стар, индивидуално обособен предземен живот във вечния Дух.

Стъпилият тук на сигурна почва е свободен още от детските си години от всякакъв стремеж към самоизтъкване.

Той самият никога не е копнял за своята задача.

В Духа той е бил подготвен за нея преди още да се роди и когато часът му е ударил, Отците в Прасветлината са го намерили готов като узрял на дървото плод.

В земния си живот той може да се е стремил неотклонно към мъдрост, но положително е бил безкрайно далеч от желанието да придобие тайнствени сили.

Наистина той със смирение е търсил водачество, но съвсем не се е стремял към посвещението, което е получил впоследствие, без преди това да е знаел, че то е земна участ на малцина избраници.

Дори когато е чувал за нещо подобно, той го е приемал само като легенда или като плод на превъзбудена фантазия.

Така той става Майстор там, където, без да подозира, по рождение е бил такъв...

А властта над окултни сили, приписвана във всяко време на духовните Майстори от човешката страст към измисляне, е била за всеки истински Просветен винаги достойна само за презрение и крайно нежелателна.

Може би сте чували, че могат да се намерят средства и пътища за постигането на такива необичайни сили?

За вас би било всъщност по-добре да не знаехте нищо за тези неща!

За почти всички хора, устремени към такива сили, те са се превръщали в капан и печална е съдбата на онези, които са се хващали в този капан.

Който има призванието да овладее окултните сили, той дълги години е обучаван от призван Учител, за да се подготви да ги владее сигурно и да се брани от тях. Но дори и тогава те могат да се окажат гибелни за него.

Постигнатата със сурова школовка способност, която единствено позволява да се владеят окултните сили, задължава уверено постигналия я непрекъснато да упражнява своето умение и си отмъщава страхотно, ако волята му се отпусне дори един-единствен път.

Един само миг на колебание и на съмнение в собствената способност обръща всички сили, над които тя може да властва, срещу заклинателя и носи злини с неизмерими последици.

Умопомрачението и загадъчната смърт не са най-ужасните последици, които могат да възникнат по този начин.

Вината ляга тогава върху плещите на оногова, който е вложил тази власт в ръце, несъздадени за нея.

Никой истински духовен Учител не би се обременил с такава вина, макар и наистина да познава до най-малките подробности практическите методи за постигането на тази способност.

Истинското духовно могъщество стои неописуемо по-високо от всички окултни способности от какъвто и да е род.

Ученикът, когото един духовен Учител приема за син, трябва да бъде човек, предварително "умрял" за земната воля в себе си и живеещ вече във волята Божия, в която се е "родил".

Единственото, което прави тогава Учителят, е от Бога да насочва човека да даде израз в себе си на волята Божия и да се отъждестви с нея, което често може да има наистина чудотворни последици.

Тогава земята на хората става поле за работа на избрания син, а царството на вечната Воля – негова родина.

А който се стреми, напротив, към окултни сили и се старае да ги овладее чрез външни упражнения, не е отишъл по-далеч от наситената с душни изпарения мрачна джунгла на гибелните желания и опасните изкушения.

Магията в най-висш смисъл, като Царствено изкуство на обединените в Духа, няма, разбира се, нищо общо с тази мрачна джунгла!

Истинската чудотворна сила на Царственото изкуство се крие единствено във вечно непобедимата воля на Божия Дух...

Човекът става вътрешно съпричастен с тази Воля веднага щом веднъж завинаги се отрече в себе си от волята на земята.

Отричането от света е глупост!

Отричането от света е упойващо биле за слаби души, въобразяващи си, че могат да избягат от действителността...

Ти можеш да скъсаш с волята на земята само чрез активна нагласа на собствената си воля.

Напротив, стремежът към отричане от земята не изисква от отричащия се нищо друго освен вяла пасивност.

Бягството от света съвсем не може да се счита за активно поведение и в преобладаващия брой случаи то е само съдбоносна последица от психофизически смущения, съчетани със себична склонност към прекомерна наслада.

Особено глупави са всички презиращи "Аз"-а, защото те не знаят какво презират.

Които казват: "Бори се в себе си със своя Аз!" – ти дават лош съвет!

Изличиш ли "Аз"-а, всичко ще бъде изличено, – защото всяко битие и всяко явление е породено единствено от "Ази-а и за "Аз"-а: – то може да се почувства действено само в "Аз"-а...

Ти не би могъл да изличиш "Аз"-а, дори ако с всички сили се стараеш да се превърнеш в негово отрицание.

Вечен е Пра-"Аз"-ът, който вечно те сътворява от себе си.

Ти не би останал дори една секунда жив, ако това духовно сътворяване престане да иска твоя живот макар и за една милионна част от секундата. –

Кажи на ония, които твърдят, че "Аз"-ът в тях бил заличен: – "Вие не сте станали отрицание на "Аз"-а, а само вашата глупост ви кара да вярвате в тази безобразна химера на вашето въображение!"

Вие потискате наистина "Аз"-а в себе си, но не можете да го убиете.

"Погрешно сте разбрали думите на мъдреците, защото мъдрецът е "Аз" из основи!

– Всичко в него е подчинено на неговия "Аз"! –

"А онова, което трябва да отхвърлите, е :– възприетото отвън!"

Аз си ти, о търсещи, от веки веков, макар и да не осъзнаваш още собствената си идентичност във вечната спирала на духовната последователност!

Всичко – освен "Аз"-а, – е временно възприето! –

Наистина ти защищаваш възприетото, сякаш е твоя собственост, – ала всичко възприето е чуждо на твоята Праоснова!

Всичко взето ще ти бъде отново отнето!

Безброй взети неща са ти били вече безброй пъти отново отнемани...

Твоето "собствено" тяло е само прието отвън в този свят на – приемането. –

Ти обаче си "Аз"! –

"Аз"-ът е уникален, неповторим и неразрушим във всяка една от своите еманации!

С тази дума само за краткост е обозначен един много сложен процес на разрушаване на съзнанието, при който обединеното преди това с "Аз"-а съзнание се откъсва от "Аз"-а и така загубва своя вечен "Аз".

"Аз"-ът е необясним, защото "Аз"-ът е абсолютно единство, – "Светлина в себе си и съвършена яснота.

Привидните различия в яснотата на "Аз"-а са само плод на онази дейност на съзнанието, която ти възприемаш в "Аз"-а.

"Аз"-ът е вечно сътворяван от Пра-"Аз"-а и остава вечен свидетел на вечното сътворяване!

Можеш да разрушиш единствено своето съзнание за собствения си неразрушим "Аз".

А духовно осъзнат можеш да станеш само ако съзнанието ти бъде прието в "Аз"-а такъв, какъвто "Аз"-ът живее в Духа от веки веков...

А това си ти: ти, всякога уникалният "Аз", – когато свалиш от себе си всичко, което си само приел! – –

Не навън търси, о търсещи, онова, което живее само в най-вътрешните ти дълбини!

Никога не ще можеш навън да намериш онова, което търсиш!

Никога не ще познаеш "Аз"-а, ако преди това не си го търсил и намерил най-дълбоко вътре в себе си.

Ти обаче ще намериш "Аз"-а в себе си само ако останеш с бистър дух и не допуснеш съзнанието ти да бъде подведено от жонгльорствата, така изобилно предлагани от твоята фантазия и от фантазията на другите. –

# За духовните Учители

А какво може да се каже за високата общност на духовните Учители?

Как да стигнеш до тях, до тези, които ти помагат и те водят от Духа, щом не бива да търсиш "навън"?

За какво са ти тези думи тук, стигащи по необходимост отвън до теб, след като ти можеш да очакваш водителство само най-дълбоко вътре в себе си?

О, търсещи! – Това духовно водачество е много близо до теб, но ти не знаеш за него! –

В теб се изявява то, и в себе си ти си свързан с него, без дори да подозираш за тази връзка.

Ти би могъл във външния живот да прекараш дни и нощи до един от духовните "Учители", както обикновено са наричани Светещите на Прасветлината, да живееш в една стая с него и пак да не го разпознаеш, понеже единият Учител, който ни е направил духовни Учители, добре е скрил нашата същност от помътените погледи...

А искаш ли със зрящо око да се доближиш до нашата общност в Духа, постарай се в самия себе си да създадеш духовната атмосфера, в която живеем – ние, станалите зрящи чрез едничкото вечно Око, на което не съответства никое земно сетиво.

Ти няма да можеш да ни възприемеш вътрешно до деня, в който за първи път не постигнеш най-вътрешна, освободена от всяко желание тишина, изпълнен с увереност и уповаващо се безстрашие!

Външното спокойствие не ще ти помогне много тук.

Колкото по-голяма е заетостта ти в света на твоето всекидневие, – колкото по-интензивно извършваш външната си работа, – толкова повече се доближаваш вътрешно до духовната атмосфера, която е жизнена необходимост за нас и където единствено цари несмутимата тишина, която трябва да постигнеш. – –

Може би предполагаш, че зрящите Очи, на които митовете на всички народи дължат високите си прозрения, са жреци на мистериозни култове в окадени със свещени благовония тайнствени крипти?!

И не можеш да се отървеш от представата, че ние сме в услуга на някаква земна воля, – в общ плен на някоя жадна за власт религия или светоглед?! –

Но ако ти, о търсещи, искаш да се добереш до следите на истината, то недей се оставя да бъдеш мамен от жонгльорствата на преситената си фантазия!

Знай, че между духовните Учители, действали на тази земя, е имало и майстори на меча!

Знай, че други пък са насочвали съдбините на големи държави!

Едни от нас са творили в областта на голямото изкуство, други – на голямата наука, докато трети са избягвали и избягват всяка наука, всяко изкуство.

Някои са живеели в големи градове сред светския кипеж на своето време, – а други са пребивавали в далечно, непристъпно усамотение, което и днес е убежище за почти всички от нас.

Изменяйки се с изменчивия ход на времето, нашите следи могат да бъдат открити в най-различни ситуации от земния живот на хората.

Съвсем не може да се каже обаче, че всички ние сме във всяко отношение духовно равни, и всеки от нас си запазва свободата на избор дали и колко дълго да остане на достигнатото от него стъпало, и дали и кога да поиска да се изкачи на следващото.

Ала ние се вслушваме винаги в зова, който ни е призовал...

Вероятно твърде малко неща биха се покрили с твоята изопачена представа за същността на съединените с Бога човеци, ако би могъл да познаеш едного от нас, така наречените "Пазители на седемте порти” към Божествеността, в неговата земна обвивка.

Обаче: – външното има за мъдреца значение само като земно необходима привидност, а всяка привидност е измамна по същество, – макар че тя съвсем не бива да се разглежда като "несъществуваща". –

Но биха ли могли "Облаците на Познанието" да оросят земята и да я направят плодоносна, ако – изпратени в един свят на привидността – не умееха да действат като привидност в привидността?!

Недей мисли обаче, че трябва да срещнеш някого от нас, за да можеш да станеш негов духовен ученик!

Никой от нас не учи "отвън" на крайните, на най-дълбоките неща!

Казаното от мене тук може наистина да подтикне волята ти да търсиш истината, но всяко учение, което мога да ти дам в думи на моя език, остава винаги само зов за пробуждане на твоя вътрешен живот, защото другояче се "учи" мъдростта на Химават...

Тя се корени по-надълбоко от схващащата способност на мозъците!

По-надълбоко от всички по човешки преходни, по земному менливи учения и школи!

Но ти не можеш да заживееш най-дълбоко вътре в себе си с живите "Камъни от великата Стена" докато не се научиш преди това да дишаш в тяхната атмосфера, извисен над всички нищожни неща с мнима стойност и над всяка фанфаронска, възвестявана с панаирджийски крясъци мъдрост.

И както даден тон отеква във всички арфи в залата, щом пръстът на музиканта докосне струната на една само от тях, така всички свещени звуци зазвучават за всеки духовно приет ученик, след като той се е "настроил" вътрешно като "Арфите на свещената планина"...

Твоето вътрешно състояние е ключът, който отваря за теб портата на съкровения духовен Храм!

Нищо не може да ти бъде премълчано, нищо не може да бъде скрито от теб, след като наистина си извоювал този ключ, – който обаче може да отключва само дотогава, докогато запазваш изискваното от духовния закон състояние. –

Ала не се стреми да чуваш в себе си гласове, да имаш видения или да възприемаш думи, които сякаш ти се казват отвън!

Провери себе си и остани душевно буден, за да не станеш плячка на измамни сънища, родени от твоите желания, там, където се стремиш да се научиш да познаваш Действителността!

Не търси нищо друго освен състоянието на най-вътрешна, освободена от желания и изпълнена с упование душевна тишина!

В същата степен, в която се доближаваш до това състояние, ще се доближиш и до ония, които са водени заедно с теб по пътя към истината, и по същия начин ще се отдалечиш от тях, ако не успееш да запазиш несмутено в себе си състоянието на най-вътрешна, освободена от желания тишина.

Никакво външно вълнение не може да смути тази тишина, която се обуславя единствено от твоята собствена вътрешна нагласа.–

Недей да търсиш в душевния сумрак спътниците, за чието съществуване се догаждаш.

Ти можеш само да станеш съпричастен в достигнатата вече от тях сила и безспорно ще можеш да осъзнаеш това укрепване на твоите собствени сили, – само че за споделящите твоя устрем към Духа знае само онзи, чийто ученик си ти, така както и те са негови ученици.

Недей си блъска ума, а само поддържай с будно съзнание винаги добросъвестно напрегнати всички свои вътрешни способности, които усещаш в себе си!

Нито за миг не бива да изгубваш себе си от окото на душата!

Иначе може да сбъркаш пътя и едва много по-късно да забележиш, че вече не вървиш по него...

Ако ти се числиш към ония, които не прахосват безполезно времето си на тази земя, тогава сияйният Ден ще изгрее дълбоко вътре в теб още през този земен живот.

Тогава ще бъдеш далеч от всяка опасност, защото твоят път ще бъде вече осветен от твоята собствена проясненост.

Но днес не бива по никой начин да се безпокоиш за оня ден, – достатъчно е да се научиш търпеливо и будно да го очакваш!

Ти не знаеш за кога ти е отреден той, а и никой не знае това...

Ти сам определяш своето време и това "твое време" трябва да се изпълни!

Нека ти бъдат достатъчни словата, които имам да ти кажа тук.

След като се осъществи времето, и до теб ще се доближи Осъществлението!

Всяко нетърпение само помътва погледа ти и с това забавя делото.

Вечен си ти и твоя е Вечността!

Търпеливо изчаквай!

Остави на спокойствие "възприетото"!

Твое единствено задължение е добре да го стопанисваш!

То съвсем не е твое притежание. –

Стреми се всекидневно и всекичасно към високото състояние на вътрешна тишина, сред кипежа на външния свят!

Изпълни се с вяра и упование и отхвърли всеки страх!

Така ти се доближаваш в Духа до оногова, който може духовно да те ръководи, – така ти осъзнаваш в Духа възвишената Общност, от която той стига до теб, – – така ти стигаш накрая до самия себе си в своя жив Бог!

# Опасностите на суетността

Но пази се, о търсещи, от своята собствена колебливост!

Пази се от тръните на съмнението! –

Ти може би се догаждаш къде пребъдва Светлината, както нощният странник провижда вече през утринната мъгла онова кътче на небето, където скоро ще засияе звездата на деня.

Ала между тебе и онова място са пуснали корен трънливите храсти на непрестанно подновяващото се съмнение...

На мястото на изкоренения от тебе храст всеки път израства нов.

Недей пропилява времето си в глупави начинания!

Никога – дори във Вечността – ти не би могъл да напреднеш по своя път, ако дръзко се опитваш да изкорениш първо тръните на съмнението! –

Тук може да ти помогне единствено твоето непоколебимо мъжество.

Енергично и сигурно пристъпвай напред, макар и краката ти да кървят от хилядите рани на твоята суетност!

Кракът ти трябва да е чист, за да може едничкият вечен Учител, който е Учителят във всекиго от нас, да те остави да пристъпиш кристално ясните стъпала, извеждащи към молитвените зали в Духа и в Истината.

А твоят крак става "чист" едва тогава, когато бъде умит в собствената ти кръв...

Хиляди са търсили Пътя към Светлината и са оставали да висят по тръните на съмнението, защото суетната себичност на търсещите не им е позволявала да крачат напред, без преди това да са изкоренили тези тръни.

Но ти, о търсещи, не бъди като тях!

Ти си в безопасност, докато се уповаваш на вечното Слънце, чийто лъч те озарява в светлината на моите слова...

Безчувствен към всичко, което иска да те задържи, протегни ръцете си към ония готови за помощ ръце, които виждаш сега пред себе си!

Мълчаливо следвай водещия те, който може да каже за себе си:

"Аз не търся вече Светлината, защото самият аз съм станал светещ!”

"Аз не търся вече покой, защото самият аз съм станал покой!"

"Аз не търся вече никакви знания, защото аз сам съм се превърнал в непреходно знание!" – ,

Отнасяй всичко добро към Бога!

Но недей се самозалъгва подобно на мнозина други със самонадеяната мисъл, че Бог бил длъжен да ти отговори на всеки въпрос.

Питай с упование и се радвай, когато получиш отговор, – но уталожи любопитството си, ако отговорът не дойде още докато питаш!

Раните, които ти нанасят съмненията, са необходими, за да укрепне силата на твоята вяра.

Недей малодушно отбягва препятствията, които се изпречват пред теб, за да те задържат, докато силите ти не укрепнат за нови крачки напред!

Не си въобразявай, че може да си призван да изтръгнеш за самия себе си и за другите всички тръни на съмнението, както твоята суетност ти нашепва.

Едва когато се научиш да обичаш съмненията, ти ще съумееш да се предпазиш от тях!

Едва когато никоя достигната от тебе цел не подхранва вече твоето самолюбие, ще бъдеш намерен подготвен да достигнеш най-високата от всички цели...

На мълчание трябва да се научи душата ти, за да се доближи до нея Светлината!

Мълчанието ще бъде най-дълбокият зов на твоята душа към просветление!

С мълчание ще встъпи някога твоята душа във вечното Сияние!

Колкото по-добре се научиш вътрешно да мълчиш, толкова повече ще се доближиш до прозренията, за които копнее душата ти.

Дълбоките прозрения в сферата на истинската Действителност се разкриват само пред оня, който е постигнал в себе си покой, понеже е съумял да се научи на умението вътрешно да мълчи!

Криеща се под хиляди маски обаче, все твоята суетност е тази, която смущава вътрешния ти покой чрез нови и нови въпроси, които не могат да получат отговор, преди да си постигнал великата Тишина...

Едва когато се научиш вътрешно да мълчиш, ти ще стигнеш в тишината на своята душа до оня отговор, който ти дарява вечно спасение!

Глава II

# ИЗ СТРАНАТА НА СВЕТЕЩИТЕ

В ТВОЯТА ДУША ИМА ЕДНА МАЛКА ВРАТА, – ПО-МАЛКА ОТ ВЪЗДУШНА ПРАШИНКА В СЛЪНЧЕВИЯ ЛЪЧ.

КОЙТО Я ПРЕКРАЧИ, ЩЕ МОЖЕ ДА БРОДИ ИЗ ДАЛЕЧНИ СТРАНИ, БЕЗ ДА СЕ ОТДАЛЕЧАВА ОТ ДОМА СИ.

НАЙ-ДРЕВНИ ВРЕМЕНА ЩЕ ПРЕЖИВЕЕ ТОЙ В ДНЕШНИЯ ДЕН.

АЛА МАЛЦИНА СЪУМЯВАТ ДА СЕ НАПРАВЯТ ТОЛКОВА ДРЕБНИ, ЧЕ ДА МОГАТ СЪЗНАТЕЛНО ДА ПРЕКРАЧАТ ТАЗИ МЪНИЧКА ПОРТА...

# Прагът

Пристигнал в Храма, където трябваше да получи посвещение, ученикът запита своя Учител:

«Кажи ми още, о Сигурни, комуто аз тъй дълго вече се доверявам, какво си ти пред самия себе си в своето самопознание, – ти, който умееш да владееш всичко в себе си и от нищо вече не си владян!?

Дали онова, което си, е присъщо на самия човек, или пък си намерил в себе си нещо друго, на което човекът трябва да служи само като маска? – »

А Учителят рече:

«Аз съм, както и ти, човек,– но онова, което съм бил, преди моята майка да ми даде тяло и живот на тази земя, аз станах тук едва след като преодолях съня на земния човек.

Аз станах повелител на своите вечни сили и тук на земята едва тогава, когато се научих да побеждавам земния сън, в който човеците от тази земя са склонни да проспят живота си.

Питаш ли ме какво съм, мога да ти кажа само едно:

Аз съм – аз самият, и единствено – аз самият!»

«Ти самият?» – едва промълви въпроса си ученикът...

«Ти самият? – –»

«Как да разбирам това?! – »

«Мой жадни за знание ученико – отвърна Учителят, – колко много си чул ти вече от мен и колко много още бих могъл да ти кажа, – но и колко много съм принуден все пак навеки да премълча, ако не съумееш преди това сам в себе си да си го кажеш! – –

Повече ли ще знаеш за мене, ако ти кажа:

Аз съм господар на своите вечни сили, защото съм станал Себесила на тези вечни сили?

В мене те съзнават сега себе си и само в моята воля виждат осъществена своята...»

«Кажи ми тогава за силите, чиято Себесила си ти, о Великодушни!» – помоли в отговор ученикът.

И Учителят рече:

Чуй ти, който търсиш Светлината, и разбирай в сърцето си!

Когато вие, спящите човеци, казвате по земному: – ние виждаме света с очите си, ние го чувстваме или усещаме и нашето ухо ни осведомява за него, вие говорите само за една малка част от света, която е повече или по-малко достъпна за вашето познание.

Аз обаче познавам Цялото и живея съзнателно в него...

Аз виждам, чувам и усещам повече от вас!

Аз живея в цялата Вселена, съставена от светове като вашия и обхващаща всичко съществуващо.

Втъкани един в друг, – прониквайки се взаимно, – всички светове са на едно и също място.

Скрит във вашия свят, – зад видимите форми на вашия свят, – се намира светът на духовните сили, чиято Себесила из Духа съм аз.

Пратворчески, ала и: – чрез творчество рушейки, – се изявяват тези сили.

Безсилни са те сами по себе си, тъй като им липсва всякакъв импулс към самостоятелно осъществление, но Себесилата на едного само, който е – той самият – ги изпълва с подтик към самоизживяване и така те се превръщат в духовно искани стихии...

Силата на тези стихии се усеща от всички живеещи тук на земята, – царе и просяци, – силни и слаби, – богати и бедни, – но премалцина само се догаждат от кои светове стига до тях това въздействие.

Почти за всички това си остава тайна, понеже те само сънуват в своите земни тела, докато душите им спят. –

Ала чуй по-нататък ти, комуто предстои да стане Око на Световете!

Втъкан и потопен в света, който на вас ви изглежда като цялата вселена, втъкан по същия начин и в света на ония сили на живия Огън, за които ти говоря тук, съществува един свят на чистата Светлина, просветляващ и разкриващ в себе си всички светове.

Тези три свята, – като тяхна опора, – проникващ в тях и изживяващ ги всички в себе си, – държи Могъщият, който единствен познава себе си в Своето Име.

На нас Той се разкрива в мълчание...

От Него и в Него живее всеки, който е ставал зрящо Око на Световете.

Чрез Него Себесилата владее над силите на живия Огън.

Ти би могъл наистина да го наречеш също – Могъщите, – защото в Себе Си той включва Мъжа и Жената.

В Праначалото на съществата, които наричат себе си "човеци", Човекът във вечното Сътворение от "Отца" е бил обладател на Себесилата и повелител на всички сили на живия Огън.

Когато обаче силите на живия Огън, който гори без пламък, са разкрили пред прасътворения Човек своето могъщество във всичко живо, той е забравил своята Себесила, на която единствено силите на Огъня са дължали своята всеобхватност, величие и могъщество, и – е изпитал страх от тях...

Страхът е първичният грях на Човека, – защото само от страх пред силите, чийто повелител той е бил, Прасътвореният е паднал от вечната Сияйност!

Ето, ти знаеш вече причината за всяко зло тук, на тази земя!

Не само Човекът е станал негова жертва, но и всички светове, в които падналият е внесъл своя първичен страх...

С удивление гледаш ти "чудесата на природата", без да подозираш, че всичко възприемано от тебе произтича от твоята, парализирана сега, вечна духовна Воля, и би било много по-чудесно, ако царството, което наричаш "природа" и чийто пленник си вече самият ти, можеше и днес още да те признае за свой повелител. –

Сега всички сили в него са принудени да продължат да действат като колелата на часовников механизъм, чиято пружина е вече навита.

Ти единствен можеш да спасиш и "природата", макар за това да е необходимо да изтекат още милиони години!

Ала не мисли, че това малко небесно тяло, на което ние живеем сега тук, единствено носи последиците на твоето "падение"!

Цялото физически възприемано космическо пространство с всичките му слънца и планети е осъдено от човека, поради неговото отпадане от съзнанието за собственото му духовно могъщество, да бъде без "Бог", защото единствено и само на Човека е било някога изначално поверено онова, което днес невидими същества, откъснати от Духа и изпълнени с жажда за власт, са извоювали като своя сфера на господство.

Безброй живи твари са принудени, по вина на Човека, да страдат невинно!

Виновен, той е отредил същата съдба на собственото си земно съществуване.

Само чрез Човека, който, станал жертва на страха, се е отказал от своята изначално дадена му власт, всяка твар може да бъде някога отново изтръгната от лапите на своите мъчители, изпитващи наслада от неизказаното страдание, което падението на човешкия дух е трябвало несъзнателно да причини. –

Чуй сега по-нататък за съдбата на Човека, – съдба, която щеше да бъде неизбежна дори ако първоначално един-единствен само Човек е бил сполетян от нея.

Все отново и отново сееща зло, тази съдба преминава през всички земночовешки епохи и раздухва страха: – първичния грях, – във всяко ново поколение.

Така Човекът се е сгромолясал от своето духовно могъщество и от божественото си величие, докато една тленна животинска форма не се е явила като последно спасение за неговото себеизживяване. –

Вие наричате "прачовеци" всъщност ония животни, с които сътвореният в Духа Човек: – "Господарят на земята", се е съединил, след като той, надвит от страха, е "паднал" от своето единение с Бога...

И все пак силата свише не го е съвсем напуснала!

Оживяван от изначални сили и изпълващ животинското тяло, скрит за животното и забулен в него от самия себе си, той предугажда в себе си Себесилата като едно чуждо, висше същество.

Животното е станало убежище на падналия, който се е скитал без Родина, – защото Родината не го е вече познавала, – и животинското тяло се е превърнало за него в Пещера на спасението...

Щом в него засияе Себесилата, той възликува в животното и всеки животински нагон помръква в тази светлина. –

Затова тъй неутолимо копнее той в животното за такава Светлина, – и този изгарящ копнеж все отново и отново го тласка към Светлината след всеки нов озарил го лъч.

Някои от съществата, наричащи себе си тук на земята "човеци", – чието мъжество е укрепнало, след като от Духа са съзрели неволите на животното, отредени и на тях, – са се устремили с такава сила към Светлината, че тя е могла отново да ги озари още преди раждането им в земно тяло.

Те отново са овладели Себесилата!

Те са станали първите помагачи на своите заспали в животното братя и на техните сестри.

Те са станали зрящите Очи на Световете!

Те владеят силите на живия Огън, които им служат с пламенно усърдие...»

«Знаеш ли сега, кой съм аз – ? –», попита след тия думи Учителят.

И неговият ученик отговори объркан, сякаш току-що пробудил се от сън:

«Да, Учителю! – Сега ми се струва, че се досещам кой си ти.

Обаче: – обясни ми все пак, ти, който толкова много вече си ми обяснил, – от своя баща ли си наследил тази духовна Сила, или пък от майчината утроба имаш дарбата за това познание?

Прости ми, ако въпросът ми отива по-далеч, отколкото си склонен да ми отговориш!

Ти знаеш, че аз се прекланям с благоговение пред теб, – ала очите ми не могат да забравят, че те виждат в човешки образ, подобен на другите хора, и те напразно се взират и търсят да открият в теб онова, което телесно обуславя твоето светло познание.»

«О, неразумни! – отвърна Учителят. – Мислех, че за мене питаш! – Че искаш да узнаеш кой съм аз!?!

Вместо това ти запита за животното, което още ми служи за храна и което постепенно се изразходва, защото аз живея на този свят чрез неговите сили. –

Откъде имам онова, което ти дадох чрез моите слова, ти повторих и днес.

Ала ти не чуваш какво ти се казва, защото си все още потънал в съня, в който вие, мислейки, сънувате живота си!

Знай, че словата ми ти дариха знание в Прасветлината и че само който притежава Себесила, постига знание в Прасветлината! –

А сега, – кажи ми ти сега, кой си ти? – защото Законът изисква да ти поставя същия въпрос, който ти отправи към мен в този свят храм.

Кой си ти?! – Който от толкова много си владян, и толкова малко си научил да владееш! – –»

И ученикът отговори:

«Учителю, питаш ме със сурови думи за нещо, което ти единствен би могъл да ми кажеш. –

Аз – –не зная това!»

И Учителят рече:

«Никога не е имало човек по-дързък от тебе!

Как можа да встъпиш в този храм, – в храма, откъдето не може да излезе никой, който не знае отговора на моя въпрос, – след като не си в състояние да кажеш кой си ти!? –

Жалко нищожество! Ако не си достатъчно мъдър да отговориш, то нека въпросът ми събуди поне разума ти, за да не станат тези стени свидетели на твоята гибел!»

Едва овладял гласа си от вълнение и разтърсен в цялото си тяло, ученикът отговори:

«О ти, който всичко любиш, – как би могъл да оставиш да загине твоят ученик само защото той не знае сега как да отговори на въпроса ти? – –

Може аз наистина да съм нищо, както ти казваш, – а може би в словата ти има и скрит смисъл. –»

«О, глупецо! – каза тогава Учителят със студен глас и суров присмех. – Ти си нищо не само в някакъв си скрит смисъл, а в буквалния смисъл на думата!

Не виждам нищо, на което да мога да предам великото ръкополагане, което ние си предаваме един другиму, откакто първият между нас го е получил чрез Прасловото от Прасветлината.

Не виждам пред себе си нищо, което да може да носи този свещен дар, щом ти още не знаеш кой си!

Преди това тук беше още моят ученик.

А сега аз виждам едно нищожество и говоря на едно нищожество.»

Тогава ученикът изкрещя като в треска:

«Учителю! – Наставнико мой! – – Ти се подиграваш на своя ученик!

Ти искаш да ме погубиш!

Ти говориш, както никога преди не си говорил с мен!

Ти знаеш кой стои пред тебе!

Ти знаеш кой съм аз!

Ти знаеш, че аз не бих стоял тук пред тебе, ако вие не бяхте ме повикали!»

«Какво е това тук, което се осмелява да ме хули?» – отвърна презрително Учителят.

И ученикът изкрещя така високо, че гласът му пронизително отекна в тъмните зидове:

«А3 съм това!! – Ала не те хуля!

А3, твоят ученик!

А3 САМИЯТ съм този, който е изправен тук пред тебе!»

След като изкрещя високо тези думи, ученикът загуби власт над сетивата си и се свлече като безжизнен.

Най -после, след продължителен и дълбок сън, той се пробуди.

До постелята, където бе положен почти лишен от живот, стоеше Учителят.

Ученикът се огледа и мястото му беше вече непознато, защото сега се намираше във вътрешните зали на Храма.

Тогава той позна Учителя и видя, че лицето му сияе от радост.

«Стани! – каза Учителят с изпълнен от любов глас, – стани и изкачи сега първото от седемте стъпала, които ще те изведат до Светая светих на Храма.

Там ти ще постигнеш Силата, на която се покоряват огнените стихии...

Ти издържа сега изпитанието на Прага, защото за пръв път всяка клетка на тялото ти се превърна в – Слово! –

Преди това само главата и сърцето ти бяха живи.

А сега, във вика на твоя смъртен страх, всичко в тебе се събуди за живот!

Сега Човекът дойде на себе си в животното и неговият сън е преодолян!»

Ученикът слушаше тези думи и не знаеше какво става с него.

Обхванат още от съмнения, той хвана ръката на Учителя и рече:

«О, великодушни! – Колко голямо е наистина твоето сърце! – Какво да направя, за да ти благодаря?!»

Но Учителят поклати глава и каза със спокоен глас:

«Изкачи стъпалата!

И когато успееш да изпълниш тази задача така, както тя трябва да бъде изпълнена, – тогава ще те видя отново.

Който е узрял за намиране, ще бъде намерен тук.

А ако си дошъл прекалено рано, то и сега не ще можеш още да се спасиш от тези зидове.

Сбогом!

Може би – ще ме видиш пак!

Последното изпитание е все още пред теб!»

При тия думи Учителят поведе мълчаливо своя ученик през дълги и лъкатушни мрачни галерии, – и мълчаливо го напусна, когато стигнаха пред седемте високи стъпала.

Сам, – без всякаква помощ, – ученикът трябваше да се опита да ги изкачи.

Твърд, съсредоточен, с челичена воля, след продължителни, все напразни усилия, той успя най-после да преодолее височината на първото стъпало.

Всяко ново стъпало беше далеч по-трудно за изкачване от предишното.

Често силите му заплашваха да го напуснат.

А седмото стъпало бе почти непреодолимо, защото то беше – високо колкото самия него...

С последни сили ученикът трябваше да се опита да надхвърли себе си, докато най-после, след неизказани усилия, успя да се изкачи и на това най-високо стъпало.

Тук вече пътят му към Светая светих беше открит.

Пристигнал в Светая светих на Храма, ученикът намери тук всички, които преди него бяха изкачили същите стъпала, и сред събраните там той съзря и Учителя, чийто ученик беше.

Като го видя, той поиска да целуне с благодарност ръцете на Учителя, защото усещаше ясно каква промяна се бе извършила в него и че вече притежава Силата, която Учителят му бе обещал, ако успее да изкачи седемте стъпала.

Ала Стареят измежду събраните в Светая светих на Храма го спря благо и рече:

«Кому искаш да благодариш, – ако не на Оногова, в чието Име ти се превърна в Слово?! –

Виж, ние всички сме: – един в друг! – –

У теб бе онова, което ни призова към тебе! –

У теб бе онова, което искаше да постигне себе си!

У теб бе онова, което се осъществи в тебе! – –

Ти живееш сега в нас и ние – в тебе!

А ние, – всички в едно, – живеем в Оногова, който ни обединява!

Познавайки го, ние му се прекланяме – в самите нас...»

Така ученикът сам стана Учител и обединен вече с всички, които преди това го бяха ръководили, защото го бяха намерили подготвен за вечното Единение, – още преди да се беше родил тук на земята.

>

# Въпросът на царя

«Обясни ми, о безсмъртни – започна царят, – защо всеки мъдрец учи на различна мъдрост? –

И единият, и другият наричат своето учение истинно, и все пак ученията им са из основи различни.»

«Те всички учат на едно и също нещо!» – рече оня, за когото говореха, че е постигнал великото Единение и затова никога вече не може да бъде в противоречие със себе оставайки завинаги неотделим от вечно единните Зналци в изначалната Светлина.

«Прости ми, велики Учителю, че съм принуден да ти възразя! – отвърна царят.

Опитвал съм ученията на мнозина мъдреци и всяко имаше различен привкус.

Един говореше за многократни физически прераждания на един и същи индивидуален живот в много тела, подновявани след всяка загуба на предишното тяло, – а друг за многократни душевни прераждания в едно, веднъж само дадено земно тяло, по време на елин-единствен живот на тази земя. –

За едного Боговете са съдници, – а за другиго човекът стои по-високо от всички Богове и според неговото учение постигналият съвършенство добива власт над Боговете.

Как виждаш единството във всичко това?! – »

«Във всички тия учения става дума за една истина!» – каза мъдрецът.

«Но как могат тези учения да проповядват толкова различни неща, след като в основата им се крие една и вечно съща истина?» – попита царят.

А мъдрецът му отвърна:

«Велики царю, чуй една притча!

Един учител седял в ясен слънчев ден с учениците си на брега на морето.

Нито една вълна не браздяла безграничното огледало и небесният свод искрял като огромен диамант.

Тогава учениците помолили Учителя да се качи с тях в една лодка, за да го отведат с греблата навътре в морската шир.

Учителят се качил в просторната лодка и учениците му натиснали греблата, докато земята не се скрила от погледите им.

А когато се спрели да отдъхнат под сянката на едно опънато платно, Учителят казал:

"Искам от собствените ви думи да проверя дали вече виждате онова, което се старая да ви науча да виждате.

Кажете ми сега, какво виждате!"

Тогава първият от учениците уловил образа си върху гладката водна повърхност и възхвалил достоверността, с която той се отразявал в огледалото на морето.

Вторият плъзнал поглед по водата и го спрял там, където небесният свод я докосвал, – и тъй като много добре разбирал, че и от онези далнини ще му се открие същата панорама, сърцето му се изпълнило с усещането за тази необхватна широта и той прочувствено и с благоговение възхвалил безкрайността.

Когато дошъл ред на третия, той заговорил за рибите, стрелкащи се в дълбоката чиста вода около лодката, и с любов описал техните гъвкави тела и искрящите им пъстроцветни люспи.

Така те всички говорели за различни неща, макар че били на едно и също място.

А когато четвъртият заговорил за светлината, озаряваща всичко наоколо, – и след като той, опиянен от тази светлина, високо възхвалил с добре подбрани слова огнения блясък на звездата, на която дължим всяка земна светлина, – – учениците отправили изпълнени с очакване погледи към своя Учител, защото на първите трима им изглеждало сигурно, че само четвъртият е дал очаквания от Учителя отговор.

А Учителят рекъл:

"Аз виждам слънцето, виждам и светлината, – виждам привидно безграничната широта, – виждам морските твари, тълпящи се в сянката на лодката ни, – виждам и себе си в течното огледало, – – ала – аз виждам нещо повече, и искам да науча и вас да виждате повече от всичко това!"

"Кажи ни, любими Учителю, какво друго още виждаш освен всички тези неща!" – помолили тогава четиримата ученици в един глас.

А Учителят казал:

"Нима не съм ви говорил достатъчно за това?

Толкова луни вече ви разказвам какво виждам, още ли не го знаете?"

Тогава всички викнали:

"Никога още, Учителю, не сме били заедно в морето, как може да си ни говорил за него!? – "

"Нима ви казах, че за морето съм ви говорил, а не за онова, което виждам? – отвърнал Учителят и продължил:

Вие ме изведохте с греблата си в морето и помислихте, че искам да ми говорите за него, за ширналата се вода и за струящата върху нея светлина.

Морето обаче само разказва себе си и всичко, което ни заобикаля тук, се разказва само!

Ако тук около мен бяха хиляда ученици в своите лодки, ушите ми щяха да чуят хиляда разказа за морето, за светлината и за безкрайността, – изказани с човешки думи...

Но нима нямаше да е същото и сред палмовия лес? –

Или на покритите със сняг планини на Химават? –

Гората и планините също разказват сами за себе си и няма нужда да се обръщам към вас, ако поискам да чуя разказа им.

От вас обаче исках да чуя онова, което навсякъде виждам и което въпреки това не е свързано нито с време, нито с място! –

Който него съзре, той забравя вече разказите на небето и на морето, на планините и на лесовете! – –

Вие търсите още навън, защото във вътрешното ви царство не е изгряло още слънцето, и затова то е тъмно...

А когато станете някога "царе" на своите царства, тогава всичко, което е отвън, ще бъде принудено да дойде при вас и да ви отдаде своята дан веднага щом поискате това. –

Така че оставете всичко, което лежи навън, спокойно да ви разказва за себе си както знае, и не поставяйте въпроси, на които не е възможно сега да ви се отговори отвън!

Чакайте, докато станете господари в самите себе си, за да добиете право върху онова, което искате, защото ако тръгнете като просяци, всеки ви дава само каквото на него му е угодно! – – "

Като чули тези слова, учениците замълчали посрамени и всеки преживявал думите на Учителя в собственото си сърце.

Вечерта наближавала и с енергични удари на греблата те поели към сушата, и всеки такъв мах се превръщал за учениците в обет, преди да задават въпроси за онова, което лежи отвън, да се стремят първо да станат господари в самите себе си.»

«Значи – каза царят, след като мъдрецът свърши своя разказ, – значи трябва да се приеме, че различия между ученията има само за ония, които са още "отвън"? –»

«Наистина е тъй, царю – рече постигналият съвършенство, – ала не забравяй при това, че онези, които "отвътре" възвестяват, след като са станали вече господари в себе си, могат да говорят само на своя език!

Искаш ли да познаеш истината по твоему, ще трябва в себе си да я потърсиш!»

И понеже царят замълча, мъдрецът се надигна като човек, който знае, че не е вече нужен, мина между свитата и се отдалечи, потънал във вътрешната си светлина.

А царят се замисли, дали наистина иска сам да прозре истината?

След някое време обаче той се отказа от мислите си и си рече:

«Кой знае дали ще намеря истината в себе си?!

Кой знае и дали тя отдавна вече не ме е изоставила, защото се е видяла изоставена от мене?!

А и защо ми трябва сам да погледна истината в очите?!

Може би аз самият няма да съм сигурен в своята истина, – как тогава ще мога да зная що е истина?!

А в моите земи живеят толкова мъдреци и навсякъде проповядват вещи учители.

С мене, царя, те са длъжни да споделят най-чистото си познание и аз ще мога да приема онова, което ми допада.

Моите прадеди също са признавали за истина само онова, което са искали, защо и аз да не си запазя същата свобода!»

И стана така, че до края на дните си този цар не позна истината.

# Странстването

Ученикът, чиято родина се намираше на запад, далеч от голямата планина, по склоновете на която живееше Учителят, бе току-що запитал за възвишения Рави от Назарет и помоли за разяснения.

«В моята страна – каза ученикът – има немалко известни учители, които не вярват, че той е ходил някога по земята, и мислят, че легендата е създала неговия образ, – има дори някои, които са на мнение, че разказите за неговия живот не са нищо друго освен забулени сказания от един космичен мит, който някога е бил свещен за хората от древността.

Но ти, о Пречисти, често вече си изричал пред мен слова, взети от тебе съвсем неслучайно от книгите, разказващи за живота на юдейския Учител и за неговото Учение.

Ти споменаваше винаги с благоговение неговото име и ако съм те разбрал правилно, за теб той стои по-високо от всички други, извървели някога пътя на Единението? –

Защо тогава не си сред ония, които изповядват вярата в юдейския Учител, тачен така високо и от тебе?»

А запитаният само се усмихна благо и с разбиране, но не отговори.

Тогава ученикът, изпаднал в съмнение дали въпросът му не е все пак неуместен, поде отново с известно смущение:

«Безспорно, о повелителю на духовни сили, за които моите учители от Запада нищо не можаха да ми кажат, ти имаш право, когато се надсмиваш в себе си над моя въпрос!

С какво ли състрадание гледаш ти на нас, хората от Запада. –

Ала все пак аз те моля да удостоиш с отговора си поне един мой въпрос: –

Не би ли било много по-добре за нас, хората от Запада, да оставим настрана и без внимание Учението на този юдейски Учител, като сказание, което няма какво повече да ни каже днес?

Та нали всяко време си има свой собствен, присъщ само нему начин да се доближи до истината.»

При тези думи Учителят остана безмълвен.

Двамата странници бяха стигнали сега до височината, която разделяше водите на една река от водите на друга.

Могъща четириъгълна каменна колона, изсечена някога от един-единствен скален отломък, отбелязваше това място.

На писмеността на страната върху нея бяха дълбоко издълбани с едър шрифт свещените срички:

ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ !

което ще рече: "Наистина! В цвета на лотоса се крие Тайната!"

А под тези слова се намираше знак, който сочеше на чуждоземните поклонници пътя към целта на тяхното странстване.

«Не мислиш ли, че би било по-добре – започна Учителят, сякаш, потънал в собствените си мисли, не бе чул въпроса на ученика, – тази грамадна стара колона да бъде махната оттук?

!По друг начин съм виждал да постъпват народите от твоята раса и мисля да направя нужното, за да бъде докаран тук от големия град на юг един от съвременните, нови пътепоказатели, боядисани в приятни тонове и с най-различни украшения – такива, каквито вие, хората от Запада, леете от метал.

Нека видят поклонниците, че монасите долу в манастира не са толкова далече от живота, че да не могат да отговорят на изискванията на своето време!

А колоната, която отдавна вече не съответства на времето, може тогава да бъде съборена и запокитена долу в клисурата, където да се разбие на късове край пътеката на поклонниците.

Какво би могъл днес вече да ни каже този скален блок?!

«Нали не говориш сериозно, Учителю? – отвърна ученикът ужасен.

Наистина се вижда, че колоната е древна, но тя носи онези велики, прости форми, които в никоя епоха не могат да остареят, а и свещените срички са издълбани с шрифт, който по красота едва ли има равен на себе си.

Как би могъл да заповядаш да бъде разрушена тази могъща творба, носеща белега на най-възвишено величие, за да бъде поставена на нейно място една лишена от всякакво достойнство, варварски безвкусна табела от лят метал, каквито за съжаление се срещат днес на всяка улица!?!

Как може свещените срички да са ти толкова безразлични, че да понесеш да бъдат изрисувани на една тъй безобразно изпъстрена, лакирана повърхност?! –

И освен това на тази височина подобна табела не би устояла дълго време на връхлитащите я ветрове и бури!

А колоната, която майсторска ръка е изсякла от цял скален отломък, стои повече от хиляда години тук и още много хиляди години ще сочи отдалече пътя към храма на всички поклонници, – а и самата тя вече е една светиня: – истински достойна за Божеството!

Ти, разбира се, не говориш напълно сериозно, защото как би могло онова, което е намерило израз тук, да остане макар и за миг скрито за теб, за когото никое човешко чувство не е тайна?? –»

Тогава Учителят отново се усмихна и замълча, както и преди това бе мълчал.

И те потеглиха.

В мълчание се спуснаха те към долината, – към пръснатите нашироко здания на стария тибетски манастир, недалеч от който Учителят се оттегли.

А ученикът се замисли как неговият Учител все успяваше да го застави на всеки въпрос сам да си даде отговора, – както стана и сега, при въпроса за Учителя от Назарет...

# Пасхална нощ

Меки сенки очертават зъберите и кулите на свещения град в напоения със светлината на кръглата луна въздух.

Ширналата се долина е изпълнена със сребристо сияние, стелещо се като искряща слана над оголените върхове на юдейската планина.

Далеч зад себе си оставихме градската стена и сега пред нас се разстила малка маслинова гора.

Като сивозеленикав облак се е сгушила тя в стръмния склон на хълма.

А близо до отвесните скали са засадени в редици строги, тъмни дървета – личи, че човешка ръка ги е подредила така – и сега те се извисяват над сивозелената листва като сонм наметнали черни брони стражи.

Цари пълна тишина.

Но какъв е там, на края на маслиновата гора, онзи бял силует, хвърлящ светлата си сянка върху покрития с асфодели склон?

Наистина! – Там нещо помръдва!

Някакъв човек!

Облечен в бяло, той излиза предпазливо напред, слага ръка над очите си, защото лунната светлина го заслепява, и внимателно оглежда пустата околност...

Недалеч минава път, водещ към планината.

Сякаш светла връв, изтървана по невнимание от някого, се белее той там.

Лесно може да бъде проследен с поглед до мястото, където се изгубва нагоре между струпаните отпред скали.

Съгледвачът се озърта на всички страни, но явно не намира нищо, което да го обезпокои.

Ето че се връща назад в синкавата сянка и изчезва между маслиновите дръвчета.

Какво ли искаше той?

А там пак просветва нещо бяло

Ето – един от тях излиза на открито.

Не, – още един!

Те носят нещо.

Като че ли някакъв тежък, скъп товар...

Сега се подават още двама и вече става ясно, че това, което четиримата се стараят тъй внимателно да пренесат, е сякаш човек, или човешко тяло.

Той също е завит в бяло, като тях самите.

Какво ли всъщност е станало? –

Те безмълвно пресичат осеяния с асфодели склон и излизат на пътя.

Сега още по-ясно се вижда, че носят едного своите.

Но това, изглежда, е мъртвец!

Под коленете му са подпъхнали дълго платно, преметнато през раменете на първите двама.

Те държат с две ръце усуканото платно, прехвърлено през раменете им, и техният товар явно не е лек.

А вървящите зад тях крепят горната част на тялото: – през гърба и под мишците.

Главата му е като че ли облегната на техните рамене.

Трудно пристъпват четиримата...

Бавно крачат те напред.

Дълго вървят така и фигурите им губят постепенно очертанията си, после предпазливо спират, за да отдъхнат.

Те сякаш отново оглеждат с търсещ поглед местността

Много трябва да са го обичали, когато е бил още между живите! –

Не се носи така човек, който не е бил обичан!

Изпълнени с благоговение го носят те...

Ето че тръгват отново.

Съвсем близо са вече до планината.

Съзираме ги още само като бяло петно, пълзящо бавно напред, и който не ги е видял преди това, едва ли би ги различил вече по осветения път.

Сега те свиват към скалите, зад които пътят се губи.

Скриват се вече от погледа ни...

Сребристо-сияйната светлина на луната залива цялата околност.

Всичко пак е така, сякаш никой никога не е вървял по този път...

Изведнъж отеква неистов вик – оттам, където редицата тъмни стволове се извисяват над маслиновата гора!

След него се чуват и други викове, – груби, като шумни проклятия на разярени войници – и в мрака светва червеното сияние на факли, отдалечаващо се бързо, заедно с гълчавата, към градската стена.

Светлината на факлите се вижда само докато озарява още тъмните отвесни скали и редицата мрачни дървета.

След това заревото им е погълнато без остатък от ярката лунна светлина.

Нищо вече не се забелязва.

Пътят към градските порти не се вижда оттук, иначе бихме съзрели отново червенеещите се факли в сянката, хвърляна от градската стена.

А на голия хълм край града се открояват побити три кръста.

На два от тях още личат разпнатите, но третият сякаш е празен...

Да, ясно се вижда, че е празен!

Толкова е светло тази нощ.

Но защо тогава е бил поставен този кръст?!

На него трябва да е бил разпънат някой!

А защо са го свалили? – –

Дали не е онзи, когото белите мъже отнесоха оттук??

Тогава неговият край трябва да е бил бърз, защото понякога те висят там дни наред, сякаш мъртви, докато не изреват внезапно като диви зверове, давайки знак, че не са още свършили.

Може би този човек не е могъл да понесе болките, или пък е бил почти бездиханен вече от изтезанията на римските войници още преди да го разпънат.

Но защо е бил свален от кръста? –

В малката маслинова гора отново цари покой.

Нека отидем нататък и видим каква е била причината за този шум.

Сега там сигурно няма вече никой.

Но това не е маслинова гора!

Това е отворената градина на някой богат човек!

Една хубава пътека ни отвежда сега до високите тъмни дървета.

А това там, в скалата, не е ли издълбан отвор?

Наистина! – Някакъв гроб!

Тъмно е тук, защото лунната светлина е засенчена от отвесните скали, а ние нямаме светилник.

Пещерата продължава сякаш дълбоко навътре, но не бива да пристъпваме по-на-татък, за да не пропаднем в някоя скрита пропаст.

Но ето, отново се приближава и друга фигура, също в бяло!!

Кой ли може да е това?

Сигурно собственикът на градината!

Но какво търси тук през нощта?...

– Оногова ли търсите, който бе погребан тук?!

– Не, не сме чули някой да е бил погребван тук, – просто видяхме как четирима мъже, облечени като тебе, отнесоха от тази градина един мъртвец към планината, а после чухме силен шум и видяхме сиянието на факли.

– Запазете тогава като своя тайна онова, на което сте станали свидетели, – – но знайте: този, когото сте видели да отнасят, загина наистина в мъки, и все пак той е жив!

– Видяхме преди малко, че един от кръстовете, издигнати на голия хълм, е вече празен, а все някой трябва да е бил разпнат на него. – Не е ли бил онзи, за когото говориш?!

– Той беше наистина! – И той е мой брат! – И тези, които сте видели да го носят, са мои и негови братя! –

– О, но защо тогава е бил разпнат?! – Ти съвсем нямаш вид на брат на някой разбойник или убиец! – –

– Защото той избави човеците от смъртта и защото навеки мъртвите жадуваха за мъст!

– Чужди за нас са тези думи, странно звучат те, но ти говориш така, че не можем да не ти вярваме.

– А какъв беше този шум, който чухме преди малко? –

Това бяха стражите, приспани магически от нас, за да можем да изнесем земното тяло на своя брат, почиващо за кратко в гроба по молба на един богат наш приятел, която бе удовлетворена от властителя в този град.

Те трябваше да пазят гроба и щом ги събудих, като минах уж случайно оттук и се учудих защо спят на такова място, те запалиха факлите си и видяха, че гробът е отворен и пуст.

Затова така грубо ругаеха!

И сега търсят в града хората, които са отворили гроба, с надежда да намерят тялото.

А аз оставам тук, за да утеша приятелите и учениците на моя брат, когато дойдат да го оплакват на неговия гроб.

Оставам, за да им кажа, че той е жив!

– Но ние видяхме как твоите братя отнесоха неговия труп оттук!

– И все пак жив е този, на когото това тяло бе дреха и обвивка, докато имаше още нужда от дреха и обвивка, за да разкрие Духа пред онези, които виждат само дрехата и обвивката! –

– Ако това е истина, кажи ни тогава къде да намерим жив твоя брат, защото говориш като за човек, когото си струва да търсим, дори да трябва накрай света да отидем! – –

– Във вас самите!

И докато се споглеждахме удивени, без да разбираме какво означават тези думи, облеченият в бяло ни напусна, преди да забележим това, а когато го повикахме, не получихме никакъв отговор...

Едва по-късно ни озари Светлината и ние видяхме вечно Живия и разбрахме неговото възвишено Учение, и оттогава той е в нас!

Докато облеченият в бяло отговаряше така на питащите го, двама от неговите братя очакваха в един скалист овраг недалеч в планината другите четирима, които носеха тялото на своя събрат.

Чакащите бяха събрали и струпали на клада дърва и съчки, за да бъде положено върху тях тялото.

Сега те видяха, че носещите приближават изморени, и побързаха да им помогнат.

Потресени – в безмълвно вълнение – повдигнаха шестимата мъже тялото на своя брат, чието дело бе свършено, положиха го на кладата и го предадоха на запалените с огниво пламъци...

Отдалеч едва се виждаше тънък стълб дим, който постепенно се разнесе над планината, когато първите лъчи на зората обагриха планинските хребети.

Наистина Възкръсналият бе пожелал сам всичко да стане така и неговите братя бяха само изпълнили неговата повеля.

Тленните останки на земното му тяло не биваше да стават пречка за Възкресението, което той си бе подготвил в душите на своите. – –

А сега той беше освободен от всичко в себе си, което не бе от Духа, и добил свобода, се съзнаваше вече само в своя духовен облик, – без да чувства вече мъките, така несправедливо понесени от земното му тяло.

Сам възкръснал в духовния си облик, той живее оттогава възвисен в духовната сфера на тази земя, и носи Възкресение за всички, които на дело и в живота си са истински следовници на неговото учение. –

Така той живее сред своите, както някога бе обещал: – "до свършека на света!"

# Съединение

След като стигнах пред Дома на Мъдреците на Светлината, започнах да хлопам на вратата като човек, който с право очаква достъп в него, – ала никой не дойде да отвори.

Печал тогава обзе душата ми и изнемощял, аз заспах пред прага.

Когато се събудих след тягостни и страшни сънища, пред мен стоеше един мъж, който водеше след себе си добиче, натоварено с кошове от плетена тръстика, пълни с пресен хляб.

«Какво търсиш тук, чужденецо? – ми каза човекът.

Не знаеш ли, че тези двери се отварят само пред този, който е излизал вече през тях?»

А аз отвърнах:

«Горко ми, ако говориш истината, тъй като от далечен път идвам, – сам Учителят ми нареди да тръгна по него към ония, които живеят в този Дом, за да бъда приет в тяхната Общност.»

Тогава човекът ми каза:

«И аз съм един от ония, които живеят в този Дом, и твоето въжделение е добре познато на моя дух, – само че пак ти казвам: – Никой не е пристъпвал този праг, без преди това да е умрял!

Ако след смъртта си той дойде на себе си в този Дом, тогава ще може безпрепятствено да влиза и да излиза от него.

Така че ако искаш да умреш, за да дойдеш при нас, това добиче ще пренесе през прага твоя труп!»

«Как може да не искам да умра – бе моят отговор, – щом това е единственият начин да встъпя във вашата Общност?!

Вземи бързо живота ми, за да премина прага, защото зная, че моята смърт свършва отвъд тези двери!

Нима и ти не си умрял някога, преди да престъпиш тая порта, а ето че стоиш жив пред мен?! –»

«Да бъде според волята ти!» – отговори мъжът и в същия миг почувствах как тялото ми става безжизнено: – как съзнанието ми помръква...

Но още преди да си дам сметка, че напълно съм напуснал тялото си, дойдох по странен начин отново на себе си като един от хлябовете, поставени в тръстиковите кошници.

Исках да викам, но не можех.

Беше също като в кошмарен сън, когато искаш да извикаш, но така и не успяваш.

Исках да избягам, но хлябът, станал мое тяло, не помръдваше.

Тогава съзнанието ми помръкна отново и така трябва да съм бил внесен в Дома и поставен на трапезата, където скоро след това дойдох на себе си редом с други ястия, лежащи до блюдото пред Старея на Мъдреците.

Не бях дълго лежал така – все като в тежък, потискащ сън, – когато до мен стигна гласът на Старея, който казваше:

«Благословен и осветен да бъде този хляб, който предстои да стане храна на вечния Дух!

Нека вечно бъде той във Вечното храна на забулената Божественост!»

При тия думи той разчупи на две хляба, който бях самият аз, а аз почувствах това разкъсване с цялото си тяло, сякаш бяха разполовили човешката ми плът.

Тръпнещ от болка, аз бях вече сигурен в предстоящата си гибел и копнеех за нея като за избавление, защото не можех вече да убягна от силата, на която доброволно се бях отдал.

На все по-голям брой късове дробеше хляба Стареят, за да даде от него на всички свои братя, и във всеки от късовете бях жив аз.

Съзнанието ми за самия мен помръкна още веднъж...

Ала това помрачение не ще да е било дълго, защото скоро около мен настъпи яснота, каквато още не познавах, колкото и светло да беше онова Светило, в чиято светлина Учителят ме учеше да виждам нещата от трите свята, преди да ме изпрати по пътя към Дома на Мъдреците.

И изведнъж се осъзнах отново в човешко тяло и едва можех да повярвам, че не съм вече пръстеновидният хляб, подобен на ония, които бях видял в тръстиковите кошници, натоварени на мулето пред портата.

И ето: – аз заговорих, – и казаното от мен бяха слова на Старея сред Мъдреците...

Неговото тяло бе станало мое и духът ми бе неотделим от неговия.

А когато Мъдреците: – неговите братя, – забелязаха какво е станало, техният говорител, в когото разпознах мъжа, посрещнал ме преди това пред прага, рече:

«Да възликуваме в нашия кръг, защото нов брат ни се роди и ти, о Старейши, който изковаваш вечната верига на Светещите, – с ударите на своя чук превърна отворения пръстен в брънка от веригата!»

«Вие го казвате!

Тези твои слова възвестяват моето пристигане.»

Тъй говорех аз сега чрез устата на Старея на Мъдреците.

«Като храна стигнах аз до вас, за да бъда роден във вашия Дух.

Но дайте ми сега обратно моята дреха, за да не стоя тук пред вас в облеклото на Друг, докато самият той остава скрит!»

При моите думи Мъдреците напуснаха своите столове около масите и водени от Старея, който бе съединен с моя дух, всички излязоха пред портата.

А там моето земно тяло лежеше безжизнено и вцепенено като мъртво.

Стареят обаче се наведе над него и съвсем тихо, като полъх, изрече следните слова:

«Ти си Аз!

Служи сега на себе си в мен и на мене в себе си от това тяло, от своето земно тяло!

Сега ти си роден като храна за Живота на Светлината, който всичко подхранва!»

След като изрече тия думи, аз почувствах как усещането ми напусна земното тяло на Старея, докато духът ми остана съединен с неговия.

Но същевременно съзнанието ми се озова отново в тялото, в което бях стигнал пред портата, и все пак това вече не беше съвсем същото тяло, както преди...

Нещо в него се бе преобразило и сега аз можех вътре в тялото си да виждам нещата от трите свята, така както преди ги виждах само навън с външното си око.

След като станах, Мъдреците ме посрещнаха с ликуваща радост като гост, когото дълго са чакали.

И като поведоха новородения през портата към вътрешността на Дома, Стареят подхвана, божествено опиянен, един напев, чиито думи се заредиха така:

«Живей в Любовта, храни Светлината! – Осенени Просветителю, сияй над света!»

А хорът на Мъдреците, които имах вече за братя, занарежда след него:

«Учи се в Светлината да виждаш свойто Сияние! – Живей в Любовта и сияй над света!»

А в моята душа бе духовното познание на всички ония, които бяха събрани около мен.

Аз ги намерих всички съединени с мене и във всеки от тях се бях осъзнал така, както преди само себе си съзнавах...

Глава III

ВОЛЯ ЗА РАДОСТ

# На всички, които се стремят към Светлината!

БОГ ЖИВЕЕ В РАДОСТТА, – НЕ В СКРЪБТА!

РОБИТЕ НА СТРАДАНИЕТО СА СИ ИЗМИСЛИЛИ "СТРАДАЩИЯ" БОГ!

СКРЪБТА СИ ТРЯБВА ДА ПОСТАВИШ В СВОЯ ВЛАСТ, ЗА ДА СТАНЕ ТЯ СЛУГА И ПОМАГАЧ НА ТВОЯТА РАДОСТ!

Недей пита за Бога!

Остави този въпрос на безбожните и идолопоклонниците!

С пълно право се съмняваш, когато се двоумиш, дали ще можеш да чуеш Бога.

Ние обаче знаем, че Бог не ще отговори на никого, който го поставя под въпрос!

Ние знаем, че Бог не обича шума на питащите...

А кой може да твърди, че няма да долови гласа Божи, стига само да се научи да чува неговата реч?! –

Затова е нужна тишина!

Всяко съзидание става в тишина.

Приготви в себе си място на тишината, – за да може Бог да ти стане приятел и съжител!

Към голямата Тишина нека поведат тези думи твоята душа.

Ние сега ще ти говорим тук първо за човека]

От човека трябва да тръгнем, за да стигнем до Бога, иначе Бог ще остане за нас навеки чужд!

Ние не ще търсим Бога в душевно униние, защото сме създадени от Божията воля за радост! –

Ние не ще ти разкрием Бога чрез въпроси, защото и в най-тихия въпрос вече шуми съмнението...

Ние те учим да намираш Бога в тишината: – във волята за радост!

От ония, които шумят за Бога, тласкани от страховете в своите сърца, ние съзнателно отвръщаме глави, защото иначе как бихме могли да постигнем с тебе тишината.

Ние трябва са сме сами с човека, когото искаме да поведем към тишината.

Човекът, който иска да се научи да чува Бога, трябва да се научи първо себе си да чува...

На самия себе си трябва да се стреми той да отговори!

За себе си той трябва да се превърне в ням въпрос, а отговорът му тогава е безмълвно дело.

Само с такъв човек, който чува себе си, ние можем да постигнем голямата Тишина!

С него ние можем да извървим пътищата, по които единствено може да се чуе Бог...

Само за оня, който се е научил да чува себе си, е предназначено Учението, на което даваме тук словесен израз.

# Учението

На брега на морето видях да седи майка със своето дете.

Детето играеше на пясъка с мидени черупки и пъстри камъчета.

А цялата му игра беше всъщност избиране и отхвърляне.

Не сме ли и ние самите такива играещи деца?! –

Ние избираме и отхвърляме, и го правим в течение на години и десетилетия, докато не настъпи краят ни.

Не е ли същият импулс оная движеща сила, която кара и детето да играе с миди и камъчета?! –

Нека останем тук!

На това място ще дочакаме изгрева на слънцето.

Защо ни трябва да гоним слънцето, обикаляйки около земята в нощта?

Ние намерихме вече човека, който е сам на себе си въпрос, сам на себе си отговор.

Избиране и отхвърляне е всяко негово действие.

Никога не ще видиш човека да прави нещо друго!

Наистина той ще ти посочи какви ли не основания, ако го запиташ защо прави това или онова.

Но човек не се самозаблуждава никога така, както в желанието си сам да изследва причините на своето поведение...

От едни и същи дълбини извират импулсите и за играта на детето, и за всяко едно дело. –

И тук, и там в най-дълбоката основа лежи волята за радост!

Тя е последен отговор на много загадки.

Всичките ти мисли и постъпки са твоите "миди" и "пъстри камъчета".

По своя собствена преценка ти ще избираш и ще отхвърляш. –

Скоро ще си дадеш сметка, че много неща са "за отхвърляне", тъй като не водят до трайна радост.

Но твърде много "пъстри камъчета" струпваш на купчина ти и окото ти им се радва известно време.

Тогава обаче започваш да се изморяваш от играта.

Научаваш се да правиш разлика между ценностите.

Скъпоценни камъни искаш да намериш ти и истински бисери, – не само празни черупки и пъстър кварц...

Изпърво смелостта те напуска.

Ти виждаш как твоето познание убива първата ти радост. –

Помрачен се плъзга погледът ти по пясъка.

Но ето: – там между камъчетата нещо просветва!

Бързо захвърляш пъстрите си черупки, за да грабнеш това сияйно нещо.

Ти си намерил своя първи скъпоценен камък!

От този ден нататък ти си станал мъдър.

Не ще изпитваш вече радост от кварца, който блести само дотогава, докато морето го мие.

От днес нататък ще отхвърляш много неща, които очароват твоя поглед, и ще търсиш само редките, които трайно светят.

Така повелява волята за радост:

радост без разочарование,

радост без прекъсване,

радост без край!

Но ти ще запиташ:

«Ако това учение говори истината, откъде тогава иде скръбта'? – »

И аз ти отговарям:

Скръбта е условие и залог за радостта.

Всичко в Космоса живее от полярни противоположности.

Малко и голямо, ниско и високо, скръб и радост, лъжа и истина, слабост и сила, – от това живее всичко живо!

Без скръбта радостта не би могла да се изяви, защото всяко разделяне и обособяване създава скръб: – а разделянето и обособяването са необходими, за да може радостта да се прояви във всички форми, необходими за нейното безкрайно разнообразно действие, от което се поддържа всеки живот.

Ала твоята воля за радост ще те научи да виждаш в скръбта лъжата и така да обезцениш за себе си скръбта.

Скръбта и радостта се нуждаят една от друга, но те са и в борба помежду си, която не познава примирие.

И скръбта, и радостта искат да привлекат на своя страна силите ти.

И скръбта, и радостта искат да се утвърдят чрез тебе.

Колкото по-голяма стойност отдаваш на радостта, толкова отнемаш стойност от скръбта, – докато един ден тя не се превърне в послушен слуга на твоята радост! –

Но аз съвсем не те съветвам малодушно да отбягваш всяка несгода!

Волята за радост води човека често пъти през мрачните клисури на съдбата към светли висоти...

Всяка победа се извоюва в борба.

Борба ще рече: да получаваш рани и да нанасяш рани!

Скръб ще изпиташ от ръката на други хора, и ти на свой ред ще причиниш скръб на други.

Пази се обаче в своята воля за радост да не се радваш и на раните, които си принуден да нанасяш в борбата!

Трябва да оковеш скръбта си във вериги, когато тя те кара да страдаш безполезно.

А където скръбта ти те зове на борба, там трябва да си извоюваш победата!

Всяка скръб е лъжа!

Всяка скръб се сгромолясва рано или късно пред Истината!

В скръбта няма нищо трайно!

Само радостта е вечна, защото тя произлиза от Вечността!

Всяка скръб е твой противник и враг!

Всяка скръб трябва да бъде обуздана от теб и заставена да ти служи, за да бъде радостта свободна и да царува!

Но не бива да мразиш своята скръб!

Омразата е баграта на безсилието.

А волята за радост ще те научи на Любовта на победителя!

Във волята за радост всичко става за тебе лесно.

Ти имаш на своя страна най-действената сила на живота!

Дори и този, който подхранва скръбта, се стреми скрито към радост...

Неговата воля за радост е наистина окована, и все пак тя си остава източник на сила.

Волята за радост твори всяко дело!

Волята за радост крепи всеки живот!

Избирай сам дали искаш да служиш като заблуден воин на скръбта, – или – като победител – да я надделяваш!

Само тогава можеш да претърпиш поражение, когато проявяваш страх пред скръбта!

А волята за радост иска да те направи безстрашен победител!

Волята за радост ще откриеш дейна във всяко битие.

От форма и от мяра се нуждае волята за радост, за да може радостта да се роди от Любовта.

Любовта е стремеж към съединение на всичко разединено!

Любовта единствена заставя омразата да служи!

Любовта обединява всички противоположности!

От Любовта само може волята за радост да породи радост!

Волята за радост е мъжка воля, – тя има нужда от родилката: – от Любовта! –

Без Любов волята за радост би била прокълната да блуждае без покой...

Едва Любовта и дава цел и сигурна посока.

Любовта създава равновесие между противоположните посоки.

Любовта намира място на всичко дребно наред с голямото.

Любовта обединява значителното и незначителното според вечни закони във всеобхватно единство.

Всичко незначително и е мило заради значителното, на което то трябва да служи, – защото в царството на Действителността няма изолирани ценности.

Неравни по ранг, значителното и незначителното винаги се обуславят взаимно.

Всичко, което иска да се развива, трябва да се стреми да обединява значителното и незначителното.

Всичко живо се нуждае от обединение на неравните части в Любовта.

Така само израства трайното!

Ти виждаш как хората умират и се питаш:

"Та къде е тук трайното?! – "

Питай се по-скоро:

"Къде е тук преходното?!"

Най-близки хора видях да умират, но нищо преходно не можах да открия.

Вгледай се какво остава от всички, живели на тази земя, и ще установиш, доколкото вижда външното ти око, само ново свързване на елементите!

Кой би могъл да ти посочи нещо преходно там, където земното ти физическо око не може да вижда??

Там, където не е способно да вижда, то не е виждало и тогава, когато разделените сега от тебе хора са били все още достъпни за сетивата ти.

Твоите сетива преди са ти показвали само, че там има нещо определено, за което си получавал сведения единствено чрез неговото въздействие върху сетивата ти.

Ако мислиш сега, че е унищожено онова, което си познавал като съществуващо преди, докато то още е можело да въздейства върху сетивата ти, тогава ти наистина си само "роб" на своите сетива! –

Всяка скръб по мъртвите е също породена от волята за радост, оказала се безсилна да върне онова, което е изчезнало сега за нея като повод за радост.

Коварно те заблуждава тази скръб, когато иска да ти отнеме вярата в съществуването на ония, които твоето физическо око не може вече да вижда, тъй като е годно да възприема само физически сетивното.

Сам себе си можеш да оплачеш ти, защото си станал плячка на една заблуда!

Само което е докосвало сетивата на твоето тяло, е било за теб съществуващо...

Време е да разбереш, че преходната радост от физически сетивното у човека е нещо дълбоко различно от трайната радост от самия човек.

Време е да се научиш да разбираш, че всичко "видимо" е само преходно свидетелство за една невидима Действителност.

Всичко действително се изявява от невидимото!

Искаш ли да намериш реалното у човека, ти ще можеш да го достигнеш само в невидимото, чрез невидимото в себе си! –

За много неща, но не за всичко можеш да се довериш на видимото!

Трябва да се научиш да схващаш видимото като противополюс на твоето невидимо!

Ние не бихме могли да изживеем себе си в този земен живот, ако не беше устремената ни към външното воля за земносетивно видимо битие.

Невидимо творящата и видимо сътворената воля са временно обединени у нас.

Ние сме още далеч от духовно обусловеното изискване за трайно единение на двата волеви полюса.

Освобождаване от излишното, – допълване на недостатъчното: – точно това в действителност е "смъртта", която отделя нашето невидимо от видимия свят.

Неспъвани вече от видими форми, ние ще живеем и ще действаме и във видимостта: – всеки един като цяло, осъзнал вече себе си във всевечната Целота...

Тъй като тяхното "външно" е станало "вътрешно", – а "вътрешното" в теб се бори още с твоето "външно", – затова ти не намираш път към ония, които наричаш: "мъртвите".

Има наистина един път към тях, ала малцина във всяко време са хората в земно тяло, които могат безопасно да тръгнат по него.

Той почва във външното и води през най-вътрешните галерии на природата, преди да стигне до своята цел.

Човекът, който иска да тръгне по него, трябва сам да го осветява, иначе ще се заблуди в лабиринтите, които му предстои да "преброди".

Мрак и заблуда го обгръщат там, докато сам той не намери гибелта си в мрак и заблуда.

Умопомрачение е неговият край!

Всички, които могат да тръгнат безопасно по този път, – го отбягват.

Всички те биха могли да потвърдят истинността на моите думи.

За теб е почти невъзможно сам да се познаеш "вътре" в себе си, – как би могъл тогава да се надяваш да чуеш там ефирните гласове на "умрелите"!?!

Напълно безполезно е обаче "навън" да търсиш доказателство за нещо, което можеш да намериш само най-дълбоко "вътре" в себе си.

# Вечният живот е отдих и работа.

Отдих и работа се редуват вечно като прилив и отлив във вечното море на най-дълбокия вътрешен живот.

Вечният покой би означавал истинска смърт!

Вечната работа би била истинско проклятие!

Отдихът и работата, обединени в радостта, са блажен живот!

Погрешно тълкуваш своя копнеж, когато мислиш, че жадуваш за "вечен покой".

Ти копнееш всъщност за вечна радост в отдих и работа!

Радостта е човешко преживяване на божественото съвършенство!

Затова трябва да дадеш в себе си път на волята за радост.

Никога не можеш да прекалиш в жаждата си за радост!

И което сега ти се даде като трайна радост, никога не ще може да ти бъде отнето...

Навсякъде природата поставя своите пътни знаци.

Хората ги отминават, в бясната си забързаност, като подскачащи деца...

Би трябвало да се научите по-добре да следите пътепоказателите! –

Вие се стремите все още към наслада и се оставяте да бъдете изгаряни от похотливи страсти, докато единствено радостта води към вечен живот...

Бог е в радостта!

Радостта е ясна светлина!

Похотта и страстите са бушуващ пожар!

Волята за радост е воля, насочена към Бога!

Спяща воля си бил ти, преди единият полюс в тебе да се е устремил към видимостта.

Сънуваща воля си и сега още!

Но все повече ще се превръщаш в будна воля, докато някога, в радост и яснота, не оживиш с волята си всичко в теб.

Всички скрижали са въздигнати от волята за радост.

Самият ти си воля за радост и само следваш присъщия си закон, когато искаш в радост да стигнеш до себе си и в радост да стигнеш до Бога! -- –

Всичко, което води до трайна радост, ще ти служи.

Всичко, което не служи на трайната радост, неизбежно ти вреди.

Ти самият си свой съдник и твоята присъда са делата ти.

Можеш сам за дълго време да се "осъдиш", а можеш и чрез делата си да се издигнеш до най-висше "блаженство"...

Ала колкото и дълго да се луташ, – ти ще трябва в края на краищата, ако ще и след хилядолетия, да последваш себе си!

Щом познаеш себе си, ще се намериш в Божията Светлина.

Ти все още се стремиш навън, към едно пусто, вцепенено нищо.

Все още се оглеждаш за хиляди цели някъде навън...

Някога обаче ще трябва да разбереш, че единствено самият ти трябва да станеш за себе си цел, във волята за радост от самия себе си.

Ти държиш в ръката си силата както да се осъдиш, така и да се спасиш!.

Ти не осъзнаваш все още тази своя сила?

Чакаш "отвън" онова, което може да стане само най-дълбоко вътре в тебе.

А "вън" и "вътре" ще станат за тебе едно, стига първо да познаеш себе си във волята за радост!

Дълго са те поучавали, че "сломеното" и "съкрушено" сърце щяло да те доближи до Бога.

Ти се бе доверил на тия учения и сега изпитваш страх по пътя към самия себе си и към своя Бог.

Но не се страхувай от нищо, което иска да ти внуши страх!

Ти ще крачиш безстрашно със силата на радостта, щом сам поискаш себе си във волята за радост.

С волята за радост ти ще постигнеш вечен живот!

Във волята за радост ти се разкрива твоят жив Бог!

Във волята за радост Бог ще се съедини някога завинаги с тебе!

Тогава ще разбереш, че ония, които са се стремели преди това да те държат далеч от радостта от самия тебе, като праизточник на твоята воля за радост, са били само идоли от мрака!

Тогава ти ще откриеш, че именно страхът не ти е позволявал да постигнеш радостта!

Тогава ще разбереш, че твоето съществуване е сигурно само ако можеш да се радваш на самия себе си!

Постигнал себе си в свята радост, ти завинаги ще пребъдеш във волята за радост!

# ФИНАЛ

ОНОВА, КОЕТО ПРЕМАЛЦИНАТА МОИ БРАТЯ,ОБЕДИНЕНИ С МЕН В ДУХА, НО СВЪРЗАНИ ПО КРЪВ С ЕДИН ДРЕВЕН НАЧИН НА МИСЛЕНЕ, И ДНЕС ОЩЕ ТЪЙ СКРИТО ПАЗЯТ, ЧЕ САМО ЗА СУРОВО И ПРОДЪЛЖИТЕЛНО ШКОЛУВАНИТЕ ПЕСТЕЛИВО БУЛОТО ПОВДИГАТ, ТОВА МИ БЕ ПОЗВОЛЕНО ДА РАЗКРИЯ ПРЕД ВСИЧКИ ЧОВЕЦИ, КОИТО СХВАЩАТ МОИТЕ ДУМИ.

ОБЕЗСИЛЕНИ БЯХА ВСИЧКИ СЪМНЕНИЯ, КОИТО ИСКАХА ДА СПРАТ ТАЗИ ВЕСТ, ЗАЩОТО ДОРИ И РАЗКРИТОТО СИ ОСТАВА ТАЙНА ЗА ВСЕКИ, КОЙТО НЕ МОЖЕ САМ ОЩЕ ДА ВИЖДА.

НАВСЯКЪДЕ А3 С РАЗБИРАНЕ СЪМ ИЗБЯГВАЛ "ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ" ДА НАРИЧАМ, ПО ЗАПАДЕН ОБИЧАЙ, ОНОВА САМО, КОЕТО МОЗЪКЪТ ПРИЗНАВА ЗА РЕАЛНО, ЗАЩОТО А3 СЪМ ПОДЧИНЕН НА ВЕЧНИЯ РЕД И СЛЕДВАМ ЗАКОНИ ОТ СВРЪХВРЕМЕННО ЕСТЕСТВО.

***

"Царственото изкуство", за което става дума тук, е индийската Раджа-Йога! Но това понятие е употребено от мен само като символ на нещо, стоящо неизмеримо по-високо.

Б. Й. Р.

Из "Окончателен списък на пялото ми учение", приложение към "Hortus conclusus", 1936:

Докато моето духовно учение, взето в своята съвкупност, би могло да се нарече със заглавието на последната книга от него – "Hortus conclusus", една заключена за всяко голо любопитство "градина", откриваща се единствено на такива търсещи, които са доказали на дело правото си да встъпя в нея, то "Книга за Царственото изкуство" е нещо като "Света гора", в която търсещият встъпва веднага след прекрачване на отключената порта и която му дава душевната нагласа, необходима при възприемането на всичко срещнато по-нататък от него, за да стане то достояние на душата му. Добре ще е отначало читателят да се остави спокойно само на душевните трептения на тази книга, без да се опитва прибързано да разбере нейната символика, защото тя ще се разкрие на правоспособния търсещ от само себе си, когато му дойде времето.

Б. Й. Р.

Из "Указания към моето духовно учение и съпътстващите го книги" (Приложение към "За безбожието", 1939 г.).

# том_02 КНИГА ЗА ЖИВИЯ БОГ

# За моите книги

# Предисловие 2

# Божията хижа сред човеците

# Бялата ложа

# Свръхсетивен опит

# Пътят

# En soph

# За търсенето на бога

# Работа и дейност

# Святост и грях

# Окултният свят

# Скритият храм

# Карма

# Война и мир

# Единството на религиите

# Волята за Светлина

# Висшите сили на Познанието

# За смъртта

# За Духа

# За вечния живот

# Пътеката към съвършенство

# Светлината иде от изток

# Вяра талисмани и култови образи

# Магията на думите

# Зов от Химават

Макар и това да ме поставя в твърде незавидно положение, принуден съм да настоявам за такава внимателна проверка и на моите собствени съобщения.

В случая става въпрос не за някакъв светоглед , а за съобщаване на събран от мен опит, който може да намери място във всеки вид религиозно убеждение, стига само то да не отрича априори възможността за свръх-земни възприятия.

Отлично познавам основателните причини за скептицизъм спрямо утвърждаваната от мен възможност да се придобие такъв опит и затова не оспорвам на никого правото да посрещне на първо време дадените в моите книги съобщения за духовната Реалност, която носи всички нас, с максимална предпазливост и не без известно съмнение.

Но и аз на свой ред имам правото да очаквам, че сведенията за моя духовен опит няма да бъдат необмислено причислени към онази категория човешки изявления, която за мен е поне толкова пагубна и незаслужаваща доверие, колкото и за най-закоравелия скептик сред моите читатели.

Освен това трябва да подчертая, че във всичките ми книги става дума за две твърде различни групи съобщения: – за това, което ми се е разкрило като достъпен за всички човешки опит, макар широтата и дълбочината на възможния опит да зависи с случая от индивидуалната зрялост, – и, от друга страна, за съобщения относно опит, придобит по особен, достъпен само за мене път, доколкото такива сведения е възможно и необходимо да бъдат дадени.

В книгите си говоря все за неща, които лично съм преживял.

Но тъкмо затова се налагаше понякога да давам сведения и за вида и характера на тези преживявания.

Ала както в съчиненията например на един ботаник на първо място стоят естествено не личните преживявания на изследователя сред природата, която му предоставя изучавания материал, а приносите към неговата наука, така и в моите книги бих желал всичко, което се отнася до индивидуални, недостъпни за всеки преживявания, да се разглежда само като пояснителна добавка.

Всеки, който успее да се вживее в моя начин на изложение и след това остави думата, дори сричката да проникне вътре в него, ще почерпи от своите най-съкровени дълбини онова. от което се нуждае.

Би било обаче недопустима грешка, ако някой пожелае да насочи интереса си към мен, носителя на тези съобщения, вместо да се концентрира единствено върху самото съобщение!

Днес човечеството разполага с достатъчно богат избор от религиозни общества и всеки може да избере формата, която да удовлетвори потребността му да се преклони пред Божественото.

Съвсем не се нуждаем от "нова религия”, а още по-малко от създаването на нови секти!

Имаме, напротив, неотложна нужда от пробуждане на живите духовни сили, които земният човек и днес все още може да намери в себе си, също както са ги намирали някога и първите вярващи, събирали се преди хиляди години около древните религиозни символи.

Наистина сведенията в моите книги са предназначени на първо място за хора, които напразно са се опитвали да постигнат истинска връзка с Бога в унаследените религиозни форми и които въпреки това усещат в себе си нуждата да почувстват своето съществуване в съзвучие с предугажданата, вечна основа на Живота.

По-нататък, същите вести за опита в сферите на вечната Действителност са предназначени и за онези, които остават наистина в древните, достойни за уважение форми на религиозната традиция, но все се чувстват душевно неудовлетворени, защото конвенционалната словесна обвързаност не им позволява да освободят вечните сили на душата си, които би трябвало да бъдат събудени и освободени чрез приемане на верските символи.

Дадените от мен сведения за духовен опит нямат в никой случай за цел да направят "излишни'' старите религиозни форми като носители на изначални истини, а единствено да разкрият отново на съзнанието тяхното скъпоценно съдържание.

Както е сигурно, че това скрито съдържание може да бъде намерено, така сигурно е също, че би било съдбоносна грешка да се вярва в необходимостта от образуване на нова външна общност, за да стане скритото достъпна за вътрешното чувство.

Така само би възникнала немалката опасност окончателно да се загуби една истинска мъдрост, притежавана несъзнателно, и да се замени тази загуба с най-съмнителните идоли, създадени някога от заблудени мозъци.

По всяко време е имало достатъчно много примери, потвърждаващи тези мои думи, и който ги търси в наши дни, не ще му се наложи да отива твърде надалеч.

Който иска да открие вечната истина в символите на своята унаследена религиозна форма, трябва да остане верен на тези символи, докато те не му се разкрият.

Не всичко от онова, което излагам в книгите си, е предназначено за него, – но той ще може да вземе доста много, макар и да се окаже принуден да "преведе" и моите съобщения на езика на обичайните формули от своето религиозно учение.

Той ще намери достатъчно думи, вдъхващи нов живот на неговата воля за вяра, а в случаите, когато само се е мъчил да укрепи крехката си вяра в борба с тежки съмнения, тъкмо съобщенията, които му предлагам, ще му помогнат отново да постигне вътрешно сигурност.

Но и там, където отсъства вече волята за доверяване на някакво религиозно водачество, доста помръкнали дотогава учения от старото религиозно наследство ще започнат сега да просветват, за да намерят достъп в душата и без обвързване с някое конкретно вероизповедание.

Това, което възвестявам, стои отвъд вяра и неверие!

Всяка религиозна форма има своите апологети и всяка апология - своите противници.

Няма по-безплодно прахосване на времето от разприте около религиозните убеждения.

Затова нищо не ми е по-чуждо от глупавото намерение до се застъпвам за дадено вероизповедание или пък за дадено вероотрицание.

Читателят на моите книги може да прецени доколко онова, което имам да му кажа, може да се вмести в неговия "светоглед”, но той не бива да подхожда към съобщенията ми със заблуждението, че служа на коя да е религиозна форма или на нейните противници.

Въпреки че се опитвам да отдам дължимото на всички области на човешките преживявания, може все пак да се говори за основно съдържание на книгите ми, което в общи линии се свежда до следните формулировки:

Давам сведения за познатата ми от собствен опит йерархия на индивидуални духовни помагачи, изхождаща от най-вътрешното Пралоно на споменатата духовна силова сфера и стигаща надолу до човечеството на тази планета, където се проявява в отделни хора, подготвени за това преди земното им раждане.

Давам сведения за познатата ми от собствен опит възможност да се влезе в духовна връзка с тази йерархия и посочвам пътя за постигането на тази цел.

Давам най-после и сведения за това, как аз самият съм придобил този свой опит и защо е трябвало да го придобия.

Това обаче не изключва възможността всеки получател на моите съобщения да преведе тези наименования на най-подходящия или най-предпочитан от него начин на изразяване независимо дали ще подбере думите от словесното богатство на своята традиционна религия, или пък ще си създаде собствени, индивидуални обозначения.

Единствено важно е той да почувства духовната Действителност, която стои зад избраните от мен наименования.

Добре съзнавам недостатъка, че не на всички места в своите съобщения и не по всяко време на записването им съм успявал да постигна пълна еднозначност на изразните средства, но въпреки това читателят, който се стреми единствено към истината, съдържаща се в казаното от мен, без съмнение скоро ще се научи да схваща как очаквам да бъдат разбирани думите ми.

Езиковите изразни средства подлежат на земно-човешко усъвършенстване, а освен това в моите съобщения, доколкото те се отнасят до вътрешно познание, постигнато само по духовен път, се говори за неща, които почти не се поддават на описание с думи.

Но със записването на тези съобщения моят дълг е изпълнен, така че с готовност предоставям на по-висши духовни сили да посеят предлаганото семе в подходяща почва, за да даде то жив плод навсякъде където това се окаже възможно.

С радост забелязвам, че доста семена са вече покълнали, но тази радост се проявява в мен само като съпреживяване на духовни събития, за чието настъпване можах да допринеса тук, на земята.

Винаги обаче изпитвам тягостно чувство от добронамерените уверения на някои мои читатели, че нямало да позволят нищо вече да ги отклони от онова, което са получили чрез мен.

В тези думи виждам обет за вярност

Който иска да се довери на моето ръководство него водя не към мен самия, а към неговата собствена, съкровена, вечна ОСНОВА НА ЖИВОТА, изживявана по всяко време от мен, защото аз самият осъзнах себе си в нея.

Нека читателят на моите книги остави спокойно настрана необичайното в тези известия, докато сам стигне, следвайки дадените указания, до прозрение за своята вечна природа и с това до способността сам сигурно да преценява.

Тогава моите думи ще станат за него само потвърждение на собствените му преживявания!

1930 г.

Bo Yin Ra

# ПРЕДИСЛОВИЕ 2

Нека не чете тази книга онзи, който е набожен и вярващ!

Нека не чете тази книга онзи, който никога не се е съмнявал в Бога!

Тази книга е написана за такива хора, които в сурова вътрешна борба са искали да постигнат своя Бог, но не са могли да го намерят...

Тази книга е написана за всички, които виснат по тръните на съмнението...

На тях ще помогне тя!

На тях тя ще стане пътепоказател!

Най-древна мъдрост ви възвестявам аз тук.

Малцината, които са могли някога да я доловят, са я държали открай време в тайна.

Само нарядко, само в избрани часове и само с неясни символи е можело да се говори преди на света за нея.

Този, който я отваря сега, е упълномощен да го стори.

Но търсещите все още трябва да бъдат подлагани на сурово изпитание и никой не може да встъпи в Храма, ако преди това не е издържал изпитанието. –

Затова отначало може само отдалече да бъде показано онова, което достойният трябва да схване и да разбере...

Каквото може да се каже за мистериите на Храма, аз ще ви го кажа!

Искате ли да проникнете до същността им, трябва да се потрудите да ги преживеете дълбоко вътре в себе си!

Те се откриват истински само на онзи,който с всички сили се бори да проникне в тях! –

Даденото тук в слова трябва да намери готови сърца: – сърца, които умеят да го приемат и да го задържат в себе си, иначе то напразно се е превърнало в слово! – –

Никой обаче не може да прецени значимостта или незначителността на прочетеното, преди да се е подложил на толкова трудно преодолимото изпитание, което той трябва да издържи, ако иска да встъпи в самия Храм. - –

Само намиращите се във вътрешността на този Храм могат да бъдат тук съдници!

Аз мога само отвън да покажа онова, което предстоя някога да се разкрие дълбоко в сърцето на така напътствания.

За да може то да се разкрие, е нужна издръжлива, силна воля и само който с борба постигне тази воля, има правото да се надява да намери в самия себе си потвърждение на моите думи.

Той ще намери пътя към своя жив Бог.

Той ще намери в себе си Царството на Духа и неговите висши сили!

Дали думите ми вещаят Истината, трябва самите вие да проверите!

Единствено в самите вас живее оня тих Съдник, който може да потвърди онова, което моите думи събуждат във вас. ..

Моите доказателства вие не бихте могли да разберете, понеже не сте извървели пътищата, които аз трябваше така трудно някога да извървя! –

А и тук няма "общовалидни" доказателства!

Тук всеки намира единствено в себе си валидното за самия него доказателство! –

Нека моето слово ви насърчи да се пробудите и да дойдете най-после на себе си, защото никой от вас не знае още – кой е той!----- –

И нека бъдат благословени и укрепени всички, които са с добри намерения и със силна воля!

# БОЖИЯТА ХИЖА СРЕД ЧОВЕЦИТЕ

Още в стари времена от страните на изгряващото слънце стигна до Запада скрита вест и според образните представи на християнската вяра тя сочеше съществуването на една чудна, свързана с Духа Общност на мъдри деятели, – ала хората на Запада не съумяха да изтълкуват тази вест. – –

Около "свещения Граал"и неговите възвишени "рицари" бе хвърлено булото на легендата...

Едно носещо утеха знание потъна в неясни митове, – превърна се в легендарен фон на благочестиви поетични съчинения. –

Но стана така, че в наши дни пред цял свят се заговори във фантастично разкрасени съобщения на авантюристични мистагози за носители на тайно знание, живеещи в дълбока скритост във вътрешния Изток, ала тези разкази същевременно свидетелстваха, макар и неволно, че техните вестители са узнали наистина за съществуването на тия скрити мъже, но не са видели никого от тях, – иначе тези вестоносци никога не биха могли да си въобразят, че срещнатите от тях чудотворящи факири и странни светци принадлежат към оня духовен кръг...

Но тъй като в много души неосъзнато се е запазило някакво последно, смътно предугаждане за възможна духовна свързаност с едно изпълнено с божествен Дух светилище, все още скрито някъде по тази земя, скоро се намериха хора, склонни да повярват, че ще постигнат така жадуваната връзка.

За жалост те търсеха по грешни пътища, а и досега се лутат по тези пътища на заблудата. –

От пръснатите край пътя късчета познание те струпаха една чудновата илюзорна конструкция и я нарекоха "наука"' за Духа, – наивно изпаднали в заблуждението, че истинското знание за Духа на Вечността може да се изучи така, както всяка земна наука, постижима с ума.

Те живеят като аскети, въобразявайки си че по този начин ще се "одухотворят", – затъват в обгърнатите от среднощен мрак отровни тресавища на една "мистика", породена в трескавата атмосфера на лъхащи тропически зной джунгли, навсякъде тичат в болезнено заслепление по дирите на стари и нови указания за постигане на "окултни сили", – и вярват, че по този начин ще могат да се доближат до онези, които на всичко това гледат само със съчувствена усмивка, пълна с опрощение и разбиране.----- –

Никой не иска да поеме по скалистите пътеки, водещи към искрящите в слънчевата светлина вечни снегове на "голямата Планина", и всички са се втурнали по широките, прашни пътища към отдавна загубилите святост места за поклонение в знойните долини.._

Други пък вярват, че религиозните учения на източните народи са идентични с мъдростта на онези тихи и скрити Кормчии...

И те с право казват:

"И при нас в старо време е имало прогледнали мъдреци, и ние имаме своите свещени книги от дълбоката древност!

Та нали Божественото е навсякъде едно и също!

Защо трябва ние, синовете на Запада, да търсим спасението си само на изток?

Те имат право, – защото, ако въпросът беше само в онова, което човек може да се научи, изпълнен с благоговение, да чувства в себе си, – ако ставаше дума само за ония учения от древността, които още обуславят религиозните представи в страните на изгряващото слънце – то всеки търсещ би намерил, разбира се, удовлетворение и в мъдрите учения, завещани му от прогледналите вестители на неговия народ.

Но мъдростта и делото на ония безмълвни Кормчии имат твърде малко общо с ученията на източните народи и скритите духовни помагачи извеждат по-надалеч от онези небеса, които всяко време си е създавало като израз на своя набожен копнеж.–

Пазителите на най-древното наследство на цялото човечество са най-могъщите закрилници на всичко духовно в човека и същевременно най-истинските приятели на земния човек, винаги готови да го разберат и до го съпътстват. –

От най-древни времена те са изпращали до всички краища на земята свои братя, които да създават центрове на духовно излъчване там, където е било необходимо.

От всички народи те са си избирали с течение на времето своите духовни синове и Братя подчинявайки избора си на духовния Закон.

А на всички техни избраници с било отреждано като духовна родина едно място в Азия, където не може да пристъпи никой, който би пожелал да отиде там, без да бъде поканен.

Малцината, които от най-древни времена живеят заедно там, не се появяват никога във видим образ в света на външния кипеж.

Това те възлагат само на ония свои духания синове и братя, на които духовният Закон е предопределил да бъдат "деятели”.

Те са само верни пазители на едно духовно съкровище, което земният човек е притежавал някога, преди падението си в света на физическата материя.

Те създават оная сила, чрез която деятелите действат за благото на земното човечество.

Но не бива, от друга страна, да се мисли, че тук става дума за някакви "учени", поддръжници на една така наречена окултна "наука"!

Всички подобни предположения са без изключение груба заблуда!

Светещите на Прасветлината са преди всичко "създатели".

"Най-старите", или "Отците", никога не са познавали "жаждата за знание", а и не са могли да я познават...

А техните "синове" в Духа и същевременно техни "братя" отдавна са се отучили от всякакво "желание да знаят".

Всички те са много далеч също и от желанието да убедят света да прегърне ученията на източната мистика и философия.

За всички тях е безразлично дали "вярваш" в Библията или пък в Корана, във Ведите или в учението на Буда.

Те обаче намират във всички тези религиозни кръгове отново и отново хора, на които могат да бъдат помагачи и духовни наставници дори когато закриляните и напътстваните често пъти не преживяват съзнателно процесите, извършващи се по необходимост в подобни случаи...

Светещите на Прасветлината искат не да ти дадат верски догми, а да ти прехвърлят "мостовете", които да съединят тебе, обвързания с животното човек на тази земя, – с Царството на субстанциалния Дух.

Но те са далеч от онези учения, които се стремят да доведат човека до болезнен екстаз, за да може той тогава, – вече не на себе си, – да си въобрази, че има силата да принизи Божественото до своето равнище. –

Те знаят също така много добре, че човек не може никога да постигне чрез мислене онова, което е предпоставка на всяка мисъл и живее над всяка мисъл.–

Те само се усмихват, когато чуят за такива, които сами се смятат за предрешени Богове.

Но те застават невидими до рамото на всеки, който иска да почувства в себе си своя Бог. –

Те са истинските първосвещеници, протягащи потира на благословението на всеки друмник който с най-дълбок плам в сърцето си жадува да постигне в себе си Бога.----- –

Нима не виждаш, че тук става дума за нещо различно от ония странни, мними зналци на "окултната наука", за които се говори там, където някои са приготвили от мистично мрачните учения на всички народи една бърканица и са нарекли тази своя гозба "божествена мъдрост", – "теософия"?!--- –

Онези, които те напътстват от там, – макар и да живеят в една и съща страна с тебе или дори в един и същи дом, – те имат друго да ти дадат! –

Те могат да създадат в тебе нещо, което ти не можеш сам да създадеш в себе си...

Нещо, което да пусне корени в теб и на което ти да станеш храна...

Нещо, което още нямаш и което никога не би могъл да постигнеш сам!-- –

И Светещите на Прасветлината съвсем не са го придобили сами. –

Те просто ти връщат онова, което някога е било твоя собственост, преди да си бил принуден да го загубиш поради своята устременост към този свят на физическата материя. –

Най-старите между Братята не са го загубвали, тъй като никога не са претърпявали дълбокото падение в това човешко животно на земята...

Те не познават смъртта и живеят така, както са живели от хилядолетия тук на тази земя, в неразрушим образ, изграден от силите на най-чиста духовна субстанция.

Те никога не са били обвързвани като теб и мене с тяло, каквото имат животните.

Те обаче са си създали от човеци, които някога са паднали и поради това е трябвало на свой ред да се съединят с животното на тази земя, свои "братя" в духовните сфера, за да могат те, веднъж родени в земния свят, да извършат онова дело, което тук може да се извърши само когато деецът живее в земно-животинско тяло.

Така и днес те си подготвят бъдещи "братя" за идни времена.

А мястото на тяхната дейност на тази земя открай време, още когато първите хора животни са станали носители на духовния Човек. – там, където се извисява най-високата планина на земята, – е недостъпно за всеки, когото те сами не са повели духовно към своята среда.

Тук Царството на Духа прониква чрез силите на най-чиста духовна субстанция във физическите процеси на тази земя!

От тук избликват лъчи на най-чиста духовна субстанция към всички, живеещи на тази земя! –

Но аз виждам как твърде много хора все още търсят напразно Духа, понеже са тръгнали по погрешни пътища.

Аз мога да подканя тези хора единствено да се отвърнат от погрешния път, защото творящата Светлина от "вътрешния Изток едва ли ще може да стигне до тях, ако очите им останат и занапред заслепени от всевъзможните светилници от най-различни епохи, – тези кандила и нощни факли, с които падналият в животното човек се е опитвал сам да освети пътя си. –

Който я намери, нему тя ще свети по неговия път, докато той достигне своята цел ! – –

# БЯЛАТА ЛОЖА

Тук става дума за най-своеобразното обединение на тази планета и между хората няма такава форма на общност, независимо от нейния вид, която да предлага каквито и да е възможности за сравнение, пък макар и в преносен смисъл.

Членовете на това обединение общуват помежду си външно, физически, само при изключителни и особено важни обстоятелства, а и почти никога не си пишат писма.

Въпреки това те остават в непрекъсната, духовна връзка, в постоянен обмен на мисли, в абсолютна душевна общност.

Това обединение не е ограничено от външни закони.

Всеки един от неговите членове е поставен на равни начала с останалите, но същевременно всеки член знае отреденото му място, обусловено от различията в духовното своеобразие на отделния индивид.

Всички те обаче се подчиняват доброволно на един общ духовен "Глава”.

Този духовен "Глава" не се "избира", нито се "назначава" и при все това нито един от членовете на обединението не би се усъмнил кой е този "Първенец”.–

"Приемането" в тази общност не може да се постигне нито по силата на някакъв външен закон, нито пък с нечестни или насилнически средства.

Тайни духовни закони и обусловено от тях особено предразположение на човешката природа са единствените критерии, дали на даден човек е отредено да бъде "приет", и никоя сила на света не може в такъв случай да попречи на неговото "приемане".

И приетите не са обвързани от никакъв обет, от никакво вричане...

Те сами са си закон и норма !

Членовете на тази духовна Общност не се отличават по никакви външни белези, по никаква обща за всички тях особеност на начина на живот.

Те самите обаче, дори и да са си съвсем непознати по лице, се разпознават един друг, – и то без всякакви "знаци, думи и ръкостискания", – когато им се наложи да се срещнат във външния свят.

Цялата същност на това обединение налага то да остане скрито за външния соят, макар че много отделни хора, а понякога дори и цели народи се намират под неговото духовно влияние..

Никой път на изкачване към висши, над материални цели не е бил поеман, без някой от членовете на обединението или всички като цяло да се заемат с невидимото ръководство. –

В преобладаващия брои случаи духовно напътстваните не знаят и не подозират нищо за това невидимо влияние, на което те дължат най-доброто в себе си.

А където има вече признаци на духовно пробуждане, там влиянието на духовните помагачи наистина се чувства, но било от незнание или под въздействието на суеверни представи, то почти винаги бива отдавано на свръхестествени сили...

Поетическият свят на представите на всички времена и народи дължи все пак на това погрешно тълкуване голям брой от своите образи. –

Суеверието винаги е било приятел на поета, понеже голата истина е твърде сурова и проста, за да се остави да бъде натруфена с пищните драперии на поетическата фантазия.

От време на време обаче съществуването и дейността на невидимата, но свързана с реални земни човеци Общност са били осъзнавани от единици, – но други отново са затрупвали посочените следи с всевъзможни съмнения, така че в края на краищата единствено мълвата на преданията свидетелства тук и там, че някога, преди време, хората наистина са знаели повече за тези неща, – че някои хора трябва да са преживели тук нещо наистина значително. ..

Тези обаче, които наистина принадлежат към така наречената "Бяла ложа": – истинските Светещи в Прасветлината, – Жреците на Храма на Вечността тук на тази земя, – отхвърлят, разбира се, с неумолима решителност всяка фантастична разкраса.

Те знаят, че са хора като всички останали, само че по-напредналата им духовна "възраст” им дава възможност да заемат своето място по стъпалата на духовната йерархия и да се превърнат за своите ближни в проводници на духовни сили, които те само насочват, без да са техни създатели!

Действителността обаче ни показва въпреки всичко един далеч по-достоен, далеч по-възвишен образ, отколкото и най-разпалено цветистата фантазия би могла някога да обрисува....

Тихата дейност на членовете на Обединението обхваща всички области но духовно развитие на човечеството.

През техните ръце минават нишки, които често завършват с прояви на най-възвишена човешка творческа сила, на най-високо разгръщане на човешките възможности...

Те действително преместват планини, без да мръднат пръста си, защото волята им, насочвана от най-чисто духовно познание и напълно пречистена от всякакви лични желания, стои зад немалко воли, използващи и задвижващи други мозъци и ръце ! –

За факирски фокуси обаче в дейността на "старшите Братя" на човечеството няма абсолютно никакво място!

Те работят само по чисто духовен начин за осъществяването на неизмеримия план на развитие, предначертан на земното човечество от един вечен космичен закон, и дейността им не познава никакъв специален личен интерес, нито пък каквото и да е предпочитание към отделни хора дори ако то е резултат на най идеалистични подбуди. –

Действителните събития в дейността на "старшите Братя" могат да бъдат понякога наистина "чудотворни", но колкото повече заслужават такова наименование, с толкова по-голяма сигурност те остават скрити за външните погледи. –

А в сферата на влияние на тази духовна дейност попада всеки земен човек, който сериозно взема присърце постигането на максимално възможното за него през този земен живот духовно развитие.

Колкото по-чиста е волята му, – колкото по-освободена е вече тя от себични желания, – толкова по-чисто ще може да се влива в него Духовното и толкова по-силно ще чувства той в себе си това влияние.

Безброй хора го усещат, без да подозират откъде идва то...

# СВРЪХСЕТИВЕН ОПИТ

Всеки човек може в даден момент, когато са налице определени свръхсетивни предпоставки и няма прекалено силни съпротивления във физическия свят, да преживее свръхсетивен опит.

Аз не говоря тук за онова, което светът разбира под названието "мистици’!

"Мистиката" и "Царственото изкуство" на истинските "посветени", удостоени като такива единствено в Царството на субстанциалния Дух, са много различни неща!

Случаят с мистика прилича на този с художника....

"То" го сграбчва, овладява го и той става говорител на тази непозната сила или само преживява нейното въздействие в "безсловесно съзерцание".

Той живее, в пълно самосъзнание, винаги и непрекъснато в трите свята, обединени в света на Действителността: света на физическата материя, света на свръхматериалните, на субстанциални душевни сили, и света на субстанциалния чист Дух.

Докато събира опита си в свръхсетивни сфери, той остава съзнаващ своето битие във всичките три свята, затова и съзнанието му и този външен сетивен свят, присъстващ за всички хора в будно състояние, не се помрачава ни най-малко дори за миг.

Неговото познание за "външните" неща е – напротив – разширено и възвисено до оная яснота, която погледът му добива в свръхсетивното…

Не настъпва никакво "стесняване", а по-скоро едно почти безкрайно разширяване на съзнанието...

Онова, което може следователно да се "преведе" с думите на даден човешки език е обусловено от индивидуалните особености на действащия Брат, както и от времето, в което той действа, от заобикалящия го на земята културен кръг.

Но всяко негово съобщение отговаря винаги и при всички обстоятелства на най-чистата истина, – то е непомрачено разкриване на абсолютната Действителност, каквато тя се представя по всяко време пред погледите на всички "посветени в Царственото изкуство", освободена от всички неизброими възможности за заблуда и източници на грешки, съпътстващи изследователската дейност във физически материалния свят.–

Всички истини стоят като Реалности пред зрящия в Царството на субстанциалния, чист Дух !-- –

Въпреки че сърцето на Азия и днес, както преди хилядолетия, крие в себе си земното място на Храма на субстанциалните духовни сили, никой от Братята, които гледат на този духовен център на нашата планета като на своя истинска земна родина, не е длъжен да използува при съобщенията си религиозните и философските понятия на Изтока.

А ако някой член на този кръг, като човек на Запада, все пак използва езиковите изразни средства на народите от земите на изгряващото слънце, то това става по свободен избор, – от предпочитание към поезията на Изтока, – от любов към някои езикови изразни средства, – а и най-сетне: за да може незабравимото преживяване да запази своя оригинален колорит...

И най-високоразвитият от действащите Братя е човек и от сърце се радва на човешката си природа, – той съвсем не е лишен от човешки наклонности, – нито пък е някакъв чужд на всичко земно аскет,-----въпреки че мнозина фанатични отрицатели на земното са абсолютно неспособни да разберат това, тъй като те вече не могат да се отърват от обаянието на своите верски догми, почерпани от долния свят...

А кой чувствителен човек не би проявил склонност да говори за обектите на своята любов в онези форми, в които благи Учители за пръв път са му проговорили за тях ?

Същите неща обаче биха могли лесно, да се предадат и със съвсем други, местни изразни средства, без при това да загубят нищо от своята правдивост.

Много по-трудно, отколкото мнозина може би си въобразяват, е да бъде увенчано с индийски тюрбан едно изречение на някой истински "посветен" Учител, широко известно под християнско наметало, или пък една, формулирана по китайски начин, мисъл да се претопи във формите на европейското мислене! –

А за да може една духовна истина, стояща твърде далеч от западното мислене, да стане все пак разбираема за човека на Запада, е необходимо многократно съчетаване на понятия от представните светове на най-различни народи. –

Нека никой търсещ не се подвежда от такава свободна употреба на изразните средства и да мисли, че авторът има за цел да пропагандира ония религиозни или философски учения, от чието представно богатство е възприето онова, което се е оказало годно да подпомогне опознаването на правечната Действителност! –

Известно е, че човешки общества, които насочват своите членове към стоящи далеч от всекидневието цели, имат обичай да не използуват в своя кръг всекидневните имена на съмишлениците си и вместо тях да им дават "нови", други имена.

Откъде води началото си този обичай и че той идва от най-дълбока древност, ще стане може би ясно от по-нататъшното изложение...

Нека тук бъдат не без основание напомнени също ония думи от Битие:

...и няма вече да се наричаш Аврам, а ще бъде името ти Авраам...

Както и:

"...няма да се наричаш Иаков, а ще бъде името ти Израил

"Името" на едно индивидуално духовно същество е нещо съвършено различно от свързаното с външни обстоятелства наименование, давано на земния човек според народните обичаи и на езика на неговата страна. –

И земният човек е една духовна индивидуалност, но той, с много малко изключения, срещани по всяко време, още не знае "своето име". –

Едва когато осъзнае субстанциалната си духовна същност, той узнава и "своето име.

Така че "името" на един истински "посветен" в Духа Брат, което по-рано е било държано в строга тайна от страх да не бъде "осквернено", ако влезе във всяка уста, съвсем не е някакво произволно наименование като "гражданското", така наречено име, което дължи формата си на местожителството на предците, на професията или на дадено качество на някой далечен предшественик, или в последна сметка на родителския произвол!--- –

То се дава на "приетия" Син и Брат от "най-старшите" между Братята и на "езика от букви", използван от "Братята тук на земята", обозначава ония сили, които се изявяват в духовното битие на Брата...

В своето "име" Братът е "Слово" о Прасловото: – като самоизговор на Прасловото в една индивидуална, сама себе си съзнаваща ,субстанциална духовна форма.--- –

Мъдростта на истински посветения в Духа не се състои в събиране и непрекъснато умножаване на онова, което той "знае" посредством земния си разсъдък, а в притежаването на определени святи сили, чрез които той може по всяко време да опознае в Действителност, – по същество, – обекта на своето познание.

Знанията му, придобити по земен начин, са в своята съвкупност абсолютно несъществени за него и само в изключително редки случаи са съвместими с духовната мъдрост.

Освен това истинският "Посветен'' никога не разпространява някаква научна или верска "система".

Пред неговия поглед е широко разкрита Действителността на нещата в духовния свят и когато поучава, той говори винаги само за тази Действителност, която никаква мисловна или верска система не би могла да обгърне в себе си. –

И понеже тези образувания на "пластичната фантазия" могат лесно да се предават чрез душевна зараза, то последователите и учениците на подобни "пророци" и основатели на секти вярват, че сами са се убедили в истинността на откровенията на своя "велик учител", стига по време на мистериозното езотерично обучение той да е успял да предаде в съзнанието на учениците собствените си творения, – почти така, както всеки изкусен хипнотизатор може да накара своя опитен обект да види и да преживее всичко, каквото той пожелае.--- –

По-късното спасяване на такива заблудени е почти невъзможно.

Безброй хора са изпадали по този начин в лековерна самоизмама, безброй са оставали безнадеждно заблудени!

И ако за всички тия неща аз говоря ясно и недвусмислено тук, където става дума за възможностите да се придобие свръхсетивен опит, то го правя, за да предложа на всеки, който честно търси, критерии за сигурна преценка.

Говоря за неща, които не се нуждаят от забулване, а съм принуден същевременно да говоря и за такива, които трябва да бъдат разбулени заради душите, търсещи истината като Действителност.

Дано моите думи не са били изречени напразно!

Онова, на което учи "посветеният" в Духа, може да се провери само на дело и при пълна всеотдайност!

Онова, което той има да даде като вест на своите "по-млади" братя, на душите на поколенията, живеещи заедно с него и след него на земята, – били те мъже или жени,– трябва да бъде не разчленявано в мисълта, а съпреживяно в душата за да могат безбройните търсещи да намерят своя Път към Духа, – своя Път към Действителността !

# ПЪТЯТ

Всички големи неща изискват дръзновение и вяра! –

Ти имаш да превъзмогваш много неща в себе си и трябва да се научиш да превъзмогваш още повече неща, ако искаш да крачиш напред по своя Път...

Морето ще заплашва да те погълне и пустинята няма да ти даде храна, – но не бива ни за един-единствен миг да спираш в боязън и съмнение, след като веднъж си тръгнал по този Път към себе си и към твоя Бог в тебе. –

Колко мъчно е това, ще видиш едва тогава, когато вече си на тоя Път!

Ала не се страхувай!

По този път ти не си сам...

Придружават те всички ония, които преди теб са извървели този Път!

И те е трябвало да минат някога през всички опасности!

За нито един от тях Пътят не е бил по-лек, отколкото за тебе!

Сега обаче те са стигнали в "обетованата земя"...

Сега те са достигнали целта на всички усилия и от "свещените планини" ти изпращат помощ и сила.-------- –

От ония, които сияят богоподобни като Слънце в най-възвишената Светлина на своя Бог, които като едно Единство, като едно Слънце на всички слънца изпращат лъчите си до всички слънца, до всички светове,надолу до тези, които живеят в духовно тяло на тая земя, и най-накрая до ония, които още носят тук дрехата на земно животно, тече един поток от субстанциална духовна Светлина през всички простори и обединява изпълнените от него, въздигайки ги до най-висока Общност.---- –

А на най-близкото до теб, най-ниското стъпало на тази "небесна стълба" стоят ония Помагачи, които могат да ти подадат ръка за помощ, стига ти да искаш помощта им...

Но не отвън изпращат те своята помощ, защото се свързват с теб дълбоко в твоята душа, щом веднъж тръгнеш смело по своя Път, съшия Път, който всеки един от намерилите своя Бог е трябвало някога да извърви. Пътя, който и те, готовите сега да ти помогнат, е трябвало да изминат, макар че техният Дух хилядолетия преди това е бил подготвян да постигне най-ясно духовно познание. –

Който не е един от тях, не може да ти помогне дори и да е в състояние да върши чудо след чудо...

Мнозина лъжеучители ще пресекат пътя ти, – "учители", които сами имат голяма нужда да бъдат поучени – и мнозина горди оратори ще се перчат пред тебе със своите "знания".

Ще се опитват да те сплашват най-невероятни "йерофанти"', стараещи се да заслепят всеки доближил се до тях със заплетените, лъскави и зловещи знаци от фалшиво злато, които те в разюзданата си заблуда сами са накичили по своите "магьоснически мантии"...

Ако дори само веднъж пренебрегнеш предпазливостта, можеш много лесно да попаднеш в някоя от многобройните скрити клопки, а уловеният в тях успява само в много редки случаи да се измъкне здрав и читав от мрежите на тези птицеловци...

Само постоянната бдителност може да те предпази от опасността!

Бъди нащрек с всички, които вярват, че тяхната мнима "божествена мъдрост" може да се преподава и усвоява като науките за нещата на тази земя!

Бъди нащрек с всички, които искат да объркат съзнанието ти с "чудодейни сили"!

Пази се също от оная глупост, според която чрез особен вид хранене на тялото или пък чрез някакви факирски упражнения човек можел да се вдиша и вяде до "висша Духовност"

Светещите на Прасветлината, която просветлява Световете, няма никога да ти препоръчат такива средства!

Те също така няма никога да поискат от теб да страниш от ближните си, за да се отдаваш на тайни, слисващи ума церемонии и мистериозни ритуали !

Ти няма да ги видиш освен това да жестикулират като актьори на ораторските трибуни, нито пък на пазарищата пред тълпи народ. –

Те, напротив, ще ти предложат помощта си само в слова, които да можеш да претеглиш във вътрешна тишина, – несмущаван от уловките на ораторските трикове...

Те ще ти помагат, действайки вътре в теб, и никога няма да се опитват да ти се покажат!

Не е необходимо да ги познаеш, ако някога ги срещнеш!

Не е необходимо да ги откриеш в земната им дреха!

Те те намират и знаят как да ти помогнат дори ако ти никога не се досещаш, че имаш помагачи!

Техните средства за действие са наистина различни от похватите на ония суетни глупци, които се опитват да подмамят тълпящите се около тях последователи с тайнствени жестове и кухо кънтящи риторични фразьорства. –

Те освен това няма никога да изискват или да очакват отплата за своите поучения и напътствия и по-скоро ще разделят и последния си грош с тебе, отколкото да приемат от теб дори половин грош за своята помощ.

Предлаганите от тях духовни блага са достояние на Духа и никой от ония, които могат да ги дадат, не би поискал да ги размени срещу земни ценности...

Който има очи да вижда и уши да чува, нека сам се пази от измамни фокусници и самозванци!

Той лесно ще ги разпознае!

Светещите на Прасветлината обаче се намират по-трудно.

Ти едва ли ще ги откриеш сред другите хора в земната им дреха и никаква странност няма да ги издаде, понеже те обичат тишината и ценят дискретността...

Ако пък са принудени да живеят а шумния свят, те положително няма да се отличават по нищо от всички останали порядъчни хора, вършещи земните си дела!

Блажен е, който им се довери!---- –

А сега, о, търсещи, нека да се оттеглим заедно в тишината и аз ще ти покажа началото на ..Пътя"!

Съсредоточи се а себе си и чуй моите думи, след като вече наистина си готов да разбереш с будно съзнание онова, което имам да ти кажа по-нататък!

Преди всичко, ще трябва много нещо да забравиш! –

"Духът Божий, който се носеше над водите" изпълва безкрайните пространства, но ти не можеш да се доближиш до него иначе освен единствено – в себе си!------- –

Само когато той добие образ в тебе, – като твой Бог. – роден от Светлина в Светлина, ти ще можеш да свидетелстваш за неговото тихо могъщество !

Онези, които искат да схванат неговата безкрайност, са на много погрешен път...

Те вярват, че могат дръзко да се доближат до Оногова, когото не са в състояние да обхванат всички космични простори, и не подозират, че са създали една карикатура, която сега ги е овладяла. –

Ние обаче искаме днес отново да вложим в теб зародиша на оня вечен "Лотосов цвят”...

Може би той ще почерпи вече храна от твоите сили! –

И когато този цвят разцъфне, Духът, който сам себе си създава и от себе си живее, ще се спусне в тебе и ще се "роди" в теб като твой Бог,-----като твой, жив в тебе Бог!-- –

Не вярвай на ония, които ти разказват за Бога на своите сънища: – за един Бог, който може да бъде постигнат в мрачен екстаз ! –

Онова, което може да се намери по този начин, е само една "фата моргана" на вътрешния свят!

Ти още не знаеш богатството, което крият в себе си просторите на твоята душа! –

Твоята душа е безбрежен океан и никой още не е измерил неговите дълбини, никой не е изследвал докрай чудесата на морето на душевните сили!-- –

В своите мисли ти си представяш душата си като една светла обвивка и вярваш, че в нея можеш да намериш единствено себе си...

Но твоята душа е като море от безброй водни капки, изпълнени с латентна сила,– или като жив облак, образуван от безброй, изпълнени с енергия същества, – и ти трябва да станеш господар и повелител на всички тези същества. –

Ако те не познаят в твое лице своя сигурен заповедник, ти, замаян от тяхната вдъхваща страх у тебе сила, ще се превърнеш в техен роб. –

Те са принудени да ти служат, ако си ги овладял, – но винаги ще те водят за носа с невероятните си жонгльорства, ако се преклониш пред тях с фалшиво смирение.

Те се нуждаят от една силна воля, за да се обединят в нея...

Докато не е си ги обединил в една воля, ти никога няма да намериш в душата си оня покой, който единствен може да предизвика разцъфването на свещения "Лотос".– –

А дотогава ти няма да получиш вест чрез силите на своята душа за онова скрито Царство на Духовете, което може да стане за теб познаваемо, доловимо, – понякога дори достъпно за окото и ухото ти, – единствено чрез обединените в една воля сили на твоята душа, – защото и в тебе, както навсякъде, то живее чрез същите тия сили...

Едва след това ще получиш сигурен знак и от оногова, който те напътства от Духа, едва след това ще почувстваш в себе си възвишените духовни водачи, Светещите на Прасветлината...

Поради това стреми се, преди всичко останало, да утвърдиш в себе си една ясна, непоколебима воля към самия себе си!

Ти трябва сам да се утвърждаваш, ако искаш в Духа да получиш утвърждение от Духа!

Ти ще намериш сам себе си и в себе си своя Бог единствено в своето "Аз"! –

Стреми се с ведра радост и несмутима безметежност да се утвърдиш напълно спокойно в себе си и отвърни погледа си от всички вътрешни образи, които може да ти покаже твоята възбудена, още необединена в себе си душа!

Ти трябва с радост, с упование да дойдеш първо изцяло на себе си!

Преди да си се окръглил в себе си и затворил от всички страни, – както морето само си слага граници, – както облакът умее сам да се кълби, – напразно ще се опитваш да овладееш душата си, защото силите на твоята душа се отдават само на оня, който наистина е достоен за тяхната почит...

Не мисли обаче, че би могъл да постигнеш някога тази цел, ако останеш непрекъснато бездеен във външен покой!

Като човек на външния свят, където веднъж си се родил ти трябва се се стремиш да работиш ден след ден, както цялата външна природа работи безспир и твори все нови форми, ако искаш да се научиш така да закаляваш волята в себе си че силите на твоята душа да могат да и се подчинят! – –

Нито едно нещо във външния свят не е толкова дребно, че да не може да ти стане учител!

От всяко преживяване можеш да извлечеш поука и никоя дейност не о толкова нищожна, че да няма какво да научиш от нея! –

Преди всичко обаче трябва да се научиш да задържаш на едно място блуждаещите си мисли и да ги заставяш да се съсредоточават всеки момент в една определена точка.–

Нито уединението на пустинята, нито животът сред дивите зверове на джунглата не са по-благоприятни за постигането на тази твоя цел от кипежа на един гъсто населен град, където изпълняваш активно задълженията на своята професия !----- –

Когато и при най-шумна обстановка се научиш да оставаш съсредоточен в себе си, когато можеш с абсолютна сигурност да заповядваш на своите мисли и воля, когато желанията ти идват и си отиват , както ти им повеляваш тогава едва започни първия си опит да обединиш в себе си силите на своята душа!----- –

Но и тогава дори ти ще се натъкваш а себе си на не една пречка...

Дълго още ще използваш своята укрепнала вече воля, без все пак да успееш да заставиш силите на душата ти да се преклонят пред тази воля. –

Всяка отделна душевна сила ще иска да овладее волята ти само за себе си и нито една няма да се отдаде доброволно в притежание на твоята воля...

Не бива само никога да се обезкуражаваш при твърде често напразната си още борба за господството на твоята собствена воля над множеството воли, искащи само себе си в твоята душа.

Никога не бива да губиш упование в себе си! –

Никога не бива да загубваш радостта в сърцето си и своето несмутимо спокойствие!--- –

Цялата ти борба е само едно непрекъснато изпитание на твоето търпение и на укрепналата вече сила на собствената ти воля. ..

Ала знай, че по този начин един ден накрая положително ще станеш победител!

Ще настъпи ден, когато наистина, изпълнен от щастие ще изживееш в себе си голямата радост на победителя!

Той със свята радост ще извика своите събратя и сонм избрани стражи ще бди от този ден нататък над свещените води.

Станало е чудо!

Чудо, извършено от един земен, човек – защото по-лесно е да се преведе разярен слон, вързан с тънка конопена връв, през оживено тържище, отколкото да се обединят многото воли на душевните сили, образуващи душата на даден човек, под едната воля на този човек!----- –

А сега приглушената Светлина на деня трябва да озари с меките си лъчи пъпката, за да може тя да се развие един ден до пълния, сияен разкош на цвета.

Високи столетни дървета ограждат тайнственото свещено езеро и пазят нежната пъпка от безпощадните стрели на слънцето, които иначе веднага биха изгорили и унищожили едва покълналото растение...

Високи, свещени зидове възпират знойния вятър на пустинята...

Сега за теб започва една нова дейност!

А тая дейност вече наистина изисква и външен покой, и най-тихо вглъбяване.

Но това, което сега трябва да направиш, ще можеш да сториш след всекидневната си работа или пък да му посветиш преди това спокойните часове на утрото...

Сега за теб е дошло времето, когато трябва да се научиш тихо и предпазливо да се запитваш вътрешно и да се ослушваш навътре за отговор.

При това ти трябва вече съвсем да притихнеш!

Онова, което е скрито в теб и очаква скоро да се разкрие, не може да се намери при шумната приказливост на мислите.- –

То е сред твоето сърце, но ти не чуваш неговото слово, защото гласът му е тих като далечна песен на птици...

Недей прокужда словото му от себе си!

Вслушвай се и в най-тихия звук!

Ти можеш много лесно да пропуснеш неговото слово в себе си, ако не съумееш да запазиш вътрешна тишина! –

Отначало то отговаря на тихите ти въпроси толкова недоловимо,че и най-нежният полъх на вятъра отвява гласа му у тебе. –

Но един ден ти все пак ще чуеш неговия глас и ще се научиш да го отличаваш от всеки друг вътрешен глас.

Не като външен говор ще доловиш ти гласа!

И не с думи от майчиния ти език ще ти проговори той, нито пък на някакъв друг човешки език от тази земя!- –

И все пак онова, което гласът има да ти каже, ще бъде несравнимо по-разбираемо от всичко, чуто някога от тебе още от твоето детство на човешки език, от човешка уста! –

Сега ще трябва да последваш този глас...

Цялото ти по-нататъшно напредване по пътя зависи единствено от твоята вярност и последователност.

Постепенно ще се научиш да разбираш, че твоята воля ти служи вече не само под влиянието на земните ти схващания, но че ти съвсем незабелязано можеш сега да я пренасочваш под висше духовно наставничество, – по волята на оня "глас"--- –

Все по-дълбоко ще проникваш в тайната на своята душа.

Колкото повече я опознаваш, толкова повече неразгадани неща ще предугаждаш в нея.--- –

Бъди благодарен и съхранявай грижливо и най-малкото преживяване, което си изпитал в душата си – твоята благодарност за малкото ще те доведе най-бързо до пълнотата на едно голямо преживяване!-------- –

Накрая ти ще съзреш едно царство на вътрешни чудеса, за което днес никакво описание не би могло да ти даде и най-малката представа!

А като най-голямо от всички чудеса ще ти се стори това, че всичко с дадено сега в твоя власт, – че не си принуден неуверено да чакаш да се изпълни твоят копнеж, защото той винаги се сбъдва незабавно и с пълна сигурност чрез своята собствена сила...

Ако досега си се оказал верен последовател на вътрешните съвети, "Лотосът" в духовното свещено езеро ще разцъфва постепенно все повече и повече.

Тогава ти доста скоро, във всеки случай след не много дълго време, ще преживееш деня, когато напълно разтворилият се цвят ще заблести над водите, просиял с една Светлина, която идва съвсем не от слънцето на тая Земя.

Тайна остава, дори за прогледналия в Духа, това духовно събитие. – –

Ти съвсем не можеш още да минеш без вътрешния водач, обаче сега ще си свързан по нов начин с него...

Още когато се появи пъпката на "Лотоса", може да стане така. че да съзреш пред себе си духовния водач в магически образ, ако носиш в себе си способността за такова виждане.

Но това не е самият той!

Известни магически сили на твоята душа са онова, което той формира чрез своята воля по свой образ.

Бъди благодарен, ако "наставникът" ти може да ти се покаже така, ако те поучава от своя образ, оставяйки те да мислиш, че чуваш неговия глас!

Но не се безпокои дори ако никога през земния си живот не видиш образа му като външно явление!

Само в редки случаи за него с възможно да ти се представи в образ и той ще се възползва от такава възможност само тогава. когато това е за твое добро, и няма да те въведе в изкушение да злоупотребяваш после с "магическите" сили на своята душа, за да създаваш други "образи"...

По-добре никога да не видиш образа на Учителя пред себе си, отколкото използването на твоите душевни сили от него да бъде причина те да станат податливи и в ръцете на измамни сили!---- –

Затова пък толкова по-сигурно ще усещаш неговото водачество дълбоко вътре в себе си и онова, което не ще можеш да съзреш навън, ще ти се отдаде доловимо в твоите дълбини...

Сега обаче. - след като твоят Бог се е"родил" в тебе и ти в него, – духовният ти наставник ще ти се разкрива, обединен с гласа на твоя Бог и с тебе, само в най-възвишения живот на своя Дух.

Ти ще го чувстваш като напълно идентичен с тебе, докато той е при теб...

Той няма вече да те напътства с поучения, а ще ти разкрие самия себе си и ти ще вземеш сам от съкровищницата на неговия вътрешен живот каквото още ти липсва.---- –

А над всичко това ще сияе Слънцето на божествената радост и всяка борба за Светлина и просветление, раздирала те някога, преди да тръгнеш по Пътя, ще ти се струва отсега нататък като изстрадана и отминала вече "адска мъка". –

Ти виждаш пред себе си една Вечност, чиито най-дълбоки недра карат да се предугаждат все по-големи дълбини, и знаеш, че съединен със своя Бог, ще крачиш вечно напред през най-съкровените и чудеса.

Това е "Пътят", – оня Път. които трябва да поемеш и да извървиш, ако искаш да стигнеш до своя Бог!

"Пътят" е в самия тебе: – в твоето собствено "Аз"!

Чуй сега още един съвет!

От деня, в който си се вече решил да тръгнеш по този "Път", ще трябва да си отрежеш една здрава пътнишка тояга.

Ти ще намериш "подходящото дърво" тогава, когато се научиш с чувство да откриваш силата на словото такава, каквато тя се изявява във всеки човешки език! –

Отделяй по малко време всеки ден и ако е възможно, отделяй го все в един и същи час, – време, през което да можеш да се стремиш към съзерцателно единение с Духа на тия думи, без при това да бъдеш смущаван от външни задължения.

Запази тогава дадена дума, която те е "обзела", за по-дълго време през своя "тих час" като задача за упражнение на мисълта ти, също както флейтистът "упражнява" отново и отново една и съща мелодия,докато постигне пълна чистота на тона.--- –

В тази книга ще намериш много думи, които са подходящи за такова "упражняване" на мисълта ти.

Други пък съм дал на други места.

Не е необходимо обаче да се придържаш само към моите думи!

Поетите и мъдреците са дали такива думи наистина в изобилие!

Опасно е само едно: да не приемеш чрез тези думи същевременно и погрешното значение, влагано обикновено в тях поради неразбиране или по общоприета традиция.---- –

Затова те съветвам в началото все пак да си избереш думи от моите книги, ако си готов да се довериш на моето наставничество.

Задръж ги пред очите си, отделно от другите думи, написани с ясен почерк от твоята собствена ръка!

Вживей се в избраните от тебе думи, сякаш те са твои собствени!

Опитай се да създадеш у себе си духовното състояние на онзи, които първи е написал тия думи!

След като отбележиш сигурни успехи във всички тези форми на вживяваме, продължи по-нататък, – но не преди това! – дори и то да ти отнеме много дълго време.--- –

Може би още днес, докато получаваш моите указания, вече си мислиш, че нямаш повече никаква нужда от такова упражняване на способността си да схващаш...

Мнозина, поискали някога да тръгнат по Пътя, са оставали още в началото му, понеже са мислили така!--- –

Тук се изисква повече, отколкото може би предполагаш на пръв поглед!

Твърде често човек е принуден да говори със сходни думи за много неща, които са напълно различни по своята същност. –

Постигнеш ли обаче действително всичко,което се изисква тук, тогава едно ново голямо разширяване на твоето усещане, едно далеч по-будно изживяване на твоето съществуване ще ти даде увереността, че си защитен срещу всяка самоизмама.

Тогава продължи нататък. – ти, който се стремиш към най-високата от всички човешки цели!

Сега трябва да се опиташ да почувстваш ония думи в себе си, с цялото си същество!

Сега тези думи трябва да оживеят в теб самия! –

Не само душата ти трябва да е проникната от "Духа" на думите, а и земното ти тяло трябва сега да се научи да усеща с всяка своя фибра тези думи!-- –

Думите трябва да се слеят в едно битие с теб, – с твоята душа и с твоето тяло! –

Земното ти тяло трябва да се превърне в тяло на избраните думи, сякаш те са единственото живо нещо в него.- –

Силите на душата ти, непоколебимо обединени вече в твоята воля, трябва сега да се обединят и с избраните от тебе думи и ти трябва да се усещаш като съзнание на тези думи!---- –

Тогава вече ще си постигнал много нещо по своя Път!

Ще се чувстваш като на някоя нова Земя – като в един нов, никога неподозиран свят...

Още тук можеш да започнеш ясно да виждаш духовния свят, ако заложените по рождение в тебе сили позволяват това и ако си човек на зрителното, а не на мисловното възприемане. –

Ще се преобразиш в нов Човек и ще си постигнал едно съзнание за самия себе си, което едва ли е сравнимо със сегашното ти съзнание.

Тогава ти ще знаеш защо мъдрецът говори за "живота” като за "Светлина” на човеците и ще разбереш величавия смисъл на така често тълкуваните думи:

"В начало беше Слово, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото."

"В Него имаше живот, и животът беше Светлината на човеците."

"И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе"------- –

Написалият тия думи е знаел много добре какво казва, а и ти ще го узнаеш, когато стигнеш до това място по своя Път...

Обаче – "Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят" –

Ако не надвиваш нетърпението си, ако не упражняваш упорито и с постоянство своите сили, ти никога няма да имаш правото да очакваш успех.

Недей обаче да мислиш, че необузданият стремеж към насилствено придобиване или пък трескавото напрежение биха могли да те доближат до твоята цел!

Не това искат да кажат тия думи!

Ти винаги трябва да си обзет от настроение на светло спокойствие и тиха радост и единствената ти грижа трябва да бъде насочена към това да постигнеш с неизказано внимание онова едва доловимо, вътрешно чуване, за което вече говорих.

Необходима ти е повече "сила" да си държиш така юздите, отколкото биха изисквали от теб немалко героични и далеч по-очебийни дела...

Но ако добре си преценил казаното от мен и си готов да правиш занапред необходимото, то аз мога да те уверя, че и ти ще принадлежиш едни ден към ония, които имат право от собствен опит да узнаят тайната на "Царството небесно"----------------------- –

Така че тръгни сега по своя стръмен Път!

Нека неуморно постоянство те съпътства до края!

Помощта свише ще бъде по всяко време близо до теб...

Недей се озърта назад към живота, пълен със скърби и радост, с прегрешения и заслуги, който може би си оставил зад себе си!

Знай също, че за твоята задача е все едно дали си усвоил цялата земна ученост, или пък си най-невежият между невежите! –

Не се старай да се разграничаваш от хората и не си мисли, че особеният начин на живот, чужд на твоето време и на твоята страна, би бил от някакво полза за тебе.

Още по-малко може да ти помогне или навреди по твоя Път начинът на храненето ги, стига само да поддържа здравето и силите на твоето тяло.

Същото важи за чувствената любов между мъжа и жената. –

Не без най-дълбоки основания жреците на най-древните култове са обявили символите на зачатието за святи, – и наистина: те са се прекланяли пред тях съвсем не само като пред олицетворение на вечно зачеващата природа...

А да се въздържаш ти се налага само там, където необузданият ламтеж на твоите страсти може да се окаже гибелен за самия теб или за другите.-- –

Необходимо е въздържане от всички пороци, защото те по необходимост веднага ще спънат и накрая ще задушат твоя висок устрем към Духа.

Избягвай всичко, което би могло да навреди на теб или на другите!

Избягвай също всяка коравосърдечна мисъл!

Върви по своя собствен Път, но остави и всеки друг да измине неговия собствен път, – дори ако неговите цели лежат далеч зад твоите! –

Ти не знаеш кога ще дойде часът на другия и нямаш никакво право да смущаваш съня му, преди да е ударил неговият час...

А ако часът му е наближил, той сам ще те помоли за поука.---- –

Едва тогава имаш право да му я дадеш!

Едва тогава и Светещите на Прасветлината ще застанат до теб със своята сила и действено ще подкрепят твоята помощ. – –

Ти не си призван да водиш от Духа към Духа, а които са призвани за това, никога няма да почнат да насилват другите да се доверят на тяхното водачество!---- –

Върви с безметежно спокойствие по своя Път към самия себе си!

Твоят Път към самия тебе ще те изведе в царството на душата ти към твоя духовен наставник и той ще те поведе у теб към най-високата ти Цел...

Твоят Път към самия тебе е – твой Път към Бога!

Ти никога не ще можеш да стигнеш до Бога, ако не го намериш такъв, какъвто той е – в самия тебе!---- –

А сега искам да ти кажа още няколко думи, които ще ти позволят да опознаеш дейността на духовното царство, извършвана на земята, и немалко други скрити неща, ако ти с добра воля си решен да опознаеш Духа.

Искам да окача няколко венеца по стените на твоя дом.

Венци от ония цветя, които съм намерил, по моите най-високи пътеки и при целта на последния ми път в моята разцъфнала градина.

Не откъсвай цветя от венците ми, остави, всеки цвят там, където аз съм го вплел! –

Иначе не ще можеш да схванеш ясно едничката голяма Действителност, която всички думи на тази книга идват да ти възвестят...

Иначе не ще можеш да разгадаеш тайната която се разкрива тук в тихи слова: – тайната на божествения живот у земния човек, – величавата мистерия на живия Бог!-------- –

# EN SOPH

Силите на Вселената обаче са "причините" на много "последици" и това ви е подвело да търсите една първопричина.

Но никога не е имало една "първопричина" във вашия смисъл на думата! –

"Бог" вечно формира себе си от хаоса на стихиите на Битието !------- –

Хаотично действат стихиите на Битието там, където те, изхвърлени от Прабитието, се изявяват като най-дълбоки, най-заредени с творческа енергия сили на първоприродата.

Там те действат напористо и импулсивно, без собствено съзнание в действията си. –

Там те са още разединени и всяка една утвърждава единствено само себе си. – –

А от това самоутвърждаване на разделените стихии възникват два противоположни полюса и с тях – привличане, което на свой ред в течение на неизмеримо дълго земно време подготвя съединението...

В душата на земния човек съединението на всички стихии на Прабитието става тогава отново Действителност, когато човешката воля се стреми към него.---- –

Онова, което бушува и напира в сърцето ти към формен израз, – което непрестанно те вълнува и държи неспокоен: – тази неуморна гонитба непременно да се постигне нещо,---ето къде намират изява ония сили на Прабитието, които искат отново и вече индивидуално определени да се обединят в тебе!

Все още обаче в тези, стихии, които се разкриват във възвишената форма, обусловена, от твоето съзнание, като твои душевни сили, към тебе напират твърде много воли...

Ти още не си постигнал онази властна воля, която може да обедини всички останали в себе си....

Едва в осъзнатото съществуване, божественото съзнание може отново да се прояви в стихиите на Прабитието!

От страхотно бушуващата – както в невидимото, така и във видимото – първична природа до единението в съзнанието на един земен човек (а има доста много "Земи") пътят на стихиите на Прабитието води назад, нагоре, към богоосъзнато, "ново" битие. –

Но такава представа за Бога и такова обяснение на света са били извиними само в древността, когато още не се е знаело нищо за начина, по който днес се изявяват стихиите на Прабитието и което би трябвало наистина да подбуди вашето мислене да се откаже вече от старите представи.-- –

Стремежът те и днес да бъдат още запазени е в еднаква степен както глупост, така и богохулство! –

Всички сили, изграждащи слънцата и планетите, са форми на Духа, – стихии на Прабитието, – които се изживяват във времето и пространството и така кристализират във времето и пространството като времево-пространствени форми, – като винаги временни и винаги обусловени от пространството явления...

А стихиите на Прабитието постоянно се изхвърлят от Прабитието и постоянно се възвръщат в него.

Така е било винаги и така ще остане вечно !

Непрекъснато сменящи действията си, стихиите на Прабитието се изявяват: – ту като явление, ту като рушители на явлението.

Те самите обаче "съществуват” отвеки и навеки, както и да изменят начина си на действие, и не са "сътворени" от никого...

Никога не е имало "начало" и никога не може да има край на този правечен Живот!

# ЗА ТЪРСЕНЕТО НА БОГА

Ти все още търсиш някакъв Бог в безграничните простори. -- –

Ала виж какво имам да ти кажа:

Докато твоят Бог не ти се е "родил", напусто ще разтърсваш всички безкрайни пространства с идващия от глъбините ти вик, търсещ Бога...

Ония, които са ти говорили така, са били наистина, и то повече, отколкото са съзнавали, далеч от Бога!

Не ти си Бог, но в тебе само на тая земя може да добие образ твоят Бог и тогава ще бъдеш така свързан с него, както думите и смисълът са съединени в песента!--- –

И нищо тогава не ще може никога да те раздели от твоя Бог!

Затова недей да търсиш вече Бога в безкрайните простори, не го търси в един непристъпен свят, високо над всички звезди! –

Търси да намериш в себе си, напротив, Пътя, по които Бог да може да те срещне!

Старай се тогава да подготвиш всичко в себе си, за да може твоят Бог да се съедини с теб!

# РАБОТА И ДЕЙНОСТ

Ти трябва да си деен и да работиш, по своя път навсякъде където в тебе има сили и дарби за работа и дейност.

Когато един ден бъдеш съединен в себе си със своя Бог, целият ти живот ще бъде само работа и дейност, – ти самият дори ще бъдеш само работа и дейност!---- –

"Бог" е жив огън!

В него се разрушава всичко, което бездейно гние и закостенява.---- –

Волята на Духа не може да се "роди" в тебе като твой Бог, ако ти не си така деен, като че ли твоят Бог е вече съединен с теб...

Твоят Бог ще бъде Бог на силата и на дръзновението, а не демон на безсилните желания, на разяждащите страхове!------- –

Нека дейната работа има по всяко време любовта ти, както и Духът вечно твори себе си в непрекъсната дейност!

Как би могъл да се надяваш да се съединиш със своя Бог докато любовта ти страни от него?!---- –

Ти можеш да постигнеш себе си в своя Бог само ако си готов да се съединиш дейно със своя Бог, защото – живият Бог не е Бог на мечтателите и на фантазьорите!

Само в пробудени души може да се "роди" той...

Неговата Светлина е прекалено ярка, за да може да бъде понесена от здрачни, дремещи души. –

Обедини силите на своята душа за възвишена дейност!

Свърши всичко, каквото можеш да свършиш на земята, и работи, докато си в състояние!

Така ти ще можеш един ден, – освободен от всеки страх, да срещнеш у себе си своя Бог, – своя жив Бог.

Твоят живот е вечен само защото всяко "дело” на вечния Дух е вечно като самия него. –

Във времето обаче ти си временно явление на този земен свят и затова твой земен дълг е навсякъде във времето да твориш временни стойности, както самият ти си вечно сътворяван във Вечността от Вечното!---- –

Само в постоянна работа можеш да се утвърдиш и трябва на дело да си се подготвил така, както изисква от теб възвишеният ти наставник, за да може твоят Бог да се "роди" в самия тебе.

# СВЯТОСТ И ГРЯХ

Те искат да намерят горди човеци, умеещи до живеят с вдигната глава, – а не жалки просяци пред портите на божественото великолепие, – не плачливи, каещи се души!

Те искат да намерят човеци, които умеят да извайват живота си кого художествена творба, – а не такива, които превиват гръб под живота, както добичето под своя товар! –

Когото вината и грехът могат да отклонят от неговия път, той не е достоен да спечели наградата на победителя! –

Който иска да извоюва голямата победа, не бива да се измъчва с грижата, че при тази борба прахът на всекидневието замърсява неговите дрехи...

Който винаги се стреми да изчисти петната от дрехата си, твърде скоро ще загуби от очи своята най-висока цел...

Аз, разбира се, не съветвам никого да се търкаля в калта, – но всеки, който твърдо иска да постигне целта, трябва да спре да обръща внимание на праха на всекидневието и на малките петна, появили се на дрехата му по неговия път.

Кракът ти ще остане трайно залепнал на едно и също място и ти никога няма да се довериш на своите крачки, ако се оставиш да бъдеш смутен по своя път от грешките, които никога не можеш да избегнеш напълно.–

А "светецът" прилича на човек, който сам си е прерязал жилите и сега лежи на пътя като парализиран, но сънува с отворени очи, че лети. –

Не ще можеш да използваш силите си, ако си постоянно загрижен да избягваш всяка грешка, защото навсякъде където си истински деен ще изпадаш същевременно в грешки и прегрешения, без да си го искал. – –

А паднеш ли дълбоко там, където не си искал да падаш, вдигни се веднага и забрави, че някога си падал!

Но дори и тогава, когато твоята воля те е довела до падение, не бива да имаш друга грижа, освен моментално пак да се изправиш на крака!

Наистина по-добре крачи напред този, които чувства в себе си силата да се изправи след падането, отколкото оня, който в непрекъснат страх внимателно избягва всяко препъване! –

По твоя път не може да ти навреди нищо освен страха от спъващите сили на греха – а тези спъващи сили на свой ред също са плод единствено на страха Ти. - –

Върви напред с любов и свободен от всеки страх, – но нека твоята любов никога не подкопава силите, които са ти необходими, за да оказваш съпротива!

Бъди обаче винаги добър към всичко живо, обаче– "добротата към тигъра е един добре прицелен изстрел, защото не трябва да причиняваш страдание дори на онова, което си принуден да унищожиш!------ –

Свободни трябва да бъдат също и твоята доброта, и твоята любов, – иначе те ще се превърнат в порок за теб!- –

Свободен е само онзи, който сам се освободи!

Никакъв външен "Бог", съществуващ някъде над звездите единствено в твоето въображение, не би могъл да те освободи!--- –

Обаче: – помогнеш ли си сам. ще ти помогне и твоят Бог,---твоят Бог, който иска да се "роди" един ден в самия тебе!-- –

Ти сам си създал своите призраци и единствено ти самият можеш да ги унищожиш!

Не трябва никога да търсиш "изкушението, но не трябва и подобно на "светеца" така да оковаваш погледа си че той навсякъде да вижда само "изкушение".

С изправена глава върви по своя път и знай: – винаги си най-добре защитен, когато можеш вече сам на себе си да се уповаваш!--- –

Но аз пак те предупреждавам и те съветвам:–

По-скоро търси вина и грях, – само се пази от волята за "святост"!

# ОКУЛТНИЯТ СВЯТ

Досега в тази книга почти навсякъде ставаше дума само за онова "невидимо", което е душата в тебе и което се разгръща в твоите душевни сили, както и за онзи възвишен духовен свят, от които ти произхождаш и който трябва да намериш отново, ако искаш да стигнеш до Бога и до такъв мир, какъвто външният свят не може да ти даде.–

Има обаче и едно друго "невидимо": – едно невидимо, което те заобикаля отвън, също както всички неща и форми на материалната видимост...

През това "невидимо" като по мост трябва да минава и духовният водач, когато иска да стигне до тебе, все още неподготвения, понеже ти не си още способен да го възприемеш чрез единението на своите душевни сили така, както по-късно трябва да го опознаеш, – в Бога.----- –

Отначало той може да достигне до вътрешното в теб само откъм това "невидимо външно"!

По всяко време е имало хора, които с пълна сигурност са познавали това "невидимо външно".

За постигането на тяхната най-висша цел това познание е било и е без всякаква стойност.

Те "виждат" повече от другите, – както ти, гледайки през телескоп, можеш да видиш "пръстените" и "луните" на далечните планети, докато човек, който гледа само с просто око, не забелязва нищо повече от една светла точка...

Тяхното "виждане" е свързано с един физически орган, който у хората на нашето време само в редки случаи е дотолкова "поддаващ се на развитие", че да може да бъде използван от човека.

У хората на древността този орган често пъти е бил много по-силно развит, а и у по-късните поколения той отново ще се развие, след като те сами съумеят да създадат гаранция, че той няма да се окаже вече гибелен за тях...

Развитието на подобни физически органи, които не са необходими във всекидневния живот, се извършва по законите на вълнообразното движение, ту с по-голяма, ту с по-малка интензивност в рамките на целия човешки род.

Така и способността сигурно да се възприема невидимата част на този физически материален свят угасва често без остатък, за да се появи по друго време пак като всеобщо явление.

Става дума за рудиментарни органи на човека животно от дълбоката древност, принасящи полза само на онези, които са душевно подготвени правилно да употребят дадената им по този начин способност.

Обикновено малцина само измежду "познавачите на невидимото" се оказват "годни" за тази цел.

Желателно е обаче всички хора, усещащи по някакъв начин, – било по-слабо, било по-силно, – у себе си органа за познаване на физическия невидим свят, да го следят най-внимателно и да се въздържат от всякаква злоупотреба с него...

Може би някои кълнове ще успеят при грижливо и сигурно отглеждане да разцъфтят и да станат дейно полезни.–

Не "експериментите" с медиуми и сомнамбули ще доведат тук до яснота,а единствено собственият опит на притежаващите тази органична способност! –

Моите почитания към научноизследователската дейност, – само че с така наречените "метафизически" експерименти, изхождащи, както показва и самото им наименование, от погрешни предпоставки, – от объркани предразсъдъци, – могат да се привлекат единствено паразитните сили на физическия невидим свят.

Тези "паразитни сили" на невидимата част от физическия свят са същества, които привидно са много подобни на силите, от които се изгражда душата, но по никои начин не бива да се смесват с "душевните сили".

Това би било същата грешка, както да смесваш гримасите на маймуните по пречките на техните клетки с духовно просветленото актьорско изкуство на големите майстори на сцената...

Те искат преди всичко да получат потвърждение на своето съществуване и за да го постигнат, са готови на всичко, което е по силите им, отивайки дори по-далеч и опитвайки се да симулират могъщество и там, където властта им свършва...

Твоята гибел би им доставила същата наслада, както и твоето укрепване, стига само да намерят потвърждение на своето съществуване чрез въздействието си върху тебе.- –

Горко на човека, когото тези същества са вече "обсебили"!

Те изсмукват от него живеца на живота му подобно на вампири, защото, за да му служат, те трябва да се "хранят" от неговите сили. –

Премалцина познават със сигурност дълбоко измамната природа на тези същества, които е трудно да бъдат наименувани, тъй като във видимия свят не се намира сравним образ за тях.

Те са невидимите същества, чрез чиито сили факирът върши своите "чудеса", – и понеже хората не ги познават, се дивят на факира, когато всъщност се проявява едно от истинските същества, принадлежащи на подземния свят...

Тези същества "могат" много неща, които никога няма да бъдат възможни за човека на земята, докато той действа само със собствените си сили.

Те "виждат" мислите ти по-добре, отколкото ти самият ги познаваш, – и могат да направят видими пред твоите очи и най-скритите образни представи на въображението ти...

Те могат да създадат за известно време форми и материи толкова осезаеми, колкото и всяка друга земна вещ, колкото и всяка позната за тебе материя, – защото тези същества са невидимите тъкачи на физическите структури, сплитащи невидимите нишки на всяко видимо явление...

В действителност "матрицата" в случая е една невидима, изключително фина структура: – една ламелна система, представляваща математически точно възпроизвеждане на всички вътрешни и външни форми, образували някога дадено човешко тяло.

Тази структура, обикновено свита до минимални размери, може при определени условия да се "изпълни" с физическите сили, които при нормални обстоятелства поддържат земното тяло на "медиума".

Докато трае този процес, "медиумът" трябва да остане в онова безсъзнателно състояние, което е известно под името "транс".

И ако един такъв фантом може дори да говори, и то по съвсем същия начин, както и умрелият прототип, то това съвсем не е по-учудващо от говорната способност на един въплътен по нормален начин човек, защото и в илюзорното тяло са пресъздадени за времето на неговото съществуване всички органи в такава форма, в каквато са били някога в своя първообраз, – с точност, валидна и за евентуални деформации или други несъвършенства.

Едва ли ще е необходимо, надявам се, до пояснявам тук, че тази форма, останала запазена в невидимия физически свят, има толкова малко общо с обусловялия я някога човек, колкото и свалената змийска кожа – със захвърлилото я влечуго. –

Не напразно навлязох тук в процеси, самото описание на които ми е вече противно.–

Искам да те видя способен сам да преценяваш явления, които иначе биха могли да те объркат!

Ако пред теб се случи нещо достойно за удивление, трябва да не се оставяш да бъдеш воден за носа поради незнание!

Не измамата, на която можеш да се натъкнеш в посочените тук области, представлява "опасност" за теб...

Само автентичните прояви от този вид крият истинска опасност!--- –

Моето предупреждение е продиктувано от най-основателни и проверени причини! –

И в твое лице тези същества могат, ако се случи да се запознаеш с техните прояви, да надушат плячка...

# СКРИТИЯТ ХРАМ

Всички, които са тръгнали или ще тръгнат по високия Път, посочен от мен в тази книга, се озовават веднага в най-дълбока вътрешна връзка помежду си дори ако са разделени във външния свят от хиляди километри. ..

Тази "връзка" се осъществява по два начина: – първо, чрез взаимно привличане на излъчванията, създавани непреднамерено и несъзнателно от вътрешно обособени човешки волеви центрове, един вид еманационни вихри в известни по-висши области на невидимия физически свят, където те поставят във връзка всичко еднородно.

И на второ място – чрез непосредствено взаимно влияние между душевните сили, които се нуждаят само от еднаква насоченост на съществуващите в тях волеви направления, за да установят веднага, и то практически независимо от времето и пространството, взаимна връзка.

Човешко е обаче хората, почувствали се веднъж сродни във вътрешната си насоченост към една и съща цел да искат да се познават и да бъдат близки и в сферата на външните земни сетива...

А има и основания от по-висш характер, които често правят твърде желателно общуването във видима близост. –

Пътят към духовния Живот се разкрива често пъти по-лесно, когато двама, тръгнали по него, са свързани и външно, така че да могат заедно да вървят по него.

Ето защо всеки, получил правото и силата да поучава за тези неща, трябва да повтори думите на възвишения Учител от Назарет: –

Основателни причини налагат този малък брой!

Търсещите обаче не трябва никога да се обединяват в "общества", защото никое общество не е възможно без принудителното налагане на едно верую, а нищо не е по-пагубно за душевното развитие от каквато и да е външна принуда.--- –

Докато вярата е още жива и творчески дейна, тя може да изтърпи за известно време и разяждащата болест на едно верско "общество" – но после, посърнала като попарен от слана цвят, тя ще повехне вътрешно и ония, които са мислели, че ще я запазят жива а едно "общество", сами ще са изкопали нейния гроб.---- –

Ако това е възможно, добре е тези "клетки" от двама или трима да се събират, за да споделят помежду си своите вътрешни преживявания, за предпочитане винаги по едно и също време!

Само тогава външното обединение би разпокъсало вътрешното!

Но независимо дали искаш да извървиш пътя си сам или пък с един или двама спътници, – винаги знай, че един скрит Храм те свързва с всички, които са тръгнали като тебе по своя път.----–

Тук от тебе не се изисква да вярваш в една помощ, без да си могъл да я изпиташ.

Ние изискваме само едно: – вярата в самия тебе, защото тя ти е абсолютно необходима по твоя път.

Ако ти си постигнал тази вяра и постоянно я възобновяваш по своя път, тогава доста скоро ще почувстваш в себе си истинността на моите думи!

Откривателите на нови материци са вярвали в сърцата си, че ще намерят търсените земи отвъд морските простори, и те са намерили онова, в което са вярвали. –

Така и ти трябва да вярваш, че носиш вътрешно силите, които някога ще те направят способен с удивление да преживееш в самия себе си свещените чудеса на скрития Храм върху тази земя...

За тебе е необходимо да вярваш в собствените си сили, понеже твоята вяра може да развърже в самия тебе тъкмо тия сили, както може и да ги сложи в окови...

Ако предварително не вярваш, че си способен да постигнеш нещо, то едва ли ще ти се удаде впоследствие! –

Така ще останеш недостъпен и за всяка помощ от невидимия Храм до онзи ден, в който не съумееш да изградиш в себе си непоклатимата като скала вяра, че носиш вътрешно силите да получиш тази помощ.----- –

# КАРМА

И в двете царства на този физически свят: – във видимото и в невидимото, – всяко действие води до своите както видими, така и невидими последици.---- –

Всеки волеви импулс, всяка мисъл и всяка дума трябва да се оценява в случая като "действие"...

Ти оставаш обвързан с последиците на своите действия дотогава, докато не обединиш силите на душата си и заедно с тях не се съединиш със своя Бог.---- –

Едва тогава ти ще можеш да унищожиш последиците на своите действия, доколкото искаш да ги унищожиш.

Някога, неизказано отдавна, ти си бил съединен със своя Бог като един чисто духовен "Човек" в духовен образ, втъкан във вездесъщия Живот на действителния, субстанциален "Дух".

Също и всички обширни царства от невидимата част на физическия свят, – една неизбродна област на Вселената, – са били тогава достъпни за твоята дейна Воля и ти си бил техен повелител...

Пред теб е било разкрито едно поле за действие, което, започвайки от чисто Духовното, се е простирало до все по-плътни форми.

Така ти си стигнал до границата, където невидимият физически свят се сгъстява във видима за земните сетива материя.

Но ти никога нямаше да станеш тяхна жертва, ако преди това, опиянен от своята мощ, не беше отпаднал от своя Бог.----- –

Така ти си се оказал безпомощен и лишен от най-висшата си сила.

А и силите, които дотогава си можел да владееш и чрез които много лесно така би подчинил "враждебните" сега към тебе стихии, че те биха се превърнали в почтителни слуги на твоята воля, – са ти се видели прекалено големи, прекалено могъщи за теб...

Така те е обхванал страх от твоите собствени, владени някога сили и от страх пред тях си закопнял за един нов, друг живот в царствата на материално осезаемото, и царствата на тази достъпна за физическите сетива Вселена, хвърляща було върху онези сили, будещи страх за оня, който не престъпва поставената тук бариера.-------- –

Твоята Воля е паднала от високата Светлина и се е устремила сега заедно с теб към света на физическата материя...

Това е истината в преданията за "Рая" и за "грехопадението" на човека!------ –

Ти сам си определил времето, в което е трябвало да се родиш на този земен свят, както и родословното дърво, по което да стане това, и пътеките на съдбата на своя земен живот, когато от повелител чрез силата на своя Бог в духовния свят си се превърнал в роб на нисши сили в един свят, където на всяко действие отговарят и трябва да отговарят определени "последици", тъй като този свят не е нищо друго освен отражение и е безсилен да промени по своя воля веригата на събитията в своята област.

И това. че си се родил на тази планета, е също последица от характера на твоето първо действие в сферата на неизбежните последици, – защото наистина: – в неизмеримото пространство има безброй планети, обитавани от "човеци" и от същества, които и външно приличат на земния човек животно, и ти би могъл да се родиш в животинското си тяло и на някое друго от тези небесни тела.

Всичките човешки същества на обитаваните планети от други слънчеви системи някога също като тебе са "паднали" от Светлината!

Има много по-щастливи и неизмеримо по-нещастни сред твоите далечни, материално въплътени спътници,..

Ти, разбира се, не бива да си ги представяш в чудовищни образи, понеже формата на животинското тяло на земния човек не е възникнала в резултат на някакво произволно стечение на обстоятелствата само на нашия малък спътник на Слънцето, а е обусловена от дадени закономерности, които важат за целия неизмерим, физически материален Космос, и в края на краищата имат – духовен произход...

По всяко време обаче има и известен брой духовно-човешки същества, които не претърпяват "падението" и не загубват в себе си своя Бог.

На всички обитаеми планети в неизмеримия Космос могат да се намерят тези помагачи, запазили съзнателния си живот в субстанциалния Дух, и за всеки от тези светове те си възпитават от падналите през съответния период свои духовни "Синове"' и "Братя", чрез които и тук на тази земя се стремят да стигнат до тебе и да те избавят от твоите неволи.

Твоята цел по никой начин не е да станеш един от техните "Синове" и "Братя", защото сега е вече твърде късно за това, тъй като тази способност се придобива непосредствено след акта на падението единствено чрез свободен волеви импулс на отделния индивид и изисква след това "възпитание" в течение на хилядолетия, при също толкова продължително въздържане от въплъщение в едно физически материално човешко-животинско тяло.. .

От теб не се иска нищо друго освен днес, през своите земни дни, да разбереш откъде си произлязъл и къде можеш да се завърнеш.–

Ние искаме да ти покажем "Пътя" към това завръщане.

Ние искаме да те поведем обратно към твоя Бог, с когото трябва отново да се съединиш.–

Колкото и ниско да си паднал, ония сили от които – (като се започне от хаотичната им форма на действие и се стигне до най-висшата им изява) – Божеството непрестанно се самосътворява, действат у теб в една много висока форма...

Пак тя и единствено само тя с онази, която знае твоята "карма"...

Ти можеш да подобриш или да влошиш тази "карма", – само че – не ще можеш да и заличиш дотогава, докато не обединиш в себе си многото воли, които днес все още се проявяват хаотично една до друга в теб. – –

Блазе ти, ако това ти се удаде още тук на земята!

"Там" обаче може да измине много дълго време, докато постигнеш това, понеже тогава ти няма вече да можеш да изменяш, няма вече да можеш да подобряваш своята "карма", – и в никой случай няма да преживееш в себе си вечната Светлина, преди да се е изчерпала и най-крайната последица на твоето първоначално действие.------ –

Трябва да знаеш само, че това предупреждение цели да те предпази единствено от лоша карма! –

Ти не ще можеш да стигнеш до своето освобождение в Царството на субстанциалния Дух, преди да се е изчерпал и последният обвързан със земята импулс, излъчен някога от тебе.--- –

Затова старай се с всичките си сили да се съединиш още през земния си живот със своя Бог, за да можеш чрез неговата сила да разсечеш веригата на своята "карма", така че тя да не те държи обвързан след това в течение на хилядолетия...

# ВОЙНА И МИР

Който с видял веднъж изграждащите сили о този видим свят на физическата материя в тяхната страхотна мощ и в невероятната едностранност на неумолимата им волева насоченост, – него веднага го напуска повърхностното заблуждение, че сетивно възприеманата Вселена е видимо въплъщение единствено на "хармонията на Духа".---- –

Погледни осата, която трябва да снесе яйцата си в тялото на живата гъсеница., за да могат новоизлюпените ларви да оцелеят благодарение на мъчителната смърт на гъсеницата, – и ти ще бъдещ завинаги излекуван от подобни илюзии! –

Сетивният свят е резултат от действието на изначална духовна сила в духовния свят.

Но за да може да се прояви духовно като свят на духовните явления, единната вечна Прасила трябва да се отрази в себе си, в своите собствени безкрайно разнообразни аспекти, и възникнала във всеки такъв аспект като стихия на Прабитието, да се утвърди в него по такъв начин, че всяка една стихия да се стреми да прояви единствено само себе си, при което всички други стихии на Прабитието се превръщат за нея в празни форми, защото като Прасила тя се познава само в себе си.

Във всяка стихия на Прабитието Прасилата е неразчленена, независимо дали в своята изява тя е причина за най-нисши или за най-възвишени проявени форми.

Така се стига дотам, че и всяка физическа сила, всяка физически проявена форма се стреми да утвърди себе си, сякаш единствено желателно е само нейното собствено и ничие друго съществуване.

Микроскопичната клетка утвърждава само себе си дори когато е временно принудена да служи заедно с милиарди като нея на една по-висша формираща воля, за която на свой ред съществуването на клетката е само дотолкова от значение, доколкото тази воля има нужда от нея и я използва, за да утвърди себе си. – - –

Физически сетивно видимата Вселена е най-външният противополюс на духовното Битие.

А от тази най-неприсъща им форма на разтегнатост и на крайно натегната вцепенена скованост тези духовни сили се извисяват отново под влиянието на изключително могъщото привличане, изхождащо от сферите на най-висшата форма на съществуване на Духа към нови. все по-малко плътни и вцепенени форми, ставайки в безброй видоизменения все по-свободни от разпъващо напрежение, за да се почувстват най-накрая мощно увлечени в своето първоначално състояние в най-вътрешния духовен живот...

А онова, което ние сме способни да възприемаме физически сетивно, са не формите на състояние на стихиите на Прабитието, а само предизвиканите от тяхното силово въздействие резултати...

Сам по себе си "храна", той се потапя дълбоко в себе си, за да се възвиси отново и да се възприеме в своята висша същност, освободен от всяка напрегнатост на вцепенената форма.--- –

Ако не беше стръкчето трева край пътя, ако не беше червеят, които гризе корените на стръка, то и ти нямаше да бъдеш, нямаше да бъде нито Духът, нито Бог в Духа.

Ако не беше микробът, който може би утре ще почне да разяжда тялото ти, – нямаше да бъде и твоето тяло, нито твоята душа, нито духовната искра, изживяваща се в тебе!!

А тогава нямаше да бъде и Волята на Духа, която е добила някога образ в твоя Дух като твой Бог и сега отново иска да се "роди" в теб като твой Бог !

Но колкото и силите във физическия космос да бушуват една срещу друга в своя порив към самоутвърждение, -природата не познава никаква "омраза"! –

Глупаво е човешката омраза да се сравнява с инстинкта на животните, които се стремят да унищожат други животни, понеже те, – като всяка форма на проявление на стихиите на Прабитието, – искат да утвърдят единствено само себе се.

"Омразата", напротив, е проява на човешката безпомощност и безсилие!

Само по аналогия с човешкия начин на усещане формите на проява на нападателните инстинкти на раздразненото животно могат да бъдат наречени с името "омраза" и не е трудно да се види, че се заблуждава всеки, който мисли, че е открил при животните същото чувство, което при хората се нарича омраза.

Дори и в невидимите области на физическия свят пак човекът е този, който е внесъл омразата, защото и най-върлите от останалите му врагове в невидимите физически райони не са в състояние да изпитат чувството на омраза и техните враждебни на човека домогвания са предизвикани от коренно различни мотиви...

Най-страшните чудовища в невидимия физически свят са били преди това земни хора, които сами са се "осъдили" чрез земния си живот.

Колкото високо са били духовно издигнати някога, толкова дълбоко са затънали те сега – по-долу и от най-окаяния земен човек.

Хилядолетия може да изтекат, преди те най-после да стигнат до окончателното си унищожение. – но дотогава ще се стремят да повлекат надолу към себе си всичко, което се окаже достъпно за тяхната омраза...

И тези невидими самоосъдени същества също са подтиквани към чудовищната си омраза единствено от чувството за собственото си безсилие. –

Силата обаче е най-голямата победителка на омразата....

Силният и осъзналият силата си обича своята сила и тя постепенно го превръща в любещ.

А любовта не търпи никаква омраза!

Колкото по-будно човечеството в своите отделни групи, наречени "народи" и "нации", започне да осъзнава духовната си сила. толкова повече ще изчезва и омразата, защото осъзналият своята сила не завижда на никого за неговата сила. – а тъкмо завистта е твърде често пъкленият подбудител на омразата.

Баща на всички войни е омразата и не е годен да бъде войн оня, които не знае да мрази.-- –

Вие още викате: "Война на войната!"---- –

Ала аз ви съветвам по-скоро да призовете:

"Нека бъде презряна отсега нататък омразата!"

Само когато омразата стане обект на презрение, ще настъпи и онова време, което ще ви научи да презирате войната!------ –

Естествено в становищата на хората винаги ще се проявяват противоречия, защото и тук се възправя воля срещу воля и всяка воля иска да утвърди само себе си.

Но в човешкия дух волята е способна да се разпознае и в другата воля, така че човекът може съзнателно да се стреми към споразумение, запазващо мира чрез възпитаване на волята, която иска вече не само себе си, но и другата воля.----- –

Но докато всеки отделен човек не изкорени в себе си омразата, този път на възпитаване на волята ще остане винаги само в къси участъци проходим за човечеството. –

В резултат ще има все нови войни, докато и последната следа от омразата не изчезне от всяко човешко сърце.--- –

Всички други подбуди за война могат при добра воля да се преодолеят, вълните на омразата обаче увличат и най-добрата воля в своите развихрени бездни...

Противопоставянията и съперничествата между теза и антитеза подтикват развитието на немалко сили и стимулират потока на живота, – само че те съвсем не трябва да водят до война, също както не е необходимо и победителят в играта да убива надвития си съперник.--- –

Обаче и окончателната победа на човешкия Дух над убийствените войни не може да накара противоположните сили, действащи навсякъде във физическата природа, да се обединят в една и съща насоченост на целите си, защото такова единство би означавало унищожение на цялата тази външна Вселена...

Царството на "вечния мир", за което през всички времена страстно са жадували толкова благородни хора, ще бъде отредено на нас, човешките духове, едва тогава, когато - след този земен живот – се намерим отново в оная Светлина, която обединява навеки всичко, което някога е било обединено в нея.---- –

# ЕДИНСТВОТО НА РЕЛИГИИТЕ

Всички религиозни учения на света съдържат в ядката си крайната истина, въпреки че често пъти тази ядка е скрита зад най-чудати драперии...

Ненужно, суетно и безпредметно е да се спори къде истината може да се разпознае днес в най-чист вид.

Но, тъй като това учение е прекалено духовно и прекалено просто, за да бъде лесно достъпно за потъналия в сложния култ към сетивата човек, той сам е обградил с най-причудливо оплетени лиани тази крайна, най-дълбока истина и това спасително учение, докато най-после зад преплетените клони, отрупани от плодове с въображаема стойност, той не е бил вече в състояние да намери самото истинно учение.----- –

В много възвишени учения на старите религии се среща забулена по най-различни начини и вестта за малцина духовни Човеци, които не са претърпели падението в мрака и които действат по някакъв начин на тази Земя като висши помагачи на своите братя в тъмнината, за да ги освободят отново от веригите на земно-животинската им природа...

Древните религиозни предания съобщават как тези духовни помагачи са се появявали понякога и пред погледа на своите човешки братя или пък са избирали между "праведните" свои пратеници, на които са възлагали да разпространяват от тяхно име "Светлината'' между ближните си на земята, измъчвани от страховете на мрака...

В свещените книги на всички стари религии могат наистина да се намерят такива, а и немалко други многозначителни думи, само че хората не знаят вече какво искат да ни кажат те. Схващат ги като алегорични словесни образи или в най-добрия случай като символи и опитвайки се да си изяснят по този начин ясното, изпадат в самосъздадено заблуждение. –

Техните "синове" и "братя" в Духа, избрани измежду земните човеци, са се опитали някога да предадат едничката Истина в най-различна форми, така че всяка разновидност на земното човечество да получи "Светлината" по подходящ за нея начин...

Тяхната помагаща сила е била носителят на всички тези благовестия...

Тук се разкрива едничкият "първоизточник", от който водят началото си всички древни, истински религии на земното човечество! ---- –

Ала къде са днешните проповедници на тия религии, които все още знаят какво искат да кажат думите на старите текстове?! –

Но и днес, както преди, високите духовни помагачи: – нашите непаднали Братя, – продължават да живеят на Земята, в духовен образ от правечна духовна субстанция, – и днес, както в древността, те посвещават в нещата на духовната Реалност и в крайната вечна Истина оня, когото са намерили готов, веднага след падението му от Светлината, да стане един ден техен "син" и "брат" във видимостта., .

Земният човек е паднал твърде ниско, за да бъде достижим и без междинно. стъпало за най-високостоящите духовни помагачи, които изобщо не са претърпявали падение. – - –

Затова те подготвят предварително ония човешки духове, които след земното си раждане, въплътени в земно тяло, ще могат да им станат такова "междинно стъпало"...

Във тях и чрез тях действат тези най-високи помагачи, за да не остава човечеството на тази Земя никога без тяхната помощ. –

Не е имало време, през което да не са присъствали в земно тяло такива помагащи, действащи братя.

Те са се срещали сред всички народи.

Който има уши да слуша, ще чуе немалко думи от всички времена, които не биха могли да бъдат откровение на "плътта и кръвта". ..

Който иска да стигне до истината, нека се вслушва в такива думи!

Те ще му разтълкуват не една тайна, – и ще свалят не едно було, скриващо все още крайната мъдрост от неговото познание.--- –

А и малко прозорливост е нужна, за да се отличат лъжепророците, които се надвикват по пазарищата, а имат толкова малко да кажат, от действащите в тишината, от Братята на Светещите в Прасветлината.

Когато някоя нова секта, която нарича себе си с гордото име нова "религия", се изгражда върху руините на древни храмове, не бива в никой случай да предполагате, че зад такова дело биха могли да се крият Светещите на Прасветлината! –

В основаването на подобни секти вие можете по-скоро да видите пръста на владетелите на преизподнята в невидимата част на този физически свят: – на поданиците и васалите на "Княза на тъмнината", въпреки пустословните проповеди за "любовта" и купищата празно отекващи "велики" думи...

Но то е същата истина, която се крие в най-дълбоката сърцевина на старите, истинските религии.----- –

Сега пред вашите очи се обелва само кората около тази сърцевина и онова, което отдавна вече не умеете да тълкувате като "религия", ви се показва в нови, достъпни и ясни образи, отговарящи на вашето време и на бъдните времена, така че с благоговение да можете отново да преклоните глава пред онова. което всички истински религии крият в себе си.--- –

"Голата" истина не може да ви покаже никой, дори и Светещият на Прасветлината!

Нея трябва вие самите да разбудите в тишина, – в самите себе си.--------- –

Само във вас самите може действително да се извърши най-възвишеното чудо!

Вие не сте само ония надарени с по-висока интелигентност животни на тази Земя, за каквито минавате по външната си природа и по своята история.--- –

Във вас се крие нещо по-дълбоко и по-високо. –

Всяко такова "стъпало" съзира вечно над себе си винаги едно ново, по-високо стъпало на преживяване...

Всяко такова "стъпало" вижда безброй много стъпала под себе си, слизащи надолу, към най-ниските дълбини...

Когато един ден познаете себе си, тогава ще можете с тръпки на ужас само да си спомняте за дните, които днес изживявате с леко сърце и нищо неподозиращи, сякаш единствено в тях се състои цялото ви съществуване.....

# ВОЛЯТА ЗА СВЕТЛИНА

Но това, че те се отнасят враждебно към нея, едва ли ще попречи някога на Действителността да остане такава, каквато тя веднъж завинаги е, всякога е била и по необходимост трябва да бъде.---- –

Нека никой не се заблуждава!

Тук с вас не говори фантазьор, рисуващ изпълнените си с екстаз блянове!

Тук не ви говори поет, искащ да опише виденията си!

Даваното ви тук е сигурно напътствие и всяка дума се корени в най-дълбоката Действителност!

Който досега не е могъл още да опознае тази Действителност, може да се научи да я познава и на него тук му се показва "Пътят" към такова познание, далеч надхвърлящо и включващо в себе си всяко друго "познание". –

Безспорно за някого, който чува сега за тези неща, това ще има своите последици, само че той върши услуга единствено на себе си, ако се научи да познава "Реалността" като такава, и по този начин за него ще остане, разбира се, вън от съмнение, че онова, което досега е наричал своя "представа за света", е било само една лъжлива представа,макар и да му се е струвала съвсем "истинска", понеже се е доверявал на външната привидност, – макар и да е вярвал, че рефлексиите на неговото мислене са били вече най-дълбоко просветлени.------ –

"Застой, това е връщане назад", казва една пословица, – но всъщност застоят е много по-лош от връщането, защото и вървенето назад може да доведе до нови ценности, оставащи завинаги недостъпни за оня, който е прекалено инертен или прекалено твърдоглав, за да се откаже от своето "гледище" заради търсенето.--- –

А който се страхува от връщането, има същевременно пълно основание да се довери и на напредъка само с известно недоверие. –

Тук на земята няма безграничен напредък!

Всяко човешко развитие е подчинено на закона на вълнообразното движение! –

Хората на това днешно време са загубили много знания и умения, за които далечните им предци са вярвали, че никога няма да бъдат загубени, – а там, където тия предци са знаели твърде малко и са можели твърде малко, днес са натрупани големи познания и умения.

Само застой не търпи природата!

"О, дано да беше студен или горещ! – така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изплюя от устата Си"!

Така е говорил вечният "Закон" през всички времена, а и днес той не е променил думите си.. .

Който остава в духовен мрак, у него още липсва волята за Светлина!

Той "би желал" наистина да бъде в Светлината, за която чува да говорят други, – но още му липсва воля за нея!

Щом наистина поиска с цялата си воля, той е тръгнал вече по "Пътя", водещ към Светлината! –

Ако за теб Светлината на Духа е "ценност", за постигането на която си решен да вложиш всичките си сили, тогава ти със сигурност ще можеш да се доближим един ден до Светлината!

Докато твоето духовно око е още скрито под непрогледно покривало, ти няма да можеш, разбира се, да "виждаш"!

Ако имаш в себе си волята за Светлина, ти непременно ще стигнеш до Светлината, независимо дали ще се доближиш до нея като човек на хладната предпазливост или пък с горещо въжделение в сърцето.----- –

Но с половинката воля ти няма да стигнеш до целта!

В цялото космично пространство и над всички звезди не съществува никакъв външен, достъпен за тебе Бог, който да чуе немощните ти молби...

Ти трябва да си решен с цялата си воля да си помогнеш сам, ако искаш твоят Бог, който е достъпен за теб единствено в самия тебе, да ти изпрати помощ свише, съгласно присъщия, му изначален порядък! –

Ти сам си се отделил от своя Бог преди земните си дни, когато си престанал да го познаваш в своето "Аз", защото си търсил самия себе си там, където е бил единствено – твоят Бог...

# ВИСШИТЕ СИЛИ НА ПОЗНАНИЕТО

Без отдих се стремите всичко да разнищите, всичко да раздробите, всичко да разцепите, – и тъй като съвсем не може да се отрече, че по тоя начин сте придобили известни знания, на вас ви се струва сигурно, че един ден вашите действия трябва да ви доведат до разгадаването на всички загадки на тази сетивно възприемана природа.

Обаче: – всичко разцепено ще продължава да се цепи до безкрайност, всичко раздробено – да се дроби до безкрайност, и вие отново ще откривате, че от онова, което сте мислили за разнищено до последните му нишки, могат да се откъснат още нови влакна...

Тук вашите изследвания са ограничени единствено от земно обусловената невъзможност по-нататък да разцепвате, по-нататък да раздробявате, по-нататък да разнищвате.–

Винаги идва една неизбежна граница на резултатите от вашите изследвания!

Аз зная много добре какво дължи човечеството на този вид изследване и съм далеч от намерението да подценявам вашия начин на мислене.

Само че: – аз виждам и обратната страна на тези действия и виждам, че вие се оставяте да бъдете заслепени от изследователските си резултати, като по този начин сами се отдалечавате все повече и повече от един друг и несъмнено по-важен вид изследване...

По вашия начин вие сте изнамерили вече удивителни неща, направили сте достойни за възхищение открития.

Но това не би трябвало да ви подвежда прекалено твърдо да вярвате, че така някога може да се стигне и до познание в области, които отвеки презират всяко механично разчленяване и остават недостъпни за всеки инструмент. –

Когато вие най-после схванете най-малките частици на дадена физическа структура, с това наистина се постига възможността разумът да направи своите изводи от механичните дадености и така в последна сметка да се открият и изнамерят важни за нашия външен земен живот неща.

Обаче изначалната същност на така разгадалата структура си остава така чужда за вас, както и преди.-- –

Моите уважения към вашата работа и постигнатите чрез нея резултати

Не под микроскопа може да се намери "вещта сама по себе си" и никога един телескоп няма да ви разкрие кое "крепи вътрешно" далечните космични тела.-------- –

Импулсът към изследване е вроден у вас и той трябва да се задоволява.

И така "изтънченото животно" си изгражда своите мисловни средства и видими инструменти, за да разширява до безкрайност вашето мислене и изследване. – обаче вашите резултати водят само до нови въпроси, пред които сте принудени тогава да се спрете безпомощни....

А в древността наистина е имало хора за които вашият начин на изследване е бил направо глупост и които със своите най-високи и обединени в себе си душевни сили са разрешили без вашите апарати крайните, най-дълбоки въпроси.------ –

Те са проникнали до основата на всички основания, докато вие само се разстилате по повърхността.

Вие знаете да говорите умно за всички неща, как така са такива, каквито се показват, защо тяхното действие веднъж се проявява. а друг път – не, и още много други подробности, – но вие никога не прониквате до последните основания, понеже така наречените от вас "основания" са винаги само причинени последици, а едва зад техните причини лежат истинските основания, които никой от вас не познава от опит...

Наистина този вид "основания" са доказуеми само за ония, които сами могат вече да използват силите на душата, – докато вашите доказателства се постигат все пак по-лесно макар че и те са разбираеми само за оня, който е овладял предпоставките, обосноваващи доказателствата от вашия тип.

Всяка сила се развива само с упражняване.

Затова, ако не съумеете да използвате силите на душата си отначало в дребните неща, те няма никога да укрепнат дотолкова, че да могат да ви разкрият възвишените си чудеса.

Широко поле се открива тук пред познанието и наистина си струва човек да му посвети целия си живот на тази земя дори той да трае сто години...

Но вие трябва първо да постигнете в себе си оная простота която е присъща и на Крайната реалност за да може да ви се разбули най-простото.............

Твърде много се е усложнило нашето мислене за да можете без вътрешна "пренагласа" да постигнете Реалното в най-дълбокия смисъл на думата.--------- –

Нека тук ви послужи за поука следният общодостъпен земен опит:

Всеки може да намери достатъчно примери, така че едва ли е нужно аз да ги привеждам тук.

За силите на душата обаче, стига те да са достатъчно развити, нищо такова не може да остане скрито.

От вас зависи дали внуците ви един ден ще трябва да се преклонят пред фактите, които сте могли да опознаете, или пък ще им оставите знания, които те тепърва ще трябва да коригират...

Всяко, дори изгубилото се в предания и суеверия възвестяване на истината, е било някога първоначално дадено от хора, умеещи да използват силите на душата си, но вътрешният мрак на дошлите след тях вече не им е позволявал да схванат даденото, така че първоначалната истина се е изгубила бързо сред буйно растящите плевели на объркани бълнувания наяве и сега е почти невъзможно тя да бъде очистена от тях.–

Но упоритото и изпълнено с упование търсене в душата ще открие за всеки търсещ оня кладенец, от които са черпали някога в себе си мъдреците на дълбоката древност, и така той ще постигне с пълна яснота онова, което е станало вече почти неузнаваемо сред плевелите на суеверието, но му се разкрива сега от неговото собствено познание.---- –

Обаче без упорито търсене във вашите собствени дълбини, – водено със същото мъжество и същото постоянство, с каквото днес все още търсите навън, – никога няма да ви се разкрият възможностите на силите, скрити в самите вас.---- –

Висшите сили на познанието, към което искам да ви насоча тук, са налице у всеки човек, – само че те спят дълбок сън, докато техният собственик не ги събуди в себе си и не ги обедини чрез своята воля...

Повечето хора се стягат за последния си сън без дори да са подозирали някога какви съкровища е предлагала душата им...

Блажен е оня, който съумее да събуди в себе си, докато е още време, нейните познавателни сили!

Той ще намери истинския си живот още тук на земята и ще познае безсмъртието си още тук, в смъртното. –--- –

А това е крайната цел на всяко духовно поучение, защото каква полза да говорим тук за Духовното, което си остава наше вечно достояние, – ако то беше толкова далеч от способността за вътрешно преживяване на земния човек, че той да не може да го схване по време на земния си живот!------ –

Само онова, което е станало наше преживяване още тук в земното, само то може да ни насочва и да ни тълкува новия живот, когато един ден напуснем този земен свят!

# ЗА СМЪРТТА

Тук ние се изправяме пред мрачната порта, чийто праг хората трябва да прекрачат, когато завинаги се разделят със земята.

Много обещания и много заплахи си чувал за онова, което лежи отвъд тази порта.

Не зная на кое от тия учения си повярвал.

Всички обаче – принудени от всекидневния опит – са единодушни в едно отношение: че никога не ще можеш да се върнеш в това свое днешно земно тяло, след като веднъж от го напуснал.–

Мнозина ти казват, че ще се върнеш по-късно – в ново тяло, и те са си измислили чудесни "правила", определящи времето на твоето завръщане в земно тяло.

И двете вярвания са погрешни!

Ти самият едва ли ще се върнеш някога, но никой не знае каква част от душевните си сили ще можеш да запазиш, обединени с тебе, един ден, когато си отидеш от този земен живот.

Ония от тях, които не си обединил в себе си, ще трябва да оставиш, също както и земното тяло, и както силите на това земно тяло, освободени от временната си форма, преминават веднага в други форми на живот, така и оставените от теб душевни сили ще си потърсят ново поле за действие в друг земен човек.

И в тебе днес действат много душевни сили, изявявали се някога, преди твоите земни дни, в други хора.

Всеки от тези особени случаи може да се разпознае и в самия външен живот по това, че въпросният човек усеща нещата по начин, изненадващо различен от усещанията на повечето от неговите съвременници и връстници, – по това, че той някак си "отпада" извън времето си и показва наклонности, които или съответстват на един едва отминал период, или се стремят да се изявят по нормите на някоя отдавна изживяна културна епоха, без това да изключва възможността и двата типа да съумеят да се изявят през отреденото на техния земен живот време изцяло съобразно с това време и често пъти да го обогатят с високи ценности...

Изобилието от сили, образуваща в даден момент твоята "душа", се мени непрекъснато, докато трае животът ти в земно тяло.

Ту повече, ту по-малко са действащите в тебе душевни сили...

Ти ще запазиш като свое трайно притежание само ония душевни сили, които си обединил в себе си, когато дойде часът ти на раздяла с този земен живот...

Не си ли се съединил тук на земята със своя Бог, то и след смъртта на земното си тяло ти няма още да бъдеш съединен с него!

Само че тогава ти няма да имаш вече власт да изменяш по своя воля останалото ти богатство от душевни сили, в което единствено можеш да се изживяваш духовно чрез присъщите му възможности за изява...

Ще трябва да се задоволиш навеки с душевните сили, които си съумял да обединиш по време на земния си живот...

Никога обаче едно човешко "Аз", колкото и бедно на душевни сили да е влязло то в живота на "Духа", за да извърви докрай в него своя "път" към Бога, няма да изпита ни най-малък "копнеж" да се върне отново в земния си телесен живот, – независимо какво е било принудено да остави в него....

И все пак такова видоизменено завръщане съществува, – но само в три особени случая:

За онези, които трябва да го изтърпят като последица на лошите си постъпки в земно тяло...

За такива, които са отнели на земното си тяло възможността да продължи да живее и да се изживява, понеже погрешно са мислили, че чрез смъртта ще могат да се избавят от сторилите им се непоносими мъки и неволи....

И най-после за такива, чийто земен живот е бил твърде кратък, за да могат да обединят във волята си каквито и да е душевни сили, така че биха останали неспособни, да постигнат духовно преживяване, ако не им беше повторно предоставена възможността да придобият душевни сили, каквито единствено земният живот предлага...

Същата причина е меродавна и за първите две категории, където става въпрос или за едно "Аз", което, макар и живяло достатъчно в земно тяло, не е успяло да обедини в себе си никакви душевни сили, тъй като животинското в неговия земен носител е задушило волята за това, – или пък за "Аз", което се е лишило от всички обединени вече с него душевни сили в момента, когато е станало жертва на натрапчивата мисъл, че трябва да унищожи земното си тяло като временно предоставен му орган на самоизява...

На хората, за които пиша тези напътствия, им стига сега да знаят, че само по собствена вина може да им се наложи втори път да изтърпят неволите на живота в животинското, изложено на всички материално-физически въздействия земно тяло...

А това, че човешките духове, по неумолими физически закони преждевременно лишени от своя земен орган на самоизява, могат втори път, – а ако и това поради действието на физическите закони се окаже напразно, дори много пъти – да го получат отново, което се отнася и до първите две категории, – всеки, който започва вече да се досеща какво означава земният живот за "завръщането" на "падналия" някога човешки дух, ще го почувства с дълбока благодарност в сърцето си само като необходимо следствие на Любовта, обхващаща всичко духовно дори когато то е ниско паднало...

Нека всеки, който чете тези думи ги запази дълбоко в себе си и се учи все повече и повече да разбира, че неговото земно съществуване му предоставя огромната власт сам да определя по-нататъшната си съдба!

Как правилно да се използва тази власт, е посочено в тази книга.

И тях също обгръща вечната Любов!

А тази помощ се насочва същевременно и от непадналите, които водят в царството на Духа падналите някога човешки духове отново към Прасветлината, както правят това и тук на земята, навсякъде където е налице волята за завръщане...

Стреми се да постигнеш своята най-висока цел още тук на земята, но не се страхувай за онези, които не са могли да я постигнат още тук!

Ти можеш обаче да им предложиш и своята помощ, като ги споменаваш, изпълнен с живителна Любов! –

Те всички един ден ще бъдат съединени в своя Бог с теб...

В себе си, – съединен със своя Бог, ти ще бъдеш някога съзнателно свързан с всички, които можеш да обгърнеш в любовта си!....

# ЗА ДУХА

Вие живеете в един свят, за който "духовното" е умствена дейност.

Означеното от този свят като "дух" е представа и мисъл, или пък виртуозното изкуство отдалечени понятия да се поставят чрез бързо налучкани мисли в изненадващи съотношения. –

Трудно ще ви бъде сега да окажете съпротива на него, който вече ви е овладял и ви тласка, накъдето си иска!-- –

Духът, който живее осъзнат в своята собствена Светлина, не е нещо мъгляво, нещо, което може да се почувства само с набожна вяра.

Той е не само толкова "реален", колкото едно дърво, един камък, една планина, – колкото една стрелнала се надолу от облаците светкавица, но и единствено в него нашето земно понятие за "Реалност" може да намери своето съвършено, непостижимо със земни средства съответствие....

Щом дори вещта с относителна реалност не може да се промени в себе си под въздействието на представите на един човешки мозък, – как може да си въобразявате, че абсолютната Реалност би се изменила според вашите илюзии?!

Представите на вашето въображение не могат да докоснат и най-дребната земна вещ в основата на нейната същност, така че и Духът на Вечността остава естествено недосегаем за онова, което вие наричате "дух”,защото още не можете да схванете в себе си "материалната" същност на Духа..

Може би днес и в този час вие вярвате, че разбирате истината на моите думи, но още утре може пак да ви подлъже "духът" на този свят. –

Днес вие може би ще искате да му убегнете за да търсите истинския Дух, но се страхувам, че още утре ще бъдете пак заслепени от "духа" на мозъците.--- –

Днес вие може би вярвате, че усещате нещо от същността на истинския Дух, но още утре отново ще ви налегне малодушие и съмнение и ще се откажете от усилието да търсите онова, което днес ви е изглеждало вече почти "доловимо".– –

Досега вие сте постъпвали така винаги когато ви е говорил за Духа някой, който е бил упълномощен да говори за просветляващия цялата Вселена Дух, тъй като е живеел в него и затова е можел от собствен опит да свидетелства за него. –

Но може би между вас все пак има някой, които са сериозно решени да вложат всичките си сили, за да могат един ден сами да схванат Реалността, за която говоря, в нейната неизразимо възвишена и величава простота .–

Към тях искам да се обърна аз, защото само за тях могат да бъдат от полза моите думи. –

На вас, решените да давате на "духа" на мозъците вече само онова, което е негово и за да не може той да ви отнеме познанието на вечния, истински дух, – на вас сега аз отново казвам тук, за да го запечатите в сърцата си:

Духът не е нещо измислено!

Духът не е силата на мисълта!

Духът е реална, сама по себе си съществуваща Светлина!

Всички безкрайни простори са изпълнени от този Дух и всичко има живот от него, но земният човек не може да го намери никъде другаде освен в себе си. ---- –

Във вас самите съществува и живее той съзнаващ себе си както в безкрайния Космос, съзнаващ себе си оживява Вселената!

Тялото на земния човек има наистина животинска природа, но това животинско тяло магически крие в себе си един духовен организъм....

Затова, докато в цялото си тяло, от пръстите на краката до главата, не почувствате себе си, вие никога не ще можете да почувствате Духа, никога не ще успеете да се съедините с Него! –

Това самоусещане чрез цялото тяло, криещо в себе си един храм на Духа, трябва да бъде ваша най-главна задача – тя се съдържа всъщност във всичко, което съм казал досега, макар и да е ставало дума за нея по друг начин. -- –

Тук сега аз искам да говоря специално за това самоусещане!

Съзнанието живее във вас от най-вътрешните до най-външните части на вашето тяло, – във всяка една от неговите клетки дори, – само че то още не е свързано с вашето самосъзнание...

Ако обаче искате с цялата си воля и запазите постоянен своя стремеж, вие ще можете постепенно във всяка част на земното, си тяло да намерите присъщото и съзнание и така да го свържете със самосъзнанието на своето Аз, че да знаете вече не само в главата или дори само в мозъка, нещичко за себе си.----- –

Пазете се само да не дразните и да не превъзбуждате нервите си,защото този този вид "съзнание" на цялото ви тяло вие всички познавате вече прекалено добре! –

Който с всяка крачка по своя път не става душевно по-спокоен и по-ведър, той не е на прав път!--- –

Никакви специални "упражнения" и никакви насилствени тренировки не са необходими, нито дори полезни тук!

Спокойното усещане чрез цялото тяло, всякога когато почувствате склонност и когато ви позволява времето да се отдадете несмутени на такова усещане, ще ви донесе първите плодове още след няколко седмици или месеци.

Не забравяйте обаче, че трябва да се учите да усещате единствено себе си във всяка част на тялото си, а не самия орган като такъв ! – –

А цялото ви тяло ще претърпи при това едно неподозирано обновление.

Този, на когото липсват някои органи на тялото, нека знае, че всеки орган съществува в духовна субстанция дори ако никога не е бил налице външно, – и че по същия начин всяка част от тялото се запазва в духовния си образ, макар и да е била външно отделена от него.

В духовното "тяло" не съществува осакатяване!

Стигнете ли веднъж дотам и почувствате ли себе си в цялото си тяло като едно цяло, тогава вие ще съумеете наистина да почитате и тялото като външен образ на "храма", криещ в себе си недостъпната за всякакви външни сетива свещена мистерия на духовния живот, която само човешкият дух може да постигне и да преживее при своето завръщане в Светлината, от която някога се е отделил...

Тогава обаче ще трябва тепърва да се покаже дали душата е стигнала вече до онази зрелост, която позволява на наблюдаващия я духовно "по-стар" брат да стане сега неин наставник и водач. –

Без него едва ли някой от вас ще може още тук, в земния живот, да се осъзнае във всеобхващащия Дух дори ако вече съзнателно усеща тялото на Духа в земното си тяло!

Никое ваше усилие няма да отиде напразно, ала увенчаващата всички усилия награда на победителя ще получите едва тогава, когато стигнете до края на високия Път, който можете да намерите само под вътрешно духовно ръководство...

И все пак много неща ще станат вече достъпни за вас дори само чрез вашето постоянство.

Веднъж научили се да се усещате чрез цялото си земно тяло във вашия духовен организъм, вие започвате, без за това да е необходим някакъв особен акт на волята, да "вдишвате" Духа, който е във вас и в цялата Вселена, и мнозина са почувствали вече такова щастие , но за дълго време са оставали на това стъпало, разбирайки, че още не са дорасли за по-висше преживяване....

Вземайте спокойно, каквото ви се дава, и се уповавайте на закона на Духа, който не знае произвол и винаги действа само за ваше добро!

Пътят към "най-вътрешния Изток" се простира проходим пред вас и единствено от вашата будна воля зависи дали скоро ще поемете по него...

А в земите на "най-вътрешния Изток" има много жилища и на всеки сериозно търсещ, там е отредено неговото, а не друго нечие жилище...

Властващите тук закони са не по-малко категорични от законите, обуславящи събитията във външния свят.---- –

Дори Посветения не може да ги заобиколи!

Той просто знае тяхната същност и действие и единственият му стремеж е да води хората, населяващи заедно с него земята, както и идните поколения, към тяхното щастие – към тяхната най-висока цел.----- –

На това служи неговото вестителство!

В това му помага духовният Закон, на който той отдава всичките си сили...

Той действа, изхождайки от Духа. който е първично съществуващ, и твори единствено чрез силата на Духа...

А от вечния реален Дух добива образ "Бог”, – като "дестилат" на Духа, – във всеки човек, който с жар се стреми към своя Бог и с търпение изчаква деня, когато ще бъде така подготвен, че неговият Бог да може да се "роди" в самия него.----- –

Бог е Дух, обаче най-висшата форма на Духа! –

Сам себе си формиращ от самия себе си, най-високата форма в битието на Духа се разкрива – като "Бог"------ –

# ПЪТЕКАТА КЪМ СЪВЪРШЕНСТВО

Избери още при първите си стъпки пътеката към истинската Светлина, иначе ще се оставиш един ден да бъдеш лесно подведен да тръгнеш по кривата пътека на искрящата в пъстроцветните си люспи змия, когато стигнеш до подножието на "голямата Планина", до която може да се дойде в краен случай и по тайни, заобиколни пътища вместо по пътеката, прокарана през пустинята от Посветените.-- –

Ти ще можеш, още от самото начало да избереш тази пътека към истинската Светлина, ако съумееш да отстраниш всичките нисши "желания" от своята голяма и чиста воля. –

Но ще можеш ли да "избереш" "благородната пътека на мъдростта", водеща те нагоре към покритите с вечен сняг сияйни върхове, дори тогава, когато, обременен с "желания", се изправиш в края на пътя през пустинята пред стръмни и високи скали, оглеждайки се задъхан за крайната цел!? –

Знай, че тогава Светлината на истината ще стига до окото на твоята душа само като далечна, мъждукаща в мъглата, светлинна и че стръмният път към тази Светлина ще ти се види тогава "безкраен" !

А съседната нему "пътека на заблудата" води в непосредствена близост до една ярко трептяща светлина.

Горко ти, ако и станеш плячка!

Тя ще те примами с изкусителните, непрекъснати отблясъци на преливащите в цветовете на дъгата люспи на своята глава и когато, ламтящ за знания, се доближиш достатъчно и попаднеш в нейната сфера, ти ще станеш нейна плячка и храна.-------- –

Можеш ли, приятелю, да предусетиш истината, която, символично забулена, иска да се доближи тук до теб?!

Те ще ти разкрият дълбоки неща!

Неща, които иначе би трябвало да останат в повечето случаи неизразими!

Неща, които никога не биха се показали о своята голота!--- –

Но аз ще се опитам да се доближа тук и до ония, за които символите са все още "неясни".

И така, чуй сега други думи, ала знай, че те казват същата истина!

Ти ще чувстваш близостта на този водач, без да си даваш ясна сметка от какво е предизвикано това чувство...

Неволно ти ще последваш водача. –

Тогава ще се намериш на "пътеката", която води през "пустинята".

А тази "пустиня" е образувана от песъчинките, създадени от външното лъжепознание на земно-човешките мозъци.--- –

В течение на хилядолетия са били натрупвани те!

Велики Учители, – вещи строители на пътища, – са прокарали сред тази "пустиня" една твърда настилка, по която може сигурно да се върви напред...

Наоколо се простират непрекъснато менливите пясъчни дюни на външното мозъчно познание: – непрестанно губещи очертанията си, – несигурна почва за стъпилия върху тях крак...

А пътеката по настилката, създадена за душите от Просветените, – е от скала. –

Ти чувстваш сигурност!

Смело крачиш напред.

Дълго време ще трябва търпеливо да вървиш напред, докато стигнеш до онова решително място, където скалната настилка през пясъка на "пустинята" стига до "голямата Планина", за да свърши там. . .

Сега ти трябва да се решиш, защото пред теб лежат два пътя, които отначало няма да можеш ясно да различаваш.

Ту на единия, ту на другия ще ти се иска, да се довериш. –

Единият води към върховете, докато другият – до зейналите бездни и скритите пропасти на планината. . .

От теб само зависи кои път ще избереш.

А ти положително ще можеш веднага да отличиш пътя към върховете от пътя до бездната, ако ходилата ти вече предварително са добили навика да усещат твърда "скала" под себе си, защото пътят към подземния свят е хлъзгав и не предлага здрава опора на краката. . .

Още по пътеката със скалната настилка невидими неща ще се стремят да ти докажат своето съществуване.

Ти обаче не можеш да различаваш още кой насочва силите, чиято изява наблюдаваш. –

Все още вярваш, че зад всички невидими сили стои една и съща воля.-- –

Ала знай, че нисшите царства на невидимото имат и нисши водачи!

Водачите в нисшите невидими царства са най-страшните врагове на твоята душа.

Не защото волята им иска да навреди на душата ти, както изпълнената с омраза воля на осъдените на унищожение, които някога са били земни човеци, достигнали най-високо познание, – но отново са претърпели "падението" в тъмнината, – а само поради техните сили на привличане, на които трудно можеш да устоиш, ако не си действено изолиран от тях благодарение на високите духовни сили-–

Когато се докоснеш до области, изпитващи въздействието на нисшите водачи, едва тогава ще се покаже кой си ти. –

Търсиш ли само висша, вечна яснота, то твоят наставник, който е водач на най-висши духовни сили, ще може да те изолира и защити.

Под негова закрила ти ще съумееш тогава със сигурност да избереш пътеката, водеща те до най-чисто и светло познание.

Така ти ще стигнеш до живота във вечната Светлина по високите, покрити с вечен сняг върхове на Духа.----- –

Но ако са те интересували нисшите изкуства, ако си искал да изследваш само "окултното", за да впрегнеш нови сили в услуга на своите желания, тогава ти незабелязано ще се изплъзнеш от ръката на водача...

Оставен сам със своята немощна сила, ти ще станеш плячка на привличащите сили, въздействащи върху теб от областите на нисшите водачи в мрачните бездни на вечното зараждане на материята. –

Тези нисши водачи са "създатели на дълбините" и рушители на всичко онова, което иска да се издигне свободно над създаваните от тях дълбини.

Не си въобразявай, че те могат да те научат на тайните на творчеството, както се надяват немалко глупави "чираци магьосници"! –

Те само алчно ще грабнат твоята воля, защото всички сили в невидимия космос се нуждаят от човешки агенти, когато искат да въздействат върху човешки въплътени волеви центрове, – и ти ще им служиш само като рушител дори когато си мислиш, че създаваш....

Високите водачи са в същата невъзможност да достигнат със своето въздействие душата на земния човек, както и нисшите, ако инкарнирани в човешко тяло индивидуализирани единици не им послужат като "мостове" към нея...

За начина на действие на духовните сили, – все едно дали това действие е предизвикано и обусловено по вид от най-висшите или от най-нисшите невидими водачи, – не съществуват нито временни, нито пространствени прегради.

И днес в душевния свят на земния човек действат сили породени и оформени някога както от висши, така и от нисши водачи, въпреки че тези сили са намерили път към сърцата, – чрез посредничеството на някой човек, – още преди стотици, дори хиляди земни години...

Където и да живее или да е живял този човек: – духовната сила, намерила изява чрез него, ще достигне до всички, които трептят на нейната честота, дори ако така предразположените живеят от другата страна на Земята или пък им предстои да се родят едва по-късно, в едно бъдещо поколение...

Но докато сигурен белег на висшето духовно водачество е стриктното запазване на свободата на човека, у когото се изявяват подбудените от такъв водач сили, – така че този водач усъвършенства и земния човек, служещ му за "мост", правейки го свободен повелител на изявяващите се чрез него сили, – то нисшите водачи могат винаги да бъдат разпознати по това, че всяко произлизащо от тях въздействие се стреми да обвърже обекта и да го направи роб на тези нисши водачи, макар те да поддържат у него илюзията, че е "господар" на породените от тях сили...

Краят на този, който служи като "мост"' на такива водачи, е "разпадане" в мъчителна нощ! –

Онова суетно, изсмукано от пръстите учение, което иска да те накара да повярваш, че човекът постигал все по-високо развитие в безброй земни превъплъщения, те учи също, че "мостовете", сами изграждащи себе си, за да могат най-възвишените духовни водачи да стигнат по тях до земния човек, не били нищо друго освен хора, преживели безброй пъти вече земния живот, само че достигнали сега до най-високата цел на своето развитие, която всеки друг земен човек трябвало някога да достигне.

Не вярвай на тези глупави думи!

Иначе може твърде лесно да станеш жертва на заблудата, – и от въображаем "бъдещ Майстор" да се превърнеш в жалък, излъган роб на собствената си суетност!---- –

Не на всеки земен човек е възложено бремето, отредено само за малцината, които някога наскоро след падението си от високата сияйност, изпълнени от състрадание към падналите си събратя, са се обрекли да станат помощници на възвишените духовни водачи, – едновременно "мостове" и мостостроители, – в служба на вечната Любов...

Само оня може да издържи тук изпита за "Майстор", който е бил Майстор-мостостроител още в Духа и много преди въплъщението си в земно-животинско тяло...

Той съзнателно става "мост" и Майстор мостостроител като земен човек едва в деня, когато получи достъп до сияйната Общност на духовните си братя – като такъв, който и тук, в земното, е издържал своя "майсторски изпит". –

Всеки, който достигне до това Царство, е станал съвършен, вътрешно свободен, – и всеки знае, че съвършенството е било постижимо за него в собствената му, присъща единствено нему форма.------ –

Не е нищо друго освен последица от земно породената ти липса на познание когато се стремиш към една форма на духовно съвършенство, която не е присъща и не се обуславя от твоята индивидуалност.....

Каква полза за тебе да постигнеш такъв вид съвършенство, който по необходимост е отреден на някой друг?! –

Дори да постигнеш до най-високата форма на съвършенство, достъпна за един земен човек, ако тя не е твоята, напусто си се стремил да се усъвършенстваш...

Само като усъвършенстваш онова, което е дадено единствено на теб: – само като усъвършенстваш себе си, ти ще стигнеш един ден в оная вечна Светлина, от която вечно ще светиш!----- –

# ЗА ВЕЧНИЯ ЖИВОТ

Ще ви покажа Светлината на сърцето, която живее във вас и която може да ви озари!--- –

Вие сте царе, които не познават своето царство!--- –

Във вас самите е това "царство", което вашите очи напразно се взират да намерят, търсейки го навън!----- –

Вие питате, без да получавате отговор, но въпреки това продължавате отново да питате: – "Къде е земята, която ни бе обетована?"

"Край на всичко ли е за нас тукашният край, или пък собственото ни съществуване може да продължи и след този край?! –

Ала вижте: – онези, които преди вас са питали така, са във вас, във вашето вътрешно "царство", и биха могли да ви отговорят, ако не бяхте оглушали сред шума на външния свят.----- –

Вашата собствена душа е "царството на духовете", които вечно ще живеят със вас и във вас!---- –

В самите себе си вие обхващате безкрайността...

Във вас живее онова, което е било, което е и което ще остане...

Все още вярвате, че Царството на вътрешния мир е някаква далечна страна, по-далечна от звездите докато то живее във вас и вие в него.

Както вие ще намерите там всяко човешко същество в неговия вечен духовен живот, така и вие самите ще бъдете намерени там от всички, които са постигнали в себе си това царство .

Царството на духовете е едно-единствено, но всеки един от безброй многото, които са го намерили в себе си, притежава това царство като ненакърнена собственост. Всеки от тях е негов пълновластен "цар" и неговото царство е "Вечността", – също както ако той единствен от всички беше "цар" на това царство, което всеки притежава само като "царство" на своята душа...

Вие не можете да постигнете Царството на духовете вън от себе си! –

Във вас единствено то е достижимо за вас.-- –

Там вече няма никаква заблуда!

Единствено там се постига "Вечността"! –

Единствено вашето "Аз" е неограниченият притежател на това "царство"!------- –

Безкраен е броят на "царете" на това царство и всеки получил го във владение е свързан в себе си с всички други пълноправни носители на тази корона, всеки от тях е едничкият, в когото царуват всички....

Не един до друг, а един със друг, един във друг живеят всички, които вечно живеят тук!

Както вие на земята казвате за даден човек, че "живее" живота си, когато той, добре или зле, го изживява дейно, – така и тук всяко "живеене" е дело и "животът" не означава само едно състояние на битието.----- –

Вие самите сте "втъкани" във вечния свят на духовете и през вас тече "животът" на всички вечни духове, без вие да знаете това!----- –

Всяко едно "единично битие" е в края на краищата всъщност цялото битие!----- –

Дори когато то не е способно да знае за това! –

Дадено единично битие може да намери "спасение" само тогава, когато се изживява, във Все-Битието, освободено от всяко друго "единично битие".

Затова вие ще постигнете "спасение" само тогава, когато в своя "Аз": – в "Аз"-в, който трябва вечно да съхраните, се научите да чувствате, че всеки един "Аз" е достъпен за вас, – предоставя ви вечно себе си: – свързва ви със себе си, само в този ваш "Аз"!

Отдавна щяхте вече да сте ги намерили, ако не ги търсехте, твърдоглаво и заслепено, упорито само там, където те никога не могат да бъдат намерени!

Напразно се стараете да се промъкнете в невидимите области на този външен свят! –

Някой от живеещите във Вечността би се "появил" пред вас по-скоро във видимостта, през ясен слънчев ден, отколкото да ви срещне в невидимия физически свят...

Вие трябва да съумеете да се потопите в онова, което е "вечно" в самите вас, ако искате съзнателно да се съедините с постигналите вечен живот!----- –

# СВЕТЛИНАТА ИДЕ ОТ ИЗТОК

На изток, в сърцето на Азия, ножът на мисълта е най-остро наточен.

Но тук от хилядолетия са живели и ония възвишени човеци, които, издигнали се над всяко мислене, са намерили светлия път към истината, истината, която не е нищо друго освен абсолютна Действителност и няма нищо общо с познавателните образи на мисълта, всеобщо считани за олицетворение на така наречената "истина".

Оттогава те и техните приемници напътстват търсещите, постигнали необходимата "зрелост", в Духа и чрез Духа.

Но на всички те изпращат помагачи и учители от своята среда, както по всяко време са ги изпращали...

И на запад, и на изток винаги е имало такива "действащи Братя".

Членовете на тази възвишена Общност не се познават по никакъв външен белег.

Те единствени знаят кой принадлежи към тях. –

Тяхната духовна същност е скрита дълбоко от погледите на хората.

Никой от тези "Братя" няма никога да се опита да събере около себе си някакво верско общество.

Никой от тях никога не е основавал, нито "учредявал" такива общества!

Само в много редки случаи някои от Братята е излизал лично, и с недвусмислена изповед за своята същност пред съвременниците си в кипежа на външния свят. За всеки, които е правил това, тази стъпка е била горчива жертва... ___

Където такива жертви не са безусловно необходими, те трябва да бъдат избягвани.

Оттук иде скритостта, в която действат "мъдреците на Изтока"–

Оттук и мълчанието, с което се забулва всеки член на този кръг, доколкото неговата задача не му налага необходимостта да изповяда, било в символични описания, било с по-ясни думи, своята духовна същност, което наистина не е никак лесно...

Висшата общност на Светещите, за която прадревната традиция на благоговейни търсители на истината говори като за "мъдреците на Изтока", е обвързана само от духовния закон.

Нейните членове не познават никакъв обет на аскетизъм и никаква клетва към какъвто и да е "орден".

Развитието на духовните сили не зависи от такива неща.

Трябва да се изоставят много представи, които почиват наистина на правилни сами по себе си предпоставки, обаче засягат само нисшите сили у човека, за да се разбере какво всъщност представлява един "Посветен" от тази Общност.–

А и неговото "учение" не звучи във външното ви ухо, – дори и да го познавате "лично".–

Съобщенията, които един съединен с Духа Учител може да даде на езика на своята страна, не са същността на неговото "учение"...

Те трябва да ви станат само "указания", как да преоткриете него или подобните нему в самите вас: – най-дълбоко вътре в себе си.

А и външните му думи трябва да бъдат почувствани, не "обяснени", не мисловно разнищени!

Но той никога няма да се стреми да замъгли сетивата ви чрез омаята на душни екстази, – а наред със земните ви сетива ще разкрие във вас нови, духовни сетива.

Отначало вие ще чувате "учението" му, без да знаете дали приятелят и водачът на вашата душа или пък вие самите сте онова, което "говори" във вас.----- –

Едно сигурно, чисто, ново чувство, съпътстващо неговото "наставничество", ще покаже обаче скоро, че във вас се "говори" със "свещен" глас: – чрез непосредствено въдворяване на вътрешна яснота, – без думи на устната реч.-------------- –

Нека това често пъти съвсем ненадейно, съвсем неочаквано постигане на едно ясно вътрешно просветление по отношение на духовните неща, – толкова по-сияйно от всяка "яснота", която обикновено ни дарява логическото мислене, – ви бъде винаги сигурен знак, че във вас се извършва истинско духовно "поучаване"...

По този начин във вас "говори" един човешки брат, който не е принуден вече да изпраща по въздуха звукови вълни към физическото ухо когато иска да достигне с "учението" си всички възприемчиви, открити сърца, които му се доверяват...

Запазете спокойствие в такъв случай и не се опитвайте мисловно да разнищвате ясното!

Научете се преди всичко да различавате гласа, който "говори" във вас, от измамните "гласове" на възбудената ви фантазия! –

Останете трезви и спокойни, сякаш наблюдавате в себе си нещо отдавна познато!

Гласът на "поучаващия" в началото на "напътствието" е тих като ефирна мисъл, като едва доловимо чувство.

Тогава ще настъпи един ден "великият час", когато ще ви напусне и вашето последно, най-малко съмнение!

Но не загубвайте търпение, ако не можете веднага да постигнете в себе си първата измежду всички цели!

За един сигурността, ще дойде по-рано, за друг – по-късно, но тя положително идва, когато се доверявате спокойно на духовния си "наставник"!

Не забравяйте обаче, че истинската "мъдрост" е: – познание на Действителността, и че Учителите на истинска мъдрост си служат само с Действителността, когато поучават, – с Действителността, която е не свръхсложна, а възможно най-проста по своята същност! -- –

Има сили на мисълта, които винаги се стремят да заблуждават, понеже самите те живеят само от заблуда...

Духовно поучаващият е далеч от техните сфери!

Той освен това няма никога да свидетелства за друго освен за неща на Духа, неща на душата, неща на Вечността...

Чрез него ще познаете кои сте вие и какво представлява Човекът "в себе си", в действителност, – в Космоса!

Ако се доверите на този, който ви "поучава" вътрешно, вие ще станете сигурни като самия него!

Своята собствена сигурност ще ви предаде той, Сигурният. – –

Не трябва само никога да задавате вътрешни въпроси, преди да е настъпил "великият час на сигурността"!

Ако все пак го направите, неминуемо ще станете жертва на ония измамни сили на мисълта.---- –

И не си създавайте никаква предварителна представа за образа и характера на човека, у когото може да живее тук на земята вашият духовен Учител, а ако познавате човек, за когото сте убедени, че е обединен в Духа, въздържайте се веднага да приемете, че единствено този познат вам "Светещ" трябва да е и вашият духовен Учител!------ –

Не е нужно да знаете кой точно от кръга на Светещите на Прасветлината ви поучава духовно, а ония, които го знаят, няма да ви кажат това...

Овладейте фантазията си за да не станете с отворени очи жертва на измамни съновидения! – –

Външният човешки живот на духовния наставник е негова собствена работа и той не иска Духът, в които действа, да бъде смесван със земното му проявление. –

Той не иска "учениците" му да се прекланят пред "личността", защото това преклонение се полага единствено на духовната сила, от името на която "личността" действа.---- –

Той учи на нея само в Духа, – чрез силата на Духа.

При това всеки упълномощен да поучава по този начин същевременно съзнава и чувства повече от ясно, че единствено несъвършеното представяне на вечно Реалното е дело на земния човек, – и всеки Просветен незабавно "изгаря" всяко преклонение, показано на земната му личност, върху Олтара, на който той служи като един от призваните му първосвещеници. – –

# ВЯРА ТАЛИСМАНИ И КУЛТОВИ ОБРАЗИ

Прости като първоосновата са най-дълбоките тайни на природата.

Не прокарвай с произвола на мисълта си разделение между онова, което кълни от един и същи корен, и навсякъде ще откриеш едни и същи закони...

Не за този вид "вяра" ще става дума тук, когато ти говоря за вярата! –

+Не тази вяра е нужна за спасението на твоята душа!--- –

Ние искаме да пробудим твоето чувство, напротив, за една вечна сила, която живее в теб и, винаги в живо движение, винаги творяща, обхваща и формира действието на силите на твоята воля. –

Вярата е Формиращата сила в Духа!

Вярата създава формата, обуславяща действието на твоята воля!

Вярата е формата на изява на волята!

Ти не можеш да използваш истински волята си, без да вярваш, – защото неоформената воля е аморфна сила и като такава тя се прахосва без всякакъв ефект.-- –

Придадеш ли обаче определена форма на волята си чрез своята вяра, тя веднага се превръща в могъща сила и преобразява дори привидно твърдо установените звена във веригата на външните събития така, че те се моделират като восък по формата на твоята вяра...

Душата ти гасне, докато още не можеш да вярваш, и в своята неволя тя сама те тласка към суеверие! –

"Животът" на твоята душа е воля, а всяка воля се стреми да добие своята определена форма, в която да може да се изяви.-- –

Едва когато почувстваш какво в действителност е "вярата", ти ще можеш истински да вярваш...

Твоята вяра е формата, в която се излива разтопеният метал на твоята съдба. –

Твоята вяра се нуждае от абсолютна свобода!

Само ти единствен си норма на своята вяра!--- –

По твой образ вярата ти създава твоя Бог, както е създала и боговете ти...

Божеството е без форма в своето непостижимо Битие...

Само добило форма, то става постижимо за теб.--- –

На теб то се разкрива в тебе само в твоята форма!

Затова ти не можеш да покажеш своя Бог на брата си, защото той никога не може да съзре твоя Бог...

Той вижда същото Божество, само че оформено по негов образ...

Ти още вярваш, че можеш да подведеш брата си към твоя Бог, но ако се остави да бъде подведен, той ще се кланя само на един образ и ще се отчужди от своя Бог.------ –

В безкрайно разнообразие се разкрива Единият и горко на ония, които искат да Му оспорят дори една-единствена от Неговите форми! ---- –

В същия миг, в които безсрамно разбулиш вътрешния образ на своя Бог пред друг човек, ти загубваш своя Бог! –

Недей мисли, че между многото хиляди поклонници, тълпящи се около едно, високо възхвалявано от всички тях, Божие име има дори и двама истински вярващи, които вярват в едно и също нещо под това име!---- –

Самата вяра обаче може да си послужи с всяко Божие или сатанинско име...

Формиращата сила на вярата, която обуславя твоята воля, е единствената причина на всяко "магическо" действие.

Както стихията, изявяваща се в светкавицата, се поставя в услуга на човека, щом той съумее да я затвори във форма, – тъй като тя може да бъде концентрирана и съхранявана в метали и стъкленици, – така и силата на волята, добила своя форма чрез вярата, може да се концентрира в материални предмети....

Във всички култове и при всички народи можеш да срещнеш вярването в "осветени" предмети, обладаващи голяма сила.

Ти се надсмиваш над това вярване и го наричаш "суеверие".

Ако с това искаш да окачествиш басните, виещи се като избуяли лиани около тези неща, тогава ти имаш пълно право, – само че пази се да не пренебрегнеш забулените тук реалности!------ –

Предметът в действителност е само носител и пазител на една вътрешна свободна, – свързана сега с него сила.---- –

Тя самата не му е присъща!

А подновената ти вяра "зарежда" отново "талисмана" дори ако не гледаш на него като на такъв...

Същото нещо са изображенията на Божеството!

Фетишът в колибата на дивака, както и възвишеният култов образ на Атина. –

Пак вярата на молещите се пред тези предмети е тази, която "освобождава" свързаните тук сили. –

Затова тези силя не може да освободи никой който не вярва– тъй като единствено вярата създава високото напрежение на твоите волеви потоци, което заставя тия съсредоточени, добили ясна форма чрез вярата волеви сили да се влеят в твоята воля и съединени с нея да действат по твое желание.--- –

Но ние съвсем не искаме да те подведем да използваш "талисманите" на всички култове.

Не искаме да ти внушим, че трябва сам да изпиташ върху себе си голямата сила на култовите образи и на "чудотворните икони", – въпреки че не бива да се надсмиваш над тия неща, ако действително искаш да познаеш закона, на които те дължат проявяваното пред тях преклонение. –

За такива носители обаче са най-подходящи предметите, отличаващи се с голяма красота! ____

Онова, което дължи своето собствено съществуване на една възвишена формираща сила, ще запази най-добре в себе си и твоята добила форма сила. – –

Заобиколи се с такива предмети, които можеш всекидневно да пълниш и зареждащ през добрите си часове с формирана волева сила, толкова нужна за теб в часовете на твоята слабост!

Носи тия неща винаги у себе си, където и да отиваш!- –

Вярвай, че можеш да предадеш на тези предмети най-добрите си сили и че ще ги получиш обратно от тях, щом ти потрябват!

Но не подкопавай вярата си с празни разсъждения: – какво е "психологическото обяснение" на тия неща! –

Ако някой ти говори тук за "самовнушение", не се оставяй да бъдеш заблуден!

С такива думи тук не се "обяснява" нищо!

Подобна нова дума само пречи да се схване действието на скритите тук високи сили....

Как ние виждаме нещата, ти узнаваш от тези мои думи.

Дали казваме истината, ще можеш да разбереш единствено ако си готов сам да изпиташ това действие.--- –

# МАГИЯТА НА ДУМИТЕ

Знай, че за всяко време са необходими различни "магически" сили, и не се оставяй да бъдеш заблуден, ако не виждаш по всяко време едни и същи чудодейни сили в действие!

Така в наши дни не бива да очакващ друго "магическо" действие освен "магията" на думите. –

А думата, схваната в "магическия" и смисъл, е най-голямата "магическа" сила...

Ще дойде време, когато хората, – само със силата на думите, – ще вършат неща, граничещи с "чудо"....

"Чудеса", много по-чудесни от всичко, което е било наричано в миналото "чудо"!

Ще настъпят дни, когато хората ще творят чрез думата дела, за чието изграждане днес са нужни още хиляди ръце и мощни машини....

Човечеството е още далеч от тези бъдни времена. –

Но и в тези тъмни времена думата все пак заявява за себе си, защото пътят на човека е стигнал до прага на един от ония "светли чертози", които и в най-дълбоката нощ вещаят понякога надежда...

Огледай се наоколо и където и да погледнеш, ще съзреш магическата сила на думата в нейните предвестници, – в нейните карикатури дори!

Така на човека се дава знак, че думата може и нещо друго, а не само да бъде средство за съобщаване между мозъците.–

Ако си мъдър, ще внимаваш за такива знаци!

Зачитай думата!----- –

Достатъчно дълго вече са те учили да презираш думата.

Само смисъла трябвало да се стараеш да постигнеш.

Ако искаш да си възвърнеш това "окултно" духовно сетиво, приготви се тогава не само да разбираш думите по тяхното съдържание, а се старай винаги да почувстваш думите, тяхното звучене и форма!-- –

Напълно закономерно, а не произволно, думите се превръщат в магически сили,– закономерно във формата на думата, в елементите на думите е заредена най-висша "магическа" сила, така че има думи: – думи от човешките езици, които могат да поместят планини, ако се освободи съдържащата се в тях сила...

Има думи, пред които твоето "разбиране" остава безсилно, но въпреки това всякога когато ги изговаряш, те формират "магически" твоята душа, макар че съвсем не можеш да ги "изговаряш" по оня начин, по който би се освободила цялата съдържаща се в тях сила...

Бих могъл да ти разкажа чудни неща за такива думи, но ти не ще можеш да ми повярваш.

Тук ти ще повярваш само на собствения си опит! –

Помисли, приятелю: – всичко в Космоса има свой ритъм и свое число!---- –

На число и ритъм е основана всяка "магия"! –

Който може да ги открие, той вече притежава "ключа", отварящ тази врата....

Не за него пиша аз.

Но няма и никаква опасност, ако такъв един човек попадне на тия моя думи.

Премалцина са онези, които са намерили "ключа", и тези малцина четат само една-единствена, вечна книга, чиито "думи" са: Живот, и чиито "изречения" са: Реалности.------ –

Искам само да те посъветвам да внимаваш за думата, за да можеш да намериш в думата онова, което напразно се опитваш да намериш днес в друга форма.

Внимавай добре за думата и ти скоро ще направиш разлика между истинското и фалшивото, що се отнася до нещата на Духа! –

Всяка духовна мъдрост те доближава към ритъма на Вечността.

Всички крайни неща носят космични числа на челото си, когато се появят в одеждите на думата.------ –

Независимо че "смисълът” също може да освети за теб дълбините на вечната основа,– крайните неща и тяхната най-съкровена тайна ти трябва да "почувстваш" чрез вида, формата, звученето, стойността на думите...

Недей мисли, че за който и да е от постигналите "ритъма и числото" е било безразлично по какъв начин е подреждал думите!------- –

Поетите може да се стремят само към красота, – прозрелите дават на думите вечно звучене!----- –

Искаш ли да се научиш да чувстваш думите, всяка дума от твоя език може да ти стане учител...

"Значението" не може да остане за дълго скрито, –то само се стреми да ти се разкрие' –

"Чуй" в себе си думите, от които искаш да се учиш!

Ти скоро ще ги "чуеш" така, сякаш някой друг ги изговаря, и нека това ти бъде пръв знак, че си на сигурен път: – да се научиш да чуваш в себе си говора на самите думи, защото думата наистина има способността сама себе си да изговаря...

И Словото на Вечността "обяснява" само себе си, щом се научиш да го "чуваш" вътрешно!------ –

Колкото и изтънко разумът ти да може да "разбира", – ти никога не бива да го намесваш в говора на Словото. –

Трябва да оставиш да оживее в теб Словото на Вечността, за да ти разкрие то по този начин своята най-дълбока мъдрост...

Но недей да мислиш, че играеш една игра, на която човек се радва първия ден, а след това отегчен я изоставя!- –

За да бъде това учение наистина от полза за теб, ти трябва всеки ден упорито да се упражняваш, докато някога настъпи онзи ден, в който Словото ще преживее с дълбок трепет само себе си в теб...

Тогава едва ти ще знаеш от опит какво има да каже думата!------ –

Тогава пред теб ще се отворят много порти, пред които сега стоиш и питаш, но те дори не се открехват.-- –

Тогава ти ще "разбереш" някои книги, криещи днес още смътни загадки за теб.---- –

Не ти говоря преувеличени неща...

Захващай се целеустремено и с упование за работа!

Времето е благоприятно за нея!----- –

Ти можеш много да постигнеш, ако без да питаш, си готов малко нещо да вложиш.----- –

Ала не забравяй: не играеш някаква празна игра!

Само неотклонното ти постоянство ще те доведе до победа! ––

# ЗОВ ОТ ХИМАВАТ

Един копнеж се носи из света, – една изгаряща жажда, – и всяка душа, която не е закоравяла докрай и загубила способността си да се развива, се чувства обзета от него.

В потоци гореща човешка кръв се удави оня морен скептицизъм, който по-рано минаваше за "добър тон".

Вече отново е "позволено" да се вярва в неща, неподлежащи на "експериментална" проверка, и не е вече осмиван оня, който стигне до разбирането, че ние сме заобиколени от невидимото и то въздейства върху нас, макар и да не сме го разгадали още...

Хора, които като душевни вкаменелости са оставали безразлични към всичко Духовно, се превръщат под оглушителните удари на разкривени от ярост бесове в истински "живи" човеци, а масата лениво спящи започва вече да става неспокойна.–

Всеки нов ден ги доближава до тяхното душевно пробуждане...

А пробудилите се ще потърсят сметка от ония, които толкова дълго са поддържали измамния им сън, и с презрение ще се отвърнат от "водачите", искащи фарисейски да поставят "граници" на техните въпроси, понеже те самите се оказват неспособни да им дадат отговор.--- –

Човечеството е вече готово да познае най-после себе си като част от Земята...

То не иска вече да си представя своите Богове на тронове сред облаците и не е далеч новият ден, в който то, – за първи път, – ще почувства в себе си смисъла на думите, казани му някога от един Богочовек:

Хора, които съвсем не са постигнали така категорично обещаното "царство", са се обявили самозвано, въз основа на общопризнатото си всемогъщо чародейство, дошло да оправдае тяхната мания за власт пред собствената им съвест, за повелители на душите на своите събратя.

Те са им преградили портата небесна, както тя е била зазидана и за самите тях, и старателно са изменили всичко насочено към Действителността, така че са останали само символи и формули, подбуждащи към фантастични представи за Царството небесно, – тъй като те много добре са знаели, че тези символи не са необходими, за да се намери "Царството".

Глупави са всички, които се надяват, че зидът на душевната тъмница трябвало някога да рухне под бурния напор на душите!

Твърде здрава е вътрешната спойка на този зид, циментиран с човешко властолюбие!

Твърде много са ония, които по всяко време искат да чувстват около себе си този зид, така че той не бива да им бъде отнет. –

Твърде отдавна вече привикнали да робуват, свободата би ги погубила! –

Наистина с течение на хилядолетията формулите и символите, издигнати пред зида, ще се променят, за да не бъде той осъзнат от заобиколените от него като тъмничен зид, – самият зид обаче ще остане дотогава, докато Човешката жажда за власт може все още да разчита тук, на земята, на страха в душата на ближния. – и в тази крепостна стена здраво споена със заплахи и обещания, ще си строши главата всеки, който отвътре или отвън, се опита да я разбие преждевременно...

Има обаче една възможност за освобождаване от неумолимата принуда на този зид, без той да бъде разбит.. .

На ония, които са близо до пробуждането ще им израснат криле и те ще се издигнат високо над сферата на влияние на силите, така искащи да ги държат приспани в илюзорен сън...

Ние виждаме как часът на пробуждането наближава!

Помощта на мнозина обаче е нужна, защото ще настъпи голямо пробуждане.

Ние не искаме нито един от литналите да се заблуди и да падне най-накрая, смъртно изтощен, в някоя пустиня...

Самите ние обаче можем да направляваме само големия полет на целия облак освободени, а ония, които искат да ни помогнат, ще трябва да издирват заблудените, за да не загубят те, заслепени от измамни цели, окончателно посоката на полета.----- –

Към всички, които искат безкористно да помогнат, ние отправяме зов!

Който е готов в сърцето си да се обвържа да упътва заблудилите се, той може и има право да бъде помощник.---- –

Нужна е обаче само мъдра, любвеобилна помощ, така че не може да ни служи като помощник онзи, който се натрапва на заблудилите се със своето съдействие.- –

Правилно да се помогне, ще рече: да се лети пред заблудилия се, така че той без увещаваме, по собствено прозрение, да намери отново правилната си посока! –

Но нека останат далеч от нас всички, които упорито натрапват помощта си, въобразявайки си, че така издигат себе си по стойност и ранг над другите!

Нека останат далеч от нас и всички придаващи си важност досадници! -- –

Който иска да помогне тук трябва да е и отхвърлил всяка самомнителност!

Той трябва да предложи помощта си, където е необходимо, без да говори за нея...

Ние не искаме нито да знаем името му, нито да научаваме за неговата помощ!

Само в царството на Духа ще бъде оценена дейната помощ и само в Духа ще бъде "познат" помагачът!---- –

# том_03 КНИГА ЗА ОТВЪДНИЯ СВЯТ

3.1.0 # Въведение

3.2.0 # Изкуството да се умре

3.3.0 # За храма на вечността и за света на духа

3.4.0 # Единствено реалното

3.5.0 # Какво да се прави?

3.1.0 # Въведение

3.1.1 Тези три глави имат за цел да ти дадат представа – доколкото е възможно това да стане с думи – за онова, което те очаква, когато прекратяването на твоя земно-телесен живот те откъсне от този свят на физически сетивните явления.

3.1.2 Както един пътеводител ти разказва за страни по земята, които никога не си видял, така от тези страници ще узнаеш сега най-необходимото за още непознатата на теб "страна", в която ще се озовеш един ден след смъртта, способен да преживяваш - все едно дали вярваш днес във възможността за такова преживяване или не.

3.1.3 Същевременно тази книга цели да те освободи от немалко заблуди, които още те държат в плен, когато мислиш за близките на сърцето ти покойници.

3.1.4 Плахата вяра, както и екзалтираното суеверие в старо и в по-ново време са натрупали толкова многобройни порождения на фантазията по отношение на "отвъдния свят", че се налага да се внесе ред в този хаос, за да не се объркват повече твоите представи.

3.1.5 Единствените, които могат да дадат действително автентични сведения за живота след смъртта на видимото земно тяло, са неколцина земни човеци, познаващи от сигурен опит оня живот, за който не е необходимо земно тяло, макар че същевременно и те като тебе изпитват в земния си облик скърбите и радостите на тази земя.

3.1.7 Дано онова, което мога да ти кажа тук, ти бъде за добро!

3.1.8 Дано думите ми успеят да събудят твоето най-съкровено самоусещане, за да можеш от себе си да добиеш оная сигурност, която единствена може да те предпази истински както от скептицизъм, така и от безкритично отдаване на всевъзможни бълнувания, родени от объркани или превъзбудени човешки мозъци!

3.1.9 В самия себе си трябва да намериш мерилото, което да ти помогне занапред да различаваш колко истина и колко заблуда се съдържа в представите, създавани още от най-дълбока древност от земния човек, за да може да понесе мрака на загадката, която като зейнала бездна се изпречва пред него всеки път, когато се изправи пред един безжизнен труп.

3.1.10 Тук не става въпрос, дали смяташ за верни нещата, за които говоря, защото те не зависят от твоето одобрение или отхвърляне, нито пък ти предлагам някакво догматично учение – аз само ти показвам една форма на проявление на Реалността, която можеш на първо време да се научиш да познаваш единствено чрез образната представа, пресъздадена посредством думите на човешката реч.

3.1.11 Не е толкова далеч денят, когато и от собствен опит ще опознаеш съответстващата на твоето развитие област от това поле на изява на Действителността...

3.1.12 Във всички времена осъзнатите в отвъдния свят са свидетелствали за истината, ала тяхното свидетелство е станало плячка на непризвани "пророци" и на безотговорни фалшификатори на словото, затова днес ти имаш нужда от помощ, ако искаш да се научиш да разплиташ онова, което трябва да бъде разплетено, за да не би наред с недоносчетата на обърканите фантасти и вестта на истински знаещите да загуби всяка достоверност за хората с чисто и честно сърце.

3.1.13 Искаш ли да познаеш онова, което ти се дава тук, отърси се тогава от всички предубеждения и вместо това се вслушай най-дълбоко вътре в себе си, защото там именно ще получиш, стига само да си готов да го чуеш, всеки отговор на въпросите, които моите думи оставят все още открити, понеже единствено самият ти трябва да се научиш да им даваш отговор. – –

3.1.14 Тук съвсем не става въпрос да се печелят привърженици за една религиозно-философска хипотеза, нито пък за опит да се извика на живот нова религиозна форма, а за свидетелство на духовното (не "мозъчно"!) праизживяване, дало тласък на всички големи древни религии, родени от Духа Божи...

3.1.15 Така че живото преживяване на изложеното тук съвсем не предполага отвръщане от унаследената и свята за тебе религия, напротив – там, където осветените от времето религиозни форми и учения продължават действително да са жизнено необходими, то ще доведе само до задълбочаване, до засилване на вярата и ще укрепи способността да се вярва.

3.1.16 А на ония, които отдавна са надраснали всяко обвързване с определено вероизповедание, моите думи отново ще открият достъпа към духовни области, чието достигане си остава най-висше въжделение на земния човек дори тогава, когато вярата на неговите предци не го е довела до горещо жадуваното осъществление, отговарящо на неговата индивидуалност.

3.2.0 # ИЗКУСТВОТО ДА СЕ УМРЕ

3.2.2 Като теб мислят безброй хора и безброй хора напускат всеки ден чрез смъртта земното си тяло, без изобщо да са усвоили изкуството да се умре.

3.2.3 За мнозина смъртта пристига нечакана, "прокрадвайки се на пръсти", – за други тя идва като будещ страх призрак, – за трети като отдавна жадувана избавителка от страданията им, – а някои сами я предизвикват, защото очакват да ги освободи от грижи и мъки както телесни, така и душевни.

3.2.4 Ала рядко смъртта постига човек, който разбира изкуството да се умре.

3.2.5 За да разбереш това изкуство, ти трябва да си научил, докато си още жив и бодър, какво е "смъртта", какво значи да се "умре"!

3.2.6 За да разбереш това изкуство, ти трябва да си научил, докато си още жив и бодър, какво е "смъртта", какво значи да се "умре"!

3.2.8 Да се умре. съвсем не е толкова лесно, както мислят мнозина, но не е и прекалено трудно, ако човек е усвоил това умение в разцвета на силите си...

3.2.9 Всяко изкуство иска упражняване, затова без упражняване не може да се научи и умирането.

3.2.10 Един, ден всеки ще трябва да го преживее независимо дали го е усвоил или не.–

3.2.11 Повечето хора се страхуват от умирането, защото не разбират добре в какво се състои то.

3.2.12 А онези, които казват, че не се страхуват, приличат на деца, впуснали се с лодка в открито море, без да познават опасностите на морето.– –

3.2.13 Ти обаче трябва да си като кормчия, който познава ветровете и теченията, който знае какви страни го очакват на отсрещния бряг.

3.2.14 Ти трябва да се научиш сам да определяш курса на своя добре екипиран кораб. – –

3.2.15 Умиране се нарича принудата да се изостави земното тяло и неговите сетивни органи, когато това изоставяне трябва да стане завинаги и безвъзвратно, тъй като поради физически причини тялото не е вече в състояние да се запази живо.

3.2.16 Един твърде аналогичен процес се извършва всеки път, когато лягаш да спиш – но в този случай ти загубваш само частично контрола над тялото и сетивата си, докато в смъртта той ти се изплъзва изцяло и безвъзвратно.

3.2.17 Нали виждаш – по този начин природата като че ли сама те учи как да умираш!

3.2.18 Нещо подобно на умирането можеш да преживееш и при изпадане в безсъзнание или при изкуствено изтласкване на съзнанието от твоето тяло.

3.2.19 Но във всички случаи ти изпитваш само най-началната фаза на процеса, освен ако вътрешните ти, духовни "сетива'' не са се вече до такава стенен пробудили у теб, че да можеш да се осъзнаеш "от другата страна" на съществуването и да установиш за свое учудване, че и без земно тяло си жив...

3.2.20 А ако още не си придобил такъв опит, то твоите нощни сънища могат да допринесат да си създадеш поне представа за съзнателен живот без земно тяло. макар че "отвъдният" живот е съвсем различен от едни обикновен "сън". –

3.2.21 Принуден съм да напомня тук за живота по време на сън само за да ти помогна да ме разбереш.

3.2.23 Съществена разлика има само в това, че в съня си ти просто наблюдаваш непрекъснато размиващите се образи на своята пластична фантазия, добили мним собствен живот под въздействието на хиляди физически и психически дразнения, докато, за да се пробудиш в обективно съществуващия духовен свят, – независимо в коя от неговите области може да настъпи твоето пробуждане, – ще трябва да напуснеш царството на сънищата също така, както го напускаш, за да се събудиш в света на физически сетивните явления.–

3.2.26 Невъзприеманият от теб във физическото ти земно тяло облик на причинния, субстанциален свят става изведнъж достъпен за твоето възприемане, а възприеманите само по физически сетивен път неща. които досега си наричал "реален" свят, се превръщат за теб в "пусто пространство".–

3.2.30 Тук ти се предлага сигурният опит, придобит от нас в осъзнато преживяване на "отвъдния свят"!

3.2.31 Ние виждаме всекидневно и всекичасно как хиляди хора стъпват завинаги на "другия бряг", без да можем да им помогнем, защото през земния си живот те не са усвоили изкуството да се умре и пристигат на "отвъдния бряг" неподготвени, като корабокрушенци, запокитени от бурята върху брега...

3.2.32 Безпомощно се лутат те в новата за тях форма на съществуване, без да могат да поемат протегнатите за помощ ръце.

3.2.33 На тях още им липсва всякаква способност да преценяват дали срещите по този път им носят опасност или помощ и уплашено се стъписват, когато поиска да ги доближи някой, който може да ги упъти...

3.2.35 Тогава те си мислят, че са намерили своя "рай", още повече че тяхното убеждение се сподели от всички други обитатели на това царство...

3.2.36 Веднъж стигнали там, те изпадат за безкрайно дълго време в плен на своята съдба.

3.2.37 Само в изключително редки случаи, а и тогава единствено с цената на огромни усилия ни се удава да изтръгнем някой от тези заблудени нагоре и навън от неговото доброволно избрано измамно "блаженство". –

3.2.38 Ала понеже искаме да ви помогнем да избягвате обиколните пътища и защото вечната Любов ни повелява това, ние ви учим на изкуството как правилно да се умре.

3.2.40 Най важното тук се свежда до едно определено душевно състояние.3.2.41 Макар и то да не изглежда лесно постижимо за всеки човек, никой не бива да забравя, че единствено това състояние обуславя истинското умение да се умре. –

3.2.41 Когото нещата на физическия земен живот са завладели дотолкова, че му се струва невъзможно да мине без тях, – който не може да си представи, че в дадено състояние всички цели на земните въжделения стават безпредметни, – той едва ли ще усвои изкуството правилно да умре.

3.2.42 А да живее истински и с радост на земята умее само онзи, който всекидневно и всекичасно успява, щом поиска, да създаде в себе си състоянието на готовност да посрещне смъртта, – отърсен от всеки страх и от всяка печал.– –

3.2.43 Той знае, че нищо от онова, което е бил принуден да остави тук, – в тона число и най-обичните му хора, най нуждаещите се от грижите му същества, – не може никога да бъде отделено от него, ако той сам не поиска и не причини с волята си истинското отделяне. –

3.2.44 Знае, че остава "тук", на същото космично "място". – още по-близо до обичните си хора, отколкото е можел някога да бъде в земно тяло. –

3.2.46 Който упражнява по този начин изкуството да се умре, той знае занапред, че за него ще бъде лесно да умре истински и безвъзвратно дори ако смъртта го сполети съвсем неочаквано...

3.2.47 Че физическият процес на умирането понякога е мъчителен само за наблюдателя, докато самият умиращ не изпитва вече мъка, а усеща болките, причинени от съответното страдание само дотогава, докато не е още умрял, е отдавна доказано от наблюденията на компетентни медици.

3.2.48 А нашата задача тук е да опишем по какъв начин съзнанието на умиращия надживява акта на смъртта.

3.2.50 В момента на това пробуждане, което настъпва няколко секунди или минути след външно констатираната "смърт", човек се озовава вече в своя духовен организъм, останал единствен източник на опит за него, откъм само духовно възприеманата "друга страна" на света на причините: – на вечната "Реалност", излъчваща от себе си всяка духовна, както и всяка физическа форма на съществуване, в зависимост от обуславящия я начин на схващане.

3.2.51 Възприемателната способност на умрелия, обуславяна дотогава от неговите физически сетива, се заменя сега с нов, обикновено непознат преди това за него вид възприемане, докато неговият формиращ начин на схващане остава на първо време непроменен.

3.2.52 Той е далеч от мисълта, че е умрял, тъй като се усеща осъзнат, с будна воля и способен да възприема, макар и да не си дава още сметка, че органите, които единствени му служат сега, са духовни.

3.2.54 Но както физическата болка спира веднага щом усещащият тази болка орган на физическото тяло стане нечувствителен чрез съответни средства, – така и физическите страдания, измъчвали умиращия до самата му смърт, изчезват безследно в момента на пробуждането "отвъд", тъй като самото физическо тяло, в което лежи причината за усещаната болка, остана вече завинаги отделено от духовния организъм, усещащ от сега нататък единствено само себе си. –

3.2.56 Така преминалият вече "отвъд" чувства "флуидните" въздействия, излъчвани от хората, наобиколили напуснатото от него земно тяло, усеща "чувствения еквивалент" на техните докосвания, както и на техните думи, и - подобно на слепец, запазва все още доста точна представа за напуснатото външно пространство, – макар и да съществува илюзията, че продължава да възприема пространството с физическите си сетива.

3.2.57 Тези последни връзки с физически сетивната страна на света на причините се запазват още известно време, дори и след като трупът отдавна вече е изстинал, но така усещаното губи своята сила с всеки изминат час и способността за такова възприемане изчезва окончателно с настъпването на първите признаци на разлагане.

3.2.58 За тези, които се ужасяват от практиката на кремация на тялото или дори мислят, че на умрелия може по този начин да се "навреди" в неговия отвъден живот, нека кажа тук, че при изтичането на срока, който се спазва в цивилизованите страни, преди да се пристъпи към погребалните процедури, отдавна вече е прекъснала всяка връзка във възприятията между духовния организъм на умрелия и неговото предишно земно тяло.

3.2.59 А когато огънят сам е причина за смъртта, -тогава, както и при всяка друга причина за смърт, болка се усеща само до загубване на физически обвързаното съзнание, като с "пробуждането" в отвъдното всяка връзка с по-раншното земно тяло угасва в резултат на причиненото от огъня разрушение.

3.2.60 Онова, което не угасва, е съзнанието за собственото присъствие, усещано сега чрез духовния организъм, и ясното виждане и разпознаване на всички физически присъстващи хора в техните духовни форми, които – като се изключат физическите недъзи на тяхното земно тяло – отговарят напълно на физическите им форми.

3.2.61 Умрелите, чието съзнание през земните им дни едва ли е излизало от рамките на физически животинското съществуване, често са така объркани от новото си състояние, че дълго време след земната си смърт все още не забелязват, че не са вече в земно тяло.

3.2.62 Те се мислят просто за "излекувани", тъй като предишната причина за страданията им вече не съществува.

3.2.63 Намиращи се първоначално – сякаш насън – във властта на представата за едно въображаемо свое земно съществуване, те смесват възприемането на духовния облик на близките си със самосъздадените образи на собственото си илюзорно преживяване и не могат да разберат защо другите скърбят за тях.

3.2.62 Тогава те често с всички сили се опитват да убедят действително скърбящите във физическия живот, че няма никаква причина за скръб, но в своята гореща болка останалите във физическия свят не забелязват тези усилия.

3.2.63 Едва в безсилието си пред тази въображаема глупост на своите близки и приятели умрелият внезапно открива, че не е вече носител на физическо тяло, и така се пробужда от своя сън, чийто създател е самият той.

3.2.66 Наистина към тях веднага се протягат готови за помощ ръце, но те не ги разпознават като такива.

3.2.67 Вместо това тези помагачи биват много решително и самоуверено отблъсквани от умрелите, които са все още заслепени в своите земно-физически представи, така че всякаква помощ от тяхна страна става невъзможна...

3.2.68 Освен това увереността, че наистина са постигнали "отвъден" живот, събужда нерядко една безгранична гордост, която особено много засилва глупавите убеждения на тези хора.

3.2.69 Който е бил изцяло в плен на земното или пък прекалено загрижен за вещи и хора, към които не може вече да се върне и да действа физически, при осъзнаването на невъзможността за обратно завръщане бива обхванат от мъчително отчаяние и той трябва първо да надвие това чувство, за да може да осъзнае новите възможности да въздейства върху земния свят, които са от чисто духовно естество. –

3.2.70 А тия, които във физическия живот са се били изцяло сраснали със стремежа към земното осъществяване на една "идея" и с представите, породени от този стремеж, загубват доста бързо почти всякакъв интерес към напуснатия от тях физически свят.

3.2.73 Всички тия хора. погълнати от себе си и от собствения си свят на донесени от земята представи, постигат в края на краищата един вид сбъдване на своите желания, попадайки в едно от ония нисши духовни царства, за чието създаване несъзнателно са съдействали още по време на земния си живот...

3.2.76 Ала тъкмо тази промяна на възприятията не може да се предизвика произволно от никого освен от Майсторите на вечното проявление на човека в най-възвишеното духовно царство или от техните пълномощници: техните избрани ученици, доколкото те имат съответното психофизическо предразположение.

3.2.77 Всеки човек обаче, макар и да на спада към малцината посочени тук избраници, може при всички случаи да се постарае да си представи живо чувствата, усещанията и състоянията на съзнанието, които, съгласно с дадените от нас обяснения, го очакват след смъртта на земното тяло.

3.2.79 Затова именно и настоявам при изграждането на необходимите образни представи търсещият да се придържа най-строго към дадените от мен и тази книга описания, защото изключително малък брой хора са в състояние да опознаят съзнателно сферата на следземното съществуване още по време на своя земен живот, докато всички могат чрез събуждане на образни представи отговарящи на действителността, един вид предварително да преживеят чувствата, усещанията и състоянията на съзнанието, които ги очакват след земната смърт.

3.2.80 А едно по-често предварително вживяваме е необходимо, за да може търсещият да бъде сигурен, че след настъпилото отделяне на съзнанието от земно-сетивния начин на възприемане ще съумее веднага да се ориентира и най-вече да прецени към какво трябва да се стреми и какво да избягва!

3.2.81 Само който е постигнал такава сигурност още през земното си съществуване, ще открие веднага след преминаването си в новия, чисто духовно-сетивен начин на възприятие и помагащите ръце, протегнати там към него, и ще съумее с упование да ги поеме...

3.2.82 Нему единствено можем да помогнем!

3.2.83 Той е съумял да "научи" изкуството да се умре още през земните си дни и упованието му в нашето напътствие е позволило в него да назрее онази познавателна способност, от която се нуждае сега.

3.2.84 От всяка заблуда и разочарование е предпазен той занапред!

3.2.87 Не може да му се даде изведнъж онова което все още му липсва.

3.2.88 Той носи със себе си като свое притежание само онова, което е съумял да придобие още на земята.

3.2.90 Постепенно само може той да бъде воден все по-нагоре, докато стане някога способен да встъпи в най-възвишеното от всички духовни царства: – в чистия сияен свят на блаженото и абсолютно осъществление. – –

3.2.91 "Времето", необходимо за това изкачване, се определя от постигнатата още на земята степен на относително духовно съвършенство и обусловената от тази степен избистреност на вечната Воля в рамките на неговото самосъзнание.

3.2.93 На твоята вечна Воля обаче е отредена, голяма власт, тъй като ти имаш възможност чрез предварителна работа тук, във физически възприеманата страна на света, да определиш до много голяма степен цялата си по-нататъшна съдба.

3.2.94 Винаги необходима предпоставка за това е едно изпълнено с чувство на отговорност поведение, непрестанно ориентирано към високата духовна цел, постижима единствено в безкористна любов към всичко живо.

3.2.95 От "другата страна" на света, – там, където се възприема само с духовни сетива, цари не само "блаженството на честитите". –

3.2.96 Там има и царства на мъката и отчаянието, на изпепеляващото разкаяние и на желанието за самоунищожение, макар че това желание никога не може да бъде осъществено...

3.2.97 А през тези царства ще трябва неминуемо да преминат всички, които не спазват тук на земята закона, изискващ от всеки земен човек любов към себе си и към всички живи създания.

3.2.99 Налаганата от духовния закон Любов, за която става дума тук, е всъщност най-висшето и най-решително самоутвърждение и всеутвърждение, така че изпълненият с нея човек възприема както у себе си, така у всяко друго същество само положителното, съобразното с Духа. дори когато се вижда принуден най-рязко да се разграничи от едновременно действащите отрицателни сили на същото явление. –

3.2.100 Най-тежко нарушение на въпросния духовен закон извършват всички, които посягат тук на своя физически живот, за да се изплъзнат малодушно по една или друга причина от физическото съществуване и от неговите изисквания.

3.2.101 Такава постъпка освен това е безсмислена и безцелна, защото вместо търсеното освобождение лишилият се със собствена ръка от земно тяло се озовава в едно хиляди пъти по-мъчително сковаване в крайно нежелани състояния на съзнанието, от които не може вече да се освободи в течение на еони.

3.2.103 Наистина в такива случаи убиецът и убитият се ..явяват" в едно лице. но убийството е дело на една извънмерно хипертрофирана мисъл, които жертвата е подхранвала със своите жизнени сили, докато най-после не е станала нейна плячка.–

3.2.104 В този случай унищожителят на своето земно тяло не носи отговорността за самия акт на убийството, но духовният закон изисква от него компенсация за всички погрешни мисли и постъпки, довели в края на краищата до извършеното в пристъп на безумие дело.–

3.2.105 Най-често тази компенсация се постига чрез изтърпяване на второ въплъщение в човешко-животинско тяло на земята.

3.2.106 Тук става въпрос за един от ония изключителни случаи, при които така наречената "реинкарнацня" може да се разглежда като единствено възможна, докато при нормално протичане на земния човешки живот тя става веднъж завинаги невъзможна тъкмо поради осъщественото му изживяване.

3.2.108 Подобен начин на живот само би те довел с абсолютна сигурност до едно от ония измамни "крайбрежни царства" на Духа, които човешките илюзии са създали, без да съзнават това.

3.2.110 Има наистина и друг, особен духовен път на стръмно възкачване, за който говорих вече на друго място, но преди да си изградил живота си в съгласие с дадения от мене тук съвет, ти едва ли ще можеш да напреднеш по този път...

3.2.111 Който иска да тръгне по този път, трябва да бъде свободен от всичко, което би попречило на сигурната му крачка.

3.2.114 Наистина на мнозина може би липсва още силата и издръжливостта, които са им нужни по този път, но духовните сили също укрепват чрез упражняването им, а издръжливостта и тук е отредена само на ония, които посвещават цялата си любов на едно дело.– –

3.2.115 Всичко, което се мисли, чувства и извършва откъм тази физически възприемана страна на на света, упражнява непрекъснато въздействие върху "отвъдния" свят.

3.2.116 Плодовете на всяко дело, сътворено от човека тук на земята, остават запазени за него далеч отвъд смъртта дори ако неговите дела служат на земята само за физически цели.

3.2.117 При условие, че имаш възможност да поемеш моралната отговорност, при всичките ти действия тук на земята важното е не какво нравиш, а как го правиш.–

3.2.118 Най-нисшата работа тук на земята може да стане за теб извор на неподозирани сили за по-късния ти живот откъм духовната страна на света, ако изпълняваш възложеното ти винаги с най-отговорно чувство за дълг, радостно и с всички сили,така, сякаш цялата Вселена зависи само от качеството на твоята работа...

3.2.119 Отговорен за себе си си единствено и изключително ти самият!

3.2.120 Чрез всичко, което мислиш или правиш, – чрез всичките си постъпки откъм тази физически сетивно възприемана страна на света, -ти си оставаш несъзнателен творец на своята по-нататъшна съдба в света на духовно-сетивното възприемане.–

3.2.122 Едва след като достигнеш високо стъпало в духовния свят, ти ще можеш да разбереш съдбата си и тогава ще се смееш, като си спомниш за предишното си отношение.

3.2.123 Тогава ще видиш, че и най-добрите доводи на твоя разум, подвели те преди да мислиш така, са били без изключение глупави, защото си искал да предусетиш великолепието на цветовете и сладостта на плода още от корените, които твоите ръце са изравяли от тъмната земя.

3.2.124 Единствено който съумее сам да се освободи от ограничаващите го образни представи, породени по необходимост от неговата физически сетивна форма на възприятие, единствено той ще започне да се догажда постепенно и по мъничко за голямото Цяло, в което е пуснал корени и до което никога не ще може да се доближи със средствата на физически сетивното познание...

3.2.125 Не са били празни думите на оня мъдрец който някога, дълбоко разтърсен от сияйността на съзряното, е изрекъл:

3.2.131 Сега ти ще знаеш как и занапред ще можеш да им помагаш и как самият ти можеш да получаваш помощ от тях, ако се нуждаеш от нея.

3.2.133 Дори ако сте сигурни в почтеността на всички участници и в изключването на всяка съзнателна или несъзнателна измама, вие така или иначе знаете твърде малко за силите, които се изявяват на такива "сеанси", и не сте в състояние да установите истинските причини на явленията.

3.2.134 Нищо не ще се промени и ако отхвърлите всяка предварителна хипотеза, опитвайки се сами да установите какво вярно има във всичко това!

3.2.138 Дори когато се създава впечатление, че "без съмнение" става въпрос за ентелехията на живял някога на земята човек, опасността от измама от страна па лемурни същества надхвърля до такава степен всяка вероятност за истинско общуване, че следва да се отправи най-настоятелно предупреждение срещу поемането на всеки път, водещ до какъвто и да е вид "спиритически" явления.

3.2.139 Този, който ви отправя това предупреждение. познава всички възможни явления на "спиритическата" сфера от собствен, сигурен и най-богат опит.

3.2.140 Ала той познава също така оня невидим, междинен физически свят, представляващ първично присъщата жизнена стихия на "спиритическите" лъже-"духове", той умее при случай да използува тези същества и техните сили. както други използуват услугите на коня или на ловджийската хрътка, когато обстоятелствата изискват това.

3.2.142 Той встъпва в сферата на тези междинни същества със същата сигурност, с която влиза и в чисто духовните светове...

3.2.143 Не е наистина никак приятно да се доближиш до тези същества и никой, който има способността да се ползува от тях по своя воля, не би го направил без изрична необходимост, като при това той трябва винаги да надвива и чувството си на отвращение...

3.2.145 Все пак такава несъзнателна самоизмама е по-малко гибелна за вашето душевно и физическо здраве, отколкото истинското общуване с описаните тук лемурни същества, които изсмукват силите ви като пиявици, тъй като те могат да предизвикат "мнимите чудеса" на вашите "спиритически сеанси" единствено с помощта на отнетата от вас енергия.

3.2.146 Дори напълно лишеният от всякакви предразсъдъци изследовател, пристъпващ към тези явления само като наблюдател, съвсем не е защитен от силата на хищните пипала, протегнати към него откъм невидимия свят.

3.2.147 Колкото и да си мисли, че е "господар на положението", той е принуден да се лиши от своите най-съкровени сили, без дори да подозира за злоупотребата, на която става жертва от страна на приковалите интереса му невидими паразити на неговия "медиум".– –

3.2.153 Ако вие имахте навика да наблюдавате всекидневните събития в своя живот трезво, но със заострено внимание към тайнственото в тях, доста често бихте установявали, че постъпвате, както би очаквал от вас някой скъп "покойник", макар и да не сте имали и най-малкото съзнателно намерение да действате така, както "починалият би желал, ако живееше още в света на физически възприеманите явления.–

3.2.156 Наистина външните черти са заимствани от някогашното земно проявление на умрелия и дори дрехата, костюмът, празнува своето мнимо възкресение, – ала в това чучело говори живо същество, което би ви изпълнило с ужас и отвращение, ако можехте да го видите изправено до вас в истинския му, свалил всяка маска образ.– –

3.2.158 Една огромна, отчасти фантастична, отчасти псевдонаучна литература върху теорията и практиката на спиритизма продължава да се радва на трескаво заинтересувани читатели и цялата им научна ерудиция, постигната от тях в други области на познанието, не може да ги предпази тук от най-груба заблуда, – особено тогава, когато някой смъртен случай е събудил горещото, им желание отново да влязат по някакъв начин във връзка със скъпия на сърцето им "покойник"...

3.2.159 Докторската шапка далеч не е достатъчна изолация срещу хипнотичните въздействия, изхождащи от невидимия свят, и хищните пипала на невидимите физически мекотели проникват за съжаление през достопочтените академични мантии като през паяжина.

3.2.160 Поради всички тези обстоятелства моето предупреждение едва ли е излишно.

3.2.161 Целият физически и духовен Космос е едно-единно цяло, въпреки че това цяло се проявява в най-различни аспекти.

3.2.162 Истинската Реалност, стояща зад тези аспекти, и в миналото, и сега е винаги разкрита само за премалцина земни човеци.

3.2.163 Тя остава непостижима както за експеримента, така и за спекулативното мислене.

3.2.165 Съществата, изживяващи себе си във Вселената, виждат почти без изключение само отделни части от Реалното, а дори и тези части се възприемат в несъзнателно самосътворено видоизменение.

3.2.166 Така и животът след "смъртта" на физическото тяло е обусловен от една промяна на формата на възприятие.

3.2.167 Чувства се и се изживява същото онова Реално. – само че в духовна форма на възприятие, тъй като с угасването на цялостните жизнени функции на земното тяло физическите сетива не са вече годни да бъдат посредници на изживяването.

3.2.169 Още по време на земния живот тези органи са налице, всъщност единствено те са причината чрез сетивните възприятия на своето животинско тяло човекът да може да получи такива впечатления, които си остават недостъпни за изживяване и от най-високоразвитото животно, колкото и остротата на неговите физически сетива да превъзхожда тази на човека.– –

3.2.171 Който още във физически сетивния живот се е пробудил за употреба на духовните си сетива, той вижда различните, достъпни вече за него, по-нисши "светове" на единствения причинен Свят на Действителността в тяхното взаимно проникване, така че често може да му бъде трудно да направи веднага разлика, кое спада към сферите на физическите и кое към царствата на духовните сетивни светове.

3.2.172 Единствено премалцината човеци, за конто и Светът на причините:– "нещото само по себе си", се е вътрешно разкрил, усещат същевременно едничката, изначална Действителност, от която се "задейства" както всеки духовен, така и всеки физически сетивно възприеман свят.

3.2.173 Тази Прареалност е първооснова на всеки живот, без значение дали той стига по духовен или по физически начин до сетивен опит и самоизживяване! –

3.2.174 А "Човекът", – независимо дали се изживява като духовно проявена форма или пък в земно-животинско тяло, е от гледна точка на вечната Реалност:

3.2.175 Вечен живот под формата на индивидуална, съзнателна способност за изживяване.

3.2.176 Обусловен тук на земята от физически сетивния начин на възприемане, вечният живот, ограничен само в рамките на един животински образ, без съмнение много трудно може да се почувства като индивидуална форма и в същото време като средоточие на едно неизмеримо цяло: – едно Цяло, непознаващо в себе си никакви празноти и никакво разделение, макар и схващащо себе си в безброй много аспекти.–

3.2.177 Прекалено обвързаната със земята представа робува на привидността, която познава индивидуалното само като нещо отделено от останалото.

3.2.178 В духовния начин на възприемане обаче индивидуалността е вечно въплъщение вътре в неделимото Цяло: – по своята същност не разделение, а изява на собственото многоединство.

3.2.179 Онова, което във всяка от своите безбройни индивидуални самосътворени форми се.изявява в даден, единствен по рода си аспект, е винаги цялостният, неделим живот.

3.3.0 # ЗА ХРАМА НА ВЕЧНОСТТА И ЗА СВЕТА НА ДУХА

3.3.1 Ние, които тук на земята споделяме с вас този земен живот, свидетелствайки същевременно пред вас за Духа, – ние живеем наистина в свят, различен от вашия, макар че също стоим здраво стъпили на тая земя.

3.3.2 Може би ви се струва, че сме твърде далеч от вас, ала никой не би могъл да ви бъде по-близък от нас.

3.3.3 Наистина ние живеем не само във вашия свят, но и във вечния свят на чистия, субстанциален Дух, обаче и вашият свят е проникнат от вечния свят на Духа, – също както сюнгерът, растящ в морето, е пропит от морската вода...

3.3.4 Естествено вие не можете да възприемете със земни сетива чистия, субстанциален духовен свят, в който ние живеем духовно.

3.3.5 Ще трябва първо да придобиете способността да възприемате по духовен начин, ако искате да преживеете духовното!

3.3.6 Но дори и тогава ще трябва първо да се издигнете над всички по-нисши духовни светове, преди да стигнете във вътрешното царство, от което идва до вас тази вест...

3.3.8 Те виждат само нашето земно тяло, чуват земния ни глас и долавят в най-добрия случай най-външното от нашия външен земен живот.

3.3.10 Там, в недостъпната пустош на най-високата земна планина, живеят от най-дълбока древност винаги само неколцина наши братя от всяко едно поколение: – мъже. които са се извисили над всяко земнодостижимо величие и пребивават в недостъпно уединение, за да пазят винаги разчистена пътеката, която трябва да остане проходима за нас, действащите сред кипежа на всекидневието, за да можем да изпълним възложената ни задача...

3.3.11 От хилядолетия градим ние нашия духовен Храм и все продължаваме да го изграждаме, без никога да го завършим напълно.

3.3.12 Всяко столетие ни позволява да добавим нови сводове и олтари, нови стълбове и колони, – в духовно обусловен ритъм и по предначертания, мъдър план, заложен и основата на Храма.

3.3.13 Всички ваши храмове и олтари на земята са само отразени образи на този Храм от духовна субстанция.

3.3.14 Повече или по-малко ясно, – повече или по-малко изопачено, – във всички негови земни отражения се вижда какво древните майстори строители са предугадили и какво – доколкото са били истински художници – са съзрели в моменти на просветена интуиция от съразмерността и великолепието на нашия величав Храм на Вечността.–

3.3.15 Но този Храм съвсем не е някаква творба на мисълта и аз не говоря тук само със символи!

3.3.16 Той, напротив, съществува като една винаги достъпна за духовните сетива постройка от духовна субстанция, която за духовно възприемащите същества е също така твърда и солидна, както са за вас храмовете на земята и земните, извисени в небето катедрали...

3.3.18 Тук не става въпрос за видения, халюцинации или някакви други самосъздадени представни образи, нито пък за изплували на повърхността картини, породени от опита в сферите на подсъзнанието! –

3.3.20 И в духовния свят има "земи и морета", дълбоки клисури и високи планини, покрити с вечен сняг върхове и обширни, безметежни долини, изпълнени с хармонии и мир...

3.3.22 Естествено, за да се извърши физически сетивното възприемане на този комплекс от усещания, са необходими единствено физически дразнители, докато същият комплекс от усещания се възприема от духовните сетива само тогава, когато към тези дразнители присъединят своето действие и духовни енергии. – –

3.3.24 Всичко преживяно тук в духовния свят има същата реалност, каквато имат и нещата на възприемания, с физически сетива свят, но то може да стигне до съзнанието само по духовен път.

3.3.25 Освен това възприеманото по такъв начин съвсем не е отдалечено по място от физическия свят, но то не е вече подчинено на законите, действащи в света на физическите явления. –

3.3.26 Дейната воля прави в Духа да израства онова, което ни е необходимо за духовното тяло, и същата тази воля осъществява прибирането без усилия на зрелия плод.

3.3.27 Само животни няма в областите на духовния свят, за който става дума в случая, макар че и тук не липсва светът па чистите форми на животинското проявление.

3.3.28 Но всичко "животинско" у човека на земята е загубило тук своята власт върху нас по съшия начин, както и всичко враждебно, изпречващо се по земния ни път в образа на животното.

3.3.29 Онова, което ни се разкрива в Духа във форми, съответстващи по своята красота и съвършенство на формите на земните животни, няма абсолютно нищо общо с животинската природа такава, каквато тя ни се показва на земята в животински форми...

3.3.30 На земята, за да нахранят земното си тяло, хората употребяват животинско месо, някои пък го избягват, но тук, в духовно-сетивния живот, няма друга "храна" освен духовните еквиваленти на земните растителни продукти, както и на земното проявление на виното и хляба.

3.3.31 (Едва ли ще е нужно да казвам, че тук става дума за "хляб", който не се пече, и за "вино", което не "опива"...)

3.3.33 А тъй като "храната" и "питието" в духовния свят са продукти на силата на волята, то и тяхното въздействие се свежда единствено до трансформиране на същата сила в духовно-телесни елементи, така че по този начин за духовното тяло отпада необходимостта от каквото и да е отделяне, характерно за животинския организъм на земята.

3.3.36 Всеки живот във физически сетивния, както и а духовния Космос се изявява като движение.

3.3.37 А всяко движение поражда форма.

3.3.38 Тъй като всеки живот е винаги все същият единен живот, то и всяка форма е символ, отговарящ на едно и също движение във всички сфери на възприятие на Вселената. –

3.3.41 От него сте произлезли вие, за да станете форма и израз на своята воля. но онова, което ви е тласнало веднъж към индивидуално формиране, по необходимост вечно би отблъсквало и изхвърляло отново навън във Вселената всеки, който би успял да се върне в безграничния първоизвор. – –

3.3.42 Много далеч от този могъщ първоизвор са жалките фантазьори, доловили в подсъзнанието си тайния опит на най-далечни предци и отново вкусили в себе си тяхната неспособност за индивидуално самоизживяване като въображаемо "изживяване на Божеството"...

3.3.43 Най-вътрешният сияен свят на духовното-възприемане, от който идва до вас нашата вест, е по своето формираме наистина дело на всички притежаващи способността да изживяват този духовен свят, но всеки един остава творец на своето собствено изживяване.

3.3.44 В общността на волевата изява, всяка единична воля е устремена тук към едни и същи форми.

3.3.45 За себе си обаче единичната воля твори в рамките на нашата общност своя собствен живот, които от своя страна не смущава никоя друга единична воля, нито пък би могъл да бъде преживян от друга единична воля освен в резултат на взаимно проникване.

3.3.46 Но докато всички форми на духовно-сетивния свят се усещат така "реални", както и формите в света на физически сетивното възприемане, в духовния свят нашата воля не среща нито една от пречките, които я спъват и ограничават на земята.

3.3.47 Искаме ли нещо да стане, достатъчна е нашата воля и то става...

3.3.48 Единствено творческите сили на волята извикват на живот в духовния свят всичко, което е поискано от нея, също както и исканото до даден момент изчезва без всяка следа, щом Волята го отрече, така че тук могъществото на Волята стига едва ли не до "всемогъщество"...

3.3.49 Само духовният свят, искан от общата Воля на всички. постигнали описаното тук преживяване, – като резултат на общата духовно-сетивна форма на схващане, – подлежи толкова малко на изменение или унищожение, колкото и физическия сетивен свят.

3.3.50 Има обаче и други светове на духовно-сетивно възприемане: – светове на помрачено познание и на заблудена вола.

3.3.52 Неспособен да се издигне напълно съзнателно до висините на чистото познание на творческия Дух, всеки от окованите в тези вериги си създава един нисш духовно-сетивен илюзорен свят, отговарящ на представите, с които този човек е бил обвързан още на Земята, – но продуктът на неговата воля няма трайно съществуване.

3.3.53 Тъй като всеки едни иска нещо различно от останалите, то всеки непрестанно руши делото на другия.

3.3.54 Но и тези измамни светове се запазват в продължение на много хиляди години, доколкото дължат съществуването си на общи представи, лелеяни и подхранвани на земята в течение на дълго време и с голяма сила на вярата. –

3.3.55 Несъзнателните творци на тези светове обаче са непрекъснато в борба със своите противници: – с всички волеви сили, устремени към други цели.

3.3.56 Вие не подозирате колко религиозна нетърпимост, колко национални вражди и колко други раздори на земята са всъщност само реакции, предизвикани от яростни борби в измамните царства, които човекът открай време си е изграждал в нисшите сфери на духовно-сетивната форма на възприятие.– –

3.3.57 Всичко, в което сериозно се вярва или което се иска на земята създава в нисшите сфери на духовно-сетивното възприятие един "свят", отговарящ на същата тази вяра и воля, който продължава да съществува дотогава, докогато тази вяра или тази воля съществува на земята, и изпраща в тия сфери все нови и нови свои носители.

3.3.58 Всички, които се борят помежду си на земята, си остават врагове и в световете на илюзорното осъществление, създавани несъзнателно от тях в тези духовно-сетивни области, и вкопчилите се там в духовна яростна борба въздействат със своите враждебни сили обратно върху земното човечество. –

3.3.59 Това взаимодействие подхранва враждебността и омразата и тук, и там.

3.3.60 Но всички тези обособени светове, – тези духовни "крайбрежни царства", – отмират един ден, колкото и съществуването им да изглежда осигурено за еони напред!

3.3.61 Вечно се запазват в Духа само духовните формации, произлизащи от една просветлена, вечно обединена обща Воля, която не може да се промени от нищо, тъй като в нея самоутвърждаващата воля на всеки един е идентична с вечната Любов, като Праоснова на непреходното Битие...

3.3.62 Ние, които имаме вечен живот и сме сигурни в своята Вечност, – не враждуваме с никоя волева насоченост и с никоя. вяра, колкото и абсурдни или осъдителни да ни се виждат те.

3.3.63 Ние няма защо да браним своя духовен, свят от никакви врагове, защото ония, които биха могли да бъдат враждебни нам, не са в състояние да стигнат до света, в който ние живеем духовно.

3.3.64 Каквото и да са чули те за нас, – каквото и да предполагат или да мислят за нас, – те всъщност съвсем не знаят за какво свидетелстваме ние и не могат да разберат това, докато духовната им слепота не бъде излекувана...

3.3.65 Така че и тяхната враждебна нам воля се насочва винаги само към един образ, който те сами са си създали, – а съвсем не към нас самите или към нашия духовен свят. –

3.3.66 Но ние съзираме, неизмеримо дълбоко под покритите с вечен сняг върхове, които са наша обител в Духа, преходните духовни светове, създадени от робуващата на земята воля, и сме винаги готови да освободим от тях всеки, чиято воля ни позволява да го освободим.

3.3.67 Ние не можем да спасим никого, ако той не се стреми с чиста воля и с най-дълбока искреност пред самия себе си към най-възвишеното и най-светлото, на което, е способен. и не е изпълнен с непоклатима вяра в помощта на вечната Любов!

3.3.68 Доста рядко се среща воля, изявяваща се по този начин, – доста рядко е разбирането, че само изчерпването на собствените сили дава правото на помощ...

3.3.69 И все пак има такава воля и такова разбиране.

3.3.70 Наред с многобройните стигащи до нас призиви, които се оказват малодушни, самоокайвания на онези, които бягат от собствена отговорност, ние долавяме зова и на други търсещи, наистина изпълнили вече всичко зависещо от техните сили.

3.3.71 Тях само можем да освободим от сферите на обвързаните с времето илюзии!

3.3.72 Тях само можем да освободим от сферите на обвързаните с времето илюзии!

3.3.73 Това освободително дело е по-свято за нас от всяка друга наша дейност в Духа!

3.3.74 Ние не познаваме по-голяма радост от това да помогнем на някого от стремящите се да надхвърлят себе си, да се издигнат от мрак към Светлина...

3.3.75 Останалите ще трябва да извървят един път, за който няма да стане дума тук.

3.3.76 И те разбират рано или късно, че духовният им свят, илюзорно сътворен от самите тях, не е светът на трайното осъществление.

3.3.77 Горчиво и сурово тогава е тяхното прозрение и трънлива е пътеката, която единствена им обещава още да стигнат някога до Светлината.

3.3.78 Еони след еони могат да изтекат тогава, преди търсещият да достигне до първото от стъпалата, водещи нагоре към вечната Светлина, – към трайно осъществяване на неговото въжделение, – към Праосновата на неговото Битие. – –

3.3.79 Всички тези мои свидетелства биха могли спокойно да се вземат за странни бълнувания наяве на никой терзан от фантасмагориите си "мистик" и аз не упреквам никой човек на нашето време, ако той се опитва да отхвърли по този начин моите думи.

3.3.80 И все пак във ваш интерес ви съветвам да гледате на тези съобщения по-скоро като на свидетелството на човек, имащ какво да ви каже за далечни страни, с които вие още не сте имали възможност сами да се запознаете.

3.3.81 Някои от вас ще изпитат може би недоволство от обстоятелството, че тук те чуват нещо различно от съобщенията на ония, които в своята заблуда твърдят, че са встъпвали с будно вътрешно съзнание в сферите на духовните светове.

3.3.82 В случая трябва да се има предвид, че при особено предразположение и след известно школуване за някои хора е наистина възможно да встъпят в най-нисшите и най-външни райони на неизмеримото царство ма духовно-сетивното възприемане, но никой не може да стигне до кристално светлото най-вътрешно царство на субстанциалния Дух, ако не е едни от призваните пазители на скритото духовно "наследство" на земното човечество.

3.3.83 Но и малцината, в чиито ръце е поверено това наследство и които още от рождение са призвани за негови пазители, е трябвало винаги да придобият първо под високо ръководство значително духовно познание и практическо умение, преди да стане възможно след дългогодишни изпитания да бъдат най-после признати за истински "проверени"...

3.3.86 Истински автентична вест от нашия свят в духовната Вселена се среща по-рядко, отколкото бихте могли да предположите!

3.3.87 Онези, до които е стигала такава вест, са я пазили най-често в дълбока тайна, страхувайки се, че ще извършат светотатство, ако разкрият осенилото ги откровение пред всички.

3.3.88 Автентичната вест е изхождала винаги само от нас – малцината, които единствени са били в състояние да я дадат.

3.3.89 Но тези разкрития са били винаги правени тайно и само пред отделни хора, които денонощно са полагали усилия да постигнат просветление.

3.3.90 Твърде бедна обаче е оставала жътвата при този начин на засяване на семето, затова сега ние разкриваме пред цял свят всичко онова от нашия опит, което може да се изрази с човешки думи.

3.3.91 Аз не излизам пред вас с претенцията да ми се оказва по-голямо доверие, отколкото това е общоприето между почтени хора.

3.3.92 Вестта, които ви нося тук с моето слово, изхожда от моята вечна духовна същност и аз свидетелствам за един духовен свят, в които живея със своите братя в Духа, споделяйки същевременно с вас и живота на тази земя, подчинен на всички земни изисквания и много далеч от желанието да се изплъзна от тях.

3.3.93 Освен това аз не свидетелствам само за своя собствен опит, а пиша всяка своя дума и в непрестанно духовно съгласие с опита на ония, които са ми братя в Духа като съединени с мен жреци в Храма на Вечността.

3.3.94 Нека всеки, който чете тия думи, остави напълно настрана външната личност на техния автор и се запита единствено в своето сърце дали там среща отзвук на даденото в тези книги!

3.3.95 Съгласието на сърцето се долавя твърде слабо в началото, докато читателят живее още с мисли и представи, повлияни от нисшите гранични царства на духовно-сетивното възприятие.

3.3.96 Колкото по високо се е издигнал вече той над тази зона на влияние, толкова по-ясно ще почувства дълбоко в себе истината на моите думи.

3.3.97 Който обаче участва, макар и без да съзнава това, в създаването на нисшите светове от духовно-сетивната погранична област и поради това е във властта на обратното въздействие на сътворените от самия него образни представи, едва ли ще почувства някакъв стремеж да се освободи от своята самопричинена обвързаност.

3.3.98 Също така и всички, които смятат царството на абстрактното мислене за царство на Духа, само биха се усмихнали на твърдението, че съществува един духовен свят на вечно Осъществление, имащ толкова общи елементи със света на физическото проявление.

3.3.99 Разбирането, че всеки свят на физически сетивните явления е формиран както в най голямото, така и в най-дребното по модела на духовно сетивните проявени светове изглежда твърде трудно постижимо...

3.3.100 Така мнозина се мислят в правото си да отнесат без проверка всичко, казано от мен за тези неща. към света на вълшебните приказки и на илюзорните човешки мечти.

3.3.101 И все пак с такава погрешна преценка не може да се измени абсолютно нищо в съществуващата структура на Действителността.–

3.3.102 Ако убеждението, че духовната Реалност трябвало да може да се изведе чрез механизма на логически правилното мислене, не беше хилядолетно суеверие, то възвестената тук чрез мен Реалност щеше отдавна вече да бъде разгадана и извисена над всяко по-нататъшно съмнение!

3.3.103 Далеч по-близо до истината достигат вероученията на древните религиозни системи, защото в тяхното символно богатство и до ден днешен се е запазило много нещо, носещо ясния белег за съществуването на истински осъзнати в отвъдния свят човеци.

3.3.104 Който днес умее още да тълкува символния език на тези учения, не чува от мене нищо ново, когато го уча, че няма друго истински вечно "блаженство" за нетленния човешки дух освен в най-вътрешния сияен свят на Духа с неговото безкрайно богатство на форми и прасимволи, – с неговите безкрайни възможности за осъществление на най-високите и най-чисти стремежи...

3.3.105 Който днес умее още да тълкува символния език на тези учения, не чува от мене нищо ново, когато го уча, че няма друго истински вечно "блаженство" за нетленния човешки дух освен в най-вътрешния сияен свят на Духа с неговото безкрайно богатство на форми и прасимволи, – с неговите безкрайни възможности за осъществление на най-високите и най-чисти стремежи...

3.3.107 Съвсем не сред най-лошите са тези, които по уж добре обосновани причини смятат смъртта на физическото тяло за равносилна на окончателно унищожаване на съзнанието, – но те трудно могат да бъдат откъснати от своята заблуда, понеже външната привидност ги държи в тесни окови и ги кара да възприемат неоспоримия факт на земната тленност като доказателство, валидно и в една сфера, подчиняваща се на съвсем различни закони...

3.3.108 Безспорно, достъпният за земните сетива човек изчезва завинаги със смъртта на своето земно тяло!

3.3.109 Онова, което остава, е самоформиралата се вечна воля, такава, каквато до смъртта на тялото е намерила израз във него и чрез неговите сили, както и самопознаващото се в тази волева форма съзнание, такова, каквото се е усещало и сетивно в последните мигове на несмутено възприемане в тялото.

3.3.111 Ала с основание разумът се противопоставя на предположението, че тази воля, или самосъзнанието, обусловено от постигнатата форма на волята, се извисявали в някакво състояние на "вечно блаженство" или пък потъвали във "вечни мъки” веднага след смъртта на земното тяло.

3.3.113 Настъпва само една смяна на начина на възприятие и съзнанието на вечната воля, освободено от земния начин на възприемане става способно сега да възприема със сетивните органи на духовното си тяло, което единствено е било за него източник на духовен опит още през земния живот, все едно колко богат или колко ограничен с бил този опит.

3.3.114 А какво се възприема на първо време, след като съзнанието загуби физическите си сетивни органи, вече описах обстойно в първата глава на тази книга.

3.3.115 Начинът на възприемане въпреки всички разновидности, които обхваща, е един и същи както в най-нисшите от световете, достъпни вече само по духовно-сетивен път, така и в най-възвишения, най-вътрешен свят на Духа,

3.3.116 Различни са само възприеманите образи, – различна е яснотата на индивидуалното познание вътре в сферата на възприемане.

3.3.117 Колкото по-високо е това познание, толкова по-ясно вечната Воля, добила вече кристалнобистра форма, се самосъзнава като творец на проявените форми от духовна субстанция, – толкова по-сияйно се разкрива на съзнанието вечната Реалност, носителка на всяка форма на съществуване.

3.3.118 Към "безформеното" се стреми само неясно очертаната, несигурна още в себе си Воля. –

3.3.119 А избистрената, укрепнала, в своята стегната форма вечна Воля, която обхваща в себе си порядъка, изразен в мярка и число, води на всяко стъпало на своята изява по необходимост към изграждаме на проявени форми, и най-висше щастие за нея е доизграждането на нейното собствено творение до заложеното в него съвършенство...

3.3.121 Затова възпитанието на волята, чрез използуване на присъщите и формиращи импулси, е първата и най-необходима духовна школа и представлява първата крачка по Пътя. водещ към вечния свят в лоното на Духа.

3.3.122 Ние се намираме по-близо до вас. отколкото предполагате. - ние сме при вас, където и да се намирате, защото онова, което във вас е от Духа. има своето вечно битие в разкрития за нас духовен свят, въпреки че вие още не сте в състояние да почувствате идентичността си с тази ваша вечна духовна същност.

3.3.123 До изживяване на тази идентичност ще можете да стигнете едва след като вашата вечна духовна Воля постигне своето чисто и кристално ясно съвършенство в ред и хармония.

3.3.124 Само който непрестанно полага усилия да се измъкне от блуждаенето в мъглата на мътните изпарения, извиращи от погрешните представи за Духа, ще може никога да постигне онази избистреност на духовната Светлина, която е наше жизнено дихание.–

3.3.128 Който не може да "повярва”, че ще постигне някога тази цел, няма естествено да положи големите усилия, необходими за извървяване на пътя, а който се плаши от тези усилия, не може по никой начин да стигне още тук на земята до сигурно "знание”!

3.3.129 А такова "знание" вие можете да получите, макар и да не постигнете още през земния си живот способността свободно да се изживявате в най-високите сфери на Духа.

3.3.130 И който е придобил "знание" за нещата на Духа. той наистина е постигнал повече, отколкото ако беше овладял цялата наука на земята...

3.3.131 В нас той ще познае себе си, а съединен с нас, царството на Светлината ще му стане вечна обител!

3.3.132 Съвсем не бива обаче да се смята, че духовното знание е достъпно само за ония, които самонадеяно се мислят за извисени над всяка светска "школска мъдрост"!

3.3.133 Наистина духовното познание не може да се придобие чрез умозаключения, но то може да помогне да се разкрият за разума доста нови неща...

3.3.134 Познанието в Духа не се постига по същия начин, както светската ученост, но, от друга страна, и разсъдъчното познание за земните взаимозависимости е постижимо единствено чрез дейността на разума.

3.3.135 Познанието, постигнато от земния разум въз основа на земно-сетивните възприятия, не може никога да бъде обект на духовно-сетивно изучаване и никога не може да съществува противоречие между двата вида познание, освен ако не възникне поради недостатъчна познавателна способност.

3.3.136 Едва там, където свършва всичко "мисловно", става възможно познанието по духовен път: – отвъд всяка земно-човешка наука!

3.4.0 # ЕДИНСТВЕНО РЕАЛНОТО

3.4.1 Ти си започнал може би да предугаждаш вече нещо от тайната на вечно зачеващия, вечно раждащ Свят на причините, който се проявява във всички сфери на възприемане като безкрайно изобилие от явления...

3.4.2 Или пък вътрешното ти чувство е все още доста притъпено, защото не си имал навика да го изостряш?

3.4.3 Тогава едва ли предчувстваш нещо за мистерията, която моите думи идват да ти разбулят, или пък тълкуваш думите ми не както трябва? –

3.4.6 Сега ти вече многократно чу, че между твоя свят на физически сетивното възприятие и света на Духа има само една преграда, разделяща два различни типа възприемателна способност.

3.4.7 Аз нарочно се повтарях често, а и занапред ще трябва да се повтарям, за да проникне тази основна истина колкото може по-дълбоко в твоето съзнание.

3.4.8 Така и тук съм принуден да ти напомня, че Реалното си остава все едно и също и първопричинно, независимо от най-разнообразните начини, по които бива възприемано в световете на физическите или на духовните явления.

3.4.10 Но да проникне до самото него е абсолютно невъзможно и за най-изтънчената и остроумна философска спекулация.

3.4.11 То може да се схване единствено чрез практически опит, а само изпитаните Майстори на прадревното скрито познание са действително способни на такъв практически опит.

3.4.12 Те единствени могат също така да насочат своите избрани, родени за това приемници, към придобиване на този практически опит.

3.4.13 Кой друг тогава, ако не ние, би могъл, поне до колкото позволяват това думите на един човешки език. да ти посочи тук на земята единствено Реалното, което е първопричина на всяко едно явление?!

3.4.14 Аз искам да се опитам да го сторя, – но при това начинание съм принуден да потърся настойчиво помощта на твоето собствено най-вътрешно чувство, понеже ти ще вникнеш в истината само ако онова, което в теб е от Духа, съумее да се съедини със словото-на моето учение.

3.4.15 Очите ти са все още заслепени от блясъка на една преходна светлина, която наистина може да заслепи окото!

3.4.17 Твоето око трябва да стане свободно, така че да може да вижда онова, което иска да вижда, и да не е вече принудено да съзира само онова, което единствено възприемат голямото мнозинство от хората. –

3.4.18 Твоето око трябва да се научи да вижда навътре така, както досега е виждало само навън!

3.4.21 Магически нишки са втъкани и в този външен, физически сетивен свят и ако ти с постоянство се стремиш да се научиш да виждаш навътре, скоро ще можеш да различаваш сетивната форма на този външен свят от онази причинна същност. която се проявява в нея.

3.4.22 Ти ще направиш изненадващото откритие че единствено Реалното във всеки проявен свят се долавя и във физически сетивните явления като скрити духовни сили на Прабитието, които наистина доста често са били усещани от хората, но въпреки това мнозина ги отричат, защото не знаят от свой опит нищо за тях...

3.4.23 Който е успял да придобие такъв опит, не може вече да бъде подведен от никакви съмнения на другите и неговото собствено преживяване ще го предпази да отъждествява тези сили с ония, които произлизат от невидимата област на физическата природа, макар че обикновено и в двата случая се говори за "мистични", "свръхестествени" или пък "окултни" сили.

3.4.24 Целият физически сетивен свят, който те заобикаля, включително твоето собствено тяло, е изграден върху действието на скритите за земните сетива духовни сили на Прабитието и всички духовни светове са по същия начин проявена форма на тези първопричинни сили.

3.4.25 Различният начин на възприемане е този, който кара да се възприема действието на тези сили било като физически, било като духовен "свят".

3.4.28 Чрез тези дадени ти тук сетива, се определя точно твоето схващане и твоето опознаване на земната действителност и ти не възприемаш като реално нищо друго освен онова, което те ти позволяват да възприемеш.

3.4.29 Но понеже ти сам си "част" от вечната Действителност, също както водната капка в морето е част от морето, то и ти носиш потенциално в себе си всички възможности, присъщи на вечната Действителност, както капката в морето е носител на всички свойства на морската вода.

3.4.30 Тъкмо затова си способен да възприемаш не само чрез сетивните органи на физическия си организъм, защото самият ти си от духовно естество и вечен притежател на своя духовен организъм.

3.4.31 В духовния си организъм ти притежаваш други сетивни органи, които досега още не познаваш и които, откъм духовната страна отговарят напълно на твоите физически сетивни органи тук в земното тяло.

3.4.33 За да ме разбереш по-лесно, разгледай като пример поведението на човек, намиращ се в състояние на хипноза.

3.4.34 Той вижда, чува и усеща всичко, което ти му внушаваш да вижда, да чува или да усеща, и за него то наистина съществува.

3.4.35 Може да си твърдо убеден, че той е жертва на една предизвикана по твоя воля заблуда, – но ти си оня. който се заблуждава в това свое убеждение!

3.4.36 Ти само си освободил за късо време хипнотизирания от принудата да вярва единствено на своите физически сетива и сега той вижда, чува и усеща временно, когато ти му заповядаш, също и с духовните си сетива и чрез тях става творец на онова, което му се нарежда да възприеме.

3.4.37 Не ти му показваш вижданото от него, и той не вижда нищо от всеобщо видимото за всички, които възприемат в духовните проявени светове.

3.4.38 Ти само насочваш неговата пластична фантазия и тъй като при потиснати функции на физическите си сетива , неговата воля изгражда временно в духовна субстанция еквивалентите на представните образи, извикани у него под твоя подбуда.

3.4.39 Не дървената пръчка, с която докосваш неговата ръка, внушавайки му, че става въпрос за нажежено желязо. – причинява мехура от изгаряне, появил се мигновено на ръката му, – предизвикала го е духовносетивната проявени форма на нажежена желязна пръчка, а тя е могла да предизвика такъв ефект, защото е била изградена върху изявата на скритите сили, които са единствено Реалното във всяко явление. –

3.4.40 Нито за миг хипнотизираният не ще се усъмни в обективността на своето собствено творение и ако ти му заповядаш да си спомни за своите преживявания и след пробуждането си, в будно състояние за него ще е трудно да повярва, че преживяванията му не са станали във физическия сетивен свят.

3.4.41 А той е могъл да преживее всичко така интензивно, защото преживяването му е почивало върху изявата на онази една и съща Реалност, която е в основата и на познатия му физически проявен свят. –

3.4.42 Макар че хипнозата бе спомената тук само за да улесни твоето разбиране и при все че откриващите се чрез ней духовно - сетивни области остават съвсем ограничени и повърхностни, този пример може все пак да ти покаже, че твоята сегашна физически сетивна способност за възприемане далеч не е единствено възможната.

3.4.44 Веднага щом съумеем да обърнем насоката на нашата вечна Воля, устремена временно към физическото, ние ще опознаем други видове възприятия и присъщите на тях закони. –

3.4.45 По време на физическото съществуване на земята това наистина се удава на твърде малко хора, – но то става необходимост за всеки, щом смъртта на земното тяло лиши волевото му съзнание от дотогавашните сетивни органи.

3.4.48 Ние не можем също така да приемем онзи, който не е изоставил всичките си себелюбиви желания, защото самото му присъствие в заобикалящата ни духовна сфера би било вече равносилно на нейното сгромолясвано в безредие и хаос, – при условие че такъв човек би имал възможността да се издигне до най-извисения сияен свят в Духа.

3.4.49 Може би ще разбереш сега защо подчертавах, че тук ние всички сме с една Воля, чиято целенасоченост не се поддава на отклоняване.

3.4.50 В духовните сфери ние сме станали суверенни повелители на единствено Реалното,- чрез споеното с него единство на нашата Воля, в която всяка единична воля осъзнава себе си само като всеобща....

3.4.51 Така ние сме станали просветени строители на най-възвишения и най-чист проявен свят в Духа.

3.4.54 Това, което на земята и във всекидневната реч се нарича "воля", е само едно желание, едно щение или израз на някаква склонност, обусловени от дейността на мозъка.

3.4.55 Ако истинската вечна Воля на земния човек следваше желанието, то всяко желание и всяка прищявка щяха да се изпълняват.

3.4.56 Това обаче, както всеки знае, не се случва и ние можем наистина да сме благодарим на Небето, че зад всяко тукашно желание не стои и Волята...

3.4.57 На земята нашата вечна Воля се изявява само в рамките, наложени и от избрания физически начин на възприемане, макар че желанията са склонни твърде често и твърде охотно да надхвърлят тези ограничения.

3.4.58 Едва в Духа, – в другата форма на възприятие,- нашата Воля може да вземе и друга насока.

3.4.61 Това би било равносилно на възможността отърсилите се най-после от хипнозата на принудителния физически начин на схващане да станат отново негова жертва. –

3.4.64 Вместо това те разполагат с високоразвити сетивни органи в своите физически тела, обикновено невидими за земния човек, – сетивни органи, които наистина са от физически тип и реализират само "отсамния" начин на възприемане, но превъзхождат неимоверно всички физически сетивни функции на земния човек.

3.4.65 Към това трябва да се добави още, че тези същества са надарени и със сетива, каквито земният човек не притежава и които той само се опитва да замести – доколкото е възможно – с помощта на механични апарати.

3.4.66 Невидимите за земното човешко око същества. за които става дума тук, макар че някои земни животни ги възприемат много ясно. – са в състояние за кратко време и използувайки човешки сили, да приемат форми, по необходимост достъпни и за човешките физически сетива.

3.4.69 Става всъщност въпрос за създания, които са така близкостоящи до човешкия невидим физически организъм, както земният животински свят до външния физически човек.

3.4.70 Естествено присъщият район на действие на тези същества се намира във вътрешните области на организираното изграждане на физическия свят.

3.4.72 Наименованието "природни духове" не бива обаче да бъде причина да се забравя, че става въпрос за физически сетивни същества, за които духовната страна на света на причините е не само недостъпна, но и изобщо не съществува за тяхното съзнание...

3.4.73 Само незнанието на тези природно дадени взаимозависимости може донякъде да извини поведението на ония. които предполагат или дори вярват, че на спиритически сеанси могат да влязат във връзка със същества от духовния свят.

3.4.74 Възможно е наистина чисто духовни същества , в това число и умрели човеци, да въздействат при определени обстоятелства върху способността ти да виждаш и да чуваш, но тогава ти ги виждаш и чуваш с духовните си сетива, макар и да ти се струва, че виждаш с физическите си очи чуваш с физическия си слух.

3.4.75 Никога обаче истински духовни същества не биха предизвикали каквито и да е явления. породени от действието на физически сили! –

3.4.78 Получиш ли истинско духовно преживяване, без да си го търсил, приеми го с благоговение и запази в сърцето си онова, което ти е било дадено да почувстваш!

3.4.79 Глупаво би било обаче да търсиш такива преживявания, защото е необходима много високоразвита критическа способност, за да може да се направи сигурна разлика между истински възприятия на духовните сетива и релефни халюцинации, а ти една ли би пожелал да видиш някой "дух", за когото не можеш да знаеш дали не е изграден от самия тебе образ, действащ под никоя чужда маска.

3.4.80 Случаите на истинско духовно-сетивно възприятие са така изключително редки, че да се вярва в действително въздействие на духовните сфери може едва тогава. когато и най-заострената критичност изключи при всички обстоятелства възможността за халюцинации.

3.4.81 Но до такава способност да се преценява се стига само чрез богат опит и със сигурност могат да съдят тук единствено хора, чиито духовни сетива са вече трайно пробудени.

3.4.83 "Ясновидецът" може да възприема само неща от физическия свят, отдалечени от него в пространството или във времето, – понякога включително и от невидимата област на този свят, заедно с живеещите в нея лемурни същества, които му се струват тогава като "духове".

3.4.84 Дори ако някой "ясновидец*' с дал най – поразителни доказателства за своята способност да вижда надалеч, в миналото или в бъдещето, във всички случаи става всъщност въпрос единствено за виждане в рамките на физически сетивно познаваемия проявен свят.

3.4.85 Когато вярва, че е съзрял духовни неща, той съобщава или за невидимата част на физическия свят, или пък за образи, породени от неговата собствена пластична фантазия. при което чистосърдечно приема всичко видяно като обективно свидетелство за света на духовете.

3.4.86 Видяното от него тогава носи винаги ясния печат на предразсъдъците и мненията, в чиято власт се намира той във всекидневния си живот тук на земята.

3.4.89 Органът на "ясновидството" обаче не е нищо друго освен един рудиментарен физически сетивен орган от първите дни на човечеството на тази земя.

3.4.94 На първо място, царството на физически сетивния начин на схващане, тоест физическия свят.

3.4.95 След това, царството на духовно-сетивното схващане, или света на Духа.

3.4.96 И трето, царството на скритите сили на Прабитието, творящи всяка причина: – единствено Реалното, върху чиято изява са изградени всички форми на схващане и съответстващите им проявени светове както откъм духовната, така и откъм физическата страна на Космоса.

3.4.98 Веднъж кристализирали в даден човешки живот във временно организирана структура, те приемат, така да се каже, индивидуалното "обагряне" на този човек и се обуславят от изявяващата се в него вечна Воля за всички бъдни времена, така че са принудени занапред да следват веднъж получения импулс до пълното му осъществяване.

3.4.99 Ако това осъществяване не може да настъпи през земния живот на Човека, излъчил въпросния импулс, устремените вече в определено направление "душевни сили" се изявяват все отново и отново в други човешки животи, докато постигнат най-после осъществяване, като се слеят с волята, проявяваща се у даден човек, до пълно единение с нея.

3.4.101 Всъщност обаче такова превъплъщение, – тоест повторно изпадане в самохипнозата на физически сетивния начин на възприятие,-е възможно само при хора, умъртвили съзнателно и нарочно собственото си тяло (което съвсем не е дело на вечната Воля. а е винаги само развихряне на желанието!- -). освен това: при деца. умрели, преди вечната им Воля да е намерила осъществление на своя импулс към физически сетивен опит, и трето: при хора, у които импулсът към такъв опит е хипертрофично изроден, така че дори смъртта успява да прекъсне самохипнозата само за късо време.

3.4.102 Учението за прераждането отговаря следователно толкова малко на нормалния ход на събитията, колкото и самоумъртвяването или смъртта в ранна детска възраст могат да бъдат разглеждани като отреден на всички хора начин за завършване на земния живот...

3.4.104 Чувството, че си живял преди на земята като друга, различна от теб индивидуалност, е винаги и с пълна сигурност една заблуда, защото в посочените три особени случая, единствено позволяващи неколкократно завръщане в земно тяло, и в новото въплъщение се запазва същата индивидуалност, готова да изживее себе си в земно съществуване.

3.4.107 Заблуждението на такъв човек, че самият той е бил някога оня, от когото произлизат тези образни възпоменания за собствени преживявания, е наистина твърде лесно обяснимо, но то винаги е плод на доста повърхностен опит.

3.4.108 Всеки отделен човек е еднократна и единствена по рода си еманация на Праволята, – произлязла от вечното "неоформено море на Божеството", за да постигне своето индивидуално съвършенство на формата, различно от това на всички други съеманации.

3.4.109 Който се е родил на земята и е принуден сега да търпи трудностите, нуждите и болките, неразделно свързани със съществуването в животинското тяло, сам си е сътворил тази съдба, понеже заради съществуването в това физически сетивно проявление той сам е прекъснал пътя си към усъвършенстването на своята форма в Духа.

3.4.110 По необходимост той трябва рано или късно да се върне към първоначалната си насоченост, за да се устреми отново към постигане на своята съвършена духовна форма.

3.4.111 Колкото по-скоро разбере той още през земния си живот за този единствен начин на спасение, толкова по-голям подтик ще получи от своя земен живот за по-нататъшния си път към усъвършенстване – толкова по-лесно ще му бъде още тук на земята да отстрани пречките, които могат да се превърнат в тежки препятствия по този духовен път. –

3.4.113 Така както във физически сетивно възприемания свят действа наистина един и същ начин на възприемане, но въпреки това светът на мравката или този на птицата се различава много съществено от твоя, така и между световете на съществата, възприемащи по духовно -сетивен път, също има многобройни различия.

3.4.114 Има безброй духовни светове, също както има и безброй светове на физически сетивното проявление!

3.4.115 Висше съвършенство на формата, индивидуализираната вечна Воля постига обаче едва тогава, когато съумее да съедини, без всякаква следа от отклонение, своята индивидуална насоченост на волята с вездесъщата Воля в най-вътрешното царство на Духа и царството на причинопораждащите вечни сили на Битието: – в сияйния свят на единствено Реалното...

3.4.116 Над него за човешкия дух не съществува нищо, защото този най-възвишен от всички светове е както временно и пространствено, така и по своите възможности за осъществление безкраен.

3.4.118 Онова, което се опитах да ти изясня в тези три глави. включва в себе си всичко, което човекът на земята може да схване по време на този земен живот от най-съкровената мистерия на своето съществуване както тук, така и в другия свят, очакващ го след земната смърт.

3.4.120 Ти не бива обаче да приемеш някакъв "светоглед" само защото и други са повярвали в него, тъй като твоята душа няма да намери покой дотогава, до като не познае отново себе си, – като самопроявление на единствено Реалното.

3.5.0 # КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?

3.5.1 В трите книги: „за живия Бог“, „ за отвъдния свят“ и „за Човека", аз дадох първото изчерпателно описание на вътрешния път, по който трябва да тръгне всеки, взел наистина присърце задачата да постигне в себе си своята духовна същност.

3.5.2 Аз показах какво тръгналият по този път трябва да прави и какво да избягва.

3.5.6 Повечето от тези страстни любители на въпросите са попадали преди, по следваните от тях пътища, в лабиринта на модерната "теософска" или "окултна" литература и са се измъкнали от него само благодарение на здравите си инстинкти, макар и с цената на немалко усилия.

3.5.7 Все пак това лутане е било донякъде полезно за търсещите, защото няма такова заблуждение, което да не може да изведе, макар и по обиколни пътища, в крайна сметка до истината.

3.5.9 Така и скитането из лабиринта на "теософски". "антропософски" или "окултни" учения не е било съвсем без полза за никого от ония, които в крайна сметка са се освободили от него.

3.5.10 У мнозина това търсене опипом е затвърдило убеждението, че зад всички заблуди на чутите учения трябва все пак да се крие някаква истина.

3.5.13 Колкото верни са първите две допускания, толкова погрешно, разбира се. е последното споменато тук убеждение!

3.5.14 Но безсъвестни шарлатани и обиграни ловци на души използуват това убеждение, давайки на своите ученици всякакви, повече или по-малко съмнителни указания от древни мистични писания, при което тези "езотерични" учители най-често сами не подозират какви последици може да има стриктното спазване на такива предписания.

3.5.16 Някои "езотерични" учители са просто роби на своята суетност, когато предават на другите указания за въображаемо "разкриване на вътрешни сетива", изровени от тях в някой древен пергаментов свитък и разкриващи не нещо друго, а само мрачните плесенясали гробници, в които процъфтява една активна изява на спиритически медиумни способности, чието култивиране с пълно основание би следвало да се предостави на някой азиатски фокусници.

3.5.17 Съвсем не е нужно господин "езотеричният" учител сам да вярва в действителността на своите указания.

3.5.21 И най-кристално чистият порив към познание на истината завършва в заблуда, ако търсачът на истина е обвързан от предразсъдъци!

3.5.23 А ако неговият "метод" позволява да се постигне и споменатото развитие на медиумни способности, той е спечелил играта и кога го с тайнствени недомлъвки заразправя, че бил превъплъщение на никой от възвишените мъдреци от древността, думите му се вземат за чиста монета.

3.5.26 Ако разкриването, макар и с недомлъвки, на въпросните опасни пътища не беше неизкупимо престъпление, едно указание би могло да доведе евентуално до изясняване на немалко проблеми, оставащи засега неразрешими със средствата на каквито и да е психологически експерименти и метафизични изследвания.

3.5.27 Но въпреки цялата си искрена готовност да окажа тази услуга на науката аз не съм в състояние да сторя това. и то не само поради посочените вече причини, както и поради задължението, което, подобно на всички мои духовни "Братя", ме обвързва сега и навеки, но и заради това, че тук стана въпрос за една област, правомерното встъпване в която изисква от човека нещо повече от едно "научноизследователско усърдие"...

3.5.28 Едва ли ще е необходимо да подчертавам. че тук става дума за нещо различно от отдавна вече добре познатите упражнения на "хатха-йога" и от свързаните с тях "методи" , за правене на някои факирски чудеса!

3.5.29 Но дори и да не бях обвързан от никакви задължения, аз пак не бих се решил да разбуля пазеното по такива основателни причини в тайна, защото много добре зная до какви злосторства от страна на жадните за власт хора би довело това.

3.5.30 А мен съвсем не ме блазни съдбата на Прометей, която неминуемо би ме сполетяла, ако пожелаех да стана безотговорен причинител на такива беди.

3.5.32 Както всички изкуства, почиващи на възможността за използването на високопотенциални, непознати за широкия кръг хора психофизически сили, така и ония, за които се говори тук, нямат абсолютно нищо общо с пробуждането и развитието на вечния духовен Човек.

3.5.33 За неговото пробуждане и развитие на първо място е необходима една постоянно подържана нагласа на цялото мислене и чувстване, на цялата земна воля, в посока към поставената цел.

3.5.34 Целият земен човек трябва със собствени сили първо сам постепенно да се преобрази изцяло, преди да може да му бъде оказана духовна помощ.

3.5.35 Ползата е малка или никаква, ако тази нагласа се възприема само от на време, както някой благочестив енориаш по навик посвещава един ден седмично на своя бог...

3.5.36 Всяка минута от по-нататъшния живот, всяка постъпка във всекидневието, всяка изплуваща мисъл, всяко желание и всеки импулс на земната, обусловена от мозъка воля трябва да се постави занапред под формиращото въздействие на тази необходима нагласа. за да може човекът, тръгнал веднъж по този път. да постигне истински, а не само въображаеми успехи.

3.5.38 Всяко средство, което може да се препоръча в това отношение, има за цел единствено да поддържа новата нагласа на всички помисли и импулси будна в съзнанието, така че тя нито за миг вече да не може да бъде забравена.

3.5.40 Тогава в укрепналия по такъв начин човек се създава един силов център, чието действие все повече се разраства, за да установи накрай духовна връзка с всички подобни силови центрове тук на земята, достигнали вече пълна зрелост, без за това да е необходим някакъв специален акт на волята.

3.5.41 Веднага щом тази връзка стане възможна. търсещият получава духовната помощ на ония. които вече са намерили и които не познават по-висш дълг от този да помагат навсякъде където тяхната духовна помощ може да бъде приета, независимо дали може да бъде съзнателно почувствана или още не.

3.5.43 Въздействията от царството на субстанциалния Дух могат да се преживеят единствено чрез вътрешно вникване. Те никога не могат да станат обект на мисловно определение от страна на външни научни изследвания, защото тук стана дума за нещо живо, което се отдръпва веднага щом бъде направен и най-малкият опит да бъде докоснато. –

3.5.44 Но не бива да мислиш, че можеш изведнъж да се превърнеш в такъв "приемателен апарат"!

3.5.45 Който иска да бъде приет на обучение при вечните Помагачи, сам трябва да надене работната престилка на търпението...

3.5.46 Дори и най-интензивната земна воля ,- която като прост продукт на мозъчни функции трябва много точно да бъде разграничавана от субстанциалната вечна Воля. изявяваща се в човешкия Дух, – не е в състояние да ускори развитието на духовните приемателни органи.

3.5.50 Това обаче не означава, че той не бива да се отдава в периодически повтаряща се последователност на даден особен вид духовно вглъбяване, ако е установил, че и поведението му във всекидневния живот черпи от него желаното укрепване на нагласата към Духовното.

3.5.51 Щом търсещият встъпи в достатъчно развит контакт със своите духовни помагачи, неговите сили се подлагат първо на един вид изпитание и в зависимост от изхода на това изпитание се "настройва" по-нататъшното духовно въздействие върху него.

3.5.52 Скалата на възможните духовни облъчвания започва с простото укрепване на собствените сили на търсещия и стига до лично духовно ръководене.

3.5.54 Намерението на "Майстора" да направи някои живи в него духовни процеси осезаеми за своя ученик е достатъчно, за да може ученикът да възприеме тия процеси така, сякаш те стават у самия него, макар и да знае с абсолютна сигурност по какъв начин се осъществява това съпреживяване.

3.5.56 Постепенно ученикът става достатъчно зрял, за да може самостоятелно да постигне съединението с Прасветлината.

3.5.57 Стигнал до тази цел, той осъзнава не само своята собствена духовна и вечно неразрушима индивидуалност, но преживява в себе си едновременно и съзнанието на всички индивидуалности в Духа, намерили някога израз в дадено човешко съзнание...

3.5.58 Така усъвършенстваният се усеща слят с всички, които по същия начин са постигнали съвършенство, в една нова за него общност на съзнанието, несравнима с нищо познато на земята.

3.5.59 Неговото собствено индивидуално съзнание се корени приютено в това общо съзнание.

3.5.60 Никога обаче индивидуалното съзнание на усъвършенствания не може да се "разтвори" в общото съзнание.

3.5.61 Отделният индивид живее в тази слятост навеки живота на Цялото, проникващ във всички други индивидуалности на това Цяло и сам проникван от тях, без никоя от така слетите индивидуализации на Духа да може да загуби своето собствено, определено от самата нея, битие.

3.5.62 Абсолютна сигурност в по-нататъшното съществуване на човешкото съзнание, което отвъд смъртта на земното тяло изживява вечно себе си в духовен начин на възприемане, може естествено да има само за малцината, постигнали посочената тук цел още през земния си живот.

3.5.63 За всички други остават само предположенията или утехата на една вяра, – освен ако не предпочетат да се доверят на съобщенията на малцината свои ближни, познали от собствен опит още през земните си дни и "живота след смъртта".

3.5.64 Правдивите свидетелства на хора, които са постигнали тази цел действително, а не само в опиянението на екстаза или в плен на някакъв вид хипноза, могат много ясно да бъдат разграничени от страна на една непредвзета, необвързана с предразсъдъци критика, от баснословните съчинителства на объркани мечтатели или на ентусиазирани фантазьори.

3.5.65 У всички народи могат да се намерят правдиви свидетелства на осъзнатите в отвъдния свят и във всички епохи са живели отделни хора, които са били в състояние да дадат достоверни сведения за живота в Духа.

3.5.66 Дрехата, забулваща такова едно съобщение, може да бъде скроена по модата на своето време и да носи баграта на единствено признатата по това време вяра, – но които не се задоволява тук само с привидността, той във всички тези одежди ще разпознае винаги Човека и най-дълбокото човешко преживяване: – единението с Първоизвора на всяко Битие във Вечността и на всяко проявено съществуване във всички сфери на пространството и времето.

3.5.69 Макар и да съм принуден, – за да бъда разбран поне от ония. които са в най-голяма опасност, – да се позовавам на вече познатото, а понякога и на терминологията на Ориента, добила широка популярност чрез писанията на "теософите", по -задълбоченият читател скоро ще установи, че аз говоря за неща, за които досега са били давани само изопачени представи.

3.5.70 Дори и ерудираният ориенталист. познаващ всички достъпни до днес текстове на Изтока, ще намери в тях само прикрити указания за пазеното в тайна Учение, тъй като древните, считани за свещени, писания са били написани без изключение за хора. получили вече тайна поука "от уста на ухо".

3.5.71 Създателите на древните религиозни книги са примесили нарочно фактологични съобщения, хроники или разкази, нямащи абсолютно нищо общо със скритото учение, към текстовете, предназначени и разбираеми само за съответно подготвени ученици, при все че оголеният буквален смисъл често има значение, противоположно на онова, което посветените са извличали от същия текст.

3.5.72 Освен това ученията, чиито словесен изразител ставам тук, са били, макар и в забулена форма, записвани в крайно редки случаи, а и тогава винаги само откъслечно.

3.5.74 До неотдавна малцината, които живеят тези учения и поради това могат и да "учат" на тях, са спазвали строго прадревните норми, забраняващи при всички обстоятелства откритото разгласяване дори на тези немногобройни указания, които аз сега съм задължен да дам.

3.5.75 Едва едно смекчаване на суровото тълкуваме на тези норми направи възможно откритото излагане на тия учения в настоящия им вид, след като възвишените Кормчии на духовната йерархия, чието най-ниско стъпало представляват нейните малобройни членове на нашата планета, признаха това смекчено тълкуване като допринасящо за благото на епохата.

3.5.76 Който иска да схване моите поучения, давани сега открито, ще трябва да се откаже от мнението, че тук ставало въпрос за нов вариант на една или друга религия или пък за печелене на последователи за някоя източна философска система.

3.5.77 Който се стреми да намеря в човешката история следи от Познанието, на което аз служа, ще съумее непременно да ги намери.

3.5.78 В най-чистата си форма това Познание е било живо у хората през ранния период на античните мистерийни култове.

3.5.79 Но за упражненото ухо, гласовете на всички столетия говорят на ясен език и не се искат много усилия, за да се види, че източникът на настоящото свидетелство за това Познание е упражнявал чак до наши дни най-широко въздействие на земята, като извор на вдъхновение за всяко обединение между хората, чиято най-висока цел е било, или и днес още е, постигането на висше човешко достойнство. –

3.5.80 Много има да се каже тук, но засега то не може да бъде изречено, защото засяга неща, които трябва да бъдат намерени от самите тези, до които се отнася премълчаното.

3.5.81 А който иска да пожъне плодовете, растящи в градината на излаганите тук учения, трябва да превърне целия си живот в едно непрекъснато "упражнение"!

3.5.82 Новият живот, който той иска да открие, се съдържа вече в неговото всекидневие, – само че той не може още да разпознае какво ново за него му носи то.–

3.5.83 Той няма нужда от "езотерични учители", възлагащи му зловредни "упражнения", понеже всекидневният му живот е сам най-действеното, истински духовно "упражнение", което вечната Прасветлина му възлага всеки ден отново и отново за разрешаване.–

3.5.84 Във всекидневния живот, – в най-проста форма и без всякакви мистериозни жестове, – той ще намери с течение на времето постижимото за него съвършенство тук на земята, – а не в "езотерични школи" и предвзети кръжоци на мними посветени, чието безочие ги кара да играят ролята на духовни "учители" и за които може само затова да бъде измолено опрощение, защото те не знаят какво правят...

3.5.85 Духовното съвършенство иска целия човек!

3.5.88 Които презират тялото и въпреки това се надяват да стигнат в царството на субстанциалния вечен Дух, намират вместо него само едно ново царство на илюзиите!

3.5.92 Само в това най-вътрешно "Аз" ние намираме всеобгръщащия вечен, субстанциален Дух!

3.5.94 Не чрез разум и книжна ученост" се постига най-висшето благо, достъпно за човеците!

3.5.95 Духовното съвършенство е плод на живота, а не извод на изострената като бръснач мисъл!

3.5.96 Има наистина неща, които могат да се постигнат само с разума.

3.5.98 След това обаче мъдрецът се извисява над знанието, докато се научи да мисли, както децата мислят! –

3.5.100 В такова единство някога, когато си бил дете, си схващал първите си мисли и само в същото единство могат да се мислят и крайните и най-висши мисли.

3.5.102 Тогава ти не напразно ще си изживял земния си живот и не на пусто ще си изстрадал неговите мъки!

3.5.103 Сигурно стъпил в своя "отсамен" свят, ти с упование ще можеш да изчакаш "отвъдния", – още днес изпълнен с вяра в своя вечен Живот в божествената Светлина!

***

# том_04 КНИГА ЗА ЧОВЕКА

4.1.0 # Защо нося това име

4.2.0 # Въведение

4.3.0 # Мистерията "Мъж и Жена"

4.4.0 # Пътят на жената

4.5.0 # Пътят на мъжа

4.6.0 # Бракът

--- 4.6.17 //Възмездието

4.7.0 # Детето

4.8.0 # Новото човечество

//Политика,управление, царственост, демокрация, комунизъм...

4.9.0 # Заключение

4.10.0 # Последно напътствие

4.1.0 # ЗАЩО НОСЯ ТОВА ИМЕ

4.1.1 Произхождам от съвсем чуждо на книжовността семейство. Земеделци, лесничеи и селски занаятчии са моите предци по кръв. Никога не съм чувал за някого, чието занятие да е било свързано с четенето на книги.

4.1.2 За баща си мога наистина да кажа, че четеше с голямо удоволствие, макар и да намираше време за това едва в края на един ден, изпълнен с тежък физически труд.

4.1.4 Аз също бях на повече от двадесет години и все още не бях чел нито едно произведение, неминало през църковната цензура, с изключение на учебниците и на някои трудове по анатомия, перспектива, техника на живописта и други подобни. Пак тогава, следвайки най-педантично църковните предписания, поисках специално разрешение от Архиепископството в Мюнхен, за да мога едва след това с чиста съвест да узная за немската литература нещо повече от съдържащото се в училищната христоматия. –

4.1.5 Налага се да спомена всичко това, за да обясня какво изпитах по-късно, когато – по силата на вменения ми от моя духовен учител дълг и воден от вътрешния си подтик – най-после се осмелих да направя опит да публикувам онова, което имах да дам на хората. – Това съвсем не беше лесно за мен! Трябваше да преодолея значителни вътрешни задръжки, преди да се почувствам най-после готов да поема върху себе си отговорността, носена според мен от всеки, който чрез книгопечатането предлага на съвременниците си едно съставено от него изречение.

4.1.8 От друга страна, върху мен оказа въздействие и обстоятелството, че през цялата ми младост за мен беше важно единствено съдържанието на дадена книга, а на името на автора и почти не обръщах внимание. Ето защо съвсем не отдавах особено значение на себе си като автор и доколкото това бе възможно, стремях се с всички средства да избегна насочеността на интереса лично към мен – извън рамките на моите книги. И до днес се стремя все така да отклонявам подобен интерес. –

4.1.9 На първите си съобщения, обединени днес в КНИГА ЗА ЦАРСТВЕНОТО ИЗКУСТВО, но появили се навремето като малки есета, отбелязах само началните букви В. Y. R . докато в КНИГА ЗА ЖИВИЯ БОГ, излязла в първата си редакция преди девет години, по съвета на книгоиздателя се реших да се подпиша не с инициалите, а с цялото си име – въпреки ориенталското му звучене. –

4.1.10 Знаех много добре, че това ще ми създаде немалко затруднения и че тъкмо от хората, които на първо място трябваше да станат читатели на книгите ми, можех да очаквам най-голямо недоверие, породено от азиатски звучащото име, тъй като то можеше да бъде изтълкувано само като измислен "псевдоним". Виждах също опасността това да събуди до такава степен любопитството, че едва ли бих успял да избегна въпроси относно "значението" на моя предполагаем "псевдоним".

4.1.12 С радост мога да потвърдя, че това доверие бе оправдано от повечето читатели на моите книги.

4.1.13 Но наред с това чувам понякога и за хора, които с донякъде разбираемо предубеждение се смущават от "екзотичното" ми име и смятат, че то им дава достатъчно основание да се откажат от четенето на книгите ми, без да са се запознали със съдържанието на нито една тяхна страница.

4.1.14 Други пък настояват много за един немски и ясен "превод" на името ми.

4.1.17 Нека кажа веднъж завинаги, че тук не става въпрос за три думи, чиито "смисъл" би могъл да разкрие някаква тайна, макар трите срички да са взети от корените на един древен език, и че те образуват моето, присъщо ми като духовен човек име, само затова, защото техните звукови стойности отговарят на моята характерна същност така, както определена група ноти – на даден акорд.

4.1.18 За мен самия всичко това е тъй кристално ясно и очевидно, тъй просто и разбиращо се от само себе си, че според мен всяко дете би трябвало да разбере за какво става дума в случая...

4.1.21 В заключение трябва обаче да кажа, че начинът, по който сам аз бях свикнал да чета на младини, интересувайки се твърде малко от автора, но затова пък толкова повече от съдържанието, съвсем не ми изглежда тъй лош.

4.1.22 На моите книги мога само да пожелая от сърце такива читатели!

4.1.23 В крайна сметка именно съдържанието на една книга и въздействието на това съдържание върху душата на читателя е най-сигурната основа за преценка на самия автор. –

1927 г.

4.2.0 # ВЪВЕДЕНИЕ

4.2.1 "От човека трябва да тръгнеш, за да стигнеш до "Бога", иначе "Бог" ще остане за теб навеки – чужд! –

4.2.2 Така писах някога в "Книга за царственото изкуство".

4.2.3 Не намирам по-подходящи думи, за да започна днес тази "Книга за Човека"....

4.2.5 А такова взаимно изясняване може само. да задълбочи въздействието на думите върху душата.

4.2.6 Затова нека и тази "Книга за Човека" попадне в ръцете на онези, които познават вече другите две книги!

4.2.7 Нека стигне до сърцата, които се нуждаят от нея: до ушите, които са готови да приемат нейното съдържание!

4.2.8 Макар че зная колко недоразумения могат за съжаление да предизвикат тези думи, принуден съм все пак да заявя изрично, че и тази книга беше написана в изпълнение на поето задължение, в пълно съгласие със "Старшите" на духовната Общност, към която принадлежа и на която дължа всичко, което мога да дам.

4.2.9 Излаганото тук учение е хилядолетно наследство от онези, на които, още от самото появяване на това земно човечество, е поверен за постоянно пазене свещеният огън, чиято светлина идва от най-вътрешната "Прасветлина".

4.2.10 Ние само предаваме по-нататък онова, което самите сме получили, за да може то чрез нас да стигне до живеещите с нас и след нас.

4.2.11 Ние нямаме никаква претенция да бъдем автори на това учение.

4.2.12 Всъщност става дума не толкова за "учение", колкото за предаване на практически опит в живия свят на вечния субстанциален Дух, от който води началото си всяка човешка душа на тази планета...

4.2.15 Но който иска да открие Човека и така да се научи да познава себе си, трябва да отиде в родината на Човека, – трябва да насочи търсенето си по онези пътища, по които може да се изкачи до високите сфери, откъдето произхожда вечният организъм на истинския Човек, – сфери, оставащи завинаги недостъпни за земните сетива и познаваеми за земния разум само в проявленията на духовно сътворени импулси.

4.2.16 Докато разглеждаме човека единствено като явление на тази земя, ние имаме пред себе си само едно дисхармонично устроено животно, – дисхармонично, защото се стреми да се изяви не само като животно, а получава очевидно подбуди за изява и от други сили, които не спадат към силите на животното, – дисхармонично, защото тези чужди на животинската природа сили просто му пречат да изживее живота си в животинско доволство, неугнетено от бремето на греха. –

4.2.17 Необходимо е поради това преди всичко да се осъзнае и да се превъзмогне заблудата, че Човекът е само онова явление, което на тази земя означаваме с името "човек". –

4.2.19 И наистина: думите "образ и подобие Божие" биха били най-голяма глупост, ако изреклият ги за първи път е мислил само за "човека" на земята! –

4.2.20 Такива думи е могъл да каже само един глупец, – или пък – един истински мъдрец, комуто се е разкрило познанието за всеобхватната същност на Човека.-- –

4.2.22 Вярвам, че вече няма да осмиваш думите на мъдреца, щом осъзнаеш в себе си това, което имам да ти кажа.

4.2.28 Блажен ще си, ако след прочитането на тези текстове, които сега ти давам, стигнеш до собствено, вътрешно прозрение, че и ти си Човек от вечната родина на Човека, а не само онова висше животно, с което се чувстваш тъй тясно свързан, та досега едва ли си си давал сметка колко чуждо и противодействащо ти е то!- - –

4.2.29 Блажен ще си, ако се възправиш с пълна сила и се устремиш занапред към най-висшето в теб, – защото прекалено дълго вече си се ровил в своите тинести низини, – прекалено често си протягал ръце към несигурни, мочурливи бездни, без да можеш да намериш там онова, което си си въобразявал, че вече напипваш! –

4.2.30 Искам да те видя изпълнен с вяра в себе си!

4.2.31 Ти няма да можеш вече да се презираш, щом – макар и само като догадка – почувстваш, че в тебе няма нищо достойно за презрение освен онова, което ти самият правиш такова чрез погрешно тълкуване!-- –

4.2.32 От този ден нататък ти няма вече да се принизяваш до низкото! –

4.2.33 От този ден нататък ти няма вече да се стремиш към долното в теб! –

4.2.34 Нагоре ще се устремиш ти, нагоре и надалеч от лепкавата глина на утъпканите делнични пътища!

4.2.35 Със свободна крачка ще изкачиш скалистата пътека, която те води в теб към твоите покрити с вечен сняг върхове!

4.2.36 Там ти ще срещнеш тогава себе си, като "Човек" в родината на. Човека.-- –

4.3.0 # МИСТЕРИЯТА "МЪЖ И ЖЕНА"

4.3.1 Във вечната Праоснова: във вечно оплождащия се и зачеващ себе си – и в себе ги всичко съществуващо – Дух, – дълбоко скрита в извора на всяко битие и всяка проява, – почива мистерията: „Мъж и Жена"...

4.3.2 Прехвърляйки мостове за земното познание, хората говорят за „чистия Дух“ като за „абсолютно Битие", макар че такова вечно неподвижно, „абсолютно Битие“, непроменимо и затворено в себе си, никога не е имало, няма и не би могло да има.

4.3.3 Който отъждествява такова неуместно понятие с Действителността, прекалено много се доверява на мисълта си и е още твърде далеч от осъзнаване на факта, че логическите умозаключения не могат да проникнат отвъд границата на онези представи, които остават зависими от законите, управляващи мисленето.

4.3.4 Реалността на чистия Дух обаче е сама на себе си "закон" и остава недосегаема от всякакви мисловни изводи!- –

4.3.10 Безкрайно също така е и "проявлението" на Човека на Вечността в неговото проявено творчество и всяко отделно, изхождащо от него явление, зачева и ражда по-нататък следващата, по-нискостояща форма на проявяване.

4.3.11 Има такива стъпала на "Човека" в духовния Космос, а дори и в Космоса на физическите проявени светове, които биха се сторили на проявения човек от тази земя – ако можеше да ги възприеме – по-високостоящи и от Бога....

4.3.12 Едно от най-нисшите стъпала на проявлението на "Човека" е самият земен човек.

4.3.13 В него първородният Човек на чистия Дух се е свързал с едно от най-несвободните същества, сътворени като явление от него, – с животното.

4.3.14 Тук, в земното животно, Човекът на Духа е загубил своето самосъзнание и се изживява сега само в трептенията на земно-клетъчните процеси със съзнанието на по-изтънченото животно, – съзнание, получаващо чрез няколко слаби лъча от истинския Човек в Духа онова просветляване, което издига земно-човешкото самоусещане над съзнанието на другите земни животни.

4.3.16 Както работникът не се спуска никога в дълбините на кладенеца, без да е вързал на сигурно място въжето, което ще трябва отново да го изведе на бял свят, така и Човекът на Духа не се е спуснал надолу в своето все понататъшно творение, без да е непрестанно осигурен чрез сребърната нишка от светли сили, произхождащи от първозачатието му в чистия Дух.

4.3.17 Само чрез тези сили, които го следват от най-висшите сфери и стигат дори тук на земята до него, земният човек има възможността да се съедини в себе си със своя Бог и в него да се изтръгне от мрака и нощта, издигайки се до Светлината и Сияйността.–

4.3.18 Съзнавайки своята висша осигуреност, сега, след като неговият Бог се е "родил" в него, той може да се спусне без всякаква опасност и в най-дълбоките пропасти, в които би го захвърлил земният му жребий...

4.3.19 Но повечето земни хора живеят все още в човека животно на земята без Бог, макар и да се кланят на някакъв измислен, външен Бог.

4.3.20 Те още търсят своите древни предци само на тази планета и съвсем не знаят, че цялата Вселена е от Човека, не знаят, че "първобитните хора", чиито следи продължават, да се откриват на земята, са само техни земни, майчини| предци, докато бащините им предци – оплождащото начало – могат да бъдат намерени само в сферите на Духа.

4.3.21 Освобождаването на духовния Човек от веригите, в които той сам се е оковал като земен човек, може обаче да настъпи едва когато той най-после отново осъзнае, че е само една от хилядите форми на проявление на "Човека", и се откаже от илюзията, че единствено той – такъв, какъвто е тук на тази малка планета – бил истинският "човек", – единствената форма на изява на човека. –

4.3.22 Словата на свещените книги от древността са гибелни за вярващите в тях, докато земният човек свързва всичко казано за Човека в тези свидетелства на мъдреците, само със себе си– само с формата в която се проявява човекът на тази земя.–

4.3.25 Земният човек може да постигне спасение само ако и Жената в неговия Бог заговори отново на съзнанието му...

4.3.26 "Вечно женственото ни възвисява"...

4.3.28 Дисхармония възниква неизбежно навсякъде където "мъжкото" и "женското" в Космоса не действат заедно.

4.3.29 Наречи спокойно "мъжкото и женското и с други имена!

4.3.30 Те винаги са двата противоположни полюса, които в своето единение сътворяват Живота!

4.3.31 Положително и отрицателно, активно и пасивно, оплождащо и раждащо, даващо и получаващо, изхвърлящо и поглъщащо, задвижващо и задвижвано...

4.3.32 И всичко това е свързано във вечен кръговрат, така както жената на земята става – майка на мъжа, а мъжът – баща на жената. –

4.3.33 И няма нито едно създание, нито едно същество и в духовния, и във физически сетивния космос: – няма и нищо на пръв поглед "чисто мъжествено" или "чисто женствено", в което да не се намират едновременно "Мъжът и Жената", взаимнопроникнати наистина по хиляди различни начини.

4.3.35 Каквито и имена да дава човекът изследовател на откритите от него потенции в най малката частица на "материята": – всъщност винаги става дума за форми на изначалните сили "Мъж и Жена".–

4.3.36 Но истинска надежда да намериш и своя "жив* Бог в себе си ще имаш едва тогава когато започнеш да го търсиш такъв, какъвто той единствено е: – като "Мъж и Жена", и само ако по такъв начин го "търсиш",ще може да се образува в теб от Мъжкото и Женското начало като онзи изграден изцяло от светлина "кристал", който ще обедини тогава двата полюса на твоето собствено битие в своята биполярна същност. – //26

4.3.37 Висша помощ от твоята духовна родина ще ти бъде оказана, ако се стремиш по този начин да търсиш...

4.3.38 На тази земя живее един невидим Човек, живее сега, както е живял винаги, – Човек от бащиното Праоплождане – от майчиното Раждане в чистия Дух, – един чист духовен Човек най-висшето Битие във вечно бликащия извор на божествено-духовния живот.

4.3.41 Съзнавайки тежката неволя на човека в животинската форма на изява, те се стремят да го спасят, стига той наистина да иска да бъде спасен.

4.3.42 Те самите обаче действат под духовното водачество на онзи невидим прасътворен Човек, който направлява всичко духовно на тази планета.

4.3.43 Този невидим духовен кръг от помагачи, стоящ под най-висше духовно-човешко водачество, винаги е намирал все нови и нови земни хора, които да направи оръдия на своята пламенна воля за помощ, – действащи "Майстори" на най-възвишено земно-духовно познание: – сътрудници в неговото помагаща дело, защото те са се обрекли да помагат още преди въплътяването си в земно тяло.

4.3.45 Че мнозина от земните човеци търсят, а малцина намират, се дължи на това, че почти всички търсещи са насочили погрешно усилията си и така затъват във все по-дълбок мрак...

4.3.46 Всяка сила действа в онова направление, в което е била първоначално насочена.

4.3.48 Също тъй и никой помагач от духовните сфери, както и никой "Майстор" на духовното познание, живеещ на земята във видимо тяло, за да послужи като "мост" на истинския "Човек" на Вечността, не може да стигне до живеца на съзнанието в земния човек по друг начин освен отвътре, където единствено се намира истински Човешкото.

4.3.50 Ето защо всяко търсене, за да може да доведе до намиране, трябва да бъде насочено навътре!

4.3.51 Не в тибетските обители, не по светите места на индусите, не в тайните кръжоци на мнимо "посветените" може да се постигне "великото просветление", "нирваната", а единствено само в най-дълбоко уединение в самите нас, – в истинския "Човек", в собственото ни сърце...

4.3.52 Нито един от премалцината тук на земята, станали "Майстори" на духовното познание, за да окажат помощ на ближните си, не би могъл да те достигне, дори и да стои непосредствено до тебе, ако съзнанието ти не се пробуди там, където единствено можеш да осъзнаеш своята човешка същност.

4.3.53 А сега искам да ти говоря по-нататък като на човек, който е приел с готовност казаното му дотук от мен.

4.3.54 Нали се стремиш да постигнеш в себе си, чрез скритата в теб истински човешка същност, "Човека" във висшата форма на проявление? –

4.3.55 Нали искаш, стъпало по стъпало да се издигнеш и върнеш към своето собствено начало в чистия Дух? –

4.3.56 Нали искаш не само да слушаш думите ми, както се слуша вълшебна приказка, а си решен честно и с всички сили да действаш в съответствие с тях?- –

4.3.57 Чуй тогава какво но-нататък имам да ти кажа:

4.3.58 Създаденият от Духа "Човек", – заченат и роден от "Мъжа и Жената" в Духа, – е "Мъж и Жена", както вече чу.

4.3.61 Търсиш ли Светлината, знай, че твоят път е закрилян от Учителите на Вечния ден, пред който трябва да отстъпи всичко мрачно в теб.

4.3.62 Но ти трябва да знаещ още кои всъщност са тези Учители и къде можеш да стигнеш до тях, защото не навън и не отвън е достъпно за теб онова, което живее в тях, за да ти помогне.–

4.3.63 Не тяхната външна изява в света на земната сетивност може да ти предложи помощта, от която се нуждаещ!

4.3.64 Не ги търси в нощта на незнанието, където изтънченото животно, служещо тук като носител на "Човека", е отдадено на своите заблуди и смесва илюзиите с Действителността, отчаяно и измъчвано от съмнения!

4.3.65 Досега ти винаги си търсил тук и не си. намирал...

4.3.66 Занапред ще трябва да търсиш на друго, непознато още за тебе място...

4.3.67 Докато живееш тук на земята, ти никога няма да постигнеш истинска яснота по отношение на себе си, преди да намериш в теб самия "Човека" на правечното сътворение.–

4.3.69 Напразно ще търсиш окончателна яснота в "свещените книги", защото тези книги са били написани някога единствено за хора, които отдавна са били постигнали окончателна яснота, за да им бъдат само придружители в техните по-нататъшни житейски пътища.

4.3.70 В тези книги Учителят се обръща към ученик, който е свързан вече най-вътрешно с него и на когото той може да се разкрие чрез добре познати, изпълнени със символично значение слова.

4.3.71 Но когато един ден ти намериш вътре в себе си – в своята вечно-човешка същност – онова, което днес все още търсиш, тогава и много текстове от древността ще ти проговорят на разбираем, ясен език и едва тогава "свещените книги" ще бъдат от истинска полза за тебе. –

4.3.72 Сега обаче ти трябва да търсиш на първо време само в себе си!

4.3.74 "Мъж и Жена" трябва да търсиш във всичко онова, което е в теб и над теб! –!

4.3.75 Мъж ли си или жена, – винаги знай, те ти от веки веков си определил сам своята поляризация и че тази поляризирана определеност не ще може никога да бъде изменена, – и тя винаги ще изисква в себе си своя противоположен полюс. –

4.3.76 Духовно мъжкото не бива да се стреми да потисне духовно женското у теб, също както и духовно женското не бива да отрича духовно мъжкото у теб!

4.3.77 Само така ще бъдеш някога и в Духа отново свързан със своя изначален, противоположен полюс в същото духовно единение, което ви е съчетавало като единство, преди да се е наложило да бъдете разделени поради "падението" от висшата Светлина...

4.3.80 Не всеки земен човек стига още по време на този свързан с животното живот до осъзнаване в света на чистия, субстанциален Дух.

4.3.81 Твърде малко са онези, които се пробуждат съзнателно в духовната сфера на земята още през земното си съществуване.

4.3.82 Всички обаче могат още тук, през своите земни дни, да намерят в себе си своя вечен живот!

4.3.83 Всички ще трябва някога да се научат да намират в себе си този вечен живот дори и ако още не са го намерили, когато се разделят с външния земен свят.––

4.3.84 Не можеш да се осъзнаеш някога в чистия Дух, без преди това да си заживял в себе си в своя вечен живот!

4.3.85 Само в своя вечен живот можеш да изживееш сам себе си като Човек на Вечността! –

4.3.86 Така че и за теб са в сила свещените слова на възвишения Учител:

4.3.88 Но не онова в тебе, което принадлежи единствено на земята, може някога да постигне посоченото тук "съвършенство".–

4.3.90 Преди да си постигнал онова, което е по твоите възможности да постигнеш в това отношение, не трябва да минава нито един ден, който да не е станал свидетел поне на твоята устременост към тази цел!

4.4.0 # Пътят на жената

4.4.1 „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец!"

4.4.2 Но не онова в тебе, което принадлежи единствено на земята, може някога да постигне посоченото тук "съвършенство".–

4.4.4 Преди да си постигнал онова, което е по твоите възможности да постигнеш в това отношение, не трябва да минава нито един ден, който да не е станал свидетел поне на твоята устременост към тази цел!

4.4.5 В онази най-висша сфера на духовния проявен свят, където духовното човечество за първи път се самосъздава като явление – но тук все още като духовно явление, – "Мъжът" и "Жената" остават тясно свързани в изначалното единство на биполярното изживяване на своето "Аз".

4.4.6 С всяко по-нататъшно сътворяване обаче духовните светове, в които този първи духовен проявен Човек продължава да се самосъздава, стават, така да се каже, "по-плътни" и по-бедни на изначална "Светлина", – но все още това най-тясно единение на "Мъжа и Жената" се запазва като единно биполярно явление.

4.4.8 Тук обаче става така, че женският полюс в него бива обзет от едно ново чувство: – от страх.

4.4.9 Страх пред чудовищните сили, на които единният биполярен духовен Човек е бил дотогава все още господар, но сега ги вижда в нов вид дейност, – толкова чужда на самия него, че тук той загубва вече смелостта си на повелител, а с това и своята власт на тях...

4.4.10 Но зад дейността на тези сили, вече вдъхващи у него страх, той съзира – един нов свят, с живи същества, всичките сътворени от неговата собствена сила в най-висшето му духовно проявление: съзира света на физически сетивната форма на възприятие, – на физически изживяващото се явление.

4.4.11 Страхът пред изплъзналите се вече от неговото господство сили и привличащата сила на формите на физическия свят довеждат в края на краищата дотам, че женският полюс на духовния проявен Човек разрушава чрез волеви акт стената, която дотогава го е отделяла още от физически сетивния Космос.

4.4.12 Съзнанието за новооткритата възможност да преживее себе си по един непознат дотогава начин го завладява непреодолимо и разтърсен от вътрешно въжделение, той се откъсва от своята дотогавашна форма на проявление: – свързва се със земното животно, – както мълнията се откъсва от облаците, за да се свърже със земята. –

4.4.13 Безброй са "земите" в космическото пространство, където духовният Човек е принуден по този начин да се изживява в животинско тяло: – във физическото тяло на животното, чиито останки на тази планета са се запазили от ония времена, когато то още не е носило в себе си духовния Човек, въпреки че днес бива наричано "прародител на човека".–

4.4.14 С откъсването от духовния свят на явленията и след новото свързване с животинското тяло "падението" от висшата Светлина е окончателно завършено.

4.4.16 Именно женското начало на духовния проявен Човек, обзето от копнеж към битие в животинската форма, предизвиква най-напред това "падение", – но в духовните сфери не може да съществува нищо, в което действа само единият от двата полюса "мъж" – "жена", така че мъжкият полюс е принуден веднага да последва женския в "падението".

4.4.17 Животинската форма, намерена от женския полюс незабавно след неговото "падение", – "сътворена" вече от духовни Човеци на изначалното зачатие, – принуждава мъжкия полюс също да пожелае тази форма за себе си.

4.4.18 "Синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени".

4.4.19 (Дъщерите "Божии" са станали тук вече "дъщери човешки"! – Синовете Божии ги следват!----)

4.4.20 Така приблизително може да се опише по земному вечно подновяващият се процес, който накрая обвързва Човека на духовния свят на явленията с формите на познаваемия чрез физическите сетива свят.

4.4.21 Всъщност става не нещо друго, а една предизвикана първоначално от волята на женския полюс смяна на формата на възприятие, която веднага разединява свързаните дотогава полюси и те се разпадат на един самостоятелно съществуващ женски и на един също така самостоятелно съществуващ мъжки полюс, – в съответствие с половото разделение на земния човек животно, който може да съществува само в такава разделеност.

4.4.22 Според преданието за изгонването от рая "Ева" е съблазнена от "змията" и след това на свой ред съблазнява "Адам". Макар и да познаваме тази легенда съвсем не в нейния първоначален вид, тя все още достатъчно ясно показва, че тук един мъдрец е искал да предаде на поколенията, доколкото те биха могли да разберат неговия образен език, своето знание за този вечно подновяващ се процес, забулвайки го в символите на един разказ за станали във времето събития.

4.4.23 Който съумее да разчете словата на този мъдрец, той ще намери тук посочени веднага и по-нататъшните последици за "мъжа" и "жената" в тяхното земно разделение: в думите, с които според разказа на същия мъдрец "Господ" се обръща към "Адам" и към "Ева", думи, разграничаващи по многозначителен начин степента на вината и на последиците от нея.

4.4.25 Мъжкият полюс обаче в никакъв случай не е без вина, – той съвсем не е само "жертва" на своята свързаност с женското начало!

4.4.27 Става така, че двата полюса си разменят ролите: – една духовна перверзия, при която женският полюс става активната, а мъжкият – пасивната страна, а това прави непредотвратимо "падението" във физически сетивния свят.

4.4.28 Решаващ като "първороден грях" обаче е единствено позитивният волеви, акт на женския полюс. –

4.4.31 На него се отреждат единствено тежкият труд и мъките, от които съществуването във физическото тяло е неделимо.

4.4.32 Затова "Господ" се обръща по-нататък в легендата към "жената" у човека с думите:

4.4.33 И към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе.--*

4.4.34 Колко често се е злоупотребявало с тези думи, тълкувани като пълномощно за потискане на женската индивидуалност въз основа на уж признатото тук безусловно господство на мъжа в брака!

4.4.35 Но никакъв присмех и никакъв сарказъм не могат да засегнат великата истина, която онзи мъдрец чувствал достатъчно подчертана единствено чрез тези заповедни думи на "Господа" към мъжа и жената. –

4.4.36 Тук наистина се крие нещо различно от онова, което са си въобразявали, че намират, хората, стремящи се да тълкуват това само леко прибулено откровение като добре дошло за тях потвърждение свише на правото на мъжа да даде свободно воля на своята жажда за власт над жената.

4.4.37 Тук е посочен пътят към бъдещото ново единство на двата физически разделени полюса в царството на Духа, което може да се осъществи само след прекратяване на духовната перверзия на полюсите, станала някога предпоставка за "падението"!

4.4.38 Тук е изтъкнат духовният закон, който може да си послужи само с мъжа на тази земя, доколкото има нужда от човешки антени, за да стане "благовестието" на Човека на вечността отново достъпно за блуждаещия в "мрака" земен човек и за да насочи то към него силите, от които той се нуждае за своето възвръщане към "Светлината"!- –

4.4.39 Мъжът и жената в този земен свят на явленията продължават да носят в себе си последните следи от някогашното единство на полюсите.

4.4.41 Всеки стремеж към душевно единение между мъжа и жената на тази земя се корени само в това, което е запазило спомена в мъжа за жената и в жената – за мъжа. –

4.4.42 Дори нечуваната сила на присъщото на животинската плът сексуално привличане между определени индивиди от двата пола не би могла да се изяви в земния човек, ако съществуващите в случая душевни задръжки не бяха сведени до минимум от един спомен на душата, – от едно все още проблясващо догаждане за някогашното единство на полюсите. –

4.4.43 Никакво душевно разбирателство между мъжа и жената не би било възможно във физическо тяло без онова, което още продължава да действа в жената като остатък от нейното някогашно единство с мъжа, – и без онези отражения, които са запазени още у мъжа от свързания някога с него женски полюс. -–

4.4.44 Не всички "Човеци" от духовните проявени светове са претърпели "падението": – своето раздвояване. //43

4.4.45 От нераздвоените, живеещи в духовната сфера на земята, – от тези непаднали Човеци, постоянно се излъчва пламенна, подтиквана от Любовта воля за спасение, която има една-едничка цел: – да поведе падналите във физически сетивния свят на явленията братя обратно към тяхното изначално духовно състояние.

4.4.46 Именно тези нераздвоени Човеци и само те създават на земята – от поелите това задължение още преди своето раждане – онези "пробудени", които биват наричани "Майстори" на космичното познание.

4.4.47 Тези непаднали Учители си избират безпогрешно сред земното човечество онези мъже, в които разпознават духовния Човек, поел някога задължението да им служи: – онези мъже, които могат да станат сега техни "синове" и "братя", – и те ги усъвършенстват като "Светещи" на Вечността.

4.4.48 Тези невидими, биполярни Човеци в духовно проявена форма живеят – както, вече посочих – тук, в духовната сфера на тази Земя, под висшето, изпълнено с любов водачество на един от прасътворените духовни "Човеци" – една от онези най-възвишена индивидуалности, които остават вечно в чистия Дух, без волята им да се насочва някога към по-натататъшно самоосъществяване, пък макар и само в духовно проявените светове.–

4.4.51 "Жената", като разделен, пасивен женски полюс на духовния проявен човек, носи сега в своето земно съществуване последиците на своя волеви импулс към въплъщаване във физическия свят, който довежда по необходимост до разделяне на полюсите "Мъж" и "Жена".

4.4.52 И въплътеният в земно тяло женски полюс на духовния Човек също може да бъде "издигнат" по време на земния живот в духовната сфера на Земята, – но само по съответстващия на неговата природа пасивен начин, без да може да се осъзнае в тази сфера, обаче това по никой начин не изключва възприемането на духовни влияния, породени от въздействието на мъжкия духовен полюс.

4.4.53 Мъжът на тази земя, – като въплъщение на мъжкия духовен полюс, – запазва, напротив. активната си духовна сила и в животинското тяло, макар че тя може да се освободи – било напълно, било отчасти – от своето латентно състояние само в изключително редки случаи, за които вече стана дума.

4.4.54 А това освобождаване е възможно само благодарение на освободителите помагачи, на нераздвоените в духовната земна сфера, която се преживява активно и дейно тогава в напълно или поне отчасти пробуденото съзнание на мъжки поляризирания дух. –

4.4.56 Не мога да повярвам, че не е знаел за този процес поетът, изрекъл някога думите:

4.4.57 "Вечно женственото ни възвисява"...

4.4.58 Вечно мъжественото обаче може наистина да издигне женски поляризирания дух до духовните сфери, но не може да му помогне да се осъзнае там по време на земното въплъщение.

4.4.59 Чрез волевия акт, устремен към света на физически сетивните явления, и чрез предизвиканото по този начин обръщане на своята духовно обусловена пасивна природа в най-чиста активност женският полюс на духовния Човек сам се е лишил от силата, която би могла да го освободи от пожелания от него начин на възприятие.

4.4.60 Парализираната от този акт на волята сила не може вече да бъде възстановена през земния живот.

4.4.61 Ала онези, които като Учители на духовна мъдрост градят "мостове" за нераздвоените Човеци в духовната сфера на Земята, искат да спасят от земно робство както мъжа, така и жената... //46

4.4.65 Посочените от мене пътища са открити, както за мъжа, така и за жената.

4.4.66 Но аз говоря освен това и за един друг път, който трябва да бъде извървян в отделни случаи от един мъж, но никога от една-жена.

4.4.67 Имам предвид активното, съзнателно встъпване в духовната сфера на нашата Земя още по време на живота в земно тяло, – като възможност, достъпна – макар и твърде рядко – само за мъжа.

4.4.68 На жената, – и то на всяка жена на тази Земя, която съзнателно или само догаждайки се следва пътища, подобни на посочваните от мен, един ден, след добре оползотворен земен живот, ще бъде дадена силата да се издигне до самоосъзнаване в духовния свят чрез някой от онези Учители, които са били "възвисени" от "вечно женственото" в духовната сфера на Земята още през техния земен живот и след смъртта на земното си тяло са останали близо до Земята, за да помагат оттам. //47

4.4.69 Възлизащият нагоре път на жената, който обаче не е отреден изключително само на нея, е поради това косвен път, но и той, както достъпният за премалцина пряк път на мъжа, извежда до бъдещо духовно единение на "Мъжа" и "Жената" и с това – до съзнателен живот в световете на духовните "явления", намиращи се на много по-високо стъпало от "отвъдния свят", в който всеки човешки дух попада дори без всякакво усилие веднага след смъртта на физическото си тяло, а именно – отвъд начина на възприемане на външните физически сетива.

4.4.70 Напразно би търсила обаче земната жена тук на земята един от Учителите на космична мъдрост, който да и даде още по време на земния живот достъп е света на Духа.

4.4.71 И онези свети жени, служили някога на Учителя, за когото разказват Евангелията, са намерили едва след завършване на земния си живот в негово лице помагача, който да им разкрие царството на Духа, след като и самият той е бил вече напуснал земното си тяло.

4.4.72 Преди това те не са го "познавали" и са го вземали за "градинар" на земни градини...

4.4.73 Сурови са наистина думите, с които този Учител на космична мъдрост се обръща дори към собствената си майка, когато казва:

4.4.74 "Какво имаш ти с Мене, жено?!"-- //Йоан, 2:4 Б. пр.

4.4.75 Но тези думи могат да бъдат казани от земното проявление на всеки обединен с Духа и се отнасят до всяка жена, търсеща тук на земята в земно въплъщение помощта, която един действащ в царството на субстанциалния Дух Учител може да и даде едва тогава, когато самият той е свалил земната си дреха.

4.4.76 "И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си!"–

4.4.77 Първичните земни нагони на женското въжделение са насочвали прекалено често женските души, търсещи своя Учител, по погрешни пътища, където измамна илюзия, предизвикана от драматично раздвоение на собствените им душевни сили, ги кара да си въобразяват, че са намерили своя "Учител", който в случая не е нищо друго освен продукт на необузданата им пластична фантазия...

4.4.78 Твърде често земната "жена" жадува всъщност за земния "мъж", докато благочестиво вярва, че се стреми към противоположния си полюс във вечния Дух, независимо дали го нарича "Кришна" или "Исус".

4.4.80 Едва след като земната жена отново се освободи от пожеланото някога земно тяло, – след един земен живот, насочен към бъдещо завръщане в Духа, вече в духовна форма, с обединени душевни сили, изпълнена от своя "жив" Бог, -едва тогава има тя право да очаква, че до нея може да се доближи един Учител в духовно тяло, който да и възстанови онова, което тя, като женски полюс на духовния Човек, е трябвало някога да остави там, където силата и е била парализирана поради обратно насочване на нейната устременост...

4.4.81 Тогава едва тя ще може да намери със сигурност и своя духовен противоположен полюс, с който е била някога свързана, и сега – свързана отново навеки с него – съставя вече "съвършения" духовен човек, – чувствайки осъзнато себе си в своето "Аз" и същевременно, в същото това "Аз", – и своя мъжки духовно-човешки противополюс.

4.4.82 Но същото важи и за мъжа, доколкото той поради своето "душевно родословно дърво" – поради душевните сили, обединили се у него още в дълбокото му минало, в| резултат на духовното му обричане като помагач на Светещите в Прасветлината – не носи още по рождение у себе си способността да бъде усъвършенстван като Учител на космична мъдрост или пък доколкото той не се пробуди на Земята поне до такава степен, че един от Учителите да може да го приеме като духовен "син" и да го посвети чрез приемственост във възможността да изживява Духа.

4.4.83 Но и роденият да стане Учител, както и приетият за духовен "син" могат да използуват истински предоставената им духовна възможност само ако винаги предано и без колебание изпълняват всичко, което им се възлага от техните духовни наставници. –

4.4.84 Йерархията на Духа не познава никакъв произвол!

4.4.85 "Мъжът" и "жената", докато живеят въплътени в земно-животинско тяло тук на земята, стоят винаги точно на онова -стъпало, което те са способни да заемат, и всеки земен човек възприема само това, за което сам се е направил духовно достъпен. –

4.4.86 Но като говоря тук за "Пътя на жената трябва да посоча на жената в земен образ и една особена разлика на нейния път, характерна и в този участък, който е еднакво достъпен и за мъжа, и за жената.

4.4.87 Стъпилият на този път мъж ще се приближи без съмнение по-бързо до целта, ако запази активна вътрешна настройка, винаги , "протягайки ръце" към целта, която нека да достигне.

4.4.88 На жената обаче препоръчвам вместо това едно поведение на изпълнен с упование копнеж, – нека тя остава насочена наистина към целта, но не "протягайки ръце", а оставяйки се пасивно да бъде водена към нея.

4.4.89 Този съвет произтича от прастара, изпитана мъдрост и неговото съблюдаване, – ако той бъде правилно разбран, – може да облекчи много постигането на целта както за мъжа, така и за жената... //51

4.4.90 "Пътят на жената", както и този на мъжа, е завръщане към прасъстоянието в света на духовните явления, преди Човекът да е потопил духовните си сетива във физическите сетива на "животното" и да се е направил по този начин неспособен да възприема Духа.

4.4.91 Обръщайки своята духовно отредена и пасивна същност в активна устременост, женският полюс сам е парализирал, сам е унищожил изначалната си сила. –

4.4.92 За да може тази сила да бъде някога отново придобита, жената трябва по своя собствена, свободна воля пак да се върне към изначално присъщия характер на стремежа си.

4.4.93 Както в жената, така и в мъжа на тази земя "живият" Бог иска да се роди още тук, – през този земен живот! –

4.4.95 Нека никой не се заблуждава и не мисли, че в книгите си съм искал да посоча само духовните възможности за развитие на особени избраници, – само пътя на "апостолите" и духовно "посветените" или пък само този на "Майсторите" на космичната мъдрост!

4.4.96 Това, което – само загатвайки отдалеч – посочвам и съм длъжен да посоча относно тези специални пътища, е винаги така охарактеризирано, че да не предизвиква никакви съмнения.

4.4.97 Достатъчно често подчертавам, че тези наистина много трудни пътища не са достъпни за повечето хора и се разкриват само пред онези мъже, които са родени за тях...

4.4.98 Наложи се тук да говоря за много неща, отнасящи се общо и за мъжа, и за жената, понеже нямаше друг начин да покажа до каква степен пътят на жената се различава от специфичния път, който се разкрива само пред мъжа, доколкото той е "Светещ" на Прасветлината или е призван да бъде посветен.

4.4.99 Макар и пътят на жената да не може да стигне тук на земята до онази най-голяма висота, на която може да се изкачи още по време на земния си живот мъжът, роден да стане "Майстор" на най-чиста мъдрост, пътят на жената води в края на краищата до същата цел: – до будно битие в света на духовните явления: – до раждане отново на духовния проявен Човек, който е там "Мъж" и "Жена" в най-блажено единство, вечно неделими в общото си биполярно преживяване на своето* "Аз". –

4.4.100 Всичко духовно, достъпно за мъжа, ще стане някога чрез мъжа достъпно и за жената.

4.4.101 Тогава мъжкият полюс на духовния човек ще увлече след себе си женския, също както преди това женският полюс бе увлякъл мъжкия в живота на физически сетивния начин на възприятие... //53

4.5.0 # ПЪТЯТ НА МЪЖА

4.5.2 В преобладаващото мнозинство от случаите пътят на мъжа не се различава съществено от пътя на жената въпреки всички духовни разлики между половете. Само начинът за извървяване на пътя от страна на мъжа може да бъде различен от този на жената. –

4.5.3 Доколкото един мъж вижда като "мъж" пред себе си такъв участък от пътя, който никога не може да бъде достъпен за въплътената на земята жена, то този участък е вече онази изключително възвишена пътека, проходима единствено за малцината, които се раждат, за да могат още през този земен живот да се проявят с пълно съзнание в сферите на Духа.

4.5.4 Това е онзи последен, най-стръмен участък от пътя на тези малцина, по който другите, – и мъже, и жени, – и без това не биха ги последвали дори и да имаха възможност да сторят това, докато още живеят на земята.

4.5.6 Нарочно казвам: "като духовна потенция", защото тук говоря за вечния Дух, – а не за интелекта или за силата на мисленето, които са плод само на земното развитие.

4.5.7 В Духа не съществува никакво различие между мъжкия и женския полюс по отношение на духовната им ценност.

4.5.8 Женската пасивност и мъжката активност съществуват поначало с една и съща мощ и сила в духовния Човек!

4.5.9 Малцината, които през земния си живот наистина са имали духовна "привилегия" пред земно-въплътения женски полюс на духовния Човек, са съзнавали по всяко време своя висш дълг да оказват особена помощ на "жената", тъй като поради изхождащия от нея импулс към физическо въплъщение тя се е озовала след "падението" в по-тежко положение от мъжа. –

4.5.10 Нито един от тях не е ценял жената по-малко от мъжа, нито пък е презирал жената човек.

4.5.11 Дори когато някой е искал със сурови слова ясно да разграничи земното си отношение към дадена земна жена от своята духовна същност, то всеки от притежаващите въпросната привилегия както пред мъжете, така и пред жените, е показвал, че за него жената – също и в земното и въплъщение – е наистина достойна за високо уважение...

4.5.13 Как би могъл един такъв човек, – макар че в своя земен, свързан с животното живот въплъщава само мъжкия животинско-човешки полюс, – как би могъл да цени той женския дух, чувстван от него в неговата духовна природа като свързан в едно и също Аз с неговия мъжки поляризиран дух, по-малко от духа на мъжа?! –

4.5.15 Мъж, у когото такава воля липсва, няма никога да постигне достъпната иначе за него цел...

4.5.16 Жената, доколкото си е възвърнала своята пасивна природа, е много по-склонна да признае с готовност и дори често с възхищение присъщата на мъжа активност.

4.5.17 А активната същност на мъжа, напротив, е в състояние твърде лесно да го направи "грандоман" и да го накара да вижда в жената не нещо просто "различно'', но със същата стойност, а нещо малоценно. //59

4.5.18 Тук се крие немалка опасност за доста мъже, искащи да тръгнат по "пътя на мъжа"!

4.5.19 Мнозина си мислят, че се намират на своя път, смятат се дори за доста "одухотворени" вече и си въобразяват, че са придобили правото да гледат със снизходително презрение към жената от своята мнима висота, а по този начин те всъщност се лишават от всяка възможност да стигнат в Духа.–

4.5.20 Но мъжът, който наистина е разбрал, че още при първите му стъпки по неговия духовен път именно духовно-женското е онова, което го възвисява, – което, за да го достигне, протича през най-високите степени на духовната йерархия – надолу до неговите земно-човешки духовни помагачи, – такъв мъж сигурно е предпазен от опасността да се смята като мъж по-ценен от жената...

4.5.21 Той ще даде на жената нейното и на мъжа – неговото, съзнавайки, че Човекът от световете на духовните явления може да се възроди в непреходно съвършенство само тогава, когато мъжкото и женското отново се обединят в едно духовно същество, преживявайки в него себе си и своя противоположен полюс в собственото си "Аз‘–

4.5.22 Фалос и йони в единение са били още в древна Индия символ на тази истина, докато само фалос, или линга като съответен телесен орган на мъжа, символизира силата, създаваща от родения за това мъж един Посветен или един "Майстор" на космична мъдрост...

4.5.23 Изгарянето на вдовицата в древна Индия, което първоначално е било само изпълнение на религиозната воля на овдовялата съпруга, може също да се обясни единствено като печален остатък в изопачена и изкълчена вече форма от предусещаната духовна истина, завещана от още по-стари времена.

4.5.24 Хората са пренесли в най-външното онова, което е следвало да се разбира чисто духовно, защото съдбата на всяка истина, достигнала тази земя, е да свети само за кратко време в своята чистота и да бъде разбрана само от малцина в своята непомътена яснота, – докато стане после "всеобщо достояние" в една изопачена, прекалено земна форма.

4.5.25 За да могат "жената" в "мъжа" и "мъжът" в "жената" наистина да "оздравеят", и двамата: – и мъжът, и жената – трябва да се стремят да намерят пътя към Духа в душевно разбирателство, с обединена воля, също както някога пак заедно са загубили възвишения свят на духовните явления.

4.5.26 Едва ли някой би се усъмнил, че душевното единение в тяхната устременост към Духа ще хвърли неизбежно светлина и върху проблемите на външния живот, които са потискали дотогава мъжа и жената и са изглеждали едва ли не неразрешими за тях.

4.5.28 По-сигурно, отколкото с всяко учение чрез жива реч или записано слово, всички искрено търсещи ще бъдат насочвани от онези светове на чистата Светлина, в които от всички живеещи на земята единствено "Майсторите" на космична мъдрост могат с пълно съзнание да встъпят още през своите земни дни. –

4.5.30 Раздвоеното и разделено дотогава ще остане така навеки свързано в нещо трето, – като възстановило своето единство духовна същество, състоящо се от "Мъж" и "Жена".- –

4.5.31 "Майсторите" на Любовта, "Майсторите" на Космичната мъдрост са родени в този земен свят, за да могат да помагат и да насочват, така че тази цел да се постигне някога от всеки мъж и от всяка жена след дните на този земен живот, – за да могат да поучат как да се оползотвори този живот, как да се избегнат околните пътища и разпиляването на силите.

4.5.32 Не това, което тези тъй малко на брой хора притежават като земно познание, ги прави годни да бъдат помагачи на своите ближни!

4.5.34 Не земната далновидност им дава възможност да прозрат събитията в духовния-свят!

4.5.35 Цялото тяхно "познание| е любещо проникване! –

4.5.36 Цялата тяхна "мъдрост" е сигурност, кореняща се в духовното Битие!- –

4.6.0 # БРАКЪТ

4.6.1 Едно е половото общуване между мъжа и жената на тази земя, а съвсем друго – бракът.-- –

4.6.3 Блажени са онези, които още в този земен живот намерят в брака своя собствен, вечен противоположен полюс, противоположния полюс, с който трябва по-късно да бъдат навеки свързани в Духа като едно единно същество, защото преди "раздвоението" са била някога свързани с него! – –

4.6.4 На мнозина такова "щастие" е може би отредено, без те да знаят това, но то си остава едно рядко "щастие", тъй като пътищата на раздвоените полюси съвсем не вървят тъй успоредно, че такава среща да е твърде често явление тук на тази земя.

4.6.5 В преобладаващия брой бракове се срещат полюси, които не водят началото си от едно и също единно същество.

4.6.6 Ако те обаче са се свързали помежду си за този земен живот по своя собствена воля, то двете части имат космичния дълг да гледат на своята връзка по такъв начин, като че някога, преди цяла вечност, са били вече свързани и отново ще се свържат навеки като единно духовно същество. – –

4.6.7 Тук, на тази земя, само напълно "пробудените" духовно могат със сигурност да знаят дали техният земен противополюс е същевременно и техният вечен, собствен противоположен полюс или не.

4.6.8 По тази земя на хаотична обърканост навсякъде дебне заблудата.

4.6.9 Някои, които след прочитане на думите ми биха решили, че са "се намерили отново", може все пак да се заблуждават, а други, които, подведени от земно обусловените различия в мисленето и усещанията си, се чувстват чужди един на друг, са може би наистина полюси на едно раздвоено духовно същество...

4.6.10 Кой, ако не е един от "пробудените" в Духа, ще се осмели да решава тук с лека ръка!?-- –

4.6.11 Затова висшият космичен дълг повелява във всички случаи на свободно избрано партньорство да се постъпва така, сякаш, двете страни са сигурни, че някога са водили един единствен духовен живот, че те ще намерят завинаги този духовен живот, съединени наново в Духа. –

4.6.12 Всяка връзка между мъжа и жената е осъдителна, ако не е налице съзнателното намерение да се постъпва по този начин.

4.6.13 "Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, – Мене сте го сторили" , – е казал някога Учителят, за когото възвестяват свещените книги. –

4.6.14 По същия начин може обаче да се каже: каквото направиш на своя мъжки или женски партньор тук, в брачната общност на този земен живот, направил си го на себе си, направил си го във всички случаи на своя собствен, духовен противополюс независимо дали наистина него си срещнал тук на земята или не! –

4.6.15 Ти сам оформяш духовно себе си в този общ брачен живот на земята и колкото по-съвършена форма успееш да си придадеш по възвишения начин, изискван от твоето вечно единно битие като биполярно духовно същество, толкова по-бързо ще замениш неспокойния раздвоен живот с единението, отново намерено навеки в твоя противоположен полюс, в когото ти ще преоткриеш себе си.- –

4.6.16 Всяко усилие, всяко търпение и всяко самообладание, което си си наложил в своя брак, остават твоя трайна придобивка, защото всичко спечелено от теб по този начин е спечелено за цялата Вечност.- –

4.6.17 В този земен живот всеки един може да се яви на мястото на другия.

4.6.18 Твоето поведение към ближните ти ще доведе неумолимо до своите последици и те ще съответстват на твоето деяние.

4.6.19 Ако някога си причинил на даден човек зло, с никаква хитрост и с никаква предпазливост няма да успееш да попречиш да те сполети същото зло, независимо дали ще ти го причини пострадалият от тебе човек или пък някой друг, явил се на негово място, – независимо дали злото ще те постигне под същата форма, или ще се върне при тебе под друг облик. – –

4.6.20 То винаги ще съответства най-точно на степента на причинената от самия теб злина.

4.6.21 Който ти го причинява, само заема мястото на засегнатия от твоята постъпка дори когато последният отдавна и от сърце ти е простил, и не би бил никога способен сам да се отплаща за стореното му зло...

4.6.22 Прошка можеш да получиш, но никога не можеш да избегнеш своята "карма", последиците от своите действия.- –

4.6.23 Ти може би тържествуваш, защото последиците не те постигат веднага, но не бързай да ликуваш!! –

4.6.24 Дори десетилетия да минат, един ден ти сам ще изпиташ онова, което си накарал другите да изпитат!-- –

4.6.25 А ако възмездието не намери подходящ момент през земния ти живот, ще трябва тогава да го изживееш по-късно по същия начин, но в друга форма на съществуване, тъй като тук не е възможно никакво измъкване. –

4.6.26 Казаното тук за злото, причинено от тебе на другите, се отнася също и за всяко добро, за всяка подбудена от любовта постъпка, колкото и скрита да е тя, с която си зарадвал другите. –

4.6.27 Последиците не могат да бъдат предотвратени и не е нужно да познаваш днес човека, който ще стане един ден тяхно оръдие...

4.6.28 Рано или късно той ще се появи в твоя живот, без самият той да подозира, че чрез начина си на поведение е само изпълнител на това, което следва от собствените ти действия, както в доброто, така и в злото, което ще ти причини.---- –

4.6.29 Напълно по същия начин ти създаваш сам последиците за самия себе си чрез своето поведение и към земния си противополюс, с когото някога си се свързал по свободен избор в "брачен" съюз за този земен живот. –

4.6.30 Наистина в този случай, ти ще изпиташ истинските крайни последици едва тогава, когато си отхвърлил вече земната дреха, когато в духовно тяло си устремен нагоре към онези светли висини на вечното единство със своя разделен някога от тебе духовен противополюс независимо дали той е бил свързан с теб в брака тук на земята, или пък друг човешки дух те е придружавал в твоя брак през земния ти живот. – –

4.6.31 И дори ако за цялата ти доброта, проявена в брака, ти се отплащат само с лошо, ако цялата ти добра воля не срещне никога разбиране, ти пак не си измамен, защото единствено от тебе зависи каква "карма" ще си създадеш и твоят земен противоположен полюс не може да накърни нито на йота твоя собствен облик, сътворен по този начин от самия тебе.– //71

4.6.32 Каквото добро си направил на него, направил си го на своя собствен вечен противополюс, с когото някога, навеки съединен, ще живееш единен духовен живот, независимо дали човекът, свързан тук с тебе в брака на земята, наистина е този противоположен полюс на твоя духовен човек, или пък в негово лице с теб се е свързал дух, който чак след хилядолетия ще може да намери своя истински противополюс в духовния живот.- –

4.6.33 "Бракът" в най-висшия смисъл е само подготовка на раздвоения единичен полюс за биполярния живот на обединения човешки дух – "Мъж и Жена" – във Вечността.- –

4.6.34 Не като избягваш страхливо трудностите на подготовката, а като се стремиш да ги преодоляваш, ще постигнеш още на земята достъпното тук за човека най-високо стъпало на способността да се изживява Духът.–

4.6.35 Не без особено внимание и предпазливост искам да кажа на това място няколко думи и за мистерията, която обгръща двата противоположни полюса, мъжа и жената, и в тяхната животинска форма и която се състои във физическото уравняване на полярностите. –

4.6.38 Само в най-голяма духовна любов трябва да се извършва единението на физическите полюси, за да може то да освободи висшите духовни сили, дремещи в земното тяло на човешките същества.- –

4.6.40 Не ми е позволено да говоря повече за тези неща.

4.6.41 Който е достатъчно зрял, за да тръгне без опасност по този най-свят от всички земни пътища, за него ще е достатъчно и това кратко указание, за да стигне до възвишената, божествено сияйна цел.

4.6.42 Но нека всеки, който чете тези редове, се запита дали е достоен и подготвен да встъпи с чисто сърце в Светая светих на храма на видимия Космос, защото никъде един "осквернител на храма" не се наказва така страшно, така ужасно, както тук!-- –

4.6.43 Бракът е съчетаване на два духа и на две тела, – но в своето телесно битие мъжът и жената притежават една духовна сила, за която биха могли да им завидят и самите "Богове". //73

4.6.46 Наистина бракът се стреми и към детето, но детето съвсем не е висшият смисъл на брака!

4.6.47 Не това, че сте могли да заченете и родите деца, е гаранцията, че вашата телесна общност е истински брак!- –

4.6.48 Брак има само там, където два единични полюса от света на духовните явления, разделени в земно тяло от противоположния си полюс, отново се стремят да изградят едно биполярно единство.–

4.6.49 Действително детето, родено в един истински брак, е същевременно най-сигурно защитено в него, – обаче смисълът на брака съвсем не е единствено и само в това да се даде живот, тяло и прехрана, обучение и възпитание на идващото поколение.

4.6.50 Бракът трябва да бъде преди всичко от полза за онези които са се свързали един с друг брачно единство!

4.6.51 Нека заради вас самите бъде сключен вашият брак, – а детето ви нека бъде: изплащане на дълга ви към бъдещето!--- //74

4.7.0 # ДЕТЕТО

4.7.1 Всекичасно на тази земя се раждат хора, но и днес, както в древни времена, чувствителният човек е изправен тук пред една мистерия...

4.7.2 Наистина съвсем като животното навлиза новият човек в този свят, откъсвайки се от майчината утроба, която му е приготвила земното тяло.

4.7.3 Но – разтърсено за миг, – и най-закърнялото чувство се пробужда, щом застане пред това вечно ново чудо, щом види как се ражда едно същество като него и чуе първия му вик.- –

4.7.4 Твърде скоро това ново същество проявява своето собствено съзнание и човек с удивление вижда пред себе си една нова воля, която, макар и произлязла сякаш само от него, е насочена единствено към себе си,колкото и глупави да изглеждат средствата, използувани от нея, за да се наложи в заобикалящия я свят.- –

4.7.5 Накрая сме принудени да признаем, че тези средства са всъщност единствено правилните, тъй като те винаги съответстват точно на силите, с които разполага новото живо същество. – //77

4.7.6 Всяка нова година от живота му носи нови изяви на тази воля, нови средства, за да се утвърди тук, и в края на краищата пред нас застава един човек като нас, който често ни кара да признаем, че владее такива духовни сили, каквито ние напразно бихме се старали да овладеем някога...

4.7.7 Чудото си остава чудо дори ако се вгледаме с ясен, съзнателен поглед в едно от звената на тази верига, и всеки нов цикъл раждания твори нови чудеса, пред които човек често застава безпомощен, защото не знае как да разреши загадката на това, което – за добро или за зло – става тук.-- –

4.7.8 А и ти няма никога да разрешиш загадката, надничаща от детските очи, ако не осъзнаеш ясно, че си изправен пред едно съвършено ново същество.-- –

4.7.9 Ти търсиш прекалено много да откриеш себе си в своето дете, твърде много се оставяш да бъдеш подведен от физическата прилика, не останала скрита за твоите очи, виждаш себе си и своя род и в дарбите или недостатъците на своето дете и си склонен да приписваш всичко това на духовното същество, което ти се доверява в твоето дете. - –

4.7.10 Наистина земната дреха, в която получаваш детето си, е изградена от твоята кръв, от твоите, клетки и физически ти му предаваш едно наследство от векове. –

4.7.11 С него детето ти получава немалко сили на тази земя, които ти наричаш "духовни", защото не знаеш още какво изобилие от дълбоко тайнствени сили крие това земно тяло, а единствено тези сили са носители на качествата, които непрестанно те подвеждат да преоткриваш твърде много себе си в своето дете.--- //78

4.7.12 В това земно тяло, учейки се да свири като на арфа върху неговите най-неуловими сили, живее нещо, което не е от тази земя...

4.7.14 Това "нещо" е Човекът на чистия Дух, който се свързва тук с човека животно на тази земя в една от най-нисшите форми на изявата си и който намира на земята "спасение" само ако надделее това "животно". –

4.7.15 Той не е наследство, което твоето дете дължи на теб, колкото и да ти е задължено то за унаследената форма на своите мозъчни гънки!

4.7.16 Той произлиза от същите висши сфери, от които е и духовният Човек у тебе, в когото ти вероятно още не си познал себе си и навярно така си го потиснал чрез силите на тялото си, че вече дори не подозираш за неговото съществуване и се отъждествяваш в себе си само с онези фини телесни сили, които у повечето земни хора са заели мястото, на тяхното духовно съзнание. –

4.7.17 От очите на детето ти той се взира изпитателно в твоето лице, макар тези очи да не са още напълно овладян от него инструмент и търси дали няма да открие тук на тази земя Човек като себе си, който да не е още обвързан... //79

4.7.18 В случая имаш всички основания да изпитваш благоговение пред своето дете, ако духовният Човек в теб не е пълен господар и повелител на фините физически сили в твоето тяло, защото той те гледа още изначално чист от очите па детето ти.–

4.7.19 В твоите ръце сега е поверена неговата съдба.-- –

4.7.20 Почти само от тебе зависи дали този духовен Човек, който (ако в случая не става въпрос за някое от редките изключения, споменати вече на друго място) още не е живял на тази земя, който никога не ще се върне на нея и който представлява неповторимо явление във всеки нов човек,– дали той ще се научи свободно да владее в твоето дете онова, което си му дал като телесно наследство. –

4.7.21 Ако си толкова влюбен в себе си и в своите качества, че си готов да виждаш и в своето дете само себе си и своя род, едва ли ще направиш така, че новият духовен Човек, който ти се е доверил, да стане господар на всичко, което трябва да се научи да владее...

4.7.22 Ти обаче нямаш пред космичните закони никакво право да направиш от детето си само огледало на тебе самия, защото най-святото и най-висшето, което се изявява в това същество, стои неизмеримо по-високо от придобитото чрез теб телесно наследство...

4.7.23 Но и това не е всичко – духовното и физическото начало не могат да се свържат по между си без възникналите в далечното минало душевни сили които не са стигнали още до пълното си развитие и сега жадуват да се изявят в твоето дете! --- //80

4.7.24 И тези сили то не е наследило от теб!

4.7.26 Ти нямаш право да приписваш на своето кръвно наследство душевните сили у детето, ако те са носители на високи заложби! –

4.7.27 Нямаш право да потискаш, нито дори да ограничаваш душевните сили на детето, ако те не отговарят на твоите желания!- –

4.7.28 Правата, които са ти дадени съгласно космичните закони по отношение на твоето дете, са строго ограничени.

4.7.29 Ти имаш единствено правата на домакин, на чиято закрила един висок гост е оказал честта да се довери, при което гостът е в такова състояние, че не може сам да се защити.-- –

4.7.30 Всяко "възпитание" на твоето дете трябва да изхожда от това разбиране, в противен случай ти постъпваш – макар и с добри намерения – лошо, и то именно тогава, когато си очаквал най-добри резултати!-- –

4.7.31 На тебе се е доверил един духовен Човек, на когото ти си дал само тялото, за да му служи като жилище тук на земята.– //81

4.7.32 Той сам е донесъл своите съкровища със себе си, а не ги е получил от тебе.- –

4.7.33 От теб той очаква единствено подслон и храна както и да му помогнеш да си намери в предоставената му от тебе къща слугите от които се нуждае, за да утвърди своето господство тук на тази земя. -- –

4.7.36 Нека те знаят колко добре ми е известно, че детето, което трябва да "възпитават" и да поучават, е в повечето случаи из основи повредено от "родителската дисциплина". –

4.7.37 Тук аз се обръщам преди всичко към онези само, които са дали кръв и живот на детето, и говоря за такова дете, което още не е било лишено от изначално даденото му право поради –криворазбрани "родителски права", – което не е още започнало да си отмъщава, а това отмъщение е неизбежната защита на всяко дете, духовният Човек у което е потиснат по вина на неговите родители, а душевните му сили – заставени да робуват на кръвното наследство.

4.7.38 Твоето , дете може да ти бъде мъдър учител, ако съумееш да видиш как чистият духовен Човек у него постоянно напира през всички наследени от теб физически обвивки. ––

4.7.39 Детето ти е може би много по-старо от теб самия поради онези душевни сили от далечното минало, които отново се обединяват у него и които се стремят да постигнат в този човешки дух трайното си единение. –

4.7.40 Не можеш да очакваш твоето дете да те зачита, ако то стои много по-високо от теб...

4.7.41 Недей мисли, че можеш безнаказано да наложиш на детето си удобните за теб духовни окови само защото то още не знае нищо за себе и за своето достойнство като човек! –

4.7.42 Има нещо в твоето дете, за което не остава нищо скрито!- –

4.7.43 Много по-точно, отколкото си склонен да допускаш, то запечатва завинаги всеки поглед и всяка дума и макар че детето е принудено все още да се прекланя външно пред твоята воля, в крайна сметка, ако упражняваното от теб насилие не е само една закрила, победеният ще бъдеш ти.

4.7.44 По-голямата сила на твоята ръка не ти дава никакво право да отклоняваш чрез насилие от неговия път и да принуждаваш да следва избраната от теб насока едно същество, на което ти си дал, в определена чрез, тебе форма, само живота на плътта.-- –

4.7.45 С неумолима справедливост законът на Духа в края на краищата ще възтържествува.- –

4.7.46 Ако си го нарушил, недей да се чудиш, когато един ден твоята вина те накара да изпиташ нейните горчиви последици. //83

4.7.47 Колкото по-грижливо и внимателно се отнасяш към божествената искра, която ти се е доверила в лицето на твоето дете, толкова повече ще започнеш отново да долавяш и в теб самия божествената искра – може би детето ти ще ти помогне и наистина да я намериш,-- –

4.7.48 Тогава ще почувстваш какво е имал някога предвид онзи Богочовек с често цитираните думи, че всеки, който иска да постигне в себе си "царството небесно", трябва да стане първо като "децата".

4.7.49 Не за онова, което даваш на своето дете като "възпитание", пари и знания, ще ти бъде то един ден благодарно, – а само затова, че си му дал възможност да стане от него онзи човек, който е искал да изяви своята духовна същност чрез него, ти ще спечелиш неговата благодарност. –

4.7.50 В един и същи родителски дом често има много деца, които, "братя и сестри" по кръв, са необмислено смятани като растения от един и същи вид, макар че за духовно "зрящия" между тях често могат да се срещнат по-големи различия, отколкото между народи от напълно чужди помежду им раси.- –

4.7.51 Не само изявата на духовния Човек е неповторима и различна у всяко едно дете на този свят, – но и душевните сили, които се натрупват като кристали около всеки такъв духовен център, винаги образуват напълно нови форми, създадени понякога в течение на редица човешки поколения. --- //84

4.7.52 В дадено дете могат да се проявят душевни сили, формирани от волеви импулс, принадлежал някога на човек от далечни земи...

4.7.53 В друго пък се изявяват може би душевни сили, дължащи своето първоначално формиране на човек, живял на тази земя преди още да са били поставени основите на пирамидите...

4.7.54 А душевните сили на трето дете са били може би формирани от човек, който е бил насилствено принуден да напусне този живот или е умрял като мъченик за своите убеждения...

4.7.55 В дома на един бедняк може да се роди дете, чиито душевни сили са получили в миналото своята форма на някой престол, а в детето на един богаташ могат да се стремят към крайната си изява душевни сили, формирани навремето от импулса на някой бездомен скитник...

4.7.56 И децата на една и съща родителска двойка могат да носят в себе си всеки възможен оттенък на всички тези форми, образувани от душевните сили чрез импулси на отдавна забравени поколения...

4.7.57 Твоята задача не е да пречиш чрез "строго възпитание" и външно насилие на изявата на онези душевни сили, които чувстваш, че са произлезли от лоши импулси, тъй като постигнатото по този начин си остава винаги само една илюзия дори ако твоето дете, издигнало се до високо положение, направи по-късно така, че да се забрави външно онова, което то въпреки всичко продължава да . носи у себе си. – – //85

4.7.58 Твоята задача по-скоро е да пренасочиш тези душевни сили, така че те още в ранна възраст да постигнат изявата, към която се , стремят, отправени обаче към такива дели, които не биха могли да навредят нито на твоето дете. нито на другите.-- –

4.7.59 Доста "семейни скандали" биха се избегнали, ако съществуваше желанието, щом се забележат първите признаци на нещо недобро, тези не особено радващи душевни сили да бъдат веднага "пренасочени" ,и отправени по пътища, които съответстват на техния стремеж, без обаче да крият опасност.-- –

4.7.60 До какъв вид "пренасочване" да се прибегне, зависи от всеки отделен случай и решението трябва да се вземе след трезва и внимателна преценка.

4.7.61 Но нека никой не се заблуждава!

4.7.62 Ако един импулс не смее да се изяви поради страх от наказание, това не значи още, че той е унищожен!-- –

4.7.63 А освен това целта не е да се унищожат нежеланите душевни сили, защото всяка душевна сила е сама по себе си добра и може, при правилно насочване, да доведе до най-благоприятни резултати и да допринесе за усъвършенстването на човека.-- –

4.7.64 Досега говорих само за онези образувания от душевни сили, които са се появили в света на последиците, породени някога от низки импулси.

4.7.66 Иска ти се да видиш и в твоето дете проявата на образуванията от душевни сили, създавани от теб самия, а виждаш, че у това дете живее и се проявява нещо съвършено друго.- –

4.7.67 Тук от тебе се изисква възвишено и мъдро себеотрицание. Често се налага да, направиш и най-тежки жертви, ако не искаш да извършиш престъпление спрямо душата на своето дете. –

4.7.68 Може би от дълги години вече си мечтаеш, и дори си предрешил до най-малките подробности, какво трябва да "стане" един ден твоето дете? –

4.7.69 А сега виждаш, всичко това, което си изградил с най-добри намерения, разрушено и разбито от характера на детето ти за който, не можеш да не държиш сметка.- –

4.7.70 Тук ще се разбере дали любовта ти към твоето дете е наистина насочена към самото дете, към този нов, единствен по рода си човек, който трябва да се научи да живее тук само своя живот или пък, несъзнателно заслепен, си виждал в любовта си не своето дете, а единствено самия себе си...

4.7.71 Сигурно няма да ти е леко да се решиш, но ако наистина искаш ,да постъпваш мъдро, и в съответствие с вечните космични закони ще трябва заради самото дете да забравиш и погребеш желанията си.--- //87

4.7.72 Природата те е определила за продължител на телесния живот на тази земя, за да може истината на духовния Човек да се изяви тук в безкрайно многообразие, докато той се освободи накрая от своя стремеж към дълбините.

4.7.73 Бъди в помощ на природата, – в помощ на всичко духовно-човешко, което получава от твоята кръв своето земно тяло!- –

4.7.74 Така ти ще спомогнеш най-много и за "спасението" на духовния Човек у теб самия. –

4.7.76 А ако ти е трудно да ми повярваш, че на детето си можеш да дадеш само земното тяло, тогава трябва да ти напомня, че – според традиционното земно схващане – на Духа се приписват доста много неща, дължащи се единствено на силите в самото земно тяло...

4.7.77 За развитието на тези унаследени фини физически сили, тълкувани погрешно като сили на Духа, е наистина от много голямо значение, дали духовният Човек е станал вече господар в самия тебе, или ти още робуваш на своята животинска природа!-- //88

4.7.78 Само от физическо естество обаче са силите, чрез които можеш да предадеш на своето дете всичко, което то получава като "заложби" или "таланти" от теб. –

4.7.79 Погрижи се детето ти да може да благослови това наследство!--- //89

4.8.0 # НОВОТО ЧОВЕЧЕСТВО

4.8.1 Докато на тази земя живеят хора, свързани помежду си с някакъв вид обществени връзки, винаги ще има такива, които ще са недоволни от типа обществен живот, който ги свързва с другите хора, но въпреки това човечеството никога няма да открие съвършената държавна форма. –

4.8.2 Винаги привилегиите на едни ще бъдат в ущърб на други и винаги само малцина ще бъдат склонни да се откажат от привилегиите си, макар и да виждат, че те са за сметка на другите.

4.8.4 Колкото и да се прокламира на теория блаженството за всички хора на земята, действителността винаги ще се надсмива над всички теории. –

4.8.7 Винаги ще са малко на брой хората надарени от природата с таланта и силата да внасят ред в хаоса и да направляват това, което без ръководство не би могло да допринесе полза нито за себе си, нито за другите.- –

4.8.8 А още по-рядко ще се срещат онези, на които природата е дала по рождение правото да владеят, – – да владеят над всичко, което не може и не иска само да се владее.

4.8.9 Във всички светове на Космоса, независимо дали те се разкриват пред физическите или пред духовните сетива, цари системата на "йерархията", цари подчинение и надчинение и все по-малък става броят на действащите сили, колкото по-надалеч се простира властта и влиянието им.-- –

4.8.10 И общественият живот на земния човек е също подвластен на този закон, така че всеки произвол, стремящ се с най-добри намерения да създаде "равенство", е поначало сам по себе си обречен, – той неизбежно върви по изпълнения с разочарования път, предопределен от природата за всяко човешко умуване, което не е узнало още нейния закон или пък го пренебрегва, ако го е знаело. –

4.8.11 Във всеки тип обществен живот при хората на земята може да се изгради съгласно естествения закон йерархия и степенуване и ако не съществува съзнателен стремеж към тяхното изграждане, природата сама си изгражда своето без оглед на броя на жертвите, наложени от този неумолим закон... //94

4.8.12 Нищо не може да бъде заобиколено или пък постигнато по друг начин там, където властва универсалният, космичен закон.–

4.8.13 Ала не с това, че е бил роден в царски дворец, един човек става "цар" и цялата мъдрост на някой философ, желаещ да види хората щастливи под своето управление, не може да направи от него "държавен водач".

4.8.15 Обаче не всеки "цар", загубил своето царство, престава поради това да носи царска мантия, – – и обратно, не един трон е бил събарян от някой враг на "царската" власт, който съвсем не е подозирал, че самият той е -"цар", само че неоткрит още от своята страна.-- –

4.8.17 Малцината на тази земя, които могат да обгърнат с поглед едно по-широко зрително поле в пространството и времето, са принудени да заявят въпреки всички мними доводи против, че всичко, смятано от земния човек за "развитие" на "държавното устройство", е само една суетна заблуда и че човечеството и след хилядолетия ще пролива кръвта си в същите борби за надмощието на тези или онези, както и днес, и преди хиляди години, когато са залязвали цивилизации, чиито следи никой още не е открил...

4.8.18 Ту "народът" ще става жертва на илюзията, че може да бъде "владетел" и да владее себе си – "владетеля",ту царе, в които няма нищо от истинската "царственост" и нейната мистична мощ, ще се опитват да задържат с оръжие трона, който, не им принадлежи, и съдбите вечно ще се сменят, докато последните хора на тази планета, освен ако духовното прозрение не ги възпре, не се избият взаимно, защото и последното животно ще е вече заклано, а последното растение – отдавна загинало сред пясъците и ледовете, – понеже тази Земя ще трябва някога да изстине, а вечното "спасение" на земния човек ще бъде дочакано едва в един нов космичен период.-- –

4.8.19 Горко на "последните човеци", защото легендата за Каин и Авел ще се повтори тогава хилядократно, ако земният човек не се опомни преди това, за да осъзнае, че всяко "ти" е едно "аз", което търси да намери себе си в другия.-- //96

4.8.20 Всеки един от малцината, за които Духът и високото духовно посвещение е просветлило с ясна светлина необятните широти на времето и пространството, споделя изцяло с мен желанието: – да би могъл само някой от тези, които се надяват през днешните или идните дни да дарят трайно щастие на този земен свят, да види това, което ние, малцината, почти убити от състрадание към другите, сме принудени ясно да виждаме!- –

4.8.21 Той положително би се вцепенил от ужас и с дълбок срам в сърцето си би прогонил в най-скрития кът на своята душа всяка мечта за бъдещето, никога вече не би търсил на тази Земя това, което неговият дух му сочи и което той, изпаднал в тежка заблуда, си въобразява, че може да изгради на тази космична прашинка, наречена "Земя". –

4.8.22 И все пак в мечтите на тези "ощастливители" на човечеството има много истина, само че щастието, което те желаят за хората, не може никога да се постигне на земята, то не може да се създаде със земни средства, не може да стане участ на човека на тази земя, ако той остане такъв, какъвто те си го представят.-- –

4.8.23 Нека потърсим затова едно друго, "ново човечество", човечество, което, макар и да живее на земята, радвайки се, доколкото е възможно, на земния живот, отдавна вече не е само "от тази земя"! –

4.8.24 Ние трябва да поведем човека към един по-дълбок извор на щастие, към извор, който по-обилно блика, ако искаме да помогнем наистина братски на заслепените от илюзията за земно щастие "доброжелатели на човечеството". – //97

4.8.25 Ние трябва да ги спасим от тях самите и от техните мечти, за да направим истината, която те смътно предусещат, но се опитват да я заключат в безплодни мисловни конструкции, действително полезна за човечеството.-- –

4.8.26 Не е наистина в границите на възможното един истински праведен човек да въздаде някога справедливост на всички, но всеки един може да се стреми към справедливост, помагайки по този начин да се неутрализира онази воля за несправедливост, която и божествените сили не биха могли да премахнат от този земен живот.- –

4.8.27 "Щастието на човечеството" е щастие на отделния човек и то може да се постигне само в душата на всеки един. –

4.8.28 "Новото човечество", което може някога да се появи на тази земя, положително няма да очаква вече щастието си отвън – то ще осъзнае, че нещата от този земен свят са само това, което ние правим от тях, и че само дотолкова могат да определят поведението ни, доколкото ние се оставяме да го определят...

4.8.29 Вътрешният свят на отделния човек трябва да стане свят на покой и чисто щастие и в него само ще може земният човек да намери истинското си щастие.-- –

4.8.30 Как да се постигне това щастие на индивида, се вижда от учението, разкриващо се в тези книги.

4.8.31 Че следването на неговите указания може да направи много по-щастлив и живота във външния свят, не би отрекъл никой, който веднъж е разбрал, че, целият живот на този външен свят е само изява на невидими силови въздействия.---- –

4.8.32 Отвътре трябва да покълне всичко, което може да донесе истинско щастие във външното земно съществуване. –

4.8.33 Отвън е само полето на изява на силите, които се коренят единствено в най-вътрешните дълбини на душата.

4.8.34 Който се опитва да поправя външното,ще пожъне само мними успехи, ще постигне само мимолетно щастие и постигнатото от него ще трябва скоро да се сгромоляса, тъй като ще му липсват корените, които да го запазят във външния свят.

4.8.35 Дано тази "Книга за Човека" отвори очите на мнозина, които, изпълнени с най-благородни стремежи, пилеят днес все още силите си, защото се надяват да изградят във външния свят "щастието на човечеството"!

4.8.36 Дано търсещите днес от сутрин до вечер спасение навън насочат най-после погледа си навътре!

4.8.37 Само ако вътрешното вглеждане замести насочения навън поглед, ще може и външният живот на човечеството да се изпълни с човешко достойнство.-- –

4.8.38 Едва тогава могат да станат осъществими доста "мечти за бъдещето", които използуваните досега средства само излагат на опасността да се разсеят като утринна мъгла.– –

4.8.40 Новото човечество" няма вече да се опитва да насилва отвън онова, което то ще се научи с много по-голям успех да направлява отвътре.---- –

4.8.41 У всеки един "от новите човеци" ще се разкрият сили, засенчващи всичко, на което човекът от "старото човечество" се е възхищавал гордо като на "духовно завоевание",– без да съзнава вътре в себе си, че никакво мислене не може да постигне "Духа , който като силата на мълнията изпълва целия свят и няма никога да бъде поставен в услуга чрез мислене, чрез външна механика, винаги ще се надсмива над карикатурата, представена за негова същност от "духа" на толкова "мислители".-- –

4.8.42 Твърде далеч от всякакви илюзии, аз знам много добре, че истинският Дух няма да може нито днес, нито пък утре да се разкрие навсякъде, тъй като старото човечество систематично е засипвало всички кладенци, през които човекът на нашето време би могъл да намери в себе си дълбините, където ромонят изворите на всяко бъдещо развитие.

4.8.43 Но някога тези извори отново ща избликнат и тези, които ще могат тогава да черпят от тях, ще бъдат в състояние да постигнат чрез силите на истинския Дух много неща, които хората днес напразно се мъчат да осъществят с пълно напрягане на мозъчния си капацитет.

4.8.44 Но и тогава тази земя няма да стане "рай" и неукротени сили ще държат винаги в окови повечето хора.- –

4.8.46 Възможно е още настоящото поколение да стане свидетел на неговите първи изяви, – но децата на нашите деца положително ще знаят един ден за неговите сили, както ние днес познаваме онези сили, които човекът от старото човечество си е мислел, че е изтръгнал от природата, защото е съумял да ги постави с хитрост, отвън, в своя услуга.

4.8.47 Свещените книги на древността обаче с право възвестяват едно царство на "Синовете на Светлината" и едно царство на "синовете на тоя век" на неуравновесимите външни сили и един истински знаещ е казал: "Синовете на тоя век в своя род са по-досетливи от синовете на Светлината".- –

4.9.0 # ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Ние видяхме вече Човека по всичките му пътища.

Видяхме го в неговото начало, докато е живеел още с Бога, видяхме и "падението" му от високата Светлина.

Видяхме как той се е свързал, с животното и в това самоналожено изгнание се мъчи отново да постигне изначалното си щастие.

Придружихме го по пътеките на заблудата и по пътя към истината и се убедихме, че тази Земя не може никога да стане родина на човека и че истина са били казаните някога, от един мъдрец думи:- –

"Всяка твар очаква да бъде освободена от синовете Божии” –

Всяко решение на този въпрос зависи единствено само от тебе и нищо не би могло да се противопостави на твоята воля, щом веднъж вече си взел решение. –

Но може би именно вземането на това щение е крайно трудно за теб.

На тебе ти се иска да постигнеш най-висшата цел, но волята ти още не е насочена към нея.

Ако ти можеше да вложиш цялата си воля, блаженството на овладелия волята си ще те изтръгне с ликуващ вик от всяко съмнение. –

Твърде много са съгрешили към теб онези, които са ти описвали пътя към Светлината като път на непрекъснато лишение и въздържание, парализирайки по този начин волята ти и привързвайки я към земята.

Ти виждаш от моите думи, че си бил неправилно съветван и че по твоя път към Светлината нищо не ти пречи да откъсваш цветята и плодовете, които растат от двете му страни.

Дори нещо повече – ти ще се научиш да обичаш истински живота на тази земя едва тогава, когато почувстваш, че си тръгнал по своя път към Светлината.- –

Пътят ти към Светлината е път към самия тебе и – към твоя Бог, който е скрит в теб.

За ,живия" Бог говоря аз, а не за някакъв "бог" на идолопоклонници. –

Колкото повече се отдалечаваш по този начин от него, толкова повече ще се изплъзва той от тебе, така че ти ще станеш плячка на същия този външен свят, на който би могъл да заповядваш, ако беше съзнателно свързан със своя Бог.

Само един акт на съзнанието би могъл да ти даде ключа, с който ще можеш да отваряш всички порти, водещи към най-съкровена мъдрост..

Дори и тук, в този външен свят, ти живееш само в тази сфера, която ти се разкрива според степента на твоето самосъзнание, – и все пак мнозина живеещи на същото място се самосъзнават по съвсем различен начин в изключително разнообразните светове на преживяване, които царството на външния свят включва в себе си.- –

Но ти така си се свързал със съществуването на тези външни неща, че сигурно ти се струва просто някакво "чудо", когато чуеш за човек, който, може да встъпи съзнателно в един по-висш свят, за който едва ли подозираш, тъй като съзнанието ти трепти само в ритми, които са твърде различни от трептенията, разкриващи пред някои други този по-висш свят...

За теб истинска "реалност" е външното и ти само с недоверие се обръщаш към своя вътрешен живот, където ти се струва, че има единствено "самовнушение" и фантазия.

И тук е в сила казаното ти вече от мен:- –

Никога не ще можеш да намериш "Действителността" вътре в себе си, ако не и се довериш смело преди още да я познаваш...

Толкова повече ще се отдалечаваш от Действителността, колкото повече се страхуваш от "заблуда" и първо искаш "доказателства'' там, където "доказателството" може да дойде само като награда за твоя дръзновен стремеж. –

Ти постъпваш съвършено правилно и разумът ти не те подвежда, когато в този външен свят винаги искаш първо "доказателства", преди да му се довериш, защото този свят на външните неща е наистина свят на заблудата и дори "доказателствата", които той може да ти предложи, са рядко свободни от заблуда. –

Ти толкова си свикнал да се осигуряваш в света на постоянната заблуда, преди да се решиш да действаш, че смяташ за необходимо да проявяваш същата подозрителност и в света на "Действителността". –

В твоята "истина", станала чрез "доказателствата" неприкосновена за теб, има толкава много груба или изтънчена измама, че ти вече нямаш никакъв критерий, – а когато някога, наистина насочван по следата на истинската Реалност, намираш абсолютната истина, ти страхливо я пропъждаш от себе си, защото мислиш, че си само в плен на една празна илюзия, и защото отдавна вече си станал роб на своята "истина".---- –

Ще трябва първо да се научиш да вървиш по съвсем нови пътища, преди да можеш да стигнеш някога до истината такава, каквато тя в действителност е!

Тук наистина е крайно необходима една преоценка на всички ценности!

"Мислителите", които все отново и отново си измислят своята "истина", няма никога да имат край и ако се задоволяваш с измислени "истини", лесно ще намериш най-различни истини, които да допаднат на твоите пред-разсъдъци и на външното ти умонастроение.

Искаш ли обаче да стигнеш до самата Истина такава, каквато тя е и каквато сияйно се изявява във вечно нова Действителност, ти ще трябва да търсиш в себе си и само в най-съкровените ти дълбини ще ти се разкрие някога Истината.

Тогава ще ти стане ясно какво иска да ти каже тази книга.

В нейната нова редакция, намираща се сега в твоите ръце, аз се опитах да доизясня доста още неща, така че да не може вече да възникне никакво съмнение, как трябва да тълкуваш думите ми, за да ти донесат те благословия.

Но и най-ясната форма на словото няма много да ти помогне, ако не се стремиш сам се издигнеш в себе си до светла яснота. –

Постигнеш ли сам в себе си яснота, сигурно никоя моя дума няма да бъде вече "неясна" за теб, защото това, което идвам да възвестя пред тебе, е само по себе си "светлина" и който наистина се стреми към Светлината, ще намери тук онова, което търси.–

С готовност признавам, че твърде често съм принуден да създавам в тази книга думи за неща, които трудно се поддават на обяснение и че тези думи се разкриват само за готовия да ги почувства.

Но когато някой ти разказва за страна където може да се изкопае злато, ти положително не би се възмутил от това, че не му е лесно да опише пътя дотам, който ти не познаваш...

Е, добре: – и аз тук ти описвам път, който трябва да те доведе до една "златоносна страна"!

Струва си трудът да се научиш правилно да тълкуваш моите думи...

И ако не ти липсва смелостта радостно да извървиш посочения ти от мене път, ти наистина ще откриеш в себе си най-богато златно находище, което никой никога не ще може да ти отнеме.--- –

4.10.0 # ПОСЛЕДНО НАПЪТСТВИЕ

Които искат да си помогнат, трябва да бъдат от род един! –

Светлите братя, които сега те съветват, и те са човеци!

А не истукани без чувства, – невъзмутими и хладни към всичко, мъртви за този живот! -- –

Копненията хорски са святи за тях.

Всяко жадуване сред грях и заблуда пред нас е разкрито: без път е то търсене на красотата предвечна...

Затова тук утъпкваме проходими пътеки.

Затова тук и сочим път към Светлината на блудните братя,- –

С разбиране топло и със любов.

Бо йин Ра

# том_05 КНИГА ЗА ЩАСТИЕТО

Bo Yin Ra - Бо Йин Ра

КНИГА ЗА ЩАСТИЕТО

Съдържание:

5.1 # Прелюдия

5.2 # Дългът да бъдем щастливи

5.4 # Любов

5.5 # Богатство и бедност

5.6 # Пари

5.7 # Оптимизъм

5.8 # Заключение

5.1 # Прелюдия

Не си ли виждал как детето, което строи пясъчни кули, заплясква радостно с ръце, щом завърши творението си? – –

Ето го твоя учител, ти, който жадуваш за щастие...

Ето един човек, който е намерил щастието, и ако ти не решиш твърдо да търсиш щастието като това дете, напразно ще се измъчваш, напразно ще жадуваш за своето щастие.

Всяко щастие на земята, а за него само ще се говори в тази книга, е щастие на сътворяващия – – било като твори в себе си величавото царство на любовта, било като изгражда от Дух творбата си или пък като осъществява творческата си воля, създавайки материални ценности. – – –

Единствено радостта на твореца от неговата творба е щастие и всичко друго, което наричаш с това име, ако му се довериш, само ще те подведе, лишавайки те от истинско щастие, доколкото тази земя може да ти даде такова...

Ти, който обичаш и който намираш щастието си единствено а своята любов, кажи ми, какво друго е любовта ти ако не радостта на творец?! – –

Чувствата са силите, с които твориш, и ако си наистина "щастлив" в любовта си, тогава ти си издигнал храм в царството на чувствата, в който не може да влезе никой освен теб и в чиято Светая светих е образът на Бога, на който ти, като жрец на своята любов, служиш и принасяш жертви...

Може би още никога не си съзнавал, че в този смисъл ти си творец, – усещаш се може би овладян от чувства, които те водят, често пъти против волята ти, – мислиш се окован във вериги, защото просто искаш да носиш вериги, и живееш с илюзията, че всичко това идва само отвън и свободно си играе с теб съгласно законите, отвеки присъщи на земния живот?? –

Сам пречиш на себе си, ако мислиш така! –––

Ти наистина следваш един непобедим, вечен закон, когато душата ти се разтваря за потока на любовта, от която е проникната цялата Вселена и която с тайнствена сила привлича взаимно душите и телата, но подчиняваното ти на този закон напразно само обещава щастие и ти никога няма да постигнеш щастието си а своята любов, ако тя не успее да пробуди у тебе твореца. – – //6

Това, което те прави тогава истински "щастлив", е твоето собствено творение – съграденото от хаоса на чувствата и резултатът от това съграждане – хармонията на душата, която постига своето съвършенство, като се отдава на другата душа. – –

Дори онази чувствена наслада, която сред хората, непознаващи по-възвишено желание от животинския нагон, минава за любов, и тя заставя най-ниските чувства да си изграждат измамни кули, където те, като роби на мимолетното си щастие, издигат идола на своите похотливи блянове. –

Но ти, който обичаш и който си твърдо решен да станеш истински "щастлив", ще трябва да търсиш друг вид щастие и ако наистина обичаш, то щастието на физическото усещане ще бъде за тебе винаги неотделимо от щастието на душевното единение. –

Само като творец можеш да постигнеш това щастие на душата! – – – //7

Ти все още се оставяш да бъдеш лесно заблуждаван и всеки ден очакваш щастието да дойде при теб отвън. –

За един то е обичта на любимия човек, за друг - някакво дело, което би желал да види осъществено, а на трети му се струва, че то се състои единствено в освобождаването от мъките и неволите на всекидневието.

Но дори ако постигнеш всичко това, накрая пак ще си принуден да признаеш, че още нещо липсва за твоето щастие, и ще продължиш неспокойно да търсиш, макар че постигнатото днес ти е изглеждало някога твоя най-висша цел. –

Ти дори не подозираш какво щастие крие в себе си животът на тази земя, не подозираш, че земното щастие е залог и почва на всяко "вечно" щастие! –

Безсмислено ще бъде за теб това земно съществуване, то ще се превърне във верига от всекидневно подновяващи се по-големи и по-малки мъчения, ако не намериш тук на тази земя своето земно щастие! –

Не вярвай на онези лъжливи учения, които ти обещават "щастие във Вечността", ако се откажеш от щастието на тази земя! //8

Тук и сега, в този час, докато четеш тези редове, ти си също сред Вечността и това, което не съумееш сега да си създадеш, няма да може во веки веков и никой Бог да ти даде...

Трябва да се научиш да разбираш, че всяко щастие е само резултат от една способност, която носиш в себе си, и че никога няма да можеш да станеш щастлив, нито сега, нито в някоя друга форма на съществуване, ако не съумееш да развиеш тази способност, ако лениво чакаш да срещнеш някога щастието си или пък ако вярваш, че то трябва да ти бъде дадено отвън като "награда" за делата ти, като дан на "Божествената справедливост"! – – –

Само като творец можеш да извоюваш и да запазиш трайно щастието си!

Само онова, което сам съумееш сега да изградиш в себе си, вечно ще ти носи удовлетворение!

Само ако знаеш как да твориш щастието си, ще бъдеш щастлив във всяка форма на съществуване! – – – – – – –//9

5.2 # ДЪЛГЪТ ДА БЪДЕМ ЩАСТЛИВИ

Малцина на тази земя знаят истински как да изпълнят с щастие своите дни и по-добре е тези малцина да не говорят за щастието си, ако не искат завистта да стане техен подмолен противник.

Неизброими обаче са онези, които жадуват за щастие, без някога да го постигат, защото не знаят, че единствено те самите могат да станат творци на своето щастие.

Те се стремят към щастието като към забранен плод, защото искат да го получат като подарък, макар и да чувстват смътно, че то може да се придобие само на една справедлива цена.

От младини им е повтаряно, че всяко земно щастие било дар на случая и че на благородния не подобавало да се стреми към щастие.

До ушите им никога не е стигало учение, което да им говори за задължението така да използват живота на тези земни дни, че той да стане извор на трайно щастие.

На всички тях наистина им се иска "да бъдат щастливи" и всеки се опитва да постите това по свой начин, но те смятат, че щастието трябва да дойде като добавка, и хиляди друга неща са всъщност по-важни за тях от собственото им щастие. //10

Но който е решен да извоюва щастие, трябва да се стреми само към щастието си и всичко друго, което би желал да постигне, трябва да бъде подчинено на този стремеж и мъдро вплетено в него. – –

Никое друго желание не бива да спъва волята му да сътвори чрез своите свободни действия най-голямото щастие, което може да му предложи тази земя.

Никоя друга задача не бива да стои за него по-високо от дълга да постигне най-чисто и трайно щастие и да умножи щастието на тази земя за себе си, а по този начин и за другите.

Пагубни учения са смятали от най-стари времена, че земното щастие е достъпно само за малцина – за всички други било завинаги невъзможно да постигнат своето щастие.

Хората не подозират, че тази земя крие неограничени възможности както за щастие, така и за нещастие, и че волята на човека – не неговото желание! – направляват и в двата случая всички събития... //11

Мнозина смятат, че имат "силна воля" – и все пак си остават само роби на желанията си, които може би успяват понякога да раздвижат отчасти волята им и тогава те скромно се задоволяват с получения резултат и не се стремят към нищо повече, защото мислят, че отдавна са стигнали до границата на всяка волева изява.

Но ако знаеха на какво в действителност е способна волята на човека, то броят на щастливите на тази земя скоро би станал много по-голям, отколкото би дръзнал да се надява и най-смелият мечтател, който си въобразява, че всички възможности за щастие зависят от победата на неговите идеи за преобразяване на света. – –

Ние сме това, което нашата воля прави от нас!

Ние сме само дотогава "играчки в ръцете на съдбата", докогато оставяме съдбата да си играе с нас. – –

Ние сме само дотогава "преследвани от нещастия", докогато тичаме пред нещастието, опитвайки се да го избегнем. – – –

Ние сме само дотогава "онеправдани от щастието", докогато не искаме да признаем, че на тази земя имаме задължението винаги да се стремим към възможно най-голямото земно щастие. – – //12

Грях е да не жадуваш за щастие, но още по-голям грях е да не влагаш цялата си воля, за да сътвориш тук щастието си!

Греховна и оскверняваща всемогъществото на Духа е също и жалката скромност, с която някои се стремят към щастието. –

Така за един е вече щастие, ако съумее да прехранва без грижи себе си и своето семейство.

За друг би било щастие да живее в замъци и да се вози в каляски.

Трети пък вижда "щастието" си в слава и почести, в постове и титли.

Малцина само знаят, че нито богатството, нито почестите могат да дадат щастие и че щастието е сила, която на всеки човек отмерва от всички земни блага точно толкова, от колкото тъкмо той се нуждае, за да живее щастливо, – ни повече, ни по-малко.

Който мисли, че ще намери щастие в придобиването на дадени земни блага, той търси всъщност тези земни блага – не щастието! //13

Щастие е удовлетворението на твореца от неговата творба.

Но тази творба никога не свършва и нейният създател познава само "почивни дни" – съботи на душата, които му дават нова сила за ново творчество.

Щастливият по всяко време е творец и никога не се изморява да твори.

Това, което той творчески създава, е основа и предпоставка за неговото щастие, а щастието му е силата на твореца, която му дава всичко необходимо за неговото трайно удовлетворение.

Не всички имат едни и същи нужди, но всеки, който се заеме да сътвори щастието си, постига всичко, от което наистина се нуждае за своето щастие.

"Първо търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко останало ще ви се придаде!"

Колко зле са тълкувани тези думи на Учителя от Назарет!

Наистина съгласно книгите, описващи неговото учение, той е изрекъл също и думите: "Царството Божие не е тук или там

От "царството Божие", възвестено от него, маловерните души са направили царство на патетични приказки и милозливи утешения, или пък са търсили това "царство", в пълно противоречие с неговите думи, някъде си, в някакъв далечен отвъден свят, без да се съобразяват с учението му, че "се приближи царството Небесно". – – –

Ах, как тази обвързаност със земно-сетивната форма на възприемане не позволява на човека да разбере, че "царството Божие" може да стане дейно в него и че "царството Небесно" го заобикаля отвсякъде дори когато му се струва, че е едва ли не в "ада"!...

При повечето хора волята е все още извънредно силно запленена от самите тях в "хипнозата" на земно-сетивното възприемане и затова те не са готови да доверят на силите на Духа насочването на нещата в земно-сетивния свят.

Те малодушно очакват нещо, което да им помогне механично отвън, – или пък отдавна са погребали всичките си надежди и очаквания, – така че едва премалцина се оказват готови да се осмелят дори само да се опитат да станат духовни кормчии на своята съдба. –

И все пак тези "малцина" могат дори и през този космичен период да станат повече – мнозина усещат в себе си смътното предчувствие за една заложена в тях сила, без да знаят как да я овладеят. //16

Учението, което им възвестява тази книга, може да им посочи правия път и този, който им го съобщава, само дава израз на прастара мъдрост, пазена строго в тайна в миналото и предавана от призвани Учители само в редки случаи на специално избрани ученици.

Тази мъдрост е изпитвана в течение на хилядолетия и никой, който се е опитвал да я приложи, не е бил измамван.

Тези, които сега я предават по-нататък, са вече склонни тя да бъде разкрита пред цялото човечество и са готови да поемат отговорността за това.

Това учение за земното щастие прилича на затворен кръг.

Единствено в теб е силата да сътвориш своето щастие и всяко щастие се основава само на силата на творящия, защото единствено удовлетворението, давано от тази сила, е истинско щастие. – – –

Ти си длъжен да приведеш в действие дремещата в теб сила – длъжен си тук на тази земя винаги да си създаваш най-голямото възможно щастие, а как да изпълниш своя дълг, ще научиш сега от тази книга. – //17

5.3 # "АЗ" И "ТИ"

Трудно е да се предаде с човешки думи онова, което искам да ти кажа тук, и аз съм принуден да те помоля "да опипаш" с чувството си най-дълбокия смисъл на словото ми, тъй като много добре ми е известно, че в случая крайната яснота не може да се предаде изцяло с думи и че аз мога да говоря само на моя език, който ти ще трябва първо да се научиш "да превеждаш" на своя собствен. //18

Искам да ти помогна да осъзнаеш, че ти си единственият по рода си център на едно цяло, образувано само от такива единствени по рода си "центрове", което, тъй като е нещо безкрайно, макар и не безгранично, има своя "център" на всяко място...

Тук обаче всеки от тези центрове е за себе си "Аз", а всеки друг център е за него "Ти".

Ако наистина си решен да изградиш своето щастие като такъв "център", трябва да имаш предвид тази даденост и да се опиташ да откриеш тайнствените съотношения, владеещи между "Аз" и "Ти".

Тези съотношения непрестанно се преливат едно в друго и всеки момент трябва да бъдат преценявани по различен начин.

Неизменно остава само постоянно регулираното компенсиране на всички действия и противодействия в човечеството като цяло.

А средствата да упражниш въздействие върху дадено "Ти" могат да бъдат следните: молба, увещаване или принуда. //19

Знай обаче, че за всеки успех на своето въздействие, дори за самото си намерение да упражниш такова въздействие, ще трябва да заплатиш определена, непроменима цена! – – –

Нищо не ти се дава "даром", колкото и сигурно защитен да се чувстваш и колкото и добре да мислиш, че си скрил истинските си намерения.

От дадено отделно "Ти" можеш наистина да се скриеш, но за общия организъм на човечеството винаги е разкрито всичко, което става в теб, и ти рано или късно ще трябва с автоматична сигурност да понесеш последиците от своя начин на действие в даден закономерно определен момент. – – – –– – –

Ако ти самият не обичаш много да те молят и въпреки това молиш другите, ако ти самият не се поддаваш на никакви увещания и въпреки това се опитваш да увещаваш, – ако ти самият не търпиш принуда и въпреки това използваш принудата, то във всеки един от тези случаи ще постигнеш нещо, за което само си въобразяваш, че не ще трябва да заплатиш съответната цена, но всъщност дълбоко се лъжеш!- //20

Законите на Духа не могат, за разлика от земните закони, да бъдат заобикаляни, нито тълкувани превратно само в твоя полза, нито пък ще намериш някой адвокат, който би се опитал да те предпази от последиците на твоя начин на действие. –

Ще трябва без остатък да изплатиш целия дълг, който чрез поведението си към някой друг човек си поел спрямо човечеството, и няма да можеш да убегнеш от закона, докато не е платен и "последният петак".- –

Колкото повече се забавя плащането ти, толкова повече имаш всички основания за истинско безпокойство, – защото лихвите няма да ти бъдат опростени во веки веков...

Нещо повече дори!

Самият ти можеш да станеш свой кредитор, защото ти също си отговорен пред човечеството за своята личност и не бива да искаш от себе си нищо, за което не се очертава някакъв еквивалент от страна на човечеството... //21

В противен случай ще си принуден и за себе си, също както за кой да е друг, рано или късно да заплатиш – с лихвите – съответната цена. – – –

Ти може би едва днес за пръв път чуваш за този закон, или пък чак сега ти става ясна неговата неумолима последователност и непогрешимост? –

В теб може би възникват опасения заради по-раншните ти дела, макар че си вече решен в бъдеще мъдро да определяш поведението си в съответствие с този закон? –

Ако си твърдо решен да изградиш щастието си, знай, че ще намериш средства и пътища да погасиш дълга си към човечеството по един приемлив за тебе начин, щом веднъж си вече наясно какво всъщност имаш още да изплащаш!

Не бива да чакаш, докато законът предяви своите изисквания с безпощадно равнодушие към твоите радости и скърби. –

Направи си сам "баланс", но не изпадай в ужас, ако това, което имаш "да даваш", е много повече от онова, което имаш "да вземаш"! //22

Така неумолимо, както общият организъм на човечеството е принуден да събере от даден свой член всяко вземане, чието изплащане умишлено се "забравя", също така безучастно и автоматично е принуден той да следва и друг един закон, който прави невъзможно за него всяко насилие, забранява всяко принудително събиране на дълговете, щом у теб действително е налице дори само решимостта да изплатиш своето задължение и докато продължаваш да се чувстваш задължен – дори ако обстоятелствата още не ти позволяват да върнеш незабавно целия си дълг, без отново да навредиш на себе си или на другите.

Това, което ти казвам тук за закона на равновесието в общия човешки организъм, е достатъчно за тебе – ако искаш да изградиш своето щастие.

От теб зависи дали ще проследиш и по-нататък действието на този закон в неговите тъй разнообразни разклонения в живота на всекидневието. – Това положително няма да ти навреди.

Твоето щастие трябва да обхване и любовта във всички нейни форми.

Любовта обаче – а тук аз имам предвид не само "съединението на половете" – винаги има нужда от едно "Ти", дори ако това "Ти" си ти самият.– –

И тук е в сила законът на компенсацията, така че не можеш да очакваш твоята любов да остане без разочарования, ако "забравяш" да компенсираш, или ако искаш да получиш повече, отколкото даваш!- –

За всичко, което искаш да получиш, ще трябва да предложиш пълноценни еквиваленти, в противен случай общият организъм на човечеството ще изиска един ден дължимото от теб и тогава не ще имаш правото да се оплакваш, ако той осъществи своето действие по начин, който не е съобразен с твоите желания...

Независимо дали се отнася за поведението ти към напълно чужди хора, дали любовта ти и твоята нужда от любов зависи от отношенията ти с човек от другия пол, дали става въпрос за любовта на родители към деца или на деца към родители, или пък за любовта между братя и сестри – – ти никога нямаш право да очакваш повече, отколкото даваш, а дават ли ти повече, вземи мерки в най-скоро време да се отплатиш, ако не искаш дължимото да ти бъде взето, когато най-малко очакваш това и по начин, който едва ли би ти харесал! – – – –//24

Духовните закони действат точно както така наречените физически закони на външната природа, а когато нарушиш един от тези закони, от опит знаеш, че ще трябва да понесеш последиците, независимо дали те ти харесват, или не.

Тъй като милиарди хора правят всекидневно такива грешки, то "опрощаването" в случая би означавало не друго, а потъване на всички духовни светове в мрака на абсолютния хаос... //25

Отърси се от глупавото, мрачно суеверие на дивака, който роптае срещу своя идол, когато той явно не се води по волята му, и укрепи вярата си в неизмеримото цяло, чиято част и център като част си и ти, за да ти стане ясно колко подценително си дръзнал да се отнесеш към едно Божество, когато си сметнал, че то е длъжно да постави глупавите ти желания по-високо от присъщите му закономерности само защото не ти харесва да понесеш като част от цялото последиците от своите действия..

Ако един ден стигнеш до върховно познание, с най-дълбок срам само ще си спомняш за дните, когато ти се е струвало напълно в божествения ред на нещата един "Син Божи" да е принуден да страда заради твоите деяния, защото си смятал, че ти самият по този начин твърде удобно се отърваваш от всички последици на своите действия...

Тогава вече ще ти се струва непонятно как не си предпочел да пожелаеш по-скоро пълното си самоунищожение, отколкото дори за миг само да понесеш мисълта един невинен да изкупва с мъките си твоята вина. ----- //26

Но дори и да си от онези, които си дават сметка, че сами носят отговорност за постъпките си, страх ме е все пак, че едва ли съзнаваш доколко си отговорен също така и за своите мисли. – – –

Казах ти вече, че за общия организъм на човечеството, част от който си и ти, няма нищо скрито и че и най-съкровените ти мисли са разбулени за него.

Тук обаче не искам да създам погрешното впечатление, че говоря за някаква "душа на цялото човечество" като за едно самостоятелно съществуващо, съзнателно същество!

Общият организъм на човечеството се осъзнава винаги само в своите "центрове", – в отделните хора, и у всеки един той осъзнава себе си различно – ту в по-голяма, ту в по-малка степен.

Когато казвам: "Нищо никога не остава скрито за общия организъм на човечеството като такъв" – с това искам само да ти покажа, че всичко, което мислиш или правиш, далеч надхвърля с въздействието си рамките на твоята личност и с автоматична сигурност влияе върху съвкупния духовен организъм на цялото човечество, където се проявяват неговите последици, чиито причини след това често търсиш напразно, защото никога не ти е идвало наум, че и най-тихите ти мисли, които си смятал за скрити едва ли не и от самия теб, могат да имат такива сериозни последици. – – – – – //27

Ако наистина искаш да станеш творец на щастието си, знай, че твоите мисли ще ти служат вярно като впрегатни животни, ако си ги възпитал да служат така, но се развилняват неудържимо като диви зверове, ако ги насъскаш разюздани срещу човечеството. –

Ти не можеш да бъдеш истински щастлив, ако не създаваш, доколкото това зависи от теб, възможности за щастие на другите, а ти всъщност унищожаваш щастието на другите, когато твоите мисли се втурват като разярени бикове в цъфналите градини на техните души...

Мислиш ли хармонично, и отзвукът у другите ще бъде хармоничен, а мислиш ли за гибел и хаос, ще предизвикаш гибел и хаос и у другите. – – – – –

Не би могъл да запазиш собственото си здраве без постоянно, непрекъснато насочване на мислите си към здраве, красота и сила и, напротив – ще бъдеш и за другите огнище на зараза, ако, ровейки се непрекъснато в душата си, мислиш само за болести и немощ. //28

Познавам един човек, който бе обявен от лекарите за "неизлечимо" болен, а болестта му бе такава, че и днес никой лекар не е в състояние да я излекува, – но със силата на своите мисли той се самоизлекува и десетки години вече живее като здрав човек.

А такива хора действат като центрове, излъчващи здраве далеч около себе си, макар и по стриктните медицински понятия да не могат да бъдат разглеждани като de facto "излекувани".

Те обаче се чувстват излекувани и времето им е дало право, тъй като техните оплаквания са изчезнали. //29

Сигурността, която са придобили чрез този свой успех, дава нова, непреодолима сила на мислите им, така че тяхното въздействие като носители на здраве се простира изключително надалеч. – –

Мислиш ли винаги за бедност и нужда, бедността и нуждата няма да те оставят да я чакаш, – страхуваш ли се непрекъснато от някоя беда, тя с положителност ще те следва по петите!

А ако и в най-мрачния час не смяташ все пак своята кауза за загубена, тя никога няма да бъде загубена -ти с положителност ще намериш твърде скоро някакъв изход!

Гледай на сполетялото те нещастие винаги само като на изненадала те по време на излет буря и можеш да бъдеш сигурен, че все по-рядко ще ти се случват нещастия!

Самият ти си магнитът на своите радости и скърби!

Ти можеш да се "настроиш" за силите, които твърдо искаш да привлечеш, и те ще бъдат принудени да те следват. –

При това като "Аз" ти въздействаш не само върху самия себе си, но същевременно и върху всяко "Ти", свързано духовно с тебе в общия организъм на човечеството. – //30

Силата на твоето въздействие зависи много по-малко, отколкото си мислиш, от външните разстояния – всички степени на въздействие се определят по-скоро от по-голямото или по-малко сходство на твоите собствени душевни трептения с тези на другите хора. – И все пак всеки един от милиардите единици, чувствани от теб като "Ти", ще бъде по някакъв начин достигнат от отзвуците на причинените от теб въздействия. –

Така че ти носиш огромна отговорност!

Никога не си сам дори когато се мислиш за скрит зад най-дебелите стени...

Ти постъпваш, като "Аз", винаги в съотношение и във връзка с всяко "Ти", защото макар и да си едно-единствено по рода си "Аз", между всички "центрове" на човешкото цяло цари все пак пълна тъждественост... //31

5.4 # ЛЮБОВ

Не можем да говорим за щастието, без да спрем мисълта си върху онова щастие, което двама души могат да си изградят в любовта.

Но и тук прекалено лесно се забравя, че щастието на любовта, подобно на всяко друго щастие, също трябва да бъде сътворено.- –

Твърде много хора живеят в постоянно очакване на някакво бъдещо "щастие", а мнозина от тях не жадуват всъщност за друго щастие освен за щастието на любовта между мъжа и жената.

Някои напразно чакат цял живот, защото не могат да срещнат по своя жизнен път щастието такова, каквото те си го представят.

Други пък смятат, че в даден момент са намерили своето любовно щастие, но не след дълго настъпва "разочарование" и те загубват вяра изобщо във възможността да постигнат трайно щастие в любовта. –

В ушите им отново зазвучават глупавите приказки за "борбата между половете", които само задълбочават нещастието... //32

Но разочарованите по този начин далеч не са още предпазени от "очарования", от илюзии, – те просто са станали жертва на една нова илюзия. – – – –

Отначало са смятали, че щастието в любовта е дар на "случая", че то би могло да бъде постигнато и запазено без тяхното съдействие.

Сега вече те са уж освободени от тази илюзия, но само по отношение на конкретния взаимен избор, – и веднага стават плячка на новата илюзия, смятайки, че всички нещастия са предизвикани единствено от техния погрешно направен избор. –

О, не, – вие, които се смятате за "подведени" в своето любовно щастие, – – първият ви импулс, привлякъл ви един към друг едва ли ви е подвел (в преобладаващия брой случаи) – вие сами обаче се заблуждавате, тъй като не можете да се отърсите от погрешната вяра, че всяко щастие в любовта можело да бъде постигнато без вашето съдействие...

Вие още не съзнавате, че трябва преди всичко да сътворите щастието си, за да стане то ваше трайно притежание, за да обогати живота ви с непреходни ценности! //33

Вашата воля действително да постигнете щастието не е била още чиста!

Наистина желанието да бъдете щастливи в любовта сигурно е било налице у вас, но "желанията" никога нямат силата да се разпореждат. Те са разнищили на хиляди дребни устремления вашата воля, която единствена би могла да създаде щастието ви, вместо да я съсредоточат към едничката цел: да сътвори вашето щастие! – –

Който не само "би желал", но и винаги е насочен с цялата си воля към щастието в любовта, – трябва да търси тук само своето щастие и нищо друго.

Той не бива да смята за предварително осигурено онова, което тепърва ще трябва да създава, – не бива като някой мечтател да протяга ръка към плода, преди той да е още узрял, – плод, който той вижда само в бляновете си и който до болка ще му липсва, когато едно внезапно похлопване на действителността го събуди от сънищата му.-- //34

От първия ден на любовта си той е длъжен да усилва в себе си своята воля за щастие и да подчинява на нея всички цели и копнежи, породени единствено от желанията му. – – –

Щастието в любовта може да се постигне само ако се стремиш с една, така да се каже, своенравна упоритост да бъдеш трайно щастлив с човека, когото обичаш. –

"Щастието в любовта" като всяко друго щастие е щастие на творящия, – удовлетворение от сполучливата творба, то е едновременно и "самата творба", и способността да се твори...

А творбата на любовта винаги изисква любимият човек да бъде ощастливен от нас и именно удовлетворението, че можем да го направим щастлив, ние усещаме като свое лично щастие. –

Но който има в себе си силата да направи друг човек щастлив, той има също така и силата да го направи дълбоко нещастен. –

Ако всеки ден отново и отново не се стремим с твърда воля да използваме собствената си сила само за да ощастливяваме любимия човек, тази сила ще стане робиня на рояк демони, рояка на хилядите по-малки и по-големи желания, менящи се всеки час в живота на ежедневието... //35

Тогава любовта ти, ако тя е истинска, може и да остане жива въпреки непрекъснатите страдания, но щастието на любовта, което в седмиците на опиянение и блянове си смятал вече за свое, твърде скоро ще отлети от тебе, вместо да остане твое трайно притежание. – – – – – –

Вие и двамата ще се питате: "Как така става, че не можем да се разбираме, че постоянно си причиняваме най-дълбоки огорчения, след като въпреки всички взаимни измъчвания сърцето ни казва, че ние все пак се обичаме!?!" –

Ала никога няма да намерите единствено спасителния отговор, отново и отново ще сключвате в добрите си часове мир, за да го нарушите скоро след това, ще се съсипвате и изпепелявате един друг и обзети най-накрая от умора и разочарование, ще заживеете – в най-добрия случай – понасяйки се взаимно, убедени, че и двамата сте само жертви на една жестока съдба...

Но в преобладаващото мнозинство от случаите всичко това е само заблуда, последица от илюзиите на човек, който се задоволява само да мечтае за щастие и се надява да го получи по образеца на своите блянове, вместо да го поиска с цялата си воля и с твърда воля да го изгради. – //36

И днес щастието на любовта не е все още загубено за вас, ако дори само една искрица истинска любов пламти дълбоко заровена в душите ви, стига да осъзнаете, че не сте постигнали щастие в любовта си само защото сте се надявали да го намерите, без сами вие да си го създадете, защото сте искали да жънете, без да сте сели! – – –

И днес още можете да започнете да се учите как да живеете в истинска любов, все още можете да се пробудите от съня, който ви е довел единствено до нещастия и пълно отчаяние!

Ще трябва наистина да си простите взаимно доста неща, които не е леко да бъдат простени, – и някои лоши думи няма да могат да се заличат с един замах от вашите души, но ако някога, па макар и само за броени часове, ви е свързвала истинска любов, вие скоро ще видите с пълна яснота, че сте станали жертва на самоизмама и че всички оскърбления, за които ще трябва да си прощавате, всъщност сте отправяли към едно чучело, създадено от самите вас в моменти на огорчение, и вие сте повярвали в него, а може би и днес продължавате да вярвате, тъй като това чучело се е превърнало за любимия някога човек в образец, който той наистина е започнал да наподобява...

Трябва преди всичко да се стремите да се виждате един друг в нова светлина, ако сте твърдо решени да спасите своята любов, и вече истински свободни от всякакви илюзии, да изградите своето щастие в любовта!

В началото сигурно няма да ви е лесно да превъзмогнете онази непрекъсната подозрителност, онази мания, която просто търси дали любимият някога, а сега вече почти омразен може би човек не носи все пак в сърцето си образа на чучелото...

Но ако въпреки всички първоначални несполуки подновявате с упорита воля, ежедневно и ежечасно, опитите си да използвате по свой начин силата, която притежавате един спрямо друг, единствено за да направите другия истински щастлив, вие непременно ще се научите твърде скоро да творите своето щастие. – – – //38

Ти може би ще кажеш: "Да, но каква полза, ако аз самият имам дори и най-добрата воля да бъдем щастливи, след като у партньора ми тази воля липсва?"– –

Щом можеш да поставиш такъв въпрос, тогава ти още не си разбрал какво значи да сътвориш щастието си!

Все още се мислиш за зависим отвън и все още не се осмеляваш да стъпиш твърдо на собствените си крака.

Не се доверяваш още на себе си и си много далеч от твърдата решимост истински да използваш своята воля. –

Ако си твърдо решен да създадеш своето щастие в любовта, не бива да те смущава вече мисълта, дали любимият човек "споделя" твоите желания, или действа против тях. –

Ще трябва напълно да уталожиш собствените си желания, за да не могат те вече да пречат на волята ти!

Не бива да насочваш волята си към нищо друго освен към успеха на своята способност да ощастливиш любимия човек. –

Задоволството от този успех ще направи щастлив и теб самия!

Трябва да се научиш на самообладание, за да можеш сам да постигнеш такъв успех. //39

Ще трябва да се бориш с някои наклонности и да обуздаваш бушуващите в теб афекти. Ще трябва да се научиш всекичасно да потискаш желанията си. Но всичко това ще стане за теб източник на вътрешно удовлетворение, защото ще почувстваш какво щастие си създаваш дори само с това, че ставаш господар на себе си там, където до днес може би дори не си и подозирал до каква степен си все още окован в робските вериги на всичко онова, което не си ти самият...

Днес ти може би си позволяваш, все още да изпадаш в раздразнение, когато виждаш, че любимият човек преценява по напълно погрешен начин нещо, за което ти имаш правилно разбиране, когато виждаш, че той има предпочитания към това, към което ти изпитваш отвращение, че неговият "вкус" го кара да обича нещо, което за теб е едва ли не "непоносима безвкусица". – –

Но какво значат всички тези неща в сравнение с щастието на любовта!?!

Колко смешно и маловажно се оказва всичко това пред щастието, което могат да постигнат двама обичащи се! //40

Кой от двама ви е "прав" или "крив", в подобни случаи е съвършено без значение, щом става въпрос да се изгради щастието на една любов!

Когато способността ти да ощастливиш любимия човек укрепне и даде резултати, с учудване ще установиш, че и вашето отношение към нещата, което преди е било толкова противоположно, – изведнъж започва да съвпада. – – –

Тогава ще трябва засрамен да си признаеш, че всички ваши по-раншни спорове за нищожни неща, които са ви изглеждали толкова "важни", – са били всъщност излишни и глупави.

Тогава ще разбереш, че напразно сте се опитвали да обединявате ,възгледите " си, докато самите вие сте били още разединени. – – 41

И в любовта си, – приятелю мой, – приятелко моя, – вие сте длъжни да бъдете щастливи, – и всички ваши "нещастия" са само – неизпълнение на този ваш дълг!! – – //42

5.5 # БОГАТСТВО И БЕДНОСТ

Целият живот в Космоса е резултат от изявата на полярни противоположности, от взаимодействието на полярно противостоящи сили.

Който иска да премахне богатството, за да помогне на бедните, той не е още разбрал, че бедността и богатството са взаимно необходими, тъй като всеки полюс има нужда от своя обратен противополюс.

Полюсите трябва да запазят пълната си противоположност, защото само тогава може да има живот и да процъфтява делото на човека. – –

Унищожение и гибел е неизбежната последица от всяко премахване на полярните противоположности. – – –

Този, който наистина желае да облекчи бедността, трябва да запази и богатството, макар че съвсем не е необходимо бедността и богатството да остават винаги в онези груби, брутални форми, в каквито човечеството единствено ги познава до днес. – –

Бедността е наистина блажена, но бедност не трябва непременно да означава лишения... //43

Богатството може да създаде неизмеримо благополучие, но то не бива да се валя сито и без съзидателна сила на онова ниско стъпало, за което някога един Богочовек бе казал, че "по-лесно е камила да мине през иглени уши", отколкото "богатият" през портите на "царството Божие".

Според една хилядолетна заблуда благата на тази земя били толкова тясно ограничени и неумножими, че било невъзможно всички хора да живеят без лишения на земята, и така на "богатството" е започнало, да се гледа като на причина за влошаване на положението на всички, които търпят лишения.

По-близо до истината би било осъзнаването на обстоятелството, че е съвършено непростимо дори един-единствен от земните жители да е принуден да понася лишения, но че не богатството на другите е причината този човек да търпи лишения. – – –

Безусловен дълг на човечеството е да се погрижи никой от неговите членове да не търпи лишения, – на всеки човек, който и да е той и каквито и да са неговите качества, да му бъдат осигурени храна, облекло и подслон, и този дълг е неотменим дори когато се отнася за индивид, от когото не би могла да се очаква никаква полза. – //44

Ако нанася вреда, той може да бъде изолиран, но никой няма право да го заставя да страда от липсата на онова, което му е необходимо, за да задоволи нуждите на тялото си. Никой няма право да го лишава и от онези блага, от които има нужда духът му, за да се извиси, ако иска това, над ниското равнище, до което е паднал.

Всичко, което днес все още се нарича "наказание за извършено престъпление", е едно съмнително начинание, защото не изхожда от съзнанието, че общият организъм на човечеството е най-тясно свързан вътрешно и че цялото човечество е длъжно да сподели вината за деянието на престъпника - щом го е направило възможно. –

Едно по-издигнато съзнание ще постъпи някой ден много по-благотворно, като направи невъзможно самото престъпление, докато днес престъплението все още се смята за естествено необходима даденост и всички усилия са насочени само към "наказването" на престъпника. – – – – – //45

Но независимо от "престъпниците" винаги ще има хора, от които човечеството няма никаква полза за своето земно добруване и които въпреки това трябва да бъдат пощадени от същински лишения, ако човечеството не иска да навреди чрез тях на цялата си общност. //престъпления

Толкова по въпроса за лишенията, които човечеството трябва да се стреми да изкорени, ако не иска само да навреди на общия си организъм, нанасяйки му по този начин все нови и нови щети.

То обаче никога не бива да се опитва да премахне бедността и богатството, ако не иска само себе си да премахне. – – –

Бедността и богатството са противоположни полюси, пораждащи живота на човечеството, запазващи онази силова напрегнатост на всечовешкия организъм, която единствено ще му позволи да изпълни някога своето космично предназначение. –

Горко на едно човечество, което не може да се отнася с благоговение към богатството! – –

Горко на едно човечество, което престане да свежда почтително глава пред бедността!-- //46

Напълно заслужаващ уважение е бедният, който умее да носи с достойнство бедността си! Не по-малко трябва да се уважава и всеки богат, който носи бремето на своето богатство с пълна отговорност пред човечеството, поверило го в неговите ръце!

Нека всеки от тях се пази да не презира другия и нека както богатият, така и бедният знаят, че и двамата са еднакво ценни за човечеството като цяло!

Погрешно обаче е да се приема, че бедността, която е необходима на човечеството не по-малко от богатството, трябва винаги да граничи с лишения, за да остане противоположен полюс на богатството. –

Богатство и бедност са много относителни понятия.

Колкото повече нараства богатството, толкова по-високо ще се вдига прагът на бедността, така че в сравнение с едно голямо богатство може да има такава "бедност", която на свой ред да минава сред бедните за "богатство".

Ти, като част и "център" на всечовешкото цяло, винаги имаш право да се стремиш към всичкото богатство, което може да ти даде тази земя! //47

Каква част от него ще успееш да придобиеш, зависи от твоята карма, от способността ти да владееш съдбата си. –

Винаги обаче трябва да се стремиш към относително най-голямото "богатство", което здравият разум ти сочи като постижимо по честен път!

Не бива да мислиш, че така би могъл да навредиш на противоположния полюс на бедните.

Дори ако броят на богатите на земята беше хилядократно по-голям, никога не ще липсват бедни, – дори всички хора на тази земя да постигнат богатство, пак ще съществува такова различие в богатството, че и тогава биха се запазили противоположните полюси.

Земята е тъй безкрайно богата на блага, че това наистина е постижимо, но то не може да се очаква в наше време, защото преобладаващото мнозинство от хората не познават все още духовните закони, по които земята предоставя своите съкровища, а дори да ги познаваха, малцина само биха били готови да се съобразяват със закони там, където повечето предпочитат без законно да очакват подаръци. – – –

И тук преди всичко е в сила законът за равновесието, или за компенсацията, и ти никога не ще можеш да получиш и задържиш нещо, за което не си заплатил пълната цена, което не си готов да компенсираш с пълноценни еквиваленти. – – //48

Днес или утре би могъл наистина да придобиеш някакво имущество и без компенсация и да повярваш, че то е твое трайно притежание, но твърде скоро ще то загубиш отново, колкото и да се стараеш да го задържиш. –

Тук са в сила най-неумолими духовни закони, които са също така непреклонни, както и законите, управляващи във външния свят силите на материята.

Ти имаш право на неограничено богатство, но искаш ли да постигнеш дори и съвсем скромна степен на богатство, ще трябва да се примириш с необходимостта да го заплатиш еквивалентно! – – –

Ще ми възразиш, че познаваш такива богати хора, които са наследили своето богатство от бащите си, но това по никой начин не противоречи на посочения закон.

Във всички случаи еквивалентите за него са били платени, а ако наследникът не се погрижи да осигури постоянна по-нататъшна компенсация, той положително ще загуби един ден имуществото, създадено за него от други. //49

Това може да стане доста по-късно и да засегне чак наследниците на този наследник, понеже духовните закони действат винаги в съответствие с импулса, който някога е бил съобразен с тези закони.

Едно бързо натрупано състояние ще изчезне също така бързо, ако не се поддържа от нови импулси, а трудно постигнатото богатство ще просъществува още дълго време дори ако наследниците му съвсем не са достойни за него. – –

Само недей мисли, че тук има някаква "несправедливост"!

И ти не си, разбира се, онеправдан!

По всяко време ти е дадена възможността да постигнеш онова, на което си способен, а ти си способен да постигнеш онова, за което наистина влагаш цялата си воля.

Че други имат много, без самите те да са го постигнали, не бива ни най-малко да те смущава.

Богатствата, с които разполага земята, са тъй неизмеримо големи, че и за теб винаги стои на разположение грамадно състояние.----- //50

Недей обаче смесва своите желания с волята си!!

Желанията ти могат да постигнат нещо само когато им се удаде да склонят в дадена насока твоята воля.

Хората с голяма воля са създали просто несметни състояния дори когато е трябвало да започнат в най-голяма бедност

Ако си насочил обаче волята си към създаване на постижимото от теб богатство, пази се от завистта! – – – –

Искаш ли твърдо сам да станеш някога "богат", дори и да се стремиш единствено към състоянието на един богат бедняк, трябва във всеки богат човек, когото срещаш, да виждаш залог за постигане на своята собствена цел.

Трябва да се научиш да се радваш, че има богати, и да гледаш на тяхното богатство като на предпоставка за осъществяването на твоята воля. – //51

Искаш ли твърдо да станеш богат, пази се също от дребнава "пестеливост"! – –

Сигурно ще намериш немалко богати хора, които са изключително "пестеливи", но напразно ще се опитваш да ми посочиш и един-единствен истински "богат" човек, който да е постигнал богатството си само чрез "пестеливост". – – – – – – – –

Ако си решен да станеш "богат" и ако смяташ, че "богатството" е абсолютно необходимо за твоето щастие тук на тази земя, трябва много основно да се проучиш, за да откриеш у себе си еквивалентите, с които възнамеряваш да заплатиш очакваното от теб богатство! – – –

На тази земя, както и в цялата вечност, никога нищо няма да ти се даде даром и ако изпаднеш в положението да трябва да приемеш някакви подаръци, пък били те и най-обикновени подаръци по случай някой празник, запитай се веднага как можеш да се отплатиш за тези подаръци на всечовешкото цяло, в противен случай ще бъдеш принуден да ги заплатиш по начин, който никак не ще ти хареса...

Виждаш, че не е много лесно да изпълниш всички условия, които ти се поставят, ако си решен да постигнеш "богатство" дори и в най-скромна степен. – – //52

Но повярвай ми, – всички, които някога са станали богати, са постигали това по съвсем същия начин, макар и те самите да не са си давали сметка за това!

На тази земя постоянно се осъществява размяна на блага.

Ти не можеш да придобиеш и да запазиш като трайно притежание каквото и да е, ако отказваш да предложиш в замяна други ценности, с каквито ти самият разполагаш. –

А ако нямаш какво да дадеш, тогава не бива и да очакваш нищо!

Няма да получиш повече от онова, за което си заплатил. – – –

Не си прави никакви илюзии!

Тук действат неумолими закони и ти можеш да станеш "богат" само чрез замяна на някакви заложени в тебе ценности... //53

5.6 # ПАРИ

Повечето "идеалистично" настроени хора ще изпаднат сигурно в ужас,че в една книга за висши духовни ценности изведнъж става дума за пари.

Те не подозират, че и парите се подчиняват на духовни закони и че те са форма, изразяваща духовни съотношения...

Те предпочитат изобщо да пренебрегват парите и паричните въпроси и аз разбирам това много добре, тъй като и за мен самия всички "парични операции" са една крайно неприятна необходимост в този земен живот.

Но тук само формата е отблъскваща, докато самата същност е в най-висша степен духовна. – – –

Четейки "курсовете" на борсата, никой не би помислил, че тук намират най-пълен израз законите на Духа, който извиква на живот всичко материално. – –

За преобладаващото мнозинство от всички по-изтънчени души "парите" са нещо крайно "мръсно", опипано от много ръце, и те се докосват до всичко свързано с парите едва с крайчеца на пръстите си, а и тогава правят това не без отвращение. – //54

И все пак парите са нещо свято и аз се осмелявам да заявя това, въпреки че зная как мнозина чудати светци ще ме обвинят в най-тежко богохулство. – – –

Не мога да помогна с нищо на такива благородни мечтатели и дори подозирам, че между тях сигурно има немалко, за които парите не са наистина "нещо свято", но са нещо, към което те се стремят с всички средства...

Парите са само един израз на стойността, която Духовното е успяло да въплъти в материалния свят.

Духовните ценности в края на краищата са също имущество и богатство, тъй като няма такова имущество и няма такова богатство, за които да може да се твърди, че те така или иначе не дължат своя произход на духовни ценности.

Но ако ти, който си взел в ръка тази "Книга за щастието", си решен наистина да изградиш в днешно време своето щастие, едва ли ще можеш да пренебрегнеш "парите". – //55

Ще бъде необходимо да осъзнаеш, че парите съвсем не са толкова "мръсни", колкото ти е било внушавано и ще трябва да се научиш да говориш с известно благоговение за тях, ако искаш наистина да разбереш стойността им. –

Повтарям още веднъж: парите са нещо свято, защото са израз на стойността, която дадена духовна ценност е успяла да си създаде в този материален свят.

Наистина за повечето хора парите са само "платежно средство" и те не подозират, че на тази земя може – и в повечето случаи дори се налага – да се заплаща и с други ценности.-- –

Пригодността на парите да бъдат израз на висши духовни ценности е непозната за тях и те чувстват като осквернение всяко разглеждане на парите като "израз на духовни ценности".

Въпреки това няма по-ясно доказателство за действието на духовните ценности в този материален свят от онова, което може да се изрази с пари или с парични еквиваленти.

Всички висши духовни ценности, появили се някога на тази земя, са поставяли многократно в движение парите и паричните еквиваленти. //56

За да могат да се изявят на тази земя, духовните ценности са принудени, така да се каже, да се свържат с материята, сами да станат "материални", за да задвижат материята. –

Това е единственият начин дори само да уведомят материалния свят за своето съществуване.

Колкото и висока да е дадена духовна ценност, ако тя не съумее да постави в движение общовалидната изразна форма на материалните стойности – парите, тя ще си остане непонятна и безполезна за човечеството. –

Колкото по-големи са сумите, които дадена духовна ценност задвижва, толкова по-здраво ще се утвърди тя в този материален свят. – – –

От това би могъл да извлечеш определена поука!

Никога не бива да очакваш, че с целия си "идеализъм" ти би могъл да дадеш нещо на човечеството и да спомогнеш за неговото добруване, докато продължаваш все още да презираш парите и паричните еквиваленти. – //57

Не бива, разбира се, "да се кланяш на Мамона" и притежанието на парите не трябва да бъде за теб самоцел. Напротив, целият ти устрем трябва да има за цел само задвижването на парите. Той трябва да е насочен не толкова към притежаването им, колкото към създаване на възможността все по-големи суми да бъдат поставяни в служба на духовни ценности. - –

Колкото и малко пари да имаш, винаги трябва да си даваш сметка за силата, вложена във всяка стотинка, която може да постави огромни суми в движение също както малкото камъче е в състояние да предизвика лавина. – – –

Трябва освен това да имаш доверие в движещата сила, скрита в парите!

Тази магическа сила реагира много чувствително на всяка липса на доверие и напротив - тя никога не разочарова непоклатимото доверие, съчетано и с търпение.

Колкото повече пари имаш възможност да пуснеш в "действие" за една добра сама по себе си работа, толкова по-големи са изгледите тези пари с течение на времето да ти се върнат с лихвите.

Но ако скъпернически и без всякакво доверие се стремиш да изпиташ силата на парите си, много лесно ще се изложиш на риска да изгубиш и малкото, което колебливо си се осмелил да вложиш.-- //58

Не бива обаче да спекулираш рисковано, надхвърляйки собствените си сили, и винаги трябва предварително добре да си помислиш дали необходимите за дадено дело суми съответстват на това, с което разполагаш. В противен случай и най-ценното духовно благо, което би трябвало да се утвърди чрез твоите пари в света на материята, ще ти донесе само проклятие и нещастие.

Всяко дело, с което допринасяш истинска полза на човечеството, създава рано или късно с пълна сигурност нови материални ценности, но всяко дело изисква също така съответния залог и ако ти не разполагаш с него, остани по-добре изцяло извън играта дори когато участието ти в това дело изглежда да обещава голяма печалба за теб и значителни придобивки за всички останали.

Ти би постъпил от самото начало непочтено, ако си склонен да очакваш печалба, без да си в състояние да рискуваш съответстващия на тази печалба залог.

Не бива също така никога да влагаш парите на други хора в някое скъпо за теб дело, без да си напълно сигурен, че тези хора също разполагат с целия необходим залог, който в крайна сметка би им гарантирал създаването на нови ценности и с това съответстващата на този техен залог печалба. //59

В противен случай ти само би лишил тези хора от тяхното имущество и духовните закони на общочовешкия организъм ще държат единствено теб отговорен за нанесените щети.

Тези закони намират начин да достигнат до всекиго и тогава те изискват компенсация до последната стотинка, независимо с какви еквиваленти си в състояние да обезщетиш вредите, дори и тогава, когато този, на когото си навредил, не получава с това лично обезщетение.

Законите в духовния общочовешки организъм никога нямат за цел да "възнаградят" отделната личност или пък да "накажат" вредителя. – Те трябва само да създават уравновесяване в органично обвързания живот на общото цяло и за тях всеки един може да заеме мястото на другия – може, без да предполага, да стане оръдие на тяхната неумолимо сигурна, автоматично регулирана дейност...

В по-висшия смисъл на думата не съществува истинска парична собственост!

Привидният собственик винаги е само временен разпоредител с част от стойностите, създавани в материалния свят от дейността на човечеството като цяло. –

Размерът на привидното парично състояние е само белег за това, доколко даден човек е годен да се разпорежда с тези пари, и който съумее вярно да владее над малкото и с това да създава нови ценности, него духовните закони в общочовешкия организъм ще поставят с пълна сигурност един ден да владее и над много, стига не само желанието му, но и неговата воля да е сериозно насочена към постигането на тази цел. – –

"Непрестанните несполуки", от които се оплакват толкова много способни наглед хора, са винаги само доказателство, че те твърде често нарушават по някакъв начин духовните закони, без да съзнават това. –

Или волята им е твърде вяла и нейното място се заема от желания, или пък съблюдават само част от законите, пренебрегвайки останалите от тях...

Освен това твърде много хора не знаят, че съвсем не от тяхното желание зависят мащабите, в които могат да създадат нови материални ценности, и че всеки залог по необходимост създава точно определена сума от нови такива ценности, независимо дали тази сума е по-голяма или по-малка от желания резултат. – //61

Така мнозина се трудят години наред и се измъчват от своите "неуспехи", без да подозират, че някъде са нарушили грубо духовните закони, за чието съществуване никога не са си давали сметка.

Лесно би могло да се предположи, че в случая имам предвид само хора, които ръководят своите предприятия със собствени или с чужди пари.

Аз обаче мисля не по-малко и за всички онези хиляди, които работят при някой друг.

Тук често цели категории са принудени да страдат заради простъпките на единици, така че в случая отговорността на отделния човек добива огромни размери, също както и съобразяването с духовните закони, за които говоря, облекчава пътя на хиляди хора. //62

От момента, в който поемеш задължението да служиш в предприятието на друг човек, ти се нагърбваш с цялата отговорност за поверения ти сектор от неговото предприятие и всички допуснати от теб нарушения на духовните закони ще имат за тебе същите последици, които биха имали, ако ръководеше за своя сметка свое собствено предприятие.

Не мога да ти дам по-добър съвет от този: на своя пост, независимо дали той е висок или незначителен, винаги постъпвай така, както би постъпил, ако трябваше да изпълняваш същите задължения в свое собствено предприятие.

Чувстваш ли се "зле платен", опитай се да получиш в рамките на съществуващите възможности по-добро възнаграждение, но недей забравя, че и най-лошото заплащане в никой случай не те освобождава от задължението да съобразяваш мислите и постъпките си с духовните закони, които трябва да спазваш в сферата на парите, ако не искаш да бъдеш ощетен за това, че си станал причина друг да бъде ощетен! – –

Трябва също да знаеш, че съгласно духовните закони твоето възнаграждение се отмерва винаги по най-справедлив начин, в точно съответствие с вложения от теб труд, – така че всичко, от което другият, на когото служиш, би те лишил, един ден непременно ще ти бъде по някакъв начин върнато до стотинка, докато в противния случай – ако възнаграждението ти е по-високо от онова, което се оправдава от вложените от тебе труд и заинтересованост, – рано или късно с абсолютна сигурност ще ти бъде иззето всичко, което си получил в повече. – – //63

Постоянното компенсиране, осъществявано от тези духовни закони, не прави никаква разлика между отделните стойностни форми, така че онова, което ти се полага или което си получил несправедливо, може да ти бъде дадено или отнето в съвсем друга "валута". – –

Парите са еквивалент на всички материални ценности, а за компенсацията, която трябва да бъде осъществена от духовните закони, е напълно безразлично чрез коя от тези ценности се постига равновесието, в това число и чрез еквивалента на всички материални ценности – чрез парите. –

Сега ще разбереш също и защо нарекох парите "нещо свято"

Щеш не щеш, трябва да причислиш и парите към средствата за изграждане на своето земно щастие и ако си твърдо решен да създадеш щастието си, трябва да се научиш да се съобразяваш със законите, за които парите и всички материални ценности, изразявани чрез парите, са винаги само послушни слуги на духовните импулси...

5.7 # ОПТИМИЗЪМ

За този, който е решен да създаде своето щастие, няма вече „сиво всекидневие" няма страхове и няма грижи!

Той осъзнава в себе си една сила, която побеждава всичко мрачно, всичко заплашително.

Той няма да се безпокои днес за онова, което може да дойде "утре", и въпреки това всеки от дните му ще подготвя по най-добрия възможен за него начин идващия ден. –

Той ще се научи да живее в настоящето и да формира като творец това настояще.

Той ще стане ваятел на своя собствен живот и с примера си ще учи всички, които го доближат, на изкуството, как да се направи животът достоен да бъде живян.

Неговите ученици няма да бъдат наистина твърде многобройни, но всеки един, когото той е поучил с примера си, "изцелен" от това учение, ще "изцели" на свой ред и други, спомагайки по този начин да се намали броят на болните клетки в общия организъм на човечеството. //66

Крайно време е наистина "болните клетки" в духовното тяло на човечеството да оздравеят и всеки един е длъжен да даде своя принос за тяхното оздравяване.

Всеки носи от хилядолетия вече в себе си една вина, която трябва да бъде изкупена, защото за всичко болно и недъгаво в това съвкупно тяло на човечеството всеки един споделя вината на първоначалното "падение", когато човечеството е отпаднало от своята Божествена същност...

Целият безкраен Космос можеше да бъде една градина на неизразимо блаженство, ако не беше станало това отпадане, което на свой ред може да завърши едва след нови хилядолетия.

Но и днес, по нашия път през тези хилядолетия, на земята може да има много повече щастие, отколкото подозира и е склонно да вярва човечеството, макар че през този космичен период не е възможен никакъв "рай" на земята.

Не от създаването на нови обществени форми във външния живот на народите и държавите зависи реализирането в живота на онова изобилие от земно щастие, което може да бъде постигнато. //67

Всички външни обществени форми са само едно помощно средство към което ни подтиква смътното догаждане за нашата обединеност в духовния организъм на човечеството, за да не отвикнем напълно от съзнанието за своето единение в Духа.

"Държавата", "нацията" и "народността" могат да поддържат съзнанието за единство само в рамките на едно отделно звено, но за този, който не е в състояние да се почувства като част и център на цялото духовно тяло на човечеството, може да се окаже достатъчно на първо време и съзнанието, че е част от един орган на това духовно тяло, за да не се откъсне напълно от всякакво единство и от всички жизнени флуиди на човешкото цяло. – – – – – //п.

Глупава обаче и равносилна на самоокалване е всяка омраза и всяко презрение от страна на дадено човешко звено към друго! //п.

От омразата между такива отделни органи на човечеството се носи – мирис на разтление... //п.

Той винаги е доказателство за загниване и разлагане на единичните клетки на човечеството! //п.

Твърде често тъкмо отровните изпарения от чумните язви, зловонието на гнойните циреи постепенно разлагат болния орган и заплашват окончателно да отнемат живота му. – – – – – //п.,68

Ти можеш да изпитваш истинско уважение към себе си само ако съзнаваш своята отговорност, а не можеш да осъзнаеш отговорността си, докато не разбереш, че като част от духовното общочовешко цяло ти си отговорен не само за себе си, но и за това цяло. – – –

Ако си творец на своето щастие, с това ти увеличаваш щастието на тази земя и така служиш на общочовешкото цяло повече, отколкото ако се стремиш да приложиш във външния свят дори и най-примамливите теории. – //69

Мен Цзъ е казал: "Правилното действие е насочено към близкото, а всички го търсят в далечното.

Така и ти, в плен на илюзията, че трябва да направиш нещо "голямо", търсиш може би "трудно изпълнимото ", – търсиш високи цели вън от себе си, докато твоята висша цел е съвсем близо до теб, защото можеш да я намериш единствено в самия себе си. – – – –

Възпитавай се сам и чрез примера си ще станеш възпитател на човечеството, без да си присвояваш права, които не са ти дадени! –

Създай си сам своето щастие и така ще създадеш щастливи хора около себе си, ще проправиш път за "щастието на човечеството"! –

Но за да сътвориш щастието си, ти си длъжен въпреки всички злини, въпреки всичко лошо, което може да ти се случи, да си извоюваш с непоколебима енергия вярата във всепобедната сила на всяко добро. //70

Никога не бива да губиш присъствие на духа, колкото и мрачни да са надвисналите над главата ти буреносни облаци!---- –

Болен ли си, вярвай че ще оздравееш – и ако тялото ти може все още да бъде спасено, лекарите, които се грижат за тебе, ще ти бъдат благодарни за оказаната от теб помощ за собственото ти оздравяване! А ако вече не може да се помогне на тялото ти, със своята вяра ти си създаваш резервен фонд от енергии, който ще служи на духовното ти тяло, когато отхвърлиш тази причинила ти толкова мъки дреха на видимата земя.

Изпитваш ли материални затруднения, вярвай че ще получиш материална помощ, и поддържай непрестанно с всички средства вярата си жива и действена докато помощта дойде, – като същевременно напълно спокойно продължиш да следваш пътищата, които ти обещават помощ по външна преценка, дори и без магията на твоята вяра.

Може магическата сила на вярата ти да се съчетае с тези пътища, но помощ може да получиш и оттам, откъдето положително не си я очаквал.

Никога твоето упование в силата на вярата не бива обаче да те подвежда да скръстиш бездейно ръце, също както и в случай на заболяване не бива да се отказваш от помощта, която ти се предлага отвън. – //71

Силата на вярата ти ще изгуби своя живец, ако същевременно не напрегнеш всички други свои енергии в същата насока, – и дори ако в края на краищата помощта дойде оттам, откъдето никога не си я очаквал, дори ако се създаде илюзията, че всички твои външни усилия са били "напълно излишни", въпреки това не се оставяй да бъдеш подведен следващия път да пренебрегнеш външните средства, които ти се предоставят.

Горчиво ще съжаляваш за това, тъй като силата на вярата ти се нуждае винаги от напрягането на цялата твоя енергия, за да може да стане действена в теб. – –

Без напрягането на всички други твои сили силата на вярата ти ще се огъне като олово, – само когато и навън използваш действено абсолютно цялата заложена в тебе енергия, за да си помогнеш сам, независимо от упованието си в силата на своята вяра – само тогава тази сила се превръща в пъргава стомана, в "толедска сабя", която не се чупи и от най-твърдото препятствие и в крайна сметка с един удар разсича възела, който не може иначе да бъде развързан... //72

При всички неприятности, при всякакъв вид трудности трябва да постъпваш по същия начин, ако искаш да изпиташ магическите сили на вярата в своето всекидневие.

Повечето хора не умеят действително да вярват, защото при някакъв предишен случай вече са се опитали напразно да си послужат с магическата сила на вярата, но същевременно са пропуснали да употребят цялата си енергия, за да си помогнат сами и отвън...

Така те изпадат сега в обратната грешка и търсят всяка помощ само във външни неща, блъскат се и се измъчват с твърде малък успех, тъй като някога не са съумели правилно да използват най-голямата сила, която биха могли да владеят, и поради това не могат вече да се уповават в помагащата сила на вярата. –

Недоосъзнаването на условията за действие на духовните сили пречи на повечето хора да изградят закономерно и сигурно своето земно щастие.

Така те започват да се чувстват изключени от всяка възможност за щастие и в това им разположение на духа щастието наистина бяга от тях. – – //73

Трябва да знаеш, че само изпълняваш своя дълг, когато с всички почтени средства се стремиш да създадеш своето щастие, което може наистина да бъде и нещо повече от едно стадно щастие.

От всичко случило ти се трябва да се опитваш да изтръгнеш една макар и съвсем мъничка искрица щастие и винаги трябва да се стремиш да тълкуваш всичко в полза на своето щастие!

От ранно утро до късна вечер не бива да мине покрай теб нито една случка, колкото и незначителна да е тя, без да си съумял да извлечеш от нея някакво, макар и съвсем дребно щастие!

Всичко, което виждат очите ти, всичко, което чуват ушите ти, трябва да оставя у теб като дан някаква частица щастие и ти трябва така да свикнеш със съзнанието, че щастието наистина те преследва по всички твои пътища, че един ден да приемеш като "разбиращо се от само себе си" и голямото щастие. – //74

Без постоянното свикване да очакваш навсякъде, в най-различни форми и дори в най-малки мащаби щастието, няма да създадеш подходящата атмосфера, от която се нуждаеш, за да си изградиш своето пълно земно щастие. –

За себе си и за другите трябва да се превърнеш в магнит на щастието, ако искаш незабавно и без лутане да станеш творец на щастието си. –

Трябва предварително да се научиш да бъдеш, така да се каже, пасивно щастлив, преди да пристъпиш като активен творец към изграждането на твърдо желаното от тебе щастие.

Така ти създаваш в себе си подходящата вътрешна настройка, която ще ти позволи да почувстваш съкровените духовни закони, управляващи всяко щастие.

Така ти непременно ще постигнеш своето щастие и ще съумееш да го запазиш, но същевременно ще увеличиш вероятността и други да си извоюват подобно на тебе цялото щастие, което тази земя може да им даде и което не намират просто защото още не знаят, че единствено самите те могат да станат творци на щастието си... //75

Никое нещастие в този свят, където нещастията изобилстват, не е толкова голямо, че да може да бъде трайна пречка за щастието!

А с всяка искрица щастие, която чувстваш в своето съзнание като щастие, ти пресушаваш един от хилядите малки извори на нещастие на тази земя, – и когато наистина сътвориш своето щастие, с това ти ще си освободил завинаги човечеството от едно от големите тресавища на нещастието, които са възникнали в резултат на хилядолетно безразсъдство и твърдоглавие и които могат да бъдат пресушени само от слънцата на самосътвореното щастие на отделни хора.

Колкото по-голям е броят на такива истински щастливи човеци на тази земя, толкова повече ще губи власт на повърхността и Хаосът, причиняващ и до днес тъй много нещастия. – – –

Да искаме по друг начин да изкореним нещастието от тази земя е сизифов труд, защото щастието и нещастието не са нищо друго освен резултат от пълното проявление на духовните закони, а окултните сили, автоматично създаващи в тази Вселена всичко, което ние наричаме "нещастие", няма никога да могат да бъдат парализирани, ако силите на щастието като галваничен ток, протичащ през медна спирала, не умножат чрез непрестанно съзнателно вчувстване дотолкова своето въздействие, че да успеят да отклонят силите на нещастието от тяхната посока и да ги заставят да служат все така автоматично на творческото съзидание в света на човека. – – – //76

За отклоняването на всички "сили на нещастието" в необятното космично пространство от тяхната пагубна посока не е достатъчна силата на нашата земна воля и земният човек би продължил да чувства тяхното влияние дори ако успее да стане господар на всички сили на нещастието на тази планета. – – –

Но на тази земя, на планетата, която е носител на човека, всеки един може чрез своята воля за щастие да направи истински "чудеса" и колкото повече хора полагат усилия в тази насока, толкова по-голям ще става броят на щастливите, на носителите на щастие тук на тази земя. –

Но тъй като всичко е взаимно обусловено и обвързано чрез тайнствени сили на взаимодействие, то нарасналото щастие на тази земя въздейства и "навън" върху цялото космично пространство и никаква представа не е дотолкова фантастична, че да не изостава все пак от действителността, ако рече да си създаде представа за онези въздействия, които могат да бъдат излъчени от едно бързо нараснало усещане за щастие на тази земя до най-отдалечените пространства на сферите... //78

5.8 # ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Малцината, които от най-дълбока древност са познавали тези закони и са живеели според тях, са били достатъчно дълго време възпирани да предават своята мъдрост другиму, освен на своите изпитани ученици на земята. В течение на хилядолетия те са имали безброй възможности да проследят до последните им разклонения духовните закони, на които се основава настоящата книга, и да изпитат върху себе си тяхната действеност в своя собствен живот.

Ти имаш всички основания да се довериш на това водачество, а ако наистина искаш да узнаеш още нещо за неговата същност, ще намериш достатъчно пояснения в другите ми книги.

Завършвам сега тази "Книга за щастието" със съкровеното пожелание тя да ти посочи пътищата, по които да станеш творец на своето щастие. –

Твърде много би могло да се говори още за видовете щастие, които можеш да си изградиш на тази земя, но не бива да смяташ, че нарочно съм пропуснал някакъв вид човешко щастие, ако в тази книга не става дума за него... //79

Умееш ли правилно да четеш, за всеки вид щастие на тази земя ще намериш приложим съвет. –

Аз просто имах за цел да ти кажа тук в най-сбита форма всичко съществено, с което трябва да се съобразяваш при всички видове човешко щастие, като съм подбрал само отделни елементи на човешкото щастие на тази земя, при които особено ясно може да се покаже каква е същността на това учение за щастието. Не ми беше възможно да избегна напълно повторенията. Това би могло да стане само за сметка на яснотата.

Затова пък усилията ми бяха насочени към написване на колкото може по-малко страници, без да пропусна нито един въпрос, който ми се струваше важен, за да добиеш ясен поглед върху тази материя.

Не бих желал книгите ми да бъдат четени като романи, които след обръщането на последната страница се захвърлят, за да не бъдат може би никога вече взети повторно в ръка.

Знам мнозина вече, за които моите книги са станали постоянни спътници в живота, и се надявам, че техният брой ще стане още по-голям. //80

Но макар и да съм писал всяка една от книгите си с намерението да дам в ръцете на своя читател един постоянен съветник, специално бях желал именно тази "Книга за щастието" никога да не бъде далеч от погледа и ръката на нито един от своите читатели, защото, докато в други книги говоря за неща, които често са твърде настрана от живота на всекидневието, мисля, че тук съм казал доста неща, за които всеки един ден може да даде повод отново да се вземе книгата в ръка и така да се опознае напълно нейното учение.

Това в никой случай няма да ти навреди и може би – колкото и днес да си все още склонен към един упорито песимистичен начин на мислене – с течение на времето, въпреки всички външни несгоди около теб – ще те направи щастлив оптимист...

Не бива да се оставяш да бъдеш заблуден от онези, които се стараят въз основа на собствения си "житейски опит" да ти докажат, че щастието бягало от земния път на мнозина, макар че те непрестанно се опитвали да го постигнат.

Нека събралият такъв житейски опит по-скоро се запита чрез коя своя грешка сам е препречил пътя на щастието, което е искало да стигне до него!...

Нека се запита дали тъкмо неговата собствена "усърдност" не е пропъдила от него щастието? –

Всяко земно щастие трябва наистина да бъде сътворено от теб, но тихата творческа дейност е твърде далеч от онази суетлива угриженост, която вечно се страхува "да не пропусне нещо", пропускайки по този начин най-хубавото, спокойствието на душата, без което никога не може да се постигне щастие на тази земя. – – – – –

Изгради в себе си светла вяра в своето право на щастие и не позволявай на никаква несполука да те прогони от сигурното убежище на твоята напълно основателна вяра!

Бъди уверен, че по всяко време действат сили, готови да ти помогнат, стига ти сам да се стремиш към щастието с цялата си воля, а не само с безсилни желания! – –

Върви спокойно по отредения ти земен път и запазвай винаги вътрешното си спокойствие, колко и да се сипят отвън "ударите на съдбата". //82

Оставиш ли да бъде нарушено това твое спокойствие, ти наистина си загубен, но силите, творящи нещастието на тази земя, няма никога да могат истински да те победят, ако ти, изпълнен с непрестанно и непоколебимо спокойствие, запазиш въпреки техните яростни удари своето упование в щастието си и в помагащите сили, застанали до твоето рамо. – – –

С известно постоянство ти положително ще съумееш да изградиш своето щастие дори ако в този момент си все още затънал във всевъзможни "нещастия". –

Не вярвай на други учения, които ти разправят, че възможностите за щастие на тази земя били незначителни!

Вярвай, напротив, в своето право и в своя дълг да постигнеш щастие и се стреми да сътвориш със светла увереност, с упование и твърда воля своето щастие, ако искаш един ден и ти да бъдеш между щастливите на тази планета.

# том_06 ПЪТЯТ КЪМ БОГА

(Josef Anton Schneiderfranken)

Der Weg zu Gott

Bo Yin Ra е духовното име на писателя и художника Йозеф Антон Шнайдерфранкен. Роден през 1876 г. в Ашафенбург, недалеч от Франкфурт на Майн - Германия От 1925 г. той живее в Масаньо до Лугано - Швейцария, където умира през 1943 г.

6.1 # Илюзия и вяра

6.2 # Сигурно познание

6.3 # Сънят на душите

6.4 # Истина и Действителност

6.5 # Да и не

6.6 # Голямата борба

6.7 # Съвършенство

"Виждам те все да бързаш, приятелю!

Към каква цел вървиш по своя път?!и

На мнозина зададох този въпрос и в отговор ми бяха посочени най-различни цели.

Премалцина, уви, разбираха, че са се устремили към всички тези цели само защото са загубили пътя, извеждащ към висшата цел, която някога са се надявали да достигнат.

6.1 # ИЛЮЗИЯ И ВЯРА

Не искам да повдигам въпроса дали за човека на тази земя е "необходимо" да вярва в "Бога”...

Всички, които са живели чрез тази вяра, винаги и навсякъде са потвърждавали това! Така и въпросът, и всеки негов отговор отдавна са се лишили от всякакъв смисъл...

Въпросът, който искам да поставя, е следният: как изобщо е възможно един земен човек да твърди, че вярва в БОГА!?!

В немалко от "свещените" книги на древните народи можеш да прочетеш как еди-кога си и еди-къде си "Бог" се "явил” на вярващия.

Когато един такъв щастливец твърди, че вярва в този Бог, той може би има известно право пред себе си да вярва в това.

Каквото и да му се е "явило", – той е взел това явление за "Бог", и когато казва, че "вярва", това всъщност означава само, че вярва в едно явление и не си дава сметка за илюзията, която го кара да си въобразява, че е видял самия "Бог”.-- –

Но как дръзваш ти, с когото нищо подобно не се е случвало, да твърдиш, че вярваш в Бога! –

Този "Бог" е само една измислица, създадена в мозъка ти по твой образ и подобие!

Ти си въздигнал самия себе си в един образ на съвършенство и този измислен образ смяташ сега за "Бог”. - –

Идолопоклонник си ти и слуга на своя самосъздаден идол!

Неспособен да надхвърлиш собствената си ограниченост, ти оставаш в плен на тесногръдите си илюзии!

Понеже ти самият трябва да придадеш форма на всичко, което искаш да видиш формирано, затова си въобразяваш, че някой би трябвало да е създал и този широк свят, опознаваем от теб чрез твоите сетива, и този въображаем създател, породен единствено от тесногръдите ти илюзии, наричаш сега свой ,”Бог”

Виждаш как в този заобикалящ те външен свят много неща са наредени сякаш за да служат на определени цели, и доколкото и ти, като част от същия този свят, също се стремиш със съответни средства към своите цели, зад всички тези неща си склонен да съзираш някой подобен на теб, стремящ се да постигне по този начин собствените си цели. - –

Не те смущава ни най-малко, че много повече неща на този свят далеч не съответстват на такава целенасоченост и че целеустременият "Творец" би бил най-големият бездарник - по-безпомощен и от предполагаемото си "творение", ако за него се съдеше, както погрешно си въобразяваш, по един сътворен свят, чрез който едни цели се постигат, а други си остават непостижими. –

Не те смущава също, че твърде често онова, което ти се е струвало като желана "цел", се постига само за да бъде по-късно унищожено от друго, което ти е изглеждало също така подчинено на една висша промисъл. –

Тук се сепваш за момент, но после най-невъзмутимо си измисляш някаква "неизповедимо дълбока премъдрост", която си служи дори с безсмислици, за да постигне нещо смислено и целесъобразно. - –

От това, че по всяко време и при всички народи на тази земя човекът си е създавал нещо, пред което да се прекланя, заключаваш, че порождението на твоята фантазия непременно трябва да отговаря на нещо действително, и понеже мозъкът ти е съумял да го измисли, вярваш, че "Богът", който сам си създал, наистина съществува, и дори си готов да обясняваш какво ли не за него.-- –

Скромността явно не е сред твоите добродетели и въпреки прехвалената си "богобоязън" не си даваш сметка колко странно е да говориш за същността на своя "Бог", изхождайки от собственото си съществуване! –

Ти самият съществуваш тук, и затова "трябвало" - поне ти искаш така - сътвореният от теб самия "Бог" също да съществува на някакво "небе"!...

Независимо дали повтаряш онова, което други са казали някога за "Бога" и за "свойствата на Бога", или пък отхвърляш тези древни легенди и предпочиташ сам да си измислиш един "Бог", – ти все оставаш в плен на същия тесен омагьосан кръг, начертан от собственото ти самомнително и гордо суеверие, колкото и "извисен" над всяка "вяра", колкото и духовно "освободен" да се чувстваш! –

От тази именно илюзия искам да те спася, приятелю, и да ти покажа, че е възможно все пак "да се вярва в Бога". - –

Искам да ти покажа, че трябва да се вярва в един "Бог", който не е порождение на твоята или моята тесногръда фантазия и остава недосегаем от "доказателства", черпещи своята сила единствено от мисълта!-- –

Преди всичко трябва да се споразумеем какво ще разбираме, когато говорим за "Бог". –

Че с това понятие аз не означавам някаква измислица, някакъв призрак на заблудената мисъл, претендиращ за реалност единствено във фантазиращите мозъци, се вижда от дълбокия смисъл, прозиращ в думите ми още от първите редове! –

Ние искаме да се доближим до Действителността, а тя остава завинаги недосегаема за мисълта! –

Вечно съществуващия искаме да срещнем ние по своя път! Трезв и несмутен трябва да остане вътрешният ти взор, ако искаш да го познаеш! –

Ще трябва да забравиш измамните образи на своята мисъл! –

Тогава ще срещнеш онова Едно, което не познава нищо второ до себе си, – но което се разкрива безкрайнократно навсякъде, където му е възможно да се прояви! –

Ти самият си негово проявление, макар и да не знаеш още това, и единствено в теб проявяващото се може да стане постижимо за своето проявление!-- –

Заблудата също си срещнал в себе си

Няма да ти е много трудно да различиш кое е истина и кое – самозаблуда! –

Онези, които са били заблудени, но след това са се събудили от своя сън, толкова често са се обезсърчавали, че се страхуват да не станат жертва на нова измама, затова сега дори да срещнат самата истина по своя път, би им било твърде трудно да не я възприемат като плод на заблуда...

Не бива да се отдаваш на огорчението като тези търсещи, защото онова, което не ти се е удало деветдесет и девет пъти. може да ти се удаде на стотния път, при стотния опит! –

Кой може да каже дали преди това не е било още рано за теб да застанеш лице в лице с истината?!

Може би в своето нетърпение ти си я търсил по пътища, които тя е била принудена да избягва-- –

Ако обаче си на прав път и си подготвен да я познаеш, няма да имаш ни най-малко съмнение дали онова, което се проявява в теб, е самата истина или просто един самосътворен измамен образ. –

В онова, което в теб самия е истинно, ще се изяви и вечната Истина!...

Ще те озари Светлината, пръскаща лъчи от самата себе си, и всички светилници, създадени някога от теб, за да осветяват пътя ти, ще помръкнат в твоето лъчисто сияние! - –

Ще срещнеш собствения си Живот в неговата вечна пълнота.

Ще се озовеш в единение с "Бога" - с живата основа на всяко Битие! –

Казвайки на себе си "А3", ще се научиш да разбираш, че трябва да пазиш свято неговото "Име"!-------- –

Докато ти говоря така, ти чувстваш в себе си една вътрешна сила - независимо дали я усещаш силно, или само като плахо похлопване на плътно затворените двери на твоето сърце...

Има нещо в теб, което възприема моите думи по-добре от разума ти, стремящ се да усвои единствено смисъла на изреченията!-- –

И това "нещо" е силата на вярата, която носиш в себе си, но още не познаваш! –

Не си много склонен да признаеш, че тя се намира в теб! –

От ранна възраст твърде много си се доверявал на мисълта и всяка крайна сигурност, отредена според теб на хората, си смятал за постижима единствено чрез мислене! –

Мисълта ти обаче те е подвеждала хиляди пъти досега - ти и до днес си все още роб на измисленото от теб! –

Боиш се да не се провалиш в пустото нищо, ако се довериш на нещо друго повече, отколкото на своето мислене!...

Единствено този страх те възпира да се отдадеш на силата на вярата!-- –

Напусто обаче си чул моите думи, оставиш ли ги да говорят само на твоята мисъл и търсиш ли тяхното потвърждение единствено в мисълта! –

Не смятай, че сипя хули срещу силата на мисълта!

Много добре зная, че има доста неща в този земен живот, които се разкриват само пред зрялата мисъл! и твърде високо ценя онова, което човечеството дължи на своите мислители! –

Но едни неща се постигат с мисъл, а други се разкриват единствено пред възвишената сила на вярата!--- –

Не може да не си даваш сметка, че тук не говоря за "вяра", която приема своя обект само "на доверие"! –

Такова приемане е недостойно за думата "вяра"! –

Силата на вярата, за която говоря, е от съвсем друго естество!...

Тук не става въпрос за приемане и допускане, нито за логически заключения! Който се уповава на силата на вярата, дори когато я усеща в себе си в нейната най-слаба форма на изява, няма да има нужда да се обвързва с определено схващане! –

И той скоро ще почувства, че в него царува една сила, която може да го доведе до такова ново познание, каквато "плътта и кръвта" никога не биха могли да му дарят! –

Тази сила, усещана вътрешно от теб, дори когато не я тълкуваш правилно, е именно силата на вярата - може би тук още в своето най-слабо проявление...

Има нещо в теб, което е готово да потвърди последните ми думи, ако мисълта ти не се стремеше да му попречи чрез всевъзможни възражения. –

Искаш ли да си останеш все така послушен роб на своето мислене, не ще можеш да очакваш много от силата на вярата, която се стреми да те види свободен и без окови! –

Само ако съумееш да се освободиш от опеката на мисленето си, ще откриеш в себе си дейна силата на вярата!

Ти би се присмял на всеки, който се опитва да разсече с брадва стоманата, и ще сметнеш за побъркан онзи, който се захване да реже стъкло с дърводелски трион! –

Ала и ти все още се опитваш да вършиш точно това, – без да си даваш сметка, че сам себе си заблуждаваш! –

Твърде неподходящи са средствата, използвани от теб за постигането на нещо, което никога не би могло да се постигне по този начин!...

Все едно да се опитваш да сечеш дърва с джобно ножче, или да изравяш руда с голи ръце!

Ала аз ти казвам, че силата на мисълта е едно наистина изпитано оръдие, доколкото става въпрос за вникване в земните неща, – то обаче става веднага непригодно, поискаш ли с негова помощ да постигнеш познание на онова, което се корени в Духа! –

Тук може да ти помогне само силата на вярата!

Недей мисли, че постигнатата чрез нея сигурност отстъпва на онази, която ни дава силата на мисълта там, където тя е единственото подходящо оръдие! –

Ти все още свързваш с думата "вяра" готовността да се приеме "на доверие" онова, в което човек "вярва" или само си въобразява, че "вярва"! Силата на вярата обаче е вътрешна сигурност, че ще бъде постигнато обещаното от нея! –

Решен веднъж по този начин да "вярваш" в "Бога", няма, разбира се, да вярваш вече на онези, които се опитват да ти представят като истина древни заблуди, измътени в тесногръдата люпилня на собствените им мозъци! –

Ще вярваш единствено на себе си, довериш ли се веднъж на силата на вярата!-- –

В себе си ще я откриеш дейна, и онова, което тя има да ти разкрие, ще се корени дълбоко е теб самия! –

В себе си ще преживееш онова, на което тя може да те научи!-- –

Само каквото в себе си преживееш, приятелю мой, ще стане твое трайно притежание! –

Ако нещо не ти стане така сигурно, както собственото ти земно тяло, нямаш право да смяташ, че си постигнал "сигурност" по отношение на него! –

Ако не схванеш нещо така, както схващаш самия себе си, значи не си го схванал изобщо! –

Ако в нещо не "вярваш" така, както вярваш в собственото си земно съществуване, значи нямаш истинска "вяра"! –

Аз искам да те поведа към "вярата", – към такава вяра, за каквато можеш да носиш отговорност пред самия себе си!

Искам да те поведа към "вяра", от която никога вече да не се отречеш!

Към такава "вяра" искам да те поведа, която ще надживее твоите земни дни!

Едва тогава ще можеш да свидетелстваш, че наистина трябва да вярваш в "Бога"! –

Едва тогава и онзи, в когото "вярваш", ще те признае действително за "вярващ"! –

Преди това всяко "верую" е лъжа! Преди това всяко "верую" е само декларация в полза на една илюзия, смятана от теб самия или от някой друг за свещена! –

Но ако един ден преживееш сам онова, което може да се преживее, ще бъдеш занапред спасен от всяка заблуда! –

Когато преживееш онова, което единствено силата на вярата може да ти дари като преживяване, ще постигнеш такава сигурност, каквато никой никога не ще може да ти отнеме! –

Ако си се доверил на силата на вярата, непременно ще имаш един ден пълното право да заявиш: «Аз вярвам в бога!»

6.2 # СИГУРНО ПОЗНАНИЕ

Едно е безспорно - ти няма никога да стигнеш до сигурно "познание", ако преди това пътят ти не е бил осветен от силата на вярата!-- –

Слушай, и аз някога се лутах по пътищата на заблудата, тъй като не познавах още себе си! –

И аз бях в плен на собствените си илюзии, преди да ме намерят онези, към които съм принадлежал много преди да се родя в земно тяло като син на тази земя!-- –

Имам пълното право да свидетелствам на какво е способна сигурността, защото сам бях принуден да изпитам и силата на заблудата! –

Аз наистина познавах пътя, водещ към целта, и сам се превърнах в "път" още преди да ми бъде възложена задачата да покажа този път и на другите!-- –

Осъзнах себе си във вечно сияйната Светлина и едва тогава ми бе вменено в дълг да даря Светлина и на всички онези, които тънат в мрак!-- –

Едва тогава ми бе наредено да събудя от съня на мрака всички, до които достигат думите ми!---- –

И аз някога трябваше да се доверя на силата на вярата, преди да постигна сигурно познание! –

А от мен се изискваше много по-голямо доверие, отколкото би се очаквало някога от тебе! –

Дойде ден, когато трябваше да се подготвя да напусна завинаги този земен живот, и само силата на вярата можа да ме подтикне да се подложа на едно изпитание, което можеше да означава край на земното ми съществуване, но можеше наистина да ми дари за първи път и буден живот, макар че аз нито подозирах, нито пък - още по-малко! -знаех за тази втора възможност...

Затова имам пълното право да твърдя, че можеш наистина да се осланяш на силата на вярата!

Мога също така да заявя, че постигнатото от теб сигурно познание ще отговаря на степента на твоето упование във възвишената сила на вярата! –

Тук съвсем не става въпрос за някакво противопоставяне на "вяра" и "познание", защото онова, което наричам "вяра", е необходима предпоставка да стигнеш до "познание"!-- –

Само силата на вярата те прави способен да получиш сигурно познание! - –

Докато продължаваш да изпитваш съмнения и не се решаваш да се уповаваш на силата на вярата, не можеш да очакваш да станеш "знаещи! –

Става въпрос за една верига с взаимно преплетени звена.

Необходимо е упование в силата на вярата, а същата тази сила на вярата укрепва в теб упованието, от което се нуждаеш, за да достигнеш познание!-- –

Това "познание" не е опознаване на някакви причинни връзки!

Това "познание" е сигурно вникване, незнаещо вече никакви съмнения и укрепено вътре в себе си! –

За постигналия такова познание "доказателството", изисквано от мисловното, земно познание, е само полумярка, от която той спокойно може да се откаже, защото самото му познание е за него и доказателство за обекта на това познание!-- –

Както човек, натискащ копчето на електрическия звънец, няма нужда тепърва от "доказателства", че това може наистина да доведе до прозвучаването на звънчевия сигнал, – както не му е необходимо и да познава съответната причинна връзка, за да задейства звънеца, така и "знаещият" в Духа вниква в своето познание без "доказателства" и без да се интересува от причинната верига, необходима, за да може да осъзнае своето познание...

Който иска да постигне сигурно познание така, както зрящият вижда дори когато е напълно неспособен да си обясни самия зрителен процес, ще трябва да приеме, че това познание той не би могъл да постигне без висша помощ, както и зрящият трябва безусловно да приеме, че може да вижда само благодарение на посредничеството на един твърде деликатен орган на своето тяло...

И тук, и там трябва да бъде изпълнено определено предварително условие, за да може целта да стане наистина постижима. –

И най-малкото помътняване на "лещата" на окото ти би те лишило от твоята способност да виждаш или поне би намалило тази способност. Само посредничеството на този малък орган на твоето тяло те прави способен да виждаш. –

А искаш ли погледът ти да стигне до звездните простори или да ти разкрие тайните на микросвета, ще ти се наложи да използваш оптически уреди, изобретени и произвеждани от самия човек. –

Всичко това ти се струва напълно в реда на нещата и никога не би ти хрумнало, че би могъл да виждаш и без помощта на окото или че би съзрял пръстените на Сатурн и без телескоп. –

Ти отдавна си разбрал, че дори и най-прецизният телескоп не е в състояние да ти покаже най-отдалечените звезди, както и че най-добрият микроскоп не е достатъчен, за да видиш онези най-малки частици, до които можеш да стигнеш по логически път, макар и никое човешко око да не ги е виждало. –

В духовната област обаче ти се струва, че можеш да минеш без каквато и да е помощ! –

Не виждаш никаква пречка да си "на ти" със своя ,”Бог" и в "безмерната" си самонадеяност - защото тук ти наистина си загубил всяко чувство за "мярка" -настояваш, че нищо друго не бивало да застава между теб и твоя "Бог”...

Приличаш на дете, което посяга да улови месечината, защото тя не му се струва по-далечна от играчката, окачена от теб на прозореца! –

Между себеподобните си тук на земята ти си склонен да признаеш съществуването на много съществени степенни различия. –

Както и да наричаш "величията", пред които се прекланяш: – те във всички случаи са хора като теб, колкото и да чувстваш тяхното превъзходство в познанията и уменията им, в тяхната мъдрост и сила или просто в унаследеното им право да властват. –

Колко силно трябва да подценяваш царството на Духа, щом не предусещаш, че и в това царство има подреждане по степени и че трябва да се изкачи една почти безкрайна йерархична стълба, преди да се стигне до най-високостоящите духовни Князе, които, живеещи в най-съкровената Светлина на Божеството, наистина да съответстват на образа, създаден от човешката фантазия за най-възвишените "ангели", за "серафимите" и "херувимите".---- –

Някои от себеподобните ти тук на земята са станали за теб "князе" и доколкото творческата сила на човешкия дух оценяваш по-високо от всяко княжеско достойнство, ти познаваш хора, имащи едва ли не свръхчовешки постижения в областта която наричаш "духовна"

Как можеш тогава да си въобразяваш, че ти, който още на земята свеждаш глава пред "високопоставените", си бил тъй близо до своя "Бог", та между теб и него не съществувало нищо друго?!? –

Е, да - ако става въпрос за оня идол, който сам си си създал по свой образ и подобие, – тогава наистина имаш право! –

Искаш ли обаче да се съединиш със своя БОГ, който пребъдва отвеки во веки и се разкрива в теб, ще трябва да се откажеш от тази глупост! –

Тогава ще започнеш сам да разбираш, че имаш тук нужда от помощ, и веднага щом осъзнаеш това, ще получиш и самата помощ.-- –

Помощ има за всеки, стига той да я иска!-- –

Самата Прасветлина, смятана от теб в твоята заблуда за тъй лесно достъпна без каквито и да е междинни степени, си е създала на тази планета помагачи и те ще съумеят да те достигнат, стига сам да искаш да бъдеш достигнат! –

С други думи, а често пъти и с други алегории съм ти говорил в другите си книги неведнъж за тази помощ, а сега искам да кажа нещо повече за онова вътрешно състояние, в което ти самият трябва да се намираш, щом поискаш да стъпиш на пътя към Бога...

След като тръгнеш по този път, твърде скоро ще откриеш, че не ще можеш да продължиш по него, ако не получиш възвишена помощ. –

Щом откриеш това, значи си вече готов да получиш тази помощ! --- –

Не се старай да узнаеш откъде идва тази висока помощ!

Бъди обаче сигурен в себе си, чрез силата на вярата, че непременно ще ти бъде оказана помощ!

Тогава ти с пълна сигурност ще я получиш, макар и да нямаш представа откъде ти е дошла!

Само тази помощ ще те доведе до сигурно познание!-- –

Може би ще ти се стори, ако се довериш на първите повърхностни впечатления, че става въпрос за твои собствени прозрения, и едва ли ще се досетиш, че друг ти говори в твоята душа: – един от онези, които живеят на тази земя, но същевременно са осъзнати и в Духовния свят, макар и да са на най-ниското стъпало в йерархията, чиито по-високи стъпала остават по необходимост недостъпни за теб като земен човек.

Само в най-възвишените си мигове ще получиш тази помощ в себе си, независимо дали я осъзнаваш, или не! - –

След това отново ще те налегнат мрачни часове и ти ще стенеш в своята неволя!...

Ще ти се стори, че си "забравен от Бога", и напразно ще търсиш закрила!...

Но нека в тези мигове не те напуска мъжеството!

Тогава при теб изведнъж ще се върне "вътрешният събеседник", и всичко, което те е измъчвало, постепенно ще те напусне! –

Постоянството ще те доведе до целта и ще осъзнаеш, че си под водачеството на възвишени сили!-- –

Ти си се подготвил чрез силата на вярата!

Сега искаш да получиш сигурно по-знание!

И наистина ще го получиш, стига да го потърсиш в себе си! –

Докато продължаваш да се луташ, без да знаеш какво искаш, напразно ще очакваш сигурно познание! –

Трябва първо сам да станеш вътрешно сигурен, ако искаш да бъдеш извисен в Духа до сигурността на духовното "познание"!-- –

А ако си се доверил на силата на вярата, ще станеш несъмнено и вътрешно сигурен! –

Най-дълбоко вътре в себе си ще откриеш извора на всяка мъдрост! Такова "познание" ще получиш в себе си> каквото външният свят не може никога да ти даде! - –

Само в себе си, приятелю, можеш да получиш сигурност!-- –

6.3 # СЪНЯТ НА ДУШИТЕ

Потопени в мрака на земноживотинското познание, душите на тази земя тънат в дълбок сън по собствена воля...

Съновидения само са всички техни "преживявания", преди да настъпи пробуждането!

Те още не разбират какво означава будното, действително преживяване. – Единствено събудилият се може да прави разлика между действителното преживяване и самосъздадения илюзорен свят на своите съновидения. –

Твърде рядко до спящия достига още по време на сън съзнанието, че сънува...

Попаднал в плен на този свят на съновидения, той е лишен от силата да се изтръгне от съня. –

Твърде дълбоко спи в повечето случаи той, – твърде надеждно брани съня си дори тогава, когато до него е стигнал вече призивът на будната Действителност. –

Изглежда почти невъзможно да бъдат пробудени някога душите! Всяко "пробуждане" е едва ли не "чудо"!

Та те искат да сънуват, тези души! –

Липсва им волята да се пробудят! –

Потънали в царството на съня, душите се страхуват да не настъпи краят на техните съновидения!

Само сънуваното в спящо състояние "преживяване" им се струва достойно да бъде преживяно...

Те се ужасяват от мисълта, че ще трябва да се откажат от съня си. –

В спящо състояние всяка душа сънува своя собствен свят, макар този сънуван свят да е един и същи за мнозина. –

По същия начин душата сънува един свой далечен, чужд "Бог" в някакъв недостижимо извисен "горен" свят и не съзнава, че всъщност си създава един светъл образ и подобие на самата себе си, за да се обожестви в този образ. –

Как тогава да разбере, че ще трябва първо да се пробуди, за да намери в себе си, "в Духа и в истината", своя Жив Бог!-- –

Запленена от външния свят на своите съновидения, тя търси "вън" от себе си нещо, което би могла да намери единствено вътре - най-дълбоко вътре в себе си!

В "представата" си тя проектира извън себе си своята собствена съкровена същност, а далеч над звездните простори си създава, по свое подобие, образ на "Бога", на един "Бог", дължащ съществуването си единствено на човешката заблуда...

Съблазнителен е този сън на душите, по-дълго, отколкото им е отредено да спят, ги държи той приспани! –

Твърде примамливи са пъстроцветните картини, затова държат все още приспани и онези души, които биха могли вече да се пробудят, защото волята за събуждане от сън е дала първи признаци на живот в тях...

Едва когато волята за пробуждане събуди спящия, той ще може да надмогне самосъздадения си сън! –

В противен случай той би заприличал на онзи спящ, който е събуден внезапно от силен шум, преди да е настъпил часът му, и сега, замаян, твърде скоро продължава да спи и да сънува.

Дори и в съня си душата жадува всъщност за света на Действителността.

Твърде лесно обаче става жертва на заблудата, че тя самата е будна, а всичко действително е само сън...

Много по-лесно е наистина да се усещаш на сън близък, дори вече "обединен" с един самосъздаден "Бог", отколкото будно и трезво да извървиш онзи път, който може да бъде извървян единствено вътре в теб, за да те доведе един ден до скритата най-дълбоко в тебе цел: – до единението в живия Бог!-- –

Отдадени неудържимо на опиянението на съня са и всички ония, които разказват как срещнали в себе си Бога и как сами били вече "станали Богове..

Те сънуват трескави сънища, смятайки се за будни, без да подозират, че това тяхно "обожествяване" е само едно химерично съновидение...

О не, приятелю - искаш ли да срещнеш истинския Бог в себе си като свой жив Бог, ще го преживееш безспорно в себе си и обединен с него, но по никой начин няма да "станеш Бог", нито самият ти ще бъдеш "обожествен"!-- –

Тогава ти по всяко време ще бъдеш наистина "в Бога" и ще живееш във вечния Божествен живот, обаче: – ти самият не си Бог и никога, дори във Вечността, няма да можеш да "станеш Бог"!

Можеш само да преживееш себе си в Бога и своя жив Бог в себе си, – обединен с него в съзнанието за това преживяване, но и тогава винаги ще си оставаш онзи, който си! –

А Бог "изживява" себе си в теб "в образ", доколкото Божеството никога не може само да се изживее в себе си: – подобно на Слънцето, което събира лъчите на своята светлина с помощта на оптическата леща, в чийто фокус поражда светлина и огън...

Не друго, а твоето мислене, приятелю, те води до заключението, че ако има Бог, то и ти самият, – постигнал единение с Бога, – трябва един ден да "станеш "Бог"!

Ала твоето мислене е в плен на съня, то самото е част от твоя сън!

О, не си въобразявай, че си близо до пробуждането, ако мисленето ти продължава да бъде за теб твоята най-ярка светлина! Там, където мисълта ти е е своите права, тя може да ти окаже добра услуга и аз съм далеч от намерението да подценявам твоето мислене. Дълбоко под земята, в мрачните минни галерии, не бих отрекъл ползата от миньорската лампа, но както нейният светлик веднага помръква, щом миньорът се изкачи с нея на дневна светлина, в ослепително ярката белота на лятното слънце, така и всяка мисъл е безсилна, когато се опита дръзко да хвърли светлина върху яркото преживяване на духовно будната Действителност...

Трябва да използваш мисълта си навсякъде, където тя може да ти послужи, но не бива да оставаш омаян от съня роб на своето мислене! –

Дълбоко долу, в мрачните лабиринти на земното преживяване, ще имаш винаги нужда от светилника на своето мислене, – но щом се изкачиш в светлината на Духовното слънце, угаси спокойно мъждукащото пламъче, годно да свети само в мрака. Тук ти се къпеш в лъчите на друга Светлина, чието запалване и поддържане не спада към твоите задължения...

Пробуждайки се в тази Светлина, ти ще осъзнаеш колко глупаво е било да се опитваш да осветяваш слънчевите лъчи с мъждукащата газена лампа!-- –

Твърде разнообразни са съновиденията на душите и не всички те са еднакво отдалечени от будното преживяване. –

Както в твоя физически, всекинощен сън, в съновиденията ти проникват отзвуци от външния свят, които могат, видоизменени от съня, да стигнат до твоето съзнание, така и в немалък брой душевни сънища отекват звуци от сферите на будното духовно изживяване...

Тогава сънят се превръща в далечно предусещане на пробуждането, но си остава все пак сън.

Може би и ти самият си долавял вече в съновиденията на своята душа такива звуци?! –

Може би самият ти си чувствал вече, че би могъл скоро да се събудиш, преди да потънеш отново в съня и неговите видения?! –

Това вероятно е знак за теб, че си близо до пробуждането, макар и не толкова близо, колкото би ти се искало да вярваш!

Опитвай се постепенно да свикваш в своя сън, дори когато той напълно те задоволява, да се вслушваш в отзвуците от будния свят на Духа!

Дори ако отначало ги възприемаш само видоизменени според тоналността на своя сън, те ще ти помогнат да ставаш все по-буден, докато не те доведат най-после до радостно пробуждане.

Постепенно трябва да се откъсваш от съня и неговите видения! Щ

Не трябва да се пробуждаш ужасен! – Не бива да те намерят объркан, когато се събудиш от продължилите цял един живот пъстри съновидения!

Иначе самото ти пробуждане би могло да навреди на твоята душа! –

Трябва първо да можеш да понасяш свръхярката Светлина на Духа, преди да се научиш да я обичаш! –

А ще можеш да я понасяш само ако се изтръгнеш от съня в процеса на едно постепенно пробуждане.

и ако днес спиш все още дълбоко, отдаден на един сън, до който не достига отзвук от будния свят на Духа, или пък ако достига, ти го усещаш само като смутител на своя сън, то знай, че "твоето време" е още далеч, защото не можеш засега да бъдеш откъснат от съня без сътресение.

Дори ако някой би успял да те събуди, това пробуждане би траяло само няколко кратки мига, след които отново би потънал в сън...

Единственият ми съвет е бавно и постепенно да свикваш с тези звуци, които днес са само "смущение" за теб. –

Недей обиква твърде силно своя сън и гледай сам себе си да убедиш, че и твоето време неминуемо ще настъпи, че и ти един ден непременно ще се пробудиш. –

Тогава звуците от будния свят на Духа ще ти се сторят по-малко дразнещи, –

сънят ти постепенно ще става все по-светъл и по-светъл, и с това ще се доближаваш все повече до пробуждането.-- –

Не от желание да си играя с думите сравнявам състоянието на човек, който не живее още напълно осъзнато в Духа, със съня, а света на неговите представи - със съновиденията! –

Аз говоря на земни хора и съм принуден да прибягвам до земночовешки сравнения.

А всеки читател на тези думи знае какво значи да спиш и да сънуваш.

Колко глупав би ти се сторил човек, който би твърдял, че само когато спи, живее истински, и че земната действителност се свежда за него единствено до съня, – това трябва да ти помогне да разбереш, че този земен живот съвсем не изчерпва висшата Действителност: -че всичко, което тук наричаш "преживяване" и "познание", стои много по-ниско от преживяването и познанието, които ще те осенят в света на субстанциалния Дух, когато встъпиш в този свят на Духа - дори ако продължаваш все още да живееш като земен човек в света на сетивните явления.-- –

Блажен си, ако съзнаваш, че наистина си на пътя, извеждащ в самия теб към будното изживяване на Духа! –

Блажен си, дори ако само си наясно, че този път е проправен и за теб!-- –

Макар и да се чувстваш все още твърде далеч от началото на този път, самият факт, че знаеш за пътя, ще ти даде вече сили да го търсиш, въпреки всички трудности, – а ако съзнаваш, че вече си стъпил на него, ти съзнаваш също, че трябва само да продължиш да вървиш напред с твърда крачка, за да намериш един ден в себе си своя Бог. –

6.4 # ИСТИНА И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

Онова, което ти се струва така добре обосновано в сферата на твоята представа,, че устоява на всички пристъпи на мисълта ти, се обявява от теб за "истинно". За "истина" обявяваш и немалко образни представи, които не можеш да разрушиш още днес и разчитайки само на своите сили, макар че по-късно, когато други успеят да ги оборят, те ще престанат да бъдат истинни и за тебе. –

Така всяко поколение е пазило своята истина като скъпоценност, съхранявана най-грижливо за следващите поколения, но за тези поколения това наследство не е струвало и пукната пара...

Въпреки всичко "истината" продължава да се котира високо и в наши дни, макар често пъти да е стоял открит въпросът: – какво все пак в даден момент трябва да се приеме за истина?! –

Искаме ли сега да говорим за "истината", ще се наложи съзнателно да се откажем от онова, което е минавало за "истина" в едно или друго време!

Всяко поколение, освен своите тясно ограничени във времето разбирания, е познавало и една истина, която е устоявала на опитите на следващите поколения да я обезсилят - за такава само истина ще става дума тук.

А погледнато в този смисъл, трябва да се приеме за истина, че всяко човешко познание, постигнато по мисловен път, си остава фрагментарно и разпокъсано и че прословутото овладяване на природата от човека - въпреки всички победи над природните стихии - е принудено твърде скоро да признае наличието на определени граници, които човешката воля не е в състояние да надхвърли. –

От тази истина е изведено по мисловен път заключението, че областите на познанието и могъществото, оставащи недостъпни за човека, били поле за всесилната изява на нечия друга воля. Чрез това умозаключение обаче се създава една представа, която много лесно може на свой ред да бъде съборена, тъй като и липсват основите, върху които би трябвало да се крепи истината, позволяваща да се направи такова заключение...

Независимо че дедуктивното мислене е в състояние да създаде образни представи, символизиращи по най-добър начин истината: – то самата истина, доколкото става тук въпрос за нея, не може никога да бъде измислена или изведена! –

Крайната истина се извисява далеч над всяко мислене и си остава вечно недостъпна за мисълта освен в случаите, когато един човек не срещне в себе си Действителността и не се вживее действително в обекта на своите търсения, за да го предостави след това в дар на своето мислене.-- –

Безброй пъти хората са си измисляли "Бога", убедени, че са постигали Божеството чрез мислене.

Но и най-изтънченото мислене е имало за резултат само един идол, създаден по човешки образ: – една въображаема структура, съществуваща единствено като лишен от всяка сетивност призрак, и то само във въображението на човешките мозъци...

И наистина няма нищо чудно, че никога не са липсвали хора, които са отказвали да вярват в такъв "Бог", – остава обаче почти необяснимо защо подобно измамно порождение на мозъците все отново и отново е намирало готови да му се поклонят следовници! –

Премалцина са били по всяко време онези, които нито са отричали, нито са вярвали, а вместо това напълно са се отвръщали от измисления кумир, за да преживеят в себе си своя жив Бог в неговата реалност.

А всяка представа бледнее пред преживяното по този начин!

Никакво въображение не е в състояние да се извиси до това преживяване! Никаква мисъл не може да го опише и никаква дума - да го предаде! –

Единствено преживяващият знае за него, съзнавайки Ц благодарение на самото преживяване, – че наистина преживява онова, което не само носи името "Бог", но и отвеки во веки е само по себе си Божество...

Тук съмнението, способно да подрони и най-будното познание на мисълта, се е завинаги лишило от всяка власт! Става въпрос за вникване в най-съкровената основа на живота в собственото "Аз".-- –

Както лампата, запалена в един пъстроцветен абажур, показва цветовете на отделните стъкълца, но остава сама по себе си безцветна вътре в абажура, така се изявява и Божеството в средоточието на човека, – проявява се в него по съответстващия му индивидуален начин, но си остава такова, каквото вечно е било и е. –

Съединено по такъв действителен начин със своята Праоснова, земното съзнание на човека едва сега вниква в действителната истина и в действителността на тази вечна истина!

Чак сега то прозира какво наистина и в действителност е Бог! - Тук избледняват и помръкват всички предишни представи за Бога! Който по този начин преживее в себе си Божеството и своята собствена действителност в него, той съвсем не се нуждае вече от образ и сравнение, и само когато иска да поучи другите, му се налага заради тях да създаде образ и сравнение, за да може словото му да събуди вътрешния им усет. –

Ала сричане и безпомощно поясняване си остава неговата реч, колкото и да се старае с най-различни словесни образи да разкаже за това свое преживяване...

Единствено човек, който по този именно начин е преживял в себе си своя жив Бог, знае с непоколебима сигурност за Бога, пак той единствен знае и за себе си с непоколебима сигурност!-- –

Но и това високо стъпало е само пред-условие за всяко по-нататъшно развитие в духовния свят, макар и премалцина през всички времена да са стигали или пък да са надхвърляли през земния си живот това стъпало. –

Престъпление е да се говори за Бога, дори и с най-красивите възможни думи, ако изричащият ги не е абсолютно сигурен, че това стъпало е зад гърба му!! –

А ако го е достигнал, той знае и дали наистина е призван да поучава, защото единствено призваният не би осквернил името Божие.

На него му се "дава" какво трябва да говори от ония, които са получили повече от него, понеже преди цели хилядолетия са били вече на пътя, по който той едва днес поема. –

Невъзможно е да преживееш в себе си своя жив Бог, без да си осъзнал духовното водачество на старшите Братя на човечеството...

И те е трябвало да встъпят някога под такова водачество на пътя, преди да са се съединили в себе си със своя жив Бог. –

Много по-големи обаче са били изискванията към тях, избраните да станат помагачи на всички заплашени от мрака човешки души...

Много по-тежко бреме е било възложено на техните плещи...

Така те са получили още през земните си дни способността да встъпват с пълно и будно съзнание в света на Духа, – в света на субстанциалния Дух, който те са познавали като своя родина дълго преди да получат земно тяло като човеци на тази земя.-- –

Прецени сам днес, когато вече знаеш за тези неща, какво имат да ти кажат -макар и с неясни думи - някои стародавни легенди, колкото и "глупави" да си ги смятал досега. –

Аз обаче мога да ти кажа само това, че говоря с най-пълна сигурност, като човек, който описва единствено неща, преживени от самия него. –

Ако искаш някога да стигнеш до преживяването на своя жив Бог в себе си, ти не ще можеш да се лишиш от помощта на своите живеещи вече в Духа братя, както се лишават всички ония, които - колкото и да се стремят да намерят Бога, изследвайки всяка висота и оглеждайки всяка дълбина, – си остават все така в плен на собствената си самонадеяност, стараеща се неизменно да им внуши, че не се нуждаят от духовно-човешка помощ.

Искаш ли да срещнеш в себе си Действителността, ще трябва добре да внимаваш на какво е вдъхнала живот тази Действителност!

Не ти трябва да определиш по какъв начин ще осъзнаеш Бога: – а сам Бог!!-- –

Не "човешка помощ" получаваш, когато ти се оказва духовночовешко съдействие, а Божия помощ, която си служи с човек, за да помогне на човека, тъй като иначе той никога не би могъл, в това свое животинско проявление, да получи помощ от Бога! –

Тук от теб съвсем не се очаква да ми "вярваш" заради самите думи. Посочвам ти абсолютно необходимото условие, ако искаш не само да търсиш, но и да намериш.

Единственото, което се изисква от теб, е да не отхвърляш с такова упорство помощта, стигаща духовно – и само по духовен път – до тебе. А дали моите думи заслужават да им се "вярва44, попитай онези, които постъпват според тях, – и тогава сам провери дали ще можеш да ги потвърдиш!

Целта ми е не да ти донеса някаква "нова вяра", а да поведа душата ти към сигурност: – към онази истина, която се изживява единствено като Действителност! --- –

Ти ще съумееш да събереш и да обединиш в себе си силите на своята душа само ако почерпиш сила от потоците на духовния Живот, насочвани към земния мрак от онези, които действат от субстанциалния Дух, защото са длъжни да действат така! –

Те самите са само оръдия на божествената воля!

Не техните сили можеш да получиш, а единствено силата на Духа, от която те имат живот в будния свят на Духа. Те са преобразователите на силата на Духа, която иначе не би могъл да почувстваш в този земноживотински мрак...

Те не се смятат за "по-високо" стоящи от теб, тъй като всяка представа, която са имали някога за себе си, се е разтворила без остатък в тяхното истинско Битие...

А ако ти самият усещаш това Битие като нещо стоящо над теб, знай, че и за тях то стои по-високо от всичко, което те, като земни хора, са смятали достъпно или желателно за себе си. Те съвсем не търсят благодарност за помощта си и всяка "помощ" от тяхна страна се корени единствено в това тяхно Битие!.

Една само помощ могат да ти окажат те - онази, от която се нуждаеш, ако искаш да стигнеш в себе си до своя жив Бог! А получиш ли духовна помощ и за други неща, не я отдавай на своите помагащи братя тук, на земята! –

Наистина, има в царството на Духа и друга помощ, от която и те, в своя земен живот, твърде често се нуждаят!-- –

Съвсем не "свръхчовеци" и чародеи, те са изложени като земни хора на всички земни неволи, на които си изложен и ти, и в това, че са принудени да споделят тук във всяко отношение тежкия жребий на земния човек, виждат дълбока премъдрост. ..

Ако неволите на земния човек им бяха чужди, как биха могли те, преливащите от любов и духовна сила, да спасят от мрака тънещите в него души!? –

Познали всяка човешка неволя, те съумяват да преобразуват силата на Духа по такъв начин, че тя да стане осезаема и доловима за душите в онази форма на помощта, от която се нуждаят по своя път към Бога! –

Можеш спокойно да им се довериш, още повече че единственото, което се изисква от теб, е да се пазиш от всяка съпротива срещу тяхната помощ.

В противен случай твоята воля, изявена при такова противопоставяне, би отблъснала помощта им.

Но ако не ти липсва добрата воля и готовността да получиш помощ, ще я намериш по своя път, без да я викаш и измолваш. Тази помощ не зависи от произвола на този, който я оказва!

Ти непременно ще бъдеш намерен, стига да се оставиш да те намерят!

А тогава с положителност ще намериш и истината, която преди това си търсил толкова често напразно.

Ще разбереш тогава какво искат да разкрият пред твоята душа моите думи: че тази истина може да бъде намерена единствено като Действителност. -*

6.5 # ДА И НЕ

Не можеш да очакваш да намериш своя път към Бога, докато не поставиш в земния си живот сигурни и ненарушими граници на всяко свое "да" и на всяко свое "не"2! –

Твоето "да" и твоето "не" не бива да зависят от така менливите цели на желанията ти! –

Още по-малко ти е позволено да оставиш силата на земноживотинските ти инстинкти да определя къде да кажеш "да" и къде - "не"! –

От твоята решителност зависи решаването на съдбата ти, а единствен ти ще трябва да я понасяш! –

Решиш ли се веднъж да скъсаш с привидността заради будния живот, всичко стремящо се да те подведе да изглеждаш не онова, което си, трябва винаги да среща твоето "не".

Решиш ли се веднъж да тръгнеш по пътя към Бога, нищо, което би ти попречило да откриеш в себе си най-високите върхове на своята душа, не бива да намира опора в твоето "да". –

Твоето "да" и твоето "не" могат да укрепят волята ти, за да се възправи тя като скала срещу бурните вълни на външните събития! –

Досега си имал може би привичката да не отдаваш голямо значение на своето "да" и на своето "не"? –

Капризът на желанията ти твърде бързо е превръщал твоето "не" в "да", както и "да"-то ти в "не"...

А и не би могло да бъде иначе, защото неспокойните ти търсения тук и там не са могли да те доведат до единствения път, който всъщност си искал да намериш!

Днес обаче този път ти е посочен и безспирните ти лутания са към своя край.

Отсега нататък малко неща ще бъдат тъй важни за теб, както твоите "да" и "не"! - –

Ще трябва да определиш себе си по такъв начин, че от този ден нататък твоето "да" да бъде едно непоколебимо "да", а "не"-то ти - едно неподкупно "не"!

Преди да се определиш в полза на това "да" и на това "не", ще трябва много внимателно да прецениш кое да подкрепиш със своето "да" и на кое да противопоставиш своето "не",,.

Но веднъж направил избора си, не бива да допускаш никоя земна сила вече да влияе на твоите "да" и "не",

Дори да се заблуждаваш още в тази своя самоопределеност, заблудата ти не би била от голямо значение, ако е породена от волята ти да постигнеш най-високите си върхове. –

Само неопределеността е опасна

Слушай: и занапред няма да ти липсват причини да изпиташ желанието да смениш своето самоопределящо "да" с "не", или обратно, и твърде често ще ти се иска да избягаш в неопределеността). –

Затова направи мъдра преценка, преди да се определиш, тъй като всеки ден ще те подканя да отговаряш с "да" или "не" и въпросът на всеки един ден ще намира своето решение в зависимост от твърдото ти "да", – от твърдото ти "не". - –

Както си се определил вече там, където за всички времена трябва да определиш себе си, така и ден след ден, във всички неща на този земен живот, ще се налага да определяш, оставайки верен на себе си, своето "да" и своето "не". - –

Не бива да очакваш да откриеш най-високите върхове в самия себе си, ако не си наясно къде да отговаряш с "да" и къде - с "не". –

Не бива да очакваш да стигнеш до най-високите си върхове, докато твоето "да" продължава да се нагажда към удобствата на земното животно там, където само твоето "не" би могло да те спаси от пропастта...

В някой час на вътрешно съсредоточаване се опитай много точно да си отговориш кое досега е било посрещано от тебе с "да" и кое - с "не"!

Попитай се също: – в кои случаи си оставал досега нерешителен, за да можеш да казваш ту "да", ту "не", воден от каприза на мрачните си желания!? –

Не се ужасявай, ако установиш, че твоят дом е издигнат, в преобладаващата си част, на несигурна основа!

Ще се наложи сега да изследваш грижливо почвата, в която са заложени основите, за да я укрепиш с нови, здрави опори!

Но бихме могли да минем тук и без алегории и иносказания:

Важното за теб е да постигнеш сигурна определеност на своята воля, от която занапред ще зависи какво ще може да разчита на твоето "да" и какво ще трябва да бъде отстранено от жизнения ти път чрез твоето "не".

Съвсем не става въпрос за някакво "утвърждаване" или "отрицание" на света', а единствено за твоя тясно ограничен земен живот и за начина, по който трябва да го изживееш!

Трябва да решиш определено така да го изживееш, че всичко, което може да те възвиси вътрешно към Светлина и прояснение, да получи твоето твърдо "да" , а всичко, което би могло да те тегли надолу , да се натъква винаги и с пълна сигурност на твоето "не".-- –

Когато ти самият си вече определен, то и всяко твое решение ще се определя по същия начин "от само себе си". –

Твоето "да" и твоето "не" в живота на всекидневието ще бъдат само отражение на онова, което в теб самия е било утвърдено с "да" и, или пък е било принудено да сведе глава пред твоето "не".

Погрижи се затова в теб самия да поставиш на сигурни основи своето "да" и своето "не"!

Всички други грижи могат само да ти навредят! –

Но и след като се определиш в себе си и нищо външно не може вече да те разколебае, не бива да оставаш скован.

Днес може да удостоиш със своето "да" един въпрос, на който утре ще трябва да отговориш с "не"...

Твоето "не" би могло днес да те спаси от пропастта там, където утре само твоето "да" би те извело по-нагоре...

Собственият ти растеж ще изисква твърде често от теб да променяш решенията си.

Ала определил ли си се веднъж завинаги в себе си, в тази промяна ще има все пак постоянство.

Въпреки всички промени, ти оставаш постоянен в себе си при своето "да" и своето "не", и каквото и да бъде решението ти, – ти винаги ще го вземаш според собствената си постоянна определеност. –

Погледнато външно, днешното ти решение може да бъде различно от вчерашното, понеже външните условия са вече различни, но твоето "да" и твоето "не" трябва и при тази промяна да се определят единствено от теб самия: -от твоята самоопределеност, избрана от теб за всички времена тогава, когато си поставил непоклатимо твърди граници на всеопределящото си "да" или "не". –

Не бива обаче сам себе си да лъжеш и да казваш днес "да", а утре "не", само защото собственото ти удобство или пък желанията ти искат да те склонят да промениш решението си!

Не бива да допускаш и казаното от друг човек "да" или "не" да влияе на твоето, след като си се определил вече в себе си така, както изисква това твоята висша цел. ____

Който иска да изживее само в земното живота на своя животински носител, неговото "да" или "не" ще се различава от това на човека, готов да използва този земен живот, за да постигне най-дълбоката мъдрост, която може да му даде неговото мислене.

Други "да" и "не" са характерни и за глупеца, служещ на един самосъздаден кумир. –

Ала ти, който си решен да намериш в себе си пътя към Бога и да тръгнеш по него, ще трябва да се определиш вътрешно за такова "да" или "не", което да е достойно за тази висока цел.

Присъщите на другите "да" и "не" не могат да ти помогнат тук дори когато става въпрос за дълбоко уважавани от тебе хора, – освен ако те не са намерили вече там, където ти още търсиш, така че наистина да могат да ти кажат как да определяш в себе си своите "да" и "не", за да постигнеш и ти един ден, подобно на тях, своята цел. –

Не са никак много онези, чието "да" или "не" би могло да ти помогне по този начин!

Далеч по-многобройни са хората, които се стремят да те определят по свой вкус, макар на тях самите да липсва каквато и да е определеност, независимо дали в добрия, или в осъдителния смисъл на думата. –

Те са най-голямата опасност за теб, понеже не си даваш сметка за собствената им вътрешна неопределеност...

Ще трябва да ги избягваш повече и от онези, които се надсмиват на твоята висока цел, защото ниската им определеност не познава и не признава нищо освен ниското! ___–____

–----- –

Няма от какво да се страхуваш нито когато "да"-то на другите се опълчва открито срещу твоето "не", нито пък когато твоето "да" или "не" съвпада, доколкото е възможно, с това на другите.

Пази се обаче от всички приспособенци и угодници!

Пази се от всички, които се готвят да кажат "не", но щом видят, че си очаквал от тях "да", веднага бързат да отвърнат с "да"!

Пази се от всички, които по всяко време са готови да сменят "да" с "не" и "не" с "да"!

Но пази се също и от склонността да натрапваш на другите своите "да" и "не"!

Такъв, какъвто си определил себе си, трябва да си единствено ти самият, макар че и други могат да заприличат на теб.

Ти можеш да определиш единствено себе си, но не и външния свят!

А опиташ ли се все пак да го направиш, надхвърляйки по този начин границите на своята сфера, ще удариш на камък, колкото и да ти се иска да вярваш, че си успял и други да определиш.

Наистина ти можеш да подведеш и други да възприемат твоите "да" и "не",

Доколкото тези хора са все още неопределени в себе си, – но ако си въобразяваш, че по този начин те са намерили своята вътрешна определеност, значи си само жертва на една глупаво-суетна заблуда...

Много далеч от подобна заблуда обаче е познаването на начина, по който ти - искаш или не искаш това - спомагаш, чрез собствената си определеност, за вътрешното определяне на другите! –

Никога не можеш да се изолираш напълно от другите, дори да отидеш в пустинята или да струпаш колиба дълбоко в девствения лес!

Дори ако от днес нататък не срещнеш нито един човек, ти пак оставаш тясно свързан с хората!

Посредством невидими трептения, тези винаги доверени вестоносци на твоите мисли, чувства и преживявания, ти оставаш, колкото и далече да се намираш, тясно свързан с всички, които по своята природа ти приличат, а и ти на свой ред получаваш по всяко време и по същия начин вест от тях...

Наистина ти не си даваш още сметка за това, – но независимо дали съзнаваш тези неща, или не - този процес продължава без прекъсване и нищо не е в състояние да го промени! –

Така си помагат взаимно всички, които са поели един и същи път!

Така и ти ще помогнеш на другите, които искат да се самоопределят, единствено като определиш сам себе си! –

Така твоите собствени "да" и "не" ще помогнат и на другите да стигнат до своите "да" и "не"!-- –

¦

6.6 # ГОЛЯМАТА БОРБА

Че до днес ти не си още намерил в себе си своя Бог и не си се съединил с него, Живия Бог, в неговата Светлина, би трябвало да бъде достатъчно доказателство за тебе, че си все още подвластен на друга сила, която не е твоят Бог и която не си ти самият...

Ти си обвързан в страшни окови и само в сурова борба ще можеш да отхвърлиш тези окови! –

Преди всичко обаче трябва да си наясно: – кой е този, с когото ти предстои да се бориш?!

Този, който те държи обвързан в невидими окови, е също невидим и с удоволствие се оставя да бъде почитан от теб като "Бог", на когото се принасят жертви, – а ти можеш да го почувстваш, макар да не си в състояние да прозреш докрай същността му...

Той съвсем не е "самосътворен идол" и силата си получава не от твоята вяра!

Противно на древните верски догми, той не е "враг", нито опонент на Бога, просто защото не знае нищо за Него, и всяка вяра в Бога смята за човешка глупост. –

Когато види даден човек да се стреми към Бога, негово дълбоко убеждение е, че той самият е този "Бог", и веднага представя себе си като обект на тези стремления, – разбере ли обаче, че някой наистина се е заел да търси път, който да му помогне да отхвърли оковите си, веднага става смъртен враг на човека и търси начин да сложи край на земните му дни...

Ако неговото могъщество не бе ограничено от една още по-могъща сила, нито един човек на земята не би могъл да стигне до Бога през този свой земен живот!-- –

Един от онези, които са отхвърлили тежките окови на този невидим владетел, ви бе говорил за него като за Княза на тъмнината ала вие не разбирахте за кого говори, а и днес още не знаете това...

Когато не са предпочитали да възприемат тези думи само символично, хората са изградили в своята представа образа на едно плашило за деца, което според тях отговаря на това означение...

Ала онзи, когото възвишеният Учител бе нарекъл някога "Княз на тъмнината", е наистина "княз" на космичната нощ, макар неговото могъщество да бе някога тъй силно накърнено от същия човек, * Йоан 12:31,14:30

Тук става дума за едно реално същество в невидимия физически космос, на което всичко на земята остава по земному подвластно - Доколкото е от земно естество, – докато това същество не се разпадне един ден заедно с планетата: -разтваряйки се в една неосъзната космична сила!-- –

Земноживотинската природа в теб - включваща и твоето мислене, както и всички механични изделия, създадени или предстоящи да бъдат създадени от земния човек - остава изцяло във властта на това същество.

То именно е "господар на земната природа", както и на земноживотинското начало в теб, така че би могъл наистина да го почиташ като Бог, ако ти не беше и нещо друго освен това земно животно!-- –

Само защото си нещо повече от една земна твар, можеш да се изскубнеш от властта му и да се извисиш над тленното, доколкото самият ти си нетленен! –

Но и тогава земнотелесното в теб ще остане подвластно на неговото господство, макар и да не си вече така безрезервно отдаден на него, колкото и горчиво да го усещаш понякога. –

Велико начинание е да обявиш война на този космичен властелин! –

Не само човешко "дръзновение" е нужно за успешната борба с него! -И все пак ще трябва да започнеш и да продължиш успешно тази борба, – борба, която завършва едва тогава, когато земното животно, което обитаваш, се отдели един ден от тебе, нетленния.-- –

Мнозина от онези, които най-тържествено са тръгвали на бой, без да знаят с кого се бият, са положили вече костите си на бойното поле...

И тук ти е необходима възвишена помощ, ако искаш да останеш победител, докато продължаваш да живееш на тази земя.

Това бойно поле съвсем не е единствено в теб самия!

Отвън също ще срещаш ожесточена съпротива и ще трябва непрекъснато да се утвърждаваш само чрез защита, защото тази битка не може никога да се води настъпателно от твоя страна, тя трябва да бъде само едно отхвърляне на господството на владетеля на земното животно, което трябва да се превърне за теб в земно оръдие, колкото и ти, не-тленният, да си му бил подвластен досега.

Князът на мрачната материя няма никога да ти предостави доброволно онова, което е подвластно нему, но което ти трябва да подчиниш на своята воля, ако искаш още през този земен живот да стигнеш в себе си до своя Бог!-- –

А и той никога не ще "разбере" твоите постъпки, за него те ще си останат винаги проява на самонадеяност, понеже всичко духовно, в това число и твоят Бог, е за него просто химера на единствената от всички подвластни нему твари на тази земя, която въпреки всичко му се струва "чужда".

Той самият няма никога да влезе в борба с теб!

Твърде голямо е презрението му към тебе. И в тази битка той си остава "княз" на земното животно и предоставя на слугите си задачата да се сражават с теб...

Затова е толкова неравна тази борба, в която един е принуден винаги да мери сили с мнозина - а в повечето случаи един-единствен от тях би бил достатъчен, за да удържи победа над теб, ако могъщите сили на Духа не укрепваха все отново и отново твоите.-- –

Съдбовен е денят, в който ти се опълчваш вътрешно срещу могъществото на този невидим княз с твърдата решимост да отхвърлиш завинаги властта на онзи, комуто освен неговото собствено войнство служат и дълбоко падналите някогашни "Майстори" на възвишената Светлина,..

Отначало може лесно да ти се стори, че всичко това е само детска игра, разигравана от самия тебе и без всякакви последици в невидимите космични сфери.

Скоро обаче ще промениш мнението си и ще започнеш достатъчно ясно да виждаш с кого си дръзнал да се бориш...

Ала каквото и да те сполети: – не падай духом и знай, че близка е помощта свише, – дори тогава, когато ти се струва, че поражението ти е сигурно!---------------- –

Не е възможно да бъдеш победен, стига само твоята увереност в победата да се уповава единствено на силата на Духа.

Претърпелите поражение са били винаги прекалено сигурни в собствените си сили, така че на помощта, изхождаща от силата на Духа, и е било попречено да подкрепи тяхната борба.

Само ако дадеш възможност на силата на Духа да вземе участие в твоята борба, тя ще застане до рамото ти...

Не най-лошите и не най-страхливите са онези, които не са склонни да допуснат такова участие. –

Не винаги е признак на самонадеяност, когато някой смята, че ще може да реши борбата само със собствените си сили. –

Винаги обаче е тесногръда човешка заблуда да се вярва, че някой би могъл и без духовна помощ да постигне тук победа. -- –

На него тогава е невъзможно да му се помогне, колкото и наложително да се нуждае от духовна помощ, тъй като с всички свои действия той отблъсква помощта, която е готова да изведе борбата му до победен край...

Който иска да е сигурен в победата си тук, не бива никога да се стреми да я постигне със собствени сили!

С признателност трябва да приеме той победата, извоювана за него от възвишената сила на Духа. - –

Винаги трябва да е наясно в себе си, че волята му да води тази борба е всичко, което се иска от него от страна на Духа, но че изходът от борбата може да се реши единствено от самия Дух...

А онзи, който си въобразява, че може да извоюва победа със собствените си сили, не знае още какъв е залогът в тази борба: – не подозира, че в случая става всъщност дума не за друго, а за откъсване на земното в него от оковите на земята, за да може то да се съедини с Духа. –

И след като победата е извоювана с помощта на духовните сили, ти ще трябва наистина да останеш със своята земноживотинска природа подвластен на "Княза на този свят", докато продължаваш да живееш на тази земя.

А онова, което ти принадлежи като на земен човек извън тази тленна субстанция - с каквито и думи да го обозначаваш, – ще си остане твое притежание и след земната смърт, ще ти принадлежи - на теб, съединен сега с нетленния - во веки веков...

Затова влез с непоколебима увереност в тази борба, в която ще можеш да победиш само с помощта на духовните сили, чрез отбрана!

Победата ще бъде непременно твоя, стига само да Оставиш силата на Духа да вземе участие в твоята борба!

Наистина и ти ще трябва да дадеш своята дан, – но от теб се изисква само едно - да отхвърлиш космичното могъщество на земния демон и да обърнеш волята си срещу него - безспир, във всеки един миг от по-нататъшния си земен живот.-- –

Ако винаги и на дело даваш своята дан, възвишената сила на Духа ще извоюва за теб крайната победа! Ще се научиш тогава да свързваш земното в себе си, доколкото то е нетленно, во веки с духовното в теб!

И така, обединен вътрешно, ти не ще загубиш вече вътрешния си път към Бога, докато не стигнеш един ден в себе си до високата цел на този път!-- –

*

6.7 # СЪВЪРШЕНСТВО

Няма двама души на тази земя, които да са напълно еднакви.

Ала както в семето се съдържа изцяло бъдещата структура на растението, така и всеки човешки дух носи в себе си праобраза на бъдещото си съвършенство. –

Безкрайно разнообразни са формите на живот, в които Бог се изживява в себе си...

Безкрайнократно се отразява животът на Божеството в човешките духове...

Безкрайно много са формите на съвършенство...

Ти можеш да постигнеш в себе си само своето собствено съвършенство, а съвършенството на всеки друг може да бъде за тебе само подтик да потърсиш в себе си и своето.

Постигнатото от другиго съвършенство не е твоето и не може никога да замести за теб онова, което пропускаш в самия себе си.

Постави себе си в Светлината на Вечността, за да разбереш кое се стреми към съвършенство единствено в теб!

Остави всяка суетност настрана, всяко високомерие и всяко въжделение, за да не подведеш сам себе си в стремеж към съвършенството на другиго, подценявайки своето в собствените си очи! Дори за постигналия най-голямо съвършенство е било достъпно единствено неговото и ти ще бъдеш равен нему по съвършенство, когато един ден се усъвършенстват по своему.

Ако се бе стремил към величие, тъй като е познавал не един велик сред съвършените, – той нямаше никога да постигне своето съвършенство!

Твоята амбиция би могла да ти помогне да постигнеш в този външен свят най-високото стъпало, отговарящо на твоите способности, но опазвай от нея стремежа си към духовно съвършенство^. –

Искаш ли да намериш в себе си отреденото единствено на теб съвършенство, знай, че съвършенство можеш да постигнеш в себе си само съединен със своя Бог!--- –

Затова ти соча пътя към Бога, за да станеш някога, съединен с Бога, съвършен.

Едва когато заживееш живота си в единение с Бога, ще постигнеш съвършенство в Бога!

Винаги твоят собствен живот ще е този, който се осъществява по такъв начин!

Ти не можеш да живееш живота на

Бога, но Бог живее в теб и в единение с него ще откриеш най-възвишената форма на своя собствен живот. –

Едно сравнение би могло да ти помогне да разбереш това:

Виж лампата, в която една тънка като косъм нишка се нажежава и светва под въздействието на електрическата енергия!

Сега ти си като лампа, през която не протича още електрическият ток. –

Но постигнеш ли някога единение с Бога, ще заприличаш на лампа, чието най-вътрешно ядро, почти невидимо само по себе си, засиява в лъчиста светлина. –

Лампата не може сама да засвети!

Едва когато енергийният поток се съедини с най-вътрешния и елемент, може тя да засияе!

А ако лампата имаше способността сама себе си да усети, – цялата просияла в светлина там, където преди това е тънела в мрак, – щеше да осъзнае само най-вътрешното си ядро и само в него би могъл да стигне до съзнанието и протичащият през нея енергиен ток. –

Така и ти ще преживяваш винаги само най-вътрешната си същност, когато се съединиш един ден със своя жив Бог...

Тогава твоята най-съкровена същност ще засияе в теб в лъчезарна яснота, – оживотворена от живата Светлина на Божеството!

Ти самият няма да "станеш Бог", но през теб ще протече токът на божествената сила...

Не ще можеш во веки веков да преживееш нищо друго освен самия себе си и оживелия в тебе опит!--- –

Същото сравнение ще ти помогне да разбереш какъв е смисълът на думите ми, че ще намериш съвършенство само в

97

7. Пътят към Бога

Бога и че съвършенството на другите няма никога да направи и тебе съвършен.

Крушката, през която не протича електрически ток, може по своята конструкция да е напълно пригодна да засияе с дивна светлина, но въпреки всичко си остава тъмна. Нейното съвършенство ще се прояви едва тогава, когато се включи в електрическата верига.

Така и ти можеш да изпълниш всички предварителни условия за вътрешното си съвършенство, – но съвършенство ще постигнеш само в съединение със своя Бог!-- –

Колкото и много да са лампите на дадено място, ще засветят винаги само ония, през които протича електрическият ток.

Сиянието на другите няма никога да накара невключената в мрежата лампа да засвети.

Така и ти ще постигнеш съвършенство само ако се стремиш за себе си към своето съвършенство, и съвършенството на всички останали няма за нищо да ти послужи, докато не постигнеш сам в себе си единение с Бога...

Чуй ме: става въпрос да откриеш в себе си своя вечен живот!

Ще съумееш да го постигнеш само като усъвършенстват онова, което трябва да бъде доведено до съвършенство в теб. –

Трябва да осъзнаеш вечния си живот, както съзнаваш живота си във външното всекидневие, а постигнеш ли го веднъж в себе си, това съзнание ще си остане твое вечно притежание...

Прецени сам дали постигането на тази най-висока цел не оправдава непрестанните ти усилия?! –

Понякога ще се нуждаеш наистина от пълно напрягане на всичките си сили, за да не я изпуснеш от очи...

Това без съмнение ще постави към теб много изисквания, които са в противоречие с въжделенията на земното животно и често пъти не съвпадат с твоите земни предпочитания...

И при всичките си усилия няма никога да постигнеш тази цел, ако не ти бъде оказана помощ, изхождаща от самата цел. ------ –

В крайна сметка всичко зависи от това дали си готов да приемеш помощта. –

Началото, средата и крайната цел на този път са в самия теб и единствено в себе си ще получиш и помощта свише! –

Ще почувстваш тогава как силите ти от ден на ден нарастват и онова, което отначало ти се е струвало толкова тежко, че си бил готов да се отчаещ, ще бъде по-нататък преодоляно почти без усилия по твоя път.

Колкото повече се приближаваш към целта, толкова по-голяма помощ ще получаваш и толкова по-сигурно ще я усещаш. –

Така вървежът ти напред ще укрепва твоите сили, защото пътят става все по-стръмен, докато не стигнеш най-после върха на свещената планина...

Там настъпва краят на неуморните ти усилия!-- –

Ала не мисли, че и откритията ти привършват! –

Безкрайно е намереното от теб и вечно ще откриваш нещо ново в него!--- –

Съединен в себе си със своя Бог, ще усъвършенстват онова, което единствено в теб е могло да постигне съвършенство, – и така ще се превърнеш за себе си в един невероятно богат източник на открития, който остава во веки неизчерпаем! –

Тогава и царството на субстанциалния Дух ще се разкрива все повече за теб, и вървейки така от щастие към блаженство, ще осъзнаеш, че още тук, на тази земя, се намираш в лоното на своя вечен живот!-- –

Сега си намерил в себе си онова, което си търсил някога над облаците, без да можеш да го намериш! –

Постигнал съвършенство, ще предоставиш тогава тленното на разтление, тъй като новорождението ти в Бога е подготвено за теб от Нетленното! –

Наистина: – тук ще бъдеш во веки защитен! –

Твоят път към Бога е бил всъщност път към собственото ти съвършенство! –

*

# том_07 КНИГА ЗА ЛЮБОВТА

Bo Yin Ra

СЪДЪРЖАНИЕ

7.1 # Встъпителни думи

7.2 # Най-силно любещият

7.3 # За изначалния огън на любовта

7.4 # Спасителна светлина

7.5 # Творческата сила на любовта

7.1 # Встъпителни думи

Днес, когато тинестите вълни на омразата заливат плодоносните поля на цялото човечество, тази книга ще ти говори за любовта!

Нека ти, който си твърдо решен да постигнеш себе си, намериш тук най-висша свобода!

Свободата, от която твоята душа се нуждае така, както дробовете ти от въздух, може да ти бъде дадена само от любовта – без любов у теб ще загине зародишът, от който единствено можеш да възкръснеш за един растеж, непознаващ предели. –

Тук ще се говори за сила, на която са духовно подвластни всички сили на тази земя, – за сила, която само малцина преживяват в себе си, тъй като хората познават много неща, наричани "любов", но твърде лесно се задоволяват с тях, без да вникват в собствените си най-съкровени дълбини, където единствено може да им се разкрие силата на любовта.

А само този, който вникне в себе си до най-съкровените дълбини, ще намери там и обосновка на мъдрите учения за любовта, съхранени за него в древните текстове на свещените книги, – "познати" на всеки, до когото са стигали словата на тези книги, макар че малцина са ги обхващали в духа си, защото никой не подозира, че в тези учения се разкрива един закон, пред който трябва да се преклони и най-могъщият, ако не иска въпреки цялото си могъщество рано или късно да си строши главата – о самия себе си.

Ако хората знаеха какво в действителност е любовта, лицето на тази земя отдавна щеше да бъде преобразено и всичко живо отдавна щеше да се е изтръгнало от ноктите на непрестанно прииждащите страдания.-- –

Божествено мъдрите слова, говорещи за тази любов, и днес, както преди, все още са скрити зад плътно було и на малцина се удава да го повдигнат.

За тази любов идва да ти възвести книгата, която държиш в ръцете си!

Към тази любов нека поведе тя душата ти!

От тази любов живее онзи, който ти говори тук за нея!

Само който има живот от тази любов, който от преживяване и опит познава любовта, е в правото си да свидетелства за нея...

Той единствен може действително да говори за неимоверно възвишената сила, за която става дума тук.

Мнозина са вярвали, че имат любов, просто защото не са способни да мразят.

Но тази неспособност още далеч не е гаранция,че такъв човек познава любовта!

Омразата е противоположният полюс на любовта, тя е същата сила в нейната обратна насоченост, –който не е способен да мрази, макар и отдавна да е разбрал, че само глупецът се отдава на омразата, той няма да намери никога в себе си и онази любов, за която Павел, един истински любещ, е казал:

"Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека".–

Той положително няма да схване и смисъла на легендата, разказваща как веднъж един неприятел па Шакия – Муни, индуския Буда, подгонил срещу него разбеснял се слон, при което Просветеният за всеобщо учудване укротил животното и то коленичило разтреперано пред него, защото мъдрецът изпратил срещу звяра силите на любовта, чиито носител бил самият той...

Както индуската легенда, така и думите на "учителя на народите" Павел, проповядващ благовестието на "помазаника Божи" Исус, карат по-задълбочения ум да се досеща,, че в тези вестителства съвсем не става въпрос само за някакво опиянение на чувствата, – че тук всъщност се възвеличава висшата сила, която, както казах в началото, е духовна повелителка па всички земни сили! –

В различни форми се проявява тази сила в земния живот.

Ти можеш да я откриеш във всяко растение, във всяко животно и всеки нагон за продължение на рода е свидетелство за нейното всемогъщество...

Тук обаче ти я виждаш още на най-ниското стъпало на нейната изява, а на това стъпало ти естествено няма да можеш да я познаеш в най-висшата форма на действие, въпреки че и тук вече е налице много повече от онова, което може би си успял да доловиш до днес.-- –

Ако още в тази низша форма на любовта ти си беше взел поука от разтърсващите творчески тръпки на разгорелия се инстинкт за продължение на рода, – а такава поука би трябвало да е съвсем очевидна за теб, – отдавна щеше да си почувствал, че подобна могъща сила безспорно е способна на нещо повече от зачеване на земното чрез земно! –

Всичко, което апостол Павел казва по-нататък за начините на изява на любовта, се отнася само до признаците, които неизбежно я следват там, където тя се разкрива във висшата си форма. –

А ти си вземал тези признаци за самата любов и се мъчиш сега да предизвикаш признаците, които би придобил от само себе си, ако имаше любов!-- –

Ще се наложи да те излекувам от някои заблуждения, ако искаш да те направя способен на любов...

Още от ранно детство ти си в плен на хилядолетна заблуда!

Онези, които тогава е трябвало да те напътстват, са ти предали просто това, което самите те са чули.

Непростима глупост е да изливаш сега гнева си върху тях!

Те са предали на тебе онова, което на тях самите е било дадено, както и аз сега ти давам това, което някога бе дадено на мен преди още да мога сам да черпя от собствен съсъд.

Но ти сигурно си даваш сметка, че не е все едно от кой извор черпят поучаващите!

Ако познаваш вече ученията, на които станах изразител в другите си книги, ти сигурно знаеш, че аз черпя от извори, скрити в недрата на вековечни скали, откъдето блика всяка духовна мъдрост, оплодявала някога тази земя.

Блажен си, ако утолиш жаждата си с живите води на тези извори!

Блажен си, ако не видиш повод за "възмущение" в моите думи, при все че ще ми се наложи да ти посоча – истинското саморазкриване на Духа трае вечно и по всяко време си създава свой носител!

Аз, естествено, нямаше да бъда онзи, който съм, ако се опитвах да обезценя онова,, което такива като мен са вложили в религиозните учения от древността.

Защото абсолютно всичко във всички тези учения на Далечния и Близкия източен, свят, носещо белега на Духа на Вечността, е бивало някога дадено чрез откровението на такива като мен.

Моето "родословно дърво" стига много по-далеч от биологичните предци на земния човек, който ми служи като оръдие: – като необходим земен носител...

Аз само те призовавам да отличаваш занапред духовното богатство, каквото могат да дадат единствено Учителите, съединени с Духа и явяващи се толкова нарядко в този свят, – от стерилните схващания, плод на самомнителни човешки мозъци, в онези древни писания на старите народи, чиито слова ти се струват изцяло достойни за мистериозно*? преклонение.

А как да се научиш да различаваш тези древни слова, ще узнаеш чрез мен!

Тук аз те поучавам, бидейки единственият измежду всички мои братя в Прасветлината, който действа днес открито, – и като единствения земен човек, който има правото да каже днес, че дава словесна форма само на родено от Вечността духовно богатство.

7.2 # НАЙ-СИЛНО ЛЮБЕЩИЯТ

За да може светлата сила на любовта да се разкрие тук пред вътрешния ти взор, съвсем уместно ще бъде да почетем първо най-силно любещия измежду всички, които са се раждали в човешки образ на земята.

Ти самият си може би един от изповядващите се в него, или пък си далеч от религиозните форми, които в течение на столетия са израснали въз основа на неговото учение, запазвайки някои следи от това учение само в изпълнени с противоречие образи от руините на древните храмове, но във всеки случай ти едва ли ще можеш да минеш безучастно покрай него навсякъде, където разказът за неговия живот ти разкрива учението му.

Наистина, – вестта за неговия живот е доста преиначена и едва ли можеш да се надяваш да намериш в това вестителство много негови думи, запазили и до днес своята чистота, – такива, каквито са били изречени някога от възвишения Учител на неговите ученици.

Но дори и в това изопачаване просветва все още доста истина и ако ти сам си си изработил вътрешната способност да отделяш истинското, то отломъците от старите езически култове и личните схващания на древните автори на тези вестителства няма да са вече в състояние да изопачат за теб истинския образ на Учителя.

Ти трябва само да се научиш да подлагаш на непредубедена проверка всичко, което продължава да ти се поднася като свидетелство на "съвременници" за житейския път на един човек, останал до ден днешен загадка както за живелите по негово време, така и за следващите поколения...

Тъй като никой не е дръзнал да посегне на древното вестителство, където учението, дадено някога чрез словата на Учителя, е било още в самото начало подложено на чужди прекроявания, то на всяка верска заблуда, пожелала да изтълкува това учение по своему, е бил даден свободен път, така че всяко усилие да се търси днес крайната истина на това учение в така възникналите религиозни схващания е съвършено напразно...*?

По-надълбоко ще трябва да търсиш тук ако искаш да намериш, а когато един ден намериш, едва тогава ще можеш наистина да дадеш на религиозното схващане, с което си отрасъл и което от ранна младост те е водило към самия тебе, онази дълбочина, която единствено е в състояние да го обоснове.

Много съм далеч от намерението да ти давам съвет да скъсаш със своя верски кръг ти би изтълкувал погрешно възвестеното от мен Учение, ако си въобразиш, че съм имал за цел да основа някаква нова религия!

Нищо не ми е по-чуждо от суетно-глупавото желание да увелича броя на старите верски форми с още една.

Това, което Учението, добило форма чрез мен, има да ти даде, ти ще го намериш в основата на всички религии, щом веднъж го разпознаеш, – навсякъде, където формите на твоята религиозна вяра са ти свидни помагачи!

Прастара мъдрост се изявява тук пред теб и ти се разкрива най-дълбоката Праоснова на всички "религиозни обосновки". –

В нея се корени всяка религиозна форма, от каквито и стари или по-нови митове да си избира тя символите!

Не се задоволявай прибързано с една преценка, която ти е била внушена от други по такъв начин, че сега ти се струва като твоя собствена!

Имай упование в себе си, ако искаш да добиеш способността будно да преценяваш тук! –

Казаното от други не бива да те подвежда, ако искаш сам да се доближиш до истината!

Само в своята собствена истина ти можеш да различиш светлината на истината от измамния светлик на илюзиите и химерите! –

И така, нека потърсим сега образа на Учителя, доколкото може все още да ти го разкрие онова вестителство, което така "по човешки" е смесило най-свети неща със собствените си представи!

Иешуа, Учителят от Назарет, иска сам да ти се разкрие тук чрез моите думи.

Постарай се, несмутен от предразсъдъци и чужди мнения, да почувстваш онова, което имам да ти кажа!

Мъдрият Учител, бродил надлъж и на шир из своята страна, е евреин и първоначалният му стремеж е да бъде разбран само от евреите. Тази истина си остава навеки недосегаема от всички опити на маниакално яростната расова омраза да лиши еврейския народ от неговия най-велик син!

Като евреин той е принуден да черпи от духовното богатство ,на своя народ, за да могат плодовете на прадревната мъдрост да станат достъпни за ония хора, на които той е искал да бъде Учител. Той се чувства първоначално изпратен само на "чадата Израилеви" и се опитва в синагогите да докаже истинността на своето учение тъкмо "чрез писанието"

А с това вече е било посято, – по неволя, – семето на една първа заблуда, тъй като слушателите му се опитвали, да го разберат като учител на тяхната вяра, и всяка дума, която стигала ясна и неизопачена до тях, била преиначавана по собствените им объркани представи за бащината им вяра.

Той непрекъснато се мъчи да изправи тази заблуда, но в собствения си духовен живот той самият е твърде далеч от тяхното-тесногръдие, за да може да схване до каква степен "глухи" са слушателите му.

Окайването, че този народ не умее да го "слуша", звучи твърде често в думите му.

Той укорява народа, който "има уши само за да не чува", отивайки по този начин към собствената си гибел.

А когато краят на живота му – отдавна вече предусещан – наистина наближава, цялото му мъжество рухва в горчив вопъл, и той – оплаква Йерусалим, че не е познал1 през неговите дни какво е искал той да дадена народа си...

Малцината избрани все пак от него ученици са принудени често да чуват сурови думи заради тесногръдието си и само в редки случаи той се доверява на способността им да го разбират.

Понякога той се опитва да убеди сам себе си, че външно така всеотдайно преданите му хора сигурно го разбират правилно, за да се убеди после за кой ли път, изпълнен с болка и състрадание, колко далеч от неговото Учение са техните сърца. –

Той странства така из земята на Палестина, – говори в "училищата", – в селските синагоги, – за да разкрие следата на истината в старите писания, – говори пред народа на народен език, за да пробуди сърцата, доверява на приятели тайната на своята мисия, която те не могат да разтълкуват, защото са твърде много в плен на народните въжделения за месия – и никой, с изключение на онзи, "когото е обичал" – не го е разбирал.

Той говори за високата си мисия, а те си въобразяват, че иска отново да укрепи външното могъщество на тяхното земно царство, макар и отдавна да им бе възвестил, че той е цар в едно царство, чието вечно съществуване се крепи на сила "не от тази земя".

Онези клетници, които той е съумял да излекува от недъзи благодарение на изцелителната сила, присъща на земното му тяло и нямаща нищо общо с духовната му същност, – му вярвали като на свой помагач, но не подозирали, че той би могъл да им окаже същата физическа помощ даже и да е бил друг в духовно отношение..

Да го упрекваме ли тогава, че земното в него се е поддало на мимолетна слабост и той се е доверил на виковете "Осанна”, обещаващи му земна власт, – да го упрекваме ли, че тази власт е изглеждала примамливо близка, макар и да е искал да я постави в услуга единствено на душите?! –

В това се състои краткото заплитане във вина, от което не е могъл да убегне дори и този живот, защото никой от родените на тази земя не може да се опази от всяка вина!

Наистина той просто е търсел заради висшата си духовна задача смъртта от човешка ръка, тъй като само чрез такава смърт е можел да даде и последното, което единствено нему бе отредено да даде.

"Много още", вярваше той, може да каже на учениците си, но по онова време, както ясно виждаше, те не можеха "да го понесат"2. ..

Но когато един пратеник на светлата Общност, към която е принадлежал и той, му показва най-после в онази страшна нощ в Гетсимания, че пътят му, такъв, какъвто сам си го е начертал, не може вече да се измени дори и от "Отеца" на всички действащи в тази светла Общност, – той се съсредоточава отново в себе си, в своето първосвещенство на Светещ, и изминава като герой последния си тежък път, превит под бремето на дървения кръст. –

На този мъченически кръст, дал по-късна ново тълкуване на един прадревен, свещен символ на отдавна отминали благородни култове, той осъществява крайния акт на Любов – останал тайна за всички заобикалящи го тогава, – и все още тайна за всички освен за малцина зрящи, чак до наши дни!

Нека никой не си мисли, че тази смърт сама по себе си изчерпва съдържанието на този краен акт на любов!

Тук се крие една мистерия, която аз вече се осмелих, макар и не без стеснение, да разбуля на друго място, – и то само защото« дългът го изискваше...

Който може да я схване, нека я схване!

Един духовен силов поток е станал тогава достъпен за всеки човешки дух чрез любовта, която ти възвестява тази книга, силов поток, чието разкрепостяване можеше да се постигне само чрез саможертвата на един всемогъщо любещ. –

"Богът" на отмъщението, – най-злият демон в невидимата част на физическия космос, – бе надвит тук от един земен човек чрез абсолютното изкореняване на всяко чувство за отмъщение: – едно дело, което с могло да бъде извършено само от висшата форма на прадуховната любов...

Онова, което древните книги ти разказват по-нататък за случилото се след смъртта на най-силно любещия, е мит, ако го разгледаш исторически, но този мит крие в себе си най-дълбока истина.

А Учителят често се е срещал през земните си дни, далеч от други хора, уединен в планината, и с такива, които не са принадлежали към неговия народ, но са били равни нему, обединени с него в онази светла Общност, чиито духовно неотделим брат е бил той...

Когато веднъж той взел със себе си трима от дванадесетте си ученици в планината, където имал обичай да се "моли", и те могли да го видят в светлото "преображение1 на духовния му образ, верните му последователи, съглеждайки двама мъже в бели дрехи до своя Учител, помислили, че това бездруго са двама от древните пророци – "Мойсей" и "Илия", – така че Учителят, виждайки с горчиво разочарование тяхната грешка, им забранил да говорят пред другите за случилото се'.-- –

Той разбира, че въпреки всичките си наставления не е успял да ги освободи от теснотата на племенната им вяра и че ще предизвика само объркване, ако се опита да поправи тази грешка.

Обаче тези "мъже в бели дрехи" и "момъкът", когото жените намерили в гроба, не са били чужди помежду си и тъй като не са искали да допуснат възникването на култ около безжизненото тяло на високия си Брат, те постъпили така, както и днес се постъпва със земните останки на мъртвите според обичая на тяхната страна: – те го предали на изпепеляващ огън, след като предварително подготвили всичко необходимо за това на грижливо избрано, защитено от всякакви външни смутители място. ..

Аз говоря тук, поучен от онзи, който наистина имаше право да каже за себе си, че ще остане при човеците "до свършека на света", – поучен от ония, които мога да нарека свои високи братя и които в онази нощ сами приспаха в дълбок сън стражите, за да изпълнят с мъдрост волята на своя Брат, която беше същевременно и тяхна воля.

Много добре съзнавам, че мнозина ще ме обвинят тук в самоизмама, дори нещо по-лошо, – някои "слепи водачи на слепци” биха могли да ме упрекнат прибързано в самомнителност заради тези мои думи.

Само осакатените души отричат всяко живо свидетелство, за чието възприемане им липсват необходимите духовни органи!

Много добре зная, че се докосвам тук до неща, които за много хора са "неприкосновени", – но спасителното Учение на най-силно любещия ще просияе повече чрез истината, а не чрез тази прадревна, предавана по силата на навика, несъзнателна, благочестива заблуда, – която всъщност престава да бъде заблуда, щом започнем да я тълкуваме като поетичен образ, имащ за цел единствено да облече истината в символична дреха. ..

Дори масовото пробуждане, настъпило на "юдейската Петдесетница” в Йерусалим, не е било в състояние да свали всички наслоения от душите на онези, които вярвали в Учителя само затова, защото го "видели" пак след земната му смърт.

Но все пак и този някогашен ученик на фарисеите, превърнал се във вестител на Христа, не е бил лишен от всякакъв предразсъдък и по-късно е примесвал добронамерено някои древни, близки нему неща към учението на Учителя, макар и да е виждал далеч по-ясно от всички други, нарекли себе си "вестители" на едно учение, за което самият Учител беше говорил като за "блага вест". –

За жалост съвсем горчиво стана учението, постигнало през вековете такава власт над другите и тъй самомнително позоваващо се на думите на Учителя за "благата вест"!- –

Йоан обаче, когото Учителят, по думите на древното вестителство, бе "обичал", оставаше в тишина и стихналите оставаха около него.

Той единствен притежаваше текста, който някога самият Учител бе написал собственоръчно за него, и едва по-късно той позволи на неколцина достойни според него ученици да го препишат.

Ако Исус, както обикновено се вярва, наистина беше поучавал само устно и не бе написал нищо, то нито една-единствена от неговите собствени думи нямаше да стигне до нас! –

Оригиналният текст заедно с преписите са били, както вече казах на друго място, унищожени по-късно от собствената ръка на онези, чието най-голямо съкровище са били тези текстове на Учителя, от страх, че тази светиня би могла някога да бъде осквернена.

Но всеки един може да открие известни следи в онази част на древното вестителство, която се приписва именно на "обичания" някога от Учителя човек. –

Недостатъците на тази част от древното писание стават лесно разбираеми, като се знае, че авторът и, близък на кръга ученици на Йоан се е основавал наистина на "текстовете на Учителя", само че е искал да свърже с тях всички фрагменти от преданията и легендите, с които е разполагал.

Нищо от приписваното на ученика, когото Учителят е "обичал", не е написано от неговата собствена ръка, макар че естеството на текстовете, наречени на негово име, не е много далеч от онова, което той би могъл да напише, – ако сам той го беше писал.

Но всички тези въпроси са важни само за онези, които биха желали да схванат отвън нещо, което могат да схванат само дълбока вътре в себе си. –

И единствено тези хора задават въпроса, кой е дал някога на Учителя неговото учение, драговолно надавайки ухо за всевъзможни измислици, разказващи, че по времето, за което евангелията мълчат, Исус бил ходил в Индия, – докато според други той бил постигнал духовно съвършенство в Египет.

В това няма нищо вярно!

Наистина земният му баща е потърсил някога работа в Египет където по онова време занаятчийството намирало добро заплащане, за да осигури прехраната на семейството си и да спести малко пари за завръщане в родината, както и днес постъпват занаятчиите от Италия и от други някои страни, но по същото време оня, комуто по-късно се бе разкрила неговата светла същност, е бил още дете и съвсем не е бил достатъчно зрял, за да постигне усъвършенстването на земното в себе си, а това е необходима предпоставка за всеки, комуто е отредено да преживее в земното си съзнание своето сияние в Прасветлината.

Но той съвсем не е имал нужда да тръгва за Индия, тъй като каквото е трябвало да получи "от Индия", то е дошло само при него, а онзи чуден образ на "мъдреците от изтока", които видели "звездата му" и му поднесли даровете си, – е бил отнесен към ранното му детство единствено защото самите автори са имали само смътна представа за станалото и защото така легендата щяла да подкрепи по-добре тезата за чудесата, които те искали да свържат още с най-ранната възраст на Учителя.

А това, че духовното може да се схване само в Духа, е било толкова далеч от мисълта на благочестивите древни хронисти, колкото и на пристрастените любители на чудеса в наше време, въпреки че Учителят е насочвал слушателите си да търсят Бога само "в Духа” –

Външно в детските години на Учителя не е имало по силата на естествената необходимост абсолютно никакви "чудеса".

Той е бил дете като останалите си другарчета по игра, а когато станал достатъчно силен, за да помага в тежката ръчна работа на баща си, той изучил занаята като всеки друг дърводелец, чиято работа но онова време се състояла освен в строителството на къщи и в някои други видове обработка на дърво.

А вътрешното му развитие оставало в тайна, както става с всеки сроден с него по Дух Брат, като изискванията на това духовно развитие по никакъв начин не са били пречка за външната му дейност.

Този, който като земен човек се е научил така да схваща своята духовна мощ, изградена много преди тялото на неговата майка да му даде земната дреха, не е стоял настрана там, където животът е искал своето, защото той никога не би могъл да постигне високата си цел, ако беше останал чужд на живота.

Той си е бил занаятчия до настъпването на часа, които го е призовал към друго, а тогава е съумял да докаже, че може да "чете" по-добре "писанието" от учените "книжници", – без някога да го е "учил" като тях.

Факирските чудеса, приписвани му от хронистите, никога не са били извършвани от него, – но някои от "чудесата", свързани с неговото име, са дълбоко съдържателни символи и като такива са пълни с истина, докато вродената му сила да лекува болести му е позволила да извърши немалко дела, изглеждащи големи "чудеса" в очите на околните, но не е имала абсолютно нищо общо с духовното му призвание.

А твърденията, че той самият се позовавал на своите "чудотворни знамения", за да склони другите да повярват в думите му, са равносилни на нечувано оскърбление за него, който наистина е знаел кое е на тялото и кое на Духа, – и да сложат в устата му думи, с които той уж напомнял за чудесата си, са могли само наивно невежи хора, надяващи се да дадат по този начин външно потвърждение на напътствията на Учителя.

Неизказано голям грях е бил извършен с неговото Учение заради улова на човешки души – и до днес тези грехове на глупави разпространители на така страшно изопаченото учение продължават да оказват пагубното си въздействие, без да може да се види краят на тази заблуда!

Духовната нищета на многобройните лишени от вяра хора, познаващи Учението на Йешуа само в изопачения му вид и подтиквани от последните външни изследвания на тези древни писания към все нови и нови съмнения, е отдавна вече дотолкова непоносима, че се налага да се даде най-после едно осветление, а то може да се очаква само от страна на ония, които сами познават вестителя на това Учение, живо свързан с техния кръг, оня кръг, от който произлиза и той: пратеникът на "Отеца" и в който той се върна отново след свършване на земното си дело!

Само от тук както нашето, така и бъдещото време може да получи отговор на немалко "загадки а и науката има нужда от такава нагласа на търсенията си, за да съумее един ден да намери онова, което е по нейните сили да намери, и да пригоди този отговор и към изискванията на тия, които са способни да схванат само онова, което могат да "хванат". –

Всички въпроси на търсещото човечество, надхвърлящи сферата на чисто земно-животинското съществуване на човека, ще намерят своя отговор един ден, след като хората се научат да разпознават все повече и повече действието на духовната йерархия, чийто най-значителен и най-важен пратеник бе Учителят от Назарет...

По колко погрешен път са били тласнати всички, които смятат, че във възвишеното Учение на този мъдрец се препоръчва хилавото чувство, тъй често наричано "любов към хората”- –

На техните наставници често им е било-трудно да изтълкуват по такъв начин постъпките на Учителя, описани в евангелията, че даденото тълкуване да бъде според тях убедително. –

В тях има неща, които не се вписват в общата картина, ако съобщенията се отнасяха за кротко шепнещия образ, създаден от благочестивите църковни проповедници..

Силният и енергичен човек, чиито образ е още жив в тези текстове въпреки всички наслоения върху чистата вест, трудно може да се оприличи на сладникавите представи, благовидно и безсилно съчинени от анемичната вяра по неин мащаб...

Доста думи от "писанието" са могли да се съгласуват с подобни представи само след , като са били недобросъвестно фалшифицирани в "обяснения"продиктувани от нуждите на автора им, докато е изчезнало и малкото, останало въпреки по-ранните наслоения. –

Кощунствена би се сторила на такъв един сладникав тълкувател на "писанието" мисълта, че възвишеният Учител е могъл някога през живота си да изпита в себе си онази сила на любовта, която неговият "служител", независимо дали му е "позволена" или не от вярата му, много добре чувства в собствената си плът, – но е принуден да я нарече "греховна", защото не знае нищо за нейната божественост!

Кощунствено му се струва, че тази форма на любовта произлиза от същата сила, която твори най-възвишената форма на любовта, станала Учение и дело в живота на високия Учител, – сила, която е могла да му вдъхне твърдост за онзи акт на любов, чрез който Учителят-първосвещеник увенча на кръста цялото човечество!

И все пак, приятелю, ти няма да намериш никога любовта – такава, каквато я познаваше Учителят, ако събуждаш в себе си само сладникави чувства и наричаш своето дружелюбие към хората, примесено със състрадание – "любов"!- –

Зле подхожда на този слабоват образ на мнима Любов Учителят, изпълнен с презрение към достойното за презрение, който в обкръжението на своите последователи размахва камшик, за да изгони сквернящите храма търговци, – който има само ритник за менячите на злато и който казва на свещениците на своя народ суровите думи, които те в своята отмъстителност не могли никога да му простят!

"Аз пък ви казвам... "

О, не, – ако искаш любовта да породи действителен живот у теб, ще трябва да тръгнеш по съвсем други пътища, различни от сочените ти досега.

Нима не можеш да разбереш, че на своето най-високо стъпало силата на любовта по никой начин няма да се изяви в по-слаба форма, отколкото в онази по-низша разновидност, която вече така усилва твоите мисли, дела и пориви, че често разкъсваш окови, които дотогава са ти изглеждали непоклатими?!? –

Само търсейки в себе си нещо, което и във висшата си духовна изява буди същите сили и властва над всичко, което иначе те оковава, ще можеш да намериш в себе си любовта, добила живот в Учителя!- –

Едва тогава ще постигнеш свободата на "синовете на Светлината" и оня мир, който ,"Аз ви давам не тъй, както светът дава”!

Не бива също да виждаш в думите на древните евангелия нови "заповеди”.

Повярвай ми и не се оставяй да бъдеш заблуден от наслоенията: – Учителят никога не е използувал думата’ "заповед" и никога не е давал "заповеди"!

Дори възвестената от Новия завет "заповед" на любовта не е била никога изречена от него!

Най-много може да е цитирал от време на време "писанието": "Обичай ближния си като самия себе си!" -- когато е искал да покаже на ортодоксалните фанатици от своя народ, че той също познава много добре техния "закон"...

Верни на древните предписания на юдейството, те са имали нужда от заповед, – и от заплаха с наказание за нарушаване на тази заповед! –

Учителят говорел за постигане на блаженство, а те, свободно използувайки думите му, си създавали "рецепта" за постигане на блаженството! Достатъчно било според тесногръдото им схващане човек само да спазва "заповедите", за да може да бъде сигурен един ден в успеха си "в оня свят".

По същия начин и днес някои размътени глави вярват, че светло и сигурно познание може да се постигне чрез някакви мистериозни "упражнения", така често възхвалявани в разни съмнителни трактатчета.

Но всичко истинско, съдържащо се в най-първия записан вариант на тези древни книги, е било само отзвук от учението на мъдрия Учител, или в най-добрия случай разказ по памет за един период, който за тогавашните автори е бил вече отдалечен на десетки години в миналото.

Истинско кощунство е да се държи Духът на Вечността отговорен за така записаните текстове, в които самите автори, намиращи се в плен на древни митологични заблуди, чиито нов вариант е звучал в ушите на техните съвременници, и все още силно обвързани от игото на един зъл племенен Бог са се опитали, изхождайки от собственото си мъгляво разбиране, да дадат нов израз на това учение въз основа на слабите спомени, запазили се в паметта им, без изобщо да забележат до каква степен са го фалшифицирали!- –

Никога високият Учител не е давал "заповеди" на своите ученици, иначе той нямаше да бъде онзи възвишен Светещ, който е бил, е и вечно ще бъде!

Неговото учение е било едно "Блазе ти” и "Горко ти!" – както учението на всички, които са негови братя: – съединени с него в царството на Духа сътрудници...

Той е знаел да облажава, както е знаел и да окайва, но е бил винаги далеч от това да "заповядва"!

Освен това той като Светещ в Прасветлината е знаел много добре, че чрез "заповеди" никога не може да се стигне до нещо добро, – и че спасението може да се постигне само, от онзи, който чрез свободен избор се стреми към него.

Ако искаш по този начин да се опиташ да спасиш за себе си учението на мъдрия Учител от текстовете на древните писания, ще трябва да зачеркнеш наистина много от онова, което още от ранна младост е станало близко и скъпо на сърцето ти! Друго пък ще можеш да запазиш тъкмо защото си го разпознал като несвойствена добавка.

Пази се да не заличиш прекалено много неща, обявявайки ги за погрешни!

Само недей избира за пробен камък съвременния рационализъм!

Изчакай първо дотогава, докато истинският смисъл на моите думи събуди собственото ти потвърждение!

Аз ти дадох всички критерии за истинското "слово Господне”!

Чуй още и следното:

С "кириос" – "господин", се обръщат и днес още навсякъде, където се говори гръцки, към всеки човек, който не е просяк!

"Кирие елейсон"– умолява минувача седналият на улицата просяк.

Нека това ти послужи за поука, за да не даваш, тласкан от фалшиво смирение, погрешно тълкуване на думата "Господ" в този древен текст, влагайки в нея един смисъл, който тя е получила дълго време след смъртта на Учителя, едва в зараждащия се нов култ.

"Рави" са наричали учениците своя Учител и тази дума също може да предизвика погрешни тълкувания, тъй като днес такава титла се дава публично само на официално назначения проповедник на дадена синагога.

Аз обаче мога да ти кажа, че и днес още на всеки благочестив познавач на писанието в една еврейска община, дори ако той е търговец или занаятчия във всекидневния живот, се дава почетното звание "рави"!

Много добре съзнавам, че моите думи не са в състояние да ти кажат какво е любовта, добила живот в най-силно любещия човек който се е раждал някога на земята...

Аз мога само да ти покажа как можеш да откриеш следите на този живот въпреки всички натрупвания, под които лежи древният разказ за него.

Дано почувстваш чистото учение на този живот дълбоко в сърцето си, където то единствено може да бъде доловено в цялата му сила, така че Учителят да намери в твое лице един достоен ученик!

Ала знай, че всичко онова, което аз съм упълномощен да ти дам тук, идва от същия извор, от който е черпил някога като Светещ в Прасветлината Йешуа!

Няма нито една дума, изречена някога от "най-силно любещия" за самия него, която и аз да не мога да повторя за себе си, ако това е необходимо...

В едно само трябва и аз, изпълнен с благоговение, да се преклоня пред него, и както много добре зная кое е то, така също зная, че няма нито един от моите братя, който да не сведе тук почтително глава пред него.

А то е силата на любовта, стигнала до живо самораздаване у него и в неговото дело!

От неговата любов ще получиш и ти живот, ако успееш да схванеш онова, което идвам да ти възвестя във всичките си книги!

Но аз не говоря тук за твоя "Бог", издигнат през последните две хилядолетия от земните, породени от мозъка представи на безброй хора.

Аз говоря единствено за съединения с Духа земен човек, станал след мъченическата смърт на земното си тяло, против своята воля, наложен прототип на тези толкова ограничени антропоморфни представи за Бога...

Познавам до най-дълбоките му корени човешкото въжделение да си създава Богове по човешки образ и заедно с теб почитам възвишените човешки форми, служили в течение на много столетия на твоя изграден по човешките верски представи култов образ.

Обаче аз съм същевременно здраво съединен с духовната същност на исторически съществувалия човек, станал толкова против волята си причина за издигането на този култов образ в негово име.

Да бъда глас и свидетел на този духовен човек, ми е възложено от духовната структура на живота, от който аз, както някога и той, съм роден в човешко тяло...

Аз спокойно мога да очаквам времето, в което тези думи не ще бъдат белег нито па самонадеяност, нито на умопомрачение!

7.3 # ЗА ИЗНАЧАЛНИЯ ОГЪН НА ЛЮБОВТА

Недей казва, че имаш любов, докато все още се тревожиш за себе си!

Подобно на "полските кринове", – растящи волно в страните на Изтока, и "птиците небесни", ти не бива вече да познаваш тревогата за самия себе си, ако искаш да станеш наистина способен да постигнеш любовта в нейната най-висша форма!

Докато все още те измъчва тривиалната, подхранвана от страха разтревоженост за самия тебе и за твоята земна съдба, а тази тревога не е нищо друго освен очевидната липса на упование във Вечното, – ти наистина не знаеш още нищо за любовта, на която някога е учел възвишеният Учител, – онази любов, която единствено може да те направи свободен. –

Ти ставаш сам роб на тези си тревоги и въпреки цялото си безпокойство не можеш да спечелиш нищо чрез него!

А най-божествената сила лежи в същото време неизползвана в теб, защото ти не знаеш как да я използваш!

Ти "обичаш" може би "от все сърце" всички, които са ти "скъпи", които не би желал да загубиш в този земен живот, ти сигурно си внушаваш чувства на някаква "общочовешка любов", – и "обичаш" дори животните и растенията, "обичаш" всичко, което минава пред очите ти?

Ще се учудиш, като ти кажа, че въпреки всичко това ти още едва ли живееш в любовта!

Самият, език на твоята страна може да ти послужи тук за урок, защото за някого, когото "обичаш" по своя си начин, ти имаш навика да казваш: "Драго ми е да го имам". –

А любовта, за която говори учението на "най-силно любещия", любовта, която идва да ти възвести тази книга, е една духовна, но същевременно и по земному втъкана във всеки живот пракосмична сила, която трябва да протече през теб така, както те изпълва с всемогъщата си тръпка по-низшата форма на същата сила, щом почувстваш да се разгаря в теб любовният плам на твоята земно-животинска природа! –

Едва тази висша форма на любовта твори всички истински духовни чудеса на вътрешно пробуждане и кара да оживее в теб "от само себе си" всичко, което все още се мъчиш да постигнеш, вярвайки, че някакъв мистериозен, метод, някакви "тренировки" един ден ще го доближат до теб!

А твоето дружелюбие към хората и твоят ламтеж към духовно обсебване, които ти наричаш "любов", не могат никога да ти дадат силата, която наистина и в най-буквалния смисъл е "по-силна от смъртта."!- –

Всичко, което си означавал досега с думата "любов", когато си мислел не само за низшата степен на любовта, свързана с взаимното физическо влечение, – всичко това ще добие истински завършен вид едва тогава, когато ти самият бъдеш изпълнен от изначалната огнена сила на любовта!

От цялото ти същество тогава ще блика онова, за чието реализиране днес полагаш още толкова много усилия! –

А щом разгориш в себе си изначалната огнена сила на любовта, ти непрекъснато ще излъчваш от себе си нейната еманация и всичко, което се доближи до теб, ще усеща това непрекъснато излъчване.

Онова, което преди ти е оказвало съпротива или се е нахвърляло върху теб, когато си се изпречвал на пътя му, ще дойде тогава при теб, за да ти стане доброволен съюзник!

От теб обаче се изисква едно вътрешно пренасочване, за да можеш да пламнеш и да се превърнеш в огнено слънце на великата сила на любовта. –

Без това съзнателно пренасочване, без такава трайно поддържана нова нагласа на твоите стремления ти няма никога да постигнеш любовта!

Трябва да си твърдо решен да се преобразиш, ако искаш да се видиш преобразен! – –

Досега ти и в Духа все си искал нещо, но тук може да ти се даде само онова, което още не притежаваш, все едно за какво се молиш и все едно дали знаеш за духовното си богатство или не. –

Но ти вече притежаваш в себе си, макар и без да съзнаваш това, възвишената сила на любовта, за която говоря, така че не е нужно тя тепърва да ти се дава, и само от тебе зависи дали си готов да я използуваш, за да може тя да ги се разкрие! –

В теб все още има твърде много страх от това пламване!

Твоят глупав страх да не би да загубиш себе си те възпира от смелата крачка, която трябва да предприемеш!

Ти усещаш наистина в себе си една умерена топлинка, наричаш я "любов" и спокойно се задоволяваш с нея, – но защо тогава се чудиш, че лъчите на тази слаба топлина не могат да направят нищо нито в теб самия, нито навън, че те си остават напълно безсилни дори по отношение на твоята земна съдба! –

Ти не подозираш още до какво могъщо излъчване би могъл да стигнеш, ако твърдо поискаш сам да се превърнеш в "слънце”– вместо от други слънца инертно да очакваш съгряващи или укрепващи силата духовни лъчи!

Всичко в теб трябва да иска отсега нататък да дава, за да можеш от себе си да получиш най-висшето благо, което е в теб самия!

Дори ако онова, което имаш отначало да дадеш, ти се струва още твърде оскъдно и малко, и това малко ще е напълно достатъчно, за да стигнеш до "лъчене", стига само да запазиш в себе си волята повече да даваш, -отколкото да очакваш от другите!

Разказва се как някакъв индийски принц запитал веднъж един йогин какви са усещанията на постигналия съвършенство човек. А йогинът отвърнал, че веднъж бил запитан и за чувствата на обичащия, но единственият му отговор бил:

"Като обикнеш, ще узнаеш." –

Така и аз мога да ти говоря тук за най-възвишената форма на любовта като вечна, пракосмична сила, само в образи, защото ми е така невъзможно да ти обясня с думи тази "небесна" любов, както и да те накарам с думи да почувстваш онази друга форма на любовта, която хората наричат "земна", понеже намира изява само в земния живот. –

И в двата случая ти трябва да се оставиш да те обземат пламъците на любовта, ако искаш да узнаеш какво в действителност е любовта както в своята обвързана с физическото форма, така и в най-висшата си духовна изява!

Както носиш в себе си "земната”, форма на любовта дори тогава, когато нейният огън още не те е запалил, така и "небесната" форма на същата сила е по всяко време в теб, макар и да не е стигнала още до съзнанието ти, – сила, чието действие се простира далеч отвъд този земен живот и която ти дарява божествена свобода тук на земята, защото всичко срещнато по твоя път е принудено да се преклони пред нея – –

За такава любов и за нейното всемогъщество е говорил някога възвишеният Учител от Назарет, а и самият той е черпил цялата си сила от тази любов...

За такава любов говори и онзи любещ, който става най-големият проповедник на учението на Йешуа, когато казва за себе си: "Щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека." – Наистина и двете издават звук, когато бъдат ударени отвън, но им липсва вътрешен живот, единствено способен сам да породи звука. –

А любовта, за която се говори тук, действа винаги сама по себе си без тласък отвън!

Колко дълго още човекът на земята ще остава затворен за тази любов?! –

Малцина само са знаели за нея, – малцина само са ставали неин съсъд, – измежду всички поколения, огрети някога от светлината на това земно слънце.

Силите на външната земна природа отдавна са познали човека като свой повелител, но във вътрешната си сфера той се задоволява с плахи опити за примирие със собствените си сили, защото не познава високата сила в себе си, с която би станал не само господар на вътрешните сили на собствената си физическа природа, – но и способен да оказва неподозирано въздействие дори навън, стига само една по-голяма част от земното човечество да се обедини в тази сила...

Навсякъде, където някоя душа е намирала път за измъкване от мрака, навсякъде, където е било осъществено някое възвишено дело, излъчващо своето сияние векове наред, където животното в човека е бивало принудено да се подчини на духовния Човек, във всички тия случаи високата сила се е пробуждала в отделни единици, за да се прелее после в мнозина, запалвайки ги със своя огън.–

Но така запалените винаги са оставяли небесния огън отново да загасне, защото са били прекалено инертни, за да го подхранват от себе си...

И на тези мрачни дни на бясна омраза, вдъхнали отново мощ у "Бога на отмъщението", когото така силно любещият от Назарет учеше да обезсилваме, – на тези дни на вавилонско стълпотворение на мозъците, – на породената от погрешно насочената творческа воля яростна страст към унищожение, – на тези дни, изсипващи се като удари на чук, нанасяни от разбеснели се изчадия на преизподнята върху главата на бедното човечество, за да превърнат във варварски хаос, в купчина смет онова, което духовната Светлина е съградила някога в победата си над животинското затъпление, – на тези дни ще бъде сложен край едва тогава, когато всесилието на любовта доведе до този край.- –

Опустошаващият всичко пожар, който разнася днес на черни кълба задушливия си отровен пушек над земи и морета, не може да се угаси с водопадите от лозунги, сипещи се от устата на надуто жестикулиращи оратори! –

Зелената листва, която загива овъглена днес, имаше нужда от слънчева топлина, – но тъй като не намери слънце през тези дни, в своя копнеж за светлина и топлина тя стана плячка на подземни пожари.

Блажен е, който няма да е принуден да признае пред себе си: "И аз бях някога един от тези, чрез които младата гора, унищожавана сега от огъня на един световен горски пожар, бе измамно лишена от така нужната и слънчева топлина!"...

Не може вече да се "угаси" осъденото да изтлее в себе си

Той се стреми към сияйни "слънца", които неуморно разпращат топлина и светлина.–

Този копнеж ще отличи и ще отхвърли, всичко, от което не се излъчва любов!

Изтлялото днес е наистина загубено, а с него и едно твърде скъпо, притежавано някога от човечеството богатство, но пусналата нови филизи млада зеленина на земята няма да бъде унищожена втори път, няма отново да стане похотливо заграбена, лакомо погълната храна за подземния огън!

Тук също действат възвишени помагачи, макар че те не можеха да попречат да намери унищожение онова, което в себе си носеше волята за унищожение, без да знае за нея...

Високите помагачи, действащи тук, ще съумеят мъдро да предпазят всяка нова, млада зеленина от огъня на унищожението и като истински приятели на човека, пълни с разбиране и с готовност да дадат съвет, ще изгонят, тласкани от състрадание, обратно в техните гробове потракващите с кости скелети, които кръжат пред слънцето като огромни, надянали дълги надиплени мантии прилепи, така че светлината на Праслънцето на вечния Дух да може най-после да изпрати до всичко живо цялата топлина на своите лъчи. –

Само от това Праслънце получават цялата си излъчваща способност отделните духовни "слънца", от които земното човечество се нуждае, както рояците планети в небесната твърд се нуждаят от своите безброй огнени слънца, за да запазят правилните си орбити...

"Който има уши да слуша, нека слуша”

=================

Поличбите на днешното време трябва да се тълкуват съвсем различно от това, което предлага в своето заслепление умуващият скептицизъм, обиращ аплодисментите на тълпата чрез акробатичните си жонгльорства с топките на мисълта!!!

Тук е нужно "търпението и вярата на светците"!

Не на такива, които се мислят за "свети", защото като пълзящи червеи се измъкват от всеки грях, а на онези наистина предусещащи святото спасение, здраво стъпили на земята хора, които винаги досега са били нейната "сол"! –

Дори нашите внуци вече няма да познават тези дни на маниакално заслепление, които клонят към своя свършек, макар и окончателният им край да изглежда още твърде далеч.

Те едва ли ще намерят в себе си разбиране за болезненото състояние на мозъците, станали днес танцова площадка на бесове, защото в обвързаността си с тези тъмни сили, в чиито ръце сами са се отдали, те са отворили всички врати и вратички на глупостта, че "човекът'' бил само онова жалко земно животно.

А едва осъзнаването на този факт му дава увереност, че само най-висшата форма на любовта може да му дари невероятното могъщество така да преобрази лицето на тази земя, че всяка печал, сполетяла човека на земята, – всяка болест, неволя и страдание да бъдат принудени да изчезнат, както са изчезнали онези чудовища, от които някогашното човешко животно е бягало, преди да се научи да ги побеждава!- –

Всички ние, над чиито глави днес тегне смъртната сянка на тези мрачни дни, сме гробарите на едно старо време и заедно с това създателите на новия живот, който трябва един ден да оживи тази земя! – –

От всички нас ще поиска отговорност цялото човечество, което ще населява занапред това земно кълбо, когато онова космично:

"Свърши се”

прозвучи през ония сфери, където духовният Човек е намерил убежище, след като сам някога се бе откъснал от Божеството, за да стане твърде скъпа играчка в ръцете на една неподозирана съдба! –

Ние всички сме призвани или да преобразим лицето на земята, или да бъдем пречка за неговото преобразяване, независимо, че едва по-късните поколения ще могат да пожънат плодовете, израснали от семето, което ние сме заложили в земята!- –

Но не мисли, че ние самите няма да видим нашето дело осъществено, макар че ще можем да дочакаме само цветове там, където идващите след нас ще пожънат плодове!

Колкото по-скоро наберем смелост да действаме будно, толкова по-сигурно ще видим как от това дело, което е дело на сърцето, се разтварят цветните пъпки на бъдещите плодове!

Неимоверно много е поверила на нашата воля съдбата в тези сериозни дни, и – наистина: наслада е да се живее в такова време, – за всеки, който съумее будно и отговорно да оцени значението на собствения си живот за бъдещето на всички следващи поколения!

Къде са сега тези глупци, които някога вярваха, че делото на техните мозъци ще пребъде навеки!?! –

Изчезнало като последния просяк, чието име днес никой не помни, тяхното дело отмира в едно време, което те, така опиянени от своето знание, не можаха да предугадят, чието настъпване те не съумяха да видят, тъй като смятаха, че лъчите на тяхното мислене ще осветяват пътя на всички идни поколения. –

Така и днес между нас има немалко суетни глупци, които се мислят за мъдри и намират наслада във високопарните си жестове на вещи всезнайковци.

"Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас.. "

Внимавайте за такива знамения на епохата и се пазете от заплитане в дяволски мрежи, от които рядко някой може да се измъкне!

Както не би се доверил на някой шарлатанин, когато става въпрос за живота на земното ти тяло, така не бива да поверява и душата си на всеки, който твърди, че знае как да запази живота на твоята душа!

Въпреки че в малко неща се чувстваш сигурен, ти все пак имаш в себе си заложена определена сигурност да надушваш опасността и тази сигурност не те напуска никога, когато става въпрос да се запази животът на твоето клето земно тяло!

Но както в теб, въпреки недостатъчната ти способност да преценяваш, веднага се надига недоверие, ако в телесните ти неволи те срещне някой непризван, така ще се почувстваш "предупреден" и тогава, когато в душевната ти неволя ти се препоръча учител, който сам може да се окаже по-нуждаещ се от поучения и от теб, обърналия се за помощ към него, просто защото не си знаел къде другаде да я потърсиш!- –

Ето защо ти с нищо не си извинен, ако се довериш на заблудени учители, тъй като първоприродата е заложила в твоя усет способността да правиш разлика, и единствено собствената ти инертност е виновна да не разбереш веднага, че си се оставил в ръцете на един "душевен водач", който сам има нужда от вярно напътствие! –

В днешните сериозни дни ти трябва да бъдеш двойно предпазлив, тъй като от моите думи вече знаеш, че безброй идни поколения могат да бъдат подпомогнати, но и възпрепятствани от теб.

Изначалният огън на любовта иска да стане живот в теб, за да може неговият живот да породи един ден от тебе нов живот, – именно тук, в сърцата на човеците, борещи се да постигнат на тази земя своята вечна форма.

Ако ти сам не получиш живот от любовта, как тогава искаш да станеш източник на нов живот? –

Затова аз трябваше, доколкото позволяват това думите, да ти покажа тук какво е любовта, – любовта, за която се говори в древното писание, разказващо за любещи в най-висшия божествен смисъл човеци. –

В крайното осъществление на своята любов той победоносно и уверено разкъса сковаващите вериги, които от първото обвързване на духовния Човек в образа на земното животно държи в желязна прегръдка всеки човешки живот тук, на тази земя! –

Освен това той учеше:

"Който иска да Ми служи, нека Ме последва...”

Смешни и глупави са онези мечтатели, които си въобразяват, че е достатъчно само да подражават във външното си поведение на мнимите жестове на този свръхмогъщ човек, за да се почувстват признати от него като негови последователи, негови "служители", както всъщност е казано в писанието.

Ако се досещаха кой е бил и продължава, да бъде той, те безспорно щяха да изоставят тази си глупост. –

Обаче ти, към когото се обръщам тук, – недей и ти става послушен роб на една такава заблуда!

Сега ти наистина си достатъчно предупреден!

Ако искаш да покажеш, че си действително достоен за онзи дърводелец, който беше Светещ в Прасветлината, така както и този, на когото тия думи дължат появата си, бъди тогава готов да събудиш в себе си възвишената любов, в която трябва да изгориш, за да може тя да те преобрази и възвиси да едно ново битие!

Едва тогава ще бъдеш наистина негов служител, негов последовател!

Едва тогава той ще те почувства в своята любов, както самият той се е чувствал в любовта на своя "Отец"! –

Едва тогава Иешуа, дърводелецът от Назарет, за когото разказва древното писание и от когото ти се беше отчуждил под влиянието на послушните привърженици на стари митове за Богове, – намерили, че той е прекалено близо до човечеството, поради което са го обвили в тези свои митове, – едва тогава той ще се доближи до теб и едва тогава ти ще имаш право наистина да кажеш:

"Аз знам, че моят Спасител е жив” -"синът" човечески, който имаше основание да увери някога своите, че ще остане при тях "до свършека на света"!

Само предвечната огнена сила на любовта прави възможно удържането на такова обещание!

За вътрешно съвършения е наистина една неописуемо тежка, непрекъснато принасяна жертва, да се задържи след смъртта на земното си тяло в такова състояние, в което да остава достъпен за земно ограничените човешки усещания...

Но в това оставане в чувственото поле на земночовешкия обсег на съзнанието, така добре познато на мен и на моите братя, не трябва да се опитвате да виждате някакво обгърнато в мистерии "чудо"!

Всъщност става въпрос само за едно, осъществено в точно съответствие с духовните закони, фиксиране на съзнанието, – далеч отвъд продължителността на живота на земното човешко тяло, – до последния трепет на душевните търсения в сферата на тази планета.

Че тук се принася немалка жертва, следва от самата необходимост да се остане като носител на съзнанието – в едно самосътворено, наистина недостъпно за земните сетива, но подчинено все още на невидимия физически свят тяло...

А естеството на такова фиксиране на съзнанието налага съпреживяването на всяко душевно страдание на цялото човечество и само предвечната огнена сила на любовта може да направи това съпреживяване на всички човешки страдания поносимо за самообвързалото се съзнание на Светещия,, докато и последният от неговите земни човешки братя не премине в Светлината.

7.4 # СПАСИТЕЛНА СВЕТЛИНА

Днешните читатели на тези думи са наследници на твърде разнородни религиозни учения и не е лесно сърцата им да бъдат насочени към онази единствено висока цел, от която спасително светлите лъчи на любовта струят вечно в света на душите, – освобождаващи обвързаното, за да се върнат после отново в Праизвора на всяка любов, от който блика любов, защото той самият е изцяло любов.–

Могат да се намерят немалко самонадеяни "вярващи", които с насмешка си въобразяват, че стоят много по-високо от такова едно учение, изпадайки в хипнотично самоуспокоение, че тяхната е единствено "правата вяра".

А други, отдавна отхвърлили всяка религиозна обвързаност, ще трябва да се пазят от сляпата подозрителност, че възвестеното чрез моето слово учение е само едно възкресяване на древни човешки заблуди, предрешени като нова илюзорна вяра, която, – ако беше така,, – щеше безспорно да посее само нов мрак в душите.

Но тук аз давам и на едните, и на другите само обосновка на техните собствени разбирания, – защото лишена от крайна основа е всяка вяра, която не стига до най-дълбоките фундаменти на своите учения, и всяко знание е обосновано само тогава, когато се корени дълбоко в родените от Вечността скали...

Спасителна светлина струи от онази възвишена любов, която словото ми иска да запали в теб, независимо дали живееш с благочестива вяра по древния закон, или пък сам си създал своите закони! –

Той, който някога сам в светлото си съвършенство се бе отдал на цялото човечество, след като отначало е искал да донесе спасение само за народа, дарил го със земно тяло, е близо до всички, които го призовават, и ти можеш да го намериш, ако го търсиш в неговата любов, – все едно дали се придържаш към древните форми, криещи толкова възвишена мъдрост в себе си, че наистина би могъл, ако духът ти я прозре, да се преклониш пред нея,--или пък се чувстваш по природа чужд на такива форми и го призоваваш само по свой начин из дълбините на сърцето си! –

Заедно с онези, с чиято светла Общност той е бил съединен още преди да се сдобие със земно тяло, той живее в духовната сфера на земята в едно съвсем реално духовно тяло, придобито от него, когато душата му се е предала отново в ръцете на неговия ,Отец"!

В древното учение той е представен като най-високостоящия от всички "ангели", – "венецът" на йерархията от духовни индивидуалности, създала си в лицето на Светещите в Прасветлината тук, на земята, "строителите" на онзи "велик мост", който извежда земния човек от царството на животното към неговата изоставена преди еони* духовна родина! – //*хилядолетия

Затова Учителят от Назарет е имал наистина право да каже на своите ученици: "Който вижда Мене, вижда и Оногова, който Ме е изпратил", – и "Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене": – чрез онова, което е получило живот в мен, духовнозаченатия "син" на "Отца"...

Така че в твоя земен живот са ти дадени помагачи, готови да те подкрепят, – винаги близо до твоя дух, когато съумееш духовно да ги "призовеш" чрез делата си! – –

Голото ти желание няма да ти послужи за нищо!

Човешкият разум е изобретил една далекогледна тръба, съдържаща цяла система от различни лещи и огледала, които в своята умело подредена съвкупност правят най-отдалечените обекти да изглеждат съвсем близо до окото.

Когато искаш да се възползуваш от такъв един далекоглед, ти трябва да гледаш само през малката леща, предназначена от конструктора да бъде в непосредствена близост до окото ти.

Тогава светлинните лъчи на външния свят ще достигат до теб по такъв начин, че далечното ще ти се стори близко, и ти ще можеш да различаваш неща, които с просто око не би могъл никога да видиш.

Така и в Духа ти можеш да схванеш Божественото само ако се обърнеш пряко към онези, които вечната Прасветлина сама е подготвила да доведат до теб нейните лъчи! –

В Светещия ти ще съзреш тогава само Божественото, той самият при това ще изчезне също както, гледайки през споменатия далекоглед, ти виждаш не самата леща, а намиращия се в далечината предмет, който търсиш. –

А както лещата на далекогледа, намираща се непосредствено до окото ти, не би свършила сама по себе си много работа, ако в тръбата нямаше и други лещи и системи от огледала, така и Светещият не би могъл да ти помогне, ако между него и най-вътрешното Прабитие на Бога, което търсиш да схванеш, не съществуваше също и онази висока йерархия на Духа! –

Ти хвърляш, така да се каже, поглед през всички сфери на тази духовна йерархия до сърцевината на Божеството, когато един Светещ в Прасветлината ти се разкрива от своя Дух. –

Това образно сравнение ще ти помогне да разбереш доста от думите на Учителя от Назарет и така ти ще се научиш да различаваш какво той е казал някога от себе си, като земен човек на своето време, – и къде в други моменти той напълно изчезва, давайки ти възможност да чуеш само най-вътрешното лоно на Божеството, Пра-Словото, – – тъй като казаното по-горе само за виждането можеш да отнесеш и към чуването...

А сега едно друго сравнение, целещо да ти изясни нещо друго:

Както при един извор с много тръби от всяка тръба изтича винаги еднаква по вид вода, идваща от този един и същи източник, при което дадена тръба може да придаде поради своята форма определен облик на водната струя, различен от облика, придаден и от друга тръба поради нейната форма, така и всеки отделен член на тази светла Общност, от която изхождат моите думи, ти дава винаги все същата мъдрост, и все същото учение, макар че външно то може да приеме в съответствие със своеобразието на поучаващия твърде различни форми.

За теб е много важно да държиш сметка за това обстоятелство, за да се научиш и под най-различните външни форми да откриваш все онази една и съща вечна истина, която може да се нагоди към всяко своеобразие на своя оформител, без с това да измени своята същност.- –

За един човек на днешното време, а аз трябва да действам сега като такъв, е действително трудно да прокара пътя на истината и да просветли хилядолетния мрак, – но още по-трудно ми е всъщност да сваля всяка външна защитна обвивка и да изложа битието на своя духовен живот в неговата неприкрита голота пред алчните погледи, неизбежно присъстващи там, където истината разкрива себе си на тази земя, докато възвишената любов не направи всички души да засияят ярко в светъл любовен плам.- –

Това бе изпълнение на един неимоверно горчив и тежък дълг и никой не може да си представи борбите, които най-съкровената ми същност трябваше да води с външния човек, под чийто облик живея тук, на земята, за да изтръгне от него изповедта за тази същност. –

Разбира се, учението, което трябваше да се даде чрез мен на човечеството, не би загубило абсолютно нищо от своята истинност, ако не бях казал нито дума за себе си, като неразделна част от духовното многоединство, от което и най-силно любещият бе някога почерпил своето учение.

Но Необходимостта изискваше друго и нима не би се стигнало до едно непрекъснато лавиране между препятствия и до една игра на криеница, ако исках да кажа онова, което бях длъжен да кажа, без при това да спомена за способността си да преценявам, за прасигурното, коренящо се в самия мен знание, – като за съществуваща предпоставка на моето учение.

Твърде много мрак, така дълго заблуждавал душите, се осветлява и изяснява чрез тази изповед, така че не можеше да бъде удовлетворено желанието ми да скрия най-грижливо тайната на своята същност.

Ето защо аз бях принуден да изпълня един най-съкровен дълг, който не можеше да ми бъде спестен.

Но не върху всички мои братя тегне дългът на такова саморазкритие, този дълг се възлага само там, където любовта изисква да се помогне по този начин на безброй хора.

Кой иначе някога би бил готов, пък дори и заради всички земни богатства, да принесе по такъв начин най-съкровеното си в дар без най-суровата, неотменима повеля на духовния дълг!?–

Даденото от мен на света чрез словата на моите книги ще пръска светлината си и върху най-отдалечени епохи, когато отдавна ще се е изчерпало в себе си всичко, което се вижда днес застрашено от това учение, или пък което си мисли, че има право да не спазва неговите изисквания!

Онова, на което ви уча, е само изразено с думи описание на вечната и вечно валидна Действителност, разкрита за мен по всяко-време, когато поискам да се осъзная в нея...

Способността за такова вникване в единствено и предвечно сигурното е свещено наследство на всички заченати в Светлината синове на "Отца"!

Така аз ви уча от цялата пълнота на "Словото", както ми е наредил да ви уча моят "Отец", и ви възвестявам спасение във висшата любов!

Блажени са, които не само четат учението ми, а му дават и възможност да се изяви в тях, за да просветли смисъла на техния живот и да направи делата им плодотворни!

Чрез живот и духовни дела те ще стигнат скоро и в любовта и пламнали в нейния огън, ще засияят вечно!

А тъкмо това сияние от Прасветлината е твоята нетленна Цел и за да можеш един. ден да я постигнеш, аз се опитвам да отстраня от твоята душа всички наслоения, които все още я изпълват и държат в тъмнина. ..

Вярвай ми, или, ако щеш, недей ми вярва, – само действай по моите думи и постъпвай последователно според техния смисъл, за да постигнеш собствен духовен опит и да не бъдеш вече зависим от одобрението или съмнението на своите самоизтъкани мисли!

Съвсем не е проява на самомнителност, когато се виждам принуден да ти кажа колко малко значение има за мен твоето съгласие...

Каквато и да е сега, – преди да си постигнал духовен опит, – преценката ти за даденото тук от мен учение, тя е от значение само дотолкова, доколкото може да те подтикне, или пък – да те възпре, да постъпваш по моите указания.

От истинността на думите ми обаче твоята преценка не може нито да отнеме, ни го да прибави нещо.

Не преценката на разума ти, а твоята любов може само да направи тази истина достъпна за теб! –

7.5 # ТВОРЧЕСКАТА СИЛА НА ЛЮБОВТА

Любовта. се изявява с неудържим устрем още в своята земна, по-низша форма и още тук тя се показва като творческа сила, затова най-древни култове са се надявали да открият още в тази низша форма на любовта тайната на всички тайни. –

Тези култове са се запазили чак до наши дни и някои подвеждащи учения сега отново подхващат намерените по тъмни пътища пагубни заблуди на тайни азиатски секти, за да ги разпространят и на запад. За съжаление те се радват на по-широко разпространение, отколкото може да предположи днес "просветената" общественост на големите западни градове! –

Гибелни сили на разрушението, изпратени от черните като храмови гробници на дяволски фанатизирани азиатци, търсят по този начин своите жертви сред бялата раса!

Най-добрият сводник за тях е глупавият стремеж към "тайнствени сили" и към скрита власт над неудостоените с такова "посвещение" ближни.

А заблудените клетници нито чувстват, че ги дърпат с невидими конци, нито се досещат, че техните постъпки ги тласкат към една цел, към която те в никой случай не биха се стремели, ако знаеха каква е тя.

Наистина от дълбока древност линга и йони са били свети символи и тези два противоположни полюса представляват свещена котва в земния живот на най-дълбоките мистерии, обаче – който е склонен тук да търси, преди сам да е бил потърсен, нека се пази внимателно да не сбърка полето на действие и вместо "свещена котва" да не издърпа от дълбочината покрити със слуз змии!

Наистина няма друга област на окултните сили, която да дава толкова място за заблуждение, колкото областта на сексуалната мистерия!

Горко на онези, които вярват, че ще намерят тук, каквото търсят! –

Който се чувства поел, вече тези пътища, нека скъса незабавно с всичко, което го държи обвързан с тях, защото опасността е неимоверно голяма! –

Всичко казано с възвишени и често пъти неясни думи за мистерията, обгръщаща силата на земното зачеване и нейните органи, ще-бъде разбрано истински само тогава, когато се знае, че скритите тук сили се разкриват в своята благотворна форма единствено на Съвършения на Прасветлината, и то само като естествена последица на постигнатото от него съвършенство!

Във всеки случай постижимото за един истински призван духовно освобождаване на тези сили се отнася към онова, което става в някои "езотерични" кръжоци, както най-напредналите методи на химията се отнасят към абсурдните манипулации на безмозъчни шарлатани. –

Който не принадлежи към духовно съвършените човеци, постигнали висше "майсторство" още преди да се родят на земята, нека стои тук настрана от всякакви търсения, защото онова, което си мисли, че ще намери, него няма никога да намери тук, а онова, което може да намери, би го направило плячка на тъмни сили в чиито мрежи открай време са попадали хиляди и хиляди, ставали често пъти и за продължителни периоди в този земен живот обект на възхищение и удивление като истински "адепти", превръщайки се по този начин в ръцете на своите унищожители в стръв за примамване на нови жертви на унищожението! –

Едва ли е нужно да казвам, че аз познавам тук всички държани в тайна "методи", чрез които могат да се освободят такива мними "духовни сили".

Но аз познавам и съдбата на онези, които са дръзвали да ги освободят, и затова мой дълг е да отправя предупреждение, – към всички, които са готови да се вслушат в моите предупреждения. – –

Онези за които се отнася това, едва ли ще могат да ме упрекнат, че не съм посочил достатъчно ясно нещо, което предпочитам да не посочвам още по-ясно. –

А на всички вас, които се стремите към Светлина и просветление и не желаете да се отдавате на измамни сили, имащи достъп само до отлаганията, натрупани в родословното дърво на клетките на вашето тяло, – на всички вас искам тук да покажа творческите сили на любовта в действие, такива, каквито можете да ги доближите без всякаква опасност, – онова възвишено, "небесно" проявление на вечната любов, от което струи жива Светлина във вас и огнено-слънчево сияние, също както в по-низшата си "земна" форма тя запалва само пожара на сетивата, за да запали рода ви и да ви накара да предусетите в този плам, че тя наистина е способна на нещо по-голямо и по-възвишено.- –

И в низшата форма на любовта може наистина да се открие божествената и същност от всички, които са разбрали вече, че низшата и висшата форма на любовта са от едно и също естество и се различават само по своя начин на действие.

Но за теб не е непременно необходимо да изживееш на земята "земната" любов, за да постигнеш висшата, "небесна" форма на същата сила!

Наистина съвсем не е нужно да бягаш от "земната" форма, когато тя иска да те доближи душевно възвисена, – в един истински, свято спазван брак, – обаче ако я срещнеш само като просто задоволяване на физическото желание, в такъв случай и аз ти препоръчвам въздържание, макар и да съм много далеч от илюзията, че въздържането от "земна" любов е необходимата цена за постигане на най-високо душевно развитие. –

Но по-добре е все пак да се откажеш с будна воля от една възможност за земно щастие, отколкото да оскверниш свещения огън с животинска похот. – –

Висшата, "небесна" форма на любовта може да ти се разкрие даже в твоята най-прозаична всекидневна работа и не са малко седящите на тъкачния стан или вървящи зад ралото труженици, които при цялото си простодушие са я постигали,, докато други, които цял живот са я възвестявали от високи амвони, никога не са съумявали да я намерят в себе си. – –

Дори там, където си убеден, че вършиш само тежка, механична всекидневна работа, тя може да се развие творчески в теб...

Много по-силно, разбира се, я усеща в труда си всеки, който се чувства призван за творческа работа: – който, подтикнат от Духа, сам създава форми.

Нито една голяма творба на истинското изкуство не е възникнала тук, на земята, без творческата сила на любовта да е изпълвала създателя на тази форма!

Би било обаче проява на тесногръдо заблуждение, ако човекът на изкуството се мисли за единствено облагодетелстван в това отношение!

Има много дейности в този. земен живот, при които творческата сила на любовта трябва да изпълни по друг, по-малко очебиен начин работещия, за да бъде делото на неговия живот наистина възвишено!

Немалко дела, които са доста далеч от областта на високото изкуство, могат, разгледани в по-висок план, да се окажат въплъщение на същите предвечни закони, изискващи същия творчески импулс, който в творбата на художника намира само един по-очебиен израз.

За човека няма такава земна дейност, която, да не може да освободи възвишената творческа сила на любовта от нейните тесни окови! //*рб

Но ако искаш да опознаеш творческата сила на "небесната" любов в нейното най-дивно проявление, трябва да и предоставиш като формовъчен материал самия себе си!

Напразни ще останат опитите ти да намериш само със собствени сили своята най-съвършена форма, докато доброволно не се оставиш да бъдеш преобразен от творческата сила на любовта!

Този образ не може никога да се изгради само от твоята собствена формираща сила, колкото и вечната творческа сила на любовта да се нуждае за своята творба от твоите дейни сили, които самата.тя ти е дала! – // 83

Ти не трябва, разбира се да бездействаш и твоите собствени сили могат да укрепнат само чрез непрекъснато упражняване така, че наистина да станат оръдие на голямата творческа сила на любовта при собственото ти формиране – но ти трябва да довериш този инструмент само на духовните Майстори на висшата любов, ако искаш да видиш себе си възроден в най-възвишена форма!

Но дори и тогава щом още живееш на тази земя доста външни неща ще се възпротивяват срещу взграждането им в тази най-възвишена форма и ти ще трябва да поддържаш инструмента винаги годен ако не искаш дадена ти вече във форма да изчезне отново, оставяйки след себе си само един торс който да напомня болезнено за постигнатото някога съвършенство.

Никой още на тази земя не е бил усъвършенстван от творческата сила на любовта без възвишеното му форма да е била заплашвана от винаги неспокойните разрушителни сили на земния живот,а ако мислиш, че светещите в Прасветлината са били пощадени от всички тези грижи, – нека ти кажа, че и те като всеки който се стреми да обедини съществуването на животното със своето вечно начало трябва ежечасно да остават бдителни, ако не искат да паднат от високата си сияйност подобно на звезда, която изведнъж се стрелва към бездната за да се пръсне там на първичните си атоми!

Такива случаи са наистина изключително редки, но те все пак са възможни.

Във външния живот такъв едни паднал се превръща тогава в страшен фанатик на злото: – в човек, който "минава през трупове" и намира най-голяма наслада в повсеместното унищожаване, на всичко онова, в чието изграждане преди това е участвал....

Ето защо от всеки предварително подготвен за това в Духа винаги се иска нечувана смелост, за да последва доброволно призива за свързване на духовния Човек с човека-животно, тъй като земният му път е застрашен много повече, отколкото при всички други хора, от безброй невидими опасности.

Затова ти трябва да се научиш и в Светещия в Прасветлината да виждаш брата-човек, който, – съвсем не предпазен от всякакви земно-човешки грешки, – трябва да се бори като теб, за да може някога, когато свърши земния си път, да излезе като победител от борбата на Светлината с мрака!

Наистина не всички от тези съмнителни учители съзнават своите действия.

Повечето си въобразяват,, че те водят към твоето щастие, към вечното ти и истинско, спасение. //85

Днес те едва ли се досещат вече колко пагубно е проявяваното в техните постъпки човешко високомерие, отдавна превърнало се във вековен навик, и действително вярват, че поставяш под заплаха спасението на душата си, щом поискаш да се отдръпнеш от тяхното учение, защото все пак си доловил вече погрешността на това учение благодарение на дълбоко скритата в сърцето ти способност да предусещаш истината. –

Моля те, недей иска от тези учители, сами изпаднали в душевен мрак, да изкупят погрешността на своето учение, което те в повечето случаи наистина следват с "чистосърдечна вяра"!

Те сигурно биха те повели по по-добри пътища, ако сами бяха намерили тези по-добри пътища, защото те са изпълнени, – много по-често, отколкото може би си склонен да вярваш, – с възвишената воля да ти помогнат! –

Но никой, който е истински загрижен за твоята душа и за вечното и спасение, няма да ти попречи да опиташ един път, който си намерил без негова помощ, понеже той отдавна е осъзнал тежкото бреме на отговорността, възложена му някога от неговия сан! –

Един толкова страхуващ се за своята власт човек е, разбира се, отдавна чужд на всяка творческа сила на Любовта!

Него ти не бива да следваш в собствените му лабиринти, остроумно измислени от него и подобните нему за всички, които желаят да се изтръгнат от тяхната власт, – власт, изглеждаща така чудесно примамлива за упражняващите я, – макар и самите те, носителите на тази "власт", да разбират много добре в дълбочината на сърцето си, че тя се крепи само на невежеството на техните роби. –

Изпиталите веднъж упоителната наслада на това властолюбие са загубени вече за гласа на истината, загубени са за неумолимо точните, духовни предпоставки на истината...

Но ти не трябва да се сърдиш и на тези загубени за истината хора, ако искаш да предоставиш себе си на творческата сила на любовта, единствено способна да извае твоята съвършена форма!

Иначе ти ще създадеш една пречка, която по необходимост ще причини тежки увреждания на твоето самоформиране!- –

Ти, който копнееш за Светлина и Сияйност – научи се да бъдеш милосърден и към ония, които така много биха желали да те държат в собствения си полумрак!

В повечето случаи не те самите са виновни, че е трябвало да станат такива, каквито са днес, – а и за мнозина от тях е твърде трудно да отхвърлят безстрашно обвързващите ги вериги, които са единственото им спасение от пропадане в още по-дълбок мрак, а те много добре чувстват с всичките си фибри, че само здравото обвързване може да им даде опора.-- //87

За мнозина от тези слепи водачи на слепци самият страх от пресъхване на източника на тяхната прехрана е вече достатъчно основание да продължат да служат на осъзнатата от тях заблуда, от която с най-голяма готовност биха се отказали, ако знаеха от какво да живеят занапред,самите те и семействата им, на които тяхната свещеническа заплата осигурява една повече или по-малко скромна прехрана.

Човечеството е принудено да оплаква днес в лицето на потомците жертвите, принесени заради "греха" на отдавна забравените им предци, и то само би натрупало нов грях върху стария, ако пожелае да накара тези тясно обвързани клетници да изкупят това, че още носят тежките окови на древността! – //,црк

А тези, които все пак още могат да си движат ръцете, изведнъж ще хвърлят света в удивление и никой от тях няма да липсва при това тяхно дело!

В най-голяма тишина те ще подготвят настъпвнето, на деня, когато ще строшат веригите си ,- без да накърнят осветеното от времето!

Те няма вече да търпят "мерзостта на опустошението в едно свято място" и ще издигнат отново свещения храм!

Те няма вече да вярват на онези, които им казват: ето тук,е "Помазаният",, и ще развенчаят славата на мнозина, дошли "в негово име"!

Те няма наистина да рушат и въпреки това износилото се ще бъде подновено, защото те едва сега ще просветлят старата форма с цялата пълнота на живота която тя може да побере!- –

Денят, когато това ще започне, не може, разбира се, още да се определи, – но че той ще настъпи, е толкова сигурно, колкото изгряването на новия ден след една потопена в мрак нощ!

Остави на учителите си време за търсене и когато намерят, или по-скоро, когато бъдат намерени, те несъмнено ще поведат теб – или чак децата на твоите правнуци – по съвсем друг път, различен от единствения, по който могат да те водят днес. –

Най-добрите измежду тях сами признават, че и те още търсят онова, което някога са мислили за намерено, когато, изпълнени със свещен ентусиазъм, са се устремили към наложеното им от техния сан бреме. –

Недей вярва също, че в някоя друга форма на общност на тази земя, колкото и дълбоко да се крие тя зад износените мантии на древната мистика, възвестявайки ти с многозначителни жестове, че само тя е единствената пазителка на праосновната "тайна", – ще намериш неопетнена следата на светлата истина!

Действително и там работят мнозина сериозни търсачи, издирващи в йероглифите на развалините от древни храмове онова слово което може един ден да ги спаси. //89

Но и тук за всички сведущи отдавна вече е станало ясно, че трябва да се разкрият нови пътища, за да не се загубят сериозно търсещите в мрачните крипти, които все обещават да изведат най-после мъчително опипващия пътя си към "светлина”, но в края на този път го хвърлят в разочарование, освен ако той не се задоволи с празните жестове на някой "посветен", – и объркан, престанал да търси всякакъв изход, не намери удовлетворение в едно привидно "достойнство", – радвайки се на лековерието на заблудените, които си въобразяват, че той е постигнал целта...

Доста хора търсят тук един твърде съмнителен сурогат, понеже смятат за неоткриваемо златното съкровище, скрито в Светая светих на храма, тъй като не познават вече величавия План на високите му зали. – //история,археология,мистика

Те алчно преравят всички окултни клоаки в търсене на онова, което дръзновеният може да намери само на огрените от слънцето върхове...

До когото тези неща се отнасят, той ще ме разбере, а за когото те са чужди, нека знае, че не за него съм написал тия последни думи.

Даденото от мен в тази книга идва да донесе на всички светлина по техния път и нека всеки си потърси тук онова, което може да му послужи по неговия път! //90

Никой няма да търси напусто и всеки ще може да намери своето!

А творческата сила на любовта ще превърне за всички в Светлина и живот онова, на което аз можах да дам тук само словесен израз, за да посоча на стоящите днес в тъмнина пътеката на Светлината, по която животът може да се разцъфне в сияйно щастие и радост.

Но всяка жътва изисква първо сеитба, така че ти, с когото беседвам тук, няма естествено да пожънеш плодовете само като от време на време се занимаваш с моите думи, а единствено като действаш решително в смисъла на моето Учение!

Тези, които имат заедно с мен живот от "Отца" в любовта, считат днешното време за готово да приеме това учение.

Само защото и аз чувствам нуждата на времето, затова склоних да напиша всичко това.

И в него няма такава дума, която да не може да бъде потвърдена от който и да е от моите високи братя, а единствени те са в състояние да преценят дали съм изпълнил възложената ми задача така, както ми бе наредено, – дали съм поучавал само така, както моят Отец искаше от мен да поучавам.- –

Аз обаче нося пълна отговорност за всяка от своите думи!

Дано хората, в чиито ръце една висока промисъл, – която те наричат "случайност", – е дала тази книга, се оставят да бъдат поведени чрез моите думи към висша любов!

Високата творческа сила на любовта тогава ще научи събудените как да: дадат нова форма на живота!

Те ще бъдат далеч от илюзията, че възвишеният храм на човечеството може да се изгради само върху развалини, и всеки ще обрече себе си за камък, който да стане "глава на ъгъла", щом разбере веднъж, че

В тази книга не съм премълчал нищо, което ти е необходимо или даже само полезно да знаеш, а въпросите, останали все още открити в първото и издание, получиха тук, в окончателната редакция на книгата, изчерпателен отговор.

Аз не се обръщам към романтичните, и екзалтирани търсачи на чудеса, – нито към многобройните хора, на които Действителността изглежда илюзорна, защото те още, не са способни да виждат друго освен самосътворения мъждукащ образ на собствените си съновидения.

Тази книга, както и всички мои книги, е написана за зрели, трезви хора, – за хора, които, работейки без много шум върху себе си, са готови да допринесат за духовното преобразяване на един свят, чието лице може да бъде излекувано само чрез висшата духовна форма на любовта от разкривените спазми, превръщащи го в някаква маска на див ужас.

Едва тогава, когато в теб започне да проблясва разбирането, че формата на съвместен живот на хората на тази земя се определя от работата на всеки отделен човек върху самия себе си и само в много ограничена стенен се поддава на външни влияния, можеш да бъдеш сигурен, че се намираш на пътя, по който искам да поведа доверилите се в мен.

Това е единственият път, извеждащ от хаоса на днешното време навън и нагоре към яснотата на всеобхватните преценки, а същевременно и единственият път, водещ объркания човек към намиране на вътрешен мир, за който всички все още ненапълно закоравели сърца така горещо жадуват.

Тогава животинската агресивност няма да може вече да вилнее необуздано като разрушителен фактор сред човешкото общество, а сублимирала в духовна отбранителна способност, ще позволи на множеството отделни единици да отблъскват от себе си всички посегателства на низшите планетарни сили върху техните души, – със сигурното съзнание за единствената сила, способна да победи всички сили, заплашващи да разрушат щастието на тази земя!

# том_08 КНИГА ЗА УТЕХАТА

СЪДЪРЖАНИЕ

# За скръбта и утехата

# За поуките от страданието

# За всевъзможни глупости

# За утешителната сила на труда

# За утехата на опечалените

# За скръбта и утехата

Твърде малко са хората, бродили някога из долините и планините на тази наша планета, за които би могло да се каже, че в нито един момент не са се нуждаели от утеха. –

И те далеч не са били от най-задълбочените натури, тъй като да не изпитваш нужда от утеха съвсем не е признак на особена душевна сила.

Както дълбокото море, за да успокои подгонените от бурята вълни по своята повърхност, се нуждае от много повече време, отколкото е необходимо на плиткото езерце, така и богатата, дълбока душа се засяга много по-силно от всяко преживяване и може дълго още да страда от него, докато плитките души, в които нищо не може да проникне надълбоко, защото те просто нямат свои дълбини, превъзмогват болката си от днес за утре. –

А от утеха се нуждае само онзи скърбящ, който е разтърсен от скръбта до най-съкровените си дълбини и който вижда как горчивите води на страданието застрашават да замърсят изворите на неговото земно щастие.

Нуждаещите се от утеха на тази земя са повече от хората, живеещи в недоимък, макар че и лишените от земни блага не са никак малко...

Едва скръбта разкрива, уви, нещичко от техните собствени дълбини, тъй като в радостта, способна да ги доведе до същите тези дълбини, те се задоволяват с малкото, което намират на повърхността.

В светлината на едно висше познание всяко страдание в този земен живот е наистина само лъжа и измамна привидност, ала няма такава лъжа, която да не може да послужи в крайна сметка на истината, затова и страданието, пораждано така изобилно от тази земя, трябва в края на краищата да съдейства за победата на радостта.

Тук именно е цялата сила на истинската утеха, не в опитите да бъдеш придуман да забравиш скръбта си. –

Искаш ли да я забравиш, тъкмо тогава тя ще те подведе с измамния си нрав!

Решен ли си да поставиш скръбта си в услуга на истината, не бива по никой начин да се опитваш да я забравиш! –

Ще трябва да се изправиш мъжествено, лице в лице, пред сполетялото те страдание, учейки се да го преодоляваш, но преодоляването в случая не значи забравяне; още по-малко ще спечелиш, ако се опиташ да избягаш боязливо от преживяването на сполетялата те скръб, – ако речеш лъжата да прогониш с нова лъжа. –

Слушай: великите Учители на изкуството да се живее никога не са бягали бо –

Те са умеели да скърбят, както са умеели и да се отдават на радостта.

Знаели са, че всяка скръб става всъщност условие и предпоставка за радостта, стига само изживяването на скръбта да бъде освободено от лъжата и от гнета на привидността. –

Невъзможно е да изкорениш страданието от земния си живот; можеш обаче да промениш начина, по който го изживяваш, и така да обезцениш всъщност страданието, защото всяко страдание ти е отредено само за да бъде обезценено чрез теб. –

Едва тогава от роб на земното страдание ти ще се превърнеш в негов господар и покорител!

Тогава чак ще преживееш страданието по такъв начин, че то да бъде принудено да ти служи, колкото и да е заплашвало да те унищожи преди това! –

Съвсем не е толкова трудно да се посрещнат именно така скърбите на тази земя, но ти няма никога да станеш господар на страданието, ако се опитваш да се изплъзваш от неговото изживяване! –

Само който е способен да изживее страданието до дъното на душата си, ще се окаже в крайна сметка способен и да прозре неговата лъжовност. –

Едва тогава той ще съумее да победи скръбта си и да получи утехата, просияла от онази вътрешна сигурност, която е характерна за познанието на всяка истина.

За тази утеха, единствено достойна да носи това име, ще става дума тук.

Ще ти покажа, че можеш да я получиш в самия себе си, затова няма да ти се наложи при други да търсиш утешение.

Утехата, която биха могли да ти предложат другите, ще ти помогне да отхвърлиш оковите на своята скръб единствено ако ти показва как сам да се освободиш, а да изучиш това изкуство ще ти помогнат думите на тази книга.

*

# ЗА ПОУКИТЕ ОТ СТРАДАНИЕТО

Върху тебе може би се сипят жестоките удари на съдбата...

Изнемогваш под тези удари, ти се чувстваш беззащитен в лапите на една сила, която по някакъв неведом закон те кара да страдаш.

Объркан от тесногръдата безпомощност на едно древно познание, ти напразно търсиш в себе си някаква "вина", за да си обясниш като "изкупление" стоварилите се върху теб изпитания.

Още тук ти ставаш жертва на първата голяма заблуда, защото никъде не съществува онзи " отмъстител" на твоите грехове, който да ти наложи "изкупление" в смисъла на това тесногръдо и погрешно разбиране.

Наистина всяко твое действие носи със себе си неминуеми последици и ти няма никога да можеш да ги избегнеш, но може да те сполетят и най-жестоки страдания, които съвсем да не са предизвикани от твоите действия.

Не засилвай сам страданията си, отдавайки се на мъчителни мисли в плен на илюзията, че мъката ти щяла да се облекчи, стига само да намериш в себе си вината, която я е породила!

Сполети ли те страдание, най-важното е да не му дадеш време да те обвърже, защото окове ли те веднъж, големи сили ще са ти нужни, за да разкъсаш тези вериги. –

Веднага изправи глава и потърси в себе си твърда опора, за да можеш успешно да се бориш със заплашващата те робия!

Господар трябва да бъдеш в себе си ти, да не позволиш и на мъката си да се опълчи срещу твоето господство, колкото и дълбоко да те разтърсват нейните удари! –

Само по такъв начин ще постигнеш е себе си утеха!

Утехата има стойност единствено като противодействаща сила, помагаща да бъде надвита силата на страданието,

Ще трябва да стигнеш до основите на своето страдание, ако искаш да намериш сигурна утеха.

А ето какво ще стане тогава:

В основата на своята мъка ще откриеш дейна лъжата, стремяща се да ти внуши заблудата, че всяка светлина е за теб помръкнала и че всичко сияйно в досегашния ти живот е потънало в страховит мрак.

Повярваш ли на лъжата, твоята вяра ще я превърне в една направо непобедима сила!

Храна тогава ще и стане кръвта на твоето сърце, и повярвай ми: тя ще изсмуче като вампир всичките ти жизнени сили!

Тогава всичко светло и сияйно в досегашния ти живот наистина ще потъне в мрачна, тягостна нощ.

Ето защо те съветвам: – бъди бдителен и не удостоявай с доверието си лъжата на страданието!

Обърни и решително гръб, за да не може погледът и на Горгона да те обърка, и не преставай настойчиво да си повтаряш:

"Не е вярно, че всяко сияние е помръкнало!"

"Не е вярно, че всяка Светлина е угаснала вече за мен!"

"Не е вярно, че скръбта ще успее някога да погълне изцяло радостта!"

Преди всичко обаче си кажи, че тази твоя мъка, която ти се струва тъй непоносима, те държи в плен само затова, защото си неспособен още да видиш истината, скрита за теб тъкмо от лъжата, стояща в основата на всяко страдание! –

Колкото по-решително се отвърнеш от саркастичната гримаса на лъжата, толкова по-скоро ще съзреш, просияла в своето величие, истината, стояща зад твоята болка! –

А който я съзре, ще стане господар и на най-жестокото страдание, понеже веднага ще му стане ясно, че всяко страдание неминуемо ще рухне вътрешно, когато времето му изтече. –

Всяко страдание е преходно и единствен ти имаш силата да удължиш живота му отвъд вътрешно присъщите му граници. - Ала всяко страдание е всъщност тайнствен предвестник на една бъдеща радост, макар че този стремеж да ти бъде разкрита разяждащата те болка в светлината на истината може да ти се струва днес като недостойна гавра. –

Твърде много си обвързан още с лъжовността на страданието, а тя те учи да подклаждаш активно болката си до такава степен, че започваш да отхвърляш с възмущение опитите да ти бъде посочена радостта, която е така непреходна, както преходно е всяко страдание. –

Ти чуваш още горещите вопли на сетивата си, не си още господар на болката, разтърсваща тъй грубо твоите мисли. –

Продължаваш упорито да виждаш във въображението си нещата такива, каквито са били преди мъката да те повали, и затова погледът ти, препречен от неимоверно разрасналото се минало, не е в състояние да долови контурите на новото настояще. –

Ала твоето страдание - колкото и тежко да е то - може да се окаже благодатно за теб, но може и да ти навлече нови беди, ако не съумееш да го подчиниш на своята власт...

Единствен ти решаваш какво да покълне от семето на страданието ти! –

Само ако престанеш да гледаш назад и се съсредоточиш единствено в стоящите пред теб задачи, ще дочакаш благодатна жетва от своето страдание! –

Съдбата ти явно очаква нещо от теб, щом те е повела през мъки и страдания! –

Всяко изживяно страдание представлява същевременно и край, и ново начало.

Ако проточиш твърде дълго края, ще парализираш най-добрите сили в себе си, така необходими ти за новото начало!

Аз съвсем не съм от онези, които искат да те държат в заблудата, че страданието на тази земя било "отредено от Бога" и абсолютно необходимо, дори в най-ужасните си форми.

Мога, напротив, да ти кажа, че преобладаващата част от страданието на тази земя би изчезнало, ако човекът престанеше да го очаква.

Ала никога тази планета няма да се освободи напълно от страданието.

Недей очаква страданието и не се старай нарочно да го привличаш чрез страха си от него; но сполети ли те, знай, че животът ти иска по един или друг начин да те поведе нагоре.

Не си препречвай сам пътя, насочвайки погледа си към пропастта, а погледни нагоре - отвъд самия себе си - и се опитай да разбереш какво още иска от тебе твоят живот, вместо сам да поставяш непрекъснато изисквания към него, които в повечето случаи изглеждат "основателни" единствено за тесногръдия ти, запленен от земята поглед! –

Когато осъзнаеш какво иска от тебе твоят живот, щом те сблъсква със страданието, ще получиш силата на истинската утеха,

която напразно ще търсиш, докато продължаваш да гледаш все назад. - *

# ЗА ВСЕВЪЗМОЖНИ ГЛУПОСТИ

Не се рови в мъката си и не развреждай все отново и отново канещите се да зараснат вече рани, ако искаш да почерпиш в себе си силата на утехата!

Посочи вратата на всеки, който идва уж да те "утеши", но само разравя пресни гробове! –

Което е вече преживяно, иска да намери сега покой в теб, за да потъне в най-съкровените ти дълбини.

Само ако се упокои завинаги в дълбините на душата ти, преживяното от теб ще стане твоя животворна придобивка.

Всяко страдание запазва силата си само докато го подклаждаш, доброволно признавайки господството му върху теб! –

Ако ти, след като си го вече преживял и изстрадал, му откажеш правото да властва над теб, с неговата власт е свършено! –

Затова то се стреми да ти напомня винаги за себе си!

Както всичко преходно, и то иска да запази силата и действието си по-дълго, отколкото трае отреденото му време. –

А за това си му нужен ти, тъй като то не съществува без тебе!

За да изглежда по-значимо в твоите очи, то винаги избира най-подходящите маски...

Страданието винаги е помрачавало човешките мозъци, за да мине пред тях за Божи вестител, а защо не и за знак на любовта Божия! –

Така хората са започнали постепенно да го обикват, без да подозират, че чрез любовта си към него - според действието на един закон, присъщ на силите на тази Вселена - те само увеличават страданието на тази земя...

А в този космос от енергии съществуват и невидими сили, които са жизнено заинтересовани земният човек да страда, понеже те се хранят и обновяват чрез неговите сили, а именно когато страда, човекът е най-склонен да им предостави доброволно силите си. –

Колкото повече страданието му се превръща от преживяване, което той все още владее, в негов владетел и тиран, толкова по-лесно става за тия невидими същества да изсмучат силите му, от които се нуждаят.

Ето защо те използват цялото си могъщество, за да удължат колкото може повече страданията му...

Не случайно за някой, който дълго е страдал, се казва, че мъките му са го "обезсилили". –

И наистина силите му са били изсмукани по всички правила, докато той се е отдавал едва ли не с наслада на страданието си,

наричал го е с най-хубави имена и го е въздигал до святост, изпадайки по този начин изцяло във властта на своето страдание, –

Така човек сам става плячка на лемурите и вампирите от невидимия свят на космичните сили! –

За да се сложи край на всичко това, трябва, с пълно съзнание за реалните факти, да се изкорени от душите всяка наслада от страданието, а във всяко страдание има повече такава "наслада", отколкото са склонни да допуснат преобладаващата част от страдащите. –

Няма, разбира се, никаква "наслада" в това, да бъдеш сполетян от страдание!

И в онова преживяване на страданието, което е все още подвластно на човека, няма "наслада"!

Но когато страданието надвие човека и го накара да пожелае още да страда, той, макари да не съзнава и да не признава това, се отдава на една мрачна наслада, която го подвежда все отново и отново да разврежда раните си, за да стане кръвта му храна на невидимите чудовища, които пият силите му като противни паразити.

Необходимо е той да се измъкне от лапите на тези същества и макар страданието да не може никога да изчезне напълно от лицето на земята, по този начин е възможно да се сведе до минимум действието на неизбежните последици от законите, управляващи света на външните явления.

Всичко, което надхвърля тези последици - всичко, което лежи извън тяхната сфера на "природно необходимите" процеси, – може постепенно да бъде отстранявано от човешкия живот, и то ще бъде отстранено от живота на всеки един, който осъзнае за себе си как всъщност се принася в жертва на невидимите чудовища, докато продължава да споделя хилядолетната заблуда, че земното страдание било нещо свято. –

Но нека думите ми не бъдат тълкувани погрешно!

Аз изпитвам дълбоко уважение към всеки страдалец, който с високо човешко достойнство понася сполетялото го голямо нещастие, докато е принуден да го прави, но веднага след това го преодолява, за да намери в себе си голямата утеха, призоваваща го към нов, по-богат живот, – утеха, каквато не би могъл да получи чрез никакви опити да бъде "утешен" отвън.

Държа само да отправя своето предупреждение срещу пълното отдаване на страданието и срещу безграничната заблуда, виждаща в страданието нещо "свято" и "отредено от Бога", докато всяко страдание е само лъжа и зло - едно принудително не-съвършенство дори тогава, когато трябва да бъде понесено като неизбежна последица от действието на законите на този свят на земните явления. –

За мене е грубо светотатство, когато някои не се свенят да поставят знак за равенство между един вечен "Бог", за когото е казано, че е Любов, и невидимите вампири, хранещи се в душната сфера на тази земя от силите на човека, изричайки неосъзнато богохулните думи:

"Когото Господ обича, него наказва."

Ако тези думи не се дължаха на глупостта на един мъдрец, би следвало да бъдат окачествени като престъпление срещу човечеството! –

А ако се съди по породените от тях последици, те всъщност са точно такова престъпление, и невидимите същества, успели да внушат някога тези думи на един човешки мозък, са направили всичко зависещо от тях, за да може тази глупост и занапред да поражда все нови и нови злочестия...

Който не иска да сподели вината за бедите, причинени в миналото или потенциално заложени в бъдещето от тези думи, призоваващи земния човек да обича и подклажда нещастието, нека понася мъжествено, твърдо и достойно страданията, които му се налага да понесе на земята, докато не ги надмогне, но не бива - подведен от обстоятелството, че начинът, по който понася страданието, може да го пречисти - да смята самото нещастие за "отредена от Бога" участ! –

Не "участ" е то, а съответна последица на една неотвратима верига от събития в този свят на земните явления, освен в случаите, когато е несъзнателно предизвикано и умножено от силата на вярата в неговата "богоугодност" и "святост". –

Независимо дали в този момент си подложен на страдание, или пък си пощаден от него - не преставай всеки ден да си повтаряш:

"Всяко страдание е зло, което аз трябва да надмогна!"

"Всяко страдание е зло, и аз се моля в Духа да бъда пощаден от него, доколкото развитието на земните събития позволява това!"

"Всяко страдание е зло, а аз не искам да увеличавам злото на тази земя, било като го привличам чрез страха си от него, било чрез вярата си в мнимата му възвисяваща сила!"

Както всяко твое преживяване, така и страданието може да ти послужи да утвърдиш себе си, но няма никога да срещнеш човек, който, без да е утвърдил себе си в други преживявания, изведнъж да се възвиси в страданието.

А ако все пак ти се стори, че е така, значи погрешно си изтълкувал предишните преживявания на този човек!

Не бива обаче да забравящ, че всяко преживяване може да бъде от полза за човека, и аз съвсем не искам да кажа тук, че преживяването на едно страдание не би могло да подейства благотворно, – но благотворно в случая е не самото страдание, а вътрешната нагласа на човека, която и в страданието е способна да разкрие истинските ценности на този човек. –

Толкова разхвалваното "горнило на страданието" е съкрушило не един горд дух, понесъл след това "кръста си", влачейки се по колене; но нека никой не се оставя да бъде заслепен и нека провери първо, дали тази школовка наистина е помогнала на даден човек да достигне най-висока степен на развитие, или пък го е довела до такава умора, отпуснатост и покруса, че да загуби всяка смелост да се възправи отново! –

Много често вялата примиреност ти изглежда като непостижима благост, ала всъщност си изправен само пред една съкрушена от страданието воля - пред загубили движещата си сила желания – пред изчезване на интереса към всякакви земни ценности, настъпило поради неспособността да бъде победено страданието...

Имаш пълно основание да се отнасяш с подозрение към всички, които твърдят, че едва страданието ги е направило "по-добри"! –

Те или са били още преди това далеч подобри, отколкото си бил склонен да допуснеш, следователно са разбрали правилно предизвикателството на съдбата и са съумели да надраснат страданието, възправяйки се за едно ново начало, – или пък имаш насреща си рухнали, съсипани хора, чиито уморени и вяли жестове ти приемаш сега за признак на "доброта". –

Хората, изпили до дъно чашата на страданието, но намерили сили веднага да се изправят и да го надмогнат - устремили поглед високо над себе си и напредващи с твърда стъпка към едно ново начало, изглеждат често в твоите очи като едва докоснати от страданието, но именно за тях, повече от всички други, страданието може да се окаже благотворно. –

Тъкмо тези хора са намерили в себе си силата на утехата и са доказали нейната действеност. –

Но те едва ли биха се поддали на глупостта да смятат сполетялото ги страдание като доказателство за небесната любов. –

# ЗА УТЕШИТЕЛНАТА СИЛА НА ТРУДА

Беден е - беден като просяк, дори да притежава всички съкровища на земята - онзи, който не познава неизчерпаемите възможности за укрепване на всичките си сили, скрити в способността му да се труди. –

Най-различен по вид труд се полага на тази земя и мнозина са убедени, че трябва да се трудят за някаква възвишена кауза, за да окаже трудът им такова благотворно въздействие върху техните най-добри сили.

Който мисли така, не познава още "благословлението на труда" и ще изтълкува напълно погрешно онова, което имам да му кажа...

Не говоря за това, че тази или онази работа може да ти достави особена радост, макар от сърце да ти пожелавам да изпиташ най-голямата възможна радост от своя труд.

Не говоря и за това, че като се трудиш за едно дело, смятано от теб за "възвишено", можеш да стигнеш до определена екзалтация на чувствата.

При това още от самото начало тук трябва да бъде изправено едно погрешно разбиране!

Виждаш как даден човек се посвещава на някое възвишено дело, докато ти се блъскаш ден след ден за едничкия хляб, все едно дали работиш с ръцете или с главата си.

Може би това те кара да изпитваш известна завист, тъй като външната ти съдба или пък твоите заложби и образование не ти позволяват да се заемеш с такава "благородна" според тебе дейност. –

Ала ти нямаш никакво основание да завиждаш на другия!

Какъвто и да е характерът на всекидневната ти работа, ти самият вземаш участие в неговата дейност. –

Носачът, който разтоварва корабите в пристанището, е също така съпричастен към всяко голямо и значимо дело на някой син на своя народ, както и работникът край машината, превръщащ тези стоки от далечните страни в годни за употреба храни и облекла.

И селянинът зад плуга, и писарят със своето перо: – всички те обединяват усилията си в помощ на другия в чиито мозък назрява вече откритието, носещо лек за дадена болест, или чиито упорити търсения ще доведат до резултати от голяма полза за днешните и бъдещите поколения. –

А този "друг" би бил най-големият глупец, ако си въобрази, че делото му е плод единствено на неговите усилия...

Разбира се, той, като писател или художник, като изследовател, овладял в тънкости своята наука, е творец на създаденото от него, но творчеството му би било невъзможно без така разнообразния по своя характер труд на всички, осигуряващи онези условия на живот, които са необходима предпоставка за творчеството на "другия". –

Чувал съм за едно малко общество, чиито членове се надявали, че за да намерят спасение, било достатъчно да се откажат от всичко, което не са създали със собствените си ръце.

Така тези благородни мечтатели се устремили "назад към природата" и заживели в уединение.

Само от едно нещо не искали да се лишат: – от книги - и от още нещо: – от разкошния роял, на който един от техните, човек с голяма дарба, им изпълнявал шедьоври на музикалното изкуство.

По този начин те довели собственото си верую до абсурд, без - колкото и да е чудно - да забележат това. –

Нека помислим за минута колко много хора с най-различни професии трябва да се трудят, за да изработят само материала, от който е направена една книга, да помислим колко ръце и колко машини са нужни, за да се произведе един роял с богата звучност! –

Споменавам тук мимоходом тези факти, защото те показват достатъчно очевидно как всички по-значителни духовни ценности, създадени от една цивилизация, имат винаги за предпоставка всекидневния труд на безброй ръце и глави.

Колкото и делнична да изглежда работата на даден човек в собствените му очи, той може да бъде уверен, че тя се проявява по някакъв косвен път и в най-възвишените творби, създадени от неговите съвременници, а на свой ред произведенията на творческите натури - макар и да изглеждат твърде далеч от грижите на всекидневието - са единствената гаранция, че дадена цивилизация ще се съхрани и ще съумее да предложи добре платена работа дори на най-скромните си труженици. –

След отстраняването на една толкова съдбоносна заблуда нека поговорим сега за огромната душевна сила, която може да бъде почерпана от всеки вид работа - но само при условие, че тя се върши с пълно напрягане на силите - и която във всяко страдание укрепва и силата на истинската вътрешна утеха.

Ти безспорно знаеш от опит, че горчивата необходимост да се заемеш с уреждането на проблеми, породени от сполетялото те страдание, те отвлича вече от това тягостно самоизмъчване, – кара те "да дойдеш на себе си", – и така ти позволява да погледнеш по-спокойно на сполетялата те беда.

Но за да почерпиш вътрешна утеха в цялата и сила, налага се преди всичко мислите ти да не остават продължително в плен на сковаващата ги болка.

Най-сигурното и най-лесното средство за това е така да се задълбочиш в своята работа, че докато трае работният ти ден, нищо друго да не може да обсеби съзнанието ти.

Работното ти време - ако умееш да се трудиш правилно - ще бъде, в твоето страдание, винаги време на отдих от измъчващите те мисли. –

Който смята, че работи с главата или с ръцете си, докато всъщност мисли почти машинално за други неща, – за него моите думи не се отнасят, а и аз дълбоко се съмнявам, че такъв човек има нужда от утеха, ако не говорим за "разтухата", която търси в "забрава" на своята мъка...

Тук аз се обръщам към хората, разтърсени до дъно от страданието и решени да го превъзмогнат!

Нищо не може да ти донесе по-бързо вътрешната утеха, която ти се разкрива като сила и те учи да преодоляваш с нейна помощ и най-горчивата мъка, от труда, полаган от теб така, както трябва да се извършва всяка работа, за да бъде тя от полза за душата ти!

Нищо не е в състояние да те доведе по-бързо до едно ново начало!

Тъй като в твое лице виждам човек, който се стреми към Духа, смятам за разбиращо се от само себе си, че за теб работата не може никога да бъде дотам механична, че да ти позволява да мислиш същевременно за други неща, лежащи извън обсега на твоята дейност, както правят бабите, занимаващи се с плетене на чорапи - за тях това е по-скоро една полезна игра с ръцете, която те само от време на време удостояват с вниманието си. –

Нещо повече - от теб, решения да тръгне по пътя към Духа, аз очаквам да не знаеш почивка в своята работа, освен ако истинска умора не те застави да потърсиш отдих. –

Само такъв труд оказва онова благотворно душевно въздействие, от което се нуждаеш по своя път - той ще те направи и най-умелия между твоите другари по работа, пак този труд ще ти помогне, когато страдаш, да намериш в себе си силата на утехата. –

Само който познава този вид труд, единствен той има правото и на отдих след края на работния ден, а от отдиха си той също ще извлече полза, защото тогава ще почерпи от плодовете на труда на други духове, доколкото е открит за тяхното въздействие. –

А измъчва ли те страдание и търсиш ли в труда силата на утехата, – по-късно, по време на отдих, ще получиш голяма вътрешна утеха, идваща от света на Духа, която ще можеш да почерпиш само след като възстановиш равновесието си благодарение на положения от тебе труд. –

Аз самият познавам още от детските си години достатъчно добре и страданието, и труда, и ти говоря като човек, който твърде често се е сблъсквал с тях! –

Можеш да ми се довериш в това отношение, дори да нямах никакво друго право да те поучавам! –

Още като дете преживях не едно страдание, а по-късно бях поведен по всички пътища, които трябваше да опозная, за да мога днес да окажа помощ там, където е възможно да се помогне чрез съвет. –

Голяма умора е обхванала света в тези дни, разтърсвани от ехото на неотзвучали ужаси, и хората не могат още да разберат, че и тази умора може да се превъзмогне единствено чрез труда заради самия труд. –

И тук истинска вътрешна утеха може да се постигне само чрез чудотворната обновяваща сила на най-усилено полагания труд. –

Съвсем не искам да се приемат "на вяра" тези мои думи!

Който страда и който е превил гръб под бремето на грижите си, нека изпита правотата им на дело!

Няма да му се наложи да чака дълго, за да види дали съм казал истината!

От труда си той ще почерпи - по-рано, отколкото се е надявал - онази сила на утехата, която ще укрепи волята му и ще му помогне да започне отново! –

# ЗА УТЕХАТА НА ОПЕЧАЛЕНИТЕ

Вдигни глава, ти, опечаленият от загубата на човек, който е бил и продължава да бъде скъп на твоето сърце и когото е трябвало да изпратиш в сетния му път!

Ти, майко, без време загубила детето си, ти, татко, на когото са отнели сина тъкмо когато си започнал вече да виждаш в негово лице приятел, и ти, който е трябвало да придружиш до "вечното покоище" ковчега на баща си или на майка си!

Блажен си, ако ученията от твоето детство са успели да ти вдъхнат такава вяра, която и до днес още да е в състояние да те крепи!

Казвали са ти, че душата се връща в лоното Божие, просияла в пълното си великолепие, и че дори земното тяло щяло да дочака един ден своето възкресение...

Щом вярваш в това, защо тогава те виждам да скърбиш така безутешно!?

Аз ти съчувствам и зная какво всъщност си загубил за времето, отредено на този земен живот.

Имаш пълно основание да скърбиш и аз знам колко горчива е мъката ти...

Ала чуй: – тъкмо твоята вяра те учи, че смъртта е всъщност победена!

Ти оплакваш само една кратка раздяла и ако вярата ти е крепка в теб, трябва да тръпнеш от вътрешна радост при представата, че любимото същество, освободено от всяко земно страдание, живее сега, блажено преобразено, в царството на блажените. –

Щастлив си, ако наистина вярваш в това и ако нищо не е в състояние да разколебае крепката ти вяра!

Дай на мъката, каквото и се полага, и оплачи все пак онези, които не ще можеш вече да видиш, не ще можеш да чуеш, нито да усетиш до края на земните си дни! –

Имаш основание да плачеш, тъй като ти самият си принуден да останеш тук и никъде през този земен живот не ще можеш вече да намериш любимите си същества! –

А когато и за теб удари последният час, тогава - според твоята вяра - ще видиш отново онези, които си загубил за известно време, и тогава радостта ти няма да има край...

Блажен си, ако споделяш и тази вяра!

Сълзите ти скоро ще пресъхнат и от вярата си ще почерпиш истинска утеха!

Срещал съм обаче мнозина, които твърдяха, че споделят тази вяра, и все пак оставаха безутешни в своята скръб. –

Срещал съм мнозина, които на думи ми вярваха, но дълбоко в себе си усещаха, че вярата им е неискрена, тъй като традицията ги е принудила навремето да приемат само външно това учение. –

Но далеч по-многобройни бяха онези, които отдавна вече не криеха, че за тях тази вяра не е нищо повече от една благочестива легенда. –

Именно сред тях срещнах по-голямата част от хората, които изпитваха вътрешна нужда от силата на утехата и които съумяваха наистина да почерпят в себе си утеха, след като им бяха посочени правилните пътища...

Един от тях веднъж ми каза:

"Но защо всъщност ни разказват тези неща, криещи в себе си истината, както се разказват детски приказки, след като е неизбежно да ги отхвърлим, щом вече преминем възрастта, в която все още можем да вярваме в приказките?"

А аз му отвърнах:

"Не се гневи на онези, които са те учили, както са умеели да те учат, а вместо това гледай ти самият да учиш на друго.

Наистина, древните религиозни учения са в състояние да предложат добро основание за утеха, и който може още да вярва в тях, няма в края на краищата да се окаже излъган, макар представите, породени от тези учения, да не отговарят съвсем точно на Действителността. –

Те позволяват все пак да се предусети истината: – показват, че това тленно земно тяло е само временна форма на проявление на едно същество, което не е от тази земя, и затова само дотогава остава достъпно за земните сетива, докато се проявява като сетивно възприемаема форма, произлизаща от тази земя.

Глупаво е наистина да се подхранва вярата, че един ден ще получим ново тяло, изградено от същата, достъпна за земните сетива материя, но и това учение крие в себе си една истина: че нетленният духовен организъм на човека отговаря по форма на предишното му земно тяло, доколкото още на земята тъкмо духовното проявление е предало повече или по-малко собствените си черти на съответната земна форма. –

Истина е също така, че онези, които смъртта е разделила тук, на земята, ще се срещнат отново един ден, като при това те ще се разпознаят много по-сигурно в духовния си облик, отколкото биха се разпознали хора в земно тяло, които не са се виждали в течение на години.

По принцип погрешна обаче е представата, че веднъж напуснало земното тяло, духовното начало в човека се оказвало изведнъж извисено до пълно "небесно блаженство" или пък изпадало в състояние на вечни, нетърпими от които нищо вече не можело да го спаси. –

В последната представа има дотолкова някаква следа от истината, доколкото изцяло отдадените на животинското и земното натури може да останат в течение на еони в душевен мрак, преди да се окажат способни да възприемат душевно-духовната Светлина.

Но и тук законът на Духа, чийто живот е Любов, е много по-милостив от коравосърдечната човешка присъда, и всеки, който е оставил след себе си на земята любов, няма в никой случай да претърпи този дълговечен мрак, колкото и грешен да е бил. –

В своята "Книга за отвъдния свят" говорих вече изчерпателно за състоянието,

в което се озовава духовното в човека, след като изстине земното му тяло; пак там, както и в голяма част от останалите си книги, обясних и откъде съм почерпил сигурността, с която говоря за тези неща.

Достатъчно е тук да спомена, че тази сигурност е плод на абсолютно неоспорим опит, колкото и глупаво и самонадеяно да звучи в ушите на днешните хора от Запада, когато им се каже, че на земята има човеци, способни да придобият такъв опит - опит, който е достъпен наистина за премалцина. –

А колкото до състоянието, в което се намира отишлият си от земята човек, нека кажа тук, че непосредствено след земната си смърт той се събужда в една от нисшите духовни сфери, стоящи твърде близо още до тази земя.

Ако е достатъчно подготвен в духовно отношение чрез своя земен живот, той напуска незабавно тази нисша сфера под сигурното водачество на помагачи, живели някога на земята като самия него, или пък не обличали никога тялото на тази земя.

При своето изкачване нагоре, чиято продължителност не се измерва вече със земните понятия за време, той среща и помагачи, продължаващи да действат духовно на земята в земно тяло, но присъстващи същевременно там, в духовната сфера, в духовния си организъм, които на свой ред го водят все по-нататък, към все по-светло познание и усещане на духовния живот. –

Това е пътят на човешкия дух, подготвил се духовно по време на земния си живот - действайки и работейки върху себе си в любов - да разпознава по същество и непознатата му дотогава Действителност и да следва онези, които единствени са в състояние да го водят напред в тази сфера. –

А голямото мнозинство от напускащите във всеки един момент земята, – след като установят, че притежават тяло, самосъзнание и способност да действат, – се чувстват много добре в нисшите, междинни духовни светове и се опитват да намерят там онова, което съответства на техните представи. –

Тъй като тук, както и в съня, представата се проявява като реалност, те остават в плен на този сътворен от самите тях свят и не обръщат внимание на гласовете на онези, които биха могли да ги изведат нагоре, също както потъналият в дълбок сън не се събужда, дори когато близо до него отекнат гласове.

Понеже човешкият дух, дори когато съзнава собствената си вина, никога не е затруднен да намери причини, правещи поведението му извинимо в собствените му очи, той много скоро скъсва с представите,

отговарящи първоначално на страха му от вечно "възмездие" или от мъчително пречистване, и се вижда сега в едно "небесно царство", в което всичко отговаря съвсем точно на земната му представа, породена от лелеяната от него вяра. –

А който е бил убеден, че животът му ще свърши със смъртта на тялото, си създава по същия начин представи от земен характер за по-нататъшния си живот, и всеки един от пребиваващите в подобни "крайбрежни царства" е по своему щастлив, докато и за него не настъпи постепенно пробуждането и не прозре илюзорността на сънувания заедно с другите свят на "сбъднати мечти", както земният сън завършва със събуждането на спящия. –

Едва тогава той узрява да чуе гласа на помагача и да улови ръката му, за да тръгне по пътя към "по-горните" духовни светове, като работи съзнателно върху себе си и изкачва едно след друго стъпалата към субстанциалната Светлина, черпейки сили от Любовта и привлечен от Първоизвора на Любовта. –

Когато един човешки дух, устремил се към земно въплъщение, е успял да се изяви тук само в тялото на дете, живяло все пак достатъчно дълго на земята, за да се съедини духът му с унаследените от него душевни елементи, след преминаването си отвъд той осъзнава наистина себе си, но не е придобил още способността да си изгради собствен представен свят въз основа на образните си земни спомени, или пък тази му способност е толкова малка, че той остава пощаден от необходимостта да преживее колективния сън за едно илюзорно блаженство, траещ тъй дълго понякога при възрастните.

Духовните водачи го улавят, така да се каже, веднага за ръка и го повеждат нагоре, и макар да се нуждае от много повече време, за да изкачи своите стъпала, понеже му липсва събраният на земята духовен опит, затова пък още от самото начало той пребъдва в сияйната истина и следва напътствията на сигурни водачи. –

"Среща отново" и разпознаване са възможни само в два случая: или ако изобщо не си стъпвал в "крайбрежните царства" на илюзорното осъществление, освен в случаите на бързото им преброждане, или след като вече си се събудил от това мнимо "блаженство", за да встъпиш в по-горните духовни светове под напътствието на своя водач.

Да се срещнат отново ще могат тогава по всяко време всички, които са се познавали или са знаели един за друг през земните си дни, но само ако са ги свързвали чувства на вътрешна симпатия, дори да са достигнали до съвършено различни стъпала на своето развитие. –

Когато една майка е загубила детето си в ранна възраст, то ще и се покаже отначало в образа, в който го е познавала, за да се преобрази след това пред очите и във вечния си духовен облик...

1 ака всеки един ще види отначало другия в образа, отговарящ на земното му проявление, и едва след това - във вечната му духовна форма, защото субстанцията, служеща като носител на духовното съзнание, се нагажда към всяка представа, която съзнанието на един човешки дух може да има за себе си, така че - да вземем само един пример - човек, който се е родил недъгав на тази земя, се показва отначало в този именно облик на своите близки, които само така могат да си го представят, но - в желанието си да остави веднъж завинаги зад гърба си този облик - много скоро го напуска отново, за да им се покаже, без да губи своята идентичност, в съвършения си духовен образ. –

Всички тези неща звучат като приказка, но отговарят съвсем точно на действителността, – все едно че говоря за поредица от земни факти, които са ти до такава степен близки, че веднага си готов да ги разпознаеш. –

Може би не е зле да се запиташ дали някои представни образи от приказките не сочат нагоре, към Пра родината на човека, макар създателите на тези приказки да са се догаждали само несъзнателно за това...

Ти виждаш впрочем, че и за теб, отказалия се вече да вярва в онова, на което са те учили като дете, съществуват достатъчно основания за утеха, много по-сигурни от основанията на онези, които продължават да се задоволяват с вярата от детските си години! –

Знаеш, че аз, естествено, разбирам твоята болка от раздялата с любимите ти същества в техния земен облик.

Но отвъд тази болка няма никаква друга причина да скърбиш, дори когато починалите не попадат в най-висшите духовни сфери веднага след като сменят своята форма на възприятие, а са заставени да продължат да работят и отвъд върху себе си, както впрочем трябва да прави това всеки човек на тази земя, ако иска да постигне, още по време на земния си живот, онази степен на духовно развитие, която може да бъде постигната още тук и за която се говори във всичките ми книги.

А освен това ти съвсем не си духовно отделен от любимите си хора, оставили тук земната си дреха!

В себе си - в своя собствен дух - ти си все така свързан с тях и ако се научиш да се вслушваш дълбоко в себе си, ще се убеждаваш все повече и повече, че оставаш и занапред в духовна връзка с тях...

Пази се обаче от всякакви опити да призоваваш починалите във видимата сфера на тази земя - в царството на външните сетива!

Тях самите не ще можеш да извикаш!

Те са изцяло недостъпни за твоите сетива, макар ида знаеш всички тайнствени формули на безразсъдните викачи на духове от древността до днес.

Онова, което би могъл да призовеш, ще те направи само за смях с глупавите си фокуси, а на всичко отгоре ще навреди на най-добрите сили на тялото и душата ти. –

И за тези неща ще можеш да прочетеш с повече подробности в другите ми книги, на които съм принуден да се позова, за да не повтарям всичко казано в тях.

Вече ти показах как да намериш истинска утеха в самия себе си.

А сега престани да скърбиш за починалите!

Те трябва да извървят пътя си, както и ти своя! –

Изправи се за ново начало, а поискаш ли по този начин да намериш пътя си към Духа, и ти ще получиш невидима помощ свише още тук, на тази земя: – същата помощ, която води сега към Светлината и твоите "покойници –

Но нека първата ти грижа бъде да оставаш винаги в Любов!

Само пребиваващите в Любовта ще бъдат водени както тук, така и там, а единствено като се откажеш от призрачното царство на самонадеяните си желания, ще постигнеш Любовта, която е върховният извор на всяка утеха! –

# том_09 КНИГА ЗА РАЗГОВОРИТЕ

Bo Yin Ra - Das Buch der Gesprache

9.1 # Изповед

9.2 # Знание и Действителност

9.3 # Светлина и сянка

9.4 # Могъществото на Духа

9.5 # Диамантът на сърцето

9.6 # Превращение

9.7 # Разговор за вътрешния Изток

9.8 # Разговор за Съвършения, който сваля земната си дреха

9.9 # Цветната градина

9.10 # Лошите ученици

9.11 # Нощта на изпитанието

9.12 # Индивидуалност и личност

9.13 # Царството на душата

9.14 # Да намериш себе си

9.15 # За старшите Братя на човечеството

9.16 # Магия

9.1 # ИЗПОВЕД

Звезди аз видях да изгряват, незнайни за ничий друг взор, – нещата край мен избледняват, пред мен се разкри нов простор...

У мен звуци в миг зазвучаха, не галили ничий друг слух, до мене слова долетяха, дочути във вечния Дух.

Край мене бе моят " Учител” в тез трудни за мен времена, в "сън" тежък той бе ми спасител, тъй встъпих в сияйна Страна, – –

И там "осенен" бях – аз, "Брата", пъшкал дълго под бремена: на висшите Сили чедата разкриха над мен Светлина. –

Сега, потопен в " Светлината” - аз, атом в безбрежния ден, – видях зад мен пуста Земята, блед призрак тя днес е за мен. –

Което малцина намират, у себе си аз преживях, – – което призвани съзират, във "Царството вечно" съзрях...

Лиша ли обаче Земята от свойта гореща любов, – – в мен в миг ще заглъхне в душата на Вечното вечния зов...

9.2 # ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

Когато след дълго време можах отново да поема ръката на моя възвишен Учител, на когото дължа всичко придобито от мен, когато за пръв път под слънцето на Юга видях сиянието на благите му очи и чух спокойния му глас, аз му казах колко голяма е радостта ми да чуя сега и от устата му онова последно знание, отредено само за премалцина на тази земя, все още мислейки тогава, че това знание не е нищо друго освен една тайна "наука", подобна на останалите земни науки, но запазена само за проверени ученици. – –

Високият Учител ме погледна усмихнат и дълго мълча.

Най-после той рече:

«Ти си истински син на Запада! Онова, което получаваш не като "наука", ти се струва съмнително и ти не се осмеляваш да се довериш на истината, ако не я срещнеш под формата на "наука" в смисъла, в който тази дума се разбира във вашите висши училища. – – – – –

Ще се наложи да се "отучиш” от това, приятелю мой!

Ще се наложи да се научиш да разбираш един друг вид учение, различно от онова, което единствено е признато във вашите страни. – – –

Искаш ли да постигнеш истината, трябва преди всичко да убиеш илюзията, че истината била "знание”.

Твоят стремеж трябва занапред да бъде насочен към друго.

Ти трябва да се стремиш да проникнеш в дълбоката същност на Действителността: – – –

И като отново помълча известно време, той продължи:

«Светът на душата е непрекъснато възникваща Действителност.

Единственият начин да разгадаеш света на душата, е да встъпиш в този непостижим за земните сетива свят като свидетел на неговата Действителност.

Тогава едва ще намериш и оная мъдрост, за която и най-мъдрият не може нищо да "знае", мъдростта, позната истински само на онзи, който в себе си е преживял тази Действителност и всеки час може отново да я преживее...»

След като дълбоко почитаният Учител завърши тези думи, задълго се възцари голяма тишина, прекъсвана понякога само от присмехулното подвикване на един кълвач.

Учителят бе зареял погледа си далеч над сребристозелената листва на маслиновите дръвчета, докато в моя дух добиваше очертания въпросът, дали едно определено ниво на културата и на знанията не е все пак необходима предпоставка и за тази форма на познание.

Тогава възвишеният, съзрял въпроса ми още при неговото възникване и прочел го в моя дух (защото той с мъка разбираше външната ми реч – поради това, макар и застанал в непосредствена близост, бе принуден да общува с мен по духовен път), заговори отново и рече:

«Културно равнище, знания, ученост, естетическо чувство, разбиране на изкуството, философия, – с една дума всички неща, които ти мислено включи в своя въпрос, са без всякакво значение за постигане на крайното познание на Истината. –

Нашите учени се заблуждават, като вярват, че по свой начин са намерили крайното познание на Истината, а вашите учени на Запад на свой ред се заблуждават, когато изпитват благоговейно възхищение от дълбочината на нашето мислене и търсят в неговите резултати крайното познание на Истината. – – – – –

Съвсем не е случайно също, че при вас на Запад са се появили хора на острата като бръснач мисъл, които чрез умозаключения са стигнали до доста сходни, ако не и еднакви резултати с мислителите на нашата страна. –

Както при играта на шах са възможни безброй комбинации на фигурите върху дъската, но въпреки това игралното поле никога не може да надхвърли рамките на шахматната дъска, така и всички резултати, постигнати чрез мислене, остават завинаги обвързани със законите на самото мислене и никога не могат да излязат извън своето игрално поле.

А онова, което вие искате да постигнете с мисъл, лежи много далеч от това игрално поле

И след като отново настъпи малка пауза, използвана от Учителя, за да даде на моята спътница, – една жена от старо семейство на учени, веща във всички области на знанието, – някои разяснения относно разликите между източния и западния начин на обучение, той продължи:

«За да се открие "философският камък" на мъдреците – "истината" – пра дълбоката тайна на всички тайни, – – праизворът, даряващ покой и утоляващ всяко въжделение, – не е нужно да се знае, че Земята обикаля около Слънцето, че звездите на нощта не са светилници по небесния купол, а космични тела, откъде идват мълнията и гръмотевицата, или какво по-точно представляват другите подобни явления, разгадани от човешкия разум. –

Всичко това е в последна сметка абсолютно безразлично за изживяване на Праосновното. –

Слънцето можеше спокойно да следва всекидневния си път около Земята, мълнията и гръмотевицата можеха да бъдат прояви на демонични сили, а звездите – малки светлини, запалвани всяка вечер над нашите глави от въздушните духове. –

Всичко това трябва да се разглежда като абсолютно несъществено, когато става въпрос за крайното познание на Истината, за преживяване на Вечното...

Кое да е измислено обяснение на всички тези явления би послужило на човека също така добре, както и най-точното познаване на природно дадените закономерности, потвърдено чрез използване на всякакви сложни инструменти.

Ние изпитваме съжаление към човешката насоченост на волята, която кара това знание да изглежда тъй необикновено ценно за човека, защото тя все повече утежнява неговия път към Духа. – –

Той загубва чрез цялото това знание един свят на чувствата, с който би трябвало да остане сраснат. –

Чрез своите инструменти той си създава гигантски органи на мисловното схващане, които съвсем не се намират в хармонично съответствие с дадената му възприемателна способност, и сам себе си лъже, когато си мисли, че чрез тези разсъдъчни познания, вече отдавна неотговарящи на неговите истински възможности за изява, той се доближава макар и на косъм до истината, която в края на краищата търси...

Това чувство на безсилие го подвежда да пренебрегва действително дадената му, вече чисто духовна сила, гледайки в същото време с гордост на своите "открития", без да осъзнава, че именно те го лишават от най-доброто, защото задържат волята му в насока, водеща далеч встрани от истинската крайна цел...

Той загубва чувство за относителното в даденостите на външния свят, загубва чувство за това, че законите на природата, които той възнамерява да опознае по този начин, имат, – дори ако правилно ги е опознал, – само условна валидност и че силата на Духа не може наистина да промени "законите”, но може да измени самите пред-поставки на външния свят...

А Вечното, което всъщност човекът с цената на всички тези усилия желае да се научи все по-ясно да опознава, остава по този начин завинаги недостъпно за неговото познание, докато той не промени насочеността на своето търсене. – – – – – – – –

Утре още целият този космос на неизмеримото пространство може да стане на прах. Една нова Вселена с напълно различни предпоставки може да изпълни просторите, могат да се проявят "природни закони", за които цялата ви "наука" нищо още не подозира, без с това да се е изменило абсолютно нищо във вечния Дух, който трябва да се постигне чрез вживяване. – – –

Суетно и ефимерно е всяко гордо "знание", което се стремите да постигнете във външното, – суетно и ефимерно е всяко въображаемо "познание", което има нужда от патериците на философстващото мислене, – докато схващането на същественото, постигнато чрез преживяване, превръща най-неукия просяк, който, неподозиращ нищо за така наречените от вас "култура" и "прогрес", седи в своята колиба в леса и живее само от милостинята на поклонниците, принудени да преброждат джунглата, – – във вечен Цар на всички светове, – в Майстор на всеки живот. – – – – – –

Не е наистина нужно да се оттегляте, подобно на такъв един йога, в девствения лес, дори е желателно ученикът на Мъдростта, живеещ на Запад, да усвои дотолкова външните знания на своето време, че да може да говори с езика на това време с хората на своята страна, обаче никое външно научно познание не бива да му препречва пътя, водещ го до преживяване на духовното познание, – не бива да се превръща за него в окови, спъващи вървежа му напред! – –

Едва когато превъзмогне външното си знание, той може вече сериозно да се надява да намери в себе си сигурното "знание" чрез вживяване в Духа! – – – – – – –

9.3 # Светлина и сянка

В ония дни аз запитах високия Учител, дали наистина, както са ми казвали, има хора на тази земя, които познават и последната тайна и притежават духовна мощ, но използват силата си само във вреда на човечеството. –

И дълбоко почитаният рече:

«Който е бил приет във високата общност на Светещите, него законът задължава да свети на себе си и на другите като Слънце на безкрайното пространство.

Ако пожелае, както подобава все още на ученика, другаде да търси светлина, той ще трябва неминуемо да загуби поверените му високи, творчески сили...

Той, станалият зрящо око на Космоса, вече по никой начин не бива да се обърква, понеже носи в себе си една Сила, която му иска отчет за всеки преживян от него миг.

С царе и просяци трябва да се научи той да говори, като равен с тях, и у всеки човек е длъжен да вижда само Човека, забравяйки положение и ранг, заслуга и вина, корона и скитнишка тояга. – –

Той не ще бъде заслепен от никоя човешка сила, понеже всяка сила, която може да се изправи на пътя му, носи в себе си своя край, докато оная Сила, която той с осъзната воля носи и на която служи, макар че може да и заповядва и е задължен по своя воля да я насочва, е сама по себе си безкрайна. – – –

Колкото и да се чувства обвързан със земно-човешкото, той пак е във всеки един миг свободен от него, защото душата му е станала "царство на Вечността". –

Нищо извън самия него не може да го накара да загуби някога короната и скиптъра на това царство...

Единствено сам той може да се погуби по собствена вина!

Той се причислява тогава към ония сили на разрушението, които за морето на физическото битие са тъй необходими, както бурята и дълбокото вълнение за земното море. –

Той става тогава враг там, където преди е бил приятел и "Брат", и възвисената Общност скърби за една звезда, която по собствена воля се е оставила да падне долу във вечната бездна на хаотичното разложение...

В най-дълбок мрак, лишен от силата да се издигне, той се отдава вече само на волята за унищожение, докато един ден сам не стане жертва на собствената си воля и не се разпадне на хиляди енергийни атоми, започващи тогава отново своето странстване в живота като освободени силови центрове. –

Една и съща сила действа и у "Светещия", и у неговия антипод, Княза на Тъмнината, а този господар на Бездната, изпълнен с воля за унищожение, притежава тази сила само затова, защото някога я е получил като – "Светещ". – – – – –

Чрез падението си от Светлината той е станал един от "Братята на Сянката".

Това е истината в чутите от тебе разкази, а и в земите на Запада има безброй хора, които не подозират, че са само марионетки на този велик Унищожител, – изцяло подвластни на неговото огромно духовно влияние. – »

9.4 # МОГЪЩЕСТВОТО НА ДУХА

Един път попитах възвишения мъдрец, който ми предаваше по онова време своята мъдрост, преди още да мога сам да се издигна до "знание в Духа", дали от древните, пазени в тайна книги, притежавани от "знаещите", не може все пак да се научи някоя мъдрост, някое високо умение, и той ми отговори:

«Повече трябва да се радваш на всяка най-малка мъдрост, дадена ти от твоя Дух, отколкото на цял товар "научено" знание!

Повече трябва да се радваш на всяка най-малка сполука, дадена ти от твоя Дух, отколкото на всички научени познания и умения на земята! –

Не бива да искаш да имаш нищо общо с ония, които трябва да са "научили" нещо, за да го могат! – –

Не бива да искаш да имаш нищо общо с ония, които трябва всичко да са "чули" или "прочели" нещо, за да го знаят! – - –

Твоят Дух трябва винаги да е свободен, за да може на свобода да изпробва своите сили!

Твоят Дух трябва по всяко време да е господар и владетел на всички твои душевни сили и да го обедини под своето господство!

Наистина, душата крие дълбоки сили, които никой още не е напълно опознал в себе си, а и тялото има немалко скрити възможности, които никой още не е напълно осъзнал вътрешно! – –

Аз искам да освободя тялото ти и да влея живот в него, да направя силите на душата ти твои винаги готови да откликнат слуги!

Не от книги трябва да получаваш придобитата от тебе мъдрост и не от други да заемаш своето умение! –

Ти самият имаш в свое лице най-изкусния си учител и всяка мъдрост, записана в книгите, е нищожна пред онова, което твоята душа крие в себе си! – »

9.5 # ДИАМАНТЪТ НА СЪРЦЕТО

Друг един път стана дума за това, как трябва да се оценява преживяването на земното съществуване, разглеждано в светлината на Духа, и Възвишеният заговори:

«Ти трябва да шлифоваш своето преживяване, както се шлифова диамантът, – в неговия собствен прах!...

Трябва да "обковеш" своето преживяване, – както се обковава благородният скъпоценен камък! – –

Всяко твое преживяване трябва да може да бъде шлифовано на кристални фасетки за да отразява небесната светлина като в геометрично подредени форми. –

Като майстор-златар ти трябва да съумееш внимателно да изработиш "златния пръстен", който да стане достойна "обковка" на твоето шлифовано преживяване!

Ти самият си своето преживяване! –

Ти самият си "обковката"! –

Ти самият си този, който шлифова скъпоценния камък, и ти си майсторът-златар на своя пръстен на живота! –

Сътвореното от тебе принеси в дар на Безкрайния! –

Себе си принеси в дар на Безкрайния, като скъпоценен накит!...

В неговата съкровищница ти ще бъдеш сигурен и защитен. – – –

Като диамант на сърцето твоето преживяване ще сияе вечно в Светлината на Вечността. – »

9.6 # ПРЕВРАЩЕНИЕ

А друг път, по времето, когато бях още чела на моя мъдър Гуру, той ме поучи така:

«Виж звяра с безброй многото глави!

Ти си тръгнал да го унищожиш, ала на мястото на всяка отрязана от теб глава израства нова и те заплашва както преди. –

Който иска да убие този звяр, не бива да пролива кръвта му...

Гледай да унищожиш звяра, като си дадеш вид, че му се подчиняваи!

Бъди добър към звяра, – – защото накрая това непременно ще го погуби! – »

– – И аз направих, както ме беше посъветвал, макар че тогава този съвет ми се струваше безсмислен...

Дълго трябваше да бъда "добър" към звяра, преди той да разбере: – "Ето тук един, който не се страхува от мене. – "

Все отново и отново се опитваше той да ми внуши ужас, а звярът умееше да бъде "ужасен". – – –

Но най-после дойде денят, в който за последен път трябваше да бъда "добър" към него, – повече от всякога преди това, – и звярът полегна изтощен настрана, и – – издъхна.

Вълните на едно прадревно море отмиха неговия труп.

– – От този ден моята душа почувства, че е отхвърлила всяко подчинение.

Сега аз витаех над своето тяло, или пък се скривах, когато исках, като охлюв в него. –

Сега бях станал господар там, където преди бях слуга.

– – И до мен стигна Гласът на Закона и рече:

«Тъй като ти освободи онова, което в твоя род от самото начало на земята е било обвързано, занапред ще можеш да връзваш и развързваш всичко, което е от рода ти!»

Така добих в ония дни силата да действам като предводител на едно невидимо войнство...

От оня ден нататък моите високи Братя казваха:

«На Запад се е родил нов Учител! – Звездите на Запада не са още угаснали.– – –»

От оня ден нататък ми беше вменен високият дълг сам сега да поучавам в разговори и чрез притчи за неща, които могат да се изложат с думи, и започнах да давам форма със собствени слова на онова, което Духът на Вечността ми даряваше в безсловесно прозрение и което бях преживял някога по своя път към Духа, доколкото имах правото да го споделям.

Сега ми бе възложено да поведа и други към тях самите, тъй като бях постигнал в себе си "сигурно знание". – – – – – –

Аз давам, каквото имам да дам, и по оня начин, по който мога да го дам.

В книгите си не поставям нито една-единствена дума, която да не е била най-внимателно претеглена. –

Често може на някое място да възникне въпрос, който да намери своя отговор едва на друго място, но нека се има предвид, че при тези неща съществува твърда граница на позволените отговори и тя не бива никога да бъде престъпвана. – –

9.7 # РАЗГОВОР ЗА ВЪТРЕШНИЯ ИЗТОК

Един мъдър Учител бе запитан веднъж от своите ученици за "мъдреците на Изтока" и той рече:

«Търсете във вас самите "вътрешния Изток"! –

Когато вие сами заживеете във "вътрешния Изток", тогава ще срещнете "мъдреците на Изтока", – – но не преди това! – –

Който в себе си разкрие "Изтока”, той е постигнал едно "царство", по-голямо от всички царства на земята. – – – – –

Веемилостивият, Всеблагият, – да се свети Името Му, – е като Шах-ин-шах, царуващ над всички земни царства.

Той възкачва, със справедливост и любов, царе в страните на духовния свят и им дава сила и мъдрост да могат да управляват повереното, но единствен той е вседържител на всички земи. –

Дълбоко в сърцата ви, в самите вас, има едно предверие, голямо колкото просено зрънце, и в него – една малка врата, по-малка от най-малката прашинка в слънчевия лъч.

През тази врата трябва да се провре оня, който се стреми към "вътрешния Изток"!

Премине ли веднъж през нея, зад вратата той ще намери просторни страни, една вечна "Земя", – една "Индия" на всички Индии, – една "Планина" на всички планини...

Там той ще намери своето Царство, основано отвеки веков.

Но преди да може да стигне до своето Царство, поверено му в ония страни от Шах-ин-шаха, царуващ там отвеки веков, той трябва да стигне до свещената река, която тече във вечен кръговрат около сърцето на тези земи, непознаваща изблик и отток, – вечно бликаща от себе си и вечно поглъщаща себе си...

Там той ще намери "Лодкаря" и Лодкарят ще го попита за "името" му. –

Не знае ли тук своето "име", той ще трябва неминуемо да бъде веднага върнат на външната земя.

Съумее ли обаче да даде отговор на Лодкаря, той ще го пренесе от другата страна на реката, където ще бъде вече във – "вътрешния Изток". – – –

Там той ще намери Водача, който ще го поведе към "голямата Планина" във "вътрешния Изток" –

Там, сред покритите с вечен сняг върхове, той изведнъж ще намери такива вечнозелени поляни, осеяни с цъфнали цветя, че не ще се съвземе от удивление.

Там той ще съзре извисяващите се куполи на един възправил се към небето Храм, – и когато най-после го стигне и получи достъп в него, в този Храм той ще види и "мъдреците на Изтока", които дотогава напразно е търсил.» – – – – – – – –

А след като питащите поставиха въпроса, дали е абсолютно необходимо да се намерят "мъдреците на Изтока", ако душата иска да постите някога своето духовно Царство, мъдрият Учител рече:

«Вие още не знаете какво питате! –

Който иска да намери царството на своята душа, той трябва отвътре да получи помощ за това. –

А да помогнат могат само ония малцина, които живеят във "вътрешния Изток" и които Всемилостивият е дарил със силата да изпращат Светлината на своите братя в тъмнината, щом тяхната воля, а не само желанието им, се стреми сериозно към такава Светлина. – – –

Така че вие сте длъжни да намерите в себе си "мъдреците на Изтока", ако искате да постигнете някога Царството, което е във вас! – – –

9.8 # РАЗГОВОР ЗА СЪВЪРШЕНИЯ, КОЙТО СВАЛЯ ЗЕМНАТА СИ ДРЕХА

А Учителят му рече:

«Когато Помазаният види, че дните на неговата обвързаност с дрехата на земята отиват към своя край, той предава себе си и Силата, даряваща му блясъка на единението, на следващия от веригата, запалил огъня на своята човешка същност от Слънцето, за да стане той някога наследник на Помазания в живота на хората от своето време.

Дотогава другият е бил още ученик на Помазания, макар и отдавна вече да е Майстор между Майсторите на Седемте порти...

Сега отиващият си му казва:

– Двама ще бъдат занапред един и от двамата ще стане трети, – – в това се крие тайната, в която ти се съединяваш сега с мен! – – – – –

Безспир се върти главата на Янус!

Старият отстъпва на младия и младият трябва да стане стар. – – –

А двамата раждат от себе си третия, – едничкият, който винаги продължава да съществува там, където има "битие"...

Протичащата през веригата сила дава живот на стария, на младия и на оногова, когото те двамата пораждат от себе си! –

Така вплетен във веригата за всички бъдни времена, пръскай сега ти Светлината, сияеща в нас двамата! –

Сега аз свалям от себе си тази земна дреха.

Скритото под нея слагам в твоята ръка!

Сам себе си скривам аз сега в тебе, защото съм от ония, които остават да помагат при човеците на тази земя, а и ти също си един от нас! – – –

Ние никога не можем да напуснем земята, нито през този, нито през кой да е от следващите космични периоди, докато и последният от човеците не влезе в Светлината! –

Няма на земята друга мистерия, равна на тая! – –

Така Духът на Помазания влиза в този, който преди това е бил негов ученик, и двамата вече стават едно...............»

9.9 # ЦВЕТНАТА ГРАДИНА

«Тук, където виждаш сега тези разкошни цветя, само преди няколко години беше дива пустош.

Гъсти буренаци напираха на мястото на днешните рози и то беше рай за всевъзможни зловредни гадини.

Ухание на нарциси струи сега от същата тази пръст, от която до неотдавна още никнеха зловонни растения. –

И всичко покълва от същото слънце и от същата почва! – – »

Така говори градинарят...

Но аз искам да ти покажа друга една градина, в която самият ти си градинар! –

Ти още не можеш да кажеш същото за своята градина, както оня градинар. - –

Ти плевиш от ранна утрин до късна вечер бурените и сега очакваш своите цветя, – а вместо това все отново ти израстват нови бурени. – –

"Богът", когото призоваваш, е само сянката на твоето изпълнено със страх сърце!

От него недей очаква да възнагради някога твоите усилия! – –

Ти няма да видиш в "градината" си своя жив Бог, истинския, единствен Бог, за когото копнее душата ти, докато не покълне семето, измолено от тебе в цветните градини на по-старите градинари! – – – –

Виж, цялото човешко съществуване е само по себе си една "пуста земя", но тя жадува за "градинари", които да я превърнат в "цветна градина"! – – –

От същата "земя" и от същото "слънце" тогава ще покарат "цветя" там, където сега се въдят само "бурени"...

Ти си си поставил високи цели!

Ти се стремиш към всичко, което може да те възвиси! – –

Ала едно само си забравял досега: –

Че няма нищо да порасне за тебе там, където сам не си хвърлил семе...

А това "семе" трябва да си измолиш от други, – от ония чиито градини са вече дали плод!---–

Наистина те с готовност ти дават от семето на своите цветя, – но ти не вярваш още, че може някога да израснат цветя от тези невзрачни зрънца. – –

Така ти нехайно захвърляш полученото семе и други странници ще открият по-късно край пътя чудни, разкошни цветове, докато твоята градина и занапред, както досега, ще ти ражда само бурени. – – –

Или пък, – ако си заровил вече семето в пръстта, ти всеки ден отново го изравяш, за да разсееш своите съмнения, – съмненията си, дали даденото ти цветно семе наистина ще може да покълне...

Но така ти никога няма да получиш цветя!

Всеки растеж се нуждае от спокойствие и дълбока скритост!- –

Искаш ли да видиш накрая градината си потънала в цветя, трябва действително да правиш онова, което е необходимо. –

Иди при по-старите градинари, които имат зрели цветни семена, измоли ги от тях и събери грижливо каквото ти се даде!

Пръсни тогава тези семена в добре разкопаната земя и остави на почвата и слънцето грижата за покълването и израстването на цветовете! –

Не се безпокой, ако между цветята се появят отделни бурени!

Нека първо твоите цветя разцъфнат истински, тогава лесно ще можеш да изтръгнеш бурените. – – –

Твоят жив, вечен Бог ще дойде в твоята градина едва тогава, когато всичките ти лехи разцъфтят...

Не бива да се стремиш изкуствено да предизвикаш техния цъфтеж!

Ти трябва само да разкопаеш пръстта и да заложиш семето. – –

Всичко останало трябва да оставиш на земята и на слънцето. –

И над твоята земя ще огрее слънце! – –

В твоята градина, приятелю, ако грижливо си я засадил, след като си разкопал както трябва почвата, на твоя собствена земя един ден ще ти се роди твоят жив Бог! –

Благовонията на твоите цветни лехи ще му бъдат храна...

В свещена тишина той ще добие величав образ...

В твоята собствена градина един ден, когато всичко потъне в цвят, ти ще бъдеш със своя Бог! – – – – – – – – – – – –

9.10 # ЛОШИТЕ УЧЕНИЦИ

Един Учител живееше в голям град, в чието пристанище хвърляха котва кораби от всички страни, така че той скоро бе наобиколен от много ученици.

Имаше между тях такива, които много грижливо си отбелязваха неговите думи...

След години те "знаеха" почти всичките му слова и бяха едва ли не забравили, че това са техни собствени думи...

Те минаваха в града и във всички далечни страни за мъдри и хората се обръщаха към тях, когато искаха да узнаят мнението на Учителя.–

Други негови ученици се вслушваха в звученето на думите му с открито сърце, но мелодията на неговата реч не се задържаше в паметта им.

Техният живот обаче доби облик чрез учението на Майстора и около тях не се случваше нищо, на което те да не погледнат през очите на Учителя. –

Имаше и трети, те слушаха с въодушевление словата на Учителя и ги поемаха дълбоко в душата си, така че и те живееха по учението на Майстора, но по начин, отговарящ на тяхната душевност, и умееха да виждат със своите очи, не както Учителят виждаше, а както той искаше да се виждат нещата...

Така след известно време те придобиха в душите си едно собствено, ново познание.

Собственото им познание влезе в борба с учението на Учителя и все повече се усилваше в нея, докато накрая излезе победител...

Това собствено познание обаче ги научи да тълкуват словата на Учителя по начин, непознат дотогава. – –

А в града на Учителя хората казваха:

«Я вижте тия лоши ученици! Те не могат да разберат учението на дълбоко почитания Майстор и затова неговата мъдрост им стана чужда! –

О, на него ли трябваше да се паднат такива слушатели без слух, такива почитатели без почит!! – – »

И един ден дойдоха мъже от далечни морета, които искаха да потърсят в града на Учителя следите от неговата мъдрост, защото самият Учител бе отдавна вече мъртъв.

Те търсиха навсякъде, но никой не можеше да им покаже мъдростта, която искаха да намерят.

Обогатени и ощастливени до дъното на душата си, те отплаваха обратно към далечните морета на своята родина и възвестиха навсякъде в своите земи новото учение, криещо в себе си мъдростта на Учителя в нова форма. –

Едва много по-късно хората в града на Учителя чуха, че това учение на ,,лошите ученици" се смята вече отвъд далечните морета за мъдрост, която единствена съдържа в себе си висшата мъдрост на Учителя.

И те се учудиха много, и след като се посъветваха, казаха:

«Нека си доведем от ония далечни страни един учител, на когото да можем да се доверим, защото кой знае какво учение се разпространява там от името на тези "лоши ученици"! – »

И пратиха кораб в далечните земи да им доведе учител.

Но когато пратениците се явиха там, никой от учителите на новата мъдрост не искаше да ги последва., защото казваше: «Та нали вие самите имате своите високи учители, именно при тях ние намерихме мъдростта, на която учим тук. – Защо сега ние да ви донасяме отдалеч онова, което вашият град всъщност ни е дал– Как изобщо бихме се осмелили да ви учим, след като сме само ученици на вашите учители, довели до съвършенство учението на вашия велик Учител!?! – »

Ала тъй като пратениците не искаха да се върнат у дома с празни ръце, те продължиха да търсят, докато намериха най-после човек, който се съгласи да тръгне с тях като учител, понеже му обещаха високо възнаграждение.

А това беше човек, който само наполовина бе разбрал новото учение и поради това не беше ценен от никой истински учител. –

И когато той пристигна в града на Учителя и започна да поучава, всички го слушаха с внимание и се радваха, че имат такъв "велик учител" в своята среда, – толкова повече, че неговото учение беше много различно от онова, на което учеха "лошите ученици". –

И народът казваше:

«Колко глупави наистина са били хората, дошли отдалеч да търсят мъдрост при тези "лоши ученици" на стария Учител!

Едва сега ние започваме да разбираме Учителя!

Чак сега този "велик учител", дошъл от далечни страни, ни доближи до неговата мъдрост.

Наистина единствен той само е достоен да бъде велик приемник на великия Учител, живял някога между нас!»

И те спряха дотам...

9.11 # НОЩТА НА ИЗПИТАНИЕТО

Това бе още по времето, когато бях само ученик на моя висок Гуру. –

Това бе още по времето, когато трябваше тепърва да доказвам, че мога да стана "Брат" на моя Учител...

От дълбоки, безшумни бездни се струеше нощта.

Долините се притаиха, а планините се възправиха сякаш за отбрана.

Свистейки, от високия, разреден въздух с тежък плясък на криле се спусна орел.

Тогава около мен настана тишина, която накара кръвта ми да забучи в жилите като порой.

Моят дух бе така препълнен с тегота, че никакви реки от мрачен ужас не биха могли да го изпълнят повече...

Безтрепетна, луната се показа живо-оцепеняла иззад надвисналите от прокоба облаци като забулена хостия3 на Разпети петък.

Тялото ми тръпнеше с всичките си фибри и след всички преминали изпитания се чувстваше на прага на унищожението...

Сякаш нещо чудовищно и невидимо искаше да го удуши. – –

Тогава очите ми станаха внезапно – по нов начин – "зрящи" и пред техния поглед застанаха същества от световете на разложението, – същества, на които безобразието не можеше да причини страдание, понеже те се смятаха, както чувствах, за изключително красиви в своята неописуема грозота...

Ужас и отвратителност се излъчваше от тях и през очите ми в моето сърце проникваха хиляди отровни стрели всеки път, когато моите очи бяха принудени да срещнат техните плувнали в слуз погледи. –

Те обаче се радваха на своята отвратителност и всяка нова рана, избликваща кръв от пронизаното ми със стрели сърце, ги изпълваше с чудовищна, противна сласт. –

Искаше ми се да потъна в земята от тази разкъсваща ме болка или по-скоро да дам плътта си на вълците, отколкото да стана плячка на тези чудовища, – но земята не се отваряше да ме погълне и дори вълците бягаха далеч от това място на ужас...

Моята душа стенеше в безименна мъка, а тялото ми се загърчи като настъпен червей...

Тогава бесовете оголиха големите си, широки зъби, стърчащи от кървавите им морди, и плувналите им в слуз очи замятаха зелени отровни светкавици. – –

А аз почувствах, че те вече ме смятаха за достатъчно слаб, за да им стана плячка, и още отсега се радваха на своята победа...

И изправен пред неминуема гибел, аз усетих в себе си силата на отчаянието и им се противопоставих.

Сграбчих първия от демоните, който бе най-близо до мен – на пипане той беше като студена, лепкава маса, – и въпреки почти непреодолимото си отвращение започнах да го душа, докато той не се свлече в краката ми.

Тогава цялата сган, която ме беше наобиколила, се дръпна вцепенена от ужас назад, защото в лицето на един от тях аз ги бях надвил всичките.

Изпълнени със страх, те се снишиха до земята и се мъчеха да избягват погледа ми.

Колкото по-близо настъпвах към тях, толкова по-далеч от мен се дърпаха с най-голяма бързина те.

А когато месецът избледня и на изток се зазори новият ден, тези отвратителни същества хукнаха, вкопчиха се едно в друго, извисиха се бавно над земята и се зареяха в простора като тъмна облачна лента.

А аз почувствах, че те явно не са далече от смъртта и едва ли ще могат вече да се спасят от унищожение.

Тогава, кървавочервено, слънцето изгря над пламналото море и в неговата сияйна светлина тъмният облак се разтопи, разкъса се на златни ивици, за да изчезне накрая в златистобялата светлина. – –

А пред мен изведнъж застана Учителят, протегна ми ръка, отправи изпълнения си с радост поглед към мен и каза:

«Радвам се, че мога отново да те приветствам в светлината на деня. – Големи грижи за теб изстрадах, но сега ти се утвърди пред междинния свят като негов повелител сега ти можеш винаги да встъпваш без опасност в неговите полета и всички демони ще лягат послушно в краката ти! – – »

9.12 # ИНДИВИДУАЛНОСТ И ЛИЧНОСТ

Разговорът беше за многобройните форми, под които човекът си мисли, че познава своето "Аз".

Накрая за разяснения бе помолен Учителят.

И той започна така:

"Онзи, който търси живота във Вечността, – и тук, и в след земните състояния, – има нужда не от потискане на своята индивидуалност, а от вътрешно отричане, от непризнаване на личността, чиято маска му е надяната от външния свят и от неговото собствено незнание. – – –

Освободен от желанията на "личността", той може пак да таи в себе си "желания", но насочени по-надалеч, – отвъд рамките на неговото състояние, – нагоре към по-чисти висини, макар и желанията да не могат никога да станат действени, ако не задвижат силата на волята в своята посока. –

Само такива желания се коренят в истински индивидуалното.

Желанията на личността обаче са винаги така устроени, че разчитат на непреходността на нещо, което всъщност трябва да отмине, и взимат за истина онова, което е само една временна илюзия. –

Тяхното осъществяване не води никога нагоре и само спъва свободното изкачване...

Който иска да се запази като личност, е принуден да иска унищожението на нещо друго.

Той винаги намира вън от себе си нещо друго, което да му се изпречи на пътя. –

Индивидуалността също иска само себе си, но единствено за да запази в себе си и всичко останало. – – –

Индивидуалността се чувства обединена с всичко, което е.

Тя не може да обича себе си, без да обгърне в себе си с любов и всичко останало. –

Тя никога не мрази личностното!

Та нали го е осъзнала като нереално...

За нея то е същото, каквото е "ролята" за някой актьор. –

Тя оценява "ролята" по степента, в която тази роля позволява на своя изпълнител да се самоизрази като вечна индивидуалност.

"Индивидуалността" търси винаги само ония ценности, които водят към извисяване и към по-чисто формиране на всяко съществуване.

Което не служи на тая цел, е за нея като "несъществуващо". – –

Вечната индивидуалност и непреходното "Аз" са едно взаимопроникващо цяло. –

"Личността" е ограничена в тесни рамки!

Индивидуалността е както временно, така и пространствено безкрайна!

Никоя "индивидуалност" не би могла да попречи на друга индивидуалност да развие себе си.

Всяка има за себе си своето безкрайно царство!

Обединена с всички други "индивидуалности", проникваща всички други и прониквана от тях, тя ги преживява всички само в себе си. – – –

Винаги произтичаща от единствено съществуващото, тя изгражда само себе си като една от безкрайните форми на единствено съществуващото. –

Въпреки това тя преживява всички други такива форми в себе си и осъзнава идентичността си по форма с всички тях.

Нищо извън самата нея не може никога да и бъде пречка и нищо не може да я унищожи, защото тя се корени в самата себе си. – – – – – – – – – – – – – –

9.13 # ЦАРСТВОТО НА ДУШАТА

Учението за душата, както то е дадено още в дълбока древност от Светещите, искам да ти възвестя сега тук.

Това е мъдростта на малцината, които и днес още живеят в светлината на това учение. –

Хора от Запада са изповядвали други учения, а дори и на Изток ти твърде рядко ще срещнеш това учение на истински знаещите от собствен опит...

Но всеки, който те учи на друго, те вкарва в заблуждение! – – – – – – – – –

И така, слушай и разбирай в сърцето си:

Правечен е човешкият дух, без начало и без край. –

Вечно живее той в собствена, субстанциална Светлина, защото сам той е Светлина, – една сияйна искра от онова вечно раждащо себе си Слънце, което непрестанно пръска искри в пространството.-- –

Не наричай това "Слънце" – "Бог", защото Бог е нещо друго!

Няма да бъде лесно да направя това разбираемо за тебе. –

Принуден съм да използвам една дума от света на всекидневието, за да ти стане понятно, и така аз ти казвам:

"Бог" е най-финият дестилат на Духа, а не "Духът" в неговото вечно самоподхранващо се горене! – –

А вечният индивидуален дух на човека е като една искра от онова вечно пръскащо лъчи Слънце, искра, в която може да се образува дестилатът на Духа, – в която безкрайно може да се ражда живият Бог...

Вечно поражда себе си вечно искрящото Праслънце на вечния Дух!

Вечно пръска това кръжащо Слънце своите духовни искри, като духовни йерархии в духовното "пространство"!

"Искрите", пръснати от него самото, са и те още като огромни Слънца, също пръскащи вечно "искри", пръскащи вечно "Слънца", които на свой ред продължават по същия начин да пръскат все по-малки и по-слаби "искри", или искрящи слънца...

Духовната искра, сама затворила себе си в земния човек-животно, чрез която това животно тепърва става "човек", далеч не е най-малката от тези искри.

Самата същност на духовната искра, затворила себе си в земния човек-животно, е такава, че тя си е избрала за поле на действие царството на душата, устремявайки се накрая, с цел да стане повелител и в царството на материята, към един носител, към едно "тяло", изградено от материя.

А такова "тяло" и е било вече дадено – тяло, което е било наистина свързано с материята, но без да и бъде подчинено. – –

Че от страх пред материалната изява на своите сили тя се е свързала с тялото на земния човек-животно, едва това е превърнало нейния стремеж в "падение". –

Този стремеж е "падение" наистина, но същевременно и потапяне в дълбини, в които може да се роди едно ново съзнание. – –

В падението си духовната искра загубва наистина съзнанието за самата себе си като Слънце на вечния Дух, но вечната Сила, която въпреки това и остава присъща, я тласка нагоре обратно към самата нея у отново познаваща себе си при своето окончателно завръщане, и то в едно великолепие, което може да се види и почувства само от дълбините, където тя е била паднала.......

Изначално всяка от тези по-малки духовни искри, от тези по-малки "искрящи слънца", се стреми по необходимост към царството на душата и само настойчивостта на този устрем я кара да надхвърли целта, която всъщност иска да постигне. –

Всяка от тези духовни искри трябва да достигне до царството на душата, ако иска да изгради свой свят и в неговата изява да намери себе си.

Преди това в искрата същества единствено съзнанието за самата нея, за нейното собствено чисто Битие. –

Едва в царството на душата тя осъзнава своите действени сили. – – –

Едва в царството на душата тя може да закопнее вътрешно за своето Божество, а чак в копнеещия за "Бог" Дух може да се образува "дестилатът" на Духа, може в духовната искра да се "роди" нейният жив "Бог".------------ –

В онова вечно кръжащо, единствено себе си съзнаващо в своето неизмеримо величие "духовно Слънце", което вечно разпръсква в духовното пространство своите "искри-слънца", – там няма потребност от "Б0Г", защото там всичко е само сияйно единство на Битието...

А за да може да съществува "Бог" трябва да съществува нещо усещащо, което да не е "Бог", което да не кръжи само в себе си, вътрешно цялостно и съвършено...

Както бялата светлина на деня може да се разложи на по-светли и по-тъмни багри, така и първичното единство на Духа трябва някак да се раздели на отделни лъчи, за да може "Бог" да се роди в "Духа"...

Трябва да се образуват цветни отсенки в безцветната по себе си бяла Светлина на Духа, за да може да се изяви златистобялата Светлина на Божеството. – –

А за това посредник е царството на душата.

Всяка една човешка духовна искра се потапя в това царство, и около нея като кристали в наситен солен разтвор се образуват душевните форми, които вашето западно учение нарича: нейна "душа". – –

Вие тук на Запад вярвате, че тази "душа" е като едно отчетливо ограничено в себе си тяло от невидима флуидна маса, и според вашето учение този душевен организъм възниква с раждането ви в плът, за да не ви напусне никога вече, за да остане вечен, макар и възникнал във времето. –

Но вашата "душа" съвсем не е такъв неизменен, затворен в себе си комплекс, защото царството на душата е едно невидимо флуидно море, в което не съществуват неизменни форми, с изключение на ония неизброими сили, които биха могли да се нарекат душевни атоми и които в даден момент образуват, изграждат от себе си вашата душа.

Веднага щом онази вечна духовна искра, представляваща в най-висшия смисъл на думата вашата истинска същност, достигне царството на душата, веднага щом тя се потопи в това флуидно море, – тези неизброими сили се стрелват към нея и кристализирайки около нея, се изпълват от собствената светлина на Духа.

А духовната искра се стреми все по-надълбоко и по-надълбоко, към дъното на това море, за да срещне тогава вдъхващите страх сили, които я подвеждат да търси убежище във външното царство на най-сгъстената материя, където тя се съединява с човека-животно, загубвайки себе си в неговия образ.

Тогава тя се ражда тук от едно майчино тяло като земен човек.

Но винаги, дори и на "дъното" на душевното море, в обвивката си от плът и кръв тя остава заобиколена от това море. –

Постепенно тя се научава да познава формите, кристализиращи около нея, в собствената си, макар и доста помръкнала духовна Светлина.

Не за пръв път тия сили образуват такива форми!

Те са служили вече на немалко човешки духовни искри в миналото и все отново ще се разпадат и ще образуват нови подобни форми, докато импулсът, който някога ги е тласнал да добият форма, не намери пълното си осъществление, докато една човешка духовна искра не съумее да обедини в своята воля всички сили на тази форма. – – –

Ето защо в своята "душа" ти долавяш ехото на звуци, отекнали за първи път не през този твой земен живот, – – и това е подвело народите на Изтока да вярват, че човешката духовна искра трябвало да претърпи многократно това земно-животинско въплъщение. –

Ала не е така, както се вярва на Изток, и както и на Запад днес мнозина са склонни да приемат.

Наистина има случаи, така да се каже, на "неуспех", при които онова дълбоко падение повторно става движещ импулс за една човешка духовна искра, но това са особени случаи и те са толкова редки, че съвсем не нарушават правилото.

Самоубийство и ранна смърт, както прекаленото закоравяване в плътната животинска обвивка могат да предизвикат този импулс към реинкарнация, но и тук само в специални случаи, които не се срещат твърде често.

Ти откриваш може би в себе си хора от дълбоката древност?!

Ти можеш, ако си един от пробудените духом, да възпроизведеш дори цели биографии и това възпоменание на твоите душевни сили се осъзнава тогава от тебе, – живеещия днес на земята, – само че – не ти си бил оня, когото днес ти по този начин отново преживяваш! – – –

Ти си само носител на ония душевни форми, които са се образували през неговия земен живот, но не са достигнали у него до пълно изчерпване на създадените импулси. –

Всяка мисъл, всеки волеви импулс, всяка постъпка може веднага да промени тази структура. –

Ако не си изцяло закоравял в материалното, ти ще имаш от година на година различна "душа" и според ученията на прадревната мъдрост всеки седем години при теб с положителност ще действат напълно нови душевни сили. –

Някои душевни форми ще се повтарят и у теб, а онези, които не са постигнали осъществяване с твоя помощ, ще оставиш в наследство на човешките духовни искри, принудени да изживеят някога, в по-късни дни, този земен живот.

С това наследство винаги е свързана възможността за реминисценции от земния живот на човека, от когото то е произлязло.

Така някой друг може да си припомни един ден и твоя живот и да стигне до погрешното убеждение, че е живял преди тук твоя живот...

Царството на душата те държи така обкръжен, че ти никога не можеш да намериш, а още по-малко да прекрачиш неговите граници. –

Заедно с кристализиралите около тебе душевни форми, намиращи се в непрестанно изменение, ти оставаш да се движиш винаги в това флуидно и невидимо за земните очи "море на душевните сили". – –

А и след "смъртта" на животинското земно тяло нищо няма да бъде в състояние да ти помогне да добиеш отвъд пълна власт, преди всички импулси, чийто създател по време на земния си живот си бил, да стигнат до своето пълно осъществление у по-късно живеещи хора. – –

Ти самият не можеш тогава да изменяш вече своите душевни форми!

Каквито са били, когато твоето земно-животинско тяло престане вече да задоволява изискванията на този свят на материалните сили, такива ще трябва да ги запазиш до оня ден, когато и последният от създадените от теб импулси намери осъществление чрез някой по-късно живял тук човешки дух...

Ала не се страхувай!

Ония, които преди теб са станали свободни повелители в царството на душата, ще ти помагат там и времето до истинското ти "възкресение" няма да изтече напразно, дори ако става въпрос за "хилядолетия" по земното понятие за време. –

И както ти може тогава да жадуваш за последния от своите спасители, така други човешки духове, живели някога отдавна в земно тяло, очакват днес тебе! – – –

Гледай в твоя живот да намери последно осъществление онова, което носиш в себе си от онези минали хора!

Гледай също да не създаваш нови импулси ако сам не си готов да ги доведеш до пълно изчерпване през своя земен живот! –

Ти може наистина да създаваш и нови импулси, но само такива, за каквито можеш да бъдеш по собствена преценка сигурен, че ще успееш сам да осъществиш през своя земен живот. – – – – –

Каква полза за теб да създаваш импулси, които по твое разбиране са насочени към благото на целия свят, ако след това тези импулси се изплъзнат от твоя контрол, преди ти самият да си успял да ги изведеш докрай! – – – – – – – – – – – –

На себе си и на другите ще причиниш така само страдания, защото всичко причинено в царството на душата непременно се изявява хилядолетия наред до своите крайни последици.................

Тук аз ти изложих с прости слова учението за душата, както то е дадено още в дълбока древност от "Светещите", както е познато на премалцината "знаещи".

Ако очите ти виждат ясно и не си заслепен от предразсъдъци, ти ще разпознаеш това учение на много места, където истината и заблудата са преплетени в пъстри арабески.

А може би ръката ми е засегнала твърде много твоето любимо вярване, твоята любима илюзия! – –

Ала не се заблуждавай!

И в сетивното царство, и в царството на душата реалните събития не се определят никога от твоите схващания! – – –

Във всички сфери на Вселената са прокарани сигурни пътища и само по тези пътища се движи животът. –

Ти не можеш да прокараш нови пътища дори ако по твоето разбиране старите пътища не ти изглеждат проходими!

Днес на Запад има мнозина, които предусещат зрънцето истина в ученията на Изтока...

Обаче те вярват сляпо там, където би трябвало зорко да отсяват. - –

У никой народ няма да намериш "готово" учение, което да ти разбули без остатък цялата истина!

Но навсякъде ще се натъкваш на следи от мъдростта и блажен ще си, ако ги разпознаваш! – – –

Ти ще се научиш тогава да избягваш не един дълъг обиколен път!

А и ние искаме само едно - да те предпазим от такива дълга обиколни пътища.

Нека за това ти помогне изложеното учение.

Даваме ти единствено онова, което сигурно знаем от собствен опит, след като и ние някога, когато го чухме, можехме само да вярваме в него. – – – – – – – – – –

9.14 # ДА НАМЕРИШ СЕБЕ СИ

В ония дни, когато трябваше упорито още да се боря, за да устоя на изпитанията, налагани ми по необходимост от моите Учители, преди да мога да стана един от тях, бях веднъж гост на един висок Учител, за когото вероятно никой от сънародниците му не е подозирал, че е Майстор на Светлината.

Разхождайки се усамотен покрай морския бряг през една от великолепните вечери на Юга, аз го запитах по какъв начин той, винаги натовареният с хиляди светски задължения, е получил някога Просветление и човекът, пред когото трепереха хиляди подчинени, започна така:

«Наистина, и на мен, най-недостойния, Духът разкри един ден и последната си тайна, и от него ден аз придобих силата да бъда мъдър...

Ала въпреки това доста рядко постъпвах мъдро в онзи начален период, защото прекалено дълбоко, чак до мозъка на костите ми, бе проникнала "мъдростта", превъзнасяна от някои учители на Запада и на Изтока, преди Духът да ми разкрие своите тайни. – – –

– Не е толкова лесно да изтръгнеш нещо, което си унаследил в костите и жилите си още от своите предци и което е допълнително подсилено от полученото възпитание и образование! – –

Но дойде ден, когато Духът, в сюблимното си величие, ми заговори така:

"Всяко зло идва от страха!

Ти се страхуваш още да се довериш на мъдростта и този свой страх наричаш съмнение! –

Аз се отдавам само на оногова, който не се страхува от мен!

Аз се отдавам само на оногова, който, освободен от всеки страх, умее да мисли в мен самия, да чувства и да действа в мене!

Тежко на оня, който ме търси все още навън!

Тежко на оня, който живее още в раздвоение и още не е станал "Аз" във мене! – –

Всичко външно ти е дадено, за да го превъзмогнеш!

Аз обаче съм господар на вътрешното и на външното и само в мене, – обединен в едно Аз със мен, ти ще можеш някога да постигнеш господство над всичко, което е вътре в тебе и вън от теб! – – – "

– Ако от оня ден нататък бях винаги постъпвал според словото на мъдростта, аз щях наистина да бъда мъдър! – –

Но в костите и жилите ми живееше още един глас, който казваше:

"О, глупецо! –

Как можеш да вярваш на такива думи?!

Нима не знаеш, че си само пръст, само едно двукрако животно??! – –

Как би могъл тогава да искаш да се съединиш с онова, което царува като господар над всичко външно и над всичко вътрешно!?!

И аз се оставях твърде често да бъда подлъгван от този глас, като понякога му се доверявах повече, отколкото на словото на мъдростта...

Заизглеждах нищожен и жалък в собствените си очи, защото вярвах на втория глас и ставах плячка на страха, – – на страха пред онази най-висша от всички сили, която искаше да ми се отдаде. – –--- –

Така затъвах отново в мъка и печал и забравях какво бях преживял в ония часове, когато се бях съединил с Духа. – –

По-късно обаче, след повторно, дълго лутане, за мен изгря най-после денят, когато получих като трайно преживяване онова, което стигаше преди до мене само като "дар" и "просветление"...

Тогава чак самият аз се превърнах в жива Светлина! – – – – – – – – – –

Не зная вече какво съм бил преди, а и не искам да го зная!

Все ми е едно дали съм бил труп, положен в гроба и станал храна на противни червеи,– или пък само призрак на самия себе си, – – стига ми, че сега аз зная кой съм и че никога вече не мога да го забравя. – – –

Мисля, че всъщност ме сполетя едно дребно земно изпитание, но то ми се стори тъй безкрайно голямо, че скри от очите ми целия свят. – –

Но тъкмо на това дребно изпитание дължа изцелението си!

Когато целият свят бе потънал за мен в дълбока горест, аз намерих най-после себе си макар и отдавна вече да живеех с илюзията, че положително съм намерил "себе си"...

Преди това аз бях наистина намирал себе си неколкократно, но в отделни моменти и в благословени часове, – – после обаче отново се раздвоявах и другият, онзи призрак или онзи труп, взимаше отново власт над мен. – – – – –

Но най-сетне добих силата безпощадно да удуша другия, колкото и да хленчеше и молеше за пощада той, когато забеляза, че не искам повече да го търпя в мене.

Така аз възкръснах най-после в себе си! –

С тръпки на ужас чувствам сега какво съм бил някога! – –

Светещ в собствената си Светлина, без да разбирам, сега зная: кой съм аз – – –

Аз, който съм станал сега "Аз самият" и никога вече не мога да служа на никого другиго извън мен...

Едва оттогава знам и на други да заповядвам и те ми се подчиняват, понеже чувстват, че тук заповядва човек, който има право на това. –

А преди аз само бях принуден да заповядвам и хората ми се подчиняваха не без неприязън и вътрешна съпротива, защото, подобно на мнозина други, изпаднали в същото положение на принуда, всъщност нямах правото да заповядвам. – – – »

9.15 # ЗА СТАРШИТЕ БРАТЯ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Сигурно отдавна вече на езика ти напира въпросът, как самият аз съм се приближил до малцината, за които толкова често ти говоря в книгите си?

Вероятно искаш да узнаеш как тези хора са се появили за пръв път в моя живот, дълго преди да можех изобщо да предполагам, че ми предстои да стана някога един от тях. – –

Може би съвсем не си склонен да вярваш, че същества възможност да се напусне това тяло от плът и кръв, без да се "умре", и че малцината, способни на това, са в състояние да пропътуват във флуидното си тяло огромни разстояния почти със скоростта на мисълта, че на дадени места и при точно определени условия те могат да се направят доловими за зрението, осезанието и слуха, така че да не можеш изобщо да ги отличиш от "хора в плът и кръв"!? - –

И все пак това "умение" съвсем не е достъпно само на ръкоположените Майстори на "Бялата ложа" и вероятно не една легенда дължи възникването си на упражняването на това "изкуство". – –

Ти дори не можеш да твърдиш с абсолютна сигурност, че такова "умение" е чуждо на самия тебе, тъй като някои хора го упражняват несъзнателно, което всъщност ще рече, че в будно състояние мозъчното им съзнание не подозира нищо за действията, извършвани от тях в състояние на най-дълбок външен сън...

Тук се докосваме до една сфера, от която нашата западна наука не познава още дори граничните области и която тя никога няма и да може да опознае по-точно, защото необходимите предпоставки за изследване изискват тук целия човек, а не само неговия разум. – – – – – –

Не зная дали ако не беше моят собствен опит, нямаше и аз самият да мисля по същия начин. –

Но сега мога да ти кажа, че такива неща не само са "възможни", но и стават много по-често, отколкото може би се вярва дори в "най-убедени" кръгове...

Първият пратеник на оная Общност, към която принадлежа днес, дойде именно по този начин в моя живот, когато едва бях научил азбуката.

Отначало го взимах за просяк, на когото майка ми често даваше супа, но после, – и аз просто изпитвам стеснение да говоря за това,– – когато той все отново и отново ме посещаваше въпреки затворените врати или внезапно се появяваше пред мен на полето и в гората и пак така внезапно изчезваше, детският ми мозък потърси друго обяснение, което и моят възрастен приятел и закрилник голяма мъдрост одобри, макар че то беше, строго взето, погрешно.

Възпитан от майка си в една благочестива вяра, според която "тронът Божи" е заобиколен от "светци", аз вярвах, че онзи пратеник на високата Общност не би могъл да бъде друг освен такъв един "светец", и то тъкмо оня, когото аз особено почитах и когото охотно си представях в същия образ, в какъвто ми се "явяваше" моят духовен наставник.

Традиционните изображения на "светеца" само подсилваха тази моя вяра и когато най-после намерих смелостта да го запитам, от почитаната уста на този възрастен, странен приятел чух думите: "Имаш право, дете мое, а по-късно ще узнаеш и повече за мен!" – – –

Аз изтълкувах тоя отговор по детски като безусловно потвърждение, но се пазех да не се издам пред никого, защото моят възрастен приятел ми бе казал, че проговоря ли нещо за нашите срещи, той няма повече да може да идва при мен, а аз го бях вече толкова обикнал, че за мене нямаше нищо по-страшно от това да го загубя.

Може би това предупреждение дори не беше необходимо, защото страхът от всевъзможни насмешки би ме накарал без друго да държа устата си затворена.

С течение на времето внезапните явявания и изчезвания на този приятел станаха толкова естествени за мен, че дори през ум не ми минаваше колко странни в сравнение с всичко останало бяха те.

Като станах обаче с няколко години по-голям, неговите "посещения44 се разредиха и накрая съвсем престанаха, което ме изпълни с най-дълбока болка, понеже си мислех, че не друго, а детските ми "безчинства” трябва да са виновни за това.

Във възпитателно отношение тази мисъл ми оказваше известно време много благотворно въздействие, но като видях, че всичките ми опити да стана наистина "послушен” не помагаха с нищо, аз ги изоставих и започнах да водя волния живот на открито, любим на всяко немирно момче, така че почти напълно забравих някогашния си стар приятел. –

Едва много по-късно у мен изведнъж се появи усещането, че той въпреки всичко е някъде близо до мен, и това усещане беше винаги съпроводено от едно чувство на щастие, което е трудно да се опише.

Някои външни преживявания ми даваха ясно да почувствам кое той считаше за добро и какво желаеше да избягвам, обаче – – аз не го виждах, чувах и докосвах, както преди. –

Почти съм склонен да кажа: той беше като че ли във мен, или стоеше сякаш "зад мен"...

Така изминаха още години, докато един ден, при обстоятелства, които дори и на по-мистериозно настроен от мене човек биха се сторили достатъчно "мистични", не поднових запознанството си със своя стар приятел.

Този път по коренно различен начин. – –

При мен дойде посетител, – на пръв поглед чужд човек, но още в следващата секунда – – повече от добре познат.

Този път не в направилите ми някога такова впечатление ориенталски одежди, а облечен по европейски, с оная малко небрежна елегантност, с каквато ориенталците често носят европейското облекло.

Сега ми бяха възложени задължения, които вече изключваха възможността да запазя срещата в пълна тайна поне по отношение на любимата жена, споделяща живота ми от ранни младини.

Моята спътница в живота беше от първите жени, които си бяха извоювали правото на висше образование, и беше проникната от една изцяло скептична, материалистична философия.

Писмата, които тогава и изпращах, тъй като тя отсъстваше при онова първо посещение, я изпълниха с неизказани опасения от някакво мое внезапно "душевно заболяване" и само трезвата и преценка, че в това "безумие" имаше все пак твърде много "методичност", разпръсна най-после съмненията, напълно понятни при нейния светоглед...

Тя щеше по-късно сама да се запознае в плът с посетителя и с други още като него, но тогава не можеше още да предположи, че тези посетители ще станат нейни дълбоко уважавани приятели. – – –

Подбудена от тях, тя си изясни до голяма степен много неща в книгите на древността, стрували и се дотогава "баснословни", и доколкото една жена може да изпълни изискванията на окултните закони, тя стори това, за да извлече на повърхността съкровищата, скрити в мистериите на античността, където намери повече, отколкото беше очаквала. – – – – – – – –

Нейната ранна смърт не и позволи да осъществи плановете си да съобщи по свой начин онова, което беше намерила...

А аз мога да ти кажа само, че мистериите на античността и днес още са живи, макар и да не съществуват вече в ония форми, в които са били разбирани навремето.

Аз мога да свидетелствам, че има един акт на "посвещение", за който никоя печатна или ръкописна книга не може да даде нещо повече от смътни загатвания...

Познавам едно "Братство", в което самият аз трябваше да бъда приет, защото бях роден за това, – и което представлява изходна точка за всички общества, стремили се някога на тая земя към висше духовно познание. –

Ние сме премалцина!

Каквото ни е позволено да кажем, даваме го с готовност на света, но извън тези граници космичният закон ни налага вечно мълчание. – –

В предишните столетия не малко видни у хора и на Запад са се намирали в доста тесни връзки с нашата Общност, – от философа до пълководеца, от монаха в тясната килия до кардинала при папския двор...

В днешно време трябва да търсиш хората, намиращи се в духовна връзка с нас, по-скоро далеч на Изток и между тях има мнозина, на които не се харесва особено, че чрез мен Общността се обръща сега на ясен език отново към хората на Запада.

Но това трябваше да стане и с тази задача бях натоварен аз, тъй като в страните на Запада започнаха да се разпространяват повече или по-малко изопачени, повече или по-малко баснословни слухове за съществуването на такова "Братство", и то от добросъвестни хора, които можаха наистина да повярват, че се намират във връзка с нас, понеже бяха подведени да сторят това от всевъзможни чудати светци, толкова често срещани на Изток, – след като една жена5, която беше първокласен медиум, бе получила съобщение за съществуването на "Братството".

Има и други общества по света, които по своите отправни начала не са били далеч от нас. –

Днес ние виждаме техните представители по кривите пътеки на заблудата.

Принудени сме да ги гледаме, без да се намесваме. – – –

Позволено ни е да дадем на всички само онова, което може да се даде на всички.

Позволено ни е да покажем само оня Път, който води по духовен начин към нашата сфера на влияние. –

Не бива да се оставяш да бъдеш подведен от вярването, че личното изявяване на даден член на "Братството" би принесло на човечеството ползата, която то може да получи чрез нас!

В личните си отношения с външния свят ние сме с вързани ръце и крака по силата на не един строг закон.

Ние самите бихме могли да дадем при лична близост по-малко от мнозина други, които само познават и разбират нашето Учение, без обаче да са обвързани с нашите закони. –

Престъпването на тези закони, почти неизбежно при лични действия във външния свят, води рано или късно до жертви, които биха могли да бъдат избегнати, а да се избягват, доколкото може, такива "жертви", е най-висш закон за нас. – –

За Пътя, водещ в духовната сфера на влияние на "Братството", за неговото естество и космичните му съотношения съм говорил достатъчно в книгите си.

Ако ти имаш волята да тръгнеш по Пътя, един ден положително ще можеш и сам да свидетелстваш за действието на духовните сили, насочвани от органичното цяло на Общността.

Те не изхождат от нас!

Ние сме само техни призвани проводници и посредници!

Но пази се от желанието да си "играеш" с тия сили!

Който не съзнава големите последици на своите действия, той води опасна игра! –

Не бива също да разглеждаш и търсиш онова, което можеш да намериш чрез нас, като някаква земна "наука". –

Всички подобни аскетични или суеверни привички, насочени към постигането на една духовна цел, са порождения на един от най-недостойните и най-безплодни мирогледи, който въпреки това се шири сред всички народи и под всевъзможни религиозни одеяния. – – – – – – – – – – – –

Който обаче е твърдо решен да дойде при нас, за да можем по духовен път да му дадем, каквото търси, нека бъде трезв, благ, тих, – – но по земному обагрен човек! –

Него високата Общност положително ще съумее да достигне.

Той ще може да се възползва от нейните дарове на всяко място по земята и във всяко състояние на външния живот, и то толкова по-скоро, колкото повече се старае, преди всичките си духовни стремежи, да изпълнява земните си задължения към самия себе си, към ближните си в тесния смисъл на думата и към човечеството като цяло. –

9.16 # МАГИЯ

Трептящата, плътнобяла лунна светлина на Юга се струеше върху скалистите урви на голите планини и изпълваше като езеро ширналата се долина с нейните маслинови гори.

Отломките от мраморните колони на разрушената светиня светеха като опали, а върху плочника се стелеше свилено наметало от синкавобяло сияние, сякаш всичко беше покрито с прясно навалял сняг.

Двамата мъже прекосиха мълчаливо светите места на древността и стигнаха до основите на един старинен храм, където седнаха да отдъхнат.

«Този храм – рече единият от двамата – бе основан някога, преди хилядолетия, от едного от нашите и векове наред неговите жреци се намираха под наше ръководство...

По-късно в народните предания се е говорело, че основател на светилището е бил един от техните Богове.

Мястото, където сме седнали, е и днес още изпълнено с тайна, само че хората на днешното време не знаят за нея...

Винаги когато някой от нашите е основавал в старо време такъв храм, той си е избирал място, на което е било възможно да бликнат определени флуидни сили на земята, а това е осъществимо далеч не навсякъде по тази планета.

Наистина днес тези извори на флуидни сили са отдавна пресъхнали на повечето такива места, но и досега силите, задействани някога тук, са концентрирани като в притегателен център по тия места, те още следват същите траектории, подтикнали някога създателя на светинята да основе на това място храм и да подготви жреци за свещена служба в него.

Жреците на тези свещени храмове съвсем не са били по начало ония "измамници", за каквито хората днес ги смятат, понеже не подозират вече нищо за тайнствените сили, задействани по тия места чрез една истинска Магия, на която светът знае днес само името и я смята за прикритие на измамата и на манията да се сее заблуда...

Имало е една истинска висша Магия, имало е и магически места на тази земя, те биха могли и сега дори да бъдат намерени, ако хората умееха да ги търсят.

На такова "търсене" обаче хората на днешното време не са вече способни, понеже постепенно са оставили да закърнеят у тях силите, необходими за успешното търсене.

Човекът е свързан със силите на земята по-тясно, отколкото той, в прекаленото си упование на външната привидност, може да допусне.

Той би овладял безброй сили на тая земя, ако развиеше в себе си онова могъщество на което тези сили са принудени да се подчиняват...

Ако хората можеха да бъдат научени как да развият в себе си това могъщество, твърде скоро цял свят би стоял в краката на такъв учител. –

Но развитието на това могъщество е свързано с едно вътрешно израстване и докато най-дълбоко вътре в човека не стане светло и ясно, така че със затворени очи да вижда в себе си всичко, което волята му иска да види, той не може да намери това могъщество в себе си, нито пък да се научи някога да го използва.

Той дори не подозира за какво става дума, когато му заговорят за могъществото, скрито вътре в самия него. – – – – –

Даже когато някои дръзват да говорят за "способността да виждат със затворени очи", никой от тях не знае какво всъщност е тя и повечето си мислят, че отдавна притежават тази способност, понеже смесват образите на своята фантазия с истинското вътрешно виждане. – –

Те така и не могат да разберат какво означава изискването всичко вътре в тях да стане ясно и светло и вярват, че яснотата на разума, че логически построеното мислене, – е тази яснота. – – – –

Те още не подозират, че над това прехвалено "мислене", което завинаги отмира със смъртта на земното тяло, същества и едно друго мислене, при което самата мисъл е жива и самоосъзната, така че тя, освободена от всяко обвързано със земята "мислене", може сама себе си да мисли. – – – – –

А в моята страна се срещат странни "учители", които са си пробили път и при вас на Запад, – и които искат да възпитат своите ученици "да владеят мислите" си, виждайки в това единственото спасение, понеже са попаднали на една слаба следа от истината и са открили, че тук играе някаква роля мисълта...

Ако тези глупци можеха да схванат, че никой човек не може да стигне до истината, ако в него не се е пробудила от сън и не е станала господар и повелител живата, сама себе си съзнаваща Мисъл, те с ужас биха видели, че подлагат себе си и другите на едно безцелно мъчение, докарало мнозина вече до ръба на безумието, ако не и до пълно помрачение на мисълта...

Те карат учениците си да седят неподвижно и да се "концентрират" върху една-единствена мисъл на мозъка.

Искат да стигнат дотам, самите те и техните ученици да остават минути наред, а и по-дълго, без всякаква мисъл и вярват, че така накрая ще ги осени Светлината на истината.

Но единственото, което постигат по този начин, е съсипване на нервите и на мозъка в това физическо тяло. – –

"Преживяванията" от духовно естество, които си въобразяват, че имат, са винаги само резултат на противоестественото дразнене на техните физически нерви. – – »

«Значи ли това – рече другият, – че всъщност е по-добре тогава да се отправи предупреждение против всяка "концентрация на мисълта" и всяко "овладяване на мисловния живот"?! – »

А онзи, който пръв бе заговорил, го прекъсна и каза:

«Съвсем не, приятелю!! –

Всичко се свежда само до това, какво човек иска да постигне и как той разбира този съвет! – –

Ако става въпрос само да се отклони от хаотично лутане онова "мислене", което се осъществява чрез посредничеството на най-фини физически органи, тоест на мозъка, и се "осъзнава" с помощта на същите тия органи, ти винаги можеш да препоръчаш да се използват всички средства, за да се съсредоточат в една точка тези "мисли", представляващи само отражения на истинската Мисъл в хилядите фасетъчни огледала на мозъците.

Мислещият човек, който всъщност е все още само едно по-съвършено устроено "животно", ще съумее много добре да използва на тази земя способността да контролира по такъв начин дейността на мозъка си.

Учи го също да привиква "мозъчните си мисли" на послушание, за да не стане техен роб. –

Той трябва да се научи да задържа ония мисли, които имат право да определят поведението му, а на всички останали трябва да не обръща никакво внимание.- –

Нека знае, че само съсипва нервите си, като се опитва да отхвърли от себе си безплодни или пагубни мисли, борейки се срещу тях, но че лесно ще стане техен господар, ако ги остави без всякакво внимание, колкото и да се опитват те отново и отново да проникнат в съзнанието му.

Той трябва да знае, че никога, освен ако не е готов да съсипе нервите си, не би могъл да остане без мисъл, но че в негова власт лежи да се отдаде на желаните мисли, оставяйки преспокойно нежеланите да преминават край него като картини, които нямат какво повече да му кажат. - – –

Такова непрекъснато упражняване, което постепенно се превръща в навик, внася спокойствие и ред в обусловеното от мозъка мислене, а това спокойствие и ред е първа предпоставка за всеки човек, решен да пробуди някога от сън живата, сама себе си съзнаваща и усещаща Прамисъл.

Пробуди ли я веднъж у себе си, което обаче се удава едва на един между десетки хиляди, просто защото съвсем малко хора дръзват да я пробудят, – то всяко "мислене", на каквото той, подобно на всички други, е бил дотогава единствено способен, ще му се стори само като сянката на една Светлина, едва предугаждана преди от него в най-далечните и отблясъци. – – – –»

«Всичко, което казваш, о дълбоко почитани Учителю – отвърна тогава другият, – всичко, което казваш, мога сам да потвърдя от собствения си опит, придобит от мене благодарение на твоята голяма доброта.

Но ще ти бъда благодарен, ако въпреки всичко, изживяно от самия мене, ми дадеш възможност и от твоята уста да чуя, докато сме още в земна близост, как ти самият би изразил с човешки думи могъществото, което лежи скрито в човека и което непрекъснато се предава от един на друг сред нас, властта над скритите сили на земята.»

А Възвишеният рече:

«Недей мисли, че съм загубил нишката на своите думи!

Аз исках само да ти покажа на това свято място и в този час словесния израз, към който трябва да се придържаш, ако искаш да съобщиш на хората от Запада за онази висша, истинска Магия, която сега сам познаваш и която те приемат само за порождение на благочестива измама и на всеобща заблуда.

Затова трябваше да изтъкна ясно различията между онова, което хората наричат "мислене", и живата, сама себе си съзнаваща Мисъл, която у нас, пробудилите я, е Майстор на всички "Майстори", понеже едничка тя ни е дала властта да заповядаме на скритите земни сили.

Ала кажи още на хората от Запада, че те разбират по погрешен начин тази власт, – кажи им, че никой от тях не може сам по себе си да се домогне до нея, – че един-единствен е този, който държи в ръцете си ключа към тази власт и на когото и ние я дължим, – но че ние също не бихме я получили, ако преди това у нас не се бе пробудила от хилядолетния си сън живата, сама себе си съзнаваща Мисъл, ако тя не се бе издигнала у нас до безсмъртно господство и величие! – – – – – – – – – –

Хората още вярват, че това могъщество е резултат на някакви външни действия, че то изисква от владеещия го да упражнява така наречените "магически" изкуства и че действието му е свързано с "ритуали" и "церемонии".

Не бива да се стремиш да скриваш от тях, че има също така и един вид нисше и временно господство над някои скрити сили на земята, което може да се постите чрез такива упражнения, – но от друга страна, трябва недвусмислено да заявиш, че всичко това няма нищо общо с оная власт над земните сили, а чрез тях и над космичните сили, която може да бъде окачествена като висша Магия на Духа. – – –

"Магията", действаща чрез външни средства, чрез "ритуали" и "церемонии", и свързана с упражняването на определени външни процедури, се намира в същото съотношение към Магията на Духа, в каквото "мисълта", обусловена от мозъка, се намира към вечната, сама себе си осъзнаваща и себе си мислеща Мисъл. – – –

Опитай се да изясниш на хората от Запада, че единственото средство за изява на божествената Магия на Духа е волята, освободена от всяко желание, и че тази воля сама по себе си господства над обширни области от скритите земни сили. –

Кажи на хората, които още поучаваш, че ние веднъж завинаги сме подчинили всички свои желания на вечната Воля, така че волята ни е свободна от всяко желание и действа, изхождайки от себе си, в служба на вечната Воля и най-тясно свързана с нея...

Ти едва ли ще бъдеш веднага правилно разбран, защото хората, сред които ще трябва да работиш, са твърде много свикнали да напъхват всяко ново учение във формите на старите учения, докато не им се стори "разбираемо" чрез някое от тях.

Наистина ти им предлагаш най-старото духовно Учение на света, но не бива никога да забравяш, че елементи от това Учение по всяко време са стигали до тях и че от тези елементи и те непрестанно са си изграждали учения, смесващи заблуда и истина в пъстра арабеска.

Аз не се съмнявам ни най-малко, че много от техните най-нови учители на "прастара мъдрост” с радост биха служили на истината, стига да можеха да я познаят, вместо да остават в плен на илюзията, че притежават сигурната истина.

Твоя собствена задача ще бъде най-грижливо и недвусмислено да се разграничиш от такива "учители", а както знаеш, ние по никой начин не споделяме твоето човешки тъй разбираемо убеждение, че поучените от ония учители били най-добре подготвени да приемат истината.

Ако искаш да търсиш учениците си сред тия хора на обременени от заблуда познания,ти ще сториш това на собствен риск и на лична отговорност. –

Макар че сега си съединен с нас в органична духовна Общност, ние сме длъжни да ти предоставим пълна лична свобода и само ти единствен носиш отговорност за тия неща.

Ако не искаш да последваш този наш съвет, нека бъде по твоему, а и когато по-късно разбереш, че правилно сме те съветвали, това ще бъде за тебе един подтик, който може би си струва известни разочарования.

Ние те съветваме, – обърни се със своето Учение към всички, които можеш да достигнеш, така както дъждът се изсипва и върху плодородните поля, и върху каменистата почва!

И в скалистата пустош има семена, жадни да покълнат и пораснат...

Не бива да те смущава дали знаеш или не за отделните хора, намерили истината чрез твоето Учение. – –

Твоята задача е да посочиш по свой начин на хората от Запада мъдростта на вътрешния Изток, която толкова дълго е била забулена и скрита.

Ти знаеш, че други между нас, живеещи в непрекъснато и пълно уединение, имат за задача да издирят младите кълнове, които се стремят към развитие в страните на Запада под плодоносния дъжд на твоето Учение!

Не бива да се оставяш да бъдеш подведен от когото и да било, като си приписваш сам една задача, каквато ние, органичното духовно единство на високата Общност, не сме ти възлагат. – – – – –

Не бива също така да се обезсърчаваш, ако ти самият не успееш да съзреш никакви "успехи" на своето Учение.

Ти трябва все отново и отново да разпространяваш повереното ти Учение, трябва с едни и същи или сходни думи да излагаш все същото Учение, без да се интересуваш кой е склонен да се вслуша в теб и кой възнамерява да следва твоето Учение.

Ние искаме, – ние, като органично, духовно единство, – от тебе, нашия Брат, да дадеш на хората на Запада възможността да разберат, че и днес още са живи "мистериите", познати на образованите между тях от историята.

Ние искаме на тази земя да настъпи един нов период на най-дълбоко духовно съживяване и вярваме, че народите на Запада един ден ще споделят с нас богатите плодове, отгледани с техни усилия от семето, което ние сме им дали чрез теб...

Знаеш, че като земна личност ти можеш да бъдеш само посредник на една мъдрост, която никога нямаше да те осени, ако един от ония, които от дълбока древност изпращат помощ на човечеството, не се беше съединил със съзнателна воля с твоя Дух преди още да се родиш на тази земя като син на своята майка!

Разбираме, че повече би ти допаднало да запазиш своята мъдрост за себе си и тихо да изминеш земния си път, обаче се налага да ти възложим задължението да поучаваш, дори с това да слагаме на плещите ти едно бреме, което понякога може много да те угнетява. – –

Учи западния свят, че магическите сили не са изчезнали от тази земя и че те само очакват едно ново човечество, за да се задействат отново.

Учи всички, които те питат, как могат отново да съживят магическия полюс в самите себе си.

Учи ги, че готовността за среща с висши сили може отново да извика тия сили към живот!

Учи ги, че всяко домогване към по-висше вътрешно изживяване може да се основава само на вътрешната настройка, но никога – на силата на желанието!

Учи ги, че само при пълно спокойствие на душата може да се приеме благовестието на Духа!

Учи ги, че способностите на тяхната душа се разкриват на съзнанието им едва в най-минимална степен!

Учи ги да не се уповават на нищо освен на собственото си най-вътрешно "Аз” привличащо автоматично всяка помощ, от която се нуждае!

Всяко упование, така им кажи, трябва да бъде упование в Живота, в собственото "Аз", трябва да бъде себеупование!

Кажи им:

"Аз" е даденият вам източник на всяка сила!

В "Аз"-а само вие ще намерите самите себе си!

В "Аз"-а се отразява всичко Реално!

"Аз"-ът е изворът на всяко познание на крайната Истина и Действителност!

"Аз"-ът е форумът, на който вие ще се срещнете с всички духове на безкрайното Битие!

В "Аз"-а е дадена силата, която може да се научи да владее всички сили!

"Аз"-ът е вечно тих. – –

Който постигне голямата Тишина, той може да намери в него най-висшите сили!

В "Аз"-а вие намирате вездесъщия вечен Дух!

В "Аз"-а само може да ви се роди вашият жив Бог!

А тялото на земята трябва да се научи, да вярва във вечното "Аз"!

Кажи им по-нататък:

Никой няма да стигне до съзнанието за своето вечно "Аз", ако не може да забрави какво е бил преди това! – –

Вие сте истински само в това "нищо”!

Бъде ли то усетено от вас като ваше "Аз", тогава вие сте намерили в себе си всичко, което е!

Така поучавай хората от западния свят, които се доверят на твоето Учение, и ти ще ги изведеш към тяхната най-висока Цел.

За никого "най-високата Цел" не е като тази на ближния му.

Различни като звездите на небето по своята величина са "крайните Цели".

Всеки обаче може да постите тук на земята по свой начин най-високата цел, отредена единствено нему!

Поведи всички доверили ти се към техните най-високи Цели, но ги предупреди да не гледат на ония "най-високи Цели", които по всяко време са достъпни само за малцина, като на свои "най-високи Цели".

Кажи им, че е достатъчно да стигнат до своята собствена "висша Цел", но че е пагубно да се стремят към "висшата Цел" на някой друг, дори ако тя превишава от земята до небето собствената им "най-висока Цел"!

Води така хората на Запада по прави пътища към оная Светлина, която днес те още търсят по скришни пътеки, защото си мислят, че не могат да я постигнат иначе!

Сега аз те напускам в земния си облик и други наши Братя ще се срещнат с тебе, за да водят с теб разговори със земни слова.

Но никой няма да ти даде друг съвет по твоя път, а и ти самият ще стигнеш скоро до същото убеждение, защото ние сме едно в Духа и всеки от нас идва бързо до едно мнение с всички ни по нещата, които сам за себе си преценява. – – – – – – –»

Докато траеше този поучителен разговор, новата зора бе постепенно настъпила и първите лъчи на изгряващото слънце вече позлатяваха планинските зъбери.

Някъде долу синкавочерно се ширеше в далечината южното море.

Тогава дойдоха хора, проточени във върволица по пътя, който минаваше край руините на древното светилище. Със себе си те водеха едно муле и се спряха да изчакат високия Учител.

А той прегърна на раздяла по-младия си брат, качи се на мулето и продължи с тия хора към една далечна цел. А по-младият, след като придружи на няколко крачки малката върволица странници, се обърна най-после с последен поздрав и тръгна в първите лъчи на утринното слънце към своята странноприемница, претегляйки в сърцето си словата на високия Брат и изпълнен с готовност да постъпва според тях. –

Така тази "Книга за разговорите" завършва сега с предоставената ти възможност да съпреживееш една от многото беседи, които станаха повод да се нагърбя с написването на такива книги.

Доста години изтекоха от оная нощ сред руините на един храм от древния свят и отдавна вече поучаваният там няма нужда да задава въпроси...

Отдавна той е станал равен във всичко на своите Братя. – – –

Но задачата, която му бе възложена, е едва в началото на своето изпълнение.

Нека и тази "Книга за разговорите" допринесе за нейното окончателно изпълнение!

Нека тя помогне за изясняването на много въпроси! – – – – – – –

# том_10 ТАЙНАТА

Йозеф Антон Шнайдерфранкен

На всички търсещи по света

# Встъпление

# Разговорът на морския бряг

# Санто Спирито

# Южна нощ

# Скалистият остров

# Разходката по море

# Послеслов

# Встъпление

Плътно стелещата се светлина на южното слънце бе така замаяла с яркия си блясък очите на тримата излетници, че в първия момент те се спряха като ослепели, не-различаващи нищо в дълбокия мрак, в който сякаш бе потънало общото помещение на селската "остерия".

Ала вътре бяха вече разбрали, че новодошлите пътници заслужават по-голямо внимание, и гостите изведнъж се сепнаха, когато от дълбочината на помещението изневиделица ги обляха с комичния си патос шумните водопади от звуци, извиращи от тъй популярната по тези места латерна.

В същото време една висока и масивна фигура изплува от тъмнината и протегна за поздрав двете си ръце.

Личеше, че човекът произнася нещо като приветствена реч, явно твърде горд от идеята си да посрещне гръмогласно пътниците, но всяка дума от звучния местен говор потъваше в надигналата се вълна от неистово дрънкане и оглушителни удари на барабан. Само с помощта на знаци гостите успяха да накарат кореместия си посрещач, когото бяха разпознали вече като любезния "падроне", гостилничаря, постепенно да проумее, че го молят да сложи край на невероятната шумотевица. Разбрал най-после желанието им, той отново потъна с тежки стъпки в мрака и какофонията секна така изневиделица, както бе гръмнала.

В неочаквано настъпилата тишина отекнаха нарежданията на стопанина, на които покорно откликна звънък момчешки глас.

Скоро очите на пътниците, посвикнали вече с тъмнината, съзряха и невинния причинител на ужасния грохот – чевръст малчуган на единайсет-дванайсет години с черна къдрава коса. Все още сгорещен от усърдното въртене на шумната си машина, той се мъчеше да издуха от зелената покривка на най-близката маса останалите от предишните гости трохи.

Чак сега новопристигналите успяха да кажат на гостилничаря, дошъл да приеме поръчката с тромава тържественост, че биха желали да подкрепят силите си със скромна, обичайна за страната закуска, и не след дълго тримата мъже вече седяха на прости сламени столове около зелената маса, белязана с безброй петна от вино и зехтин, пред оплетената в тръстика бутилка с източено гърло, чието превъзходно съдържание: тъмно като мастило кианти, изпълваше вече малките водни чаши.

Очакваното с нетърпение блюдо се състоеше от сирене, маслини и бял хляб -- подредени от всичко по малко в три захабени от времето фаянсови паници.

След като поднесоха тези лакомства, гостоприемният падроне и невръстният му син тактично се скриха в някаква странична стаичка. Посетителите хапнаха, опитаха от виното и у тях се възобнови желанието да продължат разговора, прекъснат при влизането им в гостилницата.

Сладостно ухание на ориенталски цигари изпълваше вече ниските сводове и тънки ленти синкавобял пушек се виеха игриво около дългото, обвито с лико гърло на бутилката.

Атмосферата изглеждаше съвсем подходяща за разсъждения върху някои по-отвлечени теми.

Присъстващите скоро почувстваха, че за всички тайнствени неща, които не можаха да изяснят по-рано, ще е много по-лесно да поговорят тук, отколкото навън, под палещите лъчи на яркото слънце.

*

– Оставам на първоначалното си мнение – започна най-възрастният от тримата мъже. – Аз самият нямам никакъв опит в тази област, защото не съм се сблъсквал с подобни неща, но свидетелствата на именити учени от почти всички цивилизовани страни говорят достатъчно убедително, че сигурно има нещо вярно в тези явления, които за нас, съвременните хора, звучат като древни приказки за духове.

Не е възможно тези трезви експериментатори, изследвали подобни феномени често пъти с помощта на най-чувствителни прибори – да не говорим за фотоапарата, – да са всички до един жертва на жестока заблуда!

Най-младият, мъж на трийсет и няколко години, отвърна с леко безпокойство в гласа:

– Вие сте без съмнение прав, но преди малко аз вече ви казах, че колкото и голяма тежест да имат във вашите очи, за мен самия всички научни свидетелства са напълно излишни, защото обстоятелствата в моя живот се стекоха така, че ми се удаде случай сам да изпитам всичко, за което ни разказахте въз основа на попаднали в ръцете ви съобщения. Бих добавил дори, че в цитираните от вас свидетелства липсват много неща, които щяха да предизвикат далеч по-голямо удивление и на които въпреки това съм бил пряк свидетел!

*

– Ако не ви познавах като човек, твърдо стъпил с двата си крака на нашата любима земя – намеси си третият, мъж със здраво, набито телосложение, досущ като простодушен падре от някое италианско село, – щях наистина да си помисля, млади ми приятелю, че сте станали жертва на крайно опасни халюцинации!

Не проумявам, откровено казано, как човек като вас, съвсем неприличащ на витаещ в облаците мечтател, взема най-сериозно за чиста монета призрачните* фантасмагории, за които така подробно ни разказва нашият приятел библиотекар, и дори твърди, че тези неща не са непознати и за самия него!

Човек просто не може да ви разбере!

Ту се представяте съвсем като човек на двайсетия век, умеещ да обсъжда разумно и най-сериозните проблеми, ту ни карате да мислим, че си имаме вземане-даване с някой факир от индийските джунгли, който изобщо не познава света, или с превъплътен монах от средновековен манастир, – макар у вас да няма иначе и помен от характерния за подобни хора стремеж към бягство от живота! –

*

Тъй като мъжът с бялата брада, запалил междувременно една "Вирджиния", от която пускаше плътни кълбета дим, засега явно предпочиташе да слуша, вместо да говори, думата взе отново най-младият и каза:

– Добре разбирам, че някои неща в мен може да ви се сторят противоречиви, но аз пък от своя страна не виждам причина човек, който познава живота като вас, сам да се лишава от ясна преценка тъкмо по отношение на всичко свръхсетивно, само защото веднъж завинаги е приел за свършен факт, че такива неща просто няма и изобщо не би могло да има!

Защо не се опитате сам да стигнете до същността на тези неща, или поне да проверите дали другите не разполагат с неоспорими доказателства за тях?!

Според мен подобен предубеден скептицизъм много зле се съгласува с останалите страни на вашата природа, особено след като съм ви чувал доста често да заявявате, че приемате единствено опита като достатъчно солидна основа за всяко познание! –

*

А другият му отвърна:

– Да, ако опитът в тези сфери подлежеше във всеки един момент на контрол!

Ала за всичко, което наричате в случая "опит", е нужна твърде странна предварителна подготовка, но дори и тогава човек не може да бъде сигурен, дали не е бил воден за носа!

Независимо от това всички тези експерименти са ми най-дълбоко противни!

А и какво заключение можем в най-добрия случай да си извадим от тях?! –

Да приемем, че самият вие и споменатите от нашия уважаван приятел учени наистина не са били жертва на измама, – не може обаче да не признаете, че всички описани явления са просто абсурдни и напълно лишени от практическа стойност!

За какво ми е, да речем, една танцуваща маса, която понякога "изтропва" цели проповеди с буквите на азбуката?

На мен много повече ми харесва маса, която си стои мирно и кротко като тази тук, а и естеството на масата е такова, че повече и прилича да стои на едно място, а не да танцува!

Поискам ли да чуя поучителна проповед, всяка неделя ми предлага по-добра възможност за това, а ако проповедникът не го бива за нищо, поне ще знам с кого си имам работа!

Приемам, че може да съществуват сили, които имат съзнание за самите себе си и които при поискване от някого са готови да карат масите да танцуват, или да "изтракват" пустословни откровения, – не мога обаче да им позволя да се месят в добре подредения ход на моя живот, а ако им хрумне някога да го нарушат, без да съм ги викал, сигурен съм, че ще успея да се справя с тях!

По-добре да си играя с децата на сляпа баба, отколкото сам да викам тая пасмина, ако тя наистина същества!

А какво да кажем за всички останали явления?

Разказват ни как някакъв клетник, или някоя полуистерична женица – вашите така наречени "медиуми" – прекарват едва ли не цяла нощ, седнали в полусъзнателно състояние пред купища хартия, и с удивление гледат как ръката им автоматично записва послания от "света на духовете", или дори мними "откровения Божии". –

Разгледани в светлината на деня, всичките им драсканици са само сбор от плиткоумни сентенции или в най-добрия случай – безразборна смесица от пасажи, взети от всевъзможни религиозни брошурки и полусдъвкани философски фрагменти.

Трябва да ви призная, че нито едно адско мъчение, измислено от древните, не ми изглежда толкова ужасно за човек, склопил завинаги очи след един що-годе порядъчен живот на тази земя, колкото перспективата да стане в отвъдния свят лесна плячка в ръцете на първия надживял го, който държи да получава подобни послания!

Те се превръщат направо в кощунство, когато замъгляват мозъците с претенцията, че са откровение Божие!

Да върви по дяволите – където му е мястото – този "Бог", който не може да ни каже нищо по-свястно, и който, за да ни се разкрие, прибягва до посредничеството на подобни фантасмагории!

А колкото до онова, което най-много ви импонира: видимо противоречащите на физическите закони фокуси и материализирането на човешки форми, за мен то не е особено важно, защото по този въпрос и аз, като физик, имам какво да добавя. Дори ако изключа някои грешки на наблюдението и възможните хитрувания от страна на вашите "медиуми", в най-добрия случай ще съм изправен пред явления в една все още неоткрита област от физическия свят, нямаща нищо общо с "царството на духовете"!

Не мога наистина да разбера защо един разумен и здравомислещ човек взема насериозно този театър на лъжедухове, но това съвсем не означава, че отричам съществуването на наблюдаваните явления.

Възразявам единствено против тълкуването на тези феномени като доказателство, че има духовен свят, и не мога да си обясня как един не докрай лишен от критична способност човек не забелязва с какво всъщност си има работа тук!

Макар да не съм вече обвързан с определена религиозна догма, в сравнение с объркването на понятията, причинено от този уж "доказуем" отвъден свят на вашите окултни явления, благочестивите легенди, обвеяли детството ми с поезия и небесно великолепие, ми се струват изпълнени с най-чиста премъдрост!

С какви купища от суеверия се подменя днес здравата, проста вяра на древните!- –

Ако нямам желание да се занимавам с окултни феномени, мой млади приятелю, това съвсем не е от невежество, а защото цялата тази работа ми се струва твърде глупава и защото предпочитам да се заловя с нещо по-смислено от изучаването на "откровенията" на подобни "духове"!

Твърде високо ценя човешкия дух и затова не вярвам, че той е способен на такова падение, което би било неминуемо, ако тези теории бяха верни, тоест ако при някои окултни феномени имахме работа с духовете на някогашни земни човеци!

Всичко това ми се струва направо абсурдно и тъй като не виждам каква духовна полза би извлякло човечеството, ако окултните явления станеха предмет на задълбочени изследвания във всеки дом, – дори съм убеден, че това би причинило несъизмерими с нищо щети, – мисля, че е по-добре да стоим настрана от тези неща. Малко ли обекти за изследване са останали в природата, а и нима собствената ни душа не е и за най-умните една запечатана със седем печата книга!

Може би сега, скъпи приятели, ще ме разберете по-добре!?

*

Още докато произнеслият тези думи говореше, можеше да се види как върху лицето на младия все повече се засилваше изражението на радостна изненада, а възрастният слушаше внимателно и често свеждаше глава настрани, давайки ясно да се разбере, че през цялото време търси насрещни аргументи, за да не допусне оборването на своето собствено становище.

Още не отзвучали последните думи, и той започна да излага доводите си:

Подобно разбиране на нещата било общо взето близо до ума, макар да не било трудно да се изтъкнат най-различни възражения, – но всичко казано се отнасяло само до така наречения "спиритизъм", докато – това приятелят му очевидно не знаел – подхождащият научно към проблема окултист се отнасял към всички тия явления само като наблюдател и ако искал да бъде взет насериозно, отхвърлял от самото начало всяка хипотеза, опитваща се да обясни нещата от друга гледна точка.

Различни учени от най-висока класа били наблюдавали такива явления при изследванията си върху сомнамбули, които и най-отчаяните "спиритисти" не биха си обяснили с намесата на "духове".

И той разви по-нататък мисълта си по следния начин:

– Според мен вие сте съвсем прав, що се отнася до "духовете" на починали хора или до уж получените "Божии откровения", – но нима не е възможно, или дори много вероятно, окултизмът да е призван да даде явни доказателства за съществуването на душата още по време на земния живот?!

Разпитванията на сомнамбули в състояние на дълбок сън например са показали, че така може да се проникне във все по-потайни сфери на вътрешния свят. При това от устата на сомнамбула обикновено говори някакво друго, по-издигнато същество, последвано от още по-издигнато, което създава впечатлението, че колкото по-затъмнено е външното съзнание, толкова по-ясно ни се разкрива нещо друго, оставащо недостъпно за сетивата ни във всекидневния буден живот.

Нима всичко това не е в известен смисъл безспорно доказателство за съществуването на духовно начало, способно да надживее земния живот?!

*

На тези думи най-младият побърза да отвърне:

– Оказвам се, що се отнася до обсъжданата от нас тема, в малко странно положение. Радвам се на подкрепата, която и двамата проявявате, но същевременно виждам, че се налага да обясня по-добре казаното от мен, за да не продължаваме да си говорим на различни езици!

Иска ми се преди всичко да осветля малко по-отблизо току-що споменатите експерименти със сомнамбули и ако от това проличи известна осведоменост от моя страна по отношение на неща, изглеждащи недоказуеми, недостъпни и необясними за голямото мнозинство от хората, моля ви да приемете засега този факт. По-късно ще се намери благоприятна възможност да ви разкажа за източника на моите познания и да споделя с вас някои неща, които щяха да си останат неизвестни и за двама ви, ако не беше ви се представил случай да ги чуете от устата на един преживял ги от собствен опит човек. –

Що се отнася до сомнамбулите, мога да заявя, че и аз имам известна компетентност по този въпрос

То доказва само едно: че споделящите въпросното убеждение са все още много далеч от всяка представа какво всъщност е Духът и че изобщо нямат истински духовен опит, щом са склонни да вярват, че в лицето на онова, което говори от устата на един потънал в дълбок сън сомнамбул, могат да се срещнат със самия субстанциален Дух!

Съгласен съм напълно с току-що изказаните възражения срещу окултните явления, но вие очевидно грешите, ако си мислите, че аз самият съм привърженик на заниманията с подобни феномени – било като активен участник, било като обикновен наблюдател.

За човек, преминал през духовното обучение, на което имах възможността да се подложа и аз, загадките на окултизма са загубили цялото си обаяние! По време на тази школовка те бяха напълно лишени от ореола си на тайнственост и необяснимост!- –

Ако за мен не е все пак без значение да се разбере, че явленията на окултизма действително съществуват, изхождам единствено от съображението, че който не си дава сметка за този факт, е винаги изложен на опасността да стане някой ден жертва на гибелна измама, и то тъкмо там, където най-малко е очаквал. –

Много се радвам, че разговорът ни доби този неочакван обрат, след като бяха изразени някои становища, постигнати в резултат на трезво логическо мислене и отговарящи почти изцяло на собствения ми духовен опит, – те във всеки случай се съгласуват без усилия с резултатите от този мой опит.

Сега ще мога да говоря и пред двама ви, така да се каже, с открито лице и без страх, че ще бъда неправилно разбран...

И така, що се отнася до сомнамбулите, от чиито уста някои се надяват да научат повече за човешката душа и духовност, опитите с тях не се отличават по нищо съществено от един "спиритически" сеанс, освен ако не смятаме за съществен научния привкус на спиритизма! –

Едни и същи невидими физически същества, едни и същи надарени със съзнание сили, вършат своите безчинства и в единия, и в другия случай, стига земният човек да им даде възможност за това.- –

Потъналият в дълбок унес сомнамбул става по същия начин временна плячка на тези тъмни сили, действащи наистина "отвъд добро и зло", както и така нареченият "медиум" в състояние на "транс"!-- –

Никой не би могъл да хвърли дори за миг поглед в истинските духовни светове, ако са замъглени земните му сетива! –

Екстазът, възторгът, "трансът" и сомнамбулизмът не са нищо друго освен състояния на физическо смущение! При подобни разстройства колкото повече самостоятелна власт преминава върху отделни функционални центрове на тялото, които по силата на своята природа упражняват благотворно въздействие само ако са поставени под най-строг контрол, толкова по-дълбоко става сомнамбулното състояние и толкова по-плътна се оказва разделителната преграда между същинското Аз-съзнание и мозъчните функции, докато лемурните същества от невидимия, но съвсем не "духовен", свят не подчинят най-после на своята воля останалия без господар телесен организъм!

Тогава от устата на сомнамбула и на изпадналия в транс говорител експериментаторът ще чуе винаги онова, което би му се сторило особено интересно, или което би импонирало на вярващата общност, било с благородния си патос, било с тривиални, но нагодени към преобладаващата религиозна насоченост фрази, а в някои случаи и с най-непристойни цинизми.- –

Единственият стремеж на съществото, което говори чрез изпадналия в такова състояние човек, е да привлече вниманието към себе си и да направи колкото може по-силно впечатление. Често пъти то подхожда с изключителна хитрост при избора на оная маска, която би му осигурила най-голям интерес от страна на хората.-- –

Изпадналият в екстаз има същите преживявания, както и така наречените "медиуми", с тази разлика, че при него Аз-съзнанието не загубва напълно контакт с функциите на мозъка, а само способността си да възприема външните телесни усещания.

"Духовните" светове, които той си мисли, че съзерцава, не са нищо друго освен родени от въображението му пластични образи, добили осезаемост и реалност за него посредством вибрациите на превъзбудените му, обхванати от гърчове, нерви!- –

Ето защо трябва да се прокарва строга разделителна линия между всички тези методи за предизвикване на болезнени физически усещания, тълкувани като "духовно" преживяване, и истинския духовен опит, който може да се придобие само при напълно непомрачено – всъщност при още по-ясно – осъзнаване на тялото!- –

Така нареченият "окултизъм" съвсем не е впрочем откритие на новото време!

Окултните явления са били познати при всички народи и във всички епохи.

Ала никой досега, освен ако не е бил направляван от сигурна ръка, не е прекрачвал прага на тази потънала в мрак зона, без да стане жалка играчка в ръцете на действащите в нея сили!- –

Обикновено такъв човек загубва безвъзвратно способността си да придобие опит в субстанциалния Дух.

Държащите го в подчинение същества няма вече да го пуснат доброволно, а ако им се наложи все пак да го оставят на мира, понеже са успели малко по малко да го изсмучат докрай и нямат вече никаква полза от него, отдавна ще са му отнели всичките сили, с чиято помощ би могъл да се изправи отново на крака. –

Ако вие, скъпи приятели, сте си мислили и двамата досега, че съм привърженик на ,окултизма", тоест на изследването на всички онези явления, споменати в днешния ни разговор и станали в наши дни обект на заниманията на много именити учени от различни страни, значи сте изпаднали в дълбоко заблуждение!

На мен просто ми се наложи да се запозная преди време и с тази област на човешките прояви, тъй като моят Гуру искаше това от мен.

– "Вашият Гуру" ли? – прекъсна физикът говорещия, от чиято уста явно непредпазливо се бе изплъзнала тази тъй близка на самия него дума.

– Признавам – отвърна по-младият, – че не съм много запознат със санскритски, но онзи, когото нарекох "Гуру", ми разказа веднъж, че в неговото отечество това име се дава на учителите, напътстващи духовното развитие и пробуждане на своите ученици.

"Гуру" означава нещо като духовен "Баща" или "бащински Учител".

Мен самия той наричаше "чела" и макар тази дума да не значи общо взето нищо повече от "ученик", той ми обясни, че това е всъщност почетна титла, давана на малцина, и че човек трябва да е по един съвсем особен начин ученик на своя Гуру, за да бъде с пълно право приет като негов "чела".

Той самият бе един от Майсторите на "Бялата ложа".

*

– Ще рече, масон? – подхвърли най-възрастният.

– По никакъв начин – отвърна младият.

– Франкмасонството, ако не се хващаме само за думата, а го погледнем по същество, има може би известни основания да се смята за произлязло от "Бялата ложа", но духовната Общност, от която идва моят Гуру, няма нищо общо с масонството. Освен това терминът "Бяла ложа" е само външно обозначение на тази Общност, а самите и членове предпочитат да се наричат "Светещи на Прасветлината". –

Към тях не може да се присъедини никой, ако не е бил предопределен за това още преди да се роди в земно тяло. А онези, които – без да принадлежат към Общността им – са сред духовно най-близките до тях ученици, те наричат свои "вътрешно приети чела".

От тях се изисква да преминат едно особено интензивно обучение в Духа, защото носят в себе си психофизично наследство, вменяващо им някои задължения, от които останалите хора са освободени.

Позволете ми да не говоря повече за това, тъй като пред вас – както вече чухте – е изправен един такъв чела. –

Мисля, че това сведение може да ви обясни немалко неща, които понякога са ви изглеждали доста странни в мен! –

*

Направил толкова необичайни и удивителни разкрития пред своите приятели, младият човек замълча. Настъпилата за известно време дълбока тишина накара любезния "падроне" да си помисли, че гостите се канят да си тръгнат и той изплува отново от своето скривалище, но бързо забеляза грешката си и се засуети с излишна деловитост около буретата, наредени едно до друго върху скован от дървени греди тезгях в дъното на помещението.

Сега седналите различаваха ясно всичко под свода, защото очите им бяха свикнали с тъмното и дори тясната ивица светлина, процеждаща се иззад неплътно спуснатата зад вратата завеса, им причиняваше болка, макар че слънцето бе слязло вече доста ниско над хоризонта и сигурно отдавна хвърляше дълги сенки навън...

*

– Смайващи неща чуваме от вас! – отбеляза набитият, който явно наближаваше петдесетте, нарушавайки със звучния си бас настъпилата тишина.

И продължи:

– Наистина доста неща у вас ми се струват сега по-разбираеми, но са ми нужни още някои разяснения, за да оформя цялостната си представа!

Вие говорите с невероятна увереност за много неща, които досега бяха направо недостъпни за мен, но най-хубавото от всичко е, че успявате да ме убедите, без да ви се налага да привеждате доказателства!

Чувствам, че нещата сигурно стоят точно така, както казвате, независимо дали сте в състояние да представите доказателства, или не.

Думите ви сами по себе си са изпълнени с някаква особена доказателствена сила!- –

Ала всичко това започва едва сега да става истински интересно за мен!

Ето какви неща значи съществуват днес, в нашия толкова нивелиран свят! –

Ще се наложи, млади приятелю, да ни кажете повече за тях!

Не вярвам наистина някой от нас двамата да е предопределен да стане "чела” на такъв "Гуру”, както наричате своя учител, а вероятно сме вече и малко стари за това, но преди да си взема сбогом от тази така скъпа на сърцето ми планета, бих желал – доколкото това е възможно да стане тук, на земята, – да получа известни сведения по тези въпроси, защото всички явления на окултизма, взети заедно, не могат нито за миг да ме заинтересуват толкова, колкото тази потайна "Бяла ложа”. С каквото и име да се нарича споменатата от вас общност, удивителен е фактът, че е възможно да бъде срещнат един съвсем нормален европеец, изглежда притежаващ, без да вдига шум, познавателни възможности, за които останалото човечество – поне в наши дни и в тази част на света – изобщо не подозира. –

*

– Аз също ви моля най-настоятелно – включи се в разговора и белобрадият библиотекар – да ни дадете допълнителни обяснения – още повече, че в светлината на чутото от вас някои косвени указания, срещани от мен на отделни места в съответната литература, започват да разбулват истинския си смисъл, скрит зад символичния им характер!

Този съвместен излет и почивните дни, които ни предстои да прекараме заедно, ще предоставят без съмнение на нашия по-млад колега не един удобен случай да ни посвети малко по-надълбоко в мистериите, стоящи в основата на неговото познание!

Сега обаче ми се струва, че е време да помислим за връщане, защото макар че слънцето няма вече да ни досажда с палещите си лъчи, все пак ни чака час и половина път до града. –

Може би по пътя ще имаме възможност да чуем някои неща, допълващи дадените ни вече разяснения? Присърце са ми няколко съвсем определени въпроса.

*

Тъй като другите двама одобриха предложението да потеглят веднага обратно към града, излетниците платиха сметката и напуснаха вкупом здрачната остерия, съпроводени до прага от нескончаемите поклони на гостилничаря и благословиите му, изобилстващи с пожелания за нови скорошни срещи.

Те неволно поеха дълбоко дъх, когато прохладният вечерен въздух погали челата им.

Цялата околност беше сякаш потънала в опалесцираща мараня. Пинии и кипариси открояваха контрастните си силуети в бледо-златистото вечерно небе и близкото море, искрящо като вътрешността на гигантска бисерна мида, се сливаше при едва доловимата линия на хоризонта с далечните млечно-синкави въздушни маси.

Отначало тримата се отправиха към група евкалиптови дървета – пресечна точка на два пътя, единият от които беше проходим за коли и през поля и маслинови горички, между две редици брястове и черници, свързани с неизбежните лозови гирлянди, водеше към града, докато другият, по-приятен за пешеходците, а и по-къс, се устремяваше най-напред към морето и после лъкатушеше край брега, ту покрит с антични плочници, ту минавайки през пясъци и водорасли, за да стигне до първите зидове, ограждащи парковете на градските вили, над които стърчаха кипариси.

Като по взаимна уговорка те поеха надясно по втория път. Всички вдишваха с растящо задоволство соления морски въздух, чиято тръпчива прохлада се усещаше все по-силно.

Стигнали до брега, пътниците неволно се спряха за миг, обзети от винаги новото чувство за необятност, внушавано от бляскавата като атлаз морска шир.

До този момент бяха отронили само отделни думи, отнасящи се до променения от настъпващата нощ вид на околността или възхваляващи красотата на тези места, цялото южно великолепие на италианския пейзаж.

Но когато продължиха покрай морския бряг, мъжът с побелялата брада си спомни за въпросите, свързани с необичайните разкрития на младия им колега, които му даваха повод да смята няколкото следобедни часа в селската остерия едва ли не за по-ценни от някоя новооткрита, отдавна изчезнала книга от дълбоката древност. А той имаше обичай да се рови непрестанно из повече или по-малко достъпните му библиотеки в търсене на подобни съкровища и вътре в себе си бе все така убеден, че не би могло да има каквото и да е придобито някога от хората познание, което да не е записано в някоя книга.

Едва днес у него се прокраднаха леки съмнения, но те не бяха още в състояние да разколебаят това му убеждение.

Може би книгата, хвърляща светлина върху всички тези въпроси, просто не бе попаднала до днес в неговите ръце...

*

# РАЗГОВОРЪТ НА МОРСКИЯ БРЯГ

Моля за извинение, уважаеми колега – обърна се възрастният към най-младия, – но по всички тези въпроси, за които ни говорихте днес, не може да няма някаква специална литература, при все че въпреки усърдните си търсения не съм успял до ден днешен да попадна на нея?!

И тъй като след този въпрос младият го погледна с нескрито учудване, той продължи:

– Не искам да кажа, че очаквам да има съвременни трактати, посветени на тези специални въпроси, но всичко това не може да не е било вече известно на хората от миналото, затова сигурно съществуват книги, даващи една по-подробна ориентация по обсъжданите от нас проблеми.

Бих се заловил, въпреки напредналата си възраст, с изучаването на санскритски – нещо, което за жалост пропуснах да сторя досега поради други ангажименти, – ако можете, опирайки се на известни указания от страна на вашия ориенталски наставник, да ми посочите някои отправни точки в това отношение! – После вече ще потърся начин да си набавя самите книги.

Та нали всичко, занимавало някога човешкия дух, се намира изложено и в книгите, а и при цялото доверие, което изпитвам към казаното от вас, аз придавам особена – бих казал дори неоценима – стойност на възможността да намеря, така да се каже, авторитетно потвърждение за него в древни, неоспорими текстове!

Може да говорим каквото си искаме, но твърденията на отделния човек винаги увисват някак си във въздуха и само ако знаем как да ги съпоставим в исторически план, можем да стигнем до подобаваща преценка за тях! –

*

Докато възрастният изреждаше доводите си, смайването, изписано по лицето на младия му приятел, все повече се засилваше и преди да успее да вземе думата третият събеседник, който също се канеше да възрази, той заговори със зле прикрита иронична усмивка:

– Значи смятате, ако съм ви разбрал правилно, че в този земен живот не можем да преживеем нищо, без да сме упълномощени за това от вече изразеното становище на някой наш предшественик?!?

Но по-старият го прекъсна:

– Не, млади ми приятелю, не бива да приемате толкова буквално казаното от мен!

Ала сам знаете, че всяко научно познание по света се приема за истински валидно, само ако може да се опре на авторитета на доказали себе си предшественици!

¦

– Дори що се отнася до така наречената "наука" – отвърна младият, – не бива да обобщавате тази отчасти вярна констатация!

Но онова, което ви говорих днес, няма нищо общо с "науката", нито с приемането "на вяра"! То е просто една практическа даденост и само практическият опит може да ни доведе до резултати! –

Налага ми се за съжаление да отговоря отрицателно на въпроса ви, дали има древни книги, посветени на тази област! И без да сте приет като чела на някой истински Гуру, може да попаднете на забележителни потвърждения в немалко древни текстове и преди всичко в свещените писания на големите световни религии, стига да се придържате към ученията на "Бялата ложа" и да сте готов да се поставите под нейното невидимо напътствие, ала напразно бихте търсили из целия свят книга, където това учение да е било някога изложено в своята вътрешна последователност!

Едва в наши дни бе решено въпросното учение да бъде представено в писмен вид за всички идни поколения, за да се даде по този начин за първи път възможност на света да добие известна представа за дейността на "Бялата ложа". Изричната задача, да възвести в различни форми учението, бе възложена на един европеец, който сам принадлежи към тази Общност. –

Когато начинът ви на мислене е вече достатъчно подготвен за това, вие лесно ще разпознаете книгите на неговото учение и ще съумеете да ги използвате правилно. – Няма никаква опасност да ги сбъркате, особено ако възприемете всичко, което ми предстои още да ви кажа, докато сме заедно! Извън това себеразкритие на "Светещите" ще се натъкнете само на изопачени и изтръгнати с измама сведения за Майсторите на "Бялата ложа", – на фантастични измислици, плод на авантюризъм и екзалтираност!- –

По такъв начин бе обрисуван един изцяло карикатурен образ на тази благородна духовна Общност, който обърква най-вече мозъците на западния свят, тласкайки ги по криви пътеки и обричайки ги на диво суеверие, ето защо "Бялата ложа" реши, че е дошло време да се сложи край на тези безчинства. И понеже тя никога не се бори с вредните влияния, макар и да ги нарича със собствените им имена, единственият начин за нея да се противопостави на всеобщото заслепление бе да възложи на един от своите членове, притежаващ необходимите предпоставки, да изложи истината пред очите на всички.

*

След като младият завърши, а белобрадият не изглеждаше склонен да му отговаря, думата взе третият събеседник, който, също както и възрастният, бе слушал с най-голямо внимание:

– Значи в Европа също има членове на вашата "Бяла ложа" и следователно няма нищо по-просто от това, да намерим някого от тях, който да ни напътства?!

– Преди всичко – отвърна младият – никой член на "Бялата ложа" няма да ви каже повече от онова, което по негова преценка сте в състояние да понесете в дадения момент, а и съвсем не е нужно да познавате някой Майстор на "Бялата ложа", за да изпитате нейното въздействие, – всъщност за човек, който не е още достатъчно укрепнал вътрешно, подобно външно познанство би било по-скоро пречка, отколкото насърчение. Бездруго аз споменах за един-единствен европеец, принадлежащ към тази Общност!

Освен него, който е човек като нас и във всекидневния си живот избягва едва ли не с боязън да се държи в каквото и да е отношение по-различно от останалите хора от неговата среда и с неговото положение, в наши дни няма да срещнете нито един друг член на "Бялата ложа" извън Азия, или в краен случай Северна Африка и Арабския полуостров.

– Сигурно не искате да кажете – възрази белобрадият, – че този човек живее в някой европейски град насред света, спазва неговите условности и приема нашите нрави, обича удоволствията на живота, които биха ни липсвали повече или по-малко, ако се наложи да се лишим от тях, с една дума: че по своя начин на живот той не се различава по нищо от такива като нас?! –

– Тъкмо това исках да подчертая с казаното от мен – отвърна младият, – но въпросът ви ме кара да мисля, че и вие си представяте тези Майстори на "Бялата ложа" само като някакви полубогове. Сигурно бихте се учудили много, ако видите един от тях, който живее някъде в Азия като библейски патриарх, заобиколен от четиринайсетте си деца и цял куп внуци, все още жизнен и бодър, придобил голямо състояние благодарение на високия си професионализъм и умението си да изтъква достойнствата на предлаганите от него изделия.- –

Имах вече случай да ви кажа днес, че истинският опит в областта на Духа по-скоро изостря, отколкото замъглява външните възприятия. Нека добавя сега, че притежаващите висше духовно познание, каквото не може да се постигне на земята освен при някои точно определени условия, съвсем не се оказват непригодни за външния живот! Напротив, тъкмо то им помага да използват по най-интензивен начин дарбите, които природата им е отредила за този живот!

Наистина жалка би била една "духовност", очакваща от стремящия се към нея да се откаже от удоволствията на земния живот, които не са изрично осъдителни от морална гледна точка, само и само да не я излага на опасност! –

Онова, което може да се откупи с цената на подобно самоотречение от земните удоволствия, няма абсолютно нищо общо с действителния Дух!

Характерен белег за пробудените и оживелите в Духа е, че те не се отличават с никакви особености в поведението и начина си на живот от своите съвременници и съотечественици, че живеят като всеки друг порядъчен човек, оставайки далеч от всякакви идеи за реформиране на света, защото много добре знаят, че никаква форма на човешкия живот на земята не може да попречи на духовното пробуждане на човека, но че това пробуждане може, напротив, да бъде възпрепятствано от прекалена загриженост за формите на обществен живот, дори когато тази загриженост е породена от най-благородни мотиви! –

*

– Всичко това – вметна физикът – звучи точно така, както бих очаквал, ако имах вече някаква представа за съществуването на тези човешки въплъщения на Духа!

Ако съм виждал нещо отблъскващо и противно в днешните тайни общества, претендиращи че водят своите адепти към Духа, това е невероятният страх на тези хорица от всяка преливаща от сила, жизнеутвърждаваща изява!

Не разбирам за какво ми е потребен "дух", превръщащ привържениците си в страхопъзльовци, които не смеят да поднесат и хапка към устата си, без да се измъчват от тревогата, че тя би могла да попречи на развитието им, и които във всяко човешко деяние виждат скрити клопки на сатаната!

Трябва от друга страна да ви призная, че започвам постепенно да свиквам с представата за вашата "Бяла ложа"!

За мен не е нещо фантастично, че хората биха могли да установят съзнателна връзка помежду си с помощта на някакъв вид етерни вълни или нещо подобно. Макар аз самият да нямам още собствен опит в това отношение, не съм все пак толкова ограничен, че направо да отрека възможността за подобна връзка! При това потвърждението за нея идва от човек, за когото, млади ми приятелю, много добре зная, че не е дърдорко и че има достатъчно самокритично чувство, за да не стане жертва на евтини фокусничества!

А допуснем ли възможността за осъществяване на подобна духовна връзка с помощта на някакъв хипотетичен трептящ носител – това неволно ме подсеща за електромагнитните вълни на Херц, – тогава е близко до ума, че такъв контакт би могъл да бъде установен с някакъв вид централа на човешкия дух тук, на земята. В този случай крайно желателно би било подобен контакт да доведе до такова разширение на познанието, каквото забелязваме днес у вас. –

Може би ще ми разрешите сега да ви запитам направо как самият вие сте стигнали до този контакт и дали някой като нас също би могъл да го установи, все едно дали е удостоен или не да стане "чела" като вас?!

Ако не се лъжа, вие дадохте преди малко да се разбере, че всеки порядъчен човек може да се включи, така да се каже, в токовата верига на тези Майстори на духовночовешката същност, както и да се наричат те?!?

Така нещата придобиват особено практическо значение и аз бих искал да се запозная поне с условията, при които това може да се осъществи.

– И аз имам същата молба – допълни мъжът с бялата брада. Застанал на фона на здрачаващото се вече меднозлатисто небе, той самият можеше лесно да мине за някой възрастен ориенталец, въпреки че потеклото му беше от Бретан.

*

– С най-голямо удоволствие бих изпълнил желанието ви, скъпи приятели – отвърна най-младият от тримата, – но тази вечер едва ли бих могъл да добавя нещо съществено към вече казаното. Ако искам наистина да ви запозная с всичко онова, което би трябвало да знаете, за да може да си изградите собствена преценка за нещата, ще се наложи да посветим още не един час на тази тема. А и не би било зле да си помогна, като прегледам някои предишни записки от моя дневник, които са толкова ценни – на езика ми е да кажа: толкова свети – за мен, че ме съпровождат при всичките ми пътувания.

От все сърце се радвам, че у вас се е събудил интерес към тези неща и че сега мога и в това отношение да говоря напълно открито с вас. Винаги съм изпитвал мъчително чувство, че въпреки цялата сърдечност на нашите отношения, подтикнали ни да предприемем и този общ излет, все се налагаше да крия едно или друго от вас. –

Но вие сигурно разбирате: за такива неща не се говори повече, отколкото е безусловно необходимо, докато същества опасението, че всяко подобно изявление би могло да накара другите да се усъмнят в психическото здраве на изреклия го! –

*

След всичко казано приятелите се споразумяха, че ще е добре да отделят при възможност всеки ден по няколко спокойни часа, за да чуят, събрани на открито под яркото южно слънце, онова, което "челата" би пожелал да им каже за преживените от него откровения.

Погълнати от разговора , те постепенно се озоваха сред високите зидове, ограждащи парковете от двете страни на пътя и прекъсвани на отделни места от някой още по-висок портал с плавни очертания, обрамчващ изкусно изкована и покрита с вехта ръжда желязна решетка, през която прозираха филигранните силуети на тънки олеандрови клони, възтъмните листви на лаврови дървета, а тук-там и някой ромолящ все още във вечерната тишина водоскок.

После навлязоха в тясна, нямаща край уличка, сякаш сплескана между надвисналите фасади на къщи с вид на замъци, над които се виждаше само ивица небе, прорязана от издатините на покривите, където вече блещукаха първите звезди.

Досегашната тишина все по-често се нарушаваше от гръмки гласове, тупурдия на каруци и весели подвиквания, долитащи изпод осветените сводове. Някакъв син на Юга, доволен от свършената през деня работа, тананикаше с фалцет любимата си мелодия. Все повече минувачи се блъскаха в тясното пространство и изведнъж, почти без преход, пътниците се озоваха на оживения, достолепен пазарен площад на малко, но многолюдно южно градче.

Преизобилните съкровища на търговците на плодове заливаха площада, сякаш извирайки от вътрешните помещения на дюкянчетата. Виждаха се ярко осветени бръснарници, целите тапицирани с блестящи огледала, а до тях – витрини с пъстри копринени ленти или апетитно подредени колбаси, най-различни сирена и цели арсенали от бутилки кианти с източени гърла. След тях се нареждаше аптека, чийто вход бе заобиколен от две прекомерно високи, тесни витрини, зад всяка от които бе поставено по едно стъклено кълбо, озаряващо минувачите в червено или зелено според цвета на изпълващата го течност. Накрая не липсваше и неизбежното кино, чиито крещящи плакати, осветени с невероятно разточителство, грубо загрозяваха един изящен ренесансов портал.

Тук-там сред всички тези великолепия се виждаше по някое кафене, чиито маси и столове се простираха едва ли не до средата на площада. Центърът му бе отбелязан с нещо като обелиск, извисяващ се над скулптурна група с плавни барокови линии сред шумни водни струи и носещ на върха си една трудно различима фигура на увенчана с метален ореол Мадона, стъпила на полумесец.

Само една от тесните страни на площада тънеше в мрак. Тук се извисяваше внушителна постройка с плосък фронтон. През отворената и врата проникваше червеникаво сияние и отблясъци от свещи, прикривани сегиз-тогиз от тъмните силуети на влизащи и излизащи хора.

До нея към ясното, вече богато осеяно със звезди, небе протягаше снага стройна звънарница, чиито камбани се очертаваха все още ясно под високите арки сред гаснещото вечерно зарево.

Тук двама от приятелите се разделиха с третия си другар, тъй като не всички бяха настанени в една и съща страноприемница, а и нямаха тази вечер намерение да се борят с обхваналата ги приятна умора, за да останат още известно време заедно.

*

# САНТО СПИРИТО

Както бе уговорено още предната вечер, тримата приятели напуснаха на зазоряване града, за да посетят един недалечен манастир. Кацнала на самотен скален връх и приличаща по-скоро на войнствена крепост, отколкото на място за молитви и покой, тази местна забележителност властваше над хълмистата околност.

Там горе те щяха да се насладят на великолепния изглед към цялата верига хълмове, осеяни с живописно разположени села и местности, и към обширния залив, опасващ морето в далечината.

Ала изкачването – по една старинна поклонническа пътека, осветена от благочестивите изображения на страстите Христови – минаваше за доста трудно и бе на много места лишено от сенчеста прохлада, така че излетниците възнамеряваха да стигнат до манастира преди още слънцето да се е изкачило до зенита си и там да се подкрепят.

По време на най-голямата жега щяха да отдъхнат горе на чист въздух и при благоприятна възможност да продължат тъй многообещаващо започналия предишния ден разговор, като отложат връщането си в града за късния следобед.

За всеки случай се бяха запасили с малко провизии – колкото успяха да поберат в джобовете си, – отдавайки дължимото и на сочните плодове на страната.

И така тримата мъже – най-младият в средата – потеглиха с бодра стъпка по един прашен, изопнат като въже, селски път, по който въпреки ранния час слънчевата топлина се усещаше вече доста осезателно.

Зелената пшеница бе изкласила по околните ниви. И най-тясната ивица земя беше като опасана с лози, виещи се нагоре около ниските брястове и черници, сякаш цялото дърво, чиято шума се оказваше почти напълно скрита от лозовите листа, беше само една лоза.

Срещаха се ниви с артишок и други зеленчуци, после пак диви храсталаци край малки поточета, над които издигаха снага млади, стройни тополи, чиито по-ниски клони бяха отсечени и короните им се открояваха в сребристо-бялото, копринено-лъскаво небе като окачени на високи стъбла пискюли.

Отдясно, откъм морето, се ширеха тучни ливади, насечени тук-там с ниски, залинели върби, а далеч край брега се виждаха две-три полусрутени рибарски колиби.

Върху тюркоазната морска повърхност изпъкваха няколко охрено-жълти и оранжево-червени островърхи платна, сякаш неподвижно замръзнали на място.

¦

Очевидно тримата излетници не бяха още склонни да разговарят и затова погледите им най-често се рееха мълчаливо наоколо.

Само от време на време разменяха по някоя и друга дума, било защото нещо бе възбудило интереса на един или друг от тях, било защото им се искаше да дадат израз на учудването си, че дори в този тъй ранен час слънчевите лъчи парят толкова силно.

Така измина около час, може би малко повече, докато стигнаха до малка молитвена колона, където се отклоняваше страничната пътека, по която трябваше сега да поемат, ако искаха да се доближат до все още твърде далечния скалист връх, чиято сенчеста страна, потопена в млечна мараня, приличаше на театрален декор, безцеремонно забит сред заоблената мекота на хълмистия пейзаж.

Бяха се отскубнали поне от уморителното еднообразие на прашния селски път и не след дълго плавно изкачващата се и осеяна със завои пътека навлезе сред високи шубраци и дървета, люлякови храсти и кестени, които хвърляха все пак известна сянка, така добре дошла за тримата излетници.

Стигнали постепенно до подножието на острия връх, те решиха да спрат при една каменна чешма, от която се процеждаше тънко чучурче вода, за да отдъхнат малко преди същинското изкачване.

Намираха се в основата на стръмна скална стена, от която земетръс бе отронил няколко големи къса. Покрити с мек мъх, те предлагаха удобни места за сядане в плътната сянка на планината, под могъщите клони на орехи и кестени.

Каменистата почва около тях бе плътно затрупана с иглести кори и безброй вече изсушени и спаружени кестени, сред които под краката им хрущяха стъпканите орехови черупки. Личеше, че това сенчесто място е служило вече за отмора на многобройни поклоннически шествия преди да поемат изкупителното стръмно изкачване към високо разположения манастир, следвайки отделните етапи на кръстния път.

Макар водата да се отцеждаше твърде пестеливо от каменния улей на чешмата, за тримата мъже едва ли можеше да има по-приятно питие и всеки изчакваше търпеливо напълването на черпака, за да го изпие накрая на един дъх.

Така измина доста време в размяна на разни шеговити подмятания, както обикновено става при подобни обстоятелства.

Освежили силите си с донесените провизии и водата от каменната чешма, тримата приятели решиха, че е време вече да поемат нагоре по пътеката на покаянието.

*

Когато хора, които имат какво да си кажат, са вървели дълго време мълчаливо един до друг, веднъж започнали да говорят, те не се отказват лесно от думата!

Така стана и с тримата светски поклонници. При един малък параклис на скърбящата Майка, недалеч от мястото на неотдавнашния си отдих, те съзряха да се издигат пред тях, издълбани в скалата, изтърканите и неудобни стъпала, по които пътеката продължаваше с безброй лъкатушения от другата страна на острия връх под палещите лъчи на слънцето и без каквато и да е надежда за малко сянка.

*

– Малко по-приветлив всъщност си представях този път на страстите Христови , отбеляза мъжът с бялата брада, който въпреки възрастта си бе доказал вече, че може спокойно да мери сили и с най-младия от тримата.

– Ще ми се да вярвам, че тия неравни каменни стъпала не продължават все така до самия край! – отвърна другият, а по-младият подхвърли със смях:

– Боя се, че пред себе си виждаме най-приветливата част от предстоящото изкачване, а пък там горе, когато ще ни се стори, че сме вече близо до целта и очакващия ни обед, преподобните отци на манастира са ни запазили най-трудното!

Но белобрадият отговори, също през смях:

– Няма да ме стреснете с тези мрачни прокоби! Далеч е още часът, когато ще ме хвърлят на бунището! Ще стигна догоре, дори ако се наложи да се катеря като по алпийска стена! Не напразно предприех, само преди няколко години, най-трудните от класическите изкачвания! Често пъти слънцето се показваше не по-благосклонно от днес, но всичко мина добре!

Ала дали нашият скъп и доста понатежал приятел няма да се отчае, това вече е друг въпрос!

Стимулиращата разходка явно бе ободрила и развеселила възрастния човек и ако не беше външният му вид, издаващ че е прехвърлил шейсетте, той спокойно би могъл да мине за много по-млад.

Очевидно му харесваше ролята на старец, кокетиращ с младежката си сила и издръжливост. Другите двама почувстваха това и гледаха да не помрачат радостта му.

– Е, да! – отвърна физикът, станал току-що обект на лека закачка заради килограмите си. – Въпреки годините си нашият приятел се оказва в крайна сметка най-младият от нас!

Той се рови наистина из всички библиотеки на света и седи седмици наред над древните си свитъци, но намира време да се прояви и като алпинист. Едва ли има някое по-известно изкачване, което да не е предприел поне веднъж през живота си, и едва ли има алпийска хижа, където да не е пренощувал!

Никой от нас не може да се мери с него!

Старият отрече да е извършвал всички тия подвизи, но според него нямало нищо лошо, че се стараел да поддържа известна форма, за да може въпреки шейсет и трите си години да се радва на някои съвсем прилични още постижения.

С подобни шеговити подхвърляния, не особено уместни при малкия параклис с изрязания от дърво и доста безвкусно оцветен образ на святата Майка, скърбяща за мъченически умъртвения си Син, тримата приятели си дадоха взаимно кураж да започнат изкачването на каменните стъпала и твърде скоро немалко от тях бяха останали вече зад гърба им.

*

Очакваха ги още четиринайсет изображения на жестоките мъки на човек, страдащ от ръката на своите ближни, първото от които – не по-малко безвкусно от статуята на скърбящата Майка, сякаш бдяща над входа на този път на страстите Христови – се изпречи пред погледа им в една странична ниша на скалната стена...

То представляваше мъж в разцвета на силите си, чието благородно и царствено държане не бе повлияно от понасяните мъки. По разголения му торс се стичаше кръв от пресните рани, оставени от бича, а на главата му бе поставен дебел венец от остри тръни.

Грубияни с пъклени лица го влачеха брутално пред един съдия, който със студено и апатично спокойствие миеше ръцете си в леген, поднесен от едно наплашено момче.

Неволно тримата мъже се спряха и разговорът им секна...

*

Дали ужасяващото въздействие на тази картина – безсрамно изложена на ярките лъчи на южното слънце сред пищната природа и заобиколена с жужащи пчели и пърхащи пеперуди, – дали непрекъснато подновяваното изтезание на чувствата пред всяко следващо изображение, или пък трудното изкачване под засилващия се слънчев пек,--каквато и да бе причината, тримата приятели изкачиха в мълчание нямащите край стъпала, почти изтрити от хилядократна употреба, докато не оставиха зад гърба си и последното изображение, показващо полагането в гроба на клетия мъченик.

Най-сетне се намираха на една височина с манастира и приседнаха да поемат дъх на издялана направо в скалата кръгла скамейка.

Преди малко на една от последните зловещи картини те бяха вече с ужас видели, как клетият мъченик бе увиснал с приковани ръце и нозе на две кръстосани греди, а сега пред очите им се разкри отново същата картина, само че този път изпълнена майсторски. Тя бе нарисувана от художник, надарен с творческа сила, и изразяваше такова неподправено страдание, каквото е в състояние да пресъздаде единствено човек, сам страдал някога от ръката на своите мъчители и намерил въпреки това сили да им прости...

Изправена под мъченическия кръст, се виждаше изобразената със същото майсторство фигура на голобрад мъж, който – като изключим къдравата коса – приличаше много на най-младия от тримата приятели, и на една кършеща отчаяно ръцете си, съвсем сломена жена – явно същата скърбяща Майка, бдяща долу при началото на кръстния път, за да не стъпи на него никой, който не е способен да вникне в мистерията на това страдание...

Дълго време се заседяха тук приятелите, – без да мислят за закуската, която ги очакваше на преодоляната вече височина, – без да обръщат внимание на изгарящите слънчеви лъчи, – забравили дори за прочутия изглед, на който можеха да се насладят от терасата от другата страна на манастира. –

*

Би било груба грешка обаче да се мисли, че тримата излетници виждаха за първи път днес подобни изображения на човешката жестокост, или че историята на оня мъченик им е била непозната. –

Това съвсем не бе така!

По-старият произхождаше от много набожно, християнско семейство, а един от братята му бе стигнал до висок сан в свещеническия орден, на който се бе обрекъл още в ранна младост.

А вторият, тъй много приличащ на преподобен абат, имаше навремето всички изгледи да стане действително такъв, ако гризящи съмнения не го бяха подтикнали да избере преди това друго поприще.

Третият и най-младият не принадлежеше наистина към лоното на Римската църква, но преди да седне повторно на студентската скамейка, за да придобие от новите си наставници знанията, необходими за упражняване на сегашната му професия, той бе още от младини добре запознат със задълженията и достойнствата на пасторския сан. Беше говорил трогателно пред затаилото дъх паство за мъченическия път, изминат от онзи, за чийто служител се смяташе на високия си амвон. И църквата му бе претъпкана от хора, в това число дори такива, които, преди да чуят словото му, бяха виждали портите на храма само отвън...

*

– Каквото и да е отношението ни към тази благочестива и стародавна вяра – наруши най-после тегнещата вече тишина мъжът с бялата брада, – няма съмнение, че в подобно излагане на показ на страданията, понесени от един обожествяван човек, с цел да събуди у зрителя състрадание и породен от това страдание стремеж към по-чист живот, има някакво антично величие!

Това не подлежи на съмнение – рече "абатът", продължавайки да бърше запотеното си чело, – но не ми се вярва, че повечето от изкачилите се дотук поклонници долавят нещо от това величие!

Мисля, че познавам твърде добре този тип набожни люде...

Пред всяка от картините те измърморват машинално предписаната молитвена формула, опитват се дори, често пъти с немалко усилия и смътно чувство за вина, да събудят у себе си нещо като потрес или съчувствие при вида на познатите им от детинство изображения на тези чудовищни прояви на жестокост към един невинен човек и с чувство на удовлетвореност, че са изпълнили дълга си и са придобили едва ли не някакви "небесни заслуги", се запътват преспокойно към следващото изображение, докато не стигнат до края на цялата поредица. –

А и подобно преднамерено подчертаване на жестокостта ми е дълбоко противно!

Не зная дали това е наистина най-правилният начин да бъдат изкоренени злите инстинкти у човека!?

Злобата и низостта, изобразени доста безвкусно, но с нескрито задоволство в лицата и жестовете на палачите, въздействат върху чувството ни – дори само затова, че тук "художниците" са много повече в своята стихия – далеч по-силно от търпеливото достойнство на измъчвания. А и цялото събитие се схваща като нещо, което е станало само веднъж на земята! На никого и през ум не му минава, че по-късно в името на тъкмо този мъченик са били извършвани далеч по-отвратителни жестокости!-- –

Дори в наше време, в "лето господне хилядо деветстотин и първо", един "свещеник", наричащ себе си "християнин" по името на Разпнатия, е написал в своите "Институции на църковното право" следните "човеколюбиви” слова:

«Светските власти са длъжни да изпълняват по заповед и по поръчение на Църквата смъртното наказание върху еретици, без да им се дава право да отменят екзекуцията на вече осъдените от Църквата.

На такова наказание се обричат не само извършилите вероотстъпничество като възрастни, но и онези, които при кръщението си са засмукали ереста заедно с майчиното мляко и упорстват в нея след като са достигнали зрелост.

Същото наказание се прилага там, където е въведено, и спрямо всички закоравели еретици, дори когато са готови да приемат правата вяра, както и спрямо онези, които проявяват твърдоглавие след отправените им предупреждения.»-- –

Трябва да ви призная, че ми се струва крайно време наистина да се появи един "Спасител", който да спаси от мислите му човека, в чийто мозък са могли да се родят подобни чудовищни идеи!- –

Такъв човек не подхожда, разбира се, на обкръжението на мъченика, изобразен на картините, но би заел почетно място сред палачите, представени с толкова сладострастно опиянение от жестокостта!

*

– Прекалено насериозно вземате подобни декларации – отвърна възрастният. – Не съм склонен да държа отговорни за добре известните ми изявления на един разгорещен римски фанатик нито ордена, основан от свети Игнатий де Лойола, към който впрочем принадлежи и брат ми и сред чиито членове имам неколцина учени приятели, даващи си много добре сметка, че аз предпочитам да вървя по свои собствени религиозни пътища, – а още по-малко виновна за това е самата Църква!

Този господин просто не може да надскочи рамките на тесногръдия си субективизъм!

*

– Така значи! – възрази физикът. – Не можел да ги надскочи, казвате?!

Но нали Римската църква разполага с прочутия си "Индекс" на забранени заглавия!

Защо не постави в своя Индекс" и произведения, проповядващи такива нечовешки идеи в името на онзи, който е поставил основите на издигнатата от нея величествена постройка, и така да се разграничи поне формално от тях?!

Доколкото ми е известно, това не е станало досега!

– Но вие знаете – възрази старият, – че днес папската Църква е абсолютно толерантна в своята практика и че тъкмо към ордена, към който принадлежи въпросният свещеник, се отправят много по-често упреци заради прекаленото му съобразяване с човешките слабости!

*

– Говорите за учението на Назорея – намеси се сега и най-младият от тримата мъже – като за нещо, за което може да се говори с лекота!

Налага се обаче да подчертая, че за малко неща на тази земя хората си позволяват, без да ги познават, да говорят толкова свободно, колкото за това учение! –

Запазилите се до наши дни литературни свидетелства за въпросното учение – така наречените "Евангелия" – са по начало съобщения от втора ръка. Преди още да стигнат до нас, те са били най-безскрупулно преиначени от различни хора, защото всеки от тях се стараел да получи потвърждение на собствените си ограничени представи чрез авторитета на възвишения Учител. – Всеки от по-ранните преписвачи е прочел в и без това откъслечните съобщения за учението само онова, което той самият е бил в състояние да схване, и се е смятал най-добросъвестно в правото си да променя неразбираемото за самия него. Така се стигнало в края на краищата до окончателния вид на преписите, представляващи най-ранните текстове, с които ние разполагаме и върху които се основава цялото ни външно познание за напътствията на Учителя от Назарет.- –

А който вярва, че освен тези писмени документи с тъй съмнителна вече достоверност е могла да се запази и някаква устна традиция, той твърде малко познава хората и историята...

Та нали ежедневният опит учи всеки съдия, че и заслужаващите най-голямо доверие свидетели дават най-различни версии за едно и също твърде елементарно произшествие, макар всеки от тях да е убеден, че казва цялата истина.- –

А огледаме ли се малко по-обстойно в историята на човечеството, не е нужна кой знае каква критичност, за да видим как думите и събитията се променят в рамките на няколко десетилетия, само и само да бъдат приведени в съответствие с желанията на властниците или с очакванията на тълпата.- –

«Който е видял мене, видял е Отца!»

Всяка една от многото религиозни общности, наричащи се днес по името на този велик Учител, на този "Помазаник Божи" или Христос, притежава наистина във фрагментарен вид някои части от неговото учение и се старае, доколкото е възможно, да ги нагоди към своите разбирания, но по този начин обикновено се лишава от най-доброто в него.- –

Едни заличават всичко, което надхвърля собствения им, рационалистичен начин на мислене, и преиначават несъзнателно учението му, като го превръщат във възвишена човешка етика, други пък се стараят по насилствен път да запазят онова, което те самите не са вече в състояние да разтълкуват правилно.

Римската църква боледува от своята аристократична гордост, досущ като някои благородни фамилии, за които броят на предците е станал по-важен от собственото им благородство, – докато откъсналите се от нея клонове забравят, че не може да има плодовитост без "майката земя" и затова не бива да се вайкат, че постепенно губят виталната си сила!-- –

Който наистина е решен да стане ученик на възвишения Учител от Евангелията, не бива да се чувства зависим от тези човешки институции, дори ако много неща в една или в друга от тях отговарят на неговата природа и имат какво да кажат на душата му!

Ала не скъсването с такива общности ще го доближи до Учителя, а само задълбочаването на собственото му прозрение, което може да просияе във всяка верска форма!

Ето защо вместо да се сърдим на глупостта на другите, по-добре е сами да потърсим мъдростта! –

*

Тук най-младият от тримата мъже замълча. Неговите прочувствени и затрогващи думи бяха последвани от дълбока, почти бездиханна тишина.

Докато говореше, и тримата се бяха неволно изправили под изкусно пресъздадения образ на Разпнатия. Разперил над тях пробитите си длани, той сякаш ги благославяше и сякаш мъжът и жената, вкаменени от скръб в подножието на кръста, търсеха утешение във вдъхновените слова на младия човек...

Приятелите останаха тук доста повече, отколкото възнамеряваха. Обхванати от благоговейното вълнение на говорещия, което се бе предало и на другите двама, те се запътиха към близкия вече манастир през цъфналата, грижливо поддържана от монасите градина.

Стигнали до отрупания със скулптурни фигури бароков портал, те спряха.

При дръпването на тежката дръжка от ковано желязо отвътре се обади звънец с плътен тон и веднага след това се отвори малка врата в едно от масивните, украсени с дърворезба крила на обрамчения с камък портал.

Един дебел францискански брат поздрави с усмивка новодошлите и побърза да затвори входа, който – като порта в портата – и в отворено състояние с нищо не нарушаваше общата архитектурна композиция.

Приятелите се озоваха във висока, оскъдно осветена галерия. Братът портиер мина пред тях и като ги подканваше да си отварят добре очите, ги поведе през няколко стъпала към малко, сводесто помещение, в което бяха поставени маси, скамейки и столове, а единственото украшение на варосаните му стени бе голямо разпятие от черно дърво.

Към задълженията на този брат явно спадаше физическото подсилване на посетителите на манастира. След като ги помоли да го изчакат за малко, той побърза да се завърне с огромна купа "минестроне" – превъзходната италианска зеленчукова супа, – която сложи на масата пред тях.

Извади от един долап чинии, лъжици и чаши и отново се скри, за да се върне с оплетена в лико бутилка с източено гърло, самун бял хляб, поставен на калаена паница, и купичка настъргано сирене, с което по местен обичай се поръсва супата.

Като се убеди, че е осигурил на гостите всичко необходимо, той им пожела добър апетит и ги остави да се нахранят.

Минестронето имаше голям успех, а хлябът и виното бяха добре дошла добавка. Преди да влязат тук, приятелите разполагаха с достатъчно време да огладнеят здравата и по-късно братът готвач несъмнено се е убедил по празните съдове, че приготвеното от него наистина се бе радвало на пълно одобрение.

Едва-що бяха с удоволствие преглътнали последния залък и обслужващият брат се появи отново. Поглеждайки към празните съдини, той шеговито отбеляза, че гостите явно имат готовност да понесат още малко натоварване, затова на драго сърце щял да им покаже старинната аркада и вътрешността на манастирската църква.

Когато му предложиха да си платят за обяда, братът с усмивка отказа и добави, че гостите могат да уредят този въпрос в края на посещението си с едно благочестиво дарение за манастира, кой колкото обича.

*

Има нещо много красиво в това гостоприемство на благочестивите братя и може само да се съжалява, че твърде често гостите с готовност приемат онова, което им се дава, без да дадат в замяна нещо от себе си и това неизбежно ще принуди манастирите, запазили гостолюбивата традиция до наши дни, да се откажат в края на краищата от този хубав стар обичай.

На излизане от малката гостна "абатът", както често бе шеговито наричан от своите приятели физикът, заяви в най-добро разположение на духа:

– Ето това за мен е християнство на практика!

Не ви питат какъв сте – езичник, евреин или християнин, нито коя от разновидностите на тези вероизповедания предпочитате, имате ли пари в кесията си или не, и се доверяват на съвсем непознати хора, че ще проявят достатъчно благоразумие, за да отвърнат на щедростта с щедрост!

Не е ли наистина достойно за съжаление, че "набожните" ни ближни извън манастирите все се боят да не извършат грях, ако удостоят макар и само с един благосклонен поглед човек, който не се е клел в тяхната вяра!? –

Ето пример за една църковна – при това много древна – практика, от която може би си струва в края на краищата да се поучим! – *

Ала моментът не беше подходящ за по-широко обсъждане на благотворното влияние, което би упражнила върху живота на земята една по-голяма търпимост между човеците, колкото и склонни да бяха останалите двама да се съгласят с казаното. Няма съмнение, че хората се отнасят доста добре помежду си, докато не им хрумне да принизят по най-безсрамен начин съкровените си убеждения до равнището на обикновена търговска стока. Тогава всеки иска неговата придобивка да бъде оценена най-високо и тутакси изпада в гняв, злоба и язвителност, щом друг някой започне да твърди, че е направил по-добър избор и че тъкмо неговата "стока" ще се окаже несъмнено по-дълговечна от "стоките" на всички останали.- –

*

Водени от брата, след няколко крачки тримата приятели се озоваха пред дълбока ниша, където чудото на Петдесетница бе изобразено чрез пъстро оцветени фигури, издялани от дърво по същия безвкусен начин, както и току-що видените сцени от страстите Христови.

На престола сред дванайсетте ученици на Помазаника Божи седеше не приносителят на "благата вест", а неговата Майка.

На мястото на Мъжа бе застанала Жената!

– «Вечно женственото ни възвисява» – отбеляза сякаш мимоходом най-младият с дълбоко сериозен тон.

Водачът им смяташе това изображение за велика творба на изкуството, още повече, че то бе непосредствено свързано с името на манастира, тъй като по неговите думи огнените езици над всяка от главите символизират, както е известно на всички, "Утешителя", "Светия Дух". –

Удовлетворен от видимото удоволствие, което му се стори, че посетителите изпитват от толкова "естествено" изпълненото според него изображение, той ги въведе в рефекторията, манастирската трапезария.

В помещението цареше дух на тържественост и достолепие.

На стените се виждаха нелоши библейски фрески от късния период на италианското изкуство. По цялото продължение на тъмнокафявата ламперия бяха наредени дълги маси с ленени покривки, на които пред всяко от простите дървени столчета бяха вече поставени по една малка паница и един хляб – вечерята на монасите.

Трапезарията бе умерено осветена от три тесни сводести прозореца. В дъното върху две кръстосани черни греди бе нарисуван почти в естествен ръст Разпнатият, чиято глава бе увенчана с три сребърни корони: една с пет, втората – с четири и най-горната – с три върха. Отдолу бе разположена масата на настоятеля, зад която вместо малко столче се извисяваше трон.

На отсрещния край на помещението, където се намираха трите прозореца, в един ъгъл бе издигнат малък амвон с катедра и водачът обясни на посетителите – нещо, което те бездруго знаеха, – че четецът изпълнява тук своята служба по време на хранене, за да не отсъства Светият Дух и при неизбежното подсилване на тялото.

Цялата зала бе изпълнена със силна, но не и неприятна миризма на варива, която сякаш извираше от стените, от трикраките столчета и дори от ниския амвон и бе в странен контраст с уханието на тамян във високите, дълги коридори, водещи към трапезарията.

Както става винаги, когато се прекрачва прага на някое помещение извън времето, през което то изпълнява истинското си предназначение, така и сега гостите с радост напуснаха залата и последваха водача си към все по-отчетливо усещания свеж градински въздух.

След няколко лабиринти извивки те стигнаха до прочутата манастирска аркада, превърната във високохудожествена творба от изкуството на стари, благочестиви майстори.

Голямата четириъгълна площ в средата бе цялата в рози – трънестите клони на розовите храсти се виеха до свода чак до тънките каменни колони на балюстрадите, отделящи широката галерия от градинските лехи.

Едно истинско райско кътче! Можеше само да се завижда на благочестивите отци, че са осенени всекидневно от милостта да четат молитвите си тук.

Колко ли сладко е да оставиш сърцето си да се извиси до ,?osa Mystica" в тези прохладни сводове около цъфналата розова градина!

Колко близо се чувства човек тук до блажените, които огласят престола на Агнеца с непрестанното ,J^audamus te"l

Ала все пак на светски люде не подхожда много да съпреживяват интуитивно блаженствата на благочестивите монаси, така че гостите трябваше да се оттеглят и от това място, отредено за безмълвно вглъбяване и възвишени разговори, за да продължат към манастирската църква след водача си, от чието лице не слизаше добродушната усмивка.

Най-забележителното тук бе, че тя е била построена, така да се каже, върху друга, постара църква, представляваща сега криптата – сводестото подземие – на по-новата, в която и до ден-днешен стоеше езическият жертвен олтар, пречистен наистина от всяко зло и осветен от епископа. На този олтар езическите жреци принасяли в дохристиянската епоха жертви на един Бог, когото наричали ,”Животворец" и който в светлината на Откровението отдавна бил признат за зъл "дявол" и прогонен от някогашния му храм.

Днес тази църква се наричаше "Санто Спирито", откъдето водеше името си и целият манастир. Към светилището, издигнато в далечната древност на това място, тогавашните хора поглеждали не без страхопочитание и то само отдалеч, тъй като смятали за свещена самата скала, върху която то било изградено, и вярвали, че тя се извисява над хълмистата околност единствено по божия повеля.- –

– "Veni creator spiritus!u – Ела, о,Дух творящий! – произнесе най-младият от тримата. – Колко дълго още ще ни караш да чакаме?!

Братът кимна с усмивка. Току-що чутите думи му бяха повече от добре познати и в неговите очи произнеслият ги несъмнено беше истински благочестив син на светата Църква...

И сред миряните можеше значи да се срещне по промисъл Божия някоя и друга набожна душа и макар да не е им е никак лесно да постигнат спасение, подобна запознатост със свещените слова показва, че този тук не е напълно изгубен. –

По една стръмна, издълбана в скалата стълба той поведе тримата приятели към горния корпус на църквата. Строежът му бил започнат и вероятно дори завършен още в началото на християнската ера. Многократно разрушавана в течение на войните, църквата била непрекъснато възстановявана в менящите се стилове на всички векове, за да се запази до наши дни в онзи пищен барок, който се среща тъй често из полята на Италия като стил на най-малко суровата святост.

Възхищение тук заслужаваха голяма част от картините в олтара, но тези посетители явно не отбираха кой знае колко от изкуство, защото не откриха много неща, които да предизвикат удивлението им.

Братът францисканец почти се натъжи! Само една каеща се Магдалена, чиято женственост бе изложена на показ с направо греховна прямота, успя да привлече вниманието им. Този портрет, приписван на един от учениците на великия Тициан, щеше отдавна вече да е в ръцете на флорентинските антиквари, ако те бяха готови да заплатят исканата от настоятеля цена. И точно тази картина бе сякаш омагьосала гостите, които не сваляха поглед от нея – в това число и младият, цитирал само преди минута толкова свещени слова! Добрият брат бе истински натъжен и в течение на няколко секунди не можеше вече да се усмихва тъй любезно, както бе иначе свикнал в присъствието на такива видни гости на манастира.

Какъв кръст е да си имаш работа с тези светски хора, които дяволът винаги стиска повече или по-малко за яката!

Блазе на оногова, който е намерил като него убежище тук, далеч от съблазните и суетата на света!

И клетият брат неволно се прекръсти...

Но той скоро възвърна бодростта си, която подобаваше на службата му, а му носеше и заслуги пред Небето, безгласно изрече бърза и гореща молитва за тези чужденци, които говореха наистина мелодичния език на неговата страна, но можеха да бъдат и "еретици", прокашля се и показа с нескончаеми обяснения гробовете на благородните дарители на църквата в един богато украсен страничен параклис, но бе безкрайно разочарован, че и тази забележителност не намери очаквания отклик.

Докато придружаваше чужденците през дългите коридори до изхода, той не спираше да си повтаря от колко опасност го бе опазил всъщност Господ.- –

Нямаше предвид физическите опасности, защото те никога не му създаваха особени грижи, дори в деня, когато нанесе на брата на любимата си Розета оня удар с кинжал, който стана по-късно причина за смъртта му.- –

Защо му трябваше да ги издебва по този начин?!

За щастие Розета, както по-късно узна, го бе мамила с друг, върху когото паднаха и подозренията – едно всъщност справедливо "възмездие", – а разгневеният нападател, дошъл да отмъсти за поруганата чест на сестра си, не бе успял в тъмното да разпознае човека, когото сам бе искал да прободе...

От дълги години вече Розета беше почтена съпруга, имаше половин дузина деца и свеждаше целомъдрено поглед, когато на големи празници се качваше до манастира и се случеше да срещне него, брат Изидоро.- –

Да – трудно беше да живееш сред хората и да постигнеш спасение! – Много трудно!

Вечна признателност на светата Дева, че когато след погребението на Розетиния брат бе отправил горещи молитви, тя бе благоволила да му внуши да потърси именно тук, в манастира, като каещ се брат, опрощение за сторения грях! – А и предполагаемият извършител също бе оправдан по липса на доказателства. –

Потънал в тези мисли, той се озова, заедно със съпровождащите го чужденци, отново при същата врата, която позволяваше на гостите на манастира да влизат и излизат, без да се отваря тежкият портал.

Тук той отново си спомни за своите задължения, удостои посетителите с най-любезната си усмивка, прие дарението им, без да го погледне и благодарейки в името на Бога, затвори подире им вратата с чувство, не много по-различно от онова, което сигурно би изпитал Свети Петър в момента, когато, след като му се е наложило да разведе двама-трима дяволи из небесните палати, успява да се отърве най-сетне от тях...

Службата на брат портиер съвсем не беше лека!

Да трябва непрекъснато да се занимаваш със светските профани, след като отдавна си се обрекъл на Небето, – не беше ли това едно наистина тежко наказание!?- –

Слава на Бога! – Днес поне не се очакваха нови посетители!

*

В това време тримата мъже, разменяйки откъслечни забележки върху току-що видяното, тръгнаха да обикалят разпръснатите манастирски постройки, за да стигнат най-после до външната тераса, за великолепния изглед от която бяха чували толкова много.

И наистина пред очите им сега се разкри панорама, равна на която трудно можеше да се намери, – дори из земите на Италия.

От висотата на стръмния скален връх погледът им се рееше върху ширналата се хълмиста долина с нейните села, махали и дворове, пръснати из тъмносивкавата зеленина като светла бродерия върху тъмно кадифе.

Тук-таме сред тъмнозеленото се мяркаха и светли, сребристосиви петна: маслинени градини, опасващи полегатите склонове на хълмовете.

Над всяко село стърчеше неизбежната камбанария. Като бели паякови крачета в тъмната долина пътищата, улиците и пътеките – криволичещи плавно или на зигзаг – неизменно водеха нагоре към някое малко селско площадче.

От другата страна местността се изравняваше, стелейки се пред взора като топографска карта.

Надалеч сред нивите, ливадите и градините се мержелееше нещо червеникавожълто, което беглият поглед би могъл да вземе за каменоломна, ако правилните му ъглести форми не издаваха намесата на човешка ръка в неговото извайване.

Това ръждиво петно, размито от булото на опалови изпарения, усилени от кухненския пушек, бе всъщност градът. При по-внимателно вглеждане можеха да се различат дворците и стройните кули, откроени околовръст от тъмните масиви на парковете, а сред тях се белееха вилите на предградията, над които често се извисяваха черните върхове на кипариси и пищните корони на пинии.

На хоризонта морето, виждащо се далеч навътре, опасваше цялата тази картина със сиво-зеленикав пояс, на свой ред обхванат от тюркоазната небесна шир като от сияйна, отдалечена някъде в безкрая стена, сякаш поръбена от бледовиолетовите ивици на облаците.

Бледата синева постепенно потъмняваше нагоре в небесната твърд, подсказвайки, че тази стена е всъщност само едно тънко було пред безкрайната космична нощ, която светлината на земното слънце успява да скрие от нашите очи. Високо в зенита това було сякаш се стопяваше и създаваше впечатлението, че през него може да се надникне в черния мрак на космичното пространство.

Никакъв звук не стигаше до ухото.

Възприятията засягаха единствено окото и човек би могъл лесно да се предаде на илюзията, че е изправен пред грандиозна картина и да забрави, че е всъщност миниатюрен носител на съзнание насред едно незначително петънце от повърхността на една от най-малките, вечно движещи се планети, следващи с главозамайваща скорост своята траектория около животворната, далечна майка звезда.- –

Тук тримата мъже останаха дълго смълчани и сякаш се споразумяха без каквато и да е уговорка да се откажат от първоначалното си намерение да продължат на това място разговора от предния ден, още повече че напредналият час ги приканваше да потеглят обратно за вкъщи, ако искаха да стигнат до града преди настъпването на нощта.

Не след дълго бяха вече на път и не без известно учудване установиха колко бързо са се озовали отново на площадката, където бяха спрели да отдъхнат сутринта.

Вървейки, те разменяха по някоя откъслечна фраза, но беше очевидно, че никой от тримата нямаше желание да започва разговор, очаквайки той да бъде подхванат от другите.

Човек би си помислил, че – досущ като оскъдната струйка вода от чешмата тази сутрин – и мислите им трябваше да се съберат най-напред капка по капка в черпака, преди да могат да уталожат жаждата им. –

Смълчани, излетниците неволно удвоиха честотата на крачките си и в крайна сметка се завърнаха в града много по-рано, отколкото предполагаха.

Ала въпреки немалкото разстояние, изминато през този ден, приятелите се чувстваха днес доста бодри и не им се искаше да прекарат сами остатъка от вечерта, затова се споразумяха да хапнат заедно.

Спряха се на една "тратория", която беше прочута с кухнята и избата си, и имаше освен това – макар и разположена насред града – беседка, граничеща с голяма градина, така че им обещаваше да вкусят на открито всички чарове на южната нощ.

Там навярно щеше да им се представи и подходяща възможност да наваксат спокойно във вечерната прохлада всичко, което бяха пропуснали да обсъдят следобеда. .

*

# ЮЖНА НОЩ

Trattoria del duomo – така се наричаше малката гостилница, в която тримата приятели се събраха отново.

Минаха първо през тясно, продълговато помещение с варосани стени, на които няколко евтини олеографски картини с патриотичен сюжет въздействаха като гротескни цапаници.

Неколцина посетители вечеряха на маси с бели покривки в твърде ярко осветеното за скромните си размери салонче.

Когато излязоха през една задна врата навън* гостите бяха така заслепени въпреки няколкото електрически крушки, примитивно окачени по виещите се около беседката лози, че около пръснатите кръгчета оскъдна светлина съзираха само непрогледен египетски мрак.

Но след две-три минути очите им се съвзеха от варварското заслепление и пред тях ясно се очертаха контурите на листата, зад които се извисяваха покривът и камбанарията на църквата, оградени от възчерни кипариси, чиито корени явно се простираха чак до самата градина.

Ръбестите корнизи на къщите затваряха от другата страна картината, заобиколена като в рамка от бледо осветените лозови листа. В дъното сияеше светлото нощно небе, озарено вече от изгряващата, но невидима още оттук луна, и осеяно с рояци звезди, които изпращаха блещукащата си светлинка към една от своите най-мънички посестрими – миниатюрната планета Земя.

След жегата на отминалия ден приятелите бяха благодарни, че са седнали сега на открито, наслаждавайки се на умерената прохлада на вечерта.

Те съобщиха на бърза ръка желанията си на учтивия "камериере", който вървеше по петите им още от входа, и много скоро на масата пред тях се появиха най-апетитни неща. И тримата произнесоха похвални слова за великолепното бароло – червено вино от Пиемонт, което – нито тръпчиво, нито сладко – имаше особен, характерен вкус и очевидната способност да развързва езиците.

Вечерята бе завършена с меко като масло стракино – нежното, вкусно ломбардско сирене, което, намазано на филия бял пшеничен хляб, представлява изключителен деликатес. Свикнал да се придържа с известна упоритост към взетото веднъж решение, най-старият от тримата сметна, че е дошло време да подтикне другите да подхванат най-сетне разговора, отложен поради хода на събитията през изминалия ден, очаквайки да си изясни много неща, които не биха му дали покой, ако и тази вечер се откажеха да ги обсъждат.

И той започна:

– Не ви ли се струва, млади приятелю, че мястото, а може би и часът, изглеждат напълно подходящи да чуем от вас всичко, което ни бяхте обещали за днес и което не намерихте досега възможност да споделите с нас?

Според мен трудно би могла да се намери по-предразполагаща обстановка, а и вековечните звезди над главите ни като че ли искат да ви подтикнат към разговор на дълбоки теми, за да ни разкриете онова, което може по ваша преценка да ни кажете за случилите се с вас тайнствени неща! –

"Абатът", който предната вечер пръв бе дал подобна идея, докато се разхождаха край брега на морето, се присъедини с радост към това искане. Най-младият изрази готовността си да удовлетвори молбата им, но им обърна внимание, че едва ли биха могли да останат тук достатъчно дълго, за да чуят всичко, което има да им съобщи.

*

Той започна с няколко думи за родителския си дом, където дълбоката християнска набожност в духа на реформисткото учение била нещо като традиция. Особено внимание отдели на майка си, която съумяла да пробуди в душата на своя син копнеж към божествените неща, затова след взетата матура изборът на бъдещата му професия не будел у него никакво съмнение: по онова време той бил убеден, че щастие в живота си ще може да намери единствено като пастир на общност от вярващи. –

По-нататък разказа за щастливото време, когато веднага след завършване на следването си бил ръкоположен за свещеник към църквата на своето вероизповедание в един малък град с необикновено интензивен духовен живот и за радостите, свързани с възложените му пастирски задължения.

Твърде скоро обаче у него се появили първите сериозни съмнения, дали древните вестителства, наречени "Евангелия" и изменени почти до неузнаваемост от безбройните си преписвачи и "редактори", наистина могат все още да бъдат смятани за "Слово Божие". В течение на дълги месеци младият проповедник прекарвал често пъти цели нощи в упорито изучаване на критични текстове върху Библията и съмненията му постепенно се избистрили в непоклатимо убеждение, че службата му го принуждава да придава и занапред незаслужен божествен авторитет на обикновени човешки мнения и предписания. Станало му ясно, че дори хората, обявили навремето евангелското слово за единствено валидна основа на вярата, са станали на свой ред жертва на най-различни заблуждения, тъй като и те познавали древните вестителства само в оня вид, в който им били дадени още в зората на Християнството в подкрепа на всевъзможни догматични постулати.

Последните проучвания на текста с голяма сигурност показвали, че значителна част от любимите думи, смятани за "Слово Господне", са добавени по-късно, а многобройните чудеса се превръщали под щателната сонда на изследователя в благочестива легенда.

Глождещи душевни терзания изпълнили сърцето на младия духовник, когато разбрал, че не е вече в състояние да възвестява с вътрешно убеждение вярата на своите деди.

Той споделил тежката си душевна мъка с епископа, който проявил топло разбиране и направил всичко възможно да го убеди да остане все пак на своя пост, но неговите доводи се оказали безсилни да уталожат угризенията на съвестта, довели постепенно младия духовник до решението да се откаже от така горещо жадуваното някога поприще.

Неизказано тежко му било да съобщи за това решение на застаряващите си родители, но противно на очакванията си срещнал пълно разбиране от тяхна страна. Благодарение на помощта на баща си той се възползвал от математическите си дарби и започнал ново учение, а когато неотдавна се дипломирал, попаднал в кипежа на едно голямо техническо предприятие, където възнамерявал да работи занапред.

Майка си загубил в самото начало на второто следване, а преди да се захване с току-що усвоената професия, баща му осъществил една отколешна негова мечта: дал му необходимите средства за едно пътуване в Ориента. И така, докато чакал да се освободи място, за да започне новата си дейност, той имал цели шест месеца възможност да се наслаждава на чудесата на южните ширини.

А сега, когато получил първата си, доста продължителна впрочем, годишна отпуска, за него било съвсем естествено да последва копнежа си към Юга, който го довел в Италия заедно с двамата му по-възрастни, учени приятели, с които се сближил в новото си място на работа.

Някои от разказаните неща бяха вече известни на събеседниците му, други бяха нови за тях, но той сметна за необходимо да изложи с няколко думи цялото си житие, за да им позволи да го свържат с онова, което предстоеше да им каже.

След като отговори на някои уточняващи въпроси на по-възрастните си приятели, той продължи:

– В това кратко нахвърляне на своя живот аз нарочно не споменах досега нищо за онова, което най-вече очаквате да чуете от мен, защото чак сега мога да ви дам логично обяснение, как се появиха и отразиха в моя живот обстоятелствата, на които дължа днес цялата си вътрешна сигурност. При първата си среща с тях обаче аз се намирах в състояние на истинско душевно опустошение и то не ми беше оставило нищо, освен тягостната вяра в една "действителност", която може да се измери, претегли, пресметне и – в крайна сметка – да се опипа с ръце.

И така, чуйте!

*

Това стана в големия град, където аз, изпаднал в дълбок душевен смут и загубил всяка вяра във възможността да придобия някога духовен опит, започнах отново да следвам. Трябваше да напрегна цялата си енергия, за да удовлетворя въпреки душевното си състояние всички изисквания, свързани с учебната ми работа, и да не се посрамя пред далеч по-младите си състуденти.

Бях намерил стая доста близо до Политехниката и тъй като отначало трудно понасях компанията на други хора, след лекции гледах да се прибера по най-късия път в лоното на познатите четири стени, така че прочутите забележителности на града сякаш не съществуваха за мен.

От дълго време вече се бях отдал на това доброволно изгнаничество и се чувствах доста добре така, когато една топла, хубава лятна вечер ме обзе желанието да се поразтъпча из алеите на един голям парк, разположен недалеч от мястото, където живеех. След този първи пробив в моето усамотение почти всяка вечер ходех там и скоро опознах всички криволичещи пътеки, които покрай поточета и езерца, през по-големи и по-малки мостчета, извеждаха най-накрая от добре поддържаните паркови площи до просторни гори и диви поляни. Тук човек можеше да бъде сигурен, че няма да срещне нито едно живо същество, освен притичваща сегиз-тогиз през пътеката сърна или подплашен в храстите фазан, чието шумно излитане често стряскаше самотния пътник.

Ала една вечер забелязах, че този път не само аз бях потърсил усамотение.

Един висок, тъмен силует – старец с бяла брада, доколкото можах да различа, – сякаш следваше от прилично разстояние всяка моя стъпка, накъдето и да се запътех. Не изпитвах наистина страх от него, но все пак подобно следене съвсем не ми беше приятно.

Реших да сложа на бърза ръка край на това, обърнах се внезапно и тръгнах направо към безмълвния си преследвач, но когато стигнах до него, той, за мое огромно учудване, ме поздрави по име.

Макар и доста объркан, аз отвърнах на поздрава му, давайки същевременно израз на изненадата си, тъй като стоящият пред мене човек ми бе абсолютно непознат и аз не си спомнях да съм виждал някога това благо, красиво старческо лице с тъмен загар на кожата, чиито черни, пронизващи очи сякаш сияеха в спускащия се здрач.

Нещо неопределено ме караше да изпитвам едва ли не срам, че току-що го бях пращал в мислите си да върви по дяволите – тъй неприятно ми беше това непрекъснато преследване от страна на стареца.

На учудения си въпрос обаче получих следния отговор:

«Напълно ви вярвам, че никога досега не сте ме виждали, но както сами се убеждавате, вие въпреки това не сте ми непознат и мога да ви дам още доказателства, ако изпитвате нужда от такива!»

Този старец започваше да ме тревожи...

Впрочем той веднага продължи:

«Доколкото видях, и вие се канехте да се връщате вече в града и ако ми позволите, с удоволствие бих ви придружил.

Имам да ви кажа някои неща и ви моля да ми простите, че с упорития си вървеж по вашите стъпки наруших спокойствието ви!» *

Тонът на гласа му, както и начинът, по който поднесе извинението си, бяха до такава степен обезоръжаващи, че веднага изоставих надигналото се за миг в мен намерение да туря рязко край на разговора и приех направеното предложение, сякаш ставаше въпрос за най-естественото нещо на света.

Но какво ли щеше да ми каже този странен старец??

Най-различни предположения се въртяха из главата ми – дали не е все пак някой от познатите на баща ми, или пък непознат за мене слушател на някогашните ми проповеди пред събралото се множество? Защото в града, в който живеех тогава, не познавах почти никого извън кръга на своите колеги и преподаватели, а не ми беше известно семейството ми да е било свързано по някакъв начин с тези места.

Изведнъж се сетих, че аз бях наистина извикан по име, но непознатият пропусна да се представи и затова го попитах как се казва.

Необичаен и вълнуващ бе отговорът на този мой въпрос!

Той гласеше:

«Ако имате нужда от някакво име, наричайте ме както си искате, но сега-засега ви моля да ме извините, че няма да ви кажа името си, докато не чуете от мен кой – съм аз! –»

*

Можех да се изкуша да отдам тези думи на някакъв особен каприз или на старческа приумица, ако не бяха произнесени по един тъй многозначителен и своеобразно изразителен начин, че изпитах по-скоро известно чувство на благоговение, макар и да не можех да си обясня какво всъщност е породило у мен това усещане.

Крачих известно време мълчаливо до своя тайнствен придружител, докато той не проговори отново, обръщайки се към мен със следните думи:

«Преди да дойдете тук и да започнете отново да следвате, вие сте били вече пастир на една общност от благочестиви вярващи, но добре сте сторили, че сте се отказали от прегърнатата по онова време професия. Мога да ви докажа, че въпреки успешно издържаните си изпити по богословие вие сте познавали твърде слабо онова, на което е трябвало да учите другите и че за вас чудесата на душата си остават и до ден-днешен книга, запечатана със седем печата!»

*

Значи този човек наистина ме познава външно от времето, когато проповядвах, помислих си аз, не много очарован от това фронтално нападение, за което според мен не бях дал никакво основание.

Ала преди да успея да кажа нещо, той продължи:

«Откажете се по-добре от всички догадки, с които навярно се опитвате да си обясните защо познавам така добре превратностите на вашата съдба!

В противен случай още тази вечер ще трябва да признаете пред себе си, че всичките ви предположения са били погрешни и че има наистина още много неща между небето и земята, за които школската мъдрост нищо не подозира--поне мъдростта, проповядвана от вашите западни учители!! –»

*

Чак сега забелязах чуждестранния акцент на непознатия и подчертаното от него противопоставяне на "западното" познание ме накара да хвърля скришом поглед към тъмния цвят на кожата му.

Той сякаш веднага забеляза този поглед, отправен под въздействието на едно смътно, мимолетно чувство, и каза:

«Не бива наистина да си мислите, че съм един от вашите сънародници!

Аз съм напълно чужд на тези места и пристигнах тук само защото трябва да изпълня една поръчка, която се отнася до – вас.- –

Идвам от земите на изгряващото слънце и трябва да се завърна отново колкото може по-скоро там.

Единствено дългът ме застави да предприема това иначе не особено приятно за мен пътуване до Европа. –»

*

Сега вече смайването ми надхвърли всички граници и дори да не бях получил току-що отправеното ми предупреждение, пак щях да се откажа от каквито и да са нови догадки.

Каква за Бога можеше да бъде "поръчката", която този ориенталец имаше да изпълнява спрямо мен?!

Та това е просто безумие!

Но и сега не ми остана време за по-нататъшен размисъл, защото тайнственият ми придружител взе отново думата и рече:

«Имам да ви кажа неща, за които вие нямате все още никаква представа.

Овладейте почудата си и ме изслушайте спокойно!»

И тогава ми обясни, че бил член на една духовна Общност, чието главно седалище се намира в самото сърце на Азия, макар че плете невидимите си нишки по цялата земя и може да стигне до всеки човек, който търси Бога от дълбините на своето сърце. –

За мен там знаели отдавна по духовен път и по силата на някои природно дадени психофизически качества аз съм бил предопределен да вляза в особено тясна връзка с неговата Общност.

След това ми разказа едва ли не цялата история на моя живот и ми даде да разбера, че знае за мен едва ли не повече, отколкото аз самият. Макар да не беше много сигурен за външните подробности, затова пък с толкова по-голяма увереност, той ми разкри някои душевни моменти, които сякаш не бяха стигнали още до моето съзнание.

Полазиха ме ледени тръпки и ми се дощя да избягам, за да стана отново господар на собствените си мисли...

Слушах неща, които ми бяха толкова чужди, че едва схващах смисъла им, и в същото време този човек ми показа моя най-съкровен живот, който смятах за скрит от очите на всички, в такава невероятна яснота, в каквато аз самият не го бях виждал дотогава.

При това всичко ми бе казано по толкова благ и напълно спокоен начин, като че ли получавах напътствия от дългогодишен свой наставник и като че ли ставаше дума за най-естествените и разбиращи се от само себе си неща на света.

Не знаех сънувам ли, или будувам...

*

Ала моят душевен смут не убягна на стария човек и сякаш за да ме успокои, той каза:

«Моля ви да не ме мислите за всезнаещ, когато изваждам наяве и се опитвам осветля някои страни на вашия вътрешен живот!

Макар и да знам навярно някои неща, които не са достъпни за всекиго, моите знания си остават все пак твърде ограничени.

Ала когато някой от нашите получи поръчка като възложената ми във връзка с вас, неговата възприемчивост се освобождава временно от някои окови, така че в момента за мен е възможно да науча за вас повече неща, отколкото обикновено ми е дадено да зная.- –

Не става въпрос за никакво чудо!

Онова, което ви се струва толкова странно, е също тъй естествено обосновано, както и законите на механиката, които се стараете да овладеете по време на сегашното си следване!

Моля ви в мое лице да виждате единствено човек, който се опитва да ви напътства в духовната сфера така, както преподавателите от вашия университет ви просвещават по чисто земните закономерности!

И в единия, и в другия случай определен човек предава придобитото от самия него, за да го направи достояние другиму, който на свой ред иска да го придобие...»

*

Едно ясно усещано, меко лъчение изглади при тези думи надигналите се у мен бурни чувства като масло, разлято върху разбушувалите се от вятъра вълни.

За своя изненада започнах изведнъж да се ориентирам в този тъй нов за мен кръг от представи. – Все питах и питах, и на всеки въпрос получавах отговор, който все повече отваряше очите ми.- –

Дълбоко в мен се надигна гореща, бих казал просто свръхземна почит и любов към този тайнствен старец и аз едва се сдържах да не дам най-недвусмислен израз на тези свои чувства... Щеше ми се от признателност да целуна и двете му ръце, защото вече усещах, че той ще ми донесе окончателното спасение от преизподнята на моята вътрешна раздвоеност, – че той единствен беше в състояние да ми го донесе.- –

*

Постепенно се бяхме доближили до града и до изхода на парка.

Изгарях от едно-единствено пламенно желание: старецът да остане при мен.

Ала когато стъпихме на първите осветени улици, той изведнъж се спря и рече:

«За днес стига толкова!

Претеглете дълбоко в сърцето си онова, което чухте тази вечер, и ако ви обземе желанието да чуете още нещо от мен, елате утре при малкия параклис до входа на парка!

Ще ви чакам там в обичайния ви час за разходка!»

С тези думи той се сбогува и се запъти към една странична уличка.

Струваше ми огромни усилия да не го последвам тайно, но нещо необяснимо ме възпря да го сторя.

*

Не знам как се добрах до стаята си тая вечер.–

Във всеки случай очите ми бяха направо слепи за всичко, което се изпречваше на пътя ми.

Когато стигнах най-после до дома, аз залостих вратите и се проснах на дивана, нямайки сили дори да запаля лампата.

Полежах известно време с вторачени в тъмното отворени очи, оставяйки всичко случило се през деня да премине отново през главата ми. Изведнъж ми се стори, че до мен стои моята неотдавна починала майка, която бе уловила за ръка стария човек и го водеше към мен.

Когато двамата се доближиха плътно до постелята ми, тя го помоли да ме благослови.

Той вдигна ръце над главата ми. За миг видението доби толкова ясни очертания, че сякаш можех да докосна всичко с ръка, но в следващия миг то изчезна напълно. Скочих на крака и се огледах къде ли са се дянали двете фигури.

Но тъй като вече не се виждаше нищо, протегнах опипом ръка към лампата на моето писалище, за да я запаля.

Дълго време вече меката, топла светлина озаряваше малката стаичка през матовото стъкло на абажура, а аз все още се опитвах да предизвикам отново явлението чрез съзнателно напрягане на волята си, – но напразно...

Накрая зарязах тези си опити и тъй като се чувствах направо капнал от всичко преживяно, реших да си легна по-рано от обикновено, изгасих светлината и потънах в дълбок сън без никакви съновидения.

*

На другия ден се събудих много рано и ми отне доста време, докато се убедя малко по малко, че преживяванията ми от предната вечер не са били само сън.

Настроението ми ставаше все по-празнично и ако през този ден се посветих с особено усърдие на учебните си занимания, сторих това само за да изтекат по-бързо часовете, – просто не можех да дочакам вечерта, когато щях отново да видя стария човек. –

Когато най-после го намерих на уговореното място, от радост едва успях да се овладея поне дотолкова, че да се доближа до него по подобаващ начин под погледите на многобройните минувачи.

Едва бяхме свърнали след няколко крачки по една от по-малко оживените странични алеи и аз побързах да разкажа с вълнение за необикновеното си и толкова тайнствено тогава за мен преживяване след завръщането ми между четирите стени на моята стая.

Той ме изслуша много спокойно, без да дава признаци, че разказът ми му е направил някакво особено впечатление. Единственият му коментар беше:

«Образно ви се е разкрила определена вътрешна духовна връзка, тъй като наистина на майка си дължите предпоставките, без които не бихте могли да станете мой ученик. Именно в нейната наследствена линия клетките на физическото тяло са претърпели метаморфозата, необходима, за да се развие у вас способността да възприемете практическото познание, към което трябва да ви поведа.

Най-добре е обаче да се пазите от подобни видения, формирани без вашата воля и съпричастност от сили, които са ви присъщи и които трябва да се научите напълно да владеете, преди да сте сигурен, че ще бъдете винаги защитен от груби фалшификации!

Засега се радвайте, че поне този път не сте били подведен от това излязло от самия вас видение! –»

*

Едва ли е нужно да казвам, че даденото обяснение ми подейства като студен душ.

Тъкмо защото никога преди не ми се бе случвало да имам видения от този род, почувствах силно изкушение да придам голямо значение на станалото. Нещо повече, не можех да се отърся от мисълта, че видението сигурно е било предизвикано от моя нов познат, явно успял вече да упражни достатъчно въздействие върху мен, за да ме направи способен да хвърля макар и първоначален, бегъл поглед върху една от духовните области, за които ми бе говорил.

Нямах много време да се радвам на заблуждението си, тъй като моят спътник продължи:

«Ако имах за цел да ви слисвам с подобни фантасмагории, можех да си спестя дългото пътуване дотук и нямаше да се налага да ви издирвам във физическото си тяло.

"Ясновидци" от този род има предостатъчно, – немалко от тях са дори убедени, че са установили връзка с нас, Светещите на Прасветлината.

Трябва обаче да знаете, че ние сме обвързани от определен закон. Макар и да имаме възможност да действаме по друг начин, когато става въпрос само за предварителна подготовка, този закон ни задължава, дори в посочения случай, да влизаме в контакт с онези, които са изрично призвани да станат наши ученици, в нашия физически-сетивен облик, а той не е устроен по-различно от облика на другите хора. Никога обаче не изпращаме какъвто и да е видим знак на онези, които не са предопределени за подобен път! Тях напътстваме само с помощта на духовни потоци, доколкото те самите са се подготвили да следват нашите напътствия! –

Вярно е, че след като отдавна вече ще съм се завърнал в земното си отечество, вие ще ме виждате и в облик, който не е изтъкан от земна материя за разлика от това тяло тук и от тези дрехи

Ако беше наистина необходимо и ако се бяхме убедили, че ще приемете нещата спокойно, днес аз може би нямаше да съм ви чужд, защото щяхте да ме познавате в духовния ми облик още от детските си години. Но и в този случай щеше да ми се наложи да ви потърся във външното си земно тяло сега, когато сте вече избран да влезете в редовна духовна връзка с мен като мой ученик.

Но тъй като не сте още от най-ранна възраст запознат с автентичните духовни форми, ще трябва да ви предпазя от вас самия, докато не се научите да различавате действителните духовни явления от измамните миражи.

И ако чуете по-късно за "видение", появило се ненадейно в живота на някой зрял човек и опитващо се да мине в неговите очи за "гуру", който щял да го наставлява като свой "ученик", макар горкият човек да не е посветен дори в най-елементарните тайни, свързани с употребата на неговите духовни сили, – предупредете го, ако не е вече късно, но не се оставяйте да бъдете подведен, колкото и да ви разказва за велеречивите слова на въображаемия "гуру", появил се уж в духовния си образ, или пък за сбъдналите се пророчества, които бил изрекъл, и какво ли още не! –

Днес вие нямате още представа до каква степен е изпълнен светът с драматизирания маскарад, роден от пластичната фантазия на човека, както и с други, коренно различни по своята природа, "свръхземни" явления, произлизащи от най-мрачните сфери на физически проявения свят, колкото и да се стараят да се представят на жертвите си за "духовни" същества, най-малко равни на човека в духовно отношение! –

За предпочитане е човек да си играе с кучето си и да го учи на разни номера, отколкото да дава ухо на елейно-патетичните откровения на такива мними "духове", или да присъства на демонстрации на тяхната често пъти удивителна намеса в нормалния закономерен ход на физическите процеси, която би могла да се нарече престъпна и порочна, ако стоящите зад подобни явления същества имаха макар и най-бегла представа за носената от тях отговорност!

Не отвън и не като разширение на възприемащата способност на вашите физически сетива ще ви се разкрият духовните светове!

Най-дълбоко вътре в себе си трябва да бъдете преобразен чрез прилив на духовни сили, докато не придобиете способността – ако физическият ви организъм го позволява – при будни земни сетива да се издигнете на седмото небе, както е казал един от най-големите мъдреци на вашата вяра!!

Самият аз не знам дали един ден и вие ще стигнете толкова далеч, но както и да реагира унаследената ви физика към необходимото преображение, вие ще можете така или иначе да "хвърлите поглед" към един свят на Духа, за който не сте подозирали и в най-смелите си мечти, и в най-дълбоките си религиозни вглъбявания! –»

¦

Докато слушах тези думи, имах усещането, че някъде дълбоко в мен се кани да се отвори една съкровищница, в която е скрито несметно богатство, – но в мен имаше и нещо, което с цялата си тежест затискаше вратата и за нищо на света не искаше да открехне и най-малката пролука в нея. –

Дали този отпор нямаше да бъде по-слаб, ако не разчиташе на силната подкрепа на всевъзможни богословски възражения? – Съвсем не бях отхвърлил все още предишните си схващания и не можех да се освободя от метода, на който ме бяха научили, за да защищавам тогавашните си религиозни убеждения от нападките на неверниците...

Търсех, като запален играч на шах, унищожителния отговор, който да постави в "мат" моя събеседник, но колкото и да напрягах мозъка си, не ми хрумваше никакъв успешен ход.

Накрая се вкопчих в малко смайващото за мен споменаване на човека, на когото бях свикнал да гледам като на един от основните стълбове на християнството и от чиито послания бях заел някога толкова много текстове за проповедите си.

Чутите от мен слова не ми прозвучаха много по "християнски" и аз дадох израз на удивлението си, че най-неочаквано един от съоснователите на християнството е представен едва ли не като "ученик" на тайнствената Общност, към която според собствените му твърдения принадлежеше моят спътник.

За мен бе направо престъпна дързост да се спра сериозно макар и за секунда върху предположението, че този най-велик от християнските апостоли може да е постигнал осенилото го прозрение под въздействие, сходно с онова, на което бях подложен аз самият, и че така той ставаше в известен смисъл мой по-ранен съученик. –

Не направих опит да сдържа обзелите ме чувства и се впуснах в пламенна тирада, сякаш още носех църковен сан и най-важното бе да разбия на пух и прах противника на някогашната си – отдавна, уви, тъй колеблива и крехка – вяра.

*

Моят придружител ме изслуша спокойно и запази мълчание дълго след като бях вече свършил, така че започнах да се чувствам сигурен в постигнатата победа.

Накрая обаче той проговори и рече:

«Далеч съм от каквото и да е намерение да изтръгна от сърцето ви това тъй пламенно преклонение пред един мъдрец на вашата вяра!

Напротив, аз съм ви благодарен, че улеснихте толкова много моята задача, подавайки сам в ръцете ми единия от краищата на кълбото, чиито причудливи плетеници трябва да бъдат окончателно разплетени, за да мога да ви предам онази сила на прозрението, която ще овладеете след като проумеете, че само прекалената човешка усърдност е оплела бримките на мрежата, в които отново се уловихте преди малко!- –

Всъщност не зная дали да ви се възхищавам за доброто познаване на написаното от тъй дълбоко уважавания от вас човек, или да ви се чудя, как то не ви помага да видите онова, което тези текстове – въпреки орнаментално вплетените добавки от по-късно време – доста ясно ни разбулват?!

Макар и обвързан с някои предубеждения на своята вяра, на своето време и на своя народ, той е безспорно един голям човек. Защо хабите целия арсенал на своята диалектика в стремежа си да го отдалечите от същата земя, която му е дала навремето неговия колорит, както дава днес и на вас вашия?! –

Стига само да прочетете с буден дух и без предубеденост написаното в неговите послания, доколкото то личи все още под явните по-късни преработки, и ще се убедите, че станалото с него много прилича на вашите днешни преживявания!- –

Ще трябва наистина да дадете малко по-просто тълкуване на случилото се по "пътя за Дамаск", отколкото са сторили по-късните преиначители в убеждението си, че разказът се нуждае от вмъкването на драматичен елемент! –

Известно ви е, разбира се, че във всички легенди за велики люде "гласовете от небето" и други шумни вмешателства, идващи от облаците, са неизбежна част от инсценировката. Може би, като поразмислите малко, ще откриете същия технически похват и тук?! –

Ако обаче загърбите всички тези изкуствени светлинни ефекти, ще съзрете пред себе си просто човек, който се подвизавал като ревностен защитник на своята вяра, докато не чул един ден за някакъв "праведник", както е казано в текста, който живеел в Дамаск, и тръгнал на път да го търси, защото жестоките съмнения помрачили накрая погледа му и той не виждал пред себе си изход. –

При този "праведник" той останал дълго и намерил при него онова, което съм натоварен да дам сега и на вас...

След като го получил, отишъл при хората, наричащи се само с външно право ученици на едного от Нашите, но животът му с тях съвсем не бил лек, защото онова, в което той успял да вникне "духовно насочван", тези пленници на прекалено земното си тесногръдие искали да тълкуват по свой начин, рационално.

Мъдрецът правел много ясно разграничение между: за когото на автентичните места от своите послания говори като за "Бога, нашия Спасител", – Помазаника Божи: Иисус, който трябва да бъде разпознат "не по плът”, и на трето място: "Отца" на възвишения Учител Иехошуа, за когото много добре знаел, че съвсем не може да бъде отъждествяван с "Бога". Дошлите след него обаче подправили думите му, тъй като те не можели вече да се впишат в доктриналната постройка, изградена по техните собствени правила от всевъзможни отломки от древни храмове върху основите на учението на Назарянина. –:- –

Самият той предупредил още тогава за идващите след него: – "защото ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха: и те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат

Но аз не съм дошъл тук, за да ви изтъкна противоречията във вашето Свещено писание, което е било така грубо изопачено още веднага след създаването му от безброй умуващи преписвачи и в което всеки може днес да прочете каквото си иска...

Бих желал само да отворя очите ви за следата от истина, която може въпреки всичко да се открие в тези текстове, често пъти против волята на ранните им фалшификатори. Всеки от тях сигурно се е ласкаел от мисълта, че е свършил много внимателно и грижливо работата си и че поправките му не са оставили нищо от неразбираемия за него, но осветен вече от имената на своите автори оригинал.- –

Постарайте се да се освободите от начина на тълкуване, на който са ви учили, и четете без предубеждение стигналите до нас текстове, като не забравяте, че немалко усърдни пръсти са полагали усилия да объркат конците. Сигурен съм, че ще успеете да възстановите първоначалната версия до такава степен, че всички противоречия ще изчезнат, – като се запазят наистина свидетелствата за временното стесняване на хоризонта, от което не са били пощадени и истинските автори! –»

*

Така тази вечер, от дума на дума, ми бяха дадени още редица важни пояснения, които аз – затънал изцяло в рационализма под влиянието на една чисто исторически насочена критика на текстовете – отдавна вече бях спрял да търся, а още по-малко да очаквам.

Наистина: ние притежавахме "ключовете на царството Небесно", но бяхме забравили как се отварят портите към него и за да не си признаем това, пречехме на всички, които искаха сами да ги изпробват в ключалката! –

В дълбок душевен потрес се разделих онази вечер с новия си учител. Половината нощ прекарах седнал вкъщи над библейските текстове и следвайки съветите му, аз наистина вниквах все по-надълбоко в изконния дух на тези писания.

¦

Така вечер след вечер се заредиха поученията, които ми даваше необикновеният старец.

Той самият живееше, както узнах, в един от най-добрите хотели на града под нищо неозначаващо европейско фамилно име. Въпреки че така и не ме покани при себе си, той явно имаше желание да ме посети в моята стая и там именно бе извършено действието, чиято основа бе положена от поученията, получени по време на нашите разходки на открито. –

Аз станах негов "чела" в съответствие с всички правила и той реши, че може да пробуди в мен способности, които – дори при такава тясна връзка между ученика и неговия духовен Учител – обикновено се налага да бъдат отказани на един чела, защото необходимите психофизични предпоставки се срещат изключително рядко у хората на западния свят...

Благодарение на пробудените в мен способности аз се радвам на едно голямо щастие – на възможността по всяко време, и днес дори, да влизам в съзнателна духовна връзка с моя Гуру, независимо че той живее някъде в сърцето на Азия, отдалечен на хиляди мили от мен. Това щастие е отредено иначе само на премалцината, родени за да бъдат включени в кръга на Светещите, към който аз обаче в никакъв случай не принадлежа и никога не бих могъл да принадлежа, тъй като човек трябва да се е обрекъл в своята духовна природа доброволно и безвъзвратно на тази духовна Общност хилядолетия преди да се роди в земно тяло, за да може да бъде приет един ден в нейния кръг тук, на земята.- –

Ето накратко най-същественото, което мога да ви кажа в отговор на въпроса, как аз самият съм стигнал до онова познание, което ви озадачава в мен.

Струва ми се обаче, че е време да сложим за днес край нашия разговор! От къщата не долита вече нито звук, а южняците имат обичай да посвещават нощните часове на съня.

*

Месецът отдавна бе изплувал иззад силуета на църквата, после, следвайки своя път, се скри за малко зад камбанарията и умаленият му диск хвърляше сега леденостудената си, бяла светлина високо над кипарисите. Непрогледният им мрак се просветляваше от нежното синкаво сияние на лъчите му, стелещо се като лека мъгла върху цялата градина.

Потопени в лунната светлина, неизброимите звезди бяха загубили почти целия си блясък, но това сякаш ги правеше още по-далечни и тайнствени.

Дълбоката тишина, настъпила след последните думи на младия човек, накара тримата приятели да си дадат най-сетне сметка за късния час, до който се бяха заседели тук, докато шумният вечерен живот на южния град отдавна се бе притаил като под погребален покров.

Те веднага станаха да си вървят и когато придружилият ги до външната врата "камериере" угаси след тях лампите, той също беше на мнение, че е крайно време гостите най-после да си тръгнат.

Сякаш искаха да запазят някаква тайна, високите стени на къщите изпълваха със своите сенки тъмните улички, чийто мрак бе разкъсван сегиз-тогиз от тясна ивица твърде ярка и натрапчива лунна светлина.

Крачките на завръщащите се у дома приятели кънтяха силно, пораждайки звучно ехо.

Ала те не отрониха нито дума повече, защото чувстваха, че им е нужно време, за да схванат казаното тази вечер, и че желанието им за разговор ще се върне по-късно, след един ободрителен нощен сън.-- –

*

# Скалистият остров

След онази вечер в градината на "траторията" приятелите имаха не един удобен случай да продължат подхванатия разговор и двамата по-възрастни вникваха все повече в духовния свят на най-младия.

Маршрутът, който можеха да избират свободно, ги отвеждаше все по на юг, давайки им възможност да се насладят на много красиви места.

Ала накрая закопняха все пак да се откъснат малко от градския шум и от многобройните творби на голямото изкуство и затова се уговориха да прекарат няколко спокойни дни на скалистия остров, изникнал от морето като страж пред ширналия се залив на един от най-шумните градове на Юга.

*

По каприза на едно любопитно съвпадение малкият кораб на пътниците бе посрещнат с топовни салюти.

Местните хора честваха празника на светеца патрон на острова и макар истинските тържества да предстояха едва на следващия ден, веселието не познаваше граници.

Цялата предпразнична нощ човек имаше чувството, че е в някаква крепост, подложена на силна вражеска атака: тъй безспир отекваха радостните гърмежи.

При тези условия не можеше да се мисли много за сън и тримата пришълци започнаха да се опасяват, че и тук няма да намерят търсения от тях покой.

Когато обаче на другия ден литийното шествие в чест на светията, предложило нов, добре дошъл повод за неговите почитатели да дадат още веднъж шумен израз на благочестивите си чувства, най-сетне отмина под съпровод на древни песнопения и дъжд от розови листенца, сипещи се над сребърната икона, изведнъж се оказа, че за своя изненада и радост пътниците бяха обгърнати от най-възхитителна тишина, и то по-скоро, отколкото смееха да се надяват.

¦

Излязоха от градчето, увенчаващо планинския хребет на острова, и поеха в ослепителната светлина между маслинови дръвчета и лимонови градини, сред лози и покрити с цветя склонове, вдишвайки уханието на Юга и опиянени от заобикалящите ги пищни багри.

Навсякъде маслините бяха потънали в цвят, а напращелите от зрелост лимони достигаха размери, каквито пътешествениците не бяха виждали досега.

Умът не го побираше откъде земята черпи силата, необходима за избуялото море от рози и натежалите глицинии, виещи се по всички зидове!

Малко по малко стигнаха до стръмния скат, който, потънал в пъстра и гъмжаща от цветове дива растителност, се спускаше между отвесни канари към морето, чиято сияйна кобалтова синева се преливаше постепенно в огледалния блясък на водната шир.

Недалеч от брега малки изумруденозелени заливчета къпеха отвесните скали, а там, където натрупалият се морски пясък образуваше плитчини, се открояваха, като овални течни тюркоази, вълшебни езера.

Сред този приказен декор тримата приятели заслизаха по тесни, каменисти пътеки към плажа и някъде по средата между върха и морето стигнаха до близката цел на своята разходка: древната пещера на Митра, където някога, преди хилядолетия, е била отдавана почит на Бога - Слънце. При всяко пролетно равноденствие тук били отслужвани свещени мистерии за "ръкополагане" на жреци. Минавайки през седем степени на посвещение и подлагайки се, за да бъдат пречистени, на все по-сурови изпитания, те се съединявали накрая със своя Бог, чийто въплътен образ виждали в "Звездата на деня", изпращаща животворните си лъчи към Земята.

Според тяхното учение Светлината имала своето земно жилище на една "висока планина" и се разкривала на човешките сърца в тайнствена скалиста пещера. Тя стигала до всеки човек, който имал мъжеството да издържи изпитанието и умеел да тълкува в душата си и по чувство посочените му от мъдрите жреци символи.-- –

*

Всеки от тримата приятели си даваше много добре сметка, че "езичеството", практикувано някога в прохладното светилище, чийто праг бяха току-що престъпили, е било несравнимо по-близо до Божеството от немалко по-късни култове, самодоволно смятани за единствено "угодни" на едничкия, истински Бог, затова те на драго сърце отдадоха душите си на тайната, която сякаш се струеше от скалните стени, запазили едва забележими следи от изкуството на зналците, украсило ги навремето с пищна декорация. –

Дълго време бяха прекарали отдадени на подобни чувства, когато най-възрастният от тях наруши тишината и рече:

– Не е ли все пак странно, че тези хора на които Бог се разкривал в Светлината, избирали пещери в скалната твърд на земята, за да честват мистериите, от които очаквали да получат светло познание, вместо да отслужват литургиите си вън, на ярката слънчева светлина! –

Неволно, сякаш почувствали, че на това място, където някога са отеквали само свещени думи на възвишено познание и тайни химни, всякакви разговори на лаици са съвсем неуместни, тримата приятели се отправиха към изхода. След като си избраха подходящо място за почивка под сенчестите храсти, най-младият взе думата и рече:

–Именно от земята произлизаме по плът и в нейното лоно трябва да потърсим убежище – било само по чувство, или пък и външно, както предпочитали да вършат това жреците на въпросните мистерии, – за да можем да се "родим отново"...

Не случайно най-свещените мистерии на древните били чествани почти винаги в крипти и пещери, – дори техните храмове, чиято гора от колони изглежда неразбираема за днешните хора, са се възприемали като символ на вътрешните пространства на земята.-- –

Всяка постройка се укрепва в земните недра и колкото по-нависоко ще се издига тя, толкова по-надълбоко трябва да бъдат заложени темелите ѝ! –

Същото е и с Храма, какъвто представляваме самите ние: – за да се извиси куполът му в царството на чистия Дух, основният му камък трябва да положим в недрата на земята, където да стои закотвен, докато редим камък върху камък по разкриващия се в нас самите план.

Ако решим да постъпим иначе и дръзнем да изградим себе си направо върху земната повърхност, ще заприличаме много на нечестивците от легендата за ,Давилонския храм", който се срутил, тъй като изграждащите го сили не се разбирали вече помежду си...

Възможно е наистина някой да си помисли, че може да издигне храмова кула, стърчаща до небесата, и върху повърхността на външното познание, събрано в резултат на земни преценки и илюзии, ала истинските Майстори на духовното строително изкуство остават далеч от онзи, който се опитва да гради по такъв глупав начин. Той ще трябва да се задоволи само със земни сили от нисш порядък, които наистина ще му служат дълго време като привидно усърдни работници, но щом бъде веднъж достигната максималната достъпна за тях височина, "езиците им" ще бъдат "смесени" и те ще започнат по принуда да рушат онова, което дотогава са градили......

*

В овчарска пещера се е родил съгласно древната легенда и онзи, когото наричат "Спасител"!- –

От издълбан в скалата гроб е станало според същото предание и възкресението му!

Ако пренебрегнете за момент "историчността" и се съсредоточите само върху дълбоко символичното съдържание, присъщо на тези думи, ще се убедите, че – правилно разбрано – то превръща легендата в носител на най-възвишена истина!- –

Ако не е дълбоко закотвен в земята, подобно на величавия Учител, за когото става дума тук, никой няма да бъде "приет на Небето" като него!-- –

*

Нашето собствено тяло е в крайна сметка за Духа пещерата на спасението, – то е "земята", в чиито най-дълбоки недра трябва да слезем, за да заложим в тях основите, годни да носят сградата на нашия духовен Храм. –

Ала повечето хора искат да изградят духовния си Храм, като се опитват – още по-глупаво от легендарните зидари на Вавилонската кула – да засводят най-напред купола, а после се чудят, че постройката им е неизбежно осъдена тутакси да рухне. –

Те започват от главата и издигат в мислите си дръзки сводове, преди да са закотвили здраво в най-дълбоките недра на тялото си, почувствано с всички фибри, онова, което единствено може да поддържа и носи купола! –

*

Сърцето е средоточие на телесния живот и когато то престане да тупти, с живота на тялото е свършено.

Но съвсем не е само поетичен образ това, че сърцето при всички народи и във всички времена се смята за особено важно и по отношение на душевната чувствителност и виталност!- –

Никой анатом не може естествено да открие душата във физическото сърце, – но всички наши телесни органи отговарят на съответните душевно-духовни органи и когато се говори за "сърце" в духовен смисъл, става всъщност дума само за сърцето на духовния организъм, чиито трепети обаче се намират – по време на земния живот – в непрестанно взаимодействие с физическото сърце. Така сърцето на земното тяло представлява нещо като резонатор, благодарение на чието усилващо действие всички душевно-духовни преживявания стигат с максимално възможна яснота до човешкото съзнание. –

И животното притежава същите телесни органи, но му липсва духовният организъм, който би им съответствал. Така наречената "душа" на животното не е всъщност нищо друго освен съвкупността от фините флуидни сили на животинското тяло, присъщи и на човека, но твърде често приписвани от незнание на истинската "душа"...

Нашето тяло, което не се различава по същество от животинското, е избрано като желано убежище от "падналия" от първоначалното си духовно състояние духовен Човек и същото това животинско тяло, в което той се озовава, когато му дойде "времето", се превръща за него и в "пещера на спасението". Защото дори в своето "падение" Духът съвсем не е загубил творческата си сила, благодарение на която е съумял да се преобрази в съответствие с формите на животинското тяло. Тъкмо това му дава възможност да се спаси на земята, защото само така той може да бъде осъзнат от човека-животно. –

*

Който е разбрал тази неизповедимо дълбока мистерия в цялата и неизмерима важност, за него земното тяло няма да бъде вече пречка и досадно бреме в стремежа му към осъзнаване в чистия Дух...

«Каквото свържете на земята, ще бъде свързано и на небето» – в царството на чистия Дух, – «и каквото развържете на земята, ще бъде развързано и на небето.» –

За земния човек няма истинско спасение, освен: в тялото и телесно усещано от живия субстанциален Дух, преобразен по формите на тялото!!-- –

Едва когато той, чрез цялото си себеусещане на земното тяло, вникне докрай в своя добил същите форми духовен живот, ще е наистина "стигнал в Духа" и чак тогава ще има правото да повери на мисълта си, без страх от измама, засводяването на високия купол, който, видим надалече, ще увенчае Храма на Духа. –

Всичко, което може да изгради преди това, си остава в най-добрия случай само една интересна фасада, която ще бъде срутена от първата буря, а когато му се наложи да върне отново на земята земното си тяло, той няма вече да знае къде да потърси подслон, защото построеното от него е било видимо само за земните очи и то изчезва, заедно със земното тяло, за своето човешко съзнание, което, непостигнало още единение с присъщата си духовност, не вижда занапред около себе си нищо освен измамни образи.-- –

Ето защо високият Учител е имал пълното право да каже:

«Работете докато е ден , че после настъпва нощ, когато никой не може да работи.»------- –

А тази "нощ" не е нищо друго освен неспособността да възприемем гласа на собствения си вечен Дух без резонанса на тялото, който прави това възможно на земята, защото "Храмът", който трябва да изградим, прилича, ако си послужим с друг образ, на симфония, нуждаеща се не само от композитора и неговия оркестър, но и от способния да я възприеме слушател! –

*

Тук говорещият спря и тримата мъже дълго и мълчаливо се взираха в морската шир, пресичана в момента от платноходка с развят флаг, която явно превозваше нови гости за вечерните тържества от близкия бряг на континента.

Масивни скалисти форми се издигаха в морето като могъщи стражници недалеч от брега. Окъпани в жълтеникаво-червена светлина, те подсказваха, че слънчевият диск, който – докато тримата приятели разговаряха – се бе вече скрил от погледа им зад една висока, отвесна стена на запад, щеше скоро да се оттегли, следвайки наклонената си траектория, от огряваната досега страна на земното кълбо.

Никой не искаше да мисли все още за връщане и "абатът" реши да сподели някои свои притеснения:

– Казаното от вас е напълно разбираемо след всичко чуто досега и трябва да ви призная, че съм дълбоко развълнуван от онова, което ни разкрихте от повереното ви учение!

С безкрайните си радостни залпове жителите на този остров желаеха единствено да отпразнуват по своему деня на почитания от тях светец, но не мога да се отърва от чувството, че те, без да знаят, приветстваха деня, пожелал да разкрие пред нас, събралите се на това място на древни мистерии, дълбокото действие на Духа, в чиято Светлина загадката на човешкото съществуване получава толкова чудесен отговор...

Един-единствен въпрос остава в мен, макар много добре да разбирам, че той може в края на краищата да се окаже глупав. Всичко казано от вас буди въодушевление и радост в моето "сърце", но изправено пред този въпрос, то се свива в тревога.

Може би твърде много неща в мен са все още в плен на земята и затова не ми се иска да направя съответните изводи, въпреки че бих могъл да ги направя. –

– Ако не се лъжа – прекъсна го по-старият, – двамата с вас се намираме сякаш в едно и също положение? –

И аз на свой ред се чувствам в задънена улица, когато се налага да призная, че Духът може да намери спасение само в земното тяло, след като толкова много връзки на обич ме свързват с починали, които едва ли бих могъл да причисля към хората, постигнали спасение още тук, на земята.- –

– Точно това ме смущава – прекъсна го "абатът". – Тук аз чувствам, че съм длъжен да направя един ясен извод, но у мен остава нещо, което съвсем не мога да окачествя като "лошо" и което не ми позволява да стигна до този логичен извод!

Струва ми се ужасна мисълта, че всички, които съм познавал на земята и които смятаха, че ще постигнат по други пътища спасение, са намерили без изключение гибелта си!- –

¦

Ала най-младият се усмихна и каза:

Моля да ме извините, скъпи приятели, но в случая вие сте склонни да направите прибързано извод, който съвсем не се налага!

Нямах никакво намерение да проповядвам учение, твърдящо, че са загубени всички, които не са успели да се съединят още тук, в земното си тяло, със своето духовно, вечно съзнание.

Казах само, че тук, на земята, за да постигнем тази цел, трябва да използваме и земното си тяло, че без резонанса, предлаган от земното тяло, не можем да я постигнем, докато живеем на земята. Казах още, че вечният духовен Човек е успял да се преобрази в съответствие с формите на земното тяло и че от тази духовно изградена връзка възниква възможност за спасение, от която бихме могли да се възползваме само докато живеем все още в това земно тяло, с което вечната ни същност се е свързала при "падението" си в съзнанието на животинското тяло.- –

От това обаче съвсем не следва абсурдното предположение, че след отделянето от земното тяло не съществува абсолютно никаква възможност за спасение!

Но ако ние можем – докато сме все още обвързани със земната си обвивка – да участваме активно в това спасително дело, в което силите на физическото тяло ни предлагат една изключително действена помощ, стига да съумеем да ги използваме, – то след като се отделим от него, ние сме принудени да се държим изцяло пасивно, така че нещо, което в земното тяло би могло да се постигне за няколко десетилетия, – после, ако си послужим със земните понятия за време, може да трае цели хилядолетия, ако не и еони! –

*

– Това вече е съвсем друго нещо – заяви физикът – и аз бих могъл много успешно да си обясня подобно усилващо действие на земното тяло с помощта на някои добре познати ми земни аналогии.

Същевременно ми става съвсем ясно, че за хората, осъзнали съществуващите тук взаимозависимости, няма по-важна задача от това, да посочат на своите ближни пътищата, по които те могат да стигнат още тук, на земята, до въжделеното единение с Бога. –

Нещо, което толкова често ми се е струвало странна и превзета игра на гностицизъм, ми се разкрива сега в една светлина, оставаща абсолютно недостъпна за обичайното дискурсивно мислене, и аз виждам, не без известен срам за себе си и за другите, колко лекомислено сме готови – несмутени от истинско духовно прозрение и самодоволни от многобройните наизустени фрази – да раздаваме преценки там, където сме напълно лишени от собствена способност да преценяваме...

Неимоверно глупави ми се виждат, след като разбрах тези неща, всички всезнайковци, убедени в гротескното си самодоволство, че са отхвърлили вечната мистерия, щом им се е удало, прилагайки собствените си тесногръди схоластични правила, да не оставят камък върху камък от ученията на истинските зналци и да вградят отломките им в жалките си понятийни категории!

У мен неволно изплува споменът за една клетка с маймуни, в която шегобиец бе хвърлил огледало. След многобройните си напразни опити да открият секрета му от обратната страна и като не знаеха какво още да предприемат с него, забавните животни започнаха яростно да го дъвчат, зъбейки се непрекъснато и негодувайки, че не виждат в него нищо друго освен собствените си разкривени мутри.- –

Човек трябва сам да усети в себе си един, макар и слаб, отблясък от вечната духовна Светлина, ако иска да разбере, че великите учения на духовно пробудените Учители не могат да се вместят в шаблоните на късогледата мегаломания! –

Доста забавно е да се наблюдава как толкова много труженици в областта на спекулативното интелектуално знание изглеждат съвсем сериозно убедени, че постигналите духовно познание чрез себепревръщане, за които научаваме от вас, нямали никаква представа за различните възможности за заблуда, способни да подведат човека, търсещ познание. Тяхната заслепена от видимостта експериментална мъдрост е неимоверно горда днес с оскъдните си познания за душата, въпреки че за Светещите в Духа – както все повече се убеждавам – те още преди хилядолетия са били най-банална истина, над която собственото им духовно познание се е издигало по-високо от Сириус...

Тези смешни хорица живеят в един свят от театрални декори, изграден от самите тях, и суетността им ги кара да виждат всичко само в светлика на бенгалските огньове, запалени от техните погрешни заключения, затова когато слънчевата светлина заслепи отвикналите им от нея очи, те си въобразяват, че са премахнали самото слънце.-- –

*

Дълго време аз самият се бях оставил да бъда воден от подобни "слепи водачи на слепци" и се радвах на "мъдростта" им, макар че в края на краищата се убедих в нейната ограниченост. Тогава обаче и аз, като мнозина други в моето положение, все още вярвах, че на човека не е отредено да постигне пълно духовно познание...

Трябваше да дойдете вие, мой скъпи и млади приятелю, за да ми отворите очите при това пътуване!

Сърдечно ви благодаря!

Мога да добавя също, че нищо вече няма да ме спре да измина докрай пътя към Светлината на Вечността, по който едва съм поел, за да стигна още докато живея на тази планета – стига земните ми дни да позволят това – до високата цел, която чувствам, че мога да постигна тук!

Най-малко пък биха ме отклонили занапред от пътя кухите празнословия на хората, които се задоволяват с илюзорната си мъдрост и сипят навсякъде безсмислени думи, вземайки тази своя глупост за истинския път към познанието! –

*

Най-младият от тримата се беше изправил и съзерцаваше замислено вечерното море, сякаш не бе обърнал внимание на последните думи. Личеше си, че би предпочел във всеки случай да не е чул признателните слова на своя приятел.

Тогава проговори белобрадият:

– С много важни неща се занимахме днес и нашата почивка на този великолепен остров явно преминава под знака на щастлива звезда!

Що се отнася до мен, едва ли мога да добавя нещо към току-що казаното, освен че имам далеч по-основателни причини да си пожелая да не напускам тази земя, преди да съм постигнал и аз целта, която виждам пред себе си чак сега, в доста напреднала вече възраст.

Не мога обаче да повярвам, че Провидението ми я показва днес като достижима, ако не ми е отредило да се устремя нагоре към нея. –

Ако бях чул по-рано за тези неща така, както това се случи по време на сегашното ни пътуване, – кой знае дали щях да бъда достатъчно зрял, да последвам призива!?

*

Трябва да си призная, че на младини се чувствах много уютно с един скалъпен от самия мен светоглед, чийто фон обаче си оставаше включен в ширококообхватната сфера на църковната есхатология: доктрината за "крайните неща". Още от ранната си младост възприех с голяма вяра това учение, което ми се разкри в "Упражненията" на Свети Игнатий де Лойола и ми направи изключително дълбоко впечатление. Почти всяка година практикувах тези упражнения под ръководството на неговите духовни синове като ревностен привърженик на вярата, в която бях възпитан.

Далеч съм от мисълта да съжалявам днес за полученото възпитание и може би чак сега си давам сметка колко благотворно влияние е упражнило то в живота ми въпреки погрешните си предпоставки. Благодарение на него се научих на методичност на мисълта и обуздаване на чувствата, изиграли голяма роля за такава закалка на волята ми, каквато бих пожелал на мнозина, познаващи само сенчестата страна от делото на тези ревностни радетели на Римската църква. –

И независимо че по-късно се научих да виждам много неща в по-различна светлина от онази, в която ми бяха показвани навремето, аз успях все пак да запазя една строга дисциплина на духа. Благодарение на нея не само бях предпазен от религиозни екзалтации, но и много бързо успявах да прозра погрешните силогизми на безсъдържателната спекулация, колкото и да се опитваха те да ме съблазнят със своята мнима "неопровержимост".

Но в дълбочината на душата ми цареше всъщност униние...

Бях изправен през едно голямо "ignorabimus”, примирявах се, че за много неща никога не ще научим каквото и да било и смятах, че е най-добре, както е казал поетът, "спокойно да почитаме неизповедимото"...

Радостен, че можах по този начин да запазя известно вътрешно равновесие, аз сигурно нямаше да бъда внимателен слушател, ако някой ми бе заговорил по онова време за неща като тези, на които посвещаваме сега толкова часове. –

Едва през последните години, когато мисълта за сбогуване със земята ми ставаше все по-близка и по-близка, положението се промени. Често нещо ме тласкаше да разлостя насила една порта, зад която сякаш се криеше тайната за "крайните неща".- –

Тъй като не се очертаваха изгледи да натрупам собствен опит, реших в крайна сметка да си съставя преценка въз основа на опита на други. Ето защо от толкова години вече се занимавам с онези проучвания, чието споменаване пред вас, млади ми приятелю, даде началния тласък на всички разкрития, за които сме ви задължени оттогава насам.

И в този случай не съжалявам ни най-малко, че съм отделил толкова ценно време за анализ на съобщенията, чиито автори са абсолютно безупречни в научно отношение и не биха се оставили да бъдат измамени от евтини фокуси.

Отдавна обаче си давам сметка, че въпреки всичко вървя по погрешна следа и че загадките на нашата нетленна духовност не могат никога да се решат с помощта на експерименти със сомнамбули и "медиуми".

*

Аз също намерих вече началото на правия път!

Дали ми е отредено още тук, на земята, да го извървя докрай, – само висшите сили могат да знаят това! –

Нека сега благодаря на тайнствения промисъл, който ни предостави по време на това пътешествие възможността да доловим в себе си – макар и доста отдалеко – първите лъчи на вечната Светлина.

Чувствам, че този, на когото се падна да дръпне малко встрани булото, скривало толкова неща от очите ни, отказва да приеме нашата признателност, но това не ми пречи да му благодаря от цялото си сърце! И понеже казва, че е само "ученик", нека тогава ни постави под закрилата на ония, които той самият почита като Учители!-- –

*

А най-младият му отвърна и рече:

– Не друг, а аз трябва в случая да благодаря, че станах инструмент в ръцете на един висок промисъл, който ви сближи с мен и създаде условия да дам нещо от малкото, което сам мога да дам!

Ала вие нямате занапред нужда от мен, ако сте решени и в бъдеще, вече с пълното съзнание какво всъщност вършите, да се доверите на същото високо наставничество, на което, както вече знаете, и аз дължа своето познание.

«Искайте, и ще ви се даде!

Търсете, и ще намерите!

Хлопайте, и ще ви се отвори!»

Човекът, казал някога тези слова на своите съвременници, и днес е все тъй близо до земята. Малцината, за които ви говорих като за "Светещите на Прасветлината", го познават като свой Брат в духовния му облик, в който той остава постоянно при земните хора – в духовната жизнена сфера на земята, – докато и последният от духовните човеци, принудени да се обвържат тук с човека-животно като последица на "падението" си от високото сияние, не напусне отново земното си тяло...

Той е близо до всеки, който съумее да го "призове'1 чрез деянията и живота си, както и мнозина от неговите Братя, оставащи по същия начин при земята, макар отдавна да са напуснали земното си тяло!

*

Не е необходимо да знаем за съществуването на тези високи духовни помагачи, за да получим тяхната помощ, нито пък е нужно да се обявим на думи за следовници на оногова, когото те наричат, великия любещ" и в чието лице голяма част от човечеството вижда свой Спасител. –

Такава помощ свише е била оказана на мнозина, макар те да не са знаели името на възвишения Учител и да не са чували за неговите духовни Братя, тъй като в случая не се иска нищо друго освен "вяра", която се засвидетелства на дело и не е изрично обвързана с едно или друго вероизповедание!

*

Разбира се, това сигурно знание се "проклина" от всички, които предпочитат да поддържат илюзията, че спасението може да се постигне само чрез пълното обвързване с измислените от тях религиозни формули, но вечният Дух, на който си мислят, че служат тези хора, е още по-недосегаем за техните "проклятия", отколкото за "благословиите" им, давани от тях с твърдото убеждение, че единствени те имат правото да "благославят" от негово име! –

Но и такова обвързване не е пречка придържащите се към дадено вероизповедание да получат същата духовна помощ свише

Благочестивото население на този остров се моли днес на своя светия, но какъвто и да е бил тук, на земята, въпросният човек – все едно дали животът и деянията му заслужават оказваната му почит, или не, – молитвата, добила действена сила чрез живите действия на участниците в тържествата, ще стигне така или иначе до истинските духовни Помагачи. – Същото става и когато шейхът на пустинята възвисява сърцето си към Аллаха, или когато правоверният индус отправя молитви към някое от Божествата на своя пантеон, създаващ толкова гротескно впечатление у нас, хората на Запада.- –

Дори дивакът в своето украсено с фетиши светилище може да получи същата помощ, стига с всичките си действия да изпълни предпоставките, доколкото му е възможно да ги изпълни при неговото равнище на познание.-- –

*

Това е същинският смисъл на "благовестието", дадено някога на човечеството от Учителя от Назарет, но и до ден-днешен рядко се среща човек, който да го разбира! – Едни са се старали да откъсват все повече от земята всичко духовно, възвестено в него, превръщайки го в нищожни, призрачни изпарения някъде високо над облаците, докато други са полагали непрекъснати усилия за толкова тясно амалгамиране на Духа с материята, че в края на краищата не са забелязали как в ръцете им малко по малко е останала само материя.-- –

Който обаче е решен да намери в себе си Духа, не бива да забравя, че може да го намери само преобразен по формите на материята, – нито затънал в материята, нито пък откъснат като призрачно съновидение над всичко материално!

¦

Единственият начин за Духа да бъде по някакъв начин осъзнат от даден индивид, преди още да се е съединил с неговото собствено съзнание, е да създаде възможност това отделено все още от него съзнание да почувства и съпреживее светлия вътрешен живот на човек, чието съзнание се е съединило вече с Духа! –- –

По всяко време на нашата земя има само неколцина мъже, без остатък съединени с Духа, – аз ви говорих вече за тях като за Светещите на Прасветлината!

*

За да се доближим до тези човеци, не е необходимо да се срещнем с някого от тях, а още по-малко да ги познаваме всички, защото това доближаване не зависи нито от тяхна, нито от наша страна от някакъв произвол или лични предпочитания, – единствено собствената ни вътрешна нагласа, произтичаща от делата и живота ни, решава дали ще можем да съпреживеем нещо от тяхното съединено с Духа съзнание, или не!---- –

А който е станал способен да сподели това съзнание – макар и като най-далечен проблясък, – то никой, дори самият Бог, не е вече в състояние да му попречи да го стори! Колкото повече укрепва тази своя способност, толкова по-голям приток на сили ще получи той от духовната сфера, където пребивава съединеното с божествения Дух съзнание на тези Майстори на познанието, – толкова по-голяма помощ ще получи от всемогъщите духовни потоци, насочвани от вечно дейната по законите на Духа воля на "Светещите"!-- –

*

Който разбере веднъж всичко това, той е вече доста напреднал по своя път, водещ към единение на самия себе си в Духа!

На него и през ум няма да му мине да смята тези Майстори за заблудени сектанти и отнесени мечтатели, нито пък да вижда в тях някакви "нечовешки" полубогове или суетни фокусници!- –

Аз, скъпи приятели, ви поставих вече в "силовото поле" на тази помощ свише...

Повече не мога да направя, но нищо повече не би могъл да стори и никой от онези, за които ви говорих и на които дължа всички свои познания!

Единствено от вас самите зависи сега кои сили ще съумеете да "усвоите" от това духовно "силово поле"!-- –

Благодарете тогава на "Бога”, който е скрит в самите вас като в дарохранителница, за оказаната милост, – не на мен, защото единственото, което можех да направя, бе да дам първоначалния тласък за пробуждането на вашата воля! –

*

Скалистите урви, извисяващи се над морето недалеч от брега, отдавна вече плуваха в опалова мараня и само един последен отблясък от деня открояваше все още осветените и сенчестите им страни.

Над главите на тримата приятели вече блещукаха първите звезди, когато те най-после решиха да напуснат това свещено място и да поемат обратно по пътеката, водеща към малкия град от другата страна на острова.

Стана съвсем тъмно, преди пътниците да стигнат до странноприемницата, където щяха да намерят подслон през следващите няколко дни.

Тук те вечеряха, но тъй като нито им се спеше още, нито им се искаше да се върнат на дълбоките теми, обсъждани днес край пещерата на Митра, решиха да отидат до малката "пиацета", където местното население и гостите на острова се разхождаха като в празнична зала, радвайки се на веселите мелодии, изпълнявани въодушевено от местния оркестър.

# Разходката по море

След като празничното ликуване на веселите островни жители отстъпи отново място на всекидневните задължения, около тримата приятели се възцари божествен покой, който им позволи да отпуснат най-после нервите си, уморени от непрестанното съзерцаване на все нови и нови чудеса.

При всяко пукване на зората те не пропускаха да се насладят на блесналото се до-където поглед стига море, което сякаш не успяваше да побере огромното изобилие от лъчи, изсипващи се безспир отгоре му от сияйната небесна Шир.

Нищо чудно, че в сърцата им постепенно се зароди желанието, преди да си вземат сбогом от острова, да направят, окъпани от слънчевите лъчи, една обиколка около него по това море от светлина.

*

Едно ранно утро те се спуснаха по дългите, криволичещи пътеки

Провизиите, необходими за излетниците и техните придружители, бяха вече донесени на място и подредени в кърмата на тежката гребна лодка, където бяха добре защитени от по-късните жарки слънчеви лъчи.

Докато се отдалечаваха от брега навътре към морето, една голяма платноходка кръстосваше залива пред малкия пристан с издути от прохладния утринен бриз жълти платна.

Високите червеникави канари се издигаха като исполински кули, а потъналите в зеленина бели вили по върховете им сякаш едва се крепяха и отдалеч приличаха на детски играчки.

Описвайки широка дъга, лодката заобиколи първо отвесните скали, за да може излетниците да се насладят от известно разстояние на величествения изглед.

След това гребците се доближиха до острова, давайки възможност на пътниците подробно да разгледат геологичната структура на скалния масив.

Отначало пресякоха неширокия морски ръкав, отделящ острова от континента.

Оттатък, в далечината, се нижеше в благороден ритъм верига средновисоки планини, над която тук-таме се издигаше по някой по-висок връх.

Цялото крайбрежие на континента бе все още забулено от леки изпарения и отдалеч приличаше на пастел, изпълнен в богата гама приглушени тонове от светлорозово до бледосиньо.

От лодката, в която седяха, пътниците не без почуда наблюдаваха как лъчезарното зеленикаво-синьо море добиваше все по-невероятна прозрачност, а камъните и различните видове водорасли по дъното му се очертаваха толкова отчетливо, сякаш обхожданите с поглед дълбини бяха празно пространство. Това им навяваше някаква смътна тревога, като че ли лодката се плъзгаше над пуста, зейнала пропаст.

Далеч на хоризонта няколко тесни ивици бледовиолетови облаци висяха над морето като последни свидетели на отишлата си нощ, почти погълнати вече от розовото зарево на утрото, което постепенно се просветляваше в златисто, за да се прелее лека-полека още по-нагоре в ярко жълто-зелено и да се разтвори накрая в сияйната тюркоазена синева.

Човек трябва сам да е преживял подобно зазоряване над южното море, за да схване цялата му хубост!- –

*

Сега лодката с тримата приятели се движеше плътно до островния бряг.

Стърчащи скални калета се редуваха с непристъпни оврази. Тук-таме се отваряха стръмни падини, изпълнени почти до самото море с маслинови горички, лимонови градини, портокалови насаждения и миртови храсти.

Високите крайбрежни канари, пред чиято гледка приятелите се бяха прехласвали само от острова, образуваха сега внушителен портал и гребците не пропуснаха да прекарат лодката под скалистия му свод.

Много ясно се виждаше вече мястото, където се намираше пещерата на Митра, близо до която една от предните вечери бяха водили толкова важен разговор.

Лесно можеше да се различи и стръмната пътека, по която дошлите откъм морето жреци вероятно са се изкачвали в древни времена до светилището.

Още няколко удара с греблата и на високата седловина, заграждаща ширналата се плодоносна долина, излетниците зърнаха белеещия се град, – този път той им се показа от другата страна на острова, след като току-що го бяха видели високо над малкия пристан.

Започващ от пристанищния квартал, градът сякаш растеше нагоре и увенчаваше с корона от зъбери седловината, закриляна отляво от най-високия планински хребет на острова и заобиколена отдясно с по-скромни възвишения.

*

През цялото това време тримата приятели се бяха отдали единствено на съзерцание на цялата красота, която се разкриваше пред погледа им, а лодкарите – изпълнени с немалко гордост от възхитителното си отечество – не се уморяваха да дават различни обяснения, сочейки една или друга особено красива забележителност.

Потта отдавна капеше от челата им и не беше трудно да се види, че те едва ли биха се отказали от малко почивка, преди да се впуснат в оставащата им по-голяма част от обиколката на острова.

Недалеч оттам, където се намираха сега, имаше малък кей за рибарски лодки.

Няколко живописни, ниски къщички опасваха малкото заливче, а на брега, под жарките слънчеви лъчи, съхнеха опънати мрежи.

Пътниците предложиха лодката да бъде насочена натам и когато стъпиха на сушата, те също се зарадваха на възможността да сложат за известно време край на неподвижното си седене и да се поразтъпчат на твърдата земя.

Забавно им беше и да погледат младежите, намерили тук подходящо място за къпане и показващи уменията си на изкусни гмурци. Рибарите, които подготвяха принадлежностите си за следващия нощен улов, също привлякоха вниманието им. Заедно с двамата братя, довели ги с греблата си дотук, те се подкрепиха със сочни плодове от взетите в лодката припаси.

Не след дълго потеглиха отново и скоро малките рибарски къщи се виждаха само отдалече. Все по-големите вълни, плъзгащи се под кила на лодката, я понесоха към стръмните урви на запад покрай могъщите отвесни скали, прекъсвани на отделни места от тесни процепи и искрящи в пъстри багри пещери.

От тази страна на острова, потънала сега в сянката на високите канари и стърчащата над тях планина, Франческо, по-младият от двамата гребци, знаеше едно място за почивка, което сигурно не беше неизвестно и на по-големия му брат, но което той възхвали най-гръмогласно като свое собствено откритие.

Именно тук излетниците възнамеряваха да спрат за обед, да поостанат, докато слънцето не превали планината и чак тогава да пристъпят към последната част от обиколката до мястото, откъдето бяха тръгнали сутринта.

*

Гребците трябваше да се напрегнат яко, за да преодолеят вълнението. Наложи се дори да излязат в открито море, за да се отдалечат от рифовете, опасващи като островърха ограда отвесните скални стени.

Накрая двамата братя решиха, че е дошло време да обърнат лодката отново към острова и насочиха кила и право към едно светло петно на далечния бряг.

Когато се приближиха, пътниците различиха очертанията на плитко, защитено от вълните заливче и – над голям сипей от избелени от морето камъни – идилична тревна тераса с миртови храсти, възтъмни лаврови дървета, евкалипти и маслини: – едно наистина вълшебно и гостоприемно кътче.

С помощта на поредната, изкусно използвана вълна, лодката скоро докосна дъното и след като излетници и гребци обединиха усилията си, за да я изтеглят от морето на каменистия склон, те най-сетне се почувстваха в безопасност и се изкачиха по сипея до очакващата ги ливада.

Двамата рибари донесоха кошниците с храната и напитките, взеха полагащата им се част и се върнаха при лодката си, за да похапнат и да отдъхнат настрани, карайки излетниците да се питат защо същите тези хора, които им бяха препоръчали това място като особено красиво и приятно, се отказваха сега да вкусят от прелестите му.

Това всъщност се дължеше не на нещо друго, а на удивителния такт на синовете на Юга, който повелява и най-непретенциозният от тях да бъде любезен с проявяващия разбиране към него чужденец.

*

Наистина в големите градове се срещат какви ли не хора, но там, където е могло да се запази чисто благородството на расата, и най-бедният носи дрипите си като принц и величието на вътрешното му достойнство заслужава особено удивление, защото във всяка житейска ситуация той чувства какво подхожда на неговото положение и въпреки подчертаната свобода на обноските си не излиза никога извън ролята, която съдбата му е отредила в суетнята на този земен живот...

Двамата братя разбираха много добре, че излетниците сигурно предпочитат да останат сега насаме и колкото и да им се искаше на свой ред да се изтегнат на същата поляна, както бяха правили неведнъж по празници с жените и децата си, това би им се сторило днес като кощунство, като провинение, което вечно би останало да тегне над тях. – *

Всички се подкрепиха със завиден апетит. На острова нямаше извор с питейна вода, но затова пък земята му раждаше вкусни плодове, утоляващи чудесно жаждата след пикантната храна. Не липсваше естествено и сок от местните лозя, но той бе толкова силен, че не можеше по никой начин да замести водата. –

След като бяха достатъчно отпочинали, най-младият от тримата взе думата и каза:

– Мястото, където решихме да отседнем днес, ми напомня много за друго едно място, останало незабравимо за мен с получените преди доста време напътствия от моя висок Учител.

Това стана по време на пътуването ми из Изтока, предприето с материалната подкрепа на баща ми, преди да се отдам на новото си поприще.

Намирах се, както и тук, на един остров, лице в лице с морето, и бяхме по същия начин заобиколени от миртови храсти и лаврови дървета, – само тревата бе много по-оскъдна и липсваше онова изобилие от цветя, което радва окото ни тук.

Ненадейно се наложи да се видя отново с моя Гуру и срещата ни се състоя при доста странни обстоятелства.

Но след като сме установили вече толкова тесни отношения на разбирателство помежду си, всичко това бихте могли да чуете и вкъщи, седнали около камината някоя зимна вечер, когато бурята реве и навява сняг пред прозорците. –

Имах предвид преди всичко учението, което ми бе разкрито през онези дни и върху което бих могъл сега да се спра по-подробно, за да увенчаем делото, довело вече до толкова плодотворни резултати през съвместния ни излет.

– Не знам какво точно сте избрали да споделите с нас днес – прекъсна го най-възрастният, – но мисля, че ние, двамата по-стари членове на нашия малък кръг, сме напълно единодушни, че можем да имаме само полза от него, така че онова, което имате още да ни кажете, ще намери в наше лице своите най-внимателни слушатели!

– Така мисля и аз – допълни излъчващият видимо задоволство "абат". – Направо невероятно е това, което успяхте вече да направите с нас, двамата старци, за късото време, откакто се решихте най-после да повдигнете малко "булото"!- –

Почти съм готов да ви се разсърдя, че макар да сте били и по-рано толкова често заедно с нас, вие упорито сте пазили своята тайна от нас, "профаните"!

Сигурно във вашите очи сме били закоравели "скептици", но не може да не знаете, че скепсисът и мистиката се намират в много тесни родствени връзки помежду си! –

Ако човек не носи в себе си своя дял скептицизъм, той няма никога да изпита и потребността да узнае какво всъщност става зад завесата, украсена с най-различни изображения, в които му внушават да вярва безрезервно...

Както обаче видяхте, ние "скептиците" съвсем не сме толкова непоправими, колкото може би сте предполагали!

Целият ни скепсис не е в крайна сметка нищо друго освен прикрит копнеж да повярваме, но днес за жалост се полагат неимоверни усилия това да става дяволски трудно!

Наистина ако на човек внезапно му се покаже, както това е станало с вас, че зад всички тези догматични постулати се крие всъщност една или друга безспорна, макар и доста неумело формулирана истина, той, разбира се, ще отвори очи и уши и ще сведе заключенията на рационалистичното мислене до естествено присъщите им граници!- –

Ала кой в наши дни е бил удостояван с такива откровения?! –

Повечето люде предпочитат да си живуркат, доколкото им позволяват външните обстоятелства, без да ги е грижа нито за смъртта, нито за дявола, примирявайки се с нещата, които не могат да разгадаят.

А успеем ли да вникнем правилно в онова, което ни дадохте по време на сегашното пътуване, ние се хващаме за главата и не проумяваме защо човечеството продължава да се върти като ужилено около собствената си ос, без изобщо да подозира, че си остава все на едно и също място!

Защо нашите деца не знаят още нищо за тези неща!-- –

Нима всяко ново поколение ще трябва да преоткрива за себе си колко прави две и две??

Ала ето че се разприказвах! Моля да ме извините, защото единственото ми желание е да научим още нещо от нашия млад приятел, съумял да събере толкова опит! –

*

Междувременно слънцето се бе показало иззад планинския хребет. Напредвайки по своя път, то бе обходило другия склон на острова, бе преминало зенита и се бе запътило вече надолу към морето, макар да висеше все още достатъчно високо, за да не изпитва за момента боязън, че водата ще го погълне.

Все пак лъчите му започваха вече да се обагрят в жълтото на първите вечерни часове, към светлината му постепенно се добавяха и розово-червени оттенъци. В далечината небето се разгаряше във все по-сияйна сплав от багри, но и близките участъци започваха да се насищат с по-топли тонове.

Окото поглъщаше жадно това великолепие и приятелите неизбежно се питаха как са понасяли досега сивото всекидневие на северните ширини...

Очевидно само най-смелите са дръзвали навремето да изберат тези тъй негостоприемни места, – а може би най-бедните са предпочели суровите, лишени от слънце лета пред неизбежността да останат и занапред послушни слуги на богатите си съплеменници, въобразили си, че изобилието на Юга е дадено само за да удовлетвори ненаситния им ламтеж към наслаждения.- –

*

Ето какви мисли кръжаха в главите на тримата приятели, когато след кратка пауза най-младият взе отново думата и каза:

– Повярвайте ми, скъпи приятели: за мен е крайно неудобно да заставам пред вас все в ролята на поучаващ, въпреки че сте толкова по-възрастни от мен. Вие самите ме наричате свой млад приятел" и това ме кара да предполагам, че на отделящите ме от вас години се опитвате да погледнете като на някакво извинение за много неща, които ви се струват странни в мен, макар вече да знаете, че тази въображаема "странност" си има своите основания!- –

Но двамата по-възрастни го прекъснаха в хор и заявиха решително колко голяма чест е за тях, че по-младият ги е приел като свои и че са го чувствали по-млад само затова, защото те самите са се мислили за твърде стари да надмогнат една толкова рязка промяна в своя начин на мислене.- –

*

Дълбоко покъртен, най-младият продължи с развълнуван глас:

– О, приятели! Колко условни всъщност са понятията "младост" и "старост" и колко малко значат те в сферата на Духа!

За "възраст" там се признава единствено времето, изтекло за духовния Човек на Вечността от оня ден, който му е дал първия импулс за връщане в неговата Прародина.

Значително по-млад и от двама ви на земни години, в Духа аз сигурно съм ",по-стар” от вас, защото иначе едва ли щях да изживея онова, което изживях.- –

Това ми вменява в дълг да ви поучавам, въпреки че съвсем не държа да влизам в ролята на "наставник"!-- –

А и единствената ми "заслуга" за всичко, на което ви уча, е че съм съумял да го облека във форма: – просто ви предавам онова, което самият аз навремето съм получил.

И така, днес искам да ви говоря за онова, което ми бе казано някога на едно място, приличащо много на това тук, и ако сте настроени да ме изслушате, ще научите доста неща, останали премълчани досега от мен.

Въпросите, обсъждани от нас по време на този излет, могат да бъдат разгледани в най-различна перспектива, като от всяка нова гледна точка пред нас се разкрива все нова и нова картина!- –

Ала онова, което имам намерение да споделя с вас днес, е свързано с вече казани от мен неща, така че то ще хвърли допълнителна светлина върху тях.- –

Ще оставя да говори самия Учител, както бе говорил някога и на мен, когато го срещнах отново на южния остров и той пожела да се разкрие пред душата ми...

Ето собствените му думи, взети от моя дневник:

*

«Далеч сме тук от гибелните, незнаещи граници щения на западния свят!

Далеч сме от всичко онова, към което внуците на твоите прадеди се стремят като към най-голямо благо в живота! –

На този остров, който ни носи, само ние двамата дишаме сега, защото само ние дишаме съзнателно! –

Единствени ние се опитваме да си представим онова, което едно по-висше Битие би мото да види в нас...

Така че нека те запитам сега, – теб, когото душата ми обича, – как можеш да почувстваш себе си, без да се стъписаш – пред неизмеримите простори на своята душа!? –

Ти обаче ми отвръщаш:

"Дошлите преди мене съвсем не са били по-различни от мен, но са съумели да овладеят живота по-добре от мнозина, които срещаме днес!

Защо да се издигам сега във вътрешното си чувство над всички свои предшественици до висота, от която не бих имал никаква полза, ако днес ми се наложи да напусна завинаги тази земя?!"

Ала аз имам друго да ти кажа и то е следното:

Доста глупаво е от твоя страна, приятелю, да оставаш в плен на подобни мисли!

Така говорят само хора с тясно сърце и обвързана със земята душа, докато тебе те видях вече да гледаш по-надалеч, защото много по-широки хоризонти съм те учил да обхващаш с орлов поглед!

*

Наистина ти не си нищо освен едно тленно животно, един труп, който може да послужи само за тор на тази земя, ако допуснеш нейният неумолим закон да стане повелител на душата ти!

Аз обаче имам да те науча на друго и ти ще трябва да ми се вречеш, че няма никога да допуснеш да бъдеш воден за носа от нисшите земни сили, като същевременно не бива по никой начин да презираш този свят, защото докато продължаваш да носиш бремето на тукашния живот, избавление ще можеш да постигнеш единствено в земно тяло!

Искам да те науча как да превърнеш дрехата на тази земя в херувимски криле

Защо е трябвало да се срещаме, ако не ми е било отредено да ти окажа тази услуга?! –

*

По-раншните ти учители са ти казвали: "Голяма мъдрост се крие в озаряващия човешки разсъдък, способен да просветли всичко, което се старае да държи в мрак съзнанието на човека!"

Ала ти отдавна вече си разбрал, че интелектът ти те е превърнал в роб на безброй заблуди, и белег за помъдряване от твоя страна е осъзнаването на факта, че разсъдъкът ти няма никога да разгадае загадките заобикалящи те отвсякъде в тази земна нощ!

Стигнеш ли веднъж до това първо прозрение, ще мога да ти помогна да вървиш напред, а довериш ли ми се, бъди сигурен, че няма да бъдеш разочарован! –

*

Всичко, което е способен да ти даде твоят интелект, се е загнездило в една мъничка част от тялото ти – в твоя мозък, докато знанието, което може да ти предложи вечна храна, трябва да бъде усвоено от цялото ти тяло!

Върху тази основа трябва да градим по-нататък!

От нея ще почерпиш увереност, че щом искаш да стигнеш до пълно познание, ти се нуждаеш от тялото си!- –

Такова познание не се придобива от днес за утре, ала който го търси от глъбините на сърцето си, непременно ще го постигне! –

*

Както всяко по-дълбоко душевно вълнение кара веднага да затрептят в съзвучие атомите на цялото ти тяло, така и тялото ти трябва да се научи да се откликва с готовност, когато нещо духовно се докосне до твоето съзнание.

Каквито и да са духовните неща, доближили се до теб, ти ще можеш да ги схванеш истински и да ги направиш изцяло свое достояние само ако всяка фибра на земното ти тяло се стреми да ги обхване, за да бъде на свой ред "обхваната" от тях така, както се сключват две протегнати една към друга ръце!

Без такова "обхващане", включващо и цялото ти тяло, не ще можеш да усвоиш стигащото до теб духовно въздействие, тъй като истински духовното се постига само чрез пълно съединение!-- –

*

Да се отдаваш на размисъл върху духовното може да се окаже в известен смисъл насърчително за теб, но то няма да те доведе до целта!

По този начин ти би могъл наистина да придобиеш немалко земни знания, но удари ли часът да напуснеш тялото на тази земя, те ще бъдат загубени и напълно безполезни вече за теб!

Духовното познание е от съвсем друго естество!

Него не ще можеш да постигнеш, ако не се отъждествиш със самия предмет на това познание!-- –

Докато мимолетното знание е винаги само едно проумяване, едно възприемане, едно откриване, едно изнамиране и обобщаване, то при духовното, вечно нетленно познание става всъщност въпрос за вникване и себепревръщане!- –

Няма да постигнеш нищо в сферата на Духа, ако не се оставиш да бъдеш преобразен от духовното в най-съкровените си дълбини и не станеш сам онова, което се стремиш да опознаеш!---- –

*

Днес това ти се струва неимоверно трудно, тъй като мисълта ти не е още приучена да се подчинява на твоята воля.

Ала не е възможно да преживееш нищо духовно в себе си, докато не наложиш на мислите си да онемеят и не се научиш да възпираш натрапчивото им самоизтъкване!

По-късно, когато стигнеш, вниквайки, до познание чрез отъждествяване, ще можеш да обезщетиш щедро мисълта си за сдържаността, която е трябвало да и наложиш преди това!

Тогава ти ще си в състояние да и предложиш нова основа за нейната дейност, върху която тя ще може вече да гради със същата сигурност, каквато и предлагат началата, извлечени от сетивния свят.- –

*

Способността ти да мислиш е чудодеен дар, но той ще бъде благодатен за теб само там, където ти самият си в състояние да му предложиш надеждна основа.- –

Не бива да се опитваш тепърва да създаваш или да откриваш тази основа с помощта на мисълта си, ако не искаш да станеш жертва на тежка заблуда, която от най-дълбока древност чак до наши дни е била причина за хиляди грешки, родени в човешките мозъци!-- –

Ние търпим все отново и отново провал, защото искаме да измислим нещо, което можем да преживеем само чрез вникване и едва тогава да направим от него материал за размисъл.

Въобразяваме си, че мисленето ще ни доведе до духовно познание и забравяме, че нищо духовно не би могло да бъде схванато от мисълта, преди да сме го преживели, защото то може да бъде истински почувствано само чрез жив опит, – опит, който няма нищо общо с мисловното познание.- –

¦

Отвъд всяка мисловна дейност, хванал винаги здраво юздите на своите мисли като техен истински повелител, научи се да се спускаш до най-съкровените си дълбини, за да съзреш там онова, което може да бъде съзряно: – едва тогава ще имаш правото да дадеш свобода на мислите си и едва тогава те ще могат да стигнат до духовно валидни заключения, изхождайки от съответните духовни предпоставки!--»

***Ето какво ми каза през онзи ден Учителят!

Надявам се, че не беше излишно да ви предам неговите думи?!

*

– Разбира се, че не! – възкликна физикът. – Както и всичко останало, това подчертава колко зависимо си остава нашето мислене от предпоставките, които му служат за отправна точка!

Ако съм разбрал правилно, и вашият Гуру не е имал никакви съмнения в коректността на логическите заключения. Той просто ви е обърнал внимание, че мисленето ни е, така да се каже, безразлично спрямо основата, върху която работи, затова и логически най-неопровержимите заключения могат да се окажат в крайна сметка погрешни, ако изхождат от недостатъчно сигурни предпоставки.

Физическите явления, за които такава експериментална база му е действително осигурена, а да се вярва, че този опит би могъл някак си да се замести с резултати на самото мислене, е напълно погрешно.- –

Всичко това не буди вече никакво съмнение в мен, ала запитам ли се как аз самият бих могъл да стигна до такъв духовен опит, който трябва да предхожда всеки размисъл за духовното, тук пред мен се разкриват твърде несигурни области и аз не смея да им се доверя. –

*

– Ако не сте намерили по-точни указания във всичко, което ви казах досега – отвърна най-младият, – позволете ми и по този въпрос да дам думата на самия Учител, тъй като навремето ми се наложи да му отправя същия въпрос и в дневника ми е точно записан отговорът, получен от моя наставник.

*

Ето с какви думи се обърна тогава към мене Учителят:

«Свикнал от най-ранна възраст да търсиш крайните решения единствено по мисловен път, ти си оставил да залинее в теб силата, способна да ти дари сигурност чрез непосредствено вникване в нещата!

Ала всяка сигурност, произтичаща от твоята мисъл, е само бледа сянка на онова сигурно познание, което се разкрива дълбоко в теб, щом съумееш да се извисиш над интелекта си и да встъпиш сам в царството, за което той просто няма какво да ти каже.

Ти самият трябва да уведомиш своя интелект за това царство, за да може той да действа правомерно и тук!- –

Искаш ли обаче да стигнеш до тясната порта, извеждаща към будно и непосредствено преживяване, ще ти се наложи съзнателно да се откажеш от широките друмища, проправени от земното мислене!

Дори мъдростта на Ведите е в много отношения само глупава илюзия, когато става въпрос да се намери тази наистина тясна порта!

И Упанишадите, и Авестата на свой ред следват широките пътища на заблудената мисъл, въпреки че във всички споменати текстове се откриват понякога и следите на хора, съумели да намерят тясната пътека, която извежда към Портата на Живота.- –

Учението на Сидхарта, наречен Буда, също няма да те доведе до целта, макар да крие и немалко мъдри прозрения, които съвсем не са плод на мисълта!

*

Мнозина, чиито имена са останали неизвестни, са се опитвали да посочат тясната пътека, но един-единствен човек, добил всеобща известност, не само се е опитал, но е и успял на дело да я покаже...

За вас, християните, той се е превърнал по-късно в "Бог" и вие се наричате по неговото име, ала всуе търся сред вас такива, които наистина да вървят по стъпките му.-- –

През отделни периоди от време някои безразсъдни глупци са си въобразявали, че за да бъдат негови истински последователи, е достатъчно да подражават маймунски на живота му – такъв, какъвто е представен в твърде обърканите свидетелства, стигнали до нас.

Не един безумец е дръзвал до оскверни неговото име и дори сред обзетите от искрено желание да го следват е имало мнозина, които несъзнателно са светотатствали, вярвайки, че спазват думите му.- –

Цяло чудо е, че въпреки всички изстъпления, с които човешкият род е бил опозорен в негово име, той крачи все така достоен за преклонение през историята на земното човечество! –

*

Бил е един от премалцината, върху които тегне задължението да обявят открито своята истинска същност, но в заблудата си хората разбрали твърде превратно изповедта му и го превърнали в "Бог", а от думите му създали учение, смесено с елементи от древните митологии, без обаче да запазят дълбоката, тайна мъдрост, прозряна от зналците в тези митове.---- –

От най-дълбока древност се повтаря все същата грешка!

Макар и един от Нашите, той до такава степен е превъзхождал по силата на Любовта си всички нас, неговите Братя в царството на Духа, че единствено на него се е удало навремето да посочи на цялото човечество тясната пътека, извеждаща до будния, вечен Живот...

И най-мъдрият няма да загуби нищо от своето достойнство, ако реши да последва посочения от него път!-- –

Ала той бе казал също, че ще им прати едного, който носи печата на неговата мисия, и че самият той ще бъде приет от човека, приел оногова, когото той се готвел да прати от "дома на Отца" си, където според думите му "има много жилища".......

*

Той е показал пътя – тясната пътека, водеща до портата на Живота, – и е посочил как да бъде отворена тази порта!

А идващият след него може да удостовери истинността на печата му само ако сочи същия този път!

Защото в крайна сметка има само един-единствен път и блажени са, които стъпят на него!- –

Вижте по какъв начин го е по сочил дърводелецът, който също като нас е бил Учител на истинския Живот!

Животът и учението му са едно! Напразни ще останат усилията ви да откриете, затрупана под по-късните фалшификации на древните свидетелства за неговия живот, някаква мисловна мъдрост, от която да е черпил своето познание!

Мъдростта си той не е взел нито от Египет, нито от Индия, – същата тази мъдрост може всъщност да бъде открита по всяко време от онзи, който е наистина достоен за нея!

В него, по собствените му думи, се е разкривала силата и премъдростта на "Отца му, ала мъдростта на този "Отец" не е плод на мисълта, а на будното Битие!- –

*

Знай, о ти, скъпи на моето сърце, че и аз самият не бих могъл да те поведа към будно познание чрез вникване и себепревръщане, ако не ти посоча същата пътека, по която е учел навремето да се върви възвишеният Учител от Назарет, след като сам е съумял да се превърне в "път" и затова е имал пълно основание да каже, че той е "пътят и истината, и животът--- –

Този именно път искам да ти посоча днес и да ти дам ясни указания как най-бързо да изминеш стръмната пътека, която ще те изведе до портата на будното себеизживяване в Духа.

Отвори сега сърцето си и слушай внимателно!

Подготви се да преживееш в себе си най-дълбоката мистерия!

!У Последната тайна ще бъде разбулена пред теб!

Искам да те поведа към твоите най-високи върхове и ти ще се научиш, уловил здраво ръката ми, да гледаш без боязън към зейналите под нозете ти бездни!

Готов ли си да ме последваш, ти наистина ще се изкачиш до най-големите си висини, до онзи най-висок връх, откъдето в белоснежната Светлина на Духа ще ти се разкрие твоето вечно Праначало, – високо над потъналите в душна мараня поля, през които криволичи блуждаещият път на земните ти дни!-- –

Ето защо, чуй ме и ме последвай, ако си призван – а значи и способен – да ме последваш! ----- ,

*

Изпаднал в робство поради претърпяно^ то преди незапомнени времена падение, ти си потънал в непрогледна нощ, от която само божествена сила би могла да те освободи.

Обвързан по собствена воля с могъществото на владетелите на този външен физически космос, превърнал се в послушен васал на "Княза на тоя свят", ти си станал плячка на собствените си мисли, – ти, който дотогава си бил господар на всяка мисъл! –

Тъкмо тази робия трябва да отхвърлиш! –

Ако онзи, за когото току-що ти говорих и когото ние наричаме Най-силно обичащия, не бе бродил някога по тази земя, малцина биха стигнали до възвестената ти от мене цел...

Той обаче е успял така да преобрази "аурата" на тази земя, че всички хора, които имат "добра воля" да влязат в Светлината, да получат и силата, способна да ги доведе до целта на техните въжделения.- –

Ето защо "спасение" днес могат да намерят мнозина, които без акта на Любов, осъществен от него на Голгота, щяха да са неминуемо обречени на унищожение, – или поне на траещи еони мъки, преди да стане възможно тяхното освобождение и спасение. –

Благодарение на него за теб сега не е трудно да се избавиш, стига да си твърдо решен да строшиш стягащите те окови! –

*

Забрави всяка измислена мъдрост, дори да я мислиш за "слово Божие", за да се добереш до родената от деяние и живот премъдрост, оставаща недостъпна за учеността и на най-мъдрите люде на земята, понеже се корени в дълбини, които никаква мисъл не е в състояние да измери!-- –

Стреми се да постигнеш в себе си простотата на детето, – тя ще ти помогне да се изтръгнеш от своето тъй сложно криволичещо тесногръдие, в чийто плен те държи всичко онова, което не си ти самият!- –

Наистина е по-лесно камила – пък било и само въже, изплетено от нейната вълна, – да мине през иглени уши, отколкото "богатият" на земни "духовни" блага да влезе в царството Небесно!!

*

С други думи: всяка разсъдъчна мъдрост се оказва просто глупост, щом става въпрос да намерим в себе си Духа на Живота! – Никакви "тренировки", никакви учебни упражнения не водят в случая до успех и нищо не може да даде надеждна гаранция, освен будния, деен Живот! –

Само будното деяние ще помогне на търсещия да се придвижи напред и само така ще се разкрие пред него онази тайна, която той напразно се мъчи да овладее, докато продължава да се домогва до нея по мисловен път!-- –

Осъзнае ли веднъж за какво всъщност става дума, той не без усмивка ще си спомня за своята предишна глупост, накарала го да повярва, че може да постигне със силата на човешката мисъл нещо, което ни се дава само по милост свише.- –

Така са стигали до него древните, така само може да бъде схванато и в наши дни онова, което си остава винаги мистерия, макар да е било някога достояние на хиляди.....

*

Не като се стремим към необикновени си-ли, ще съумеем да се доближим до тази мистерия, – но щом някой стигне веднъж до нея, той придобива без всякакво напрягане наистина чудодейни сили и всеки човек получава точно онези от тях, които ще са най-полезни за по-нататъшното му усъвършенстване.-- –

Тук е изключен какъвто и да е произвол и човек става съпричастен с даровете на Духа само така, както самият Дух може да ги предостави съгласно вечно присъщия му закон.

А за когото даровете на Духа са по-важни от щастието на съединението кого предварително условие за получаването на тези дарове, той няма естествено да получи нито едното, нито другото, и само ще стане жертва на траеща еони заблуда.- –

Защото щастието на съединението е крайната цел, а даровете на Духа, които тогава ще получиш, са естествено следствие от постигането на тази крайна цел.

*

Началото на твоя път се намира тук, на земята, сред кипежа на всекидневието всички негови етапи лежат също в земната сфера. – Едва след като си ги изминал един подир друг всичките, ще можеш наистина да се откъснеш от земята и да встъпиш в царството на Духа, където те очаква крайната цел.-- –

Вярно е, че мнозина изгарят от желание да стигнат до тази крайна цел, но те не могат, уви, да се издигнат до прозрението, че тя е достижима само ако началото на пътя се търси във всекидневния живот! Стъпил веднъж на пътя, търсещият трябва да се съсредоточи върху непосредствено следващия етап от него като първа междинна цел, докато не го измине и не се устреми отново към следващата най-близка цел! –

Вместо това той е убеден, че е невъзможно да намери началото на пътя, ако не бяга от всекидневието, и си изгражда някакъв фантастичен свят, който същества единствено във въображението му!- –

От тази позиция той започва тогава да се озърта на четири за крайната цел, убеден, че ще стигне до нея без междинни етапи, попада неизбежно в капана на собствените си илюзии и от небитието на въображението си измисля едно мнимо царство на Духа така, както преди това си е въобразявал, че се е издигнал далеч над земното всекидневие и отдавна вече е встъпил по пътя към Духа...

Несъумял да си наложи самодисциплина, за да измине с необходимото постоянство Пътя на Живота, търсещият се стреми едва ли не още утре да стигне до целта и така сам си създава един мираж, чието измамно блаженство свършва, когато земното тяло не е вече в състояние да подхранва силите, изградили този илюзорен свят.- –

*

Далеч по-благоразумно постъпват всъщност ония, които разбират измамния характер на тази химера и се отнасят с презрение към нея, макар и да не подозират, че могат, скъсали с всякакви илюзии, да намерят в себе си Пътя на Истината, който е и Път на Живота! –

Ти обаче не приличай нито на едните, Нито на другите, а следвай моите напътствия и встъпи от самото начало по Пътя на Живота, пътя на будното деяние, за да го изминеш етап след етап до крайната цел, без да питаш, кога ще стигнеш до тази крайна цел!

Не я ли постигнеш още тук, по време на земния си живот, ти с пълна сигурност ще можеш скоро да я овладееш, дори да се наложи да си отидеш оттук, преди още да си я постигнал, защото в този случай може да ти бъде оказана помощ, оставаща недостъпна за всеки, който не е поел още тук, в земния си живот, пр Пътя на Живота и Действието! –

*

Именно тук, сред кипежа на всекидневния живот, докато упражняваш професията си и изпълняваш стриктно земните си задължения, трябва да намериш началото на своя път!-- –

Това "начало" не е нищо друго, освен осъзнаването на факта, че и всекидневният ти живот може да бъде разглеждан и живян от гледна точка на вечния Живот.-- –

Първата ти задача е: да се научиш да гледаш на всекидневието си като на част от своя вечен Живот и да изпълняваш с непоклатимо постоянство всички задължения на всекидневния живот по начин, който да ти дава всички основания да бъдеш уверен, че няма во веки веков да съжаляваш за нищо, което си извършил, или си пропуснал да извършиш в този свой делничен живот.

Първата цел, която трябва да овладееш по своя път, се състои в постигането на онова пълно спокойствие на чистата съвест, което рано или късно – но с пълна сигурност – настъпва след неотклонното изпълнение на всекидневните задължения.

*

След като постигнеш тази първа цел, втората ще ти се разкрие от само себе си и тя се състои в осъзнаването на факта, че освен всекидневните си задължения имаш вече и други, които не се възприемат наистина като "задължения" във външния живот, но ти ще ги почувстваш като такива. –

По същия начин трябва сега да изпълниш и тези си задължения, ала без ни най-малко да пренебрегваш заради тях другите, които произтичат от всекидневния живот!- –

Какво изискват от теб новите ти задължения, ще узнаеш веднага щом наистина постигнеш първата цел по своя път!

За всеки търсещ те приемат различен облик, затова е невъзможно да ти ги опиша по-подробно. –

Но постигнал ли си първата си цел, за теб няма да има абсолютно никакво съмнение в какво точно се състоят твоите нови задължения и какво изискват те от теб!

*

След като достатъчно дълго си изпълнявал и тези свои задължения със същата непоколебимост и всеотдайност, с каквато и всекидневните, третата цел по твоя път ще се окаже постигната от само себе си с това, че и по отношение на тези по-висши задължения ще изпиташ сега същото ясно спокойствие на съвестта, на каквото се бе радвал след стриктното изпълнение на всекидневните си задължения.-- –

*

Веднага след това пред теб ще се открие нова цел и ти ще се убедиш, че единственото и изискване към теб е да се постараеш и другите сега да извлекат полза от нещо, което на теб самия е помогнало да отидеш толкова напред.

От теб няма да се очаква, изпаднал в глупаво мисионерско усърдие, да убеждаваш всеки изпречил се на пътя ти в онова, което ти е помогнало да постигнеш вътрешна сигурност, ала ще трябва и ти да се поставиш в услуга на дейните сили, дарили ти първото освобождение, и да се опиташ да им съдействаш също така със своя пример. –

Постигането и на тази четвърта цел се потвърждава от същото твърдо спокойствие на съвестта, показващо че си я овладял не с речи и препирни, а със своя деен живот!

*

Оттук пред теб се разкрива сега петата цел от пътя, която изисква да покажеш творческите си способности!

Ще ти се наложи да се намесиш така или иначе съзидателно в живота на заобикалящия те свят, – естествено не като се опитваш да изкорениш съществуващите тук недъзи, а полагайки усилия да създадеш около себе си нещо, което смяташ за полезно в светлината на постигнатото вече от теб познание. –

Ако и този път постигнеш вече многократно и сигурно изпитаното спокойствие на съвестта, сега то ще се прояви в теб заедно с едно ново съзнание, представляващо шестата степен, шестият етап по твоя път, откъдето остава да стигнеш после до седмия, тоест до съединение със своята духовна Пра-основа!-- –

¦

Това ново съзнание ще ти подскаже, че е дошъл вече часът да се опиташ, все отново и отново, дали не ще можеш, без да напускаш земята, да се откъснеш духовно с всичките си помисли и желания дотолкова от нейната обвързаност, колкото е необходимо, за да дадеш възможност на царството на Духа да осъществи в теб единението, благодарение на което земното ти съзнание ще добие способност да долови вътре в тебе свещеното Слово на твоя жив Бог, без да се обрича отново на заблуда.

*

Не бива да се опитваш да отхвърлиш съществуващата обвързаност, преди да си напълно сигурен, че си изминал с будно съзнание всички предишни етапи от пътя!

Речеш ли да го сториш по-рано, ще станеш неизбежно жертва на измамни сили и едва след като настъпи краят на земния ти живот ще разбереш за свой най-голям ужас, колко жестоко заблуден си бил!

Тогава ти ще заприличаш на човек, който сънува, че лети и се радва на своето умение, но при събуждането си е принуден да признае, че е все така неспособен да овладее притегателната сила, която го държи прикован към земята. –

*

Колкото и просто да ти се струва изминаването на предишните етапи, колкото и силно да е изкушението да повярваш, че отдавна вече си ги преодолял, толкова по-сериозно съм длъжен да те предупредя да не се отдаваш на подобна самозаблуда!

Ти не само поставяш под въпрос успеха на всичките си усилия, но и се излагаш на гибелната опасност да загубиш за еони напред пътя, който ще те изведе към Светлина, ако се опиташ да се освободиш по-рано, отколкото трябва, от земната обвързаност.

Ако ти, напротив, си изминал действително и честно очертания пред тебе път и си убеден, че не си пропуснал Нито един от неговите междинни етапи, започни тогава освобождаването си със стремежа да откриеш в себе си Човека в неговата пълна -голота!

Това може да ти се стори не чак толкова мъчно, но то е далеч по-трудно, отколкото си готов да предположиш!- –

*

Досега ти си се чувствал – и то с пълно право – като потомък на дадено семейство, син на даден народ, представител на даден кръг от хора.

Досега не ти е било позволено да се чувстваш свободен от подобна обвързаност, защото иначе не би могъл да запазиш в себе си надеждата, че ще постигнеш един ден целта си.

Сега обаче ще трябва постепенно да се научиш да оценяваш всички подобни връзки от гледна точка на Вечността, тъй като вечният Дух не се дава на никой "мидиец" и на никой "перс", на никой "грък" или "римлянин", – на никой потомък на този или онзи достопочтен дом и на никой член на тази или онази каста, а единствено и само:– на голия ЧОВЕК! – – –

Само този "гол" космически даден Човек трябва да се стремиш да чувстваш занапред в себе си и всичко, което би го "рубрицирало" по един или друг земен начин, трябва отсега нататък да стане за теб несъществено и ефимерно!

Ала ти би изтълкувал по абсолютно погрешен начин думите ми, ако си помислиш, че осъзнатото сега като "несъществено" и "ефимерно" трябва да остане без стойност за теб и във всекидневния ти живот!

*

Всичко това има своето законно място в живота на твоето всекидневие и там то трябва да запази валидността си, ако не искаш да нарушиш космичния ред, който ще бъде нарушен по не по-малко престъпен начин и ако в рамките на външния си всекидневен живот на тези определящи и – поради това си качество – разделящи елементи си склонен да придаваш по-голямо значение, отколкото им се полага по силата на тяхната естествена даденост!- –

Ако в своето всекидневие се отнасяш с любов към този вид обвързаност – все едно дали става въпрос за семейство или каста, за народност или нация, – ти ще си винаги на прав път и това ще ти позволи да обичаш подобни обвързващи ограничения и при другите. Опиташ ли се обаче да придадеш особено значение на онова, което те отличава по този начин в рамките на човечеството като цяло, ти неизбежно ще се превърнеш в смутител на космичния ред, също както музикантът в един голям оркестър би нарушил музикалната творба, ако си позволи неговият инструмент да прозвучи по-силно, отколкото налага отредената му от композитора роля!---- –

*

И след като си постигнал вече тази последна земна цел, от която ти предстои да встъпиш скоро в царството на Духа, не бива да си въобразяваш, че си в правото си да пренебрегваш макар и едно-единствено от своите осъзнати вече задължения!

Ето защо в делничния живот трябва винаги да зачиташ правата на всичко, което е част от него, запазвайки същевременно в себе си висшето усещане, позволяващо ти да осъзнаеш "несъществеността" и "ефимерността" на онова, което трябва все пак да запази своето всекидневно значение във всекидневния живот!-- –

*

И така, след като в най-висшите сфери на твоето живо чувство не съществува вече нищо друго освен голия, космически даден ЧОВЕК, готов да се съедини с БОЖЕСТВОТО, ще трябва тепърва да се научиш да обичаш истински себе си, ще трябва все повече и повече да усещаш самия себе си единствено като ЛЮБОВ, докато в теб не остане вече нищо, което да не е обхванато от ПОЖАРА НА ЛЮБОВТА.---- –

Погълнат без остатък от Любовта, ти ще се превърнеш в потир на БОЖЕСТВЕНАТА Любов в тези пречистени от пожара сфери и в най-съкровените дълбини на твоето "Аз" твоят ,ЖИВ БОГ" ще се съедини с теб...

*

Едва тук ще си постигнал вече крайната цел на своя устремен нагоре път, ала много скоро ще загубиш постигнатото, ако си втълпиш, че си вече свободен да не изпълняваш всекидневните си задължения, забравяйки, че като син на земята ти си оставаш обвързан и с изискванията на всекидневието!-- –

В самия теб се намира отсега нататък пътят, по който ще можеш – по всяко време и веднага щом пожелаеш – да се издигнеш до най-високите си върхове в царството на Духа до единението си със своя жив Бог! От този най-висок връх ще получава Светлина и твоят делник, – една Светлина, която не е "от мира сего" и не е подчинена на земните закони!-- –

Тогава може би ще разбереш на какво е учил някога онзи Велик любещ, когато сочел, че се е "приближило царството небесно", но не може да се каже, че то е тук или там, нито да се вярва, че идва с гръм и трясък, защото:

,Царството Божие е вътре във вас!"» *

Тези думи от дневника бяха прочетени с особено въодушевление и двамата по-възрастни мъже, изслушали със затаен дъх своя млад приятел, бяха дълбоко повъртени от току-що чутото.

След известно мълчание най-старият от тримата стана и рече:

– Едно наистина възвишено учение ни бе изложено тук и пред нас се разкри тайната на истинския Живот!

Колко много загадки намират своето разрешение в това учение!

Колко различно ни изглежда битието на човека на тази земя след чутите от нас откровения!

Всичките ми въпроси се изпариха като дим и аз виждам ясно очертан пред себе си пътя, който ще трябва да извървя! –

Докато старият говореше, другите двама също се изправиха на крака и на свой ред физикът взе думата, за да направи следното признание:

– По време на пътуването си ние преживяхме нещо велико и няма да се върнем същите у дома, когато утре дойде време да си вземем сбогом от този остров!

И нашият делник, тъй често смятан от нас за сив и лишен от смисъл, ще се изпълни занапред с багри и съдържание, а ако в древността слънцето е било почитано тук като символ на Божеството, позволете ми да ви заявя, че и аз съм готов сега да се отдам на този култ към слънцето, само че аз нося своето Слънце в себе си и ми се струва, че вече усещам неговите лъчи!-- –

Наистина от нашето пътешествие очаквах хубави неща, но никога не съм предполагал, че ще се завърна тъй обогатен с едно търсено цял живот познание.- –

Сигурно висши сили са протегнали над нас своите ръце!- –

И ако ние, двамата по-възрастни, бихме могли донякъде да съжаляваме, че разкрилото ни се познание идва при нас в толкова напреднала възраст, нека все пак признаем, че по-рано то сигурно щеше да се окаже преждевременно и че моментът явно е бил правилно подбран.-- –

*

От доста време вече двамата гребци бяха спуснали лодката отново в морето, чиято повърхност, гладка сега като огледало от течна светлина, се готвеше да погълне слънчевия диск.

Море и небе се бяха сякаш слели в златиста жарава!

Най-сетне приятелите забелязаха, че лодкарите отдавна вече ги чакат и заслизаха към плажа, а по-младият брат, видял, че се готвят да си ходят, побърза да ги посрещне, за да отнесе кошниците и бутилките обратно в лодката.

*

Само след няколко минути тя бе вече далеч от мястото, където бяха спрели за тази продължителна почивка, но сега не се налагаше да се отправят навътре в морето – можеха да минат лесно и безопасно между крайбрежните рифове и да заобиколят отблизо линията на високите островни скали.

Грейнал в разкошни багри, камънакът пламтеше в лъчите на потъващото в морето слънце.

*

От тази страна на острова рядко можеха да* се видят покрити със зеленина оврази и широки падини с маслинови дръвчета.

В почти непрекъсната редица се издигаха високи, отвесни скали, често пъти издълбани от морето, и погледът се плъзгаше в просторни, нашепващи тайнственост пещери.

Тримата излетници показваха жив интерес към всичко, което можеха сега да видят отблизо, затова гребците с радост се отклониха от най-краткия път за връщане и навлизаха във всяко от малките заливчета, спирайки се за по-дълго време на особено красивите места.

Така нощта постепенно се спусна –¦ нощ, чието звездно великолепие засилваше все по-силно с всяка измината минута, – докато откъм сушата не остана да се вижда само мигащата редица светлини на недалечния, голям пристанищен град.

Самият остров .изглеждаше сега необитаем, тъй като пътниците бяха все още твърде далеч от мястото, от което можеха да се видят светлинките на кацналия върху хълма град.

*

Лодката се плъзгаше в дълбоката, черна сянка на отвесните скали, тласкана от ускорения ритъм на веслата.

Поради наличието на безброй фосфоресциращи морски организми, при всяко потапяне греблата сякаш извличаха от дълбините искряща, синкава светлина.

Оставената водна диря продължаваше дълго да свети като опашка на ракета.

Рибата се ловеше тук само нощем на светлината на факли, затова от време на време се натъкваха на някоя рибарска гемия, плъзгаща се като призрак в нощния мрак към избраното място за улов.

Разменяха се весели думи за поздрав и всяка от лодките отново потъваше в тъмнината.

Понякога, особено когато знаеха, че доброто ехо може да направи по-ефектно тяхното изкуство, двамата братя запяваха с пълни гърди песните на своята родина, но гласовете им не притежаваха кой знае колко много от мелодичното благозвучие на големите певци на тяхната страна, затова тримата излетници, макар да слушаха не без удоволствие песните, чиито думи знаеха, повече се радваха, когато отново ги обгръщаше дълбоката вечерна тишина, станала още по-осезаема поради ритмичния шум на веслата.

*

След като заобиколиха и последния скалист нос, пътниците най-после съзряха първите островни светлини. Не след дълго те бяха вече в малкото пристанище на острова, където предизвестеният "ветурино" от часове очакваше със своя файтон връщането на гостите, за да ги отведе с тромав ход по криволичещата улица високо горе до малкия град, където тази нощ любимата им гостилница щеше за последен път да им предложи подслон.

След вечеря тримата приятели се разходиха още малко под кедрите и палмите на потъналата в нощен мрак градина, наслаждавайки се на ярките отблясъци, хвърляни по морската повърхност от безбройните факли на рибарските лодки, където сега кипеше трескава дейност.

*

Отпътуването им бе предвидено за следващия ден, затова те скоро прецениха, че е благоразумно да си легнат по-рано, но преди това се уговориха да се върнат по море, стига да намерят кораб, тръгващ в подходящо време от пристанището на близкия континентален град.

Така те можеха да се надяват, че ще намерят достатъчно удобни случаи отново и задълбочено да обсъдят темите, по които бяха разговаряли последните седмици, за да осъзнаят още по-пълно колко различен изглежда за тях земният живот сега, когато бе разбудена неговата благотворна тайна.-- –

# ПОСЛЕСЛОВ

Читателят, който познава другите ми книги, сигурно отдавна вече е разбрал, колко далеч съм бил от намерението да му предлагам някаква "повест".

Затова едва ли е нужно да му пояснявам, че разказвателната форма на тази книга се наложи да бъде предпочетена само за да може възвестеното в останалите мои творби учение да стане по-достъпно и за ония, които твърде бързо се обезсърчават и отегчават, когато в дадена книга срещнат само отвлечени напътствия и чуят отгоре на всичко да им се говори почти изключително по теми, изглеждащи твърде отдалечени от тяхното всекидневие.

Нека все пак изрично подчертая, че всяка дума от тази книга е породена от действително преживени неща!

Тримата мъже от книгата не са за автора нищо повече от носители на тези преживявания. Те му дадоха възможност да извае един образ, съдържащ някои оттенъци, които едва ли щяха да бъдат уместни, ако авторът се бе опитал просто да възпроизведе реалния първообраз на съответното преживяване.

В много случаи това се оказа въпреки всичко възможно, макар да се наложиха някои промени при описанието на местностите и обрисовката на говорещите лица, защото само такъв отказ от "реалистично пресъздаване" позволи на автора да даде все пак подходящ израз на преживяното от него.

От друга страна, той не намери за наложително да характеризира по-подробно тримата събеседници, защото целта му бе не да описва хора, а да създаде подходящ образ на учението. –

*

Който е способен и готов да възприеме това учение, той ще съумее много лесно да го отдели от избраната му рамка, а за някои то може да придобие пълнокръвен живот едва в настоящата си форма.-- –

Хиляди са намерили многократно потвърждение на това учение, но още повече хора от всички страни по света жадуват за "истината", за отговор на най-дълбоките загадки, и се лутат по пътеките на заблудата, за да се убедят в обзелото ги накрая униние, че нито една от тях не е успяла да ги отведе до Извора на Познанието.- –

Нека всички тези търсещи почерпят от настоящата книга сигурно упование, че могат все пак да постигнат целта си, стига да са готови да последват единствените Учители на земята, които са упълномощени да поучават по тези въпроси, – които не са се превърнали във вестоносци на собствените си илюзии, умозаключения и мнения, а учат така, както им е наредил "Отец", когото само те познават!-- –

*

Всяко време изисква своя форма на учението и вечната Премъдрост знае много добре как трябва да действат онези, които са станали нейно оръдие. –

Така и авторът на настоящата книга съвсем не постъпва по свое усмотрение, когато поставя писаното слово в служба на учението!

В наши дни печатната книга е достъпна и там, където никога не може да проникне изреченото слово. Тя е в състояние да предложи на търсещия всеки момент отново учението, което една обречена на скорострелност и припряност епоха щеше да остави да бъде отвято от ветровете, ако беше разпространявано само устно. –

Трябва, от друга страна, да се избегне каквото и да е образуване на верски "общества" около това учение и да не се превръща в предварително налагана догма нещо, чиято истинност и реалност може да се докаже само от съкровения опит на сърцето.-- –

Няма, разбира се, нищо лошо, ако един или друг кръг от търсещи си постави за задача да живее според учението, но макар мнозина от тръгналите по следите на истината да са склонни по природа да вярват, че намират насърчение само ако обединят усилията си, никой – щом не иска да фалшифицира учението – не бива да го смята за непременно обвързано с подобна общност на стремежите!- –

Дори при общо насочени усилия то може да разкрие сияйните си дълбини винаги само пред отделния индивид и в крайна сметка единствено отличната, земна склонност на човека зависи дали той държи да има спътници, или предпочита да върви сам.-- –

Така или иначе по стръмния път, сочен от учението, всеки, който иска да следва неговите напътствия, може да разчита единствено на себе си, независимо дали познава или не и други хора, тръгнали по същия път!

*

Всеки може впрочем да остане верен на култовата общност, дала му още от най-ранна възраст насоката, в която се е надявал да намери своя път към Духа, и ако той наистина стигне до него като живее според изложеното тук учение, едва тогава ще може така да задълбочи постулатите на младежката си вяра, че да помогне и на други, които отдавна са се усъмнили в истинността на вероученията от младежките си години, защото самите им учители са носили в себе си своите съмнения и не са били в състояние да им помогнат, тъй като на свой ред твърде много са се нуждаели от помощ. –-- –

*

И така, нека и тази книга донесе освобождение и яснота и да покаже77ътл към Светлината на всички, които твърдо искат да го намерят! –

Нека тя даде на всички хора с искрено воля първоначалния подтик да се изкачат до онези духовни висоти, погледнато откъдето целта и крайният смисъл на техния живот престават вече да бъдат "тайна"!- –

*

# том_11 МЪДРОСТТА НА ЙОАН

11.1 # Въведение

11.2 # Образът на Учителя

11.3 # Земният път на Светещия

11.4 # Финалът

11.5 # Заветът

11.6 # Чистото учение

11.7 # Утешителят

11.8 # Заключение

11.1 # ВЪВЕДЕНИЕ

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ ИСКАМ НАЙ-НАСТОЯТЕЛНО ДА ВИ ПРЕПОРЪЧАМ ЗАВЕТА НА ЙОАН, В КОЙТО ЕДНОВРЕМЕННО СЕ СЪДЪРЖАТ МОЙСЕЙ И ПРОРОЦИТЕ, ЕВАНГЕЛИСТИТЕ И АПОСТОЛИТЕ. . .

Писмо на Гьоте до Хердер, 20 февруари 1786 г.

11.1.1 Ромон на скрити реки, дълбок като камбанен ек, се носи непрестанно през хилядолетията и целият шум на припряното всекидневие е безсилен да заглуши този дълбок ромон за онези, които искат да го чуят.

11.1.2 Наистина ушите на всички причинители на този шум са почти оглушали, затова те чуват само непосредствено заобикалящите ги пронизителни крясъци

11.1.3 Но понякога тези малцина стават мнозина и слухът им така се изостря, че дори сред неистовия кипеж на заобикалящия ги, опиянен от шума свят те долавят далечните изначални звуци по-ясно от пронизителния шум, който се опитва да им попречи.

11.1.4 Ние живеем в навечерието на такова време!

11.1.5 Всекидневно се увеличава броят на чуващите! //7

Тях не ги смущават вече прегракналите крясъци на панаирджийските викачи, нито ревът на дивите животни, нито бесният пукот на кастанетите - с усмивка отминават те и дрънкащите звънчета по пъстрите шутовски шапки.

Те чуват само онзи единствен, възвишено свят камбанен ек – вслушват се само в непрекъснатия, дълбок ромон на реките на Вечността – и търсят наблизо и надалеч, в пространството и във времето, себеподобни: търсят хора, които да свидетелстват, че и те чуват навсякъде същото дълбоко ромолене.

Най-достойните са днес уморени от съчинената мъдрост на мозъците.

Отдавна акробатиката на мисълта примамва само инфантилни старци и състарени деца.

Остроумните изводи на надутите като пауни всезнайковци могат да минат донякъде за евтина разменна монета само сред вечно вдетинената тълпа и само понякога с тази монета е все още възможно да се купи нейното благоволение, както презморският пътешественик печели благоразположението на диваците с пъстри стъкълца и искрящи огърлици. //8

Но който е вече близо до часа на пробуждането си и на дело търси стойността на земния живот, той жадува за друго познание: жадува за вътрешно постигане на една непоклатима сигурност, която няма утре още да се превърне в несигурност – чиито основи няма да могат да бъдат рано или късно подкопани от резултатите на чужди изследвания.

По всяко време е имало хора, които са постигали такава сигурност.

Тя не се извлича, нито се измисля и никой човешки мозък не може да я съчини!

За нейното постигане не са нужни богати външни знания!

Който и да си ти и колкото и високо да се ценят знанията ти – сигурност няма да постигнеш дотогава, докато не се научиш да игнорираш преливащото във всички багри многообразие на своето мислене! От «ходовете на мисълта» ти си си изградил един лабиринт, в който сам си се загубил. //9

Ти ще можеш да намериш себе си отново само ако се върнеш към входа на този лабиринт – отново там, където мисълта ти някога е била проста като мисълта на детето!

И за хората от далечното минало не е имало друг път към мъдрост и познание. Днес още свети същата светлина, която ни удивлява в свидетелствата на древните мъдреци

Всъщност древните са били през определени периоди далеч повече «господари на земята», отколкото днешните поколения, които, изпълнени с гордост от способността си да съчиняват и да измислят, сами са издигнали тъмничните зидове, преграждащи погледа им към безкрайността...

Те, хората от далечното минало, със сигурен инстинкт са умеели да отсяват и да отделят, приемайки винаги с благоговение непреходните, сигурни мъдрости, завещани им от техните предци. Така свещеният дар е бил винаги спасяван от развалините на древните храмове и въпреки че във всеки нов олтар се е издигал нов култов образ, този образ е оставал в края на краищата прибулващ символ на все същото Божество и именно така е бил разбиран от посветените.

Но хората от отиващото си вече поколение – нагазили много по-дълбоко, отколкото са можели да предположат, в най-различни суеверия и арогантно обявили собствените си умотворения, мнения и предположения за сигурно знание – виждаха във всеки древен образ на Божеството само «истукана», виждаха в неговия култ само «суеверието» на древните, без да си дават сметка, че всеки култ към Божеството е съпроводен с дълбоко скрита мъдрост, която се разкрива истински само на духовно зрелите. – –

Така и древното послание, наречено «Евангелие от И о а н а», е станало за мнозина в тези неотдавна отминали дни, както и за немалко хора на днешното време, едва ли не книга с приказки, изпълнена с поетично приповдигнати свидетелства на едно отдавна надживяно суеверие...

Освобождавайки се постепенно от страха да изследват «библейското слово», смятано преди за сътворено от Духа Божи, от гледна точка на неговото историческо, земно възникване, хората са се натъкнали в него на следи от древните езически учения

За това може би е допринесло немалко и обстоятелството, че този древен завет е известен днес в един вариант, който съвсем недвусмислено издава «приноса» на глупаво самонадеяната дейност на многобройните му преписвачи.

Пагубна роля е изиграл и фактът, че още в древността това «послание» е било обявено за дело на ученика, когото Учителят «е обичал», като се е правело всичко възможно то да се съгласува с по-старите съобщения, разказващи в легендарна форма за земния живот на възвишения Учител, – произволно смесвайки истина и измислица.

Така хората са се отдалечили от разбирането, че тази древна книга – появила се навремето повече от едно поколение след смъртта на Учителя – е използвала наистина въпросните митове за земните странствания на възвишения Учител, но стремежът на нейния първоначален автор не е имал нищо общо с намерението да се увеличи броят на старите свидетелства за чудеса.

Тук трябва да се поясни, че древното послание, приписвано някога от ранните му преиначители на «Йоан» , когото Учителят бе «обичал» , е написано от един «зналец» за верните му последователи, отдавна вече узнали «от уста на ухо» за учението, което наистина е било «блага вест» за всички, до които е достигало.

Със същата сигурност мога тук да твърдя, че онзи, които е писал някога това послание, е имал все още на свое разположение някои стари ръкописи, възпроизвеждащи точно думи, написани от ръката на самия Учител, които Йоан е взел на съхранение след смъртта на възвишения Светещ, като е разрешил на собствените си ученици да ги препишат.

Нека кажа по-нататък, че ученикът, когото Учителят бе «обичал», единствен измежду «апостолите» е вниквал в най-дълбоките неща, отнасящи се до мисията на неговия Учител.

И след смъртта на Учителя той събрал около себе си малцината, които от самото начало са схващали духовно това учение.

А когато и той на свой ред починал, групата на малцината верни последователи се запазила, съхранявайки едно дълбоко, тайно познание, което така и не могло да се помири с външния култ, оформил се в резултат на проповедите на другите «апостоли», от които Йоан доста скоро след смъртта на своя Учител започнал все повече да страни, колкото и легендата, създадена от външния култ, да се старае да го покаже като тясно свързан с верните последователи на този култ.

Към приемниците на тези ученици на апостола – които обаче не бива в никой случай да се смесват с учениците на Кръстителя, носил същото име: Иехоханан – се е обръщал авторът на текста, за който ще се говори тук.

На тях съвсем не са им били нужни разказите за чудеса, изпълващи днес стигналата до потомството така жестоко изопачена книга, при все че в тези разкази има нещо, което може да хвърли светлина за по-късните поколения върху образа на Учителя.

Те са знаели за едно духовно чудо, способно да засенчи всички тези разкази за чудеса, а това духовно чудо те са познавали от собствения си жив опит.– –

Но колкото и да са пазели като най-свят завет учението на възвишения Учител такова, каквото е било разбрано някога от Йоан, те съвсем не са се поколебали да втъкат нишките от скрита истина, които намирали в ученията на своето време, в завесата на храма, защищаваща мистерията на олтара от профански погледи.

Само ако се държи сметка за всичко това, може и днес още – въпреки всички чужди ръце, опорочили текста на първия автор – да се схване вътрешната стойност на запазилите се отделни откъси, доколкото те още в началото са били пощадени от тесногръдо-глупави поправки.

Така само може да се разбере и защо поетът поставя това евангелие над всички религиозни вестителства от древността, докато по-новите изследователи напрягат цялата острота на ума си, за да открият макар и един само проходим донякъде път през диво обраслата градина на познанието, която те са си поставили за цел да осветлят. – –

Ако бъда все пак запитан от кое знание аз самият черпя сигурността, с която застъпвам пред сегашните и бъдещите поколения изложеното в тази книга, ще трябва преди всичко да премахна още в зародиш заблудата, че тук са приведени някакви резултати от собствени «изследвания».

Извеждащите тук към сигурност пътища са толкова тесни и стръмни, че всеки собствен багаж, пък бил той и съкровище от най-възвишени земни знания, трябва да бъде изоставен, за да не се подхлъзне кракът по тези планински пътеки. –

Има едно «знание», което единствено може със сигурност да знае за тези неща!

Тук «доказателствата» са достъпни само за ония, които от незапомнени времена упражняват този начин да се «знае», предавайки на всяко ново поколение полученото от самите тях наследство: – способността да се знае чрез себепревръщане, при което познаващият се превръща в знание, изхождащо от самия обект на познанието. –

От такова именно знание ви говоря аз.

Аз искам да ви дам сигурност и зная, че сигурността не може да се постигне иначе.

Далеч съм от желанието да ви придумвам да повярвате в това, което казвам.

Който иска да се убеди дали казаното от мен е истина, нека в себе си – в най-съкровените си дълбини – потърси потвърждение.

Той няма да загуби напразно времето си, полагайки усилия да види каквото имам да му покажа така, както съм длъжен да му го покажа...

Понякога може да изглежда, че сякаш твърде много се отдалечавам от предмета на тази книга, а едва ли ще мога да избегна и повторенията.

Нямам за цел да следвам определена система или да спазвам някакви правила.

Не обект на коментар трябва да стане тук древният завет, носещ името на «Йоан».

Единствената ми цел е да посоча чистото учение, чието познаване авторът е имал правото да предполага у верните си последователи.

Искам също така да сложа тук край на заблуждението, че древното послание било свидетелство на същото религиозно схващане, породило трите по-раншни съобщения за живота на «Помазания», редом с които това послание е било поставено, след предварителна подготовка, още в далечното минало.

Върху доста пасажи ще трябва също да хвърля по-ясна светлина, отколкото би се налагало, ако те само се споменаваха мимоходом за пример или като средство за пояснение – в такъв случай те биха свършили достатъчно работа и в традиционния си вариант, и в традиционното си значение.

И така, нека възвишената мъдрост, която въпреки всички по-късни затъмнения все още сияе от древния текст, наречен «Евангелие от Йоана», стане пътеводна звезда на всички търсещи, – пътеводна звезда, озаряваща техния път към Духа! – 2

11.2 # ОБРАЗЪТ НА УЧИТЕЛЯ

Превърнал се някога в Бог за изповядващите неговото име, а за ония, които никога не са могли да схванат най-дълбокото в неговото учение, – в плячка на една чужда на земята фантазия, – възвишеният Учител, донесъл някога «благата вест», е достигнал до по-късните поколения в един образ, запазил едва съвсем бледи и далечни следи от неговите земни черти.

И все пак всеки, който иска да схване истинското учение на високия Учител, трябва да има преди всичко ясна представа за земния облик на «Помазания», ако не иска да се отдаде на породени от фантазията образи, изпълващи го с опиянението от размекнати и благочестиви илюзии.

Той, изреклият някога думите:

«ЗАЩО МЕ НАРИЧАШ БЛАГ?

НИКОЙ НЕ Е БЛАГ, ОСВЕН ЕДИН БОГ!»

– колко дълбоко щеше той да се възмути, ако някой от онези, които са били близо до него, би дръзнал някога да го величае като Бог или да го нарече Бог...

И както прогони менячите и търгашите от храмовите зали на техния Бог, така щеше да изпъди «с камшик от сплетени върви» и всеки, който би посмял да му каже: «Учителю, и на тебе един ден ще ти издигат храмове!» – – –

Той много добре е съзнавал собственото си духовно достойнство, колкото и дребен и разколебан да се е чувствал понякога.

А и къде би могъл да се намери човек, който непрекъснато да се е изявявал само в пълното съзнание за цялата си сила и за най-високата си стойност?! –

Когато съзнанието му е просветлено във високото духовно единение с «Отца», когото Прасловото разкрива из Прасветлината – с великия «Старей», който е в «началото»: Човека на Вечността в неговото изначално сътворение – , тогава словото му става «могъщо» и той се чувства извисен над всичко земно. – Светещият на Прасветлината се изявява тогава във висшата си духовна мощ. –

Но в часовете па земна обвързаност той съвсем не се свени да разкрие дълбокия си душевен страх, а високото му прозрение заплашва сякаш да го напусне.

«ДУШАТА МИ СЕГА Е УГНЕТЕНА. КАКВО ДА КАЖА? ОТЧЕ МОЙ, СПАСИ МЕ ОТ ТОЗИ ЧАС!»

Той съвсем не отбягва да общува с други хора дори ако те съвсем не са негови привърженици: радва се с радостните и скърби с опечалените.

Неговото съчувствие го прави закрилник на бедните и потиснатите, към които спада и самият той.

Той радушно приема оказаното му гостоприемство дори тогава, когато знае, че домакините едва ли вярват в неговото призвание и са го поканили само за да видят сред тях един толкова необичаен гост.

Всяка проява на добросърдечност го изпълва с най-топло разбиране

Той не натрапва учението си на никого, но щом почувства, че някой жадува за него, макар и то да не му е още познато, дава всичко, което слушателите му би трябвало – както мислел той – добре да схванат.

Не търси почести, но когато те му се оказват, се чувства достоен за всяка почит и когато един духовно тесногръд човек от неговите придружители бие тревога, какво прахосничество било да се помазват с драгоценно миро нозете на Учителя, вместо то да бъдело продадено и е парите да се помогнело на сиромасите в тяхната нищета, той спокойно заявява:

«СИРОМАСИ ВСЯКОГА ИМАТЕ ПРИ СЕБЕ СИ, А МЕНЕ НЕ ВСЯКОГА.»

С което съвсем не иска да каже – както твърди по-късното тълкуване, – че вижда скорошната си смърт, а има просто предвид, че не се връща често на едно и също място.

Нищо човешко не му било чуждо и той познавал борбата на духовната същност на човека с трудно преодолимото щение на човешкото животно.

«ВИЕ СЪДИТЕ ПО ВЪНШНОТО, А3 ОБАЧЕ НЕ СЪДЯ НИКОГО, ЗАЩОТО И НЕБЕСНИЯТ ОТЕЦ НЕ СЪДИ НИКОГО.»

Проникнат от своето призвание, той заявява: нека съборят «храма» – господстващото учение на първосвещениците, – той е готов «за три дни» да го «въздигне» отново.

Онези, които слушали тези думи, знаели отлично за какво говори, но запомнили добре тези му слова, за да могат после да го обвинят в оскверняване на храма.

Но той спокойно допуска да не бъде разбран, когато вижда, че никакви обяснения не биха довели до желаното от него разбиране. –

С пълното съзнание за духовното си превъзходство над хората от своето време топ авторитетно казва:

«ВИЕ СТЕ ОТ ДОЛУ, А3 СЪМ ОТ ГОРЕ. ВИЕ СТЕ ОТ ТОЗИ СВЯТ, А3 ОБАЧЕ НЕ СЪМ ОТ ТОЗИ СВЯТ.»

Но той знаел също така по-добре от всички заобикалящи го, откъде е получил своето високо достойнство – знаел за дългогодишната вътрешна борба, извела го най-после до сигурността, с която говорел и поучавал, «не като книжниците». –

Величавата мистерия на неговата мисия била известна на малцина, но дори и тези малцина не я схващали изцяло, с изключение на онзи, когото «обичал».

Единствен той знаел и за процеса на израстване на своя Учител, както и за дълбоко обоснованото му право да поучава.

Когато след смъртта на Учителя «стадото се пръснало», този ученик събрал около себе си онези, които били като него, и предал своето знание на утвърдилите се измежду тях.

Едва в едно по-късно време, отдавна станало свидетел на непрестанното разрастване на външния култ, който възникнал от унаследените древни ритуали, създавайки своя култов Бог от образа на възвишения Учител, се разпръснал малкият духовен кръг, произлязъл някога от Йоан.

Заклеймени като «еретици», те се скрили от света, а заедно с тях се скрил и образът на Учителя, който никога през живата си не се бе представял за «месия» и би счел като осквернително за себе си да се позовава на криещите съвсем друг смисъл пророчески думи, които по-късно, след смъртта му, били погрешно разтълкувани като «пророчество» за неговото появяване. – 3

11.3 # ЗЕМНИЯТ ПЪТ НА СВЕТЕЩИЯ

Моя задача и мой дълг е да посоча тук пътя на израстване на възвишения Учител, който – колкото и скрито за историята да е останало неговото съществуване – се превърна в един запазил се чак до наши дни символ на противоречие, породено от легендарните разкази за неговия живот и от култа, възкресил под неговото име мрачния мистицизъм на древните религиозни учения.

Тук аз ще говоря за онова, което се разкрива пред прозрелия, защото само той може със сигурност да разкаже за тези отдавна вече недостъпни за външното познание неща.

Роден в галилейския град Назарет – наречен «Назорей» не просто по името на една мистична секта –, още докато бил съвсем малък, баща му го отвел заедно с майка му в Египет, където точно тогава бащиният му занаят намирал добро заплащане. От това действително събитие по-късно възникнала легендата за «бягството в Египет». –

Няколко години след това той се връща в родното си място и едва поотраснал, започва да помага в работата на баща си, научавайки се по този начин почти на игра да извършва някои елементарни ръчни операции, доколкото те изглеждали по силите му.

Така още в най-ранна възраст той става чирак на баща си, става дърводелец, което по онова време означавало, че умеел не само да строи всякакви дървени сгради, а трябвало да знае да изработва и всевъзможни по-груби домакински уреди и земеделски сечива. За придобиване дори на най-скромни външни познания нито му оставало време, нито пък отговаряло на нравите и обичаите един беден млад занаятчия да се стреми към такива неща.

Едва когато процесът на неговото духовно развитие – за който ми предстои да разкажа сега – бил отдавна вече завършен, той научава под наставничеството на някои образовани приятели, с които се сближил тогава, изкуството да пише със знаците на майчиния си език.

А ето как протекло духовното му развитие:

От баща си той чувал само молитвите, произнасяни от всеки набожен евреин.

Всяка събота слушал обичайното тълкуване на Закона, предавано по древна традиция.

И тук също за него, който не можел още да чете писанията, повечето неща си оставали скрити.

Но още от най-ранната си младост, когато, изморен от работа, но с бодър дух, почивал, преди да заспи в скромната си постеля, той получавал тайно духовно напътствие, което криел най-грижливо дори от родителите си, но което все повече му разкривало мъдростта на Закона, схващана – както мислел той тогава – от онези, които сами можели да четат писанията.

Наистина той се издавал понякога, когато в събота или на големите празници, слушайки как по-старите членове на общината говорят по въпросите на Закона, намирал, воден от вътрешното си наставничество, правилния отговор, така че по-късната легенда, разказваща как той, още дете, поучава книжниците в йерусалимските храмове, почива в основата си на действителни събития, въпреки че свещениците от Йерусалим съвсем не били първите слушатели на неговите мъдри слова.

Първата му среща с един от «Светещите на Прасветлината», чийто висок брат по-късно сам трябвало да стане, тъй като по своята същност той принадлежал на техния кръг много преди да съзре със земните си очи светлината на земното слънце, се състояла през ранната му младост в Капернаум, където по онова време прекарвал няколко седмици при роднини на баща си, изпратен да изпълни една негова поръчка.

Отначало той още не знаел кой бил човекът, когото срещнал една вечер след работа при езерото, с когото после често се виждал на същото място и който съумявал все повече и повече да отвори сърцето му и да просветли прозрението му в най-вътрешната същност на Битието.

А скоро срещите от този род зачестили и на него му изглеждало вече почти естествено да получава така поучителните напътствия на тези очевидно принадлежащи към един и същи кръг хора, само че той пазел всичко в най-голяма тайна, защото така му било наредено. Едва след години на непрекъснато задълбочаване на вътрешното му прозрение един от мъжете, които познавал вече като свои стари приятели, макар и да се прекланял почтително пред тях, му разкрил един ден, че за него е дошло вече времето да започне редовно обучение, без то по какъвто и да е начин да пречи на занаята му.

Било му посочено, че целта на това обучение е да го направи способен не само той да схваща докрай мъдростта на Закона, а да може и на другите да покаже същата тази мъдрост, така че многобройните търсители на душевна храна в писанията да не останат само със сухите тълкувания на книжниците, което би било равносилно да се предложи на гладния студен камък вместо хляб.

От този момент нататък той остава вече съзнателно под непрекъснатото духовно напътствие на онези, към които по своята същност принадлежи. Всекидневната работа не можела да му попречи да премине това обучение и да издържи всички налагани му от него изпитания.

А щом започвал да се препъва или пък го налягали тревожни съмнения, до рамото му винаги заставал незабелязано един от неговите Учители, за да укрепи вярата му и да пропъди света на демоните, който искал да му внуши ужас.

След дълги години на духовно обучение той стигнал накрая до такава зрелост, че паднало и последното було пред очите му и той съзрял сам себе си в своето високо призвание.

В една ясна звездна нощ, на едно скалисто възвишение недалеч от мястото, където живеел, той получил своето посвещение като Майстор на Светлото познание, като Любещ в Светлината, като Светещ между Светещите...

Сега той познал самия себе си като «Път», – познал себе си като «Истина», – познал себе си като «Живот» от Слънцето на всички слънца, от Светлината, която просветлява Вечността. –

От този ден той започнал да говори най-недвусмислено за онова, което го осенило.

Сега вече говорел с пълното съзнание за своето пълномощие, като се стараел, използвайки древните писания, които били вече духовно разкрити за него, да посочи най-дълбокия смисъл на тези стари, мъдри слова, макар че продължавал да упражнява, както и дотогава, своя занаят.

А слушателите му били изпълнени с удивление от неговите думи и не можели да си обяснят откъде той, неукият, е получил такова знание.

Толкова нечувано се сторило на приятелите и родствениците му това преобразяване на неговото същество, че те, въпреки цялата дълбочина на неговите думи, го взели за «побъркан» и това го принудило да напусне родния си край.

Така той се изселил оттам, за да търси на друго място, където не го познавали, прехрана чрез своя занаят и да пробужда душите със своето слово. Но където и да отивал, не можел да остане задълго, защото го чували да казва неща, неизричани никога дотогава, и книжниците изгаряли от завист, че мнозина очевидно вярвали повече на него, отколкото на тях. Така той дълго време странствал и обикалял, докато най-после се отправил отново към станалия мил на сърцето му Капернаум. Нали точно там се била някога състояла първата му среща с един от неговите възвишени братя, които и сега му обещавали, че ще намери там търсения мир.

Тук, в Капернаум, го очаквало приятелство с един заможен човек, който го приел и с въодушевление се вслушвал в думите му. В къщата на този човек той намерил и други, образовани приятели, и именно те го научили в това прибежище да чете и пише с писмените знаци на своя език.

Почитта, на която се радвал сред уважаваните граждани, го правела все по-известен в околността.

Тъй като народът по онова време вярвал, че един такъв мъдрец трябва да владее и някои тайни изкуства, чрез които да може да лекува всяка болест, непрекъснато в къщата на видния човек идвал ту един, ту друг с молба да бъде излекуван от мъдрия Рави.

Отначало Учителят се противопоставял на тези искания и отпращал болните при лечителите.

Обаче напливът се увеличавал и той, обзет от състрадание, започнал да излиза при болните, за да ги утеши. Но станало така, че много от онези, до които се докосвал, скоро след това се почувствали изцерени, и отначало Учителят просто не знаел какво да мисли за тия неща.

Но не можел вече да не изпълнява молбите на болните, които не искали от него нищо друго, освен да се докосне до тях.

От далечни места дори започнали да водят при него болни и вярата в неговата «чудотворна сила» все повече укрепвала. А щом някой се обявявал за излекуван, Учителят винаги подчертавал, че само неговата собствена вяра му е помогнала.

Освен това той най-строго им забранявал да разказват на други за своето изцеление, тъй като чувствал, че няма да може да се справи с такъв наплив. Но с течение на времето разбрал, че в него има някаква лечебна сила и че вярата на излекуваните не е единствената причина за тяхното оздравяване.

Наистина той не можел да лекува всяка болест, но все пак броят на излекуваните растял с дни.

Той употребявал голяма част от деня си, за да положи ръка върху всички, които чакали да бъдат излекувани.

А до късна нощ го заобикаляли хора, които слушали жадно неговото ново тълкуване на Закона, и именно сред тях той намерил първите, които му се сторили подходящи да станат негови избрани ученици.

И единствено на тях се опитвал да разкрие откъде самият той е почерпил мъдростта си.

Той отдавна вече си давал сметка, че едва ли ще може да продължи да упражнява своя занаят.

Но тъй като знаел, че винаги ще има всичко необходимо в излишък, ако – верен на духовния закон – предостави на своя «Отец» грижата да го храни и облича, той не се измъчвал от тревоги и помолил накрая своя гостоприемен домакин да го пусне да си отиде, за да поучава и на други места.

Някогашните неприятели отдавна вече не му изглеждали опасни.

Но първите ученици, които той намерил в Капернаум, не искали да го оставят и тръгнали след него.

Всеки от тях възприемал по своему онова, което Учителят имал да им даде.

На някои места заради славата си на лечител той бил приеман радостно заедно със своите ученици, докато другаде бил най-безцеремонно прогонван, а за хората от родния си град той си останал онзи самомнителен «глупец», за какъвто те го вземали от самото начало.

Народът обаче нарекъл «чудотворна» способността му да лекува – доколкото лекувал с успех, – и не го разбирал, когато винаги в такива случаи подчертавал, че само собствената вяра на болния и преливащата от тялото на лечителя сила творят тези «чудеса».

На древните учения на своя народ той давал такова тълкувание, което ги правело валидни и пред едно по-висше познание, и само там, където виждал, че безплодният, дребнав формализъм потиска вярващите или че мрачният племенен Бог на древността иска своите жертви, той изричал думите:

«НА ДРЕВНИТЕ ИМ БЕ КАЗАНО. . . А3 ПЪК ВИ КАЗВАМ. . . !»

След близо една година такива странствания из Галилея, лекувайки и поучавайки с променлив успех, той сметнал, че само в Йерусалим словото му ще може да срещне подходящ отзвук. Препоръчан вече най-горещо от приятелите си от Капернаум на техните приятели в Свещения град, той се присъединил заедно със своите ученици към поклонниците, запътили се по случай юдейската Пасха към Йерусалим.

Знатните му приятели го посрещнали гостоприемно, но още първото му публично появяване му навлякло омразата на първосвещениците.

Затова той скоро напуснал града, но не се върнал обратно в Галилея, а останал близо до него, често отивайки за късо време там, ала започнал постепенно да избягва този град, след като взело да му става все по-ясно, че знатните му приятели едва ли биха могли да го защитят, ако попаднел в ръцете на първосвещениците, към които отправял такива остри нападки в проповедите си.

Той лекувал и поучавал, където и да се намирал, както правел някога това в Галилея.

Така по необходимост се превръщал в надежда за все по-широки кръгове, особено сред бедните и онеправданите, които ненавиждали потискащото ги духовенство повече и от чуждите поробители. Така у целия народ все повече се засилвала вярата, че той е обещаният им в древните писания Месия, който трябвало да освободи бедняците от робията на първосвещениците и на римляните.

Онези от вечно неспокойната тълпа на Свещения град, които мислели така, успели да научат, че малко преди Пасха Учителят пак ще дойде в Йерусалим, и се подготвили веднага щом влезе в града, да го провъзгласят за цар, тъй като смятали, че властта на първосвещениците се крепи само на римските кохорти и поради тесногръдието си не можели да разберат могъществото на Рим.

И когато Учителят дошъл, те с голямо ликуване излезли да го посрещнат пред градските порти – мъже, жени и деца, – и техните първенци поискали от него да ги поведе срещу потисниците.

Дълбоко развълнуван от всичко видяно, тук той бил напуснат от сигурността на вътрешната си способност да преценява и както Мойсей според преданието се усъмнил дали не може все пак да сътвори вода за народа си, така и той по-вярвал, макар и за миг, че предлаганата му власт би могла да стане опора на неговата мисия.

Твърде скоро той осъзнал своята грешка и едва влязъл в града, се скрил от възбудената тълпа, търсейки убежище в къщата на един от знатните си приятели, докато римските стражи разпръсвали насъбралото се множество.

Обаче последиците от неговата моментна слабост не можели вече да бъдат избегнати нито в духовната, нито в земната сфера.

Отдавна вече служителите на храма го мразели заради горчивите му упреци, а изпитвали и страх от него поради големия му авторитет сред народа, и ето че сега той сам им давал повод да го обвинят пред римските власти в опълчване срещу тяхното господство: като подстрекател на народа, който искал той да стане негов цар.

Римските власти били наистина свикнали с вълненията сред този народ и сигурно биха предпочели да отминат и това без особено внимание, но при така формулираното обвинение вече не можели да се откажат да задържат оклеветения.

Притежаващият богат житейски опит римски прокуратор, който ясно виждал с какви подбуди го използват в случая, се почувствал засегнат в своята гордост и търсел някакъв начин да се измъкне от задължението си да произнесе присъда.

Ето защо възложил разпита на онези, които били отправили обвинението.

Той не подозирал колко доволни били те от възможността да осъдят така омразния им човек, изтъквайки уж най-сериозни основания, и по своя закон.

Учителят бил изрекъл достатъчно думи, за които преди те не се осмелявали да го накажат и които можели сега да го представят както заслужаващ смъртна присъда. Освен това нали той бил «осквернил храма»: какво повече можело да се иска! Но тъй като при римската власт те нямали право да привеждат в изпълнение смъртните наказания, достатъчно било да подчертаят настоятелно, че той подвеждал народа и искал да бъде провъзгласен за цар, за да принудят римските съдебни органи да изпълнят вместо тях родената от тяхната омраза присъда.

В резултат така мразеният от тях Учител умрял на римския кръст, след като вече бил изтезаван почти до смърт от римски наемници от цял свят и от еврейски служители на храма.

Но тъкмо тук, когато земното му дело изглеждало вече завършено, Учителят извършва онзи най-велик акт на Любов, който за всички времена го извисява отвъд рамките на всяко човешко величие, над всички духовно прозрели, като най-великия измежду всички любещи, родени някога на земята – а и след него няма да дойде никой, който да бъде равен нему по силата на Любовта...

В този свой последен час той успява да свърже в абсолютно единство на преживяването човешкото животно в себе си с могъществото на духовния Човек, така че му се удава да възлюби като самия себе си унищожителите на своя земен живот, и то в момента, когато го убивали.

Невидимата Земя, която носи в себе си това земно кълбо както яйцето носи жълтъка, бе изтръгната в оня трижди свещен час за всички времена от властта на «Княза на този свят» – на невидимия, но само себе си съзнаващ, неосъзнат в Духа, тленен властелин, който изживява себе си в лишения от любов мрак на материята и иска всичко да въвлече в сферата на своето изживяване... //дяволът

Както самият той е бил превъзмогнат в онзи час, така и всяка власт на тъмнината може вече да бъде превъзмогната на тази земя от онези, които знаят за това могъщество на човека и са с «добра воля» – с воля, подчинена на Любовта.

Ако земното човечество само знаеше за своето могъщество – то щеше наистина да е преобразило вече от две хилядолетия лицето на земята, и хората, принудени днес да търпят земните неволи, щяха да се радват на едно земно състояние, което би им се сторило като небесно блаженство. –

Наистина тази земя не може никога да стане «Райска градина»

Чак когато това човечество осъзнае на какво е способно, щом, изхождайки от силата на Любовта, се опита да промени лицето на тази земя, едва тогава то ще пожъне плодовете на акта на Любов, осъществен някога на Голгота. –

11.4 # ФИНАЛЪТ

Най-великото дело, извършено някога от един човек на земята – освобождаването на съдбата на земния човек от космично обвързване,– е било осъществено чрез кръстната смърт на Голгота! –

Нека разкажем сега какво е станало след земната смърт на Учителя, тъй като тук истината неизбежно е претърпяла още в най-ранно време благочестиво-фантастични преиначавания, скрили истинските събития от всички по-късни времена. –

Наистина благочестивата легенда носи в себе си ядката на истината и този, който може да я схване под нейната обвивка, няма да остане излъган.

Наистина Светещият е «възкръснал» от земния си гроб

Наистина Светещият и днес още е при тази Земя, видим за своите действащи в земно тяло братя в един духовен организъм, отговарящ напълно на земния му образ, в който са го познавали някога неговите ученици, но всичко това не може, разбира се, да попречи земните събития след смъртта на Учителя да запазят важността си за потомството.

Затова нека опиша сега какво се разкрива пред духовния поглед на зрящия, още повече че сърцевината на благочестивата вяра, ощастливявала хората в течение на столетия, в наши дни не се нуждае вече от обвивката, дори тъкмо тази обвивка я поставя в опасност да не бъде разбрана от онези, които я търсят. –

Ето какво всъщност е станало.

Знатните приятели на Учителя положили веднага след смъртта му всички усилия да получат чрез римския прокуратор неговото тяло, след като всичките им дотогавашни опити да му спестят пътя към Голгота останали напразни.

А прокураторът – и без това добре настроен към приятелите на Учителя и изпълнен с презрение към духовенството, успяло да го застави да изпрати на смърт човек, в чието лице той не виждал никаква опасност за империята – с най-голяма готовност предал на тези хора техния покойник, след като не можал, въпреки най-доброто си желание, да им го върне преди това жив.

Но когато свещениците чули за това, те – сигурни, че прокураторът няма да им обърне внимание – се втурнали при началника на градската стража и издействали да им бъдат дадени войници, които да пазят гроба

Но по онова време – скрити някъде наблизо в юдейската планина – още живеели възвишените братя на Учителя – които го били някога обучавали и усъвършенствали до неговото просияване като един от своите. По време на земната си дейност възвишеният Учител често се срещал с тях насаме, често ги посещавал в местата на тяхното усамотение.

Те знаели какво го е сполетяло, но не можели да го спасят

Преобразяването на законите в невидимата Земя, което той самият осъществил чрез своя акт на Любов на Голгота, щяло да му спести съдбовния край, ако някой друг го беше осъществил преди него.

Но тъй като тази промяна е можела да се осъществи едва в последния му час именно от него, неговите възвишени братя били принудени, изпълнени с болка и все пак ликуващи вътрешно в очакване на неговата победа, да го оставят да извърви страдалческия си път. – –

Те знаели, че е положен в гроб, а самият той бил жив и близък за тях в духовното си тяло.

Така те направили каквото трябвало да се направи, напълно с неговото съгласие и по неговата воля, за да не се създаде глупав култ около земните му останки.

Между тях имало един, който владеел изкуството при най-обикновен разговор да приспива в магически сън събеседниците си.

Той отишъл пръв при стражите на гроба и понеже бил облечен като римски големец, стражите отговаряли почтително на неговите въпроси, докато езиците им надебелели и те потънали накрая в дълбок хипнотичен сън.

Сега дошло време той да извика и останалите си братя, които чакали недалеч от там.

Не без известно усилие те отворили гроба и внимателно извадили тялото. Положили го, както било завито, върху две дълги парчета плат, които носели със себе си, подлагайки едното под него и опирайки торса му на другото.

Те веднага понесли в светлата лунна нощ скъпия нелек товар и с много усилия го изкачили в планината, до един скалист овраг, предварително избран за тази цел, – където предния ден била издигната клада

Тези братя били знатни мъже от чужд произход – дошли някога далеч от изток, – и по обичая на своя народ те изгорили скъпите останки на това място, където нямало опасност да бъдат смущавани от никого. А и сиянието на луната поглъщало всеки отблясък на пламъците, още повече че надлъж и шир в тази пустош не живеел никой, така че нямало кой да обърне внимание на огъня, дори той да не бил достатъчно скрит в оврага.

А когато в утринното зарево огънят угаснал, високите братя грижливо събрали всичко, което било останало от тялото, увили го в кърпи и го отнесли чак до река Йордан, за да предадат там последните останки от земната дреха на Учителя на водите на тази река, както изисквал обичаят на техния народ.

След завръщането си те останали още дълго време на своето скрито място в планината, навестявайки от време на време учениците на възвишения Учител, които след отделянето му от видимия свят останали духовно свързани с него.

Дванадесет луни по-късно те напуснали завинаги земите на Палестина, отивайки на изток: в родната си страна – недалеч от най-високата планина на света...

Те били всъщност онези «влъхви» от Изтока – онези свети царе и царствени свещеници, – които «видели» някога «далеч на изток» «звездата» на младия дърводелец от Галилея и дошли да го напътстват, докато не станал в състояние сам да схване своята мисия, макар и да не са коленичили, както иска да ни внуши по-късното предание, пред люлката на младенеца, за да му поднесат своите дарове. –

Преданието само разказва по своему онова, което малцината най-приближени до Учителя били научили от самия него, доверявайки го по-късно в дълбока тайна на дошлите при тях за поучение.

Разказът следва наистина един древен, далечен образец, но е запазил все пак чертите на истината

Авторът на древното вестителство, наречено «Евангелие от Йоана», е знаел за всички тези неща и е говорил на хора, които тайно били научили много от тях.

Така че неговото послание предполага познаването на възвишеното учение на Учителя и ако това учение проблясва за знаещия от немалко думи, то си оставало достатъчно скрито за непосветените.

А духовният закон е изисквал по онова време скритост.

Но и в действието на Духа има времена на отлив и времена на прилив: – времена на скритост и на откровение.

Така днес е възможно да се говори там, където преди е трябвало да се мълчи.

Но и днес няма никаква опасност непризвани да се доближат до тихия Храм на скритата Божественост.

Да намерят пътя, извеждащ към този Храм, ще съумеят винаги само онези избраници, които търсят, водени от най-чисти пориви на сърцето, докато получат жадуваното водачество в собственото си «Аз».

Съкровени тайни ще се разкрият пред тях

Само със символи и притчи може да се говори за крайната истина!

А за този, който не търси вече тази истина навън

Там пред него може, ако е призван, да се разкрият още много неща, които аз съм принуден да премълча тук, а с това и пред всяко човешко ухо: – било защото човешкото слово не може да обхване широтата на онова, което би се опитало да изкаже в случая, или пък защото такова знание няма да бъде от полза за никого, ако той не го постите отвътре, където то е единствено достъпно за него. –

Онова, което имам да кажа, е строго очертано за мен.

Аз мога да се старая да изкажа само онова, което ми е възложено да изкажа, за да може Светлината отново да проникне в мрака.

В тези дни навсякъде има много хора, жадуващи за Светлина – много повече, отколкото когато и да било преди, – а и днес написаното слово, което единствено може да стигне със сигурност до тях, отдавна вече не е изложено на опасността да бъде изменено и с това фалшифицирано при преписване.

Блажени са те, ако словото ми достигне до сърцата им и ги изтръгне от мрака, за да поемат пътя, създаден от висшата Любов, пътя, който ги води към вътрешно Възкресение! –

11.5 # ЗАВЕТЪТ

Да се възстанови първоначалния вид на този древен завет е невъзможно дори за духовно зрящия, пред когото, при духовното съзерцание на неговия изначален смисъл, се разкрива по-скоро първичното съдържание и то съвсем не чрез думите на онзи древен език на който е бил написан оригиналът. Духовното съзерцание, достижимо само при будни едва ли не свръх будни сетива изисква от съзерцаващия, който е все още обвързан със законите на тази земя чрез своята земна форма на проявление такива неимоверно големи усилия просто за да запазим нагласата си към съзерцаването, че стойността на резултата далеч не би могла да се сравни с изразходваните сили необходими за постигането на този резултат, ако някой би пожелал да възпроизведе без празноти първоначалния смисъл на целия оригинален ръкопис. Малцината познаващи единствено от опит такова съзерцание, – а то е възможно само за действащите още в земна дреха тук на тази земя "Светещи на прасветлината”- знаят за дългогодишното изразходване на сили, което е необходимо условие за да съзрат в яснотата на собственото си преживяване, какво е носил в себе си даден човешки дух от древността, когато е полагал усилия да предаде форма на своята творба.

Това вътрешно съзерцавано преживяване трябва след това да намери нова изразна форма чрез думите на съзерцаващия, за да може той да посочи по своя собствен начин на словесно изразяване истинския смисъл, вложен от първия му създател, в словесна форма, която да е достъпна за неговите съвременници, дори ако при това съвсем не се откаже да се възползва и от ония думи, които вижда запазени в отделни текстове все още в тяхната първоначална форма.

Хората, които считат «словото на Писанието» за «божествено», ще видят в това само едно кощунствено «фалшифициране на Писанието», а пък онези, които и без друго знаят, въз основа на собствени изследвания, как в действителност стои въпросът за «божествеността» на древния, грубо изопачен текст, въпреки това ще сметнат в най-добрия случай за бълнуване едно ново възпроизвеждане, което, без да посочва външни «доказателства» на своите открития, би се обявило за резултат на духовно съзерцание. –

И все пак в тази книга се налага да възпроизведа – макар и само откъслечно – някои неща от древния текст, и аз ще ги възпроизведа такива, каквито те по смисъл се разкриват пред духовно съзерцаващия. Далеч съм обаче от всяко намерение да засягам благочестивата вяра, която ощастливява простодушно вярващия и която – ако той заслужава това – може и в най-причудливата форма да го доведе до истината.

Също така далеч съм и от глупавата мисъл да препоръчам даденото от мен в тази книга на вниманието на научните изследвания, макар и да имам достатъчно вътрешни основания да заявя тук, че без съмнение немалко древни ръкописи очакват своите откриватели, а веднъж открити, те ще докажат и външно истинността на възпроизведените от мен текстове...

Нека първо покажа тук как безскрупулно са се разпореждали онези първи ревностни привърженици на новия култ, в чиито ръце някога е попаднало древното послание, с неговия текст.

Неизвестният автор на този завет бе някога написал – по смисъл – следното:

«В НАЧАЛОТО Е СЛОВОТО, И СЛОВОТО Е В БОГА, И БОГ Е СЛОВОТО.

ВСИЧКО СЪЩЕСТВУВА САМО В НЕГО, И ВЪН ОТ НЕГО не съществува Н И Щ О: И НАЙ-НЕЗНАЧИТЕЛНОТО ДОРИ. В НЕГО ВСИЧКО ИМА ЖИВОТ, И НЕГОВИЯТ ЖИВОТ Е СВЕТЛИНАТА НА ЧОВЕЦИТЕ.

СВЕТЛИНАТА СВЕТИ В ТЪМНИНАТА, И ТЪМНИНАТА НЕ МОЖЕ ДА Я УГАСИ.

СВЕТЛИНАТА Е В СВЕТА, И СВЕТЪТ Е ОТ НЕЯ СТАНАЛ

ТЯ Е В СВОИТЕ СИ, НО СВОИТЕ НЕ Я ПРИЕМАТ.

А НА ВСИЧКИ, КОИТО Я ПРИЕМАТ, ТЯ ДАВА СИЛАТА ДА СТАНАТ ЧАДА БОЖИИ: ЗАЧЕНАТИ НЕ ОТ КРЪВ, НИТО ОТ ПОХОТ ЖЕНСКА, НИТО ОТ ПОХОТ МЪЖКА, А ОТ БОГА ЗАЧЕНАТИ, ОТ ПЪЛНОТАТА НА БЛАГОДАТТА И ИСТИНАТА.»

Първоначално целостта на този текст не била нарушавана от никакво прекъсване, като авторът имал единственото намерение чрез тези думи, намиращи се в най-тясна връзка с разпространеното по онова време учение за «Логоса», да даде на верните си последователи, към които бил отправен неговият завет, едно ясно указание в какъв смисъл е очаквал да се разберат понататъшните му думи.

И чак тогава той започнал да излага своето тълкуване на заетия от старозаветните книги разказ за Кръстителя, тъй като не само се чувствал противопоставен на учениците на Кръстителя, все още срещани по онова време, но и държал да покаже на своите, че спасението не може да се постигне нито чрез строгия аскетизъм, проповядван някога от Кръстителя като пратеник на една мистична секта, нито чрез кръщаването с вода в новия култ, нарекъл се на името на възвишения Учител.

А наред с това искал да се противопостави и на заблудата, че възвишеният Учител бил – както твърдяло по-старото предание – най-напред ученик на Кръстителя, преди сам да започне да поучава.

И той разказал как учениците на Кръстителя напускат учителя си, след като Кръстителят бил принуден да признае, че докато той кръщава с вода, Иехошуа умее да кръщава с Дух.

Ето какво гласели – по своя смисъл – първоначалните думи:

«ИМАШЕ ЕДИН ЧОВЕК, ИМЕТО МУ БЕ ИЕХОХАНАН.

И ТОВА СТАНА ВЪВ ВИТАНИЯ, ОТВЪД ЙОРДАН, КЪДЕТО ИЕХОХАНАН КРЪЩАВАШЕ.

ИЕХОХАНАН КАЗВАШЕ:

А3 КРЪЩАВАМ С ВОДА, НО ПОСРЕД ВАС СТОИ ЕДИН, И ВИЕ ГО НЕ ПОЗНАВАТЕ: ТОЙ ЩЕ КРЪЩАВА С ДУХ!

НЕДОСТОЕН СЕ ЧУВСТВАМ ДОРИ РЕМЪЦИТЕ НА САНДАЛИТЕ МУ ДА РАЗВЪРЖА.

А ДРУГ ЕДИН ДЕН ИЕХОХАНАН СТОЕШЕ ТАМ С ДВАМА ОТ УЧЕНИЦИТЕ СИ.

И КАТО ВИДЯ ДА МИНАВА ИЕХОШУА, РЕЧЕ:

ТОЙ Е ТОВА!

А3 САМИЯТ НЕ ГО ПОЗНАВАХ

ЩОМ ВИДИЩ ЧЕ НАД НЯКОГО СЛИЗА ДУХ И ОСТАВА В НЕГО:

ТОЙ Е ОНЗИ, КОЙТО ЩЕ ДОЙДЕ С ДУХ ДА КРЪЩАВА.

И ИЕХОХАНАН ЗАСВИДЕТЕЛСТВА И РЕЧЕ:

ВИДЯХ ДУХ ДА СЕ СПУСКА НАД НЕГО, КАКТО КАЦА ГЪЛЪБ, И ДУХЪТ ОСТАНА В НЕГО.

И ДВАМАТА УЧЕНИЦИ ГО ЧУХА ДА КАЗВА ТОВА И ТРЪГНАХА СЛЕД ИЕХОШУА.»

Ако някой преводач разполагаше днес с оригиналния текст, той може би щеше да възпроизведе изреченията под друга форма, но не би могъл да открие друг смисъл в тях.

Авторът на това древно послание съвсем не се е стремял формата на неговия разказ да се покрива със съобщенията, които са се опитвали да го представят като потвърждение на това, че в лицето на Учителя Кръстителят бил познал и възвестил «Месията». Тук липсват и много други неща, намиращи се днес на същото място в стигналия до нас вариант на текста.

А липсващото тук било добавено в стигналия до наши дни текст от същите мозъци, които така преобразили първоначалния текст, че за Кръстителя се споменава още в първите думи, даващи, така да се каже, тон на цялото послание.

Чрез най-различни промени те се стараели да уеднаквят първоначалния текст с по-ранните, станали свещени за тях съобщения.

Онова, което в началото на новия култ се наричало «препис», било всъщност парафраза и всеки нов преписвач не виждал нищо лошо и некоректно в опитите си така да измени текста, че да го превърне в опора на собствените си религиозни представи.

По такъв начин текстът на целия завет бил многократно подлаган на изменения, преди да възникне онзи текст, който лежи днес в основата на всички стигнали до нас варианти. Може да се съжалява, че оригиналът не се е съхранил

Само който приеме вътрешно учението, което Учителят е дал някога на верните си последователи и което било още живо в малкия кръг, за който бил предназначен първоначалният текст, – само той може с пълна сигурност да почувства кое носи още печата на оригинала и кое е благочестива фалшификация.

Докато не бъдат открити някои запазени древни ръкописи, стоящи по-близо до оригинала от стигналия до нас текст, това ще си остане единственият път за постигане на яснота по тези неща.

11.6 # ЧИСТОТО УЧЕНИЕ

Чистото учение на възвишения Учител, което той запазвал само за верните си ученици, отива много по-далеч от напътствията от етическо естество, изказвани пред всички негови слушатели, както и от ученията, взети по-късно от писанията на «езическите» мъдреци, за да бъдат поставени в устата на високия Учител. –

Това чисто учение не е било плод на неговата мисъл и не в благочестивото опиянение на екстаза бе стигнал той до него.

Онова, което имал да даде на малцината свои, определени да схванат «тайната на царството Божие», произлиза от мъдростта на духовната общност, към която принадлежал.

На това прастаро, свещено знание, достъпно само в най-будно преживяване за всеки, който като член на тази духовна общност го постига в себе си, – той придал своя форма и го облякъл в свой език, както всеки един от «знаещите чрез себепревръщане» братя може да възвести, в специфичните за него образни и езикови средства, винаги все тази една и съща истина, независимо дали използва или не някои древни символи и изрази.

Така той успял да въведе учениците, които можели да го следват, в най-съкровените недра на Битието и да им даде една представа за Бога, която много съществено се различавала от общоприетото учение на свещенослужителите.

Той говорел на хора, които не били завършили висши училища и за които било достатъчно, когато за Прасветлината, сама себе си изричаща като Праслово, той им казвал:

«БОГ Е ДУХ , И КОИТО МУ СЕ МОЛЯТ: В ДУХА ТРЯБВА ТЕ НА ИСТИНАТА ДА СЕ МОЛЯТ.»

А онова, което неуморно се стараел да покаже на своите, бил пътят за постигане на царството на Духа, където има «много жилища» – безброй различни възможности за преживяване – в зависимост от равнището на начина на възприемане, до което успява да се издигне, веднъж пробудил се, даден човешки дух.

Говорейки за «царството Божие», Учителят не винаги е влагал един и същи смисъл!

Наистина той казва, че царството Небесно е в човека

Тук трябва да се имат предвид различни, следващи едно след друго състояния.

Първото е пробуждането на човешкия дух от неговия сън в човека – животно, при което той, събуждайки се от нощта на незнанието, предусеща, че не е от тази земя: че произлиза от една жизнена сфера, където животът се формира по закони, различни от законите, управляващи този свят на земните явления. – Оттук, като втора степен, следва устремяването към Прасветлината, от която, предаван от стъпало на стъпало през йерархично подредения живот на Духа, води праначалото си във вечното Битие животът на човешкия дух.

А тази устременост може да намери осъществяване още по време на този земен живот, когато една «духовна искра», един лъч от Прасветлината – проведен надолу през всички йерархични стъпала па духовния живот, – сътвори в човешкия дух и от силите на този човешки дух един духовен организъм, съединяващ човешкия дух с тази божествена «духовна искра» или «еманация» на Прасветлината, която той осъзнава тогава в себе си като свой "жив Бог”.

Сега той е постигнал най-непоколебима сигурност в нещо, което преди само е предусещал: – той е осъзнал своя живот в Духа и от Духа!

Но той съвсем не е още способен да встъпи съзнателно и дейно и в онова висше духовно царство, от което сам някога се е откъснал чрез насочеността на волята си при своето «падение» от високото съзнание, захвърлило го в този свят на земните явления. –

За това е нужно друго

«Раждането» в света на земните явления е резултат от непрекъснатото възобновяване на животинското съществуване и единствено това раждане прави възможно осъзнаването и дейността в този свят на земните явления.

Който не се роди в него, не може да попадне тук по друг начин: – този свят си остава затворен за неродения там даже ако той знае за него.

Така даден човешки дух не може да попадне и в никой от световете на духовните явления (а всичко, което живее в царството на Духа, схваща себе си само като духовно явление), освен ако не се роди в него.

Поначало човешкият дух, заченат от Бога, е отвеки «роден» в това най-вътрешно «царство Божие», но е оставил духовния си, богороден организъм – нека запазим тази образна представа – в най-вътрешното царство на Духа, където този организъм се е слял със силата на Божеството, така че е необходимо индивидуално «прераждане», за да може човешкият дух отново да се озове осъзнат и действащ в това «царство Божие».

Дотогава човешкият дух, дори и постигналият най-високо развитие чрез земния живот, осъзнава само себе си и своя жив Бог, и след «смъртта» на земното си тяло се озовава само в онези нисши духовни светове, за които му се е запазил организъм в зародиш дори след падението му в животинския свят на явленията – като единствена духовна форма на съществуване, която той все още притежава тук и която може да развива чрез своето поведение в земния живот.

Единствено за тази най-висока и крайна цел Учителят изрича, според автора на древното евангелие, думите:

«ДОКАТО ЕДИН ЧОВЕК НЕ СЕ РОДИ НАНОВО ОТ ВОДАТА В ДУХА - ОТ ДУХОВНО СЕМЕ ТОЙ НЕ МОЖЕ ДА ВЛЕ3Е В ЦАРСТВОТО БОЖИЕ.»

И за да подсили и поясни още повече тези думи, той продължава да цитира Учителя:

«КОЕТО ОТ ПЛЪТ СЕ РОДИ, ТО Е ПЛЪТ, А КОЕТО ОТ ДУХА СЕ РОДИ, Т О Е ДУХ.»

За да няма никакво съмнение, че и в двата случая става въпрос за създаване на истински организъм, било от плът или от Дух...

А единствените човеци на тази земя, които са постигнали това «новорождение» в Духа още по време на земния си живот и поради това едновременно със способността си да се изживяват в света на земните явления живеят и действат съзнателно и в най-вътрешното царство на Духа, са Светещите на Прасветлината, към които се е числял и възвишеният Учител от Назарет. – Само такъв един човек може да изрече с основание за себе си и за своите братя думите:

«НИЕ ГОВОРИМ ОНОВА, КОЕТО ЗНАЕМ, И КАКВОТО СМЕ ВИДЕЛИ, ЗА НЕГО СВИДЕТЕЛСТВАМЕ.»

Както и следните думи, отнесени по-късно към един допълнително прибавен разказ, където са станали почти неузнаваеми:

«ВИЕ СЕ КЛАНЯТЕ НА НЕЩО, КОЕТО НЕ ПОЗНАВАТЕ, НИЕ ОБАЧЕ ЗНАЕМ НА КАКВО СЕ КЛАНЯМЕ!»

Подобно на възвишения Учител, и всеки от Светещите в Прасветлината трябва да свидетелства:

«А3 И ОТЕЦ СМЕ ЕДНО. КОЙТО ВИЖДА МЕНЕ, ТОЙ ВИЖДА И ОТЦА.»

Защото «Отец» в Прасловото няма друго самопроявление на тази земя освен Светещия на Прасветлината, когото той е подготвил за тази цел и на когото от себе си е създал, още докато Светещият живее в земно тяло, онази духовна форма, която му позволява да се осъзнае в света на духовните явления, без да го откъсва от този земен свят. –

Така той наистина остава «единороден Син» на «Отца» в Прасловото! – – –

От своето осъзнато самоизживяване като духовен «Син» на вечния, духовен «Отец» в Прасловото: – от своето съзнателно встъпване в света на духовните явления – възвестява Учителят чистото учение.

«НАИСТИНА ВИЕ МЕ ПОЗНАВАТЕ И ЗНАЕТЕ ЗА МОЯ ПРОИЗХОД

«МАКАР А3 САМ ДА СВИДЕТЕЛСТВАМ ЗА СЕБЕ СИ, СВИДЕТЕЛСТВОТО МИ Е ИСТИНСКО, ЗАЩОТО А3 ЗНАЯ ОТКЪДЕ СЪМ ДОШЪЛ И КЪДЕ ОТИВАМ.»

«ДА, КОЙТО МЕ Е ПРАТИЛ, Е СЪС МЕНЕ, И ТОЙ НЕ МЕ ОСТАВЯ САМ, ТЪЙ КАТО А3 ВИНАГИ ПРАВЯ, КАКВОТО Е НА НЕГО УГОДНО.»

И с непоклатимата сигурност, че в своето обкръжение той е единственият, който знае какво е нужно, за да бъде земният човек готов, когато удари неговият «последен час» в този земен свят, за своето вечно «раждане» в света на духовните явления, той изрича могъщите думи:

«А3 СЪМ ПЪТЯТ, ИСТИНАТА И ЖИВОТЪТ. НИКОЙ НЕ ДОХОЖДА ПРИ ОТЦА, ОСВЕН ЧРЕЗ МЕНЕ!»

Защото заченатият от Духа, когото той нарича «Син» и като какъвто изживява себе си в качеството си на Светещ на Прасветлината, е един и същ за всеки човешки дух и само в него човешкият дух може да добие непреходен живот в духовния свят. Този живот изживява самият той, и за него казва:

«ДАДЕНОТО МИ ОТ ОТЦА Е ПО-ГОЛЯМО ОТ ВСИЧКО, И НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ГО ИЗТРЪГНЕ ОТ РЪКАТА НА МОЯ ОТЕЦ.»

Но не заради себе си само иска той непреходен живот, затова изрича думите:

«КОЙТО ВЯРВА В МЕНЕ, ВЯРВА НЕ НА МЕН, А НА ОНОГОВА, КОЙТО МЕ Е ПРАТИЛ.

А3 ДОЙДОХ КАТО СВЕТЛИНА В СВЕТА, ТА ВСЕКИ, КОЙТО ВЯРВА В МЕНЕ, ДА НЕ ОСТАНЕ В ТЪМНИНАТА.

ЗАЩОТО НЕ ОТ СЕБЕ СИ ГОВОРЯ А3, А МОЯТ ОТЕЦ, КОЙТО МЕ ИЗПРАТИ, МИ НАРЕДИ КАКВО ДА ГОВОРЯ И КАК ДА ПОУЧАВАМ.

И А3 3НАЯ, ЧЕ НЕГОВАТА ПОВЕЛЯ ИЗХОЖДА ОТ ВЕЧНИЯ ЖИВОТ.

ЗАТОВА КАКВОТО ГОВОРЯ, ГОВОРЯ ГО ТАКА, КАКТО МИ ГО Е КАЗАЛ ОТЕЦ.»

А както в Светещия на Прасветлината още през време на този земен живот «Отец» се самопроявява в «Сина», – както Светещият изживява себе си като «Син» на вечния «Отец», на високия духовен глава на всички Светещи на земята, от който и във който живее в абсолютно единение всеки член на тази духовна общност, така чрез него в земночовешко самопроявление се разкрива само този «Отец», изначално заченатият Човек на Вечността в Прасловото. - –

«КАКТО ОТЕЦ ИМА ЖИВОТ ОТ СЕБЕ СИ, ТАКА ТОЙ ДАДЕ ЖИВОТ ОТ СЕБЕ СИ И НА СИНА.»

И както Мойсей издигнал бронзовата змия в пустинята, за да може всеки, който с вяра вдигне поглед към нея, да оцелее, така и образът на «Сина човечески», на Светещия, трябва да бъде «издигнат» над всичко друго в човека на тази земя, със съзнателната вяра в истината, че самата Прасветлина е тази, която в своето самоизричане като Праслово «изговаря» вечния, празаченат Човек на Духа, който остава вечно в своето светло зачатие в Прасловото и става «Отец» на Светещите, за да може човешкият дух на тази земя да получи чрез тях отново вест за своята Прародина и за пътя на завръщане към нея. –

«КАКТО МОЙСЕЙ ИЗДИГНА ЗМИЯТА В ПУСТИНЯТА, ТЪЙ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ИЗДИГНАТ СИНЪТ ЧОВЕЧЕСКИ - ВЕСТИТЕЛЯТ ОТ ЦАРСТВОТО НА ДУХА - КАКТО И НЕГОВОТО ВЕСТИТЕЛСТВО, ТА ВСИЧКИ, КОИТО ВЯРВАТ В НЕГО, ДА НЕ СЕ ПОГУБЯТ - В ТРАЕЩА ЕОНИ НОЩ НА НЕВЕДЕНИЕ, – А ДА ИМАТ ЖИВОТ.»

И още веднъж, за да покаже, че потвърждение получава само онзи, който така се уповава на Светещите на Прасветлината, както е трябвало да се уповават на чудотворната змия на Мойсей искащите да оцелеят, авторът на древното послание цитира следните думи на Учителя:

«КОГАТО ИЗДИГНЕТЕ СИНА ЧОВЕЧЕСКИ, ТОГАВА ЩЕ РАЗБЕРЕТЕ, ЧЕ А3 СЪМ ТОЗИ СИН, ЧЕ НЕ ВЪРША НИЩО ОТ СЕБЕ СИ - КАТО ЗЕМЕН ЧОВЕК, ПО СВОЯТА ЧОВЕШКА ПРИЩЯВКА, – А ГОВОРЯ КАКВОТО МОЯТ ОТЕЦ МЕ Е НАУЧИЛ.»

Непрекъснато се подчертава, че Светещият на Прасветлината, в когото намира земно проявление най-високата способност за духовно преживяване, достъпна за един човек на тази земя – който успява да свърже най-възвишената духовност с животното, – учи не на своята собствена земночовешка мъдрост, а говори от пълнотата на разкритото му чрез «Отца» познание.

«МОЕТО УЧЕНИЕ Е НЕ МОЕ, А НА ОНОГОВА, КОЙТО МЕ Е ПРАТИЛ. КОЙТО СЕ РЕШИ ДА ПОСТЪПВА ПО НЕГОВАТА ВОЛЯ, ТОЙ ЩЕ РАЗБЕРЕ ДАЛИ ТОВА УЧЕНИЕ Е ОТ БОГА, ИЛИ САМО ОТ СЕБЕ СИ СЪМ ГОВОРИЛ.»

С това се изтъква, че необходимо условие за всяко потвърждение на учението на Светещия е ученикът не само да разбира неизмеримото значение на факта, че един смъртен човек може да свидетелства за най-вътрешното царство на Духа, но и да постъпва по законите на Духа, възвестени от Светещия единствено по «волята» на неговия «Отец» и в хармония с него. –

Но действията на Светещия не се ограничават единствено с този външен свят на физически сетивните явления.

Той действа също така в най-вътрешното царство на Духа – в царството на причините – както впрочем и на тази земя, а и в онези низши и духовни светове, в които човешкият дух отива, след като напусне тази земя, и тази своя дейност Учителят възвестява с думите: «ИДЕ ЧАС И ДОШЪЛ Е ВЕЧЕ, КОГАТО МЪРТВИТЕ ЩЕ ЧУЯТ (ЧРЕЗ МЕН) ГЛАСА НА СИНА, И КОИТО ГО ЧУЯТ, ЩЕ ОЖИВЕЯТ - ЗАЩОТО ТЯХ СВЕТЕЩИЯТ МОЖЕ ДА ВЪЗКРЕСИ:- МОЖЕ ДА ПОДГОТВИ ЗА НОВОТО ИМ РАЖДАНЕ В ДУХА, КОЕТО ЩЕ СЕ ИЗВЪРШИ ОТ ОТЦА.»

Но за да не си помисли някой, че той, като «Син» на Отца, е свободен да постъпва както си иска, Светещият казва:

«СИНЪТ НЕ МОЖЕ ДА ВЪРШИ НИЩО ОТ СЕБЕ СИ, ОСВЕН ТОВА, КОЕТО ВИЖДА ОТЕЦ ДА ВЪРШИ

НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ДОЙДЕ ПРИ МЕН, АКО ОТЕЦ, КОЙТО МЕ Е ПРАТИЛ, НЕ ГО ПРИВЛЕЧЕ ДО МЕН, ЗА ДА ГО ВЪЗКРЕСЯ В ПОСЛЕДНИЯ МУ ДЕН.»

Но никой човешки дух не може да постигне непреходен живот в царството на Духа, ако не вярва, че ще намери този живот.–

И единствено за тази вяра, която трябва да бъде едно сигурно в себе си упование, е говорил някога Учителят във връзка със своето учение, донесло на тази земя чрез устата на един човек цялата сигурност на духовния свят:

«А ТОВА Е ХЛЯБЪТ, КОЙТО СЛЕЗЕ ОТ НЕБЕТО, ТА КОЙТО ЯДЕ ОТ НЕГО, ДА НЕ УМРЕ.»

Някога тези думи са стояли на същото място, на което е казано:

«КОЙТО ВЯРВА В МЕН, ОТ НЕГОВОТО ТЯЛО ЩЕ ЗАСТРУЯТ ЦЕЛИ РЕКИ ЖИВА ВОДА.- ТОЙ САМ ЩЕ СЪТВОРИ ПО-НАТАТЪК ОТ СЕБЕ СИ ДУХОВНА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ В СВЕТА НА ДУХОВНИТЕ ЯВЛЕНИЯ

И за същото това «тяло» на родения а Духа Учителят казва, че това именно «тяло» в света на духовните явления е така «реално», както «плътта» и «кръвта» в тази земна форма на проявление, така че само онзи може да има съзнателен живот в Духа. който стане притежател на това духовно тяло.

«АКО НЕ ПРИДОБИЕТЕ ПЛЪТТА НА СИНА ЧОВЕЧЕСКИ И НЕГОВАТА КРЪВ НЕ ПРЕБЪДЕ ВЪВ ВАС, НЕ ЩЕ ИМАТЕ ЖИВОТ В СЕБЕ СИ.»

Всичко в стигналия до нас вариант на това евангелие, там, където думата «хляб» се смесва с думите за «плътта» и «кръвта», е плод на по-късно преработване и на грижливо обмислена добавка.

Словата за духовното «тяло» изглеждали много подходящи за опора на новия «култ», възникнал на базата на култовите практики на мистичните верски общини, разпространени по онова време навсякъде в Ориента.

Така думите на Учителя били видоизменени по такъв начин, че говорели сякаш за неговата земна плът и земна кръв, а не за онова, което било носител на духовното съзнание в най-вътрешното царство на Духа, както плътта и кръвта носели неговото земно съзнание тук на земята. – –

После тази тяхна верска представа била повторена при преписа на текста в многократни парафрази, при което се оказала тясно свързана и с думите за «хляба небесен».

Наистина между по-късните създатели на литургията и ритуалите на новия култ е имало някои високопросветлени «зналци»

Никои от тях били в край на краищата отлъчени като "еретици», а тълкуванията на останалите били приети само дотолкова, доколкото това било възможно, без да бъдат застрашени наследените от древните езически култове учения, на които новият култ дължал мистичния си ореол.

Но съвсем не е «случайно», че дори запазилият се до наши дни текст на това евангелие единствен не повтаря разказа на трите по-стари евангелия че уж казаните при последната пасхална вечеря от Учителя думи, станали опора на същия култ! - –

А с какво тържествено подчертаване би възпроизвел тия думи при пасхалната вечеря тъкмо този автор, на когото били приписани изопачените думи на Учителя за неговата земна плът и кръв: за «плътта» му, която да стане «наистина храна», и «кръвта» му, която да стане «наистина питие», – ако на това фалшифицирано място беше стояла, записана от неговата ръка, макар и единствена фраза с донякъде подобен смисъл!

Той обаче съзнавал много добре, че тук в името на възвишения Учител били извикани на нов живот представи от древните езически култове. – – –

Тъкмо по това се е отличавало духовното прозрение, в което е живял и в което е искал да утвърди своите, от учението и външния култ, увили се като паразити около името на Учителя и успели по времето, когато хронистът записвал своето послание, да отбележат вече немалко успехи, тъй като се стараели по всякакъв начин да съгласуват мъдростта на Учителя с вярванията на мистичните култови общини.

Цялото древно послание може да се разбере само ако се знае, че то е било писано, за да изтъкне антагонизма между чистото учение на възвишения Учител, достъпно по всяко време само за малцина, и новата религиозна догма, която все повече завладявала духовете и намирала все по-широко разпространение не на последно място затова, защото така успяла да свърже новото с традиционното, че всички мистични учения от онова време намерили нова изява в нея.

Но тъй като към тези вярвания били примесени някои свещени и за учениците на Йоан думи на Учителя, авторът искал чрез своя завет да предпази колебливите членове на своя малък духовен кръжец от надвисналата опасност да бъдат погълнати от външния култ. –

Но неговото послание нямало траен успех по отношение на целта, която си било поставило.

Последните привърженици на учениците на Йоан били принудени да се огънат пред новия външен култ и обявени от вярващите в този култ за «еретици», те се укрили, така че само едно поколение по-късно не останал вече никой, който да живее в чистото учение.

Тогава, след като този древен завет попаднал в ръцете на ревностните и благочестиви защитници на новия култ, ту един, ту друг от тях намирал повод да добави към текста, добросъвестно считан за дело на апостол Йоан, всичко, което го правело колкото може по-подходящ да бъде четен на събиранията като учебен текст.

В онези първи времена на новата вяра «словото на Писанието» не се радвало на онова страхопочитание, което му било засвидетелствано по-късно.

Много по-голямо значение имал култът към новия Бог–Спасител, както и защитата на вярата от юдеите и езичниците. //евреи

Така редица текстове били необмислено променени съобразно с нуждите на култа, опитващ се да даде ново тълкуване на формите на древните мистерийни култове, а новопокръстените юдеи и езичници, влизащи в състава на новото култово общество, променили също така необмислено и всичко в тези съобщения, което можело според тях да се стори съмнително на предишните им побратими по вяра.

Те били неизменно убедени, че по този начин служат само на разпространението на «правата» вяра и действат в крайна сметка изцяло според замисъла на старите хронисти.

Затова е просто чудо, че въпреки всичко са се запазили тук-там следи от оригиналния текст, макар и първоначалният смисъл на голям брой отделни думи да се е превърнал днес едва ли не в своята противоположност.

Но който се вдълбочава повече, давайки си труда да отстрани натрупванията, може и днес още навсякъде да открие основите на един древен Храм, където някога бе намерило своето осъществление чистото учение, предадено от Учителя, като Светещ на Прасветлината, на неговите най-близки ученици.

11.7 # УТЕШИТЕЛЯТ

Възвишеният Учител, този най-силно любещ измежду всички родени на тази земя, винаги е знаел много добре, че великият акт на Любов, който му е предстояло да извърши, ще може да бъде осъществен от него едва в смъртния му час, и то само чрез смърт от човешка ръка. –

Затова имало моменти, когато той копнеел за часа на своята смърт, както и други, когато, дълбоко потресен, мислел за края си. Ту желаел смъртта му да дойде по-скоро, ту се надявал дълго още да живее, за да може дълго време да бъде в помощ на учениците си и да им даде онова, което те тогава «не можели още да носят».

Единственото нещо, което възвишените братя, посещавани от него в тяхното усамотение, можели да му кажат в такива часове на потрес и ужас, било, че на един «Син» на «Отца» в Прасловото никога не подобава да разпитва за бъдещето... //правило

В такова душевно състояние, предусещайки скорошния си край, без да знае колко близък всъщност е той, Светещият в уединение написал собственоръчно едно писмо до своите и го изпратил до ученика, когото обичал, защото измежду всички той най-дълбоко го разбирал, воден от просветляващата Любов, свързваща го с Учителя.

Чрез този ученик писмото трябвало да бъде разгласено и на другите му верни последователи.

Немалко думи, изречени от Учителя според автора на този древен завет, произлизат от текстове, написани от самия Иисус

В първоначалния ръкопис авторът на древното послание възпроизвел някога словата на Учителя по следния начин:

«ОЩЕ МАЛКО ВРЕМЕ - И СВЕТЪТ НЯМА ВЕЧЕ ДА МЕ ВИЖДА.

В НЕГО ДЕН ВИЕ НЕ ЩЕ МОЖЕТЕ ЗА НИЩО ВЕЧЕ ДА МЕ ПИТАТЕ, НО А3 НЕ ИСКАМ ДА ВИ ОСТАВЯ СИРАЦИ.

ЩЕ ПОМОЛЯ ОТЦА, И ОТ ДУХА НА ИСТИНАТА ТОЙ ЩЕ ВИ ИЗПРАТИ ДРУГ ПОМАГАЧ: ТАКЪВ, ЧЕ СВЕТЪТ НЕ ЩЕ МОЖЕ ДА ГО СХВАНЕ

ВИЕ ОБАЧЕ ЩЕ ГО ПОЗНАЕТЕ

ТОЙ ЩЕ ВИ НАУЧИ НА ВСИЧКО, И ЩЕ ВИ ПРИПОМНИ ВСИЧКО, КОЕТО А3 СЪМ ВИ КАЗВАЛ.

НЕ ОТ СЕБЕ СИ ЩЕ ГОВОРИ ТОЙ - СЪЩО КАКТО И А3 ВИ КАЗВАХ, ЧЕ НЕ ОТ СЕБЕ СИ ГОВОРЯ, -А КАКВОТО ЧУВА, ТОВА ЩЕ ВИ КАЖЕ И ВЪЗВЕСТИ.

ТОЙ ЩЕ ПОТВЪРДИ ДУМИТЕ МИ

ВСИЧКО, КОЕТО ИМА ОТЕЦ, Е МОЕ.

ЗАТОВА КАЗВАМ: ОТ МОЕТО ЩЕ ВЗЕМЕ.

КОЙТО ВЪЗПРИЕМЕ ОНОГОВА, КОГОТО ЩЕ ИЗПРАТЯ, ТОЙ ВЪЗПРИЕМА МЕН, А КОЙТО МЕН ВЪЗПРИЕМА, ВЪЗПРИЕМА ОНЗИ, КОЙТО МЕ Е ПРАТИЛ. В НЕГО ДЕН ВИЕ ЩЕ ПО3НАЕТЕ, ЧЕ А3 СЪМ В МОЯ ОТЕЦ.

НЕКА НЕ СЕ НАТЪЖАВА СЪРЦЕТО ВИ. БЪДЕТЕ БЕЗ СТРАХ!

ОСТАВЯМ ВИ В М И Р. –

МОЯ МИР ВИ ДАВАМ А3, КАКЪВТО СВЕТЪТ НЕ МОЖЕ ДА ВИ ДАДЕ.»

Тук става дума не за нещо друго, а за това, че Светещият обещава да изпрати друг наставник на своите ученици след земната си смърт, и то един от онези членове на високия кръг на Светещите на Прасветлината, които живеят вече не в земна плът, а в духовно тяло, за да могат тези ученици да се усъвършенстват под неговото духовно ръководство, без да се тревожат, че може да бъде заловен от хората и отнет от тях, както самият Учител.

Същевременно той казва, че и този духовен наставник, когото те ще могат да чуят само дълбоко вътре в себе си, говори, също като него, «не от себе си» и им възвестява същото, което те преди това са чували от неговата собствена уста.

Той ще черпи от богатството на същото съкровище на древна мъдрост, което получава от познанието на Отца всеки «Син» на «Отца», и с това ще потвърди самия него, Учителя.

Но щом самият възвишен Учител бил превърнат твърде скоро след смъртта си в Бог за последователите на новия култ, то и този духовен брат на Учителя трябвало бързо да стане Бог.

Неразбрана останала действителната «Троица», триединството, което трябва да се вижда само в това, че безформената, непостижима и обхващаща всичко в себе си Прасветлина – безкрайното, неизповедимо «Море на Божеството» – вечно разкрива себе си като единство в Прасловото– онова «Слово», което е в «началото», което винаги е било, е и ще пребъде: «Бог» в Божествеността, – и че Прасловото разкрива от себе си «Човека на Вечността» – сияйно заченатия вечен духовен Човек, който пребъдва винаги в себе си и създава по-нататък от себе си, като «Отец», всички духовни йерархии, в своето единство въплъщение на всяко множество, разкриващ себе си в себе си чрез числата на Праначалото, от които произтича цялото безкрайно многообразие на духовния живот...

Това вечно Битие на Духа, едновременно себеоткровение на Духа и духовна последица на това себеоткровение:

в непостижимост

в единство

в число–

което на свой ред безкрайно създава ново единство –, е върховна Действителност, с каквито и думи да я обозначим

вечно неразкритото,

вечно разкриващо се,

вечно разкритото. –

Но всяка дума на човешката реч си остава винаги само жалко сричане, щом поиска да даде израз на живота на Духа, постижим единствено в Любовта, която и пред откъсналия се някога от Любовта човешки дух наново разтваря вратите към неговото праначално божествено преживяване. –

А «Духът на истината» е животът на Прасловото: – самата Прасветлина в своята неизповедимост –, която се разкрива като Праслово и във която живеят всички духовни йерархии – сякаш глас и звучене на това Праслово и негово вечно зачеващо разкриване в духовния свят на Прасветлината.

И нисшият духовен живот, запазил се в човешкия дух след неговото падение от високата Сияйност, живее единствено от същия този Дух на истината: от субстанциалния Дух на вечната Прасветлина, един «лъч» от която човешкият дух може още през това земно съществуване да схване и да познае в собственото си «Аз» като свой «Жив Бог».

Единствено Прасветлината е вечният извор на всеки живот: само по себе си съществуващото!

Вътрешно неизповедима за себе си като Битие, тя се «самоизрича» в Прасловото, което единствено в нея има своя живот «от себе си»...

И зачеващо по-нататък, Прасловото се разкрива във вечния духовен Човек, който на свой ред има «от себе си» същия живот единствено в Прасветлината и зачева от своя страна йерархиите на всички духовни същества, всички имащи «от себе си» живот, тъй като те всички са само по-близко или по-далечно саморазкриване на Прасветлината чрез Прасловото, което от своя страна е първо, вечно разкриване на Прасветлината. – –

А Любовта, която сама себе си люби в другия, е най-дълбокият импулс във всички тези разкрития на Прабитието. –

Който иска да стигне «в Духа» и отново да почувства съзнателно живота на Прасветлината в себе си, нека се старае преди всичко да пребъде винаги «в Любовта»! – //правило

Нему ще бъде отворена онази тясна порта, която извежда към живота

*

11.8 # ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Доколкото в тази книга вплетох думи от традиционния текст в своето собствено изложение, това е ставало само когато съм бил сигурен, че те още отговарят на смисъла на първоначалния текст, а където не отговаряха, постарах се със свои думи да предам този първоначален смисъл.

И тъй като в тази книга аз тълкувам само древното послание, известно като «Евангелие от Йоана», нарочно не приведох думите на Учителя, които познавам като добре обосновани и в трите по-ранни съобщения за земния живот на Учителя, въпреки че твърде често те биха могли да потвърдят онова, което имах да кажа.

Но който следи думите ми, няма да му е трудно сам да открие неподправеното в останалите съобщения и при това той бързо ще прозре във всеки отделен случай причините, довели до вмъквания и преработки както във въпросното евангелие, така и в по-ранните вестителства.

Не може да се отрече, че немалко думи, станали любими и скъпи, а може би и до днес възприемани като свещени от израсналите с вярата за божествеността на древните писания, са само плод на по-късни съчинителства.

Но доколкото тези думи могат по някакъв начин да се изтълкуват като носители на истината, аз не виждам никаква причина да ги подценявам, а още по-малко да ги отхвърлям. По-късните прекроители на древните писания са били – ако ги оценяваме като «писатели»– често пъти много по-добри от първоначалните автори. Те са намерили немалко символни образи и повествователни форми за вмъкване на верските убеждения, на които служели, в древните текстове, за които първоначалните автори биха могли наистина да им завидят. –

Но едно нещо е стремежът да се научим да разпознаваме какво е предлагал оригиналът и съвсем друго е търсенето на благочестиво назидание в думите на един съчинител, полагащ усилия документирано да обоснове своята горещо обичана вяра.

Тъй като в подложеното тук на тълкуване древно послание оригиналът е просто заглушен от съчинителствата, довели по този начин до фалшифицирането на документ, който щеше да предложи на потомството единственото изложение на чистото учение, дадено от възвишения Учител само на най-близките му ученици, – съвсем належащо беше да се възстанови отново неподправеното съдържание на първоначалния ръкопис, доколкото трябваше да бъде цитиран неговият текст.

Тогавашният начин на изразяване, отделящ всяко изречение само за себе си, придавайки му по този начин почти независимо значение дори ако се намира не на онова място, където е било първоначално поставено, е позволявал на първо време на всяка религиозна представа лесно да стигне дотам, че да откъсне изреченията, които я смущавали, от общото звучене на текста и произволно да ги вмъкне там, където те биха и оказали чудесна услуга. Щом се появявала дума, която не се харесвала на читателите, тя била изхвърляна като добавка на «еретици», макар че принадлежала на оригинала

Освен това немалко думи, употребени някога в съвсем друг контекст от Учителя, били включвани с голяма готовност в появилите се твърде скоро след смъртта му легенди за чудеса, за да се укрепи по този начин благочестивата вяра в приказките за различни чудотворства.

Безброй неща са изопачени и разместени, безброй неща са превърнати в своята противоположност, но все пак са се запазили следите на чистото учение, целият текст е все пак просветлен от възвишената Любов, съхранила се като завет на апостола и у най-късно живелите му ученици и сочеща и самия автор като Любещ в светлината на чистото учение

От всичко останало, приписвано, както и този древен завет, на ученика, когото Учителят «обичал», защото го виждал «в Любовта», няма нищо, което да е било написано от този ученик или пък от автора на въпросното евангелие.

Текстовете, които се считат за «послания» на апостол Йоан, съдържат без съмнение немалко великолепни и мъдри слова и са наистина свидетелство, изхождащо от един човешки дух, живял «в Любовта»

А така наречената книга на «Откровението» – «Апокалипсисът» – е дело на твърде разнородни автори и свидетелства за различни епохи.

В нея се намират и следите на «зналци» наред с мистериозното разкрасяване от страна на вярващите в новия култ и щедрите добавки на по-късните и прекроители.

Човекът, облякъл съдържанието на тази книга в познатата ни грандиозна поетична форма, само е използвал материал, който дълго преди него съществувал в разпокъсан вид като свидетелство за мистични видения.

Чистото учение обаче, дадено някога от възвишения Учител на неговите най-близки ученици и разбрано изцяло само от онзи едничък ученик, когото той «обичал» и който го предал после на събралите се около него последователи, – това чисто учение може да бъде разпознато само в това Евангелие, написано по-късно от човек, който е живял напълно в духа на това учение.

Дано богатството от мъдрост, скрито в това заветно послание, въпреки всички преиначавания, които то е претърпяло, не бъде загубено за търсещите от идните дни!

***

«Моето учение е отдавна вече навлязло дълбоко в живота на много хора, усвоили немския език доколкото той не им е майчин по рождение. То не е съвсем непознато и в други езикови сфери благодарение на извършените преводи, макар че и най-добрият превод не би могъл да замени запознаването с оригинала. Един ден хората ще изучават немски, както някога са изучавали латински или гръцки, защото са искали да разберат древните автори на техния собствен език. Това не е някакво «пророчество», а сигурно, духовно прозрение, макар тази констатация да се отнася единствено до моето творчество и само до неговия език – заради самия този език!»

Бо Иин Ра

Из «Кодицил към моето духовно учение»

Настоящият превод е направен през 1982 год. В работата си и над него получих неоценимата помощ и съдействието на изтъкнатия преводач от немски език Страшимир Джамджиев, починал през 1987 г. Целият текст, изречение по изречение и дума по дума, обсъждахме заедно преди размножаването му в няколко екземпляра на пишеща машина. Участието на Страшимир Джамджиев бе толкова голямо и съществено, че преводът може с пълно основание да се смята за плод на една съвместна работа.Настоящото му издаване посвещавам със синовна признателност на неговата памет.

Духовното учение на Бо Йин Ра обхваща 32 тома, последният от които, «Hortus conclusus» («Заключена градина»), дава наименование и на цялото му творчество. Тук пред читателя се разкрива, все в нова и нова перспектива, пътят към неговите собствени дълбини, пробужда се усетът му за Вечното. Така се проясняват някои може би предугаждани вече истини, а това действа освобождаващо на съзнанието и води до постепенно пробуждане на собственото духовно битие. Книгите на Бо Иин Ра ни помагат мъжествено да се справяме с предизвикателствата на всекидневието и – въпреки неимоверните трудности – да намерим своя път към будния живот в Духа.

Борис Стоянов – преводач

През 1969 г. професор Рудолф Шот пише:

«Но какво всъщност има в тези книги? Това не може да се каже с две думи, не може да се изрази по-накратко, отколкото го е направил самият автор в своите произведения. Който е решен да се пробуди от душния кошмар на земното съществуване, до него тези книги ще застанат като ангели пазители. Тяхното съдържание, словесната им магия проникват дълбоко в сърцето – те просветляват проблемите ни по-непосредствено от цели библиотеки, изписани от теолози и светски мъдреци в тяхната духовна нищета.

Нима? Как можем да твърдим нещо, което не бихме дръзнали да кажем дори за старосвещените и вдъхновени свише писания? А защо не, щом като наистина е така, колкото и чудно да звучи всичко това. Макар че очевидно има безброй хора, които изобщо не са чували името на този човек и не са прочели нито ред от него. Но това не бива да ни учудва, особено в едно време, което – заглушавайки всеки вътрешен трепет – живее в безгранична забрава от ден за ден, устремено алчно и упорито навън. И все пак днес има вече немалко хора, научили благодарение на неговите напътствия да внасят ред в душата си, да предусещат, да намират и да поемат пътя към собствената си съкровена същност, към живата дълбоко в нас, любяща, ощастливяваща божествена искра, и то без самонасилване и йогийски упражнения, без аскетизъм и окултизъм, без фразьорство и диалектични изкуства. Той ни е помагал и ни помага да преодоляваме страха от живота и страха от смъртта, да доловим и накрая да опознаем в просветеното си съзнание тайната на вечния живот на чедата Божии.

На Бо Йин Ра се удаде онова, което днес наричаме «демитологизация». Той представи със спокойни слова, необременени с алегории, символи и апологетични трикове, Действителността, присъща на целия Всемир, нашепвайки я в душите ни на език, разкриващ вътрешното вълшебство на БОЖЕСТВЕНОТО СЛОВО.

Спомняйки си за Августин, ще ни се и за това учение да кажем: «tolle, lege!» – вземи и чети. И ако си наложиш наистина да го направиш, ще се връщаш към него все отново и отново, за да си дадеш след пет или може би след петдесет години с удивление сметка, че още не си изчерпал пълното съдържание на тези текстове. Вземи и чети. Не се нареждай сред присмехулниците! Бъди благодарен, че такова нещо съществува на този свят. То може да те спаси и да те превърне в пример за бъдните поколения.»

Рудолф Шот 1969 г.

# том_12 ПЪТЕПОКАЗАТЕЛИ

ПЪТЕПОКАЗАТЕЛИ

12.1 # Обет

12.2 # Явление и преживяване

12.3 # Познание и поучаване

12.4 # Да се научим да четем

12.5 # Писма

12.6 # Култ към личността

12.7 # Критичен импулс

12.8 # Кой е бил Якоб Бьоме?

12.9 # Целебна сила

12.10 # Опасностите на мистиката

12.11 # В мерена реч

Храм в дълбините

Външно и вътрешно

Мъдрост

Многоединство

Тайнството на водата

Предупредително

Вечното

Симфония

Mysterium magnum

Завръщане

Противоположно

Странни търсещи.................158

Прекомерно достойнство..........159

Необходима строгост.....160

За добронамерените......161

Последователност ...............162

Свобода в приятелството..... 163

Цвят или плод ...164

Мъдро разпределение...... 165

Умник.......166

Самомнителните...........167

Съвет.....168

12.1 # ОБЕТ

Последните листа обрули есенната буря от вкочанясалите клони.

Посърнали и пожълтели или ръждивокафеви и хрупкави, те се стелят по пътя, пръснати от вятъра.

Избуяли през пролетта в пищна зеленина, предлагали цяло лято прохладно убежище от изгарящите лъчи на обедното слънце, сега те лежат, умъртвени и стъпкани, на влажната земя: – – плячка на мухъла и тлението!

Настъпило е смутното, мрачно време на отдалечаване от слънцето!

Настъпила е великата агония на природата! –

Така говорят прочувствените поети, оплаквайки отишлото си лято.

Наистина ли обаче е замрял всеки живот?

Наистина ли клоните са толкова вкочанени и безжизнени, след като е трябвало да се разделят с пищните си листни одежди? –

Вдигнеш ли взор нагоре, отърсиш ли се от омаята на тлението, навсякъде ще видиш вече напиращите пъпки, а лешниковият храст е избързал да се покрие с първите, неразпукали се още цветове!

Едва обрани плодовете и едва опадали последните листа, природата ни обещава нова зеленина, нов цъфтеж, ново пролетно великолепие.

Достатъчни са няколко по-топли слънчеви дни и всеки храсталак бърза да се покрие с първите млади листенца.

Ала предстоят и други смразяващи бури, затова напиращите пъпки са сигурно защитени. Животът в тях се нуждае още от закрила.

Но преди да се е напълно разтопил снегът, преди да се е просмукала в браздите живителната влага, бързо-бързо ще избуи всичко, което едва ли не насила е било задържано досега в пъпките.

От година на година виждаш как пролетта неусетно настъпва и всеки път те изненадва с пръкналата се сякаш за една нощ млада зеленина.

Няколко слънчеви дни след падналия топъл дъжд, и всяко клонче се покрива с нови листа.

Твърде дълго, според теб, е принуден животът да сдържа всичките си сили, за да предпази от унищожение своите кълнове.

В даден момент обаче той отхвърля всички окови и творческите му импулси изригват неудържимо...

Нима не виждаш какъв урок ти дава природата по този начин?!

И ти не си по всяко време еднакво близо до Светлината.

И ти имаш своите приливи и отливи, чийто цикъл се определя от присъщия ти жизнен ритъм.

Тъкмо си повярвал, че си постигнал всичко, тъкмо си се почувствал достатъчно сигурен в избуялата си сила, – и изведнъж те връхлита потиснатост, която с всеки изминал ден подкопава все повече и повече твоето упование, докато накрая не видиш сринат в нозете си всеки повод за предишната си гордост...

Убеден си, че в теб е угаснала и последната искрица живот, и смяташ за пълна глупост думите на онези, които те уверяват, че твоята умора е всъщност най-сигурният обет за нова жизненост.

Ти не познаваш още своите приливи и отливи и не искаш да проумееш, че и твоят дух се изявява само в ритмично редуване. –

Дори в дните на най-голямата ти отдалеченост от Светлината животът в теб не спира своя ход.

Грядущето се подготвя в теб, макар ти самият да не съзнаваш това...

Знай, че и ти ще бъдеш пак тъй близо до Светлината, както си бил преди!

Ще разцъфнеш в ново великолепие, след като си понесъл търпеливо времето на своя отлив! –

Не отдавай мислите и чувствата си на тягостни и скръбни сънища, сякаш няма на какво повече да се надяваш!

Проникни се от съзнанието за своята непрестанно обновяваща се сила и запази вярата в себе си!

Ти ковеш съдбата си в своите най-тихи часове и в дните, когато си най-далеч от Светлината, в теб едреят кълновете, на които една нова пролет ще придаде осезаема форма!- –

Научи се да имаш доверие в себе си и прогони от душата си всяко безпокойство, за да може тишината да подготви в теб новия ти устрем!

*

12.2 # ЯВЛЕНИЕ И ПРЕЖИВЯВАНЕ

12.2.1 До каква степен един човек е опознал истината, се определя от неговите преживявания, от интензивността на тези преживявания, – а не от явленията, които ги предизвикват.

12.2.2 Макар този факт да е тъй прост и лесно разбираем, малцина го разбират истински.

12.2.3 Повсеместно разпространено е едно прекомерно надценяване на феномена, докато способността за вътрешно преживяване в повечето случаи е до такава степен залиняла, че за да бъде поне временно пробудена, се нуждае от сензационни събития и нечувани външни дразнители.

12.2.4 Кой тогава би могъл да се учудва, че предизвиканите по този начин "преживявания" си остават на равнището на така накърнената способност да се преживява?!

12.2.5 "Преживяното" е само повърхностна пяна, понеже липсва способността да се проникне по-надълбоко в явлението, въпреки усилията то да бъде разголено докрай с помощта на скалпела и изследвано под микроскоп чак до най-фините му фибри.

12.2.6 Дори да установим с най-точни изследователски методи физическите характеристики на дадено явление, едно нещо все пак си остава завинаги непознаваемо по този начин: – "душата" на явлението, – а тя може да се опознае само ако способността да се преживява се развие дотолкова, че да реагира и на "дразнители", които изобщо не се възприемат от физическите сетива.

12.2.7 За постигането на такова познание е съвършено без значение дали сме направили най-подробен "разрез" на явлението, или го оставяме да ни въздейства в своята ненакърнена цялост, без да го разлагаме на съставните му части с помощта на някакъв механизъм, пък бил той и механизмът на мисълта.

12.2.8 Дълбочината и значимостта на преживяването съвсем не се определят от размаха и механичната интензивност, с които се възприема дадено явление!

12.2.9 Празничните илюминации могат да заслепят окото и да завършат с невероятен шум и пукотевица, – но мъничката светулка през една лятна нощ в гората може да стане повод за много по-дълбоко преживяване, отколкото са способни да предизвикат у нас главозамайващите фокуси на пиротехниката...

12.2.10 Така стоят нещата с всяко явление, независимо дали го "възприемаме" със зрението, слуха или кое да е друго физическо сетиво!

12.2.11 Без съмнение величието на стърчащите в небесата планински върхове или дивият грохот на връхлитащите морски талази могат да станат причина за дълбоко и разтърсващо душата преживяване, но и най-дребното и уж незначително нещо може да бъде преживяно от нас по необикновено силен начин.

12.2.12 Безброй хора – и то съвсем не от най-студените душевно – все очакват някакво нечувано изживяване, което да ги разтърси до най-съкровените им дълбини, – и тъй като горещият им копнеж се оказва безсилен да предизвика такова преживяване, те се впускат да преследват трескаво, явление след явление, в плен на илюзията, че непременно ще постигнат жадуваното преживяване, стига само да открият онова необикновено явление, което да слиса душата им със своя размах.

12.2.13 В края на краищата нито едно чудо на природата не остава непознато за тях и всички континенти им разкриват един по един тайните си, ала копнежът на душата им продължава да е все така неутолен.

12.2.14 Други търсят великото осъществление в сферите на изкуството, на науката или на абстрактното мислене, – трети пък, особено в наше време, очакват спасение единствено от "чудесата на техниката", ако не са сред жертвите на една самохипноза, провъзгласила "сензационните" спортни постижения и гъдела на отчаяно смелата игра на живот и смърт за така горещо жадуваното преживяване.

12.2.15 Никой не си дава сметка, че всички мимолетни вълнения, създадени по този начин, – все едно дали идват от висотите или от низините на света на явленията, – са само упойка и заблуда за собствената му душа, настояваща както и досега на правото си да бъде ощастливена от преживяване, което да и позволи да осъзнае самата себе си.

12.2.16 Всеки може да открие предостатъчно поводи за подобно преживяване в непосредственото си обкръжение, а съумее ли да ги намери, ламтежът към далечното и непознатото ще му се стори глупав, а в нервния гъдел, възхваляван от другите като "преживяване", ще съзре само един съмнителен сурогат на истински преживяното.

12.2.17 Впрочем – както вече бе казано в началото – необходима предпоставка за истинското преживяване е способността да се изживява.

12.2.18 Тази способност присъства латентно у всеки човек, но за да може да я използва, той трябва да я развие до определена степен в себе си, а такова развитие е невъзможно без непрекъснато упражняване.

12.2.19 Преживяването изисква пълна концентрация: – изисква настройване на цялата воля за възприемане върху един-единствен обект и постоянна готовност за незабавно "съсредоточаване" под въздействието на съответния импулс.

12.2.20 А който все гледа как да се "разсее", няма никога да развие способността си за преживяване!

12.2.21 Ненаситен като токсикоман, той се хвърля от явление към явление, за да осъзнае в най-добрия случай чак в края на живота си, че всичко, с което се е занимавал, е било "суета", и така да завърши дните си в горчиво разочарование. –

12.2.22 Преживяването освен това не бива никога да се търси, – на него не бива да се гледа и като на празничен подарък.

12.2.23 Истинското преживяване идва винаги ненадейно и до него се стига най-лесно сред живота на всекидневието.

12.2.24 Срещаме го ненадейно по пътища, по които не сме тръгнали, за да търсим преживяване, – а потеглим ли след голяма подготовка и с много очаквания, в края на краищата непременно ще се завърнем у дома с празнота и дълбока печал в сърцето...

12.2.25 Това важи с особена сила за всяко преживяване, което може да свидетелства за света на субстанциалния Дух.

12.2.26 За земния човек Духовното е постижимо не в земното явление, а в преживяването, но то на свой ред се нуждае от подтика на форми и събития, принадлежащи към света на явленията, тъй като Духовното всъщност е вътрешен проявен свят и само по този начин може да се обхване в дълбочината на душата. –

12.2.27 Човек трябва обаче да е постоянно нащрек, когато външното, достъпно за земните сетива явление се стреми да се натрапи като вестител от света на чистия Дух, понеже по-редки от диаманти в крайморските пясъци са онези силови констелации, които позволяват Духовното да въздейства върху земните сетива като явление, а и сред милионите човешки същества, населяващи земята по всяко време, броят на хората, способни да възприемат подобен феномен, е толкова малък, че те биха могли спокойно да се съберат в една тясна стаичка. –

12.2.28 А когато някой успее да преживее дълбоко в душата си макар и един-единствен път нещо духовно, той не очаква вече то да му се разкрие в явленията на външния свят, защото този вид откровение дарява такова щастие на преживелия го, че го подвежда да гледа на външния свят като на празна илюзия, когато го съпоставя с вътрешно почувстваната сияйна Действителност. –

12.2.29 Ако признаваме за глупаво да се вярва, че сме опознали "из основи" света на външните явления, понеже ни се е удало да направим достъпни за сетивата си неговите най-малки частици, постарали сме се да разкрием взаимодействията между тях и така да изградим в мисълта си някакво подобие, чрез което си въобразяваме, че сме "постигнали" този свят, – то несравнимо по-голяма глупост е да настояваме светът на Духа да се прояви по такъв начин в света на видимите явления и да заключим с детинско своенравие, че щом не можем да го открием по този именно начин, значи той остава недостижим и за всеки друг вид търсене.

12.2.30 Не по-малко глупаво е да се иска съществуването на духовни сили да бъде доказвано чрез достъпни за земните сетива явления.

12.2.31 Който е все така в плен на криволичещите лабиринти на мисловния свят, си остава безкрайно далеч от всяка истинска представа за естеството и структурата на "субстанциалния Дух". Той е дори склонен да отъждествява вечния, субстанциален Дух с онази част от света на мисълта, чието съществуване е почувствал – макар да не я е още опознал, – доколкото тази част лежи извън границите на държащия го в своя плен лабиринт!

12.2.32 Мнозина са подочули, че светът на субстанциалния Дух се разкрива само чрез преживяване и си въобразяват, че отдавна вече познават това преживяване, идентифицирайки го с усещанията, породени от мозъчното им мислене.

12.2.33 Ала преживяването, за което говоря тук, няма нищо общо с мисленето, и светът на истинския, действителен Дух се извисява далеч над всички чудеса на света на мисълта! –

12.2.34 Както всяка област на човешкото познание се разкрива единствено пред изпълнилия необходимите за това условия, така и човек, който използва всяка възможност в света на външните явления, за да упражнява непрекъснато способността си за вътрешни преживявания, ще стигне постепенно до такава степен на развитие, че явлението ще му послужи като подтик за преживяването, способно да му разкрие света на субстанциалния Дух.

12.2.35 Единствено като вътрешно преживяване на собствената си душа ще може той да схване този свят: – светът, който се намира отвъд сетивата и отвъд мисълта! –

12.2.36 Едва тогава и явлението ще му разкрие вътрешната си същина, на която то е нещо като отразено проявление...

12.2.37 Едва тогава преживяващият ще смогне да разтълкува и своето собствено съществуване, за да може всичко, което е тънело досега в мрак, да просияе във вечна Светлина!

*

12.3 # ПОЗНАНИЕ И ПОУЧАВАНЕ

12.3.1 съществува основна разлика между способността да опозная нещо в сияйната светлина на Духа единствено за самия себе си и дарбата да предам така опознатото и на други.

12.3.2 Познанието ми може да е пуснало дълбоки корени в същността на нещата и все пак да не ми е отредено да извадя от тези дълбини съкровищата, за които зная, че са скрити там...

12.3.3 А може отдавна вече да съм извадил намереното от мен богатство и все пак да не владея изкуството да му придам онзи лъчезарен блясък, който би бил достоен за него, така че и бездруго помътеният от недоверие поглед на другите няма да е в състояние да оцени стойността и значимостта на придобитото съкровище...

12.3.4 Тази елементарна истина е всеобщо разбираема и е многократно потвърдена от всекидневния опит!

12.3.5 У мнозина обаче влечението да поучават е толкова голямо, че те все забравят да се запитат от какво естество е предметът, който имат право да "преподават" на другите. –

12.3.6 Доста хора биха допринесли немалко полза, ако учеха само на онова, на което наистина умеят да учат, ала досадната им мания да обясняват и неща, които не е по силите им да обясняват, ги превръща в оръдие на злочестината.

12.3.7 Когато тази мания да се поучава е свързана със земни неща, тя така или иначе се натъква на немалко ограничения и бариери, и слушателите на непризвания учител твърде бързо си дават сметка, че са проявили към него глупава доверчивост, вместо да му се присмеят...

12.3.8 Ала там, където външното явление не може да послужи като коректив на едно лъже-познание, натрапчивата склонност да се поучават другите може да доведе до цял куп злощастия, а и често пъти минава дълго време, докато робуващият на тази мания не осъзнае своята вина, макар да е бил неизменно воден от най-добри подбуди. –

12.3.9 Измежду устремените към Светлината на чистия, субстанциален Дух също има за жалост твърде много хора, които, едва преживели първото си оскъдно познание, не ги сдържа да не заговорят – веднага и без никой да ги е питал – за него. //мълчание

12.3.10 Едва докоснати от първия лъч яснота, те се втурват на улицата да търсят човек, който е склонен да изслуша поученията им, основаващи се на тези толкова оскъдни трохи познание. –

12.3.11 Мислят се за пълномощници на Духа, докато всъщност са само клети роби на своята суетност!

12.3.12 А дръзне ли ощастливеният от подобно поучение слушател да възрази, тъй като собствените му познания го карат да се чувства далеч по-сведущ от своя учител, последният най-често разкрива, без да иска, цялата си вътрешна нищета. За него е непонятно, че човек, който в очите му стои много по-долу от самия него, може да се е добрал до познание, с каквото той не е бил още удостоен...

12.3.13 Общо за всички заболели от манията да поучават е високото им мнение за самите себе си! –

12.3.14 Те използват придобитите така или иначе отделни късчета от истината, за да си изградят от тях пиедестал, който да им позволи да се чувстват "по-високо стоящи" от другите, а когато ги удостоят да им проговорят, присвиват очи, за да покажат, че гледат на тях от "висотата" на своето въображаемо духовно величие...

12.3.15 Те не подозират, че по този начин се самоосъждат: – че са били наистина "призвани” но се е наложило да бъдат отстранени заради проявената от тях самонадеяност от числото на истински "значимите", на "избраните" с непогрешима премъдрост от Вечността!-- –

12.3.16 Те не подозират, че манията им да поучават е гибелна за тях самите и че така и няма да успеят да се издигнат от първоначалните зачатъци на познание до сияйната му пълнота, постижима единствено за онези, които не отварят уста да поучават, преди да са получили духовната повеля да го сторят. Дори тогава те пристъпват не без колебание и трепет към обличане в словесна форма на вътрешното си познание, винаги изпълнени със съзнанието за почти непоносимата отговорност, тегнеща неизбежно върху плещите на всеки, който се наеме да поучава другите в духовно отношение!- –

12.3.17 Да можеше у онези, на които толкова им се иска да се усещат като призвани учители, да оживее поне малко от чувството за отговорност, изпълващо всички задължени да учат на духовни неща! –

12.3.18 Ако един човек подозира каква отговорност тегне върху него, сигурно не би дръзнал да поучава другите, преди той самият да е постигнал несъмнена пълнота на познанието!

12.3.19 За никой друг ден в целия си живот не си спомням с такъв потрес,, какъвто ме обзема при мисълта за деня, когато ми бе възложен дългът да поучавам другите.-- –

12.3.20 И наистина: – изключително тежко ми беше да изпитам на собствен гръб колко различно е да си самият ти потопен в Светлината на познанието от необходимостта да облечеш познанието си в поучителни слова!

12.3.21 Огромно бе тогава изкушението да се помоля: «Господи, не ми стоварвай това бреме! – Смили се над мен и си потърси друг слуга!»- –

12.3.22 Такава молитва обаче би била равносилна на богохулство и духовно самоунищожение...

12.3.23 Нито един от призваните някога да свидетелстват за Духа не е бил отминат от този ужасен час. –

12.3.24 А който наистина има правото да говори за Духа, защото може да говори от собствен опит, трудно би си представил, че има хора, готови да приказват с лекота за все още твърде слабо познати неща, – да приказват, без никой да ги е питал, без необходимост и без принуда.- –

12.3.25 За човека, на когото Духът е възложил бремето да поучава, всяка напътствена дума е едно наложено му от съдбата задължение, макар да му е добре известно, че сам се е обрекъл на тази съдба някога, когато не е още знаел колко мъчителни ще се окажат за него земните пречки...

12.3.26 Той стои пред един бездънен извор, а в ръката си стиска само едно мъничко канче, с което да гребне няколко глътки живителна течност за умиращите от жажда.

12.3.27 Наистина водата блика от неизбродни дълбини, но колко нищожно е съдържанието на мъничкото канче в сравнение с непресекващия поток, хилядократно възмездяващ всяко загребано от извора количество! –

12.3.28 Никой не преживява така тежко чувството за собственото си човешко безсилие, както онзи, комуто е вменено в дълг да черпи от този извор, защото му се иска да черпи с пълни ведра, а вместо това разполага със съд, побиращ не повече от шепа.----- –

12.3.29 Какво да мислим тогава за хора, които, едва наквасили устни с една-едничка капка жива вода, се държат така, сякаш са изгребали целия извор!?!

12.3.30 Човешки извинимо е някой, който се е добрал до първото си късче познание, да се окаже до такава степен обладан от своето изживяване, че да не вижда какво по-добро може да стори, освен да сподели и с другите усвоеното от него истинско или мнимо познание.

12.3.31 И все пак такова поведение е не само глупаво, но и осъдително, тъй като показва липса на благоговение пред Вечното. Всеки разумен човек е длъжен да си даде сметка, че и най-необикновеното преживяване в сферата на духовното познание не може изведнъж да го пренесе в цялата пълнота на познанието, – че не е призван да поучава, докато самият той продължава да се нуждае от поучение. –

12.3.32 Позволено му е наистина да каже на другите: – «Ето какво научих от онези, които ме напътстваха, а част от него бе потвърдена и от собствения ми опит!» – но ако не иска да се обремени със сериозна вина, трябва да намери в себе си и достатъчно смирение да признае: – «Аз знам наистина това-онова, както се знае за неща, чути от устата на другиго, но аз самият не съм ги още преживял!»-- –

12.3.33 Оскъдното му познание не бива да го подвежда да създава у останалите погрешното впечатление, че е успял да вникне вътрешно чрез собствено преживяване и в други неща, които всъщност познава единствено от учението, макар да е имал вече възможност да се убеди, че в тези чути от устата на друг човек думи е скрита толкова истина, колкото и в опознатото и преживяното от собствения му опит!- –

12.3.34 В противен случай той само би спънал развитието на своето познание и би го направил в крайна сметка невъзможно, защото всяко познание, което обявява пред другите за резултат на собствените си преживявания, преди всъщност да го е преживял дълбоко в себе си, ще си остане недостъпно за истинското му познание...

12.3.35 Безброй търсещи, тръгнали някога след едно истинно учение и встъпили по пътя на познанието, са се лишили сами от вярно познание, само защото не са се сдържали и са внушили у другите илюзията, че отдавна вече са постигнали дълбоко в себе си нещо, пътя към което би могло тепърва да им посочи учението, чиято истинност са почувствали. –

12.3.36 Учението, получило в наше време нов словесен израз чрез мен, е стигнало още преди хилядолетия до души, в чието собствено изживяване то в края на краищата е намерило вътрешно потвърждение.

12.3.37 Днес то също има за цел да намери такива човеци и мнозина вече са постигнали вътрешни преживявания, възможността за които бе възвестена от моите думи.

12.3.38 Изложеното от мен учение е общо и изпитано достояние на всички, които са живели някога в пълнотата на познанието, както и на онези, които и през идните хилядолетия ще могат да черпят от същата пълнота, но преди да получа правото да говоря, изхождайки от това познание, трябваше аз самият да го овладея. Читателят обаче не би спечелил нищо, ако се задоволи само да узнае в какво се състои моето собствено познание, без да прояви воля да потърси вътре в себе си потвърждение за него. –

12.3.39 Също и нещата, които – веднъж намерили вътрешно потвърждение в учениците на въпросното учение – могат да бъдат съобщени и на други, си остават с твърде съмнителна стойност, ако научилите за тях не полагат усилия да придобият сигурност в самите себе си.

12.3.40 А пътят и начинът за придобиване на такава сигурност е много различен за всяка една душа, ето защо в книгите си аз винаги се старая да обхвана всички възможности поотделно.

12.3.41 Тук именно е причината да търся все нова и нова изразна форма на учението в отделни, малки по обем книги, като всяка една от тях обхваща във вътрешно единство нещата, които могат да бъдат от полза за хора с определен тип душевност. – //за книгите

12.3.42 Разбира се, всеки човек може да извлече нещо полезно от всяка от тези малки книги, но той ще намери сред тях и предназначени специално за него напътствия, а това ще му позволи лесно да почувства кои мои думи отговарят на неговия тип душевност, – какво всъщност трябва да изисква – и какво може да очаква – от самия себе си.

12.3.43 Не е обаче за препоръчване съдържанието на тези завършени в себе си книги да се съчетава безразборно в друга подредба, макар че това едва ли би навредило на един сигурен в преценките си човек.

12.3.44 Искам читателят да се постарае да възприема в неговото вътрешно единство онова, което и външно е представено като единна, цялостна форма, без да смесва произволно думите от една книга с думите от друга!

12.3.45 Отделните части трябва да се четат и разглеждат само в определената от мен последователност.

12.3.46 Това не значи естествено, че е невъзможно да се намерят пасажи, които се поддават на съчетаване с други извадки от другите ми книги, – напротив, не е изключено дори да се получи една наистина богата сбирка, ако се съберат на едно място действително сродни по своя смисъл текстове.

12.3.47 Бих искал само да предпазя някои хора от склонността да откъсват произволно от съответния контекст изречения и мисли, включени с определено основание в дадена книга, и да ги отъждествяват с подобни текстове от друга книга, където могат да придобият нежелан от мен самия смисъл.

12.3.48 В такива случаи не може, разбира се, да става въпрос за някакви "противоречия", защото как е възможно да има противоречия там, където всяка дума произтича от все същото познание на истината, – съществува обаче опасност да бъде почувствано като противоречие нещо, което всъщност е само разгледано от друга гледна точка.

12.3.49 В края на краищата най-важното изискване към всеки човек, решен да следва моето учение, е той да действа според неговите указания...

Тогава учението ще се превърне за него в път към Живота в предвечната Светлина и към висше познание в Любовта.- –

12.3.50 Ала както никой не бива да поучава другите за неща, които самият той не е още опознал, така също не бива да смяташ, че си "опознал" онова, което засега само си разбрал на теория, тъй като в този случай ти си оставаш твърде далеч от практическото му потвърждение!

12.3.51 Как можеш да си сигурен, че говориш истината, докато самият ти нямаш още доказателство за истинността на онова, което имаш да споделиш?! –

12.3.52 Доказателство за достоверността на моето учение трябва да виждаш не в това, че съм казал едно или друго нещо, – а напътствията ми трябва да бъдат потвърдени като безспорно познание на истината от твоя собствен опит!

12.3.53 Едва тогава ще имаш правото да предадеш и на други онова, което си получил от мене!-- –

*

12.4 # ДА СЕ НАУЧИМ ДА ЧЕТЕМ

Художниците са успели малко по малко да убедят интересуващите се от тяхното изкуство, че не е достатъчно да имаш добри очи, за да можеш и да "виждаш".

Било им е казано, че трябва най-напред да се "научат" да виждат като художниците, за да разберат, че ливадите в една картина не винаги са зелени, – че дъбравите могат да се рисуват понякога и в синьо...

Важно в случая е разбирането, че не всеки, който има здрави очи, може правилно да "вижда", и че художественото виждане трябва да се усвоява и упражнява.

А нима не бихме могли да кажем същото и за правилното четене?! –

Всеки, който е научил в училище значението на буквените знаци и е израснал лека-полека в "драг читател" на някой вестник, си е твърдо втълпил, че може да "чете", а ако не му повярваш, той е готов веднага и с най-голям патос да ти прочете какъвто и да е текст, само и само да ти докаже, че е прав.

Но ти все още не знаеш, дали този човек действително може да "чете"!

Убедил си се само в едно: че той умее да предава правилно буквите и комбинациите от тях чрез думи и изречения на устната реч.

"Четенето" обаче изисква и нещо повече!

От човек, който твърди, че умее да "чете", ти можеш и дори си длъжен да очакваш не само точно устно възпроизвеждане на писмените знаци, правилно тълкуване на думите в съответствие с речника и граматичен анализ на изреченията, – но преди всичко да "разбира" какво всъщност иска да предаде на другите мозъци авторът посредством написаните от него букви, думи и фрази. –

Не винаги обаче е много лесно да се схване точният смисъл само въз основа на току-що прочетеното изречение. За да е сигурен, че правилно го е разбрал, понякога читателят трябва да се допита до най-различни места от текста, а друг път за действително умеещия да "чете" става веднага ясно, че трябва да се абстрахира от всички останали изречения, ако иска да разбере правилно смисъла на дадена, вътрешно завършена фраза.

Необходима предпоставка за "умението да се чете" е максимално развитата способност да вникваме в чувствата и мислите на другия.

Трябва да е налице не само искрената воля да се вслушваме в автора (а не в самите себе си), но и умението да се пренесем в хода на мислите му и така да станем в известен смисъл съпричастни в неговия мисловен процес.

Ако в една книга става дума само за неща, които са свързани с всекидневието и могат лесно да се сравнят с добре познати факти и явления, то и една слабо развита способност за вникване може да се окаже достатъчна за правилното им разбиране. Съвсем други обаче са условията за предаване на мисли посредством ръкописното или печатно слово, когато опира до съобщения, предлагащи твърде оскъдни възможности за сравнение с всеобщо известни неща, – а правилното разбиране става съвсем невъзможно без максимално развита способност за вникване в казаното от автора, когато читателят трябва да си състави ясна представа за него, без да разполага с каквато и да е база за сравнение в света на проявените земни форми...

Ние, хората, успяваме да се разбираме помежду си, понеже щом някой от нас се сдобие с едно все още неизвестно за другите познание, той се опитва да го опише с помощта на неща, които има основание да смята за всеобщо известни.

Ала съвсем не всичко е достъпно за всички и само едно суетно и тесногръдо невежество би могло да отрече този факт.

Колкото по-всеобхватен духовен хоризонт има даден човек, колкото по-широко "скроен" е той – ако си позволим да употребим тази модна думичка, – толкова по-силно е убеждението му, че много неща са все още недостъпни за самия него, но че той може да ги разбере чрез други хора, които вече са ги постигнали.

За да се насладиш на екзотичния плод, украсяващ твоята трапеза, не е нужно сам да го откъснеш от дървото!

С други думи казано:

Колкото по-далечен за теб е собственият опит на един автор, – колкото по-малко сравнения за него ти предлага сетивният свят, – толкова повече трябва да се стараеш да вникнеш в неговия начин на изразяване, ако действително искаш да го разбереш! –

Трябва да си представиш, че на неговото място си самият ти и да съпреживееш в себе си онова, което той се стреми да направи със словото си така понятно за теб, както е и за самия него. –

Тогава ще имаш наистина правото да кажеш за себе си, че си усвоил умението да "четеш", както би трябвало да го е усвоил всеки добросъвестен човек, преди да се заеме с текст, имащ за цел да предаде душевни преживявания с думи! –

Този начин на "четене" ще ти разкрие също истинската стойност на онова, което ти изглежда "достойно" да бъде прочетено, и нито една куха дума не ще може да скрие от теб вътрешната си празнота, понеже тя е неспособна да потъне в дълбините на твоята душа, оставащи недостижими за лишените от истинска тежест неща.-- –

Днес се чете много, може би дори прекалено много, ала малцина владеят изкуството да се чете.

Четенето на вестници погуби това изкуство. Страхопочитанието към книгата изчезна.

Вече не се чете иначе, освен с трескавата бързина, с която сме свикнали да преглеждаме всяка сутрин вестниците.

Жадният читател не съзнава, че книгата може да бъде изградена, както се гради храм, – че в този случай всяка сричка се превръща в градивен камък, готов да заеме отреденото единствено нему място. –

Кой днес знае все още нещо за магията на четенето, която прави прочетеното да оживее наново в душата на читателя и така да стане негово неотнимаемо богатство?!

Добре е да знаеш, че посредством книгата ти влизаш в душевна връзка с нейния автор, затова трябва много внимателно да подбираш с кого да установиш такава връзка. –

Книгата представлява магическо средство да бъдат породени у теб мисловни образи, приличащи на сътворените от нейния автор, но не е възможно да изваеш в душата си или да обградиш с любовта си нито един мисловен образ, без той да упражни тайнственото си въздействие върху формирането на твоята душа.

Ето защо за теб четенето е изключително отговорна дейност.

Би трябвало да четеш само онова, за което можеш да си сигурен, че породените от него мисловни образи ще помогнат на твоята душа да постигне най-висока степен на развитие.

Съвсем не е необходимо това да бъдат винаги дълбоко сериозни книги.

Хуморът и сатирата също могат да пробудят в теб божествени сили, от които по никой начин не бива да се лишаваш при формирането на своята душа!

Понякога може да се окаже много полезно и четенето на книги, чиято единствена стойност се състои в умението на автора да предизвика напрежение у читателя.

Далеч съм от мисълта да проповядвам някакво пуританство в четенето!

Искаш ли обаче да четеш – каквото и да е избраното от теб четиво, – чети с ясно съзнание за чудото, че редове от странни знаци върху лист хартия са в състояние да подтикнат творческата ти способност да пресъздаде в теб мисловните образи, възникнали за пръв път в душата на друг човек.

Възпитай себе си в благоговение пред словото!

Една-единствена страница, прочетена така, че да осъзнаеш с пълна яснота най-широкия възможен обхват на всяка дума, ще ти донесе повече благодат от прочита и на най-добрата книга "на един дъх", – едва отделяйки внимание на изреченията, да не говорим за прадълбокото вникване в отделните думи.

Само ако се научиш правилно да четеш, книгата ще стане твое неотнимаемо притежание.

Твоята собствена преценка ще преобрази думите и, така че прочетеното от теб ще се различава от онова, което ще прочетат всички останали, държали в ръцете си същата книга.- –

Една книга може по този начин да придобие за теб ценност, далеч превъзхождаща видимото и съдържание. –

Възможно е правилното четене на една книга да те направи дори душевно по-богат от нейния автор...

Вслушай се в съвета ми: – направи веднъж опит да прочетеш една книга по този начин. Съумееш ли да се овладееш и да не се отклониш неволно от самопоставената си задача, никога вече не би ти хрумнало да четеш по друг начин.

Твърде малко усилие се изисква от теб в това отношение, ако го съпоставиш с очакваната от него придобивка

Дори към "лекото" четиво трябва да пристъпваш с неизменно внимание към думите, защото как би могъл да осъзнаеш формиращата сила, скрита понякога дори в шегите и в не чак дотам дълбокомислените фрази, ако само "прелиташ" с дълги и чести прескачания от едно изречение към друго, вместо да изследваш всички възможности за тълкуване на вложения в тях смисъл?! –

Да се "научиш да четеш" ще рече: – да уважаваш сам себе си като читател и да си наясно, че всяко безплодно занимание е просто недостойно за теб! –

От всяко четиво ти би могъл да извлечеш богата придобивка, стига да умееш правилно да четеш!-- –

12.5 # ПИСМА

Има нещо тайнствено в късчето хартия, което, изписано със странни знаци, може да бъде изпратено от един човек до друг и така да му предаде мислите и чувствата на автора си.

Но размяната на писма стана до такава степен неделима част от всекидневния ни живот, че се налага първо да се отбием от утъпканите пътища на обичайното си мислене, за да усетим отново мистерията на този начин на общуване.

Въпросната мистерия не се свежда единствено до удивителния процес, чрез който една мисъл може да бъде вместена в писмени знаци и след това отново "извлечена" по всяко време от тях, тъй като същият процес се повтаря при всяка отпечатана или собственоръчно написана дума.

Тук става всъщност въпрос за невидимия, доловим единствено от чувството ни флуид, който заедно с покритото със знаци късче хартия стига до получателя и се "поглъща" от него, независимо дали той съзнава това, или не.

Всеки що-годе чувствителен човек усеща този флуид толкова отчетливо, колкото очите му виждат буквите, – а и получателят, който не го усеща, е не по-малко повлиян – макар и несъзнателно – от него.

При това няма никакво значение дали писмото е написано на ръка, или с помощта на някакъв механичен апарат, стига то да идва направо от ръцете на изпращача, а не от печатницата, където е било предварително набрано и отпечатано върху друга хартия! –

Носител на въпросния флуид е самата хартия и той би запазил способността си да бъде предаван, дори ако подателят не напише нищо върху хартията, а предпочете само да насочи мислите си към нея.- –

Както се вижда, "съдържанието" на едно писмо съвсем не се изчерпва със смисъла на написаните думи. По-важната част от него, достъпна наистина само за вътрешното ни чувство, може да внуши точно обратното на онова, което искат да ни внушат видимо написаните фрази.-- –

От това обаче следва, че едно писмо не може да бъде истински оценено, ако не бъде незабавно отворено и не идва направо от написалия го, защото споменатият флуид се изпарява .много бързо – само след няколко дни той вече почти не се усеща.

А и писмото в края на краищата е предназначено само за своя получател, върху когото неизбежно преминава съдържащият се в него флуид, освен ако този получател, знаейки за неговото съществуване, не реши, че е по-добре да се предпази от него, като го оттласне далеч от себе си...

След като знаем всичко това, как бихме могли да оправдаем ширещия се днес лош обичай под някакъв твърде прозрачен и несъстоятелен предлог да се изравят писмата на всички възможни и невъзможни, значителни и съвършено незначителни люде, за да се хвърлят на пазара, сякаш броят на излизащите всяка година нови книги е недостатъчен и трябва непременно да бъде увеличаван!??

За да не остане никакво място за съмнение, искам най-категорично да подчертая, че малко неща на този свят са ми така противни, както това отблъскващо публикуване на разменени писма, толкова приличащо на "мародерство"!

Всеки, който гледа на литературната слава като на жизнена необходимост, но не може да сподели със своите ближни нищо значително, се опитва чрез публикуването на "писма" да си извоюва "име", а новобогаташът може да изпълни цяла библиотека с такива томове и това се оказва твърде практично за него, защото му стига да прелисти едно томче с кореспонденция, за да мине за много сведущ, без да е прочел и един-единствен ред от творбите на въпросния писател.

Клетият автор на писмата не е вече в състояние да се брани и не може да попречи на този грабеж, все едно дали съставителят се стреми да прослави своето собствено име, или пък си въобразява, че подобно изравяне на стари писма е свидетелство за почитта му към техния автор...

Манията да се публикуват писмата на по-известните люде след тяхната смърт е направо варварска. Изваждането им на показ пред чужди хора, за които съвсем не са предназначени,, създава погрешна представа дори само затова, защото те никога не разкриват всички обстоятелства около своето написване. А и всяка размяна на писма, засягаща по начало само две определени лица, представлява за по-късния читател, влязъл в ролята на неканен трети, твърде съмнителен източник за обогатяване на неговите познания, тъй като обективното възприемане на текста неизбежно отстъпва място на субективната интерпретация, дори ако читателят не е готов да признае това обстоятелство, или пък изобщо не си дава вече сметка за него.

Изключение представляват само писмата от най-общ характер, като описанията на пътешествия или исторически събития, хумористичните словоизлияния, както и любовните или поучителните писма, понеже във всички тези случаи е почти без значение дали читателят е готов да се отнесе обективно към съдържанието им, или предпочита да се вживее субективно в ролята на написалия ги.

Има наистина и писма, които още при написването си са били предназначени за по-късно публикуване...

Но в този случай не става вече въпрос за тайнствения мост между двама човеци, какъвто представлява в смисъла на горните обяснения "писмото", а по-скоро за един вид есета в епистоларна форма, която не бива да се отхвърля сама по себе си, щом един имащ какво да каже човек реши, воден от определени съображения, да прибегне до нея!

За съжаление се срещат все пак хора, които не намират, че е под иначе тъй грижливо пазеното им и постоянно изтъквано достойнство да стилизират и уж най-интимните си частни писма с мисълта за евентуалното им по-късно публикуване...

Още една разновидност на човешката суета, издаваща един твърде странен наистина вкус!- –

Но за да станат отново писмата онова, което те са били в по-добри времена за някои действително осъзнали своята вечна същност човеци, ще трябва да се възстанови непринудеността във взаимното общуване. Словесното съдържание на писмото си остава стерилно "съобщение", ако думите му не идват от едно наистина "открито сърце", и никое писмо не ще отвори сърцето на получателя, ако между редовете му повече от ясно се чете, че всяка дума е подбрана и претеглена от гледна точка на това, дали не би могла да бъде един ден огласена и пред широката общественост! –

За да изпълни своето истинско предназначение, писмото трябва да черпи от онези дълбини на нашето същество, където всички ние сме свързани в лоното на една и съща Прародина, и да е написано така, че да има какво да каже единствено на човека, за когото е предназначено.- –

Тази нагласа към едно-единствено "ти" е най-съществената характеристика на истинското "писмо"! –

Писмо, предназначено за повече хора едновременно, е лишено от най-голямата си сила, – то дори престава изобщо да бъде "писмо" в строгия смисъл на думата и се превръща в циркуляр, изложение или реферат.- –

Тук аз не говоря естествено за служебната кореспонденция, въпреки че съвсем не е необходимо този вид писма да бъдат колкото може по-безлични, както са убедени мнозина дребни търговци. "Кралете" на деловите среди отдавна са разбрали, че далеч по-добри резултати се постигат с издържани в подчертано личен тон писма, каквито са умеели да пишат навремето достопочтените членове на Ханзата.- –

Имам всъщност предвид възстановяването на някогашния висок статут на "писмото" като изключително важен фактор за взаимно издигане, духовна помощ и укрепване на силите.-- –

Можем само да спечелим, ако се отървем от всевъзможните шаблони и прекомерните опасения!

Но това, разбира се, съвсем не означава, че трябва да поднасяме на тепсия пред първия срещнат най-съкровените си преживявания, – нужен е без съмнение и известен такт, за да намерим във всеки отделен случай най-правилния и най-подходящ за получателя тон! – –

Ала ако писмото си възвърне онова доверие, на което то някога се е радвало, нашият земен живот отново ще се обогати с неподозирано големи ценности.

Наистина условията на живот, с които е принуден да се съобразява днешният човек, не позволяват връщане към безметежната размяна на послания, характерна за едни по-спокойни времена, когато "пощата" била очаквана седмици наред и често пъти минавали още няколко седмици, докато се появи удобен случай за изпращане на отговор.

Но дори в наши дни не съществува принуда кореспонденцията да се води в бързо темпо.

Не бива да злоупотребяваме с възможността да отговорим незабавно, като я превръщаме в задължение!

Сега навярно е по-трудно, отколкото в миналото, да се намери спокоен момент за писане на писма, но не е нужно писмото да носи белега на прибързаността, която днешното време смята за свое присъщо темпо на живот.

*************

12.6 # КУЛТ КЪМ ЛИЧНОСТТА

Докато на тази земя живеят хора, никой не ще може да предотврати или да забрани отделни единици, които по някакъв начин допринасят – действително или само привидно – за всеобщото благо, да не получават свидетелства на признателност и почит от страна на своите ближни, възприемащи подобна дейност като лично благодеяние.

Признателност, когато става дума за несъмнено оказана помощ, – и почит, когато ощастливеният чувства, че самият той и собственото му човешко достойнство са издигнати чрез дълбоко почитания човек на такова равнище, каквото не би могъл никога да постигне със свои сили, макар да предусеща, че то е постижимо за човешкия род. –

Кой би се разсърдил на благодарността за оказаната помощ, – или на засвидетелстваната при такива обстоятелства почит!?

Тези две спонтанни чувства са пуснали твърде дълбоки корени във всяко не докрай пропаднало човешко същество, така че не може да не признаем тяхното значение за запазването на рода, – за разгръщането на най-благородните пориви на човешката раса. –

Ала поривът за преклонение кривва по съмнителни друмища, когато престане да се ръководи от трезвата преценка и започне да изпитва безразборно благоговение към всичко, което надхвърля собствените му сили, но се оказва напълно достижимо за друг човек.

При това положение "херкулесът" от панаирджийската шатра, фокусникът и гълтачът на огън могат да разчитат на същата дълбока почит, на каквато се радва и създателят на най-високи духовни ценности, а всяка разлика между "изкусен трик" и изкуство се оказва заличена...

Но дори когато преклонението е насочено единствено към истински ценности, нужно е да се осъзнае и преодолее опасността от превръщане на почитанието в "култ към личността", а това може да се случи много лесно, ако допуснем то да се изроди в обожествяване на самия човек, макар почит да заслужава само свършеното от него деяние или дело.

Неизбежно е голямото мнозинство от хората да придобият в течение на земния си живот определена важност и значимост единствено за самите себе си и за своето най-близко обкръжение, докато други, твърде малко на брой, могат да се окажат "значими" – тоест да служат като образец – за доста големи кръгове от хора, ако не и за цялото земно човечество.

Разбираемо и оправдано е да се отдава почит по-скоро на хората с всеобщо призната "значимост", отколкото на онези, които значат нещо само за себе си и за един съвсем тесен кръг, макар този тесен кръг понякога да включва много важни области на човешката дейност.

Но и в този случай се прави съдбоносната грешка едно наистина заслужаващо почит дело да се отъждествява с осъществилия го земен човек!

В реда на нещата е да се отнасяме с особено уважение към онзи, чието дело внушава респект, може дори да му се възхищаваме, тъй като за нас е цяло "чудо", че един от нашите ближни се е издигнал на такава висота, но се налага да правим винаги много старателно разграничение между постигнатото от него и онова, което той все пак си остава: – между надличностните духовни ценности и лично обусловената природа на човека, който ги поднася на другите, тъй като е съумял да стигне до тях, било след усилена работа или по милост "свише". –

Не бива също да се забравя, че всеки "творец на духовни ценности" е такъв само дотолкова, доколкото "черпи" от изобилието на достъпните за него духовни съкровища – както се черпи вода от пълноводна река, – че неговото "творчество" съвсем не е някакво създаване на нещо от нищото!- –

А и всичко, което един човек може да "почерпи" от Духа и да го направи достъпно за земните сетива, си остава винаги "откровение", независимо дали е плод на дългогодишна лабораторна работа или дар на един боговдъхновен миг.-- –

Обожествяването на самия човек би било не само проява на глупост, но и оскверняване на неговата дейност, – на извършеното от него дело, – то е всъщност равносилно на предположението, че дори той самият не е способен да прави разлика между онова, което е създал, и собствената си личност. –

А и когато оценяваме "значението" на даден човек за неговите ближни, трябва винаги да се запитаме дали то се проявява само по време на земния му живот, или пък делото му продължава да оказва живо и плодотворно въздействие върху човечеството, дори когато той самият не е вече между видимо присъстващите на тази земя хора. –

Никога обаче не може да се посочи абсолютно никаква причина носителят, тълкувателят или вестителят да бъде "обожествяван" заради извършеното от него, – да се превръща в обект на идолопоклоннически култ собствената му личност (дори ако това понятие се схваща във възвишения смисъл, влаган в него от Гъоте), а и всеки наистина "значим" за по-широк кръг от хора човек би винаги отхвърлил с отвращение и срам подобно "обожествяване", колкото и да е далеч от намерението да подценява действителната си значимост!-- –

Който наистина означава нещо за ближните си, познава издълбоко характера и степента на своето значение.

Той би се оказал лъжец пред самия себе си и пред другите, ако започне да се преструва на "скромен" и се държи, сякаш не знае нищо за собствената си стойност!

Едно е обаче да съзнаваш значимостта си и да приемаш почитта и дори благоговението на другите заради нея, както посланикът приема почестите, отдавани към неговата страна, и съвсем друго – въз основа на свършеното от теб и за негова сметка да изтъкваш на преден план собствената си личност, изпълняваща в случая единствено ролята на посредник...

Когато един човек поднася духовни съкровища на своите ближни, напълно разбираемо е желанието му да изтъкне колкото е възможно по-ясно, че онова, което дарява, не е крадено благо, а придобита по напълно законен начин собственост.

А дали притежаваното от него богатство има наистина духовна стойност, ще покаже единствено практическата проверка на поднесените дарове, а не самото твърдение, че са правомерно получени, макар съвсем да не е все едно и как точно са били придобити те.

Ценности, произлизащи от царството на субстанциалния, чист Дух, не могат да се придобиват посредством мисловна спекулация и природонаучни експерименти, но от друга страна би било безкрайно глупаво и самонадеяно да очакваме, че можем да получим без усилия от сферите на Духа познание, постижимо само с цената на напрегната мисловна работа. –

Както значението на едно химическо откритие зависи единствено от самото откритие, а не от това, кои са били учителите на този химик, или в коя фабрика са били изработени използваните от него уреди и апарати, – така и даровете от царството на субстанциалния чист Дух трябва да устоят сами по себе си на съответната проверка, независимо от обясненията на техния приносител за това, как ги е придобил, или как е станал способен да ги придобие.- –

Длъжен съм да отправя най-настойчиво предупреждение никой да не приема духовни дарове, осланяйки се единствено на авторитета на предлагащия ги, защото ако човек се предоверява на един авторитет за нещо, което би следвало да приеме само ако то намери живо потвърждение в собствения му вътрешен опит, той винаги ще бъде изложен на опасността да приеме, вярвайки на авторитета, и подправките на фалшификатори, – да купи от измамени измамници долнопробна имитация вместо злато...

А тъкмо "култът към личността" създава парниковата топлина, тъй благоприятна за избуяването на склонността да се приема по силата на авторитета нещо, което не бива да допускаме в себе си без грижлива вътрешна проверка...

Много далеч от такъв култ обаче е човешки разбираемото доверие към приносителя на един духовен дар!

Както във външния си живот по-ценни вещи бихме си набавили само от търговец с доказана добросъвестност и вещина при подбора на стоките, така и духовни ценности не би трябвало да приемаме от ръката на човек, към когото не изпитваме непоклатимо доверие, без естествено да се лишаваме от правото си да проверим така полученото в самите себе си.

Ако такова доверие е било многократно потвърдено, то може да се превърне в сигурност, която е отнапред уверена, че истинността на получения дар ще издържи всяка проверка, – дори с течение на времето сигурността на собствената преценка може да се издигне до тази на самия приносител, също както окото на някои колекционери на художествени творби се научава постепенно да прави веднага разлика между истинско и фалшиво, без да има нужда от специални методи за контрол.

От последното сравнение се вижда още по-ясно, че при всеки приносител на духовни ценности от значение са само предлаганите от него дарове и че той лично не бива по никой начин да бъде превръщан в идол.

Има например колекционери, които показват определено предпочитание към даден майстор от старо или от по-ново време, и правят всичко възможно, за да се сдобият с неговите творби.

Един такъв колекционер изпитва естествено почит и към създалия въпросните произведения човек, но единствено заради творбите му и защото тъкмо той е могъл навремето – или в наши дни – да създаде тези творби. –

Никой не би окачествил това като "култ към личността"!

По същия начин следва да постъпват и "колекционерите" на духовни съкровища.

Колкото и дълбока почит да изпитват към приносителя на такива дарове, това трябва да става само заради самите дарове, а може би и заради факта, че истинските вестители от царството на субстанциалния Дух са още по-редки на тази земя от истинските майстори на изкуството.-- –

12.7 # КРИТИЧЕН ИМПУЛС

При някои болести, чиито симптоми са добре познати на невролозите, се наблюдава странният факт, че заболелите от тях оказват вътрешна съпротива срещу всяко намерение да бъдат излекувани, защото възприемат болезненото състояние като някакво особено изтъкване на собствената си драгоценна личност, и затова нямат никакво желание да се отърват наистина от него.

Много хора днес не са за жалост твърде далеч от подобно патологично състояние, тъй като са станали жертва на върлуващата като чумна зараза мания да се критикува. Те не биха се чувствали уютно в собствената си кожа, ако не намираха навсякъде около себе си все нови и нови поводи за оправдано, а твърде често и съвсем неуместно, неодобрение на делата и постъпките на своите ближни.

Поразените от този болезнен нагон към критикуване не си дават сметка, че за нормална и здрава потребност да се критикува може да се говори само ако една компетентна и вътрешно сигурна проверка е разкрила такива моменти в поведението и действията на другия, които или представляват опасност за успеха на неговите усилия, или говорят за нечисти намерения от негова страна.

Критиката, породена от непокварения критичен импулс, е винаги "доброжелателна", понеже владеещата своите здрави нагони воля прибягва до нея или за доброто на самия критикуван, или за да предпази другите от опасните последици на неговите действия.

Освен това човекът, чийто критичен импулс се е запазил здрав, е винаги готов да се вслуша в сериозни доводи и да промени мнението си, – той няма да отхвърли сляпо нито един добре обоснован аргумент.

Потребността да се критикува, породена от един болезнено превъзбуден импулс, се стреми, напротив, само към собственото си удовлетворение и се чувства сериозно засегната, когато и е трудно да постигне обичайното самозадоволяване, търсено от нея едва ли не със сладострастие.

Тези неща не се съзнават от много хора, гордеещи се с умението си да "намерят кусур" във всички деяния и постъпки на своите ближни, тъй като чрез непрекъснато, самоволно превъзбуждане са изродили до хипертрофия своя поначало здрав критичен импулс...

Всичко казано тук е в сила обаче и за съумелите да запазят здрава своята критичност, защото най-доброто средство да се предотврати нейното израждане е постоянната бдителност към заплашващата я опасност.

Има безспорно някакъв чувствен чар в това, да отпуснем юздите на желанието си да критикуваме и да се наслаждаваме на реакцията, която безогледното отрицание винаги предизвиква у другите под формата било на възторжено съгласие, било на негодуващ отпор.

Тъкмо на това изкушение обаче трябва непременно да устоим, понеже онзи, който често му се поддава, няма да успее да запази здрав своя критичен импулс.

В случая не става въпрос за някаква безобидна, позволена всекиму игра.

Прибързаното и неуместно критикарство, подтикнато от гибелната хипертрофия на критичния импулс, сее ден след ден толкова злини, че е дошло най-сетне време да му се противопоставим с твърда решимост.

Тук не става дума за професионалната критика в областта на изобразителното изкуство, литературата, музиката и театъра, тъй като в повечето случаи тя се упражнява от достатъчно ориентирани в тези области публицисти, умеещи да я насочат натам, където тя би се оказала наистина полезна.

От друга страна, малцина от професионалните критици страдат от хипертрофия на критичното си чувство и макар те също да не са имунизирани от грешки, самата критикувана творба остава непокътната, така че с течение на времето погрешната оценка може да бъде ревизирана.

Иначе стоят нещата с необузданите прояви на болезнено критикарство спрямо думите и делата на ближния, защото в този случай невежеството, дръзката самонадеяност или злонамереността могат да задушат още в зародиш всяко добро начинание, правейки невъзможна каквато и да е бъдеща корекция.

Това важи особено в сферата на обществения живот, където безброй хора схващат правото на отделния човек да влияе върху определянето на външните условия на своя живот като право на безогледна критика към всички и всичко и така неизбежно стигат до плачевно израждане на критичния си импулс.

А тъкмо в тази сфера такова израждане е заразно като чума...

Всеки се чувства в правото си да критикува, макар да не разбира нищо от делата или думите, които се захваща да съди, затова всяка критика, чута от устата на друг, му въздейства като крайно натрапчиво пришпорване да заговори по същия начин, а суетността му го кара да се грижи не толкова как да направи по-обективни доводите си, а как да изтъкне на преден план личността на критикуващия...

На особено предпочитание сред заболелите от силно заразната мания да се критикува се радват лозунгът и клишето като най-удобни и винаги действени псевдоаргументи.

И най-тъпият глупец може да стане виртуоз на лозунга и клишето, защото те са и винаги ще останат сигурна стръв за всички хора с ленив ум и незряла съдна способност.

Но привързаността към лозунга и клишето е сама по себе си вече достатъчна, за да бъде демаскирана прибягващата до подобни похвати критика като безотговорен опит да се даде привидна тежест и значимост на един твърде посредствен в повечето случаи критичен дух.

Напълно оправдано е да се каже, че всяка критика губи толкова повече от своята валидност и стойност, колкото повече е принудена да се крие зад лозунги и клишета с изпитано въздействие. –

Затова пък критиката, родена от здравия критичен импулс, не иска и да знае за готовите клишета.

Опазилият се от върлуващата зараза критичен импулс събужда у своя носител преди всичко чувство за отговорност.

Задействането на здравия критичен импулс има за цел не да улесни самоизтъкването на дадена личност, а да допринесе за усъвършенстване на определени условия и институции, както и на други човешки творения.

Критичният импулс издига човека високо над животното!

Дори най-интелигентното животно приема заобикалящия го свят такъв, какъвто е, и не дава никакъв признак на истински критично поведение.

Проявите на радостно одобрение или на неприязън и съпротива към външния свет от страна на животното не са нищо повече от прояви на неговия инстинкт за самосъхранение и не бива да се тълкуват като израз на някаква критическа оценка.

Критичният импулс на човека е обусловен от интуитивното му предугаждане на едно по-съвършено състояние на нещата от онова, което би могло да настъпи когато и да е тук, на земята.

Ако човекът се чувстваше така у дома си в света на физическите явления, както се чувства животното, – как тогава би могъл да критикува своя външен за него свят!? –

Този импулс да критикува се е породил у човека, само защото духът му познава нещо по-съвършено от заобикалящия го земен свят.

Днес човекът се е лишил вече от съзнанието за живия опит на своята изначална духовна същност, но тъкмо този опит е в основата на неговото критично поведение спрямо заобикалящия го сега физически свят.

Прокудена поради насочеността на собствената си воля от съзнателните сфери на чистото преживяване на субстанциално духовните форми, вечната духовна субстанция, изживяваща се сега по физическисетивен начин в земночовешкото животно, остава въпреки всичко носител на спомена за своето някогашно състояние на живот, и макар земноживотинският мозък да не е бездруго готов да сподели този спомен, той все пак го предусеща по силата на упражняваното от него индуктивно влияние. –

Всяка изява на здравия критичен импулс се дължи на несъзнателно съпоставяне на земната даденост със съответстващите и форми на абсолютно съвършенство в света на духовните явления.

Ние, човеците на тази земя, живеем под въздействието на два крайно различни помежду си идеала за съвършенство, все едно дали пренебрегваме двойствеността на своите стремежи, или пък – заедно с всички не докрай отдадени само на земното натури – страдаме горчиво от нея...

Ако бяхме само от земно-сетивно естество, това раздвоение на стремежите и цялото произтичащо от него страдание щяха да са просто невъзможни.

Всъщност обаче физическото битие ни подсказва с брутална настойчивост какво самото то разбира под "съвършенство", докато посредством все същия физически мозък сме изложени и на чисто духовни въздействия, създаващи у нас такава представа за съвършенство, редом с която всяко земно съвършенство ни изглежда завинаги обречено на несъвършенство.- –

Човек неизбежно стига до вътрешна "раздвоеност", ако се стреми да доведе изцяло подвластни на физическите закони неща до такава степен на съвършенство, каквато е отредена единствено на Духа!

Тук спадат всички напъни за "одухотворяване" на плътта...

Предоставена ни е само възвишената възможност да въплътим Духа във физическата сфера, но и това въплъщение на Духа е изпълнимо единствено в границите на физически-сетивното съвършенство, – затова в сравнение със съвършенството на вечния Дух то завинаги ще си остане "несъвършено”-- –

Ала критичният ни импулс, породен наистина в Духа, макар да се изявява само във физическия свят, непрекъснато ни подвежда да вярваме, че бихме могли да доведем физическисетивните проявени форми до онова съвършенство, което е възможно единствено в Духа.

Оттам идват прекомерните ни претенции към самите себе си и към нашите ближни, – оттам идва хипертрофията на изплъзналия се от контрола ни критичен импулс! –

Способните да схванат онова, което може да се схване тук, трябва най-после да осъзнаят съвсем ясно, че критикуването на действията и постъпките на другите е оправдано – че критичният импулс може да се запази в нормалните си, здрави граници, – само ако се държи най-точна сметка за условията, на които е подвластна всяка изява на човешкия дух на тази земя.

Дори най-съвършеното по земните представи постижение на човека в света на физически-сетивните явления си остава несъвършено спрямо онова, което вечният, субстанциален Дух признава за съвършено. –

Колко повече снизходителност е необходимата, където състоянието на нещата не позволява да се надяваме дори на физически постижимото "съвършенство"...

Манията да се критикува е онази болест, с която "змията" от "рая" е заразила човечеството, и след дадените вече обяснения ще бъдат може би по-добре разбрани изкусителните слова, нашепнати според митичното предание на човека от сатанинския принцип:

«Ще бъдете като богове, знаещи добро и зло!»-- –

Печални и в крайна сметка ефимерни са "боговете", докопали се до такова "знание"!

За вечния, субстанциален Дух обаче всяко "зло" е само временна, тленна заблуда, чиято физическа реалност е просто несъществуваща за духовното съзнание, защото в Духа може да се изживява единствено вечно съвършеното: – изначалното и вечно самовъзобновяващо се "добро".-- –

А сега няколко думи за самокритичността!

Че и тази проява на критичния импулс може да доведе до неговото израждане, ако той не бъде насочван с достатъчно благоразумие, ще бъде най-лесно разбрано от всички, които сами страдат от подобно израждане на критичния си импулс...

Критичността към нашето собствено поведение може да упражни и благотворно, и пагубно въздействие, също както насочената към други хора критика може да се окаже и полезна, и вредна за тях.

И в двата случая критичният импулс ще има благотворно въздействие само ако полагаме на първо място усилия да открием и правилно да оценим доброто, преди да започнем да търсим грешките и недостатъците в себе си или в своите ближни. –

Един-единствен положителен елемент може да натежи повече от всички съществуващи грешки и недостатъци, взети заедно!

Легендата разказва, че Содом бил погубен заради греховете на хилядите му обитатели, – целият град е щял обаче да бъде спасен, ако в него се бяха намерили "десет праведници"...

12.8 # КОЙ Е БИЛ ЯКОБ БЬОМЕ?

Изглежда сякаш излишно да поставяме отново този въпрос тук.

Стари и нови тълкуватели на необикновеното творчество, носещо името на Бьоме, са се нагърбвали – кога с по-голям, кога с по-малък успех – да тълкуват и стоящия зад това творчество човек.

Независимо какъв е бил Бьоме, дори непрочелите нито един ред от него знаят, че той умеел и да шие обуща, и ако част от тълкувателите на творчеството му си позволяват да говорят за автора като за "гьорлицкия кундурджия", това в края на краищата е въпрос на вкус. Някои може би споделят моя възглед, че обущарството е всъщност едно много почтено занятие и че обущарите могат само да се гордеят с принадлежността на такъв именит човек към своето съсловие, но да се натяква за делничната работа, с която Якоб Бьоме припечелвал хляба си, когато става дума за този бездънно дълбок вестител на Духа, съвсем не е признак за някаква особена "духовност".- –

Наистина не са липсвали никога хора, за които най-същественото у един толкова значителен в духовно отношение човек не се е определяло от неговата земна професия, – за които е било без значение, че този учител е израснал извън тесните рамки на обичайното образование.

В съчиненията си самият Бьоме обаче показва повече от ясно колко много съжалява, че не е усвоил учеността на своето време и чак до края на живота си полага усилия да обхване мисловния свят на учените си приятели: да използва чутите от тях думи, когато свидетелства за своите собствени преживявания и мисли.

Принудата да упражнява изучения навремето занаят, за да осигури препитанието си, е била една постоянна пречка за него и всичко, което се знае за външния му живот, показва недвусмислено какви усилия е хвърлял да преодолее тази пречка, за да може да следва единствено вътрешните подбуди на своя възвишен дух.

Ако искаме да опознаем истински духовното богатство, избрало като своя земна дарохранителница човека Якоб Бъоме, не бива да посягаме към съчиненията на този мъдрец с предварителното убеждение, че в тях ще се натъкнем на повече или по-малко наивните резултати от разсъжденията на един простоват занаятчия, който, седнал пред кундурджийския си калъп, забравя, че занаятът му е да произвежда сносни обуща и се залавя вместо това да търси отговор на всевъзможни метафизични въпроси, недаващи мира на благочестивата му душа.

Казаното се отнася до всички, които знаят наистина името на мъдреца, но не са чели съчиненията му, или пък твърде бързо са ги оставили настрана, понеже са се подразнили от неясния му стил, отличаващ се без съмнение с доста своеобразни и странно звучащи обрати на речта!

Ала който се е запознал истински с произведенията на Бьоме, – който си е дал труда да се вживее в техния език, – не може да не се преклони с благоговение пред техния автор. Отдавна установен факт е, че това чувство на благоговение е толкова по-силно, колкото по-дълбок отклик в собствената душа на читателя предизвиква още първото докосване до удивителните съкровища, скрити в космичните дълбини на Якоб Бьоме...

Това обаче е в сила само за неговите прозрения по отношение на чисто духовния свят!

Но въпреки погрешните му заключения в областта на физическисетивния космос, извлечени посредством заети от друго място похвати, въпреки цялата обвързаност на изводите му с неговото време, – и дори въпреки стягащите окови на закостенелия религиозен догматизъм, тук пред нас се изправя един от най-големите мъдреци измежду всички, които някога са се опитвали да стигнат до най-съкровените дълбини на човешкото познание! –

Един "строител на кладенци", издълбал своята шахта чак до водите, бликащи от самия Първоизвор на Живота!

Всеки, който събере мъжество да слезе до дъното на този кладенец – защото не разполага с окачено на въже ведро, за да може да черпи с него от водите му, – неминуемо ще установи, че е достатъчно да прокопае в самия себе си шахта със същата дълбочина, за да се натъкне и в себе си на същия живителен извор...

Който пък увисне в паяжината от религиозни алегории, успели да пуснат корени в стените на кладенеца, издълбан от Бьоме в собствените му дълбини, за да объркат лековерния читател, трябва да се смята за щастлив, ако успее в края на краищата да се измъкне от тяхната прегръдка, а повърхността на дълбоките води няма да му покаже нищо друго освен отражението на собствената му объркана физиономия. –

Трябваше да кажа всички тези неща, преди да мога да отговоря на въпроса: кой всъщност е бил Якоб Бьоме, този странен мъдрец, стигнал по своему до толкова вещо познание за света на Духа, на когото по-новите изследвания отреждат най-после полагащото му се място в историята на човешкия дух, макар никога да не са му липсвали почитатели, запленени от един или друг аспект на неговото дело, защото никой от тях не е съумял да обхване в зрителното си поле целия образ на този велик човек. –

Отговорът, който ще дам тук, се отнася само до духовния произход на Бьоме – такъв, какъвто го познавам с най-голяма сигурност, – а за да се разбере онова, което мога да кажа по този въпрос, трябва да е ясно, че всички духовни събития на нашата земя представляват само краен резултат на родени от Любовта възвишени импулси в царството на субстанциалния Дух. –

Ще се наложи читателят да си припомни многократно повтаряните от мен думи, че човек може да схване Божественото единствено посредством човешкия дух и че всяко въздействие на царството на субстанциалния Дух върху земното човечество изхожда от един невидим Храм тук, на земята, чиито основни градивни камъни са човеци от тази земя, живеещи същевременно – въпреки всичките си земни задължения – безспир и напълно съзнателно в чистия Дух.- –

Оттам е бил воден в своето дело и Бъоме! –

Като духовен "ученик" на тъй често споменавания от мен скрито действащ духовен кръг той се изкачил стъпало след стъпало до онази висота, която е била по силите му през този земен живот, и той самият знаел много добре откъде е дошло просветлението му.

По отношение на външния свят Бьоме бил обаче обвързан с най-строг обет на мълчание.

Самият той не бил предопределен да стане един от "Светещите на Прасветлината" тук, на тази земя.

Прекалено земни огнени езици обрамчвали все още у него златистобялата Светлина на божествения Дух и при раждането си на земята той нямал зад себе си онова траещо хилядолетия духовно развитие, което трябва да бъде завършено от всеки "Светещ", преди въплъщението му в земноживотинско тяло.

И все пак делото на Бьоме показало на цял свят какво може да постигне един наистина достоен човек, "приет" като ученик на Светлината, макар светът да не е знаел откъде всъщност е почерпил той творческата си сила...

За тълкувателите на творчеството на Бьоме било невъзможно да познават автентичния източник на неговите прозрения, – те били далеч от всяко подозрение, че Бьоме се е радвал на напътствието на духовни водачи, за чието съществуване на земята са знаели по всяко време премалцина човеци, лишени от правото да говорят за това.-- –

Не е все пак изключено Бьоме да е направил пред свои доверени приятели някои допустими според него загатвания, станали повод за по-късния разказ на първия му биограф – разказ, поставил в недоумение днешните читатели, склонни да виждат в него само зараждането на един мит.

Твърде многозначителни в това отношение са може би следните думи на въпросния животописец и приятел на Бьоме:

«Напълно възможно е прочие под магично-астралното влияние на звездните духове този свещен огън на любовта да е бил подклаждан и външно от някакъв скрит възпламенител или факел.»

Имаме пълно основание да предположим, че биографът се е досещал поне отчасти какво е действителното положение на нещата, а може и да е разбирал от загатванията на Бьоме повече, отколкото е бил готов да признае.

Всеки, който съзнава как в действителност са стояли нещата, ще се замисли доста върху разказаното непосредствено след цитирания пасаж, защото там пише, че през ранната младост на Бьоме "един чужденец, наистина зле облечен, но иначе изискан и благопристоен", влязъл в дюкяна на майстора му, когато Бьоме бил сам, и макар да му бил напълно непознат, изведнъж се обърнал към него по име, с което немалко го уплашил.

И по-нататък:

«След като мъжът със сериозно и дружелюбно изражение и искрящи от светлина очи го хванал за дясната ръка, гледайки го право и настойчиво в очите, той му казал: "Якоб, ти си малък, но ще станеш голям и съвсем друг човек и мъж"»... и прочие, и прочие.

«А после му стиснал ръката, впил още веднъж пронизващия си поглед в очите му и си тръгнал по пътя.»

По-късно по същия повод се описва каква коренна промяна претърпял Бьоме в резултат на тази среща и как "малко след това" настъпило неговото просветление, неговото "духовно въздигане и възликуване"...

Далеч съм от намерението да влизам в спор каква оценка следва да се даде на този разказ, но мисля, че не е излишно той да се спомене макар и бегло тук. –

Тъй като не си поставям за задача да тълкувам творчеството на Бьоме, ще се огранича да цитирам само този текст, макар съвсем да не изключвам, че вещите познавачи на творчеството му биха могли да ми посочат немалко загадъчни места, написани от ръката на самия Бьоме, които заслужават да бъдат приведени тук.- –

Намирам за достатъчно, че се постарах да насоча вниманието на читателите към тези обстоятелства.

Важното е тук да бъде съвсем недвусмислено посочен духовният произход на Бьоме. Такова разкритие може да дойде от един-единствен източник и то е мотивирано от нееднократно потвърдената констатация, че и най-добрите тълкуватели на духовния феномен Якоб Бьоме не съумяват да обяснят докрай нито човека, нито написаното от него, докато остават все така в неведение относно връзката на Бьоме с духовния кръг на "Светещите на Прасветлината".

Основанията, принудили навремето самия мъдрец да спазва обет за мълчание, днес отдавна вече не са в сила и въздействието на неговите книги ще бъде само улеснено, ако читателят знае за духовния му произход и умее правилно да тълкува следите от този произход в неговото творчество.

Онези неща в книгите му, които носят белезите на тогавашното време или имат подчертано личен характер, – нещата, водещи началото си от един представен свят, който той бил длъжен да надмогне, за да не му причинят робуващите на тези представи още по-големи страдания, отколкото и без това се наложило да понесе от тях, – всичко това може да бъде отсято от неговото наследство, без то да претърпи какъвто и да е съществен ущърб.

Същественото и непреходното в него е било написано наистина преди повече от триста години, но е предназначено и за днешното време!

То не може никога да остарее, понеже произлиза от Вечността: – от несекващото "днес”!

Не е за учудване, че истински същественото е често пъти украсено с толкова объркани и хаотични плетеници, защото само с помощта на такава арабеска му се струвало възможно да придаде някаква форма на неизразимото.

По природа надарен със способността да извайва свой собствен език, нещо твърде често срещано по онова време, той заставял думите да облекат във форма неговите образни преживявания, без да се тревожи много-много, когато словата отказвали да поберат невероятното изобилие на вътрешните му видения.

Само ако се стараем винаги с любов да вникваме в неговите думи, ще съумеем да извлечем от тях онова, което те могат да ни дадат. – –

12.9 # ЦЕЛЕБНА СИЛА

«А народът, като видя това, почуди се и прослави Бога, който е дал такава сила на човеците.»

Мат. 9:8.

Съобщава се за някакъв маори от Нова Зеландия, който постигал направо чудотворни изцеления. Покръстил се като християнин, той искал от всички свои болни да благодарят за изцелението си единствено на "Светата Троица” Отца, Сина и ‘Светия Дух", дори заплашвал, че то няма да е трайно, ако излекуваният изгуби тази своя вяра.

В християнските кръгове дейността на този туземец била разглеждана като най-убедително доказателство за правотата на догмата...

В Европа пък се появи Г-н, Куе който искаше от болния, да вярва само в силата, на собственото си въображение, и постигна не по-малко "удивителни" успехи.

Днес отново се говори за някакъв лечител, който прогонвал всяка болест просто с полагане на ръка.

Този път той бил будистки монах – както изглежда китаец, – предизвикал със своите изцеления истинско удивление и почтителна боязън в иначе привикналата към "чудеса" Индия.

Тъй като не бил вече в състояние да слага сам ръка върху всички идващи при него болни, той "предал" целебната си сила на петима свои ученици.- –

Съобщенията във вестниците не оставят място за съмнение в самия факт на изцеленията, а това – както често става в подобни случаи – изправя много хора пред трудни загадки.

От Далечния изток до нас от време на време достигат немалко съобщения за извършени чудеса, но след по-обстойна проверка от тях не остава кой знае какво, макар в първоначалните версии никога да не липсват "заслужаващи пълно доверие очевидци".

Но в сведенията за будисткия монах съвсем не се споменава за толкова удивителни неща, че да ги поставим под съмнение просто от предпазливост.

Удивление предизвиква по-скоро фактът, че подобни изцеления ни заварват все така озадачени и неспособни да намерим обяснение. В някои кръгове не са много склонни да вярват дори на симпатичния и трезво мислещ г-н Куе, който не се криеше зад никакъв магьоснически плащ. –

Наистина г-н Куе говореше просто за "самовнушение”, докато в случая става въпрос за сили, които могат да бъдат само отприщени от самовнушението, но най-съществено в неговия опит да обясни нещата е указанието, че изцеленията са резултат от действието на сили, които всеки човек носи в себе си.

Всъщност нито един лекар на света не би могъл истински да лекува, ако не даде възможност на споменатите сили да се изявят, все едно с какви средства – в това число химически препарати или хирургическа намеса– постига тази цел.

Тук няма нищо ново и хората от памтивека са се задоволявали с изтърканото обяснение, че лекарят само давал подтик на целебната сила на природата, без която не биха помогнали много и най-добрите медикаменти, дори ако заболелите органи бъдат отстранени.

В случая обаче са замесени и други фактори, затова скромният и симпатичен жест, с който г-н Куе уверява, че той лично нямал нищо общо с изцелението и че единствената му роля била да покаже на пациента как да си помогне сам, не бива по никой начин да се приема като неоспоримо съобщение за фактическото положение на нещата, все едно колко дълбоко убеден в своята правота е бил г-н Куе. –

Винаги и навсякъде от решаващо значение е личността на лечителя, независимо дали става дума за метода на самовнушението, популяризиран от г-н Куе и практикуван от половин столетие вече в Америка от последователите на така наречената "Нова мисъл", – за целебната сила на вярата и полагането на ръка, – или най-после за лечението чрез медикаментозна и хирургическа намеса.

Безспорно волята, особено в своята най-могъща форма като въображение, като способност да бъде създаден вътрешен представен образ за нещо, е в състояние да извърши в човека истински "чудеса", какъвто е и случаят с отприщването на целебните сили, които са налице във всеки човешки организъм като автоматично действащи регулатори, но могат да бъдат парализирани и от най-малкото противодействие на мисълта, така че целият въпрос опира до намирането на най-добрия начин да бъдат избегнати подобни сковаващи мисли.

Освен това тук –- както впрочем при всяка проява на жизнените сили – действат два полюса, единият от които трябва да се търси в инстинктивната воля на клетките на заболелия организъм, насочена към израждане, а другият – в духовната воля (не "желанието"!) за оздравяване.

За да може сам да се излекува, болният трябва непременно да обективизира своята воля за изцеление, – един вид да я "отчужди" от себе си и така да създаде необходимата напрегнатост между присъщата на телесните органи воля за боледуване и духовната воля за оздравяване.

Изпълнението на тази предпоставка може да се окаже доста трудно, понякога то е едва ли не невъзможно, но от болния се изискват само минимални усилия, щом духовната воля за оздравяване: – за внасяне на ред в царящия в организма безпорядък – му въздейства поне на първо време отвън, възбуждайки по индуктивен път активната изява на неговата собствена духовна воля.

Тази външна духовна воля може да бъде групова, какъвто е случаят с прочутите места за поклонение, – тя може обаче да изхожда и от едно-единствено лице, на което е присъща способността да предава "целебната" воля на други. –

Известно е, че медицинската практика познава безброй случаи, когато определени методи на лечение са се радвали на най-голям успех, приложени от ръката на един лекар, докато други, не по-малко обиграни лекари са се оказвали неспособни да постигнат какъвто и да е резултат с помощта на абсолютно същите методи.

Нито обширните познания, нито дори богатият практически опит не могат да заместят вродената дарба на истинския лечител, затова никой не бива да се насочва към лечебна дейност, ако не е сигурен, че притежава способността да предава на други духовната воля за изцеление на всичко болно. –

Всеки чисто научен интерес към вътрешния строеж на човешкия организъм и възможните патологични изменения в него са основание за насочване единствено към чисто изследователска дейност, която може косвено да допринесе много за болните, но медицинската наука трябва да свикне да прави строго разграничение между подходящите за изследователска работа и годните за лечебна практика медици.- –

И двете предразположения са вродени и не могат никога да бъдат придобити в своята подчертано автентична форма, въпреки че мнозина родени за изследователска дейност медици са принудени да се занимават с лечебна практика. Нагърбили се веднъж със задачата да лекуват, те превръщат бедата в добродетел, и понякога, водени от чисто човешката си готовност да помогнат на ближния, успяват да изцерят доста голям брой пациенти. –

Съчетаването и на двете дарби в един човек е такова рядко изключение, че не си заслужава да му отделяме внимание тук. –

А що се отнася до клиничните наблюдения над болните, така необходими за изследователската работа, те могат да се осъществят дори ако същинското лечение се предостави единствено на грижите на родения лечител. –

Сред нас има достатъчно хора, които са родени лечители и ако днес ние си служим с най-сложни механични средства, за да установим дали даден човек е годен да стане локомотивен машинист, или да се посвети на друга техническа професия, би трябвало да намерим и начин да определяме още по време на следването за какво би бил по-подходящ бъдещият медик – за изследовател или за лечител.

Тогава едва ли някой тъмен чародей би успял да си спечели славата, че може да лекува какви ли не болести, които дипломираният доктор се е оказал неспособен да изцери, тъкмо защото не е бил роден за лечител.

А такъв един лечител ще жъне успех, каквато и терапия да избере, и усвоените от него знания ще бъдат винаги подложени на коригиращото въздействие на сигурната му интуиция.

Докато не се осъзнае, че истинският лекар трябва преди всичко да бъде роден лечител, всички нови терапевтични методи, всички реформи в лечебното изкуство ще си останат без особен резултат и цял свят ще наостря все така уши, щом се появи някой истински лечител, а в същото време доверието към научно обоснованата медицина все повече ще се подкопава. –

Болният иска да се излекува и няма ни най-малко желание да бъде разглеждан като "интересен случай", какъвто той би могъл да бъде наистина за изследователя, но съвсем не и за лечителя!

12.10 # ОПАСНОСТИТЕ НА МИСТИКАТА

В свидетелства от всички времена се разказва за люде, които твърдели, че били сигурни в съществуването на Божественото не само по силата на религиозната си вяра, но и защото го били опознали в съзнателно преживяване, изключващо всяка заблуда.

Подобни твърдения звучат самонадеяно в ушите на хората, вярващи твърдо в аксиомата, че всички били "равни пред Бога", – аксиома, тълкувана обикновено като отрицание на каквато и да е възможност за преживяване, което да не е достъпно за абсолютно всеки човек.

Има обаче свидетелства за някои наистина необикновени люде, доказващи, че обхватът на преживяванията може да бъде много различен за нас, земните обитатели, – така, както съществуват огромни различия дори в способността ни за преживяване на външните неща.

Ако вродените наклонности на даден човек и степента на тяхното развитие играят такава голяма роля дори във външния живот, при преживяванията от духовно-душевно естество трябва да се държи сметка и за влиянието на цяла редица допълнителни фактори, чието действие трябва да се съчетае по благоприятен начин, за да станат възможни сигурните преживявания в невидимата сфера.

Изключително редки са случаите, когато някои хора са имали абсолютно ясни и несъмнени духовни преживявания, но би било много глупаво тези случаи да се пренебрегват или дори да се отричат само защото се срещат толкова рядко, още повече че и днес се намират човеци, които имат подобни изживявания и които знаят за тях с неподлежаща на съмнение трезвост на преценката.

Налага се обаче да се прави винаги разлика между самото преживяване и думите, с които даден човек се старае да даде словесен израз на преживяното от него.

При подобни свидетелства той полага най-ревностни усилия да изкаже онова, което така и не може да бъде изразено с думи, и това го принуждава да прибегне до образи и сравнения, за да направи преживяването си по-разбираемо за другите.

Този стремеж е мотивиран от предусещането, че неговото преживяване непременно ще се окаже по някакъв начин ценно и плодотворно и за всички останали. Същевременно обаче разказвачът със сигурност знае, че то е недостъпно за повечето хора и затова се чувства задължен да свидетелства за него, колкото и да му е трудно да го стори.

Ако се проследят образите и сравненията, използвани в такива свидетелства, лесно би могло да се предположи, че по същество става дума все за едно и също вътрешно преживяване, представено по различен начин в зависимост от способността на автора да се изразява и от присъщия му образен свят.

При по-внимателно вглеждане обаче и за неизпиталия подобно разтърсващо усещане няма да е много трудно да открие, че описанията се отнасят всъщност до преживявания от коренно различно естество, макар използваните словесни образи да правят възможно предположението, че те са в основата си еднотипни.

Той скоро ще прозре, че съществуват цели категории от напълно различни преживявания, въпреки еднаквостта или голямата прилика на употребените думи. –

Това обстоятелство се обяснява с факта, че всички недостъпни за физическите сетива преживявания подлежат на изразяване единствено със сравнения и загатвания, – и че разказвачът на драго сърце посяга към използваните от други образи и сравнения, само и само да преодолее по някакъв начин измъчващата го липса на изразни средства.

Става всъщност въпрос за две основни групи преживявания, като всяка от тези групи включва специфични разновидности на индивидуалната способност за преживяване.

От едната страна са хората, преживяващи само скритото в своите собствени дълбини, но убедени, че са се докоснали до божественото, понеже не знаят нищо за висотата и дълбочината, за размаха и широтата на човешката душа и не са се издигнали до прозрението, че всичко това си остава все още в сферите на човешкото.

Техните преживявания приемат най-често формата на екстаз и видения, – винаги в някакво "особено състояние", твърде различно от нормалното, будно съзнание.

От другата страна се намират онези, които наистина изживяват в Духа обективната духовна Действителност, които инстинктивно отбягват всякакви видения и екзалтации и признават само такова преживяване, до което могат да стигнат с непомътени външни сетива, без нито за момент да загубват съзнанието за самите себе си и за заобикалящия ги външен свят.

Този вид преживяване се среща много по-рядко от екстаза и виденията, тъй като будното преживяване на Духа изисква много строга вътрешна самодисциплина и себеконтрол. То налага съответният човек да си е изградил един напълно здрав и подреден вътрешен живот, да се въздържа най-стриктно от всяка мечтателност и екзалтираност, за да може трезво, но изпълнен с благоговение към субстанциалния Дух, да опази истинското преживяване на духовната Действителност от витиеватите приумици на фантазията. –

Нужно е да правим много ясно разграничение между тези две категории, ако искаме да си съставим ясна преценка при разглеждане на безбройните свидетелства от старо и по-ново време, разказващи за истински или въображаеми преживявания на Божественото.

Всъщност не е чак толкова трудно да постигнем сигурност в това отношение.

Докато хората на екстаза и виденията тълкуват преживяванията си винаги в подкрепа на обичайните си религиозни представи, опитвайки се понякога да ги доизградят и задълбочат, всеки свидетел на едно преживяване на духовната Действителност дава съвсем недвусмислено да се разбере, че е отхвърлил оковите на специфичните представни светове, носещи белега на съответната епоха.

Налага му се наистина да се придържа често към по-широко разпространените по негово време понятия, но само за да направи с помощта на тези общоизвестни термини по-разбираеми своите думи.

Когато прибягва до добре познати понятия и представни образи, той съвсем няма за цел да окаже някаква подкрепа на възприетите по негово време и в неговия кръг вярвания по отношение на духовните неща. Несмущаван от каквато и да е догматична постройка, той се стреми – благодарение на постигнатото прозрение – да покаже кои от предназначените за подобен строеж камъни са солидни и кои не, кои са правилно и кои неправилно одялани, защото целта му е не да руши, а да се погрижи постройката да съответства на познатата му от собствен духовен опит Действителност.

Много заблуди са породени от безкритичното смесване на свидетелства, изхождащи от посочените две категории вътрешни съзерцания и преживявания.

Някои свидетелства на хора, познали екстаза и визионерството, са понякога достойни за открито възхищение и дори за дълбоко уважение, но те винаги си остават повече или по-малко обусловени от времето, субективни, забулени и неясни разкази за едно индивидуално изживяване, което съвсем не е предпазено от всевъзможни заблуждения и грешки, макар в него да има нещо наистина необикновено, и което би могло да се сравни с преживяванията на поета, само че е лишено от способността на суверенния талант да отсява и подрежда.

Ето защо прочувственото "вживяване" в подобни свидетелства има стойност само като поетично вдъхновение или субективно обагрена религиозна екзалтация.

При едно по-дистанцирано разглеждане на тези текстове ще открием обаче само многозначителни и многопосочни свидетелства на човешката заблуда, имащи стойност единствено като обект за изследвания, независимо дали сами по себе си ни изглеждат човешки затрогващи, грандиозни, могъщи и разтърсващи, или пък направо глупави и гротескни.

Будещата толкова възхищение и подхранвана от религиозната вяра мистика на всички времена и народи се корени в наситената с хумус почва на субективните заблуди. Тя постепенно задушава с буйния си растеж всеки цвят на истинското мистично познание и прави едва ли не неуместно да продължаваме да говорим за "мистика", когато имаме предвид нещо съвсем различно от тези стелещи се във всички посоки увивни храсталаци. –

Искаме ли да възстановим поне отчасти значението на тази обезценена дума за човешкото познание, налага се да правим съвсем ясно разграничение между самозваната мистика от посочения вид и истинското мистично преживяване като буден живот на човешкия дух във вечния, чист Дух.

И това е напълно възможно, дори ако сме далеч от намерението да престанем да се отнасяме с обичайното благоговение към някои така наречени "мистични" изповеди, заслужили всеобщо уважение като литературни творби.

Важното в края на краищата е да се стигне до едно по-дълбоко, по-ясно и преди всичко по-близко до истината познание на космологията на духовния свят като отредена на нас, човеците, вечна Действителност, затова обагреното от настроения и чувства вникване в "мистичните" литературни изповеди, обвързани с определени религиозни системи и с вярата в техните догми, крие почти винаги – ако не и във всички случаи – опасност за онзи, който не умее да отсява и не е достатъчно силен да се откаже и от най-свидните си представи заради истината, намираща се единствено в свидетелствата на люде, получили в будно и трезво съзнание достъп до света на Духа.- –

Едва ли би могло да остане скрито към коя от категориите хора с вътрешни преживявания причислявам себе си, защото във всичко написано от мен винаги съм подчертавал най-настойчиво колко далеч съм от екстаза и визионерството. Ако някой предпочита все пак да ме отнесе – било от инертност, било уж по липса на друг термин – към рубриката на "мистиците", бих настоял поне да прави много ясна разлика между догматично-религиозна и космично-духовна мистика, като необходимостта от такова разграничаване ми се струва достатъчно обоснована от всичко казано досега.

А онези, които се опитват да открият потвърждение на моите напътствия в писанията на обвързаните с верски догми "мистици", бих най-категорично посъветвал да си спестят подобни усилия.

В тях те ще намерят може би някои сходства, но много по-често ще бъдат обърквани от твърде различната, ако не и диаметрално противоположна употреба на подбраните думи и образи.

Тези хора обаче трябва преди всичко да разберат, че тяхната потребност да намерят и другаде потвърждение на моите думи, е сама по себе си най-несъмненото доказателство колко безкрайно далеч все още са те от решимостта да положат собствени усилия за усвояване на написаното от мен. –

Настъпва зората на един нов духовен ден и никаква земна сила, колкото и здрави да са историческите и корени, не е в състояние да го удържи, но от това поколение ще го видят само онези, които вървят към него със свободна и трезва решимост, – единствени те могат да разберат моето учение!- –

Аз съвсем нямам за цел да вербувам "следовници" и съм признателен на всички читатели на моите произведения, които се интересуват колкото може по-малко от техния автор.

Задачата на моя живот е –- без да вдигам шум около себе си – да напиша онова, което имам да дам на своите ближни, а аз нямам какво друго да им предложа, освен съдържащите се в моите книги разяснения за връзката на земния човек с царството на субстанциалния Дух.

12.11 # В МЕРЕНА РЕЧ

Храм в дълбините

Не се носи всуе из висините, а здраво вбий нозете си е земята!

И се спусни надолу,, в глъбините, и там търси живеца на нещата! – Всевечните води на небесата в недрата земни с грохот се изливат и в чист любовен плам "Мъжът" с ,,Жената", привлечени един към друг, се сливат!

Тъй всеки миг зачеващите сили земята оплодяват от небето

ВЪНШНО И ВЪТРЕШНО

Светът на сетивата външни разкрива се единствено пред онзи, който като частица истинска от него вътре в него се придвижва и – станал сам движение неспирно – усеща се обгърнат от света на сетивата.

Тъй също на Духа светът ще се разкрие единствено пред онзи, който е подготвил духовната си същност безкрайно да се разшири и тъй света духовен да обхване. –

Така подготвеният вече

ще бъде не единствено частица

от този свят, сред който сам се изживява,

а ще държи в прегръдките на Битието свое

безкрайното, което е обхванал!

Преграда няма вече да разделя

живеещия тук от онова,

което в себе си дълбоко преживява: –

човекът, който преживява,

и преживяното от него

съединяват се в едно

най-сияйно преживяване...

МЪДРОСТ

Основана на себе си и самосъвършена, тъй в душата живее вековечната сила, разгръщайки себе си за божествен Живот. –

– Неродена изобщо,

– тя не може да умре! Който я опознае, познава се сам

и така постига живота и вечен!

– Той не се страхува

– от земната тленност.

МНОГОЕДОНСТВО

Ние всички пламтим в живота единен, ала всеки от нас притежава го –

сам.- –

Уж еднакви неща си разменяме ние, и все пак – неизменно те различни са, знам...

ТАЙНСТВОТО НА ВОДАТА

Целебни са водите изворни, а също целебни са и морските вълни могъщи, – росата, дъждовете, както и реките, донасят влага на полята и горите.

Да, силата, присъща вечно на водата, подхранва и лекува всичко по земята...

И непременно трябва още да се знае, че дар велик, всевечен на Духа това е. – Дар, недостъпен за умуване надменно, дар, раждащ чудото на чудесата земни. Човешко слово този дар не прогласява – единствено в сърцето си Пробуденият го познава...

За да прозрем могъществото на водата, ще трябва да признаем, че е "свята", защото никога светият Дух божествен не е тъй възвишен, отколкото в мига тържествен, когато, свел се сам любовно над земята, живот неспирно той зачева из водата!

ПРЕДУПРЕДИТЕЛНО

Не, не е лесно да се преосмислиш сам изцяло и в "Аз"-а себе си да разбереш ти сам, – да се вглъбиш дълбоко в своето начало и тъй Безименния да откриеш там!

Единия във множеството ти познай, но при това си остани в единство, – недей отрича себе си, – вглъбен докрай, в Живота всеки подтик към привидност навеки прогони от своя рай!

ВЕЧНОТО

Когато нещо е тъй близо вече, то непознато си остава! –

Щом мисълта се рее надалече, как ще го доловим тогава?- –

Да търсим някъде оттатък, във "всемира", това, което другаде не се намира, не се ли гмурнем някой ден в дълбочините, всеки в себе си вглъбен, дорде не се разкрие и пред нас на Вечността сияйният елмаз!

СИМФОНИЯ

Пожарите на Слънцето в Прасветлината разпръсват семена на светове, от които се раждат космични слънца, а край тях кръжат светове от планети.

От тези светове се раждат същества, в които се заселват подир своето падение възвишени, предвечни духове...

Съединили се със земните човеци, изтеглят ги нагоре.

В притихнали духовни легиони те се издигат към звездите като човешки духове

и се превръщат също във звезди – слънца на възродения човешки дух, които занапред ще озаряват пътя на земните чеда.

MYSTERIUM MAGNUM

Все още дирите в телесните си сили единствено наслада бързотечна... Пробудените вече само са открили, че земно тяло дават на Духа всевечен!- –

Природата забулва плътно пред човека на ставащото чудо тайните хармонии, – ала сама посочва вярната пътека пред онзи, който спазва нейните закони!- –

Един и същ импулс жена и мъж събира, разпалва в тях любовната жарава, и от пламъка сияен, що от тях извира, той ново тяло за Духа свещен създава!-- –

ЗАВРЪЩАНЕ

В привидността запратен някога аз също бях... Мен също сънища измамни са люляли...

Но сетне в пламъка на Светлината изгорях и станах сам Светило, в мрака просияло.

Далече днес са земните тъми от мойте светове,

като мъглица, чезнеща в далечините...

Сега морето бурно в бездната под мен реве. Ала Звездата ми блести високо над вълните!

ПРОТИВОПОЛОЖНО

Щом към неща възвишени и вечни словата ми ви призоват, в миг, зная, дребното ще се изпречи ухилено на моя път.

Безцеремонно, грубо то е, ала нищо не го упрекваме дори, защото тук, сред световете висши, сме даже с дребното добри! –

СТРАННИ ТЪРСЕЩИ

«Това защо е тъй? А онова какво е?

И как така едното нещо друго носи?» – Да, има люде, дето битието свое засипват със безброй несекващи въпроси. Но никога не се запитват тези хора, които искат всичко винаги да "знаят", какво наистина потребно е да сторят, затуй провалят се безславно те накрая! – И вечно своите "уроци" заучават, подобно ученици неумели, ала през ум дори не им минава уроците си да приложат и на дело. – Наричат се "избрани" все и "посветени", ала остават им хвалбите кухи само, – неумолимо те затъват постепенно сред своето блаженство невежо и измамно.. Тъй, с празните големи думи на устата, нехайно гръб на всяка истина обръщат: – завинаги останали далеч от яснотата, от блясъка на Битието вездесъщо!- –

ПРЕКОМЕРНО ДОСТОЙНСТВО

Това "достойнство", друже мой, не е за тебе!

От мисълта за него ти си цял обсебен!- –

Доскоро виждах как изправен крачиш тука и май по-често те спохождаше сполука.

А днес те срещам все прегърбен и угрижен и до едно делата ти лъжовни ми се виждат... Приятелю, дошло е време вече да отсъдиш, дали все пак ще имаш смелостта да бъдеш самия себе си, какъвто бе по-рано! –

В противен случай ти измъчваш се напразно, а също огорчаваш хората, които преди готови бяха редом да вървите! –

Звучи фалшиво патосът ти непотребен, присмиваш се над най-доброто в тебе...

От всичко туй, приятелю, се откажи по-скоро,

в Духа щом искаш да се устремиш нагоре!

Ти възвисен се смяташ днес и безпогрешен, ала не се ли разделиш с това "достойнство" смешно,

ще си останеш дребно, незначително човече, което правда и лъжа не различава вече,

ще бъдеш все тъй прикован навеки към земята,

загубил силата да полетиш към небесата!- –

НЕОБХОДИМА СТРОГОСТ

Освободи се от излишните неща поред, душата за да съхраниш сияйна и лъчиста! До себе си ще трябва да допускаш занапред единствено това, което е най-чисто! –

ЗА ДОБРОНАМЕРЕНИТЕ

Друг да ме видят, наистина друг, – биха се радвали някои хора.

Зная, че тези приятели тук

дори и не мислят зло да ми сторят!

Да се бях вслушал в премъдрите техни слова,

щях да изглеждам аз доста добре, несъмнено, – ала не бива да правя това, своята кожа изобщо не искам да сменям! – Ако бях, както те искат, скроен, своята същност аз щях да загубя тогава. Щеше ли някаква полза да има от мен, ако безвкусно на друг цял живот подражавах?!-- –

ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ

Стрелата ти орела горд да стигне, в небето право нека полети! –

Щом цял си устремен към свят издигнат недей се взира в облаците ти!

СВОБОДА В ПРИЯТЕЛСТВОТО

Тъй, казвам ви, обича мъдрият, нали, та с обичта да може без болка да се раздели.

Приятел щом протегне му десница, – той винаги да я поеме е готов,

поиска ли приятелят му да си иде,- –

мъдрецът ще го пусне с благослов...

Защото мъдрият отдавна вече знае и с тази просветлена мъдрост е богат: – приятелството никога не бива да обвързва, свободен дар за нас е то на този свят.- –

ЦВЯТ ИЛИ ПЛОД

Щом искате на свежи цветове във ваза да се радвате,

недейте плод от тях очаква, когато стръкчето увехне, – а всички стръкчета, останали без корен, вехнат...

МЪДРО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ

Щом правиш наведнъж, накуп нещата, не ще достигнеш никога целта! Жребец отбран ти трябва за ездата, работен, тежък кон – за оранта!

УМНИК

Няма нужда нищо да му казват, – всичко най-добре си знае, убеден е. Грабва остър нож и с него срязва мигом плодовете чуждоземни...

Сбира той парчетата тогава, не задава никакви въпроси, на дървото плодника оставя, а пък резените вкъщи носи...

Там в леха засажда всеки резен, – как те връзват плод в съня си вижда, но, уви, остават безполезни и трудът, и всичките му грижи!-- –

САМОМНИТЕЛНИТЕ

Нека глупости дърдорят без умора, самомнителни и вечно недоволни!

Да се заблуждават, гневно да говорят за провала на надеждите си болни! Клетници са те, достойни са за жалост, кръгозорът им дотук достига само! – Пропиляват тъй живота си на халос, впримчени в самонадеяни измами! –

И за тях не съществува вече нищо, щом не го измислят по самодоволните си друми, а каквото другите окриля свише, те охулват го с надути, празни думи... Скъпо и прескъпо плащат най-подире вечната заблуда и възторзите си кратки: – до черупките те само се добират, не и до живителните ядки.- –

СЪВЕТ

Живота приеми, какъвто е сега и тук!

Не си мисли: "Той можеше все пак да бъде друг!"

Недей проклина дните си, бъди какъвто си! Щом трябва, всяко бреме със готовност понеси!

И благославяй всичко срещнато по своя път, – така и тебе Небесата ще благословят!

* * *

В мерена реч

Храм в дълбините

Външно и вътрешно

Мъдрост

Многоединство

Тайнството на водата

Предупредително

Вечното

Симфония

Mysterium magnum

Завръщане

Противоположно

Странни търсещи.................158

Прекомерно достойнство..........159

Необходима строгост.....160

За добронамерените......161

Последователност ...............162

Свобода в приятелството..... 163

Цвят или плод ...164

Мъдро разпределение...... 165

Умник.......166

Самомнителните...........167

Съвет.....168

# том_13 Призракът на свободата

Das Gespenst der Freiheit –PDF, DE

Mp3-BG

СЪДЪРЖАНИЕ

13.1 # Фата моргана

13.2 # Необходимост

13.3 # Общност

13.4 # Авторитет

13.5 # Мания за разцепление

13.6 # Нездрава икономика

13.7 # Конкуренция

13.8 # Измамността на лозунга

13.9 # Самоизява

13.10 # Религия

13.11 # Наука

13.12 # Осъзнаване на действителната същност

13.1 # ФАТА МОРГАНА

13.1.1 Не за истинската свобода, търсена от поети и герои, ще става дума тук, – въпреки че твърде често поетите и героите също са се борели, макар и без да знаят, тъкмо за това, за което преди всичко трябва да говорим в тази книга в името на истината!

13.1.2 Нямам намерение да принизявам копнежа на всички, които се чувстват несвободни, а да развенчая карикатурния образ, който мами жадуващите за свобода. –

13.1.3 Тук може да се помогне само с разяснение и само живата Светлина е все още в състояние да разсее родения от бълнуващи наяве мозъци мираж, който всекидневно примамва безброй жертви в безнадеждното мъртвило на зловещи пустини.

Но и занапред си остава в сила истината, че да се помогне може само на онези, които приемат съвети, и затова словото ми ще бъде от полза единствено там, където волята е готова да се вслуша в мен. . .

Света може да преобрази словото, когато се възприема с будна воля, ала малко може то да даде на душата, когато съпротивата и осуетява всяка мъдра придобивка!

Не винаги е белег на благоразумие да запушваме ушите си за предупреждения и съвсем не за по-дълбока прозорливост говори стремежът да обръщаме гръб на неочакваното.

Налага ми се да кажа някои неща, които няма да прозвучат приятно на мнозина, както и да говоря за такива, които повечето хора днес намират за безпредметни.

Все пак не всичко, което е необяснимо за едни, трябва заради това да остане неразбираемо и за другите, а и съвсем не е нужно действителността да се харесва и на онези, които предпочитат да бленуват, когато би трябвало да мислят, оставайки слепи за всяко познание, което надхвърля техните блянове.

Единствено онези пътници в пустинята, които сами знаят пътя към оазиса, ще съумеят да различат миража на прегретия въздух над подвижните пясъци от добре познатата им действителност.

Дори ако керванът, воден от добър познавач на пустинята, не може да се обгърне с поглед, мнението на всички новаци, взети заедно, няма никаква тежест пред опитността на сигурния водач, която го кара да усмири ликуващите им възгласи и да им обясни, че пред себе си те виждат само един мираж...

Аз съм наясно с тези неща и мога да посъветвам и да помогна на всички, които наистина искат да приемат съвет и помощ!

Който намира думите ми за "самонадеяни”, той не ме познава още!

На него съм принуден да кажа, че идвам от селения на душата, където нито един от съзнателно живеещите там не би могъл да се похвали с някакво особено познание пред другите.

Живи и осъзнати в една и съща Светлина, всеки стремеж към превъзходство над другите би бил за нас ужасна глупост!

А колко по-непростимо глупаво би било от моя страна да се самоизтъквам пред онези, които все още не живеят в земите на Светлината!

Бих станат лъжец обаче, ако се опитвах да скрия, че за мен по всяко време присъства и нещо, различно от всичко онова, което тук, на земята, не ми е нито по-близко, нито по-далечно, отколкото на всички мои ближни. –

Милиони в днешно време са убедени, че за тяхното щастие не им липсва нищо освен ”свободата”.

Така мисли не само затворникът в своята килия, – така мисли и владетелят, принуден да се откаже от немалко свободи, на които някога са се радвали дедите му. –

Почти всички обаче виждат само един лъжовен мираж на пустинята, превръщащ доверчиво тръгналия подир него в плячка на "дивите зверове”. . .

Където толкова много хора споделят за жалост една вяра, една надежда и една любов, там за отделния човек е трудно да прозре заблудата и той твърде лесно се поддава на всемогъществото на колективния мираж.

Ето как миражът на свободата е добил власт над света на човеците и заплашва сега да вкара в заблуда едва ли не всички, които се стремят към истинска свобода.

Крайно неопределен и мъгляво разплут като облак е илюзорният образ, минаващ днес в очите на хората за самата "свобода”.

Действителната свобода обаче се проявява винаги ясно и определено, защото тя се нуждае от твърдо очертана форма!

Само в такава самоизградена форма истинската свобода може да просъществува и да действа освобождаващо!

Лишена от форма, тя би се самоунищожила.

Безграничната” свобода би означавала самоунищожаване на свободното. Свобода, която остава само понятие и не може да бъде почувствана, е без стойност за човека! А да се почувства, може само ограниченото. – Единствено границата придава форма и само ясно очертаната форма предпазва чувството от размиване. Формата е равновесие между всичко " и всичко

Където такова измерване е все още възможно, там господства единствено миражът, на който човекът може да "отмерва” власт по свое усмотрение. –

Истинската свобода не е никога самоцел!

Истинската свобода получава цялата си стойност от целите, на които служи!

Истинската свобода е плод на изпълнена Необходимост и трябва да служи за постигането на нещо по-висше от свободата!

Никога свободата не се изстъпва като господарка на волята, защото свободата е служба на волята!

Миражът на свободата се старае, напротив, да пороби волята, да я погълне докрай, за да остане само той на власт. . .

Миражът на свободата поражда у всички, които го следват, неистов ламтеж към безграничното!

Миражът на свободата разяжда всяка способност да се усеща формата!

Така той подрива всяка сигурност на познанието, защото познание може да има само там, където има усет за формата!

Грях има тогава, когато дадена сила нанася вреда на своя носител или на неговите ближни – било поради злоупотреба с нея, било поради неправилното и използване!

13.2 # НЕОБХОДИМОСТ

Който иска да се отвърне от миража на свободата, от нейната винаги изменчива, измамна химера, – който е готов да се откаже най-после да следва миража на свободата, – нека се позамисли върху тези думи.

Мъдростта на древните може да проговори и на неговата душа. . .

Той сигурно е търсел истинската свобода, когато е попаднал един ден на нейния мираж, в който е повярвал само защото го е взел за горещо жадуваната, родена от Действителността свобода.

Иска ли най-сетне да узнае отличителната черта на истинската свобода, тя ще блесне пред него с неочаквана сила, като види как хората от древността са подчинявали боговете си: – най-свободните измежду свободните – на Необходимостта. –

Роденият от мозъците мираж успява твърде бързо да засенчи отличителния белег на истинската свобода и с ослепителни образи да събуди илюзорната и объркана надежда, че свободата можела да освобождава и от всички изисквания на повелята на Необходимостта. . .

Действителната свобода обаче се ражда само от абсолютното изпълнение на тази повеля!

Никой още не е станал действително свободен, ако не е бил "освободен” от самата Необходимост! –

А който смята миража за равностоен на действителната свобода, той наистина е недостоен за свободата!

Да си свободен, ще рече, да мислиш, да говориш и да постъпваш тъй, както изисква Необходимостта, – а който по този начин си е извоювал свободата, знае как да посрещне всяко изпитание! –

И наистина! – Няма сила, която да може вече да му отнеме така извоюваната свобода!

Заслепените от миража обаче едва ли подозират какво разкрива тази свобода пред съумелия да я постигне.-------- –

Необходимостта не е ”принуда”, – иначе никой не би могъл да и противодейства!

Принудата е само една земно обусловена сила: – истинска карикатура на Необходимостта!

Ти можеш да бъдеш принуден или сам да принудиш други за много неща, които нямат нищо общо с Необходимостта. –

Необходимостта е установеният порядък на всемирната структура, в която е включен отделният човек.

Никой не би могъл дори за миг да се откъсне от тази структура и от нейния порядък, колкото и да се опитва да отрече в представите си всичко извън себе си!

В действителност той си остава винаги свързан с неизмеримото Цяло, – вреди на себе си, ако не се съобразява с това Цяло, и вреди на Цялото, ако не се развива според присъщия си вътрешен ред. –

Но единствено реално ставащото има значение тук!

Мечтателят, който седи в своята пещера и разпалва фантазията си, докато тя не започне да ражда в представите му всевъзможни призрачни царства по избор, – изтънченият естет, който страни от всяка външна дейност, за да живее само "в красотата” и, откъснат от всекидневието, да твори свой собствен словесен мир, – за неизмеримото Цяло те не са с нищо по-добри от отдалия се на вулгарните наслади, който служи само на винаги възбудените си животински сетива.------- –

Действителността’ на такава жертва на илюзията е просто един клетник, който е погубен от своята себичност и не изпълнява онова, което изисква от него

Химеричен остава всеки сътворен от него собствен свят дори да му се удаде да предизвика отражението му в хиляди човешки мозъци!

С това не се постига нищо действително!

Искаш ли да постигнеш действителна свобода, трябва да изпълняваш всичко, което Необходимостта ти повелява да изпълниш във всеки отделен случай!

Миражът на свободата ще те възбужда и твоята фантазия ще напряга до краен предел мисълта ти!

Към самия себе си и към другите ще предявяваш изисквания, основаващи се не на Необходимостта, а на принудата на твоето "пренапрегнато” мислене...

Понеже искаш твърде много, ти не можеш да постигнеш нищо, или пък постигнатото е твърде малко, а каквото се опитваш алчно да обсебиш, скоро ще ти бъде отнето от същите хора, които до неотдавна са били твои спътници. . .

Единствено валидната за всяка форма на живот мяра се губи от всички, които в бясна надпревара тичат подир миража на свободата!

Справедлива” наричаш ти своята критика, – но къде в себе си намираш правото да опустошаваш?........ Критиката е като порой, връхлитащ от вечни ледници. Той трябва да се прегради с язове, за да носи благодат! – Разбираемо е, че ти се иска да видищ всичко наоколо си подредено според твоето желание, – ала подреден ли си самият ти вече в себе си?!? Как можеш да очакваш, че Цялото, от което ти си само една мъничка клетка, ще се ръководи единствено от твоите желания?!? Няма да се научиш да разпознаваш кое е добро за теб, докато не се научиш да се уповаваш на Необходимостта! Единствено тя е способна да ти покаже кое ще остане твое трайно притежание, след като веднъж си го постигнат! Само изпълнението на повелята на Необходимостта може да ти донесе истинската свобода, за която копнееш, макар да си все още в плен на илюзията, че трябвало да я получиш във вид на произвол.-------- Сив и мрачен е ставал животът навсякъде, където хората са жадували за свобода, без да изпълняват повелята на Необходимостта! Със злорада гримаса се възправя тогава на шир и длъж химеричният мираж на свободата и със смъртоносното си дихание отравя всеки кълн на волята за истинска свобода. – С непосилна отговорност товарят душата си всички, дръзнали – макар и с добра воля – да поведат другите към мираж, подмамващ към такова отчаяние!---------- Непосилна е отговорността и на подмамения, който не е съумял да устои, когато са му обещавали невъзможното, макар да е можел всъщност да знае, че всичко на тази земя, което не е полагало усилия да се вмести в порядъка, предлаган му от Необходимостта, е трябвало неизбежно да погине дори земната принуда да успее за известно време да забави разрухата. . . Необходимостта борави с времеви реалности, различни от онези, които може да обозре един земночовешки живот! – Тя не може никога да

Всяка Действителност в земното и отвъд земното проявно битие се корени в нея!

Тя носи небосвода с рояците слънца и нейните организиращи сили дават мяра и форма на всяко пясъчно зрънце в пустинята!

Напразно човек търси такъв извор на земно добруване, който непрестанно да излива живителните си струи, без да е "вграден” в тази здраво организирана структура! –

Напразно се стреми към свобода онзи, който я търси другаде, а не в изпълнението на всички повели на Необходимостта!

Не само боговете трябва да се преклонят пред "Ананке”, но и – земният човек.. .

13.3 # ОБЩНОСТ

На тази земя човек се нуждае от общност, а и в Духа той може да се изживява само в общност!

Всеки има свое особено ”мнение” и изхождайки от него, си обяснява всичко, което е успял да улови при многобройните "замятания” на мрежата на мисълта си.

Всяка отделна "гледна точка” може все пак да се обедини с тази на другия и така да възникне общност.

Всеки тогава има свой дял в "гледището” на другия и по този начин, като "гледище” на всички, се формира: общото.

Необходимостта обаче кара човека да търси общото и там, където иначе липсва поддаващо се на съчетаване "мнение”, – особено когато трябва да се търси изход от критично положение, което по "мнението” на всички е трудно поносимо. . .

Така най-всеобхватната общност в наши дни се поражда от всеобщото недоволство.

Малцина са останали извън нея.

Недоволството е насочено преди всичко към формите, които съвместният живот на хората е открил за своя собствена защита, макар тази защита да означава понякога гибел за отделния човек.

И тук недоволството е твърде често в правото си!

Глупост е да се гради съвместният живот без грижа за благополучието на индивида, който всъщност представлява градивен камък на Цялото и може да служи с радост на обществото само ако то на свой ред служи за неговото самосъхраняване.

Ала не по-малка глупост е отделният човек в самозабравата си да реши, че самото му съществуване му дава правото да изисква от обществото да му служи, за да му осигури особено високо положение или поне да удовлетворява насъщните му потребности. ..

Това, което принадлежи на обществото, не принадлежи на мен, – а ми принадлежи общото, което имам с другите.

Ето защо отделният човек не може да претендира обществото да споделя с него своите блага само заради това, че той съществува!

Той трябва първо сам, чрез собствения си личен принос, да стане "съпритежател” на общественото достояние, – а "претенциите” му ще се определят единствено от стойността, която обществото придава на неговия принос.

Нелепо е да се настоява за друг критерий тук!

Обществото винаги ще цени високо онова, чиято липса би усещало, ако го нямаше.

Но как бихме могли да очакваме, че обществото би оценило проявяващото се у хиляди хора умение толкова високо, кол-кото едно или друго забележително постижение, от което то изпитва истинска потребност!? –

При никоя обществена форма не би могло да бъде иначе!

Отделният човек може и да е в правото си да изпитва недоволство от обществото, – но и то има в не по-малка степен своите права.

Стремиш ли се да дадеш нещо, което – ако не беше ти – би липсвало на обществото, то ще те направи "съпритежател” на своята собственост в същата степен, в каквато се чувства ”обогатено” от твоя принос.

Числото, с което се оценява постижението ти, определя твоето заплащане! –

Заявиш ли обаче, че не си в състояние да направиш онова, от което обществото се нуждае, с това ти сам признаваш безсилието си и не бива да се оплакваш, ако не ти отредят дял там, където не можеш да споделиш, нито да предложиш нищо ценно за другите! –

По друг начин се проявява общността!

Тук онова, което можеш да дадеш, се цени като свидетелство на твоите способности дори ако останалите никога не биха почувствали липсата му, но и от теб се очаква да оцениш на свой ред даденото от всеки друг член на общността, стига то да не е под неговите възможности.

Другите ще полагат усилия да ти помогнат, доколкото могат, но ще разчитат и на твоята помощ там, където ти на свой ред можеш да помогнеш.

Преди всичко обаче ще те запитат: кой си ти?! –

Обществото се интересува само от приноса, – общността се интересува от целия човек!

Едва когато обществото престане да се задоволява с присъщата си форма и се издигне до душевна общност, ще изчезне всяко недоволство, – въпреки че неравенството трябва да се запази, защото то е природно и духовно обусловено от Необходимостта! –

Нашият обществен живот боледува от склероза на артериите, които трябва да го захранват с кръв, за да оцелее. . .

Той ще може да оздравее само ако все повече и повече се превръща в истинска общност!

И сега вече някои са склонни да вярват, че доста неща се носят или притежават "в общност”, но тази дума в случая е само евтина разменна монета и действителното и съдържание е все още далеч от осъществяването си. –

Още сме твърде далеч от това, да уважаваме "мнението” на другия просто защото е "негово”: – защото представлява негова собственост!

Приносът продължава да бъде повсеместно оценяван единствено по способността му да умножава материалните, мимолетни стойности, а на човека не се обръща никакво внимание, освен когато бъде призован да даде своя принос към отплащащото му се за това общество.

Твърде много още не достига, за да може обществото да прерасне в общност!--------- –

В общността човек ясно съзнава своята собствена стойност и тъкмо от това самосъзнание черпи цялото уважение, с което се отнася и към другия.

Той знае, че може да напредне в собственото си развитие само дотолкова, доколкото се стреми да помага и на другите да постигнат своето.

"Общността” обуславя истинската свобода в рамките на Необходимостта, докато "обществото” не ни предлага никаква защита от хищните нокти на миража на свободата!

Общността изглажда всички противоречия, защото знае, че и дребното, и извисяващото се над тълпата е в еднаква степен неотделима част от Необходимостта!

Семейството предлага първото поле за действие на душевната общност.

Благословени са членовете на семейството, които знаят как да я използват!

По-нататък това поле за действие се разпростира върху общини, области и държави. ..

То предлага простор за развитие на всеки човешки живот!

То осигурява действителна свобода за всички в рамките на Необходимостта!

А стане ли свободата обща за всички, никой вече не би поискал да лиши другиго от нея.

От горещо лелеян блян тя се превръща в реално притежание!

Никой не би се полъгал тогава да гони миража на свободата, а срещне ли го по пътя си, ще му обърне с насмешка гръб.

Никой не би сметнал и свободата си за накърнена, щом Необходимостта го научи да се подчинява, заедно с мнозина други, на една воля, в която общността обединява многобройните отделни воли! –

Праначало на множествеността е единството, – но то е и върховно увенчаване на множествеността!

Само под скиптъра на единството може истинската свобода да се запази в множествеността.

Единството обаче остава закостеняло и безплодно, ако не се издига над една обединена с него множественост! –

От множествеността се извисява единството, за да обедини в себе си множествеността!

Така общността получава завършеност!

Така общността се самоизгражда като пирамида и увенчава сама себе си в своето върховно единство!------ –

Ала не произволният избор може да определи това, което единствено истинската свобода е способна да изгради тук.

И само вграден в порядъка на Цялото, индивидът става носител на онова единство, до което общността се издига из самата себе си, след като постигне вътрешна завършеност!

13.4 # АВТОРИТЕТ

Наблюдавал съм работата на хора, които изискваха невъзможното от всички други, – но бяха неспособни да предявят дори най-малкото изискване към самите себе си.

Виждал съм и такива, които изискваха почти свръхчовешки усилия от себе си, очаквайки обаче същото и от останалите.

И едното, и другото е невъзможно там, където цари истинска свобода!

И за едното, и за другото няма никакво оправдание пред повелите на Необходимостта!

Някой може толкова да прилича на другиго, че едва ли не да го бъркат с него, и все пак в сферата на душата не съществуват двойници!

Обстоятелството, че ти самият си си създал някакъв критерий за това, което очакваш от себе си, не ти дава право да прилагаш същия критерий и по отношение на своя ближен!

Критерият на всеки човек се определя единствено от вроденото му "мерило”!

С пълно право още детето възроптава срещу така наложеното му бреме, – с право му се противопоставя и юношата, доколкото не го приема, скърцайки със зъби...

Тук, разбира се, не става въпрос за въздействието на примера, оставящ пълна свобода на този, върху когото действа, а за грозния обичай да натрапваме – често пъти с настървение – и на другите онова, което ние самите смятаме за ценно, – без изобщо да подозираме, че истинските стойности на тези хора са може би вечно чужди на нашата природа и поради това – съвсем непознаваеми за нас. –

Но както убеденият в своята стойност е трябвало сам да обърне хиляди пъти страницата, така сега трябва да я обръща и другият, над когото му е дадена власт . . .

А където свободата бива "прогонена” с принуда, там принудата скоро се превръща в лош учител: – в изкусител, подучващ към подчинение на миража на свободата. –

Авторитетът е безусловно съвместим със свободата на тези, които сами му се подчиняват, – несъвместим с него остава само миражът на илюзорна свобода, изглеждаща напълно чужда на вечната Необходимост! –

Принудата обаче подрива и събаря всеки авторитет, защото непреклонната форма на нейните изисквания е посегателство върху правото на другия да определя собственото си поведение!

Принудата трябва по възможност да се избягва, дори когато изглежда наложителна за доброто на онзи, към когото е насочена!

Принудата си остава една винаги лоша полумярка, – дори когато понякога е просто неизбежна!

В безброй случаи обаче принудата би могла да се избегне, ако съществуваше истински авторитет като доброволен и съобразен с Необходимостта израз на уверената в себе си свобода.------- –

А там, където принудата е все още нужна като опора на ”авторитета”, трябва да се запитаме: – дали действително съществува авторитет или само една негова карикатура, която се опитва насилствено да се съхрани?!

Авторитетът се гради единствено върху свободно предоставеното доверие!

Където липсва увереността, че е защитено собственото му добруване, там за всеки свободен човек е вече рухнала основата, от която се нуждае истинският авторитет.

Както сигурността и устойчивостта на един строеж зависят от почвата, която го носи, и от положените в тази почва основи, така и авторитетът ще устои на всички заплахи само ако не е подриван от придошли води, нито подкопаван от нощни зверове. . .

Дори тези, които полагат усилия да съборят легитимния авторитет, се подчиняват съзнателно на друг, собствен авторитет, изискващ безпрекословно покорство. –

В края на краищата винаги става ясно къде има действителен авторитет и къде само с принуда и увещания се правят опити да се запазят права, които навремето доверието наистина е дало, но отказва повече да ги признава. . .

Дълго може да се бави в подобни случаи отсъждането, – накрая обаче побеждава Необходимостта, която не допуска авторитетът да се запази там, където той не се основава на свобода и доверие.

Където миражът на свободата намери признание, там веднага се развихря опустошителният ламтеж да бъде съборен установеният авторитет и на негово място с насилие да се наложи собственият.

Може да мине доста време, докато ужасните последици на тази чума не заставят подмамените от нея най-накрая да прозрат, че са разрушили нещо, от което е трябвало да се възползват...

Ала никога досега часът на прозрението не е пропускал да удари и горко на онези, върху чиито глави се изсипва опустошителната градушка, когато техният собствен авторитет рухне на свой ред!..........

Необходимостта обаче винаги е съумявала да изгради отново действителен авторитет, основан на непоклатимо упование в истинската свобода, макар да не и се е удавало да възкреси жертвите на този неоправдан ламтеж.

Животът винаги съумява да утвърди неотменимите закони на своето самосъхранение дори когато произволът си позволява да издигне свои собствени скрижали. . .

И най-чистото намерение е осъдено в края на краищата на провал, рече ли да внесе промяна в онова, което Необходимостта изисква, за да предпази живота от саморазпадане.........

Но тъй като познание не се купува, а и твърде често най-обикновен стремеж към самоизтъкване подтиква хората да търсят възмечтаните от тях промени, то просто здравият разум би трябвало да ни подскаже никога да не легитимираме сляпо авторитет, който препоръчва да бъде съборен един утвърден вече авторитет като средство за постигане на свободата. –

Можем винаги да бъдем сигурни, че пред очите на ратуващите за подобна идея "витае” единствено миражът на свободата, който те в самозаслеплението си следват, без да подозират към какви беди водят себе си и другите!

Където обаче съществува истински авторитет, основан на доверието на хора, сами решили да се поставят под негово ръководство, там тяхното уверено в себе си прозрение съвсем не възприема свободно избраното подчинение като накърняване на свободата.

А и истинският авторитет е винаги сам по себе си предпазен от закостеняване, защото е непрекъснато тласкан напред от индивидуалните воли на всички, които се обединяват по свободен избор в него.

Основан върху осъзнатата повеля на Необходимостта, той оказва на уповаващите се в него помощта, нужна им за изпълнението на тази повеля, от което единствено може да се роди истинската свобода. –

Ето защо почти неизкупим грях е всяка злоупотреба с възложения авторитет, – такава злоупотреба осъжда самата себе си, подривайки доверието като единствена основа на авторитета, така че злоупотребата води рано или късно до рухването на онова, което само е подкопало своите устои.

13.5 # МАНИЯ ЗА РАЗЦЕПЛЕНИЕ

Дълбоко вкоренен в човешката природа е стремежът към обединение на онези, които преследват една и съща цел.

Непостижимото за отделната воля се осъществява често пъти от сплотените воли на мнозина, а и ние изпитваме задоволство, когато виждаме, че убежденията ни се споделят и от други.

Но един и същ предмет може да се разглежда от много страни и хората смятат достойни за преследване цели, родени от най-различни въжделения.

Ето защо съвсем не е лишено от смисъл образуването на отделни съюзи, преследващи различни цели, и подобно разнообразие може да обогати живота, стига то да се ръководи от стремежа отново да обедини отделните сдружения в името на цел, надхвърляща преследваните от тях специфични цели.

Не е трудно да намерим такава цел, стига да я търсим там, където ни учи да я търсим всеобщото благо: като цел, която трябва да бъде постигната преди всички отделни цели и която след тяхното реализиране ще стане гарант на така постигнатите резултати.

Такова обединение обаче е рядко явление, въпреки че тъкмо то би трябвало да бъде правилното!

Премалцина са все още индивидите, превъзмогнали в себе си сляпото настървение на животното, нахвърлящо се лакомо върху храната на себеподобните си, без да го е грижа, че при това стъпква своята. . .

Твърде рядко все още се зачита чуждото мнение, – твърде рядко е разбирането, че на евентуално заблудилия се може да се помогне само ако той е осъзнал в себе си своята заблуда. –

Всеки смята себе си за най-добре осведомен и вижда само враг в лицето на другия, който е по същия начин убеден, че е на прав път. –

Така се стига до раздробяване и разцепление там, където само постоянното събиране би помогнало един ден да излезе наяве истинската стойност на всяко отделно мнение.------ –

Често пъти ние се обединяваме със своите единомишленици само за да чуем, хилядократно повтарян като ехо, собствения си глас, – тъй като съвсем не сме толкова сигурни в правотата си, колкото понякога си мислим, и твърде скоро бихме чули как съмнението гризе нашата увереност, ако не го заглушаваше непрестанно хорът на множеството, което по същия начин се опитва да запази своята самоувереност. . .

А тъй като всеки човек си има свое собствено мнение, различаващо се по един или друг начин дори от това на уж съвсем еднакво мислещия, то всеки съюз – доколкото вътрешната му спойка не се крепи изкуствено и с принуда – може да се раздробява на все по-малки фрагменти, докато накрая отделният човек не стане способен да взема само собствената си "страна”.

Единствено Необходимостта, от чиято власт не може да убегне нито една сфера на живота, предотвратява такова крайно разцепление.

Не може обаче да се попречи тенденцията към обособяване вътре в обособените вече съюзи да не причини тежки вреди, понеже тя заслепява съюзените до такава степен, че те загубват всяка представа какво може да постигне обединението, ако остане вярно на естествените си устои, изискващи сплотеност.------ –

Каквато и доктрина да свързва съюзниците – каквото и решение на крещящите проблеми да предлагат единомишлениците, – ползата от обединените им действия си остава винаги зависима от привеждане на жизнеспособно доказателство, че с избраните средства може да се създаде нещо трайно, и само постоянната проверка на предустановените мнения позволява да се отдели в тях зърното от плявата. –

Тъкмо тази постоянна проверка на изградените вече становища става обаче невъзможна там, където стремежът към разцепление търси да се изяви във все нови и нови тези!

Където би трябвало да шепнем, започваме направо да крещим, а вместо най-грижливо да отсяваме, затрупваме с трошляк способното да покълне зърно, съдържащо се във всяко човешко становище, преорано с плуга на логичната мисъл!

Забравяме, че всяко обединение на хора има право на съществуване само ако се старае да събира.........

За да възникне един ден действителна общност, тя може да се изгради само от родения в Духа стремеж към събиране и в коренящата се в Необходимостта истинска свобода!

Според старосвещеното благовестие най-божественият от земните човеци е казал:

«Който не събира с мене, той разпилява!»

Да не събираме – да не се стремим да събираме, – само по себе си вече означава: да разпиляваме! –

Всяко въздействие на свръхземния Дух, достъпно за човешката душа тук, на земята, се стреми винаги "да събира изгубилото се”, – и дори да си склонен тесногръдо да мислиш, че е само от земно естество онова, което други признават за свръхземно, защото го преживяват така близко, както и собственото си съществуване, ти и тогава ще трябва да признаеш, че импулсът към събиране е наистина от по-висш порядък, отколкото тъмният нагон, стремящ се все отново да разпилява, да разлага това, което е органично събрано в себе си. –

Ще сметнеш за проява на безумие, ако някой се опита да разтвори в силна киселина една от великолепните мраморни статуи, създадени от великите ваятели на древността, изтъквайки за свое оправдание, че от разядения камък щяла след това да бъде изваяна нова творба, която скоро ще ни утеши за загубата на така унищожената. . .

По същия начин и онова, което съзрялата в Духа творческа сила е съградила някога, за да съхрани в него най-доброто у земното човечество, е без съмнение твърде ценно, за да го подлагаме сега на прибързано рушене!------ –

Твърде ценно е събираното през хилядолетия от възвишени човешки духове и ако не искаме да извършим ужасен грях спрямо идните поколения, не бива да го обричаме на разпиляване!------- –

Както пръстите ти са свързани помежду си в дланта, въпреки че могат да се движат поотделно, така и ние, земните човеци от една епоха, се намираме в невидима връзка един с друг.

Дори да избягаш в пустинята или на някой самотен остров из далечните морета, където не е стъпвал човешки крак, пак няма да убегнеш от тази невидима, всеобхватна връзка с живота!

И да унищожиш около себе си всички следи от живеещите едновременно с тебе други хора, този всеобщ живот пак ще съумее винаги да те достигне с ритъма на съобуславящите го най-фини трептения и каквито и мисли или чувства да те вълнуват, те няма никога да загубят печата на твоето време!

Ти не можеш да избягаш днес от времето си, колкото и дълбоко да се "потапяш” с чувствата и мислите си в отдавна отминали епохи, – и не ще ти се удаде да водиш "живота на каменната ера”, колкото и да се опитваш да се отърсиш от всички форми на цивилизацията! –

В състояние си обаче да избираш между стойностното и илюзорното, защото във всяко време, наред с благоприятните, кълнят и гибелни за човечеството влияния.

Не е неизбежно да станеш жертва на космични дисонанси, макар по твое време те да намират тук, на земята, своя най-далечен отзвук в човешките мозъци. . .

Не за пръв път става нещо подобно на тази земя, но винаги са се намирали отделни хора, съумели да се предпазят от обсебващите страсти, които кръговратът на материята в космоса може понякога да събуди в кръвта на земния човек. . .

Бъди прозорлив като тях и пази от заобикалящата те отвред мания за разцепление – своето право на самоопределение!

Единствен ти ще трябва някога да дадеш пред самия себе си отчет за всички свои постъпки през този земен живот, – и никаква полза не ще имаш тогава, че най-после ще си разбрал каква огромна глупост е било заради едно "бъдеще”, което с всеки ден се отдалечава все повече и повече, да пожертваш собственото си настояще! –

13.6 # НЕЗДРАВА ИКОНОМИКА

От един и същ закон поначало зависи преуспяването както на най-дребното стопанско сдружение – малкото домакинство на младата съпружеска двойка, така и на най-голямата народностна група – многолюдната държава!

За да нямаме затруднения, налага се и тук, и там да държим точна сметка за средствата, които можем да изразходваме, тъй като подлежат на възстановяване през същия период, както и отнапред да осигурим допълнителни суми за извънредни нужди, които не могат да бъдат възстановени от текущите постъпления. . .

И в най-малкото сдружение това се постига не много по-лесно, отколкото в най-голямото, макар успоредно с разрастването на даден съюз да става все по-сложна и формата на изискваното от Необходимостта възстановяване.

И тук, и там истинска свобода може да се постигне само ако всеки разход на наличните в даден момент средства бъде най-грижливо балансиран от нови постъпления, – но и тук, и там миражът на свободата непрекъснато ни изкушава да изразходваме суми, които не могат да бъдат възстановени в бюджета от редовните постъпления!

Ала докато в по-малките сдружения обикновено само малцина биват ощетени, когато натоварените с тази отговорност лица се поддават на изкушението да тръгнат подир миража на свободата, държавното стопанство неизбежно ощетява в подобни случаи хиляди и милиони, които са вярвали, че сигурността на външното им съществуване е гарантирана от държавата.

Фатална е тази злоупотреба с доверието, – тя същевременно лишава и индивида от вяра в себе си на стопанското поприще, тъй като последиците от нея нямат край и сковават енергията на всички онези, чийто труд всъщност е единственият възможен източник за възстановяване на изразходваното. –

Така се стига дотам, че мнозина, доказали извън всяко съмнение своята добросъвестност и почтеност в тесния кръг на всекидневните си дела, изведнъж започват да се ръководят от други максими, щом се изправят лице в лице не пред някой сънародник, а пред – ”държавата”!

Без да се замислят и без особени угризения на съвестта те – подведени тъкмо от импозантната величавост на самото понятие за държавата – се поддават на изкушението да се обогатяват единствено за сметка на своите съграждани...

Ние не разбираме, или пък не желаем да разберем, че ограбвани всъщност са всички отделни граждани, когато вземаме от държавата средства, които не сме придобили в замяна на собствения си принос в полза на другите! –

Бързо обаче проумяваме, че се върши нещо нередно, като видим други да постъпват по същия начин, защото инстинктивно все пак чувстваме, че като граждани понасяме солидарно всяка вреда, причинена на държавата.

Има наистина и такива, които са склонни да виждат такива "нередности” само защото ги мъчи завистта, че някой друг стриже държавната овца, чиято вълна с готовност би грабнал и свидетелят на това безчинство, стига да можеше сам да се добере до нея. . .

Могат да се посочат толкова много форми на безразсъдно ощетяване на съгражданите поради лекомислено отношение към управляваните от ”държавата” средства, че едва ли е целесъобразно да се изброяват всички тук.

Освен това в книгите си аз винаги се стремя да давам на своите читатели всеки път нови указания за нещата, на които си струва да обръщат внимание, и съм много далеч от намерението да си приписвам славата, че ”изчерпвам” всестранно всичко, което се е натрупало вече в душата и мислите на читателя във връзка с повдигнатата тема!

Читателят, възприемащ с будно съзнание това, което имам да изложа тук, не се нуждае от купища примери, за да може да разбере за какво всъщност става дума.

А и всеки ден ни поднася предостатъчно отрицателни примери, така че не се налага тепърва да търсим нещо, на което, и без да желаем, повсеместно се натъкваме. . .

Но когато не се държи сметка – а може би не се и разбира, – че всички средства, с които се разпорежда и които може да изразходва ”държавата”, постъпват само от образуващите я индивиди. Грубото объркване на понятията твърде скоро помрачава всяка душевна яснота.

Като ”полезно за държавата” се обявява тогава всичко, вършено от онези, които само извличат полза от нея, осигурявайки си несекващ източник на прехрана, без да се съобразяват със своите съграждани, от които всъщност постъпват средствата за издръжка на държавата...........

За ”задължение на държавата” се обявява нещо, което никой роден от разума земен – а още по-малко духовен – закон не би могъл да вмени в дълг на нито едно сдружение от индивиди.------- –

И всичко това – само защото възприемаме "държавното имущество” като несвързано с отделните индивиди, които всъщност непрестанно го изграждат чрез индивидуалния принос, внасян от тях в качеството им на граждани в името на общото благо!

До нездрава икономика се стига неизбежно и в случаите, когато безброй хора биват отклонявани от производителна дейност, за каквато те са напълно годни, за да заемат постове в административния апарат.

Силно деморализиращо въздействие оказва, от друга страна, стремежът да се внуши на отделния човек убеждението, че самата му принадлежност към държавата му дава вече правото да очаква с предимство държавна издръжка, – било като заема една не чак дотам необходима помощна длъжност в административния апарат, било защото съумява да принуди държавата да се откупи от безотговорната му воля да руши. . .

Недостойно е да се задържаме на дадена служба само заради възнаграждението, след като не е никак трудно да разберем, че интензивният труд на далеч по-малък брой чиновници е достатъчен, за да поддържа в образцов ред държавната администрация, – и пред самия себе си се унижава всеки, който, имайки власт да попречи на успешното развитие на държавата, принуждава съгражданите си да му плащат, за да не използва тази своя прекомерна власт, постигната единствено с цената на все по-нарастващо унищожаване на всички възможности за работа, които биха могли да осигурят на заслепения и опиянен от своята власт човек хляб и прилично положение чрез остойностяване на неговия собствен принос, ако тези възможности не бяха проиграни от самия него. . .

Миражът на свободата обърква навред с фалшивия си блясък мозъците и мнозина смятат, че е лесно да отклонят немалките наистина изпитания, понеже са убедени, че е възможно да заобиколят безнаказано повелите на Необходимостта, които и в стопанския живот не могат никога да бъдат заобиколени, без това да доведе до далеч по-тежки беди!........

Същата съблазън, породена от миража на несмислени надежди и желания, е поразила дълбоко със заразата си стопанския живот на всички страни.

Икономическите несгоди са се задълбочили до такава степен навсякъде, че изнемогващите под тяхното бреме са готови твърде лесно да се поддадат на всеки роден в мозъчни напъни софизъм(популизъм) и да се откажат на бърза ръка от всяка способност за разумно мислене, щом им се стори, че е вече близо така горещо жадуването спасение. . .

Обзети от трескав страх пред постоянно растящото бреме на житейските неволи, те не съзнават, че отдавна търсеният и утоляващ всички нужди оазис, възхваляван от самонадеяни водачи, е само един мираж...

От доста време вече помрачаващите всичко наоколо си икономически несгоди са парализирали способността ни да преценяваме трезво и ние с готовност се поддаваме на заблудата, макар последните трепети на верни инстинкти да хлопат все така на портата на душата ни в опит да пробудят приспаната ни прозорливост с надеждата тя да предотврати онези беди, които могат все още да бъдат предотвратени!

Премалцина само си дават сметка, че всеки от нас споделя вината за тези злини...

Твърде много подобава на изкуствено подклажданото критикарство да търсим единствено у другите вината за причинените от самите нас злини!

Но също както "държавното имущество” се възприема от нас като ничия собственост, така и тук сме склонни да гледаме неправилно на продуктивно вложеното в икономиката имущество на отделни хора като на несвързано с конкретни лица.

Не са малко хората, които дължат своята прехрана и издръжка единствено на превърналото се в производителна сила имущество на отделни лица и които никога не биха посегнали неправомерно на нечие лично имущество, – но те остават просто глухи за гласа на съвестта си, когато посягат на чужди средства, вложени като оръдие на труда в един икономически организъм и осигуряващи препитание не само на своя собственик, но и на други около него. . .

Фирмата”,

А дали неговият труд носи на стопанския организъм, който единствен го превръща в производителен фактор, стойностите, необходими, за да бъде този организъм поддържан на такава висота, че да може да осигури редовното заплащане поне на първоначално уговореното възнаграждение, – такъв въпрос рядко се задава, макар тъкмо от неговия отговор да зависи цялото бъдеще и на самото предприятие, и на препитаващия се от него човек. . .

И тук за отделния човек е недостойно да се опитва да запази заеманото място само заради заплатата, макар да вижда, че не е необходим и че хранещият го стопански организъм търпи щети, понеже наличната работна сила е повече, отколкото е необходимо за работата, която трябва да се извърши.

Разбира се, не е никак лесно за изпадналия в подобно положение да осъзнае това, особено ако трябва да храни жена и деца и да издържа собствено домакинство, а не вижда друга възможност за препитание.

И все пак: където е налице твърда, непоколебима воля за труд, там по всяко време ще се намери скоро някакъв друг, по-достоен начин на препитание, дори ако се наложи да бъде сменен видът на дейността.

Ако навремето мнозина са намирали прехрана в далечни, чужди страни отвъд морета и океани, научавайки се да вършат работата, от която е имало потребност, макар тя да не е отговаряла на привичната им дейност, то и днес не е далеч денят, когато никой няма вече да се "срамува” от подобни усилия и в своята родна страна!

Вече и в наши дни истинската воля за труд създава навред и нови възможности за труд!

За всеки труд се полага възнаграждение и дори в тези тежки времена действителната воля за труд може да си осигури подобаващо заплащане, стига само да се освободи от отживялата времето си власт на условностите, свързваща все още ръцете на толкова много хора в "стара” Европа, опитвайки се да ги задържи в утъпканите пътища! –

Работата трябва да се търси там, където тя може да бъде намерена!

На тази земя никога няма недостиг на възможности за работа, твърде голям обаче е недостигът на хора, готови да приемат всяка възможност за работа!..........

Стопанският живот не би могъл да "оздравее”, ако всяка симулативна дейност не стане занапред невъзможна, – това е единственият начин да се излекуват и държавните бюджети на всички страни!

Нека не принизяваме правото на труд до "изискване”, тъй като нито един земен човек не може да бъде освободен от задължението да се труди!........

Мнозина само си въобразяват, че изпълняват този свой дълг, а всъщност плащат дан просто на една привидност. . .

Истинската воля за труд обаче има всички основания да се отнася единствено със съжаление към онзи, който симулира заетост и се задоволява с външни жестове, вместо да се стреми към духовно обусловено себеосъществяване на душата, намиращо израз във всяка, дори и най-груба работа!

Това, че трудът е и средство за препитание, е заложено в духовната природа на земния човек, също както сладострастието е вродено на животинската природа, за да се осигури продължението на всички животински видове.

Който е способен да се труди, а не обича труда като средство за себеизява на душата, той все още е твърде далеч от вътрешното предусещане на своето свръхземно битие, – дори да е най-ревностен поборник на вярата, в която е бил възпитан!........

И стопанският живот на тази земя е строго подвластен във всичките си прояви на повелите на Необходимостта!

Всичко, което не успява да намери място в структурния порядък на Необходимостта, е обречено да загине, колкото и да се опитват науката и най-новата техника да го поставят на друга основа! –

Целият живот е постоянно вземане и постоянно даване!

Само един вечно валиден закон може да определи дали тази размяна се извършва в условията на справедливо равновесие.

А фантасмагориите на болни човешки мозъци, напиращи да се изтръгнат от действието на този закон, пораждат само илюзорни построения, преходни като винаги менливите очертания на облаците.

Онова, което остава трайно и което – постепенно и едва забележимо за човечеството – създава нови форми, след като вече е научило редица поколения как да живеят в благосъстояние, – може да възникне само там, където се установява присъщото на Вечността равновесие, в което се чувства включен всеки индивид.

Докато отделният човек не осъзнае, че сам на себе си вреди, когато заради лична изгода ощетява другите, няма да бъде сложен край на нездравата икономика, заплашваща в наши дни да доведе цели народи до изнемога!

Никакви грижливо конструирани теории не могат да помогнат тук, колкото и добре обосновани сами по себе си да изглеждат те!

Само практическата проверка може да отвори очите на хората и опитът ще ги научи как най-сигурно да избягват – и в големите, и в дребните неща – онова, което неизбежно би довело до нездрава икономика...

13.7 # КОНКУРЕНЦИЯ

Когато стоки или услуги от един и същ вид се предлагат от различни хора, никой, който държи на тях, не бива да бъде упрекван, че следи за качеството и отдава предпочитание на по-доброто.

Все едно при това е дали става въпрос за самата дейност, или за готовия продукт от нея, – дали се отнася за дребни услуги и най-обикновени стоки, или за изключителни способности и възвишени творби.

Всяко умножаване на човешките способности: – от техническата сръчност и умелото управление до най-възвишената дарба за художествено творчество – зависи до голяма степен и от предпочитанието, отдавано винаги на съвършеното пред несъвършеното.

Ако дейността или нейният продукт са предназначени за всекидневна употреба, то просто самозащитата от евентуални вреди ни кара да предпочитаме най-доброто, а става ли въпрос за удовлетворяване на по-възвишени потребности, нашата осведоменост за вече постигнатото от други не ни позволява да се задоволяваме с посредственото.

Като следствие от този непрекъснат подбор възниква съревнование между предлагащите своя труд за одобрението и предпочитанието на нуждаещите се от него.

В това отношение конкуренцията се основава на Необходимостта и е израз на родена от Действителността свобода!

Свободен си да избираш кое може да ти върши работа и какво би желал да придобиеш срешу равностойна замяна, – не по-малко свободен си обаче и да съгласуваш или не онова, което ти самият изнасяш на пазара, с предявените там към тебе изисквания.

Та нали и ти имаш избор дали да се задоволиш с по-посредствен принос, или да дадеш най-доброто от себе си!

А решиш ли се – по собствен избор или по силата на Необходимостта – да предложиш най-доброто, на което си способен, сега вече неизбежно ще проличи дали си даваш сметка докъде всъщност се простират твоите възможности, – дали и към самия себе си можеш да приложиш верния критерий...

Може би в по-скромни рамки ще си способен да дадеш най-доброто, а вместо това напусто се мъчиш да надвиеш съперници, които по природа са надарени с далеч по-големи способности! –

Така безброй хора се мислят за "преследвани от лош късмет” и поглеждат със завист към онези, които биват предпочетени пред тях, защото са знаели по-добре на какви изисквания биха могли да отговорят най-високите им постижения.-------- –

Безброй търпят крушение, защото корабът им, макар и добър, е твърде малък, за да прекосят с него океана, но въпреки това не могат да обуздаят амбицията си да се втурнат в открито море. –

Който иска да се впусне в конкуренция, трябва преди всичко да познава своите съперници! Той не бива да се опитва да мери сили с онези, на които подхожда съвсем друга мярка!

На победа той може да се надява само там, където силите му са наистина сравними със силите на онези, които също като него се стремят към победа.

По-добре е, разбира се, да постигне съвършенство в най-скромни рамки, вместо да се състезава с посредствени постижения там, където победата е отредена само на обладаващия изключителна сила! –

Всеки носи в себе си способността да постигне съвършенство в едно или друго поприще, което наистина отговаря на неговите възможности!

Всеки може да почувства как се множат силите му, когато полага най-големи грижи за тяхното развитие!

Ще трябва обаче да разчиташ само на онова, което ти е дадено като твое "притежание”!

Можеш наистина да прибавиш нещичко към него, но винаги естеството и вътрешната напрегнатост на вродените ти сили ще определят какво ти подобава и кое ще си остане докрай непостижимо за теб!

Ето защо победа и в конкуренцията ще удържиш само ако знаеш докъде се простират собствените ти граници и ако надмогнеш илюзията, че те биха могли произволно да се разширяват само защото ти се иска да победиш!

Не е нужно обаче съперничеството между конкурентите да се изражда в "борба”!

Нека тук се ръководим единствено от изискването за по-високи постижения, което всекидневието предявява навсякъде и към всички!

Зная наистина, че у всички, хвърлили се тъкмо в тази борба, моите думи ще предизвикат само усмивка на досада, – но зная също така, че маса неща могат да се променят по-бързо, отколкото мнозина си мислят, стига само да се промени волята...

Едва ли е твърде смело да се твърди, че и днес повечето хора, проливащи кръвта си в "конкурентната борба”, воюват всъщност против волята си, понеже отдавна са разбрали, че влаганите в тази битка сили биха могли да бъдат използвани далеч по-добре. –

Но и тук миражът на свободата продължава с измамния си блясък да минава все още за самата свобода и да подмамва безброй жертви в пустини от цифри, където те, душевно изсушени, се превръщат в застинали мумии и всичкият натрупан върху тях златен пясък не е вече в състояние да им върне свободния живот на душата. . .

Безсилен обаче става миражът, разберем ли веднъж, че истинската свобода може да вирее само там, където се зачитат правата на душата!

Жалко и несъмнено под човешкото достойнство е домогващият се до благоразположението на купувача да се остави дотам да бъде завладян от животинска алчност, че да доведе конкурента си до разорение или да се стреми безочливо към такава крайна цел!

Жалко е, когато конкуренцията не се спира дори пред лъжата, стига само да може от нечистите и нишки да усуче въже, с което да удуши съперника!

Недостойно и в същото време глупаво е да се домогваме до успех, постижим само след като сринем онова, което други са изградили!

Ще ми възразят, че именно този начин на действие е направил възможни някои твърде значителни успехи и че така постигнатото стои до ден днешен "на здрава основа”.

Това също ми е добре известно, но тук аз боравя с други понятия за време и познавам сигурни закони, които рядко бързат да проявят своето действие. . .

Не само отделният човек, добрал се на такава цена до успех за самия себе си и за разчитащите на него близки, не може да избегне действието на тези закони, – неговото поведение излага на опасност добруването на цели държави, на цели континенти дори!------ –

И когато един черен ден издигнатото с бездушна алчност върху руините на честно построени сгради се срине с гръм и трясък на борсата, – това далеч още няма да е най-голямото зло!

А онзи, който не се е побоял от такъв ужасен грях – дори на смъртния си одър да се чувства победител, – няма во веки да намери никой, който да се смили над него, докато тук, на земята, не се заличат всички последици от неговия грях. . .

Родената от Бога Любов може да въздаде опрощение само там, където и самият грях е бил извършен от любов!

Който обаче е бил тласнат към греха от себичност, единствено от него зависи да се освободи от вината си!

А заслепеният от собствената си алчност не ще може да се освободи от последиците на своите действия преди окончателното изчерпване на импулсите, създадени от самия него, за да служи на своя нагон тук, на земята!------- –

Никога не може да бъде издигната преградна стена между импулсите, генерирани от земния човек в неговото всекидневие, и техните последици, проявяващи се едва когато той отдавна вече е напуснал този свят! –

13.8 # ИЗМАМНОСТТА НА ЛОЗУНГА

Малко неща са причинили толкова пакости в обществения живот на човека, колкото лозунгът: – това изчадие на мисловната леност и стремежа да убеждаваме!

Жертва след жертва взема той във всички сфери на земния живот!

На първо място обаче лозунгът пречи на тези, които му робуват, да мислят самостоятелно.

Всеки човек, несвикнал да мисли самостоятелно, се оставя лесно да бъде хванат, стига на врата му да бъде хвърлено ласото на подходящо подбран лозунг, а попадне ли веднъж в тази примка, той бързо забравя предишната си свобода. . .

Твърде скоро всяка съпротива се превръща в раболепие и накрая жертвата тръгва вече с истинска наслада след опънатото въже, докато не влезе в кошарата, приготвена от матадорите на лозунга за техния улов. –

Рядко някому се удава да се измъкне от такава кошара, а и рядко се събужда дори желанието за бягство у затворените в нея.

Повечето усещат някаква приятна "сигурност” и отдавна са изгубили всяка самостоятелност на мисълта.

Така те се превръщат в постоянна опасност и за останалите извън кошарата, също както опитомените слонове се използват като примамка за улавяне на все още свободните им братя. . .

Лозунгът може да създаде илюзията, че изразява много неща, които нямат нищо общо с неговото съдържание, – а усещането за "удар”, който ни поразява вътрешно и ни кара да му се покорим, най-често е само надхитряне на мисловната леност.

Колкото и безспорно да е, че мисленето може да се превърне в най-зъл враг на човека, толкова необходимо ни е то като оръжие навсякъде, където думите се опитват да ни направят беззащитни.

А по същество лозунгът не е нищо друго освен думи, които се стремят да ни обезоръжат чрез парализиране на логическата мисъл!

Той може да удържи победа само ако неговата "ударна сила” не срещне съпротива!

Съумеем ли обаче да му се противопоставим с буден ум и да използваме за отбрана оръжието на логически последователното мислене, лозунгът бързо губи силата си и рухва в себе си като причудливо изчадие. . .

Сочената от него цел се оказва тогава празна илюзия, – и единствено готовността да се гони този мираж е криела преди това истинска опасност. . .

Нямат брой заблудените, принудени да следват тази проявяваща се в най-различни форми илюзия само защото не са оказали съпротива, когато някой лозунг ги е заварил неподготвени! –

В този безкраен низ от жертви на лозунга се срещат мъже и жени, разумни и неразумни, стари и млади, глупави и подчертано интелигентни и тази върволица расте от ден на ден, тъй като малцина се осмеляват да мислят свободно, щом бъдат умело нападнати с подходящо подбран лозунг. . .

Неизмерима опасност за човешкия живот се крие в тази готовност да се върви подир всеки ново скалъпен лозунг!

В много случаи така и не могат да бъдат възмездени нанесените по този начин щети и в големите, и в по-малките сдружения, възникнали в съвместния живот на хората!

И в най-малкия от тези съюзи – свързването на две човешки същества в брака – увлечението по лозунга твърде често нанася непоправими вреди.-------- –

Дори невръстният малчуган внася в семейството, като дар от съучениците си, своя непонятен още за самия него лозунг, – деца и родители се поддават на изкушението и се превръщат във враждуващи страни, всяка със свой собствен лозунг.

Ала най-страшна е опасността там, където целият обществен живот се оставя без съпротива да бъде воден за носа от един лозунг! –

Тогава лозунгът нахлува и през най-тесните пролуки във всеки дом и не допуска организирането на будна съпротива.

Цели народи може да станат беззащитна плячка на такива измамни фрази, за да възтържестват онези, които не са оставили мисълта си да залинее и не са се спрели пред никакви усилия, пред никакви напъни на мозъка, само и само да станат изкусни майстори на лозунга. . .

Каква полза за вече тежко пострадалите им жертви, ако накрая те все пак се опитат да отхвърлят тази робия?!

Твърде дълго са си служили сами с лозунги и клишета в желанието си да държат другите в подчинение, преди да си намерят и те майстора, умеещ още по-сръчно да мята ласото на лозунга. . .

Само съзнателният, категоричен отказ от измамния свят на лозунгите и фразьорството може да донесе спасение!-------- –

И крайно време е наистина!

Твърде дълго сте следвали миража на свободата, – твърде дълго сте били сами негови пленници и сте се опитвали да оплетете другите с лозунги, за да ги накарате да тръгнат след вас.

Трябва най-после да осъзнаете измамната същност на лозунга, който няма никога да ви доведе до истинска свобода.

Но вие сте все още до такава степен в плен на старата си фразьорска мъдрост, че в опита си да се предпазите от други измамни лозунги ставате сега неволна жертва на лозунгите, изковани навремето от самите вас, за да подмамите с тях други. . .

Ала тези, които са станали истински майстори в борбата с лозунги, понеже са имали волята да доведат до съвършенство това свое умение, са съвсем наясно, че им се отвръща само с лозунги, и то отстъпващи по ударна сила на техните. . .

Така те са отнапред сигурни в предстоящата си победа, – освен ако противниците им не решат най-после да се откажат от това бойно средство, което те бездруго са овладели само наполовина просто защото не са били готови да поемат прекалено голямо бреме върху съвестта си, само и само за да повишат ударната сила на избрания от тях лозунг..........

Без съвест наистина трябва да е онзи, който иска да овладее до съвършенство лозунга, защото ако имаше все още съвест, не би могъл да понесе тежестта на цената, неизбежно заплащана за победата в тази борба! –

А на осъзналите, че лозунгът не води никога до свобода, може днес да се помогне само ако те избягват най-последователно лозунга!

Други оръжия са им потребни, за да осигурят действената си защита!

Не всяка истина обаче е ефикасно средство за отбрана, защото не всяка истина може да бъде веднага разпозната от неопитното око. –

Само ако бъде незабавно усетена, истината е действително годна да служи за защита срещу разпространяваната от лозунга заблуда!

Ако човек се е домогнал най-сетне до разбирането, че зад всеки лозунг се шири само гола пустиня, – ако е осъзнал, че тук всъщност вилнее, в едно от най-страшните си въплъщения, миражът на свободата, – за да намери подобаващ израз на истината, той несъмнено би положил същите усилия, би проявил същата настойчивост, каквато неуморно проявяват и всички, които изострят до краен предел прободния връх на лозунга.------- –

Той не бива да се опиянява от своите думи, – не бива да ги превръща в евтина опора на собствените си убеждения!

Не бива никога да забравя, че говори все още на ”врагове”, които могат да му станат приятели само ако осъзнаят заблудата си!

Нека никога не напада, а да действа единствено чрез отбрана, и то такава, която да бъде зачитана от противника дори ако той си остане противник. –

Не може да се очаква, че тръгналите с готовност подир миража на един лозунг ще бъдат незабавно върнати към действителността!

Клетникът, запленен от хипнотичната сила на лозунга, е все още неспособен да отхвърли стягащите мисълта му окови!

Той не може още да събере смелост да се опре на собствената си способност да разсъждава!

Твърде здраво го държи в плен лозунгът и макар да се опитва да се освободи, все още му липсва смелост да последва свободата там, където тя се отдалечава твърде много от любимия лозунг.--------- –

Изпадналият в подобна заблуда може да бъде спасен само чрез доброжелателно зачитане на неговото безразсъдство – и само ако му дадем да разбере, че го приемаме такъв, какъвто е, той ще може накрая да пробуди в себе си силата, която ще му позволи да стигне до прозрението, че е бил просто воден за носа от лозунг тъкмо тогава, когато е бил убеден, че свободно следва едно добре обосновано познание.

13.9 # САМОИЗЯВА

13.9.1 Съвсем не от най-лошите са онези, които биха искали да бъдат ”повече”, отколкото изглеждат в собствените си очи и в очите на другите.

13.9.2 И все пак пред повечето от тези недоволни от себе си хора се рее една "фата моргана”, – мнозина се оставят и в този случай да бъдат подмамени от миража на свободата тъкмо там, където за тях не може да има истинска свобода, и те завършват земните си дни огорчени, че техните съвременници не са им засвидетелствали онова признание, което те – по собствена преценка – са заслужавали. . .

13.9.3 Един ненавижда длъжността, която заема, за да осигури своето препитание, тъй като преценява, че познанията и способностите му надхвърлят изискванията, поставени от неговия пост, – друг пък пристъпва към работата си с досада, понеже получаваното за нея възнаграждение му се струва по-малко, отколкото той самият смята, че му се полага.

13.9.4 Един се оплаква ден след ден от съдбата си, защото му е отказала образованието, което той би трябвало да удостовери с надлежен документ, ако иска да стигне до единствено подобаващото му според него поприще, – друг пък проклина целия човешки род за това, че още по рождение не е получил онези земни блага, които сам би си отредил, ако имаше съответната власт.

13.9.5 За всекиго от тях непостигнатата цел изглежда различна, – ала всички са единодушни в твърдото си убеждение, че биха могли да бъдат ”повече” от онова, което са, – и това убеждение има наистина своите основания, макар и не такива, каквито те смятат!

Чувстваш, че в теб се изживява едно множество, – че това множество може да стане както "по-голямо”, така и "по-малко”. –

Искаш ли да бъдеш "повече”, отколкото си, стани тогава повече!

Не се примирявай да бъдеш толкова "малко”, колкото си днес!

Не се задоволявай с желания, а стани "повече”, защото имаш волята да бъдеш.

В тебе има много повече, отколкото би дръзнал да предположиш!

И до днес има в теб от най-дълбока древност твърде много, което съвсем не искаш вече да бъдеш, и ти дори ще трябва да го изтръгнеш с всички сили от своето битие, ако не желаеш да погубиш себе си, като погубваш други. . .

Но в теб същевременно има безброй неща, които не си успял още да усвоиш, – за много от тях не си се догаждал и в най-дръзките си блянове!........

Ти само възприемаш в земното си съзнание това, което живее в най-съкровените дълбини на твоето битие.

А там твоето битие жадува да се допълни с всичко, което то още не е!

Затова искаш да бъдеш "повече” във формите на тленността, – затова се стремиш да станеш "повече” във всекидневния си живот, където единствено Необходимостта определя какво можеш да постигнеш! –

Тук обаче ще успееш да станеш "повече”, отколкото си днес, само ако съумееш да възприемеш "повече” неща в своето битие!

Трябва повече да изискваш от себе си.

С ясна, сигурна воля трябва да решиш в себе си какво всъщност искаш да ”бъдеш ”, – с волята, присъща на всеки спортист, който съзнава, че неговата подготовка му дава несъмнено право да защити "класата” си!

И ти като спортиста ще трябва да напрегнеш всички сили, за да бъдеш винаги "във форма”, – а и за тебе, и за него това се постига с цената на отказ от доста неща, позволени наистина за други, но не и за онзи, който се стреми да стане "повече”,– колкото и много да е вече днес!-------- –

Става дума за използването на сили, достъпни свободно и по всяко време за всички хора на тази земя без изключение.

Ала тези "душевни сили” не могат да бъдат "използвани”, докато не успееш да ги обединиш със собственото си битие.

Трябва сам да станеш онази душевна сила, която искаш да използваш и за която приемаш да определя твоята себеизява!

И с по-нисшите сили в себе си ще можеш да разполагаш само ако те изпълнят твоето битие и по този начин се отъждествят с теб.

Както ти е невъзможно да стигнеш някога до Бога, освен ако Той не се съедини сам с твоето собствено битие, – така не ще можеш да действаш и чрез никоя душевна сила, докато сам не я обединиш в своето битие!------ –

Не бива обаче да се опитваш да действаш схематично, като "призоваваш” една по една душевните сили, които трябва да изпълнят занапред твоето битие!

Не бива да подценяваш онази отприщваща сила, която неизменно се пробужда дейна в теб, щом застанеш пред нещо, само смътно предугаждано!-------- –

Внимавай и за онова в себе си, което все още се крие от теб! –

И сред престъпниците има такива, които са "повече” от мнозина други, – само че те са устремени към зейналата бездна на животинските предци на човека на тази земя, – докато твоята висока цел е вечният духовен Човек, у когото ти, обединен с всички родени от Духа, искаш да преоткриеш себе си един ден, след като завърши неспирната ти борба със самия теб през този земен живот! –

Държиш ли постоянно пред очи целта си, можеш уверено да крачиш напред, без тревога и без страх!

Така по време на земния си живот ти ще обединяваш в себе си все повече душевни сили, от които ще се нуждаеш един ден за своето най-високо издигане!

Колкото повече се изпълваш вътрешно с възвишени душевни сили, толкова по-лесно ще ти е да осъзнаеш, че можеш свободно да се самоизявиш на всички йерархични равнища в този земен живот!

Никое човешко занятие не е толкова незначително, че да не може да понесе действената себеизява на човек, съумял да обедини в себе си много такива сили!

Във всяка професия, – на всяка длъжност, която Необходимостта ти предлага в даден момент, – ти можеш да бъдеш много "повече”, отколкото изглеждаш!

Не бива обаче да се учудваш, ако скоро установиш, че другите също забелязват богатството на твоето битие и те преценяват вече само по лъчезарната сила на неговата пълнота, както и да се измерва значимостта на поста, заеман от тебе тук, на земята!------ –

Сега ти си станал действително "повече” от другите, – а така ще подтикнеш и тях да станат "повече”, отколкото преди това са били, – също както златотърсачът, който се връща забогатял, събужда у другите волята да предприемат и те същото начинание.

В заблудата, че неудовлетвореността ти се корени единствено във външното, твоите непрестанни усилия да бъдеш "повече” от това, което си, са оставали винаги досега напразни.

Ала този твой стремеж няма да остане неосъществен, стига занапред да го насочиш навътре в себе си!

Тук, където самият ти представляваш едно множество, способно както да расте, така и да намалява, – тук никаква външна сила не е в състояние да ограничи свободата ти – и ако станеш действително "повече”, отколкото ти се е удавало до този ден, то и твоята себеизява във външния свят ще те изпълва неизменно с чувство на щастие и вътрешна удовлетвореност!

Едва когато успееш да изявиш всичко, което носиш скрито в себе си, за да стигне то в теб до съвършенство, – чак тогава ще си постигнал и наистина намерил себе си! –

В своята себеизява ти си създаваш онази вечно пребъдваща форма на съзнание, за която копнееш в най-потайните и най-съкровените си молитви към съдбата. . .

Само ти обаче си ковачът на своите съдбини, – и както тук, на земята, трябва да изтърпиш онова, което си предопределил като свой жребий преди падението си в земното съзнание, така и след сетния си дъх ще можеш да намериш отново себе си единствено в сътворената от самия тебе форма на самосъзнание: – в собствената си себеизява.------ –

13.10 # РЕЛИГИЯ

В Азия, майчиното лоно на Европа и първоизточника на всички големи религии, потайно блика един тих извор, подхранващ всяко истинско религиозно чувство, покълнало някога в земния човек, както и всичко, което съумява и в днешно време да пробие закостенялата черупка на материалистичното мислене.

И в най-далечно бъдеще все същият извор ще подхранва същото чувство!

Както по нищо не личи какво дава на живота способността му да покълва, макар тази способност да се проявява тъкмо чрез поникналото благодарение на нея, – така и този извор на всяко истинско религиозно чувство се проявява единствено в предизвиканите от него последици, като само в редки случаи и на малцина той се разкрива непосредствено.

Истинското майсторство на призваните зналци е толкова далеч от романтичните построения на подобни спекуланти с читателската страст на жадните за чудеса, че липсва всяка база за сравнение, макар неуморните изобретатели на приказки за майстори магьосници да "заимстват” материал от всевъзможни чужди писания, само и само да заглушат надигащото се понякога у лековерните души подозрение.

Не е никак странно, че и днес още – сред кипежа на съвременния свят – се намират немалко хора, чиито мозъци понасят без каквато и да е съпротива недостойната представа, че Светлината на Вечността се проявявала чрез факирски чудеса и мистериозни изкуства, подобаващи най-много на някой маг от стара вълшебна опера! –

Принуден съм да изтръгна из корен тези тягостно причудливи цветя на панаирджийската романтика, за да не може да се злоупотреби с онова, което имам да кажа по-нататък, като думите ми бъдат използвани в подкрепа на какви ли не измислици!

Ние, хората на тази земя, живеем не само своя собствен индивидуален живот, а се намираме и в дълбока вътрешна връзка с всички съзнателно мислещи същества, – не само с населяващите това земно кълбо!

Тази космична обвързаност упражнява значително въздействие върху нас, но по своята сила то далеч отстъпва на влиянието, оказвано от земно-ограничения живот на съзнателно мислещите същества, с който ние тук сме по земному обвързани!

И космичната, и земната свързаност не могат обаче да се сравняват по своите последици за отделния човек с въздействието на строго очертаната от сродството на импулсите група, към която той принадлежи душевно! –

Той е непрестанно подложен на невидимите влияния на тази група, както и спадащите към същата група индивиди изпитват постоянно неговото въздействие!

И най-големите разстояния са преодолими за групите от сродни по своите импулси хора!

Отдалечеността не е никаква пречка за взаимното влияние на принадлежащите към една и съща група. . .

Както електромагнитните вълни опасват днес цялото земно кълбо, но могат да бъдат приемани само от антени, настроени на същата "дължина на вълната”, така и от всеки земен човек се излъчват невидими сили, които осигуряват най-сигурна връзка между сродните по импулси хора във всяка човешка група, без да бъдат възприемани от останалите групи.

Няма никакво значение на кое място на земята се намираш: – ти ще бъдеш безпогрешно достигнат там от всички въздействия, изхождащи от твоята група, все едно дали сродните с теб живеят на твоя или на някой друг континент!

Не е в твоята власт и да прекратиш така установената връзка, – освен ако не промениш естеството на следваните от теб импулси, така че да се свържеш "автоматично” с друга група. –

Твърде различни по обхват и вид, хиляди и хиляди такива групи от невидимо свързани души простират своето въздействие върху всички хора тук, на земята, – свързват отдалечени в пространството индивиди, но доста често и разделят други, намиращи се в непосредствена пространствена близост...

Ти имаш дял, без да подозираш, във всичко, което става във всяка една от душите, спадащи към твоята група на сродни по импулси човешки същества!-------- –

Мислиш, че усещаш само поривите на собствената си душа, докато всъщност си повлиян – повече, отколкото би могъл да предположиш – от онова, което преживява в същия този момент някой принадлежащ към твоята група човек, тъй както и твоите преживявания се възприемат по всяко време от всички членове на твоята импулсна група!........

Това, което се опитвам да направя разбираемо за тебе тук, може да ти обясни доста неща, изправяли те често пред "загадки” не само в миналото, но и до ден днешен. . .

Сега ти имаш вече поглед върху вътрешната структура на формите на душевна свързаност и знаеш също така, че можеш да определяш кое да упражнява най-силно влияние върху душевните ти преживявания, – защото: откажеш ли се ти самият от нежелателните според теб импулси, стигнали до тебе като въздействие от спадащи към твоята група лица, с това ти се изтръгваш от групата, с която си бил свързан до този момент, и се присъединяваш тутакси към друга, отговаряща на новата ти вътрешна нагласа.

Отговорност за всички свои мисли, думи и постъпки носиш единствено и само ти дори когато определящите поведението ти невидими импулси са ти били предадени, незабелязано за теб, от други!

Хората със сродни импулси от твоята душевна група, които, без да подозират, са били повлияни от теб, носят по същия начин пълната отговорност за своето поведение.

Сега вече няма да ти е трудно да разбереш, че хилядите различни помежду си душевни групи са разслоени "една над друга” на хиляди степени на изживяване и че единственият път да стигнеш до по-висше душевно преживяване е да отклоняваш неуморно по-нисшите импулси и да даваш винаги място в себе си на по-висшите!

Може би ще осъзнаеш вече защо трябваше най-недвусмислено да те предупредя за порожденията на прекомерната склонност към суеверно фантазиране! –

Може би сега ще схванеш също, че говоря за "извор”, чиито води бликат от най-съкровеното лоно на Живота, и че тук всъщност става дума не за друго, а за най-възвишената и същевременно най-малобройна група от сродни по импулси земни човеци, която се издига до светлия кръг на непоклатимите първооснови на Битието, – понеже е била вече осъзната в него много преди да стигне до нея земното съзнание! –

Сигурно ще ти стане ясно и това, че нейното влияние може да бъде от полза само за онези, които жадуват за Светлина, – на каквото и стъпало да се намира обединяващата ги група от сродни по импулси човешки същества. –

Не благодарение на близкото родство на импулсите, свързващо помежду им малцината съединени със Светлината помагачи, могат те да бъдат доловени от другите групи, а единствено по силата на онази обща вътрешна връзка, в която са втъкани всички земни хора, – и лесно разбираемо ще бъде за теб, че дори тогава те могат да се доближат само до души, чиято устременост ги води вече всецяло нагоре!

Тук става дума за най-съкровени неща и никакво любопитство, никаква жажда за знание, никаква земна сила не е в състояние да прозре нищо повече от онова, което се струи в душата, подготвила се да възприеме духовно породените "предавателни вълни”, излъчвани безспир от тази група съединени със Светлината човеци към всички техни ближни на земята! –

Безброй хора са отдавна свързани с този светъл кръг, колкото и да са склонни да тълкуват преживяванията си съобразно с догмите на традиционната си религия!

"Изворът”, който блика тук, може да изпълни всяка форма, създадена от една оживотворена от Духа вяра, – и на всеки достоен съсъд се отрежда толкова, колкото той е в състояние да "побере”. . .

Неспособни да поемат каквото и да било са само пълните със земна кал "чаши”, както и "ситата”, които не задържат нищо в себе си!

Трябва само вярата да блика от сърцето ти, а не да бъде сведена до самонадеяни умопостроения!

Изследвай из основи своята вяра и виж дали тя е пуснала корени и в душата ти!

Убедиш ли се, че тя е крепка и жизнена, светлоструйните води на будното знание няма никак да и навредят, напротив – тъкмо те ще и помогнат да разцъфти, а по-късно и да върже плод!------- –

Ще се наложи естествено да изкорениш грижливо всяко суеверие, понеже, за да се храни, то ограбва от твоята вяра силите, нужни и за нейното развитие! –

Недей обаче да смесваш простата шега и безобидното съблюдаване на стародавни обичаи с разюзданите фантасмагории, които напират да задушат с буйния си растеж душата! –

Още по-малко трябва да се опитваш да заличиш формите на древната вяра, станали ти "чужди”, само защото крият в себе си символи, които вече си неспособен да тълкуваш!

Глупецът само изтръгва с корен от земята всичко, което не разбира, и стъпква с див бяс онова, което не е в състояние да оползотвори!

И религията може да се развива само в условията на истинска свобода, макар още от старо време да са предначертани повечето пътища, по които различните структури, породени от религиозното формотворчество, могат единствено да запазят своята гъвкавост и да се наложат като преобразяващи и извисяващи живота фактори.

Ето защо и религията може в крайна сметка да доведе до истинска свобода и да стане гарант на твоята собствена свобода! –

Дълбоко в Необходимостта се корени многоликото разнообразие на догмите и култовете!

Самозаблуда е да се мисли, че различията в религиозното чувство се заличават поради това, че формите на една-единствена доктрина и на нейния култ са намерили разпространение в повече страни! –

Вярно е, че думите могат навсякъде да намерят свои верни ”служители” и символите, дефинирани само като понятия, се поддават без съмнение на едно и също тълкуване от всички народи.

Религиозното чувство обаче – въпреки постигнатото външно уеднаквяване на вероизповеданието и култа – винаги ще си проправя с вътрешна сигурност свои собствени пътища, отговарящи по Необходимост на неговото своеобразие.

Външно погледнато, в много страни господства една и съща религия, доколкото се извършват същите култови обреди и навсякъде звучат същите думи, – вътрешно обаче продължава да съществува онова, което от хилядолетия е било живо и което не може никога да бъде изкоренено, защото е пуснало здравите си корени по-надълбоко, отколкото може би "душевно чуждото” му религиозно учение и неговият култ.------ –

Не белег за нелепо "идолопоклонство”, както си мислят днешните хора, е бил обичаят на древните народи да почитат свои местни богове! –

Те са разбирали, че така могат да постигнат нещо действително, – същото това действително се постига до ден днешен в много страни и на много места по нашата земя, макар за тази цел да са били създадени други образни представи и макар външното вероизповедание да е намерило нови имена за скритите за него сили!

Както старата икона, станала почти неузнаваема под нагара на свещите и черковния прах, трябва да бъде почистена непременно от веща ръка, за да блесне отново в предишното си великолепие, – така е нужно и нещо повече от стремеж към рационална яснота, за да бъде "изчистена” религията от мътилката, заплашваща да помрачи ясния и лик. . .

Ала по-високо от всяко учение стои Животът!

Едва в твоето всекидневие ще проличи дали завладялото сърцето ти учение те води към действителна свобода, или пък си роб на доктрина, която те заслепява и ти пречи да видиш, че обещаваната от нея "свобода” е само един мираж!.........

«Съботата е направена за човека, а не човек за съботата!»

Едва когато навлезе в живота, учението ще покаже колко струва!

Дотогава ти само спъваш своята душа, тъй като и пречиш да се изяви в този земен живот! –

Дотогава ти съзнаваш само животински себе си, колкото и да си мислиш, че се познаваш духовно! –

Дори цял свят да те почита като един от великите си люде, в Духа ти си оставаш по-ниско стоящ и от най-скромния труженик, потопил всекидневния си труд в могъщото лъчение на истинското религиозно чувство, за да подхранва от всичко, което върши, своята душа!.........

От такова вътрешно изпълване на всекидневния труд с религия са се родили някога тук, на земята, всички цивилизации, на които и днес се възхищаваш, убеден, че едва ли биха могли да бъдат отново достигнати техните върхове. . .

Потопиш ли веднъж сам живота си в религия, скоро ще почнеш на всяка крачка да срещаш и други, които от обикновени земни животни искат отново да станат съединени с Духа Човеци...

За тях тогава твоят живот ще стане най-добрият урок, – и малко думи ще са достатъчни в подкрепа на този урок! –

Колкото и да вярват на думите ти, много повече ще вярват все пак на твоите дела!

Доколкото съумееш чрез живия си пример да дадеш израз на онова, което изпълва душата ти, дотолкова ще могат да го съпреживеят и другите!

Недей обаче да "разваляш играта” на другите, когато се опитват по земному да се насладят на дребните радости на тукашния си живот, – недей като лицемерен набожник да се "възмущаваш” с вдигнати високо към небето очи от всяка безобидна лудория на веселящите се!

Ако всекидневието ти е действително проникнато от подобаващата ти религия, ти ще умееш и да се смееш там, където смехът не е грях!

Скоро ще установиш, че с една приветлива дума се постига повече, отколкото с всички свръхсериозни и навъсени назидания и поучения.

Истинската религия е ведра свобода!

Отнасяй се затова с недоверие към всичко, което иска да мине за "религиозно” чувство, без да е намерило потвърждение в жизнерадостта на сърцето!........

13.11 # НАУКА

Премъдра майка на всяко познание е речта!

Ала дълъг е бил пътят от нечленоразделното джафкане, служило някога като средство за общуване на рудиментарния разум на нашите животински предци, до първата родена от Духа дума!

Възприетото от телесното ни око като физическа светлина на слънцето и на звездите, – като отразено от луната отслабено слънчево излъчване, – всичко това е същевременно и духовна субстанция, оставаща наистина недостъпна за невъзприемчивия към нея мозък на другите животни, но възприемана в отдавна вече развилия своята чувствителност към тази субстанция мозък на земния човек, където тя се преобразува в сила, с чиято помощ душата изгражда своето вътрешно царство на познанието.----- –

Дори във външния си живот едва ли бихме схванали нещо повече от онова, което е достъпно и за най-високо развитите животни на тази земя, ако душата беше неспособна да си създава от чиста, преобразувана светлинна енергия познаваеми за мисълта образи на всички външни неща.

Едва с помощта на тези ”образи ” на външните форми ние съумяваме да направим ”понятно ” за себе си онова, което населяващите земята заедно с нас животни – дори издигналите се до най-висока степен на животинско развитие – не биха могли никога да схванат в сетивно непознаваемите му зависимости и взаимовръзки.

А онова ”мислене”, чиито обекти са вече не отражения на форми от външния свят, а наше собствено вътрешно творение, би било направо невъзможно, ако мозъкът ни не разполагаше в изобилие с преобразуваната субстанция на физическата светлина.

Всяка ”представа ”, възникваща във вътрешния мир на един земен човек, – всяка познаваема за човека мисъл, – не е нищо друго освен образ от преобразувана физическа светлинна субстанция и само полученият по този начин "кондензат” прави постижима за нас тук, на земята, душевната и духовносубстанциалната Действителност.

Звуковото възпроизвеждане на тези вътрешни образи пък е речта, чието своеобразие се определя от жизнения ритъм, присъщ на всяка народностна група.

От тази преобразувана в мозъците светлинна субстанция – проникваща на непрекъснати вълни от невъобразимо малки физически частици светлинна енергия могат да се формират най-различни образи, които далеч не винаги съответстват на нещо действително, все едно дали става въпрос за така нареченото "действително” от външния свят, или за абсолютно Действителното, проявяващо се единствено в душевни и духовносубстанциални форми. –

Така опитът е позволил на съзнателно мислещия земен човек да разбере още в древни времена, че тази вътрешна формотворческа сила трябва да се подчинява на строга дисциплина, за да направи истински действителното достъпно за познанието.

Неправилните заключения и погрешните съждения са били винаги последица от небрежно изграждане на вътрешните образи.

Само благодарение на самоконтрола на безброй индивиди в течение на много поколения е станало възможно да се установи най-после със сигурност кои методи на вътрешно формоизграждане трябва завинаги да се изключат, за да може резултатът от мисленето и разсъждението да води до сигурна и отговаряща на действителността интерпретация на фактите.

Но тъй като подобна строга, наложена от Необходимостта самодисциплина е разрушила немалко любими илюзии, не са липсвали и такива самозаблудени мислители, които не са били склонни да се откажат от навика си да изграждат образи без всякакви задръжки и затова навред се срещат обсебени от празни химери хора, смятащи се за надраснали всяка строга научност. . .

Те смятат ”свободата” на мисълта си застрашена от науката, и не забелязват как в желанието си да се изтръгнат от Необходимостта, на която трябва да се подчини и всяко вътрешно изграждане на образи, ако искаме то да отговаря на действителността, тези хора следват всъщност миража на свободата. . .

Вярно е, че мнимата "наука” трябва да прикрива немалко самонадеяност!

Но ако с един инструмент се борави погрешно, това съвсем не доказва, че той не е годен за правилна употреба!

Чиста глупост е да се мисли, че истинското религиозно чувство е застрашено от логически закономерното научно мислене, – и само един глупец може да си втълпи, че за истинската наука пътят към висше духовно познание е преграден, просто защото предпазливостта пречи все още на научно мислещите изследователи да се престрашат да навлязат в области, които подлежат на "научен” анализ едва след като заелият се с тяхното изучаване е съумял да ги разкрие за себе си чрез непосредствено преживяване.........

Ненаучно би било да се заключи, че учените така и не биха се решили да се насочат към собствените си възможности за духовно преживяване само защото за повечето от тях всичко, което си остава непостижимо чрез мислене, понеже трябва най-напред да бъде преживяно, е все така белязано с лошата слава на стари суеверия ...

А ако в резултат на научните си занимания изследователят се окаже все по-отчужден от будния живот, на който единствено е призвано да служи мисленето, той се превръща в също такъв пленник на своите блянове, какъвто е и обзетият от уродливите и объркани порождения на налудничавите си идеи клетник!

Всяко човешко начинание трябва да служи на живота, трябва да бъде насочено към обогатяване на земното съществуване, за да не се превърнем в роби тъкмо там, където се опитваме да утвърдим господството си!

Твърде рядко се върши такъв "анализ” там, където той отдавна би трябвало да бъде утвърден като най-надеждно средство за стигане до нови интуитивни прозрения. . .

Не всяко познание може да се извлече от поведението и действието на изследваните вещества в реторти и стъкленици, нито пък да се постигне само чрез непрестанно наблюдение!

Извънредно важни открития са били правени благодарение на това, че една дума е успявала да събуди онази мисъл, която е знаела къде се крие търсеният от мнозина отговор. –

Пътят към изнамирането на много още неща ще бъде посочен от речта на оногова, който умее правилно да се ”допитва” до нея!

В нашия земен живот едва ли има познание, правилният път към което да не може да се узнае чрез езика!

Дори когато си мислим, че имаме работа със самите вещи, пак възсъздадените от преобразувана светлинна енергия вътрешни образи са единствените наблюдаеми обекти, с които разполагаме и чието звуково въплъщение е речта.

Ти може би смяташ, че външното ти око съзира самите неща, че то забелязва и най-дребните структурни елементи по тяхната повърхност?! –

Твоето ”зрение” обаче е само концентрирано трансформиране на частиците светлинна енергия в субстанцията, от която се изграждат формите на целия ти ”вътрешен мир”, – и ти в действителност живееш единствено в него дори когато си убеден, че живееш само във външния свят.

"Науката” по същество не е нищо друго освен готовност да се приеме обусловеният от Необходимостта ред при формиране на вътрешните образи, като същевременно се отхвърлят онези от тях, които са произволно създадени.

Да отхвърляме строго последователното научно мислене, когато става въпрос да се опознаят закономерности и взаимовръзки във външния свят, означава да изпадаме доброволно в самозаблуда, да подвеждаме преднамерено собствената си воля за познание!

А що се отнася до такова познание, което се постига единствено чрез преживяване, научно направляваният процес на строга логическа проверка ще бъде за владеещия го и в своя свръх земен опит само един винаги добре дошъл контрол на сигурността на собствените му преживявания.

Не е много радващо, че се налага тъй тържествено да се прокламира такава азбучна истина, но това, уви, е абсолютно необходимо, понеже маса хора се оставят да бъдат водени за носа от объркани фантазьори, в чиито очи всяка "школска мъдрост” изглежда твърде подозрителна просто защото почива на логически предпоставки, изключващи каквато и да е самозаблуда.

Макар и да не може, разбира се, да се твърди, че науката се е опазвала винаги от заблуждения, всяко погрешно заключение на научните изследвания е било рано или късно разкривано като недопустимо от същата тази наука.

Подобно на всяко земночовешко познание, и науката е изложена на опасността да сгреши.

Ала там, където действително се прави чиста наука – а не само идолопоклонство пред нейните служители, – там все пак има далеч по-голяма гаранция за сигурно познание, отколкото в онези диви пустини, където мнозина безкритични чудаци стават тъй лесна плячка на миража на свободата.

13.12 # ОСЪЗНАВАНЕ НА ДЕЙСТВИТЕЛНАТА СЪЩНОСТ

Всеки земен човек, способен да мисли и да усеща, е убеден, че е осъзнал по своему самия себе си, доколкото познава своето тяло и възприеманите чрез органите на това тяло реакции от заобикалящия го външен свят.

Всеки знае освен това името, дадено му навремето от други, и има известна представа за родословното дърво, на което дължи – като плод на съединението на половете – своето телесно съществуване, колкото и да му се иска понякога да прокълне тези, които са му го дали. . .

Знае какво положение заема във външния свят, – знае какво е успял да постигне с труда си и кои негови желания му изглеждат все още неосъществими.

Той без съмнение знае и кои титли или привилегии му се полагат, ако е получил такива по рождение или в течение на земния си живот. . .

И все пак той не познава още своята действителна същност, понеже всичко, което знае за себе си, се свежда до временни придобивки, а няма никакво съмнение, че един ден те ще му бъдат отново отнети. –

Има обаче и нещо друго – нещо, което той няма защо нито да придобива, нито да изоставя, защото то е било, е и ще бъде вечно част от същността му, дори ако той загуби способността си да се чувства во веки тъждествен с тази същност. . .

Има нещо у нас, което не е от тази земя, при все че в земния си живот ние можем да го доловим само в земно обусловена форма.------ –

Него именно трябва да опознаем из основи!

Него, преди всичко, трябва да възприемем в самата му същност!

Който не е опознал в себе си това единствено по рода си нещо, прилича на просяк, залутан в тъмните улички сред здраво заключени домове и взиращ се отчаяно в светещите прозорци – знак, че другите празнуват, докато той самият има още дълго да чака да бъде "поканен” на своя празник...

Много са хората, които като този просяк се лутат още из "тъмните улички” и търсят опиянение във всяка "кръчма” със затъпяващи душата отрови, за да забравят нищетата си, а други пък са престанали вече да се срамуват от нея и я излагат безцеремонно на показ.

Твърде много невзискателност има в това самоотречение единствено заради хора, които на свой ред не знаят нищо за себе си!

Трудно е за здравомислещия да разбере, че милиони в този земен живот се опияняват от маскарадните си дрънкулки, които са си измислили само защото не знаят вече кои са те!

А където Действителността е принудена да отстъпи пред голата привидност, там със сигурност тържества заблудата, – и сам себе си мами всеки, който не знае вече кой от веки веков е той!

И най-високите почести, оказвани във външния обществен живот, може да се носят само като заметнат през рамо плащ или като накит.

Ако пък в тази си премяна се чувства някак по-издигнат, отколкото в голотата на човешкоживотинския си образ, той всъщност живее в един измислен свят като жалка жертва на хипнотизиращата го суета и е все още безкрайно далеч дори от "предусещането” кой в действителност е той! –

От отдавна забравеното съзнание за себе си до земния човек достига все пак някакво едва доловимо предчувствие, че всичко, което го прави днес несвободен, му е неприсъщо и не е част от истинската му същност.

Така несъзнателният стремеж към самия себе си се превръща в ясно осъзнат порив към свобода.

Но и тук, както навсякъде в земния живот, този порив веднага предизвиква появата на миража на свободата, който замъглява будната и ясна мисъл с измамните картини на лъстиви и винаги неизпълними обещания.

Ако той, стреснат от настъпилото прозрение, не се реши най-после да поеме обратния път, краят на клетия странник в пустинята ще бъде плачевно залиняване на душата му или задушаването и в подгонените от бурята валма от нажежени пясъци на една възкресена сега химера от незапомнени времена. . .

Подобен край трябва наистина да бъде предотвратен, като осъзнаем, просто разсъждавайки разумно, че родената от Действителността свобода може да се постигне единствено в будно и трезво състояние, което на часа разобличава като празна измама всяко несъстоятелно обещание, ако ще то да е надянало и най-цветистите одежди.

Как би могла свободата да стане достояние на човек, който сам си слага окови, за да задуши инстинктивната си съпротива веднага щом някакъв химеричен мираж се опита да омае превъзбудената му самонадеяност!?

Как би могла свободата да бъде извоювана от човек, заел се сам да кове усърдно веригите, от които му се иска да се измъкне!?

Всеки стремеж към предугажданата свобода произтича единствено от решимостта отново да намерим себе си! –

Не смеем да си признаем, че сме се "загубили ”, затова прикриваме своята неволя зад горчиви жалби по свободата, която е станало възможно да загубим само защото сме загубили и себе си в маскарадните напъни на един необуздан ламтеж към себеизтъкване. . .

Вярно е, че все още познаваме маската си, но не ни е вече известно как да се осъзнаем в действителната си същност, на която тази маска служи само като земно було! –

Понякога ни налягат наистина съмнения, но озовем ли се отново на така добре познатия ни вече карнавал, твърде скоро се изпаряват всички въпроси и се разсейват всички съмнения!

Свикнали от ранна възраст да носим навсякъде своята маска, ние се страхуваме да я свалим.

Във всички огледала сме се виждали досега такива, каквито сме искали да се видим, и се боим, че може да не се познаем вече, ако свалим маската, с която толкова сме свикнали.

Неописуемо трудно ни е обаче да открием днес отново себе си под надянатата маска!

Във всички тези учения, все едно дали искат да вдъхнат нов живот на древни мъдрости, или пък са родени от днешни мозъци, – може без съмнение да се намерят и някои отломки от условни истини.

В тях се срещат немалко мъдри слова – новоизковани или заети от съкровищницата на древни народи – и те непременно трябва да бъдат добре ”претеглени” от всеки искрено търсещ.

Колко далеч обаче е всичко това от Действителността, в която са пуснати най-здравите, най-дълбоките корени на земния човек!? –

Трябва да се стремим към осъзнаване на тази Действителност в самите нас, ако искаме след хилядолетни животински боричкания за плячката да създадем най-после такива форми на живот, които да ни издигнат поне дотолкова, че останалите животни на тази земя – ако имаха нашата съдна способност – да не са все така принудени да се срамуват заради човека.-------- –

За да се постигне такова осъзнаване на действителната същност, не са нужни нито верски догми, нито философски системи!

Никоя религиозна догма досега не е успявала да попречи на хората да се избиват и разкъсват – преди окончателното избавление на смъртта – много по-жестоко, отколкото заслепеният от глад тигър разкъсва плячката си! –

Нито един логически извод на дръзновената мисъл на големите философи не е бил в състояние да възпре народите от взаимно изтребление, щом триединството на омразата, завистта и властолюбието е превъзбуждало животинските инстинкти и подчинявало мисълта на нагона към унищожение! –

Трябва по-дълбоко да копаем, искаме ли да открием в себе си плодоносната почва, където всички ние сме пуснали корени!

Трябва най-сетне и по-задълбочено да мислим, ако искаме да стигнем до онази осъзнатост в корените на нашето битие, която единствена ще ни научи, че сами спираме жизнените сокове в своите жили, когато, в нагона си да се издигнем над всички, лишаваме другите от животворна струя. . .

Изпълнени с благоговение трябва да вникнем в своята действителна същност, за да доловим "устоите” на едно преображение на волята, което е насъщно необходимо за цялото земно човечество, ако то не иска да регресира стремително до уродлива издънка на волята за животинско въплъщение на тази земя.-------- –

По тънещия в кръв и тинестата слуз на разложението път на такова връщане назад към един животински вид, пред който маймуните от девствения лес биха изглеждали като възвишени "богове”, за съжаление отдавна вече крачат тълпи от самозаслепени земни човеци, така че крайно време е наистина да се издигне високо глас на предупреждение срещу опасността, която никакъв присмех от устата на налудничава дързост не може да предотврати!

Ако ти, който четеш тези думи, имаш волята да осъзнаеш своята действителна същност, ще трябва да се откажеш от всякакви догадки, че посочената тук цел на твоите стремежи би могла да се постигне с помощта на някакви особени мозъчни гърчове или на акробатични номера на мисълта, при които въображаемите ”покорители” на интелектуалния живот се превръщат най-често в покорени: – в хора, обсебени от маниакалното желание да овладеят потайни сили!

Не е нужно и да придобиваш каквито и да било знания от научно естество!

Който реши да насочи усилията си към осъзнаване на своята действителна същност, може да стигне до желаната цел единствено при условие че от самото начало тръгне по пътя, сочен му от Действителността в неговия земен живот.

Няма нужда, подобно на Пилат, да задаваме сега пак въпроса: «Що е Действителност?» –

"Действително” нека бъде на първо място онова за теб, което и детето усеща като своя действителна същност!

Не се колебай да наречеш тази "Действителност” с думите, които си научил в училище, за да разграничаваш необходимите за мисловната ти дейност "понятия”!

Дори да си изкусен майстор на подобни тънки разграничения, пак не ще е нужно да пожертваш интелектуалните си знания, защото и проявлението на Действителността може в името на поставената тук цел да се разглежда като земносетивно възприемана "действителност”. . .

Макар да си се отказал вече да наричаш "действително” онова, което си опознал чрез физическите си сетива, опознатото по този начин си остава все пак отправна точка на понятието за "Действителност”, на каквато и висота да си го издигнал в мисълта си. –

Най-близката за теб земносетивна "действителност” е твоето собствено земно тяло и само като тръгнеш от него, ще вървиш напред по сигурен, прав път, искаш ли да стигнеш накрая и до абсолютната Действителност.-........

Доста дълъг е пътят, който ти предстои да извървиш разсъдливо и с отмерена крачка!

Ала целта, към която по такъв начин все повече се доближаваш, ще ти вдъхне и сили да издържиш по този път. –

Започни с увереността, без която никое човешко стремление не би могло да се увенчае някога с успех!

И тук е в сила старата мъдра поговорка, че няма нищо по-трудно от началото.

Ти обаче си свободен сам да избереш по какъв начин да започнеш.

От тебе се изисква само едно – да се стремиш да обхванеш в своето себесъзнание цялото си тяло, от главата до петите!

Може да ми възразиш, че това отдавна вече е станало и че не са нужни повече усилия, – повярвай ми обаче, че дълбоко се лъжеш!

Докато не си стъпил на пътя, който ти предстои да извървиш, ти още не знаеш какво изисква той от теб.

Едно е клетките на тялото ти да са осъзнати от мозъка и съвсем друго – цялото ти земно тяло да бъде проникнато от потока на твоето себесъзнание!

Онова, което Необходимостта налага тук, изисква много усилия, огромно постоянство и неуморно търпение!

Тогава обаче ти с абсолютна сигурност ще постигнеш своята цел, а стигнал веднъж до нея, всички положени усилия ще ти се сторят нищожни като цена за извоюваната от теб нетленна придобивка!

Сигурно осъзнал своята родена от Вечността действителна същност, ти ще си постигнал най-висшата форма на свободата и не без тръпки на ужас ще си спомняш за дните, когато и ти си бил сред заслепените, взели един мираж от гробниците на измамни въжделения за така горещо жадуваната свобода. . .

#

* *

*

# том_14 ПЪТЯТ НА МОИТЕ УЧЕНИЦИ

# Кого смятам за свой ученик

# Необходимо разграничаване

# Ненужно самоизмъчване

# Неизбежни трудности

# Динамична вяра

# Най-голямата пречка

# Ученикът и неговите спътници

# Вътрешен живот и външен свят

# Как да се използват книгите ми

# КОГО СМЯТАМ ЗА СВОЙ УЧЕНИК

Че аз не мога, разбира се, да призная за свои ученици всички, които се обявяват за такива, съвсем не бива да смущава онези, които със своите дела и постъпки наистина са доказали, че са мои ученици, или пък са готови да се утвърдят като истински духовни ученици.

Всеки човек е свой собствен съдник!

Съдник на самия себе си, и неговата присъда остава навеки "неотменима"!

Тази присъда не е плод на мисловно правораздаване, тя е правоутвърждаване на дело!

Всеки определя себе си чрез своето собствено поведение и не може да бъде нищо повече от онова, на което го прави способен поведението му.

Външните жестове или произволно избраните етикети могат наистина да подведат самооценката на даден човек и да заблудят околните, но не са в състояние да променят абсолютно с нищо обусловеното от собствените му постъпки място в субстанциалния духовен живот. /с9т14

Който наистина е мой ученик, той знае това, защото съзнава, че постъпва така, както моето учение изисква всички да постъпват.

Той не се нуждае от изричното ми признание, понеже собствените му дела с абсолютна сигурност му сочат дали мога да го причисля към своите, или не.

Не бих могъл да направя нито един човек свой ученик, действително свързан с мен в Духа на Прасветлината, ако той не е такъв сам по себе си – чрез своята воля, чрез мислите, чувствата, думите и постъпките си!

Дали някой мой ученик ме познава лично, или не, няма абсолютно никакво значение за него.

Тленният, несъвършен, подложен на най-различни страдания физически човек, чрез когото изживявам себе си на земята, е за мен точно същото в този видим свят, каквото е и видимата стрелка за скрития механизъм на часовника.

Той е само посредник на излаганото от мен учение.

Остава също без всякакво значение и с нищо не доближава даден човек до мен като ученик твърдението му, изразявано по един болезнено сектантски начин, че бил "в учението", понеже е "запаметил" едва ли не всяка написана от мен дума. /с10т14

Ако извлеченото от моите книги остане единствено притежание на мозъка, то ще му принадлежи само дотогава, докато мозъкът е все още в състояние да го "задържи".

Нищо от така "задържаното" не може да бъде трайно!

Само превърнатото в дело и начин на живот остава трайно притежание: – дори тогава, когато нито един от мозъчните атоми няма да е вече в онова състояние, което е било някога необходима предпоставка да се схване казаното от мен. –

Мой ученик не се става чрез някакво, "присъждано" от мен, отличие.

Мой ученик е онзи, който се задълбочава в дадените от мен напътствия и поема пред самия себе си задължението, доколкото му е възможно, да насочва занапред живота си в съответствие с изводите, произтичащи логически от тези напътствия. /с11т14

С мен самия всичко това е свързано само дотолкова, доколкото съм дал словесния облик на свидетелствата за своя собствен опит и съм станал изразител на стародавни учения, в чиято истинност съм имал възможността да се уверя.

В случая става действително дума за сфери на преживявания, оставащи недостъпни за всички мои съвременници от западната част на света, – а и на Изток достъпни единствено за премалцина, никой от които няма за задача да ги направи достояние на обществеността.

Едва ли бих могъл да забраня на някой от учениците си да ме нарича свой "Учител", след като се знае, че в страните на изгряващото слънце човек като мен, както впрочем всеки духовен наставник изобщо, бива наричан с твърде близки до това понятие думи – бих могъл дори да се позова в случая на духовно обосновано право, – но всички тези наименования имат според мен смисъл и стойност само тогава, когато употребяващият ги си дава сметка за действителното състояние, обозначено чрез подобни понятия. /с12т14

Но тъй като това е по възможностите на крайно малък брой хора, бих помолил все пак да не се използва названието "Учител", още повече че начинът, по който някой се обръща към мен или говори за мен, не би могъл по никой начин да го направи мой ученик.

Немалка глупост е да се мисли, че едно чисто духовно отношение, простиращо своето действие далеч отвъд земния живот, може да бъде зависимо от каквото и да е външно засвидетелствано признание!

Едно не дотам правилно разбиране за дейността ми като духовен наставник се проявява и в това, че някои, със симпатичното само по себе си намерение да ми доставят радост, се смятат в правото си да ми изпращат с нескрито удоволствие всеки отзив в печата, чийто автор се е произнесъл ласкаво за книгите ми, или пък да ми отправят искрени съболезнователни писма, когато в някое долнопробно вестниче, чиито читатели никога не биха могли да бъдат мои ученици, анонимен невежа си позволи да прояви своята детинска липса на възпитание, без която не би се радвал на успех сред публиката. /с13т14

Общо взето аз се отнасям към отзивите за книги в добре редактираните списания и вестници с цялото уважение, безусловно дължимо на всяко становище, изразено от човек, който наистина има какво да каже.

А и в ловенето случаи още от първото изречение може да се види "на кой Господ служи" рецензентът и до каква степен заслужава внимание изразеното от него мнение, дори когато името му не ми е било предварително известно.

Ако създавах чисто художествени произведения или пишех научни студии, отзивите за книгите ми щяха да бъдат от немалко значение за мен, защото бих се чувствал длъжен да проуча отзвука от своята работа в преценката на компетентни специалисти, за да видя дали и доколко той би могъл да бъде полезен за по-нататъшната ми дейност.

Но тъй като не заставам пред обществеността нито като белетрист, нито като представител на дадена наука или религиозна общност, а пиша своите напътствени книги единствено въз основа на резултатите от индивидуалния си опит и благодарение на една възможност за възприятие, каквато в наши дни никой друг европеец не притежава, то и най-добронамереният рецензент на моите текстове е изправен пред немалки трудности и неговият отзив не би могъл много да ми помогне, макар че може значително да допринесе те да попаднат в ръцете на онези, които имат нужда от тях и все още ги търсят. /с14т14

Вярвам все пак, че именно многобройните сериозни рецензенти, допринесли по този начин за разпространението на моите книги, ще разберат първи, че даденото от мен учение може да бъде преценено едва тогава, когато преценяващият го е започнал вече да постъпва съгласно моите напътствия.

Едва ли си струва впрочем да се споменават крайно нелепите класифицирания на моите произведения или на самия мен, макар че и в частния си живот продължавам да се натъквам – в някои от многобройните писма, на които така и не бих могъл да отговоря – на доста странни схващания, поднесени ту в крайно забавна форма, ту с подчертано високомерие. /с15т14

Тук е може би мястото изрично да подчертая, че не съм в състояние да поддържам кореспонденция дори с истинските си и изпитани ученици, тъй че ако не последва отговор на адресираните до мен писма, това в никой случай не бива да се тълкува като потвърждение на известната поговорка "да не дадеш отговор – също е отговор", сякаш съм изразил по този начин мнението си за полученото от мен писмо или за неговия автор.

Дадено писмо може силно да ме заинтересува или да събуди в мен най-горещо съчувствие – може да имам да кажа много неща във връзка със съдържанието му, – и все пак да съм принуден да се откажа да отговарям, тъй като в сегашния си обем кореспонденцията ми отдавна вече не се поддава на по-иататъшно разрастване, – и нея дори не успявам да поддържам както трябва, понеже това би означавало разпиляване на сили, изискващи максимална вътрешна концентрация, и не би могло да не навреди на стоящите пред мен жизненоважни задачи. – /с16т14

Моите най-близки ученици сами разбират това обстоятелство и се съобразяват с него – подобно разбиране не липсва и у по-далекостоящите, както се вижда от многобройните писма, замислени само като топъл, сърдечен поздрав от хора, които в повечето случаи дори не споменават адреса си.

На всички тях искам да изкажа тук особената си признателност!

Длъжен съм, от друга страна, най-категорично да се противопоставя на едно погрешно тълкуване на задълженията на ученика, което за жалост се среща нерядко, дори при иначе твърде напреднали и достойни за възхищение ученици! –

Имам предвид стремежа да бъдат спечелени нови привърженици: – стремежа на някои да развиват един вид "мисионерска дейност" за разпространяване на представеното от мен учение и да се отличат като негови "апостоли".

Нищо не би могло да бъде по-съдбоносно за мен и нищо не пречи повече на спокойната преценка и трезвото приемане на онова, което имам да кажа, – нищо друго досега не е пречело дори приблизително толкова на моето дело, колкото това погрешно насочено усърдие на предани ученици! /с17т14

Истински разбирам доброто намерение и знам всички съображения, изкушаващи към едно такова печално престараване, но не мога за съжаление да премълча горчивата истина за този припрян порив към разгласяване: – че той е отблъснал от непредубедени занимания със съдържанието на моите книги много повече хора, отколкото е спечелвал някога за тях. –

А и подобна припряност е винаги проява на известно, макар и простимо, надценяване на собствената способност да се убеждава, както и на грубо подценяване на изначалните духовни сили, от които единствено зависят резултатите от делото на моя живот.

Опитът ми показва недвусмислено, че сред всички онези, които мога да призная днес за свои истински духовни ученици, на пръсти се броят хората, чули първоначално за моите книги от някой "мисионерстващ" ученик. При всички останали книгите са "попаднали" някак от само себе си – по колкото и странен начин да е ставало това, – понякога дори в ръцете на доста грубовати хора, без каквато и да е предварителна насоченост към духовното.

Някои мои ученици очевидно не забелязват разликата между своята тъй добронамерена мисионерска работа и рекламната дейност на издателствата, наложена от търговски съображения. –

А тази разлика е съществена!

Докато при всяко лично, индивидуално вербуване на преден план винаги стои произволността, с която вербуващият избира вербувания, издателството насочва рекламната си дейност към цялата общественост и предоставя на духовното наставничество на всеки един да реши в чии ръце е време вече да попаднат книгите и в чии – не.

Всяка рекламна дейност на издателствата изхожда от убеждението, че вероятно има безброй хора, които изпитват належаща нужда от моите книги, но не знаят още нищо за тях. Издателствата насочват рекламата си към всеки читател на своите пропагандни материали, въздържайки се от какъвто и да е личен избор. Подборът на онези, до които книгите ми достигат благодарение на издателската реклама, се предоставя на духовни сили, които никога не грешат.

В противовес на това и най-добронамереното лично вербуване на отделни хора представлява – с изключение на малък брой особени случаи – груба намеса в сферата на душевните права на ближния.

Такава неканена и в повечето случаи несвоевременна намеса може да накара подложения на тази прибързана обработка човек, у когото книгите ми попадат в един може би още съвсем неподходящ за него момент, колкото и различно да е било мнението по този въпрос на моя ревностен ученик, – да се почувства направо отблъснат от тъй настойчиво препоръчваното му, още повече че немалко хора са склонни да признаят само онова, което сами за себе си са открили.

А може би отблъснатият по този начин читател е щял след броени дни или седмици сам да попадне на книгите ми, от които сега, поради престараването на моя ученик, упорито страни, – за да ги открие все пак по подходящия за него начин, но вече с няколко години закъснение.

Мога за жалост да посоча многобройни случаи, когато хора, станали обект на настойчиви опити от страна на някои прекалено усърдни ученици да бъдат спечелени за моите книги, са оказвали тогава най-решителен отпор, за да стигнат все пак, макар и доста по-късно, до мен и да ми разкажат за някогашните си премеждия.

Затова нека този, който иска да действа правилно в това отношение, предостави на духовните сили, под чиято закрила се намират книгите ми, да определят към кого да бъдат насочвани те.

Това съвсем не означава, че трябва да се избягва дори само да се говори за моите книги! Искам да предотвратя единствено мисионерското "обработване" и "убеждаване" на другите!

А доколкото в повечето случаи тъкмо сред най-утвърдените ученици се среща подтикът да се застъпят и пред други хора за това, което на тях самите е донесло Светлина и просветление, даденият тук съвет ми се струва особено уместен.

Длъжен съм също да предупредя още отсега всеки един от своите ученици да не поставя прекомерни изисквания нито към себе си, нито към останалите познати нему ученици.

Пътят, по който ученикът стига до субстанциалния Дух и с това до сигурно осъзнаване на собствената си принадлежност към Духа, е освободен, чрез моята усърдна работа като пазител на този път, от многобройни пречки, чието преодоляване е изисквало преди свръхчовешко напрежение на силите.

Не съм обаче в състояние да отстраня от пътя всички стръмнини, които могат да бъдат преодолени само с постоянство, тъй като от най-дълбока древност пътят минава през твърди канари!

На нито един от учениците си не мога да спестя усилията на изкачването, – никого не мога да изнеса на гръб до върха!

Но всяка стръмна пътека се изкачва най-бързо не чрез горещене и припиране, а само ако пътникът съумее винаги тъй мъдро да отмерва силите си, че да не стане жертва на преумората. –

Спокойното упование и дейната вяра в собствените сили приближават търсещия много по-бързо до високата му цел от всяко пренапрягане на волята, на каквото нетърпеливият е тъй склонен да се поддаде!

# НЕОБХОДИМО РАЗГРАНИЧАВАНЕ

Какво очаквам да се разбира под "Дух", би трябвало да проличи достатъчно ясно от всички мои книги.

Но тъй като във всекидневната реч, а и в научната терминология, тази дума се използва като обозначение за функциите на човешкия мозък и за резултатите от тези функции, все отново и отново виждам как един или друг мой ученик тълкува по привичка погрешно думата "Дух", когато я срещне в книгите ми.

И това съвсем не е за учудване – та нали във всекидневието се говори за "духовен" труд, "духовна" преумора, "одухотворен" стил, "духовити" забележки, "духовна" ведрина, както и за "духовно" помрачение , при което този така разбиран "дух" ту бива въздиган на най-висок пиедестал, ту му се обявява, в името на душата, война.

Но означаваното в случая с думата "дух" е всъщност мозъчна дейност, – изява на вродените и усъвършенствани чрез постоянно упражняване функции на мозъка, – свидетелство за особено пъргава дейност на мозъка или за неговата работоспособност и издръжливост, както и онова, което се нарича "духовно" заболяване, представлява заболяване на мозъка, независимо дали е породено от установими физически фактори или пък от въздействия от окултно естество.

Признак за собствената отдалеченост от Духа на земния човек, "паднал" от съзнателното Битие на субстанциалния Дух, е обстоятелството, че той усеща проявите на мозъка си като нещо "духовно" и говори за "буден дух", когато всъщност има предвид само будния си мозък.

Единствено там, където понятието "дух" обозначава едно безтелесно и невидимо при нормални условия същество – едно "явление" от отвъдното, проблясва все още последният, почти погълнат вече от мрака лъч от едно първично изживяване на субстанциалния "Дух", макар че в образните представи, създадени от земния човек, за да придаде понятен облик на невидимото, често пъти има нещо направо фантастично и гротескно-зловещо, издаващо твърде лош вкус.

В кръговете на европеизираните религии се говори наистина твърде много за Духа, – но ако вникнем в истинския подтекст на тези думи, веднага ще си дадем сметка, че и тук, когато става дума за Духа на Вечността, за Духа Божи, за "Светия" Дух, под "Дух" се разбира само един по-изтънчен вид мозъчна дейност.

Бог е наистина Дух и "тия, които му се покланят, трябва да се покланят с Дух" и следователно "с Истина" , но този Дух, който е Бог се разбира в споменатите кръгове само като едно раздуто до гигантски размери съзнание от мозъчен тип, аналогично на човешката мисловна дейност, а молитвата в Духа се схваща просто като молитва в мислите.

За субстанциалния вечен Дух, за това, че Бог може да оживее в нас – за нас – само като просиял лъч от този Дух, никой в тези среди дори не подозира.

Нищо чудно, че се надигат толкова гласове за борба против господството на преливащия в толкова подозрителни багри "дух" на мозъците!

Нищо чудно, че се полагат толкова усилия да се защитят правата на душата срещу този "дух"!

Подтик към такава борба дава сигурното чувство, че не е възможно земният "дух" на мозъците да е най-висшето достъпно за нас вътрешно богатство.

С "ясночувстващи" вътрешни сетива човек си проправя опипом път към душата, в чиито изяви долавя сила, стояща безкрайно по-високо от мозъчното самосъзнание.

Би се наложило да бъдат отхвърлени думите на Павел, че "Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии" , ако в случая се имаше предвид такъв "дух", който е само резултат от дейността на мозъчните клетки. –

Че тук става всъщност дума за субстанциалния вечен Дух, който сам създава мозъка и по никой начин не е зависим от него, отдавна се е превърнало за съжаление в тайна...

Земният човек се е посветил на все по-диференцирани мисловни задачи, неизменно в плен на заблудата, че неговото обусловено от мозъка мислене е "дух" от Духа на Вечността, – и в малцина само се е запазило смътното предусещане, че сигурно е възможно и такова познание, което би било непостижимо чрез мозъчна дейност, – познание от действителното изживяване на Духа, – а не от логически умозаюпочения, изводи и съпоставки.

Но как да се стигне до това предугаждано познание, едва ли някой е бил в състояние да каже, макар и да не са липсвали свидетелства, че то е възможно.

А то е било по всяко време възможно единствено за стигналите "в Духа": "във" субстанциалния, жив сам по себе си, неразрушим, неизменим Дух на Вечността!

Този "Дух" е недостъпен както за мозъчното мислене, така и за земноживотинските сетива.

Ако искаме да вникнем в него, да го опознаваме и изследваме, трябва да бъдем "във" него, и ние можем да стигнем в него, тъй като сме – и физически – проникнати и оживени от него: – тъй като той "живее" в нас, дори ние да не можем още да живеем в него...

Абсолютно невъзможно би било обаче да стигнем "в Духа" с помощта на какъвто и да е вид мозъчна дейност!

Тук става въпрос за един реален процес, а не за нещо измислено или въображаемо!

Този процес може наистина да бъде "регистриран" от мозъка, след което да бъде включен като безспорен факт в мисловната дейност, но той не може по никой начин да бъде породен от мозъка.

Как да се постигне това вътрешно преживяване, е показано в моите книги.

Само за да посоча необходимите за това условия написах тези книги! И то: с кръв от сърцето си ги написах!

Но доколкото съществуват многобройни възможности да се предизвика този процес, аз посочвам и своеобразностите на отделните, индивидуално обособени начини за извървяване на пътя, извеждащ към целта.

На очертаването на този път – така че всеки твърдо решен да стъпи на него да може да намери с минимални усилия онзи начин за преодоляване на трудностите, който отговаря най-добре на способностите на търсещия – служи всяка написана от мене дума, макар често пъти не само да очертавам пътя, но и да описвам някои перспективи, разкриващи се от определени участъци или от самата крайна цел на този известен едва на премалцина път.

Не съвсем безопасно е заблуждението на някои читатели на моите книги, които си мислят, че притежават неограничени способности и че всеки от тях би могъл произволно да си избере да следва пътя по няколко различни – или дори едновременно по всички – показани от мене начини.

Всеки човек носи със себе си на тази земя свои специфични наклонности, а и всеки още от детинство е под влиянието на едни или други хора и обстоятелства, на събрания опит, на собствени и чужди представи, и всичко това обуславя начина, по който той трябва да тръгне по пътя, ако иска да стигне "в Духа".

Вярвам, че достатъчно ясно посочвам в книгите си от какви условия се определя един или друг от посочените начини.

За хора, които – подобно на мен – познават различните начини за изминаване на пътя, но са израснали в неумолимата, направо "жестока" в нашите очи дисциплина на източните Учители на духовна премъдрост, съдържанието на моите книги е "прекалено лесно разбираемо", тъй като според тях препятствията по пътя към Духа никога не са достатъчно сурови и достоен за целта е само онзи, който не се стъписва и пред най-страшните препятствия.

Точно така са мислили и истинските посветени в античните "мистерии" в Китай, Индия, Вавилон, Персия, Египет, Гърция и Рим, доколкото става въпрос за действително познаване на възможностите за вътрешно развитие, за които се говори в моите книги.

Но нека никой не смята, че нямам достатъчно сериозни основания за тази "разбираемост" на написаното от мен!

Наистина решението зависеше единствено от мен, но аз същевременно знаех защо именно на мене бе предоставено то.

Не съм нито човек от античността, нито азиатец, въпреки че времево, както и пространствено, тези два свята са включени духовносубстанциално в моята собствена жизнена сфера, – но като европеец от двадесетото столетие по християнското летоброене зная, че нетърпението е за съжаление характерна черта на човечеството от моето време и че следователно твърде малко от съвременниците ми биха имали някаква надежда да извлекат полза от моето учение, ако го бях изложил на един тайнствен и непонятен език и бих поставил многобройни препятствия по пътя, който искам всъщност да направя проходим за всички.

Но във всичко написано от мен става наистина дума за неща, които съвсем не се поддават лесно на словесен израз.

Това, което имам да кажа, се побира твърде неохотно в тесните рамки на думите.

А и едва ли имам насреща си достатъчно добре подготвени читатели, защото въпреки ширещото се вулгаризиране на всевъзможни сведения за древните или далечни на Запада култури, дори учените, занимаващи се с тези въпроси, не могат да посочат характерните белези, които биха помогнали в подобни области на науката да се отдели суеверието от истинското познание на действителността.

Тези белези могат да се знаят само от хора, които са стигнали вече "в Духа" и затова самото им познание изхожда "от Духа".

Но не за такива хора пиша аз – те могат спокойно да минат и без моите свидетелства.

Който иска да бъде мой ученик, тъй като държи да намери по съответстващия на своята индивидуалност начин пътя "в Духа", ще стори добре да не смесва произволно различните възможности за изминаване на пътя, а да си избере този, който най-много му подхожда, и да остави след това спокойно настрана другите посочени от мене начини.

Моето свидетелство за субстанциалния Дух няма за цел да формулира едно сурово учение, което биха могли да последват само най-твърдите и издръжливите.

От Духа, който е Любов, аз соча пътя на Любовта и на всевечно неизчерпаемото Милосърдие: – пътя на самораздаващото се Състрадание.

Аз соча не само пътя, но и характерните му белези, доколкото търсещият трябва да знае за тях.

Всеки може да си отбележи най-лесно разбираемите за него пътни знаци и да не се подвежда по-нататък от знаците, които ще послужат по-добре на други търсещи.

Означеното в моите книги с думата "Дух" не може да бъде сравнявано с известните на земното познание неща.

То е най-дълбоко присъщата форма на изява на Пра-Битието, от което води началото си всяко съществуване, – от което всяко съществуване получава "Живот", за да се изяви в характерната за себе си форма.

Когато казвам, че то е като свободно, невъобразимо високо напрегнато електричество, проникващо във всяко тяло, поставено в неговото силово поле, и проявяващо се в него съобразно свойствата на това тяло, – това не е всъщност сравнение, а само една метафора, помагаща да се избегнат някои заблуждения.

Ние носим в себе си способността да изживяваме това Пра-съществуващо начало, но без съзнателното ни съдействие никаква "Благодат" не би могла да развие тази способност така, че тя да ни разкрие достъпния за нея свят на истинския субстанциален Дух.

Този свят на правечния Дух, обхващащ от своя страна безброй отделни светове в себе си, не е нещо неизменимо и застинало, не е безреден хаос, а вечно движение: – един Космос от най-чисти, постоянно видоизменящи се и все пак идентични със самите себе си по своето битие форми.

Който е решен да се научи да изживява в Духа света на Духа, трябва преди всичко да отстрани в себе си пречките, възникнали от представата, че недоловимият от земното око Дух не бил сетивно познаваем, а представлявал нещо като летлива, неразчленена в себе си, гонена от ветровете мъгла без очертани форми.

Той трябва съвсем ясно да си даде сметка, че първопричината за неговия собствен живот е Духът, – че организмът на духовното "тяло" може да започне да функционира и в земно въплъщение и че тогава на мястото на физическите сетива се развиват чисто духовни "сетивни органи".

Но търсещият трябва да не забравя също така, че в Духа може да се изживява само по духовно-сетивен начин на възприятие, точно както заобикалящият ни и толкова добре познат ни тук, на земята, физически свят може да се изживява само благодарение на физически-сетивния начин на възприятие.

И както изживяването във физическия свят е зависимо от физическите сетива, така и в Духа може да се изживява само онова, което съответства на достигнатата степен на развитие на духовните сетива в даден човек.

Както в нашия земен свят физическите сетива притежават най-разнообразни възможности за развитие, определящи различното изживяване на този свят от всеки отделен човек в зависимост от преобладаващата роля на едно или друго сетиво, така и духовното преживяване зависи от различния капацитет за развитие на духовните сетива във всеки отделен човешки дух.

Като допълнение на поредицата от приведените аналогии искам да обърна внимание на моя ученик и върху едно много съществено сходство, за което всичко казано по-горе е наистина предпоставка, но което съвсем не е на последно по значение място, когато трябва да се даде оценка на дадено духовно преживяване.

Имам предвид това, че и духовния, и физическисетивния свят можем да преживеем както със студена обективност, така и с цялата възможна топлота на душевното съпричастие.

И при земносетивното, и при духовносетивното преживяване става все въпрос само за преживяването на различни аспекти на една и съща Прасила, която по тази причина нарекох в една от книгите си "единствено Реалното"

В това "единствено Реално" може сега и во веки да вникне само неговото собствено "съзнание", така че то би било като несъществуващо и за най-възвишените, недостъпни за земната представа стъпала на вечния духовен Човек, ако самото му съществуване не пораждаше индуктивното проявление на душевните сили които се стремят да се изявят у нас както във физическисетивния, така и в духовносетивния живот, доколкото ние самите не спъваме тяхната изява.

Ето защо изключително важно е какви душевни сили ще съумеем да обединим в своята най-вътрешна воля, – да отъждествим с тази воля. –

Не само за земния си, но в много по-голяма степен и за своя вечен духовен живот!

Затова върховен и неотменен дълг на всички, които са решени да стигнат в Духа, е да пазят душевните си сили от "увреждане", за да не завърши високият им устрем със "смъртта" на душата, защото онази лишена от душевен порив студена обективност на познанието е равносилна на самоналожено проклятие, което завършва едва когато индивидуалното съзнание се е изразходвало вече в течение на еони...

Затова ревностните поборници за душата, които са загрижени "духът" на мозъците да не умъртви самата душа, остават наистина в неведение относно вечния субстанциален Дух, но в рамките на своята сфера на преживяване те съвсем не са на погрешен път. –

Преживяването на вечния, субстанциален Дух е по същество напълно независимо от "духа" на мозъците: – от мисленето и от способността да се правят логически умозаключения.

Единствено за отразяване и за съобщаване на духовно преживяното се нуждаем тук, във физическисетивно състояние, от дейността на мозъка.

Докато душевните сили, които – ако мога да се изразя така без риск от недоразумение – се изявяват в нашето духовно "Аз" вместо физическия ни мозък, са всъщност вечното "оправдание" на това преживяване.

След всички тези обяснения, целящи да помогнат на учениците ми по-лесно да изградят живота си съгласно дадените в моите книги съвети, принуден съм още веднъж да подчертая, че аз самият най-добре съзнавам колко несъвършено средство за представяне на духовната Действителност е всеки един човешки език.

Принуден съм поради това да помоля учениците си да се откажат от евтиното удоволствие да упражняват по отношение на моите думи остроумието си, в чието наличие ни най-малко не се съмнявам, като се опитват да установят дали не би могло да им се придаде и друг смисъл, различен от вложения от мен, който, както ми се струва, достатъчно ясно съм определил.

Просто няма друга възможност да се говори за едно преживяване, което трябва лично да се изпита, за да се опознае, освен с косвени описания, символи и образни сравнения.

Принуден съм да изхождам от това, че у моите ученици има искрена воля да бъда правилно разбран!

От друга страна, най-категорично предупреждавам да не се превръщат книгите ми в обект на закостенял култ към думите.

Нека моят ученик се научи да чувства вложения в думите ми смисъл и да постъпва в духа на този именно смисъл.

Безкрайно далеч съм от намерението да извиквам на живот някаква нова догма!

Всеки е свободен да преведе думите ми на свой, по-разбираем за самия него език, ако това ще му помогне по-лесно да вникне в тях.

Но колкото повече напредва по своя път търсещият, толкова по-малко значение ще има за него всеки избор на сравнение, както и неизбежната неадекватност на думите, предназначени за изразяване на външни, земни неща, защото онова, което е потвърдено вече от неговия собствен опит, ще му бъде сигурен ключ към всичко предстоящо.

# НЕНУЖНО САМОИЗМЪЧВАНЕ

Повечето хора от кръга на западната култура – независимо към коя религиозна общност принадлежат – не знаят нищо за възможността да се развие още тук, по време на земния живот, способността за преживяване на субстанциалния ни духовен организъм, който след завършване на земнотелесното битие остава за нас единствен носител на съзнанието ни.

Други са чували наистина – макар и от най-съмнйтелни източници – за тази възможност, но не са могли да повярват в нея.

Има най-сетне и такива, които предусещат, че е възможно познание на недостъпния за земнотелесните органи свят: – света на вечния субстанциален Дух, – познание, основаващо се на собственото ни вътрешно преживяване, и търсят напразно някакъв "метод" за постигане на такова познание.

Широко разпространено сред тези търсещи е убеждението, че целта на техните търсения е свързана с някакво "одухотворяване", – и тъй като познават единствено своя обусловен от земното тяло начин на съществуване, те си въобразяват, че ще се доближат до тази цел чрез мнимо одухотворяване на земното тяло.

Това клето тяло дължи наистина живота си само на Духа, но то никога не може да стане Дух.

И тъй като търсещият по принуда вижда, че то по своему се противопоставя на тези неуместни изисквания, той се стреми да го "надмогне" и се чувства победител, когато сметне, че най-сетне е "умъртвил" най-ценните сили на оживотворяваното от Духа тяло.

Особено усърдните в такова едно "умъртвяване" минават за "най-одухотворени", а и те самите вярват все повече в тази самоизмама, подхранвана чрез халюцинации и други въображаеми "милости", които всъщност не са нищо друго освен последици от противоестественото, по-изтънчено или по-грубо, изтезаване на тялото.

Историята на всички религиозни системи изобилства с примери за подобно погрешно насочване на усилията, както – за жалост – и със свидетелства за неговото възвеличаване.

Но колкото и да се възхищават хората на тези свои ближни, които намират достатъчно кураж да се подложат на самоизтезаване, такова безчовечно поведение съвсем не заслужава възхищение.

Ние, човеците на тази земя, не живеем нито за да култивираме само онова, което е животинско в нас, и да се водим от похотливите страсти или от леността на животинското тяло, нито пък имаме за задача да измъчваме животинската природа в себе си.

Ако искаме да постъпваме правилно, трябва да възпитаваме земното тяло да стане израз на оживотворяващия ни субстанциален Дух.

А до тази цел най-малко би ни приближило самоизмъчването и изтезаването на тялото.

Не говоря тук като човек, неспособен да откаже нищо на плътта си.

Сам вярвайки някога, че "постът и самобичуването" са "богоугодно" дело, аз дълги години спазвах далеч по-строго от каещ се монах не само четиридесетдневните Великденски пости, но и през други периоди си налагах да не поемам нищо освен чиста вода.

Сигурно има по-умели майстори на това изкуство и аз с готовност признавам тяхното превъзходство, защото с пробуждането ми в живота на субстанциалния, вечен Дух у мен угаснаха всякакви амбиции в областта на аскетизма.

Оттогава знам, че всички мотиви за водене на аскетичен живот са плод на съдбоносни заблуждения, – че само в един-единствен случай аскетизмът е оправдан: когато той се налага по лечебни съображения, продиктувани от нуждите на самото земно тяло. –

Тук спада и личното предразположение на някои хора към скромен или направо спартански суров начин на живот, доколкото този избор се определя – със или без истински основания – единствено от стремежа да се съхрани здравето и благополучието на земното тяло.

Когато обаче мотивите за такъв начин на живот произтичат от схващането, че аскетизмът щял да ни доближи до вечния Дух, той става осъдителен.

Онова, което шампионите на аскетизма смятат за "духовни преживявания", е – без нито едно изключение – от най-съмнително естество!

В случая имаме работа или с въздействия на изтощеното тяло върху мозъка, или пък изтерзаната плът е станала вече плячка на лемурните сили от невидимия физически свят, които никога не изпускат доброволно нещастната си жертва и я "забавляват" с всевъзможни средства, имащи за цел да приспят завинаги способността и да преценява критично...

Онова, което измаменият смята тогава за изживяване на Духа, е всъщност нервна превъзбуда и призрачни безчинства на крайно отблъскващи полуживотински същества, невидими по своята природа за телесното око, но принадлежащи на физическия свят, макар никакъв ултрамикроскоп да не е в състояние да "докаже" тяхното съществуване.

За начина им на живот и за присъщите им по силата на тяхната природа прояви, както и за извратените им издевателства, получили подтик от страна на земния човек, съм дал в книгите си достатъчно пълни и точни разяснения.

Който си мисли, че е излишно да се обсъждат сериозно подобни неща, той не подозира колко много от неговите ближни са се уловили в клопката на невидимите физически същества, за които става дума тук. –

Моите предупреждения се отнасят не само до аскетичното самоизтезаване на земното тяло и произтичащите от него психически отклонения, но и до друг един вид самоизмъчване, към който са склонни мнозина търсещи.

Далеч не най-слабите измежду стремящите се към Светлината са и най-застрашени от надценяване на собствените си сили!

В резултат на това самонадценяване те започват да мислят, че могат да изминат пътя си с огромни скокове, и си втълпяват най-сериозно, че са в състояние само за няколко месеца да стигнат до целта, за чието овладяване на други са били нужни дълги години, а нерядко и цял един човешки живот.

Необузданата нетърпеливост на мозъчното съзнание час по-скоро да научи какво представлява изживяването на субстанциалния вечен Дух създава вътрешно безпокойство, способно да причини само тежки психически и физически увреждания, но не и да доведе до целта, към която – изтерзан и стигнал до прага на отчаянието – търсещият се стреми.

При тези търсещи ненужното самоизмъчване се състои в едно непрекъснато издевателство над мозъка, който се нуждае тъкмо от спокойствие, от съзнателна и търпелива готовност за изчакване, за да може наистина да бъде извървян пътят, извеждащ "в Духа". –

Нетърпението и необузданият копнеж не само отбиват от извеждащия към целта път, но и крият същата опасност от измама, на каквато е изложен аскетът.

Някога са били наистина изречени думите за "царството небесно", което може да се постигне само от употребилите "насилие" , – но какво се разбира в случая под "насилие", може да бъде правилно изтълкувано единствено в контекста на казаното от борещия се с Ангела Иаков: "Няма да те пусна, докле ме не благословиш!"

Това не е "насилие", не е "сила" в смисъл на способност да се надделее, а упорито постоянство при пълното съзнание за собствената немощ, слабост и незначителност.

А ако някой се чувства така сраснат с тази дума, че не е в състояние да излезе от нейните рамки, бих го посъветвал да насочи "силата", която според него му е тъй необходима, към трайно потискане на всички препятствия, породени от неговия безпокойно ровещ се мозък и утежняващи достигането на поставената цел.

За всеки мой ученик, встъпил вече на сочения му от мене път по обусловения от особеностите на този ученик начин, не бива занапред да има никакво бързане и напиране, никакво гонене на целта!

Със сигурно упование трябва той да реди стъпка след стъпка, търпеливо и внимателно, все по присъщия му начин, избран от самия него измежду предложените от мен възможности, – защото този "път" не се "напуска" при окончателното достигане на целта като нещо вече ненужно, а остава вечно духовно притежание на стигналия до целта.

Той се нуждае от този път, "отворен" вече за него, защото е "отворен" чрез него, за да може вечното съзнание в Духа, постигнато от дошлия до целта, да остане свързано с онова, което е гаранция за запазване на индивидуалността му в неговото духовно и земно изживяване...

"Извървяването" на пътя, извеждащ в Духа, представлява "крачене" във външното време, но в собственото вътрешно, духовно пространство!

Така и самата цел се намира наистина във външното време, но единствено във вътрешното, духовното пространство. –

Затова е напълно безполезно да се търси навън, както е погрешно и да се смята, че на едно място целта би могла да се постигне по-лесно, отколкото на друго.

Сравнението на напредването вътре в нас и в непрестанно протичащото външно време с изминаването на един "път" съвсем не е плод на случаен избор.

Не "случайно" всички Учители "от Духа" са сочели от най-дълбока древност съществуващото тук сходство.

Търсещият ще намери наистина своята цел само в собственото си вътрешно, духовно пространство, но в същото това пространство той може да отстои все още и безкрайно далеч от тази цел.–

Той трябва да "извърви" външното време, което от ден на ден го доближава до часа на осъществлението.

Едно след друго се нареждат добре различими състояния на способността да се преживява.

Всяко следващо състояние се обуславя от осъзнатото непосредствено преди него и никое от тях не може да бъде "прескочено" или "опростено"!

Ето защо търсещият се самоизмъчва ненужно и в случаите, когато се тревожи, че напредва твърде бавно, или пък ясно си дава сметка, че се намира едва в началото, а изгаря от копнеж да стигне час по-скоро до целта.

Много полезно за търсещия е да знае къде всъщност се намира, понеже прекалено самонадеяното убеждение, че е изминал вече по-голямата част от пътя, може да го доведе до горчиво разочарование...

Някои, които се смятат вече за мои ученици, защото "познават" всичко написано от мен, засилват допълнително ненужното си самоизмъчване, като прибягват до често пъти твърде съмнителни поощрения, почерпани от разни философски или окултни книги, едва ли имащи нещо общо с изложеното от мен учение както по своята насоченост, така и по отношение на поставената цел, макар използваните в тях думи да принадлежат и на моя словесен фонд.

Тези опити на търсещия "да си помогне някак си", като допълни от другаде онова, което според него аз съм премълчал, можеха да бъдат отминати с усмивка, каквато заслужават безразсъдните постъпки на едно незряло дете, ако не ми се налагаше все отново и отново да се убеждавам как със своята прекомерна усърдност тези хора сами си преграждат пътя...

Ето защо аз ще трябва, искам или не, да отхвърля категорично от себе си – в интерес на самите търсещи – всяка отговорност за последиците от такова "многознайно" сглобяване на абсолютно несъвместимото, което по необходимост води до най-грубо самозалъгване на тези своеволни хора!

А който си въобразява, че на своя глава би напреднал повече, отколкото ако следва моите напътствия – такива, каквито съм ги дал, с пълното съзнание за своята вечно неотменима отговорност, – може да бъде посъветван единствено да остави книгите ми непрочетени, за да не се обременява с вината, че е злоупотребил с тях.

Но може би някои, които се чувстват мои ученици, макар да свързват даденото от мен с всевъзможни безотговорни и объркани плетеници на мисълта, биха извлекли все пак известна поука от това, че сред признатите от мен и постигнали най-голям напредък днес мои ученици няма нито един, който да не е съобразявал – в най-строга самодисциплина и с максимална концентрация – поведението си с дадените от мен напътствия, и то единствено с тях.

И това съвсем не е за учудване, тъй като ученията, облечени в сътворената от мен словесна форма, са изпитани от хилядолетия.

В разрез с всяка последователност в Духа е обаче да се мисли, че би било възможно да се постигне повече, ако като ръководно начало се използват не само съдържащите се в моите книги указания, но и всевъзможни човешки мнения и предположения...

# НЕИЗБЕЖНИ ТРУДНОСТИ

Всяко човешко свидетелство, отнасящо се до области, които не са всеобщо достъпни, е принудено да се съобразява с трудности, свързани както с изразяването му, така и с неговото възприемане от страна на слушателите или читателите.

Тези трудности се увеличават още повече, когато имаме работа със сведения, отнасящи се до опит, който е твърде различен от опита на повечето хора, така че преките сравнения стават почти невъзможни и разбираемост може да се постигне единствено чрез косвени описания, образна реч и алегории.

Няма ни най-малко съмнение, че моята собствена задача е свързана с преодоляването на всички тези трудности.

Ако учението ми беше предназначено само за азиатските народи, за които голяма част от използваните от мен понятия са живи от хилядолетия или спадат към древното наследство на тяхната раса, това би облекчило извънредно много изпълнението на възложената ми задача, но съвсем не би отстранило всички трудности.

Те само биха се видоизменили, тъй като неправилните интерпретации на моите думи щяха да потърсят мнимо потвърждение от други сфери на религиозните и философските представи.

Мъжете, за които говоря като за свои духовни "Братя" и които живеят всички до един в Азия, макар не всички от тях да са азиатски арийци, разбират това много добре и смятат, че дори само опитът да излязат пред своите народи със същото учение би представлявал жертва, която няма да донесе очакваните плодове.

Те всъщност са убедени, че е много по-вероятно изхождащото от мен вестителство да стигне от Европа до тяхната родина и да бъде възприето там от немалък брой узрели за него души, отколкото един азиатец да успее да се пребори с всички породени от религиозните представи заблуди и с гротескните тълкования на жадното за чудеса суеверие, на които неминуемо би се натъкнал, ако дръзне да разкрие съобщените от мен неща.

Щом положението е такова дори там, където безброй хора, пръснати из необятни по площ страни, от хилядолетия вече знаят, било по наследствена традиция, било от призвани Учители, нещата, които се старая в книгите си да направя разбираеми за европейските културни кръгове, – колко по-сигурно е тогава, че възвестеното от мен учение ще се натъкне на значителни, макар и различни по вид трудности в мозъците на читателите от западния свят.

Но аз съвсем не намирам тези трудности за "непреодолими", макар да признавам, че дори да имах колебания и съмнения относно изпълнимостта на възложената ми задача, това пак не би ме освободило от нея.

Вероятно и аз самият – ако не бях този, който без каквито и да е земни заслуги съм – бих се натъкнал на немалки трудности, ако се изправех пред учението, носещо днес моето име, без предварителна подготовка и повлиян от редица унаследени априорни представи от религиозен и философски характер.

Нека никой не си мисли, че не мога да почувствам колко трудно е в наши дни за един човек от Запада, натъпкан догоре с уж абсолютно сигурни знания за причините на всички явления, да се отнесе поначало "сериозно" към онова, което имам да му кажа!

Та нали самият аз съм човек от това преходно време, нали познавам неговата култура и образованост, формите на неговото научно мислене, истинските му заслуги и твърде самонадеяните му амбиции, макар и да не мога да отрека, че благодарение на действащите в мен субстанциални духовни органи съм в състояние да прозра и такива съотношения и дадености, които не са всеобщо достъпни, колкото и да са сигурни някои, че нищо не може да убегне от тяхната проницателност.

Така че аз много добре зная какви трудности трябва да преодолее мисълта, преминала европейска или американска школовка, ако наистина иска да схване онова, което е дадено в напътствените текстове на моите книги: – дадено с мои думи, но не измислено от мен, а съществуващо поначало във вечния Дух, където още от появата на човечеството на тази планета е било достъпно за всички като мен.

Че тези хора са били по всяко време премалцина, е последица от духовно наложена необходимост.

Но човешкият череп съвсем не е херметична кутия, изолираща плътно мозъка от външните трептения, които могат да бъдат възприети от него, – и силите, органично изграждащи душата, не биха могли никога да бъдат така съвършено изолирани, че да останат недостъпни за всесъзнаващото, всечувстващото, всеизживяващото в неизбродното море на свободните от всяка обвързаност душевни сили.

Всъщност всеки човек знае много повече, отколкото си дава сметка, макар това "познато" да се нуждае от някакъв призив, за да стигне до съзнанието, – все едно дали въпросният "призив" е дума, видим предмет или вътрешно преживяване.

Ето защо за една неосакатена душа и онова, което аз имам да и кажа, е много "по-познато", отколкото си въобразява доверяващият се само на мозъка си човек, свикнал с измамната светлина на своето неспокойно трепкащо светилниче...

Но за да се избегнат евентуални заблуждения, трябва да подчертая, че понятията "несъзнателно", намиращо се под "прага на съзнанието" или "колективно съзнание", превърнати днес в разменна монета от популяризаторите на психоанализата и на нейните многобройни разклонения, по никой начин не се покриват с онова, което имам предвид в случая.

Не става въпрос и за нещо, което е било някога достъпно за мозъчното съзнание, за да бъде по-късно "забравено" от него, а за неща, познати на вечната душа, но неосъзнати още от мозъка.

Най-доброто средство да се избегне опасността от създаване на погрешни представи е моят начин за изразяване на нещо преживяно да бъде приет такъв, какъвто е, без всякакви опити да се нагажда даденото от мен към терминологията на една непрекъснато променяща своите понятия наука.

Аз бих могъл естествено да се приспособя към изискванията на такава една терминология, но предпочитам да си запазя свободата, при избора на думите като изразно средство да изхождам единствено от тяхната пригодност – такава, каквато аз я чувствам, без да се интересувам от общоприетото им значение.

Немалко трудности биха могли да бъдат избегнати, ако читателят е наясно, че за да бъда разбран, аз разчитам преди всичко на онова, което характеризирах като "познато" вече на душата, но недостъпно още за мозъка.

Ако читателят на моите книги съумее – поне за известно време – да постави някаква преграда пред вечно напиращите кресливи внушения на своя толкова уверен в "непогрешимостта" си разсъдък, за да може моят зов изобщо да стигне до онова неусвоено още от мозъка, но "познато" на душата нещо, с това той сам си осигурява достъп до сочения от мене път "в Духа", по който ще може сега да тръгне, както моето слово го учи.

Тогава той едва ли ще се натъкне на някакви особени "трудности", при положение че притежава и постоянство – това абсолютно необходимо условие за всички, които са твърдо решени да стигнат до водещия в Духа път.

Наистина онова, което имам да съобщя, трябва да бъде приемано "на доверие" дотогава, докато ученикът не стигне до вътрешно прозрение и до способността сам да преценява.

В интерес на търсещия е да си обясни по свой начин онова, което му давам като напътствия, но не бива да го смесва с други наставления, от какъвто и източник да произхождат те.

Дори наставления, за които няма абсолютно никакво съмнение, че идват от най-чисти и найвъзвишени хора, трябва да бъдат оставени временно без внимание от ученика, решен да постигне собствено прозрение, ако иска да извлече полза от следването иа моите напътствия.

Едва когато наистина постигне онова, на което е способен, той ще може да схване цялата дълбочина на мъдрите съвети, съдържащи се например в средновековната или – вече с друг оттенък – в източната мистика.

Същевременно той ще бъде тогава в състояние да разпознае и многобройните заблуждения, попаднали непреднамерено сред споменатите свидетелства за истината, и въпреки преклонението си пред тези близки до Духа или съединени вече с него човеци няма да се побои да отдели "плявата" – дори ако тя е в по-голямо изобилие, отколкото е предполагал преди това – от способното да покълне "зърно". –

Но докато не е още стигнал дотам, по-добре за него ще е да забрави временно всички подобни напътствия.

Че ще трябва веднъж завинаги да се откаже от следваните досега рецепти за развитие, изхождащи от новите мистагози, се разбира от само себе си!

Макар да съм принуден, в името на написаното от мен, да изисквам известно доверие, докато не се пробуди собствената способност на ученика да преценява, това съвсем не е "вяра" в смисъла на едно окончателно взето решение, а само онази готовност да се доверим, с каквато се отнасяме например към капитана на един кръстосващ моретата кораб, за когото без друго приемаме, че познава морските пътища и ще съумее да заведе поверените му пътници до сигурно пристанище, – или към един съзнаващ своята отговорност планински водач, който много добре разбира, че животът на туристите зависи от сигурното познаване на пътя и от способността му да взема правилни решения.

Както на водача в планината се признава правото да дава съвети при катеренето по скалите или при твърде,опасните преходи през глетчери, – така и само така трябва и моят ученик да приема съветите, които среща в моите книги.

Аз познавам опасностите по неговия път и мога да му дам правилен съвет как да ги преодолее!

Нищо не ми е всъщност по-чуждо от намерението да изисквам "сляпо послушание", на каквото нито имам право, нито пък мисля, че то би било в каквото и да е отношение полезно или дори желателно за ученика.

Винаги, когато съществува такава възможност, търсещият трябва да знае или да бъде в състояние да си представи на какво може да се надява и защо му давам този или онзи съвет, – защо го предупреждавам за дадена опасност.

В книгите могат да се посочат твърде много неща, които ми беше неописуемо тежко да напиша, тъй като това ме принуждаваше да се докосвам със сухи думи до дълбоко изстрадани изживявания и придобивки, които за мен стоят тъй невъобразимо високо над всички земни изживявания, страдания и придобивки, че не мога дори да си спомня за тях, без да се подложа на подобаващата за случая предварителна подготовка...

Бих могъл да си спестя това "изпепеляващо самоизмъчване", свързано с написването на всяко едно от изреченията, за които намеквам в случая, ако виждах друга възможност да изпълня духовния си дълг да дам на търсещия един вид "стереоскопична", пластична представа за духовните процеси!

Всички тези разяснения се предлагат на моя читател само затова, защото той не бива да следва с наивно лековерие даваните му от мен съвети, а да вземе своето решение свободно и по съвест, след като е получил възможност да си създаде поне донякъде представа за духовните взаимозависимости, на които се основават съветите ми.

Принуден съм обаче най-настоятелно да подчертая, че при взимането на решение търсещият трябва да изхожда само от съдържащите се в моите книги текстове, без да обръща каквото и да е внимание на земночовешката ми личност!

Ако наистина иска да бъде мой ученик, той трябва да знае, че в своите напътствени текстове аз му се разкривам всеотдайно и че е "мой" ученик само дотолкова, доколкото съумее да стане ученик на тези именно текстове, чиято абсолютна истинност, като израз на субстанциалнодуховната Действителност, не би била накърнена с нищо, ако тия книги бяха написани не от един разумен човек, проникнат от най-дълбокото съзнание за изключителната си духовна отговорност, а от някой глупец, – при условие че това изобщо би било възможно!

Във връзка с термина "субстанциалнодуховен" моля да се има предвид, че навсякъде, където говоря за субстанциалния Дух – в противовес на понятието "дух", отнасящо се до човешкия разум и проявите на мозъчната дейност, – с думите духовна "субстанция" означавам най-действителното: съвкупността от всички сили на Прабитието!

Тази духовна "субстанция" не е нещо застинало и неподвижно, а само по себе си най-свободното, неспъваното от нищо, вечно подвижното, вечно движещото се начало.

Тя е не "сътворена", а просто дадена – без специален волеви акт – чрез самото наличие на "Прабитието", както съм принуден да нарека сърцевината на онова, което "е", когато се налага да го обознача по някакъв начин.

И онези най-фини сили на Вселената, за които някои гениални теоретици на физиката започват днес да се догаждат, могат да бъдат разбрани само като един вид "индуктивно проявление" на въпросната духовна "субстанция", докато "по-грубите" изяви на земни сили, в това число всички така наречени електрически или магнитни явления, представляват всъщност отразени прояви на онова, което нарекох "индуктивно проявление" по аналогия с образа на индукционната бобина, в която възниква индиректно възбуден електрически ток...

Не бих могъл да се изразя още по-ясно в случая, но имам основания да мисля, че бъдещите научни изследвания ще доведат до земно доказуеми резултати, които ще отнесат едва загатнатото от мен към една съвсем нова, всеобхватна област на знанието.

Но истинското осъзнаване в субстанцията на вечния Дух няма нищо общо с каквато и да е наука – дори най-големите и най-крупни научни постижения не могат да доближат нито на косъм търсещия до собствено изживяване на субстанциалния Дух.

Би трябвало да стане ясно, че търсещият, който е твърдо решен да стигне "в Духа", освен от моята помощ като тълкувател и пътестроител, предоставена му чрез написаното от мен учение, се нуждае и от друга помощ, щом веднъж стъпи – макар и получил предостатъчно напътствия – сам на този път!

А тази помощ не закъснява и за нейното получаване е достатъчно едно вътрешно състояние на упование, на предварително поднесена признателност.

На човека не може непосредствено да помогне никакъв "Бог" – помощ може да очаква единствено от човека, а когато става въпрос за "божествена" помощ: – само от човек, който е станал преобразовател на субстанциални духовни сили!

Тогава всяка духовна помощ, стигаща до търсещия, е съобразена с неговата способност да възприема и остава съобразена с нея, докато той сам не бъде в състояние да изживее субстанциалния вечен Дух в своя събудил се от латентно състояние духовен организъм, – независимо дали необходимият за тази цел процес завърши още по време на земнотелесния живот, или пък – както е в повечето случаи – само започне тук, за да приключи едва в следземните състояния на изживяване.

Това развитие има безброй много различни стъпала, както и единствено възможното за човека действително изживяване на Бога: – изживяването на неговия "жив" Бог в собствената му душа.

Това единствено "реално" изживяване на Бога ("Бог" е не само "Дух", а образно казано: найфиното самоформиране на Духа! –) може да се постигне още преди усъвършенстването на субстанциалнодуховния организъм, но този организъм трябва все пак да бъде действително "пробуден", за да може да просияе в душата ясно очертаното съзнание за идентичността на "Аз"-а като индивидуална форма на изживяване във всички вечни сфери.

Човекът, наистина постигнал такова преживяване, престава да пита, а и не би могъл вече да пита дали действително го е постигнал, или е станал жертва на самоизмама, защото преживяното от него просветлява неговата " Аз"-форма е най-неоспоримата и непоколебима сигурност, каквато може да съществува сега и во веки!

А който – макар и само в неизбежните понякога в земния живот по-мрачни часове – си задава все пак въпроса, дали неговото възвишено изживяване е било наистина реално, може да бъде сигурен, че навремето сам е "поукрасил" нещата и така е попаднал в една от многобройните клопки на самоизмамата, от която трябва час по-скоро да се освободи, ако иска един ден да стигне до истинско изживяване на своя жив Бог...

Това единствено възможно реално изживяване на Бога не представлява внезапно нахлуване на някакво едва поносимо, принудително усещане в душата – когато това преживяване наистина настъпи, то винаги е съобразено с индивидуалните особености на човека.

Затова в книгите на моето учение е казано, че всеки може да изживее само своя жив Бог и че никой никога – нито тук, на земята, нито във Вечността – не е в състояние да покаже своя жив Бог на брат си.

Всеки опит за "насилствено" предизвикване на това изживяване води с абсолютна сигурност до самозаблуда!

А ако някой пожелае за повече яснота да си послужи тук с подлаганата тъй често на злоупотреби (и поради това крайно рядко използвана от мен) дума "благодат", тълкувайки я като "блаженство", предпоставката за което е била изпълнена, така че това "блаженство" трябва непременно да настъпи, защото не може да бъде спряно от ничия, дори не и от Божията воля, – той наистина би се доближил твърде много до правилното разбиране на условието за настъпване на това изживяване...

Дали даден човек ще го изживее еднократно, многократно повтарящо се, или пък постоянно и непрекъснато, зависи единствено от самия него: – от неговите душевни възможности, но всеки, който го е изпитал вече по възможния за него начин, встъпва в един нов живот и претърпява обновление, което може да бъде почувствано само от знаещия за него и не подлежи на словесен израз.

# ДИНАМИЧНА ВЯРА

Азбучна истина е, че всяко човешко начинание може да разчита на успех само тогава, когато е подкрепено с вяра във възможността или направо в сигурността на успеха.

Който сам не е изпитал това – а не са много онези, които не са били принудени все отново и отново да го изпитват в течение на целия си живот, – едва ли ще се наложи да търси дълго около себе си, за да намери примери, потвърждаващи това правило както в положителен, така и в отрицателен смисъл.

Най-големи и многообещаващи дарования се провалят и не постигат целта си само защото им липсва вяра в собствените сили, докато в същото време хора с дарби под средното ниво крачат от успех към успех, водени от вярата в своите способности...

И колко често някоя идея, за чието осъществяване напразно са били отдадени усилията на цял един човешки живот, е била довеждана до победен край едва след смъртта на своя създател, подета от сами по себе си лишени от творческо начало натури, които обаче влагат в нея вярата, липсвала на неуспелия и инициатор въпреки неоспоримата енергичност на неговия устрем. –

При все че не е трудно да се стигне до този извод, светът и днес е пълен с безброй хора, които, изпълнени с добра воля, най-упорито се стремят към дадена цел, но нямат голяма вяра, че ще могат някога да я постигнат.

Чудно ли е тогава, че тъй малко хора стигат до онази цел, пътя към която посочвам във всичките си книги и която е наистина достъпна за всички търсещи, изпълнени с вътрешна вяра – с вяра в самите себе си!? –

Истина е скрита в поговорката, която казва:

"Помогни си сам, за да ти помогне и Бог!"

Тук божията помощ съвсем не е поставена под въпрос, но е посочено условието, което трябва да бъде изпълнено, за да стане божията помощ изобщо възможна.

Затова и всяка въображаема "вяра в Бога" си остава просто самоизмама, ако не е подкрепена от непоколебимата вяра в самия себе си.

А вярата е воля и който не я възприема като форма на волята, той не разбира нищо от "вяра"!

Тук обаче трябва да отправя предупреждение срещу глупавия стремеж упорито и трескаво лелеяното желание да се величае като "воля". –

В езиковата практика твърде често се говори с лекота за "воля", когато всъщност е налице само едно необуздано устремило се към дадена цел желание, докато волята, която би могла да постигне тази цел, е дълбоко приспана.

А когато се казва: "вярата е воля", трябва да се допълни още, че в случая става въпрос за волята като висша сила на "въображението", чрез която човек изгражда в себе си образа на своята съдба както във външния си живот, така и при постигането на своята най-висока цел в духовния свят.

Това се е знаело открай време, когато става дума за лечение на телесни недъзи, и разумните лекари се стремят преди всичко да освободят волята за оздравяване у болния от веригите, в които самият той я е оковал.

Както при "чудодейните" изцеления, създали някогашната слава на храма на Асклепий в Епидавър, така и при прославилия се в наши дни сред многобройни вярващи чудотворен извор на Лурд: – тъкмо стимулирането на волята за оздравяване, тъкмо отприщването на въображението, на вярата във възможността за излекуване е въпросната "чудотворна" сила, дори ако тя е само предварително условие, чието изпълнение проправя пътя за действието на помагащи сили от друг вид.

През всички времена се е говорело по същия начин не само за "свети" места, където болните се изцеляват, но и за човеци, които успяват да помогнат дори и тогава, когато лековете и церовете се оказвали безсилни; "чудодейното" въздействие и при тези хора се състои единствено в това, че са успявали да събудят у болния истинската динамична вяра, вярата като "воля" за оздравяване, която изгражда образа на възстановяващото се здраве на мястото на представата за болестта, създадена преди това от тази – само че погрешно насочена – воля.

Никога не е било, разбира се, възможно всяка една болест да се излекува по този начин и ентусиастите твърде често забравят, че и самите лечители, и онези "чудотворни" за благочестивите вярващи места е трябвало да отпращат немалко измъчени от болестта си хора неизлекувани или само с привидно, моментно подобрение. –

Глупаво би било обаче да се отрича, че силата на вярата е в състояние да упражни удивително въздействие върху тялото на човека. –

А възможностите на динамичната вяра там, където става въпрос за въздействие върху тялото, далеч отстъпват на резултатите, които правилно насочената вяра може да постигне в невидимия духовен организъм.

И както телесно болният, чиято болест е от такъв характер, че се поддава на лечение чрез вяра, трябва да изгради в себе си представата за здраве, и то черпейки от същата сила, чрез която преди това е създал представата за болестта, така и търсещият, решен да постигне своята най-висока цел в царството на Духа, трябва със силата на вярата да създаде в себе си духовния облик, в който иска да се преобрази...

И на най-пламенното желание не се е никога досега удавало да направи от търсещия в царството на Духа един намерил!

Също и тук възможността за намиране трябва да се превърне първо в увереност, преди високата цел да стане постижима.

Вярата в себе си е единствената дейна воля, насочена към Бога, и само тази формираща воля изгражда в душата на търсещия "образа на онова, до което той трябва да израсне". –

По този образ се изменя тогава невидимият духовен организъм на търсещия по такъв начин, че у него все повече укрепва способността да се превърне в намерил.

Погрешни учения и крайно недостатъчното упование в себе си са подвели вярата на повечето хора да изгради в тях самите собствения им образ като образ на човек, който по своята природа е изключен от висше и сигурно духовно познание; правилно насочената вяра трябва да замести този погрешен образ с образа на призвания – призвания да постигне единение с Бога!

В човека трябва преди всичко да оживее увереността и сигурността, че най-високата му цел е действително постижима за него, ако той наистина иска да се доближи до царството на субстанциалния, чист Дух и до онова, което там го очаква!

Всяка колебливост е опасна, понеже вечното спасение не се постига "със страх и трепет", колкото и голяма тежест да се придава от хилядолетия тук, на земята, на тези лишени от всяка истинност думи!

Безброй човеци са търсили цял живот, без да успеят да намерят, само защото са се доверили на подобни пагубни слова, потискайки по този начин всяко упование в самите себе см!

Без вярата, за която говоря тук, никой земен човек не би могъл да се върне в Духа, а тази динамична вяра може да упражни благотворното си действие само ако търсещият е изпълнен с най-непоколебимо упование в самия себе си – с упованието, че е способен да постигне своята висша духовна цел.

Всяка духовна, висша помощ, готова винаги да допълни у човека онова, което все още не му достига, когато той, изтръгвайки се от земния мрак, се отправя по пътя към Светлината, остава съвършено безсилна, докато упованието в себе си не стане дейно у търсещия. –

Само този, който се уповава на себе си, може да приеме с упование и висшата помощ, така жизнено необходима по неговия стръмен път нагоре. –

Само този, който се уповава на себе си, може да събуди в себе си истинската динамична вяра: – да се изпълни с воля за своето спасение, далеч от всяко голо желание!

Всичките ми напътствия и съвети предполагат такова утвърдително отношение към себе си у моя ученик независимо от всичките му грешки и недостатъци, за които той не може да не си дава сметка.

На много места в моите книги се подчертава недвусмислено колко е важно човек да бъде преди всичко сигурен, че произлиза от вечния, субстанциален Дух, за да може да храни надежда да се завърне отново "в Духа".

И при най-добра воля търсещият просто не би могъл да се възползва от дадените му от мен указания, докато не е още изградил твърда вяра в себе си и в своето вечно духовно начало.

Но тази вяра не бива да се свежда до някакво приемане "на доверие" или до просто предположение.

Единствено динамичната вяра: – вярата, която сама е сила и поражда от себе си сила, – може да даде и вътрешната сигурност, така нужна за всеки, който е твърдо решен да встъпи по пътя в Духа.

"Вярването", напротив, в някакви образни представи – независимо дали отговарят на действителността, или не – по-скоро пречи, отколкото помага. –

Не за да подтикна създаването на образни представи в мозъка на ученика, се опитвам да дам словесно описание на недостъпните за физическото око светове, а за да прехвърля мост за предварителното разбиране на изискванията, които съм длъжен да предявя в интерес на самия търсещ към неговата дейна воля.

Ако той си мисли, че е намерил в тези изложения някакво "противоречие" - а това понякога не е толкова трудно, – нека остави на първо време въпросния текст настрана, докато собствената му динамична вяра не го научи как да разрешава привидните противоречия.

Динамичната вяра има сигурни корени в самата себе си и е невъзможно да бъде разколебана от погрешното тълкуване на дадена фраза.

# НАЙ-ГОЛЯМАТА ПРЕЧКА

Не хипертрофиралият, вечно склонен към прибързано съмнение скептицизъм е най-голямата пречка за търсещия по неговия вътрешен път, а гнетящият го под най-различни маски – страх!

Дори така нареченият скептицизъм е най-често страх, който само се опитва да се скрие под булото на съмнението.

Страх от изпадане в заблуда или в нещо още по-лошо, – страх от необходимостта да бъде преразгледан собственият светоглед, – страх, най-сетне, от присмеха на другите.

Хората са твърде склонни да изтъкват един пред друг важни и заслужаващи внимание основания за своето поведение, докато зад него всъщност се крие само някоя от формите на страха.

Или пък те самите се крият от него зад пустословни претексти, просто за да се спасят от принудата да го виждат...

Жертвите на страха по света са много повече от жертвите и на най-смъртоносната епидемия!

Ето защо няма нищо чудно, че и търсещият да намери себе си и своя неосъзнато царуващ в него жив Бог е под постоянния гнет на най-различни форми на страха, които поставят сериозни пречки по неговия път.

Не за всички е лесно да победят всеки страх, – много по-трудно е обаче да разпознаят страха зад многобройните му и твърде добре прикриващи го маски...

Търсещият не може никога да прекали с усилията си най-внимателно да проверява дали зад онова, което нарича свои основания, свои мотиви, свои замисли не се крие някоя от разновидностите на страха.

Пропусне ли да свали една-единствена от тези маски, той допуска неприятеля, така да се каже, "в собствения си дом", без да може вече да го прогони, тъй като просто не го е разпознал като враг.

Страхът е отговорен за много повече безразсъдства и ужаси, отколкото подозират или са склонни да признаят измъчваните от него. –

Накъдето и да обърнем поглед, нямат брой случаите, когато зад решенията на хората ще съзрем страха!

Страх от едно или друго, – страх от хиляди неща, – страх зад най-измамни маски.

Страхът измъчва търсещия най-вече като "угризения на съвестта", защото той не може да разбере, че въпреки грешките и недостатъците му достъпът към вечния Дух си остава открит за него.

Но в много случаи "угризенията на съвестта" нямат нищо общо със самата съвест!

На "угризенията на съвестта" доста неща "лежат на съвестта", заради които истински добросъвестният човек никога не би се измъчвал. –

В такива трудни периоди най-добре е търсещият да отклони временно вниманието си от своето вътрешно развитие и по никой начин да не се занимава със себе си, докато не успее да победи явния или прикрит страх и така да се отърси от него.

С това той няма да загуби абсолютно нищо, защото: – от страха не може никога да произлезе нещо добро!

Напусне ли го веднъж страхът – все едно под каква форма го е навестил, – търсещият ще се убеди, че през периода на самоналоженото изчакване неговото развитие всъщност съвсем не е преставало.

Страх има само там, където не достига вътрешно упование, – а в периоди на недостатъчно доверие към себе си човек не бива да работи върху вътрешното си развитие!

И света да обърнем, пак не бихме намерили нито едно-единсгвено градивно дело, което да е било осъществено от страх!

Когато се твърди, че нещо добро било произлязло от дадена форма на страха, това е просто резултат от недоглеждане, тъй като се пропуска, че за да се осъществи, последвалото добро е почерпило сили съвсем не от страха, а от предхождащото го моментно преодоляване на този страх.

Страхът е по-лош от обикновената "уплаха", защого той затулва всички пролуки, през които би могла да се промъкне смелостта, "забравена" само от уплахата, за да бъде – в момент на припомняне – често пъти с нова сила извикана на живот.

Страхът обаче е отрицание на всяка смелост! –

Обхванатият от страх човек гледа на подканата да се пребори с тази липса на смелост като на враждебна намеса в това, което смята за свои права.

Страхът прилича на състояние на самохипноза, скорошно пробуждане от която може да настъпи само ако за това пробуждане е била издадена енергична "заповед" във време, когато не сме били измъчвани от страх.

Лесно податливият на различните форми на страха трябва колкото може по-често да си дава такава заповед.

Ученикът в Духа би поставил обаче под въпрос целия успех на своята работа върху вътрешното си развитие, ако допусне в него да се проявят страхови състояния.

Той трябва все отново и отново да си повтаря, че в действителност няма нищо, от което би трябвало да се страхува.

Доколкото неговата воля не е насочена срещу високите му стремления, той може освен това винаги да разчита на подкрепата на възвишени помагачи, умножаващи до най-голяма степен действеността на неговата защита чрез своите собствени сили.

Превъзмогне ли страха си, търсещият все отново и отново ще открива, че всичките му страхове са били всъщност породени от едно създадено от самия него плашило.

Чрез такова самосъздадено, парализиращо силите им страшилище мнозина вече са предизвикали, без да искат, собствената си смърт!

Да умреш от страх съвсем не е толкова рядко явление, колкото обикновено се смята.

Страхът не е нещо съществуващо извън нас, той получава живот единствено от човека.

Страхът не е, разбира се, нищо "духовно", нито пък "душевно", макар да съществува изразът "душевен страх"!

Този "душевен страх", както и всеки друг – разпознаваем или добре маскиран – страх, е само един вид "спазъм" на известни свръхфини нерви, предизвикан от реакцията на определени представи върху дейността на мозъка: – тоест смущение, протичащо само във физиката и в чисто физическото мозъчно съзнание. –

Обстоятелството, че представите, чието въздействие предизвиква особения спазъм на страха, могат да принадлежат както на физически-сетивния свят, така и на духовната или душевната област, не бива да става причина страховият феномен да бъде проектиран в душевни или духовни сфери!

Борбата със страха ще бъде успешна само тогава, когато представите, причинили в дадения случай страха, бъдат ясно разпознати, а внушаващите страх моменти в тези представи – обезсилени чрез трезво анализиране.

Тъй като тези представи са разнородни не само у отделните, податливи на страха хора, но и у даден човек могат да се проявят в най-различен вид, добре ще е търсещият все отново и отново да дава споменатата вече заповед на мозъка си незабавно да се "пробуди" от обхваналия го страхов спазъм.

А след това вече причиняващата страх представа трябва непременно да се изолира мислено и да се открият пораждащите страх моменти в нея.

Веднъж точно установени, тези моменти могат лесно да бъдат неутрализирани в мисълта и по този начин обезопасени.

Нямам за цел да разяснявам тук неща, които са от компетентността на лекаря, а единствено да посоча на своя ученик как да отстрани най-голямата пречка за своето вътрешно напредване по избрания от него път.

Това е крайно наложително, тъй като и най-сърцатите във външния живот хора изпадат често пъти в най-невероятни състояния на скрити страхове, след като започнат да работят сериозно върху развитието на своя духовен организъм.

И това е лесно разбираемо, като се вземе предвид, че мнозина имат наистина навика да тренират по един или друг начин физическото си тяло, други се стремят да постигнат максималния капацитет на своя мозък, а трети култивират душевното си чувство, – но едва ли не за всички собственият им субстанциалнодуховен организъм, инстинктивно отбягван от земното животно, остава изцяло в латентно състояние и поради това представлява една напълно непозната, несвойствена и страшна за мозъчното съзнание област.

А непознатото, неизследваното, е винаги най-неопределената и поради това най-предпочитана от въображението арена на всички родени от страха призраци на човешката фантазия.

Докато тези призраци – плод на оставени в мозъка следи от чути в най-ранна възраст детски приказки, от възприети някога догми на унаследената религиозна система и от представи за собствената ни, въображаема или истинска, "вина" – не бъдат окончателно прогонени, едва ли е възможно да се напредва решително по вътрешния път, извеждащ "в Духа".

Оттук произтича дългът на търсещия всекидневно да подлага на проверка истинските мотиви на своите мисли, думи и дела, за да започне постепенно да разпознава страха под всичките му маски и да го прогонва от неговите скривалища.

Това е едно истински стимулиращо обследване на вътрешния живот и то помага много повече от всяко "ровене в съвестта", търсещо да открие и най-малкия действителен или въображаем "грях" и заплашващо да се превърне в проклятие, жертва на което най-често стават тъкмо най-съвестните натури...

# УЧЕНИКЪТ И НЕГОВИТЕ СПЪТНИЦИ

Малко неща биха могли да бъдат по-опасни за истинския ученик в Духа от честолюбието!

Докато при всяко друго човешко начинание стремежът към повече знание, към повече умение от другите може да допринесе за успеха на ревностния му радетел, то за ученика в Духа и най-малкото желание да изпревари своите устремени към същата цел спътници оказва вече възпиращо действие.

Всяко чувство на завист, ако не бъде незабавно потиснато и веднъж завинаги изкоренено, води до пълното спиране на духовния растеж, – въпреки всички по-нататъшни усилия на ученика...

Едва когато угаси безследно и последното пламъче на завистта в сърцето си, той ще може истински да се надява да продължи своя път напред.

В тези неща не се прави "изключение": – не съществува привилегировано положение за отделни хора, – колкото и висок ранг да заемат те, колкото и достойни за възхищение да са техните заслуги към цялото земно човечество. –

Става въпрос за неумолимото действие на един "закон", присъщ на всеки субстанциален духовен живот, произтичащ от този живот и немислим отделно от него, – закон, управляващ всяко духовнореално събитие, – закон, който не може во веки да бъде престъпен.

В сферата на духовните събития – чак до нейната най-външна периферия – не би могло да стане абсолютно нищо, колкото и незначително да е то, което да не е подчинено на този "закон", въплъщаващ вътрешно присъщата и интегрираща определеност на субстанциалния вечен Дух.

Подвластно на този "закон", присъщ на субстанциалния, вечен Дух, е само онова в човека, което е от Духа.

Дали "духовното" в него се е вече пробудило за неговото съзнание, е наистина важно за даден земен човек, но съвсем не и за Духа, от който то си остава неотменна част, дори да не се възприема от ничие човешко съзнание.

Нека никой не се заблуждава от позволените наистина за поетите, но стоящи тъй далеч от истината елегични бленувания за едно Божество, изживяващо човешкото страдание като свое и очакващо собственото си спасение от човека!

В действителност нещата стоят съвсем иначе...

Нека моят ученик никога не забравя онова, което се опитвам да му кажа относно общата за всички ни вечна основа на Битието, макар тъкмо в този случай неадекватността на всички земночовешки думи да се усеща още по-мъчително, отколкото при всеки друг опит да се даде словесен израз на нещо, – и все пак се налага да се примирим с тази неадекватност...

Колкото и високо над всяко понятие да стои онова, за което все отново и отново се налага да говоря в книгите си, естественият стремеж на човека да си изгражда представи за всичко не бива да се оставя без каквото и да е насочване или загатване.

Аз говоря с най-дълбоко благоговение за една висша Триада, наричана от мен: Прабитие, Прасветлина и Праслово, – за нейното Самопроявление, което се опитвам да изразя с човешки думи чрез Троицата: Прасветлина, Праслово, Прадуховен Човек, – и соча, че онова, което, изпълнен с трепетно преклонение, определям като "Прадуховен Човек", е "Баща" – и същевременно "Майка": – на проявената троичност на духовния, душевния и схващащия чрез разума си човек...

Старая се да покажа как по този начин истинският "Човек" достига нагоре и навътре до най-съкровеното Божество, което му се разкрива в любов като негов, индивидуално съединен с него, "жив" Бог...

Имам за задача да посоча най-сетне как вследствие на всичко това трябва да стане ясно, че съществото, носещо тук, на земята, името "човек", съвсем не е вечният Човек, а едно обвързано със земята животно, в което се стремят да изживеят себе си вечни човешки еманации, надхвърлили кулминационната точка на своето индивидуално битие, което за тях е било равносилно на неминуемо падение, – на "греховно", понеже е станало по собствена вина, "падане" от сияйната Светлина, – и че единственото изкупление на тази вина, даващо възможност за повторно изкачване, е въплъщението в едно от невинните, физически същества на Космоса; – в едно животно, – като при това имам естествено предвид само един определен животински вид, оказал се годен да стане в даден момент проявление на вечния Човек.

Ние познаваме достатъчно добре този животински вид като носител на собственото ни физическо съществуване!

Но колкото и добре да познаваме от собствен опит своя животински вид: "човека-животно", с всичките му потребности, наклонности и влечения, ние сме готови все пак да му отречем твърде много от онова, което в действителност му принадлежи, – само защото трудно понасяме факта, че имаме много повече общи неща, отколкото бихме желали, с другите животни, докато тъкмо Онова, което ние – като животни – не споделяме със своите "събратя": – невинността, – си остава за нас обект на горещо въжделение, след като са отминали вече годините на ранното ни детство, прекарани в чисто животинска невинност. –

На нас не само твърде много ни се иска да отделим своя обусловен от мозъка земен разум от сферата на животинското, както преуспелият новобогаташ полага всевъзможни усилия да скъса с предишното си обкръжение, – но сме и твърде склонни да отречем на животинските си събратя онова, което обикновено наричаме своя "душа" и което само благодарение на съзнателно развиване се е издигнало у нас над по-примитивното равнище, на каквото се намира у другите животни.–

За да не си създава в това отношение пречки за своето развитие, ученикът трябва да си даде сметка, че почти всичко от така наречените от нас "душевни" преживявания трябва в крайна сметка да бъде отнесено към животинската душа, обща за нас и за всички останали животни, макар у нас – под влиянието на присъщата единствено на човека и произлязла от нетленни сили на Божеството душа – тя да придобива по-богати рецептивни и изразни възможности по време на земния ни живот.

От животинската "душа" и само от нея води началото си всяко честолюбие, всяка маниакална склонност към съперничество и всяка завист, които могат да се окажат изключително опасни и съдбоносни за ученика, устремен към развитието на духовното начало в себе си!

Няма никакво съмнение, че ученикът трябва да се стреми да подчини, доколкото е възможно, тленната животинска "душа" на вечните душевни сили, присъщи му като на богосътворен душевен "Човек".

Затова всички пориви на животинската душа, които са в хармония с търсеното обединяване на вечните душевни сили в индивидуалната форма на изживяване – в "Аз"-а, – трябва да бъдат пазени, култивирани и използвани по време на този ограничен срок на съществуване на човека в земноживотинско тяло, за да се стигне по-лесно до вътрешно преживяното единение на вечната душа.

И напротив, всички пориви на животинската душа, насочени против обединението на вечните душевни сили в индивидуалната "Аз"-форма или против развитието на субстанциалния, вечен човешки духовен организъм, трябва постепенно да стихват и отзвучават, – и макар за този процес, както впрочем за всяка коренна промяна, да е нужно немалко време, необходимо е още от самото начало да се противопоставим на всичко, което ни пречи.

Амбицията да бъде изпреварен устременият към същата духовна цел ученик или пък завистта заради постигнатата вече от него степен на духовно развитие са прояви единствено на животинската душа и могат с пълно основание да бъдат оприличени на боричкането между животните за храна и на добре познатата завист заради докопаното "тлъсто парче".

Но търсещият е длъжен не само да овладее тези низши импулси на животинската душа, но и да събуди точно противоположни усещания в своята вечна душа.

Нека той не се успокоява, докато не започне да изпитва само щастие и радост, когато установи, че "съученикът" му е отишъл далеч по-напред от него в своето духовно развитие!

За него не бива да има нищо по-естествено от това да помага по всеки възможен начин на изоставащите зад него!

Точно така постъпват и онези, които са известни като "Майстори" на изкуството да се живее в трите свята (– света на разума, света на душевните сили и света на субстанциалния вечен Дух! –).

Те виждат как някои от техните "братя" са се издигнали до почти непостижими висоти, докато други пребивават все още в низини, които те самите или отдавна са надраснали, или изобщо не познават от собствен опит.

Ако за мен или за някого от моите братя би било изобщо възможно да не се изпълним с гореща радост, когато съзрем извисилия се далеч над нас събрат, или да не се притечем с плам в сърцето на помощ на бродещия все още из дълбините, – ние на часа бихме престанали да бъдем такива, каквито сме, и нашето сияние в Прасветлината би било занапред невъзможно. –

Друг импулс на животинската душа, който духовният ученик трябва от самото начало да се научи да преодолява, е злонамерената склонност не само да открива грешките и недостатъците на своя спътник, но и да ги изтъква при всяка възможност пред трети лица.

Този импулс е не по-малко съдбоносна пречка за истинското духовно развитие и докато не бъде окончателно изкоренен, всяко въображаемо "напредване" по пътя си остава празна самозаблуда...

Ученикът, очакващ напътствие и помощ от вечния, субстанциален Дух, не бива по никой начин съзнателно да търси грешките и недостатъците на своя спътник, а ако узнае все пак за тях по силата на обстоятелствата, негов дълг е просто да ги пренебрегне!

А става ли въпрос за неща, които биха могли сериозно да навредят на самия провинил се или на трети лица и поради това не бива да бъдат пренебрегвани, нека непреднамерено открилият тези грешки ги сподели само с хора, за които е напълно сигурен, че ще се ръководят единствено от стремежа да предпазят както самия сбъркал, така и другите от последиците на неговите действия.

И тук може да се направи паралел със Светещите в Прасветлината.

Тъй като при техния биологично обусловен характер става въпрос за една определеност на волята за земно въплъщение, постигната хилядолетия преди да се родят в земно тяло, раждането им в предварително избрания момент трябва да осигури всички психофизически предпоставки за изпълнението на възложената им задача, макар заедно с тях новороденият да получава и някои наследствени качества, които той трябва да държи по време на земния си живот под строг контрол, защото силите му са нужни за друга цел и защото изкореняването на тези качества, колкото и да е желателно, би стеснило по недопустим начин физическата база на неговата дейност.

Явно неблагоприятните наклонности, "привнесени" по този начин в неговата тленна физическа природа, могат да се проявят донякъде във всяка област на земночовешката, обусловена от зоофизическите сили дейност, макар Светещият на Прасветлината непрестанно да издига бариери пред прекалено драстичните форми на тяхната изява.

Никой Светещ в Прасветлината не е лелеял детински глупавата, подхранвана от чиста суетност амбиция да бъде признат за "светец", а и никой не би могъл да подхранва в себе си подобно честолюбиво желание!

Ала горко на Светещия – дори да се е издигнал до непостижима за човешките представи духовна висота, – който не би приел проявите на земночовешките недостатъци на някой свой духовен "събрат" само с изпълнена с хумор и разбиране снизходителност!

И тъй като в този духовен кръг друг начин на поведение е направо невъзможен, в случаите, когато аз, подтикван от нуждата да обясня духовния смисъл на тези неща, заявявам, че и най-малката склонност на един Светещ в Прасветлината да се почувства "по-горен" от допусналия някаква грешка по отношение на земнофизическите неща свой събрат би довела неизбежно до самоунищожаване на собствения му духовен организъм, тези мои думи трябва да се приемат само като фикция, улесняваща разбирането от страна на читателя...

Ученикът на субстанциалния, вечен Дух може само тогава да очаква, че усилията му ще се увенчаят с истински успех, когато на всичко преходно, земнофизически обусловено в насочилия се към същата цел човек – независимо дали му е лично близък или съвсем непознат – гледа с искрено добросърдечие и разбиращо снизхождение, като постепенно все повече и повече си дава сметка, че индивидуалният духовен организъм, който неговият спътник се стреми да осъзнае в себе си, е от същата субстанция, от каквато е и духовният организъм в самия него.

Който очаква да получи голямо наследство в дадена земна валута, едва ли би насочил усилията си към обезценяването на тъкмо тази валута, само защото не му допада много поведението на друг човек, получил вече или очакващ тепърва да получи имущество в същата валута.

И щом от този пример се вижда ясно, че един неразумен наследник би се лишил от полагащото му се богатство, ако му се удаде да обезцени валутата на своето наследство, толкова по-очевидно е, че в Духа никой не може да утвърждава за себе си и същевременно да отхвърля за другия онова, към което самият той вътрешно се стреми. –

Тук става въпрос за едно богатство, което не е идентично наистина с богатството на другия, но по своето качество и произход е във всяко отношение "равно" на неговото!

Който иска да види някой друг лишен от това прадревно духовно богатство, с това сам се лишава от него.

Ако досега посочвах какво трябва да се избягва, нека сега пък кажа как очаквам да постъпва моят ученик:

Постигането на идентично съзнание в разсъдъчномисловния, в душевния и в субстанциално-духовния начин на схващане е наистина постулат на субстанциално-духовния свят, но това изискване съвсем не означава, че е достатъчно само да се подмени съдържанието на разсъдъчномисловното 'съзнание и занапред да се възприемат единствено понятия за духовносубстанциални неща.

Тук става по-скоро дума за три, рязко разграничени по своя начин на изживяване, вида съзнание, които в присъщата дори на най-вътрешно Божественото форма на изживяване: – в "Аз"-а – трябва да станат общо достояние на индивида!

Затова от такова изключително значение тук е волята на човека: – готовността му да опознае в себе си съвършено нови форми на съзнание, които нямат почти нищо общо с познатото му вече разсъдъчномисловно съзнание, а и не се поддават на словесно описание, понеже се разкриват единствено чрез "вникване" в тях.

Търсещият обаче не би спечелил нищо, ако реши да "рисува" във въображението си какви ли не представи в своето старание да стигне до някакво понятие за особеното, непознато още за него своеобразие на процеса на осъзнаване във вечните сили на душата и в субстанциалния, вечен Дух.

Онова, което Духът действително очаква от всеки свой ученик, лежи във физически достъпната сфера, макар последиците далеч да надхвърлят нейните граници, извисявайки се до чисто душевни и духовносубстанциални области.

Тук става дума за задължението на всеки ученик на Духа да дава – в живота на външния свят и в отношенията си със свързаните по някакъв начин с него хора, устремени към същата цел, – достоен и траен израз на своята, макар и все още латентна, духовна същност.

От момента, когато даден човек реши да стане ученик на Духа, за да постигне осъзнаването на вечната си душа и на вечния Дух в собствения си духовен организъм, с това той напълно съзнателно се разграничава (и това е толкова естествено, че едва ли се нуждае от специален обет) от всички житейски прояви на ближните си, които спъват или правят дори невъзможно развитието на неговия духовен организъм.

Всекидневните развлечения и забавления на нашето време представляват истински набор от "учебни примери" за подобни изяви на твърде рафинираното човешко животно, – но и в други, достатъчно сериозни области не липсват прояви, оставащи едва ли не под равнището дори на животинската душа.

Който иска да ме разбере, ще ме разбере! –

У ченикът на Духа не бива обаче да се отнася към всичко това с войнствена непримиримост, а само да пренебрегва подобни неща, – да се стреми, доколкото е по неговите сили, да замени пошлостта, животинската разюзданост и маниакалното гримасничене с достойни за вечния Дух прояви, – и чрез собственото си поведение неуморно да показва на другите колко далече са всички тия неща от желателните и достойни за внимание страни на живота.

Само моля най-настойчиво да не бъда криво разбран!

Не мога да приема сериозно нито един жест на отхвърляне на осъдителни от гледна точка на Духа човешки изяви, ако той е лишен от хумор и незлоблив присмех!

Киселото странене, мърморенето и резоньорството са неподходящи средства да се отворят очите на другите за това, че те робуват на глупави самовнушения и превъзбудени нерви! –

Най-силно въздействие е оказвал винаги примерът, ето защо основната задача на онзи, който е твърдо решен да стигне "в Духа", е да проправя път за другите със своя пример.

Една-единствена достойна за пример постъпка може да послужи като много по-добра поука за спътниците му от един неколкочасов спор и затова дейността на даден духовен ученик ще бъде толкова по-плодотворна и в по-тесни, и в по-широки обществени рамки, колкото той изцяло се осланя, – и колкото, благодарение на строгата си самодисциплина, по всяко време може да се осланя – на въздействието на своя пример...

Ученикът трябва съвсем ясно да осъзнае факта, че той остава да тъне дълбоко в мъглявата здрачевина на глупаво самонадеяния си разсъдък, докато все още си въобразява, че една победа в спор с неговите спътници е равносилна на победа над собствения му вътрешен мрак. –

Не с думи, а единствено с примера си може той да докаже, че наистина е удържал победа в самия себе си.

# ВЪТРЕШЕН ЖИВОТ И ВЪНШЕН СВЯТ

Достатъчно ясно съм подчертавал вече, че търсещите са само дотолкова "мои" ученици, доколкото при определяне на насоката и характера на своя стремеж се придържат към изложените в книгите ми съобщения, указания и напътствия, без да виждат в мое лице нещо повече от призвания посредник и изразител на предлаганите разяснения и съвети.

Става въпрос за едно чисто духовно ученичество, по силата на което аз нося вечна отговорност за всеки търсещ, който следва моите напътствия по такъв начин, че да има наистина правото да се нарече мой "ученик".

Тази моя обвързаност не бива да се отъждествява с "чувството за отговорност", усещано и проявявано от всеки добросъвестен пастир към членовете на дадена верска общност, – моята отговорност за търсещия, който, за да стигне "в Духа", следва точно дадените от мен съвети, произтича от едно неотменно задължение, което остава в сила и в бъдещите следземни състояния и не може да се смята за изпълнено, докато търсещият, доверил се на моето учение, не постигне обещаното му от мен. –

Моля обаче да се прави съвсем точно разграничение между онова, което определям в книгите си като духовен опит, възможен само при известни, точно определени предпоставки и описван от мен с единствената цел да дам някаква представа за различните стъпала на духовно изживяване, оставащи достъпни далеч не за всички хора, докато са още тук, на земята, – и онова, което ясно и недвусмислено очаквам да бъде постигнато от всеки ученик в Духа по време на земния му живот.

Аз давам на търсещия възможност да влезе в живо съпричастие и с преживяването на по-високи, недостъпни може би за него тук, на земята, степени на способността да се изживява в Духа, за да му позволя сам да свери "посоката", но това съвсем не означава, че мога да му обещая постигането на тази способност за духовно изживяване.

Всичко, което посочвам като постижимо, предполага известна, по-малка или по-голяма, степен на развитие на субстанциално-духовния организъм и навсякъде в своите книги, където говоря за достижимите преживявания в Духа, аз същевременно изтъквам какво трябва да е вече постигнато, за да може да се изкачи следващото, по-високо стъпало на духовно преживяване.

След достатъчно задълбочен прочит на моите описания ученикът в Духа може сам да определи къде точно се намира, като се пази естествено да не преиначава преднамерено в своя полза характерните белези на дадена степен на изживяване, еднозначно посочени от мен.

В земните неща човек понякога симулира твърде успешно една или друга степен на съвършенство, карайки другите да повярват, че наистина я е достигнал, – в духовния живот обаче всеки опит да се симулира "по-висока" степен е безмилостно осъден на неуспех, тъй като опитът за подобна заблуда води единствено до самозалъгване.

Духовното стъпало, на което той наистина се е издигнал, се определя единствено от постигнатата способност за изживяване в субстанциалния вечен Дух.

Че не става въпрос за "степени" или "чинове", дадени веднъж завинаги в твърдите рамки на една строго определена йерархична система, трябва да бъде за търсещия извън всяко съмнение.

Но понеже все отново и отново се убеждавам, че на мнозина твърде много им се иска да видят "номерирани" стъпалата от стълбата на Иаков, а това говори за едно неправилно разбиране, което трябва непременно да бъде коригирано, бих желал да кажа следното:

Духовното може да бъде "осъзнато" само от нещо духовно'.

Духовното се изживява само в единение и онова, което иска да се съедини с духовното, само трябва да е от Духа.

Всичко недуховно е "нереално": – "недействително" за Духа!

(– Говоря за вечния, субстанциален, единствено неразрушим, нетленен Дух, – не за резултатите от дейността на тленни мозъци! –)

Земният човек не би могъл никога да стигне "в Духа", ако беше само онова, което е като земносетивно явление.

Само защото същевременно е и субстанциален, вечен Дух, той може след постигнато единение да изживее духовното, – може да осъзнае духовно в себе си, като Дух от Духа на Вечността, своята собствена индивидуалност. –

За това е необходимо с много постоянство и в течение на дълго време да се запази определена вътрешна нагласа.

В книгите ми се съдържат точни указания за различните форми, които може да приеме тази нагласа.

Нейна основна цел е – все повече и повече да надмогваме привичката не да живеем, а да мислим живота си, и така да се научим да живеем истински дейно и съзнателно. –

"Мисленият живот" трябва да отстъпи място на действения живот.

Този стремеж е постигнал напълно целта си тогава, когато и мисленето започне да се изживява, а не само: да се "мисли". –

Не мога по-ясно да кажа какво имам предвид, но много добре знам, че онзи, който не е надмогнал навика да мисли живота си, не би могъл да си изгради и най-смътна представа за истинския смисъл на тези мои думи...

А това не е и нужно, защото важното е ученикът не да си създава представи, а да се научи да живее!

Мислещият живота си човек вярва в мислите си: че живее и че с неговите преживявания се изчерпва същността на живота му, – за мисленето обаче животът е само обект, макар и такъв обект, който включва в себе си всички други възможни обекти на мисълта, – и животът угасва за мисленето в същия миг, в който угасне и самото мислене.

Но животът може все пак да бъде мислен и безброй милиони го познават единствено чрез мислене, – субстанциалният вечен Дух обаче не може никога да се схване в мисълта, а само в живота: – в действителното, – не в мисловно обусловеното, – преживяване!

Докато при мисленето животът винаги само се мисли: – има реалност единствено като мисъл, – истинското изживяване на живота е вече действително събитие, в което човек е непосредствено съпричастен.

Поради това задача на решения да стигне "в Духа" е "да се научи да живее", понеже в Духа не се стига с мислене, а чрез един възвишен, реален процес, постижим единствено за онзи, който сам активно живее и възприема там, където другите си мислят, че живеят.

Търсещият не може "от един път" да се научи да живее и умението да се живее не връхлита върху него като някакво "внезапно просветление".

За него е нужна упорита работа!

Това е един "учебен процес", – макар в него да не взима участие мозъкът, – и като всеки такъв процес си има своите различни степени, или – ако искаме да запазим алегорията за вътрешния път – своите различни станции! –

За да дадат някаква мисловна представа за тази последователност, доколкото търсещият отначало само мисли и си представя, но все още не живее (тук не говоря за пасивното изживяване на тялото, окачествявано като "живот"!), "Майсторите" на изкуството да се живее са говорили през всички времена за последователно наредени "стъпала" или за редуващи се "станции", но под това те никога не са разбирали строго определени етапи от някакъв учебен план, в духа на някаква учебна "методика".

Би могло вместо образа на пътя или на стъпалата от една стълба да се избере например образът на израстващото дърво, който може би ще помогне по-ясно да се види как с течение на годините, в процеса на усвояване на изкуството да се живее, дадено състояние на растеж се нарежда след предхождащото го, – как едното преминава в другото. –

Възможно е, разбира се, да подразделя по най-различни признаци растежа на дървото, както и постепенното усвояване на изкуството да се живее, – и всяко такова деление би могло да улесни разбирането на постепенната последователност при растежа на дървото или на постепенния напредък в изкуството да се живее, – но то на свой ред може винаги да бъде заменено с друго подобно деление.

Процесът на напредване няма да претърпи абсолютно никакво изменение, все едно дали го делим на седем, на шестдесет и осем или пък на две хиляди станции, стъпала или степени! –

Ето защо не може да се каже: "този или онзи е на еди-кое си по ред стъпало", а само: – "той е още едва в началото, той е доста напреднал, или е вече отишъл далеч напред.–

(Тук естествено се изключват "степените" при масоните и други подобни ордени, където постигнатата "степен" може да се сравни с произвеждането във военен "чин".)

Всичко друго е безсмислица!

"Безсмислица", защото е лишено от реален смисъл!

Но това, както изглежда, не е станало още достатъчно ясно и убедително за някои мои ученици, затова се постарах да го обясня по най-недвусмислен начин.

Тук аз не развивам теории, при които В следва от А, и С – от В, а говоря от лично преживян опит!

От много години вече аз не мисля живота си, а го живея, – оттогава живея и мислите си!

По моя път не са ми били давани никакви "привилегии", – налагаше се, напротив, да усвоя "умението да се живее" много по-интензивно и по-трудно, отколкото е трябвало да стори това който и да е от моите ученици!

Нищо, наистина нищо, не ми е било "подарено"!

А и това "учене" не познава край, зашото, веднъж "усвоено", умението изисква постоянно упражняване.

Смъртта на земното тяло засяга това "упражняване" на "усвоеното" само дотолкова, доколкото след нея физическото тяло престава да се изживява, – живо остава обаче усвоеното чрез тялото мислене, което човек съумява да съпреживее във вечния живот само при условие че го е "усвоил" още тук, в земното тяло, и чрез това именно тяло...

Който не се е научил да го "живее" в тялото си, той и след смъртта на тялото ще го мисли само като насън, както и самия себе си ще мисли още дълго време – докато не се научи да

изживява духовното – като насън, макар това мислене да не се регистрира вече в мозъка.

А и неслучайно говоря за нашия субстанциялно-духовен организъм!

За мен "организъм" е нещо, което расте от само себе си и има собствен живот.

В този смисъл за мен земното тяло не е организъм, а просто комбинация от органи.

Напълно съзнавам, че може да се мисли и с други понятия, които използвах и аз, докато още мислех живота си, – но откакто се научих да изживявам мислите си, не мога вече да си служа с този терминологичен апарат...

Ала всеки мой ученик е свободен да "преведе" според своя собствен начин на изразяване всичко, което му казвам с избраните от мен самия думи.

Това, което искам да кажа, е, че думата не бива да се "замразява", – трябва да и се даде възможност да се движи и да се изменя! –

Тук ще трябва да обясня на учениците си и защо ми се налага да свидетелствам в книгите си – твърде често, за съжаление, – за самия себе си: защо съм принуден все отново и отново да се самоназовавам, макар да ми е безкрайно тежко самото споменаване на името ми в земния живот.

Колкото и да не ми се иска, две причини ме карат да постъпвам така.

Първо, за голямо свое неудоволствие аз съм духовно задължен да се "легитимирам", така да се каже, пред читателите на моите думи, все едно дали ми харесва, или не това и без да държа сметка за чувствата, породени в мен от начина, по който другите хора приемат моите свидетелства.

Накратко казано, върху мене тегне духовното задължение да разкрия пред читателите на моите книги как се е стигнало до написването на онова, което съм написал.

И второ, самият аз естествено представлявам най-близката и най-позната за мен сфера на изживяване, която същевременно е най-добре и най-пълно контролирана от мен.

Тъй като съм напълно лишен, чак до най-потайните кътчета на сърцето си, от всяка сянка на желание за лично самоизтъкване, колкото и "невинно" да изглежда то, и съм свикнал да гледам на себе си по-трезво и по-обективно, отколкото на всеки друг, бих могъл най-добре да обясня неща, които самият аз съм преживял и които трябва да бъдат разбрани от другите.

Никой, който поне отчасти ме познава, не би допуснал нелепата мисъл, че говоря за себе си с цел да изтъкна по някакъв начин собствената си личност, която всъщност е поставена изцяло в услуга на стоящата пред мен задача.

Ако имах склонността да изпитвам суетна наслада от собствения си отразен образ, бих съумял да я задоволя по някой по-приятен за мене начин, понеже съвсем не съм аскет и съм много далеч от странната склонност на аскета да изпитва радост от онова, което му причинява болка...

Както с пълно съзнание мога да твърдя, че не заради себе си пиша, така съм принуден и да кажа, че неуморните ми старания имат за цел не само "вечното спасение" на моите ученици, но и отприщването на техните сили, необходими за всяка съзидателна работа във външния свят.

Но ученикът ще трябва да разграничи съвсем отчетливо това, което аз съм в състояние да сторя духовно заради него, от онази всекидневна работа върху себе си, която единствен той може да свърши...

Животът в Духа съвсем не е враждебен на всекидневието, ето защо и стремящият се да развие своята способност за духовно изживяване трябва да се научи преди всичко да изпълнява дълга си към своето всекидневие.

Той не бива да се поддава на внушенията на екзалтираните фантазьори от всички времена, че Духът на Вечността можел да се постигне само ако търсещият обърнел гръб на всяка земна изява на Действителността.

Точно обратното е вярно!

Наистина търсещият не бива по никой начин да се обвързва така плътно със земята, че да не може вече да се "извиси" над нея, но трябва винаги да помни, че и земното е потопено във Вечността.

Във външния земен свят се възприема наистина само многократно преобразуваният, краен резултат на изхождащите от вечната Действителност сили – като отразено проявление на взаимодействието между тези сили, – но оттук съвсем не следва, че с това на земния човек е дадена само илюзорна сянка!

Овладял веднъж своите духовни сетива, той може да проследи всяко земно явление чак до онзи обрат в начина на възприятие, след който пораждащите всяка форма сили на Прабитието започват да се изживяват в своята субстанциално-духовна същност.

Така най-външното е в непрекъсната връзка с най-вътрешното, макар "външното", по своята форма на проявление, да е от друга страна толкова близо до вечно вцепененото: – до абсолютното "нищо", – че не може по никой начин да се съедини с онова абсолютно свободно "вътрешно", намиращо се във вечно, неуловимо движение.

А понеже земният човек е една залутала се в най-външното вътрешна същност, единствената надежда за него да осъзнае себе си като субстанциално-действително вътрешно начало е да тръгне оттам, където в момента се намира, – тоест от най-външното: – от "външния свят" на своето собствено земно тяло и на заобикалящите това тяло неща. –

Този външен свят, доколкото става въпрос за физическото тяло на човека, се осъзнава от него чрез усещания и всяко изменение на състоянието се възприема също като усещане.

А онова, което отвън заобикаля нашето земно тяло, се възприема само дотолкова от телесните усещания, доколкото въздейства върху същото това тяло, все едно дали въздействията са едва доловими, или пък изключително интензивни, – все едно колко приятни или мъчителни са те за нас.

Ала всички тия сетивни въздействия се възприемат като усещания само на дадения момент, за да бъдат веднага изместени от нови усещания, макар тази поредица от моментни усещания да се възприема често като едно постоянно траещо чувство, също както множеството кинокадри от филмовата лента създават у нас впечатление за постоянен образ, ако в тях не се забелязва движение на хора и предмети.

За ограничено време, – най-много до смъртта на земното тяло, – в съзнанието могат да се запазят образни възпоминания за изпитаното някога от тялото усещане, както и за чувствения еквивалент на сетивните въздействия, упражнени от външния свят.

Всяка друга връзка на земния човек с външния свят се осъществява единствено чрез неговата представна способност, – но продуктите на тази способност са до такава степен зависими от човешката воля – в нейното проявление като вяра, – че това е дало повод за погрешната философска интерпретация на "представата" като творец на проявените във външния свят форми.

Макар че тя, представата, съвсем не е такъв творец, а е по-скоро резултат на способността сетивно неуловимите въздействия на силите на Прабитието да се синтезират в образна форма: – тоест сложно протичащите процеси да се резюмират в структура, съобразена с човешките сетива, – светът на представите далеч не е реалният, достъпен за физическите сетива свят.

Колкото и дълбоко обоснован да изглежда за даден човек изграденият в представите му свят, ще има неизбежно и моменти, когато той ще си дава сметка, че е още твърде далеч от пълноценното използване на възприемателната способност на своите физически сетива. –

И все пак светът на представите си остава без съмнение единствено меродавен за даден човек, колкото и малко да съответства на света, който същият човек би могъл да опознае при пълно използване на възможностите на земните си сетива.

Този свят на създадени от самия човек образни представи, така важен и съдбоносен за човешкото поведение, е един твърде изменчив конгломерат, който се влияе не само от собствените наблюдения и личния опит, но и от представните светове на другите хора.

Така се образуват многочислени групи от хора, уеднаквили до голяма степен своите представни светове, и установяването на това сходство се превръща за отделния човек в привидно "решаващ" аргумент за "правилността" на неговите образни представи, макар те да си остават може би само карикатури на света: на света, разкриващ се пред незаслепените физически сетива.

Затова ученикът в Духа ще трябва да подлага на постоянна проверка не само собствената си представа за света, но и тази на групата, към която се е присъединил в своя житейски път, – а също и представата за света на състоящата се от множество подгрупи или "партии" народностна група, към която принадлежи по рождение.

Тъй като изискванията на Духа остават едни и същи не само за отделния човек, но и за множество отделни хора, никой не може да живее като отделен индивид в съответствие с изискванията, чието спазване е предварително условие за всеки, който иска да стигне "в Духа", – и в същото време, без да даде недвусмислен израз на своята резервираност, да служи на образната представа за света на група, чиито форми на изява преграждат автоматично вътрешния път към Духа.

За абсолютно неразбиране на универсалността на субстанциалния, вечен Дух говори погрешното убеждение на някои, че можели да стигнат "в Духа", докато продължават да изпитват презрение или дори омраза към нещо, принадлежащо на Духа!

И тъй като всеки земен човек крие в себе си латентна духовност, трябва да се прави много внимателно разлика между категоричното отхвърляне на едно или друго мнение или поведение, коренящо се в животинско-човешката природа, и високомерното пренебрежение към различно мислещите, независимо дали става въпрос за отделни хора, или пък за групи, народи и цели раси.

Не е трудно да се разбере, че подклаждането на чувства на омраза води до "духовна глухота" и "духовна слепота". –

Не бива наистина да се изкоренява способността да изпитваме омраза, защото заедно с нея би се изкоренила и способността да изпитваме прадуховна, вечна любов, – но зараждащото се чувство на омраза не бива да се подклажда, то трябва просто да се "констатира" след което за ученика в Духа започва голямата задача да превърне току-що изпитаната в пълната и сила омраза – в любов, чийто обратен полюс тя всъщност е, като форма на проявление на една и съща сила...

Ето защо там, където се раздухва омраза – към отделни хора, към партийни формации или към други народи, – за ученика на Духа не съществува никаква възможност за развитие и той би постъпил най-добре, ако предостави предлагания му или заеман вече пост на друг човек, който не се стреми да надхвърли рамките на своята повече или по-малко култивирана животинска природа! –

Но на каквито и въздействия от външния свят да е подлаган търсещият, – той трябва винаги да помни, че нищо в този външен свят не е в състояние да препречи неговия път към Духа, стига той самият да продължи да живее точно според съветите, съдържащи се в толкова много текстове на моето учение.

Важното обаче е той наистина да живее според тях, а не просто да ги одобрява и превъзнася!

А живото следване на моето учение изисква от ученика да внесе преди всичко ред в своето лично всекидневие. –

Едва когато всичко там е "на чисто", – във всички подробности и във всяко отношение, – търсещият си е извоювал правото да се стреми към нещо повече, и едва тогава е оправдано и очакването му, че наистина ще постигне още през земния си живот достъпната тук за него степен на духовно развитие.

Така разпространената и популярна "широта" на възгледите, според която в стремежа си към Духа търсещият бил в правото си да гледа на всяко нещо от всекидневието като на незначителна дреболия, е изключително опасна!

Дори ако нещо наистина е само по себе си "дреболия", абсолютно никога не е дреболия дали се отнасяме към него в съответствие с духовните изисквания, или не.

В една евангелска притча за добрия стопанин е казано: "Защото в малко си бил верен, над много ще те поставя!"

Тези алегорични думи изразяват всъщност едно от най-важните изисквания на Духа!

Който не съумее още през своя преходен земен живот така да постъпва, че неговите мисли, думи и действия да бъдат признати от Духа, той не е още разбрал за какво може да му послужи външният свят и всичките му усилия за осъзнаване в изначалния Дух ще останат безплодни.

А който тук, в света на своето всекидневие, взема и най-незначителното решение за действие – колкото и бързо да се иска то от него – напълно естествено и по такъв начин, сякаш от това единствено решение зависи вечното му спасение, се намира всъщност много по-близо, отколкото предполага, до пробуждането на духовното си съзнание, и дори наследствените му заложби да не позволяват достигането на пълното му развитие тук, по време на земния живот, той в крайна сметка преминава като осъзнат във Вечността! –

Малко неща в течение на общочовешката история – по всички краища на света и на всяко културно стъпало – са се натъквали на такова неразбиране, с каквото е било посрещано повече или по-малко живото у всеки земен човек предусещане на субстанциалния, вечен Дух в собственото човешко "Аз"!

Подвеждан от плитки умозаключения, решеният да търси Духа е мислил, а и днес продължава да мисли, че всекидневното, физически-сетивно възприемано съществуване не можело да не бъде направо ужасяващо и отблъскващо за Духа.

Поради това търсещият се чувства в правото си да заключи, че сигурно е невъзможно да се стигне в Духа, ако на земното всекидневие не се гледа с презрение – като на нещо срамно и позорно.

До ден днешен се броят на пръсти малцината, които са надживели тази унаследена заблуда и са се научили да разбират, че пътят към вечния, субстанциален Дух започва сред самото преходно и уж тъй незначително всекидневие...

Никой не би могъл да бъде приет за ученик в Духа, ако не се домогне първо до осъзнаването на тази основна истина!

# КАК ДА СЕ ИЗПОЛЗВАТ КНИГИТЕ МИ

Когато преди повече от тридесет години, в самото начало на нашето столетие, предприех първите си опити да дам словесен израз на събрания дотогава от мен жив духовен опит, – както и десетина години по-късно, когато духовните ми преживявания и опитите да ги опиша ми бяха вече станали нещо много близко и познато, – дори и насън не ми хрумваше, че ще се наложи да бъде публикувано още по време на земния ми живот нещо от онова, което – за да го предпазя от евентуално оскверняване – бях записал с помощта на създаден от самия мен тайнопис.

Бях дори решил за себе си да предам един ден "шифъра" на този тайнопис на някое доверено лице, което би поело задължението да публикува след смъртта ми готовия вече материал по общоприетия начин.

Между книжата ми години наред се намираше и запечатано в плик "завещание" с копие на шифъра в случай на внезапна смърт, преди да съм натоварил някого да стане "изпълнител на последната ми воля".

Съвсем не подозирах, че не след дълго ще ми се наложи сам да разкрия пред обществеността ръкописите, така прибързано окачествени от мен като "наследство", и да разшифровам за словослагателя тайнописа, който само аз бях в състояние да разчета.

След като моят най-дълбоко почитан духовен водач и наставник, който по понятни причини можеше единствен да бъде "авторитет" за мен, при едно свое посещение ми посочи за първи път ясно и убедително, че съвсем не е достатъчно книгите от учението да бъдат оставени просто като "наследство" и че върху мен тегне задължението да се застъпя за тях пред целия свят и лично още по време на външния си земен живот, – аз изпаднах в продължително състояние на неизразима потиснатост, тъй като напразно търсех ден след ден някаква възможност да съчетая необходимостта от това принудително саморазкриване с духовно обусловената си потребност от скритост и изолираност.

От тези вътрешни терзания успях да се отърва едва след една нова среща със същия синовно обичан и дълбоко уважаван от мен духовен наставник – този път далеч от моите родни места, – когато, по време на едногодишния си престой в Гърция, посветен на интензивна духовна и творческа работа, бях запознат и с други мъже, чийто духовен брат трябваше занапред да стана.

Тогава именно изпратих от Атина и първия малък ръкопис, озаглавен "Светлината от Химават", – подписан първоначално само с трите начални букви на даденото ми от Учителя и Братята духовно име, – за да бъде публикуван пробно в ограничен тираж.

Това стана през 1913 година.

Краткият напътствен текст бе приет далеч по-добре, отколкото можех преди това да се надявам.

Днес тази част отново е включена в "Книга за Царственото изкуство", откъдето навремето я бях взел.

След това почти не минаваше година, без да се появи някоя от моите наистина не твърде обемисти в повечето случаи книги, – понякога дори и по няколко наведнъж, – и немалко читатели недоумяваха дали да се възхитят от тази висока продуктивност, или просто да обявят автора за един от многобройните "графомани".

Те не можеха естествено да знаят, че твърде голяма част от ръкописите на появилите се така бързо една след друга книги бяха лежали заключени с години в моето писалище в почти готов за издаване вид, а някои бяха написани още в Гърция, дълго преди излизането им от печат.

Тук спада: почти всичко от "Книга за живия Бог" и "Книга за Човека", – почти всичко от "Повече Светлина" и "Книга за Царственото изкуство", както и немалка част от "Книга за разговорите", – без да се броят много други неща, които наистина бяха вече написани, но се налагаше да ги преработя, тъй като в първоначалния си вид те можеха да бъдат публикувани едва след смъртта ми.

След като осъзнах задължението си да заговоря още по време на външния си земен живот за всичко онова, за което става дума в моите книги, не беше възможно тази задача да бъде изпълнена в първоначално избраната форма на духовно наследство.

Споменавам тук всички тези обстоятелства, понеже нерядко се натъквам на едно прекалено "литературно" отношение към моята дейност на духовен наставник, което твърде много се отклонява от фактическото положение на нещата.

Никога не съм страдал от някаква литературна амбиция!

Да заставя нещата, за които пиша, да приемат словесна форма – въпреки упоритата им съпротива срещу всеки опит да се говори за тях, – е било за мен по всяко време едно изключително тежко и отговорно задължение, което бих отхвърлил с най-голяма радост, стига само да можех.

Не пиша за да си доставям удоволствие от писането!

Нито един ред досега не съм написал "лесно", което впрочем би било абсолютно невъзможно, тъй като направо непосилното бреме на вечната и неотменима отговорност ми вменява в дълг непрекъснато да следя не само всяко изречение, но и всяка дума, всяка сричка дори, да бъдат адекватни носители на повереното им съдържание, – не като литература, а във връзка със заложената в думите способност да станат израз на субстаициално Духовното!

Навсякъде, където се налага, формулираните от мен изречения, думи и срички са – образно казано: – "натоварени" със субстанциален Дух.

Не мога нито да опиша, нито да обясня необходимия за тази цел "магически" – в най-високия смисъл на думата – процес, мога само да посоча, че в случая съвсем не става въпрос за някаква мистерия, а просто за използването на субстанциалнодуховните трептения, съдържащи се латентно в почти всички езикови елементи и освобождавани при изговарянето им на глас или просто "наум".

Мнозина са ги почувствали и осъзнали, без да подозират как получената от тях помощ е била "акумулирана" в моите думи...

От приведените обяснения за тези доста необичайни неща – обяснения, които си наложих да напиша едва след като ми се удаде да преодолея естествения страх, че може да бъда неправилно разбран, – следва вече достатъчно ясно: – как не би трябвало да се използуват книгите ми!

Те не бива да се "четат" като нещо повече или по-малко интересно, фантастично, странно или приемано на доверие по начина, по който днес обикновено се чете: – тоест не дори по изречения, а по цели пасажи наведнъж, като читателят остава все някъде другаде, само не и при смисъла на мимоходом отминатата дума. –

Не бива да се четат с убеждението, че биха могли да бъдат разбрани чрез превърналото се отдавна в стереотип тълкуване, прилагано по навик към всичко прочетено. –

Принуден съм поради споменатите вече задължения, произтичащи от субстанциалния Дух, твърде често да употребявам по един необичаен начин иначе обичайното, тъй като ритъмът, периодичното редуване на гласни и съгласни и прочие са не само въпрос на стил, – да не говорим за това, че се налага да си присвоя правото така да подреждам думите и така да конструирам изреченията, че за мен самия те да изразяват онова, което искам да съобщя на другите.

Това е единствената възможност да преценя дали съм изпълнил дълга си, или не!

За да може наистина да възприеме онова, което е дадено в книгите ми, ученикът ще трябва да се научи да чете изключително внимателно. –

Няма съмнение, че такова четене ще оправдае положените усилия!

При първия прочит търсещият не бива да се интересува отначало от нищо друго, освен от общото "съдържание". каквото то се разкрива и пред припрения читател, който все "няма време".

Взетата в ръце книга трябва да е задоволила вече любопитството на ученика да узнае какво има в нея, преди той да се захване да я чете по друг начин, който да предизвика ясен радостен отглас в неговия субстанциалнодуховен организъм...

Докато даден пасаж в някоя от книгите ми, посветен на действителния вечен Дух и на нещата от субстанциалния духовен живот, не е успял да събуди радостния отклик, изпитван при споменаването на нещо отдавна забравено, но обичано някога от нас, – дотогава този текст ще си остане все още неразбран!

Ала няма никакъв смисъл ученикът да продължи да си "блъска главата" над този пасаж или да се опитва изкуствено да предизвика някакво чувство, което не е спонтанно отекнало отвътре.

По такъв начин могат да се подхранват само най-пагубни самозаблуди!

Ако чувството за среща с нещо вече познато, което веднага създава пълна увереност и събужда дълбока радост, все още не е налице, всеки такъв пасаж следва да се остави временно настрана и да се потърсят други, които имат какво да ни кажат в дадения момент.

Ученикът ще трябва безброй пъти още да вземе същата книга в ръце, за да може тя да му даде онова, което има да му даде! –

Би било напълно погрешно обаче, ако някой си втълпи все отново и отново да препрочита книгата, с която вече се е захванал, докато тя не му разкрие всичко, което може да му предложи.

По този начин търсещият не само няма нищо да постигне, но и така ще се притъпи вътрешно, че в най-добрия случай чак след години ще бъде в състояние да чете отново с вътрешна готовност и с полза някоя от книгите ми.

Можете напълно да ми вярвате, че неслучайно съм разделил онова, което имах задължението да изложа, в отделни неголеми и завършени в себе си томчета.

И когато наричам такова едно томче "книга", това изцяло отговаря на неговото съдържание, което щях да изложа с много по-голяма лекота в едно обемисто съчинение, отколкото в тази сведена до най-малки размери форма, избрана в интерес на самия ученик.

По-прозорливият не само ще забележи, че съвсем не би било трудно съдържанието на такава една малка по размери "книга" да послужи като основа за един наистина обемист том, – но и същевременно ще открие, че наред със сериозните причини да предложа на днешния човек, който все "няма време" за четене, всичко в "книги", чиито обем непрекъснато съм се старал да ограничавам, аз съм изхождал и от чисто психологически съображения за направеното от мен разделение.

Ако бях искал само да споделя с другите свои лични, може би съвсем скромни мнения за неща, надхвърлящи земносетивните рамки, можех естествено да го направя в една-единствена книга, която щеше да се раздуе тогава до обема на енциклопедия, като с това нямаше нито да спечели, нито да загуби нещо от стойността си.

Но искам ли да поведа търсещите по пътя към субстанциално Духовното в тях самите така, че те наистина да го намерят, налага се да се съобразявам с обусловената от особеностите на мозъчната дейност възприемателна способност на човека, а и с много други неща, – затова ще мога да принеса полза само ако се постарая да показвам желаната висока цел от все нова и нова гледна точка.

Ето защо съм длъжен да посъветвам своя духовен ученик да посегне към някоя друга от книгите ми веднага щом забележи, че току-що прочетените напътствени слова и описания не срещат вътрешен отзвук.

И ще му се наложи да сменя дотогава книгите, докато не стигне до онази, която предлага неща, способни да предизвикат в дадения момент вътрешен отглас у него.

Ние далеч не по всяко време сме способни да възприемем едно и също нещо!

През различните периоди е необходима не само различна изразна форма, но и различна "перспектива", от която да ни се разкрие предметът на нашите въпроси и стремления, за да може той да ни даде очаквания отговор.

А тъй като в моите отделни книги е търсен и намиран винаги нов израз на духовното и понеже аз уча да се гледа на това, което е от Духа, от всички възможни ъгли, то търсещият няма никога да бъде затруднен коя от книгите ми да избере в дадения момент.

Добре ще е обаче да не се смесват обсъжданите в отделните ми книги неща!

Всичко написано от мен се намира наистина в неразривна вътрешна връзка, но от самото начало аз не смятах за абсолютно необходимо да употребявам думите по един и същи начин във всичките си книги, понеже подобно самоограничаване в изразните възможности би ме принудило да оставя неизказани твърде много неща, които съм искал да кажа, – защото знаех колко необходими са те на търсещите.

И доколкото в книгите си не съм се старал да дам някакъв "систематизиран светоглед", а стремежът ми винаги е бил да опиша дадено преживяване като видяно само за себе си, лесно биха могли да възникнат крайно нежелателни заблуждения, ако езикът на дадена книга бъде смесен с този на някоя друга.

При едно по-задълбочено разглеждане веднага би станало, разбира се, ясно, че всички мои текстове се намират в най-пълна хармония помежду си, макар и да носят по-специално ударение в една или друга насока.

Същественото винаги е дали ученикът гледа на книгите ми просто като на "четиво", или пък вижда в тях истинска, от мнозина вече изпитана, помощ за намиране на пътя към Духа и в крайна сметка за стигане "в Духа". –

Тези книги са замислени именно като указания за намиране на пътя "в Духа"!

Мотивите за тяхното написване са от самото начало много далеч от желанието или надеждата да бъда признат от другите пишещи като писател.

Твърде много ме е занимавала определената от самия мен цел на моето писане, затова не можех да гледам на него като на заслужаващо само по себе си внимание.

Но аз не мога, разбира се, да правя чудеса, а дори и да можех, сигурно не бих ги правил, защото самото пожелание "да стане чудо" не би могло да се съчетае със структурата на разкрития за моето преживяване субстанциален вечен Дух.

Затова въпреки всичко, което съм вложил в книгите си, не е достатъчно те да бъдат вземани само от време на време в ръка, да се прелистват и да се остави даден пасаж да занимава за известно време мозъка.

За да бъдат тези книги правилно използвани, така че да дадат всичко, на каквото са способни, те трябва да станат постоянни спътници в живота на ученика в Духа.

Не бива да минава нито ден, без те да бъдат четени с отворено сърце! –

Това се налага вече от самото обстоятелство, че търсещият живее в такова време и в такъв свят, рожба на същото това време, чиито тенденции остават все още насочени към обхващане и максимално овладяване на най-външното, докато самият той трябва да се стреми да запази своята собствена насоченост към най-вътрешното.

Днешното време не е нито по-добро, нито по-лошо от което и да е друго!

Днешният свят е във всяко отношение израз на онова, което днешният човек трябва да изживее на земята, за да може неговият стремеж, от дълги векове насочен към външното и най-външното, отново да се обърне и да се насочи към най-вътрешното.

Но не бива по никой начин да си представяме този процес като някакво "масово обръщане"!

Истински готовото за промяна се преобразява съвършено незабелязано, – така че ние още днес сме свидетели на това преображение, макар повечето да мислят, че насочеността продължава да бъде все навън...

Очите все още са твърде свикнали да търсят предполагаеми или просто очаквани някъде далеч навън хоризонти, затова и не успяват още днес да съзрат ясно в каква агония се гърчи всеки стремеж към външното и все по-външното, тъй като той е само периферен, непредотвратим спазъм на отдавна вече гаснещите в самия си жизнен източник общочовешки импулси. –

Както едва мъждукащата свещ, малко преди да угасне, за последен път припламва ярко, така и импулсът към външното тържества днес, но това е само потвърждение на неговата обреченост да угасне, защото обръщането на посоката вече е започнало незабелязано навсякъде, където са изпълнени необходимите за това условия.

Мощните общочовешки импулси прегъват устремените сили, но не ги прекършват!

В такова време мислите, думите и делата на отделния човек са от много по-голямо значение, отколкото сред твърде отдалечените все още от своето изчерпване прояви на обусловените от времето общочовешки импулси.

А човекът, търсещ своя собствен, духовно отреден му център на съществуване, се нуждае в такова време повече от всички останали от един свят на вътрешни преживявания, в който предстоящото все още за външния свят е вече дейно в съответстваща на действителната даденост форма...

Една от най-важните задачи на моите книги е да помогнат да се разкрие дълбоко вътре в търсещия този духовно обусловен свят на преживявания.

Ала те ще съумеят да изпълнят тази своя задача само ако търсещият се допитва ден след ден за съвет до тях, без нито за миг да забравя хилядократно потвърдения факт, че никога няма да успее да ги изчерпи.

Мога съвсем спокойно да твърдя, че дори някой да живее дълги векове в земното си тяло, общувайки всеки ден вътрешно с моите книги, той пак не би дочакал деня, в който ще бъде в състояние да заяви, че те нямат какво повече да му кажат.

В периодите на обръщане на посоката на общочовешките импулси твърде много неща минават за подчертано напредничави и набелязващи контурите на бъдещето, докато в действителност те са само последни прояви на съмнителната воля за увековечаване на съществуващото.

Поради това търсещият е винаги изложен на гибелни заблуди, ако не съумее ясно да разпознае онова, което наистина дава облик на бъдещето.

Такива именно указания той ще срещне почти на всяка страница в моите книги.

Вслушва ли се всекидневно в техните съвети, бъдещето ще му се разкрие още в неговото собствено съвремие и той ще участва в изграждането на утрешния ден чрез своето предварително постигнато преживяване!

Тогава едва ще установи от личен опит, че земният живот не може дори и в най-тежки и печални времена да загуби своя "смисъл" и че този смисъл не е в мисленето или в предмета на мисълта, а в способността да се постъпва според изискванията на Духа.

Който твърдо е решен да бъде мой "ученик" в Духа, нека знае, че той не е такъв просто защото мисли така, както мисля, или както той си въобразява, че мисля аз, – а става истински ученик едва тогава, когато преобрази на дело своя живот според дадените му в моите книги съвети!

И ако един ден може да си каже, че тези книги са го подтикнали да започне нов живот, изпълнен с вътрешна сигурност и активна, непозната дотогава жизнерадост, и че не би желал вече да живее без напътствията и указанията, които съм написал за него, – значи той е използвал книгите ми така, както те наистина следва да бъдат използвани!

Както много други неща в този свят, така и книгите могат да се превърнат в благослов или в проклятие не толкова по силата на вътрешната си стойност, а по-скоро в зависимост от начина, по който се използват.

Затова и отприщването на субстанциалната духовна помощ, която могат да окажат книгите ми, зависи до голяма степен от това как ги използва читателят.

На земята няма нищо, с което да не може да се злоупотреби, което да не може да бъде употребено по един твърде различен от правилния, от благотворния начин! –

Моите книги съвсем не са някакво изключение от това правило.

А който не знае как още днес да ги използва правилно, нека по-добре ги остави временно настрана, докато не се научи да ги използва така, както трябва.

Той няма напразно да чака момента на едно по-добро разбиране, стига да остане жива волята му да постигне светлина и яснота!

Само онзи ще намери вътрешен покой чрез използването на моите книги, който пред собствената си съвест е наистина с "добра воля"...

# том_15 МИСТЕРИЯТА НА ГОЛГОТА

.

# Въведение

# Мистерията на Голгота

# Нашият най-страшен враг

# Любов и омраза

# Душевен растеж

# Духовно водачество

# Окултистки упражнения

# Медиумизъм и художествено творчество

# При Извора на живота

# Приемане в Бялата ложа

# Глупави измислици

# ВЪВЕДЕНИЕ

И тази моя книга представлява, подобно на "Повече Светлина", сборник от отделни, донякъде завършени в себе си глави. Иска ми се обаче събраните тук текстове да не се разглеждат откъснати от вътрешната връзка помежду им и ако на цялата книга давам заглавието на нейния първи раздел, това е така, защото всички останали по принцип са тясно свързани с него.

Имам доверие на читателя, че ще съумее да чете книгата именно в този дух, и вярвам, че не са му нужни никакви особени указания, за да открие червената нишка, която минава през всички глави и ги споява в една обясняваща сама себе си цялост.

Няма съмнение, че за много голям брой от хората, стремящи се в наше време към духовно обновление, възвишеният Майстор от Назарет е бил от най-ранното им детство божествен учител, а "мистерията на Голгота" – средоточие на тяхната вяра...

Вероятно някои от тях до ден днешен пазят в себе си дълбока и животворна християнската си вяра, докато други, обхванати от душевен смут и съмнения, отдавна са загубили онова, което е озарявало детството им със Светлина и упование в Бога.

Надявам се, че за всички тях ще мога да повдигна тук не едно було, държало досега замрежено пред взора им онова, което единствено е в състояние да даде безвъзвратно потвърждение на най-съкровените им сърдечни копнения. –

Нещата се свеждат до разкриване на дълбоката истина, заченала в Сина Божи от Назарет живот, който ще излъчва чистото сияние на Светлината далеч напред в бъдещето, колкото и многобройни съмнения днешното време да таи в истинността на този живот.

Най-различни представи са затъмнявали през вековете лика на "Великия любещ", на възвишения Учител от Евангелията.

Още тогава, когато е скитал из земите на Палестина, премалцина са знаели кой всъщност е бил той и сред тях едва ли са били мъжете, за които Свещеното Писание говори като за негови ученици.

Стигналите до нас слова от неговото учение носят отпечатъците на всички, които са се опитвали да използват това учение в подкрепа на собствените си илюзии и заблуди...

Малко от тези думи могат да бъдат признати днес за неизопачено свидетелство на неговия живот.

И все пак дори отломките на библейския разказ носят вест за една Светлина, която наистина "не е от мира сего", но си е послужила със "Сина Човеческий", за да стане достъпна за човеците на тази земя.

Истина и легенда са били озарявани с течение на времето от сиянието на тази Светлина.

Прадълбоки символи са търсили в нея просветление.

Тя е трябвало да хвърля ярките си лъчи върху старо и ново, но много рядко е била разбирана истинската и същност.

Божественото учение на възвишения Учител няма обаче да осветли за читателя на древните вестителства най-неизбродните дълбини, докато самият Учител остава все така скрит зад булото на тези съобщения. –

Онези, които се наричали негови слуги, били твърде далеч от него в Духа, за да го познаят, и главната им грижа била да се запазят непокътнати древните текстове.

Така се стигна дотам, че едно по-ново, прекалено уверено в своето рационално познание време се усъмни в самото съществуване на Учителя.

Но онзи, който бе изрекъл някога думите: "Аз съм с вас през всички дни до свършека на света", е бил "скроен" различно както от своите служители, така и от своите отрицатели.

Блажен си, ако при четенето на тази книга разпознаеш неговите благородни, чисти черти!

Дори да не изповядваш неговото учение, или по-скоро учението, създадено в негово име, ти ще му принадлежиш занапред, стига да си разбрал кой в действителност е бил – и все още е – той...

С други очи ще четеш тогава текстовете, разказващи за него, и у теб ще изчезне всяко основание за съмнение. –

Ако си един от вярващите в древните доктрини, изградили своите храмове върху неговото учение, и умееш правилно да четеш, сиянието му ще озари тъмните им сводове и доста догми, които са тегнели като непоносимо бреме върху плещите ти и които не си дръзвал да свалиш от боязън да не извършиш светотатство, ще се превърнат за теб в любим товар, – в скъпоценност, от която никога вече не би пожелал да се лишиш. –

В тази книга ще разбереш откъде съм научил онова, което ти предлагам тук, – и ще се сдобиеш със знание, основаващо се единствено на истината и защитено от всяка заблуда!

Не желая да те отчуждавам от твоята вяра и наистина почитам свещените потири на олтарите

И така, вземи тази книга и нека думите и ти донесат благодат!

А ако някои неща ти се сторят отначало чужди, пази се от вземане на прибързани решения!

Ще ти се наложи да препрочиташ по-често тези страници, докато не се отпушат затрупаните кладенци на твоята възприемчивост и живите води не излязат отново на светлина от изначалните дълбини на твоето същество!

Не забравяй, че много векове са хвърляли "боклуците" си в твоите кладенци и че единствен ти самият можеш да ги почистиш от всички тези отпадъци. –

«Глупците се мислят за големи, когато успеят да надминат другите, мъдрецът обаче се прави на малък, за да може сам себе си да надмине.»

# МИСТЕРИЯТА НА ГОЛГОТА

По времето на Конфу Дзъ в Средищното царство живял един чутовен мъдрец, когото наричали Лао Дзъ.

Конфу Дзъ, великият учител, който разяснявал законите на щастливия живот, чул за него и решил да го посети. Като се върнал от това посещение, Конфу Дзъ не проронил в течение на три дни нито дума, а това направо смаяло учениците му.

Накрая Дзъ Гун набрал смелост и запитал учителя защо неспирно мълчи.

А Конфу Дзъ отвърнал и рекъл: «Щом забележа, че някой прибягва към мисълта си, за да се измъкне от мен като литнала птица, то аз пускам след него моята като изстреляна от лък стрела.

Неизбежно улучвам такъв човек и той ми се покорява. –

А опита ли се да ми се изплъзне като бързоног елен, то аз го преследвам като ловджийска хрътка, неизменно го настигам и го повалям на земята.

Ако пък реши да ми се откопчи като устремила се към дълбините риба, хвърлям въдицата си, улавям го и го подчинявам на своята власт. –

Ала дракон, който се издига в облаците и витае из въздуха, – него не е по силите ми да преследвам!

Видях Лао Дзъ и той е като дракона! Докато говореше, устата ми остана зяпнала, – така и не можах да я затворя. –

От удивление езикът ми излезе от устата, така и не успях да го прибера. –

А душата ми изпадна в смут и още не може да намери покой!»

Тези няколко думи, съхранени в китайските ръкописи, говорят достатъчно красноречиво за неимоверното впечатление, което духовната мъдрост на Лао Дзъ е оставила у Конфу Дзъ. Наистина той също бил по своему мъдър, но владеел само царството на интелекта, докато духовната родина на Лао Дзъ се издигала високо над всяко интелектуално познание. –

Разправя се, че към края на живота си, вече в доста напреднала възраст, Лао Дзъ напуснал своята страна и се отправил на Запад, натам, където някога получил първите си уроци...

В приписваната на перото му книга ,Дао дъ дзин," могат да се намерят най-съществените елементи на неговото учение.

Посочвано е, и то не без известно основание, колко близо стои това учение до ученията на питагорейците и до философията на Платон. Приемало се е дори за правдоподобно, че Лао Дзъ е черпил от древната мъдрост на египетските мистерии, и на тази основа са били скалъпени най-невероятни хипотези.

Както почти винаги в подобни случаи, във всички тези предположения има някакво зрънце истина, тъй като Лао Дзъ, предизвикал такова удивление у най-големия светски мъдрец на своето време, е бил един от малцината действащи Майстори на онази духовна Общност, наричана символично "Бяла ложа", на която всички древни мистерийни култове, и Питагор и Платон, дължат най-доброто в себе си. –

Макар тази духовна Общност да е действала като такава от незапомнени хилядолетия само по духовен път и в най-пълна скритост, в отделни, изключително редки периоди някои от нейните членове са живели "сред света", готови и решени да дадат най-високи духовни напътствия и чрез устното и писмено слово. Един от тези премалцина е бил и Лао Дзъ.

Той не случайно подчертава, че в своето учение мъдрецът трябва да се съобразява с времето и обстоятелствата, понеже много добре е съзнавал, че това учение не би могло да бъде разбрано от неговия народ и по неговото време, ако не е облечено във форма, която има вероятност да бъде приета поне от имащите определена духовна нагласа съвременници.

С времето и обстоятелствата е бил принуден да се съобразява и всеки един от премалцината живели сред света членове на "Бялата ложа", които са се опитвали да дадат словесен израз на учението. И "Най-силно обичащият", нарекъл това учение "блага вест", също е съзнавал еднакво добре както мисията си, така и задължението да се съобразява с времето и обстоятелствата и да търси опорна точка за водещата нишка на учението си там, където може да намери сигурна основа за нея. Сигурната основа обаче е същевременно винаги и: – съпротива...

Не ще можем да схванем цялото величие на живота, делото и учението на най-издигнатия по силата на своята Любов сред онези, които наричат себе си "Светещи на Прасветлината" и "Слова на Словото", докато не осъзнаем, че той също е трябвало да се възползва мъдро от времето и обстоятелствата и че е търсил – навярно повече от други преди и след него – опора в съпротивляващото се. –

Далеч съм от намерението да смущавам благочестивата вяра, за която Учителят от Евангелията е единственият "Син Божи"!

Който споделя тази вяра и се надява да намери спасение в нея, може да бъде сигурен, че надеждата му няма да го излъже, стига напътствията на Учителя да оживеят в него, и че благотворното им действие няма нищо общо с мнението му относно обстоятелствата, довели навремето до появата на неговия Учител.

Ако се чувства силен в своята вяра, нека чете спокойно тези редове и нека отхвърли всичко, което би подкопало устоите на вярата му!

Колкото по-силна всъщност е неговата вяра, толкова с по-голяма сигурност ще извлече нов приток на сили от изложеното в тази книга, понеже: «който има, нему ще се даде и ще му се преумножи»

А който е склонен да смята за благочестива легенда учението за живота на пламтящия в свещена Любов Рави Йехошуа от Назарет, или пък изпитва съмнение, че "богосъчетаният" Учител изобщо е съществувал, не е зле да чуе едно-друго за него от онези, чийто "Брат" и пратеник е бил той, – Човека, за когото се разправя, че учел "различно" от учителите на своето време, че говорел "като такъв, който има власт", защото по силата на самата му същност за него било просто невъзможно да говори по друг начин, ако искал да остане истинен пред самия себе си.

Колкото и добавки с мистичен привкус да са получили свидетелствата за живота и учението му, в тях все пак се съзират повече отговарящи на действителността данни, отколкото е готова да допусне лишената от каквато и да е представа за по-дълбоката същност на нещата рационалистична критика с чисто външна насоченост. –

Истинската дълбочина на живота и учението на този мъж, превърнал се от почти две хилядолетия в "Бог" за народите от Запада, не може да бъде изследвана само чрез филологическо проучване на източниците, а и "сградата" на "християнството", издигната въз основа на този живот и това учение, не е съвсем лишена – въпреки някои твърде объркани и непонятни форми – от разбираеми символи на висше познание, както са склонни сякаш да приемат лековерно мнозина от нейните противници. –

Пречистването, към което се домогваше по свой начин и със свещена простота излъчващият такава прямота и сила августински монах от Витенберг, съвсем не бива да се смята веднъж завинаги осъществено. Не бива, в плен на сляпо преклонение, да приписваме на неговата по селски наивна вяра в Бога и Дявола онова духовно прозрение, което е необходимо, за да се извърши една истинска "Реформация", запазваща грижливо най-дълбоките, останали недостъпни за самия него символи. –

Делото, което той вярваше, че е свършил, предстои тепърва да бъде осъществено, и то не така, както можа да го осъществи той, въпреки изключително силната си воля...

Но именно в подготвената от него почва ще намери един ден сигурна основа онзи, който, воден от най-дълбоко прозрение, ще бъде в състояние да увенчае това дело.

Тогава чак прадълбоките мистерии на християнството, извадени от затрупаните кладенци, ще засияят за цялото човечество и светлината им ще озари най-после мрака, правещ непроходим за много хора пътя, който Учителят от Назарет бе проправил някога в себе си за всички готови да го последват.

Тогава чак човеците ще разберат защо този премъдър Любещ е имал пълно основание да каже на своите:

«Без мене не можете да вършите нищо!»

Защо е нарекъл себе си "лоза", а своите – "пръчки", защо е настоявал всеки, който иска да има "живот", да усвои в себе си онова, което в самия него, Учителя, е станало "плът и кръв". –

Тук наистина се крие изконна мъдрост, но тя може да бъде намерена само ако знаем кой е бил и откъде е дошъл този "Син Човеческий".

Оня, който я проумее изцяло, в крайна сметка с почуда ще осъзнае, че корените на "догмата" съвсем не са подкопани от истината!

Тези, които столетия вече смятат, че имат задължението да бъдат нейни пазители, не подозират, че корените и стигат далеч по-надълбоко, отколкото е в състояние да проникне тяхната вяра, и че под все отново и отново промиваните от тях подвижни пясъци на теологичната спекулация лежи вечна почва, от която извират живителни сокове. Ако не могат да я открият, това е само защото продължават неуморно безплодната си игра да рисуват магически фигури върху пясъка на повърхността, обзети от илюзията, че единствено от магическата сила на тези знаци ще разцъфне спасението, обещано някога от Учителя на всички, които са решени да се обединят в него.

Вярващият християнин вижда в Учителя, чието име носи, единствения "единороден Син на Отца", но самият Учител, "пълен с благодат и истина", заявява, че в дома на Отца му "има много жилища", че не нему е дадено да определя кой ще седне от дясната и кои от лявата му страна в царството на Отца му и че "Отец е по-голям от всички".

«Макар аз сам да свидетелствам за себе си, свидетелството ми е истинско, защото зная откъде съм дошъл и накъде отивам

Затова нито един човек до наши дни не е в състояние да постигне с мисъл и вяра Учителя в неговата чиста, изначална същност, освен ако не знае "откъде" е дошъл и "накъде" е отишъл той, ако не знае, че пред него стои един от "Светещите на Прасветлината и, почитан до ден днешен с благоговение от "Братята" си като най-великия "Любещ " измежду тях, излязъл от техния кръг и върнал се отново в него, за да остане в невидим облик в духовната аура на земята, докато и последният от въплътените на нея в животинско тяло човешки духове не влезе в Светлината. –

Каквото и да каже за самия себе си някой от тези "Светещи на Прасветлината", когато "свидетелства за себе си", той винаги го казва като представител на вечното, духовно Много-Единство, в което стои. То важи едновременно и за него, и за всички, които образуват, съединени с него, Общността на "Светещите на Прасветлината". –

Ако не съществуваше това космичнодуховно Единение, духовният "Човек", заблудил се в друго "измерение" поради предизвиканото от собствения му импулс "грехопадение", отдавна щеше да е обречен на пълно "помрачение" в земното животно-човек, на вечната и единствено действителна "смърт", на разлагане на себеусещането му като духовна индивидуалност и връщане в безформения "Хаос", в нощта на Прабитието, откъдето, придобил форма, се е издигнал някога, "заченат", а не "сътворен" в тази вечно самоформираща се Първооснова!

Вечната Любов, пламтяща като непостижим извор на сияен огън сред първоосновния "Хаос", – вечната ,Прасветлина", – изрича себе си в ,Пра-Слово" и се възприема, като безкрайнократно "ехо", в безкрайнократно себепроявление. –

Така «"Словото" Господне се разпространява по цялата земя» и във всяко едно от тези "слова" се превръща в благоговеен "отговор" на самото себе си, във всяко от тях то е пламтящото "Слънце", зачеващо своя собствена "планетна система", – индивидуализираното "Божество" на индивид уалния Дух, което непрестанно зачева и поражда от себе си този Дух...

От това "Сърце Божие", от този център на сияйния огън на всяко Битие, от основата на Първоизвора в безформения "Хаос", неподдаваща се на описание с човешки думи, освен ако не се нарече "съществуващата сама по себе си Любов", произлиза от веки обоснованият в Любовта "спасителен план", създал Много-Единството на "Светещите", за да спасят онова, което изглежда загубено, и да върнат към блажената сигурност на Битието онова, което само се е разпиляло и така е загубило усета си за своята собствена форма. –

Принуден да се изразявам с тленни символи, аз зная много добре, че мнозина – предоволни от абстрактния си подход – ще заявят гордо и самоуверено колко "абсурдни" според тях са подобни процеси във "Вечното", но истински "Вечното" съвсем не се покрива с едно понятие, породено от интелектуалното въображение, а и никаква "мъдрост" на интелекта не би могла да създаде такова понятие, което да съвпада в този случай с Действителността...

Само в дълбините на своето чувство ще могат онези, които "са е добра воля", да предусетят някаква малка част от действителната същност на Вечното и всеки опит за спекулативни тълкувания неминуемо ще се разбие в тази Действителност. –

От всички хора на земята единствен онзи, който е "намерил отново себе си" там, откъдето някога е излязъл като духовна форма, може да свидетелства правдиво за тази "Действителност".

«Никой не дохожда при Отца, освен чрез мене!»

Произнеслият тези слова е един от премалцината преживели Действителността "лице в лице" много преди да намерят на тази земя телесната обвивка на едно човешко животно, позволяваща им да учат в "плът и кръв" на онова, което "Отец" им е наредил да възвестят.

Всеки един от "Светещите на Прасветлината", но само ако се числи към тях като пратеник, упълномощен от "Прасветлината ", има право, поради дълбоката идентичност на духовната им същност, да употреби от свое име същите слова, натоварени със същия смисъл, в който ги е казал според Писанието и Учителят от Евангелията, – макар всички негови Братя да го почитат като човек, надминал по силата на Любовта си всички хора, родени някога на тази земя. –

При все че всеки от членовете на Общността живее от Любовта, никой досега не е поднасял като живителна помощ на света цялото си същество, преобразено до такава степен в Любов, както това се е удало на оногова, когото те самите наричат "Най-силно обичащия".

Малцина са се догаждали какво всъщност е дал той на човечеството. –

Неговото дело надхвърля до такава степен човешката способност за разбиране, че още първите хора, предусетили величието на това дело, са изпитали потребност да обявят Учителя пред самите себе си за Бог, за да не се почувстват смазани от такова човешко величие!

Ала неговата спасителна дейност съвсем не се нуждае от мита, разказващ как един жаден за мъст племенен Бог пратил своя "Син" като човек сред човеците, за да задоволи чрез тяхната жестокост собствената си отмъстителност.

Наследството от царството на Духа, предложено на човечеството от този "Велик любещ", е нещо много различно от "удовлетворението чрез застъпник", измислено от една вяла потребност от спасение, за да не се чувства тя самата вече задължена да действа активно. –

На кръста на Голгота светът наистина е бил "спасен" от обвързване, макар и по начин, нямащ нищо общо с тълкуванието, което се е опитала да даде на този акт една твърде несигурна в себе си интуиция!

Когато Учителят от Назарет бил най-после застигнат на римския кръст от непрестанно търсената от него във върховните мигове на живота му мъченическа смърт, той извършил нещо несравнимо по-голямо от всичко постигнато преди и след него от многобройните страдалци, пожертвали живота си на тази земя заради своите убеждения. –

Разпнатият на Голгота единствен на онова място знаел с абсолютна яснота какво всъщност е станало, – пак той, и само той, бил способен да разбие чрез тази смърт от Любов резетата, залостващи за духовния Човек портата към свободата от часа, когато, попаднал в земното животно, той се е озовал до такава степен във властта на инстинктите и страстите на това животно, че спасението му от съдбата на животното изглеждало вече почти невъзможно.

Само "зналец" е можел да прозре, че върховният акт на Любов, извършен от човек, може отново да пробуди една дадена в човешката власт духовна сила, – така да я пробуди, че тя да стане достъпна за всички, около които плътно и застрашително са се увили лианите на животинските инстинкти, – да прозре, че само онзи, който е успял да спои животното със своя Дух в едно ново Битие, може да проправи пътя за готовите да го последват. –

Наистина този "зналец" трябвало да бъде същевременно и носител на неимоверно силна Любов, за да успее да "свърши" предвиденото дело, защото мнозина преди него са имали същото прозрение, но не им се е удавало да преодолеят тръпките на ужас от подобен акт, въпреки че и те съвсем не са били лишени от Любов.

Така чрез Иисус от Назарет бил открит пътят към Духа за онези, които са решени да направят всичко, за да може в тях самите да оживее неговият Живот.

Богът в животното се съединил в него с животното в новото Битие, наречено от Учителя "Син Човеческий", – "Сина", заченат от духовния Човек в животното в момента, когато успял да превъзмогне държалото го преди това в своите окови животно, като му разкрил силата и красотата си.- –

Във всеки от "Светещите на Прасветлината" се осъществява същият процес, но никой не е намерил в себе си онова преливащо изобилие от Любов, което би му позволило и той да извърши делото, дало възможност на Учителя от Лазарет да пробуди за нов живот една сила, до която открай време само най-мъдрите са се старали цял живот да се домогнат, без обаче да успеят да я направят по същия начин достъпна и полезна за своите ближни.

Не смъртта като такава води до обновяването на онази сила в духовната аура на земята, и не чрез изтезанията, предшествали смъртта на Учителя, се е стигнало до нейното отприщване.

Единствена силата на Любовта е била способна да извърши такова чудо!

Единствено в това, че подложен на жестоки изтезания и смърт, той е могъл да "прости" на човечеството, да му прости до последния предсмъртен хрип, се състои неговият действен "акт на спасение", защото именно така е бил спасен чрез Любовта и по силата на духовния Закон от обвързаността си с животното попадналият – тласкан от животното – в мрежите на греха духовен Човек, където и да живее по тази земя, – стига само да съумее да поеме протегнатата му за помощ ръка, стига само да приеме в себе си онова, което бе станало "плът и кръв" на Светещия, за да съедини животното в себе си с Духа...

Само онзи, комуто "Отец всичко е предал", е бил способен да даде такова "опрощение", отнасящо се до цялото човечество!

Дълбока истина се крие в мита от древното Предание, разказващ как след смъртта си на кръста Учителят "слязъл" при душите на праведниците от миналото, защото последиците от неговия акт не са обвързани с никоя епоха, а се усещат както от отдавна вече напусналите тази земя, така и от онези, които ще се родят едва хилядолетия по-късно.

Хората, осланящи се единствено на животинските си сетива, сигурно ще се отнесат към много от казаните тук неща като към безвкусни и глупави измислици.

Те не могат в най-буквалния смисъл на думата да "схванат", че актът на единединствен човек се е оказал способен да промени духовните възможности за всичко, което носи името човек.

Ако някой не е в състояние или пък не желае да прояви разбиране за тези неща, нямам абсолютно никакво намерение да го "придумвам"!

Само ще му напомня колко много дължи цялото днешно човечество на отделни хора в онези области, които са достъпни за всички по земносетивен път! –

Колко по-съдбоносно обаче е влиянието на отделния човек, призван да действа от Духа, си остава скрито за външния поглед и единствено онзи, който сам е бил натоварен със задачата да работи в Духа и от Духа, може да има някаква представа за това.

А който, воден от дълбоката си интуиция, възприема Учителя от Назарет като велик извършител на едно дело, каквото никой никога не е правил за човечеството, нека провери себе си и се запита в часове на възвишено вглъбление дали е готов да оползотвори плода от това дело чрез собствените си действия: като се съедини сам със силата, пробудена отново от Учителя, като изтръгне сам себе си от раздвоението между божествена и животинска същност. За да стори това, той ще трябва "в истина и в сила" да приеме в себе си онова, което бе станало "плът и кръв" в неговия Учител и което ще доведе до съединение на земночовешкото и божественото и в самия него!

Твърде много велики деяния на благородни и възвишени люде са се заличили в течение на хилядолетията от паметта на човечеството, но и най-далечните поколения на тази планета ще пазят все така спомена за Мистерията на Голгота, има дори основания за надежда, че на тях тя ще им се разкрие в много по-голяма пълнота, отколкото е било възможно досега.

«Отче, прости им, понеже не знаят, що правят/» – тези евангелски слова сияят през всички времена като лъчезарен паметник на неимоверната сила на Любовта.

Само един "Светещ на Прасветлината" е могъл да ги произнесе, ала никой друг, освен великият любещ", не е дръзнал да изпълни необходимата за това предпоставка...

До ден днешен и докато на земята продължават да живеят хора, този , "Велик любещ" остава свързан в духовния си образ с всички, които образуват заедно с него духовната верига, свързваща тленния свят на сетивата с Вечността, – все тъй близо до зовящите го души!

«Който има уши да слуша, нека слуша!» Написалият тези думи свидетелства за него, както би могъл да свидетелства и за съществуването на слънцето...

Нито един член на Много-Единството на "Светещите на Прасветлината" не е в никой момент разделен от останалите членове на тази духовна Общност, нито един не действа сам за себе си!

Така и онзи, който преди почти две хилядолетия провъзгласи с Любов и авторитет "благата вест" на своите не чак дотам проницателни ученици, не е действал и не действа никога – нито в миналото, нито днес сам за себе си.

И той се подчинява на наставленията, които получава като всички свои Братя от "Прасловото", чиито "Слова" са всички действащи в единение с него тук, на тази земя. –

И той е подвластен на "Отца", – на издигнатото далеч над всяка човешка способност за възприемане духовно Същество, което е истинският "Майстор" във всекиго от "Светещите", – възвишеният Старей на всички Братя на земята, онзи Неназовим, който пребъдва такъв, какъвто е от веки веков, – оставащ в ,Пра-Словото" и все пак винаги присъстващ в духовен облик за "Светещите" на тази земя, разкрит за съзерцание от тях и осъществяващ чрез всеки един – според силите и особеностите му – делото на вечната Любов...

Съединени в този Неназовим, у когото добива форма и действеност първото самоосъзнаване на "Прасловото", – като "Словото ", което е "у Бога” и което е "Бог” в Божеството, – всички "Светещи на Прасветлината" са винаги една воля и едно съзнание! –

Единството е сводов камък и венец на фундаменталната множественост във всеки живот на духовно-космичното Битие, също както множеството багри се проявяват в своята съвкупност като чиста бяла светлина. –

Едното, което е Всичко, се изявява в безкрайно многообразие, за да намери отново себе си в Единство, без да жертва нищо от своята безкрайност. –

Любовта е най-дълбокият Първоизвор на това Битие!

Любовта е неговият никога несвършващ Живот! Любовта е неговото предвечно Дело! А намерилият смъртта си на Голгота е бил най-съвършеният съсъд на тази Любов, съществувал някога на земята, – на Любовта, която е безкрайна, въпреки че съзнава своите граници в самата себе си...

Блажени са, които разпознаят словото му изпод затрупалите го отломки!

Блажени са, които съумеят да открият самия него в най-съкровените дълбини на сърцето си!

# НАШИЯТ НАЙ-СТРАШЕН ВРАГ

Не говоря за страшните външни войни, непрекъснато разпалвани от "животното" в земния човек, за да изтребва себеподобните си, а за една далеч по-ожесточена война, която може да избухне с дива ярост в душата на всеки човек и в която твърде рядко може да има победител.

Тази война започва, когато човек си постави за пръв път въпроса: "Кой съм аз?",когато непознатото само на себе си ,Аз" за пръв път надзърне в ненаситно зейналата паст на една привидно непроницаема нощ, търсейки първопричината и смисъла на своето съществуване, оглеждайки се да открие следи от произхода си или някакво предварително указание какви всъщност са крайните му цели.

Привикнал да търси решение на всички проблеми с помощта на интелекта, на него изобщо не му "идва на ум", че отговорът на така възникналите въпроси може да е в прерогативите на друга духовна сила, която той носи в себе си.

Наистина някои уморени или твърде инертни души намират доста бързо изход в така наречената от тях "вяра", но зад този етикет се крие само един по-евтин и по-лесен начин да се задоволи не особено взискателният им разсъдък, – съвсем не онази възвишена сила, която "зналците" от всички времена са възхвалявали като "вяра"...

В случая разсъдъкът се задоволява с едно решение от втора ръка, защото не е съумял да се домогне със собствени сили до отговора.

Огромни библиотеки биха могли да се запълнят с книгите, написани с цел да бъде успокоен по този начин интелектът, без да се говори за личните усилия на хората, усмирявали разсъдъка си с такива решения от втора ръка и почувствали се на свой ред длъжни да проповядват и на своите ближни "спасението" такова, каквото те самите си въобразяват, че са го намерили.

Всякакви подобни напътствия обаче се свеждат само до онова, което е достъпно за разсъдъка, а ако разсъдъкът беше способен да се заеме с решаването на тези основни въпроси, резултатът щеше да бъде отдавна ясен и постижим за всички хора по света.

Разсъдъкът е само инструмент на човека и не бива по никой начин да става господар на своя стопанин, в противен случай той неминуемо ще се превърне в негов най-страшен враг.

Диамантът служи за рязане на стъкло, но става безполезен, когато трябва да се секат дърва, така че който се нуждае от дървен материал, за да си построи сигурен подслон, рискува със своя диамант да умре от студ в снежните виелици. –

Вие "търсите" с ума си и упреквате природата в жестокост, защото не ви била дала око да проникнете в нейните най-дълбоки и скрити тайни, докато всъщност разполагате с такова око, макар и да не знаете нищо за своето богатство. –

По всяко време сред хората е имало неколцина, които са знаели за това око и са умеели да го използват.

Когато се случвало да разкажат на вас, другите, какво всъщност са видели, те били обявявани за глупци или екзалтирани мечтатели.

А когато се опитвали да ви обяснят как и вие самите да откриете в себе си и да използвате това око, ставали неудобни, защото искали от вас твърде много неща, които биха смутили така скъпото ви "спокойствие"

Предпочитали сте да "вярвате" на ученията на мъдреците едва след като сте ги разпъвали на кръст, – понеже после сте имали пълна свобода да тълкувате ученията им, както ви изнася.

«Други – казвате вие – са сторили това, не ние, – съвсем не ние!» – но аз имам всички основания да се съмнявам дали вие самите бихте разпознали днес онези, които могат да ви помогнат. –

Хората винаги са предпочитали да чакат идването на "помагач", отговарящ на техните представи, и не са искали да чуят нищо за истинските помагачи, протегнали спасителната си ръка с доброта и непринуденост.

Човешката фантазия си създава могъщи "титани", "богове" и "светци", ала само най-човешкият и най-естествен човек е способен да бъде спасител.

Евтините фокусничества са били по всяко време повече ценени, отколкото и най-спасителните учения на истински призвани помагачи.

Хората търсят удивителното и предпочитат да се учат на "вълшебство", вместо да се стараят да стигнат до самите себе си в тишина и вътрешно вглъбяване.

С една дума, "методът" да се направи зрящо това вътрешно око изглежда прекалено проста за настроения към фантастични неща човек и обръщането към такъв "прозаично" нов начин за постигане на познание противоречи изцяло на неговите навици.

Доста дълго вече е бил той роб на разсъдъка и затова дори не подозира, че е възможно да се върви и без тежки окови на нозете, а отдавна се е отучил, уви, да лети, носен от крилете на душата.

Навън интелектът служи като хилав заместител на всичко, към което се стреми душата, и така човек се слисва пред измислените с помощта на разсъдъка му "чудеса", загубвайки последните остатъци от вярата, че е възможно някога да уталожи по душевен път въжделенията на своята душа.

Ала нищо от онова, което открива във външния свят с помощта на интелекта, не е в състояние да сподави докрай вика на душата, предявяваща същите права в отредената и сфера, каквито разсъдъкът има там, където се търси само рационално обяснение. –

Не е нужно да "разберем" познанията на душата: – достатъчно е да ги прозрем, почувстваме, преживеем и завоюваме.

За тази цел разсъдъкът, колкото и остро отшлифован да е той, е абсолютно неподходящо оръдие!

Тук трябва да влезе в действие една нова сила, която е заложена потенциално у всеки човек, но която се разгръща и проявява у премалцина!

В немския език няма дума за тази сила и сполучилите да я развият в себе си са и дали "имена", които не говорят нищо на другите.

Немската дума "Gemut" насочва сякаш най-пряко към онази сфера, където тази сила може понякога да се предусети, но с въпросната дума се свързват толкова неясни и мъгляви неща, че дори това плахо указание рискува да доведе до груба заблуда.

С помощта на различни описателни изрази ще се опитам сега да насоча предпазливо душата към същността на тази сила, – може би някои от вас ще почувстват как в тях тихо се пробужда нещо, което ще позволи на въпросната сила да излезе един ден наяве като покълнало от пръстта цвете.

Зная все пак, че поставената от самия мен задача едва ли ще намери задоволително решение, ако и у двете страни не е налице сериозна и дълбока воля да се преодолеят всички пречки по пътя към постигането на тази цел.

А най-страшният враг, който може да се изпречи на пътя ни, е интелектът, разсъдъкът, – този непрекъснат, превърнал се вече в навик стремеж да се разбере целта, докато в случая може да бъдат разбрани единствено думите, определящи насоката, в която следва да я търсим. –

Който иска да продължи и по-нататък с мен, нека стане преди всичко пълен господар на своя разсъдък и нека не му дава никакви права там, където възможностите му се изчерпват!

Ала как да ти разкрия сега същността на тази неназовима сила, която може да е спасителна за теб!?

Опитай се да препрочетеш отново и отново следващите думи, далеч от всеки шум и всяко разсейване на външния свят, – но се постарай също да не допуснеш кресливите възражения на мисълта ти да внесат смут в твоята душа и се отдай в абсолютно спокойствие на своето трезво, сигурно чувство!

Опитай се, докато четеш тези думи, да усетиш в пълно безмълвие самия себе си!

Постарай се да събудиш постепенно в себе си усещане, подобно на обземащото те в час на здрачаване, когато до теб неочаквано долитат далечните, позабравени вече звуци на любима мелодия и те понасят на ефирните си криле...

В такива часове, в такива мигове, се открехва леко онази порта, чийто праг ще трябва един ден да прекрачиш, ако искаш да се доближиш наистина до силата, способна да даде отговор на най-съкровените ти въпроси.

Улови се с любещ поглед за нежния светлинен лъч, прокраднал се през полуотворената порта и се постарай да свикнеш с мекото му сияние!

Не се стреми да "познаеш" изведнъж пълната яснота отвъд портата, а обуздай своите желания и приучи окото си да различава естеството на тази мека светлина от всеки друг светлик...

Твърде скоро ще откриеш, че досега си пренебрегвал нещо, което заслужава най-големи грижи. –

Излез заедно с мен сред природата. Не в ярката светлина на изкачилото се в зенита слънце, въпреки че и часът, когато "великият Пан спи", е пълен с тайнственост за способния да я почувства,а в късната вечер, когато всички шумове на деня са стихнали, или сутрин рано при зазоряване.

В ширналия се простор ще усетиш тогава нещо, което те възвисява и радва сърцето ти, без да има нужда от посредничеството на мисълта и разума...

Отдай се цял на това чувство и му позволи да пусне корени в теб!

Връщай се често към същото преживяване, за да опознаеш по-добре вътрешното си чувство!

Опитай се да различаваш ясно отделните му нюанси!

Не е все едно дали ще възпроизвеждаш тези усещания затворен в стаята си, или ще ги преживяваш, свежи и винаги нови, на открито. –

Каквато и да е стаята ти, тя си има свое собствено настроение, затова колкото и отчетливо да се потапяш в спомените си, търсената от теб нагласа ще се окаже неволно фалшива.

В затвореното помещение ти имаш други възможности да се "настроиш" и да накараш да затрептят най-съкровените струни на душата ти.

Музиката и изобразителното изкуство, също както и поезията на словото, ще ти помогнат да дойдеш на себе си, когато си у дома.

Но независимо дали си навън, по планинските върхове или на брега на някоя спокойно течаща река, дали се предаваш на въздействието на безкрайната морска шир или четеш и поглъщаш в светлината на лампата думите на някой поет, – раздвижена във всички случаи е твоята вътрешна душевност, защото всичко външно е само начален тласък на трептене, а не носител на онова, което душата ти усеща чрез неговото посредничество. –

Природата си остава мъртва и студена и художествената творба не ще предизвика никакво чувство у теб, ако самият ти не притежаваш в душата си онова богатство на съзнанието, което природата и изкуството са способни да активизират в теб.

Единствено в теб самия е вълшебният кладенец, от който можеш да напълниш своите златни потири. –

Ето те вече значително по-близо до онази неназовима сила.

Започваш постепенно да разбираш, че можеш сам себе си да "настройваш" и че всичко – храна, облекло, място на пребиваване, самота или компания – може с течение на времето да се превърне за теб в "камертон"...

В зависимост от "настройката" ти в теб ще отекват различни "звуци" и много скоро ще откриеш коя настройка отговаря на твоя стремеж към душевна яснота.

Ти вече работиш с онази неназовима сила, но на първо време си успял да усвоиш и да използваш за своите цели само нейните най-слаби и най-здрачни лъчи.

Тук обаче съществува непрекъснато напредване нагоре и навътре към абсолютна душевна яснота!

Който иска да върви напред, трябва да се превърне във ваятел на своя собствен живот. –

На онова, което до този момент е било за него "осъществление", трябва да гледа вече само като на суров материал, от който, подобно на скулптор, да изгради душата си като художествена творба!

Той не бива вече да се оставя по каприза на случая или на настроението си на онова, което му поднася животът.

Трябва да се научи сам да формира живота, като във всеки миг му придава "настройката", съответстваща на неговата крайна цел. –

Досега мнозина вероятно са успявали да ме следват, но тук повечето ще се спрат, защото подобно овладяване на различните събития във всекидневието им се струва свръхчовешки трудно...

Само малцината, които са достигнали необходимата за това зрелост, няма да се откажат да продължат своя път!

Единствени те ще открият накрая в себе си и онази сила, а нейното овладяване е предварително условие за всеки, който е решен да поеме по проправената му от възвишените Учители пътека към най-вътрешната Светлина.

От деня, когато човек открие в себе си въпросната сила и се научи да я използва, той започва нов живот и в сравнение с него всичко, което е наричал по-рано "живот", му се струва като здрачено утринно небе пред ярката светлина на лятното обедно слънце.

И все пак този ден ще го завари още в самото начало на пътя, извеждащ към вечната Светлина, – на оня път, който е безкраен, защото се изкачва към все по-голяма и по-голяма яснота и по него всяко постигнато познание се засенчва от ново, по-дълбоко и по-чисто разбиране, на свой ред отстъпващо пред още по-високо познание, още по-дълбоко преживяване, още по-ясно прозрение...

Безкраен е този път, защото целта му е безкрайна и разкриваща се по безкрайно разнообразни начини, – безкраен е той, защото целта му крие в себе си безкрайности и не може никога, – дори след милиарди "вечности", – да бъде изследвана докрай. –

Но за да го намери, човек трябва да е предварително открил в себе си онази неназовима сила, онова духовно око, за което най-мъдрите във всички времена са говорили с повече или по-малко прозрачни символи, – окото, способно да вижда и там, където светлината на нашето земно слънце се разтваря в една по-висша Светлина, както искрата се поглъща от пламтящия пожар.

Никой не ще открие в себе си това око и не ще се научи да вижда с него, ако се оставя да бъде заслепен от фойерверките на своя интелект, ако допусне разсъдъкът (един напълно надежден в своята сфера инструмент) да му стане господар, а с това и най-страшен враг! –

Знаейки това от най-дълбок вътрешен опит, възвишеният Учител благодари на оногова, когото нарича "Отец", че се разкрива пред "младенци" и "невежи", но остава скрит за робуващите на своите знания. –

Затова и казва, че всички, които искат да преживеят в себе си "царството Небесно", трябва да станат като "децата". –

За него самия хората, във вътрешното си заслепление, казвали: «Как тоя знае Писанието, когато не се е "учил"? »

Те не подозирали, че той е носил в себе си по-дълбок извор на мъдрост, отколкото дори самото "Писание" било в състояние да открие на своите "книжници", принудени да робуват на разсъдъка, защото не били способни да открият в себе си нищо освен разсъдък, – нищо, което да им даде по-ярка светлина и по-кристална яснота.

Най-голямата, стояща над всичко останало задача на идните поколения ще бъде да поставят дълбоко скрития във всеки земен човек извор на духовна мъдрост в услуга на земното щастие, – съвсем независимо от въздействието, което почерпаните от този извор съкровища на познание могат да окажат в нетленния живот на освободената от земното тяло душа!

Но едва когато у земния човек се събуди достатъчно мъжество, за да отстрани всички отпадъци, трупани от самомнителния му разсъдък в течение на хилядолетия върху този извор, той ще може да го преоткрие във все още неподозираните днес дълбини на своето чувство.

# ЛЮБОВ И ОМРАЗА

Обичайте враговете си! – Добро правете на ония, които ви мразят!

Неизказано трудно е да изпълним подобна повеля, ако, обзети от "угризения на съвестта", трябва да си налагаме да обичаме. –

Както получилият добро домашно възпитание човек проявява по свободен и непринуден начин приятните си обноски, докато друг, за когото "добрите маниери" са "досадна принуда", се държи тромаво и непохватно във възпитано общество, – така и да обича естествено и спонтанно ще съумее само онзи, който до такава степен е усвоил изкуството да се живее, представляващо всъщност изкуството да се обича, че то е добило плът и кръв в него.

Докато плътта и кръвта не са още овладени от изкуството да се живее, всяка самоналожена в името на тази повеля Любов си остава само жалка гримаса, – превръща се неизбежно в "грях" срещу собствената плът и кръв, в "лъжа", разяждаща живеца на живота ни...

Хиляди си внушават, че са "длъжни" да прибягват до тази лъжа, без да подозират, че щеше да е наистина по-добре за тях, ако продължаваха и занапред да изпитват омраза и враждебност без угризения на съвестта.

Те се стремят да изглеждат в собствените си очи по-добри, отколкото всъщност са, и така сами си преграждат пътя, способен да ги отведе един ден дотам, че да действат естествено и без каквато и да е принуда, в състояние на вътрешна истинност, както повелява изискването, на което сега неохотно се подчиняват поради страх от греха.

Помраченото им познание ги тласка по погрешни пътища.

Вместо да обичат Любовта, тръгналите по тези измамни пътеки мразят омразата!

Омразата обаче е само форма на една немощна – несъзнаваща своето могъщество сила: на същата сила, която постига своето самоосвобождение като Любов.

Който може все така да мрази омразата, не е още открил Любовта! Ала който не е бил никога способен да мрази, няма да се научи и да обича.

В мрачни, изначални бездни се гнезди силата, която се разкрива в божествено проявление като Любов и създава, пак там, своята противоположност: омразата.

Омразата и Любовта са от едно "естество", както корените на житния стрък са от едно естество с класа, даряващ на човека питателна храна.

Но както между корените и класа има множество възли по стъблото, така и по пътя, извеждащ от природно обусловения, нисш нагон към омраза дотам, където същата сила е в непосредствена близост с Бога, – където Любовта се е разгърнала в своето всемогъщество, съществуват редица междинни състояния. –

Нито едно от тези междинни състояния не бива да бъде "прескачано" от онзи, който е наистина решен да усвои изкуството на Любовта.

Може би ти си стигнал едва до едно от тези междинни стъпала?

Може би не си още способен на истинска, същинска Любов? –

Не се терзай от това и не се опитвай да насилваш нещата!

Моли се вътрешно да бъдеш удостоен с високата милост силата, която те подтиква все още да мразиш, да ти се разкрие скоро в своята най-сияйна божествена форма – като Любов!

Само така ще можеш наистина да изпиташ в себе си могъществото на Любовта и тогава не само ще престанеш да усещаш нисшето проявление на същата сила, но няма да можеш вече и да мразиш омразата.

Докато любовта продължава да изпитва нужда от обект на своята омраза, дори този обект да е най-осъдителното нещо на света, така наречената от теб "любов" си остава само едно изчадие на излъганите чувства и въжделения, нямащо абсолютно нищо общо с божествената сила на Любовта.

В твоя по-късен, по-възвишен духовен живот, когато ще си започнал вече изкачването и ще живееш – след смъртта на служилото ти тук земно животно – в свободен, духовен облик, ще ти липсва каквато и да е възможност да мразиш, защото в живота на чистия Дух не преминава нищо, – в неизмеримите царства на вечния Дух не се намира нищо, което би могло да разпали твоята омраза.

Тук обаче, докато живееш все още на земята "е животното", има доста неща, които искат да те изкушат към омраза...

Ала омразата няма никога да улесни пътя ти към теб самия, обратния ти път към твоята Прародина, към истинския, вечен Живот в Лоното на Божеството, като чист дух и "Син Божи" в чистия Дух, в "Отца на Светлините", комуто от веки веков е присъща блажената пълнота на всеки живот.

Подклаждаш ли омраза в себе си, дори да си убеден, че мразиш "най-омразното" нещо на света, ти неизбежно спираш развитието на своята най-голяма сила – силата на Любовта. –

Макар и дълбоко паднал някога от най-високата Светлина и принуден поради това да се съединиш със земното животно, ти и тук си проникнат от тази божествена сила, така че единствено от теб зависи дали си готов да я използваш такава, каквато е останала в теб: в нейната сияйна божествена форма като Любов, или предпочиташ да я превърнеш в противоположната и форма, проявяваща се само в нисшата "природа", – в живота на неизмеримия физически космос, както в неговите невидими същества, така и в човека, когото съзираш тук, на тази земя, в животинския му образ. –

Наистина в тази вселена има невидими, притежаващи интелект същества, чийто живот е изцяло посветен на омразата, но дори и тях не бива да мразиш, колкото и упорито да те преследват със своята омраза.

Ти ще можеш да излезеш насреща им като победител само ако им противопоставиш Любов, обезсилваща и най-свирепата им омраза, така че те ще бъдат принудени да се отвърнат от теб, понеже Любовта ти ще им причини страдание...

Може да презираш онова, което заслужава презрение: тоест да не му обръщаш внимание, защото е лишено от стойност, но не мисли, че трябва да го мразиш! –

Започнеш ли да мразиш, ти влизаш в допир с всички същества от тази физическа вселена, които – по силата на своята природа познават въпросната вечна Прасила единствено под формата на омраза и не биха никога могли да я превърнат в Любов.

Така ти усилваш потоците от омраза, насочвани от тях към човешките сърца, и споделяш отговорността за злините, сполетели човечеството на тази земя заради омразата, насочваш се към зейналата бездна, към унищожението, вместо да се устремиш нагоре, към своите сияйни върхове...

Надарените с интелект, могъщи и невидими същества на физическата всеприрода, чийто живот е ограничен във времето, макар да се измерва с хилядолетия, са в непрестанна борба за власт над тебе, понеже те не могат никога да опознаят "света" на Духа и гледат на теб само като на свой "поданик". –

Не всички от тях са в еднаква степен отдадени на омразата, – някои дори действат, водени от "най-добри намерения" да те предпазят от заблуда, като се опитват да попречат на изкачването ти към чистия Дух и да те задържат в обсега на своята власт. –

Нужно е да знаеш, че със силата на Любовта, която и "най-великите" сред тях не познават, дори ако не са в плен на омразата, – ти си безкрайно по-могъщ от тях! –

Нужно е да знаеш, че по своя земен разсъдък ти наистина стоиш много по-ниско от по-голямата част от тези властелини, че мисленето ти е до голяма степен подвластно на деспотичното им влияние, но че въпреки това ти можеш, благодарение на присъщото си духовно начало, да постигнеш познание, което си остава завинаги недостъпно за тях. Тези същества не могат никога да се извисят до Духа, тъй като самите те не са "Дух", ето защо съществуването на Духа не може да се разкрие пред техните знания, независимо колко широки са те, също както не е възможно да разкриеш на едно животно от тази земя цялата пълнота на своите мисли и чувства.

Не се оставяй да те заблудят и не вдигай почтително поглед към всичко, което стои над теб!

Има само едно нещо, което е достойно за твоето благоговение, за вдигнатия ти с копнеж нагоре взор, и то се намира високо над цялата тази физическа всеприрода с всичките и пълчища от високо интелигентни и могъщи, но недостъпни за нашите сетива властелини!

Изпълнения си с копнеж и благоговение поглед трябва да вдигнеш единствено към своята Прародина в царството на чистия Дух, и ти можеш да се върнеш в нея, ако живееш в Любовта!

На Голгота Великият любещ освободи някога Любовта от нейните окови.

Все едно дали спадаш към вярващите в него (към така наричащите се "християни" по името на оногова, който бе "Христос", тоест "Помазаник", от най-висок ранг), или не: – освободената чрез него сила ще можеш да използваш само ако ти самият предоставиш на Любовта място и простор за действие в своя живот!

Без Любов няма никога да постигнеш спасение! –

Любовта от най-вътрешното Слънце на Любов те е извикала някога, преди еони, от себе си на живот и единствено Любовта може да те върне отново в твоята Прародина.

# ДУШЕВЕН РАСТЕЖ

Не напразно се говори за "растеж" на душата, тъй като "душата" – както достатъчно подробно съм обяснил на други места – представлява един достъпен само за най-висшите вътрешни сетива организъм, образуван от безброй единици: "душевни сили" или "скандхи", в истинския смисъл на това понятие от древноиндийската терминология. –

Не в трупа, проснат на масата за дисекции, може анатомът да открие душата, а в самия себе си, стига да не е допуснал да закърнее "себеусещането" му!

Душата е способна да расте, както е способна и да се смалява, – тя може и почти напълно да изчезне, дори още по време на живота във физическо тяло, без това да попречи на функционирането на телесните органи.

Растежът на душата може и да спре, така че да настъпи определена стерилност, изключваща какъвто и да е по-нататъшен растеж.

Не случайно благочестивата вяра призовава човека: «Спаси душата си!»

Както и: «Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си!»

Да, ние наистина можем да "повредим на душата си" и твърде много хора вредят на своята душа, без изобщо да забелязват това, – много често те дори са убедени, че са в разгара на душевен растеж и нямат никаква представа, че онова, което смятат за своя "душа", не е нищо друго освен финият невидим организъм на физическото им земно тяло, един организъм, способен както да упражни благотворно въздействие, ако е насочван от силите на душата и е е служба на душата, така и да се окаже неимоверно силна пречка за нейното развитие, успее ли да постави човека под своята тиранична власт.

Всеки, който се стреми да пренасочи душевните си въжделения, обозначавани най-често като "религиозни", и да търси своята "религия" в области като изкуство, повишена естетическа чувствителност, стремеж към научни знания или наслада от " природата ", става роб на този фин физически организъм и се излага на огромната опасност да се превърне в убиец на собствената си душа. –

Дори ако част от душевните му сили останат активни в него, той не е в състояние да ги "окръгли" в себе си като индивидуална душа, и когато един ден заедно с физическото тяло му се отнемат и фините флуидни сили на това тяло, той ще бъде принуден да прекара хилядолетия по земните представи за време в тягостно и мъчително състояние на полусвяст, докато за възвишените му духовни помагачи не стане възможно да "пробудят" отново за живот неговата душа, за да се "опомни" и започне да живее истински там, където в пълна яснота на съзнанието може да живее само онзи, чиито душевни сили са се обединили в него под формата на индивидуална душа.

Затова именно е казано: «Работете, докле е ден, защото настъпва нощ, когато никой не може да работи.» –

Тя настъпва обаче само за онзи, който не успее да умножи тук повереното му богатство от душевни сили.

Всеки, който има, ще му се даде, за да има и в излишък, а който няма, ще му се вземе и онова, което само си мисли, че има, – колкото и малко да е то! –

Тъкмо за оногова, който съумее, досущ като "верния раб", да умножи полученото от господаря, са в сила думите: «Понеже в малко си бил верен, над много ще те поставя.»

А който "крие таланта си в земята" и връща само толкова, колкото е получил в началото, ще бъде принуден съгласно вечните закони да преживее "най-външната тъмнина": лишената от всяка душевна топлота сфера, където "ще бъде плач и скърцане със зъби" от вътрешен студ и мрак.

Тези евангелски слова са всъщност образни, живи указания за начина, по който проявяват своето действие вечните закони.

Телесното може да се възприеме и без помощта на душата, въпреки че впечатленията, оставени в нашето съзнание от душевно насочваното телесно възприятие, са коренно различни от усещанията, предизвикани посредством фините физически сили.

Народното поверие, че тялото не може да живее без "душа", отъждествява погрешно понятието "душа" с тези фини, флуидни, физически сили, макар да им приписва в същото време качества, присъщи единствено на истинската душа.

Ако губейки своята душа, тялото наистина трябваше да загуби и живота си, – нямаше толкова много хора да лишават от топлота това земно съществуване и евангелските предупреждения щяха да бъдат просто безпредметни!

Но макар тялото да си запазва де факто съзнанието, дори когато е лишено от душа, макар и загубилият своята душа човек да се чувства като телесно обусловено "Аз" – горе-долу във влагания от Щирнер смисъл, – абсолютно невъзможно за нас е да възприемем царството на чистия Дух, реалните духовни светове, без посредничеството на душата. –

Онова "Аз ", което единствено може да възприема и в духовните светове, е на свой ред душевна сила, оживена и просветлена во веки от една искра на вечната духовна Светлина от мига, когато тази сила се пробуди и осъзнае в себе си способността да стане вечно сияйно "тяло" на вечната духовна искра, – от мига, когато – казано с други думи – на "живия Бог" се удаде да подготви своето "раждане" в същото това "Аз".

Около това "Аз” трябва да изкристализират всички останали душевни сили, – с него трябва да се обединят всички душевни сили, за да може човек да встъпи с пълно съзнание във вечното царство на субстанциалния Дух! –

Онова, което обикновено се нарича "дух", е всъщност разум или разсъдък, интелект и външно познание. –

Става въпрос за проявления на фините физически сили, скрити в земното тяло!

Този "дух" от всекидневната езикова практика няма абсолютно нищо общо със "същинската", субстанциална сфера на вечния Дух, също както така наречената "душа" на животното няма никаква връзка с вечното, развълнувано море на душевните сили, което имам предвид, когато говоря за растежа на душата.

У "човека-животно" има и немалко трепети, произхождащи уж от "душата" му, по които то далеч отстъпва на някои други животински видове, но тази " душа " на животното, присъща, разбира се, и на физическия човек, не прави нито животното, нито човека способни да преживеят царството на Духа, – по същия начин, както и високо развитият интелект е напълно "негоден" като средство за осъзнаване в субстанциалната Светлина на Духа.

Човек твърде лесно може да изпадне в заблуда, тъй като по време на земния живот мозъкът се превръща в преобразовател за всички форми на съзнанието, ето защо както проявите на фините физически сили на тялото, макар и погрешно преценявани като "духовни" или "душевни", така и действителното преживяване на вечното царство на душата и преживяването на субстанциалния Дух, се регистрират постоянно от мозъка, докато той продължава да живее и да бъде здрав.

Но ако в случая един и същи инструмент регистрира твърде различни по своя характер "процеси", то това не означава, че по тази причина трябва да оставим настрана всяка разлика между тях

Който е наистина решен да се погрижи за растежа на душата си, ще трябва така или иначе да насочи всички усилия към постигането на такава нагласа на мозъка, че от него да не убегне и един-единствен душевен трепет, и едно-единствено докосване от силите на душата.

За тази цел съвсем не е необходимо да бъде притъпена чувствителността на мозъка към усещания от друг характер (а и това едва ли е би могло да се постигне напълно), – защото докато продължаваме да живеем тук като земни човеци, трепетите на фините физически сили на тялото, както и неговите по-първични сили, са от значение за нас и не бива в никакъв случай да се изплъзват от бдителността на мозъка.

Казано е обаче: «Първом търсете царството на Бога» и онова, което то изисква: «неговата правда» като последица от правилното изпълнение на вечните закони, «и всичко останало ще ви се придаде».

Признак на опасна слабост е да се вярва, че човек може да изпълни изискванията на душевния живот само ако отбягва "лошия свят с всичките му неприятности", за да не бъде смущаван от нищо друго!

Физическите сили укрепват само чрез постоянна употреба, чрез постоянно упражняване в преодоляването на различни съпротивления, – в това отношение нещата стоят по съвсем същия начин и при душевните сили.

Който не съумее да допринесе за растежа на душата си сред живота на всекидневието, без странене и без претенциозно светоотрицание, няма да постигне никакъв душевен растеж, ако ще да се сприятели с тигрите и змиите в индийската джунгла, или жив да се зазида в тибетските манастири до края на земните си дни! –

Бих могъл, ако живата Първооснова на вечното ми духовно съзнание позволяваше това, да напълня цели томове с описания за преживяванията си в отвъдните сфери на познание, хвърлящи светлина върху състоянието на такива каещи се грешници и отшелници след напускане на земното тяло.

Разрешено ми е все пак да кажа следното: нито един-единствен от тези клетници не стига веднага след преминаването си отвъд до онази цел, която е смятал за постигната още тук, на земята, благодарение на убедителните фокуси, разигравани пред него от фините флуидни сили на тялото му.

Именно сред кипежа на външния живот, каквото и да е отреденото ни в него положение, трябва да служим на растежа на своята душа!

Понякога, когато чувстваме, че започваме да губим нагласата си към възприемане на истинските душевни сили, усамотяването може да е от полза, но уединението ни трябва да бъде колкото е възможно по-краткотрайно и да има за цел единствено да "възстанови нужната нагласа".

Веднага след това трябва да се върнем към обичайния си начин на живот!

Премалцина на земята са онези, на които трайното уединение не вреди, но въпреки цялата си изолираност те живеят в най-тясна общност със себеподобните си и не биха се отделяли от другите, ако върху тях не тегнеше задължението да вършат неща, за чието осъществяване е необходимо такова външно състояние, каквото не може да се запази трайно във външната суетня.

Те живеят в уединение само защото действат в един "Храм", който трябва да остане далеч от всички шумове на света, и пребивават в тази "откъснатост" от света само толкова време, колкото изисква извършваната от тях дейност, без да търсят самотата като някакво "бягство от живота". –

Растежът на душата не се насърчава нито със задълбочени изследвания, нито с трупане на философски знания, нито с проучване на непознатите природни сили!

Човек може да се занимава усърдно с всички тези неща дори ако отдавна вече е загубил душата си!

Един ратай или хамалин например е не по-малко способен да постигне най-висок душевен растеж от най-ерудирания човек на науката, – не би могъл обаче да го постигне никой, който се измъква от задълженията на своето положение, въобразявайки си, че ще допринесе повече за растежа на своята душа, ако избяга от света и напусне професията и положението си в него! –

«Който иска да спаси душата си, той ще я погуби

Тези не особено ясни слова означават между другото, че "бягството от света" с цел да намерим душата си не може по никой начин да ни доведе до целта, че душевният растеж се постига всъщност там, където най-малко очакваме да го намерим: – сред кипежа на дейния външен живот. –

Да поощрим растежа на душата си можем единствено чрез практическото си поведение в живота на всекидневието! – не съществува никаква възможност да служим само на душата си, като изключим всекидневния живот!

Проява на малодушие, леност или погрешно разбиране е да се измисля някакъв живот, посветен единствено на душевния растеж и обърнал гръб на света, като средство за постигане на онази цел, която земният човек може да осъществи само в постоянно единоборство със силите на този свят. –

Възможно е наистина чрез бягство от света да се активизират тленните, фини, флуидни сили на тялото, но никой не би могъл да поощри растежа на своята душа, ако не подлага всеки ден на нови и нови изпитания нейните сили, като преодолява съпротивата, създавана от "външния свят", от дейността на всички, които го заобикалят! –

По време на земния си живот "Великият любещ" също се е "качвал на планината", или е търсил усамотение, за да се "помоли".

Той казвал: «Искаш ли да се помолиш, влез в стаята си и заключи вратата.» –

Никога обаче не е съветвал да се бяга от всекидневието, никога той самият не е странял малодушно от кипящия живот на своето време и на своя народ.

Ял е и е пил същото, което са яли и пили другите, и се е веселял заедно с тях на празниците им.

Ходел е на гости при "грешниците и митарите", както и при ония, които се смятали особено набожни. – Споделял е трапезата и на книжници, и на бивши хетери. –

Навсякъде обаче остава "близо" до "царството Небесно", защото то е във самия него...

Той живее учението, което възвестява на своите ученици, – показва им, че душевният растеж се нуждае от живот и от дейност.

# Духовно водачество

Безброй хора копнеят в наши дни за духовно водачество, безброй вярват, че живеят под напътствията на "духовни водачи", докато всъщност са подвластни единствено на влиянието на сили, произтичащи от обширната област на "медиумистичните" явления.

Налага се отново да се научим да "разпознаваме духовете"! – Не всеки вътрешно възприеман глас е на духовен водач, глас на напътствие свише! Днес са разпространени – и то много по-често, отколкото обикновено се предполага – определен тип медиумистични изяви, благодарение на които за лемурните обитатели на невидимата част на физическия свят е твърде лесно да задоволят потребността си да намерят признание в съзнанието на човека

Всеки може по принцип да стане спиритичен "медиум", макар да съществуват огромни разлики между различните степени на това свойство.

При това няма никакво значение дали въпросният човек съзнателно иска да се "развие" като спиритичен медиум, или е убеден, че е много далеч от всякакви явления, приписвани на тъй наречения "спиритизъм".

Всеки, който се доверява на "вътрешен глас", изискващ пасивност от негова страна, – с други думи, стремящ се да го подчини на своите внушения, да го накара да вижда в тях подсказан съвет или дори вътрешно дадена заповед, се излага на опасността да се превърне в роб на тези лемурни същества, да стане спиритичен "медиум" – той всъщност е вече такъв от момента, когато ръката му започне да пише "автоматично", независимо от съдържанието на написания текст.

Подигравайки се безжалостно със способността му да се контролира, тези междинни същества се стараят да му се представят винаги в съответствие с неговата собствена представа за света.

Набожният вярва, че е воден от "ангели" и "светци", едва ли не от "Христос" или от самия "Бог Отец", следовникът на съвременната "теософия" се чувства напътстван от велики "Махатми", а други са склонни да смятат, че по този начин им се разкрива тяхното собствено "висше Аз", вечната им духовна същност, бликаща от божествения Първоизвор.

Ще си позволя да спомена тук като знаменателен куриоз как нерядко самите засегнати са ми съобщавали за случаи, когато въпросните лемурни същества от междинните светове са намирали за уместно да внушат на жертвите си убеждението, че техният "духовен водач" бил "Bo Yin Ra".

Както виждате, човек може да бъде увенчан с почести, за които изобщо не подозира!

В един от тези случаи засегнатите изобщо не били чували името ми и тъкмо въображаемият им "духовен" наставник ги насочил към моите книги. Отначало се стеснявали да ги потърсят в книжарницата, а когато се оказало, че автор с такова име наистина съществува, те естествено били абсолютно убедени, че се намират под моето духовно водачество...

Представените ми по-късно коментари върху моите книги, произхождащи уж от самия мен и предадени чрез "духовното" посредничество на медиума, не бяха всъщност лоши, но не можеха естествено да надхвърлят равнището на представите на автоматично записалия ги посредник.

В друг случай пък бях бомбардиран с най-непристойни писма, след като се опитах да разясня възникналата по спиритически път заблуда. По твърде любопитен начин ми бе най-сериозно заявено, че съвсем не съм бил "истинският" Во Yin Ra, "дълбоко почитаният Учител", когото авторът на писмото познавал лично като свой "водач" и който бил написал моите книги, – на всичко отгоре известна част от казаното отговаряше изцяло на истината.

Ето до какви глупости могат да стигнат някои хора под влиянието на своите "духове", – хора, които иначе съвсем не са лишени от способността да преценяват правилно.

Лековерните "спиритисти" са си измислили чудесна теория, според която сред техните "духове" имало наистина измамнически, понякога направо глупави до шутовство натури, но се срещали и други, преливащи от доброта, любов и възвишеност.

За отличителен белег най-наивно се приемат тъкмо тези "откровения" на "духовете" и ако те отправят предупреждения за надвиснали злини, или подтикват към добро, дълбоко вярващите души смятат за безспорно доказано, че са имали вземане-даване с "добри" духове.

Ех, ако всичко беше така просто, както изглежда в мозъците на някои хора! –

Тогава толкова нападаната в тези кръгове "наука" едва ли би се показала дотам неразумна, че да отхвърли спиритическата хипотеза, и би отдавна преминала с развети знамена в лагера на спиритическите общества!

Вместо това обаче дори изследовател като Крукс потвърждава след серия успешни експерименти убеждението си, че е имал често пъти работа с невидими същества, но отказва най-категорично да приеме спиритическата хипотеза, че ставало въпрос за починали хора, съответно за техните души. –

А и до ден днешен всеки заклет спиритист продължава да се кълне, колкото и странно да е това, все в същия този Крукс!

Човек би се радвал да остави ненакърнена тази "светая светих" на фанатизирано вярващите членове на спиритическите кръжоци, ако от нея не извираше цял поток от злощастия, за които психиатрите и дори криминолозите биха могли да разкажат не една печална история.

Ето защо е нужно все отново и отново да се подчертава, че при автентичните спиритически явления доказателствена сила има единствено фактът на самото явление, а той доказва само нещо, което и самият Крукс е смятал за неоспоримо, а именно, че невидими същества могат, служейки си с посредничеството на човешки органи, да упражнят определени въздействия върху съзнанието на земния човек.

И с това се изчерпва всичко "доказано"! –

Експериментът не може да внесе никаква яснота във връзка с естеството на тези невидими същества и направо детински глупаво е предположението, че получените чрез медиум изявления на въпросните същества или дадените от самите тях разяснения за собствената им същност могат да бъдат достоверен източник на информация за техния характер. –

Ако някой ми се обади по телефона и започне да твърди, че е "китайският император", едва ли бих взел думите му за чиста монета.

А за този, който познава източниците на грешки и възможностите за заблуда при "спиритическите" явления, не съществува практически никаква гаранция, че няма да бъде изигран по най-безсрамен начин от автора на "посланието".

"Разпознаването на духовете", за което Павел говори като за дар на Духа Божи, няма нищо общо с подобно лековерие!

От невидимите, лемуроподобни междинни същества от невидимата част на физическия свят ще получите както най-възвишени поучения, така и най-тривиални послания, понякога дори абсолютно непристойни грубости, според каприза на тези невидими и неподлежащи на никакъв контрол твари.

Поставете един ден своите високи "духовни водачи", от които сте чули само най-елейни патетични слова, на изпитание, кажете им, че постъпват като самозванци, когато се представят за починали хора или духовни учители, че не искате вече да имате нищо общо с тях, – и с ужас ще установите на какви "приятели от света на духовете" сте имали неблагоразумието да се доверите!

Има немалко бивши "спиритисти", успели в края на краищата да се излекуват благодарение на някои особено драстични преживявания, и те всички могат да потвърдят казаното от мен.

Въпреки това аз разбирам, че може да станете жертва на заблуда!

Ще получите съобщения, които спокойно могат да ви накарат да повярвате, че сте във връзка със своите "скъпи покойници", понеже много неща, скрити за вас от плътна завеса, са като отворена книга за тези същества и тяхната хитрост и обиграност им позволява лесно да намерят най-убедителния начин за въздействие върху вас. –

За тях няма нищо "свято", те не знаят "добро" и "зло"!

Обладани са единствено от стремежа да бъдат признати от вас като реално съществуващи и да се наложат колкото може повече на вашето внимание, независимо дали постигат това с възвишени слова, груби ругатни, пророчества и добри съвети или с лоши и нелепи шеги.

Повярвате ли, че по този начин установявате контакт със своите покойници, а дори в съмнението понякога се крие желание да можете да повярвате в това, – ще бъдете много изкусно "обслужени" именно в тази насока, макар да не е изключена възможността заблуждаващите ви междинни същества от невидимата област на физическия свят да станат посредници на "послания", водещи началото си от представното богатство на починали, които не са започнали още изкачването си от по-нисшите степени на духовно развитие.

Никога обаче не ще установите по този начин връзка със самите починали, независимо на кое стъпало от своето духовно развитие се намират те! Никога!

Откак на тази земя има хора, невидими същества от физическия свят са се стараели да се предложат като "духовни водачи" навсякъде, където е бил налице стремеж към такова водачество.

Чрез посредничеството на земния човек са били осъществени и много по-големи техни амбиции. Немалко "чудотворни богове" в древността и в някои съвременни цивилизации трябва да се търсят именно сред тези същества, чиято природа се характеризира с огромни различия, като се започне от животинския инстинкт и се стигне до надхвърлящи всяка човешка мярка равнища на интелигентност.

В много случаи е напълно разбираемо, че неосведоменият човек се отдава със страхопочитание и упование на хипнотичното въздействие на тези същества, – защото точно за това става всъщност въпрос.

Той не забелязва, или пък смята за напълно естествено, че неговите уж тъй възвишени "духовни" наставници посягат все повече и повече върху волята му, която се опитват да овладеят чрез добре пресметнато увеличаване на натиска. –

Често пъти като начало се дават изненадващо правилни съвети, особено по отношение на външния живот, или предсказания, чието сбъдване буди още по-голямо удивление.

Щом доверието на жертвата е достатъчно укрепено, нерядко и се възлагат "поръчения". –

Внушава и се, че е натоварена с "особена мисия", че трябва да изпълни една или друга задача, и в резултат на подобни, уж "духовни" поръчения са били вършени най-невероятни глупости.

А в други случаи, когато прекалено праволинейният подход създава риска добре омотаната жертва да се изплъзне все пак от влиянието на невидимите паразити, те се задоволяват да играят само ролята на възвишени "духовни водачи" и предвидливо се въздържат от всичко, което би могло да породи съмнения у водения за носа клетник.

Неосведоменият дори не подозира с каква инстинктивна хитрост действат мнимите му "духовни приятели". – Той не допуска, че те познават най-съкровените му стремежи и желания по-добре от самия него и че са готови да използват всички средства, които биха го склонили да стане доброволно тяхна плячка.

Тази доброволност обаче е необходимо условие, за да попадне даден човек във властта на невидимите междинни същества от физическия свят, откъдето става ясно и кой е най-сигурният начин да се избегне подобна зависимост. –

#s

Който търси истинско духовно водачество, нека се изпълни преди всичко със сигурност в самия себе си и нека знае, че е абсолютно невъзможно да го доближи истински "водач" от света на Духа, докато се задоволява с едно въображаемо водачество от описания тъй подробно от мене вид!

Истински "водач" в сферата на Духа може да бъде само един от Светещите на Прасветлината на тази земя, и то само такъв, на когото такова водачество е специално поверено, защото собствените му душевни трептения съответстват на вибрациите на търсещия, – защото чувствителността на двамата следва паралелен ритъм.

А такъв "водач" няма никога да се опитва тайно да подчини по един или друг начин волята на търсещия, няма никога да прави опити да елиминира така или иначе тази воля!

Той ще предоставя винаги на свободния избор на търсещия да реши дали е готов да следва безмълвните му "откровения", или не.

Неговото духовно и почти незабележимо "водачество" се състои винаги в предоставяне възможност на търсещия да сподели собственото му познание, а не да му налага някакъв съвет, въпреки че косвено в него се съдържат най-добрите възможни съвети. –

Той няма в никой случай да му "внушава" определено действие, определено поведение.

Такъв водач никога не би товарил търсещия с някаква въображаема "мисия", никога не би го призовал към велики дела във външния свят, никога не би се опитал да влияе по един или друг начин върху външното му битие...

Никога не би се старал да заслужи доверието му чрез "предсказания" или други сведения от подобен род, не би посочил никакво "име" и не би дал никакви съвети, отнасящи се до земни събития.

За търсещия това водачество ще бъде винаги само съпричастие във вътрешния живот на една постигнала съвършенство в Бога индивидуалност, съвсем точно съобразено със степента на чувствителност, постигната от напътствания.

"Водачът" ще бъде винаги при него, упражнявайки своето, така да се каже, "пасивно" влияние, когато търсещият го "призове" чрез поведението си, и последният няма изобщо да забележи неговото присъствие, щом сметне, че може да мине и без указанията му.

Той ще съпровожда търсещия като най-съкровен, станал едно с него приятел, разкривайки му се само чрез собствения си вътрешен живот в Духа, като "образец" за търсещия, като излъчване на един духовен живот, въздействащ единствено чрез своето съществуване и не изпитващ никаква потребност да си играе на въпроси и отговори. –

Който се стреми към такова истински духовно водачество, нека се въздържа от каквото и да е любопитство относно външното битие на своя водач!

Нека търсещият избягва всякакви "въпроси", отнасящи се до обстоятелствата в собствения му външен, земен живот и в живота на духовния му наставник, както и до други събития от външния свят!

Нещо повече, нека не поставя никога "въпроси" дори за чисто духовни неща, а да изчака спокойно и вътрешно съсредоточен, докато не му бъде дадено да почерпи от най-съкровеното познание на духовния си Учител и така да получи осветление по въпросите, които са изглеждали неясни за него до този момент.

Истинският духовен наставник знае, без да бъде питан, какво именно у търсещия се стреми към яснота, но от него се очаква също да държи сметка за времето и обстоятелствата, създаващи необходимите предпоставки, за да може търсещият да стигне до пълна яснота, защото не по всяко време и не при всички положения душата е способна да възприеме без изкривяване образа, който лъчите на духовната Светлина могат да запечатат трайно в нея.

Търсещият не бива да очаква духовно напътствие от страна на някой от Светещите на Прасветлината на тази земя, докато продължава самомнително да вярва в непогрешимостта на собствените си разбирания, пред чиято непоколебима "логика" трябвало да сведе глава и самият водач.

На истинско духовно напътствие не бива да се надява и онзи, който се стреми към него просто така, между другото, а в същото време се намира тъй далеч от Духовното, че смесва реалния Дух с мозъчната акробатика, смята го за постижим и без водач и е по принцип готов да подложи очакваното наставничество на остроумен диалектически анализ.

Само "който е от Бога, той слуша Божиите думи", и сияйната пълнота на "Словото", което е "у Бога" и което е "Бог", може да стане достояние на една душа само ако в живота и се появи истински духовен водач. –

Дано моите думи, опиращи се на собствения ми опит и успели вече да помогнат на толкова хора, изтръгнат още много други от хватката на невидимите пипала, в която сами са попаднали!

Дано тези думи поведат колкото може повече узрели за това търсещи към истинско духовно наставничество!

А който смята, че онова, което трябваше да кажа тук, накърнява най-свети за него неща, нека засега ми прости и нека, с пълното съзнание за искреността на своите стремежи, дочака търпеливо деня, когато ще се отворят и неговите очи!

И за величавия Помазаник от Назарет се разказва, че бил многократно изкушаван от "дявола".

Суровият пост предизвикал неочаквано у него "медиумистична" нагласа.

Той обаче устоял на изкушението и от онзи ден нататък знаел как да "прогонва дяволите", а те всъщност не са нищо друго освен тъкмо тези лемурни същества от невидимата област на физическия свят, за които бях длъжен да предупредя тук.

# ОКУЛТИСТКИ УПРАЖНЕНИЯ

След като отмина модата на грубия философски материализъм и естествените науки не се разглеждат вече като единствено спасителни източници на познание, мнозина от онези, които навремето смятаха, че могат спокойно да оставят небесата на "ангелите и врабците", започнаха да проявяват интерес към проблемите на свръхсетивното. От предишните си изследвания те са усвоили една доста успешна в онази област работна техника и това ги кара да мислят, че могат чисто и просто да пренесат тази техника, този "метод", в съвършено различната по своята същност сфера на свръхсетивното.

Ала постигнатите по този начин резултати ги принуждават доста бързо да осъзнаят, че боравят с неподходящ за случая инструмент.

Тогава те или се отказват изобщо от изследванията си, убедени, че там, където техният инструмент се е оказал негоден, не може да се намери нищо реално, или продължават въпреки това експериментите си, навлизайки рисковано в невидимата област на физическия свят, която вземат за търсения от тях "Дух". И понеже тя им предлага твърде оскъдни и съмнителни резултати, рано или късно те започват да ги подправят, като заместват със спекулативно мислене онова, за което действителността им е останала длъжна.

В случая става все пак дума за хора, заслужаващи напълно сериозно отношение, но наред с тях все по-често се срещат и такива, които прибягват до рафинирано използване на привидна научност, за да пропагандират объркани мистагогски теории и да вербуват ревностни привърженици било на собствената си персона, било на някой грандоман, убеден, че не е бил достатъчно оценен заради предишните си търсения от действително научно естество.

От всичко, което са събрали от повече или по-малко достоверни литературни източници, те бързат да забъркат някаква "духовна наука" и с това вълшебно питие наквасват устните си всички, които въпреки докторатите и лаврите си не са постигнали особени успехи на чисто научното поприще и виждат сега пред себе си едно поле, където могат спокойно и без какъвто и да е научен контрол да се подвизават по примера на почитания "велик учител" и така да получат наготово славата на големи "посветени", стига само да практикуват най-усърдно "упражненията", предписани от господин "окултния учител", разполагащ с богат избор за всеки, който го потърси. – "Упражнения", заети от писанията на Игнатий Лойола, но – с не по-малка ловкост и безотговорност – и от най-съмнителни брошурки на всякакви окултистки драскачи от Изтока и Запада.

Какво от това, че някой от "окултните ученици" попада от време на време в лудницата, че клетите девици на почти каноническа възраст, тълпящи се около "окултния учител" изпадат в истерия, че прекалено наивните вярващи гинат духовно и телесно!

"Тайната наука" си иска своите жертви и господин окултният учител отдавна е възпитал верните си следовници да се нахвърлят като по команда върху нещастния заблуден, стоварвайки върху плещите му цялата вина за сполетелите го беди.

Абсолютно недопустимо е някой от тях да дръзне да се усъмни в непогрешимостта на "великия учител", защото иначе рискува да загуби собственото си привилегировано положение като кардинал на един такъв нов папа, а и цялата циркаджийска пантомима би могла да завърши твърде преждевременно.

Така "упражненията" продължават да валят едно след друго и масовата хипноза става заразителна като магарешка кашлица, защото все още се срещат достатъчно дебелокожи мозъци, способни да издържат всички тези процедури, а който наистина ги издържи, е завинаги имунизиран срещу всякакви възражения на здравия човешки разсъдък, срещу всяка сериозна психологическа критика във връзка с поведението му. Той не може вече да иска нищо различно от онова, което иска "великият учител", а с присъщата си скромност последният иска само едно – да види целия свят в краката си, независимо с какви средства ще бъде постигната желаната цел.

Но да оставим сега тези клоунски номера, които нямаше да са възможни, ако времето не бе узряло за тях, ако нашата епоха не беше болна, безкрайно болна, до такава степен, че – не намерила лек за болките си при официалната медицина – в своята несрета тя се втурва жадно към хаповете и мехлемите на шарлатаните.

Нека по-добре се спрем най-общо върху истинската стойност, която биха могли все пак да имат "окултистките упражнения", тъй като дори вън от описаните по-горе кръгове има предостатъчно хора, очакващи всевъзможни неща от подобни "упражнения" и измъчващи себе си с най-абсурдни церемонии и душевни акробатики с надеждата да погодят по този начин номер на вселенския порядък и да усвоят "вълшебството", – или поне да станат мъдри като змията в рая, която, както е известно, знаела как да станем "като богове". Доверчивите им ученици явно не били отхапали "както трябва" от прочутата ябълка и затова урокът не довел съвсем точно до очакваните резултати. –

Винаги е така с тези "упражнения": – не бива да се пропуска ни една подробност, иначе се получава точно обратното на онова, което човек е искал да постигне, а това вече е много лошо.

Така казват всички велики "адепти" на магията, които всъщност са неспособни да помръднат и най-малката сламка по начин, различен от общопознатия, но са усвоили всички ритуали, церемонии, заклинания и упражнения, с чиято помощ щели да заставят космичните закони да извият весело хоро под звуците на тяхната свирка.

Не е трудно да се струпа огромна библиотека с произведения, посветени на "магията", – както запазени от древността, така и тиражирани в по-ново време, но покажете ми макар и един-единствен от въодушевените почитатели на тази литература, който да е успял – действително и издържащо всяка критика – да постигне кой да е от резултатите, обещавани там с цял куп мистериозни детайли на новопосветените, стига само да следват точно указанията, за които авторите им твърдят, че те самите са пожънали успех с тяхна помощ. –

Всички общо взето доста разумни глави, които са допуснали подобни четива да им размътят мозъка, без да постигнат какъвто и да е друг резултат, просто не били изпълнили "правилно" предписаните им упражнения. –

Ала Помазаникът от Назарет бе казал навремето: «Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се оттук там, и тя ще се премести.

По-нататък следват други негови думи със същия смисъл: «Да имахте вяра колкото синапово зърно, щяхте да кажете на тая черница: изтръгни се и се пресади в морето, и тя би ви послушала.»

Той също имал ученици и те го молели: «Усили у нас вярата!»

Ето ни най-после при живеца на истинската магия, на практическата премъдрост на Духа!

И тук има "упражнения", но те са от съвсем различно естество и всички, които ги практикуват, са стигнали с тях до напълно осезаеми резултати, – но в случая не става въпрос за "окултистки" упражнения, колкото и забулена в тайни да остава тяхната сфера. Занимаващият се с тях няма нужда нито от церемонии, нито от ритуали, не се нуждае нито от заклинателни формули, нито от екстравагантни призиви, въпреки че действа чрез "магията на словото" и именно чрез нея стига до "Прасловото", в чието "Име" върши всичко. –

Това "Име" обаче не е дума от някой език, която да се скандира по някакъв тайнствен начин, а възвишената сила, наречена от евангелския Учител "вяра", и тайнственият "изговор" на "Името" е всъщност изкуството на всички изкуства: – изкуството да преживеем това "Име" в самите себе си.

Всички "упражнения" на тази истинска магия имат една-единствена цел да ни помогнат да изживяваме вярата в себе си. Те не ни учат на "окултни изкуства", не се стремят да направят от нас мними "ясновидци" или факири.

Макар истинските духовни упражнения да са, от една страна, по-лесни, от друга страна, те са в известен смисъл по-трудни за изпълнение от така наречените "окултистки" упражнения, тъй като за разлика от тях изискват не само траеща часове "концентрация", но и целия човек, цялата му ежедневна дейност, всичките му постъпки и помисли ,те очакват да се появи "нов" човек от материала, който е служел досега за изява на "стария", без този процес на преобразяване да оставя след себе си ненужни отпадъци.

Всичко, което е служело дотогава за разгръщането на живота, трябва да се откаже занапред от себе си, за да заживее чрез вярата.

Колко погрешно се разбират думите за "вярата", когато се приема, че необходимият в този случай обрат, който трябва да направи човека способен да живее във "вяра", представлявал някаква "промяна на мнението", бил свързан с "вярване" или "невярване" в общоприетия смисъл на думата по отношение на определени текстове от "свещените" книги, зависел от отхвърлянето или приемането на дадени теологически твърдения!

Който "вярва", той е наистина "блажен", но съвсем не защото смята за правилно едно или друго метафизично учение, а защото е усвоил изкуството да използва силата, за която става дума тук, защото живее от "вярата", от силата на "Името", което е Слово, което е "у Бога" и което е "Бог"!

"Вярва" истински онзи, който има "вяра", също както жив може да бъде онзи, който има живот.

На полето пред теб лежи ряпа. Ако те хипнотизирам и те принудя чрез внушението си да "повярваш" (този път не в общоприетия смисъл на думата), че не си в състояние да извадиш ряпата, ти напусто ще се мъчиш, без дори да я помръднеш от земята. –

Освободя ли те обаче от хипнотичната обвързаност, ти с лекота ще извадиш същата тази ряпа и ще се надсмееш над всеки, който би се усъмнил в способността ти да сториш това, защото сега ти вече не само вярваш (в общоприетия смисъл) в правилността на изречението "мога да извадя ряпата от нивата", – в него си вярвал, тоест смятал си го за правилно, и докато си бил под хипноза, въпреки внушенията ми в обратното, иначе не би се и опитал да го направиш, – сега ти си "повярвал" истински, с други думи, почувствал си в себе си силата да извадиш ряпата и тази сила, благодарение на която наистина можеш по всяко време да извадиш пословичната ряпа, не е нищо друго освен изискваната от евангелския Учител "вяра". Най-добре е естествено тя да се приложи за нещо по-важно от тази клета, използвана до втръсване в нашия пример ряпа! –

Въпросната "вяра" не е придобитата от опит увереност, че можеш да направиш нещо, а силата, с чиято помощ наистина можеш да го направиш!

Има една неизразимо тънка ирония в двусмислените думи, с които Учителят от Назарет се обръща към неверния Тома: «Защото ме видя, Тома, ти повярва (убеди се, че разказаното от другите е вярно)

Чудесна игра на думи от страна на Учителя с думата "вяра": отначало той я използва в общоприетия смисъл, за да загатне накрая за възвестяваното от него години наред Учение. –

Независимо дали тази фраза е "исторически" вярна или не, тя показва по-добре от много други по какъв майсторски начин е давал напътствията си Учителят, колко умело е насърчавал остроумието на своите ученици, без да се отказва от играта на думи и иронията.

Цитираната фраза съвсем не е единствената от този род – немалко думи, носещи същия отпечатък, са давали с течение на времето повод за ожесточени догматични спорове...

Как обаче се отнася възвестената от него сила, която той с достатъчно сериозни основания нарича "вяра" въпреки съществуващите опасности от недоразумения, към целите, преследвани с помощта на "окултистки" упражнения?

Нужно е преди всичко да се разбере, че съществуват два коренно различни вида недостъпни за земните сетива сили в зависимост от сферата на живот в универсалното Битие, към която принадлежат.

В своята област всяка от тях е "единствено реалното", залегнало в основата на всички явления, – всяка от тях стои в собствената си сфера с една степен по-ниско от онова, което се опосредства чрез нея.

Когато казвам, че в своята област тези сили са залегнали в основата на всички "проявени светове" (а те са както физически, така и духовни), бих желал това да се разбира в смисъл, че в основата на всяка картина, независимо какво изобразява тя, лежат боите, че боите като материал са "единствено реалното" в нея, макар изобразеното с помощта на тези бои да е в състояние да даде израз на една далеч по-значима действителност, която обаче мога в случая да осъзная единствено посредством материалния носител боите. –

Така и целият физически космос е достъпен за нашето съзнание само защото в основите му са залегнали – "единствено реални" зад всички проявени форми – окултните сили на физическата природа, защото, като част от тази природа, посредством тялото си ние сме на свой ред една от тези физически окултни сили и в това на пръв поглед тъй "грубо" тяло притежаваме инструмента на фините, флуидни телесни сили, който повечето хора отъждествяват с душата, макар той да съществува и у другите животни на тази земя, при все че предлаганите от него възможности се намират у тях на съвсем друго стъпало на развитие.

Както целият физически космос се проявява единствено като действие на физическите окултни сили, така и духовните светове се проявяват само чрез действието на реално-духовните окултни сили, а те от своя страна – разглеждани сами по себе си – не са нищо друго освен царството на вътрешно раздвижената душа, заемащо средно положение между физическото проявление на света и духовните проявени светове.

Ние възприемаме физическия свят и можем да се "осъзнаем" в него само защото сами сме една от неговите физически окултни сили и носим в тялото си фините флуидни сили на този свят, – по същия начин можем да възприемаме духовното и да се осъзнаем в Духа само защото самите ние сме същевременно една от духовните окултни сили и носим в себе си един духовно-окултен, или с други думи, душевен организъм, без който така и нямаше да сме способни да възприемаме духовните светове, чиято "субстанция" са тъкмо тези душевни сили – без който така и нямаше да можем да се осъзнаем в Духа.

Когато някой се занимава с онова, което всъщност се разбира под "окултистки упражнения" – тук спада всичко от така наречената в Индия "Хата-Йога", както и много други неща, практикувани още от древността и у нас, на Запад, – той си служи единствено с фините, флуидни сили на тялото, въздейства по този начин единствено върху окултните сили на физическия свят, и по този начин, съгласно непоклатимите закони на физическия космос, става слуга и пленник на съществата, чието поле на изява е в невидимата област на физическата природа.

Той неизбежно се превръща в "обладан" – "продава душата си на дявола", както гласи народният израз, – тъй като същинската душа, окултният духовен организъм, се уврежда в същата степен, в каквато фините флуидни сили на тялото попадат във властта на тези същества, намиращи се отвъд всяко зло и добро и лишени от всяко чувство за отговорност и морал. –

У него настъпва едно разпиляване, една постепенна дезинтеграция на всички истински душевни сили, които би трябвало да изградят индивидуалния, вечен душевен организъм и спрямо които фините флуидни сили на тялото следва да играят само подчинена роля.

Наистина човек може да развие в себе си удивителни способности с Хата-Иога и други подобни "упражнения", при които немалка роля играят някои специални дихателни техники, съчетани с пост, полово въздържание, вегетарианство и прочие, ала така той никога не би се доближил до световете на Духа. Нещо повече, с подобни действия той сам си затваря портата към царството на субстанциалния Дух и никоя земна сила не е в състояние да му я отвори отново по време на този земен живот.

Цяло щастие е, че тези "упражнения" не са все пак толкова лесни за изпълнение, колкото си въобразяват чираците-магьосници, и че най-действените методи от този вид – макар и известни на някои азиатци – са почти непознати, поне в западната част на земното кълбо.

Мнозина от устремените към овладяването на "окултни сили" търсещи се отдават на опасна игра, но въпреки всички усилия те за щастие не я играят "както трябва", а разпространителите на подобни "упражнения" може и да са "подочули нещичко", но за доброто на човечеството основното е останало все пак скрито за тях.

Дори ако – благодарение на някакво особено "благоприятно" стечение на обстоятелствата – практикуващият такива "упражнения" клетник постигне известен успех, единственото му постижение с помощта на същества, от които би изпитал ужас, стига да можеше да ги види такива, каквито в действителност са, се свежда до усвояване на няколко окултистки фокуса (реализирани обикновено за сметка на ближните му!) или до изпадане в най-нелепи заблуждения, причинени от тези паразити.

Става въпрос за своего рода активен "спиритизъм", ако медиумистичната дейност на "спиритистите" се определи като пасивен "спиритизъм".

Краят на поелия веднъж по този път човек не е никога отраден – обикновено той е далеч по-печален от края на повечето "медиуми".

Достатъчно съм говорил за това на други места...

В пълна противоположност както с методите, така и с резултатите от подобна практика в сферата на окултните сили на физическия свят, стои боравенето с магическите сили на Духа, използването на душевните сили за истински магически дела.

Още у Хелиодор, в третата книга на романа му "Етиопска история", оценяван високо и в литературно отношение, намираме следния пасаж, свидетелстващ за най-дълбока мъдрост:

«Има една магия, разпространена сред простолюдието, която ходи, ако може така да се каже, винаги ниско до земята и е слугиня на призраците, занимава се с телата на мъртъвците... Затова пък другата е истинската премъдрост, с нея ние, жреците и пророците, се занимаваме още от малки. Тя е насочена нагоре към небето, защото се сношава с Боговете и е съпричастна с естеството на висшите същества...»

Кой би могъл все още да се съмнява на какъв вид магия е учел величавият Учител от Назарет!

И дадените от него указания за овладяване на тази истинска магия водят, стъпало по стъпало, към висините.

Достатъчно е да прочетем проповедта на планината", за да сме наясно кои общи "подготвителни упражнения" смята той за крайно необходими.

«Вам е дадено да узнаете тайните на царството Небесно, а на другите се говори само с притчи.»

В притчите си той посочва онова, което единствено е нужно като "упражнение": нагласа на съзнанието към трепетите на душевните сили и поставяне на волята в услуга на получените от тях импулси.

А на истинските си ученици показва и начина на действие на духовните закони.

На тях той показва защо трябва да постъпват така, както препоръчват притчите.

На тях обяснява и как да гонят "нечистите духове" – онези междинни същества от невидимата част на физическия свят, – когато те нанасят ущърб на душата.

Така – ту разбран, ту погрешно изтълкуван от слушателите си – той дава на своите ученици не един урок по мъдрост, който може "да бъде разкрит" на младенците и невежите, но си "остава недостъпен" за всезнайковците и надутите.

Казва им обаче и следните думи:

«Имам още много да ви говоря, ала сега не можете го понесете» – и изтъква на слушащите го, че в същинското "Аз” на душата на всеки истински подготвен ученик ще слезе "Духът на истината", истинската и божествена духовна искра – "живият Бог", – и ще ги "упъти на всяка истина", вземайки само от "неговото", дори когато говори понякога из устата на други.

Изпълнени с тайна остават тези двусмислени слова, защото всичко дадено от "Помазаника Божи" е почерпано от морето на духовните съкровища на "живия Бог” който той носи в себе си и с когото се е съединил в пълно съзнание, както и всеки от "неговите", за които е знаел, че ще дойдат след него.

«Ако говорех само от себе си, щях да съм лъжец, ала аз говоря не от себе си, а както ме е научил моят Отец, тъй говоря!»

Никой от онези, които говорят "из истината", не черпи от себе си онова, на което учи, и никой няма право да сочи пътя на съединение в Духа, ако не носи жив в себе си Отца, – ако не живее в пълно съзнателно единение със своя "жив Бог".

Не е нужно да повтарям отново тук всички указания, дадени вече от мен по толкова различни начини на толкова много места.

Бе ми позволено да кажа и някои неща, които Учителят от Назарет не е могъл навремето да даде на своите ученици, на своите "апостоли", тъй като те биха се оказали "прекалено тежки" за тях, и това позволение се дължи единствено на обстоятелството, че – макар и в изопачен вид – всички тези неща са станали доста по-късно всеобщо известни, без хората да им обърнат внимание.

Бях длъжен да дам обяснение за всичко това, понеже изопачената форма, под която вестта за него е стигала досега при човечеството, е ставала вече причина за неизказани злини и понеже трябваше най-после да се сложи край на тези злини. –

Ето защо особено важно е да се разбере, че в окултния свят на физическата природа могат безопасно да пристъпят само ония, които притежават по рождение съответната способност и са обучени от упълномощени за това наставници да властват сигурно над действащите в тази област сили.

А такива наставници могат да бъдат само Светещите на Прасветлината, "Майсторите" на "Бялата ложа", които е трябвало да станат суверенни повелители на окултните сили на физическата природа, преди да им бъдат поверени по време на този земен живот единствените ключове, отключващи онази порта, през която за всички хора на тази земя минава пътят към царството на Духа. –

Ако някой овладее по този правомерен начин способността да действа чрез силите на финото, флуидно тяло, той може също така да ги използва при нужда благотворно.

За всички останали тези сили могат да бъдат само гибелни.

Източник на благодат за всички без изключение обаче е разгръщането на окултните духовни сили, на силите на душата.

Как да се научите да използвате тези сили под сигурно вътрешно водачество, проявяващо се у всеки, който сам се захване добросъвестно и сериозно да развие на дело тези сили, е обяснено по най-подробен начин в изложеното от мен учение, черпещо единствено от Извора на вечната премъдрост, наречен от възвишения Учител от Назарет "Дух на истината" – Извор, за който той знаел, че няма да пресъхне во веки и ще излива своята благодат до най-далечни бъднини.

# МЕДИУМИЗЪМ И ХУДОЖЕСТВЕНО ТВОРЧЕСТВО

За привържениците на спиритизма изглежда много трудно да се абстрахират напълно от характера на посланията, предадени чрез медиум при изявата на въпросните невидими същества. –

Получат ли приповдигнато звучащи съобщения или съвети за делника, които се оказват добри, те веднага са готови да приемат, че става въпрос за намесата на "възвишени духовни водачи". В някои случаи могат да стигнат дори дотам, че да поверят слепешката съдбата си и материалното си бъдеще на влиянията на тези уж възвишени "духовни" същества.

Те не забелязват, че се намират в нещо като хипноза и следват покорно импулсите на една чужда воля.

В книгите си "За отвъдния свят" и "За Царственото изкуство", както и в настоящата книга, подробно разясних какво всъщност представляват въпросните същества. Не става дума нито за "скъпи покойници", нито за висши или нисши "духовни индивидуалности", а за невидими същества от една, обикновено невидима за нас, част от физическия свят. –

Тези същества не са нито "добри", нито "зли", а просто аморални. Единствената им цел е да бъдат забелязани от хората и някои лица с особено подходящи психофизични заложби им служат като апарати, използвани от тях само за да задоволят собствените си амбиции.

Съществата, за които става въпрос тук, изграждат съобразно космичния порядък формите в света на физическите явления.

За учудване ли е тогава, че и при неправомерните си опити да се изявят в една "неприсъща" за тях сфера те също ваят форми?

Има цяла поредица от изяви на подобни същества, при които те – съобразно своята природа – действат като ваятели на форми. Към тях следва да се причисли и използването на техни медиуми за рисуване на графични или живописни табла, – един изключително често срещан случай в историята на медиумизма.

Аз самият съм наблюдавал достатъчно прояви от този вид, преживял съм и далеч по-смайващи неща от подобен характер, но с тази съществена разлика, че използващите медиума същества се намираха изцяло под моя власт и бяха принудени да вършат, каквото аз им наредя.

Изявите в областта на живописта изглеждат на пръв поглед твърде безобидни, но това съвсем не е така.

Всяка проява на въпросните същества изисква от медиума пълен, или почти пълен, отказ от собствената воля, предоставя силите на медиума в произволното разпореждане на същества, които нямат никакво чувство за отговорност и се стремят единствено към задоволяване на собствените си щения, като им е абсолютно безразлично дали медиумът ще запази непокътнато душевното си равновесие, или не.

Тези същества винаги търсят и инстинктивно намират по всяко време у своите жертви точката на най-малкото съпротивление.

Те хвърлят всекиму оная въдица, която той е най-готов да налапа...

Въпросните същества оказват точно същото пагубно действие върху използваните от тях сили на душата, каквото бацилите и другите микроби упражняват върху силите на физическото тяло.

Именно затова опасността трябва да се осъзнае колкото може по-бързо, колкото и "прекрасни", "възвишени" или "интересни" да са предизвиканите от тях явления.

Дори ако в момента не се забелязва никакво увреждане, то никога не закъснява да се прояви, и в повечето случаи, когато не са били своевременно взети необходимите мерки срещу опасността, щетите се оказват непоправими.

Съвсем не са пресилени предупрежденията ми срещу подобна игра с неподлежащи на никакъв контрол същества!

Несъмнено всеки истински художник служи по време на творческия процес на своя вътрешен Бог! Несъмнено той умее да се вслушва в себе си, в своя "вътрешен глас"!

Несъмнено той също не е в състояние да каже откъде идва Духът, който го изпълва!

Но кога и къде се е налагало на един творец да се отдава като медиум на този Дух, – усещайки как ръката му се движи механично и извайвайки творби, които не са плод на собственото му умение? –

Къде е творецът, от Данте до Гьоте, от Джото чак до нашите най-модерни художници, който не е бил принуден да воюва за постигането на съответен израз на вътрешно вълнуващото го преживяване, който не е бил принуден да усвоява години наред основите, без чиято помощ не би могъл да стане истински служител на своя Бог?! ? –

"Вдъхновението" никога не отнема на художника способността му да владее себе си, той никога не се превръща просто в механичен апарат, – всъщност става точно обратното! –

Вдига се на крак цялото придобито с толкова труд умение, всички душевни качества на твореца се осъзнават и оживяват повече от всякога, всички сили на душата придобиват лекота и свобода, а собственото "Аз " се разпорежда и действа с такава нечувана мощ, че когато художникът се върне по-късно към делника, той се чувства чужд на самия себе си и е склонен да приеме, че не би могъл да бъде същият онзи човек, съумял в часовете на творчество да даде един тъй суверенен израз на всичките си душевни сили.

Какво общо има това с пасивността на медиума, задвижван като жабешкото бутче, с чиято помощ Галвани е открил действието на електрическия ток, – на медиума, който би могъл да мине и без да следи с поглед действията, извършвани чрез предоставената от него на заем ръка, и чието "Аз" остава съвсем настрана от цялата тази история, тъй като за истинския "автор" е далеч по-лесно да обсеби своята жертва, ако тя не му обръща никакво внимание, – особено ако е изпаднала в истинско "състояние на транс", с други думи, на пълен отказ от самоконтрол върху съзнанието си!

При това всичко сътворено от въпросните същества посредством техния медиум не е никога оригинално, тъй като по природа те наистина градят формите, но съвсем не ги създават, неспособни са за каквато и да е собствена мисъл, каквато и да е собствена идея за форма, така че са принудени да сглобяват материала си от образни представи, изваяни от човешките мозъци, ако не служат на съответстващите на тяхното място космични импулси, като се опитат да овладеят някой "медиум"!

Понякога те възпроизвеждат тези образни представи непокътнати, така че не е никак трудно да се установи откъде са задигнали своята плячка.

Най-често обаче съшиват "творбите" си от струпани на едно място разнородни фрагменти, независимо дали става въпрос за мисловни "откровения", или за медиумистични картини и рисунки.

Нужно е в тази област да се прокара много ясна граница между художествено творчество и медиумистична дейност, иначе ще изпаднем в едно направо сатанинско объркване на понятията.

Моето сигурно познаване на обсъжданите процеси ме задължава да посоча истинското положение на нещата, още повече че и от този вид обсебеност от лемурни същества твърде често се прехласват като от "милост свише", докато настоящата книга има за цел да направи съвсем ясно разграничение между неща, които никога не могат да бъдат съчетани! –

# ПРИ ИЗВОРА НА ЖИВОТА

Налага се да свидетелствам за истината чрез все нови и нови образи, за истината, която не може да бъде схваната без образи и символи, понеже тя е Действителност, Праначало на нещата, извор на целия живот! –

Нищо в наши дни не противодейства на повсеместното объркване на духовете.

Всякакви свидетелства за едно или друго вътрешно преживяване се изваждат на бял свят от мухлясали гробници и прашни библиотеки и се тикат като оракулски заклинания в треперещите ръце на търсещите.

Отвсякъде търсещият поема каквото му се предлага и каквото успее да намери.

Прекарва трескави нощи над обемисти фолианти, в джобовете си носи като скъпи реликви брошурки от най-съмнително естество, вслушва се със страхопочитание в мъглявите слова на непризвани учители и вярва, че по този начин ще намери все пак един ден пътя, който води до Извора на живота!

Главите са натъпкани с най-нелепи химери, родени от авантюристични мистагози

Цялата тази бъркотия се подхранва обаче от изгарящия копнеж на свитите до изнемога сърца и мнозина от тичащите в опиянение след поредния панаирджийски пророк са дошли тук само защото за нищо на света не искат да пропуснат нещо, което би могло да даде правилна насока на хаотичните им търсения...

Далеч не най-лошите от тях стават по този начин жертва на безотговорни объркани глави и нагли дърдорковци!

Очите на някои от водените за носа се отварят все пак навреме и те, възмутени и засрамени от себе си, виждат най-после, че са се оставили в ръцете на "водачи", които сами не знаят пътя, – нещо повече, че са вървели след хора, чиято последна грижа всъщност е била да ги водят и които, прозрели хитро глупостта на ближните си, са замятали ловко най-примамливата стръв, за да уловят търсещите в своите мрежи.

И сред читателите на тези мои думи сигурно има немалко хора, претърпели подобно горчиво разочарование!

Но въпреки разочарованията си те навярно предугаждат, че все пак трябва да има път, по който биха могли наистина да стигнат до така горещо жадуваната цел.

За тях преди всичко се отнасят тези мои думи!

Който е решен, макар и разбрал погрешността на всички следвани от него пътища, да не отстъпва в усилията си, докато не открие онова, към което е устремена душата му, той може да намери пътя към откритите простори, тясната пътека, извеждаща към субстанциалната Светлина!

Много пъти досега съм посочвал този път, посочвам го отново тук за всички, които са решени да го намерят.

Невъзможно е по него да се върви без водачи, защото той води през гъсти джунгли, където изключително опасни странични пътеки примамват лековерния странник, – води през пустини, където следите изчезват веднага под наветия пясък, така че пътят трябва да се прокарва наново за всеки търсещ. –

Не само глупаво, но и самонадеяно от страна на търсещия е да вярва, че е способен да различи истинския път, осланяйки се на собствената си преценка!

Глупаво и самонадеяно от негова страна би било и да си въобразява, че може да постигне върховната си цел, без силите му да са издържали преди това изпитанията, очакващи го на всеки отделен участък от неговия път. –

Глупаво и самонадеяно най-после е да се надява, че ще постигне в себе си своята висша цел, съзнанието за единение с Първоизвора на всеки живот, без помощта на онези, които са стигнали вече до тази цел.

Така той би заприличал на алпинист, който, тръгвайки от равнината, иска да стигне до най-високия планински връх, без да е изкачил заобикалящите го предпланини, а едва от тяхното било може да му бъде показан верният път към горещо жадувания Връх на върховете.

В ушите на лишените от критично чувство хора може би звучи доста смело, когато някой заяви, че между него и неговия Бог не бивало да "застава нищо"

Такъв "Бог" може наистина да дари за известно време утеха на повярвалия в него благочестив мечтател, – може дори да събуди в него сили, затвърждаващи още повече илюзията му, че застава тук лице в лице с Първоизвора на всеки живот, но във вечно непреходната Действителност подобен "Бог" е само един мираж, неспособен да промени каквото и да било в реалните дадености на тази абсолютна Действителност. –

Човек, който се задоволява с подобно въображаемо преживяване на Бога, има още по-малки изгледи да намери един ден в себе си своя "жив Бог" от така наречения "атеист", отричащ "съществуването" на Бога в повечето случаи само затова, защото е прозрял така или иначе благочестивата заблуда, обзела оногова, който си мисли, че е "на ти" с "Бога", докато всъщност се кланя само на един роден от фантазията му образ. –

"Атеистът" всъщност е съвсем прав, когато отрича съществуването на подобен Бог, и единствената му грешка се състои в това, че уличил веднъж фантома като фантом, той се отказва изобщо да търси Действителността. –

Все пак на него може да му е отредено да преживее един ден истинския, жив сам в себе си Бог, докато на вярващия, обвързал се със сътворения от самия него мним Бог, много рядко се удава да се отърси от собствените си вериги.

съществуват обаче и други възможности за заблуда, жертва на които са станали вече немалко търсещи.

Нека поговорим сега за една от основните възможности, играеща повече или по-малко опасна роля в живота на повечето "мистици".

Всеки човек може, без каквото и да е напътствие, без каквато ида е помощ от страна на духовно пробудени водачи, да съзре в себе си една духовна Светлина, образа на една пламтяща звезда, за която монасите от Атон така и не намерили поподобаващо название от "свещената Светлина на Божеството".

Ала не само монасите от Атонските манастири, но и много други мистици и търсещи Бога души са се изкушавали в заблудата да виждат в тази светлина несъмнено доказателство, че душата им се е съединила с живия Бог.

Всъщност преживяното от тях е било само помътен отблясък от собствената им най-висша форма на живот

В себе си те са съзрели само онази форма на живот на своя Дух, която може да се пробуди за вечно сияние едва тогава, когато "живият Бог", преливащ от сила и реалност, я превърне в трон на своето великолепие, когато подготви собственото си "рождение" в човека от тази земя "като син на девица", – "рождение", възвестено от стоящите на "нощна стража" "пастири" и почетено от "мъдреците от изтока", първосвещениците от "вътрешния Изток", съзиращи "звездата", просиявала всеки път над "яслите", където "сред лишени от разум животни" се ражда Царят, който ще "спаси" Израил.

Мнозина говорят с опиянение за своето "новорождение", – за съкровената "близост" на душата им с "Бога", – за "духовното бракосъчетание" с "небесния жених", – – мнозина вярват, че делото е свършено и състоянието на "нирвана" е постигнато, – докато всъщност са съзрели в себе си само образа на "пламтящата звезда", неспособна да засияе вечно без онази сила, която единствено ,Прасловото" може да дари и която никой никога няма да постигне, ако не тръгне по пътя, разчистен за падналия син на Духа благодарение на подготвителната работа на самото "Праслово

Ние, хората, не сме изолирани един от друг в живота! Всички дължим съществуването си на действието на една вечна съзидателна сила и затова сме свързани помежду си с хиляди тайни нишки.

Към каквото и да се домогваме, – нито един от нас не може да го осъществи без другите и тъкмо в хармоничното взаимодействие между отделните индивиди се постигат всички велики цели на човечеството. –

Искаме ли да постигнем нещо на всяка цена сами и без помощта на другите, с това само доказваме, че все още не разбираме себе си такива, каквито всъщност сме и каквито от веки веков сме били преди своето "падение".

В този случай ние неминуемо кривваме встрани, дори ако се стремим с най-чисто сърце и с най-добра воля към възвишените си цели...

Така и най-високата, сублимна цел на човека – да преживее съединението със своя, изпълнен със сила и реалност "жив Бог ", – си остава завинаги непостижима за него, ако си въобразява, че може да мине без водачеството, което вечната премъдрост и милост са му отредили с любов.

Той се нуждае от това водачество, защото такъв е законът в космичния живот на Цялото, и няма да загуби нищо от собствената си стойност заради това, че се моли за помощ, както няма да прибави към стойността си и онзи, комуто е вменено в дълг да оказва духовна помощ, тъй като и на него е трябвало навремето да се помогне, преди да стане на свой ред способен да дарява помощ на други. –

Така едната ръка постоянно подава на другата онова, което сама е получила някога, и никой не гребе единствено от себе си онова, което има да даде на другите!

Единствено от сияйното "Праслово" се струи "по цялата земя Словото Господне" и ражда във всички времена Светещите на земята, способни да донесат на своите непробудени все още братя Светлина в мрака.

Ако даден човек не е бил подготвен за това много преди да се роди на тази земя като син на своята майка, – след "падението" той не би могъл да улови без помощ онази Светлина, която блика единствено от ,Прасловото" и която не позволява никому да се превърне в "Слово", ако хилядолетия преди земята да му предложи убежище в тялото на животното, не е поел доброволно тъй тежкото за един земен човек бреме.

Изключително рядко се среща някой, който да е претърпял "падението" и да е готов, от състрадание и жалост към земното човечество, да се нагърби все пак с подобен товар.

Само подготвеният по този начин да стане "Слово” има правото да напътства своите ближни, когато опира до най-висшето Учение, и винаги досега човечеството е получавало такова автентично Учение от устата на Учители, чието слово се корени у Бога.

Нито един-единствен от човеците, които земята е носила и кърмила от хилядолетия, не е завоювал най-високата си цел, пито един не е постигат съзнателно единение със своя " жив Бог " без духовната помощ на призваните от "Прасловото" Учители!

Единствени те заслужават доверие, – а дали действително пред нас стои някой от тях, по този въпрос гласът на сърцето не допуска никакво съмнение, стига да не е надвикван от лъжовни учения, които ние, надвити от едно измамно изкушение, сме прегърнали навремето, без да ги подложим на предварителна проверка.

Не чудесата могат да легитимират някого тук и никога един истински помагач на своите братя не би се пъчил с факирски фокуси.

Може наистина да се случи той да владее сили, изглеждащи "свръхчовешки" и "чудодейни" в очите на повечето хора, – но и в този случай подобни "знамения и чудеса" са само вторични, съпътстващи неговата дейност явления, обусловени между другото от особена предразположеност на психо-физическия му организъм, – такива действия обаче никога не доказват, че пред нас стои един призван Учител.

Акредитивите на действително упълномощения помагач могат да се намерят само в най-съкровените дълбини на оногова, който търси помощ, – дълбини, неизмерими с никакъв отвее и недостъпни за никакви злободневни мнения и предразсъдъци на мисълта.

Онзи, който, поставяйки на проверка думите на Учителя си, търси отговор в тези дълбини на своето същество, без да се поддава на заблудата на самосъздадени учения и без да робува на разни мнения, – няма никога да бъде излъган от фалшиви учители.

Той ще бъде заведен до Извора на живота, до онази "Прасветлина", която познава себе си като "Праслово" и която "изрича" от веки во веки своите "Слова" в облика на живи духовни същества.

Както поетът извайва песни, епопеи и химни от думи на човешкия език, така "Прасловото", изхождайки от присъщата си съзидателна сила, извайва от своите " Слова ” вечните си хвалебни песнопения в облика на несметни йерархии от духовни същества, чийто последен "акорд" са Братята от "Бялата ложа". От незапомнени времена тя полага неуморни усилия да пръска Светлина по тази земя и единствени нейните членове са упълномощени от Духа да свидетелстват за него, изхождайки от най-съкровено вътрешно "знание ”, от най-дълбок собствен опит.

Така от "Словото", което е ,Бог", от самоизричането на вечната "Прасветлина”, се струят всички лъчи, стремящи се да хвърлят Светлина върху земята!

Това изглежда непонятно или съмнително само на онези, които са все още лишени от каквото и да е вътрешно прозрение в извисеното над всяка възможност за описание Битие, познаващо себе си в своя най-висш облик като "Бог". –

Трябва да знаем нещо за степените на този вечен Живот, за неговите форми на съществуване, ако искаме да стигнем до по-дълбоко разбиране за истинската същност на "Бога” и за това, как живият, действителен Бог, зачеващ до безкрай себе си, се изтръгва от собственото си Битие във вечно подновявани форми на съществуване.

Трябва да знаем какво отличава Него, царуващия над всички висини и бездни, тъй като обхваща в себе си всичко, което е, – от тъй често бленувания в най-невероятни образи "Бог" на човешкото въображение. –

Нерядко се казва: ,Всичко е Бог!", ,Във всеки атом на този свят на явленията трябва да виждате Бога!", "Целият външен свят е само привидност и всички неща не са всъщност неща, а Бог!" –

Подобен начин на изразяване е, разбира се, допустим и ако се постараем да разберем правилно горните думи, те могат да се приемат като истина, макар тази истина да търпи твърде рисковани тълкувания.

Така или иначе подобна игра на думи не помага с нищо на човешкия дух да разбере по-добре нещата.

Искаме ли да стигнем до висше познание на истината, то нещата – при все че не са онова, което изглеждат – трябва да си останат за нас само неща и ние не бива да ги превъзнасяме и обожествяваме. –

В противен случай към една форма на проявление на вечния Живот, из който Божеството вечно твори нов облик на самото себе си, рискуваме да се отнесем с божествени почести само защото тя надхвърля всяка човешка способност за разбиране и да останем приковани към такова равнище, на което ще ни бъде невъзможно да срещнем един ден действителното "Божество " в неговото сияйно величие.

Този вечен Живот, който е "храна" на Божеството, се манифестира трикратно във всяка от своите проявени форми: – като физическа "всеприрода”, като сфера на вътрешно раздвижената душевност и като царство на Духа!

Никакъв "творец" не е "създал" нито една от тези три сфери!

Всичко е само форма на проявление на единия, вечен Живот, който – извисен и над трите проявени форми – кристализира себе си във висшето си съзнание като ,Прасветлина‘ като висше въплъщение на онова, което човек е способен, разтърсен до най-дълбоките си недра, да усети в себе си като Първоизвор на всеки живот, – като свой жив "Бог”.

Първопричина на самия себе си във всичките си форми на проявление, този вечен Живот намира осъществление на висшето си Битие едва след като се извиси над всички проявени форми и макар всяка от формите му на проявление да е единосъщна с него, тя служи само като един вид океан на обновление. Черпейки от него, вечният Живот непрекъснато зачева себе си благодарение на собствената си сила, която сам на себе си е дал. –

По този повод е казано: ,Дато храна е създал Брахма този свят" – ала не бива, повлияни от един екзотеричен начин на мислене, да си представяме в случая някакъв създател и неговото създание, тъй като цитираният пасаж от Ведите говори на зналеца несравнимо повече. Той му разкрива дълбоките бездни на Действителността, разкрива му вътрешно присъщия закон на себезачеването на "Брахма ", същността на единното, абсолютно Битие, което е само по себе си вечен Живот и което в своите форми на проявление служи като "храна" на своето висше, всеобхватно себепознание като "Божество”...

Силите, вътрешно присъщи на проявените форми на вечния Живот, действат в изначалната си творческа плодовитост като физическа всеприрода, моделирайки едни форми и разрушавайки други, за да изваят на тяхно място нови.

По всяко време в космоса възникват светове, а други се разпадат на прах, никога обаче не е имало "начало" на Вселената, никога не може да има "залез" на онова, което само по себе си е Живот, което в самото себе си се изявява съзидателно като живот, обхващайки за вечни векове в себе си раждането и отмирането на всички светове.

В тази форма на проявление на вечния Живот има силови центрове, които никакъв микроскоп, никакъв изследователски инструмент, колкото и усъвършенстван да е той, не може да направи достъпни за човешките сетива, – там има и невидими носители на интелигентност от най-висок порядък, чиито способности превъзхождат и най-силно развитата човешка мисъл, както мисълта на един философ от ранга на Спиноза или Кант превъзхожда по своята сила мисълта на негъра от джунглата.

Същевременно обаче в тази форма на проявление на живота има и невидими същества, лишени дори от "разума" на онези животни, които човекът използва като впрегатни добичета.

Ала всички тези невидими същества съвсем не са от "духовно" естество, – дори в своите най-висши форми те съвсем не са "безсмъртни", при все че индивидуалната продължителност на живота им може да възлиза на хиляди години.

За най-високо поставените от тях – в много култове на древността те са били почитани като "Богове" – не съществуват никакви "загадки" на природата.

За тях, които са отначало докрай интелект, всичко съставляващо физическата – както видима, така и невидима – форма на проявление на вечния Живот е разкрито до най-малките си подробности.

Ала всичко, което се простира над границите на тази проявена форма – цялото неизбродно царство на вътрешно раздвижената душевност и царството на Духа, – е за тях едно абсолютно нищо.

Те не познават никакво "Божество" и се отнасят с презрение към добре познатия им интелектуален стремеж на човека да докаже "съществуването на Бога", понеже знаят, че за интелекта "Бог" действително не съществува...

На тяхното влияние трябва да се отдаде всяко надценяване на човешката мисъл, всяка хипертрофия на интелекта в човечеството.

Във физическата си форма на проявление вечният Живот познава себе си единствено като природа на физическия космос и е неспособен да осъзнае по-висшите си форми на проявление като душа и Дух.

Рязко разграничено от формата на проявление като физическа всеприрода, отделено от нея чрез непреодолимата бездна на способността да се усеща и все пак проникващо в тази първа проявена форма, се простира царството на вътрешно раздвижената душевност със своето безкрайно разнообразие от способни да чувстват сили и същества.

Всички те "осъзнават" съществуването както на физическата всеприрода, така и на духовното царство, доколкото усещат въздействията, които са способни да възприемат и от двете споменати сфери.

На свой ред рязко разграничено от царството на вътрешно раздвижената душевност, както и от царството на физическата всеприрода, макар и проникващо в тези две форми на проявление на вечния Живот, е царството на Духа с безбройните си йерархии от съзнаващи и усещащи себе си, мислещи, чувстващи и познаващи чрез непосредствено "съзерцание”, вечни, избавени от тленността на своята индивидуалност, чисто духовни същества, олицетворяващи най-висшата форма на усещането за множественост във вечния Живот.

Кръговете на съвършенство се извисяват един над друг в безкрайна поредица от степени, докато – казано с езика на хората – най-високият Връх на този лъчезарен конус, осъзнал се в ,JipaceenuiuHama", не просияе в самосъзнанието на вечния Живот като висша форма на познание на самия себе си, обхващащо цялото му Битие, за да изживее Битието на Прасветлината, където да се превърне в ,Праслово" – в себеизричане на абсолютното Битие, – творейки на свой ред живот и в трите форми на проявление, присъщи на вечния Живот.

Ето ни най-после стигнали при Извора на живота, при онзи Извор, който вечно блика от себе си и вечно влива отново в себе си изтеклото от него.

Давам си много добре сметка, че човешката реч се превръща неминуемо в безпомощно сричане, опитали се да опише тези постижими само в Духа и само чрез пряко " съзерцание " неща, но вярвам все пак, че у мнозина читатели на моите думи може да проблесне някакво далечно предусещане, потвърдено от радостния отглас на техните съкровени дълбини и помагащо да им се разкрие – по-добре, отколкото ако си бях замълчал – пътят към най-високата цел на човешкия дух, който се опитах да покажа по толкова различни начини.

Наистина всичко тук е дадено само чрез загатвания и недомлъвки, но не бива да се забравя, че в по-голямата си част тези неща са абсолютно неподатливи на словесен израз и затова са обречени да останат тайна, дори ако реша да напиша цял том върху всяка спомената тук от мене дума. Обзет от чувство на най-дълбоко благоговение към неизразимо възвишения предмет на моите думи, аз се постарах да избягвам, доколкото е възможно, всички конвенционални изрази, изковани от човешката мисъл при опитите и да постигне спекулативно познание на Вечното. –

Вярвам, че съм удържал на обещанието, съдържащо се в заглавието на настоящия раздел, но полза от моето учение ще извлече само онзи, който сам се залови да търси извора на живота и не скръсти ръце, докато не открие в себе си неговите следи. Бликащата от него "жива вода" може обаче да шурне към търсещия само по проправените от самата нея корита, за да бъде възприета на тази земя от човешкия дух въпреки претърпяното от него "падение" и с това да го подтикне да поиска повече от нея, така че един ден, след еони, той да се наслаждава во веки веков на цялата пълнота на вечния Живот.

Този, който даде някога живота си на Голгота и насочи, умирайки, отново към земното битие най-възвишената сила на Любовта, бликаща от извечни дълбини, проправи за всички решени да го следват пътя, водещ кът Изворите на живота.

Онова, което той извърши тогава за човечеството, може да се схване само от човек, стъпил на своя собствен път към спасението и почувствал силата, отприщена чрез делото на "Великия любещ" към избрания от търсещия път...

Само той ще разбере и какво искат да кажат думите на възвишения Учител:

«И кога аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към себе си.»

Пак той единствен ще бъде способен да използва "магнетично" теглещата назад към Прабитието сила, чиито вериги оня Светещ разкъса навремето със своята безгранична Любов!

# ПРИЕМАНЕ В БЯЛАТА ЛОЖА

Въпреки че на толкова много места и по един тъй недвусмислен начин съм разяснявал характера и същността на духовната Общност, към която принадлежа и чието учение трябва да разпространявам по силата на възложения ми от Духа неотменим дълг, непрекъснато ми се задават въпроси "при какви условия" приемали в тази Общност, сиреч в "Бялата ложа".

Мнозина от задаващите подобни въпроси разправят, за немалко учудване, как едикой си им казал, че бил приет в "Бялата ложа" благодарение на моето посредничество.

Просто не мога да проумея как е възможно дори един-единствен от хората, за които става дума тук, да изпадне в плен на подобна заблуда.

Така или иначе държа тук най-категорично и веднъж завинаги да заявя, че никога не бих могъл да " приема” някое лице, което и да е то, в духовната Общност, наречена "Бяла ложа ", и затова на никого не бих могъл да кажа, че благодарение на мен е бил "приет” в "Бялата ложа”, а освен това мие абсолютно невъзможно да препоръчам когото и да било като кандидат за приемане в нея.

Тази декларация изглежда необходима, макар да не съм оставил и капка съмнение, че по време на земния си живот никой човек не може да бъде "приет" в "Бялата ложа", понеже всеки от нейните членове се ражда като такъв, след като хилядолетия преди земното си въплъщение е поел върху себе си задълженията, които единствено предопределят принадлежността му към този духовен кръг. –

Би трябвало да се предполага, че съвсем не е толкова трудно всичко това да бъде разбрано от човек, който се занимава малко или много с духовни неща.

Иска ми се преди всичко да видя едно "по-просветено" разбиране относно преобразованията в духовната сфера на живота, до които неминуемо би довело "приемането" в "Бялата ложа ", при условие че то е действително възможно по време на земния живот.

Нима някой може наистина да вярва, че подобно "приемане" – ако допуснем за миг, че то би било възможно – едва ли би имало по-различни последици от приемането в която и да е религиозна общност?!

Всеки читател на написаното от мен би трябвало да знае, че тук става дума за най-разнообразни духовни сили, присъщи на истинските членове на "Бялата ложа", за най-разнообразни духовни способности, и преди всичко за непрестанно духовно общуване между тях!

Ето защо най-простото логично разсъждение би трябвало да подскаже дори на изпадналия в толкова странна заблуда човек, че той би усещал съзнателно в себе си всички тези неща, ако беше станал член на "Бялата ложа". –

Тук ние сме изправени пред една изключително наивна представа за реалния духовен живот! – Духовното преживяване, чиято "действителност" се усеща далеч по-силно от уж тъй "компактната" реалност на физическите преживявания, съвсем очевидно се смесва тук с някакви фантастични представи, с бълнуване наяве, с халюцинации или "спиритически" ефекти, без да се подозира, че човек, способен да живее съзнателно в реалните духовни светове, познава един съвсем друг вид живот, в сравнение с който всеки така наречен "духовен" живот изглежда направо блед, призрачен, изкуствен и недействителен!

Който сам не живее в него, не може изобщо да си " представи " този реален духовен живот, но би могъл, въз основа на правдивите описания, дадени на толкова много места в моите книги, да осъзнае донякъде, макар и по интелектуален път, че тук става въпрос за най-висшата Действителност, която може да се изживее! –

Питанията относно "условията за приемане" в "Бялата ложа" и предложенията за основаване на "филиали" показват освен това, че хора, иначе сведущи по всевъзможни "окултни" въпроси, имат в случая предвид някакво външно, отдадено на мистицизъм или окултизъм общество от типа на едновремешните ордени на илюминатите или масонските ложи.

За всичко това може да е допринесло и наименованието "Бяла ложа", което, както е известно, не е измислено от мен, но което реших да запазя именно защото ми се струваше, че широки кръгове му придават значение, изключващо подобни заблуди.

Общо взето се оказа, че запазването на това понятие е било наистина необходимо, тъй като в противен случай би могло да се стигне до подвеждащото заключение, че освен духовната Общност, от чието "име" говоря, съществува и друг духовен кръг, наречен , "бяла ложа".

Но за да бъде отстранена и тук всяка възможност за заблуда, държа веднъж завинаги да заявя категорично следното:

Духовната Общност, на която принадлежа и за която свидетелствам, представлява едно реално духовно обединение, – едно многоединство от духовни същества, повечето от които или никога не са живели в земно тяло, или отдавна са го оставили на физическата земя.

По всяко време малък брой от тях живеят и действат в земното тяло на човека от тази земя, без да се отличават от своите ближни по каквито и да са външни белези и без да са освободени от действието на природните закони.

Коренно различно стоят обаче нещата по отношение на вътрешния живот!

Докато нашите ближни са способни да възприемат единствено външния физически свят и живота на душевните сили, и в най-добрия случай само предусещат съществуването на реалните духовни светове, то за нас световете на реалния субстанциален Дух са разкрити напълно съзнателно до най-високите стъпала, съвместими с едновременния живот в земно тяло.

По едно и също време ние живеем във външния физически свят, в света на душевните сили и в реалния духовен свят, без да се нуждаем от каквато и да е предварителна подготовка, освен от съзнателна нагласа към едно или друго полезрение.

Ние не изживяваме духовните светове нито в "екстаз", нито в друго, отклоняващо се от нормата състояние, а трезво и будно, като никакъв външен белег не издава на случайния външен наблюдател, че в дадения момент съзнанието ни е насочено не само към външния земен свят.

Освен това ние се намираме в перманентна, съзнателна духовна връзка помежду си, сякаш през всички нас – в това число и през онези, които не живеят в земно тяло – непрестанно протича равномерен електрически ток.

Дали се срещаме или не външно, във физическото си тяло, е без всякакво значение.

Когато се срещаме, външната среща засяга единствено външния земен човек.

По духовно-реален начин ние всички можем, просто чрез акт на волята, да бъдем видени и чути от другия.

Имаме наистина нещо като "централен пункт" на земята, където по всяко време неколцина от нас съжителстват в най-дълбока изолация от останалия свят, но не правим външни "събрания", които впрочем биха били напълно ненужни поради постоянното духовно общуване помежду ни.

По тази причина ние не съблюдаваме никакви външни ритуали, не признаваме никакви церемонии!

Не са ни нужни външни белези, за да знаем кой принадлежи към нас.

Както вече посочих, никой не може да стане член на нашата Общност, ако не е бил такъв още преди раждането си в земно тяло.

"Приемането" не е нищо друго освен пряка последица от едно задължение, поето доброволно хилядолетия преди раждането.

Този дълг се поема в едно духовно състояние, което остава чуждо за съзнанието на земния човек, макар всеки от родените на земята да е минал някога през него.

Самите членове на нашата духовна Общност са запазили непосредствен спомен за това предишно състояние на своето битие само в чисто духовната си същност.

Земното тяло и душевните способности на такъв човек трябва първо да бъдат постепенно пригодени, под наставничеството на постигнали съвършенство водачи, да предадат духовните сили и способности в съзнателната сфера на неговата воля, но това "школуване" се осъществява отвътре, дори когато насочващият развитието "Брат" се появи външно видим в земното си тяло.

Живеещите на земята членове на тази духовна Общност съвсем не са "светци" и не са предпазени от човешки грешки.

Ние, разбира се, не сме и "факири", тоест никога и при абсолютно никакви обстоятелства не се занимаваме с "окултни фокуси", с церемониална магия и тем подобни, макар отлично да познаваме съответните възможности и макар да сме по всяко време сигурни в успеха си, ако решим да се възползваме от тях.

В своята дейност ние си служим единствено със силите на реалните духовни светове, като създаваме, по строго обвързващи духовни закони, съответните духовни причини, чиито следствия водят до определени, благотворни за човечеството изменения в душевния и физическия свят.

При това ние действаме съвсем не по собствена преценка, а като изпълнители на висши духовни повели, които на свой ред отговарят на точно определени условия и много рядко могат да бъдат видоизменени съобразно нашите желания.

Вижда се, че в случая съвсем не става въпрос за "кръжок от единомишленици", за повече или по-малко религиозно обагрено "тайно общество", за школа на "тайното познание", нито за каквато и да е "външна" организация, почиваща върху устави и правилници!

Наистина подобни външни обединения се поставят понякога под наставничеството на тази чисто духовна Общност, но във външния живот никой от нейните членове не е участвал в подобно външно обединение, – освен в качеството си на духовен наставник!

Ето защо, колкото и тайнствено да звучат съобщенията за външни, тайни общества, те нямат абсолютно нищо общо с "Бялата ложа".

Става въпрос за нещо толкова различно, толкова единствено по рода си и толкова скрито, че всяко търсене във външния живот на човешките общества води единствено до заблуда и объркване.

Само последиците от благотворната духовна дейност на това духовно много-единство могат понякога да се открият от внимателно вглеждащия се наблюдател на историята на човечеството.

За да се разсее и последната възможност за недоразумение, държа недвусмислено да заявя, че членовете на тази духовна Общност често пъти са действали сред човечеството и с писмено слово, но че преди да ми бъде възложено духовно обвързващото ме поръчение, никога досега не е било нито говорено, нито писано така открито и на всеобщо разбираем език за всички тези неща, както правя сега аз, и че не едно хилядолетие ще трябва да изтече, преди някой от следващите мои Братя в Духа да може да продължи делото ми. –

Обстоятелството, че и тази външна дейност се извършва в строго съответствие с общия план за духовно действие, на който служи "Бялата ложа", едва ли се нуждае от специално разяснение за проницателния читател. –

Макар да ми е възложено да говоря за доста неща, не отричам, че много повече си остават по необходимост тайна и днес, и завинаги, защото на земята те могат да бъдат поверени само на онези, които по собствена воля са минали през траещи хилядолетия изпитания, преди да получат в майчината си утроба земното одеяние на човека.

Надявам се, че тези обяснения ще се окажат достатъчни, за да се сложи веднъж завинаги край на въпроса, как някой би могъл да стане "член" на "Бялата ложа", и че ще хвърлят допълнителна светлина там, където мнозина може би жадуват за нея. –

Възвестените чрез мен учения носят своята истина в себе си, но те могат да разкрият най-съкровените си дълбини само на ония, които са решени да преживеят тази истина в собственото си съществуване... Дано по този начин и настоящата книга се превърне за мнозина в индивидуално изживян опит!

Само ако бъде истински преживяна, само ако напътствията и бъдат изтръгнати от сферата на теоретичните разсъждения, за да проникнат в делничния живот, тя може да отвори очите на читателя си и да го избави от тъмата на непознанието...

Познаването на едно учение, което води към живот, е от полза единствено тогава, когато извлечените от него поуки се претворяват от познаващия го в живот и дело.

Онзи, който, като истински първосвещеник, изля някога дълбоко тайнствения благослов върху всяко човешко същество, – който осъществи на Голгота най-възвишения акт на Любов, – какво друго е искал той, освен учението му да намери претворение в дейния живот!

Макар тази книга да има за цел да направи понятна за теб мистерията на Любовта, осъществена някога от Учителя, надарен с несравнима сила на божествената Любов, в земната му смърт, всичките ми думи биха останали безсилни, ако не се стремиш сам да преживееш тяхната истинност в своите действия и постъпки.

От един и същи Извор блика както неговото учение, така и възвестеното от мен слово!

За да схванеш онова, което може да се схване тук, трябва да си готов да посветиш целия си живот на една Действителност, оставаща непознаваема за всеки, който не се стреми – простичко и далеч от всяка склонност към всезнайство – да я намери в самия себе си, в собственото си преживяване. –

Тогава обаче ти ще бъдеш за всички времена под закрилата на истината!

Тогава ще узнаеш какво значи да бъдеш във вечния Живот!

Тогава самият ти ще станеш свидетел на истината!

# ГЛУПАВИ ИЗМИСЛИЦИ

Произходът на моето духовно Битие ме задължава да отправя тук най-настойчиво предупреждение срещу определен тип "светогледна литература", която намира все по-широко разпространение и упражнява сугестивното си действие върху все по-големи кръгове търсещи, – но която, разгледана на светло, не е нищо друго освен компилация на недобре усвоени книжни познания, съчетани всеки път по нов, твърде любопитен начин.

Някои от съчинителите на такива литературни продукти са от онази странна категория самозванци, които, не прелистили и пет книги, се чувстват вече упълномощени и достатъчно зрели сами да напишат шеста по същата материя.

Други пък наистина са изчели едва ли не всяко записано от човешка ръка, измислено или родено от вярата решение на онези въпроси на разсъдъка и на сърцето, които се стремят да надхвърлят границите на един свят, където зад всяка радост дебнат, като страховити призраци, страданието и смъртта.

В подобни случаи смайващата начетеност е често пъти съчетана с добре шлифована спекулативна мисъл и не по-малко забележителен дар слово, но пишещият може и да не забележи, че той всъщност излива чистосърдечно върху хартията онова, от което иска вътрешно да се "освободи", – че мозъкът му се впуска в най-невероятни пируети на мисълта, само и само да изхвърли най-сетне от главата си интелектуалния хаос на безразборно струпаните плодове на четене във всички полета на мисълта, във всички градини на човешките религиозни вярвания.

Дори напълно достойните за почит знания в най-строгия смисъл на трезвата научност не са способни да предпазят от тази непреодолима склонност към самоуспокояване, вървяща ръка за ръка с желанието на автора да убеди самия себе си, че каквато е измислената формулировка, такава "трябвало" да бъде Действителността.

Действителността обаче е съвършено независима от образните представи и мисловните конструкции, създадени от човешкия мозък като материал за изграждане на неговия свят.

Обилието от земни познания, изведени от мисълта и обяснени от представата, не бива да ни подвежда да смятаме, че резултатите от мисловната дейност и приведените обяснения ни въоръжават с инструмент, с чиято помощ би могла да бъде преобразена Действителността.

Неизменяема, вярна на своя собствен закон, тя се надсмива на всяко намерение да и се натрапи друг облик и никаква сила на човешкия дух не може да преобрази онова, което наистина е действително, макар че не е нужна кой знае каква съобразителност, за да се отдаде човек на глупави измислици и да повярва, че с тяхна помощ ще успее да постави Действителността в свое подчинение.

Тъкмо за такива глупави измислици става без изключение въпрос в онзи вид литература, за който се отнасят моите думи.

Тези книжки и брошурки остават сравнително безопасни, когато глупостта им е до такава степен очевидна, че дори неукият и непредубеден читател веднага я съзира.

Подобни книги обаче носят далеч по-големи злини, когато един фанатичен дух, обигран в изкуството да излага нещата по убедителен за интелекта начин, смесва в тях пихтиестото тесто на родените от собствения му мозък измислици с всевъзможни късчета познание, които наистина са част от един достоверен образ на Действителността

При докосване до всяко подобно късче читателят чувства, че в аморфната маса е попаднал на твърда опорна точка, – усеща със сигурност, че на това късче от изложението не може да не отговаря нещо наистина действително, и бърза да направи непредпазливото заключение, че цялата тази желатиноподобна смес е едно правдиво свидетелство за Действителността. –

Тогава той започва да изпитва страх, че ако подложи нещата на собствена проверка и преценка, може да се лиши от една истина, а изпаднал веднъж в плен на този страх, у него в края на краищата настъпва парализа на всяка способност да прояви критично отношение, което би му помогнало да се откачи някак си от сръчно хвърлената му въдица.

Немалко наистина достойни мъже и жени са се надявали навремето искрените им търсения да ги доведат до намиране на правдив образ на Действителността, за да изгубят след това – по описания по-горе начин – своята свобода до края на земните си дни.

Колко национално богатство се пилее в почти всички "цивилизовани" страни по света, за да се създава бъркотия в главите на хората и да се всява страх в сърцата им, не искам да се спирам подробно тук...

Сякаш никой от авторите на произведения от подобен род не си задава въпроса, дали би могъл и след земната си смърт да понесе отговорността за онова, което е проповядвал с толкова внушителен патос през земните си дни и за което намира може би оправдание пред самия себе си. –

А и на мнозина този въпрос едва ли би причинил голямо главоболие, тъй като дълбоко в мислите си те следват тезата, че смъртта на земното тяло слага така или иначе край на всяко себеусещане.

Но дори тогава, когато такъв един изобретател е същевременно и роб на своя самосъздаден хаотичен свят от образни представи, у него като че ли не съществува и най-слаба сянка от съмнение в правото му да проповядва.

За съжаление както в единия, така и в другия случай се наблюдава остра липса на съзнание за поеманата отговорност и за мен е особено болезнено да заявя, че дори най-пленителният дар слово не е в състояние да обезсили отровните въздействия, на които душевният организъм е подложен навсякъде, където за най-съкровените неща се говори без призвание и право, сякаш е подхвърлена тема, по която можем свободно да импровизираме по собствен вкус и каприз...

Може в краен случай да се прояви разбиране, когато пастирът, комуто е възложена грижата за душите на една верска общност и който разполага за тази цел с характерния за тази общност набор от представи, продължава да учи паството си така, както са му казвали навремето, че трябвало да го учи, макар неговите собствени прозрения отдавна вече да са надраснали равнището на въпросното учение, – но един свободен ваятел на словото, който е обвързан единствено със своето изкуство, едва ли би могъл да разчита на същото съчувствие и на същата снизходителност, ако употребява най-свещените понятия и най-близките до Бога думи от човешкия език, за да служи на своето време, когато то, далеч от всяко чувство за почтителност, прибягва до измамно лустро, за да прикрие с него помътения си блясък. –

Всъщност днешното човечество не е още "дегенерирало", колкото и да се иска това на професионалните мърморковци.

Дори досегашната неспособност на народите да намерят друг начин за установяване на взаимно уважение, освен всяването на страх от ужасната мощ на средствата за унищожение, – е наистина просто една "неспособност", а не израждане!

Това човечество не е още способно да схване смисъла на своите технически завоевания през последните сто – дори още по-малко: през последните петдесет – години!

Тъкмо затова то не смогва да овладее въпросните постижения като свое достояние и е на първо време самото то "обладано" от онова, което е успяло да завоюва...

Това кошмарно състояние трябва непременно да бъде преодоляно, за да се разгърне способността да се откриват основните духовни поуки, заложени потенциално зад фасадата на всички технически изобретения от по-ново време. –

Ала всеки човек с отворени очи може още днес да извлече от областта на техническите открития поуката, че познаването на учебникарските тези на механиката не е само по себе си достатъчно, за да се възприеме и тук Действителността, която инженерът трябва да е осъзнал, преди да почне изчисленията си, ако иска усилията му да се увенчаят с успех.

Само ако се съобразява най-старателно с неподдаващата се на влияние Действителност, изобретените от него машини ще се окажат годни за употреба.

Така и всяка измислица на превъзбудената фантазия се оказва напълно непригодна, когато трябва да се опишат онези неща, които по необходимост остават недостъпни за сетивата на животинското ни тяло, единствено познати и близки за нас днес.

И тук човек трябва най-напред да разбере Действителността, за да е сигурен, че описанията му няма да доведат в края на краищата душите до пълна вътрешна обърканост.

По всяко време, сред милионите хора от различни раси, само неколцина се раждат така подготвени, че Действителността да им се покаже, а и те да са готови да понесат "гледката" на тази Действителност. –

Древните слова: – "Който види Бог, умира!" – имат своето дълбоко оправдание за почти всички хора, и дори премалцината истински подготвени мъже са длъжни да се преклонят пред тази мъдрост, макар нейната истинност да важи за тях в смекчена форма...

Това положение на нещата зависи толкова малко от мен, колкото и от който и да е друг земен човек

Склонността на човешката фантазия да си "представя" нещата иначе не изменя с абсолютно нищо факта, че Действителността си остава такава, каквато е, следвайки единствено своя собствен, вътрешно присъщ закон.

Принуден да отправя предупреждение срещу непризваните учители, искам все пак, воден от човешко съчувствие, да се надявам, че почти никой от тях не подозира какви неща предоставя за играчка на своите мисли.

Истинското познаване на неизличимите в течение на хилядолетия последици би несъмнено предпазило и най-безсъвестния пишещ авантюрист от изкушението да представя измислиците на своето въображение за правдив образ на Действителността...

Този правдив образ на Действителността може да се намери все още в митовете и преданията, както и в някои учения на древните религии, макар да е покрит днес с толкова пластове боя и с толкова чернилка от нагара на свещите, че са нужни много усилия и грижи, за да бъде що-годе различен.

И все пак много неща още чакат тук своите откриватели, чиято веща ръка да даде видими очертания на почти неразличимото днес. Основателите на великите древни култове са знаели, че "който види Бог, умира", и затова са създали правдиви образи на Действителността за всички, които са се надявали да намерят своя жив Бог в самите себе си, където той не може наистина да бъде "видян", но може да бъде почувстван във всеки атом на душата, във всяка клетка на тялото, – носещ благослов, сила и просветление.

Великият любещ, героят от Голгота, също е "видял" Бога, защото е бил подготвен за това в своето време, – и понеже знаел, че само с правдиви образи може да даде на своя народ възможност да прозре нещо от разкритата пред самия него Действителност, почти винаги го поучавал с образи и притчи.

Понякога се опитвал все пак да отиде по-далече и изричал думи, които учениците му едва ли очаквали да чуят от него.

«Тежки са твоите думи, – кой може да ги слуша!?»

Наистина "тежки" за тях са били думите на Учителя, когато той с математическа точност ги поучавал:

«Царството Божие е вътре във вас!»

Те си "представяли" нещата иначе. –

Не по-малко тежко им било да го следват, когато им казвал:

«Аз и Отец едно сме! Който е видял мене, видял е Отца!»

Ала:

«Моят Отец е по-голям от мене!»

Тревожно близо до Действителността отиват тези думи, затова те не можели да не внушат сериозни опасения у "маловерците", които по онова време дори не подозирали колко красиво тълкование ще даде един ден християнското "богословие" на подобни фрази.

Днес ние трябва да положим подчертано съзнателни усилия, за да забравим отново тези интерпретации, ако искаме да се научим да схващаме истинския смисъл на цитираните думи. –

Ала много по-важно от постигането на избраната от самите нас цел: да тълкуваме правилно онова, което е оцеляло до наши дни от автентичните слова на възвишения Учител, е пренагласата на целия ни земен живот към "царството Небесно" вътре в нас!

Дори ако нито една друга дума на Великия любещ не бе стигнала до нас, достатъчно щеше да бъде и напътствието, че всеки земен човек може да намери царството Небесно единствено в самия себе си, – доколкото тъкмо той е способен да го изживее, доколкото неговите сили са в състояние да го постигнат. –

Тук обаче се налага да се въздържим най-почтително от всяка жажда за тълкуване!

Става въпрос за царството Небесно, – за царството на световете на субстанциалния, вечен Дух, – не за благочестивото и илюзорно чувство, че сме "осенени" от Божието благоразположение!

И единствено в нас самите ни се отварят Небесата, които трябва един ден да станат наша вечна обител.

В нас се намира подстъпът към всички духовни сфери, защото те проникват в нашия собствен дух.

Но дори в теб самия ти ще бъдеш приет само в онова "Небе", което отговаря на твоето собствено равнище на осъзнатост, чийто белег и ранг се определя единствено от твоите деяния и постъпки в обкръжаващия те свят!

В деня, когато земното ти тяло откаже вече да ти служи, ще бъдеш принуден да се задоволиш с онова "Небе", в което поведението ти към теб самия и към твоите ближни ти е позволило да се "включиш", и едва след невъобразимо дълъг за земните представи период от време ще можеш да бъдеш преобразен по такъв начин, че да ти се разкрие един ден и някоя от по-висшите сфери на световете в субстанциалния Дух.

Не само на себе си трябва да посветиш в този земен живот своите сили, способности и грижи, но не и само на другите!

И тук се налага да се съобразяваш с неумолими закони...

Колкото повече съумяваш да се доближиш до хармонията, която духовният Закон изисква от теб, толкова повече нетленни богатства ще придобиваш.

Дано ти се удаде да поддържаш и в духовния си "дебит и кредит" такова равновесие, каквото добрият търговец съблюдава в света на земните ценности, – тогава ти никога не ще съжалиш за свършеното от теб през земните ти дни!

# том_16 КУЛТОВА МАГИЯ И МИТ

СЪДЪРЖАНИЕ

Предисловие 5

Духовното дело на човека 9

Мит и Действителност 17

Мит и култ 29

Култът като магия 39

Магия и познание 53

Вътрешна Светлина 69

Заключение 81

# ПРЕДИСЛОВИЕ

Нека никой не очаква да намери тук трактат в научен стил!

Изложеното в тази книга няма претенции за историческо изследване.

То не е принос към науката за древността.

Живи извори предлагат тук своите води!

Живот трябва да бликне от техните сили!

Живот и будно действие!

Целта и е да внуши на читателя разбиране и да му помогне да отсее някои възвишени неща от човешката жажда за власт, която открай време ги използва твърде ловко за своите цели...

И нека накрая бъде показан тук по още един начин вечно същият стръмно изкачващ се път, който води поелия по него друмник към Светлината.

# ДУХОВНОТО ДЕЛО НА ЧОВЕКА

Не познавам нищо по-велико на тази земя от духовното дело на човека!

У мен това дело буди особено възхищение тогава, когато самият човек си внушава, че то е премного велико за него, и решава да си създаде Богове по свой образ! –

То не губи нищо от високата си стойност в моите очи, когато ми кажат: – «Най-после разбрахме, че духовното дело, почитано от нас като дадено от Бога, се оказа всъщност дело на човека.»

Зная, че за да бъде почувствано и възприето от хората, всичко духовно на тази земя се нуждае от човека...

Да, заради човека аз се отнасям с уважение дори към създадените от самия него Богове!

В тях виждам олицетворено най-доброто в него!

Неговото собствено величие ми разкриват тези творения на духа му, които той е извисил над себе си, за да им служи...

Създал е образ на собственото си величие, за да се преклони пред него...

По същия начин и немалко величави култове, както и свързаните с тях мъдри митове, са свещени за мен пак заради човека: – като дело на самия човек.

Митът ми показва човека в божествен образ. –

В култа пък го виждам да почита Божественото в себе си, – назовано с името на сътворения от самия него Бог. –

Ти наистина нямаш никак високо мнение за себе си, щом смяташ, че е в реда на нещата да се отнасяш с презрение към делото, осъществено от човека в онези висши селения, където той си е създал Богове, митове и култове!

Значи си все още чужд на самия себе си, щом търсиш олицетворение на Духа на тази земя и все пак си готов да отхвърлиш нещо,

което се проявява като дело на човека в това олицетворение! –

Древните мъдреци трябвало благоразумно да крият от духовно незрелите, че те сами са дали форма на онова, което възвестявали като слово на Боговете.

А чулите дълбоко в себе си гласа на Божеството били принудени да си създадат Богове, за да не се уплашат сами от проговорилото в тях Слово!

Така излизащите от собствената им уста думи се превръщали за тях самите в образ и символ, а другите, които ги слушали, оставяли чутото да твори в тях нови образи и символи. –

А големите мъдреци, осъзнали на какво е способна духовната сила на човека, създали към мита съответен култ, – създали високите форми на магично въздействие, които – скрити зад образа и символа – позволили най-съкровената и тайнствена сила на човека да бъде поставена в негова услуга.

Много от тези неща са покрити днес с пепелта на времето, след като хилядолетия наред са били най-свято достояние на човека.

Много от тях упражняват все още магичното си въздействие, но практикуващите ги едва ли си дават вече сметка за истинската им същност.

Колкото до онези, които презират всеки култ, тъй като при зараждането на поддържащия го мит са открили намесата на човека, те се заблуждават, когато вярват, че висшето познание развенчава мита и култа като рожби на нелепи илюзии.

Те не подозират, че презират нещо, което мъдрецът умее да тачи!

Не подозират, че тъпчат върху основите на храмове, в чиито зидове скъпоценни съкровища чакат все още своя откривател!

Те виждат ръката на човека там, където по-рано са вярвали, че имат пръст само Боговете, – и затова почитаното някога им се струва днес лишено от стойност и заслужаващо презрение.

Малцина се догаждат до какви висоти може да се издигне делото на човека.

Единствени те изпитват все още благоговение пред делото, сътворено от. човека на миналото.

Те знаят, че не е съществувала голяма култура, която да не*е била съградена върху култ, дължащ своята "носеща сила" на един мит.

Знаят, че култът и митът не могат да бъдат създадени в резултат на произвол, и затова се отнасят с благоговение към онова, което се е появило някога на света от дълбините на човешката творческа сила.

Никой още не е стигнал до най-дълбоките недра на извора, откъдето блика тази сила!

Ала който, воден от вътрешния си усет, търси в самия себе си, много скоро ще разбере, че като хули делото на древните мъдреци, с това само позори себе си...

С тръпки на възхищение ще се изправи тогава той пред делото на човека, което му разкрива самото Божество! –

# МИТ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

Далеч някъде в нощта на времената е скрита за нас страшната неволя, подтикнала навремето човека да създаде първите си тъмни митове. –

Живял някога в сияйния огнен блясък на вечната Любов, за да свети вечно, човешкият дух се озовал на тази земя, сред всички ужаси на един хаотичен свят, подобно на паднала звезда.

Станал животно сред животните, той не бил все пак напуснат от всяка Светлина.

По-нещастен и от животното, той осъзнал неизказаната самота, за която, преди да я познава, толкова жадувал, – на която сам се бил обрекъл. –

И не могъл да понесе това, за което дотогава тъй горещо бил жадувал...

Ала ваятел по начало, той не загубил своята творческа сила, и дори в най-голямото му отчуждение от Бога "животното" не смогнало да му я отнеме.

Именно в тази своя творческа сила потърсил той тогава убежище и в миговете на най-жестока мъка му се удало да си създаде един – макар неясен и твърде объркан – образ, отблясък от света на Светлината, от който сам се бил прокудил.

Различните природни стихии, които така застрашително го притискали и чието могъщество непрестанно чувствал над главата си, настоявали на свой ред за място в творението на неговия дух.

В действието на тези сили той съзрял проява на страховити демони и в безсилието си не виждал друг начин да спечели тяхното благоразположение, освен като им принася жертви.

И обратно, във всяко благотворно въздействие, облекчаващо обърканата му от мъките душа, той виждал пръста на благосклонни Богове, на които се стараел да угоди с благодарност и възхвала.

Но понеже много били хората, които споделяли все същия земен живот, всеки от тях добавял по нещо свое към първичното изграждане на този образ на един свръхземен свят, докато всички постепенно не забравили, че самите те са създатели на онова, що съставлявало тяхната вяра.

Така бил роден първият мит и той получил власт над човека! Нямат брой формите, покълнали от неговото семе и предавани от поколение на поколение.

Дълго време всички те свидетелствали единствено за страшната земна неволя на човека.

И ето че се появили хора, които разказвали за велики чудеса, разкрили им се във вътрешна тишина.

Висшите йерархии на духовния свят се смилили над човешкия дух, изпаднал в плен на животното, и поискали да му покажат обратния път към неговата родина.

Спасение обаче можело да дойде единствено чрез самия човек.

Ето защо те потърсили и успели да намерят онези премалцина, които след това подготвили като Светещи в Прасветлината, за да дарят чрез тях Светлина и на останалите човеци.

Тези Светещи били намерени в сърцето на Азия, откъдето те, верни на възложената им мисия, тръгнали по целия свят.

Изведнъж сред всички народи започнал да се появява по някой от техните, а словото им запалвало свещен пламък у всички, които го слушали.

Но възвестеното от тях било тъй възвишено, че не можело да бъде понесено без забулване.

Затова то ставало част от съответния мит, който вече съществувал там, където те действали. Последвало време, когато митът бил въздигнат в образ и символ на най-дълбока премъдрост.

Безброй човешки същества получили благодарение на него най-съкровено и тайно познание.

Но "животното" било вече тъй силно помрачило човешкия дух, че нямали чет и онези, до които Светлината не могла да достигне. –

Светлината се борила и воювала с мрака, ала мракът удържал връх...

И ето че митът бил подложен на всевъзможни метаморфози. Изваяното някога в него от Светлината и Живота застинало в безжизнена форма, – в стълпове на идолопоклоннически храмове.

Действайки в най-дълбока скритост, Светещите – раждащи се за всяко ново поколение – неизменно се опитвали навсякъде по земята да спасят, каквото можело да се спаси, но през всяка епоха хората, които можели да бъдат намерени от тях, били твърде малобройни.

Останалите продължавали да залитат по пътя на заблудата, изпадайки във все по-дълбок плен на "животното" и на "Демона" на тази земя, – чужди на всякакъв копнеж по Светлината.

В тази все по-задълбочаваща се вътрешна криза, когато опасността да затъне в най-черната нощ на душевното угасване постепенно надвисвала над цялото човечество, високите духовни йерархии се смилили отново над падналите в земното животно човеци и им оказали помощ от духовния свят: – пратили им един от Светещите с мисия, която никой преди него не би се нагърбил да изпълни и която никой след него не би могъл вече да изпълни.

Обзет от невероятна Любов, той сам се бил обрекъл някога, в духовния свят, на тази мисия...

За да може да се справи с поетата задача, преди да се свърже с "животното" на тази земя, той още в царството на Духа пречистил силата на Любовта си до най-високо съвършенство...

Като Най-силно обичащия от всички люде, живели някога на тази земя, той осъществил в смъртта си онова, което се бил наел да свърши.

В смъртния му час на Голгота невидимата аура на земята била преобразена от него по такъв начин, щото всички искрено търсещи, изпълнени с волята да се върнат от мрака към Светлината, ще бъдат непременно спасени, стига с всичкия си плам да се молят в себе си за това...

Благодарение на премъдрия Учител сега станало лесно онова, което преди осъществения на Голгота акт на Любов било почти непостижимо и за най-силните!

Мракът си останал наистина на своето място, но той няма вече силата да обвързва както преди човека, който е твърдо решен да му се противопостави.

Най-голямата му власт била завинаги прекършена от делото на Любовта, извършено от един земен човек!

Вярно е, че "Великият любещ" просветлил мита на своето време и на своя народ.

Вярно е, че той посочил съдържащата се в него дълбока премъдрост и я отсял от заплашващите да я задушат заблуди.

Вярно е, че той, като пръв сред своите Братя, възвестил в чиста и ясна форма учението на Духа, което трябвало да изложи, без да го вплита образно в мита, както смятали за уместно по-раншните Учители на човечеството.

Той не могъл обаче да попречи други след земните му дни да не вплетат в мита неговия собствен образ, – не могъл да попречи самата вест за живота му да не се превърне в мит. –

И в този мит вечната премъдрост намерила свой образ и подобие!

и в този мит обаче мъдростта била тъй преплетена със заблуди, че е нужно грижливо отсяване, ако не искаме заблудата завинаги да задуши истината!

Последният велик мит, създаден от човечеството, трябва да се преобрази в онази Действителност, от която някога е произлязъл!

Хилядолетия наред митът помагал на човека да пръска Светлина в обгърналата го нощ, – но вече е изтекло времето на напътствия чрез мита, Щ настъпило е времето на познанието, почерпано от Действителността! г*–

Човекът от идните поколения ще умее да цени повече от всички преди него създадения от дълбоката древност мит, само че в неговите очи той ще бъде като отразен в огледало образ, който му показва наистина как изглежда лицето му, но не съдържа по никой начин в себе си живото му въплъщение.

Творческата сила на човека ще търси все по-често други източници на вдъхновение, но при все че някои действителни процеси ще продължат да служат на мита, хората ще умеят да правят разлика между непосредствената Действителност на Битието и всичко онова, което може да се изрази единствено чрез образи и символи.

Властта, упражнявана някога от мита върху душите на хората, се е запазила и днес там, където е все още жива родената някога от него вяра, но ще дойде едно ново време, когато той ще бъде лишен от властта си, и то завинаги! щ

Животът на Духа, който митът само е отразявал, ще изпълни новия човек и той ще осъзнае в самия себе си цялата истина, долавяна от предците му само в образи чрез мита.

А дотогава нека митът на древните се радва навсякъде на благоговението, което той, като духовно дело на човека, наистина заслужава!

# МИТ И КУЛТ

Да почита Боговете, да им въздава благодарност или да омилостивява неблагосклонните към него – към всичко това трябвало да се стреми човекът, чиято вяра била изградена от мита.

Той бил убеден, че единственият начин да постигне това са външните действия.

Скоро обаче започнал да се догажда, че не е без значение и самата форма на тези действия.

Не всеки ритуал при жертвоприношение, при въздаване на благодарност или възхвала му се струвал в еднаква степен угоден на Боговете.

Ето защо той отхвърлил онези форми на преклонение и жертвоприношение, които не се харесвали на Боговете, и ги заместил с други форми, които според него трябвало да му спечелят тяхното благоволение.

За да бъде по-сигурен, че желанията му ще бъдат удовлетворени, той съблюдавал най-точно ритуалите, чиято действеност му се струвала многократно доказана.

Така култът към Боговете намерил своята устойчива форма.

Човекът вярвал, че дължи всичко това на небесните същества, създадени някога от самия него в мита, докато не се появили първите Светещи, които хвърлили светлина върху мита.

Те първи избавили култа към Боговете от веригите на тъмното суеверие и си послужили с него, за да пробудят скритата в човека магическа сила.

Те знаели за способността на човека да въздейства върху невидимото, като го подчини на волята си и го накара да му служи.

Ала знаели също, че само най-непоклатимото вътрешно упование можело да осигури успеха на това начинание, и съзнателно обвързали магическия акт с вярата – навсякъде, където тя била пуснала здрави корени.

Така човекът започнал да отдава на милостта и благоволението на Боговете онова, което всъщност дължал на собствената си магическа сила...

Той не бил още – а и до ден днешен не е – дозрял да постави на изпитание действието на тази висша сила, разчитайки единствено на самия себе си.

Вярно е, че това не водело до незабавен магически резултат, но на човека му се струвало, че така неговите желания ще бъдат "чути" с далеч по-голяма сигурност.

Вследствие на това просветляване на мита култът се издигнал до истинско "свещенодействие", будещо най-съкровен отзвук в душата на вярващия.

Чак настъпилото по-късно време на упадък и вцепенение унищожило и тук всеки живот, за да съхрани само външната форма на една безплодна черупка.

Останал все пак подхранваният от легендата спомен за едно по-благодатно минало.

Желанието да се овладее външната природа и без тежък труд довело до възникването на предания, които въздигали до исполински мащаби "магическите сили" на предайте и разказвали как недостижимите вече Богове ходели някога между хората...

Мнозина се догаждали, че все още процъфтяват скрити култове, съумели да запазят наследството на древността.

Но тъй като тези, които действали в скритост, пазели от всяко оскверняване светите за тях неща, самозванците използвали най-безогледно човешкото любопитство, за да спечелят престиж.

Шарлатанствата на жреците и свещенослужителите водят началото си още от онези предисторически времена!

Най-ранните исторически сведения за древните култове, с които разполагаме днес, произлизат всъщност от късния период на тяхното съществуване! –

За да придобият сигурни знания за наченките на древните култове, изследванията би трябвало да получат достъп до неща, станали хилядолетия преди това!

Макар да са били изгубени важни сведения с най-голяма стойност, – оскъдни следи от миналото са се запазили все пак до началото на историческата епоха, а и в наши дни не е напълно изчезнало от земята онова, което онези древни хора знаели.

Един уж "новооснован" преди само две хилядолетия в Европа култ носи и до ден днешен в себе си много от това наследство с пълното съзнание, че трябва добре да го пази от всякакви скверни посегателства, докато друг, далеч по-късен култ в сърцето на Азия – имащ не случайно много общи черти със своя процъфтял някога в Европа предшественик – е дал нова форма и ново тълкуване на наследство, датиращо от не по-малко далечни предисторически времена.

Глупаво би било днес да се създава нов култ, който – подобно на споменатите два – да дължи своята "носеща сила" на един мит.

Още по-глупаво би било да се изгражда произволно нов култ около мит, който все още пази своя култ.

Кой пречи на новите вярващи в мита, отказали се навремето от неговия култ, да го приемат сега наново, но вече освободен от по-късни наслоения, така както – видоизменен за нуждите на новия тогава мит – той е бил приет някога от древността, ако у тези вярващи се е възродила днес потребността от култ, опиращ се на техния почитан с искрена вяра мит?! –

Вярно е, че едно може би не толкова далечно бъдеще няма вече да се нуждае от мит, за да си създаде свой собствен култ. –

Неговият култ ще се основава на най-същественото от всички древни култове, – ще се превърне в най-чиста култова магия, в служба на най-съкровеното у човека!

Но и този бъдещ култ не може да се създаде произволно, просто от копнеж по него.

Нужно е първо необходимите като условие за неговото възникване сили да се пробудят повсеместно и да упражнят чистото си действие у мнозина!

Тогава този култ ще се появи с абсолютна сигурност, напук на всички препятствия!

Отдавна в лоното на невидимата земя лежи семето, от което ще израсне якият му ствол, за да се превърне един ден във високо дърво!

От неговите плодове ще се подхранва една бъдеща култура! –

Появилият се у мнозина жарък копнеж по него ще пробужда все повече и повече жизнената сила на семето, от което ще израсте този култ... *

# КУЛТЪТ КАТО МАГИЯ

Навремето хората вярвали, че трябва да служат на създадените от самите тях Богове, както служели на своя цар. Изхождайки от тази вяра, Светещите на Прасветлината въздигнали култа в култова магия.

Но само малцина избрани имали по онова време достъп до най-дълбоката мистерия.

Повечето хора били далеч от зрелостта, необходима, за да понесат без вреда за душата съзнанието за собствената си духовна сила.

Човешкият дух си остава винаги така подвластен на далото му убежище "животно" от тази земя, че огромното мнозинство от днешните хора биха навредили на душата си, ако можеха да осъзнаят своята мощ в невидимия свят.

Днес обаче крайната истина не се нуждае вече от воал, тъй като онези, на които тя не изнася, сами я крият от погледа си дори да е изложена на най-ярка светлина пред очите на всички. –

Отслабената им вяра се превръща в тяхна най-сигурна защита!

Ето защо днес е възможно да се говори за много неща, които древните мъдреци били принудени някога да крият от едно поколение, изпълнено със силна вяра и тясно свързано с невидимото, за да го предпазят от самото него.

И в наши дни само избраници могат да узнаят тайната на своето духовно могъщество, защото те единствени са способни да я разберат! –

Разликата е, че днес избраните са по-многобройни от когато и да било през вековете...

Единствени те могат да обогатят душата си и да получат подтик за своя вътрешен живот от думите на тази книга! –

Тук ще се говори за култа, доколкото той се проявява като магия за благото на човека!

Божеството, което има нужда от човека, за да се разкрие на човека, не изисква, разбира се, никакъв култ заради самото себе си, но изразяващият се в магия култ може да изтръгне човешкия дух от съня му в " животното " и да му разкрие едно поле за действие, което ще му помогне да разбере, че може да му се окаже помощ и отвъд границите на "животинското" могъщество.

Думата "магия" е силно дискредитирана.

Опорочили са я шарлатаните от всички времена.

И все пак магията проявява своето действие по всевъзможни начини!

В проклятие се превръща тя за всички, които са готови да я използват за задоволяване на земноживотинските си щения...

Ала съчетана с Любов, магията действа благотворно! –

Всяка висша култова магия е толкова могъща именно защото в нея, скрита зад не един плътен воал, се изявява Любовта! –

За култова магия може да се говори само когато мнозина се обединят в един, за да извършат магически действия, а такова единение не може да се осъществи без Любов. –

Тук се разкрива мистерията, непрестанно подновявана в словата на запазилите се култови фрагменти, които свещенослужителят на споменатия по-късен култ изрича, благославяйки паството си:

"Нека Господ бъде с вас!”

и когато тази благословия му се връща като отклик от множеството:

"Ис твоя дух!" –

Макар за повечето вярващи, участващи задружно в подобен култ, тази благословия отдавна да се е превърнала в обикновена формула, тя все пак запазва значението и смисъла си като указание за предварителното условие, на което трябва да отговаря всяка висша култова магия...

Тук в една древна форма трябва да се осъществи единението на душите, чрез което на извършителя на магическото действие се предават с Любов силите на всички участници. –

С помощта на това огромно натрупване на душевна сила отделният човек, обединил в себе си волята на всички, започва и завършва магическото свещенодействие. –

Обичайното тълкуване на този акт няма абсолютно нищо общо с неговата действеност!

Недосегаемо за каквато и да е "догма" си остава онова, към което горещо се стреми обединената воля, изпълнена с крепка вяра и свързана с магическия акт посредством Любовта, обичаща в другия собствената си вяра! –

Наистина Божеството, което подобна култова магия трябва да склони да се покаже вътрешно пред човешкия дух, сякаш проникнало за миг в този свят в доловима за земните сетива форма, е твърде далеч от такива магически действия, и все пак тук на вярващия е дадено да преживее нещо дълбоко действително.

Според възродения за нов живот прастар, свещен култ хлябът, нужен на човека като насъщна храна, и виното, смятано за укрепващо питие, понеже стимулирало живота на сетивата, били земните субстанции, най-достойни да приемат в себе си Божеството, за да може то да се свърже по магически начин с материята.

Всъщност не друг, а именно човекът търсел за самия себе си това единение, но Доколкото не се бил още освободил от властта на сетивата, той можел да го преживее единствено чрез сетивен опит.

Как иначе би могъл Бог да се съедини с него, ако не посредством храната и питието, защото само с храна и питие човекът е можел да въплъти в себе си нещо чуждо!

Излишно е да си задаваме въпроса, как е възможно материята да бъде преобразена чрез магия, – от значение тук е само онова, което става в съзнанието на вярващия, приемащ хляба и виното не като земна материя, а като доловими от сетивата му носители на Божеството, все едно с какво име го нарича.

Онзи, който е осъзнал себе си в селенията на невидимото и може да се изживява в тях, знае много добре, че при това култово причастие пламенно вярващият съвсем не е жертва на заблуда.

Разбира се, не хлябът и виното предизвикват възможната в момента на максимална концентрация след тяхното поглъщане "промяна в трептенията" на собствената духовна субстанция, правещо я в тези мигове способна наистина да приеме божествения духовен Живот, а само спонтанно родената от тази вяра магическа сила. –

Малцина все още си дават сметка на какво е способна тази магическа сила, когато изхожда едновременно от голям брой човешки същества, изпълнени всички с една и съща воля и с една и съща вяра. –

Тази именно акумулирана сила се влива обратно във всеки отделен човек, споделящ общата воля и общата вяра, дори когато той не е взел участие в нейното пробуждане по време на култовия акт. –

• На много крепка основа се гради запазилото се днес в нова форма наследство на най-древния култ и то изглежда до такава степен странно в очите на мнозина, че те виждат в него само проява на най-тъмно суеверие. –

Човешки заблуди в култа внася единствено неговото тълкуване, дадено му от съответния мит и неподлежащо на никакво съмнение в очите на вярващия, но това тълкуване не променя с нищо факта, че тук влизат в действие сшш, които си остават дълбоко скрити в човека, докато не бъдат пробудени от култа. –

На пробуждането на тези сили служи същинската култова магия: една магия ш знаците, изискваща от онзи, който я практикува, да превърне собственото си тяло в магически знаци според точно определен ритъм и в строго определена последователност, – магия на звуковете, изискваща също тъй строго определени звукосъчетания и честото повтаряне на тези звукосъчетания.

Смисловото съдържание на молитвите, в които се е обвила тази звукова магия – впрочем не всички молитви, свързани с култа, имат такива магически свойства – не допринася с нищо за постигането на желаното въздействие.

Тъкмо звуковата магия обяснява защо запазилият се до наши дни култ би се загубил наполовина, ако изискваните от него слова престанеха да бъдат изговаряни на древния език, от който навремето той е произлязъл.. .

Дали практикуващите все още този култ знаят какво правят, е също тъй маловажно, както и тълкуването, което те му дават, или аргументите, които противопоставят на обновителите, желаещи да го променят.

Култовата магия не е просто "символика"!

Култовата магия е действие, подчиняващо се на строги закони и имащо за цел да освободи скритите в човека магически сили!

Осветен от времето и с хилядолетия по-стар, отколкото сме склонни да признаем – доколкото изобщо можем да правим догадки за това, – е остатъкът от запазилия се до наши дни древен култ! – Достоен за почит е той и в съществуващия от почти две хилядолетия култ, за който се отнасят преди всичко моите думи, както и в по-късната му, практикувана и до днес в сърцето на Азия разновидност!

Редом с него обаче все още се срещат фрагменти от стари магически култове у най-различни народи на тази земя.

Често пъти като култ "на примитивно равнище" се приема нещо, което всъщност представлява точно такъв дегенерирал отломък от някой възвишен култ на пред историческото време, – така както народите, за които говорим, съвсем не се намират в началото, а в безславния край на своя някога несравнимо по-извисен духовен живот.

Както високата култура била принудена да отстъпи пред оскотяването, така и на мястото на възвишения магически култ дошли мрачен фетишизъм и чародейство.

Когато човекът се отдаде на "животното" и с това §§ на Демона на тази земя, всичко създадено някога от него, за да го доближи до Божеството, се превръща накрая в жалка карикатура...

# МАГИЯ И ПОЗНАНИЕ

Магическите ритуали на старите култове са създадени от мъдреци, които познавали законите, присъщи на духовните процеси.

В Светлината на Духа тези дейни Учители прозрели, че човекът трябва здраво да стъпи с двата си крака на земята, ако иска, протегнал високо ръце, да подчини на тяхната власт небесните светила...

Еднакво чужди както на изкуствено предизвикания екстаз, така и на тесногръдото, обвързано със земята виждане, неспособно да се извиси над непосредственото си обкръжение, те преживели дълбоко в себе си несравнимото и възвишено единение на всички душевни сили, което насочва всичко външно към вътрешните глъбини и не познава нищо "отвън", което да не е видим израз на дълбоко вътрешни процеси. –

Така те съумели да дадат форма на едно външно действие, предназначено да стигне до най-дълбоката вътрешна същина, за да преобрази с нейна помощ външното.

Подчинени на духовните закони, те се стремели да спасят човеците и нещата от земната обвързаност.

Учели така да се използват външните сили, че пробудената за действие от тях вътрешна същина на човека да разкъса веригите, които не можело да бъдат отхвърлени по друг начин.

Боговдъхновени маги, те учели другите на магия от най-висш божествен порядък и така се превръщали в спасители на своите спящи в животното братя.

Искали да им предадат не онова земно познание, което – като плод на мисълта – позволява да се постигнат наистина високи ценности, но никога не би могло да ги подготви за духовно пробуждане.

Техните усилия били насочени към духовното познание, способно да разбули онези неща, които не могат да се разкрият пред мисълта, защото, далеч от всяка привидност, те пребивават единствено като крайна Действителност в Битието. –

Всяко мислене на човешкия мозък е завинаги закотвено в света на явленията, част от който е и самият мозък, дори когато той се отдава на чисто абстрактни умозрения.

Както и най-добрият скачач не може да надскочи себе си, така и никой мислител не може да изтръгне себе си от сферата на мисълта от света на земните явления, – а опита ли се да го стори, само ще стане за смях, без да си дава сметка за това, въпреки всички напъни на своята остра като бръснач мисъл...

А съдържанието на този земен свят на явленията се изчерпва с онова "външно", на което отговаря едно най-дълбоко, абсолютно непостижимо за мисълта, вътрешно, тъй като всяко, дори най-извисеното, мислене си остава функция на света на явленията, затворено и приковано в него, Колкото и издигнат над всяко земно явление да е сам по себе си предметът на това мислене. –

Материал на мисленето е само бледото отражение на предмета. Самият той си остава там, където е бил, и не може никога да бъде приобщен към сферата на земните явления.

Мислителят не е способен да познае нещата на крайната Действителност.

Той ги замества с мисли, които като еманации на света на явленията си остават затворени в него.

Всички духовни светове също са проявени светове, макар и от много по-висок порядък, отколкото проявеният свят на космичната материя.

И в тях мисълта не може никога да стигне до най-вътрешната същина: – до крайната Действителност. –

Наистина там мисленето е свързано само с духовни органи, така че е освободено от всевъзможните препятствия, сковаващи земните мозъци.

Но и тези духовни органи са на свой ред част от световете на духовните явления и постижимото чрез тях си остава затворено в рамките на духовните проявени светове.

Сигурно познание на крайната Действителност обаче може да се постигне само чрез вникване и "себепревръщане" в онова, което искаме да познаем!

Само чрез жив опит може да се постигне крайната Действителност!

Този опит е преживяване, което по своята сила стои над мисълта, но по самата си същност е отвъд всяко мислене. –

Именно за да им помогнат да стигнат до такова преживяване, високите Учители от предисторическо време са учели своите на чистата магия, като се стремели да я свържат с култа.

Така била дадена на света онази култова магия, чиито последни останки и днес още се срещат по земята...

Сериозни изследователи са разкопали основите на древни храмове, където някога се е практикувал такъв култ.

Те открили също някои култови предмети, както и многобройни следи от рисувани изображения, свързани с древното учение, но свещената мистерия на култа се изгубила заедно с хората, които в онова далечно време я пазели най-ревностно, като дар на Боговете, от всяко скверно любопитство. Пазели я тъй грижливо, че напразни остават всички усилия на изследователите, опитващи се от намерените фрагменти да си съставят представа за същността на практикувания някога култ.

Само последните останки от култа, запазили се в езика на Рим и в сърцето на Азия, ни дават оскъдни сведения за тази мистерия. –

И тук обаче може много лесно да се изгуби червената нишка, която би помогнала да се намери изходът на лабиринта.

Няма да я изгуби само онзи, който ясно е прозрял, че древната култова магия не си е поставяла за цел да възвестява някакво учение като мисловно достояние, а е водела хората към преживяването на нещо, което може да се постигне единствено като съкровен жив опит от най-висок порядък. –

Само такова преживяване може да дари на земния човек онова познание, което и смъртта на земното тяло не може да разколебае, камо ли да унищожи! –

Само такова познание възнаграждава стремежа на земния човек към сигурно знание!

За постигналия това знание всеки свят на явленията – както светът на космичната материя, така и кой да е от световете на духовната субстанция – се превръща в израз и в чисто образно въплъщение на крайната Действителност.

Той единствен, изхождайки от най-съкровената същина на Битието, ще може да разбере всяко явление, било в този земен живот, било в различните форми на живот, през които минава човешкият дух, след като се раздели с тялото на това земно животно! –

Прастари измислици, родени от земната неволя на човека, искат да му внушат, че след този земен живот той щял веднага да намери съвършена яснота в сферите на свръхземната Светлина.

Но нека той се пази от подобна заблуда, родена от собствените му желания! –

Онова, което не е успял да постигне на тази земя през кратките дни на земния си живот, той ще трябва да придобие един ден след отделянето си от земната форма на познание посредством същото съкровено преживяване, до каквото е можел да се домогне и по време на този земен живот, преди да се е разделил със земята. –

Нищо няма да му бъде "спестено", където и да се намира, защото тук трябва да се изпълни вечният Закон!

Човешкият дух може наистина да живее прещастливо хиляди години в духовните светове, но в края на краищата ще го разтърси същият ужас, обземащ го тук, на земята, когато в часове на прозрение усеща, че нещо в най-съкровената му глъб, по-възвишено и от най-възвишените му душевни пориви, си остава недостъпно за него. –

Тогава и там, както и тук, той ще трябва да потърси ръцете на високите помагачи, ако иска да бъде въведен в най-вътрешното лоно на Битието...

Но за да постигне това преживяване, той трябва първо да стане способен да преживява! –

Постигне ли го, той, разбира се, ще си остане в своя свят на духовните явления, но като знаещ, когото нищо вече не може да заблуди, – също както няма, естествено, да напусне и този земен свят, след като придобие познание чрез подобно преживяване. –

В противовес на някои басни, някои измислици, предричащи на човешкия дух по-лек път към познанието след раздялата с тялото на земното животно, трябва да кажа, че за човешкия дух, овладял още в този земен живот силите на земното животно, е всъщност много по-лесно да стигне до онова най-съкровено преживяване, което единствено води до познание на крайната Действителност, – че без тленното земно тяло той ще трябва да преодолее неизказано по-големи трудности, ако иска да стигне до своята неотвратимо определена цел. –

Светещите на Прасветлината, въздигнали някога култа към Боговете в култова магия, са знаели за силите на тази земя, които човешкият дух може да постави в своя служба по този път.

Затова те съединили Земята с Небето, – затова създали култовия ритуал, използващ земните сили на знака, гласа и звука, за № проникнат до най-вътрешните дълбини на човека, защото само там свещеното преживяване на крайната Действителност може да се превърне в Истина. –

Днешният човек, ако не иска да се кланя на догми, осъзнати от него като объркани построения на човешката самомнителност, има всички основания да съжалява, че от хилядолетия вече пътят на култа е непроходим за него! –

И все пак пътят към преживяването съвсем не е затворен пред днешния човек.

Проправен е друг път, който през натрупаните отломки от древни храмове води към самото сърце на свещеното царство на душата. ..

В своето учение аз многократно съм описвал този път.

Поставих пътепоказатели за всички, които са решени да го намерят.

Тръгналите по този път усещат все по-ясно и по-ясно, че се приближават към целта, а мнозина я съзират вече в себе си.

На тях не им липсват вече храмовете на древните култове, нито насърчението на култовата магия, въпреки че – познали веднъж онова, което Духът ги учи да познават, – те откриват в някои древни храмове следи от същностния Дух и се отнасят с най-висока почит към магията на стародавните култове.

Пътят към най-съкровената ни същност, достъпен по всяко време за всички, е различен за всеки отделен човек, макар да си остава един и същ за всички.

Той се определя от характерните особености на всеки човек, така че всеки намира своя път, вървейки по общата за всички следа. –

Едва когато се озове при целта, всеки разбира, че по своему е вървял по същия път, както всички други, които са успели да стигнат до целта, – че нито един от начините за неговото извървяване не е по-лек или по-труден от останалите. ..

Ала който и да върви по този път, той ще крачи е себе си от познание към познание, докато, стигнал до целта, не познае самия себе си и не съзре вътре в себе си светилището, в което Божеството се засвидетелства действено като негов жив Бог. –

*

# ВЪТРЕШНА СВЕТЛИНА

Потънал в мрака на "животното", човешкият дух възприемал някога себе си и своята съдба в помътнял образ, който след това проектирал вън от себе си като мит. –

Твърде слаб бил този лъч на вътрешната Светлина, но въпреки това позволил да бъде намерено началото на онзи път, който освобождава духа на човека от обвързаността му с "животното" и го връща към самия себе си.

Малцината, съзрели този път, още в дълбока древност се извисили в себе си – макар и опипом и само предугаждайки – към онази същностна Светлина, която никога не се е отделяла напълно от човешкия дух, – намерили целта на пътя: – изживели в самите себе си своя жив Бог, въпреки че не съумели да изтълкуват правилно това свое преживяване. –

И в този случай стойността на преживяването зависи не от даденото тълкуване, а само от неговото действително съдържание!

Неуспелите да осъзнаят действителната същност на това преживяване обаче си създали от силите на "животното" една външна светлина и всичките им стремления били насочени към постоянното подхранване на тази светлина, нуждаеща се от външната храна на мозъчното мислене така, както фитилът на газената лампа трябва да се напоява с масло. Постепенно тази светлина се разгоряла тъй ярко за мнозина, че у тях угаснало всяко желание за другата, вътрешната Светлина, която единствена може да освети пътя към Духа...

Така за повечето хора било окончателно загубено самото знание за съществуването на споменатата вътрешна Светлина, а мнозина от все още знаещите за нея и отдавали все по-малко и по-малко значение, заслепени от натрапчивия блясък на светилника, създаден от самите тях за осветяване на външните неща.

В обгърналия ги отвсякъде мрак блясъкът на този светилник бил толкова ярък, че те изобщо не можели да почувстват нужда от друга светлина.. 1

И днес още твърде много хора са заслепени от този външен светлик, затова в техните очи той е олицетворение на всяка светлина.

Но тази външна светлина оставя в постоянен полумрак душата, чийто тревожен зов не може да бъде вечно заглушаван. –

По време на земния си живот мнозина обаче загубват вяра във всемогъществото на своята самосътворена светлина и тръгват да търсят по често пъти странни друмища онази вътрешна Светлина, за която им говорят преданията от далечното минало и мъдростта на съумелите да я намерят в самите себе си.

Те се ровят в древните митове с надеждата да узнаят нещо за начина, по който могат да стигнат до тази вътрешна Светлина, и се мъчат да разгадаят тайната на стародавни култове, за да намерят може би в нея отговор на вълнуващите ги въпроси.

Вярно е, че и митът, и живите все още остатъци от древни култове са изпълнени със знание за правилния начин да бъде преживяна вътрешната Светлина, но и тук хората търсят все отвън, в лъчите на създадения от самите тях светилник. –

Затова и тези търсения ги довеждат единствено до външни неща, чието тълкуване само задълбочава заблудите им. –

Доста митове биха дали ясна насока, ако се приемаха така, както древните мъдреци са очаквали: – като символ на онова, което става в най-съкровените дълбини на самия човек...

Да отворят очите ни за правилния начин да стигнем отново до вътрешната Светлина, биха могли най-вече последните останки от култова магия, които все още са се запазили или за които намираме сведения в старите текстове. –

В култовата магия външното е винаги свързано с вътрешното и посредством външното се стига винаги до най-вътрешното. –

Външното в нея не съществува никога заради самото себе си!

Култовите ритуали, що се отнася до тяхната красота, въздействие върху сетивата и сила на израза, могат наистина да задоволят сами по себе си външно съзерцаващия ги, – но всичко това е само средство да се проникне във вътрешните дълбини на човека, за да стане той способен да преживее в себе си своята най-съкровена същина.

Ето тук се крие голямата поука, която и днешният човек може да извлече от отломките на древната култова магия!

Важно е да се разбере, че всичко външно е свързано с вътрешното и затова то винаги ни се разкрива само фрагментарно, когато го осветяваме единствено отвън!

Важно е да се разбере, че всяко‘събитие във външния свят оказва на свой ред обратно въздействие върху вътрешния свят!

Важно е да се разбере, че и всекидневието на човека може да се извиси до култова магия, ако чрез всяка своя постъпка той се стреми да въздейства по такъв начин върху вътрешната си същност, че да предизвика постепенното и пробуждане! –

Твърде малко хора все още осъзнават отговорността, която са длъжни да носят за всяка своя мисъл, колкото и мимолетна да е тя, за всяка своя дума и всяко свое действие в този външен свят...

В голямото си мнозинство хората не знаят – а някои и не искат да знаят, – че думите и мислите оказват почти същото влияние върху вътрешния живот на човека, каквото и реализираното действие, и че с всичките си мисли, думи и дела те не само моделират благотворно или пагубно собствения си вътрешен свят, но се превръщат в благодат или • проклятие и за вътрешния свят на другите...

Нека всеки, който чете тези думи, се запита дали е готов да действа занапред така, че цялото му поведение да се превърне в благодат за самия него, за всички негови съвременници и за потомството! –

Само проникнат от такава воля той ще изпълни предварителното условие, което единствен той самият е в състояние да изпълни и което се изисква от вечния Закон, за да може да му се разкрие вътрешната Светлина!

Мнозина се залъгват със суетната вяра, че трябвало да извършат "велики дела" в този външен свят, за да бъде дейността им благотворна за самите тях и за другите, но най-често тя изглежда "благотворна" само в собственото им въображение, – а понякога дори във външния свят принася повече вреда,

отколкото полза. –

Те обръщат голямо внимание на онези свои действия, които са видими за всички, но са далеч от намерението да обуздават мислите, думите и постъпките си тогава, когато смятат, че те са скрити от очите на света. –

Така някои се чувстват призвани да ощастливят цели народи, въпреки че самите те са само роби на собствените си мисли.

Наистина: – този, който се самозаблуждава по такъв начин, не бива да очаква, че ще го озари вътрешната Светлина!

Който иска да я постигне, трябва да изпълнява с пълно съзнание за отговорност всекидневните си задачи – все едно дали са изложени на показ пред всички, или остават скрити – и да се пази сам от опасната заблуда, че значение имат само онези дела, които се отбелязват в историческите хроники. –

А насочи ли го житейският му път към дейност, изискваща от него да поеме отговорност за много хора във външния свят, то нека по тази причина той не подценява онази друга отговорност, която носи за всяко свое действие от делничния живот дори ако то е така скрито, че никой друг да не узнае за него!

Онова, което магията на древните култове е постигала само по време на тържествени церемонии: – да оказва въздействие върху невидими сили посредством външни обреди, – ще възвиси и освети целия земен живот на търсещия, тръгнал по посочения му от мен открит път към висините! –

Той ще знае, че с всички свои мисли, думи и дела упражнява всъщност магическо действие, и твърде скоро ще разбере, че нищо в този външен свят не остава без въздействие в сферата на невидимото.

Така той ще пробуди постепенно душата си и ще почувства в самия себе си как към него се приближава една духовна помощ – стига да се стреми към нея с плам в сърцето, – за чието съществуване едва ли е подозирал дотогава или чието въздействие му се е струвало, преди да го изпита сам, до такава степен невъзможно, че всичко чуто за него е отнасял към царството на "благочестивите басни"...

Той ще осъзнае, че такава именно духовна помощ го води по следвания от него път, докато душата му не се подготви да стане най-после съпричастна към вътрешната Светлина...

В тази вътрешна Светлина той ще се почувства надеждно заслонен за вечни векове и всичките му въпроси за крайния смисъл на земния живот ще получат безпрекословен отговор от собствения му жив опит...

# ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Човешкият дух, загубил се сам в необуздано предявяващото своите изисквания "животно", остава все пак завинаги свързан със своята духовна Прародина, дори когато не си дава сметка за това.

И в най-дълбокия мрак при него от време на време се връща един ефирен лъч на Светлината, от която някога по собствена воля се е откъснал. В течение на няколко секунди само той бива осенен от предусещането, сякаш спомен от отдавна сънувани сънища, че от веки веков той е нещо различно от това земно "животно", с което се чувства много тясно обвързан и затова му е дал вечното си име. –

Тези броени секунди пораждат в него влечението да намери отново себе си в земното животно.

Свикнал да се доверява само на силите на "животното", той започва да търси себе си по същия начин, по който изследва и земните неща.

Опитът неизбежно го учи, че всяко подобно търсене на самия себе си е напразно и само сгъстява заобикалящия го вече мрак. щ

Ако не получаваше единствената действена в този случай помощ – помощта от Прародината на Духа, предлагана от натоварените с тази задача високи Помагачи, – човекът би трябвало да се откаже завинаги от надеждата да открие отново себе си, вечния човешки дух, в земното "животно" и така да удържи победа над Демона на тази земя – над "Княза на тъмнината"...

Меките лъчи на изначалната Светлина, стигащи от време на време до човека, са наистина в състояние да събудят у него копнеж по Светлината, но все още не могат да бъдат разбити оковите, с които "животното" е успяло да обвърже живеещия във и със него човешки дух. –

Човекът е все още неспособен да осъзнае широтата на своя дух, неговата висота и дълбочина, защото онова, което е наричал досега свой "дух", представлява всъщност само мисловно осъзнаване на земноживотинските преживявания. –

Тук обаче той се оказва прикован от многобройни връзки и затова възприема всичко, което не е подвластно на същите връзки, като стоящо извън него и над него. Така той си създава свой Бог и свои Богове – като носители на онова, което не може сякаш да се съчетае с неговата земна обвързаност и което той не осъзнава още като олицетворение на собствената си, вечна същина...

Така той създава своя мит, без изобщо да се досеща, че в него всъщност е съумял да представи само историята на собственото си съществуване. –

Така от мита той си изгражда култ, без да си дава сметка, че за земното животно, принудено най-сетне да се преклони пред човешкия дух, култът е само една "маневра" да запази все пак под тази форма своето господство. ..

Ако човекът можеше да разбере кой е той, то тогава би се свършило завинаги с властта на "животното" и на земния Демон,

– но вместо това той поставя най-голямото си богатство над и извън себе си, чувствайки все по-силно господството на "животното" и на неговия космически деспот.

Светещите на Прасветлината, въздигнали някога култа в култова магия, се опитвали наистина да изтръгнат по този начин заблудените си човешки братя от властта на "животното", но твърде здраво държи тази власт окован човешкия дух, за да може той да я отхвърли някога напълно.

Най-силно обичащият от тях е ходил навремето по тази земя и е поучавал с ясни слова, че на човека е дадена "всичката власт" да стане господар на "животното" и на демоничните сили и да си възвърне величието на всички създадени от самия него Богове,

– ала учението му не било разбрано от хората и те го преиначили по такъв начин, че започнали да гледат на "животното" като на "враг", при това такъв враг, който можели наистина да измъчват, но не и да надмогнат напълно.

Задушен бил опитът на някои да обединят в себе си силите на "животното" и да го накарат да им служи като на господари, както се използва товарно добиче, чиито сили трябва безспорно да се щадят и което трябва да бъде добре хранено, за да бъде насочвано със сигурна ръка натам, където ще е най-полезно за своя стопанин...

Свидетелството за живота на възвишения Учител се превърнало в нов мит, който веднага станал носител и на култ, изграден от останките на древно култово богатство, но позовавайки се на думите, казани някога така ясно и разбираемо от Учителя, на тези останки било произволно дадено неясно, отговарящо на собствената вътрешна обърканост на времето, тълкуване. –

Създаденото по този начин запазва все пак своето значение и в наши дни, тъй като в него са съхранени посочените останки от древната култова магия, които иначе биха се изгубили.

До ден днешен безброй човеци са свързани с Духа само посредством тези останки от някогашната култова магия и до тях наистина стига духовна помощ, макар същинският източник на тази помощ да е плътно скрит от погледите им зад богато изписано с образи було, което митът на тяхната вяра е изтъкал с причудливи арабески около крайната Действителност...

Не за тези, които са готови да се задоволят с такива неща, са предназначени моите думи!

Нека те се помъчат да запазят онова, което имат, и нека бъдат сигурни, че посоченият им от тяхната вяра път, макар да е нерядко "обиколен" и да води през мрачни бездни, един ден – след като са пребродили царството на голите символи – ще ги изведе накрая все пак до тяхната върховна цел, – стига по този път да не ги напуска изпълненият с гореща вяра стремеж да стигнат в края на краищата до Духа. –

Към други са отправени моите слова!

Към онези други, които остават недостъпни за всяка култова магия, понеже отдавна са надраснали налаганото от култа тълкуване, макар и да долавят в долитащите като далечен камбанен звън литургични звуци на този култ последното свидетелство за отдавна отминали поколения. –

Пътят, който съм дошъл да възвестя, ще позволи на потърсилия упование в него да стигне да страната на Действителността, без хоризонтът му да бъде преграждан от стените, издигнати от родената от страха вяра на сковани в тревожна уплаха сърца... Всеки тръгнал по този път ще намери в самия себе си сигурно водачество, стига да стане достоен за него, като така преобрази волята си, че тя да обедини всичките му душевни сили в непреклонен устрем към върховната цел. –

Но ако някой тръгне по този път, воден от любопитство или от желание да обогати земните си знания, както преди това е изследвал безрезултатно други пътища, той ще бъде оставен сам и много скоро ще изгуби вярната следа на пътя!

Този чист път към висините не търпи да стъпват по него нозете на човек, който не е още съумял да обуздае "животното" в себе си, колкото и голям да е стремежът му да постави силите на своята душа в служба на всичко възвишено...

Тук не е възможно никакво договаряне с вечно ненаситните нагони на животното, Нито пък могат да се заличат последиците от едно робуващо на неговите инстинкти поведение! –

"Животното" в човека е готово да му изтъква всеки ден хиляди основания, за да оправдае въображаемата "легитимност" на напиращите в него инстинкти.

Гласът на "животното" ще прибягва до благодушни ласкателства, – старателно ще се опитва да подлъже човека, че всичко, което той може да му даде, е "без значение", ако душевните му стремления си останат насочени само към Духовното...

"Животното" се мъчи с всевъзможни хитрости да запази властта си и понася дори презрението към самото него и към неговите желания, ако това е цената, която трябва да заплати за подчиняването на човека. –

Ала който не иска пътят, водещ към самопознание, да се превърне накрая в път към собствената му гибел, нека не се доверява на гласа на "животното"!

Нека бъде благ към животното и нека му каже: «Наистина съм ти признателен, животно мое, че си тъй силно в мен, но нека силата ти бъде занапред изцяло подчинена налсоята власт! – Знай: ти трябва да се преобразиш и да ми служиш покорно занапред, като на свой господар/» –

Тези думи поразяват като мълния "животното" и то трябва неминуемо да умре, – но както противната гъсеница умира като гъсеница, за да възкръсне след това в образа на пъстроцветна пеперуда, така и смъртта на "животното" е нужна само за да го преобрази – вътрешно пречистено и просветлено – за нов начин на живот...

А досегашният роб на "животното" е вече негов повелител и то ще му служи доброволно с нова и преобразена сила!

В едно и също тяло е настъпила и "смъртта", и възкресението му, и все пак всички атоми на това тяло са духовно обновени!

Който съумее по този начин да преобрази "животното" в себе си, за него "животинският" живот не може вече да бъде пречка.

Този живот ще се съедини всецяло с Живота на Духа! –

Както корпусът на лютнята дава резонанс на изтръгнатия от струната звук, така и животинското тяло ще послужи на човека да разгърне напълно силата на своя Дух.

Единствен Духът ще упражнява занапред цялата власт!

Угаснала е вече собствената воля на "животното", която доскоро е била враг на Духа и негов вечен антагонист...

Едва сега е действително избегната опасността, заплашваща постоянно всеки, КОЙТО дръзне да се изкачи нависоко, преди "животното" да е умряло и отново възкръснало в него, отдавайки се в свято и възвишено преображение на волята на Духа!

Вярно е, че по всяко време е имало и хора, които, съзнавайки своята духовност, са се изкачвали до високи стъпала, без преди това да са станали сигурни повелители на "животното", само че – нека никой не се оставя да го заблуди земната слава.

Нито един от тях не е успял да постигне върховната си цел на тази земя, нито един не е преживял по време на земния си живот в себе си, в най-съкровените си дълбини, своя жив Бог!

Наистина духът им е намерил израз в прекрасни и възвишени слова, но те самите са си останали вътрешно раздвоени докрай! –

Добре прави онзи, който умее да се вслушва в мъдрите слова на тези духовно извисени хора, но нека не взема техния живот за ръководна нишка, ако иска да стигне до пълно осъзнаване на своята най -висша форма на живот в Божественото!

Не един човек, чийто житейски път е преминал в скритост и чието име не се споменава никъде, е стигал до несравнимо по-високи върхове дори от най-великия измежду онези, които, макар и изкачили високи духовни стъпала, не са успявали да се изтръгнат от оковите на "животното"...

Само когато "животното" бъде преобразено и постигне пълно единение с Духа, – само тогава тайните не са вече просто предусещани, а дълбоко преживявани в ясния, буден, собствен жив опит! –

И този жив опит е достъпен за всяка душа.

За да бъде постигнат той, не е необходима вярата в някакъв мит, нито пък е нужен култът, израснал от един или друг мит.

Ако в своята висша форма култът се превръща в култова магия, то за всекидневния живот на човека може да се каже, че си струва и заслужава да се живее едва когато той разбере, че всички негови постъпки задействат един магически процес, все едно дали съзнава това, или не... Най-висшата форма на живота се постига едва когато всички мисли, думи и постъпки са обусловени от съзнанието за тяхното въздействие върху невидимия физически свят, както и от съзнанието за въздействието на всички импулси върху собствената духовна субстанция.

Само отвън може на тази земя да се стигне до всичко, що е вътрешно!

Само отвън човекът може да формира вътрешната си същност, за да я направи способна да възприеме в себе си най-съкровеното!

Няма нищо външно, което може да бъде подценявано в това отношение! –

Загубил съзнание за връзката си със своята Прародина в Духа, човешкият дух намира утвърждение в този външен свят единствено чрез своите мисли, думи или дела и само ако тръгне от тях, той ще може да се върне отново към себе си.

Всичко външно трябва да се превърне за него в средство да стигне отново до вътрешната си същина! Само така той може да се възползва по подобаващ начин от външния свят: – той; за когото собственото му земно тяло е вече част от този "външен свят"! –

В нашето обвързано със земята време се призовава за "нов мит", но всъщност се има предвид един нов култ...

Ала човечеството няма да се сдобие с новия култ, докато магията не просветли в своята най-свята и възвишена форма всеки земен живот. –

Тогава духовната Действителност на човешкото съществуване ще заеме мястото на мита и бъдещата култова магия ще израсне от самия живот! –

# том_17 СМИСЪЛЪТ НА ЗЕМНИЯ ЖИВОТ

# Призив

# Греховете на дедите

# Най-голямото богатство

# "Злият" човек

# Свидетелство от Света на Светлината

# Стойността на мълчанието

# Истина и истини

# ПРИЗИВ

Уморен си вече ти да търсиш, от самото търсене дори си уморен! –

А тъй като никъде не си могъл да намериш онова, което си търсил, ти сега си склонен изобщо да се откажеш да търсиш! –

Страната на Живите си искал някога да намериш ти, и Храма на Вечността!

Но накъдето и да си насочвал своите стъпки, навсякъде е царувала - смъртта, и в съкровената Светая светих на всеки храм се е криел само един безсилен идол...

Повярвай ми, приятелю, невъзможно е било да не се умориш при такова търсене, както са се уморявали и безброй други, тръгнали някога, изпълнени с надежда и упование като теб! //9

Не бива да бъдеш упрекван за това и слухът ти не бива да бъде сепван от тежки думи, защото не е твоя вината, че при тези далечни странствания не си успявал да намериш онова, което с толкова горещ копнеж си търсил! –

Били са ти сочени пътища, по които твоите водачи никога не са вървели!

Обещавали са ти неща, които те самите никога не са намирали!

Изпращали са те по пътеки, които те самите отдавна е трябвало да изоставят!

А и как би могъл да постигнеш нещо там, където другите са преживявали само разочарование след разочарование, докато в своето изтощение не са решавали да се върнат назад, ако изобщо някога са поемали по сочения на самия тебе път!? –

Как би могъл да стигнеш по такива пътища до така жадуваната от тебе цел!? –

Ала недей да се сърдиш на онези, които са ти сочили погрешни пътища, тъй като и те самите не са били наясно, че не знаят верния път!

Когато са ти казвали: – "Нататък, о, търсещи, трябва да тръгнеш" или: -"Там, о, търсещи, е спасителният за тебе път!" - повечето от тях са били убедени, че ти дават добър съвет...

Дори когато са ти сочили пътища, които те самите с разочарование са били вече отхвърлили, те пак са вярвали, че може би на теб ще се удаде онова, което за тях самите се е оказало непосилно...

А ако наистина си бил подведен от някой жаден за власт фантазьор или пък от измамник, който много добре е съзнавал, че те тласка по погрешен път, – благодари тогава на Небето, че си се избавил от тази тирания, – но не се превръщай в съдник, защото онзи, когото искаш да съдиш, отдавна се е самоосъдил чрез своите собствени постъпки! –

И недей се оплаква от съдбата, че не ти е дала досега възможност да намериш онова, което търсиш, не отправяй сурови упреци и към себе си за това, че някога си тръгнал на път, изпълнен с толкова светли надежди! –

Какво ще ти помогнат оплакванията и проклятията?! –

Щом тези думи са попаднали в ръцете ти, нямаш вече абсолютно никакво основание да проклинаш досегашните си заблуди!

Защото знай: – от този ден нататък твоят път ще бъде благословен и ти няма да се луташ вече по пътищата на заблудата,!

Тук към тебе се обръща човек, който наистина познава пътя към Действителността! /12

Тук към тебе се обръща човек, който наистина може да ти покаже този път и е готов да ти го покаже, за да стигнеш най-после до така горещо жадуваната цел! –

Последвай ме, и с всяка своя крачка ще чувстваш как укрепва твоята сила, която ще ти позволи да издържиш до крайната цел!

Не аз съм те търсил и не на мене трябва да благодариш, че си ме намерил!

Твоето собствено търсене, тъй дълго време следвало погрешни пътища, най-после е вече свободно, след като, уморен от него, си го изоставил...

И освободено, днес то ти разкрива онова, което е било досега скрито за теб...

Единствено твоята воля да търсиш те е довела по необходимост до мен! – //13

Не са били напразни досегашните ти търсения по измамни пътища! –

Не напразно си следвал учения, които не биха могли никога да те доведат до целта! –

Където и да си търсил, – твоите търсения непрекъснато са усилвали способността ти да търсиш, също както електрическият ток се усилва по пътя си през бобината, и днес, когато си бил вече убеден, че всичките ти търсения заслужават само проклятие, ти най-после получаваш онова, на което не си дръзвал вече да се надяваш!-- –

Там, откъдето всички ние, живеещите на тази земя, водим - съзнателно или несъзнателно - своето начало, във все същия духовен живот, там именно бе съзряна твоята неволя и там се знае как да бъде превъзмогната тя...

Аз съм ти пратен и ти си ме намерил само защото аз наистина мога да ти помогна и защото никой друг през твоите земни дни не би могъл да ти окаже същата помощ...

Не от мен зависи, че нещата стоят така, – а не мога и да променя нещо, което не съм отредил самият аз, така че напразни биха били твоите усилия да нарушиш царящия тук порядък - напразно ще се озърташ за помощ от другаде...

Мене си призовал ти, без да ме познаваш! –

Моето слово те достига, без да съм чувал нищо за теб! –

Ти не си още в състояние да разбереш кой се обръща към теб с тези думи, и аз съвсем не ти се сърдя, ако след толкова разочарования и горчив опит ти все още се колебаеш дали да последваш моя глас! –

Ти приличаш на човек, който, залутан в непрогледна нощ, чува зова на опитния и вещ водач, но изпълнен със страх и подозрителност, отначало не му се доверява, тъй като на това място са ставали не един грабеж и не едно убийство...

Аз също щях да се колебая, ако бях на твое място!

Ала виж: – аз не очаквам от теб нищо друго, освен - като непрестанно внимаваш къде стъпваш - да следваш светилника, който нося пред теб!

Така ти сам ще можеш много лесно да виждаш накъде те водя. –

Откъде самият аз зная верния път и защо единствен аз мога днес да ти го покажа - тези въпроси на първо време не бива да те смущават!

Задоволи се засега с това, че веднага ще можеш да видиш как проправеният от мене път те предпазва от объркване!

Колкото и често да са те лъгали преди: – сега, повярвай ми, няма да бъдеш излъган! /16

Още след първите стъпки ще ти бъде вече ясно, че по моя път никога не ще станеш жертва на измама!

До днес ти може би си си въобразявал, че имаш право да се надсмееш на всеки, който би ти казал, че е възможно да има човек, знаещ пътя към Истината и готов да те поведе по този път...

Днес обаче ти стоиш пред този човек!

Решавай сам дали искаш да ме последваш!

Решавай сам, – защото от теб единствено зависи, – дали си готов да си направиш труда да постигнеш най-после така желаната висша цел на своите въжделения! * * *

# ГРЕХОВЕТЕ НА ДЕДИТЕ

Наистина: – ти си сам за себе си загадка, която не можеш още да разгадаеш!

Вярно е, че още от най-ранна възраст са те поучавали как други някога са разгатвали своята собствена загадка, но за теб е настъпил ден, когато всеки отговор на другите е пораждал само нови и нови въпроси в теб...

Стремил си се към вътрешен мир и ти е ставало все по-ясно, че онова, което някога е задоволявало твоите предшественици, няма да е от голяма полза за тебе днес...

И сега - уморен и обезверен - ти си престанал да търсиш отговор на загадката на своето съществуване...

Стигнал си до погрешното заключение, че твоите въпроси никога не биха могли да получат отговор тук, на тази земя: – отговор, който да ти донесе търсения мир...

И все пак, приятелю, ти наистина можеш да получиш такъв отговор!

Готов съм да ти покажа как да разгадаеш себе си!

Но за да стигнеш дотам, трябва първо да се научиш да разбираш, че правилен отговор може да се получи само на правилно зададен въпрос, – затова всички ония, които чуваш да се оплакват, че така и не са могли да стигнат до тъй пламенно очаквания отговор, би трябвало всъщност да се оплакват, че не са успели да поставят правилно въпроса си. –

Ти си огорчен, защото до днес и ти не си намерил отдавна жадувания отговор, – но едва ли ти е минавало някога през ум да се запиташ дали си съумявал да поставиш правилно своите въпроси! –

Наистина горчивият опит винаги те е учил, че никой отговор, даден от друг човек, не е успявал да ти донесе вътрешен мир, и въпреки това преспокойно продължаваш да задаваш погрешно своите въпроси...

Как си могъл тогава да се надяваш, че тези погрешно зададени въпроси биха те довели някога до твоя отговор?! –

Как си могъл да изпаднеш в заблудата, че начинът, по който другите са поставяли своите въпроси, трябва непременно да събуди отговор в твоята душа, – и то различен от техния неудовлетворителен за тебе отговор?! –

Виж какво, приятелю: – днес ти страдаш заради греха на своите деди и само ти можеш да станеш техен спасител, само ти можеш да заличиш днес тяхната вина! –

Онова, което е било някога достатъчно за твоите предци и ги е изпълвало с чувство на вътрешно задоволство, тъкмо то те лишава днес от твоя мир!

23

Твоите деди също са били някога изправени пред загадката на своето съществуване и затова са потърсили свое решение: – решение, което са смятали валидно и за теб...

Онова, което те някога са намерили за себе си, е било унаследено от теб и е станало повод да си задаваш нови въпроси.

Но ти си наследил същевременно и един определен начин на поставяне на въпросите, който никога не може да те доведе до отговор, способен да разсее всеки твой въпрос, както слънчевите лъчи разсейват утринната мъгла...

Ако не искаш да останеш завинаги сам за себе си загадка, ще трябва да се откажеш от това наследство, което може да бъде само гибелно за теб! –

Ще трябва да си изработиш нов начин за поставяне на въпросите, и отговорът на твоите деди не бива вече да ти дава повод да поставяш въпроси по техния начин! –

Ти ще постигнеш своя вътрешен мир едва тогава, когато се научиш по свой начин да питаш! –

И така, недей вече да питаш за "Бога на дедите", – а за своя, жив дълбоко вътре в тебе Бог! –

Не питай вече за "ценността на живота", а за онази ценност, която ти единствен можеш да придадеш на своя живот! –

Не питай вече за "смисъла на земния живот", а се запитай как може твоят земен живот да добие смисъл чрез самия тебе!?

Не питай вече: – "Какво е човекът?" -- а се запитай дали ти самият си онова, което можеш да бъдеш!? –

Не питай вече: – "Има ли душа?"--- а се запитай кое в самия теб е "душа" и как би могъл да я осъзнаеш!? –

Не питай вече: – "Има ли живот след смъртта?"-----а се запитай какво можеш да направиш през своя земен живот, за да постигнеш съзнателен понататъшен живот във Вечността!? –

Не питай вече: – "Що е истина?" – а се запитай дали ти самият си истинен и изпълнен с решимост да не търпиш в себе си нищо, което би могло да помрачи твоята истина!? –

Ако по такъв начин задаваш своите въпроси, тогава нито един твой въпрос няма да остане без отговор, който да ти донесе така горещо жадувания вътрешен мир. –

За много неща е било питано досега, които съвсем не е необходимо да се знаят...

Така питащите са стигали до "отговори", които са били само привидни, като всеки един от тези привидни отговори по необходимост е водил до поставянето на нови въпроси, макар че понякога те са възниквали едва у следващите поколения...

Ако продължаваш все по същия начин да питаш, не само ти самият ще бъдеш изправен пред все нови и нови въпроси, но ще обремениш и потомството с немалко въпроси тъкмо там, където ти се е струвало, че му оставяш верни отговори! –

Затова погрижи се всеки въпрос, който те измъчва, да бъде винаги правилно поставян от теб, така че непременно да те доведе до твоя, задоволителен за теб самия отговор!

Никой друг не може да ти даде твоя отговор! –

Ти можеш да го постигнеш само като преживяване, а да го преживееш ще можеш единствено в самия себе си!- –

27

Всичко, което обикновено бива наричано "отговор" на най-важните и най-дълбоки въпроси, – дори когато той е даден от човек, когото потомството почита като "Бог", – повдига все нови и нови въпроси във всяко ново поколение. –

Такъв един "отговор" може в най-добрия случай да бъде за теб само повод да намериш за себе си онази постановка на въпроса, която да те доведе до преживяване на истинския отговор! –

Нашите деди обаче са вярвали, – и то твърде често в миналото, – че външните отговори, които са се оказвали задоволителни за тях самите, са неопровержими и окончателни, така че само някой глупец или безбожник би дръзнал да търси други отговори...

Те може да са били наистина убедени, че по този начин оставят едно благодатно наследство на бъдните поколения...

28

Но сега ти, приятелю, достатъчно си се убедил на собствения си гръб какво злокобно проклятие тегне над това наследство! –

От теб сега зависи да премахнеш от света това проклятие!

Ала ти ще Можеш да го премахнеш само ако престанеш да предаваш без проверка онова решение, до което твоите деди са се домогнали някога в усилията си да разгадаят себе си, и не очакваш от онези, които с готовност слушат твоите думи, да признаят получения от тебе отговор за свой! –

Ако намериш в себе си отговора, който носи мир на самия теб, използвай го само за да помогнеш на другите да намерят правилната за тях постановка на въпроса!

Поставяй винаги правилно своите въпроси, така че те да получат наистина безспорния за самия теб отговор, – но недей мисли, че за другите е достатъчно

29

само да приемат твоя отговор, за да стане той и техен! –

Всеки един, който живее днес заедно с теб тук, на земята, както и всеки бъдещ неин жител, трябва сам да се научи да поставя правилно въпросите си, така че всеки да преживее вътрешно своя отговор на най-важните въпроси за своето собствено съществуване! –

А който разгадае за себе си загадката на своя живот, нека се постарае единствено да предпази другите от заблудата, че някой земен човек би могъл да разгадае някога жизнената загадка и на ближния си! –

Нека се намеси единствено там, където вижда опасност търсещите да бъдат подведени от наследството на своите деди!------------- –

# НАЙ-ГОЛЯМОТО БОГАТСТВО

Тук сега с право ще говорим за твоето "най-голямо богатство", защото само онова, което е твое притежание, -което принадлежи единствено на теб и не може да ти бъде отнето от никого, който и да е той, – само то може наистина да бъде най-голямото твое богатство!

Ти самият си това най-голямо свое богатство в онази най-съкровена същност на душата, до която не може да се докосне никой друг и която дори на теб се разкрива само като вътрешно преживяване, тъй като мисленето ти никога не би могло да я обхване! –

Ти усещаш себе си като "Аз", – но сигурно си все още твърде далеч от съзнанието, че всичко, което си усещал досега в себе си като "Аз", е само едно бледо отражение, – породено от същинското ти битие, но забулено и силно помътнено от мъглата, която оставя като диря след себе си дори и най-ясната ти мисъл...

Само в редки, свещени мигове това същинско битие прониква през всичко мрачно в теб, за да стигне до твоето мозъчно съзнание, което тогава уплашено го възприема като най-чуждо!

И все пак единствено това същинско битие, което внезапно усещаш в подобни моменти като една голяма, чужда сила, е твоето истински неотменимо притежание!---- –

Всичко друго, което си мислиш, че притежаваш, може по всяко време да ти бъде отнето, – то ти принадлежи само за един къс период от отредените ти земни дни! –

Единствено това истинско битие, заченато отвеки в Духа от Дух, си остава во веки твое, след като твоето съзнание го възприеме веднъж в себе си. –

Тези думи би трябвало вече да ти подскажат, че единствено това битие заслужава да бъде оценявано като твое "най-голямо богатство" независимо че земният ти разум може да си измисли хиляди неща, които според него заслужават повече тази оценка. –

Но ти все още не знаеш как да използваш своето най-голямо богатство!

Приличаш на някой богат на земни блага човек, когото поради някаква жестока и налудничава прищявка са възпитали в крайна бедност, и сега, без да подозира нищо за своето богатство, той проси най-наивно хляба си там, където всичко е негово...

Твоят земен живот ще остане наистина "безсмислен", ако ти самият не го изпълниш със "смисъл", състоящ се в това, че само този живот може да ти помогне да опознаеш своето най-голямо богатство чрез противопоставянето му с привидните богатства на привидния свят! –

Необходима е обаче и твърдата ти решимост да се научиш да опознаваш и разбираш онова, което твоят земен живот може да ти разкрие!

Не бива така да робуваш на привидните си богатства, че да те напусне всеки стремеж, способен да пробуди в теб онези сили, от които се нуждаеш, ако искаш да разпръснеш мъглата, предизвикана от твоето земно, неясно мислене, за да постигнеш накрая в себе си онова, което трябва да остане твое вечно притежание, стига да си упражнил веднъж своето право на собственост върху него! –

Ти държиш все още "фокуса" на своето съзнание изместен навън!

Погрижи се, приятелю, да го насочиш отново натам, където преди еони е вече бил и където той тогава ще остане завинаги твое достояние! –

36

В противен случай, когато един ден ти се наложи да напуснеш този земен живот, – колкото и здраво да си се вкопчил в привидните си богатства, – "фокусът" на твоето съзнание ще се окаже във вечната пустота, и ти ще можеш да го намериш отново в себе си едва след нови, изпълнени с мъки еони.-- –

Много по-лесно е, отколкото може би си мислиш, още тук, на тази земя, да се върнеш към своето най-вътрешно битие и да усетиш себе си там, където си вечен собственик!

Това все още не е очакваното "съединение с Бога", – и ти не ще можеш да преживееш себе си в Бога, съединението си с Божественото в теб, преди да си се осъзнал в своето истинско битие! –

Именно натам: – към тази най-съкровена вътрешна същност, трябва да насочиш цялото си самосъзнание, ако искаш твоят земен живот да получи "смисъл" чрез самия теб!

Ти непременно ще постигнеш онова, към което се стремиш, ако - независимо от радостта си от външния свят - винаги поддържаш будно в себе си чувството, че в теб живее и нещо друго, стоящо много по-високо от всичко, което можеш някога да срещнеш във външния живот, и че това "друго" си ти самият! –

Ти си нещо "друго" само по отношение на външния свят, както и по отношение на онова, което - погълнат от този външен свят - обикновено смяташ за самия себе си!

Както днес, когато казваш "Аз", съдържанието на това самоусещане се изчерпва само с тленни неща, така един ден, – след като откриеш вече най-съкровената си същност във "фокуса" на своето самосъзнание, – ще казваш по същия начин "Аз", но съдържанието на това тъй ново за теб "Аз" ще се изпълва единствено с непреходни стойности, почти недокоснати от онова, което тук на земята и занапред остава преходно и тленно!---- –

По същия начин казва "Аз" и постигналият истинско съединение с Бога Учител, но при него съдържанието на това "Аз" е просветлено и от сияйните лъчи на Божественото, в които непреходната същност на човека искри като диамант в лъчите на земното слънце...

Не се оставяй да бъдеш заблуден от разкази за хора, които са си въобразявали, че са стигали до своя Бог в състояние на екстаз, тъй като не са могли да схванат по обичайния за тях начин собствената си най-съкровена същност и затова са я почувствали като нещо външно за самите тях!

В това свое "екстатично", транспонирано навън състояние те са съзрели самите себе си като нещо отделно от собствената си индивидуалност и това чуждо за тях нещо им се е сторило толкова възвишено, че не са могли да го изтълкуват иначе освен като слизане в тях на самото Божество. –

Тази дълбока заблуда се е срещала през всички времена и при всички народи!

Безбройни като есенни минзухари по мочурливите ливади, и днес в някои верски кръгове никнат такива мними "блажени", но само малцина от тях намират своя летописец!

Следвай като пътеводна нишка сигурното убеждение, че всеки духовен опит, стига той наистина да се основава на вечната Действителност, е винаги едно чисто индивидуално преживяване, свързано единствено със собственото Аз"!

Предупреждавам те най-сериозно срещу всяко невидимо "Ти", което иска да ти се представи за духовен "Учител" или дори за "глас Божи"!

Можеш във всички случаи да бъдеш абсолютно сигурен, че по този начин до теб никога не идва вестителство от царството на чистия Дух!

Не бих желал да изпитваш страх от всичко невидимо, но мой дълг е да те предпазя тук от гибелни увлечения, а ако искаш да узнаеш повече за тези неща, ще намериш в книгите ми немалко други места, където се говори подробно за онова, което само загатвам сега. –

Може би ще е достатъчно да ти кажа тук, че всичко, което идва от Духа Божи, стига до теб единствено посредством твоята най-съкровена същност, изхожда само от истинското ти "Аз" в твоето вечно битие!

Тогава ти чувстваш: – "Да, аз зная! Но това знание е съвсем различно от всичко, до което съм се домогвал, разчитайки само на себе си!"

41

В теб нещо "говори", – но това "нещо" говори винаги на твоето най-вътрешно, истинско битие, и твоето същинско "Аз" става посредник на онова, което получава в Духа на Вечността...

Така само може да ти бъде дадена от Духа и онази способност, от която се нуждаеш, за да се научиш с непоколебима сигурност да различаваш Духовното от творенията на своята толкова пластична и дейна фантазия...

Точно така стоят нещата и с истински духовно зрящия, когато действителни духовни явления се сгъстяват до видими за него образи!

При това съзерцание той винаги остава активен!

Образите не му биват натрапвани, ако те произлизат наистина от чистия Дух...

Дори ако още не е постигнал способността сам да определя какво да наблюдава, всеки, който може да вижда в Духа, знае, че си запазва свободата да възприеме духовните образи, или пък - ако няма нужда от тях - веднага да направи така, че те да изчезнат от вътрешния му взор!

Един образ, който произлиза от субстанциалния, чист Дух, не може никога да "преследва" човека, – той никога няма да му се покаже, ако е нежелан, ако вниманието на зрящия е насочено към други неща!

Който чувства каквато и да е принуда при съзерцаването на вътрешни образи, може да бъде напълно сигурен, че те в никой случай не произлизат от Царството на чистия, субстанциален Дух, – колкото и да създават илюзията, че идват от най-висшите сфери на Светлината! –

И до днес още тази гибелна заблуда залива света, и до днес още нейната лепкава кал покрива едва ли не всяко свидетелство за истината, стигнало до нас от древността.

Един ден човечеството отново ще открие, че древните не са били чак толкова суеверни, когато са говорели за "обладани" от зла сила хора, и немалко учения, които продължават да намират привърженици, ще бъдат с пълна сигурност разобличени като плод на тази "обладаност"! –

Искаш ли да намериш в себе си своето най-голямо богатство, не бива никога да забравяш, че можеш да го постигнеш само при пълна свобода на волята!

Ти можеш да го търсиш и накрая да го намериш в себе си, но имаш също и свободата да го оставиш без внимание!

Ако обаче си твърдо решен да го търсиш в себе си, пази много зорко свободата си от онези мрачни сили, които, притаени в невидимия свят, дебнат всяка възможност да заробят душевните сили на някой човек!

Това са същества от невидимата част на този физически свят и всички чудеса, които умеят да правят, спадат към същия невидим свят.

Те не подбират никакви средства, когато става въпрос да подчинят на своята воля душевните - а твърде често и физическите - сили на един човек...

Дръж се настрана, когато срещнеш хора, които доверчиво се прекланят пред някои непонятни неща в този външен свят тъкмо поради тяхната "непонятност" и после заключават въз основа на този външен опит, че наблюдаваните странни "чудеса" били изява на истинския Дух на Вечността! –

Само в себе си ще преживееш един ден истинското чудо, след като изпълниш необходимите за това предпоставки! –

Само в тебе - в твоята най-съкровена същност - се намира твоето най-голямо богатство, и то съдържа всичко необходимо за твоя вътрешен мир! –

Единствено от теб зависи дали ще подхранваш своето "Аз" с усещанията на този външен свят, обвързан все с това привидно "Аз" или пък действително и во веки ще станеш и останеш "Аз" в своето най-голямо богатство. – –

Още тук, в това земно съществуване, ти можеш да намериш своя "вечен живот", както са ти обещавали всички истински мъдреци, тъй като те самите са го намирали в себе си, – и наистина: едва тогава ще можеш без угризения да се наслаждаваш на временните радости на този земен живот! – – –

# "ЗЛИЯТ" ЧОВЕК

Някога, доста отдавна, живял един мислител, който не намерил да каже за човека нищо по-добро от това, че у него, още от дете, била заложена склонността към "злото".

Само един много огорчен баща би се съгласил с тези думи...

Щом ти самият не си "зъл", непременно и в детето си ще откриеш "доброто", затова няма да ти се налага тепърва да възпитаваш у него нещо, което всъщност му е вече вродено. –

Дори може би ще установиш, че и предполагаемата "злина" в подбудите на детската природа съвсем не е плод на зла воля и може много лесно да бъде обяснена по друг начин!

Искаш ли да стигнеш до правилна преценка на тези неща, трябва да бъдеш особено внимателен и в никой случай да не се доверяваш на своите предразсъдъци!

Глупаво ще бъде обаче и да се стремиш да отричаш "злото", което може да се появи по-късно у човека, или пък да си затваряш очите пред него...

Ала какво друго е това "зло", ако не извращаване на един вроден в животинската природа на човека инстинкт!? –

Нали не би нарекъл първично "зъл" този инстинкт за самосъхранение, който едва в своето израждане се превръща в нагон към злото! –

И у другите животни, които толкова грижливо се стараеш да разграничиш от собствената си човешко-животинска природа, си въобразяваш, че виждаш "злото", тъкмо защото преоткриваш в тях тази своя животинска природа и правиш грешката да пренасяш мотивите за собствените си постъпки в инстинкта на животното.

Но вгледаш ли се по-внимателно, лесно ще се убедиш, че не си бил прав да говориш тук за "зло", тъй като въпросният инстинкт за самосъхранение - дори когато се проявява по жесток начин – съвсем не е изроден при животното...

У всички останали животни той винаги се среща в точно определени граници, свързани с особеностите на всеки животински вид.

Единствен човекът разкъсва понякога присъщите и на неговата животинска природа граници и единствено у човека инстинктът за самосъхранение може да приеме страшно изродени форми! –

Тогава ти виждаш как този инстинкт се разраства безгранично, подхранван от фантазията на човека, раздухван от силата на неговото въображение! –

Когато наблюдаваш как другите животни измъчват плячката си, преди да я изядат, ти доста прибързано се поддаваш на изкушението да окачествиш това тяхно поведение като свидетелство за присъщата им "злост", докато тук се проявява само радост от намерената храна, задоволство, че държат здраво плячката в своите лапи, и не на последно място, разтоварване от голямото напрежение, породено от дългото дебнене или от усилния лов.

Чувал си за диви зверове, които стават безопасни, след като се наситят, както и за такива, които дори и сити се нахвърлят върху всяко живо същество.

Но и животното, което убива просто от "кръвожадност", пак не бива да наричаш "зло", защото иначе погрешно би приел съчувстващата способност на своята човешка душа за присъща и на неговата животинска природа!

С право се твърди, че животното има "душа" - този вид душа съществува и у тебе, но тя е изградена само от физически флуиди и не бива да бъде смесвана с вечната душа от океана на душевните сили, която изживява себе си единствено в човешкото животно, наред с неговата "животинска душа". –

Единствено силите на вечната душа те правят способен да се "вживееш" в предполагаемите усещания на друго живо същество! Единствено тези сили ти дават възможност да съчувстваш на друго живо същество, когато го виждаш да страда!

Животното би могло дори да окаже помощ на друго животно, когато усети, че то има нужда от тази помощ, но никога няма да е в състояние да съчувства на страданието на другото животно.

То просто съзнава: – едно същество от моя вид е изложено на опасност, и се опитва - в най-добрия случай - чрез това друго животно да запази своя собствен вид.

В "душата" на животното може да се открие и учудваща преданост, както и уплаха или скръб, когато вижда как страда друго някое животно, при което и човекът е за него просто едно такова "друго животно", – но не и истинско съчувствие, колкото и да са склонни хората да го приписват на някои животни.

Кучето, което страда поради отсъствието на своя господар и става неспокойно или дори отказва да се храни, действа от неопределен страх за този, с когото толкова е свикнало и чиято воля му е толкова приятно да усеща, но неговото поведение съвсем не се определя от някакво съчувствие и не зависи ни най-малко от това, дали стопанинът му го е продал и се радва на най-добро здраве, или пък е вече мъртъв...

Така и "дивото" животно, което измъчва своята плячка, не изпитва абсолютно никаква радост от тези мъки на своята жертва, тъй като радостта от мъките на другия предполага винаги наличието на способност за съчувствие, дори когато това съчувствие се възприема не като болка, а като наслада. –

Също и животното, което убива - както обича да се изразява човекът - от чиста "кръвожадност" или предпочита кръвта като храна, или се стреми да премахне същества, които биха могли да станат по-късно опасни за него, а понякога просто не може да овладее ловната си страст, щом подуши желаната плячка. –

Не бива никога да обвиняваш и най-свирепия хищник в "зла" постъпка, – в изпитване на наслада от "злото", – в "злина" в човешкия смисъл на думата!

Но дори и "злият" човек е често пъти само оръдие на своя инстинкт за самосъхранение или на инстинкта за запазване на рода...

Онова, което ти изглежда "зло" у него, може да остане все още в границите, наложени на тези инстинкти от природата...

Едва когато тези граници бъдат надхвърлени от човека, инстинктът се изражда и приема отвратителни форми!

Тогава този инстинкт се превръща в нагон за унищожение заради насладата от самото страдание, причинявано на другите...

Едва тогава сме изправени пред истинско "зло"!

Едва тогава "злото" се създава от човека! –

Но то се създава преди още да се е проявило външно, защото всяко "зло" покълва и се ражда в мисълта!

То съществува първо като мисъл, преди да може да породи от себе си думи и дела! –

Знай, че "злото" е противно на природата, че то и е наложено от човека! –

Щом инстинктът за самосъхранение започне да хипертрофира и да се изражда, тъй като човешката мисъл е скъсала всички граници, които са му наложени и в човешко-животинската природа, той по необходимост се превръща в нагон към "злото", който довежда по-нататък до изпитване на наслада от "злото" и от причиняването на страдание! –

От всички видими създания единствен човекът е този, който твори "зло" във видимия свят!

Измежду всички достъпни за физическите сетива същества единствен той притежава тази способност, тъй като само той може да разкъса чрез своето мислене онези граници, които преграждат инстинкта за самосъхранение в животинската природа! – –

Но не мисли, че всяко "зло" се ограничава единствено в този свят на видимостта и може да се създава само в човешката сфера на действие!

Съдбоносна може да се окаже тази заблуда за теб! –

Трябва да бъдеш предпазлив и по отношение на невидимото, тъй като онова, което е достъпно за твоето сетивно възприятие в света на външните неща, представлява само една минимална част от този свят и би било неразумно да оставиш без всякакво внимание далеч по голямата...

В невидимата част на този външен свят се срещат немалко същества, които би нарекъл "зли" по същия начин, по който говориш и за "зли" животни, докато и тук, и там действа само инстинктът за самосъхранение и за запазване на рода. –

Тук се крие и нещо друго, приличащо повече на яростта на затвореното в клетка животно, – яростта на животното, което иска да се измъкне на ширналата се пред очите му, но все още недостъпна за него свобода...

Има накрая и такива същества, които също като видимия земен човек притежават способността да разкъсват в мисълта си границите, наложени на техния инстинкт за самосъхранение, тъй като мисленето в Космоса съвсем не е непременно свързано с физически мозък, независимо че за човешкото животно тук на земята то става достъпно единствено чрез мозъка. –

Подобно на земния човек, тези същества също създават и раждат "зло" в мислите си, но тук мисленето не се натъква на съпротивата, която то трябва да преодолее при превръщането си в мозъчна функция у човека, затова мислите на тези същества се изявяват с несравнимо по-голяма сила и по този начин цели водопади от неизмерими бедствия се изливат непрестанно във видимия свят, скрити за съзнанието на човека на тази земя и все пак възприемани от него, – и то в повечето случаи без каквато и да е съзнателна съпротива!--- –

Смятай се за щастлив, че си все пак защитен от стените на този видим свят и – стига наистина да искаш това – можеш да се спасиш от тези могъщи приливи на "злото", като избягаш от тях в своята собствена извисеност! –

Пази се да не направиш сам пробива, през който да нахлуе при теб отровната тиня на "злото", породено от тези невидими същества! –

Но мнозина рушат несъзнателно тази стена чрез своите собствени мисли...

Всяка "зла" или изпълнена с омраза мисъл - колкото и за "справедлива" да смяташ изпитваната от теб омраза - те поставя, без да съзнаваш това, в пълна зависимост от демоните на невидимия свят! –

Тогава ти сам ги призоваваш - сам им проправяш път до себе си, – а те много добре знаят как да свият гнездо на своите мисловни сили в теб! –

Така безброй хора са бивали вече "обладани", без да подозират това, и всеки земен ден прибавя към техните редици нови и нови клетници! –

А попаднеш ли веднъж в полето на действие на тази страшна сила, нищо друго не може да те спаси от нея освен твоето решително, пълно вътрешно отречение от всяка мисъл за омраза, колкото и слаба да е тя, независимо срещу кого или срещу какво е отправена, – нищо освен твоят окончателен и непоколебим отказ да търпиш дори и най-малкия изблик на "злоба" в себе си!

Има учения, които се стараят да ти втълпят, че всяко зло било празна "илюзия", тъй като всичко в Космоса "трябвало" да бъде непременно добро, защото било сътворено в края на краищата от Бога, а Бог можел да твори само добро.

Този възглед е твърде повърхностен, макар някои да стигат чрез него до едно истински оптимистично отношение към живота.

Наивниците, които тъй лесно се задоволяват с подобна въображаема мъдрост, могат да се сравнят с туристи, които, без да подозират грозящата ги опасност, безгрижно крачат по снежната преспа, избягвана и отдалеч заобикаляна от всеки опитен планинар...

И по козирката на снежната преспа може в крайна сметка да се стигне до върха - ако вървящият по нея има "повече късмет, отколкото разум" и ако крехкият навей издържи теглото му...

Така и в споменатите тук учения се крие мъничко истина, и който съумее да я намери, може въпреки всичко да я използва като мост над тъмната пропаст на загадките, свързани със земния живот.

Истината в тези учения се състои в това, че всяко зло се създава единствено в един свят на привидността, – била тя видима или невидима, – и престава да съществува за всеки, който се е издигнал над тези илюзорни светове...

Но ако приемеш тези евтини учения така, както са поднесени, в техния буквален смисъл, тогава е логично да окачествиш всичко, което те заобикаля на земята, като чиста "илюзия" - включително и "доброто", – при което едва ли ще можеш да отречеш, че този "илюзорен свят" често пъти става доста осезаем за теб именно защото съвсем не е една лишена от всяка реалност илюзия, – съвсем не е само някакво неосезаемо "нищо", – и че съвсем не ти си този, който определя дали той да съществува или не. –

Затова недей да се заблуждаваш от погрешните заключения на такива прибързани лъжеучения, които без съмнение са под твоето достойнство!

Трябва да смяташ за погрешно и всяко учение, което говори за "злото" като за едно наследство, от което не можеш да избягаш в земното си тяло! –

Наистина, – от своите прадеди ти може би си наследил в кръвта си склонността към "злото", "злото" обаче съвсем не е присъщо на твоята природа!

Колкото и силно да те привлича унаследената страст към "злото": – докато не вложиш в тази страст своята воля, тя няма да има никаква власт над теб!

Който става жертва на дебнещите в кръвта му гибелни страсти, води глупава игра със самия себе си и не знае още нищо за собствената си сила!

Предците, чиято кръв тече в твоите жили и които може би не са съумели да овладеят навремето поривите на тази своя кръв, нямат абсолютно никаква власт върху твоята воля!

Единствено от твоята воля зависи сега дали ще се научиш да владееш кръвта си, или пък ще се оставиш да бъдеш неин роб! –

Става обаче въпрос наистина за твоята воля!

Голото желание няма да може с нищо да ти помогне! –

Но повечето хора се самозаблуждават, когато говорят за своята "воля", тъй като имат всъщност предвид или желанията си, или страстните пориви на своята кръв, които трябва да бъдат преодолявани чрез волята. –

Мнозина не си дават сметка до каква степен се самозаблуждават, когато си повтарят, че били "прекалено слаби", за да окажат успешна съпротива на поривите на кръвта си, а пък във всеки мрачен час могат да се уловят как се наслаждават и как разпалват в себе си тъкмо тази страст, срещу която били искали, според собствените си твърдения, да се борят...

Безброй хора се отдават на лекомислена игра със своите желания, макар много добре да знаят, че изпълнението на тези желания може да се осъществи в крайна сметка само в "злото"...

А когато страстните им пориви и желания породят "злото" и причинят тежки последици, същите хора започват да се оплакват от своята "съдба" и стават направо виртуози в жалкото изкуство да стоварват собствената си вина върху гърба на другите! –

Колко много хора биха могли да променят коренно съдбата си, ако бяха решени да не правят абсолютно никакви отстъпки на своите тласкащи ги към "злото" пориви още от самото начало – веднага щом започнат да ги усещат! –

Когато зароденото в представата "зло" се устреми към външна изява, тогава силите на човека са вече сломени, – тогава волята се е обединила вече със "злото"!

В самоизтезание се превръща тогава безнадеждната съпротива!

Трябва да задушиш още първия, най-слаб порив към "злото", преди той да е укрепнал до чувство или да се е превърнал в мисъл!

Ако запазиш вътрешната си бдителност, ще ти бъде лесно да избегнеш всяка опасност!

На самия себе си трябва да се довериш, и на собствените си сили, които са по-могъщи от всяко възможно изкушение! –

Не напразно са ти дадени тези сили, и ако те ти се струват все още недостатъчни, ще можеш да ги укрепиш само чрез постоянно упражняване! –

Доверяваш ли се смело на себе си, ти имаш наистина правото да се надяваш и на висока духовна помощ!

Тогава тя ще се осъществи по такъв начин, който непременно ще ти позволи и сам да си помогнеш!------------ –

# Свидетелство от Света на Светлината

Сигурно, приятелю, не са ти напълно непознати онези мигове, в които – сякаш без причина – изведнъж, и често пъти сред шумно общество, те обхваща едно странно чувство на безгранична отчужденост от заобикалящия те свят, съпроводено с пробуждането на някакъв неизказан копнеж, който понякога часове наред не те напуска. –

Ако се опиташ да си припомниш този копнеж, сигурно днес би ми казал:

«Това бе един копнеж по предусещаната, неизмеримо далечна родина на моята душа!

Това бе копнеж по съединение със сияйни същества, които могат да почувстват и да разберат най-съкровените ми преживявания!

Това бе горещо очакване на едно незнайно, голямо щастие, което ми изглеждаше все пак странно познато!»

Може би това преживяване е будело и известно учудване у теб, тъй като не си успявал да намериш обяснение, от какво би могло да е предизвикано то...

Там, където в този момент те е заобикалял плътно външният свят, не се е забелязвало нищо, което да го породи.

А по-надалеч не си се осмелявал да търсиш, понеже не си искал да изпаднеш в суеверие. –

Така ти си нарекъл своето преживяване: "едно особено настроение", – защото мисълта ти е била уморена да търси друго обяснение.

Но ти все пак си имал пълно основание да търсиш коя е причината за това странно преживяване и ако беше продължил да търсиш по-нататък, щеше в края на краищата да установиш, че твоето усещане е било породено от неосъзнатото докосване до един невидим за тебе свят.---- –

Ти всъщност си преживял едно истинско свидетелство от Света на Светлината сред кипежа на земния си живот, и всичко, толкова привично за теб дотогава, ти се е сторило изведнъж странно "чуждо", защото макар и за миг ти си бил просветлен от онова сияйно Царство, което е истинската родина на твоята душа.---- –

И ти си бил неизбежно обземан от онзи копнеж, защото при допира между двата свята несъзнателно си чувствал, че земният външен свят, макар и тъй добре познат, ти е всъщност дълбоко "чужд".----- –

Ето моя съвет: следи внимателно в бъдеще за появата на такива моменти и приемай с благодарност онова, което те ти носят!

В тези мигове се крие чудотворна сила и те могат да упражнят голямо въздействие върху твоя живот!

В теб могат да настъпят най-съществени промени, ако се взреш с открита душа в техните чудеса! –

И ако заостриш вниманието си, скоро ще забележиш, че тези мигове се повтарят винаги през точно определени интервали от време! –

Ще забележиш също и това, че тези интервали стават толкова по-къси, колкото по-високо цениш онова, което ти дава съприкосновението между двата свята! –

Мнозина търсят да съзрат Света на Светлината, и все пак не могат да го открият.

Но в такива мигове всеки може да преживее свидетелството от този свят, макар и никога да не се е стремял да го получи!

Някои обаче смятат, че подобно преживяване не е от особено значение за тях, тъй като според тяхната представа Светът на Светлината трябвало да им се разкрие в целия си ослепителен блясък, за да можели да го признаят...

Те очакват той да засвидетелства за себе си, така да се каже, според техните предписания. –

Развихреното им въображение не им позволява да се вслушат в леките трепети на сърцето, които единствени могат да засвидетелстват за Света на Светлината пред стоящите все още вън от него търсещи! –

Навсякъде се разправят най-невероятни басни, и различни нездрави порождения на фантазията объркват всячески душите, затова няма нищо чудно, че тъй малко хора знаят за Света на Светлината въпреки неговите непрекъснато повтарящи се свидетелства.------ –

Хората изобщо не могат да допуснат, че Вечното се оказва толкова просто!

Те очакват да изпитат изтръпнали, "вън от себе си", действието на магически сили и стигат само до далечно предугаждане за чудната възвишеност на един надхвърлящ всяка представа свръх-земен свят...

Но ако искаш наистина "да узнаеш" нещо, ще трябва да внимаваш за едва доловимите знаци, възприемани дълбоко вътре в теб!

Светът на Светлината ти е толкова близък, колкото и светът на външните неща, – но той няма никога да ти засвидетелства за себе си, ако не възпиташ своето чувство да усеща ефирния флуид, който е негова същност и негово жизнено дихание. –

Допирът между двата свята се осъществява единствено чрез възприемането на трептенията на светлата, реална духовна субстанция от твоето съзнание, дори и да не си успял да разбереш онова, което е стигнало до съзнанието ти...

Има наистина и още нещо, което би могъл да преживееш далеч по-ясно, – но ти ще си останеш вечно пред дверите на това преживяване, ако не се вслушаш в първите, най-леки трепети на своето сърце!

Тях можеш да почувстваш на всяко място и във всяко душевно състояние, стига само да бъдеш истински внимателен.

В най-дълбока скръб, както и в най-светла радост могат те да се преживеят, – сред най-големия външен кипеж, както и в най-дълбоката тишина на твоето уединение...

На брега на разбунтуваното море, както и по високите планински върхове, – в полето и в гората, както и в затворената стаичка...

Една творба на изкуството може да стане за тебе повод да дойдеш до вътрешно съприкосновение със Света на Светлината, както и някое съвсем дребно чудо на природата...

Не е необходимо да търсиш подходящо място, нито да извършваш някаква предварителна подготовка!

Добре ще бъде, ако вместо това се държиш винаги на такава висота, която да ти даде правото да очакваш това свято преживяване! –

Живей с отворени очи и с радост във външния свят, приеми го като нещо, което ти е дадено тук на земята, – внимавай само да не се "загубиш" в него, защото това ще се окаже гибелно за теб! –

Каквото и да ти се случи да преживееш във външния свят, – винаги трябва да оставаш господар на своето преживяване! –

Не се оставяй да бъдеш уловен в примката на стремежите към измамна свобода, като птица, попаднала в мрежата заради някоя мизерна троха!

Не всичко, което си позволяваш, ти е наистина позволено! –

Не можеш да влезеш в "контакт" със Света на Светлината, ако търсиш своето благополучие, вечно заровен само в тленното!--- –

По-чистото от всичко най-чисто в този земен свят не може да се смеси с гнилостния прах на мрака.

Ти не ще можеш да почувстваш Света на Светлината при допира му с твоя външен свят, докато оставаш заслепен от измамната мъждукаща светлина и надценяваш земните блага, които загубват всякаква стойност, когато един ден бъдат разкъсани оковите, привързващи те към тази земна твърд! –

Колкото и здраво да си окован в земните вериги, ти все пак оставаш свободен да направиш своя мъдър избор! –

Ще трябва да се научиш, от двете възможности, пред които те поставят определени земни обстоятелства, да избираш винаги онази, която те води по-нависоко, и да избягваш другата, която ти пречи да останеш на достигнатата от теб висота! –

Достатъчно е да запазиш известна бдителност, когато си изправен пред такъв избор, и тогава винаги ще знаеш коя възможност да избереш!

Може наистина да се каже, че "противоположностите се докосват", когато Светът на Светлината идва в съприкосновение със земния свят у теб, и все пак само еднородното е онова, което осъществява този контакт...

Искаш ли с будно съзнание да разбереш нещо за съществуването на Света на истинската Светлина, когато той се докосне до твоя външен живот, към него трябва да се е устремило най-висшето в теб. –

Само онова в теб, което е сродно със Света на Светлината, ще може да се съедини с неговата Светлина...

Този свят ще ти даде знак за себе си дори и тогава, когато в теб няма още нищо дотолкова просветлено, че да може да се съчетае с духовната Светлина, ала с будно и ясно съзнание ще бъдеш съединен с него едва тогава, когато той може да се докосне в теб до нещо сродно!- –

Тъкмо затова е толкова необходимо да развиваш всичко възвишено в себе си, и ти ще сториш много добре, ако винаги поддържаш съзнанието си насочено към най-висшето в теб!

Ще трябва да го отклоняваш от всичко, което не може да се съчетае с най-възвишеното в теб, и много неща, които отдавна са ти станали за съжаление навик, ще трябва окончателно да изчезнат от твоя живот, ако искаш да се съединиш някога съзнателно със Света на Светлината! –

И тогава за теб непременно ще настъпи денят, в който ще добиеш способността с радост да схванеш почти необхватното.

Целият земен мрак ще бъде тогава просветлен за теб от възвишената Светлина!

Онова, което дотогава е било за теб само едно далечно предусещане, ще ти бъде дадено сега като сигурно преживяване!.

Светът на Светлината, който толкова често ти бе свидетелствал преди това за себе си само за да изчезне всеки път отново, ще ти стане тогава по всяко време достъпен, – винаги разкрит за твоето будно съзнание! –

* *

*

# СТОЙНОСТТА НА МЪЛЧАНИЕТО

Стремящите си към вътрешна Светлина и към онзи мир, който външният свят не може да даде, трябва да се научат да мълчат, ако искат да се доближат до своята висока цел! –

Мнозина щяха отдавна вече да са постигнали в себе си Светлината, ако само можеха да мълчат!

Но повечето хора, изглежда, вярват, че трябва веднага да споделят и най-дребното си вътрешно преживяване...

И най-леките волеви импулси, насочени към вътрешно търсене, биват обезсилвани с празни приказки още преди началото на самото търсене – а ако търсещият наистина е стигнал до някакво вътрешно преживяване, той изобщо не спира да говори за него, докато всяко въздействие на това преживяване не бъде напълно заличено от неуморния му език, който въпреки всичко не престава да проглушава ушите на околните.

Мозъкът му продължава автоматично да работи и да открива все нови неща, които "трябвало да се споделят с другите"...

Тук не говоря за онези изключително редки случаи, когато един призван духовен Учител очаква търсещият сам да му разкрие своите вътрешни преживявания.

Необходимостта да се говори може тогава да се превърне в най-действен фактор на обучението, като същевременно на търсещия се възлагат и други задължения, изискващи умението да се мълчи.

Но и в тези случаи той трябва да се научи да мълчи по отношение на вътрешните си преживявания!

Той има правото да говори за тях единствено пред онзи, на чието духовно наставничество се е доверил, независимо дали този негов Учител изхожда от собственото си просветлено познание, или действа по висше пълномощие...

Само с изрично позволение ученикът може да говори за вътрешните си преживявания пред онези, които подобно на него се намират под духовно наставничество.

Така е било през всички времена, – така ще бъде и след хилядолетия!

Онези, за които са предназначени моите думи, несъмнено ще ме разберат...

Всякакви приказки за каквито и да било стремежи от духовно естество представляват най-пагубно пилеене на силите, докато целта на тези стремежи все още не е действително достигната! - –

Ала говоренето става още по-опасно, когато търсещият се разприказва пред други търсещи за неща, които вече е преживял в себе си, но които неговите спътници ще преживеят може би един ден под съвсем друга форма, тъй като всеки духовен опит си остава индивидуално обусловен и неповторим. –

Такъв един словоохотливец може да причини неописуема вреда и на себе си, и на другите!

Никъде не се върши с най-безотговорна наивност такова злотворно шарлатанство, както в кръговете на онези, които се стремят към духовна Светлина!-- –

Тук всеки, който далеч не е още в състояние и сам на себе си да помогне, е убеден, че може да помага на другите, и макар самият той да има толкова голяма нужда от помощ, си въобразява, че единствено околните се нуждаят от нея...

Тази така безпомощна готовност да се помага се поражда не на последно място от една неосъзната душевна суетност, но тя не би могла да намери широко поле за действие без неудържимата приказливост на другите. –

Дано не разсърдя някого с това сравнение, но ми се иска да нарека тази мания да се приказва "разстройство на душевното храносмилане", тъй като този драстичен образ е напълно уместен в случая!

Никой не е вече в състояние да задържи нещо в себе си, затова няма нищо чудно, че само премалцина извличат духовни сили от своите духовни преживявания! –

Рафтовете на книжарниците се оказват вече недостатъчни, тъй като днес всеки читател на вестници и списания, който е решил, че вече е натрупал що-годе сносна информация по някакъв въпрос, се чувства призван да напише книга по него.

Същото се наблюдава и при повечето търсещи, които, устремени към духовна Светлина, смятат, че веднага трябва да разкажат на "духовно сродните" души за всяко постигнато прозрение, колкото и малко да е то, щом усетят и най-незначителния признак на вътрешно духовно преживяване.

Тази нужда от споделяне се поражда и непрекъснато се подхранва от убеждението, че търсещите можели "да научат нещо" един от друг, като се забравя, че тук става всъщност въпрос за едно "преживяване", което не може да се "научи" и се постига единствено от собствен опит.---- –

А онова, което наистина трябва да се научи, за да може да се стигне до този опит, е било съобщавано през всички времена от призваните да поучават, и всички тези учения са поставяли условието да се пази мълчание. –

Дори когато повелята за мълчание се е отнасяла до неща, чието запазване в тайна изглежда по-скоро като някаква ненужна игра на криеница, истинският мотив за налагането на такова условие трябва в повечето случаи да се търси в дълбокото разбиране на благотворното въздействие на мълчанието...

За да могат вътрешните преживявания на един земен човек да преобразят душата му, така че онова, което е било дотогава неясно за него, да стане светло и ясно, необходимо е душата да остане тиха!

Дори собственото мислене би трябвало да не вдига много вътрешен шум около това преживяване!

Единствен духовно съвършеният Учител знае какво може да се каже с думи, а когато поучава някой търсещ, той и от него ще изисква да бъде казано само толкова, колкото може да се каже, без това да навреди на душата, чието развитие е призван да подпомогне. –

И така, приятелю, ако не искаш сам да станеш пречка за своите високи стремления, ще трябва на всяка цена да се научиш и да мълчиш!

Но не само пред другите трябва да умееш да мълчиш...

Трябва да се научиш и пред себе си да мълчиш!

Наистина това умение не се постига от днес за утре, и ти ще трябва да превъзмогнеш немалко вътрешни изкушения! –

Но тук става въпрос за постигането на твоята най-висока цел, а никой не е постигал най-високата си цел, преди да се е научил да мълчи.--- –

Безброй обаче са бъбривците, които се чудят, че не постигат нищо, макар и да са убедени, че са направили всичко, което би могло да се иска от тях.

Може би те наистина са направили както трябва доста неща, но са пропуснали нещо много съществено, защото не са се научили да мълчат! –

Ала ти не бива да повтаряш същата грешка!

Нека ти стане най-свят дълг да се упражняваш в мълчание!

Трудно ще ти бъде да оцениш стойността на мълчанието, преди да си се убедил от собствен опит как всички душевни сили едва в мълчанието разкриват своята най-голяма мощ! –

Ще трябва да се научиш да мълчиш не само по отношение на вътрешните си преживявания, но и във всички случаи, когато не ти се налага да говориш!

Недей изпада в грешката на толкова много хора – винаги да се питаш какво още би могъл да кажеш, а насочи по-добре търсенията си към всичко онова, което може да укрепне в мълчание.

Лесно би могъл да се убедиш колко много мълчанието спомага за укрепване на твоите сили, ако макар и в продължение на един само час се опиташ да задържиш някоя дума, която непрестанно напира на езика ти.

Но изкуството ти да мълчиш не бива, от друга страна, да те подвежда да оставаш ням и тогава, когато другите с право очакват да чуят твоето мнение!

Мълчанието ще бъде само тогава от полза за теб, когато никой не забелязва, че си налагаш да мълчиш!--- –

Водиш ли разговор, твоят събеседник по никой начин не бива да забележи, че премълчаваш някои неща, за които би могло да се каже нещо, нито пък трябва да почувства какво премълчаваш, ако не искаш да лишиш от всякакъв смисъл своето мълчание! –

Нека ти бъде чуждо и онова невъзпитано мълчание, което толкова много хора най-лекомислено си позволяват, когато посред разговора им хрумне някоя идея, за чието обмисляне се нуждаят от доста дълго време!

Времето, през което твоят събеседник с право очаква да му обърнеш внимание, съвсем не е моментът да се отдадеш на реещите се из главата ти мисли! –

Затова не бива да показваш външно, че искаш да се научиш да мълчиш, – ти трябва да останеш единственият свидетел на своето мълчание! –

Необходимо е винаги да си напълно наясно кога имаш право да мълчиш и кога другите имат право да чуят твоите открити думи! –

Ако упорстваш да мълчиш тогава, когато би трябвало да говориш, по този начин само се товариш с вина, и тази вина ще тегне толкова по-силно върху плещите ти, колкото по-ясно си съзнавал, че си бил всъщност длъжен да говориш...

Ти носиш винаги отговорност както за своите думи, така и за мълчанието си, и никоя земна или небесна сила не може да те освободи от тази отговорност пред самия теб! –

Колкото и неоценимо да е мълчанието като необходимо условие за развитието на душата, не бива никога да се забравя, че то става направо пагубно, ако се стремиш към собствени придобивки за сметка на другите. –

Затова нека както твоите думи, така и твоето мълчание да бъдат винаги насочвани от любовта и охранявани от будната ти воля!

Но още по-важно от твоите думи ще бъде за теб умението ти да премълчаваш! –

Блажен си, ако знаеш кога трябва да мълчиш!--------- –

* *

*

# Истина и истини

Търсиш ли вечната Истина като извисило се над всяка привидност вътрешно "битие", трябва да се научиш да правиш разлика между този най-дълбок, бликащ първоизточник на всичко "истинно", и безбройните истини, които извират вечно нови и изменчиви от него! –

Неизменна сама по себе си Истината остава само в чистото "битие" - основаваща се единствено на себе си, бликаща от самата себе си, – но тя се изявява безкрайно разнообразна във времето и в пространството...

Ти няма да можеш да постигнеш абсолютната Истина, която остава вечно непостижима и достъпна единствено за себе си дори и в царството на субстанциалния Дух!--- –

Всичко, което "Отец" сътворява в Истината, в нейния първоизточник, може да постигне Истината единствено по същия начин: – като себепознание!

Затова за теб ще има всъщност винаги "само една истина", – само една истина ще бъде достъпна за теб: – истината на твоето собствено битие! –

Безброй истини обаче напират от всички страни около теб, и всяка от тези истини се стреми да бъде призната...

Твоята собствена най-дълбока истина се чувства често пъти твърде притеснена от необходимостта да признае истини, които и изглеждат "чужди" и трудно съвместими със самата нея.

Но това не бива да те смущава!

Не забравяй, че всяка истина в пространството и във времето има свой собствен облик и включва в себе си само онова, което отговаря на този неин облик.

Самият ти трябва да останеш верен на своята собствена истина!

А това ще стане, ако съумееш така да се владееш, че твоите мисли, думи и постъпки да бъдат винаги дълбоко истинни. – –

Чувстваш ли се изцяло истинен, ще започнеш навсякъде да схващаш и привидно "чуждите" ти дотогава истини, – по единствения начин, по който е възможно да ги схванеш: – като втъкани в истината за самия тебе! –

Знай: – всеки земен човек носи, дълбоко скрити в себе си, всички безкрайно разнообразни форми на Истината, но само една от тези форми може да се развие у него, само една може да му донесе сигурност и определеност!

Той не бива да се отдава ту на една, ту на друга форма на Истината, иначе никога няма да намери своята форма на Истината...

А нея той ще намери, както вече казах, когато стане дълбоко истинен във всичките си мисли, думи и дела, – във всички свои изяви!

Онова, което ще му се разкрие тогава в светлината на неговата истина като истинно, ще бъде неопровержимо истинно, защото измамата и лъжата остават напълно безсилни там, където собствената истина на човека е станала пътеводна звезда на неговия земен живот. –

Ти обаче си свидетел как много хора вярват, че са "намерили истината", а всъщност са само роби на някоя съдбоносна заблуда или на някоя прикрита лъжа...

Не се оставяй да бъдеш подведен от такова заслепление и хванат в мрежите на неговите измамни заключения!

Недей, от друга страна, да смяташ за "лош" всеки, който е станал жертва на подобни заблуди!

Бъди справедлив и признай без излишни емоции, че повечето от тези робуващи на някоя заблуда хора всъщност са чистосърдечно убедени пред себе си в действителната правота на своя път!

Те веднага биха отхвърлили веригите си, ако можеха да се решат преди всичко сами да станат истинни, вместо да се оставят да бъдат омотавани от паяжините на мисълта, въобразявайки си, че са намерили в тях непоклатимо самопроявление на истината!-- –

Ще видиш и други, дотолкова запленени от някои истини, че са просто неспособни да признаят никоя друга истина...

Срещнеш ли такива, пак недей да губиш търпение и не се опитвай да ги изтръгваш насилствено от този техен плен!

Безбройни са пътищата, по които човек може в края на краищата да стигне до своята собствена истина, – и дори сам да се превърне в истина, и немалко души трябва като че ли да прекарат първо доста дълго време в плен на най-различни истини, преди да намерят себе си и да станат пред самите себе си истинни. –

А да бъдеш истинен пред самия себе си съвсем не е толкова просто, и опиташ ли се да го постигнеш, скоро ще си дадеш сметка, че твърде често си бил склонен да минаваш за истинен, а в същото време си бил до голяма степен все още под сладостното очарование на заблудата и на празната привидност...

Но да си истинен съвсем не означава просто да регистрираш различните възприятия и усещания, както би ги записал един бездушен прибор! –

Дори с най-висока механична прецизност да обработваш всяко свое възприятие и усещане, пак може да си останеш дълбоко неистинен! –

Ти се нуждаеш дори от известно "свободно пространство" между точния анализ на своите възприятия и усещания и тяхното осмисляне за самия теб, – в противен случай тъкмо твоята фанатична преданост към истината ще те подмами в мрачното блато на самозаблудата, където на всяка крачка дебнат блуждаещи огньове!---- –

Дори ако ти, изпълнен с пламенна любов към истината, полагаш непрестанни усилия да се предпазваш от всякакви заблуди по отношение на самия себе си, не ще постигнеш много, докато усилията ти са насочени само към въдворяване на безпощадна яснота при точното определяне на всички твои вътрешни подбуди...

За всеки един от разглежданите случаи отделните ти преценки могат да се окажат правилни, и все пак простото сумиране на тези твои отделни преценки на възприятията и усещанията ти може да създаде коренно погрешна картина на твоя цялостен живот. –

Погрешно е също да се вярва, че за да бъде човек истинен, е достатъчно да не допуска никаква лъжа и никакъв умисъл за лъжа в своите думи!

Да бъдеш истинен, преди всичко означава: – да държиш винаги здраво юздите на своите мисли, за да не могат те, подведени от различни желания, страхове или блянове, да напуснат трезвия път на същинското познание и да се зареят в непознати далнини, където в повечето случаи не е никак лесно отново да бъдат овладени...

Ако самите ти мисли са истинни, думите и постъпките ти също ще свидетелстват за твоята истинност, дори понякога думите ти да са погрешни или постъпките – неправилни! –

По-добре е да бъдеш упрекнат в погрешна или неправилна постъпка, стига да не си я извършил съзнателно, отколкото в неистинност по отношение на самия себе си, – дори ако си я допуснал само за да избегнеш някоя погрешна или неправилна постъпка! –

А станеш ли веднъж истинен в себе си, всеки ден ще се натъкваш на нови истини и те няма да ти се струват вече "чужди", както преди! –

Тогава ще откриеш, че носиш в себе си и истините на всички други хора, макар те да заемат второстепенно място у теб и да не определят целта и пътя за постигане на твоята собствена основна истина. –

Така ти ще проявяваш търпимост към другите и няма да подценяваш никого заради това, че не се придържа към твоята истина, когато видиш, че той следва по свой начин своята собствена истина! –

Ще разбереш, че абсолютната Истина, която единствена може да "схване" себе си, става достъпна в безброй форми за способността на човека да схваща, и че дори най-отдалечената от тези форми съдържа светлина от нейната Светлина. –

Трябва да се смяташ за действително щастлив, ако твоята собствена истина е сред най-ярко просветлените от лъчите на абсолютната Истина, но няма вече да се отнасяш с презрение и към по-слабо просветлените истини, понеже във всички тези неизброими степени на озареност ще виждаш все същата вечна Истина! – – –

* *

*

# ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Известен е присмехът, освобождаващ от едно иначе доста подтискащо напрежение, който е насочен не без основание към "набожните" хора, превърнали набожността, истинското благочестие, във външно парадиране с "молитвеници" и друг подобен реквизит, в екзалтирано извръщане на очи към небето, в елейно-праведни превземки.

Но не бива, от друга страна, да се забравя, че за някои хора - а те сигурно не са малко - е доста трудно да продължават изобщо да вярват в смисъла на истинската "набожност". –

Дори и да са в най-добрия смисъл на думата "набожни", те също се чувстват до такава степен засегнати от този основателен присмех, макар той да е насочен единствено срещу лицемерното благочестие и фарисейщината, че не смеят открито да признаят колко празен и безсъдържателен им изглежда един живот, лишен от истинска набожност.

Недоверието на тези плахи души към техните най-светли чувства може да изглежда глупаво, но тази плахост показва същевременно колко високо ценят те истинската "набожност", истинската религиозност, тъй като всъщност се опасяват да не осквернят едно свое вътрешно, свято за тях преживяване...

Някои биха могли да възразят, че в случая става въпрос единствено за субективни ценности и затова истинската набожност само за малцина е необходима или пък "отговаряща" на тяхната природа.

Но аз ти обещах да те водя по прав и сигурен път - теб, търсещия "смисъла на земния живот", – затова трябва в заключение да ти покажа, че никога не ще можеш да разбереш и схванеш смисъла на живота, ако не си изпълнен с чиста, с истинска набожност!----- –

Съвсем неотдавна ти казах, че трябва да се научиш да питаш по нов начин: – да питаш не за "смисъла на земния живот", а за това, как да изпълниш този свой живот със "смисъл"...

А започнеш ли да питаш така, както съм те учил, не виждам какъв по-добър съвет бих могъл да ти дам накрая от този:

Изпълни сърцето си с неподправена, чиста, истинска набожност!

Само така ще дадеш "вечен смисъл" на този свой живот!---- –

Надявам се наистина, че въпросът ти за "смисъла на земния живот" не е бил поставен от онова плоско и повърхностно любопитство, което се интересува само от това, как тесногръдият земен разум, – пък бил той и разумът на най-мъдрия сред мъдрите - би могъл да си "обясни" криво-ляво този живот?! –

Моето учение съвсем няма за задача да подхранва подобно любопитство и аз съм дълбоко чужд на егоистично-страхливите "чеда на този свят", които все искат да узнаят какво ги чака един ден, вместо да постъпват винаги така, че да могат със сигурност да очакват само най-доброто...

А който се почувства "засегнат" от тези мои думи, нека те му подействат като камшичен удар, за да се събуди най-накрая от дълбокия си сън и да узрее за най-доброто в себе си - да получи правото да придобие своето наследство!! –

Когато казвам, че можеш да изпълниш със "смисъл" своя земен живот, с това имам единствено за цел да ти покажа, че този живот, – макар и сам по себе си неотменима "последица" на толкова много "причини", – става на свой ред причина за нови последици и че ти имаш способността да определяш тези последици, доколкото си в състояние да преобразиш своя земен живот!----- –

Съвсем не става въпрос да събуждаш само възвишени чувства в себе си, или пък да подхранваш някаква детински-суетна вяра, че уж си бил натоварен с някаква "мисия" и че всички твои действия били от особено значение пред Бога! –

Тук на земята може да си най-могъщият и най-високопоставеният от всички, да си потомък на древен род, наследил несметни богатства и волята да господстваш, и въпреки това за Вечните ти си оставаш, като земен човек, един жалък, глупав червей, който може лесно да бъде стъпкан с крак, макар че волята, която движи тоя крак, би те на драго сърце пощадила!!!

Преобразяването на земния ти живот, което преобразява последиците на този твой живот, изисква от теб нещо повече от промяна на твоите чувства, – от прехвърляне на тукашните ти земни амбиции в сферите на вечното съществуване! –

Независимо дали си най-могъщият между властниците или най-бедният между просяците, и в двата случая трябва да знаеш, че всичко това е без никакво значение, – че то е във всяко отношение несъществено пред лицето на Онези, които са Първосвещеници и Царе на субстанциално-реалния, вечен Дух, макар и да признават земната ти значимост тук, на тази земя, доколкото ти самият им даваш възможност да я признаят! – – – – – –

Онова, което духовният Закон изисква от теб, е будно, добре обмислено дело! – –

Поставените към теб изисквания съвсем не са "прекомерни"!

Трябва само да докажеш, че твоите стремления са сериозни, а това доказателство можеш да дадеш единствено като използваш дадената ти власт върху земните неща, за да си осигуриш вечни съкровища, които никога не ще "хванат ръжда"!----- –

Това изискване не може да бъде нито "опрощавано", нито "изменяно", колкото и склонна да е вечната Любов да ти предложи това така нужно според теб опрощение или изменение! –

Ще трябва също да се пазиш от мисълта, че би могъл да поизлъжеш малко Духа на Вечността, като се правиш, че изпълняваш поставените към теб изисквания, а в същото време пропускаш всичко, което не е в съгласие с твоя по земному тесногръд егоизъм! –

Ти наистина не ще бъдеш "съден", но сам себе си осъждаш чрез начина, по който използваш онова, което е подвластно на твоите земни сили!

Ако си беден просяк, можеш да бъдеш сигурен, че всичко, което направиш в бедността си, е напълно равностойно на големите дела на богатия, – а радваш ли се на богатство, знай, че твоето земно дело ще намери духовно признание само дотолкова, доколкото отговаря на това богатство...

В този случай и очакваният от теб принос за умножаване на капитала на Духа във видимия свят трябва да е според мярата на благата, които си получил! –

Трябва сам да знаеш и да чувстваш какъв е материалният влог, който Духът на Вечността, от който произлизаш, изисква от теб в този свят на външни материални ценности, – и да си наясно, че не ще постигнеш никакъв духовен напредък, ако се опиташ да си спестиш влагането на онези земни ценности, които отговарят на твоите възможности...

Не става въпрос да започнеш да раздаваш имуществото си, – но онова, което притежаваш, определя какво можеш да предложиш за утвърждаване на духовните ценности в този земен свят и какъв е размерът на очакваните от теб благодеяния. –

Единственото изискване на Духа е духовните ти стремежи да обхващат винаги и външния ти живот, с което цялата ти външна сила се поставя в служба на Вечността...

От теб никога не се иска повече от онова, което действително можеш да дадеш, без да нарушиш задълженията си, произтичащи от твоя външен живот. –

Защото непременно ще дойде ден, когато горчиво ще се разкайваш, че не си изпълнил изискванията на Духа!- –

Тъй като никога не можеш да избягаш от своя вечен живот, наистина мъдро от твоя страна ще бъде, ако започнеш да се съобразяваш с неговите закони още тук, в земните си дни.

Този земен живот е породен също от вечното ти Битие, което ни най-малко не се засяга от това, дали се мислиш в правото си да го отричаш или не!

Единственият начин да изпълниш със "смисъл" този свой живот е да се стараеш да го живееш будно и съзнателно като част от вечния си живот! –

А това ще ти се удаде само ако се отърсиш от пагубната илюзия, която се опитва да ти втълпи, че ще можеш един ден да имаш вечен живот дори и без да си изградил преди това своето земно съществуване в съответствие с изискванията на Духа. –

Ако искаш да дадеш "смисъл" на земния си живот, изпълнявай всяко свое тукашно начинание по такъв начин, че делата ти да съдействат за укрепването и на вечните ценности! –

"Смисъл" твоят земен живот ще добие само тогава, когато съумееш да си запазиш плодовете му во веки веков!-- –

# том_18 ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА

Време е да се внесе "повече Светлина" в този объркващ мрак, защото в такива времена безброй хора се лутат хаотично в лабиринтите на спекулативните умозаключения или тръгват след мними духовни "водачи", които подвеждат своите следовници единствено към себе си и към своята собствена глупост.

# Въведение 1

# На всички, на които е дотегнал сънят

# Майсторите строители на Храма на човечеството

# Теософия и лъжетеософия

# За трите степени

# Какво е нужно да се разбере

# Мистерията на художествената форма

# Западноизточна магия

# Светлината на Духа в християнството

# Тайната на древните ложи на строителите на катедрали

ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА

Както някои скъпоценни камъни, получили сякаш отдавна окончателния си вид, понякога се подлагат на допълнителна шлифовка, за да отразяват по-добре светлината, така и текстовете на настоящата книга бяха наново "шлифовани" и никой, който познава предишното им оформление, не би се усъмнил, че новата шлифовка е придала на съдържащия се в тях кристален материал една по-съвършена, истински достойна за него форма. Тази книга представлява интегрална част от моето завършено вече учение само в това свое ново оформление. Казаното е в сила преди всичко за главите, които трябваше да получат нов наслов, по-всестранно изясняващ вложения в него смисъл.

Много от моите думи са били използвани "в услуга" на каузи, на които не са имали никакво намерение да служат, затова мой дълг е да ги предпазя занапред от неправилно разбиране и злоупотреба, макар че подобни предпазни мерки би трябвало – Небето ми е свидетел! – да са излишни, защото не съм давал никога повод за съмнение в това, че не служа на нито една човешка институция и съм абсолютно независим от каквато и да е човешка идеология. Във всеки един от тридесет и двата раздела на духовното ми учение единствената ми поставена от Вечността задача бе да създам словесно тяло на самия себе си, в което да могат да ме възприемат другите. Независимо че моят духовен Живот ще стане по духовен път в течение на идните столетия достояние на безброй човеци, той ще принадлежи неделимо на всеки един от тях: – субстанциално споен с неговата собствена вечна духовна субстанция.

# Въведение 1

Има периоди в човешката история, когато земният човек се чувства напълно изоставен от духовната си Прародина и – неспособен дори да предусети нейното съществуване – той загубва всяка вяра в нея.

Има обаче и други периоди, когато голям брой търсещи от цял свят се насочват отново към Духовното, обзети от смътното предчувствие, че и роденият на тази земя човек би могъл да придобие своето духовно наследство, но не знае пътя, извеждащ към сияйния Дух. Те полагат немалко усилия да намерят, опипвайки в тъмното този път, но са готови да поемат слепешката по всяка погрешна пътека, стига тя да им се стори достатъчно необичайна и тайнствена.

Време е да се внесе "повече Светлина" в този объркващ мрак, защото в такива времена безброй хора се лутат хаотично в лабиринтите на спекулативните умозаключения или тръгват след мними духовни "водачи", които подвеждат своите следовници единствено към себе си и към своята собствена глупост.

Днес ние се намираме в такъв именно период на духовни търсения, въпреки че в същото време безогледността на човека-животно продължава повсеместно да празнува евтини успехи.

Би било безотговорно да се твърди, че всички търсещи, устремени днес въпреки многобройните противодействия към Светлината на Духа, са водени единствено от "жажда за сензации", суетно любопитство или високомерен стремеж към повече знания.

Глупаво би било да се подценяват онези търсещи, които се надяват да намерят в древните религии червената нишка, способна да ги изведе от тъмните коридори на философската спекулация към истинско познание.

Има много възможности за изтръгване от мрака и онзи, на когото се е удало да се измъкне от него, не бива да пита дали не съществуват "и други" пътища към изхода, щом неговият път наистина го е извел към Светлината.

Ала мнозина от търсещите в наши дни са вече уморени да търсят, защото всеки път, по който са тръгвали, се е оказвал погрешен и защото всеки уж духовен "водач", спечелил тяхното доверие, се е показвал в края на краищата също толкова невеж и неспособен да посочи пътя, колкото и предвожданото от него множество.

Именно за тези многобройни търсещи пиша преди всичко своите книги и в тях аз говоря само за неща, които са ми тъй близки, както рядко биха могли да бъдат на някой земен човек. А убедените, че вече са намерили, ще получат чрез тях пробен камък, годен безпогрешно да отличава истинското от измамното.

Всички глави на тази книга са написани поотделно и могат да се четат всяка сама за себе си.

Те имат за цел да дадат общ отговор на по-голям брой търсещи, тъй като още тогава времето и силите ми не биха стигнали да отговоря лично на всяко отделно питане. Темите са подсказани от самите въпроси.

Ето защо се наложи да спомена и неща, които едва ли бих намерил за нужно да обсъждам, ако не ми бяха отправени някои твърде основателни запитвания. Неизбежните повторения също могат да се обяснят с естеството на въпросите.

Но въпреки това главите на настоящата книга са – и това е толкова естествено! – най-тясно свързани помежду си в духовен план и образуват в своята цялост основа, върху която всеки един спокойно може по своему да доизгражда, стъпил на винаги сигурни устои.

Абсолютно погрешно е да се търсят в моето учение "сентенции" или "тези" – тоест твърдения, формулирани по точно определен начин и валидни само в тази своя формулировка. Няма да се домогнете до учението, дадено от мен на изживяващото се във времето човечество, ако не оставите всеки един от "уроците" му да упражни въздействие върху собствената ви душа, като се стремите във всеки от тях да почувствате на първо място моята вечна духовна същност. Усетите ли най-после това мое вечно, истинско "Битие", ще получите в самите себе си всички жадувани от вас "отговори" заедно с пълната сигурност в тяхната непоклатима истинност като свидетелство на вечната Действителност.

Погрешно също така е да се мисли, че в личен разговор с мен може да се получат повече разяснения, отколкото се съдържат в предложените от мен напътствени текстове. Когато някой говори с мен, той стои пред моето тленно физическо проявление, – не пред самия мен, тъй като за това му липсват необходимите възприемателни органи! Аз мога наистина да му отговоря посредством временно предоставения ми мозък, но ми е абсолютно невъзможно да си придам в негово присъствие онази словесна форма, която би ми позволила да проникна субстанциално в него. – За това е нужно уединение и пълно изолиране от вибрациите на другите мозъци: – нужна е невъобразимо силна концентрация!

# НА ВСИЧКИ, НА КОИТО Е ДОТЕГНАЛ СЪНЯТ

Стават знамения и чудеса в наши дни и Духът обикаля земята като ураган, ала човеците са потънали в дълбок сън, от който не могат да бъдат събудени.

Те търсят чудото в своите сънища и така проспиват действителното чудо.

Но дори в сънищата си те търсят знамението на мрака и биха изпаднали в страх и ужас, ако до тях можеше да стигне – докато още спят – знамението на Светлината.

Едни бълнуват за някаква обосновка на любимата им вяра с помощта на тяхната наука, докато други си въобразяват, че със своите знания са успели да надмогнат всяка вяра.

Ала никой не се досеща, че недокоснатата от неговите сънища будна Действителност няма нужда нито от умозрителни знания, нито от вяра като "приемане на доверие", за да породи чудеса и знамения.

Никой не подозира, че докато се върти, неспокойно търсейки в съня си, той е всъщност заобиколен от чудеса и знамения.

Ако поне малцина не се бяха изтръгвали по всяко време със сила от съня си, останалите нямаше да имат никаква възможност да се пробудят и – продължавайки да спят – щяха да изчезнат от "Всесъзнанието" като мимолетно съновидение.

Но Князете на Светлината са намерили все пак неколцина люде с отворени очи и уши, на които да разтълкуват знаменията и да възвестят Словото на Светлината, и тези редки пробудени са единствените, които могат и днес, в това ваше време, да ви изтръгнат от съня, ако наистина искате да се събудите и ако сънят ви не се е вече превърнал в оловна плащаница на смъртта.

Нека четящият тези думи, макар и потънал в дълбок сън, потърси спомен в собствените си дълбини! Може би там, в заобикалящия го сумрак, ще попадне на бисер и тази безценна находка ще му даде смътна представа за богатото съкровище, което някога и той е притежавал!

А който е до такава степен в плен на съня, че не може да открие в себе си дори този последен проблясък от спомена за някогашното си будно съществуване, нека не чете тези думи, защото, неспособни да го изтръгнат днес от съня, те само биха смутили любимите му сънища, с които отдавна е свикнал и на които ще продължи да се наслаждава до онзи нерадостен ден, когато ще бъде принуден да осъзнае, че всичко – тъй "живо" досега за него – е било само илюзия и сън.

За да не ви залъгвам с празни думи, ще се наложи да съкруша не един от така горещо обичаните ви блянове.

За да ви изтръгна наистина от съня, не бива да се колебая да употребя тежки думи.

За да ви вдигна за буден живот, ще трябва да се въздържам от бледите, немощни, натегнали от дрямка думи на сънуваните от вас спасители и избавители.

Някога и аз бях – макар и само външно – сънуващ ученик на тези родени от съня спасители, докато не настъпи денят, когато с разтърсване ме пробудиха, за да разбера, че за нас открай време е роден един-единствен "Спасител" и че сладникавата гнилостна атмосфера на съня не ни позволява да предусетим неговото съществуване.

До вашите пустини достигаха наистина гласовете на зовящите, едничкият Спасител на будната Действителност бе наистина роден за всички времена от непорочна "Дева", ала мощният гръм на гласовития рог, зовящ към него всички призвани да овладеят великото изкуство, ви се стори твърде груб и суров смутител на игривите ви сънища.

Така вие превърнахте космичните звуци, отекващи все отново и отново от мощното му дихание, в кротка, сладникаво съблазнителна пасторална мелодия, обещаваща ви нови приятни сънища.

Зад всеки така наречен от вас "спасител" е стоял онзи, който наистина е бил такъв, защото удостоените с това име са носели в себе си единствения, вечен Спасител, и – събудени от тежкия сън – са усъвършенствали в себе си "Сина човеческий"! А почитаните и превъзнасяни във вашите сънища фантастични образи на тези велики мъже са само родени от съня ви призрачни сенки.

Все едно дали твърдите, че вярвате в Бога или че го отричате: – и в двата случая вие говорите за един сънуван от вас самите "Бог", или пък за "Бог", когото вече не желаете да сънувате.

Отдавате се на най-жалко идолопоклонство, въобразявайки си, че "познавате" и "почитате" "едничкия", истинския Бог. – Отричате своя Бог и си създавате нови, също тъй родени от вашите сънища богове. – Обзет от съня, никой от вас не се досеща, че всичките ви спорове дали има или няма Бог противопоставят само едно илюзорно нищо на друго илюзорно нищо.

Но както зад вашите сънувани избавители и спасители стои един истински "Спасител", така и бленуваният от вас Бог е обусловен от една Действителност, нямаща нищо общо с тесногръдите ви сънища.

И аз, който се обръщам днес към вас в будно състояние, бях навремето потънал във вашите сънища, и аз вярвах във вашия "Бог" и го отричах, докато не се пробудих във вечната си същност и не се убедих, че несъзнателният сън на земния човек не би могъл никога да обхване величието на живия Бог.

Искам с гръмогласни слова да ви изтръгна от съня, за да ви поведа към беззвучната тишина на вечно будния живот на Действителността, защото само там може да се роди във вас "живият Бог"!

За да можете да го почувствате, той трябва да се роди в земно съзнание именно във вас – в тебе, и в тебе! –

Той не ще може да бъде намерен от теб и за теб нито във Всемира, нито извън него, докато не се роди в теб – докато не се въплъти за теб единствено в тебе!

Ти оскверняваш своя жив Бог и когато вярваш в сънувания от теб "Бог", и когато го отричаш в съня си!

Ти скверниш вечното Битие – единствено Действителното, което се стреми да се пресъздаде в теб като твой жив Бог и чиято форма си ти, – когато се мислиш в съня си за "дело на неговите ръце"!

Като ято подгонени от вятъра птици вашата представа за "Бога" е била отнесена далеч отвъд всяка будна Действителност. Сънувайки, вие сте си измислили един "Бог", който не е нищо повече от умозрителен фетиш. – Дивакът прави своя "Бог" от дънер и продължава да дялка с ножа, докато дървото не проговори на душата му. Вашият "Бог" пък е изграден в мисълта ви от идеи! – Той "трябвало" да бъде такъв, какъвто вие искате да бъде, а когато – макар и насън – откриете, че Действителното не би могло никога да проговори от устата на вашия истукан, вие пак не се отказвате от представата, че "Бог" можел да съществува само такъв, какъвто самите вие сте го създали, – ако изобщо съществувал.

Вие не знаете, че ако иска да стане "Бог" на земния човек, живият Дух се нуждае от произлезлия от него човек, за да се формира "по негов образ и подобие". Искате да схванете безформения океан на Духа, но той се изплъзва от ръцете ви, колкото и да се залъгвате, че го държите здраво!

Някога един мъдрец ви бе казал: « Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Бджии! –» А вие дръзвате да изследвате в съня си и самия Дух, – приписвате му желани от вас атрибути и, безкрайно доволни от собствената си мъдрост, го наричате непочтително, макар и не без привидна почтителност: – свой "Бог"!

Онези, които го отричат, си остават въпреки всичко в плен на една илюзия, защото тяхното отрицание е също толкова илюзорно, колкото и вярата на останалите сънуващи. Кумирът е изграден от мисли и пак мислите рушат това порождение на мисълта, оставащо си все така безкрайно далеч от всяка Действителност.

Всъщност този блян на сънуващите се основава на нещо действително, но то не би било действително, ако можеше да бъде докоснато от един илюзорен сън.

Недосегаема като мълнията, прескачаща от облак на облак, ослепителна като издигнало се в апогея си слънце, което скоро пак ще се скрие под нощния покров – такава е тази вечно жива Действителност, действаща сама по себе си в своето могъщо величие.

Но тя си остава безкрайно далеч от вашата представа за "Духа" – безкрайно далеч от всяка представа за "Бога", залегнала в основата на различните "религии" на тази земя.

И все пак: – всеки път, когато "Бог" дава ухо на един вярващ, независимо дали този вярващ призовава Брахма, Аллах, "Отца", "Господа" и "Спасителя", Христос или Буда, тази именно Действителност единствена се вслушва в него. –

Тя се разкрива само пред истински пробудените.

Могат да я познаят само онези, които завинаги са се изтръгнали от съня и неговите видения.

Да се надява, че Бог ще произнесе в него Словото на Живота, може единствено този, който е способен да го възприеме с будни сетива.

Докато продължаваш да вярваш, че можеш да срещнеш Божеството в своите сънища, ще трябва да се примириш с ролята си на посмешище и играчка в ръцете на създадените от самия теб кумири.

Не мисли че тези кумири за толкова безсилни, колкото смяташ, че си самият ти! –

Именно ти си им вдъхнал сила, но сам не знаеш това!

Все още не ти минава през ума, че можеш да даряваш със сила и че твоето могъщество се заключава именно във възможността ти да се разпореждаш със сили, които са далеч по-могъщи от теб...

Така ти си измислил своите кумири и си ги надарил в мислите си с могъщество благодарение на своята вяра!

Вие се надсмивате на вярата или се стремите да я обосновете с наука, ала не знаете все още, че вашата вяра е повече от онова, в което вярвате!

Вярата е вашата най-голяма сила, защото чрез вярата вие можете да поставите в своя услуга сили, които действат с изначална мощ, щом вярата ги освободи от стягащите ги окови.

Вие имате способността да подчините чрез вярата си тези сили, но можете също така да ги принудите и да ви измъчват, или дори да ви унищожат!

Чрез онова, което вярвате за своите самосъздадени кумири, вие сте ги надарили пребогато със сила, – но тази сила не действа за ваше добро, защото чрез вярата си вие сами сте ги превърнали в свои тъмничари!

В наше време често ви е било казвано, че мислите били "предметни", че били "реални" с осезаемата "реалност" на земните неща, аз пък ви казвам, че вашите мисли са нещо повече от "нещата" на тази земя, – те са сили: – целеустремени съзнателни енергии, с които не може да се сравни нищо на тази земя, – изпълнени с неутолима, подхранвана от вашето мислене, жажда за живот!

От такива именно сили сте създали своите идоли, надарявайки ги чрез вярата си със способността да ви причиняват добро или зло в зависимост от вашата воля.

Вие казвате: «Господ наказва, когото обича», – и вашият "Бог" – сътворен от вас от целеустремени съзнателни енергии – е принуден от вас самите да ви измъчва толкова по-силно, колкото по-горещо обичате формиралия го представен образ...

Не можете обаче да премахнете от днес за утре Бога на своите съновидения, създаден от най-дълбока древност от милиарди човешки воли, макар да заявявате с гордост, че "Бог е мъртъв!".

Той непрекъснато ще ви напомня, че продължава да живее, подхранван от безброй наново измислящи го човеци и силен в своето могъщество, всекидневно укрепвано от нов приток на вяра.

Той се надсмива над сънуваното от вас величие на свръхчовека и спокойно ви оставя да си викате: "Бог е мъртъв!" – защото животът му е осигурен за хилядолетия напред по силата на хилядолетно подновяваната вяра.

И вие няма да отхвърлите господството му, докато за вас не удари часът, който да ви изтръгне от съня и неговите видения.

Ала вие сте все още роби на съня!

Вие обичате все още съня, който скрива от вас светлината на деня, и го вземате за буден живот.

Все още не подозирате, че дори сънищата от вашите земни нощи са по-близо до истински будния живот от онова, което наричате реалност на деня...

Твърде много обичате все още теснотата на своите съновидения, също както излюпената в клетка птичка не отлита дори когато вратичката на кафеза и е отворена.

Там тя се чувства у дома си, защото познава и обича само решетките, които и отнемат свободата. Вие също се чувствате у дома си в рамките на своите знания за нещата, които си мислите, че добре познавате.

А заговори ли ви някой, който наистина може да говори за заобикалящия го свят на Действителността, макар да познава и обитаваното от вас царство на сънищата, вие веднага сте готови да го отрупате с хиляди въпроси, чиито отговори биха обогатили вашите знания, но твърде рядко се среща човек, решен да се откаже от всички знания на своите съновидения и да стане действителен в може би предугаждания вече от него свят на Действителността...

Ала тук именно е скрит ключът – в дълбок, от веки пазен от "Майките" кладенец!*

Който не се спусне долу при тях, няма да го получи.

Който не предостави на съня си знанието на своите съновидения и – отказвайки се смело от самия себе си – не се обърне с лице към непознатото, винаги неподвластното на неговото знание, той, колкото и да се смята за знаещ в своите сънища, може вечно да търси, но няма никога да намери онова, което търси.

Той е прекалено влюбен в съня си и затова в него не може да се развие крепка воля за пробуждане.

Вашият стремеж към знания ви препречва пътя към истинското познание! – Вашият стремеж към знания не ви позволява да се пробудите! –

Вашият стремеж към знания ви превръща в роби на вашите кумири, все едно с какви имена ги наричате!

Но докато сте подвластни на създадения от самите вас – от вашите "мисловни импулси" – кумир, макар и наречен "едничкия истински Бог", живият Дух няма да може да се роди във вас като ваш "жив Бог".

Преди "живият Бог" да се е родил в теб, ти си само един "безбожен идолопоклонник на сънувания от тебе свят".

Преди "живият Бог" да се е родил в теб, ти си един жив мъртвец и дори в най-дръзките си сънища не подозираш какво всъщност е твоят Живот – Животът, който в съня си мислиш, че отдавна вече познаваш.

Преди "живият Бог" да се е родил в теб, "знанията" от твоите съновидения неизбежно ще те "водят за носа" и всичко, което ти се струва по-вярно от предишните ти убеждения, ще се оказва само нова заблуда, нов сън, – лишен от каквато и да е стойност извън сферата на сънувания от тебе свят.

Само твърдата ти воля да се пробудиш може да те изтръгне от твоите сънища и да помогне на вече пробудилите се да те спасят от съня.

Само в пробудени души може от "Дух и вода" да се роди "живият Бог". (От теб не се очаква да "знаеш" какво означават тези думи. А искаш ли да ги разбереш, ще трябва първо да се събудиш!)

Ти може би желаеш да се пробудиш, но волята ти е все още насочена към продължаване на твоя сън!

Ти си все така обвързан със сънувания свят, който те заобикаля още от детските години.

Все още си прекалено зависим от съновиденията на другите и не се решаваш да тръгнеш по свои пътища, защото се ужасяваш от самотата, която ще трябва, надвил умората, да пребродиш, искаш ли да стигнеш един ден при новите си спътници от света на Действителността.

Ще се наложи да превъзмогнеш всички тези пречки, ако искаш да постигнеш някога яснотата на будния ден.

Съветвам те: изпълни се още днес, докато четеш тези думи, с твърда воля да не се отдаваш вече на колективните съновидения на своите другари по сън!

Съветвам те: изпълни се днес още с твърда воля да положиш всички усилия, за да разпознаеш в светлината на моето учение своите сънища такива, каквито са!

Съветвам те: всичките си досегашни "знания" остави спокойно на сънувания свят, който ти ги е дал, използвай ги без задръжки и занапред, доколкото оставаш свързан със сънуващите, ала не очаквай от тях решение на най-дълбоките въпроси, вълнуващи човешкото сърце!

Ето и още един съвет: пази се от всяка масова вяра, служеща си с благочестиви фрази особено ако се опитва да те спечели чрез страха! Пази се още повече от онези, които искат да обединят всички илюзорни вярвания на сънуващите, смесвайки ги безразборно в една нова илюзорна вяра!....

Пази се от хората, които лустросват с нова лъженаука старата вяра на своите съновидения!

Старай се да отхвърлиш всяка представа, привнесена от други сънуващи в твоите сънища в отговор на въпроса ти за тайната на всички тайни!

Пази се от желанието да извлечеш чрез умозаключения или да подложиш на проверка с помощта на добре познатите ти закони на мисленето онова, което се стараеш всъщност да постигнеш: – истината в ясната светлина на Действителността!

Търсеното от теб стои над мисленето и едва след като го постигнеш, ти ще можеш да извисиш мисълта си до неговото равнище!

Трябва сам себе си да превърнеш в онова, което искаш да постигнеш – то няма никога да ти се разкрие, ако продължаваш да го търсиш, както досега си търсил истината.

Първата ти стъпка трябва да има за цел да създаде в теб една голяма празнота, за да може новото, което трябва да те изпълни, да намери в теб свободно пространство.

Не очаквай това ново да ти се покаже "от днес за утре"!

Нужни са години – може би десетилетия, – може би, в зависимост от характера ти, и по-дълго време, докато се окажеш така подготвен, че да може да бъдеш изтръгнат от съня, без да се излагаш на опасност.

Само мъжеството и постоянството ще те отведат до началото на твоя път.

Но ако стремежът ти да се освободиш от оковите на своите собствени сънища и на съновиденията на другите е наистина сериозен, твърде скоро нещата, които днес все още си мислиш, че познаваш в съня, ще ти се показват ту в един, ту в друг аспект и това ще бъде за тебе знак, че вече си стъпил на правилния път.

Не мисли, че бленуваните чудеса, смятани в света на досегашните ти съновидения за знамения на пробудата, изведнъж ще изпълнят твоя живот!

По новия ти житейски път ще има личби и чудеса, но аз много се съмнявам, че ще ги забележиш, докато на челото ти не се отвори "третото око"...

А и не е нужно да ги забележиш преди това.

Мнозина са били близо до пробуждането, но са потъвали отново в сън, защото не са били още дозрели за многобройните чудеса по своя път и са се поддали на странни и гръмогласни внушения.

Колкото по-трезво и по-далеч от всяка романтика крачиш по своя път, толкова по-добре!

Не бива да очакваш нищо и да се стремиш към нищо, освен към едно-единствено: да искаш да се пробудиш от своя сън – от сънувания свят на другите!

Колкото по-силно и по-уравновесено се концентрираш върху това единствено желание, толкова по-бързо ще се появи надежда, че може да ти се помогне, а помощта ти е абсолютно необходима, защото никога не ще успееш да се справиш сам с тази задача, независимо колко висока степен на земни знания си постигнал,като човек от сънувания тукашен свят.

Не смятай за "несправедливо", че на теб ти е дадено да постигнеш нещо, което другите все още не могат да постигнат!

Обръщам се към теб като към човек, за когото пробуждането може да е вече близо, – независимо че е заобиколен само от сънуващи хора, подвластни на своите тревожни и потискащи видения. А ако не можеш още да се пробудиш, думите ми и без това ще са неразбираеми за теб и ще си останат засега такива. В този случай едва по-късно – може би чак след хилядолетия – и в друга форма на съществуване до теб ще достигне подобен зов за пробуждане и тогава ти ще можеш да го разбереш!

Търсената в сънувания свят на тази земя "вечна справедливост", която най-често така и не се намира, е всъщност изискване на обвързани със съня човеци.

В света на Действителността, който заобикаля както вас, така и мен, и който не ще можете да видите, докато продължавате да го търсите насън, цари непоклатима справедливост, но тя няма да се разкрие пред вашите очи, ако самите вие не станете действителни в този свят на Действителността!

Чак тогава ще видите, че много неща, които очаквате в съня си като проява на "Божията справедливост", биха се оказали ужасно несправедливи, ако се сбъднат според надеждите ви...

А много от онова, което ви се струва днес крещяща неправда в "световния порядък", ще ви разкрие тогава своята непоколебима справедливост, защото най-сериозните и най-неумолими последици от създадените на земята импулси започват да се проявяват в крайбрежните царства на духовния свят още преди смъртта на земното тяло!

Не се опитвайте прибързано да сграбчите нещо, което по справедливост ви се полага едва след като заплатите съответната "цена", оставайки години наред верни на поставената цел!

Всяко ваше завоевание в света на Действителността става възможно само след изпълнението на точно определени закони.

Тук нищо не може да се постигне по обиколен път, нищо не може да се "спазари" на по-ниска цена! – Онези, които искат да ви помогнат да се доберете с хитрост до обекта на своите търсения, са вашите най-вероломни врагове, по-страшни от кой да е открит неприятел, изправил се на следвания от вас път. –

Не вярвайте на думи, обещаващи ви да стигнете бързо и без сурова дисциплина до познание!

Не вярвайте на учители, предлагащи ви "методики", с чиято помощ да прогледнете духовно, използвайки средствата на сънувания от вас свят!

Не вярвайте на свидетелства на сомнамбули или "медиуми" – било жени, било мъже, – изпаднали в нервна криза!

Не вярвайте на учения, според които най-високата придобивка на човека зависела от режима на хранене или от някакви факирски "упражнения".

Всичко това ви води само до нови съновидения и ви кара да потънете още по-дълбоко в съня, от който искате да се изтръгнете!

Който наистина иска да се пробуди, нека се изпълни с вяра в себе си!

Който наистина иска да встъпи като "възкръснал" в света на Действителността, нека насаме със себе си провери в своето сърце истинността на моите думи и нека действа с постоянство според възвестеното от мен учение!

Така той ще стане господар на своята вечна съдба!

Така пред него ще се разтворят дверите на Храма на светлото познание, днес все още затворени за него, защото само вътрешно пробуденият може да намери в себе си ключа за тях.

Духовни помагачи ще бъдат в духовна близост до него всеки път, когато се нуждае от тяхната помощ!

Ала те ще могат да му помогнат само във връзка с духовното му пробуждане и с обусловената от това пробуждане възможност да моделира душата си за Вечността.

Напразно и нелепо е обаче земният човек да се уповава на духовна помощ в случаите, когато собствените му сили са достатъчни и трябва да бъдат използвани от него, за да се научи да ги развива на дело.

Онзи, на когото е дотегнал сънят и който си спомня за своите собствени сили, ще може най-бързо да бъде пробуден в Духа!

# МАЙСТОРИТЕ СТРОИТЕЛИ НА ХРАМА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Има на тази земя малък брой мъже, свързани по чисто духовен път – един конституиран във Вечното "конвент", – който от хилядолетия действа в тишина и скритост, но стига по духовни пътища – без изговорени или написани слова – до всички човеци, чиято вътрешна душевна култура е достигнала благодарение на работата им върху себе си такова равнище, че лъчите духовна Светлина, изхождащи от тази скрита, действаща само из вечния Дух, Общност, могат да изпълнят техните сърца.

За човека от западния свят това може да се стори учудващо и крайно съмнително, докато ориенталецът – намиращ се в пространствена близост със скритото и за него метафизично силово поле с определено геофизично местоположение – би се усъмнил по-скоро в съществуването на слънцето, отколкото да подложи на съмнение нещо, което всеки осведомен там знае за делото на тези малцина мъже, а и нерядко е имал сам възможност да изпита тяхното въздействие.

И на Запад някои хора, живеещи в тихо усамотение, са запазили още от времето на Едите вътрешно знание за тази духовна даденост. Макар не винаги да се е проявявало така ясно, както в легендата за свещения Граал и неговите рицари, цялото западно средновековие изобилства със забележителни свидетелства на един високопоставен кръг съединени с Бога човеци и навсякъде в легендите, народните поверия и поезията могат да се открият следи от тези свидетелства.

Тъкмо на съобщенията, изхождащи от "теософски" кръгове, членовете на тази духовна Общност дължат една мистериозна репутация, за която не са дали никакъв повод и в която виждат само жалка, фантастична карикатура на самите себе си.

Въпросните съобщения ги представяли като един вид чародеи или полубогове, преливащи от природонаучни "знания", към които те всъщност са напълно безразлични, – надарявали ги с "божествено" всезнание по отношение на земните събития и им приписвали почти неограничена власт над Дух и материя.

Създателите на този карикатурен образ вярвали в своята правота, защото при появата на движението, където за първи път на Запад се заговорило за "Махатмите" като за необикновени свръхчовеци, се случили някои доста странни неща, които били приписани на "полубогове" от неосведомени хора, убедени в хипнотичната си омая, че между причинителите на споменатите събития и "мъдреците от Изтока" няма никаква разлика.

Ала истинските "Махатми" – ако останем и занапред при това название, широко разпространено като почетна титла в Индия и изтъркано от многократна употреба, за обозначаване на членове на Общността на Светещите във вечната Прасветлина, изживяващи се тук като земни човеци, – никога не са основавали "духовни движения" или съюзи, опитвайки се да въздействат върху хората с факирски номера и представяйки се за всезнаещи в областта на науката.

Те смятат необуздания стремеж на западната наука към знания за един вид духовна "вивисекция" и намират, че тази човешка склонност е в реда на нещата само там, където остава в границите на нормално достъпния за човека земен живот.

Тяхното духовно "знание" е от съвсем друг тип: – то е една непоклатима сигурност на душата по отношение на духовните неща и няма абсолютно нищо общо с научното познание.

От земночовешка гледна точка те биха предпочели наистина членовете на Общността им да имат и интелектуална представа за разкриващите се единствено пред разума земни области: да споделят до известна степен общата образованост на своето време и своя народ, но в стриктния смисъл на техните чисто духовни закони кой да е овчар, макар да е израснал далеч от всяка култура и да не може дори да се подписва, би могъл да стане един от техните, при условие че се е родил за това, – защото "Учителят", "Майсторът", не може да бъде "направен", както от непритежаващия художествена дарба човек не може да се направи гений на изкуството.

Излишно е всъщност да подчертавам, че един "Майстор" от възвишения кръг, определен от ширещата се през последните десетилетия гротескна "теософия" като "Бяла ложа" – един действителен "Махатма", – един в истинския смисъл на думата "Велик вдъхновен" или една "Велика душа", – може да се роди на кое да е място по земята, а не само в Индия, Китай или Тибет.

Едва тогава роденият да бъде "Майстор" става де факто Майстор, едва тогава той осъзнава своя висш ранг като свещеник "по чина Мелхиседеков". –

Преди това той е трябвало да премине в течение на дългогодишното си развитие през цялата гама от окултно-духовни възможности, както детето в майчината утроба минава през всички стадии на живите твари, оставащи под равнището на земния човек.

По този начин непостигналият още съвършенство се оказва в даден момент изправен пред решаващия избор какъв да стане: факир или духовен Майстор. –

Открил в себе си сили, с чиято помощ би могъл твърде лесно да стори привидно най-невероятни "чудеса", той е подложен на голямо изкушение да си остане на равнището на факира. Именно чрез способността си да устои на това изкушение той доказва, че е един от изключително редките истински избраници, но същевременно налага неразбиваем печат върху окултните факирски сили на своята природа, по силата на който те остават под възбрана за всички времена, освен ако пребъдващият в субстанциалния чист Дух "Старейши" на Братята тук, на земята, не даде духовно разрешение на бъдещия Майстор да свали този печат. Такова разрешение обаче се дава само веднъж на хиляди години, и то единствено с цел да бъде изпълнена определена мисия, която не може да се изпълни по никакъв друг начин.

Но ако става въпрос един истински Майстор да окаже съдействие за създаване на "движение", подобно на изграденото от основателката на "теософското" общество с позоваване на нейните въображаеми "Учители": – за изпълнение на вземаните на подбив от всеки факир и всеки лама-вълшебник нелепи спиритически фокуси с чаши и писане на послания, които, както изглежда, са се разигравали около тази патологична жена, такова разрешение не може никога и при никакви обстоятелства да бъде дадено! Надявам се иронията ми да бъде разбрана! –

Трудно ми е да си представя как сериозни хора са могли, слисани от такива трикове, сериозно да повярват, че една чисто духовна Общност – не само високо етична, но и кореняща се изцяло в духовния живот на Космоса – би си послужила с подобни нелепици с единствената цел да докаже по такъв тривиален начин своя "суверенитет върху природните закони".

Силите, с които разполага на земята един въплътен и постигнал съвършенство в земното си проявление Светещ на Прасветлината – един истински "Майстор" на духовната "Бяла ложа", ако запазим засега това разпространено вече наименование, колкото и произволно да е то, – едва ли биха му послужили за предизвикване на външни явления, с които да може да конкурира кой да е напреднал в своето изкуство факир.

Във външния живот на тази земя всеки истински духовен Майстор е подвластен на същите природни закони, на които се подчиняват и останалите хора.

Ала с цената на този отказ той е получил една сила, обединяваща под своята власт – подобно на царицата в пчелния кошер – безброй други сили, които чрез нея служат единствено на волята на Майстора, но на всеки друг биха неизбежно донесли само гибел.

Наистина тази висша сила простира действието си, заедно с останалите подчинени и сили, чак до външния свят на физически-сетивните явления, макар произходът им да не се забелязва вече тук, но плоскостта на действие, в която тези сили могат да бъдат задвижени от един истински духовен Майстор, е затворена за всички, които за разлика от него не са родени и усъвършенствани в течение на дълги години обучение като Светещи на Прасветлината.

Всеки човешки дух на тази земя прониква несъзнателно в онази висша сфера и това именно прави възможно всички човеци да бъдат достигнати оттам.

Ала докато за повечето хора едно "внушение" от онази сфера не води до никакви резултати, понеже духовните им органи остават в нещо като трупно вцепенение, във всеки период от време има и немалко човеци, чиито по-висши духовни органи са вече дейни, макар това да не се регистрира още от земното съзнание.

Тези напреднали вече люде, постигнали чрез собствена работа върху себе си един вид спонтанна, несъзнателна дейност на духовните си органи, образуват – въпреки че това не достига и до тяхното земно съзнание – истинския кръг на хората, изпитващи въздействието на "Майсторите", на Светещите в Прасветлината.

Това въздействие се осъзнава едва тогава, когато по-висшите духовни органи на такъв един човек достигнат достатъчно висока степен на развитие и когато пробудената от латентното си състояние воля се стреми да следва така последователно и съвестно внушенията, идващи от неговата висша духовна сфера, че опасностите, заплашващи неподготвения при пробуждане на духовните му органи, могат в неговия случай да се смятат за избегнати.

Като обвързва това пробуждане с извършването на предварителна дългогодишна и постоянна работа върху себе си и като поставя условието стремящият се към пробуждане да не може да се пробуди истински, преди да е издържал изпитанията на способността си да оказва морална съпротива, природата осигурява всъщност защита на беззащитните с това, че хората не се раждат на света с напълно пробудени духовни органи.

Ако не съществуваше такава защита, висшите духовни органи на човека, от които зависи неговото най-голямо блаженство, не биха му послужили за друго, освен – изпаднал в състояние на пълно отчаяние и безнадеждност – да унищожи духовно самия себе си, без изобщо да подозира за какво всъщност ги е използвал.

Не бива, от друга страна, да се мисли, че онези, които не са се още "пробудили", но въпреки това са били подложени на духовното въздействие на "Майсторите", не могат по никакъв начин да усетят това въздействие.

Те всъщност го усещат, но не си дават сметка какво го е породило и обикновено тълкуват по тривиално рационалистичен начин или изхождайки от суеверни и религиозно обагрени представи онова, което дължат единствено на високото духовно въздействие на "старшите Братя".

Това въздействие не се състои, както би могло да се предположи, във внушаване на някои особени идеи от сферата на познание на духовните Майстори, макар подобно въздействие да не е напълно изключено при по-високо развити индивиди, а се свежда обикновено до прилив на сили – до духовно предизвикана помощ, – позволяваща на съответния човек да вникне посредством духовните си органи в неща, еднопосочни със собствените му импулси от по-висок порядък.

В тези висши духовни сфери "свобода" има само дотолкова, доколкото може да бъде осигурена чрез съобразяване с изискванията на космичния Закон, а "равенство" нито е имало, нито някога ще има, тъй като във въпросните области цари единствено законът на йерархията – закон, който с неумолима необходимост посочва мястото, полагащо се на всеки индивид. Готическата катедрала е най-съвършеният образ на този йерархичен, космичен ред! Докато градивните камъни за изграждане на стените и сводовете са хиляди, броят на камъните, подходящи за направа на колоните, е вече по-малък и продължава да намалява при орнаментираните кули, за да се стигне до увенчаващия всичко кръст, изработен от един-единствен камък.

Колкото и неравностойни да са помежду си тези камъни, те всички са еднакво необходими за хармонията на цялото и само в този смисъл може да се говори за "равенство". Всъщност цари абсолютна субординация, като се почне от кръста и също така видимите фиали на кулите и се стигне до скритите в основите камъни, чиято единствена задача е да носят цялата конструкция.

Нещата не стоят различно в духовния свят, където вечната хармония е невъзможна без непоколебимото действие на йерархичния закон.

Оставайки, макар и в по-друг смисъл, при символа на готическата катедрала, можем да кажем, че скритата духовна задача на Просветените, като Майстори строители на Храма, е да оказват духовна помощ при "каменоделската" работа върху себе си на отделните "камъни", нуждаещи се от такава помощ, за да се самоформират. – Би било обаче безполезно един духовен, жив "камък" да започне да се оплаква, че не го употребяват за колона или за кула, докато в същото време той е може би абсолютно необходим като един от многобройните камъни, подпиращи отвън свода на катедралата.

"Знанието" на истинския Майстор на космичната архитектура, пред когото са разкрити вечните строителни планове, е абсолютно сигурно знание на душата, – то не е изведено чрез умозаключения или изчисления, с други думи, не е знание в смисъла на коя да е земна наука.

Това твърдение може да бъде онагледено с един пример. – Всеки човек със здрави очи знае, че може да вижда, когато клепачите му са отворени.

Но процесът, който наричаме "виждане", е изключително сложен от научна гледна точка и са нужни немалки мисловни усилия, за да бъде опознат, доколкото изобщо подлежи на умозрително обяснение.

В този случай Майсторите се държат като най-простодушните сред хората или просто като деца...

Те не искат нищо повече и нищо по-малко от това да могат да виждат и им стига да "знаят", че виждат.

Изследването на този процес със средствата на земната наука е във всяко отношение безпредметно за техния свръхматериален свят, а то би било на всичко отгоре изключително вредно и осъдително, тъй като тук – за разлика от познавателните методи на земната наука – дейността е неделима от нейното изследване, така че всяко изследване би направило невъзможна самата дейност.

В тези сфери се разбира, че всяка аналитична по своя характер воля за знание е насочена против действието на космичния Закон, който от хаотично разположени силови точки поражда форми, намиращи своето истинско обяснение едва в духовните форми от най-висок порядък. Там се знае, че всяка по-висша форма просветлява по-нисшата, но че обратният – индуктивен – ход на мислите води неизбежно до погрешни заключения, макар в известни граници да дава привидно задоволителни резултати.

Тъкмо заради това на никого от истинските духовни Майстори не би дошло наум да обръща повече внимание на времето, в което живее – а за неговите мащаби то представлява само един безкрайно малък период от време, – доколкото е стриктно необходимо за нуждите на личния му земен живот.

Атавистични окултни остатъци като "ясновидство" и тем подобни са поначало изключени при неговата определена още от самото му раждане природа.

Можем да бъдем напълно сигурни, че пред нас стои един "фалшив" Учител, ако той, макар и да се смята съвсем искрено за духовен Майстор, се занимава с "ясновидство".

Всеки ясновидец вижда в най-добрия случай само някои скрити неща, представляващи част от невидимия физически свят. А ако е убеден, че вижда духовни неща, той значи е станал жертва на отразени образни представи от земен произход, изпълващи като миражи от хиляди и хиляди образи физическата – невидима при нормални условия – аура на нашата планета.

Никога освен това не е имало истински, автентичен духовен "Майстор", който да е бил "всезнаещ" в една или друга област! Всякакви приказки по този повод, разпространявани във всички времена от суеверни мечтатели и безсъвестни измамници, са чисти басни.

Ако един истински духовен Майстор покаже необикновена прозорливост по въпроси, свързани със земния живот, това е само проява на неговите лични човешки дарби, защото той не би могъл да прибегне до окултна помощ за тези неща, без да престъпи строгия Закон, с чието безпрекословно съблюдаване доброволно е обвързал цялата си съдба. –

Един духовен "Майстор" също може да "падне", доколкото става въпрос за земната му "компонента", и той единствен от земните човеци може да извърши едничкия "грях", за който "няма прошка" – "греха срещу Светия Дух", равносилен в неговия случай на самонадеяно противопоставяне и незачитане на онова в него, което иска да се разкрие чрез него. Тогава той изчезва от духовния свят и потъва беззвучно, като угаснала звезда, в космичното пространство. Името му бива изличено от "запечатаната със седем печата" "книга на живота при Агнеца".

Разбира се, вечната същност на такъв един престъпник на духовните закони не може никога да бъде унищожена като последица от духовното му самоубийство, но неговото индивидуално съзнание се разтваря постепенно във всеобщото планетарно съзнание в траещ хилядолетия процес на разложение и последното нещо, което той знае за себе си, е, че сам се е осъдил да потъне в мъчителен мрак.

«Дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне.» –

Тези паднали същества са си намерили съучастници сред хората на тази земя и са ги запознали с всички факирски изкуства, от които те самите са се отрекли най-тържествено навремето.

В тях те биха надушили "суеверията на древните религии", облечени в нови одежди.

Ала проповедниците на древните религии, жреците на античните култове, са били в голямата си част "зналци", така че нещата стоят всъщност обратно: въпросните древни вестителства крият едно повече или по-малко забулено знание за Действителността.

Тук аз не предлагам на вашето внимание фантазии и не ви разправям празни приказки! Говоря ви само за факти, които няма да бъдат изличени от света само защото някои отричат тяхната реалност.

Неоспоримото предимство на истинския духовен Майстор пред другите хора е абсолютната сигурност на опита му в чисто духовните неща и способността му да създава във висша духовна плоскост такива условия, благодарение на които да се избегне доколкото е възможно, злото в по-нисшите духовни сфери и в невидимата физическо аура на тази планета.

Борбата срещу някогашните му Братя, стремящи се да увлекат в своето "падение" всичко, до което могат да се доберат, е една от неговите най-важни задачи.

А тъй като тази борба не може да се води нападателно, а само чрез отбиване на ударите, задачата му става толкова по-лесна, колкото повече успее да заостри вниманието на хората към заплашващата ги опасност.

Днешното човечество няма обаче да се отнесе сериозно към надвисналите от всички страни невидими опасности, ако самото понятие "духовен Майстор" продължава да бъде все тъй неясно и проблематично, каквото е било досега.

Докато от здравия човешки разум се очаква да вярва в "Майстори", които живеят на нашата земя и същевременно са извисени като полубогове над човешкия живот

Ала "на деня под ярките лъчи потаен" си остава в много отношения животът на достигналия съвършенство истински духовен Майстор и затова няма смисъл върху него съзнателно да се хвърля съмнителното було на мистериозност.

Във външния си живот той е човек като всички други и няма никакво право да злоупотребява с чисто духовните си възможности, като ги поставя в услуга на външните си земни интереси.

Присъщата му духовност съвсем не прави от него човешки "гений", а още по-малко "светец".

Само много упражнено око би могло да го разпознае във външния му живот.

Тук той е само един човек и нищо повече!

Неговото "Майсторство" се проявява единствено в духовен план и той дължи възможността си да бъде, като земен човек, осъзнат едновременно в двете сфери и да действа активно и в духовния свят именно на това свое вродено Майсторство и на утвърдената си човешка воля, направила го от определен момент нататък способен да изкачи спиралите на духовното ученичество и така – независимо от всички външни пречки и опасности – да постигне съвършенство в царството на Духа.

Тайнствена и за самите тях остава във външния живот постоянната духовна връзка между Майсторите, макар да живеят в противоположни краища на света, както и връзката на всички Майстори с техния скрит земен център в сърцето на Азия. Но никой истински духовен Майстор не би повдигнал, дори да можеше, това було и никакви красиво звучащи обяснения от окултната литература, никакви позовавания на изтъркания термин "телепатия", не могат да обяснят въпросния "метод" на когото и да било, ако самият той не е в състояние практически да го упражнява. А за имащия тази способност е напълно достатъчно, че може да я използва, и той няма никога да изпадне в изкушението да търси, макар и само за себе си, някакво "научно" обяснение за нея.

За всички останали нека бъде достатъчно да знаят, че един истински член на "Бялата ложа": – с други думи, един истински Светещ на Прасветлината – не би дал никакви устни или писмени напътствия по чисто духовни въпроси без пълното одобрение както на Братята си, така и на своя – и на всички тях – духовен Предстоятел във вечната Прасветлина.

Духовният "Майстор" може да бъде абсолютно сигурен единствено по отношение на духовните неща! Достоверността на преценката му във всички други области и във всички клонове на човешките знания зависи само от неговия опит и от познанията и уменията, които е придобил във всекидневния живот. –

Дано тези обяснения помогнат да бъде отстранено от духовните очи на човеците "сляпото петно", което обрича на непълнота всеки светоглед, колкото и логично и хармонично обоснован във всички други отношения да изглежда той!

Дано разясненията ми позволят на захваналите се да търсят "Светлината" да се изпълнят по-лесно с упование, че техният път се закриля – "от Майсторите на светлия ден", Майсторите строители на Храма на човечеството, на които Майсторът на всички Майстори е поверил мярата на "крайъгълния камък", носител на всяка духовна "правомерност"!

# ТЕОСОФИЯ И ЛЪЖЕТЕОСОФИЯ

Към историята на обезценяването на едно понятие

Ако за хората от западния свят, взети като цяло, стане възможно да се отърсят един ден от различните наркози, лишаващи ги от каквото и да е трайно, ясно самоосъзнаване, би ги обзела тръпка на ужас от непоносимия мрак, в който тънат по отношение на духовното познание.

Приема се наистина, че в нашата част на света царства "християнството", чиито следовници се придържат към писанията на четиримата автори, наречени "евангелисти" – тоест носители на "благата вест" и на светлината за "езичниците"...

А според авторите на тези "Евангелия" техният възвишен Учител се обръща със следните думи към учениците си:

«Вам е дадено да знаете тайните на царството Божие, а на другите се говори с притчи, та, като гледат, да не виждат, и като слушат, да не разбират!»

Тежки и страшни думи, ако всички хора наистина бяха – както упорито ни убеждават – "равни пред Бога", ако и "другите" имаха правото също така да опознаят "тайните на царството Божие"! –

Ала в свещените книги, на които се основава християнското учение, няма нито дума за подобно "равенство пред Бога". – Те различават ясно и недвусмислено: "синовете на този свят" от "синовете на Светлината". –

Според тях Учителят предупреждава: «Не давайте светинята на псетата и не хвърляйте бисера си пред свинете»... Сравнения, които достатъчно ясно показват колко далече е бил той от убеждението, че всички хора са "равни пред Бога"!

В древните вестителства за живота и смъртта му се разказва как отвърнал с мълчание на въпроса на Пилат кой е той

«Вие ме наричате Учител, и добре казвате, понеже аз съм такъв!»

Ала къде в четирите книги, наречени "Евангелия", са онези думи, които Учителят е казал единствено пред своите довереници, пред избраните от самия него ученици?

Има наистина думи, позволяващи да се заключи за съществуването на учение, известно само на апостолите, но напразно бихме търсили самото учение.

Римската църква съвсем не е на погрешен път, когато обосновава учението на Учителя от Назарет не единствено с писаното слово ("Писанието"), но и с традицията ("Преданието"), само че: – не е ли това "Предание" отдавна вече избледняло до неузнаваемост и изопачено, – макар и в наши дни да проблясват тук-там последните следи от него?

Твърди се, че Учителят от Евангелията не бил оставил никакви собственоръчно написани бележки.

Всеки е в правото си да ми вярва или не, но на тази малка планета живеят хора, които с пълна и абсолютна сигурност знаят, че Учителят от Назарет е оставил записки на своето тайно учение: – че последните от тях са се запазили до времето на християнските гонения, но са били по-късно унищожени от верни следовници на апостолите, за да не попаднат в ръцете на "езичниците"

Тези хора знаят също така, че собственоръчните записки на Учителя са били разпространени и в известен брой преписи, извлечения от които се срещат не само в Евангелието, носещо името на Йоан, но и на други някои места.

Онова, което тези малцина мъже знаят за Учителя от Евангелията, съвсем не свършва дотук, но, подобно на първите му ученици, и те са обвързани с един закон, изискваш от тях да пазят в тайна всичко, което не може да стане всеобщо достояние. – Затова говорят "на другите" само "с притчи" и скрити символи. –

Те именно са подновяваните с всяко следващо поколение пазители на едно свещено съкровище, съхранило се благодарение на тях на тази планета: – те са легендарните "рицари на свещения Граал", – жреците на една духовна служба, която е по силите на премалцина от всяко поколение, понеже премалцина са родени за нея.

А човек трябва наистина да е "роден за нея'! както един е бил роден да стане Моцарт, друг – Бетховен, и никой не би могъл да "стане" равен на тях, колкото и големи усилия да полага.

Мъжете, за които става дума тук – и сред които от хилядолетия вече рядко има някой с европейска кръв, – са по всяко време единствените човеци, притежаващи в по-голяма или по-малка степен онова тайно "знание", което е притежавал и Учителят от Евангелията, а той го е притежавал само защото е бил един от тях, но е знаел, че има и "друг", на когото и той самият, и неговите духовни Братя дължат всичко и за когото сам с благоговение признава, че е "по-голям" от говорещия в негово име. –

Учителят е имал възможност да приготви на своите "жилища" при себе си и наистина ги е приготвил, – той и днес продължава да живее в духовен облик сред синовете на своя "Отец", понеже тези единородни във вечния Дух човеци се разпореждат свободно със своите сили и след така наречената "смърт" на земното тяло, – неподвластни, за разлика от "другите", на планетарните закони.

Те са единствените истински духовни "Учители" на тази земя. Светещите на Прасветлината, живите носители на вечния, духовен "Христос", преобразователите на нетленната, божествена премъдрост в земно-човешка способност да се схваща...

А ако някой намира всичко това за невероятно или се опасява, че то би могло да застраши благочестивата му църковна вяра, нека спокойно продължи да се съмнява в него, но по този начин той няма с абсолютно нищо да промени едно фактическо положение, което не познава.

Хилядите "християни" от всички вероизповедания, чиято вътрешна душевна култура им е позволила да се извисят над ревностната църковност и да почувстват истинското присъствие на своя Учител, съвсем не са жертва на самозаблуда!

Но аз вече предупредих, че Светещите на Прасветлината, в това число и Учителят от Назарет, който до ден днешен живее в духовния си облик на тази земя, не бива по никой начин да се отъждествяват с "учителите", за които се говори в някои така наречени "теософски" съчинения, нито с вече споменатата "Велика школа по естествознание", основана в Америка и носеща – за всеки непредубеден човек – печата на неистинността въпреки всички гръмки и морализаторски фрази на своя междувременно демаскиран основател!

«Защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци, и ще покажат личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните.» –

«Синовете на тоя свят в своя род са по-досетливи от синовете на Светлината.»

"Синовете на Светлината, истинските представители на "Тео-Софията" тук, на тази земя, са действително "знаещи", но тяхното знание е твърде различно по своя характер от знанията на коя да е наука.

Принуден съм въпреки всички съмнения да заявя, че за премалцина на тази земя наистина съществува такова тайно "знание"!

Това "знание" черпи своята сигурност от практическото си реализиране и остава непостижимо за всеки, който не е по рождение способен да го упражнява на дело, защото то не е знание "за" нещо, нито "по" нещо, а се състои в перманентно действие: -в съзнателно, живо отъждествяване със самия предмет на познанието.

Индийският мъдрец Патанджали казва приблизително следното: «Както излятата в даден съд вода приема, изпълвайки го, неговата форма, така и духът на йогата приема формата на онова, в което прониква, за да го опознае!» (От само себе си се разбира, че мъдрецът няма предвид йогите, срещани по улиците и пред храмовите двери!)

В духовната сфера на нашата планета има едно вътрешно, тайно царство на Духа и духовните сили, на което всички земни жители дължат най-доброто в себе си!

Има вечен живот преди встъпването на човешкия дух в този свят на видимостта и има вечен живот след "смъртта" на земното тяло!

Има напълно реални духовни "чудеса", макар че те биха засенчили всяка ориенталска приказка!

Общността на премалцината "знаещи чрез себепревръщане" е проявлението на вечния "Христос" на тази земя, а Учителят от Евангелията е един от най-възвишените Синове на тази духовна Общност на Светещите на Прасветлината, които единствени познават "Отца" и могат да постъпват, както "Отец" ги учи.

Храмовите служители от неговото време обявили духовния Учител от Назарет за "чревоугодник и пияница", защото не можели да разберат, че един "Божи" човек живее с "грешниците", без да пренебрегва даровете на земята.

Те не знаели, че "царството небесно", в което живеел духом, било вече близо в него, посред кипежа на този земен живот.

Но "Синът Божи" от Евангелията никога не е помислял да гледа на собствената си човешка личност като на единствен носител на това синовно родство тук, на земята.

Едва по-късните му тълкуватели вложили този погрешен смисъл в думите му, като ги преиначили и извъртели по своему. –

Но при цялото си уважение към жената, произтичащо от благоговение пред "женската същност", всеки, получил своето "знание" чрез "духовно предаване" или себепревръщане, може само да потвърди, с цялата тежест на лежащото върху плещите му бреме на познанието, думите на Павел, запазили до ден днешен своята валидност – валидност, която те и след хилядолетия не могат да загубят!

Не случайно линга в Индия и фалос в древна Елада са били почитани като най-свещени духовни символи, – и дори хората, които са успели малко от малко да се издигнат над общодостъпните знания на древните азиатски култове до една по-висока степен на вникване, са разбирали, че определени тайни, възвишени духовни сили може да притежава единствено онзи, който като земен човек – в натура – е носител на изобразеното от тези символи. Хермафродитите са били винаги изключвани дори и от най-външните "мистерии", а жената е имала достъп само до най-ниските степени на общите напътствия. Единствен мъжът е можел да бъде "посвещаван", макар че и на жените е било винаги с готовност давано онова, което са били в състояние да "носят". (Дегенериралите общества на някои мистерийни култове, приемащи и жени, са стигали дотам, понеже истинската мистерия е била осквернена и напълно забравена от тях!) Всички висши мистерии в най-възвишения смисъл на тази дума са в своята същност чисти, духовни сексуални мистерии – под каквато и форма да са се появявали в досегашната история на човечеството, – и не случайно "кундалини", духовно преобразената зачеваща сила, е почитана в Индия като най-святата и най-възвишената от йогийските сили, – макар владеещите тази сила да не се срещат сред йогите, на които може да попадне пътешественикът.

Всяко задействане на духовни енергии се нуждае от съответните телесни органи, за да може изобщо да се прояви в този земен живот.

Един духовен Учител от женски пол е сам по себе си противоречие, понеже жената не може да изпълни телесно-духовната предпоставка, която би и позволила да придобие практическата способност да знае на един духовен Учител, – доколкото тя изисква подчертана и ненакърнена мъжка сексуална полярност! –

Своето най-високо духовно стъпало жената достига без изключение едва след земната си смърт чрез спойка, чрез единение с един божествено преобразен човешки дух от мъжка полярност, който я носи в себе си, в мистериозно единение – защитена като в дарохранителница и обгърната в любов, – през безкрайността на духовните сфери.

Ако се спрем на различните мъжки образи в Евангелията, от самия Учител до най-далечния му ученик, и сравним с всички тези достигнали вече зрялост мъже и с тяхното могъщо слово женските фигури, описани в същите евангелски текстове, ще разберем каква е онази единствена нагласа, която жената трябва да придобие, за да може мистерията "Христос" на мъжа да упражни действено влияние върху нейния живот.

Двата пола са вечни по своята същност и се извисяват до най-съкровените дълбини на Прасветлината.

Противно на широко разпространените пророчества на разни лъжемъдреци: никоя жена не е била мъж "в предишните си въплъщения" и никога не би могла да стане мъж "в някое бъдещо превъплъщение"!

Онова, което днес на земята е "мъж", е било от веки с мъжка поляризация на своята изначална духовна същност, и онова, което живее днес на земята като "жена", е било от веки женско по духовната си същност, произтичаща от женското Битие в Божеството, а то е "Мъж" и "Жена"!

Абсурдното твърдение, че сексуалната полярност била само физическа по своя характер и можела да се променя, издава пълно непознаване на основните закони на Духа, където е от веки дадена всяка полярност на половете, в това число и сексуалността, присъща на целия "извънчовешки" физически свят.

Обстоятелството, че някои жени "биха предпочели да са мъже", се обяснява единствено с тяхната женска духовна природа.

Ако те наистина са "били" някога мъже, това желание щеше да им бъде чуждо.

Освен това при нормални обстоятелства се "превъплъщават" само неизявилите се докрай душевни сили, които се повтарят в душевните комплекси на все нови и нови хора, докато не се изчерпи окончателно импулсът, станал причина за тяхното формиране в някой по-рано живял човек.

Тези душевни сили могат наистина да се предават от мъже на жени и от жени на мъже, но без да променят обособената сексуална полярност на своя пореден носител.

Всеки човек обаче е една абсолютно неповторима еманация на "заредения" с воля за индивидуализиране вечен Дух с мъжка или женска полярна напрегнатост – въпреки че и в мъжа има нещо женско, а в жената – нещо мъжко, – и човек, който е изминал житейския си земен път, при нормални обстоятелства не се връща никога в ново земно тяло на тази земя.

Излизащите извън нормата случаи, когато наистина може да настъпи "прераждане" в грубия смисъл на разните популярни учения: – самоубийство, смърт в ранна детска възраст или пълна отдаденост на животинското начало, – едва ли са от значение за общото правило, а и не се налага да бъдат обсъждани тук, доколкото и при тях не може да настъпи никаква смяна на от веки дадената сексуална полярност.

Така наречената в наши дни "теософия" изразява наистина други становища по тези въпроси и убедените последователи на съвременната "тайна доктрина" ще възприемат казаното от мен като посегателство върху любимата им догма.

Ала кой – всъщност е надарил така щедро света с тази "тайна доктрина"?

Нима всички напътствия, всички мними "откровения" на тайното познание, омаяло от почти половин столетие толкова духове, не произлизат от една жена?

Една в известен смисъл "гениална" жена, съумяла да схване някои истински мъдрости от онова, което е могла да получи благодарение на сомнамбулската си предразположеност, но изпаднала за съжаление във властта на мъже, владеещи определени сили и злоупотребили по най-груб начин с нейната душа просто защото като жена тя не е била дорасла да се справи с такива сили. Една жена, която е трябвало да бъде в крайна сметка въведена в заблуждение от най-авторитетно място, понеже иначе – без да осъзнава последиците от своите действия – е щяла да се превърне в "опасност за цял свят".

Тази жена е имала за жалост амбицията да даде онова, което е в състояние да даде само един от "знаещите чрез себепревръщане", макар че той никога не би го дал в избраната от нея форма.

Казват ни: «Но тя е била само оръдие в ръцете на своите "учители", на които всеотдайно е служила!»

Точно така! – За съжаление това твърдение е абсолютно вярно и тъкмо по тази причина нейният предложен с такава смесица от високомерие и сляпо доверие дар се е оказал – данайски подарък!

В произведенията и се срещат откъслеци от истинска, вечна мъдрост, преплетени в странна арабеска със суеверията на всички векове и народи.

В произведенията и се срещат догадки от най-висок порядък, потънали в мъгливите изпарения на едно мнимо "знание", водещо началото си от мрачните гробници на човешката заблуда и обявено за "свято" от онези, които са и го дали, тъй като е дошло на света единствено с цената на отказ от най-святото достояние на човешкия дух.

В произведенията и се срещат следи от изконни духовни пътеки, обрасли в пародийни опити за обяснение, дадени и с единствената цел да бъде "водена за носа".

Източниците на нейните вдъхновения са крайно неравностойни помежду си, затова и полученото от нея е всеки път различно.

По силата на своите сомнамбулски и медиумистични предразположения тази злочеста жена е била принудена да приема – подобно на жив "радиоапарат" – всичко стигащо до нея от цял свят, а и от още по-далече.

Като жена тя не е могла да бъде подложена на необходимата проверка, затова е била напълно неспособна да упражнява контрол върху източниците си.

Изпълнена с упование, тя е вярвала в "дълбоката премъдрост", внушавана и впрочем от място, което и до ден днешен изпитва особено удоволствие да пародира "знанието на хората от Запада", – което и днес още използва за тази цел – при "спиритически сеанси" и изобщо навсякъде, където успее да се добере до някой европеец с медиумистични наклонности – всички окултни изкуства. Това може без съмнение да се стори доста странно и невероятно на онези, които не познават тази област на човешката дейност от собствен свръх-сетивен опит, макар че не е изключено те самите да са станали вече по духовен път несъзнателна жертва на подобни хора.

Поради изцяло пасивната си нагласа тя е изпаднала под влиянието на друга тайна секта, разпространена из цяла Азия и пуснала най-дълбоки корени в някои райони на Тибет, чийто религиозен дълг е да използва всички добре познати и окултни средства, за да навреди на европейците, а при възможност и да предизвика тяхната гибел.

Била е изложена освен това и на влиянието на някои благородни мечтатели, правили известни опити да я отърват от тази хватка, но самите те нямали какво да и предложат освен евтина имитация на чистото злато.

Клетата жена е била твърде склонна да свързва с безкритична суетност всички явления с възможно най-високия и най-благороден източник, за чието съществуване е узнала като сомнамбул, – но с който никога не е установявала контакт.

Както вече казах, наложило се е и от най-авторитетно място да бъдат объркани по косвен път всички сведения, стигнали до тази жена и свързани с неща, чието запазване в тайна е неотменен дълг за всеки запознат с тях, ако не иска страхотният арсенал от унищожителни изобретения на западната "цивилизация" да бъде обогатен с чудовищни окултно-духовни енергии с експлозивно и разлагащо действие. –

(Както огънят и електричеството могат да свършат много полезна работа на човека, но могат и да унищожат всички човешки ценности, така и споменатите сили действат благотворно в ръцете на призвани хора с чувство за отговорност, но попаднали у всеки друг, те се превръщат – дори против волята му – в разрушителни енергии.)

Става ясно, че в резултат на всички тези действия и противодействия не би могло да се получи нищо друго освен изтъканата от странни лиани гъста джунгла, каквато представляват съчиненията на тази необикновена жена и описанията на нейния живот.

От причудливите орхидеи и омайващите с упоителния си дъх цветя на тази тропическа джунгла са свити венците, полагани с преклонение пред олтарите на храма на "учителите", откак се е появила на света тази измъчена, сомнамбулна ясновидка...

Върху ученията на тази жена, увенчана за външния наблюдател с някакъв мистично-авантюристичен ореол, почива всъщност всичко, което от нейната поява насам е незаконно обсебило името "теософия".

Мъже, които по силата на собствената си сомнамбулна предразположеност са се чувствали привлечени от съчиненията и или от разказите за нейния живот, са били изложени на същите въздействия като нея и са потвърдили – с методите на така нареченото от тях "духовнонаучно изследване" – възвестеното от тяхната изгаряща в пъклени пожари прорицателка.

Изпълнени с най-чист ентусиазъм жени с особено изострена чувствителност така са се вживявали в представния свят на прочутата си предшественица, че скоро са се научавали да виждат всичко точно както е очаквала от тях госпожа Елена Петровна Блаватска, затова и най-малкото съмнение в кое да е подкрепено с нейния авторитет твърдение им се е струвало престъпление срещу самата духовна истина.

Така в крайна сметка била подготвена благоприятната почва за избуяването на всякакви духовни паразити, чиито огнища на зараза безпрепятствено намирали все по-широко и по-широко разпространение, тъй като се оказало съвсем лесно и най-обърканите учения да бъдат подкрепени с цитати от тази "служителка на Учителите" или представени като най-нови резултати от "духовнонаучни търсения".

Особено действен се оказал последният подход, защото формулата "духовно-научни изследвания" внушавала такова доверие на свикналия с научноизследователските методи на точните науки човек от Запада, че той бил склонен лековерно да приеме представените му от особено обиграни жонгльори на мисълта "научни резултати", които били – в най-добрия случай – плод на самохипнозата на "изследователите на Духа", а сега ставали на свой ред причина за пагубни колективни хипнози, насърчавани с всевъзможни допълнителни средства...

Всеки, който поне малко познава историята на англо-индийското "теософско" движение и породените от него последици, с лекота ще намери примери в подкрепа на моите думи.

Обстоятелството, че това движение е намерило разпространение и в Индия, не говори много добре за съдната способност на съвременните, полуевропеизирани индийци. Не може, разбира се, да се оцени по-високо и критичното чувство на мнозина европейци, които следват на тълпи всеки фантазьор, всеки бродещ по света користолюбив азиатски фокусник, стига само мнимият "ясновидец", "учител", "йога", или както там предпочита да бъде наричан, да е драпиран в някакъв екзотичен кафтан и да има колкото е възможно по-тъмен цвят на кожата. –

Който си даде труда да прочете съчиненията на основателката на това движение не само с доверчиво удивление и почтително пристрастие, – който дръзне да подложи на критична оценка тези книги и се отнесе с не по-малка критичност към разказите за живота на авторката им, твърде скоро ще може сам да потвърди всичко, което казах за източниците на нейното вдъхновение. Той скоро ще разбере и това, че вдигналият много шум навремето опит тази нещастна жена да бъде представена като жертва на европейски окултисти, говори за пълна неспособност да се проумее истинското положение на нещата.

На хората, запазили някаква способност да преценяват, едва ли ще е нужно да давам отчет откъде аз самият знам всичко това.

След всичко казано читателят е в пълното си право да се откаже да ми вярва, ако след проверка на онова, което може лесно да бъде проверено, у него останат все пак някакви съмнения, но че аз – с пълното съзнание за носената от мен отговорност – говоря с абсолютна сигурност, едва ли ще е убегнало от вниманието дори на ония, които в името на преследваните от тях цели биха предпочели тези думи да не са били изобщо написвани.

Аз също бих предпочел да не съм ги писал и да запазя за себе си онова, което зная, ако не бях длъжен да ги напиша.

Говоря в пълно съгласие с онези, за които госпожа Блаватска се е догаждала наистина поради сомнамбулната си нагласа, – с които е вярвала, че се намира във връзка, но с които никога не е имала нито "окултен", нито дори най-малкия външен контакт.

Нашето знание за нещата не се основава на някакви външни наблюдения, а е резултат от един начин на възприемане, за който не може да има нито було, нито завеса, колкото и плътни да изглеждат те за външното ни зрение.

В името на "знаещите чрез себепревръщане", чиято тиха, скрита духовна Общност съществува от хилядолетия, заявявам, че госпожа Елена Петровна Блаватска се е заблуждавала, когато е вярвала, че се намира в пряка окултна или външна връзка с някого от нас, и че изобщо не е подозирала кои всъщност са нейните вдъхновители – вдъхновителите на ученията, които тя самата е сметнала за уместно да нарече с името "теософия" по даденото с тъй лека ръка обозначение на основаното от нея общество, носило преди това "прекръстване" твърде различната, но затова пък доста откровена форма: "спиритическо".

Разпространяваните от нея учения са странна смесица от най-различни по характер представи на всички времена и народи, разширени от лични добавки на авторката и на нейните тъй готови да и се притекат на помощ приятели от Запада, преди всичко от Англия, и имат толкова малко общо с истинската "Теософия" в смисъла, влаган в тази дума столетия наред след като е била използвана за пръв път от апостол Павел, че обозначаването им с това име представлява чисто фалшифициране на понятията.

Истинската "Теософия" може да се облича в най-различни верски одежди, но никога една мантия, съшита от парчета култови облекла на всевъзможни религии, не би могла да осени своя носител с "Тео-София": – с "Бого-мъдрост" или "Бого-знание".

Към вестителите на истинската "Теософия" могат да бъдат причислени Лао Дзъ, великите религиозни учители от Индия и Тибет, апостол Павел и авторът на Евангелието "от Йоана", както и автентичните мюсюлмански "Суфи" от древна Персия или "последният индийски пророк" Рамакришна, – мистичните философи Таулер и Майстер Екхарт или така дълбоко прозрелият в Духа Якоб Бьоме, чието учение и до днес си остава твърде малко разбрано, – но и дума не може да става да бъде обявена за "Теософия" утайката от окултна вманиаченост, изпълваща "тайната доктрина" на госпожа Блаватска.

Истинската заслуга на тази авантюристка се състои в това, че е дала известни указания на западния свят за съществуването на един извор на мъдрост във "вътрешния Изток", който тя наистина е предусетила, както Мойсей е предусещал обетованата земя, но чиито живителни води така и не са наквасили ненаситните и устни.

Как действително да се стигне до този чист, "извиращ от високите планини" извор, съм показал все отново и отново в своите книги.

Който иска да се доближи до този извор, нека търси вътре в себе си, за да изкачи пак там извеждащия нагоре път.

Нека запази спокойно вярата от детските си години и нека си «преведе съдържанието на моите текстове в съответствие с традиционно възприетите понятия на тази вяра, като не забравя, че аз пиша на първо място за хора, които не са намерили удовлетворение в господстващите религии, но въпреки това полагат усилия да постигнат своя жив Бог.

Който смята, че се нуждае от допълнителни напътствия и е способен да чете между редовете, нека проучи спокойно и трезво изброените по-горе мистични философи, към които с пълно основание могат да бъдат причислени Ангелус Силезиус и Тома Кемпийски.

Нека подбере онова, което говори на душата му, където и да го намери, но да се пази винаги от заблудата, че "знанието на душата– истинската "Теософия" на всички народи и времена! – било "знание" в "научния" смисъл на думата, че това "знание на вечната душа" се нуждаело от подкрепата на някакви външни общества или че можело да се постигне чрез изучаване на дебели книги. – Ако някой си постави впрочем задачата да се запознае с всяко писмено свидетелство, изхождащо от хора, живели наистина в Духа, би трябвало да посвети на тази работа целия си живот, а един прекаран по този начин живот би го отклонил твърде далеч от пътя, извеждащ душата към Светлина. Всички, които са посвещавали живота си на подобна задача, са си отивали накрая с най-дълбоки душевни терзания от тази земя.

«Който търси, намира, и на този, който хлопа, ще се отвори»: – но само упоритото постоянство при търсенето и хлопането в самите нас води до целта, посочена от Учителя от Евангелията на неговите избраници с думите:

«Който вярва в мене, не в мене вярва, а в Оногова, който ме е пратил!»

«Защото аз от себе си не говорих

С тези думи той говори от името на всеки, който познава "Отца", независимо дали се е родил в земно тяло в Индия, Китай, Тибет или пък в съвременна Европа. Словата на всеки, който учи, както "Отец" му е наредил, водят към истинска "Тео-София", идентична с изконното, тайнствено-духовно "християнство" от вечния "Христос" в Прасветлината, чийто най-възвишен Храм на земята се е намирал във "вътрешния Изток" много преди Учителят от Назарет да възвести като един от неговите жреци своето учение за вечната Любов. Тук той ще остане до свършека на дните на тази земя, а заедно с него ще пребъдат във всички времена неговите "свещеници навеки по чина Мелхиседеков": – по "чина", порядъка, който Вечното само си налага във временното!

Единствени тези безкрайно малко на брой земни човеци, които са получили от "София"-та: – от Премъдростта! – Божия като вечен женски полюс на субстанциалния Дух необходимата форма на съзнание, могат да предадат, по правилата на този "чин", и на другите хора на земята познанието и знанието за тази София в Бога!

@

# ЗА ТРИТЕ СТЕПЕНИ

Заобиколен от един свят, достъпен единствено за физическите сетива, – чрез външното си тяло сам част от този свят, – човек съвсем не изчерпва съществуването си само с живота на този свят.

Изследователската мисъл прониква дълбоко в неговото вътрешно устройство и действие, но далеч по-дълбоки страни на това устройство,и действие си остават скрити за нея.

Тайнствени сили, разкриващи се само пред малцина, формират отвътре този свят. Ала някои хора изпадат все отново и отново в плен на илюзията, че можели да "овладеят" въпросните сили, макар последните да са подчинени единствено на своите присъщи закони и да са принудени да унищожат рано или късно всеки, който се одързости в глупостта си дотам, че се опита да ги отклони от техния път.

В крайна сметка никой прекрачил прага на окултното царство на природата, за което говоря тук, не е извличал печалба от това.

Както паякът изсмуква попадналата в мрежата му муха, така бива уловен, омотан и изсмукан всеки, който се осмели да навлезе по-навътре в това царство.

И както уловилото се едро насекомо разтърсва цялата паяжина, така и безразсъдният смелчага друса неистово мрежата, изтъкана от окултните сили на природата,а последователите му се чудят и казват: «Вижте как само е овладял окултните сили!»

Те не подозират, че той всъщност друса нишките, които го държат в плен и които твърде скоро ще го омотаят напълно, за да го погубят... Обречен на гибел, той примамва и други жертви по пътя на унищожението.

Но човешкото съществуване не се изчерпва с тази сетивно опознаваема природа, нито със скритите в нейното лоно окултни сили, макар той самият да се проявява единствено в резултат на тяхното действие – макар той самият да е всъщност окултна сила.

Наистина земният човек сам е една от тези окултни сили на природата, но той същевременно е и нещо друго!

Много добре разбирам онези, които казват: «Няма нищо свръхестествено! – И най-неразгадаемото явление, наблюдавано от земните ни сетива, си остава в рамките на природата!» – и които искат с това да защитят своята интерпретация на единството във всяка форма на живот.

Но с подобни думи ние всъщност се самозалъгваме, защото наистина има нещо коренно различно по характер от всичко онова, което обикновено разглеждаме като "природа" дори в най-всеобхватния смисъл на това понятие!

Наистина има нещо, което надхвърля рамките на процесите, разглеждани от нас като "закономерно обусловени" – което се подчинява на коренно различни условия от всичко включено в нашата представа за физическата "природа"!

Ако упорстваме да причисляваме към "природата" и в обичайния смисъл на тази дума нещо тъй съществено различно от нея, ние само объркваме в собствената си представа дадености, които в действителност са ясно разграничени помежду си въпреки всеувенчаващото ги единство.

За това объркване допринася обстоятелството, че не се познават вечните, "окултни" за обикновените опознавателни методи, първични сили на природата, които са единствено действителното нещо във вечно менливите външни явления.

Съвсем малко хора на тази земя имат някаква представа за способностите на тези сили, както и за това, че много от така наречените "свръхестествени" явления носят техния ясен отпечатък.

Напълно оправдано е впрочем причините и за най-тайнствените явления да бъдат разглеждани като оставащи в границите на "природата", но далеч отвъд най-мистериозните процеси вътре в окултната физическа "природа" има сфери на действие, които си остават абсолютно непознати, докато продължаваме да ги разглеждаме в неразривна връзка с възможните събития, подчинени според нашите разбирания на природните закони. –

За означаване на тези висши сфери имам на разположение две понятия: "душа" и " Дух".

Напоследък доста хора са склонни да припишат по-висок ранг на "душата", но аз мисля, че самият произход на тази дума в немския език ми дава право да я избера за обозначаване на "развълнуваното" светло междинно царство разположено между така наречената физическа "природа", и изначалното, субстанциално царство на висша сила и премъдрост, наречено от мен царство на Духа.

Царството на душата е като "развълнувано море" от тайнствени, просветлени от царството на Духа, сили, извисяващи се над всичко в сферата на окултните сили на физическата "природа" и абсолютно независими от законите, обуславящи действието на тези окултни сили.

И в сферата на душата земният човек се чувства така "у дома си", както в сферата на физическата "природа". И тук той самият е част от едно неизмеримо Цяло, а собствената му душа представлява комплекс от безброй такива сили от "морето" на душата.

Тук обаче той има право да властва над силите! Тук негов дълг е да се научи да владее тези сили! –

Разположено между силите на физическата "природа" и тези на чистия Дух, царството на "душата" е изложено на влияния и от двете страни. Неговите сили не са обаче подвластни на силите на физическата "природа"!

Човекът е призван, доколкото е част от нисшата област, да се постави в услуга на висшето начало в себе си. Само така той може да добие вечен облик като индивидуално същество.

За тази цел той трябва да се издигне и над царството на душата, за да се върне към своето изначално Битие в Духа, което някога е напуснал.

Едва тук той наистина е в своята "Родина" и само оттук може да се съхрани навеки.

Тук именно е Храмът на възвишената Общност на Духа, от чието име ви говоря, и оттук бива насочван всеки, който сериозно и на дело търси нашата помощ.

Ние, Братята в Духа, родени от чистия Дух и работещи открай време сред човеците, сме свързани тук в пълно единение, но като свой "Брат в Духа" сме приемали винаги само онзи, който е бил подготвен от "Словото" на Прасветлината още преди своето раждане и когото поради това можем да приемем като един от нас, след като усъвършенстваме способността му да се изживява в земно тяло.

Във всички времена е била подхранвана глупавата илюзия, че до нас можело да се стигне по някакви околни пътища, но непристъпният зид от вечните закони на чистия, субстанииален Дух не позволява нашият Храм да бъде макар и отдалеч съзрян от онзи, който – обзет от суетно самодоволство– се смята призван да открие пътя към Духа, без да е тръгнал по единствения път, приготвен открай време за всички търсещи от самия Дух.

Той впрочем наистина бе "син Божи", роден от чистия Дух като своите духовни Братя, и не скриваше, че в дома на Отца му има "много жилища". –

«Защо ме наричаш благ? – протестираше той. – Никой не е благ, освен един Бог!»

Не той е виновен, че около името му се е увило като лиана едно родено от древни митове учение, което го превърна в човешки Бог на тази малка планета.

Озарен от Прасветлината, той наистина е излъчвал по-силно сияние от оня индийски принц, когото светът познава като Гаутама Буда, защото в Буда е живял само един постигнал Светлината човек, а не човек, роден в Светлината на Духа. –

Този Буда не се е превърнал сам в "път"! Не е бил подготвен от Духа като път! Единствено безграничната му любов към всяка твар му е позволила да прокопае един път, извеждаш към просветление, към духовната Светлина, но не и към истинско възобновяване на духовното единение с Бога. Някои разклонения на този път могат все пак да доведат в последна сметка до такова единение, но това не е вече исторически познатият път на Буда, защото следва други, стародавни пътни знаци.

В днешно време съществува тенденция да се размиват очевидните разлики, очертаващи ясни граници между учението на този мъдрец и живото духовно могъщество на Учителя от Назарет.

Необходимо е преди всичко да се разбере защо той е имал пълно право да заяви: «Който не е с мене, той е против мене

Тук аз говоря за историческото проявление на човека, за когото свидетелстват Евангелията, – не за култовия образ, смятан от толкова голям брой вярващи за тъждествен с него!

И от друга страна, говоря единствено за мъжа, бродил някога из Индия като Гаутама Буда.

Трябва да се прави много ясна разлика между тези човешки личности и възвишеното божествено същество, обожавано и почитано при северните будисти като висш небесен "Буда", а при християните – като "Христос" в смисъл на "лице у Божеството".

А това висше индивидуализирано самопроявление на Духа е вечната отправна точка на всички духовни йерархии, чак до малцината духовно пробудени човеци на тази земя – най-ниското равнище, достъпно за въздействието на тези йерархии, – които те подготвят, за да възстановят в съзнанието на земния човек връзката на човешкия дух с тъкмо тази вечна отправна точка. Така най-високите и най-ниските звена на тази йерархия се оказват объркани в богословските догми, но малцина си дават сметка за това.

На висотата, до която Гаутама Буда е успял да се домогне, молитвата няма вече логически доказуеми права, – съществува обаче едно далеч по-висше състояние, останало недостижимо за Буда дори при най-високото му възлизане нагоре, което не може да се изкачи, а само да се "прелети" с крилете на Духа. Едва в това състояние на съчетание с Бога в чистия Дух молитвата наистина се превръща в израз на най-дълбоко единение на индивидуалния вечен духовен Човек с Прасветлината, от която той има живот.

Едва тогава става ясен смисълът на думите, изречени от Учителя от Назарет: «Искайте, и ще ви се даде

И по-нататък: «Каквото и да поискате от Отца в мое име, ще ви бъде дадено.»

Но той, обещалият вечен живот на всички вярващи в него и живеещи според думите му, е знаел много добре, че за да бъде разбран, е нужно повече от онова, което може да даде "природата", – "плътта и кръвта".

Говори за онези, които са "отвън", които «гледат с очи, и не видят, слушат с уши, и не чуват».

А по всяко време ще има такива, които са "отвън"...

Който се стреми все още към овладяване на окултните сили, скрити дълбоко във физическата "природа", който си придава вид на Учител, без да подозира откъде получава въображаемата си мъдрост, който продължава да тъне в дълбок мрак, а в същото време иска да мине пред другите за ярък факел, който се кланя на своите постигнати чрез мислене убеждения като на идол, който отказва да тръгне по единствения проходим за него път към Духа, нему ние не можем да окажем духовна помощ, колкото и да му съчувстваме заради дълбоката му заблуда.

Който в своето "сляпо неведение" е убеден, че е намерил сигурно убежище в царството на душата, без да е овладял истински силите на това царство: – и той напразно ще зове за "духовна помощ".

Само който се е отвърнал от окултните сили на земната "природа", съумял е да овладее силите на душата и се е устремил след това по-нагоре, към царството на чистия Дух, единствен той получава помощ от Духа, защото само тогава тя може да бъде приета, – а и ние имаме право да помогнем чрез силите на Духа само на онзи, на когото Духът ни нареди да окажем помощ.

Той ще бъде избавен от всеки недостоен стремеж към власт над другите и ще си възвърне отново предишното съзнание в чистия Дух, от който е произлязъл от веки.

Оживотворен в чистия Дух, той ще живее от Любовта, съзнавайки, че в Духа няма място нищо, което да е недостойно за Любовта – нищо, което би могло да събуди омраза. –

Злоезично безсилие прави от хиляди години напразни опити да бълва отровната си слюнка срещу Общността в чистия Дух, за която свидетелстват моите думи, но винаги досега отвратителните лиги са се връщали обратно върху онези, които са си поставяли за цел да ни омърсят.

В чистия Дух живеят заедно с нас вечно Живите, станали някога обект на подобна сляпа, разпенена ярост, но напразно бихме търсили във всички сфери на космичната физическа "природа", в царството на душата и в царството на чистия Дух, и най-малката следа от някогашните им безкрайно глупави противници.

Нищо нечисто не може да достигне до вечния живот в чистия Дух!

«А отвън са псетата, магьосниците, блудниците, убийците и всеки, който обича и върши лъжа.»

«Блажени обаче са поканените на сватбената вечеря на Агнеца!»

Тези слова стоят записани от преди две хиляди години и техният автор е съзнавал много добре откъде е бил "поканен" да ги напише. Нужно е също да се знае, че само малка част от онова, което му се приписва, е плод наистина на неговото перо.

Както мнозина други "поканени", и той е говорел за същите неща, за които аз ви говоря днес с помощта на други символи.

Разкрилата се пред него Общност на Духа винаги си е служела с отговарящи на съответното време символични образи.

Формите на нейното откровение са различни при всички народи и религии, но който го е постигнал макар и само в една от формите му, има вече сигурна почва под краката си! – Той е тръгнал по приготвения му от Духа път, все едно с какво име нарича този свой път към Духа. Всъщност духовно призваните възприемат по един и същи начин през различните епохи най-дълбоките откровения на субстанциалния вечен Дух, независимо дали става въпрос за мюсюлманина, възпитан в така стриктно очертаните в Корана рамки на исляма, за – истинския -индийски йога, или за съпричастния в античните мистерии на древна Елада!

# КАКВО Е НУЖНО ДА СЕ РАЗБЕРЕ

Всички религии по света призовават по един или друг начин към завръщане, към ново търсене и намиране на духовната Пра-родина на човека, колкото и различни да са представите за тази "Прародина в Духа", колкото и различни да са препоръчваните пътища към нея.

Общо за всички религии е схващането, че за нашата Прародина в Духа е характерно състояние, различно от онова, в което се намира човекът на тази земя, и че той не може да постигне това ново състояние, без да облагороди по някакъв начин поведението си, без да подчини нисшите си импулси на по-високото и най-високото в себе си.

В почти всички религии се съдържа представата за едно индивидуализирано самопроявление на вечната Прасветлина като белег на дълбоко познание за Действителността. Само при даоизма, шинтоизма и у южните будисти – школата "Хинаяна" – няма следи от такова познание, но би било погрешно тези религии да бъдат обявени чисто и просто за "атеистични" само защото техните представи за Божественото не са могли да се издигнат над неоформеното море като първооснова на божественото Битие.

Напротив, у северния будизъм – школата "Махаяна", на "голямата колесница", за разлика от тази на "малката колесница", "Хинаяна" – съществува съвсем ясна представа за едно индивидуализирано самопроявление на вечната Прасветлина под формата на небесния Пра-Буда, "Адибуда", макар различните аспекти на догмата да замъгляват до голяма степен чистотата на тази представа. Възможно е тя да води началото си от гностицизма, за да стигне значително по-късно през Персия и Туркестан до Непал и Тибет, откъдето вече е намерила по-широко разпространение.

Именно от гностичен произход е понятието "Логос". А това "Слово", което е от Бога и което е Бог, не е нищо друго освен себеизричане на вечната, непостижима Прасветлина в индивидуализиран духовен образ. Това прозрение за духовната Действителност е преминало в християнското учение, където е било напълно объркано с коренно различното схващане за Учителя от Назарет като "Син Божи", така че от почти две хиляди години насам "Помазаникът", евангелският Христос, е обожаван като "добил човешки образ" Логос.

В основата си обаче гностично-александрийското учение за Логоса показва съвършено ясно прозрение за една Действителност, оправдаващо напълно всички – както обикновено се казва –"персонални" представи за Бога, при условие че те не се израждат в антропоморфна бездуховност, водеща до седналия високо над облаците, измислен "личностен Бог", който не е нищо повече от един надарен с всемогъщество "земен -преземен" властелин.

Споделяното от повечето християни схващане за Бога не е за жалост твърде далеч от подобна представа.

В желанието си да се доближи до този небесен "Цар" човек разполага в този случай само с две възможности.

Той или се бои, че "Бог" ще отвърне уши, ако се изправи сам, без застъпници, пред него, и затова, по добрия стар царедворски обичай, се оглежда за духовни посредници, или пък се отнася с гордо, самомнително презрение към всяко посредничество, смятайки се в правото си да установи контакт сам и без "ходатаи".

Обща и за двете гледни точки е безкрайно тесногръдата и земна представа за божествената същност, – колкото и да е убеден търсещият, че имал много "одухотворено" усещане за своя Бог.

Усещаният по такъв начин "Бог", с когото се търси контакт по един от тези два пътя, е винаги само плод на въображението!

Колко тесновата и същевременно: колко самонадеяна и високомерна е представата за вечния Първоизвор на всяко Битие, която е готова да приеме, че благоволението на нейния Бог би могло да бъде постигнато чрез ходатайство, или пък подвежда да се търси пряк диалог със самата Прасветлина, без изобщо да си дава сметка, че тази Прасветлина, както и нейното вечно себеизричане в индивидуализирана форма, надхвърля всяка човешка способност за схващане така, както най-голямото от огнените слънца на физическата вселена затъмнява с блясъка си едва мъждукащата искрица в домашното огнище!

Ако вечният, всеобхватен Дух не бе подготвил проходим път, изхождайки от Прасветлината на всяко Битие, нито един човешки дух не би могъл да се завърне при своя вечен Първоизвор.

А този "път" е същият, който духовният Човек е изминал някога, преди да се свърже със земния човек-животно.

Той щеше да бъде непроходим за човека на тази земя, ако всички духовни Човеци бяха някога "паднали" едновременно.

Но претърпелите такова "падение" са винаги малка част от цялото духовно човечество, макар че всъщност става въпрос за огромен брой отделни индивиди, принудени да споделят през хилядолетията съществуването на животното в съответния отрязък от време.

А някои от непретърпелите "падение" в животинско тяло индивиди са останали открай време доброволно в невидим облик на тази земя, обзети от пламенна божествена Любов и състрадание, за да поддържат открит за падналите си братя обратния път към Прасветлината, докато техният водач, един от изначално сътворените духовни Човеци в първичния свят на чистия Дух, никога не е напускал своето изконно място в "Словото", което е "Бог".

От незапомнени времена тези малцина са подлагали на съответна подготовка човешки духове преди още да е настъпил моментът за раждането им в тялото на човека-животно. Благодарение на тази подготовка те достигат след раждането си състояние, представляващо мост, по който човешкият дух може да се прехвърли към най-близките брегове на благословения "горен" свят на Духа, откъдето сам се е обрекъл някога – чрез падението си – на изгнание.

А като част от тази подготовка те се поставили хилядолетия наред в услуга на просветителното и спасително дело на своите не-паднали Братя, пребъдващи с Любов и състрадание в духовен облик при земните човеци, и така са оказвали действена помош на тази земя дълго преди раждането си в животинско тяло.

След появата си в човешко-животински образ на земята те не получават едни и същи задачи.

Всеки един от тях обаче е обвързан с отреденото му призвание и го следва неотклонно, независимо дали в земния му живот то ще го доведе до известност, слава и богатство, или пък до бедност, унижения и мъки.

А рече ли да се отклони от предначертаната му тук съдба, той ще падне още по-дълбоко отпреди, все едно от каква земна участ се е отказал – от рядко щастлива или от изключително тежка, – защото никой не би могъл да отговори на всички изисквания на своето призвание, без да приеме начина на живот, предопределен от една мъдра ръка така, че да може да следва отреденото специално за него призвание.

Тази безкрайно "ефирна" Общност на живеещи в Духа човеци въздейства на земята с един вид "магнетична", изключително неуловима, чисто духовна мощ върху всички човешки духове, които могат вече да започнат своето изкачване. Тя ги издига до едно духовно състояние, твърде сходно със състоянието на нейните собствени членове, с една-единствена разлика: така пробудилият се духовен човек се изправя само за да продължи хода си напред. Той не е нито длъжен, нито способен да участва в помощното дело, осъществявано безспир от самата духовна Общност на Светещите, понеже то изисква, както вече казах, предварителна подготовка в течение на хиляди години.

Пробудилият се благодарение на невидимата помощ на определените от Духа помагачи ще може веднага след смъртта на човека-животно, с което е живял съединен на земята, да се издигне на следващото по-високо духовно равнище, където живеят в духовен облик иепретърпелите падение, чието най-важно дело е Общността в чистия Дух, проявяваща се на земята в тялото на човека-животно, – защото тази действаща на земята Общност получава непрестанно от тях духовни импулси, без които никой земен човек не би могъл да стане изразител на разкриващата се в него вечна същност.

Някои от "умрелите" за земята, издигнали се до това по-високо състояние и изпълнени – подобно на непадналите си Братя – с любов и състрадание, решават също да останат невидими при земните човеци, съдействайки на помощното и спасително дело на непретърпелите падение, доколкото това е възможно чрез един вид акумулиране на волята.

Но освен тези неколцина, известни у северните будисти като "Бодхисатви на милосърдието" и отговарящи на "светците", "ангелите" и "архангелите" на ранната християнска църква (към тях следва да се причислят и по-късните "Четиринадесет спасители"!), всички останали се устремяват към още по-високи състояния на Духа. Така, в течение на непостижими за земните представи периоди от време, човешкият дух минава постепенно през всички степени на йерархиите на Духа, за да се върне накрая при най-възвишеното прадуховно Същество –при самопроявлението на Прасветлината, – при "Словото", което е "Бог", и да намери во веки веков, съединен нетленно с него, своята висша индивидуална духовночовешка същност, след като отдавна вече се е обединил с еротичния си допълващ духовночовешки полюс като "Мъж и Жена" в Духа.

По такъв начин "падналият" някога духовен Човек се завръща от земното животно обратно към своята изначална Родина във вечния, чист Дух, в "света" на блаженството и яснотата, където "Животът" е съвършено различен от познатия дори в най-тайнствените сфери на космичната природа живот, част от която е и тази земя!

Едва след окончателното си завръщане, съединен със "Словото", което е "Бог", духовният човек съзира Божеството, каквото то от веки пребъдва и действа, "лице в лице", ала не отвън, а вътре в самия себе си.

Едва тогава той "познава" и бива "познат"!

Но още в самото начало на този безкрайно дълъг път в него може да се роди в достъпна за човешкото усещане форма неговият "жив Бог".

"Живият Бог" на пробуждащия се или вече пробуден човек на тази земя прилича на незабележима искрица от вечното лъчезарно сияние на "Словото", което е "Бог" от веки и во веки и което е самата Прасветлина в нейното себеизричане като Праслово, – схващащо "същевременно" себе си като вечно "Божество".

За по-голяма яснота нека ми бъде позволено сравнението с една от силите на физическата вселена, която човекът е съумял да постави в своя услуга:

Както силата на електричеството може да нажежи и да накара да засвети една тънка като косъм нишка, но токът на същото това електричество би в миг изгорил въглената жичка, ако бъде пуснат през нея с цялата си мощност, отговаряща на нуждите на един голям град, така и способността за схващане на земния човек би била мигновено унищожена, ако можеше да се доближи неподготвена до лъчезарния блясък на вечното "Слово" и с това до самата Прасветлина,– докато същата способност на земния човек може спокойно да понесе безкрайно ефирния ток, създаващ в най-съкровените дълбини на душата онзи "отблясък от Отца":– онази сияйна звезда, в която неговият "жив Бог" може единствено да стане достъпен на тази земя за него, ако не иска да разруши съзнанието му с пълния си блясък.

А когато най-после пробудилият се тръгне по единствения път, извеждащ наистина обратно към Прародината на духовния Човек, тази звезда ще свети пред него и ще става все по-светла и по-лъчезарна с изкачването на всяко ново, по-високо стъпало, докато не се съедини най-накрая во веки с него в неизразимия блясък на вечното "Слово": – в раждащата самата себе си Прасветлина.

Такъв е, описан според човешките възможности, пътят, по който духовният Човек се връща след своето падение отново нагоре!

Това именно е нужно да разбере търсещият, решен да опознае действителния път към субстанциалния Дух, – единствения проходим за човешкия дух път, който всички духовно оплодени религии на тази земя са предусещали и към който по своему са насочвали вярващите.

Който си мисли, че може да посочи други пътища към Духа, сам себе си заблуждава, – макар да действа воден от най-добри намерения, той всъщност тласка себе си и всички, които го следват, към мъчителен душевен смут още тук, а и в продължение на хилядолетия след земната смърт: – ако не към пъпно "разтваряне" на съзнанието – то към вечната "духовна смърт", от която няма възкресение...

Непогрешимо е действието на "Законите" на вечното духовно царство, никаква власт и никаква премъдрост – нито небесна, нито земна – не могат да ги пречупят, защото те са израз единствено на вечната воля на самата Прасветлина, излъчила всичко, което е.

Ти се вглеждаш в рояците звезди на нощното небе, питайки се какво ги крепи, и все пак цялата тази вселена със своите безброй слънчеви системи е най-малкото свидетелство за една сила и присъщата и воля – сила, на която и ти дължиш живота си и която може да ти се разкрие до най-възвишената си и дълбока същност, ако извървиш пътя, открит за теб от Любовта и Милосърдието!

«Око не е виждало, ухо не е чувало това, що Бог е приготвил за ония, които го обичат!» Нищо физическо и земно не може да възприеме Вечното!

Дано думите ми те научат да обичаш всичко Божествено!

А ти ще обикнеш Божественото едва когато го познаеш, доколкото това ти е възможно при съзерцание! Иначе обичаш само един фетиш, създаден от самия теб в твоето въображение.

Едва когато почувстваш, съсредоточен вътрешно, теглещата нагоре сила на Божественото, ще познаеш в себе си и вечната Любов, благодарение на която ще можеш да направиш всичко необходимо за своето спасение!

Тогава чак ще се научиш сам да използваш онази несравнима сила, която владее всички сили: – Любовта, освободена от какъвто и да е обект на Любовта!

Тази божествено жива, вибрираща прасила от духовния "свят", която единствена може да освободи от всяка обвързаност живота на земния човек!

Тази висша сила, чрез която ще можеш да отхвърлиш игото на невидимите властелини от заобикалящата те физическа природа, – стоящи далеч по-долу от теб, но превъзхождащи те по могъщество, докато не превърнеш Любовта "сама по себе си" в непознаващ поражение господар на своя живот!

Тогава ще ти стане ясен и смисълът на следните слова:

«Бог е Любов, и който пребъдва в Любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него!»

# МИСТЕРИЯТА НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ФОРМА

Когато някой се сещал за душата си, не бил далеч от убеждението, че няма вече нужда от тялото, и гледал на него в най-добрия случай като на тежко, досадно бреме, способно само да тегли надолу душата, – като на едно може би необходимо, но отблъскващо зло: – като на крайно нежелателна пречка за всяко душевно развитие.

Били са правени опити да се "умъртви" – ако е възможно – тялото, с илюзията, че по този начин душата щяла да се "освободи", но предприелите подобни опити изобщо не подозирали, че за човека на тази земя душата би представлявала зейнала пустота, лишена от съдържание реч, часовник без циферблат, работилница с хиляди бръмчащи на празен ход колела, необръщаем в звонк капитал, – ако беше лишена от съдържанието на своите преживявания, които тук, на тази земя, тя получава не без посредничеството на тялото.

Липсвало разбирането, че ние не сме в състояние да схванем нито една мисъл, ако тя няма аналогична корелация в земното тяло, ако липсва земно-сетивно изображение на същинското и съдържание. Липсвало също разбирането, че всичките ни образни представи – дори и най-сложните от тях – имат своя първообраз в тялото и че нито едно чувство не може да бъде възприето от съзнанието ни, ако не е съотнесено с чувствителността на тялото и неговите органи.

Но и днес не се срещат често хора, които знаят, че при всяко земно осъзнато душевно възприятие, при всяка наша мисъл, в действие влиза не само мозъкът: – че докато сме пленници на това тяло в един свят на физически-сетивните явления, всеки атом от тялото ни е абсолютно необходим като носител на душевните възприятия, – и че не можем да имаме достъп тук, на тази земя, до богатствата на душата и да се ползваме от тях без съдействието на земното тяло.

Всичко "усетено" или "почувствано" от нас е в известен смисъл проява на същата сила, на която дължим и способността си да "мислим", и нашите усещания и чувства могат да се развият до същата, ако не до далеч по-голяма, прецизност, но във всички случаи до много по-висока сигурност от тази на мисленето.

Процесите, които имам предвид, могат да се сравнят със светкавично бързо изпращане на съзнателни и полусъзнателни въпроси, чиито отговори се получават обикновено със същата бързина и идват винаги – без да подозираме това – от тялото въпреки неблагодарността и презрението ни към него и въпреки убеждението ни, че то изобщо не ни е нужно...

При всяка мисъл, колкото и абстрактна да е тя, при всеки чувствен импулс, колкото и неуловим да е той, ние изпращаме с помощта на мозъка си нещо като вестоносец към онази част от тялото – независимо дали знаем коя е тя, или не, – където съществува телесно-физически аналог на онези съотношения, които се стремим в момента да обхванем в мислите или чувствата си. И този пратеник се връща почти мигновено, за да ни съобщи – отново чрез посредничеството на мозъка – какво е намерил там.

Не е много лесно да се разбере този процес. Но всичките ни възприятия от физическия свят стигат до нас единствено по този начин и целият външен свят щеше да бъде за нас някакъв душевно непостижим, лишен от мяра и граници хаос – ако не беше това съдействие на тялото – не само на мозъка! – макар мозъкът да е без съмнение централният команден пункт на тялото, така че нищо телесно не може да проникне до душевното ни съзнание, без да е минало през този централен пункт, където се преобразува във форма, способна да упражни въздействие върху душата ни.

Всяко художествено послание на душата също се нуждае на тази земя от съдействието на тялото.

Художествената изразна форма може – във всеки отделен случай – да се превърне в разбираем за душата език само ако в нея и чрез нея бъдат съзнателно или несъзнателно доведени до трептение ритми, способни да предизвикат някъде в тялото резонансни трептения на аналогични ритми.

Дори външното възпроизвеждане на човешкия образ и заобикалящите го предмети в изобразителното изкуство не може да проговори на душата, ако не бъдат задействани определени осъзнати съотношения в тялото на наблюдателя, макар той да е убеден, че възприема видяното единствено с помощта на очите и мозъка си.

Който обаче иска да схване истински същественото във всяко изкуство, ще му се наложи да възприема чрез тялото си повече, отколкото си дава сметка и е готов да признае.

Наистина музиката се възприема първоначално от ухото, но процесът на осъзнаването и е по-сложен, отколкото предполагат мнозина слушатели! – Ухото е само апарат за приемане на звуковите вълни и за да може да ги разтълкува, то трябва да препрати през цялото тяло получените ритмични и звукови импулси, чак до онези места на тялото, които са аналогични на тях: – които се характеризират със същите съотношения на интервалите, същите показатели на трептение и същите ритми, – и връщат като ехо отговора към механизма на ухото, а то на свой ред го съобщава веднага на мозъка, където единствено може да се редуцира в разбираем за душата език.

Същото нещо става и с окото, когато сме изправени пред архитектурна творба, скулптура или картина, а става ли въпрос за възприемане на художествено слово, макар и четено "наум", вземат участие едновременно всички сетива – на първо място, разбира се, слухът.

Процесът е все същият!

«На деня под ярките лъчи потаен...»

Всяко въздействие посредством "художествени изразни форми" е: – магия на знаците, свързана с откриването на същите силови диаграми, които са изобразени физически-реално в тялото.

Това е в сила както за творческото създаване, така и за прочувственото възприемане в душата на всяко едно произведение на всеки вид изкуство, независимо че "механизмът" на съответните преживявания си остава тайна и за създателя на художествената форма, и за онзи, за когото тя е предназначена.

# ЗАПАДНОИЗТОЧНА МАГИЯ

Малцината истински и безбройните мними "кабалисти", както и самонадеяно присвоилите си това прозвище – в по-голямата си част, нещо твърде любопитно, с антисемитска окраска, – в чиито ръце тази книга е попаднала по волята на Водачите на "огнената колесница", едва ли биха очаквали оповестяване на някакъв таен трактат върху староеврейската мистика. Колкото до новака, имащ твърде смътна идея какво точно представлява кабалистиката, бих го насочил на първо време към появилите се на всички основни езици специализирани трудове, посветени на юдейската мистика, кабалата, за да почерпи от тях известни познания по обсъжданата тема. Той може обаче да мине и без тях, ако не изпитва специален интерес към проблемите, които ми предстои да засегна тук!

Нямам възможност да се спра подробно върху основните староеврейски текстове, от чиято вътрешна сила се подхранва мистиката и магическата практика на строго ортодоксалния източен юдаизъм, а не виждам и необходимост от това, след като отдавна вече са публикувани подобни проучвания на призвани изследователи.

Разполагайки със сигурни знания за забравените нееврейски първоизточници на въпросните текстове, аз предпочитам да се обърна именно към тези източници, за да почерпя от техните дълбини повече яснота относно истински същественото в кабалистичните прозрения.

Въпреки риска да обидя, без да искам, кабалистите с еврейска кръв, принуден съм да направя основополагащата констатация, че цялата мистична система на кабалата е от нееврейски произход: – че тя се корени всъщност в традициите на едно тайно индийско учение, отнасящо се към най-ранния период от мъдростта на Индия, и че последователите на това тайно учение до ден днешен практикуват по своему "кабала", без да имат каквото и да е понятие за юдейската кабала и без дори да са чували някога за нея!

Нямам намерение да навлизам в повече подробности, но истински сведущият кабалист едва ли би отказал да ми повярва, след като спокойно и непредубедено се запознае с всички раздели на тази книга, като чете, разбира се, и "между редовете". А що се отнася до новака, нека на първо време се довери на моето водителство, докато не стане и той способен да провери, доколкото му е възможно, верността на казаното от мен!

Тези думи имат за цел само да потвърдят дълбоките истини на кабалата, но нека изпълненият с благоговение приятел на кабалата ми прости, че тук аз разглеждам, далеч от всякакво желание за полемика, само високата стойност на основните принципи на цялата система, без да обръщам внимание на забулените с мистериозност вулгарни формули, към които той се е привързал и които може би смята за свещени и заслужаващи пълно уважение. Истинската кабала не може да бъде никога работа на "profanum vulgus", на "непосветената тълпа", и завинаги ще си остане тайно учение, предназначено за премалцина!

Тези кратки разяснения имат за цел да подтикнат към по-задълбочено изучаване на кабалата онези, които и днес предусещат истинската сърцевина на древните учения, и да внушат у по-малко запознатите уважение към дълбоката премъдрост, стигнала от Далечния изток в одеждите на средновековната еврейска мистика чак до западния свят: – мъдрост, накарала да се замислят и най-видните духове на Средновековието и Възраждането, която, макар и разбирана едва от малцина, е била осквернявана с най-глупава самонадеяност от мнозина. На отделни места, преди всичко в северните страни, тази мъдрост е все още жива сред неколцина малобройни избраници, които смятат, че тя е достойна за дълбоко уважение и че си заслужава да посветят целия си живот на неуморни изследователски търсения в нейната област.

Този процес е съпроводен и с една чисто магическа дейност: с упражняване на силово въздействие в света на явленията – способност, която строго школуваният истински кабалист придобива, като живее изцяло в духа на кабалистичната дисциплина, но тя не е самоцел и се постига от само себе си, щом търсещият изпълни условията, които му позволяват да осъществи преди това споменатата по-горе Unio mystica.

Цялата система е една благородна древна разновидност на йогийската школа, водеща началото си от Индия.

Едва ли е нужно да подчертавам, че "кабалистите" в Индия, Тибет и Китай се намират в най-тясна духовна връзка с високата духовна Общност, от която и аз черпя сведения за тези неща като неин духовен, избран от веки член. Досега те едва ли са били разкривани пред някой европеец дори ако той познава от личен опит всички посочени страни и владее свободно техните езици.

Когато говоря за западноизточна магия, нека не се забравя, че средновековната еврейска кабала е нещо като "превод" и видоизменен вариант на онази първична "кабала", която е все още жива в Централна Азия и която, макар да не носи същото име, се покрива с нея във всички съществени елементи. За действените принципи на въпросната чиста и достъпна за премалцина йогийска практика се говори, с друг език, в цялата тази книга и изключително малобройните истински "кабалисти" на Запада, в чиито ръце попадне тя, твърде бързо ще разберат основателните причини да посоча изрично индийския произход на "кабалата", позната в своята евреизирана форма едва от средните векове.

Под "кабала" обаче аз съвсем не разбирам суеверната лъжемагия, упражнявана в някои кръгове на големите европейски и американски градове от хора, претърпели житейски крах и узурпирали това име по един най-безотговорен и безсрамен начин, а изключително дълбокото духовно познание, срещано все още, макар и твърде рядко, в източния ортодоксален юдаизъм, чиято жалка карикатура са нееврейските, най-често направо чужди на всяка еврейска духовност, лъжекабалисти, които си въобразяват, че практикуват кабалистика, като си служат с нелепи заклинателни формули, мислейки се за дръзновени похитители на еврейската мъдрост.

Просветените и внушаващи респект духове на средновековния и по-късния юдаизъм в горещото си желание да защитят тайното познание на кабалата, смятано от тях за достояние на еврейския народ, от безплодните спекулации и мрачното суеверие на вулгарната магия, едва ли са се страхували, че няколко столетия по-късно ще се намерят толкова многобройни и тъй враждебно настроени към евреите не евреи – незнаещи иврит и лишени от каквато и да е представа за юдейската благочестивост люде, – които ще злоупотребят с езиковото и мисловното богатство на кабалата, познато им в повечето случаи само от крайно съмнителни преводи, като го превърнат в нелепо вълшебничество, нямащо нищо общо с еврейската чувствителност и мисъл! Налага се, от друга страна, да отправя решително предупреждение против широко разпространеното боязливо подценяване на всичко свързано с кабалистиката и на първо място против глупавото убеждение, че всички тия неща трябвало да се "знаят", ако не искаме да отминем като невежи някои тайни, чието разгадаване се смята от толкова много хора за най-важна задача на техния живот. За да се стигне наистина до най-високите прозрения, криещи се в претрупано орнаментираните и преднамерено двусмислени изображения в кабалистичните трудове, е необходимо, както вече казах, човек да посвети цял един живот на тяхното изследване. Повърхностната разходка из тази идейна област би довела само до вулгарен, противен окултизъм, който и без това се подхранва непрекъснато от безброй евтини брошурки, написани от безотговорните търгаши на кабалистична мъдрост.

# СВЕТЛИНАТА НА ДУХА В ХРИСТИЯНСТВОТО

Във всички големи религиозни системи, дадени на света от постигнали просветление човеци, могат да се намерят следи от духовна Светлина, но аз нямам тук за цел да правя преглед на всички религии от гледна точка на съдържащите се в тях свидетелства за Духа, защото едно правдиво и балансирано изследване, посветено на този въпрос, би изпълнило цели томове дори ако се ограничи само с най-важните религиозни учения и с живота на вярващите, съобразяващи своите постъпки с тях.

Тук ще се занимаем само с християнството, което – смятано от мнозина за носител на единствената истина, но внушаващо просто респект, а често пъти направо омраза и враждебност у още повече хора – е без съмнение най-важната религиозна система за човека от западната част на света.

Ала кое "християнство" – ще ме запитат – имате предвид? Привърженикът на по-старите форми, тоест на източното православие или на римския католицизъм, е склонен да смята за "правилна" единствено своята интерпретация, докато търсещият опора в някой от многобройните по-нови варианти е склонен да вижда само "глупаво суеверие" в по-раншните изповедания и техните изразни форми. Омразата между християни и християни, породена от противопоставяне на убежденията им, е много по-страшен враг на християнството от язвителната критика на всички виртуози на изкуството да се охулва неговото учение!

Неизказани беди и страдания са били стоварвани досега върху много хора и върху цели народи заради стълкновения по религиозни причини и нямат край злочестията, ден след ден предизвиквани в по-тесни кръгове в името на християнската вяра.

Но нещата, заради които би упрекнал християнството един повърхностен наблюдател, нямат всъщност нищо общо с него.

Те са породени от човешката ограниченост, човешката пристрастност и несговорчивост, плод са на погрешно насочена жажда за власт: – на манията да се държат в подчинение другите чак до най-скритите дълбини на тяхната духовност, както и – не на последно място – на извинителната илюзия, че единствено ние "притежаваме истината" и че сме длъжни да я натрапим на другите, за да "спасим душите им" дори те да не искат това.

Не за тези криви пътеки на проявите на християнската религия и не за обичайните по тези погрешни пътища действия имам намерение да говоря тук.

Онова, което би могло да се каже по този въпрос, е вече добре известно, а и най-нелепите заблуди винаги си намират остроумни и изпълнени с уж "истински" религиозен плам защитници.

Християнството е твърде младо още на тази земя, за да могат да бъдат осъзнати неговите божествени дълбини, и убедените, че то е "отживяло времето си" и че е било доведено до абсурд поради греховете на своите "църкви", се заблуждават дълбоко, понеже изхождат само от досегашния му път на развитие. Те не подозират, че ще дойде време, когато на по-голямата част от така нареченото днес "християнство" ще се гледа не без срам в сърцето, както зрелият човек гледа на глупавите безобразия и необузданите претенции на своята младост.

Но нека тези думи не бъдат погрешно разбирани!

Много далеч съм от намерението да твърдя, че светът до този момент не познава нищо от същинското християнство, – но не мога да престана да изтъквам, че за голямото мнозинство от хората, които са се наричали и се наричат "християни", истинската сърцевина на християнството е до ден днешен скрита зад безброй повече или по-малко твърди черупки и че те не са вкусили още от нейната божествена сладост, макар понякога да им се е удавало да оберат през пукнатините на черупките няколко процедили се капки от изобилните и сокове.

Хората още не разбират, а в много отношения и не искат да разберат, че тази вътрешна сърцевина на християнството представлява субстанциалнодуховна Действителност. и че е нужно първо да се осъзнае колко несъществени сами по себе си са всички "черупки", преди да бъде освободена от тях и съзряна в цялата и чистота божествената мистерия на християнството, – преди да стане възможно да се изгради дарохранителница за тази най-съкровена сърцевина, където във вечни времена да и се оказва дължимата почит, и то в истински достойни за нея форми на преклонение. –

Постоянното напомняне за началния период на християнството може би събужда в душевността на вярващия чувството за нещо добре познато и благотворно, – но той е склонен да забравя, че семето е нещо различно от кълна, а той пък е нещо различно от напълно развитото растение, което на свой ред е различно от цвета, а цветът далеч не е същото, каквото е узрелият плод.

Който непрекъснато подкастря развиващото се растение, да не би то да надмине по форма скромната простота на кълна, не може по никой начин да бъде смятан за добър градинар.

Християнството и днес още прилича на намиращо се в процес на развитие растение и неговите привърженици имат за задача не да кастрят всеки покарал от корените му филиз, колкото и избуял да им се струва той, а да му дадат възможност да расте на воля и да развива свободно пищните си форми, без да посягат на нито една почерпила сили от неговите корени форма, макар тя да е усвоила характерните за местната почва сокове.

Всякакви "опити за прочистване" са крайно неуместни тук, защото растението - ако останем при този символ – не може да извлича храна от самото себе си

Прекомерно избуялите около възловатите корени листа сами залиняват, след като са изпълнили предназначението си да предпазят покаралите филизи, и отстъпват място на нови форми, каращи ни бързо да забравим загубата на първите защитни листа, защото, станали вече неразделна съставна част от растението, те също имат всички характерни белези на вида.

Твърде много, и то с най-добри намерения, е било "подкастряно" растението, наречено християнство. То е принудено да усеща все отново и отново острието на ножа върху себе си и това може би обяснява защо е така изостанало в естественото си развитие.

Би могло да се сметне едва ли не за чудо, че въпреки това жестоко отношение към него то е все още живо! –

Ако престанем да посягаме на живата му сърцевина, ако приемем с радост всичките му по-стари и по-нови филизи и предоставим грижите за израстването им в ръцете на вечния Градинар, който знае кое е полезно за тях, ние твърде скоро ще видим как изчезват всички вредни израстъци и как красиво се вият и разлистват могъщо напиращите кълнове.

Нека ми бъде простено, че съм принуден да прибягна тук до разни символични образи, но който има волята да ме разбере, лесно ще отгатне какво искам да кажа с тези алегории, а те ще ми спестят необходимостта да нанасям – в една или друга посока – рани на вярващите души.

Не се застъпвам за никое от съществуващите християнски вероизповедания и във всяко едно от тях съзирам действието на божествени духовни сили, възпирано единствено от добронамерени, но прекалено дребнави и пристрастни религиозни убеждения – от страх да не би да се наложи да изоставим някои любими схващания или да признаем, че други от тях, уж отживели времето си, всъщност не са непременно осъдителни.

Не бива да се забравя, че всяка изначална истина може да се изяви под най-различни форми!

Крайно време е добре да се осъзнае изконната същност на християнството и с благоговение да се приеме влиянието на човешките различия между неговите последователи върху формите на изповядването му!

Условията на живот не са едни и същи за орела и за славея, но всяка жива твар на тази земя диша все същия животворен въздух, опасващ земното кълбо. Така и потребностите на човешката душа са безкрайно разнообразни, но за да преуспява и пребъдва, тя навсякъде се нуждае от божествената Светлина на Духа,

В християнството, такова, каквото се е развивало до днес – исторически обусловено, но винаги подхранвано от един вечен духовен Извор – въпреки всички споменати вече "човешки-пречовешки" несъвършенства, а и всички по-раншни страхотии, – са в действие най-дълбоки духовни сили. Привилегированото и доминиращо положение на тази религия, приписвано и от нейните последователи, се основава изцяло на реални дадености, макар досегашните форми на изява на християнството да не позволяват все още да му се признае такова особено положение.

В неговите верски догми се крият първоосновни, коренящи се във Вечното, учения на премъдрост от зората на времето, чийто смисъл твърде рядко и само от малцина се разбира докрай, докато у далеч по-голямата част от привържениците му няма все още и най-смътно предусещане за него.

Гибелната духовна сухота на нашето време смята за вкаменелости от древните "езически" суеверия много неща, включени някога в християнското учение от слънчево-сияйни, пламтящи в Светлината на Духа, мъдреци, но изхвърлени от по-късни пуритани като уж "чужди" на неговата същност.

Високо посветени жреци на древни мистерии, познаващи действителната същност на Вечното, са издигнали някога храма на това учение с мъдро, величаво прозрение. Колкото и чисти и простосърдечни намерения да са имали онези, у които по-късно формите на този храм са предизвикали неодобрение, те са били много далеч от космичното прозрение на човеците, начертали някога плановете на храма.

Водени от най-добри намерения, а и получили – по силата на някои събития – достатъчно основания да бъдат критични, тези хора са извършили, без да подозират, тежки прегрешения към изграждането на храма. Историята сочи повече от ясно, че са били отстранени много важни за строителната конструкция камъни, така че е почти невъзможно вече да се спре прогресивното и подриване.

Само едно ново, дълбоко вникване във вечните мистерии, на които християнството е призвано да бъде жива изразна форма, може да сложи край на това съдбоносно прекъсване, да създаде общо разбирателство и търпимост и да подтикне отделните му изповедания към взаимно обогатяване и обновление.

Нека противоположните гледни точки продължат да съществуват спокойно, докато има нужда от тях, и нека никой не се нагърбва с ролята на съдник там, където само висшето духовно ръководство е в състояние да обедини подлежащото на обединение, когато настъпи моментът за това.

Широко поле за работа се разкрива и пред една нова теология, едно ново богословие, без чиято целеосъзната помощ едва ли ще могат да бъдат поправени нанесените вече щети.

Необходимо е преди всичко да бъде размотано кълбото на догматична обърканост, оплело се поради отъждествяването на Учителя от Назарет със себеизричането на вечната Прасветлина – с Лотоса, – отъждествяване, дължащо се на религиозно-исторически, тоест на чисто временни фактори.

Тук е належащо нужна истинска реформация, истинско пречистване на понятията.

Представянето на себеизричането на Бога, на Логоса, на вечното "Слово, което е у Бога и което е Бог", и рязкото му разграничаване от духовно-човешката потенция, намерила израз за нас в Учителя от Евангелията – така обосновано теологически, че по-старите догми да не бъдат накърнени, а изцяло изяснени в най-прекия смисъл на думата, – това дело чака решителния човек, който да се осмели да го извърши, зналеца, който е способен да се заеме с такова дръзко начинание, чиито последици ще се окажат невероятно благотворни.

Прастарата мъдрост, чийто вестител ми е отредено да бъда в наши дни, не противоречи по никой начин на вечната същност на християнството, макар доста неща от изложеното чрез мен учение да създават – на първо време и повърхностно погледнато - такова впечатление.

Самата мисъл, че тук би могло да има някакво противоречие, ще се стори абсурдна на всеки, който е разбрал от какъв източник черпи мъдростта си това учение.

Но аз нямам за задача да бъда застъпник на която и да е религиозна система на човечеството, пък била тя и величавата доктринална постройка на християнството.

Длъжен съм само да посоча възвишените вечни ценности, чийто свидетел е всяка от големите, оплодени от Духа, верски системи на тази земя.

Това не пречи аз – роденият от потомци на древни германски, християнски родове, възпитан в християнската вяра и знаещ, че всички мои предци са намерили навремето убежище в тази вяра – да поема сам задължението да допринеса от своя страна за едно истинско задълбочаване на християнското схващане за живота, изхождайки от разкриващото се пред мен вътрешно прозрение на Действителността.

Съвсем не е нужно, би било дори крайно опасно, да се търсят възможности за основаване на нови християнски или други духовни общества.

Разполагаме с предостатъчно верски общности и групи!

Ала нека всеки член на някое от тези общества, който е убеден, че християнската форма на "общуване с Бога" говори на сърцето му повече от другите, се опита по своему – чрез собствения си живот, собственото си задълбочено прозрение и собствената си вяра – да съдейства за разкриване на вечната божествено-духовна сърцевина на християнството.

Нека се постарае обаче да разбере и другите, опитващи се по друг, различен от неговия, начин да се доближат до същността на християнството и нека възпита в себе си чувство на благоговение пред тяхното духовно водителство.

Но нека остане далеч от "праведните" фарисеи, убедени, че дават най-добър израз на почитта си към християнското учение, като се отнасят с неразбиране или направо с омраза към онези, които търсят истината в някоя нехристиянска форма!

В уединени места на Централна Азия и днес още живеят мъже, с които нито един европеец освен пишещият тези редове не би могъл дори формално да се сравни по отношение на истинското разбиране за същността на християнството и които въпреки това нямат абсолютно никакво намерение да се присъединят към каквато и да е общност, наричаща себе си "християнска".

«Мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно.»

Нима е все още нужно да казвам от каква смешна самонадеяност и сляпа претенциозност трябва да страда онзи, който се смята в правото си така дръзко да определя намеренията на божествения Дух във връзка с бъдещето на християнството?! –

Навсякъде "стопанинът на гроздобера е изпратил своите работници в лозето си" и всяка плодоносна лоза ще бъде намерена и най-грижливо запазена от тях.

Все същото духовно Слънце ще накара да узреят, в духовно отреденото им време, гроздовете на всички лози!

# ТАЙНАТА НА ДРЕВНИТЕ ЛОЖИ НА СТРОИТЕЛИТЕ НА КАТЕДРАЛИ

Храмовете на древния Египет са били издигнати от истински познавачи на Духовното в човека с цел да способстват за душевното му развитие точно така, както и Партенонът, и редица световноизвестни християнски катедрали. – Всички тези външни храмове показват във видими форми душевни символи от сградата на вечния невидим Храм – учебен модел за всеки строеж, насочен към поощряване на душевното развитие. Не случайно именно от древното строително изкуство водят началото си символите за духовни неща, които били смятани за толкова свещени, че не се допускало навлизането им в езика на всекидневието. Тези символи са създадени от самите Майстори на строителното изкуство! Създателите на големите архитектурни творби на древния и средновековния Изток, както и майсторите строители на древно Мексико, са били традиционни духовни ученици на тези "изкусни строители и орнаменталисти", за които и днес свидетелстват толкова много оцелели и порутени паметници.

Произходът на импулсите към взаимна духовна помощ не бива обаче да се смесва с произхода на разните имена, под които са действали тези обединения. – Наименованията се сменяли, но задачата да се подпомагат взаимно по пътя си към Бога, която хората в тях сами си поставяли, пребъдвала по същество една и съща.

Не бива наистина да се смята, че в някоя от многобройните работилници с духовна насоченост могат да се срещнат духовно съвършени "зналци" на вечната премъдрост!

Днес тези общности за духовна дейност са в най-добрия случай само места за съхранение на работните сечива, на строителните планове и модели: – хранилища на стародавните, свещени символи, чието вярно тълкуване единствено открива достъп към учението, но които никой от хората, събрали се с цел да се поучават взаимно, не може и не смее вече да тълкува, – освен по един филистерски хуманистичен и рационален, или пък глупаво фантастичен начин.

Така или иначе, всяка истинска духовна ложа на строители на катедрали си остава свещено място и нищо от онова, което е запазено – макар и несъзнателно – в нея за по-късни времена, няма никога да бъде изгубено, въпреки че на отделни места някои символични реквизити са били разрушавани от хора, обхванати от мания за преследване, и че днешните им пазители почитат само от пиетет неща, които не умеят вече духовно да използват!

Възможно е новите "душеведи" да запазят и за бъдните поколения името на своите предшественици, но това съвсем не е условие за взаимното им духовно "изграждане" в съответствие с "работните правила", както впрочем не е било такова условие и през отминалите вече столетия. Наименованията, избрани в по-ново време от някои общности, както и злоупотребите с едно или друго име, нямат абсолютно нищо общо с онова, за което става въпрос тук!

Не е необходимо, от друга страна, всеки духовно насочван "каменоделец" при строежа на Божия Храм да бъде непременно външно приобщен към някоя работна общност, дори е близо до ума, че мнозина от тях признават в своята "работа" единствено авторитета на Светещите на Прасветлината като пазители на духовния строителен план и се свързват с пазителите на сечивото само ако открият сред тях такива, които знаят как да го използват. –

Ще се опитам, в името на най-възвишеното изкуство: – изкуството на себеизграждането, – да дам отговор на всички способни да напреднат в това изкуство, доколкото мога да го сторя, без да издам на все още незрелите търсещи такива тайни на изкуството, които се овладяват с упорит труд, и такива мистерии на плана за изграждане на Храма, които се разкриват само на посветени, защото не бива да забравяме предупреждението: «Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свинете!» (Не-християнските общности от древността и Изтока също наказвали по най-строг начин дръзналия да пренебрегне този съвет.)

Всеки участник в строежа на величавата Катедрала, за чийто духовен градеж става въпрос, е едновременно и работник, и сечиво, и градивен камък.

Катедралата на човечеството може да бъде изградена в съответствие с вечния строителен план, даден от Любовта, която е Бог, само от камъни, одялани съгласно духовните указания на ръководещите строежа "Каменоделци".

Всеки, който помага според силите и възможностите си да се "изгради" този архисвещен Храм Божи, трябва да включи сам себе си в строежа като носещ градивен камък, следвайки указанията на онези, които – одялани по своя собствена воля като величаво изправени монолитни колони – имат за задача да поддържат високия свод на Храма.

За да стане градивен камък, всеки устремен към тази цел трябва да изучи занаята, да получи указания от някой вещ в него човек и така да усвои правилното използване на сечивото, с чиято помощ ще обработи самия себе си според предписанията на духовния план.

Засега той е само един неодялан и неправилно оформен камък, взет направо от каменоломната. Ще трябва да се одяла и изпили чрез работа върху себе си, за да се превърне е градивен камък, чиито размери и форма да са съобразени с отреденото му място.

Стане ли веднъж такъв, той с готовност ще се остави да бъде вграден на предназначеното за него място в строящия се свещен духовен Храм.

Но с това неговата работа не е още завършила.

Той е все още вътрешно тъмен, – а е нужно, като истински градивен камък, да светне, защото тази Катедрала се изгражда от вътрешно просияли камъни, за да озарява с духовната си Светлина неизмеримите пространства на Вечността.

Тук за посветения започва вътрешна работа, направлявана от старосвещените символи на духовната ложа на строителите на катедрали, с които се е запознал още в самото начало и които и сега запазва като непогрешими съветници в себе си, макар след като е станал градивен камък, да няма вече нужда от работни сечива.

Ще му бъде обаче много трудно и ще му трябва неимоверно дълго време, ако за да стигне до своята Светлина, разчита единствено на себе си и на собствените си сили.

Той има нужда да поеме в себе си лъченията, изхождащи от другите "камъни", които са се формирали някога като него, но са вече просияли, – ала най-нужна му е Светлината на монолитните колони, разположени във вътрешността на Храма.

Ако не извърши сам вътрешната работа, към каквато го насочват разпознатите дълбоко в него символи, той така и ще си остане неспособен да приеме тази Светлина, обливаща го отвсякъде със своите лъчи, и великите Майстори строители на катедрали може да се окажат принудени да съзрат в негово лице един "мъртъв" камък: – тогава те ще трябва да го отстранят от градежа и да го заменят с друг камък. –

Но ако чрез вътрешна работа върху себе си той напредне достатъчно, за да може заливащата го отвред Светлина да накара и него да се просветли вътрешно, той ще засияе в своята собствена Светлина за вечни векове и, постигнал най-сетне целта на неуморните си усилия, ще озарява с лъчите си всички бъдни поколения.

Или казано с други думи: един от човешките духове, паднали преди това в нощта на животинското съществуване и непознанието, ще се намери отново в Светлината на Вечността, съзнаващ вече себе си като вечно жив Човек.

Строежът на въпросната духовна Катедрала съвсем не е завършен и няма да бъде завършен, докато и последният от обвързаните със земята човешки духове, устремени назад към своята Прародина, не намери своя път за връщане към Светлината.

Ето защо и днес са нужни нови строителни работници, нови "градивни камъни" за тази Катедрала.

Който има искрена воля да се самоодяла с тежък труд като "градивен камък", той ще бъде намерен във Вечното, ще бъде духовно напътстван и ръководен и ще се научи духовно да открива и разбулва други символи, понеже на мястото за съхранение на древните, първични символи липсват днес вещи познавачи, а и външната принадлежност към дадена работна общност не може по никой начин да направи от търсещия съвършен познавач на духовното строително изкуство.

Ако пък принадлежи към днешните външни пазители на съкровището на древните работилници, нека знае, че всичко онова, което продължава да почита просто от пиетет и което смята за традиционен обичай, без да го "разбира" в неговата дълбочина, крие в себе си дълбока духовна мъдрост и че той може със собствени усилия да усвои най-съкровената тайна на духовното строително изкуство с помощта на поверените му свещени символи дори никой от наставниците му да не е в състояние да му я разкрие.

Ала горко на днешните пазители на сечивата и прадревните символи, ако не съумеят да опазят свята строителната ложа: – мястото на тяхното съхранение! Горко им, ако учат не да се изгражда, а да се руши онова, което великите им предшественици са създали за спасение на душите!

Мъдростта на най-древни култове – най-дълбокото духовно познание, с което човечеството е могло някога да се похвали – е все още запазена в добре прикрити съдове, поставени в ложите на строителите на катедрали. Ако някой не умее да тълкува онова, което му е възложено да пази, нека поне не допусне то да бъде осквернено.

Един ден светът ще види как за работа отново се захващат действителни познавачи на духовната истина и накрая ще бъде издигната една кула на мъдрост, която ще се изправи – сред толкова мрак и измамни светлини – като истински Фар на Вечността!

Тогава обаче съвсем не всички ония, които и днес още успяват – макар и без да са издържали съответните изпитания – да получат достъп до някои мистерии от далечните времена на нашите предци, ще имат право да се доближат до величавите, родени от Вечността символи!

По-сурови изпитания ще са нужни, за да се отдели зърното от плявата: – за да се създаде духовната атмосфера, необходима за една наистина духовна работа при строежа на Катедралата!

Дано в бъдеще истински устремените към тази цел намерят постепенно онези предпоставки, без които е невъзможно да се поднови стародавното познание за Действителността!

И нека всеки един, близък или не до духовните ложи на строителите на катедрали, се подложи на проверка дали не би могъл да се посвети на тяхната възвишена, изначално дадена и хилядолетия наред почитана като свещена, крайна цел, – дали не би могъл да стане работник върху самия себе си, градивен камък в сияйния духовен Храм на човечеството?!

Всеки, който се чувства способен да се одяла чрез работа върху себе си от необработен каменен отломък в правилно оформен градивен камък на Храма на човечеството, ще бъде поставен под вътрешно духовно напътствие дори ако до рамото му не стои външен водач.

Очевидно не е още време всички да получат духовното прозрение, отредено някога от древните ложи, създали старите християнски катедрали, на преминалите през най-строго изпитание търсещи, – ала за онези, които се подготвят с вътрешно достойнство за това, един ден, по силата на духовно обусловена необходимост, отново ще грейне пламтящата звезда, просияла някога над"яслата", където Светлината на Вечността бе слязла отново при човеците сред окаяните животински твари на тази земя.

# ЗА ИСТИНСКОТО "БОГОСЛУЖЕНИЕ"

Наистина по~издигнатите разновидности на такова богослужение са способни да обогатят и извисят човешката душа, да накарат понякога да избликнат най-дълбоки извори на истинска духовна чувствителност и да създадат в култовите форми символи на висше познание, и все пак всички те си остават само служба на човека, породена от нуждата на човека да възвиси своя собствен дух, да направи разбираема за самия себе си под формата на култ своята връзка с бленуваното, предусещано, вярвано или вече познато Праначало на всички неща.

Всичко това може да даде на човека изключително силен подтик по пътя му към духовния свят, но то си остава служене на собствената душа, погрешно окачествявано като "богослужение", и не се покрива с "истинското богослужение", за което говоря тук.

Това истинско богослужение не е "обслужване" на Божеството, нито култ, имащ за цел да му отдаде дължимата дан, а доброволно предоставяне на всички сили и способности на човека в служба на божествената воля и безусловното им подчинение на водителството на живия Бог във вечната духовна същност на самия човек, – спасение от хаоса на необузданите желания, процес на кристализация, при който всеки силов атом се отдава на вечната космична съграждаща сила и така заема отреденото му място.

Колкото и да се стреми към извисяване чрез външни култове, колкото и дълбоко да е покъртена душата му от култовите свещенодействия, – човек не може да постигне истинско единение на душата си с Божеството без такова отдаване на всички свои сили в неговите ръце.

Тук е нужна една "готовност да се служи", която е непременно условие за постигането на най-голямата възможна свобода, едно служение, което позволява да се научим да властваме в самите себе си, едно подчинение с цел всичко нисше да бъде доведено до съзвучие с най-висшето, – да затрепти в неговия ритъм и така да се съхрани за безконечността на вечния Живот. –

Това запазване на индивидуалността, на пълнотата на съзнанието, отвъд смъртта на тялото и незасегнато от нея във вечни векове, – този резонанс на вибрациите на всички сили с вечната божествена искра, около която трябва да се подреди и изкристализира всяко съзнание, – е за "зналеца" крайната цел на всички правилно насочени духовни стремления на човека на тази земя.

Каква полза от всевъзможните окултни способности, дори когато става въпрос за най-изумителни факирски фокуси, след като те си остават изцяло в рамките на този свят на физическите явления, който ни напуска такъв, какъвто е, щом мозъкът на човешко-животинското тяло не може вече да изпълнява ролята си на преобразовател на нашите усещания?

Каква полза от мисловното познание, от всички знания за световете на Духа, след като при прекратяване на мозъчната дейност те се разтварят беззвучно и без остатък в нищото и изчезват безвъзвратно за душевното съзнание, ако то не е постигнало преди това, още докато мозъкът е бил на негово разположение, вечната воля за единение със своя жив Бог, с божествената духовна искра в своята най-съкровена същност?

Това обединяване на всички душевни сили, на всички – в това число и на породените само от тялото – способности да се усеща, в най-вътрешното "Аз": – в най-висшата сфера на вътрешната чувствителност, единствено способна да стигне в самия човек до Божеството като до жив в него Бог, е единствената задача на човека, която наистина си заслужава всички негови усилия.

«Царството Небесно търпи насилие, и само които го насилват, ще могат да го грабнат!»

Наистина е нужно "насилие", за да бъдат отблъснати смущаващите внушения на разума, ограничен в рамките на физическия свят и на почиващите върху него спекулации, и така да се установи вътрешната тишина, която ни дава възможност да почувстваме Първообраза на своето "Аз" – своя жив Бог, сътворяващ ни все отново и отново във всеки миг от живота ни по свой образ и по-добие, – на чието вечно творение сме духовен израз и с когото трябва да постигнем пълно съответствие, за да можем, изхождайки от неговото съзнание, да запазим себе си в идентичност на съзнанието во веки веков!

Не става въпрос за някакъв пресилен гърч на волята, нито за измъчена "концентрация", а за едно винаги будно, енергично отхвърляне на шумната натрапчивост на интелекта, за обуздаване на арогантните му претенции да има решаващата дума и в сфера, до която никога не би могъл да получи достъп! – А това отхвърляне е абсолютно необходимо, за да може да настъпи в нас великото отречение, като предварително условие всички сили на чувствителността ни да се превърнат в покорни слуги на нашия вътрешен Бог, благодарение на когото живеем и сме, – за да възкръсне от гроба си вечният Човек в своето земно проявление, роден отново от Духа: – образ и подобие на своя "Отец", който е на своето "Небе" в него.

Ала интелектът не бива по никой начин да се превръща в ръководно начало, когато, в зората на едно далечно предусещане, се отправим в търсене на нетленния и неразрушим живец на всички нас, на нашата съкровена Родина, на нашето най-непостижимо чудо: – "брилянта в лотосовия цвят".

Разумът е добър следотърсач, когато трябва да бъдат открити следите, водещи към познание на онези неща, чиито крайни последици се проявяват във физическия сетивен свят, и тук на него трябва наистина да се вярва, трябва да му се даде възможност да се развива, защото разумът също е от божествен произход и може да бъде много полезен в отредената му сфера на действие.

Искаме ли обаче да стигнем до Бога, не бива да търсим във външното – дори не и в онова външно, което повечето хора смятат за "вътрешно", защото никое от сетивата им не е в състояние да го възприеме.

Дори цяла вечност да търси Бога в най-високите духовни сфери, човешкият дух няма никога да попадне на него, защото както дадена природна сила не може по никакъв начин да бъде сама по себе си намерена никъде във физическата природа, макар да се изявява във всеки атом от този видим свят, така и Божеството се проявява само в породените от него духовни същества – индивидуално обособено във всяко едно от тях в съответствие с присъщия единствено на този индивид начин на проявление, – и не може никога да бъде намерено в изолиран, самостоятелен вид дори в някое от най-високо стоящите духовни същества.

Трябва да открием Бог в самите нас, в неговия вечен, съзидателен Живот, а за да можем да го намерим в себе си, без да си създаваме идол от самите нас и да станем по този начин жертва на най-тежка заблуда, ще трябва да се доверим на водителството на онези, които вече живеят в Божието съзнание, които са предоставили силите си в услуга на Бога и са се съединили с пораждащия ги вечен Първообраз.

Би било абсурдно да очакваме, че е възможно да срещнем най-висшите богосъчетани духовни същества като видими проявления в този земен живот, подвластен на закони от съвършено друг характер. А и човешката душа, съединила се тук със своя жив Бог и станала господар на силите си благодарение на Бога, на чиято служба е обрекла тези свои сили, не би могла никога да се освободи от земна обвързаност, докато продължава да е свързана с тялото на човека-животно, и дори постигнала висше съвършенство, може да се изкачи само до най-ниското стъпало на духовно единение с Бога. Даже богосъчетаният човек, избран да стане проявление на един Светещ на Прасветлината, би се оказал сам по себе си неспособен да изкачи достъпните му по-високи стъпала!

Наистина в духовната сфера на тази планета също живеят духовни същества, намиращи се на много по-високо стъпало от онова, до което биха могли да се издигнат, ако бяха въплътени в земно тяло, но те или отдавна вече са се освободили от физическото си тяло, или не са били никога свързани с такова тяло, тъй като не са претърпели падението на духовете.

Те обаче могат да бъдат усетени от нас само отвътре, могат съгласно вечните закони да бъдат видени и чути само от една напълно съединена с Бога човешка душа, и то при особени обстоятелства.

Изключително редки и малобройни са случаите, когато един земен, обвързан със сетивния свят, човек е бил в състояние да възприеме тези духовни индивиди, – безброй обаче са възможностите за заблуда, безброй са съобщенията за такива хора, които са видели измамни образи с твърдото убеждение, че им се е разкрило някое духовно същество.

Неизкоренима е заблудата, че тези възвишени духовни индивиди можели да станат видими за "ясновидците", и хиляди искат да се "научат" на ясновидство, понеже си мислят, че ако го овладеят, щели да бъдат в състояние да възприемат Духовното с вътрешни сетива.

Но нито е възможно ясновидството да се "научи", нито пък има ясновидец, който да е видял някога нещо друго освен намиращите се в нисшата астрална – съвсем не "духовна"! – аура на земята илюзорни форми и измамни създания, напълно чужди на Духа.

Съществат наистина методи, с чиято помощ силите на творческото въображение на един човек могат да бъдат до такава степен превъзбудени, че да го накарат да види и чуе като мнима действителност всичко, каквото той самият иска да види и да чуе. Изиграният по този начин човек може наистина да получи някои "вътрешни откровения", където истина и заблуда са объркани в гротескна смесица. Той може наистина да съзре – като уж "действителни" – грандиозни форми, родени от фантазията на други, или миражи, създадени от самия него. Ала кой би могъл да се съмнява, че този човек е много по-достоен за съжаление от истинския ясновидец, който носи от рождение съмнителната си "дарба" и който поне действително вижда една земна "реалност", макар да е погрешно убеден, че пред него се разкриват световете на Духа!

Изцяло погрешна е нагласата на желанията у човек, който вярва, че се стреми към Духа, а в същото време очаква да получи в най-скоро време повече или по-малко осезаеми доказателства за съществуването на духовни светове.

Независимо от факта, че дори всички "светове" на чистия субстанциален Дух да се разкрият пред физическото му око, това не би го придвижило нито крачка напред, – че и след непрекъснат стогодишен разговор с най-възвишените духовни същества пак би си останал на същото стъпало, на което е започнал някога беседата, – той не бива да си мисли, че когато един ден напусне земното си тяло, ще може незабавно да опознае Духовното във всичките му степени на духовна изява.

Тук се възприема само еднородното и дори изцяло съединените с Бога духовни човеци могат да се издигнат в духовните светове само до онези стъпала, които отговарят на собствената им духовност.

При необходимост някои духовни индивиди се спускат надолу от по-високите духовни стъпала, за да свидетелстват за разкриващите се пред тях неща, както това е неизбежно при изграждането на земния човек, съединен с един Светещ в Прасветлината, – тъй като за по-издигнатата Духовност е напълно възможно да встъпи себеотрицателно и за известно време в по-ниските степени, докато духовните същества на тези по-ниски стъпала направо биха се самоунищожили – при условие че това изобщо беше възможно, – ако направят опит да проникнат в сфери на Духа, в които не са още подготвени да встъпят. (Нисшите ментални влияния, които може да изпита върху себе си всеки земен човек, не произлизат от духовни сфери, а от областите на невидимия физически свят!) Навсякъде царят най-строги духовни Закони и на тях доброволно се подчинява всичко, което е наистина от вечния Дух.

Вечната Прасветлина, озаряваща всичко Духовно, е забулила мъдро лъчите си, за да предпази онези, които не са все още съединени по такъв начин с Духа, че да могат да понесат самата субстанциална Светлина на божествения Дух!

Каква полза би имал земният човек да съзре Духовното, ако не е още абсолютно съединен в себе си с Духа?

Това би му причинило неизразими страдания и никакви адски мъки, родени от демонично-сладострастното въображение на човека-животно, не могат да се сравнят по жестокост с мъченията, на които неизбежно би било подложено съзнанието на човек, способен да съзре Духовното, преди да се е съединил субстанциално с Духа, така че да може сам да сподели неговия живот.

Едно-единствено нещо се очаква от нас: – да предоставим доброволно и безрезервно всички сили на душата си, цялата чувствителност на тялото си, всеки свой импулс и всеки свой порив в служба на Духа – на живия Бог в самите нас, за да може божественият Дух да се съедини постепенно с нашето човешко съзнание и да ни върне отново, вече от своето Лоно, същите тези сили, импулси, пориви и чувства като отзивчиви наши слуги, – след като сме били вече подготвени да властваме над тях, изхождайки от вечно зачеващия ни сияен Живец на нашето Битие.

Това е "истинското богослужение" и то трябва да бъде извършвано от всеки, който иска да вземе със себе си в отвъдното своето земночовешко съзнание, не само за уж безкрайно дълъг период от време, а за цялата Вечност!

«Работете, докато е ден, после настъпва нощ, когато никой не може да работи!»*

Тук, в този земен живот, човек има възможност да "работи”. – След като напусне обаче физическия свят, той се озовава в състоянието, което сам си е създал, и ще трябва пасивно да изчака, докато душата му не се проясни – (може би не след дълго, а може би едва след хилядолетия според земните представи, но във всички случаи без съдействие от негова страна) – до такава степен, че за субстанциално богосъчетаните духовни същества да стане възможно да пробудят в него съзнанието за вътрешно присъщия му Живец, за неговия жив Бог. Едва тогава в него може да настъпи онова обръщане на волята, чрез което той предоставя всичките си сили в служба на своя "жив Бог" – необходима предпоставка за обединяване на съзнанието му с вечното съзнание на божествения Дух в него, което никаква "милост" Божия не е в състояние да предизвика по друг начин!

Тогава обаче земночовешкото му съзнание отдавна вече ще е изчезнало за него като потънало в забрава съновидение.

Наистина и той – станал вече форма на проявление на божествения Дух и съединен с присъщия си, мъжки или женски, допълващ духовен полюс – ще живее изпълнения с безкрайно блаженство живот на чистия Дух, ала от несравнимо по-високо "естество" е себеусещането на вечните духовни същества, успели при цялото си безконечно щастие да запазят и съзнанието за най-дълбоките бездни, до които са слизали по време на някогашното си обвързване със земно-човешкото животно.

Както жителят на долината се изправя очарован и разтърсен до дъното на душата си пред чудесата на високите планини, неспособни обикновено да развълнуват сърцето на планинеца, така и духът, който може съзнателно да си спомни и за всички пребродени от него бездни, е единствен в състояние да оцени цялата висота на щастието си и колкото по-високи стават достигнатите от него, макар и след хилядолетия , стъпала, толкова по-малко е готов той да се лиши от възможността да си спомня за най-ниските, до които някога се е спускал.

Тъй като Духовното е вечно неизменно по своята същност, при това изкачване на душата изобщо не става въпрос за някакво изменение на нейната вечно пораждаща я божествено-духовна сърцевина.

"Живият Бог" в най-съкровената вътрешна същност на човека, с когото той може да се съедини в съзнанието си още тук, на тази земя, е все един и същи на всяко достигнато от него во веки веков духовно стъпало.

Разширява се само състоянието на душата. състоянието на душевно-човешкото съзнание, за да се издигне до все по-висока духовна съзнателност, до възможността да усеща все по-необятни простори на духовното Битие.

Ако въпросът беше само в това, да се образува какво да е индивидуално съзнание от душевен тип около животворното духовно ядро, всеки стремеж към съединение на съзнанието с Духа още тук. по време на този земен живот, би бил напълно излишен, защото – с изключение на случаите на пълно разпадане на съзнанието и съгласно вечните, присъщи на божествения живот Закони – това единение може така или иначе да се осъществи, макар и хилядолетия по-късно.

Пробудният зов на всички истински духовни Учители на човечеството е бил винаги мотивиран от това, че върховното щастие на душата се състои в запазването во веки веков на нейното земно съзнание и следователно на способността и да си спомня и че благодарение на съединението и с Духа по време на земния живот могат да бъдат избегнати неизказани мъки на душата, застрашена от разпадане след напускане на земното тяло.

Нека никой не попадне в "нощта", където всяко лично усилие става невъзможно и от която няма измъкване, преди дългът му да е изплатен до "последния кодрант"!

«Който има уши да слуша, нека слуша!»

***

# том_19 ВЪРХОВНАТА ЦЕЛ

# Увод

# Зовът на Духа

# Двата пътя

# За търсенето и намирането

# За вечната Светлина

# За багрите на Светлината

# За върховната цел

# За пътищата на древните

# За благословението на труда

# За могъществото на Любовта

# Учителят от Назарет

# УВОД

По-висока от всички земни цели е върховната цел, която думите на настоящата книга искат да ти посочат.

Напразно обаче ще се стремиш да постигнеш тази цел, ако я търсиш някъде в далечината!

Пътят, извеждащ към твоята върховна цел, е е в теб самия и само в себе си ще стигнеш един ден до върховната си цел!

Всяка помощ, от която се нуждаеш по своя път, ще получиш пак в самия себе си!

Единствено в себе си можеш да уловиш протегнатите ти за помощ ръце!

Не смесвай учението, което се опитва да ти посочи целта и да те поведе по пътя към нея, с встъпването по този път в самия тебе!

Полза от учението ще имаш едва тогава, когато последваш указанията му и започнеш да търсиш вътре в себе си! –

Тогава чак ще получиш помощ в самия себе си!

За да могат да те отведат до твоята върховна цел, думите на тази книга трябва да отекнат в теб.

Дълбоко в себе си ще откриеш тогава стръмния път и ако полагаш усилия да се изкачиш сърцато по него, той ще изведе и теб един ден до върховната цел в самия тебе!------ –

*

# ЗОВЪТ НА ДУХА

Не е било случайна приумица на древните мъдреци непрестанното напомняне да търсим Духа в тишината, да очакваме зова му "зад заключени порти". –

Онова, което можем тогава да доловим вътре в себе си, ще бъде чуто само от душата и само нейната чувствителност ще и помогне да долови неизразимото с човешки думи...

Блажен е, който умее да чува, осланяйки се на тази чувствителност!

Не на всички е отредено веднага да доловят зова на Духа.

Често се налага човек да прекара дълго време в "молитва", преди "сърцето" му да се отвори и той да откликне вътре в себе си на този зов...

Както далечната мелодия на струнен инструмент може да се разпознае само от изострено, вещо ухо, докато за другите тя си остава неразличима гмеж от звуци, така и тихият зов на Духа се долавя само от онези, които са изострили вътрешния си слух и са развили дотолкова усета на душата си за духовните неща, че тя е вече в състояние да разтълкува чутото от нея.------------ –

Оглушели от кресливия шум на всекидневието, мнозина се лутат из пустинята в очакване на зова, който може да стигне до тях, – без да съзнават глухотата си.

Напразно се опитва зовът на Духа да ги раздвижи. ..

Зашеметеният от шума трябва първо да осъзнае, че е глух, за да може в настъпилата след това тишина да възвърне слуха си.

Достигне ли духовното отново до слуха му, той трябва да се приучи съзнателно и упорито да се изолира от шума на външния свят, без обаче да бяга от него. –

Каквото и да е обкръжението му, – той самият трябва да остане винаги в тишина!

Шумът на деня не бива да прониква вътре в него, макар и да бушува с всички сили отвън. –

Който иска да чуе зова на Духа, нека насочва слуха си само навътре.

Единствено вътре в себе си ще се приучи да долавя онова, което никоя дума досега не е успяла да изрази...

Шумът и врявата не ще го оглушат, ако умее да се вслушва в себе си!

Сред бушуващия около него външен свят той ще стане за самия себе си остров на тишината.

Ще се приучи да не дава ухо на яростните вълни и на воя на бурята и от тишината в самия него ще отекне възвишеният зов на Духа.

Поривът за дело и активна дейност не ще смути така нужната тук тишина!

Зовът не може да бъде чут там, където цари единствено тишината на смъртта!

Без вълните на живота вътрешната тишина не може да се изпълни с оня живот, от който Духът зачева духовното в човека.

Само така заченатото от Духа чува зова на Духа! Само чрез него човекът може да стигне до познание – до познание за самия себе си!--------- –

Напразно ще чака онзи, който смята, че по друг начин ще бъде назован със своето "име"...

Горещо жадуваният от него зов може да дойде само отвътре, щом дълбините на съществото му се събудят от творческата мощ на Духа, проявяваща се единствено в тишината. Само от най-съкровената глъб на душата може да се чуе духовното!

Предлаганото отвън учение има за цел единствено да те подготви за целта.

То трябва да те уведоми вътрешно за Духа, за да можеш един ден да доловиш зова, дошъл от собствените ти дълбини.

Учението е в състояние да ти каже за Духа винаги само онова, което се поддава на словесен израз. До духовната Действителност обаче ще можеш да се доближиш единствено чрез преживяване!

Живота на Духа ще схванеш само като го изживееш сам.----------- –

И така, съсредоточи се с всички сили навътре в себе си и се моли на Духа в теб самия да пробуди най-съкровените ти дълбини!

Упорствай в тази "молитва", докато не бъдеш чут!

Остани в тишина и запази непоколебимо упование!

Дори твоята "молитва" не бива да наруши тишината! –

Още по-недопустимо би било да изискваш настоятелно онова, което ще ти се даде от само себе си веднага щом тишината те подготви вътрешно за него. –

Изчаквай часа си с ведро спокойствие! Действай с всичките си външни сили във външния свят, ала не позволявай на делничните грижи да осквернят твоята Светая светих! Неразколебан от външните бури, старай се винаги да запазиш тишината вътре в себе си!

Никакъв шум от външния свят не бива да прониква в този олтар!

Така един ден – в отредения ти час – ти ще стигнеш до най-бездънната си глъб и ще бъдеш въздигнат до най-високия си връх!

Така един ден ще доловиш в себе си зова на Духа и ще познаеш себе си в Духа! –

В Живота на Духа ти самият ще се озовеш тогава във вечния Живот!

*

# ДВАТА ПЪТЯ

Повече от всякога в наши дни се налага все отново и отново да се подчертава, че не всичко "тайнствено" около нас води към онази последна и най-свята тайна, която единствена може да донесе избавление на душата.

Може би не е зле читателят да бъде предпазен от прекалено повърхностно възприемане на това предупреждение, тъй като объркването на някои мозъци е приело такива гротескни и изродени форми, че в екзалтираното си заслепление те не забелязват най-категоричното отрицание на своите илюзии и така преиначават пред самите себе си смисъла му, че виждат в него самонадеяно потвърждение на собствените си заблуди.

От много години насам и далеч преди да се разрази народоуншцожителната стихия на голямата война, чиято пропита с проклятия атмосфера продължава да тегне като огненочервен облак от пролята кръв върху световните събития, едно гордо със своите знания и просветеност човечество стана плячка на гибелна зараза, сковала способността му да придобие духовно познание, така че днес всяка скрита истина има своята сатирична пародия.

Съвсем не е учудващо, че търсещите са поели по криви пътеки!

Фосфоресциращата светлина, мъждукаща в обвеяните с тайнственост гранични зони на човешкото познание, е упражнявала във всички времена магическото си влияние върху впечатлителните натури, но на земята рядко е имало такъв недоимък на сигурност в способността да се усеща. –

Като привлечен от пламъка на свещта молец, неопитният и неподозиращ нищо човек е готов да полети към съблазнително припламващите светлини от тези непознати области, но там го дебне същата опасност, същата гибел...

Изкушението се надига, пърхащо, от всички ъгли на мухлясалите избени помещения, пълни със захвърлени вещи и смет!

Глупешката недоученост, недообразованата глупост и съзнателната измама повсеместно се стремят да подлъжат нови следовници и успяват да замаят главите на мнозина, за които наистина е трудно да се допусне, че могат да се озоват в такова обкръжение. –

Ала в основата на всичко това се корени един дълбок копнеж, който всички знания на нашето време не са в състояние да утолят и който се е залутал, тъй като не му се дава възможност да намери сам правия път, преграден до такава степен с една прекомерна, горда със своите знания усърдност, че там, където в праисторически времена е имало достъп до свободата, днес се издигат заплашително мрачни като зейнала нощ стени.

Дълбоко загнездено в човека е предусещането за един висш надземен свят, в който той се надява да намери разрешение на загадката на своето съществуване. Това предусещане не е нищо друго освен смътен спомен за неговото духовно състояние преди "падението" му в земна обвързаност!

Сега той се опитва да си възвърне загубеното и в старанието си става твърде лесна плячка на тъмни сили, които не може да види, въпреки че те отдавна са го принудили да последва техния зов, за да открие, но вече твърде късно, че е взел тлеещата жарава в зейналите бездни на унищожението за земен отблясък от истинската, животворяща Светлина, към която от самото начало се е стремял. ..

Който усеща в себе си този стремеж към разрешаване на всички загадки на съществуването, нека бъде съвсем наясно, че пред него сега се откриват – два пътя и че единствено от собственото му благоразумие зависи дали ще поеме по правия път, извеждащ към истинската му цел, или ще се довери в шемета на опиянението на хлъзгавата пътека на заблудата.-- –

Единият от разкрилите се пред него два пътя ще го отведе към Светлина и просветление, и накрая в царството на чистия Дух, докато другият, към който го теглят преливащи в съблазнителни багри призраци, обещаващи му духовно могъщество и вълшебна сила, го води неотвратимо към гибел, – ако не бъде спасен по милост свише и не разбере, докато е още време, че се е доверил на един измамен светлик, нямащ нищо общо с чистата, златистобяла Светлина на Божеството освен обаянието на недостъпно скритото за земните сетива. Но наистина: не всичко скрито си струва да бъде изследвано! –

Макар звездите да се отразяват и в блатната повърхност, едва ли някой би започнат да рови мочурливата тиня, за да открие тайната им! –

Ето защо сериозно устременият към субстанциалната Светлина на чистия Дух не ще се поблазни да узнае предварително външната си земна съдба, макар да има възможността и правото да се възползва от някои изчисления, които – подобно на други, земни пресмятания – позволяват да бъдат определени енергийните потоци, влияещи върху дейността му, докато продължава да живее и действа в обсега на земно-космичните сили.

Нека се научи да съдейства мъдро на онова, което е благоприятно за неговото собствено развитие, и да се брани от всичко, което би могло да му попречи!

Ала той едва ли ще повярва на илюзията, че му е предопределена съдба, от която не може по никакъв начин да избяга, а просто ще се опита да разгадае само ритъма, по който протича съдбата му, за да го опознае и използва така, че да избегне това, което заслужава да бъде избегнато, и да насърчи настъпването на онова, което му изглежда желателно. –

Още Парацелз, който е бил истински познавач на тези неща и любител на мъдрите сентенции, украсени с причудливи словесни арабески, е написал следните многозначителни, говорещи за високото му познание, думи:

«Звездите не властват над нищо

И по-нататък:

«Детето не се нуждае нито от звезда, нито от планета

Това, разбира се, не означава, че не съществува никакво въздействие на земно-космични сили, приписвано на "звездите", понеже било определяно само във връзка с техните видими траектории. Единственият смисъл на тези думи е, че въпреки всичко свободата да се възползваме по един разумен и логичен начин от това въздействие зависи изцяло от нас, от дисциплината на собствената ни воля. Ето защо и тук пресмятането на възможностите е от истинска полза само ако е поставено в услуга на самовъзпитанието и ни подтиква да положим всички усилия, за да освободим живота си от бремето на страха пред изменчивите приливи и отливи на невидимите енергийни потоци, непрестанно заливащи наистина всичко земно, но принудени да отстъпят пред диамантените вълноломи, издигнати от непобедимата мощ на Духа около всеки, който с упование и на дело отправя молитви за това...

Такъв човек никога не би се поддал на оракулски заклинания, опитващи се да му представят превратния лик на бъдещето като непредотвратима орис, а и едва ли би имал някакво желание да чуе подобни вещания. Още по-малко би търпял опитите в името на познанието хората да бъдат превръщани в послушни оръдия на сили от бездната на мрака и по този начин лишени от способността да владеят собственото си земно тяло.

Никога той не би се старал да отнеме на другите властта върху собствената им воля, за да ги подчини на своята. –

С всички свои действия и постъпки той ще служи единствено на онази свобода, която познават само синовете на Духа!

Всяко едно явление от външната природа, всяко едно събитие в този земен живот може да бъде обърнато както за добро, така и за лошо, и напътствията на призваните Учители имат единствено за цел да ни покажат как най-правилно да използваме тази своя способност. –

«Не който ми казва: Господи, Господи, ще влезе в царството небесно, а който оставя в собствената му воля да се изяви волята на Оногова, който ме е заченал от себе си като мой "Отец"!»

Приблизително същите думи е изрекъл навремето един човек, който е имал правото да поучава, защото е знаел от собствено духовно преживяване за какво говори, и наистина е можел да каже за себе си:

«Не от себе си ви говоря, но както "Отец" ми нареди, така ви говоря!»

Ала мъдростта на този обзет от силна Любов човек е била изопачена по един твърде земен начин, преди да стигне до днешното поколение, което не е вече способно да я прозре в изначалната и чистота.

Неговото учение е имало за цел единствено да научи земния човек да се възползва от живота си, за да си издейства спасение. –

Всяко голо знание за толкова неравностойните неща извън обсега на земните сетива ни води единствено до стерилно и фиктивно познание, – без да ни освобождава от земната обвързаност! – Само трезвите изводи, родени от истинско вътрешно прозрение и подбуждащи към дело, са в състояние да извършат чудото на спасението, стига да съумеят да превърнат в дело и активна дейност разкрилото се пред душата, а всички словесни поучения ще добият стойност едвакогато са истински изживени. –

Блажени са, които успеят по този начин да преживеят своята вътрешна същност, за да стигнат един ден в най-съкровените си дълбини до целта, към която извежда верният път!

*

# ЗА ТЪРСЕНЕТО И НАМИРАНЕТО

Много по-лесно наистина е да изучавате със замаха на изследователи външния свят и, предварително сигурни в славата си на новатори, да разбулвате най-скритите му потайности, – отколкото да стигнете до най-съкровените дълбини в самите себе си, оставащи добре скрити и за онези, които си въобразяват, че отдавна вече са изучили силите на душата, но са сторили това по такъв начин, че самата душа се е разсеяла пред очите им в едно призрачно нищо.---------- –

Потиснете затова всяко високомерие, колкото и добре да познавате някои неща, останали тъмна загадка и за най-големите мъдреци на древността!

Може би доста загадки ви се струват "разрешени" просто защото сте се задоволили с едно решение, лишено от дълбочината, от чиито недра тайната е нашепвала своя въпрос на древните...

В древността също е имало търсещи, които са умеели да намират, и ако вие искате да се превърнете подобно на тях в намерили, трябва да сте готови да търсите там, където самите те са намирали!

Искам да ви помогна да търсите в себе си, тъй като само там има надежда да намерите за себе си това, което винаги е било обект на търсене. –

Силата на мисълта и ловките умозаключения не са в състояние да ви посочат крайното решение на всички въпроси, които непрестанно изплуват, търсейки отговор, пред вашата душа от мрака на обвързаното със земята познание!----------- –

Затова накарайте да замлъкнат във вас напиращите шумни мисли, докато в душата ви не се възцари онази велика тишина, в която всичко идващо отвън престава да говори!

Научете се тогава на великото изкуство да чакате с упование!

Това не е никак лесно, ала всеки, който в края на краищата е намерил горещо търсеното от него, е трябвало първо да го научи и необходимото за целта време няма никому да бъде спестено, щом е твърдо решен да намери...

Искате ли да намерите, пазете се от изкушението да съкратите срока на изчакване!

Поддадете ли се неразумно на това изкушение, ще се наложи да чакате още по-дълго! –

Наистина: всеки, който е тръгвал по този път на търсене, но не е намирал целта на своите надежди, може да бъде напълно сигурен, че единствената причина за това е дръзката му самоувереност, че ще успее да съкрати необходимото време на изчакване в тишина!---------- –

Докато у търсещия същества подобен стремеж, той не е постигнал голямото успокоение, – първата предпоставка за всяко намиране!

Как би могъл тогава да се оплаква, че всичките му усилия са останали напразни?! –

Изследователят на скритите тайни във външния свят също не би могъл да разчита на успех, ако не съумее да постигне вътрешно спокойствие, което и тук е необходимо условие за намиране на търсеното! –

Всички, които са търсили дълбоко в душата си крайните отговори и са успявали да намерят там целта на своите стремежи, неизменно са се упражнявали преди това в изкуството да изчакват, помогнало им да култивират в себе си така нужното им спокойствие! –

Само в най-тихо вътрешно вглъбяване са успявали те да постигнат онова, което хиляди са търсили напусто, защото им е липсвало спокойствие...

«Царството небесно търпи насилие, и само които го насилват, ще могат да го грабнат!» Това "насилие" обаче не е нищо друго освен насилието на себеобуздаването, способно да прокуди от душата всяко мъчително неспокойство! –

Едва след като създадеш в себе си такава тишина, че да разбереш колко глупаво е да питаш: кога ще постигнеш просветление, ти си наистина близо до сбъдновението и можеш с пълно упование да се надяваш, че ще намериш онова, което е оставало скрито за теб, докато си продължавал, измъчван от нетърпение, да полагаш напразни усилия!--------- –

Трябва да ти е напълно безразлично, кога точно на тази земя ще стигнеш до висше познание! Търси като човек, свободен от всякакви ограничения във времето!

Търси като човек, който знае, че непременно ще намери, защото обектът на неговите търсения същества и не може да остане скрит за него, стига той самият да е вече достоен да го намери!

Колкото повече укрепва увереността ти и упованието в собствените ти сили, толкова по-близо до теб ще бъде и помощта свише! –

Поддържай в себе си вяра, изпълнена с упование, и избягвай угнетителните мисли, които все отново и отново ти навяват страх, че не ти е отредено да намериш! –

Опитай се да разбереш, че е просто кощунство да се отдаваш на подобни страхове! –

Ти носиш в самия себе си избавлението от всяко съмнение, – и единствено в себе си можеш да постигнеш пълна увереност!

Отхвърли от себе си всичко, което се опитва да те отклони от тази вяра в собствените сили, дори ако до днес то е било за теб "свещена истина"!

Там, където искаш да стигнеш до най-дълбоко познание, трябва да стихне всяка мисловна дейност на мозъка, колкото и на високи почести да се радва тя от хилядолетия насам! –

Там ти си насаме със себе си и никаква земна сила не е в състояние нито да ти попречи, нито да ти се притече на помощ!

Единствено в най-съкровените си дълбини можеш да се надяваш, че ще намериш търсеното от теб, и всички чудеса на далечните звездни простори ще ти се сторят нищожни пред това, което ти е отредено тук! –

Едва в най-съкровените си дълбини ще можеш да намериш себе си и едва тогава ще стигнеш до прозрението, че всичките ти търсения са били всъщност насочени към – самия теб.

*

# ЗА ВЕЧНАТА СВЕТЛИНА

В тъмнина са потънали колибите и мрачни грижи са надвиснали над дворците.

Вие търсите газеничета, за да разпръснете мрака, – палите свещи в свещниците, – ала тъмнината не иска да отстъпи.

Друга Светлина, уви, ви е нужна, ако искате да възвърнете радостта си!

Стига да сте изпълнени с упование, приятели, тази Светлина непременно ще победи обгърналата ви нощ!

Вие не знаете, че сами се обричате на мрака!

Не се плашете от тъмнината, която се стеле пред очите ви по всички ваши пътища!

Вие сами сте се насочили към мрака, затова сте се озовали неизбежно в тъмнина и ще останете в нея, докато не се изпълни времето ви и не се върнете отново към Светлината!

Но и тъмнината крие в себе си обет за Светлина!

Тя задвижва сили, които ви карат да жадувате за Светлина и с това ви подтикват да обърнете посоката...

Учете се на търпение и чакайте в безметежно упование!

Не след дълго вие отново ще крачите в Светлината на Слънцето!

И сред най-дълбокия мрак Светлината не е по-далеч от вас, отколкото в най-сияйния ден, стига самите вие да сте готови да се обърнете към нея!

Насочете се към Слънцето и всеки мрак ще остане зад вас!

Именно така древните напредвали някога с твърда и радостна стъпка към Светлината, оставяйки зад себе си всичко мрачно. ..

Ала техните внуци тъмнината започнала да привлича все по-силно и по-силно. –

Това, което лежало зад гърба им, станало за тях по-важно от пътя, който им предстояло да извървят...

Те свикнали да гледат назад и да се връщат към отминали вече неща. –

Надявали се да намерят в мрака това, което се показва само на светло.

Вие обаче: далечните правнуци на онова поколение, чиято някогашна заблуда ви е накарала да се обърнете към мрака, – защо вие се учудвате, че сте заобиколени днес от дълбока тъмнина?!

Ще ви се наложи да обърнете посоката, ако искате и вие, като древните, да се озовете в Светлината на Слънцето!

А за такова обръщане е нужна сърцатост и решителна воля...

Очите ви отдавна са отвикнали от Светлината, а само тя би могла да ви върне един ден радостта!

Отначало слънчевата Светлина неизбежно ще ви причинява болка, докато окото не укрепне достатъчно, за да може да я понесе, а след това да се научи и да я обича...

Мнозина са стигнали така или иначе до точката на обръщане, а някои дори са поели вече обратния път!

Тук никой не остава без напътствие, стига да се осмели да направи сам първата стъпка!

О, вие, които търсите, озъртайки се все назад, не оставайте по пътеките на заблудата, защото те ви водят към все по-дълбока тъмнина!

А вие, отдавна вече уморените от всяко търсене, не се примирявайте с това, да палите в своите колиби и дворци жалки светилничета!

Обърнете се смело към вечната Светлина и оставете зад гърба си мрака!

Разберете: – Светлината и тъмнината си остават неизменно на своето място. –

Единствено от вас самите зависи дали искате да се обречете на постоянен мрак, или да обърнете взор към Светлината!

Наистина: – вие всички сте озарени от вечната Светлина!

*

# ЗА БАГРИТЕ НА СВЕТЛИНАТА

Светлината на вечното Слънце крие в себе си най-различни багрени оттенъци и на малцина се е разкривала в потока на времето в своята златистобяла пълнота. –

На почти всички други обаче тя показва само една от многобройните си багри.

Тук действа един закон, който никакъв произвол не може да промени!

Единствено от твоето око зависи в какъв багрен оттенък ти е отредено да познаеш Светлината!

Може да се къпеш целият в Светлина и все пак да не я познаеш, ако се опитваш да заставиш окото си да ти покаже Светлината в чужда на тебе багра!--------- –

Така ти само подхранваш в себе си всевъзможни илюзии и рискуваш да се отдалечиш твърде много от Светлината, вярвайки в същото време, че се доближаваш до нея!

Вслушай се в моя съвет, защото той е добър и защото основното призвание на земния ми живот е да давам добри съвети на всички готови да ме чуят! Ето моя съвет: – не подправяй отредената ти багра и не копней да съзреш оттенък, различен от онзи, който трябва един ден да стане твой!----------- –

До истинско познание можеш да стигнеш единствено в собствената си обагреност.

Нужно е да изследваш себе си с най-голямо старание, ако искаш да познаеш присъщата ти багра...

Не е обаче необходимо да знаеш предварително коя е тя, стига да се уповаваш с готовност на водещата те сила и да не се опитваш сам да определяш начина, по който Светлината на Вечността ще се доближи един ден до теб! –

В теб самия е от веки веков предрешено в коя от своите багри Светлината може да ти донесе благодат!

В теб самия е предрешено какво трябва да види твоето око! –

Уповавай се на самия себе си и се учи да вярваш на съкровената си същност!--------- –

Забелязвай и онова, което другите са имали възможност да съзрат, и във всичко казано от тях разпознавай многообразието на Светлината

На теб тя може да ти се разкрие само в хармония с твоята същност, а същността на всеки човек е различна!-------- –

Опитваш ли се да постигнеш в себе си Светлината според същността на другите, ти само пречиш на Светлината да стигне до теб в хармония с твоята същност и обагреност, ето защо не бива да се учудваш, че виждаш другите в собствената им Светлина, – докато самият ти продължаваш да тънеш в непрестанен мрак!

Учили са те и са ти казвали, че всички, които се стремят на тази земя към Светлината, ще бъдат един ден озарени от една и съща Светлина, – и това учение действително се корени в дълбоката, подхранваща твърд на истината!

Добре е да му се довериш, но от друга страна, трябва да знаеш, че тази все една и съща Светлина се струи по безкрайно многообразни начини и затова, макар да стига до хиляди и милиони индивиди, на всеки един тя се разкрива в свойствения единствено на него багрен оттенък! –

Уникално и неповторимо е себеоткровението на Светлината у всекиго от нас и всеки получава просветление по присъщия единствено на него начин!----------- –

А който постигне в себе си Светлината, знае много добре, че е озарен от лъчите на все същата Светлина, проявяваща се и във всички негови братя, стигнали, подобно на самия него, до Светлината!--------- –

Никой не е бил озарен от друга Светлина, ала всеки съзира в себе си тази една и съща Светлина в различен багрен оттенък!---------- –

Така в Светлината на Вечността се съдържа безкрайно богатство!

О, ако само можех да ви накарам – всички вас, които се стремите към Светлината като скрити в зимния килер растения – да почувствате истинското многообразие на Светлината!

О, ако само можех да ви възвестя със земни думи неизчерпаемото изобилие на вашето вечно наследство!

Ала много добре съзнавам, че всички земни слова си остават само жалко сричане, ако трябва да дадат израз на Вечното.---------- –

Мога само – подобно на човек, видял далечни чудеса по време на дълго пътешествие по тази земя – да се опитам да пробудя у вас представата за нещо никога невиждано, искате ли обаче сами да съзрете в себе си онова, което имам да ви възвестя, трябва да сте готови сами да се отправите, уверени в цялото обещано от мен велиолепие, по пътя, който ще ви изведе накрая до собствено прозрение във вашата най-дълбока същност!

Все едно дали минаваш за мъдрец на тази земя, или пък за човек, твърде малко запознат с мъдростта на този свят, – знай, че си напълно способен да постигнеш Светлината на Вечността, стига да си решен да я търсиш в самия себе си!

Пази се от лъстивите гласове, опитващи се да те подведат да търсиш Светлината с очите на другите!

Търси я в себе си, по присъщия единствено на тебе начин, и знай, че ще можеш един ден да я постигнеш само в своята собствена обагреност, – независимо дали това ще стане още тук, в този земен живот, или едва след като си предоставил вече на разтление одеждата на тази земя!

Върви спокойно и безстрашно по отредения ти път и всичко, на което ти, верен на своята природа, си се надявал някога, ще бъде далеч надминато от онова, което трябва един ден да стане твое притежание!------------ –

*

# ЗА ВЪРХОВНАТА ЦЕЛ

Наистина: дълъг, стръмен и неравен е пътят, който ще те изведе до твоята върховна цел, но осъзнаеш ли какво те очаква в края на този път, нито една цел на тази земя не би ти се сторила дори най-малко съпоставима по стойност с нея!

Стигнеш ли веднъж до върховната си цел, там те очаква една скъпоценност, която никой освен теб не би могъл да притежава някога!

Вярно е, че безброй търсещи получават тук една и съща награда за извоюваната победа, и все пак за всеки стигнал до върховната цел е запазено съкровище, което единствен той може да извади на бял свят!

Никой друг не може да се добере тук до онова, което е предназначено за теб!---------- –

Трябва ти самият да дойдеш, за да изровиш това съкровище! –

Пропуснеш ли да го сториш, то ще бъде безвъзвратно загубено, защото никой друг освен теб не може во веки веков да стане притежател на очакващото те богатство!------------- –

Вникни добре в смисъла на тези думи! –

Осъзнай ценността, която носиш в себе си! –

Знай, о ти, който търсиш, че Духовното може да стане достъпно за теб само ако постигнеш вътрешна увереност, че и пътят, и целта на този път се крият в самия теб!

Единствено в твоите най-съкровени дълбини може да бъде намерена върховната цел, за която ти говоря тук!

В най-съкровената си същност ти носиш скрито съкровище, което абсолютно никой не може да ти отнеме!

Единствен ти самият можеш поради собствената си глупост да се лишиш от най-изконната си собственост!

Виждам те разтреперан и обзет от страх: много глупаво обаче си изтълкувал думите ми, щом се боиш, че можеш да станеш жертва на препятствията, издигащи се между теб и твоята цел!

Само с безстрашие и мъжество ще успееш да стигнеш до целта! – Целта, която е скрита дълбоко вътре в теб!--------- –

Разбери, приятелю, детска игра е да се добереш до най-голямата дори от всички външни земни цели, героизъм обаче е да стигнеш до върховната цел, която всеки от нас носи в себе си!------- –

Във външния живот други могат да ти попречат да постигнеш желаната от тебе цел

Самият ти можеш да отстраниш всяка пречка в себе си, стига сериозно да искаш това, – помощ свише ще ти вдъхне тогава нужната сила!

Ала колкото и силно да желаеш духовна помощ, тя не ще може да ти бъде оказана, преди волята ти да се е задействала в същата посока, в която очакваш да се прояви и действието на високата помощ!

Трябва да се превърнеш, така да се каже, в магнит за тази помощ, ако искаш да я привлечеш към себе си! –

Тук е изключен какъвто и да е произвол от страна на помагащите сили, тъй като възможността да ти бъде оказана помощ е изцяло обусловена от един органично действащ закон! –

Както многобройни послания изпълват пространството, носени от електрически енергийни вълни, но няма да стигнат до теб, ако не срещнат апарат, годен да улови тези вълни, така и помощта свише е по всяко време близо до теб, но ти не я забелязваш, освен ако сам не се превърнеш в духовен приемник на нейните духовни вълни! –

Включен веднъж органично в потоците на тази възвишена помощ, ти ще бъдеш занапред избавен от всички грижи и ще стигнеш с абсолютна сигурност до върховната си цел, – или още тук, в този земен живот, или едва след като си върнал вече на земята своето земно тяло!------- –

Твоята върховна цел е да усъвършенстваш самия себе си в своята родена от Духа форма на проявление!

Никой друг не може во веки веков да се усъвършенства в твоята духовна форма!

В нисшите сфери на физически-сетивната природа ти се натъкваш наистина на индивиди от един и същи вид, често пъти до такава степен сходни, че всяка разлика между тях сякаш изчезва

Тук има, образно казано, "нисши" видове, чиито индивиди на пръв поглед изглеждат еднакви, но има също по-висши и най-висши "видове", при които индивидите стават все по-различни помежду си.--------- –

Ала към който и от тези "видове" да принадлежиш, знай, че от веки веков ти си неизменно определен в себе си и си индивидуално обособен от всички други "представители" на същия "вид"!

Казано най-общо, на тебе наистина ти е отредена все същата върховна цел, хвърляща сиянието си върху всички родени от Духа в лоното на Вечността, и все пак формата, в която тази върховна цел е постижима за теб, е различна от всяка форма, в която могат да я постигнат другите! –

От вечни векове ти носиш в себе си еднократно заченатата от Духа форма, – форма, която е твоя и която единствен ТИ можеш да постигнеш във Вечността дори ако за това са ти нужни хилядолетия.------------------- –

Може би отдавна вече крачиш по своя път към върховната си цел, но и до ден днешен не си я още съзрял, защото си искал да превърнеш в своя върховната цел на друг!? –

Твърде голямо е било недоверието ти към самия себе си и си бил убеден, че само чрез други ще намериш това, което би възнаградило усилията на твоите търсения! Не си съзнавал, че по този начин се превръщаш във враг на самия себе си! –

Не си съзнавал, че си извършил грях към самия себе си, пожелавайки да превърнеш в своя върховна цел целта на другия! –

Очисти се още днес, докато четеш тези думи, от греха към самия себе си и търси занапред само в себе си върховната цел, която може да бъде постигната единствено от теб и от никого другиго! –

Дори ако твоята върховна цел се крие все още някъде в далечината, дори ако на първо време едва я предугаждаш, понеже днес тя е още скрита от взора ти зад завеса от гъста мъгла, ти пак си спечелил несравнимо повече, отколкото ако можеше да докоснеш с ръка всички върховни цели на другите! –

Само в постигането на твоята собствена върховна цел е заложено за теб съвършенството! –

Само ако сполучиш да откриеш своята собствена върховна цел, ти ще си достигнал върховната цел като такава!--------- –

Тук ти самият си и стрелата, и лъкът, и върховната цел!---------- –

Самия себе си трябва да постигнеш в най-възвишената си духовна форма!

Никой Бог не е в състояние да те спаси, докато пред очите ти не се появи в теб самия върховната цел, която всъщност си САМИЯТ ТИ, съединен със своя Бог!------------ –

*

# ЗА ПЪТИЩАТА НА ДРЕВНИТЕ

О ти, който търсиш, неразумно би било да си въобразяваш, че пътя към Светлината, всъщност пътя към теб самия, може да извървиш само по начина на древните!

Неразумно и самонадеяно би било и желанието ти да се присмиваш днес на пътищата, следвани от далечните ти предци!

И крачилите преди теб по тази земя също са умеели да търсят и да намират, – и те са намерили наистина доста неща, отново загубени от дошлите след тях.--------- –

Можеш само да спечелиш, ако се научиш да се вглеждаш с будно съзнание и без предразсъдъци в пътищата на древните!

Те са успели да стигнат до познание на дълбоко скрити неща, които по-късните поколения напразно са се опитвали да опознаят и които представляват вечна загадка и за твоите съвременници. –

Възпитай в себе си чувство на благоговение пред древните, ако искаш да постигнеш познание през отредените на теб земни дни!

На тази земя още не се е родил човек, който да е стигнал до познание, без да се е опирал на яките рамене на своите предци! –

Наистина глупецът винаги търси някаква "нечувана новост‘, ала във всички времена зачеването и раждането са се обуславяли от една и съща предпоставка...

Ето защо ти няма никога да стигнеш до истинско духовно познание на самия себе си, ако не се стремиш към него по начин, твърде близък до този на древните, независимо че с течение на времето формата на търсене се променя! –

Всяко време има своя специфична форма на търсене и намиране

Ти също търси само във формата на своето време и не се поддавай на изкушението да търсиш в стари, взети на заем дегизировки!

Би попаднал в глупав маскарад, въобразявайки си, подобно на театралните герои, че вършиш велики дела, ако се стремиш да се утвърдиш, като възприемеш формата на древните поколения.

Ще можеш да намериш само при условие че полагаш усилия да търсиш единствено в своята форма, която винаги е формата на твоето време!

Който ти дава друг съвет, той те тласка всъщност към заблуда, макар и да не съзнава колко много ти пречи!-------- –

Мъдреците от всяка една епоха са търсили по свой собствен начин и във формата на търсене на своето време!

Затова и са успявали да намерят!---------- –

Но те са умеели също да ценят търсенията и откритията на предишните поколения и са били много далеч от мисълта да обвиняват предците си в "глупост".------------ –

Навярно в много отношения древните вестителства ти се струват чудновати само защото не си вече в състояние да разтълкуваш езика им!

Чувстваш се силно объркан, че в тях се говори с познати на тебе думи за неща, за които днес никой не би употребил същите понятия. –

На други места пък е мъдро и преднамерено предпочетен един мъгляв начин на изразяване, затрудняващ значително схващането на истинския смисъл на думите, тъй като той е трябвало да се разкрие в даден момент само на онези, които притежавали сигурния ключ към този начин на изразяване.

Така истинските пътища на древните се оказват затрупани за теб от най-различни наслоения и ти можеш само да се догаждаш, че тези пътища действително са водели някога към целта, – към същата цел, която и ти се стремиш да постигнеш.

Опасно начинание е всеки опит да се направят отново проходими така затрупаните пътшца!

На малцина се удава да отстранят струпванията без остатък, а дори това да стане, всички следи се оказват внезапно така заличени, че всяка по-нататъшна стъпка неизбежно зависи от несигурни и произволни догадки. ..

Решил ли си наистина да се утвърдиш като ученик на тези мъдри предци, ще трябва, и ти като тях, да вървиш само по оня път, който твоето време е подготвило и утъпкало за теб! –

Онези древни мъдреци също са били рожби на своето време и макар да се отнасяли с уважение и към пътищата на дедите си, те много добре съзнавали, че и те, като дедите си, могат да стигнат до целта само по собствени пътища.

Отнасяй се и ти с почит към пътищата на древните, ала не се мъчи да ги издирваш под многобройните натрупвания, защото каквото и да ти е съдено да намериш: – то ще е само свидетелство за пътищата на други търсещи, а по този начин ти никога няма да намериш своя собствен път!-------- –

*

# ЗА БЛАГОСЛОВЕНИЕТО НА ТРУДА

Безброй хора в наши дни се стремят към духовно развитие и макар мнозина да поглъщат всяка дума, отнасяща се до големите духовни проблеми, с единствената цел да утолят вечно ненаситното си любопитство, много повече са онези, които сериозно търсят истината.

Те отиват на поклонение при всички извори и обявяват за светилища всички места, за които се разказват чудеса и легенди!

Ровят се в писмените документи на всички времена с надеждата да открият древни книги, съдържащи точни указания как да бъде впримчено чудото в брънките на всекидневния живот, тъй като отдавна са чували да се говори за възвишени сили, които могат да бъдат овладени само от люде, познаващи вечния закон на Духа.

Може, разбира се, да посрещнем с усмивка глупостта на желаещите да изучат чародейството, но и немалка част от пламенно устремилите се към Духа също не са предпазени от глупост. Мнозина вярват, че достъп до Духа ще получат само ако се подложат на външно обучение, изискващо от тях колкото може по-причудливи, по-необикновени упражнения.

Те се хващат ту за едно, ту за друго указание, заимствано от по-стари или по-нови писания, в които някой авантюристичен мистагог е изложил шепнешком и с тайнствени жестове обърканата си мъдрост.

Когато и да ги срещнете: – те винаги ще ви кажат, че най-после са открили точната рецепта как да добият в тигела си философския камък.

Удивителното в тях е само това, че макар да вървят от едно разочарование към друго, тези хора се хвърлят с все същата непонятна дързост към всяка нова клопка.---------- –

Често пъти им е нужно доста време, докато открият, че при тези обстоятелства бленуваната върховна цел ще си остане завинаги недостижима за тях. –

Трудно им е да проумеят, че грубото подценяване на нещо толкова възвишено и величаво и допускането на възможността чрез "дихателни упражнения" в изкълчени пози или чрез други, далеч по-опасни действия, изпълнявани по обърканите указания на объркани мозъци, да се постигне върховното благо, обявено за свещено от мъдреците на всички времена, са белег на непростимо тесногръдие.---------- –

Но човек е твърде склонен да преклони глава пред необикновеното...

Той предпочита да върви по причудливи лъкатушни пътища, които взорът му не е в състояние да проследи, и опиянен от заблудата, се оставя да бъде воден към мрака, вместо да потърси правия път към Светлината, за да го извърви с трезвостта на свежото утро и с твърдата стъпка на странник, който следва внимателно посоката, за да може един ден наистина да стигне до целта на своя път.------ –

Трябва без съмнение да имаме достатъчно сили, ако искаме да извървим един дълъг път, и който не желае да рухне в изнемога, преди да е достигнал целта, е длъжен да укрепва силите си по време на самия път.

Пътят към Духа изисква същото от всеки, който се готви да го извърви.

Ала в случая не е нужно да търсим надалеч, нито да поемаме по съмнителни странични пътеки, за да получим нов прилив на сили.

Животът на всекидневието ще ни ги предложи в изобилие, стига да го живеем както трябва.

Но и тук малцина разбират каква висока стойност има укрепването и обновлението на силите, което получаваме от добре свършената работа!----------- –

Повечето предпочитат да се отдават на възвишени блянове и гледат на труда единствено като на пречка по своя път, – като на задръжка, която трябва да бъде на всяка цена избягвана...

Но който си въобразява, че може да стигне по този начин до върховната си цел, няма в никой случай да успее, дори да познава мъдростта на всички мъдреци от собствените им думи и да се отдава безспир на възвишени, тържествено-елейни настроения.------- –

Много по-лесно е да пренебрегнем всекидневните си задължения, отколкото да ги изпълняваме!

Много по-лесно е, изпаднали в подобна приповдигнатост, да се чувстваме "близо" до божествения Дух, едва ли не "съединени" вече с него, отколкото да вършим работата си така, че тя да влее сили в духа ни, които да му позволят един ден наистина да получи посвещение!

Тук действително се крият богатства, за чието придобиване си заслужава да бъдат положени всички усилия!

Сигурно си присъствал не един път на цирково представление и си се изпълвал с удивление и възхищение, виждайки как хора като теб са развили и подчинили на волята си своите физически сили по такъв начин, че са в състояние да вършат неща, напълно невъзможни за теб...

Поучи се от тях!

Както те са успели да развият физическата си сила само благодарение на непрекъснати активни усилия, така и ти можеш да добиеш днес неподозиран приток на духовни сили от всяка работа, която извършваш по такъв начин, че никой друг да не е в състояние да се справи по-добре с нея!---------- –

Както цирковите артисти трябва да следят с най-напрегнато внимание всяко свое движение, всеки свой похват, ако искат номерът им да бъде успешен и да не изложат живота си на смъртен риск, така и ти, за да бъде трудът ти духовно плодотворен, ще трябва винаги да изпълняваш всичко, което той изисква от теб, с такава концентрация, сякаш животът ти зависи от всяко привично "движение"!---------- –

Все едно дали работиш главно с ума си, или с ръцете си, винаги има цял куп такива "движения", които ти – почти без да съзнаваш – извършваш "чисто механично", по навик, и с това сам ги принизяваш...

Така те наистина започват да ти се струват безсъдържателни и еднообразни!

Ала както онези неустрашими акробати, чийто труд ти изглежда като весела игра, са длъжни всяка вечер, когато им предстои да изпълнят същия номер пред взрялото се в тях множество, трябва наново да внимават и за най-малкото мускулно движение, защото макар и успяло вчера, същото упражнение може тази вечер да се провали, така и ти трябва да си съвсем наясно, че един и същи "похват" представлява винаги нещо ново, колкото и често да си го повтарял досега! –

Колкото и "еднообразна", колкото и "затъпяваща" да ти се струва твоята работа: – опитай се да погледнеш на нея под този зрителен ъгъл и престани да я принизяваш допълнително в собствените си очи, – тогава ти или ще установиш по какъв начин можеш да я спасиш от нейната монотонност, или ще започнеш да изпълняваш все същото "движение", все същото действие, което тя изисква ден след ден от теб, с винаги ново съзнание и така духът ти ще открие в едно и също нещо хиляди нови аспекти!------------ –

Възпитай сам себе си да изпитваш радост от труда си, колкото и невероятно да ти изглежда, че той изобщо може да достави радост!---------- –

Преодолей чувството си на неприязън, и ти ще вземеш връх и над най-отегчителната работа

Ако можеш свободно да избираш последователността, в която изпълняваш възложените ти задачи, залови се най-напред с най-отблъскващата за теб и се постарай да я обикнеш!

Самият факт, че си победил най-силната си вътрешна съпротива и си се оказал по-силен от нея, ще те направи тъй радостен, че ще озари с радост и останалата част от твоята работа!

Не бива никога да гледаш на труда си единствено като на средство за посрещане на житейските ти потребности!

Именно тук се заблуждават повечето хора!

Безспорно всяка работа заслужава да бъде възнаградена и ти сам поемаш върху себе си вина, ако приемеш да служиш при несправедлив работодател, опитващ се да ти отнеме част от онова, което ти дължи като равностойност на положения от тебе труд!

Но онова, което ти принадлежи като резултат от твоята работа, е точно определено от духовния Закон! Вината ти ще бъде не по-малка и ако позволяваш да ти бъде заплатено за труда повече, отколкото отговаря на приноса ти в полза на твоя работодател, – като не бива при това да забравяш и степента на косвено участие на неговия труд в твоята работа!---------- –

Впрочем външното възнаграждение за която и да е работа си остава нещо твърде дребно в сравнение с онова, което тя може да ти донесе в областта на духовните ценности, ако съумееш да погледнеш на нея като на труд заради самия труд!

В самата добре извършена работа се крие нейната най-висока стойност, от която никой не може да те лиши, която никой не е в състояние да ти отнеме.------------ –

И в най-скромния вид дейност човек може да се стреми към максимално съвършенство, а когато то бъде постигнато, което е възможно само при пълна всеотдайност към работата, естественият резултат от него е неимоверен прилив на духовни сили. –

Работникът до своята машина, който ден след ден не върши нищо друго, освен да завива винтове, може по този начин да се сдобие с възвишени духовни сили, докато друг, който си въобразява, че живее само с големите духовни проблеми, но се грижи много повече за разтърсващите го тайнствени тръпки, отколкото за качеството на възложената му работа, си остава с абсолютно празни ръце и сам себе си лъже, когато вярва, че духовните му сили са в процес на растеж.

За да придобием духовни сили, каквито можем да получим с усилен, насочен към максимална резултатност труд, не е нужно работата ни да е от такова естество, че самата тя да е поставена в служба на Духа! –

Но макар непреходните плодове от труда да се състоят, както видяхме, в непрестанен прилив на духовни сили, глупаво би било да не обръщаме внимание на останалите плодове, които една добре организирана работа от този вид внася и в живота на всекидневието. –

Повечето хора все още не знаят какво значение има подобен труд за нашето всекидневие, въпреки че не липсват примери, които биха могли да им подскажат това! –

Единствено трудът заради самия труд. – трудът, насочен към максимален резултат, – може да създаде онова така желано всеобщо благоденствие, което си остава неосъществимо, докато продължаваме просто да търпим труда като досадна необходимост! –

Който не се е научил да обича работата си, той не знае още нищо за благословението на труда! –

Който бленува за щастие, в което няма място за труда, няма никога да изпита неговото благотворно въздействие!--------- –

*

# ЗА МОГЪЩЕСТВОТО НА ЛЮБОВТА

Наистина: безгранично е могъществото на човека, когато живее в Любов!

Наистина: Любовта е най-голямата сила на земния човек! –

Сили от много висок порядък са били възхвалявани от вас като най-висше благо за човека, в блена си вие сте виждали върховното човешко величие някъде в поднебесната вис

Небесата не смогват да обхванат онова, което огнените сили на Любовта са способни да извършат в сърцата на родените на тази земя, и напразно бихме изследвали всички бездънни дълбини в опита си да открием къде е закотвена милостта, превръщаща човешките животни в божествено преобразени човеци на Духа!------------ –

Слънца гаснат в космичните приливи и отливи, увличайки със себе си цели светове в бездни на неизповедима разруха

Той, макар и паднал някога от върховното Сияние, носи в себе си мощта да се издигне високо над всички звезди!

Какво, ще попиташ ти, какво дава такава голяма мощ на падналия някога човек?!

Какво, ще попиташ, го извисява над всички невидими князе на космичното съзидание?!

Знай, че тук човешките думи са безсилни да формулират крайния отговор и че само на най-дълбоката интуиция е отредено да предусеща онова, което може да се усети, но не и да се проумее!-------- –

Как би могла човешката реч да даде израз на нещо, което остава над всяка човешка мисъл?!

Дори за ония височайши звездни властелини, които по своята природа не са нищо друго освен най-чиста "мисъл" – само че далеч превъзхождаща всяка земна мисъл, – за ония невидими "богове" на този видим свят – остава во веки скрито това, което единствена човешката душа може да преживее в най-дълбоко вътрешно съзерцание.------ –

По-високо от огромната мощ на тези звездни богове върху космичните съдбини се издига човешкото могъщество, основавано на Любовта!

Казано е:

«Бог е Любов, и който пребъдва в Любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него!»

За вас обаче ,Любовта" е твърде близка до плътската наслада – тя е превърната от вас в сладостна притома на пропити със страст чувства, – и вместо да живеете в ,Бога", вие сами сте издигнали кумира, пред когото коленичите и който наистина е безсилен да ви помогне, така че по-прозорливите, за които това заслепление не е останало скрито, са се отвърнали от него и са били обявени от вас за "безбожници", понеже поставят решително под въпрос или направо отричат "божествеността" на вашия кумир!...

Аз обаче ви казвам, че немалко люде, отвърнали се по този начин от кумири и богове, са може би по-близо до Божеството от своите хулници!---------- –

Казвам ви, че мнозина от онези, които вие наричате "безбожници", са всъщност приютени в лоното Божие и преживяват Бога в Любов, макар да не се изразяват по вашия начин и макар самите те да не знаят, че са в Любовта и че в тях се проявява Бог!------------- –

Защото:

«Бог е Дух

Който не се захване да търси в себе си Духа, няма во веки да намери Бога!

Духът, който е Бог и който е Любов, не бива очевидно да се отъждествява с "духа" на мисълта, зараждащ се при мисловния процес в мозъците на тленните човешки същества!

За съвсем друг Дух става дума тук и който не може да го почувства в Любовта, дори да напише цели трактати върху него, пак ще си остане " без Бог "-------- –

Само в духовната форма на Любовта може земният човек да стигне до Бога, а с това и в Духа, от който е произлязъл чрез Словото за Живот, самоизричащо се в Божеството от веки и во веки! –

Дотогава всички негови псалмопения за "Бога" и "Божественото" са само глупаво бръщолевене и всичките му "молитви", не се ли коренят в тази Любов, ще си останат напразни! –

Онзи, който ви е учил някога да се "молите", както трябва да се молите, а не да "говорите излишно" като отдалечените от Бога люде, – той е искал да ви види в тази именно Любов!

Целият му живот е всъщност израз на неговото учение за тази Любов!

Как искате да го разберете, докато все още не се решавате да се разтворите в същия Огън на Любовта и да пожертвате себе си, за да се намерите отново в тази Любов?!

Няма никога да постигнеш изцяло Любовта, за която ти говоря тук, докато все още се нуждаеш от обект на Любовта, който си принуден да търсиш извън себе си!

Ти самият трябва да станеш обект на тази Любов, докато не загубиш накрая и себе си в нея и не се превърнеш сам в Любов, която не се нуждае вече от обект, понеже всичко, което е станало или може някога да стане, се съдържа в нея!--------------- –

Когато ти дават мъдрия съвет да се отречеш дори от своята душа, това означава само, че дори душата ти не бива да става обект на твоята Любов, ако искаш да преживееш в себе си онази Любов, в чието "лице" ти се разкрива вътрешно Бог!

Стремиш ли се да придобиеш чрез "Любов" и нещо друго освен онова, което иска да схване себе си в най-вътрешната глъб на твоето "Аз", ти "обичаш" все още по земно-ограничен начин и оставаш твърде далеч от същинската Любов като духовна форма на Божеството!

Трябва да намериш в себе си Любовта, която е Бог, и трябва да пребъдеш в Любовта, за да пребъде Бог в теб и ти – в Бога! –

Ти все още не "съществуваш", защото онова, което наричаш свое "съществуване", не е истинско, осъзнаващо себе са Битие!

И както твоето така наречено "съществуване" може само в преносен смисъл да се нарече "Битие", така и онова, което смяташ за "любов", заслужава да носи името: Любов единствено в "преносен" смисъл! –

Твоето така наречено "съществуване" е обусловено от хиляди неща, също както всяка любов, свързана с определен обект на любовта, остава винаги обусловена от нещо външно, на колкото и висок пиедестал да я поставяш пред самия себе си! –

Налага се да те насоча отвъд и над всичко това, щом искам да те изведа до висините на онази Любов, където твоят Бог може да се роди за теб, както и ти в него...

До висините ще се издигне само онзи, който се "надигне" в самия себе си и съумее да се противопостави на всичко низко, опитващо се да го задържи с вериги в собствените си низини!

Надигане против всичко низко е и самото търсене на "обект", на някакво "противостоене" на любовта, тъй като предусещаш, че трябва да се противопоставиш на низкото, ако искаш да го превъзмогнеш!

Но докато продължаваш да търсиш навън "обекта" на своята любов, ти не можеш да намериш основа вътре в себе си, ето защо стани най-напред самият ти "обект" на любовта си! –

А намериш ли веднъж подобна основа в себе си, за теб ще е навярно по-лесно да пожертваш и тази последна опора и да се "надигнеш" против самия себе си, докато не се озовеш там, където няма нито висини, нито дълбини, – където всеки пространствен образ загубва смисъл, тъй като тук става нещо наистина несравнимо! –

Знай: небесата не могат да обхванат онова, което е отредено на човека, решен да не се отказва от своите права!

Наистина един ден, след еони, всички ще постигнат "блаженство"

По този повод е казано, че никой няма да бъде спасен, "докле не върне и последния кодрант "---------- –

Днес обаче ти имаш все още възможност да се изтръгнеш от тези вериги!

Днес ти можеш все още да станеш истински господар на своята съдба, а онези твои земни събратя, които отдавна вече са постигнали това, не познават по-голямо щастие от възможността да ти окажат помощ...

*

# УЧИТЕЛЯТ ОТ НАЗАРЕТ

« Да говоря всички езици човешки и дори ангелси, щом Любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека!»

Това е казал един, който е познавал Любовта! –

Друг обаче бе живял преди него в тази Любов, въплътявайки я в нетленното, възвишено учение на своя живот...

Той, когото наричаме най-велик от всички Любещи, е бил наистина "предусещан" от мнозина свои Братя, ала никой от тях не е успял да стигне пламенността на неговата Любов!

Мнозина са дошлите след него и мнозина предстои още да дойдат, и те действително могат да бъдат наречени Любещи", но въпреки цялата сила на тяхната Любов не е имало досега и не може да има в бъдеще нито един сравним с него, – независимо че тук говоря само за неговите съединени с Духа "Братя"!

Ала във всеки един от Братята му се откроява същата тази сила, изявила се в цялата си пълнота в него.

И всичко, което тепърва може да се прояви в течение на времето, ще бъде все същото, но винаги в нова форма на откровение!

Само болен мозък може да стигне до абсурдната представа, че образът на дърводелеца в Назарет е рожба на религиозен мит, обаче онзи, когото потомството познава в един-единствен лик, опитал се да възпроизведе неговите черти столетия след земното му въплъщение, не е имал нищо общо с факироподобния чудотворец, в какъвто той бил превърнат по времето, когато суеверните мозъци от Изтока и Запада отдавна вече воювали за неговия облик...

Ако някой действително иска да открие следите на истината, нека се постарае да изличи добавеното от жадни за чудеса и тясно обвързани със земята поколения, от образа, смятан от най-ранното му детство за неприкосновен.

Едва тогава той ще срещне сияйния поглед на възвишения Учител и пред него ще се появи ликът на един човек, който – макар и съединен с Бога в най-дълбокия смисъл на тази дума – е донесъл като човек на човеците от тази земя "благата вест‘ от царството на субстанциалния Дух, наречено от него "царството Небесно------------- –

Когато говоря за други – в това число и за себе си – като за негови "Братя", думите ми ще бъдат неправилно разбрани, ако в тях се вижда някаква претенция да се уподобим с чудотворния, нямащ нищо общо със земната действителност образ, създаден по-късно около името на този назаретски дърводелец по времето, когато са се опитвали да го отъждествят с "Логоса". –

Далеч сме от подобна глупост!

Хората, употребили цялото си съмнително изкуство, за да му осигурят по този начин място в най-високите небесни сфери, всъщност са го отчуждили от всичко земночовеш ко и са го направили неразбираем за онези, които той е искал да изведе нагоре, към най-високите духовни върхове!

Чудно ли е тогава, че той в края на краищата се е превърнал в мит за тях!?

Повярвайте ми, приятели, много добре зная за какво говоря, когато наричам възвишен "Брат" най-великия от всички Любещи!

Нито един от нас, колкото и високо да е бил издигнат от Духа, не би търпял безумната мисъл, че той – говорителят – бил тъждествен със самото "Праслово", говорещо из неговата уста, – ето защо ние смятаме за престъпно кощунство предположението, че най-великият от всички Любещи би се примирил с подобно безумие...

Искаме да ви го покажем такъв, какъвто той в действителност е бил, когато е понасял, също като нас, тегобите на земята, – какъвто и днес още – съединен в Духа Брат на своите събратя – се явява пред нас ден след ден в духовния си облик!

Когато ние, изпълнени с дълбоко благоговение към него, наричаме себе си негови "Братя", това означава само, че като земен човек той е бил един от нас и че и в духовния си облик остава един от нас, макар през една отдавна отминала и гъмжаща от чудеса епоха Синът Човеческий, изпитал всичко човешко по време на земния си живот, да е бил превърнат в "Бог", който трябвало да слезе от божественото си велелепие, защото отмъстителният истукан на един малък древен народ не бил в състояние да обуздае гнева си, докато собственият му "син" не му се принесе в жертва.------- –

Не говорим за човек, когото познаваме само от древните, твърде неясни вестителства! –

С оногова, за когото свидетелстваме, ние сме така съединени, както никаква земна връзка не може да свърже човек с човека!

Дори да не знаехме това по друг път, ние знаем от онзи, за когото става дума тук, че той е ходил някога по тази земя като човек, по човешки сравним във всяко отношение с нас, но живата в него огнена сила на Любовта е надхвърляла до такава степен нашата, че му е позволила да извърши онова чудо от свръхземна величина, което е променило духовната аура на тази земя, създавайки възможност за всеки човек с "добра воля" да намери в Любовта "отъпкан" обратния път към Духа, – също както бродещият през дълбоки преспи странник не изгубва пъртината, проправена преди него от човек, познаващ верния път...

Ето защо чрез нашето слово до вас всъщност достига неговото собствено свидетелство!

Ако в наше лице вие виждате белега на човека, макар да сме принудени да заявим, че сме негови "Братя", знайте, че и той като нас е бил истински човек, на когото нито едно човешко преживяване не е останало чуждо! –

Нищо човешко не е било за него толкова низко, че да не го е изживял в един или друг момент в себе си! –

Той нямаше да бъде такъв, какъвто е бил, ако в него не бе намерил място за изява целият широк диапазон на всичко човешко!

Но и на него не е била отредена силата да се изтръгне от човешката си природа, ако изобщо би поискал да се изтръгне някога от нея!

Единствено обстоятелството, че в края на краищата е излязъл победител, го прави истински велик, както и всеки решен да го последва ще се утвърди като "избраник" само ако прозре "нищожността" на земната глупост, от която така и не може да се опази напълно, докато продължава да живее на тази земя, и се научи как да се освободи от всеки "грях", за да се извиси в спасителната Светлина, самоизгаряйки се в огнените пламъци на онази Любов, която бе извършила великото чудо в живота на Учителя, с когото той може да се съедини единствено в Любов...

И така, който се надява да намери в своята собствена най-вътрешна глъб "Великия любещ" – защото той наистина е тъй близо до всички родени на тази земя, че може лесно да бъде намерен, – нека се откаже преди всичко от заблудата, успяла да създаде от най-чистия човек, стъпвал някога по земята, "Бога", предложил себе си на своя Бог-Отец като родена от едно човешко-пречовешко въображение изкупителна жертва на някаква умопомрачена жажда за мъст! –

Тогава чак той ще може да възприеме в себе си високия Учител: – мъдрия дърводелец от Назарет!

***

# том_20 ВЪЗКРЕСЕНИЕ

# Предисловие 4

# Възкресение

# Знанието на мъдреците

# Закономерност и случайност

# Напразни усилия

# Карнавал на окултизма

# Вътрешни гласове

# Магията на страха

# Граници на всемогъществото

# Новият живот

# Празнична радост

# Ценността на смеха

# Победа над самия себе си

# Съвършенство

# ПРЕДИСЛОВИЕ 4

Едва ли е нужно да обяснявам надълго защо символичното в известен смисъл заглавие на тази книга е заглавие и на първата от нейните дванадесет глави.

Онова, което се предлага в нея, има за цел да изведе душата от гробовен мрак и дъх на гнилост към нейното истинско възкресение.

Мнозина са погребани душевно без изобщо да подозират, че са зазидани в гробница и заобиколени от разтление. –

Други неусетно затъват все по-надълбоко в мрака на смъртта, понеже се поддават на глупавата страст да изследват колкото може по-отблизо блуждаещите огньове на гниенето и разложението, докато не ги напусне всяка надежда, че ще намерят някога път, който да ги изведе отново на дневна светлина.

Ето защо на застрашените от такава опасност е нужно да се посочи в яркото зарево на факела къде всъщност се намират те.

Не по-малко нужно е да се покаже на някои наивни търсещи, как с твърдото убеждение, че са открили тайни храмове, те всъщност се готвят да прекрачат прага на мрачни гробници.

Но стига иносказателства!

Вярвам, че смисълът на тази книга ще се разкрие бездруго пред всеки непредубеден търсещ и че той ще разбере защо отделните, завършени сами в себе си, глави са подредени по избрания от мене начин.

Който приеме в себе си тази книга така, както тя следва да бъде приета, няма в никой случай да съжалява, че я е прочел, – вярвам дори, че по-късно той често ще я препрочита, докато не се пробуди за онова "възкресение", което не е нито необяснимо чудо, нито случайно оказана милост, а отредено от Духа призвание на всеки земен човек!

Вд Yin Ra

# ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Има истини, които, отхвърлили всяко господство на времето, сияят като вечни звезди в мрачното съществуване на земния човек, за да възвестят на него, отделилия се от Бога, онази Светлина, от която той по своята духовна същност произлиза.

Блажени са, които – макар и подвластни на земните мъки и теглила – дръзват да вдигнат поглед към светлите висини, откъдето стига до тях това чудно сияние, изпълващо сърцата им с нетленния си блясък!

Всеки земен мрак ще се разсее пред онзи, който крачи из него изпълнен от тази Светлина, и ангели небесни ще му проправят сияйна пътека там, където досега са бродили страховити призраци!- –

Ала тежките изпитания са отнели на мнозина мъжеството да вдигнат поглед от земята и те твърде много се боят да не изгубят сигурната почва под краката си, ако в тях се събуди копнежът да изправят глава.

В ушите им звучат гласове, които ги призовават:

« Заложници на земята сте вие и осъдени на земен гнет!

Откажете се от заблудата, че щяла да ви дойде помощ от някакви сияйни висоти!

Не вярвайте на пустословните приказки, възвестяващи някакво царство на Духа, защото то е измислица на малодушни глупци, принудени като вас да преброждат трънести пустини и опитващи се да забравят с тези съчинени от самите тях басни кървящите гнойни рани по своите нозе!»

Колко хора са били вече подмамвани от оглушителния грак на тези гласове и са загубвали всяка надежда за помощ свише, така че земните им дни са се превръщали за тях в безпросветна мъка и безсмислена жертва...

Но и на тях Светлината на Духа би могла да донесе спасение.

Веднъж един "пратеник" на своя "Отец", когото той нарича "по-голям" от себе си, бе изрекъл думите:

"Аз съм възкресението и животът: който вярва в мене, и да умре, ще оживее."

Той е бил много далеч от каквото и да е намерение да възвести някаква непоклатима верска догма – говорел е всъщност за себе си и за онова, което е той самият, – достатъчно ясни са думите му, че познава "своите", както и те на свой ред го познават!

Ала повечето хора не знаят още кой е бил човекът, произнесъл тези слова, – кои е смятал той за "свои", понеже се е чувствал един от тях, и кой е изпратилият го "Отец"...

Светът не е още разбрал колко дълбоки са изречените от него думи:

« Който ме не люби, не спазва словата ми; а словото, що слушате, не е мое, а на Отца ми, който ме е пратил !»

Неговият "урок" е самото му съществуване, а животът му е решение на всички загадки, пораждани от земното житие на човека!- –

Но само който съумее да обикне онова, което ни се разкрива тук като земно явление, ще стигне в себе си до решението на въпросните загадки!-- –

Той, който бе ходил някога по земята като най-великия от всички любещи и който живее в духовния си облик и до ден днешен в защитната духовна сфера на земята чрез силата на Любовта.- –

А разкрие ли се в нечие сърце, у този човек няма да има вече място за никакво съмнение, че и на него е отредено възкресение, – същото възкресение, преживяно някога от възвишения Учител, след като бе "свършило" неговото земно дело на Любовта!-- –

Забравете всички дълбокомислени съмнения, стараещи се да засенчат сияйно светлата истина на древното благовестие!

Наистина това свидетелство е стигнало до нас видоизменено от преписвачите, които са търсели в него потвърждение на собствените си предразсъдъци и затова са променили текстовете в съответствие със своите схващания, тъй като тесногръдата им мисъл не е била в състояние да схване какво всъщност са искали някога да кажат с тези думи истинските зналци. –

Простете на глупците за стореното от тях и се постарайте сами да намерите червената нишка, извеждаща назад към изначалната истина на текста!

Някои думи ще разпознаете като плод на по-късна измислица, но затова пък толкова по-дълбоко в сърцата ви ще проникне сияйната като звезда истина, запазила се въпреки всичко в древното вестителство.

Вие без съмнение ще разберете, че Възкръсналият не е имал никаква нужда от земното си тяло, но това само ще укрепи вашата увереност в истинското му възкресение, докато сами не преживеете в себе си свидетелството на отхвърлилия земните окови Учител!-- –

Аз самият мога да свидетелствам за него и за действителното му възкресение, както мога да свидетелствам и за съществуването на физическото слънце, а всеки, който ме познава, знае, че не се числя към хората, робуващи на сънища и фантастични блянове!-- –

Не искам обаче да вярвате на тези думи, преди сами да сте преживели тяхната истинност в себе си!

Единственото ми желание е да посоча на всички устремени с копнеж към Светлината в тези мрачни дни пътищата, позволяващи им отново сами да намерят неземната Светлина на истината, осветявала земните пътеки на древните, чиято вяра и благочестива простота не е познавала пречките, внасящи толкова смут в душите на днешните поколения!

На хиляди ми се удаде да помогна, но други хиляди продължават все още да спят дълбоко, очаквайки да се пробудят от своите страховити сънища!

Мнозина още не знаят, че могат сами да постигнат сигурност и още на земята да преживеят в себе си едно чудо, далеч превъзхождащо всичко, което хората са очаквали, тласкани от жаждата си за чудеса.- –

Нека думите ми помогнат за тяхното пробуждане, за да блесне един ден пред всички истината, – истината за възкресението на "Сина Човеческий"! --- –

Който не я преживее в себе си, докато е жив ще я приема само като благочестива легенда или верска догма.

Ще му бъде много трудно да разбере, че жаждата на древните за чудеса е дръзнала да сведе един върховен духовен акт до случка, достъпна за земните сетива...

Едва след като "възкръсне" в себе си, той ще прозре истината, дала някога повод за това образно тълкуване.

# ЗНАНИЕТО НА МЪДРЕЦИТЕ

Твърде малко знае в повечето случаи мъдрецът от онова, което тук, на земята, се нарича "знание".

Нему е присъщ друг вид знание, неизвестен и необясним за мнозина, които се смятат за "знаещи" на тази земя.

Така той със сигурност знае, че много от нещата, смятани от земния разум за "знание", висят всъщност на една твърде тънка паяжинна нишка и престават да бъдат "верни" и "правилни", щом тази нишка се скъса.

А един ден тази нишка ще се скъса за всеки човек!

Изправилите се тогава пред тленните останки на този човек са неспособни да разберат, че за онзи, който съвсем доскоро е бил жив като самите тях, се е скъсала вече нишката, придържаща все така сигурно, според собственото им убеждение, тяхното земно знание...

Те не подозират, че за човека, оставил тук изстиналата си земна обвивка, всичко, което те смятат за все още надеждно окачено на тяхната паяжинна нишка, се е сгромолясало сега в мрачна бездна, където го отмиват водите на забравата, както всяка излязла от употреба вещ, осъдена на изгниване и разтление, след като е изпълнила вече своето предназначение.- –

Отишлият си от земята продължава да изпитва нужда да знае, но тъй като предишното му знание е пропаднало веднъж завинаги, той веднага започва да търси друг вид знание, което да не се крепи вече на тънка нишка, губейки своята валидност веднага щом тази нишка се скъса. –

Но волята му да постигне такова знание няма да му помогне много, докато остава заслепен от измамния блясък на вече изгубеното си знание, колкото и сигурен в него да се е чувствал някога...

Няма голяма полза да търси новото знание по стария начин...

Така би стигнал само до такова знание, което пак ще се крепи на тънка нишка, подобно на някогашното му земно знание, и макар това ново знание да му изглежда осигурено за един много по-дълъг период от време: – един ден и тази нишка на свой ред ще се скъса. –

Ето защо за нас би било много добре, ако още на земята осъзнаем, че всяко знание, постигнато със силата на мисълта, е само като капка роса на нишката, която паяците на нашите представи тъкат между "вече не" и "не още".

Осъзнаем ли веднъж това, ние няма повече да се доверяваме на този вид знание, макар че би било разумно да не се отказваме от силата, която то ни дава, за да владеем тук, на земята, над земните неща. –

У нас ще покълне усещането за едно друго знание: – знание, което престава да зависи от паяжината, изтъкана между "вече не" и "не още". –

Така в деня, когато и за нас се скъса нишката, крепяща земното ни знание, ние ще се намерим готови да постигнем онова друго знание, което се корени дълбоко в първоосновата на всичко съществуващо...

Тъкмо такова, още по време на земния му живот, е знанието на мъдреца и нека не се мисли за мъдър онзи, който не го притежава! –

Този вид знание е знанието на Вечността и то ще бъде постигнато един ден от всички, макар че за някои ще са нужни еони, преди да смогнат да се извисят над менливото и тленно знание!-- –

Всяко земно знание остава извън своя предмет, – докато във вечното знание самият знаещ, предметът на неговото знание и познатото се намират в състояние на пълно взаимно проникване.

Това е единственият истински начин да се "знае"! –

# ЗАКОНОМЕРНОСТ И СЛУЧАЙНОСТ

Дали е "случайност", приятелю, че тези думи попадат днес пред твоя поглед, или мислиш, че това е станало възможно по силата на някаква "закономерност"? –

Боя се, че отговорът ти ще зависи до голяма степен от пътеките, които си проправил за своето мислене, за да не се изгуби то в джунглата на земните изживявания...

Би могъл например да ми отговориш, че за теб "случайността" не е нищо друго освен скрита закономерност, но нищо чудно и да обясниш колко далеч си от мисълта, че тук може да става дума за действието на някакъв закон.

Могат да се намерят аргументи в полза и на единия, и на другия отговор, но те няма да те доближат до истинската сигурност. –

Заслужава си обаче да се стремиш към сигурност, ако искаш да добиеш способността безпогрешно да тълкуваш земните си преживявания. –

Дано думите ми ти помогнат да придобиеш такава сигурност!

На първо време тук ще се наложи да говорим за доста добре познати неща, защото трябва преди всичко да изясним какъв смисъл ще влагаме в думите "закономерност" и"случайност".

За скрита или явно установена "закономерност" може според теб да се говори при всяко земно явление, където дадено следствие позволява да се направи заключение относно породилата го причина, или дадена причина се очаква да доведе до определено следствие.

Изправиш ли се обаче пред следствие, което според твоите представи би могло да бъде и различно от наблюдаваното, понеже причината за него остава скрита, ти предпочиташ да говориш за "случайност".

Можеш безспорно да откриеш някаква причина и за това, че тези думи са стигнали днес до теб, – можеш дори да нанижеш цяла верига от причинни връзки, чиято последна, стояща най-близо до теб брънка, да обясни защо четеш сега тези редове.

Но цялото това проследяване на определена причинна верига показва само едно: че всичко, което става по земята, не може да се откъсне от зависимостта между причина и следствие.

Напразно търсиш пролука, която да те насочи по следите на "случайността".

Дадена причина поражда следствие, което на свой ред става причина за ново следствие; никъде обаче не виждаш лоста, който

твърде често – както показва опитът – отклонява сякаш произволно механичния ход на събитията, и зад думата „случайност“ ти

се опитваш тогава да скриеш от самия себе си колко недостатъчни са се оказали този път твоите възможности за познание. –

*

Напразно обаче търсиш, защото търсеното от теб си остава недостъпно за твоя начин на търсене!

Напразно търсиш, защото онова, което искаш да намериш, не може да се намери там, където мислиш, че е скрито!

Всичко, което наричаш "случайност" или "съвпадение", е всъщност допълнително добавено към причинния детерминизъм на събитията, "попаднало" там от недостъпната за теб област на невидимия свят, освен ако не употребяваш думата "случайност" просто от суеверие или за да имаш винаги подръка някакво евтино, мнимо обяснение на необяснимите за теб неща. –

Наистина "закономерността" не се нарушава, когато се проявява дадена "случайност", но към достъпния за твоите изследвания ход на външните събития се добавя втора, различна по характер серия от причини и следствия, под чието въздействие някои поредици от външни събития се пресичат често пъти по начин, коренно различен от онзи, който би могъл да се очаква без въпросното въздействие...

Така наречената "случайност" не е нищо друго освен последица на неизвестни за теб импулси, изхождащи от невидимия свят.

Тези импулси могат да имат най-различен произход.

Те могат да бъдат породени от надарени с интелигентност, но недостъпни за твоето възприятие същества, населяващи невидимия физически свят, от хора, живеещи подобно на теб тук, на тази земя, или от волята на възвишени духовни индивиди.

"Причината" за всяка истинска "случайност" трябва винаги да се търси в такъв импулс, изхождащ от едно поле на действие, недостъпно за външното ти земночовешко познание! –

При "случайността" също се проявяват закономерности, но тук не става вече въпрос само за закони, опознаваеми от човешкия разум.

"Случайността" е резултат от взаимното преплитане на закони от външната и от сетивно непознаваемата част на физическия свят, но тяхното скрито пускане в ход е невъзможно без съответен волеви импулс!

Дали този импулс ще се прояви по благотворен, или по зловреден за тебе начин, зависи от неговите създатели, които си остават скрити за теб...

Така или иначе зад всяко истинско "съвпадение" винаги можеш да откриеш и определена, липсваща при други обстоятелства, воля, така че не бива да смяташ за "съвпадение" никое събитие, ако зад него не виждаш да стои една ясно очертана воля!

*

Може би, приятелю, ти би дал сега различен отговор на въпроса, който поставих в началото, в зависимост от това дали си бил свидетел само на автоматичния ход на едно външно събитие, или имаш наистина основание да говориш за "случайност"!? –

Едва ли ще изпитваш вече някакво съмнение какъв следва да бъде твоят отговор!

Но аз поставих този въпрос само като пример, така че отговорът ти – както сам можеш лесно да се убедиш – остава без всякакво по-нататъшно значение.

Ала далеч няма да е без значение за теб, ако се научиш да обръщаш занапред внимание на "съвпаденията" в своя живот.

Това са единствените признаци, позволяващи да си направиш заключение относно характера на въздействията, които невидимият свят може да упражни върху теб по време на земния ти живот.

Ако волята ти е устремена към съмнителни цели, то "случаят", насочван от нисшите носители на интелигентност от невидимия физически свят, веднага ще изглади пред теб пътеките към прегрешенията и порока и всеки ден ще ти носи нови изкушения, без изобщо да си ги търсил. –

А ако си тръгнал вече по пътя към Духа, – и там на всяка крачка ще се натъкваш на "случайността", този път обаче тя е направлявана от възвишените, изпълнени с любов водачи от духовния свят, правещи по този начин достъпни за теб много неща, които са ти нужни тук, във външния свят, за твоето духовно развитие. –

Всяка една "случайност" те изправя неочаквано пред изпитание и в зависимост от това дали отхвърляш или приемаш предложените от нея възможности, ще стане ясно къде е полагащото ти се според теб самия място. –

Дори когато "съвпадението" влезе в ролята на твой закрилник и чак по-късно осъзнаеш какво всъщност му дължиш, ти пак можеш да покажеш колко струваш, като не отминаваш без внимание станалото с теб и се стараеш да извлечеш поука от него.- –

Колкото повече внимание обръщаш на "случайността" в своя живот, толкова по-голямо значение ще придобива тя за теб! –

Колкото по-добре съумееш да се възползваш от онова, което "случайността" ти предлага, толкова повече ще можеш да очакваш от нея!- –

Нещо, на което никога не би се надявал, изхождайки от автоматичния ход на "закономерността", може да се появи в живота ти по волята на "случая"...

Нека "случайността" се превърне за теб в истинско благословление!

# НАПРАЗНИ УСИЛИЯ

Безброй хора в наши дни съзнават, че цялото съдържание, с което са се старали да изпълнят своя живот, не им е донесло нищо повече от временно удовлетворение.

Затова те търсят сега друго, непреходно съдържание, предусещайки, че сигурно има някакъв начин за постигане на такова трайно съдържание, щом други са успявали вече да го постигнат, и то при изключително тежки житейски обстоятелства.

Напълно простимо е да се вярва, че жадуваното нетленно съдържание можело да се постигне по същия начин, както се постига и всичко останало на тази земя.

Мнозина си въобразяват, че всичко се свежда до разкриването на някакво тайно знание, изпадайки в заблудата, че животът им ще придобие съдържание веднага щом узнаят скритите неща, които не са били, както изглежда, непознати на хората, съумели да изпълнят живота си с такова съдържание.

Ала това е абсурдно объркване на причина и следствие! Разбира се, търсеното съдържание на живота ще доведе до ново познание, но това съдържание не може никога да се постигне чрез натрупване на знания. –

Ето защо напразни ще останат усилията на търсещия, който е готов да се рови във всевъзможни библиотечни хранилища, изследвайки потъналите в прах свидетелства от минали епохи, и – запленен от причудливите бълнувания на земно-преземното мислене – се оставя да бъде воден за носа от всеки мистагог на нашето време с твърдото убеждение, че "знанието", постижимо единствено чрез обръщане посоката на волята, можело да се придобие като всяко друго знание за земните неща! –

*

Копнежът на търсещите да изпълнят живота си с предугажданото съдържание е довел до възникването на безброй верски общества.

Лековерни мечтатели, необуздани фантазьори, но наред с тях и явно злонамерени ловци на души са успели да завоюват в тези кръгове положение, към каквото напразно са се домогвали другаде по света.

Неясната надежда да стигнат в крайна сметка до търсената цел осигурява постоянен приток от нови привърженици на тези общества и обещанията на така наречените "водачи" карат мнозина от търсещите да продължават да стоят в тях, макар вътрешното чувство отдавна вече да им говори, че биха могли да използват по много по-добър начин силите, времето и парите си. –

Напразни усилия полагат всички, които се опитват да изпълнят с непреходно съдържание живота си в подобни общества!

Наистина мнозина търсещи се поддават временно на заблудата, а не липсват и такива, които в обливащия ги поток от големи думи изгубват всякаква самокритичност и това ги прави неспособни да забележат до каква степен се самозалъгват.

В надменно високомерните пози на "водачите" си те виждат най-сигурна гаранция за истинност. –

Ала напразно бихме търсили сред тези "водачи" и подведени макар и един-единствен, който наистина да е постигнал в себе си окончателната сигурност, утоляваща всеки копнеж по предугаждането трайно съдържание на живота! –

Мога спокойно да заявя, че от въпросните общества – независимо как се наричат те, – няма нито едно, от което да не са идвали при мен горчиво разочаровани хора, за да ми разправят за своите теглила.

Цели томове не биха стигнали да се изложи всичко, което ми бе разказано от тези клетници.

Често пъти не можех да повярвам на техните истории, докато не ми бяха предоставени документи, чието съдържание далеч надминаваше всичко разказано от самите тях...

Как е възможно, питах се аз, образовани люде, и то нерядко с научни степени, да дадат ухо на подобни глупости и да се уловят в мрежите на тези тъй безотговорни ловци на души?!

И те засрамени обясняваха, че от години вече били прозрели грешката или измамата, но не можели да намерят достатъчно сили да признаят пред отдавна разбрали истината външни хора, че през всички тези години са се оставяли да бъдат заблуждавани от грешките на другите членове на верското общество или от наглостта на уж "посветените водачи".- –

Пред очите ми са преминали потресаващи образи на разруха и бях принуден да видя, не без тръпки на ужас, колко страшни са последиците, причинени както от невероятно лековерие, така и от безотговорност, единственото обяснение за която е дълбоката самозаблуда...

*

Ала не само от такива верски общества идват разочарованите, принудени след дългогодишни търсения да признаят най-после, че са изпаднали в заблуждение.

Има и немалко други начини да се отдадем на напразни усилия, отдалечавайки се с всеки изминал ден от целта на своите въжделения, при това с твърдото убеждение, че вървим към нея с гигантски крачки.

За всичко това съм говорил достатъчно на други места, – предупреждения срещу всичко това не липсват! –

Твърде обикновена, твърде лишена от мистериозност изглежда в очите на мнозина скромната пътека, която единствена позволява да намерим търсената цел...

Но нека поговорим сега за един особено глупав начин да се прахосват сили, време и пари, по който голям брой търсещи вървят от разочарование към разочарование, докато най-после не настъпи голямото опомняне.

Имам предвид напористото и най-често безразборно поглъщане на всевъзможни книги и съчинения, имащи някаква връзка с окултното или просто обещаващи разяснения по дадени окултни въпроси в своето заглавие.

Не искам обаче да създам погрешното впечатление, че смятам за неуместно четенето на всички книги от този вид.

Ала никой, който познава донякъде нещата, не би ми възразил, че в малко области на литературата се срещат толкова много и толкова очебийни нелепости, както в съчиненията по окултни въпроси.

Това е свързано със същността на самата материя.

Става въпрос за неща, за които във всяко време само избрани единици на тази земя са били в състояние да дадат сигурни сведения, но за които – пак във всяко време – безброй хора са давали воля на необузданата си фантазия.

Положението е наистина опасно, понеже само "знаещият" би могъл да каже къде става въпрос за неща, почиващи на реална – макар и често пъти трудно установима – основа, и къде започват пълните безсмислици.

Друга опасност произтича от факта, че в тази област има огромно изобилие от книги, всяка от които е всъщност компилация от четири-пет други съчинения, и тъкмо най-неопитните читатели стават най-често жертва на така създалото се впечатление за мнимо потвърждение от други източници.

Третата опасност виждам в обстоятелството, че някои – при това доста значителни сами по себе си – автори, излагайки с пълно право резултатите от собствените си умозрителни изследвания, са ревностно убедени във въображаемата "правилност" на възгледите си и говорят с тон, който лесно може да внуши на читателя, че става въпрос за абсолютно сигурни, достъпни винаги само за премалцина, прозрения в най-съкровеното лоно на Битието.

Всеки познавач на окултистката литература може да приведе предостатъчно примери за посочените от мен опасности.

Но търсещият все купува и купува и носи едва ли не във всеки джоб на палтото си по една брошурка, която в неговите очи има стойността на неопровержимо "евангелие".

Така се събират малко по малко огромни "библиотеки" и всяко зараждащо се чувство на незадоволеност бива още в зародиш задушено чрез незабавната покупка на някое ново книжле.

Но да приемем за момент, че във всяка една от тези книги, често пъти отвратително миришещи на най-долнопробно търгашество, се съдържа само най-чиста истина.

В такъв случай написаното в нея би могло да стане обект на изследвания с по-голямо или по-малко значение и да допринесе да се разширят познанията на читателя.

Не е изключено той да получи от него и някакво указание в каква посока да търси жадуваното непреходно съдържание на своя живот, за да постигне един ден целта си.

Каквото и да научи читателят за окултните факти и взаимоотношения, то сигурно би обогатило – при условие че отговаря на истината – познанията му, но никога не би могло да изпълни живота му с така жадуваното съдържание.

Това съдържание може да бъде предложено единствено от учението на малцината, които по всяко време са познавали както самото съдържание, така и пътя към него, затова те могат да научат другите как да го постигнат.-- –

С такова съдържание може да изпълни живота си всеки човек, независимо дали се мисли за вещ по всички окултни въпроси, или почтително изчаква, докато природата сама не повдигне булото пред непознатото. –

Трябва да се знае поне това, че всяко навлизане в забулени в тайна процеси е от полза само ако води до чувство на по-голямо благоговение пред все още скритото. –

Единственото истински важно нещо за човека е да се запознае с онези обстоятелства и съотношения, които могат да го насърчат да преобрази своя собствен живот, за да стане най-после достъпен за помощта от царството на Духа, способна да го извиси до вечното му съзнание още тук, на тази земя. –

Това вечно съзнание е не само ново съдържание на съзнанието, но и нов начин да осъзнаем себе си...

След като постигне веднъж такова състояние на съзнанието, човек няма вече нужда от нищо външно, защото единствено в себе си ще намери потвърждение за всичко. –

Постигнал веднъж целта, за него и учението става безпредметно, понеже всичко онова, което то има да му предложи със слово, е отсега нататък вечно присъстващо и винаги осъзнато от него.

Предусещаното и тъй горещо жадувано съдържание на живота е веднъж завинаги намерено! –

Напразни са били усилията ни да го постигнем с мислене!

Напразни са били усилията ни да го търсим в древни свитъци!

Напразни са били усилията ни да се доверяваме на "слепи водачи на слепци"!

Напразни най-после са били усилията ни да изпълним живота си с непреходно съдържание – представляващо нов начин на съществуване, – като трупаме повече знания за тайнствените явления, които природата е скрила зад плътно було и които ще се изпарят за нас като утринна мъгла в същия ден, когато сетивата на земното ни тяло откажат вече да ни служат! – –

# КАРНАВАЛ НА ОКУЛТИЗМА

Странното удоволствие на някои хора да се крият зад маски и така предрешени да се отдават на всякакви лудории, е добило, както знаем, гражданственост през определен период от годината. Когато това става с чувство за хумор и в рамките на добрия тон, човек е склонен да наблюдава не без удоволствие развихрилия се спектакъл, макар да не изпитва абсолютно никакво желание сам да вземе участие в него.

Тези веселби не траят дълго, така че едва ли ще почувстваме недостиг от достатъчно сериозни дни.

Склонността към маскиране и дегизиране става обезпокоителна едва когато нахлуе в сфери на живота, където е абсолютно неуместна.

Една област на живота, в която маскарадът е станал общоприета и постоянна практика, представлява, както по всичко личи, днешният окултизъм въпреки немалкия брой сериозни и добросъвестни търсещи, стремящи се да намерят тук задоволителен отговор на загадките на съществуването.

Достатъчно е да прегледаме новата и най-нова окултна литература – Доколкото това изобщо е възможно при днешното свръх-изобилие от творби на случайни автори в тази област, – за да се убедим какво място заема карнавалната оргия в нея.

Ала този необуздан маскарад има амбицията да бъде възприет сериозно и тъкмо с това той става опасен за мнозина.

Пред една винаги неизчерпаема аудитория се разиграват най-глупави фокуси, представяни с невероятна арогантност като истинска "магия".

Колкото и безвкусна и прозрачна да е измамата, всеки нов жест събира своите лековерни поклонници.

Ако само духовно незрели люде бяха готови да тръгнат след първия арлекин, който, похлопвайки с вълшебната пръчка по шутовската си торба, твърди, че в нея е скрит "философският камък", това би могло донякъде да се разбере, но направо неразбираемо е, че на подобни уловки твърде често се хващат и хора, които иначе не пропускат повод да се похвалят с критичния си скептицизъм. –

Къде ни е страхопочитанието пред мъдростта на най-великите човешки духове, живели някога на земята, щом се поддаваме на заблудата, че някакъв тъмен авантюрист би могъл да знае тайните, за чието постигане онези велики мъже са работили цял живот, разкривайки ги само пред способните да ги разберат!?

Нима наистина допускаме мъдростта да е станала толкова евтина стока в наши дни, че за да и се намери купувач, тя трябва да бъде обявена за търговска "разпродажба"!? –

Намират ли се днес действително мозъци, способни да понесат мисълта, че обединението на душата в Бога би могло да се постигне чрез окултистки "упражнения" от какъвто и да е вид, и наистина ли имаме толкова лошо мнение за постигналите вече такова единение, че да смятаме за разбудена най-скритата им дейност просто защото някакъв закъсал за пари писач ни уверява как той – при повече или по-малко мистериозни обстоятелства – бил съвсем точно посветен в нея?!?

Създава се впечатлението, че повечето хора загубват едва ли не всяка следа от здрав разум, щом се докоснат до "окултното"...

Тук за чиста монета се взема онова, което от пръв поглед бихме разпознали като жетони без каквато и да е стойност, ако не се отнасяхме с прекомерно доверие към самохвалните и претенциозни словоизлияния на хора, опитващи се да представят евтините си дрънкулки за самородно злато.

Доверчивостта ни като че ли няма граници, особено ако мнимият "посветен" съумее с красиви, заети от другаде думи да потисне всякакви съмнения относно собствените му морални устои.

Ако на това отгоре успее да създаде впечатление за най-широки познания и да накара наивния си слушател да повярва, че пред него стои човек, овладял цялата наука на света, безотговорният шарлатанин може да си позволи почти всичко, и то без опасност да бъде демаскиран.

Изворите на въображаемата ученост на този мошеник се изчерпват най-често с една добра картотека и един голям сандък със стара и нова окултна литература и единствено невежеството на неговите последователи го предпазва от разобличаване, доколкото става въпрос за литературни произведения с абсолютно съмнителна стойност.- –

Едва ли е нужно да се посочват тук отделни примери за подобни фарсове на окултисткия маскарад.

Всеки, който наблюдава с отворени очи карнавалното шествие, без да се слисва от рискованите акробатични трикове, скоро ще намери достатъчно примери и – стига да иска – ще може да се научи да различава цели категории от непрекъснато повтарящи се дегизирания...

В този маскарад той ще се натъкне на доста причудливи образи и ако не му липсва чувство за хумор, често пъти един разтоварващ изблик на смях ще му помогне напълно да преодолее оправданото си възмущение.

Ала съчувствие и срам за човешкия род обхващат наблюдателя, попаднал в гротескното шествие на такива хора, които сами вярват в маскировката си и не разбират, че всъщност се крият зад чужд образ.- –

Колкото по-бързо се научим да виждаме през премените и труфилата, носени с тържествена сериозност от едни и с акробатичен блясък – от други, толкова по-малка е опасността да бъдем привлечени от подобна компания...

Това е предпочитаното поле за изява на неудачници и мнозина, които, наметнали комичните си магьоснически мантии, играят по такъв безвкусен начин жалката си роля, са тръгнали по този път само защото са се провалили във всекидневния си живот и малко преди да рухнат напълно, са съзрели в окултизма някаква последна надежда за спасение.

Нуждата прави тези хора наистина способни на всичко и макар в началото те самите съвсем да не се отнасят сериозно към ролята, наложена им от надянатата маска, положението им постепенно ги учи да създават с едно направо виртуозно майсторство впечатление, че са изпълнени с най-дълбока вяра.

Това също е част от истинския карнавал, където маската, както е известно, може да разчита на успех само ако маскираният съумее добре да се скрие зад нея.

Ако тези прояви не подвеждаха и добросъвестни търсещи, те можеха да бъдат отминати без особено внимание.

Но в случая са изложени на опасност човешки души и макар за по-голямата част от хората, които понякога години наред не са си давали сметка, че животът им е бил един постоянен маскарад, в края на краищата да настъпва денят на отрезвяването, те все пак запазват горчивото съзнание за пропиляното безценно време и споменът за този период си остава постоянна спънка за тях дори ако тръгнат някой ден по единствения път, който може да утоли първоначалната им жажда.

Те са принудени непрекъснато да признават пред самите себе си, че са изпаднали в заблуда по своя собствена вина, защото тук не може да се смята за невинен онзи, който е допуснал съдната му способност да бъде потисната до такава степен, че да не може да различи маскарада от пътя към истината.

Който се поддава на всякакви публични спектакли, без да се е уверил, че те действително заслужават доверие, не бива да се оплаква, когато му се наложи, наред с понесените щети, да търпи и подигравки.

Толкова по-категорична е повелята на дълга да направим такава проверка, преди да поемем по един път, от който зависи щастието или злощастието на нашата жадуваща за Светлина и яснота душа! –

Едва ли е нужна голяма прозорливост, за да се осъзнае, че Духът Божи, който трябва да се съедини с духа човечески, не може да бъде надхитрен с никакви "методи", предлагани от амбулантните търговци на окултни мистерии!

А тъкмо до такова надхитряне с помощта на някакви предимно физически "упражнения" се свежда всичко, което възхваляват така горещо пред своите последователи карнавалните магове, копиращи по толкова жалък начин блаженопочившия Калиостро.

Всъщност тъкмо желанието да се постигне по неправомерен начин нещо, което изглежда твърде трудно осъществимо по правия път, подмамва все нови жертви в мрежите на безсъвестни шарлатани.

Към него се прибавя и ламтежът на мнозина за необикновени преживявания, но те напълно забравят, че и най-загадъчният феномен, който са в състояние да регистрират земните сетива, загубва всяка стойност, когато същите тези физически сетива откажат един ден да им служат...

Който не отхвърли от себе си всичко, което го скрива от земното му съзнание – такъв, какъвто може во веки да пребъде в Духа Божи, във вечното Битие,--така и не ще успее да се съедини със своя жив Бог!

Как би могъл някой изобщо да се надява, че ще постигне това единение във Вечността, след като продължава да се кичи с всевъзможни маскарадни дрипи!?!

По този начин той може само да извика на живот сили, които ще направят просто непроходим за него пътя към Бога, защото единствено богосъчетаният е в състояние да надвие с духовното си могъщество силите на мрака, пробудени от глупеца в заблудата му, че с тяхна помощ ще се извиси до божествено прозрение.- –

Само един наивен невежа би могъл да отрече с лека ръка съществуването на тези мрачни сили.

А който гледа на света с открити очи, ще се натъква по-често, отколкото би желал, на техните злокобни следи.

Изкусни познавачи на всякакъв вид маскировки, те са истинските невидими кукловоди на марионетките от карнавала на окултизма!-- –

# ВЪТРЕШНИ ГЛАСОВЕ

Още в най-древните съобщения за миналото на човечеството на тази планета се споменава за отделни хора, които в определени часове, по определени поводи и на определени места са чували "гласове", доловими единствено от техния слух и тълкувани по различен начин в зависимост от степента на вътрешното прозрение и от религиозните представи на тези хора.

За този, който ги чува, няма и сянка от съмнение, че произнасящият ги глас принадлежи на друго, съвсем различно от самия него, същество.

Той би отхвърлил най-категорично предположението, че водел диалог всъщност със себе си, "драматизирайки", така да се каже, своите собствени мисли, макар да не липсват хора, които наистина водят такъв вътрешен разговор със себе си, и то с твърдото убеждение, че са под наставничеството на някакво духовно същество.

Сигурна преценка е възможна в дадения случай само въз основа на събран собствен опит, също както и истинската компетентност в областта на изкуството не се постига само с учене, а е преди всичко плод на богат личен опит.

Който често е чувал в себе си истински вътрешни гласове, не може да бъде по никой начин заблуден от какъвто и да е разговор със самия себе си.

Много по-трудно обаче е да се определи с достатъчна сигурност произходът на чуваните гласове.

Налице е една твърде лековерна готовност да им се приписва най-възвишен духовен произход, особено когато все още липсва разбирането, че невидимите същества, стоящи зад тези вътрешни гласове, са изключително неравностойни помежду си.

Хора, дотолкова лишени от суетност и високомерие, че изглеждат просто смазани от необосновано чувство за малоценност, изведнъж избиват в другата крайност: – смятат се за "оръдия Божии" и безапелационно настояват цял свят да им се кланя до земята заради уж постигналото ги осенение, без да подозират, че тъкмо това тяхно поведение е най-неоспоримото доказателство колко измамни всъщност са вътрешните гласове, на които дават ухо.

Непрекъснато се убеждаваме, че дори твърде скептично настроени натури загубват всяка предпазливост, щом самите те бъдат споходени от вътрешни преживявания, които преди това толкова упорито са отричали.

Каквото и да каже сега говорещият в тях глас, те го приемат със сляпо доверие, най-вече ако твърди, че принадлежи на някое особено издигнато духовно същество, едва ли не на самия "Бог".

А последва ли и съобщение, че въпросният човек бил натоварен с висока "мисия" и затова трябвало да се чувства избраник, призван да ощастливи човечеството, като изпълни някаква специална поръчка, всеки помисъл за критична оценка на вътрешния глас изчезва безследно, а всъщност единственото сигурно нещо на първо време е, че действително е бил чут глас, без да има каквато и да е гаранция дали той наистина произлиза от посочения от самия него източник. –

Дочулият вътрешен глас човек се намира в положение, твърде сходно с онова, в което се озовава и повиканият по телефона.

Обадилият се може да е някой изпечен мошеник, но това няма да му попречи да си припише най-високи титли и санове, тъй като много добре разбира, че няма никакви шансове да постигне престъпната си цел, ако не се представи като напълно достоен за доверието на повикания.

Но кой би изпълнил, ако не е останал без капчица ум, едно съдбоносно поръчение само въз основа на телефонно обаждане?!

Нима всеки малко от малко предпазлив човек не би се първо постарал да получи някаква гаранция, преди да се поддаде нц натрапчивите внушения, отправени по телефона от някакъв непознат?!?

Повиканият от вътрешен глас също не вижда обадилия му се и няма никаква възможност да провери истинността на полученото съобщение, освен ако не е бил вече запознат с някои отличителни белези, позволяващи да бъде веднага разкрит всеки опит за измама.

Нека сега се спрем накратко върху най-важните от тези отличителни белези!

Първо:

Всеки, който смята, че чува вътрешен "глас", възприеман като произхождащ от едно невидимо и явно отделно от самия него същество, нека не забравя, че има безброй невидими същества от най-различен вид, които при определени предпоставки могат да му проговорят с вътрешен глас, и че голямата част от онези представители на невидимия свят, за които е най-лесно да се изявят по този начин, са от крайно съмнително естество, затова той трябва да направи всичко възможно да не попадне под тяхно влияние.

Извънредно редки са случаите, когато едно наистина духовно същество, стоящо на по-високо стъпало от земния човек, му говори с вътрешен глас, – а когато това действително стане, чуващият го трябва да е достигнал вече една много висока степен на духовно развитие. –

Който чувства, че не се е издигнал още на такава духовна висота, нека най-решително отхвърли всеки вътрешен глас, колкото и съблазнителни средства да използва той, за да спечели доверието му!

Второ:

Всеки "глас", който се възприема като произхождащ от някое невидимо същество, трябва незабавно да бъде оставен без каквото и да е внимание, ако думите му са доловими не само за вътрешния духовен слух, но и за външното физическо ухо!

В най-добрия случай тук имаме работа с едно не съвсем невинно нервно разстройство, така че не е зле веднага да се потърси лекарска помощ. –

Много по-тежко обаче е положението, когато на невидимите същества от физическия свят се е удало вече да поставят в такава зависимост своята клета човешка жертва, че тези гласове биват възприемани като външно акустично явление и без клинично доказуеми нервни смущения. –

Няма никакъв смисъл да се борим активно с тях – единственото ефикасно средство е пълното им и систематично пренебрегване в течение на продължителен период от време!

Трябва да се избягват всички места и всички обстоятелства, за които се предполага, че са благоприятствали досега чуването на такива гласове!

Окончателното спасение от тях е наистина възможно, но необходима предпоставка за него е "обладаният" при никакви обстоятелства да не оказва занапред каквото и да е внимание на тези гласове и да се отнася към тях като към всеки друг шум без особено значение.

Трябва да се пази много внимателно от всяко чувство на страх, без същевременно да заема враждебно нападателна позиция.

Каквито и послания или "заповеди" да му отправят гласовете, той не бива да им обръща внимание – не бива дори да се замисля какво всъщност искат да му кажат те!

Усилният външен труд, разумните занимания на открито, благоприятното обкръжение, изобщо стремежът да се избягва колкото може повече самотата – това са най-важните средства за спасение от нежеланото господство на невидимите паразити.

Всеки, който е бил нападнат от тях, може да се смята направо за щастлив, ако – след упорито игнориране на техните прояви – успее в крайна сметка да си върне свободата и да стане отново господар на себе си.

Трето:

С най-решително недоверие трябва да бъде посрещан всеки вътрешен глас, който дава заповеди или се опитва да убеди чуващия го, че бил "призван" да изпълни някаква "задача", някаква "мисия"! –

Хора, които наистина имат да изпълняват определена задача или мисия на земята, получават духовния си "мандат" за нея по един коренно различен – напълно прозаичен и земен – начин и те не биха никога приели да направят по нареждане на някакъв „вътрешен глас“ нещо, което им се възлага от единствените пълноправни пратеници на Духа тук, на тази земя...

В обобщение може да се каже, че трябва категорично да се отхвърли всеки вътрешен глас, ако той не води към по-високо духовно развитие, към все по-ясно вътрешно прозрение и към усъвършенстване на този, който го чува!

Един глас от вечното царство на чистия Дух никога не би се опитал да накара някого да упражни каквото и да е въздействие върху себеподобните си!

Той само би укрепил духовната Любов към ближния у него, но във всеки отделен случай ще предостави на вътрешно наставлявания да упражни тази Любов по своя воля и според собствените си сили!

Наистина и високото духовно наставничество може да се уплътни до вътрешен глас, който да заговори ясно на езика на напътствания!

Ала словата му се възприемат тогава само в съкровената същност: – в духовния организъм на човека, сякаш непознатият източник на въпросните думи се покрива изцяло със собствената му най-вътрешна сърцевина, защото единствено посредством тази вътрешна същност на човека могат да проговорят духовно в него истински духовни същества! –

Гротескните окултистки заблуди, внасящи днес повсеместно смут в душите, подхранват у мнозина истинска мания да чуват "вътрешни гласове" и това тяхно желание е тъй изгарящо, че те са готови на всичко, за да го осъществят.

Тъкмо тази човешка "мания" позволява до голяма степен на лемурните същества от невидимия физически свят да привлекат вниманието към себе си и да оправдаят пламенните очаквания на клетите си жертви.

Също както паразитите от видимия физически свят, и тези от неговите невидими селения предпочитат да свиват гнездо сред мръсотията и боклуците или из тъмните мухлясали ъгли. –

Затова, който иска да бъде пощаден от тази невидима пасмина, нека се стреми към изрядна чистота във всичките си мисли, пориви и представи!

Ако полага такива грижи, той едва ли ще стане плячка на болезнения ламтеж към слисващи вътрешни преживявания, довел до разруха и гибел толкова много хора.

Онези, които са били действително подготвени да чуят вътре в себе си истински духовни гласове и чийто живот е бил поради това поставен под висше водачество, никога не са имали стремежа да чуват вътрешни гласове, – а са се трудили години наред да изкоренят заблудите в себе си и да поправят своите грешки.

Така те са стигнали накрая до такава степен на развитие, която е позволила на възвишената духовна Любов да им се разкрие дълбоко вътре в тях.

А единствено тези духовни гласове на Любовта правят истински щастлив земния човек!

Само тези вътрешни гласове могат да го изведат до неговата най-висока цел!

Те идват без зов и покана, щом устремилият се към Духа стане достъпен за тях.

Докато за гласовете на невидимите лемурни същества от този физически свят е достъпен всеки човек, дори намиращият се на най-ниско духовно стъпало...

Единствената защита срещу тях, която всеки е длъжен да изгради в себе си, е да им обърне гръб и да не ги удостоява с никакво внимание! –

Всеки трябва добре да знае, че спасението му може да дойде единствено от него самия и че дори най-голямата духовна сила на друг човек не е в състояние да направи нищо за него, докато той продължава развратната си игра с опасността.- –

Само мъжественото и най-решително отвръщане са в състояние да предизвикат намесата на духовна помощ, когато тя е наистина необходима!

# МАГИЯТА НА СТРАХА

По-многобройна от всички религиозни общества на земята е разпространената по цял свят общност на неволните маги на страха.

Наистина те не знаят, че вършат магия, – мнозина от тях дори не подозират, че са превърнали страха в свой бог, макар всичките им мисли, думи и постъпки да лишават от всякакъв смисъл въпроса дали разбират какво правят, дали се досещат до каква степен вярата им е спъната от страха...

Вярно е, че навсякъде чуваме големи думи за високите добродетели на смелостта и повярваме ли на надменните жестове, усвоени така добре от немалко хора, лесно бихме могли да предположим, че страхът е безследно изчезнал от този свят.

Но тук кухите фрази и празните жестове нямат никакво значение и ако някой не познава друга смелост освен смелостта на отчаянието, с това той съвсем не доказва, че не плаща дан на страха!

Мнозина може да са наистина безстрашни в доста отношения, но си остават роби на страха, напуснат ли границите на сферата, в която са се научили да го преодоляват. –

Твърде рядко се срещат хора, които не допускат страха в нито една област на своя живот.

Тук или там почти за всеки има едно или друго нещо, от което да се страхува!

Така или иначе дори най-смелият е благосклонен понякога към страха!

Такава открай време е човешката природа и тя се унаследява от поколение на поколение!

Никой не бива да изпитва срам, че понякога го връхлита страх.

Всеки обаче може, и дори е длъжен, да се научи да отбива тези атаки!

Нападнатият трябва да разбере, че страхът става опасен за него само благодарение на неговата собствена сила, защото именно тя го заставя да използва притежаваната, но несъзнавана от него магическа способност по такъв начин, че сам да предизвика бедата, от която се страхува! –

Страхът не е никога толкова сигурен, че ще намери лесна плячка, колкото във време на тежки изпитания, когато никой не знае какви нови злочестини крие за него утрешният ден.

Определени последици от по-раншни действия не могат да бъдат предотвратени от никаква земна или небесна сила и щом миналите ни постъпки са подготвили вече почвата за злощастието, чашата трябва да бъде изпита докрай, колкото и да се противим на това и независимо дали съзнаваме или не по-дълбоките причинни връзки. –

Подведени от погрешни умозаключения, ние сами въдворяваме страха в пълните му права, без изобщо да подозираме, че нашата собствена сила умножава стократно бедите, които така или иначе не сме в състояние да избегнем...

Всеки предоставя драговолно магическата си сила в служба на страха и когато последиците настъпят, той е убеден, че те само потвърждават песимизма, събуден в него от страха.

И не се вижда краят на тези злочестини, защото ние непрекъснато ги предизвикваме с неволните си магически заклинания!

Могъществото на волята отдавна би променило нещата към по-добро, ако с него не се злоупотребяваше, за да бъде продължено царството на злото.- –

Омаян от страха, никой от онези, които с това си поведение умножават ненужно злото, не вярва в собствената си магическа сила, с чиято помощ би могъл да сложи край и на злините, ако беше готов да прогони първо страха.- –

Единственото спасение при тези обстоятелства е всеки един от нас да положи максимални усилия да осъзнае, че не бива занапред да позволява на страха да оказва каквото и да е влияние върху силата на вярата му.

Наистина силата на многобройните обхванати от страх индивиди води до невероятно тежки последици, но съчетаната сила на множеството ще добие също така изключителна действеност, щом всеки един успее да прогони от себе си страха!

Тогава злото ще бъде сведено до обусловените му от предишни грешки граници и ще бъде лишено от възможността да се разраства допълнително.

Съчетаната вяра на многото отделни хора, освободили се от всеки страх, ще привлича занапред само доброто, също както по-рано, отдадена на страха, е привличала само зло. –

Доста неща, скрити в областта на възможното, така и не виждат бял свят, докато не бъдат извикани на живот от силата на човешката вяра!

Така можем да предизвикаме и зло, и добро!

Повярвайте ми! Моите предупреждения срещу магията на страха съвсем не са празна игра на думи!

Макар думата "магия" да е принизена в наши дни до обикновено модно клише, трудно е да минем без нея, когато имаме намерение да говорим за обсъжданите тук неща.

Древните, познавали все още от собствен опит магическата сила на човешката вяра, са говорили за "бяла" и "черна" магия според това дали използването на една и съща по начало сила води до добри или до лоши последици.

Днес ние се смятаме в правото си да осмиваме "суеверието" на предците – така наричаме сега тяхното знание, – но и до ден днешен няма нито един човек на тази земя, който с всичките си мисли, думи и постъпки да не упражнява всекидневно и всекичасно магически въздействия както в собствения си живот, така и в живота на околните! –

Само че днес ние не знаем вече за своята сила и смятаме за "празна работа6" нещо, което винаги и навсякъде е водело до най-значими последици.-- –

Търсим причината за злото във външния свят и признаваме само механичния ход на събитията, докато всъщност извикваме на живот злото със собствената си сила и чрез магията на страха, която със същата сигурност привлича онова, от което се страхуваме, както ведрото упование в крайна сметка ни дарява – въпреки всички несгоди – отдавна жадуваното.- –

Премалцина знаят и днес още от собствен опит, че това е така, а онези, които го знаят, едва ли биха се усъмнили в моите думи.

Те познават магията на упованието и отдавна вече я практикуват вместо магията на страха – често пъти след като горчивият опит им е отворил очите.

Тази магия на упованието има днес по-голямо значение от когато и да било, – единствено тя е в състояние да удържи победа над магията на страха!

Никой не би отрекъл, че ходът на земния живот може да ни поднесе цял куп крайно нежелателни неща, от които бихме предпочели да останем Колкото е възможно по-надалеч.

Вън от съмнение е също, че понякога страхът ни предпазва от погрешни действия, създавайки у нас представа за лошите последици на тези действия.

Страхът може да ни научи да избягваме злините и в тази си изява той е животоспасителен закрилник.

Само когато разпалва въображението, рисувайки всевъзможни ужаси, които може би така и не биха се "случили" в действителност, или пък са станали вече неизбежни, той, с помощта на действената човешка вяра, се превръща в привличаща злото сила.

Страхът няма никога да ни научи да избягваме онова, което е неизбежно и което можем да преодолеем само като го изтърпим!

Неизбежното зло не може по никой начин да бъде смекчено от страха, че то би могло да ни сполети!

Този страх само би подкопал силата, необходима ни, за да понесем неизбежното така, че то да не ни смаже напълно. –

А нещата, които можем да избегнем, но от които въпреки това се боим, твърде лесно стават наистина неизбежни тъкмо под магическото въздействие на страха ни!

Разбира се, никаква магия на упованието не е в състояние да предотврати едно неизбежно зло.

Нейната роля е да не позволява на предотвратимото зло да премине от сферата на възможното в сферата на действителното: – да отклонява не една надвиснала заплаха, – като същевременно привлича магнетично онова, на което се надява. –

Нуждата от нея не е никога по-голяма, отколкото във време на тежки грижи и изпитания!

Именно в такова време се потвърждава най-бързо и нейната действеност!

Ала не бива да се мисли, че на човека е дадено да определя пътищата, по които тя ще се изяви!

Тя винаги действа без пилеене на сили и неизменно опира лоста там, където е най-лесно да бъде повдигнат товарът. –

Дори когато човек не знае и не би могъл да знае как може да му се помогне, магията на упованието ще му донесе нужната помощ!- –

Хиляди вече са я изпитали, но други стотици хиляди не знаят все още нищо за тази скрита в човека сила...

Ала всеки, който сам направи опит да се възползва от нея, увеличава надеждата, че и други ще се решат на такъв опит, и съдейства на невидимите помагачи да избавят братята му от магията на страха.- –

Както страхът е унищожил някога космичната свобода на духовния Човек: – както е причинил "падението" му от божественото Сияние, така също и животът на земния човек се намира под постоянната заплаха на страха. –

Който допринесе макар и мъничко за прогонването на страха от човешкото сърце, той съдейства на едно велико спасително дело...

Но да отхвърлим страха съвсем не означава да останем слепи пред лицето на опасността!

Трябва да познаваме заплашващата ни опасност в целия и обсег, иначе не ще можем да я посрещнем безстрашно, защото няма да знаем как да се защитим от нея!-- –

# Граници на всемогъществото

Към най-неоспоримите догми на всички вярващи – дори когато тяхната вяра се отклонява доста от традиционните религиозни форми – се числи постулатът, че Бог бил "всемогъщ" във всяко действие, произтичащо от неговата воля.

Един "Бог" без такова – твърде по земному схващано – "всемогъщество" е лишен в тяхната представа от най-важния атрибут на божествеността и те са много по-склонни да му припишат всички жестоки инстинкти на собствената си животинско-човешка природа, отколкото да поставят под съмнение всемогъществото на Бога, в когото вярват.

Те са измислили своя "Бог" по една антропоморфна схема и виждат в него не извисеното над всяка индивидуалност Битие, а едно повече или по-малко съвършено "висше Същество", и правят логическия извод, че това Същество трябвало непременно да притежава безгранично могъщество, за да бъдело признато за "висше".

С помощта на най-невероятни софизми човек се опитва да скрие от самия себе си, че един "всемогъщ" – буквално: способен да стори всичко – Бог би бил истинско чудовище, щом понася спокойно всички мъки и злини, всички жестокости и безчестия на тази земя, след като има силата да ги отстрани и предотврати...

Трябва да ни постигне някакъв ужасен удар на съдбата, който да ни накара да страдаме, без да се чувстваме виновни, за да осъзнаем – макар и далеч невинаги – противоречието, съдържащо се в представата ни за Бога.

Но като отказваме да признаем, че сами сме заложили това противоречие, което няма нищо общо с Действителността, ние възроптаваме срещу този по сатанински жесток, измислен от самите нас Бог, ако не предпочетем по-радикалното решение и не отхвърлим като глупост и самозаблуда всяка вяра в Бога, всяка вяра в една извисена над човека Духовност.

Не минава нито ден, в който безброй хора по цялата земя да не въстават против своя въображаем Бог, понеже вярват, че именно той им е отредил сполетелия ги тежък жребий.

Само от немай-къде или с една огорчена, помръкнала от страхове вяра човек търси нелепа утеха в известни верски постулати, опитващи се да представят жестоката му съдба като последица от "неизповедимата премъдрост Божия" и като проява на божествена Любов: –

«Господ наказва, когото обича!»

Малцина съзнават колко кощунствено и богохулно е подобно утешително клише...

Чудовищен наистина е този "Бог", който не намира друг начин да изрази любовта си, – ала той живее само по милостта на човешкото въображение, защото подобен "Бог" не съществува нито в безкрайното космично пространство, нито в царството на Духа, нито където и да е другаде извън човешките мозъци!

Близко до ума е, че толкова много хора с тежък жребий предпочитат да гледат на всяко свидетелство за една извисяваща се над всичко земно Божественост като на илюзия, измама и празен блян, вместо да продължат да вярват в "Бог", способен да измъчва "от любов"...

Но колко различна от подобна антропоморфна представа за Бога е вечната Действителност!

Един-единствен елемент от тази представа отговаря на Действителността: че "Бог е Любов" и че всеки, "който пребъдва в Любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него".

Миражът, приписващ грубо материално "всемогъщество" на Божеството, се разсейва без остатък в истинската божествена Светлина, както мъгливите изпарения над блатната повърхност се разтварят в светлината на земното слънце!

Абсолютното вечно Битие, което единствено заслужава истински името "Бог", е единно и неделимо в себе си, въпреки че се проявява в безкрайна множественост.

Как би могло само да отрече себе си в коя да е от своите форми на проявление!? –

В целия Космос не съществува нищо, което да не е е крайна сметка една от формите на проявление на вечното Битие, пребъдващо в себе си в Любов, докато проявените сили "кръжат" около него във вечно движение.

Това вечно Битие е само на себе си "закон" и "норма" и всички наистина безкрайно разновидни сили, служещи на неговото проявление, макар и противопоставени еманации, съществуват вечно само в неговото Битие и не биха могли никога да сътворят противостоящото битие, тоест проявения живот, без това вечно Битие...

Така всяка сила се управлява единствено от присъщия на вечното Битие "закон" и носи неизменни в себе си своите възможности за действие, въпреки че в течение на неизмеримо дълги за земната представа периоди комбинациите от тези силови въздействия, които вярваме, че сме опознали като "природни закони" търпят определени промени, оставащи незабележими за човека, понеже неговите наблюдения на тази земя не могат да обхванат такива периоди от време.

Но докато дадена комбинация от силови въздействия – наречени от нас "природни закони" – не се разпадне отново, тя не може да бъде отречена от вечното Битие, тъй като и тя се основава единствено на него, а то никога не би отрекло самото себе си.

Тук именно границите на въображаемото божествено "всемогъщество" са: – вечно ненарушими дори от вечното Битие!

Или – казано на езика на простодушния вярващ: – Бог би се разгневил срещу самия себе си, ако божествената воля искаше или можеше да се противопостави на начина на действие на земните сили, тъй като нормата и законът, управляващи тези сили, са определени от същата божествена воля. –

В тази сфера съвършенството не е искано от божествената воля: – и не би могло да бъде искано от нея, защото съвършенство може да има единствено в чистото, абсолютно Битие, а не в неговото външно противостояние, което наричаме "проявен" живот.

Уникалността на абсолютното Битие изключва по необходимост възможността да се постигне съвършенство в проявения живот.

Всеки "проявен" живот е всъщност само "отражение" на определен аспект в чистото, абсолютно Битие и както физическото слънце би могло да бъде наречено "съвършено" в сравнение с огледалното си отражение върху спокойната водна повърхност, така и вечният Първообраз на всяка формираща сила, действаща в "проявения" живот, може единствен да бъде съвършен във вечното Битие, – а не неговата сътворена и познаваема като явление противопоставеност.

Проявеният свят може дотолкова само да бъде повлиян от божественото, от духовното, доколкото божествено-духовната воля може да въздейства върху него, без да влиза в противоречие със самата себе си.

И най-малкото божествено влияние върху този свят на явленията би било невъзможно, ако причинните връзки между събитията бяха толкова твърдо установени, колкото е готова да предположи човешката мисъл...

Както действието на силовите комбинации, интерпретирани от човека като "природни закони", съвсем не е неизменно, така и посоката, в която се подреждат звената на причинната верига на събитията, си остава относително подвластна на духовната воля, но цялото могъщество на духовно-божествената воля се свежда само до тази съвсем относителна податливост на причинно обусловените събития и не може да надхвърли границите, на които същата воля се натъква в себе си : – граници, поставени от самата нея от веки и во веки...

Служейки си с думите на простодушията вяра, бихме могли да кажем: – Бог може наистина да въздейства до известна степен върху земните събития, обаче волята му си остава винаги зависима от собствения му присъщ закон, така че всяко негово влияние е осъществимо единствено чрез използване на произтичащия от същата воля начин на действие на силите, творящи земните явления. –

Хората могат да бъдат по всяко време сигурни, че Бог ще предотврати всички беди на тази земя, които може да предотврати, затова всякакви упреци към Бога, задето не ни е спестил едно или друго изпитание, намират своето мнимо "оправдание" единствено в глупавото предположение за материалното Божие "всемогъщество" – схващано като постоянна възможност за изменение на хода на събитията, – ето защо подобни упреци не са нищо друго освен богохулство от "незнание".–

Необходимо е да се разбере и неоспоримият факт, че всяка промяна на посоката при причинните връзки, обуславящи земните събития, може да бъде осъществена от Бога единствено чрез един човешки дух: – с други думи, че всяко Божие въздействие върху земния живот се нуждае от човека и от готовността му да проправи пътя за подобна възможност, независимо дали това става чрез съзнателна нагласа на човешката воля, или чрез пасивната и всеотдайност в молитва.

Всяка твар очаква да бъде спасена от синовете Божии!

Но знаейки всичко това, човек не бива да очаква невъзможни неща и следва винаги да помни, че истинското Божие "всемогъщество" е от веки обусловено от волята за самопроявление и не може да действа срещу тази самоопределеност, защото това – ако изобщо беше възможно – би било равносилно на самоунищожение.- –

И така, вечното божествено Битие е наистина "всемогъщо", доколкото всеки "проявен" живот е свидетелство за могъществото на това абсолютно Битие, – но не и в смисъла на обърканото твърдение, че Бог можел да даде друг облик на обусловения от собственото му Битие, но откъснат и противо-поставен на Него, "проявен" живот, – облик, различен от онзи, който е определил от веки самият Той по силата на вътрешно присъщата си Необходимост.- –

От най-дълбока древност толкова хора полагат усилия да държат в хипноза човешките души посредством крайно погрешната представа за някакво "Божие всемогъщество", което е всъщност невъзможно...

Време е наистина да се сложи край на тази омая, за да не остане човекът без всяка вяра в Бога! –

Да познаваме границите на всемогъществото, ще рече да разберем най-после истински Вселената като проявление на пълното вечно могъщество!-- –

# Новият живот

Многобройна в наши дни е групата на търсещите, които жадуват за Светлина.

Още по-многобройна обаче е армията от пленници на земята, за които е непознат поривът, тласкащ търсещите към Светлина. –

Без да си дава сметка за собствената си ограниченост, човекът, подвластен на своето обвързано със земята преживяване, е убеден, че всички възможности за човешки опит се изчерпват с онова, което е достъпно за него и себеподобните му.

Когато види други да търсят пътя към Духа, пленникът на животното в себе си ги смята за безнадеждни глупци.

За него "дух", това е неговата мисъл и той не разбира езика на своите братя, предугаждащи една Действителност, за която мисълта му не знае абсолютно нищо.

Той наистина си е измислил някога рая и ада, но по-късно е успял отново да разруши тези порождения на мисълта си, затова се чувства в пълното си право да заключи въз основа на собствения си опит, че високата цел на търсещите е само призрачен мираж на една измислена "действителност", който може да бъде тъй лесно сринат по логически път, както и измислените царства на собствения му мисловен свят. –

Така дълбочината и размахът на човешките възможности за преживяване си остават непознати за твърде много хора, понеже те вярват, че са намерили "Духа" в тесния кръг на своята мисъл, смятат я за сигурна опора и не чувстват вътрешна потребност да търсят субстанциалния Дух там, където той единствено може да бъде намерен: – в непостижимото за мисълта изживяване! –

Ала някои търсещи, макар и отдавна разбрали, че субстанциалният Дух не може да се опознае чрез мислене, забравят, че до това "изживяване" могат да стигнат само дълбоко вътре в себе си.

Затова мнозина от тях се стремят към нечувани преживявания във външния свят, без да съзнават, че и най-внушителното външно преживяване не е в състояние да доведе до онова вътрешно просветление, което хвърля светъл лъч върху всяко мрачно ъгълче на познанието, защото опознаващият се е съединил със самата Светлина на Духа. –

Дори вътрешното преживяване има трайна стойност дотолкова, доколкото е предвестник на такова съединение с Духа. –

Висшата цел обаче е такова вътрешно преживяване, което да не е вече свързано с каквото и да е отделно преживяване!

Тогава се преживява: – ЕДНО НОВО БИТИЕ!

Едва това ново Битие преобразява всяко преживяване, – както във вътрешния, така и във външния свят.

Тогава търсещият е постигнал вече нов живот!

Живот, тъй богат на съдържание, че заличава завинаги всеки по-раншен ламтеж за чудеса. –

Какъв интерес може да представлява "чудото", търсено от сляпата тълпа през всички времена във външния свят, за онзи, който изживява в самия себе си върховното, надхвърлящо всички представи чудо?! –

Той знае, че всички "чудеса", които най-разюзданото въображение би могло да си представи в нашия външен свят – при условие че наистина е възможно да се случат, – биха останали само в рамките на физическия свят: – лишени от каквато и да е стойност и въздействие, след като бъде напуснато животинското тяло на тази земя...

Известно му е наистина за една магия, която с помощта на висши сили твори дори в земния живот неща, непостижими за каквито и да е земни изкуства, – но той не се подлъгва от подобни явления, оставащи скрити за земното познание, понеже в Светлината на Духа за него става ясно, че всичко постигнато по този начин представлява само разширяване на обхвата на земните процеси, но не и свидетелство за вечния Дух, който, извисен далеч над тези неща, се изявява в човешкия дух – за духа на човека, – като негово вечно Праначало.- –

Така той става помощник на онези, които Духът е подготвил в човешкия дух като свое проявление в човешка форма, носейки Светлина на всички жадуващи за нея.

Далеч от всякакъв ламтеж за чудеса, той ще съумее да различи със сигурен поглед истинските чудеса на всекидневния живот и ще разпръсква всяка тъма около себе си чрез просиялата в самия него Светлина. –

Той познава новия живот, охулван навсякъде около него от заложниците на земята, но оставащ недостъпен за тях, докато са все тъй в плен на земноживотинския мрак...

Който се задоволява с едва разпръснатата от мъждукащото пламъче гробовна нощ, в която пребивава като пленник на земното животно, той не би могъл да бъде спасен и от "Светещите на Прасветлината". –

Спасение може да намери единствено онзи, който иска сам да се спаси! –

Ала нека бъде напълно сигурен, че никакви "чудеса" в сферата на земните събития не са необходими, нито дори "полезни" за него, ако сериозно се стреми към Светлина! –

Духът винаги избира най-простия път, щом поиска да се разкрие на един човешки дух, като се съедини с него.

У мен се надигат сериозни съмнения, когато чуя някой да казва, че се чувствал призван от Духа, и в същото време ми разправя за някакви "чудеса", доказващи автентичността на подобен призив. –

Има винаги голяма доза суетност и духовно високомерие в самонадеяната претенция, че Духът трябвало да засвидетелства за себе си чрез някакви особени външни знаци: – чрез възможността да се преживеят неща, с каквито не може да бъде удостоен "всеки простосмъртен". –

Който е наистина призван да преживее подобни неща, те го спохождат ненадейно и той изведнъж се оказва изправен пред такова преживяване, без да го е нито търсил, нито дори очаквал.

Тогава това преживяване е действително изпълнено с духовен смисъл и откровение. –

А който тича след "чудеса", ще бъде удостоен само с фокусите на "преизподнята" и всеки, който тръгне да търси вълшебници, неминуемо ще попадне в мрежите на ловки шарлатани! –

Искаш ли да постигнеш новия живот – живота в Духа, който не знае смърт, – обуздай тогава страстта си към чудесата и знай, че истинското Божие чудо ще ти се разкрие единствено в собствените ти дълбини! –

С такова преживяване не можеш наистина да се похвалиш пред другите, но аз бих желал да се надявам, че нямаш намерение да постъпваш кощунствено, оценявайки даровете на Духа само доколкото могат да ти послужат като повод да се изтъкнеш пред хората като "осенен" от някаква особена "милост". –

Колкото и невероятно да изглежда, мога за жалост да потвърдя от собствен опит, че съм срещал немалко хора, които са най-сериозно убедени в искрения си стремеж към единение с предвечния Дух в пълно съответствие с духовния Закон, но въпреки това не пропускат случай да се похвалят пред наивните си слушатели с някакви "тайнствени" преживявания...

С това те само показват колко неизмеримо далеч са се отклонили от пътя към Духа.

Разбери маниакалното желание на тези клети земни твари да се изтъкнат в особена светлина пред теб и не изпадай в страх и тревога, че ти, сериозно устременият към единение с вечния Дух, не си спохождан от подобни странни преживявания!

Ако наистина си тръгнал по пътя, извеждащ към съединение с вечния, субстанциален Дух, потвърждение за това ще получиш по съвсем друг начин.

Не е нужно да променяш абсолютно нищо във външния си живот.

Весели се с веселите и тъгувай, когато те обхване печал!

Радвай се на земните си дни по такъв начин, че да не се боиш от отговорност пред нито един от своите ближни!

Остани здраво стъпил с двата крака на тази наша обичана земя, но не почвай да биеш всички камбани, решиш ли да протегнеш ръце към звездите!- –

Не е необходимо – нито дори полезно – всички да знаят, че си един от тръгналите по пътя към Духа! –

Знай, че и аз самият трябваше да извървя докрай този път, преди да мога да поема по другия, нов път, който ме изведе при моите Братя!

От години вече се намирам там, където извънредно рядко се удава на някого да стигне по време на този земен живот.

Години наред нося вест за Светлината на човеците, разбиращи моя език.

Въпреки това мнозина, макар и убедени, че ме познават добре във външния живот, не знаят за мен нищо повече от онова, което обикновено се знае за един добросъвестен човек, отдаден на професионалните си задължения и уважаван просто защото изпълнява както трябва изискванията на всекидневието. –

Затова върви и ти спокойно по предначертаната ти пътека във външния живот и не си въобразявай, че трябва да страниш от света, за да стигнеш в себе си до Духа! –

Твоите вътрешни преживявания засягат единствено теб самия.

А онова, което можеш да дадеш на другите, има своя собствена стойност дори ако не бъде подкрепено с нито една дума, разказваща за преживяното от теб.

Недей да споделяш тези свои преживявания, ако не си сигурен, че е абсолютно необходимо да говориш за тях!

За всички други хора цялото ти поведение, всяко твое действие или бездействие, ще бъде един безсловесен урок, водещ често пъти до по-добри резултати, отколкото шумните речи за нещата, които те вълнуват.- –

Твърде много ти предстои все още да работиш върху себе си, така че недей се чувства призван да поучаваш другите, без те да са те молили изрично за това. –

Сам със себе си ще трябва да извървиш пътя към Духа, ако искаш да стигнеш до целта си!

Единствено сам със себе си ще успееш да намериш своя нов живот!

Пребъдвайки сам със себе си в новия си живот, ще можеш един ден да помогнеш и на всички, които също като теб жадуват да постигнат този нов живот!-- –

# ПРАЗНИЧНА РАДОСТ

Не за шумно честваните външни празници ще се говори тук и не за радостта на онези, които не познават други празници!

Иска ми се да говоря за онази празнична радост, която разцъфва единствено в усамотение и не понася други свидетели извън изживяващия тази радост...

Виждам те как все се оглеждаш за външни празници и се боя, че вече си се отучил да подготвяш сам празниците на своята душа?! –

Ала както на мъдрите владетели от всички времена е било добре известно, че човек се поддава по-лесно на управление, ако тежкият му всекидневен труд бъде подсладен с весели празници през почивните дни, така и за теб е добре да разбереш, че за да овладееш най-бързо всичко онова в себе си, което трябва да ти се подчини, не е достатъчно само да укротиш надигащата се в теб съпротива, но трябва и да възнаградиш с истинско празнично тържество своите добри наклонности всеки път, щом почувстваш,

Потребността на душата ти от подобна празнична радост е всъщност по-голяма, отколкото предполагат мнозина от най-добрите сред хората!

«Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста!»

А словото Божие ще те нахрани само ако подготвиш душата си да го приеме с празнична нагласа! –

Докато продължаваш да си работилница на всекидневието – каквато и трябва да бъдеш във всекидневния живот, – ще се наложи да се задоволиш с предлаганата от него душевна храна и тя ще ти е напълно достатъчна за времето, прекарано във външна работа.

Понякога обаче душата ти неизбежно дава признаци на умора, изразяващи се в това, че не е вече в състояние да приема предлаганата и от всекидневието храна.

Тогава тя изпитва глад за нещо друго, каквото всекидневието – Колкото и да е богато на душевна храна – така и не би могло да и предложи.

Подобни часове трябва да ти подскажат, че е настъпил моментът да приготвиш празник за своята душа!

Но ти не ще успееш да празнуваш, докато си оставаш "работилница на всекидневието", която така и не може да бъде докрай почистена от праха и боклуците на всекидневния труд.

Знай обаче у че си надарен с магическа сила да преобразиш себе си!

Твой дълг наистина е да служиш за работилница на всекидневния живот, но ти се полагат и часове на празничен отдих, в които си свободен да се посветиш на най-дълбоките копнежи на своята душа.

В тези празнични часове ти можеш сам да се превърнеш в свещен храм и да отслужиш в себе си всякакви тайнства...

Можеш сам себе си да изпълниш с камбанен звън и звуци на орган!

Ти самият ще си певецът на възвишени, свещени псалми!

Ако умееш да тълкуваш тези символични образи, отдавна значи си разбрал от какъв вид "празнична радост" има нужда твоята душа, за да не залинее в живота на всекидневието.

Твърде добре са ти познати часовете, когато душата ти бива обзета от умора и отхвърля всяка обичайна храна.

Моят съвет е да престанеш в подобни моменти да се измъчваш и да подготвиш празник за своята душа!

Затвори се в стаята си или излез навън, сред природата, и потърси място, където никой да не те смущава.

При условие че можеш да останеш насаме със себе си, всяко място би било подходящо дори ако си заобиколен с други хора, стига да си сигурен, че те няма да те карат да говориш.

Щом останеш сам със себе си, забрави всичко в теб, което може да ти напомня за всекидневието с неговите мъки и борби.

По-късно ще имаш достатъчно време да оправиш и уредиш всички неща, стараещи се да обсебят днес твоето внимание.

Освободи се от всичко, което не ти внушава чувство на празничност, на радост!

Изгради след това в мисълта си най-чистия, най-светъл и най-красив човешки образ, какъвто е по силите ти да си представиш.

Нека този образ добие живот в теб и щом се уплътни осезаемо пред твоята душа, – отъждестви се с него и изхвърли всяка мисъл, опитваща се да те убеди колко много се различаваш – и то не в твоя полза – от този идеален образ! –

Естествено във всекидневния си живот ти не си още равен на образа, създаден от самия тебе като олицетворение на заложените в теб възможности, а и никой не знае дали ще бъдеш занапред достатъчно верен на себе си, за да можеш един ден изцяло да се

идентифицираш с него.

И все пак: – в този празничен час ще трябва да се опиташ да забравиш какво ти липсва все още за постигане на пълна тъждественост!

В тези празнични мигове трябва да се виждаш напълно идентичен със създадения от теб възвишен човешки образ и да отхвърлиш от себе си всичко, което не му подхожда.

Постигнал тази нагласа, събуди в себе си чувство на свещена тържественост, изпълнено с празнична радост и признателност, без да се съобразяваш с обичайния си стремеж предварително да доказваш в мислите си правилността на своите действия.

Отхвърли всички грижи, защото – повярвай ми: – след връщането си към живота на всекидневието ще имаш достатъчно време да наваксаш всички онези възможности да упражниш чувството си на самокритичност, които смяташ, че си пропуснал по време на празника! –

Безкрайно важно наистина за твоята душа е да познава всичките ти човешки слабости и грешки, но още по-важно е да и предоставяш по-често възможност да те вижда такъв, какъвто можеш да станеш, след като овладееш вътрешния си живот!- –

В минутите на критичност към самия себе си трябва да се подложиш на най-строг самоанализ, без да се опитваш да се щадиш.

Но не бъди глупав и не си въобразявай, че би могъл да станеш "по-добър" чрез непрекъснато взиране в пълния с несъвършенства образ, възникнал пред теб в резултат на самокритичния ти анализ!

"По-добър" може да стане само творческият човек, който – след като е разбрал грешките си – изгражда от себе си един идеален образ и непрекъснато се стреми да се отъждествява все повече и повече с него.

А празниците на твоята душа трябва да освободят от напрежение чувствата и мислите ти и така да подготвят всичко в теб да постигне съответствие със сътворения от самия тебе идеален образ.

Затова те съветвам да си създаваш такива празници всеки път, когато душата ти почувства умора от всекидневието.

Твоята душа ще получи от всеки такъв празник нов прилив на душевна сила, който може да те удиви...

Така ти ще се справяш все по-добре с всекидневието и твоята празнична радост ще озари със светлината си и най-мрачните ти часове!

Докато накрая не преживееш още тук, на земята, онази празнична радост, която не може вече да свърши, понеже е свидетелство за: Вечността!- –

Тази трайна празнична радост ще постигнеш толкова по-бързо, колкото по-често осигуряваш на душата си празничните часове, за които говоря тук. –

Непълноценен трябва да е за теб всеки ден, в който не си съумял да вместиш такъв час на празнична тържественост!

Не мисли, че бремето на всекидневния труд е пречка за това!

Дори да си претоварен с работа като каторжник, пак можеш да си осигуриш своя всекидневен празничен час, ако наистина искаш това, а и не е необходимо продължителността му да бъде измервана по часовник...

А после, изпълнен с неподозирани сили , ти ще можеш отново да се върнеш към всекидневната си работа! –- –

# ЦЕННОСТТА НА СМЕХА

Ако никога досега не ти се е случвало да преодоляваш часовете на униние и мъка чрез смеха си, ти още не знаеш колко ценен би могъл да бъде той.

Отнасяш се може би дори с презрение към онези, които прескачат всяка пропаст със своето окрилящо сърцето умение да се смеят.

Не искаш да разбереш, че със своя смях някои хора успяват да преодолеят и най-пар-ливата болка.

Повърхностни и безчувствени ти се струват всички, които са готови да се смеят дори когато са отвсякъде заобиколени със скръб и печал.

Внимавай, приятелю, сам себе си да не осъдиш, докато се горещиш така срещу умението на другите да се смеят!

Пословицата право казва, че глупакът се познава по смеха му, ала смехът издава не по-малко и мъдреца.

Не само себе си можеш да избавиш със своя смях от тревоги и притеснения: – така

137

ти ще можеш да спасиш и всички около тебе.

Колко пъти един заразителен, сърдечен смях е предотвратявал големи беди! –

Гневът и яростта се превръщат в посмешище, щом такъв смях овладее в подходящия момент положението.

И все пак се намират хора, които изпитват едва ли не страх от смеха, – които не пестят усилия да запазят кисела и свръх-сериозна физиономия, видят ли другите да се смеят.

Едни си мислят, че ще бъде уронено достойнството им, ако ги видят да се смеят заедно с веселящите се, – други пък си налагат най-строга самодисциплина, понеже държат да се извисят над земната глупост, а за тях всяко веселие е само глупост.

Така те самите се оказват глупци тъкмо там, където се мислят за най-умни.- –

Знай, о търсещи, който се стремиш към хармония в своята душа и полагаш усилия да се съединиш в себе си с Духа: – не бих могъл да те "взема насериозно", преди да съм се убедил, че можеш да се смееш!

Не е нужно, разбира се, да се кикотиш като луд, но не бива и да страниш от всеки повод за смях.

Нещо повече дори!

Твоят стремеж към Духа си остава съмнителен за мен, докато продължаваш да мислиш, че по-добре било да се отучиш да се смееш. –

В твое лице искам да видя човек, който е решен да не загубва никога способността си да се смее.

Трябва да си в състояние да се смееш и тогава, когато другите отдавна вече са загубили кураж за това.

Смехът ти ще бъде за мен доказателство за твоята увереност, че непременно ще постигнеш целта, към която се стремиш.

Твоят смях ще ми покаже, че се чувстваш сигурен и си надмогнал всеки страх.

Гибелна заблуда кара и днес мнозина да мислят, че не могат да се доближат до Бога и Божественото, без да оплакват с най-гор-чиви вопли своята "греховност".

Ти обаче трябва да се научиш да се надсмиваш над греховете си, защото само ако осъзнаеш, че грехът ти е породен от глупост, ще можеш занапред да го избягваш! –

Повод да се надсмееш над себе си трябва да стане за теб всеки спомен за мрачните дни, когато си можел още да грешиш, вярвайки, че ще намериш "щастието" си в греха! –

И наистина: никакво разкаяние няма да те изтръгне от греха така, както чистосърдечният ти присмех над твоите глупави постъпки! –

Дори да си затънал до гуша в грях, толкова по-решително трябва да се подиграеш над предишната си глупост и да се научиш сам на себе си да се смееш!- –

С всичките си жалби и вопли няма да върнеш назад нищо от онова, което е вече ста –

Разкаянията ти ще оградят може би като с бодлива тел царството на греха, – ала то ще си остане за теб само една "забранена зона" и ако си честен пред себе си, ще откриеш все пак едно дълбоко стаено в тебе съжаление, че тази оградена територия налага занапред определени ограничения на твоята свобода...

Само ако се научиш да осмиваш необузданото си влечение към греха, ще можеш действително да се избавиш от него!

Така само ще се освободиш истински от склонността си да грешиш!

Каквото и да си оставил зад гърба си по своя житейски път: – то не бива да става за тебе причина да страниш занапред от радостта.

Ако веселието е било преди равнозначно за теб с греха, постарай се вече да разбереш, че ведрата радост е абсолютно несъвместима с онази глупост, която се нарича "грях".

Ти си станал просто жертва на една празна илюзия, когато си се отдал за момент на заблудата, че ще можеш да намериш трайна радост в греха. –

Твоят смях над собственото ти заслеп-ление е най-сигурната гаранция, че няма да станеш отново жертва на подобна илюзия!

Колкото по-добре се научиш да се смееш, толкова по-свободен ще ставаш!

Колкото по-свободен е смехът ти, толкова по-сериозно ще се заемеш с ония неща, които не могат да се постигнат без сериозни усилия. –

Така твоето умение да се смееш ще ти бъде от голяма помощ по пътя, който води към самия теб!

Така ще можеш да посрещнеш всяка опасност с усмивка!

Така твоят смях ще те освободи от всяка земна тежест, която се опитва да те тегли надолу!- –

# ПОБЕДА НАД САМИЯ СЕБЕ СИ

Свободната и пълна "изява" на личността се е превърнала в постулат за днешния човек.

Всеки вярва, че има право на такава "свободна изява", – срещал съм дори хора, които смятат това за свое задължение.

В рязка противоположност с тези възгледи е изискването, поставяно във всички времена от онези, които са искали да освободят ближните си от земна обвързаност, като им посочат щастливата възможност да стигнат до собствен опит в духовния свят.

Съгла&но това изискване устременият към Духа трябва да се научи преди всичко да побеждава себе си, както гласи следното, парадоксално звучащо предупреждение: « Да намери себе си ще може само онзи, който е удържал победа над себе си.» –

На пръв поглед не може да се прокара мост над бездната, разделяща двете противоположности, и все пак естествената потребност и мъдростта си остават завинаги непримирими само ако в тези думи бъде вложен взаимно изключващ се смисъл...

Докато потребността за "свободна изя-ва" се свежда единствено до тесните рамки на земно-физическия живот, тя не може наистина да се съчетае с духовния дълг да удържим "победа над себе си".

Това изискване си остава впрочем неизпълнимо, ако го тълкуваме като "умъртвяване" на себе си: като отрицание на собствения ни живот.

В края на краищата условието да победим себе си не е нищо друго освен плод на познанието, вкусен от всички, които не са се задоволявали само с изявите си в земно-физическата сфера: – които са искали да се "изявят" и там, където са предусещали скрита най-дълбоката основа на своето собствено съществуване.- –

Не става изобщо въпрос да отричаме потребността да "изживеем живота си"! Целта, напротив, е да отговорим по-пълно на тази потребност и така да стигнем до осъзнаване на истината, че за да "изживеем" по най-съвършен начин живота си, трябва първо да победим в себе си всичко, което пречи на това върховно изживяване. –

А като ограничава "изявите" си само във физическата сфера, онзи, за когото всички възможности за изява се изчерпват с физическия живот, всъщност упорства в своята заблуда, понеже не съзнава, че изпитваната от него потребност да даде пълен и цялостен израз на живота си е насочена далеч отвъд сферите на земното съществуване. –

За да може тази потребност да бъде разбрана и насочена по най-правилен начин, трябва много добре да сме осъзнали целия обхват на действителната човешка същност.

Не бива да се задоволяваме само с нейния физически възприеман аспект.

Разглеждан единствено като земно създание, човекът не е нищо повече от едно своеобразно животно, притежаващо всички характерни особености на животното.

Почти не смея да го нарека дори "повисше" животно...

Имам предвид не само тялото, но и душата на животното.

Ала за разлика от другите животни, животното-човек е станало поле за изява на една духовна сила, вследствие на което и душата на това животно се е издигнала с течение на хилядолетията на едно по-развито и по-диференцирано равнище.

Въпреки това животинската природа си е все същата и не би могла никога да бъде "одухотворена" – тоест преобразувана в духовна субстанция, – дори да съществуваше вечно в една и съща индивидуална форма.

На свой ред и духовната сила, стремяща се към изява в тази животинска форма, не би могла никога да бъде "анимализира-на".

Тази духовна сила е свързана всъщност с един изключително фин, невидим организъм, който може да бъде наречен – макар и не "извъ^космичен" или "съръхкосмичен" – във всички случаи "свръъземен", понеже се състои от субстанция, от която земята е наистина проникната, но която не спада към съставните елементи на планетата Земя.

Става въпрос за космичния духовен "Човек" в неговата най-близка до земята разновидност, без чието въздействие земното животно, служещо като негово проявление, не би могло да се превърне в земен човек.

В тази своя най-близка до земята форма космичният духовен Човек е без съмнение най-тясно свързан със своето поле на изява: със земночовешкото животно, докато продължава животът му тук, на земята, – и тази свързаност може да стане за духовния Човек както извор на радост, така и причина за страшни, пъклени мъчения, защото стремежът му да се изяви чрез земното животно може наистина да получи съдействие, но може и да бъде възпрепятстван или дори напълно осуетен от него.

По правило земният човек осъзнава единствено своята животинска същност, извисена на едно или друго равнище под въздействието на духовния Човек.

Това е в сила за образовани и неуки, за млади и стари, за владетели и просяци!

Възможно е обаче правилото да бъде нарушено и тогава земният човек ще се изживява не само в животинското си съзнание

– Колкото и високо диференцирано да е то,

– но едновременно с него и в просветленото съзнание на духовния Човек.

Необходимо условие за постигане на това състояние е да бъде изпълнено предварителното изискване, формулирано от мъдреците на всички времена като "победа над самия себе си!

Ала не бива тези думи да се тълкуват погрешно и стремящият се да надхвърли животинското си съзнание земен човек не бива в никой случай да мисли, че от него занапред се изисква пълен отказ от животинската природа, която е нужна на духовния Човек, за да може да се изяви чрез нея на земята.- –

" Умъртвяването" на животинското начало е престъпление – все едно дали то води само до парализа, или пък до пълно самоунищожение на животното! –

Аскетът, който измъчва непокорната си животинска природа, не може по никой начин да се смята за по-издигнат от самоубиеца, който с един удар слага край на животинското си тяло, – понеже действията му, макар и не толкова последователни, съвсем не са по-малко осъдителни!-- –

, Необходимо е да удържим победа единствено над онези желания на животното, за които чувстваме, че могат да бъдат пречка за изявата на духовния Човек.

Необходимо е животинското съзнание да признае същността си и да се стреми да надхвърли себе си.

Това именно е истинската "победа над себе си"!-- –

Тя може да доведе до обединение на животинското съзнание със съзнанието на духовния Човек в хомогенно единство сега и во веки.- –

Тогава смъртта наистина ще "загуби жилото си", защото при преминаването си от този земен живот в света на субстанциалния чист Дух така обединеният нов човек запазва съзнанието за своята идентичност!

Човекът-животно сам е направил възможно своето спасение, – но в същото време той спасява и духовния Човек, като го отървава от мъчителните спънки, пораждани от животното, понеже то ще бъде занапред негов верен слуга на земята, оставайки в неразривна душевна връзка с него. –

Не стане ли това обединение още тук, на земята, могат еони да изтекат, преди надживялата човека-животно "душа" да бъде в състояние да се свърже със съзнанието на духовния Човек, който е гарант за нейния собствен вечен живот...

На тази земя във всички времена е имало човеци, които още по време на земния си живот са съединявали "животното" с "Бога" в себе си: – съзнанието на човека-животно със съзнанието на духовния Човек, – и всяко духовно знание, което и днес още се среща на земята, колкото и да е примесено с най-различни добавки от непризвани "учители", води началото си от тези именно човеци, тъй като за да проговори на земното човечество, Божеството не може да мине без посредничеството на човека. –

А всичко казано от онези, които са упълномощени да поучават от името на духовното Човечество, защото са се осъзнали в не-го, е помагало винаги само на хората, приели да съсредоточат цялата си воля за "победа над себе си" в посочения тук смисъл.

Никой човек не може да спаси ближния си, – но който познава спасителния път, може да го покаже и на другите.

Ала той няма нито власт, нито право да ги накара да тръгнат по този път!

Трудно, много трудно е за земния човек да си признае, че все още живее само в животинското си съзнание!

Особено трудно е това за "праведниците", убедени, че отдавна вече са намерили спасение в някое религиозно учение, – трудно е и за онези, които се мислят за "богати" духом, защото острият им ум е способен да разнищи всичко!

Не бих се изненадал, ако тези спънати от собствените си предразсъдъци хора се отнесат единствено с пренебрежение към думите ми, вместо да се постараят да изпитат тяхната истинност...

В немалко мозъци коловозите на мисълта са непоклатимо вледенени като следи от колела по кални зимни пътища!

А съгласно вечния Закон никой не ще може да променя вече съдбата си, след като напусне един ден земята...

Сега, в мига, в който четеш тези думи, за теб е настъпил часът на опомнянето!

Сега ти можеш още да решаваш и си все още господар на своите решения!

Но няма да имаш полза от внимателното претегляне на моите думи, ако не се стремиш с всички сили да постъпваш в съответствие с тях!

Най-разумно ще е да не обръщаш внимание на предразсъдъците си, защото няма да можеш да преценяваш истински, докато победата над самия теб не те освободи един ден от игото на твоята животинска природа и докато не встъпиш в съзнанието на своя духовен Човек!- –

Трябва да удържиш победа не над мен и моите думи, а над собствената си заблуда, чиято причина се корени в самия теб!

# СЪВЪРШЕНСТВО

Цялата най-висша мъдрост се таи не в "мисленето", – тя е в Битието. Живата Действителност ще ти дари мислене, в сияние въззето!

Мислене, което само "мислене" остава, води към затънтена пътека – истинското Битие единствено рои мисли, пълни с милост към човека! Цялата най-висша мъдрост на света с пълнота в живота се постига,- –

с празно мислене най-висша мъдрост ти никога не би съзрял, дори на книга!

*

Предисловие.......................................... 5

Възкресение............................. 9

Знанието на мъдреците.................... 19

Закономерност и случайност 25

Напразни усилия.................37

Карнавал на окултизма......................| 51

Вътрешни гласове............. ... . 65

Магията на стража ............................ 81

Граници, на всемогъществото........... 95

Новият живот...................... ....109

Празнична радост.............. 123

Ценността на смеха ............... 135

Победа над самия себе си...................143

Съвършенство.......................................157

стр.

4-7

отг.

Йоан. 11:25,26.

1-3

ОТД.

Йоан. 14:24.

9-10

отд.

Мат.28:20.

11

отд.

Мат.11:19

6

отг.

Мат.15:14

11

отд.

Евр. 12:6.

10-11

ОТД.'

1 Йоан. 4:16.

9-10

отд.

Срвн. Рим. 8:19,21.

.6- 7

отг.

Мат. 4:4, Втор. 8:3, Лук. 4:4.

стр. 13, ред стр. Н, ред стр. 17 , ред стр. 50., ред стр. 99 , ред стр. 100, ред стр. 106 , ред стр. 126 , ред

Заключението в мерена реч "Съвършенство" е преведено от Стефан Басарбовски.

Печатни грешки в "ИСКРИ/МАНТРА-ПРАКТИКА" стр. 40, р. 9 б#Д.отпечатано: ?? от физическото ухо като звук. –" да се чете: ... от физическото ухо звук. – "

стр. 72, р. 8 отг. отпечатано: " Leuchtem... Щ да се чете: " Leuchten... "

Печатна грешка в "БРАКЪТ" стр.192,р. 1 отд. отпечатано: " Е. Шикандер. " да се чете: " Е. Шиканедер. "

Bo Yin Ra

Йозеф Антон Шнайдерфранкен

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Превел от немски Борис Стоянов Стилов редактор Нина Иванова

Печатни коли 10,25

вечаш

# том_23 БРАКЪТ

НА ВСИЧКИ, КОИТО ТЪРСЯТ ЩАСТИЕТО В БРАКА!

СЪДЪРЖАНИЕ:

# За възвишената святост на брака

# За любовта

# За общността

# За мъката и радостта

# За изкушението и други опасности

# За принудата на всекидневието

# За волята за единство

# За унаследяването на щастието

# За вечната свързаност

# ЗА ВЪЗВИШЕНАТА СВЯТОСТ НА БРАКА

Свещена, трижди свещена е връзката между жената и мъжа в тясно споена общност по време на земния им живот!

Свещен е поривът на половете да се съединят! –

Свещена е мистерията на зачатието и раждането! –

Свещена е невидимата връзка, която свързва същества, отдавна вече родени на тази земя, за да бъде създадено обиталище за нов живот! –- –

Блажени са всеки мъж и всяка жена, които разбират това и се познават взаимно в любовно единение, както и Първоизворът на всяко съществуване познава себе си като "Мъж" и "Жена" във вечното единство на Любовта! –

Блажен е домът, който се превръща в най-възвишен Божи храм тук, на земята, когато в него се осъществява истинско единство в брак, сключен пред лицето на Вечността от човеци, знаещи за високото достойнство на своята човешка същност! – – –

Тук се извършва едно дълбоко тайнствено чудо, съзнавано от премалцина в този свят и скрито дори за онези, които го осъществяват!

Как неизразимо глупаво – как безкрайно далеч от всяка мъдрост – звучат в ушите ми думите на онези, които говорят за "съвършенство” когато мъжът и жената се отбягват по житейските си пътища, уж за да постигнели по-високо душевно развитие! – – // монаси, монахини, католици //

Човекът, който в земното си въплъщение е само една половинчата форма, си въобразява, че стига до някакво съвършенство, – без изобщо да подозира, че то е постижимо за него единствено в спойка с другата половина, свързана някога с него в Духа и разделена физически от него едва тук, в земния живот! – –

Истински достоен за окайване е мъжът, достойна за окайване е и жената на тази земя, ако на едната половина не се удаде да намери тук, по време на физическия си живот, съответстващата и друга половина, защото само съединена с нея тя би образувала едно цяло, допълнено с онова, което собствените трептения на нейния обособен полюс не могат никога да и дадат! – –

Достойни за окайване са те, както и мнозина други в този земен свят, които са също възпрепятствани да постигнат действително онази степен на развитие, която са потенциално способни да постигнат...

Често в такива случаи на прозрелия му се струва, сякаш самата природа е готова да се смили над тези ограничаващи се само в рамките на своята обвързана, половинчата човешка същност клетници, подбуждайки творческата им фантазия да си създаде във външния свят един идол на другия пол като жалък заместител на липсващото тук, на земята, допълнение на противоположния физически полюс. – –

За запознатия с историята на екстаза и мистиката няма да е никак трудно да посочи цял куп примери затова...

Наистина подобни преживявания се преиначават и възвеличават впоследствие като най-възвишен духовен опит, но всичко изпитано по този начин се дължи винаги само на физическа възбуда и превъзбуда! – – –

Нито един земен човек – бил той мъж или жена, – който е физически годен за брак и не се чувства лишен от тази възможност поради неумолимо сурова съдба или по други непредотвратимо тежки причини, няма да бъде способен да изживее с пълна яснота още тук, на земята, своята духовна същина, докато продължава доброволно да отбягва действителното взаимно допълване на половете, заложено от самата природа! – – –

Тук няма място за никакви "пазарлъци” за никакви извъртания и усуквания!!

За сладострастника най-святата мистерия на човека се превръща единствено в повод да изпада в нервна възбуда и да търси наслада в задоволяването на тази възбуда.

Той е един заблуден клетник, който не осъзнава достойнството на своята човешка същност и мърси най-святото с кал! –

Не по-малко заблудени са и всички онези, които искат да напреднат по пътя към съвършенството, но не разбират, че се нуждаят от допълващия ги полюс, за да могат да се окръглят в едно цяло!--–

Заблудени също така са самонадеяните глупци, виждащи тъкмо в своето безбрачие гаранция за това, че са на прав път, и убедени, че са се издигнали до неимоверни висини, понеже са се отказали – уж заради "царството Небесно" – от брачно единение с другия пол!- –

Наистина и безбрачният може да измине сам своя път към съвършенство и да стигне по свой начин един ден до най-високата си цел, но по време на земните си дни той никога не ще може да се извиси до онази вътрешна пълнота, която би била постижима за него единствено чрез брака.- –

Като част той може да се домогва винаги само до частично съвършенство и през земния си живот няма никога да добие онази яснота, която е достъпна единствено за човек, съумял да изгради в истински брачен съюз новото единство на едно цяло чрез свързване на мъжкото и женското начало.- –

Ала безбрачният ще може да постигне по свой начин частично съвършенство само при условие, че истински – а не родени от човешката глупост – основания свидетелстват пред Бога, че той е останал безбрачен не по свое собствено желание! – –

Но такива валидни пред Божията оценка основания могат да се посочат далеч по-рядко, отколкото са готови да предполагат поддалите се на празни илюзии хора...

Нека никой не се позовава на тях, ако не е потърсил отговор дълбоко вътре в себе си и не се е уверил, че в безмълвието на едно несмущавано от нищо самовглъбяване наистина е чул гласа Божи! – – –

Ала, от друга страна, нека никой не се стреми към единение с другия пол, тласкан единствено от похотливите си желания и преди да се е убедил вътрешно, че такова единение няма да бъде наистина спасително за него, ако не се чувства готов сам да поеме вечната отговорност за този съюз, – все едно дали и другата брачна половина е готова от своя страна да я носи, или не иска и да знае за подобен дълг!- –

Твърде старо е дълбокото заблуждение, че да се ожениш е "добре", но да не се жениш – "по-добре": и откакто тези думи са били казани, те тегнат като огромно духовно бреме върху съвестта на всички следващи поколения, – още повече че онзи, който – неопазен от подобна глупост – пръв ги е изрекъл, се е радвал на едно наистина високо прозрение в немалко духовни тайни...

Време е заблудата на мъдреца да бъде най-после обезсилена!

Време е бракът – разглеждан наистина като "свещено тайнство", като спасително средство, макар безбрачието да се смята за несравнимо "по-спасително", – да бъде най-после освободен от светотатствената представа, че зрялата жена, останала чужда на най-висшето, най-свято осъществяване на своята женственост, стояла по-високо от всяка жена, постигнала майчинско достойнство, – че безплодният себелюбец, потискащ мъжката си сила и лишаващ земята от богатството на кръвта си, превъзхождал всеки мъж, станал тук, на земята, баща на нов живот!--–

Време е наистина бракът да защити най-святото си съдържание от онези, които обявяват за "порочен" акта на зачатието и не са се посвенили да подхванат фантастичното предание на древните "езичници", приписвайки – в "духа" на античните митове – раждането на най-възвишения Син Божи сред човеците на една "Дева", – без да подозират, че древните митове предават грижливо скритата вест за раждането на Бога в човешкото сърце, – за раждането на "Сина Божи" в душата, която единствен Духът Божи може да оплоди...

Несъмнено заслужаваща всяка почит и жената, удостоена да стане майка на един Син, чието светло Учение може да донесе спасение за цял свят, ако хората са готови да постъпват в съответствие с него, доколкото го познават истински! –

Ала не по-малка почит заслужава и бащата на такъв един Син, понеже: който вижда тук Сина, той вижда и оногова, който го е заченал, тъй като кръвното богатство трябва да е вече налице, преди да може да бъде унаследено! – – –

Да се отрича тук зачеването чрез бащината кръв е само белег на същото подценяване, което на друго място обявява безбрачието за "по-спасително" от брака!--–

"Бракът" за мен съвсем не е безрадостно, подвластно на нагона съжителство, целящо взаимното погасяване на мрачния плам на сетивата! –

"Бракът" за мен не е смешението на половете, гледащо на детето само като на заплаха за тяхното удоволствие!- –

"Бракът" обаче не е и безотговорно създаване на нов живот, на който не могат да се осигурят благоприятни условия за развитие!

Наистина, няма на тази земя такова житейско състояние, което да изисква повече самообладание, повече вживяване в чувствата на другия, повече съзнание за отговорност, отколкото са нужни в истинския брак! – – –

Единствено изпълнилият всички тези високи изисквания може да се надява, че ще намери брачното щастие, търсено толкова често, но постигано тъй рядко, понеже голямото мнозинство от хората са убедени, че е достатъчно да го изискват настоятелно – като свое "законно право", – вместо да осъзнаят, че са длъжни, подобно на всяко друго щастие, сами да си го изградят, сами да си го създадат! – – –

В тази книга ще се говори по-нататък за това какво представлява истинският брак и какво изисква той от нас.

Ще покажа, че наистина е нужна непоколебима готовност, изпитана воля и школувана сила, за да се изгради бракът такъв, какъвто трябва да бъде, – но че всъщност един истински и щастлив брак може да се създаде много по-лесно, отколкото сме склонни да предполагаме заради големия брой нещастни брачни съюзи...

За всички, на които бракът тепърва предстои, нека следващите страници послужат като подготовка за него.

Които отдавна вече живеят в брачен съюз – все едно щастлив или разстроен, – нека си изберат от моите думи, каквото може все още да им бъде от полза!

А който не вижда никаква възможност да избегне страшния и дълбоко сериозен въпрос, дали да не разтрогне вече брака, сключен навремето от него с толкова надежда за радост и щастие, тъй като всяка възможност за щастие в този брак му се струва отдавна изгубена, нека се запита след прочитането на тази книга, дали наистина смята за оправдано подобно разтрогване и дали е готов да поеме отговорността за това и пред лицето на Вечността?! – – –

Разбира се, онова, което е безвъзвратно сринато, не бива да се превръща в неотстранима пречка за всяко ново щастие!

Разбира се, един житейски съюз, трупал разочарование след разочарование и носил ден след ден само мъки и беди, не бива да бъде продължаван до последното проклятие!

И все пак: – твърде много бракове са били вече разтрогнати, макар съвсем да не са показали пред Бога онази степен на разстройване, която би оправдала подобна стъпка...

Доста често едно сериозно поставено ново начало на брака би положило основите на ново – и този път трайно – щастие, ако не са били прибързано изгорени всички мостове между съпрузите, тъй като погледът е бил вече насочен навън – към ново щастие до рамото на друг партньор. – – –

Който иска да чуе и чувства, че казаното се отнася за него, – нека чуе!

А който е принуден да се въздържа от брак – било защото съдбата го е лишила от такава възможност, или пък е длъжен да остане безбрачен, понеже не би могъл никога да поеме отговорността за един брак, – – нека остави тази книга настрана, тъй като не за него е написана тя! –

Написаното тук е предназначено за хора, които не са възпрепятствани от никаква неотменима и валидна пред Бога причина да се стремят към съвършенство в брачно единение. –

Единствено за тях е предназначено онова, което е намерило словесен израз тук!

Естествено аз познавам много добре и измамните призраци на безумния стремеж да се подкопава светинята на брака, сякаш става въпрос за плесенясали от старост стени, които трябва непременно да се съборят, за да се разчисти пътят към свободата.

Едва ли може да се прекали с настойчивостта на предупрежденията, отправяни срещу една тъй съдбоносна заблуда!

От дивата стадна общност, където – казано без заобикалки – всяка жена е трябвало да се отдаде на всеки способен да я овладее мъж, неописуемо дълъг път е извел в края на краищата земния човек до величавия Храм в духовния свят, в който един мъж се съчетава с една жена. –

Животинското начало е било заставено да се подчини на Духа, колкото и да се противи да преклони доброволно глава пред него. –

Макар и днес още да има милиони, които не са достигнали това стъпало, – макар цели народи да гледат все още на жената единствено като на родилка и оръдие за удоволствие, ако не като на работно животно, купувано и продавано като най-обикновен добитък, така че броят на "притежаваните" от един мъж жени се използва като мерило за неговото богатство, каквото е и броят на добитъка му на пасбището, – на едно по-високо равнище отдавна вече е признато, че само бракът, свързващ една жена с един мъж, отговаря на духовно-божествения Закон. – – – –

Горко на онези, които подкопават с необузданите си страсти своя собствен брак, – неспособни да погледнат човек от другия пол, без да го пожелаят! – –

Нека не говорим за "случайност", а да се постараем да видим вместо това изява на една определена воля във факта, че двойката, запазила най-грижливо брака си от всяка друга сексуална връзка, е сигурно защитена срещу прихващане по полов път на онази гибелна зараза, която в резултат на мимолетна, необуздана похотливост носи проклятие и страдания за цели поколения! – – – // сифилис //

Тук природата показва съвсем недвусмислено какви изисквания поставя самата тя към днешния земен човек!

Независимо кой е този човек и какви са неговите подбуди: – онзи, който дръзва да подкопава кощунствено брака, съчетаващ една жена с един мъж, като не се съобразява с обвързаността и задълженията, произтичащи от такъв брак, поема върху себе си най-тежка вина: извършва грях спрямо цялото земно човечество и създава космично объркване, – – да не говорим за чудовищното осквернение на Храма, издигнат в чистия, субстанциален Дух там, където се осъществява един брак! – – –

Само милост свише може да даде опрощение на поелия такъв кощунствен грях бракопрестъпник, и то единствено при условие че той сам търси изкупление! –

Не много по-лек грях извършва обаче и онзи, който дръзва да руши една форма, сторила му се "отживяла" само защото не знае как да я изпълни с истински живот! – –

Напразен остава на тази земя всеки опит да се създаде някаква нова, по-добра форма на съчетанието на половете, защото: – онова, което човечеството е успяло да постигне в брака между един мъж и една жена, се корени в най-вътрешната структура на Божеството!

Който посегне да руши тази изградена с дълбоко прозрение форма, той просто не си дава сметка за последиците на своите действия!

Това би означавало да се унищожи едно светилище на Духа, строено хилядолетия наред от най-мъдрите люде на земята! –- –

А рухне ли веднъж в развалини, хилядолетия пак ще трябва да изминат, за да бъде отново съградено, – ако това изобщо се окаже възможно!------------- –

# ЗА ЛЮБОВТА

Тъй като брачната връзка, чиято възвишена святост се старая да разкрия в своето учение, се осъществява преди всичко в любов и не може да бъде трайна без любов, – нека сега посветя, преди всичко останало, няколко думи на любовта.

Ще започна с една форма на любовта, която макар да се проявява в земното, се корени дълбоко в Духа. –

Тази любов може да се открие и у животното, както навсякъде, където има живот!

Животното обаче не е способно да почувства духовната основа на тази форма на любовта и затова си остава ограничено в рамките на инстинкта и нагона, – на неосъзнатия стремеж към майчинство и грижи за "котилото".–

Ала твърде често и човекът на тази земя си остава, за съжаление, също така роб на своята обвързаност с животното: без какъвто и да е стремеж да се утвърди като господар и повелител на животинското в себе си...

Чувство на състрадание обхваща посветения, изправен пред такъв позор на същества от неговия вид, – станал свидетел на жалкото самоунижение, готово да се задоволи с похотливо сладострастие и скотска наслада там, където е дадена силата да се изживеят най-чисти божествени радости! – –

Но мнозина, макар и без да вникват в най-дълбоките основи на всяко съществуване, предусещали все пак своето високо човешко достойнство и не могли да овладеят погнусата си пред подобно оскверняване на човешкото име. –

Така те си втълпили, че всяка любов, която не може да се изживее, ако не бъдат задействани силите на животинската природа, се намира неизбежно на същото ниско стъпало, и не успели да осъзнаят, че и животинският нагон може да стане повод за Духа да изживее себе си...

И те ядно проклели съдбата, заставила ги да усещат в жилите си онзи "животински" импулс, от който така и не успели напълно да се отскубнат. – –

Объркани и измъчени, те се отдали на заблудата, че всяка любов, напираща към земноживотинска изява у тях, била изчадие на ада и заплашвала да унищожи душата им. –

А и при кого всъщност биха могли да потърсят помощ, която да ги просветли и спаси от това самоизмъчване?!?

Едните имали за единствена цел да укрепят тяхната заблуда, понеже и те самите били в неин плен, – докато другите – – им се надсмивали...

А позналите от собствен опит щастието на най-блажения дар, – щастието на любовта, която съединява "животинското" с Божественото: която го спасява от "клеймото", като пречиства поривите му и го възпитава да служи на душевния живот, – били твърде рядко склонни да говорят за това свое най-свято откровение. --–

Но къде другаде е по-остра нуждата от поучение, ако не по пътеките през земните полета на любовта, където набъбнали от отровни сокове растения избуяват повсеместно в същите огнени багри, красящи и онези пречисти цветове, чиито чашки таят дълбоко в себе си небесната роса!? – –

Не се налага дълго да търсим, за да попаднем на хора, които посрещат само с горчива иронична усмивка всяка възхвала на любовта...

Лесно е да се изброят браковете, където мъжът и жената са познали любовта така, както би трябвало да я познава всеки брачен съюз! –

Едни са убедени, че истинската любов се изчерпва само с душевната връзка, и започват да изпитват едва ли не взаимно отвращение към телата си, защото те искат и нещо друго...

Други пък мислят, че наслада от любовта си могат да получат единствено чрез задоволяване на своите плътски желания, докато накрая, преситени, не се отвърнат един от друг.

И едните, и другите са много далеч от правилния начин да се изживее онази форма на любовта, от която се нуждае истинският брак!

Любовта, единствено отговаряща тук на повелите на духовния закон, обхваща в своята изява както духовното, така и животинското начало.

Но заложеното в животинската природа на земния човек не бива по никой начин да служи само за животинска, "скотска" наслада, – то трябва да стига до съзнанието проникнато от Духа и преобразено от него: – само издигнато на духовна висота.

Мъж и жена трябва да се познаят един друг в духовно-плътско единение така, както Мъжът и Жената са били съединени в Бога преди "падението" в този свят на физически-сетивните явления, – и както, Мъжкото ще се съедини отново с Женското веднага щом двете човешки половини постигнат своето спасение в света на Духа...

Тези думи ще си останат еднакво неразбираеми както за похотливия развратник, така и за аскета, готов във всеки порив на своята – опетнена единствено от него – животинска природа да не вижда нищо освен "сатанинско" изкушение. – –

Ала преживелите макар и веднъж само в себе си нещо подобно на онова, което се опитвам да предам със слово, знаят много добре какво искат да кажат тези мои думи! – – –

А който не знае от собствен опит за каква свещена мистерия – постижима във физическото единение на телата – говоря тук, стига да е с чисто сърце, непременно ще предусети онова, което би могъл да узнае едва тогава, когато го преживее сам! –

Никоя жена и никой мъж не могат да постигнат осъществление извън това – най-високо тук, на земята – духовно-плътско изживяване на новото единство, – осъществление, което единствено утолява напълно – без какъвто и да е блудкав привкус на неудоволетвореност – горещото въжделение на душата и плътта, привличащо взаимно двата пола в любов до самозабрава, стига те да не са движени само от животинския нагон! – –

А само в един истински брак, обхващащ в ново единство мъжа и жената и сключен – поне според сериозната и твърда решимост на съпрузите – за цял живот, връзката между половете може да се издигне до такава висота, тъй като само тук същества изградена онази форма на единство в субстанциалния Дух, която се поддава на такова изживяване. –

Ала невъзможно е тази велика мистерия да се превърне в преживяна действителност без най-строга дисциплина на чувствата, без най-строга дисциплина на въображението! –

Детето, разбира се, е цел и желание на всеки истински брак!

И все пак според духовния закон, изискващ да бъде изпълнен чрез брака, – зачеването и раждането на живот е едва второто по важност предназначение на брачната връзка! –

Първото е изграждането на ново духовно единство, спояващо двете половини в онова цяло, което може да се усети от човека на тази земя само по духовно-плътски начин и което – като последица на така преживяното – влива такъв приток на сили в целия му живот, какъвто може да породи само духовното цяло и какъвто нито една от двете половини на това цяло не може да постигне самостоятелно, колкото и големи усилия да полага! – – –

Ето защо бракът – макар и само по силата на възможното единствено в него утоляваме на всеки копнеж към чиста духовно-плътска любов – е неоценима помощ по пътя към съвършенството, – дълбоко тайнствена подготовка за завръщане в царството на субстанциалния Дух, – той е порта към най-блажено предусещане на свръхземния живот за всички, които са готови да използват ключа, предложен им тук, в тази книга! – – –

Ако земният човек беше изграден само от духовна субстанция, всичко, което бракът му дава като възможност за изживяване, би могло да стигне до него единствено чрез духовния му организъм.

Но паднал някога от своята висока, богоравна "сияйност", за да изживее себе си в един свят на физически-сетивните явления, – – както погрешно е смятал: като свой собствен, не вече единороден с неговото Праначало, "Бог", – – човекът се е свързал тук с животното, затова всичко, което се стреми да преживее духовно, може да му се разкрие единствено като телесно усещане на основата на предоставените му от неговата животинска същност сили. – –

А ако той, изпаднал в суетна заблуда, си въобразява, че е надраснал всичко животинско – макар негов единствен носител, докато живее на земята, да е земноживотинското тяло, – с това мами сам себе си и става пречка за собственото си развитие, вярвайки, че е постигнал някакво уж "духовно" преживяване, което не е нищо друго освен: – – извратено усещане на самото "животно"! –- –

Нищо обаче не може да предпази от такова извращаване на животинските усещания по-добре от истинския брак, където духовно-плътската любов е намерила своята най-чиста, най-възвишена форма!

Но любовта, която насочва и ръководи всичко в един истински брак, съвсем не се свежда единствено до духовно-плътската си изява: – обусловена от стремежа на половете да се съединят.

Макар тази духовно-плътска любов да си остава неизменна предпоставка за една брачна връзка, тъй като в противен случай "брачният съюз" се оказва принизен до отвратителна карикатура на самия себе си, любовта и в още една форма озарява с лъчите си живота на двама човеци, сключили брак и съзнаващи своето двуединство в Духа...

Този път говоря за любовта без обект на любовта: – за такава форма на любовта, която не се нуждае от обект! –

За да бъде почувствана от нашата земна природа, тя също има нужда от посредничеството на земното тяло...

Но докато духовно-плътската любов, водеща до съвкупление в брака, има винаги нужда от свой обект на любовта, за да бъде почувстван еротичният и плам, – докато и онази любов, която обгражда с грижи детето, отразявайки благотворните си лъчи обратно върху родителската двойка, също не е без обект на любовта, сега става дума за напълно свободната от всяка обвързаност Любов, – тя не копнее за нищо извън себе си и не се нуждае от ответна любов, понеже намира удовлетворение сама в себе си, независимо къде се проявява. – –

Малцина познават тази Любов!

Твърде рядко се изявява тя в земния живот!

И все пак се среща много по-често от онази висша форма на брачната любов, за която ставаше дума по-горе!

По простата причина, че тя може да се осъществи далеч не само в брака...

Но за да бъде истински щастлив, бракът не бива да се лишава и от тази Любов без обект на Любовта! –

Животът на двамата съпрузи протича не само в свещено-величавия Храм на брачното ложе – в какъвто се превръща и най-скромната, най-тясна, най-бедна колиба, под чийто покрив мъж и жена се свързват в онази висша форма на духовно-плътската любов!

Истинският брак е общност на живота в най-широкия смисъл на тази дума!

Но при общността на този земен живот двете половини се убеждават на всяка крачка, че въпреки цялото си духовно-плътско единение, във външния свят те си остават две отделни части на едно духовно цяло, всяка от които се подчинява по самата си природа на свои собствени закони. – –

Така един срещу друг застават два самостоятелни живота, които трябва да се обединят сега в един нов живот на общността!

Не искат ли да пропъдят щастието далеч от себе си, те са длъжни да постигнат и това обединение, както преди това са осъществили новото единство на духовно-плътската любов...

О не, приятели, – тази омраза съвсем не се дължи на естеството на пола, макар понякога да се проявява там, където съвместният живот се споделя от хора с различен пол!- –

Във всички тези случаи наблюдаваме само противопоставяне между волята за еротично единение на половете и онази друга воля, която иска да утвърди като цяло отделната част и не признава никакви норми освен нормите на своето собствено съществуване!

Тогава този сблъсък може да се превърне в омраза, но абсолютно погрешно е тя да се разглежда като неизбежно присъща на самата природа на пола!

А да победи омразата може единствено онази форма на любовта, чиято искра не пламва от определен обект на любовта и която се проявява, без да търси такъв обект, понеже тя е сама по себе си осъществление. – –

И пак тази любов заради самата любов е единствено способна да ни научи как да намерим верния начин, по който двете половини в брака трябва непрестанно да се стремят да се формират и изглаждат, ако искат да се съчетаят в жизнено единство! – –

Дори някои така наречени ,,бракове", заели от истинския брак само името, успяват често пъти да постигнат някаква поносима форма на общност, стига в единия – или пък и в двамата – от съпрузите да има нещо от любовта заради самата любов, – макар в този съюз духовно-плътската любов да не е била никога налице нито във висшната си форма, нито в по-нисшите си разновидности...

Пословична е "горещата любов", която в края на краищата неизбежно "изстива"!

Обаче: – истинската любов не може никога да "изстине” защото тя се разгаря само там, където яркият и плам се захранва от неизчерпаемо богат извор! – –

Тя може да се превърне в стихиен пожар, но не може никога да угасне: не може да изстине, – колкото и да се правят опити да бъде потушена с всички средства!

А лишеното от този плам на любовта чувство би могло да се окаже чувствено опиянение или изкуствено подклаждана еротика, – може да е криво разбрано приятелство или възхищение и благодарност, погрешно изтълкувани като "любов", но единственото общо нещо между подобно чувство и истинската любов е наименованието...

Никой не бива да се учудва много-много, ако тази псевдолюбов рано или късно "изстине"!

Едно така подхранвано, въображаемо чувство не бива никога да овладява до такава степен даден човек, че да го накара да се самозалъгва и убеждава колко сериозни основания имал да сключи брак!- –

Безброй нещастия и беди можеха да се избегнат, ако срещналите се по някакво стечение на обстоятелствата хора от двата пола не превръщаха веднага и най-малкия еротичен трепет във фетиш, провъзгласен след това от тях за "любов"!

Самата природа на двата пола е такава, че между всеки мъж и всяка жена постоянно се разпространяват еротични вибрации, макар тези фини, непрекъснати трептения на невидими енергийни вълни да са толкова слаби, че изобщо не се регистрират от съзнанието, – както става при всички люде с чиста душа.

Единствената опасност се крие в това, че неукрепнали натури, чиято фантазия няма никаква представа какво означават дисциплината и самообладанието на едно чисто сърце, търсят още в тези слаби трептения радостта от опиянението, сами усилват вибрациите и не се успокояват, докато не ги превърнат в: – желание...

Това желание те наричат "любов" и от подобно недоносче на своята извратена и необуздана фантазия правят дори извода, че били в правото си да се стремят към брачна връзка! Безкрайно далеч от всяко съзнание за отговорност, – маниакално устремени към утоляване на желанията си, – след като достигнат най-после целта си, те бързо загубват всякакъв интерес към така горещо желания някога партньор в постигнатия с толкова усилия "брак", понеже отдавна вече са подвластни на притегателната сила на някое ново желание...

Едва ли е нужно да споменавам, че в такива случаи става най-вече въпрос за мъже, които пожелават представителки на женския пол, защото рядко въображението на жената е дотам покварено, че да я тласне по същите пътеки.

Който има друга представа за женската природа, нека не забравя, че в подобни случаи той сигурно се осланя на сведения, идващи от мъже, които явно предпочитат да преоткрият своя собствен нрав и у жената, – или пък познават само леки жени и затова смятат всяка жена за леконравна! – –

Доста често и жената е склонна, за съжаление, да се стреми към "брак" без любов, а после се оплаква горчиво, че не е "намерила щастие" в "брака".

Но причините за "нещастията" на жената са обикновено от друг характер и в повечето случаи те са далеч по-извинителни от подбудите на мъжа. –

Честолюбивият стремеж да се пребори със съперниците си за мъжа, от чиито постижения се възхищава, – желанието да бъде "осигурена" или да се измъкне от прекалено строгата родителска опека, – тези са най-вече основанията, каращи жената да встъпи в "брак", без да изпитва любов, стига еротичните трептения да и се сторят дотам поддаващи се на усилване, че да се превърнат за нея във външен чувствен заместител на любовта. –

Ала независимо коя от двете страни е по-виновна: – подобен "съюз за цял живот", който обикновено едва издържа криво-ляво няколко години, си остава винаги една жалка карикатура на истинския брак! – –

Духовният закон, изискващ да бъде неумолимо съблюдаван там, където мъж и жена са готови да се свържат в брак, не може да бъде нито "заобиколен” нито "нарушен", както се заобикаля и нарушава "брак", който всъщност не е – а и никога не е бил – такъв, щом е станало възможно да бъде престъпен, – дори съпрузите да са вярвали някога, че ги свързва брачна връзка, и да са продължили да вярват в това, докато основата на брака им не е била подложена на изпитание.-- –

Ето защо, искаме ли да изградим истински брак, нека се запитаме преди всичко има ли налице истинска любов!-- –

Не е никак трудно да я разпознаем и тя не може никога да се скрие! –- –

Трябва час по-скоро обаче да се изтръгнем от бляновете, лелеещи една лъже-любов, и да се откажем най-категорично от всяко действие, способно да подсили заблудата на бдижния, който в хаоса на чувствата си се отдава на такава псевдолюбов...

Ала истинската любов не е само "чувство" и не се изчерпва с "емоциите"! –

Любовта е преди всичко сила! –

Който злоупотребява с нея, рискува да опознае същата тази сила под формата на – омраза!

Тогава тя се проявява като карикатура на самата себе си...

А който усеща в себе си силата на любовта е нейната най-висока и най-светла степен на развитие, той излъчва любов и не може да не я събуди дори там, където тя все още дреме, щом почувства, че е срещнал човека, предопределен му от съдбата да се свърже с него в истински брак.---–

Ако и двете половини чувстват, че ги свързва истинска любов, те имат пълно основание да изградят от любовта си брак!

Блажен е всеки брак издигнат върху такива устои!

Той няма да бъде разклатен от връхлетелите го бури, нито подкопан от бушуващите вълни!

# ЗА ОБЩНОСТТА

И най-тясното съжителство на двама съпрузи далеч не е само по себе си гаранция за общност, докато тя е доста често налице там, където мъж и жена са принудени – против желанието и волята си – да прекарват дълго време външно разделени: събирайки се твърде рядко и само за късо време под един и същи покрив. –

Но макар общността да не зависи от постоянното пребиваване в едни и същи помещения, всеки истински брак трябва да се стреми към пространствена общност, стига тя да не е в разрез с набавянето на необходимите средства за живот, с професионалните и обществените задължения.

Ала едно е съжителството в едни и същи стаи само защото не понасяме самотата: – защото не искаме да се лишим от присъствието на другия, – и съвсем друго – общността! –

Общността представлява единство на двамата съпрузи, простиращо се до всяка мисъл, всяко чувство, всяко действие!

То не се поражда от близкото съжителство!

Ако вътрешната и външната общност не е била вече изградена, преди съпрузите да заживеят в общи помещения, съвместният живот може, вместо да улесни постигането на общност, да се превърне в най-яростна заплаха за нея.

Ето защо за всички, които искат да се свържат в брак, е крайно наложително да се стремят към общност в посочения тук смисъл още преди брачната церемония! –

Колко много беди биха се избегнали, ако своевременно разберем, че това изискване не може да бъде заобиколено, вместо лекомислено да вярваме, че необходимата във всеки истински брак общност се постигала от само себе си в съпружеския живот! – –

Но стремежът към общност във всяка мисъл, всяко чувство, всяко действие няма никога да се увенчае с успех, ако единият съпруг се опитва постоянно да убеди в словесни двубои другия, че е достатъчно само да приеме неговите възгледи и между тях веднага ще се възцари "общност"...

Така единият партньор може наистина да докара другия до изтощение и да го застави накрая да отстъпи, само и само "мир да има", ала постигнатото по този начин е всичко друго освен общност и рано или късно лошите последици от него ще се проявят!

Принудата –дори "сладката принуда на любовта" – не може никога да стане основа за общността в брака, а тя му е не по-малко нужна от любовта!

Искаш ли, ти, който обичаш, да постигнеш общност, свързваща те занапред с любимия бъдещ съпруг във всяка мисъл, всяко чувство, всяко действие, ще трябва да си наложиш преди всичко най-строга самодисциплина!

Ще трябва сам да се подложиш на "висша школовка", за да придобиеш подвижност и да се научиш да се приспособяваш към крачката на другия!

Досега ти си бил сам на себе си мяра за всички неща!

Все едно дали от бащиния дом си наследил присъщия ти начин на мислене и усещане, както и обусловения от тях тип на поведение, или пък сам си си създал принципите, ръководещи твоя живот, – ти си винаги склонен силно да надценяваш собственото си мнение и да гледаш на всичко, изпречило се на пътя ти, през своите оцветени от самия тебе очила. – –

Ала тук, приятелю, пред теб стои друг човек, чиято нагласа едва ли е различна и който също така предпочита да гледа на всичко през своите очила!

Ще трябва и двамата да се решите да свалите "очилата" си, макар досега да сте виждали през тях всичко в най-красивите възможни багри и затова изобщо да не ви се вярва, че с просто око светът може да изглежда и по-различен...

Не бива обаче да очаквате, че за ден-два ще се научите да се разбирате, защото: макар да употребявате едни и същи думи, вие всъщност говорите за различни неща, тъй като всеки от вас продължава да вижда само по свой начин нещата и да се изразява само по свой начин за тях!

Все още ви се струва невероятно, че всяко нещо се възприема по различен начин от всеки един от вас!

Продължавате да си мислите, че говорите за един и същи предмет, а всъщност имате предвид напълно различни неща, тъй като всеки от вас говори единствено за своя образ на предмета! – –

Нужно е голямо и непоклатимо търпение, ако искате да настъпи времето, когато ще гледате по един и същи начин на нещата!

Всеки от съпрузите трябва преди всичко да осъзнае, че неговата гледна точка, която той е възприемал досега като универсален еталон, съвсем не е единственият възможен за него начин да гледа на света...

Не бива, от друга страна, да се вслушвате само в думите, – старайте се винаги да усещате какво всъщност иска другият да каже с тях и дали то се покрива изцяло с нещата, които вие самите бихте изразили със същите думи. –

Често сме свидетели как някои водят ожесточени спорове, защото виждат непримирими противоречия там, където неправилно подбраната дума е единствената причина да се създаде илюзията, че такива различия съществуват.

И нерядко хората вярват, че ги дели "дълбока пропаст когато единствено мракът на незнанието е в основата на тази заблуда, понеже пречи да се види, че уж "дълбоката пропаст" е само един плитък ров, изкопан твърде произволно и без сериозни основания, – ров, който те биха могли много лесно да прекрачат...

Но с непоколебимо спокойствие и изпълнена с любов отстъпчивост вие бихте намерили път един към друг дори и там, където действително съществуват противоречия

Общността във всяка мисъл, всяко чувство, всяко действие огражда брака като с висока стена и му осигурява най-сигурна закрила!

Брачният съюз не може да остане без надеждна ограда във външния свят!

Единението на два човешки живота в брака не бива но никой начин да се излага на всички ветрове, на всички бушуващи стихии, на непрестанно прииждащите водни талази! –

Колкото и да са склонни съпрузите да общуват и да се забавляват с други хора, – те трябва винаги да чувстват тази сигурна ограда около себе си и свещената територия, принадлежаща единствено на тях двамата, не бива никога да се разкрива пред другите! – –

И тук също – както впрочем при всеки вид общуване между хората – умението да се мълчи е истинско "изкуство", – то трябва да бъде научено от всеки, който не го е още овладял! –

Онова, което засяга единствено съпрузите, не бива никога да стига до ушите на другите, дори когато тези други са най-близките приятели и роднини, – в това число и самите родители! –- –

Крайно съмнителна си остава получената по този начин "помощ", – независимо, че доверените лица може да имат най-добросъвестни и чисти намерения да окажат истинско съдействие!- –

Много по-често, вместо да получат действителна помощ, така съпрузите само подхранват бедата, която всъщност са искали да избегнат, и сега тя се разраства и избуява истински, въпреки че в началото е могла да бъде много лесно задушена още в зародиш, ако сами се бяха постарали да я премахнат, вместо да се оплакват на другите какви страдания им причинява тя!

Но и своето щастие е най-добре да запазите за себе си и да не го разпилявате с празно самохвалство! –

Не бива да го споделяте, макар и само на думи, с другите!- –

Ако двама съпрузи са съумели да изградят своето щастие като съединено в Духа цяло, това засяга единствено тях самите...

Бъдете преди всичко нащрек да не будите завист, която – често пъти изкуствено приспана – може много лесно да бъде събудена, когато някой бъбривец си развърже езика и започне да се хвали със съпружеското си щастие! –

В противен случай вие вредите и на завистника, и на себе си, тъй като завистта винаги задейства сили, отричащи причината за завистта и насочени еднакво както срещу завистника, така и срещу събудилия завистта човек, понеже нейната цел е да бъде унищожена ценността, притежавана от обекта на завистническите чувства, която завистникът би горещо желал сам да притежава...

Но ако мълчанието е препоръчително, когато сме щастливи или ни заплашва беда, още по-важно е да премълчим, когато някои се упражняват в плоско, противно остроумничене и си доставят примитивното удоволствие да издевателстват над другите, опитвайки се да натикат брака долу, в плиткото, тинесто блато на плачевната си духовна нищета, за да пуснат в ход с глупаво хихикане булевардната си "мъдрост" и да се насладят на кръчмарските си дебелащини!

Всеки читател на тези редове ще разбере без особени трудности какво имам предвид...

Нека само никой не си въобразява, че подобно пустословно остроумничене би било допустимо, ако се упражнява от хора, които в никой случай не могат да бъдат упрекнати, че са посегнали някога сериозно на светостта на брака!

Святото не бива да бъде никога обект на безвкусни шеги, ако искаме да остане незасегнато от плесента на разложението, и дори най-незлобливият хумор ще трябва да си сложи тук юзди, за да не опустоши нещо, което съвсем няма намерение да опустошава! – –

Свято за човека остава само онова, което той продължава да чувства като "свято": – което е винаги пощадено от принизителни слова и недосегаемо за всяка непроникната от пиетет към него житейска изява...

Свещената територия, чиито праг не бива да прекрачва никой друг освен двамата съпрузи, се простира всъщност далеч отвъд стените на тяхната спалня!

Тя обхваща немалко други неща, които сами по себе си съвсем не изискват скритост...

Общността иска да останат скрити за външния свят някои неща, макар те да нямат пряка връзка със самия брак. –

Общността се нуждае от непоколебимо доверие и изисква да можеш по всяко време да застанеш лице в лице със свързания с теб човек, както заставаш пред самия себе си! – – –

Общността не търпи присмеха и подигравките!

Общността няма нищо общо с безсърдечната, презрителна насмешка!

Общността държи съпрузите винаги да се щадят взаимно: – да се стремят да прикриват слабостите на другия и да му помагат!

Живот в общност е възможен само тогава, когато и двамата съпрузи знаят, че никой от тях няма защо да крие от другия нещо, което е готов да признае пред самия себе си. –- –

Само така общността може да се превърне във външна школа за вътрешно съвършенство!

С любов и отстъпчивост едва ли ще се постигне много, докато не съществува пълната увереност, че вратата на тази школа си остава здраво заключена и се отваря само пред двамата съпрузи, решени да се учат цял живот един от друг!

Първо трябва да изчезне всеки страх, че някой ден може необмислено да бъдат споменати пред други хора неща, които двамата са смятали за грижливо защитени в рамките на своята общност!

Трябва напълно да се изключи опасността до ушите на другите да стигне онова, което съпрузите са споделили помежду си!

В немалко случаи намиращата се вече в процес на изграждане общност е била преждевременно разрушена в резултат на необмислени приказки! -- –

Общността се простира най-после и върху всички несгоди и изпитания, сполетели брачния ти партньор, дори ако ти самият не си засегнат от тях и не придаваш същото значение на породилата ги причина, – било защото не знаеш докъде стига нейното действие, било защото я възприемаш по друг начин.

Много често в такива случаи се оказва просто невъзможно да споделиш бремето на другия, но винаги можеш да покажеш готовността си да му помогнеш да го носи и с това да облекчиш потискащия го товар. – – –

Не се отказвай от готовността си да помогнеш дори да си сигурен, че не си в състояние да окажеш помощ, защото самата решимост да предложиш подкрепата си ще помогне на другия да понесе изпитанието! – – –

Общността не може да бъде запазена и в случаите, когато единият от двамата съпрузи има горчивото чувство, че е принуден сам да се катери нагоре със своя товар – все едно дали той е наистина непоносимо тежък, или е такъв само в неговата представа – и че партньорът му е твърде малко засегнат от това изпитание. –

Няма, разбира се, нищо по-естествено от съвместното носене на бремето тогава, когато съдбата го стоварва върху плещите и на двамата съпрузи, но много често и най-горещо обичащият не си дава сметка за дълга си да сподели изпитанието, когато вижда, че не е в състояние да носи наравно – нито дори да разбере истински – потискащия партньора му товар...

Търсиш ли щастието в брака, стреми се към общност във всички неща от този земен живот, които могат да бъдат изживени общо, и прекарай граничната линия по-надалеч, отколкото на пръв поглед ти се струва, че трябва да минава тя! –

За всеки един от съпрузите е препоръчително да събуди в себе си интерес към работите на другия дори там, където поначало те не са били особено интересни за него...

Не по-малко важно е също да се стремиш да привлечеш другия към чуждите за него неща и да му откриеш достъп до тях, за да започне постепенно да ги разбира...

Знай обаче, че всяка душа си има и свои собствени сфери, които не могат да се разкрият пред друга душа, колкото и близка да и е тя!

Знай също, че дългът често пъти повелява някои неща да останат в тайна: отнасяй се в такива случаи с уважение и доверие към онова, до което нямаш право на достъп! –

И ти ще можеш да се довериш, ако във всяко нещо, което се поддава на общо преживяване, цари най-дълбоко доверие между теб и допълващия те полюс, съединен в брачна връзка с тебе! – –

Пази се от любопитството, изкушаващо те да навлезеш неканен в области, за чиито порти другият или не притежава ключ, или пък дългът го възпира да ти повери този ключ!

В един истински брак, дори тогава, когато единият от съпрузите има свои собствени, особени преживявания, оставащи недостъпни за общността, той положително ще съумее да осведоми партньора си от какъв характер са тези неподдаващи се на споделяне преживявания, така че и тук ще бъде избегната пукнатината в интимната общност между двамата...

Където цари взаимно доверие, там няма никога да се надигне подозрение дори ако само най-общо се загатне за какво всъщност става въпрос, когато нещата не могат да се изразят с думи или дългът налага да не се говори за тях, – и истинската любов не би продължила да се рови по-нататък, щом почувства, че има сериозни причини за подобна скритост...

Но не се опитвай, от друга страна, да хвърляш изкуствено и без нужда булото на евтина тайнственост върху неща, които не се поддават на словесен израз или пък е наложена веднъж завинаги забрана да се говори за тях, само и само да поддържаш будно любопитството на другия или да се окичиш с ореол на мистериозност!

Така постъпват само най-безнадеждните глупци и с подобно поведение те всъщност се самонаказват, предизвиквайки последици, които нямат абсолютно нищо общо с първоначалните им суетни намерения...

За да се изгради и просъществува истинска общност, трябва да се отнасяме с уважение, а понякога дори с благоговение, към онова, което другият е принуден да запази скрито, – макар че би говорил с удоволствие за него, стига само да можеше! – – –

Нека се задоволим с онова, което можем да споделим един с друг: – то ще се окаже повече от достатъчно, за да осигури и в най-съкровените преживявания на двамата съпрузи така необходимата за истинския брак общност, тъй като и без това на нито една душа на тази земя не се е още удало да изкаже абсолютно всичко, което е преживяла в себе си! – – –

# ЗА МЪКАТА И РАДОСТТА

Досега не е имало брак, който – винаги пощаден от мъката – да е познавал само радости.

Мъка и радост са размесени в едно – не за всеки особено приятно – питие на този земен живот, но от самите нас зависи да определим съотношението им в сместа, след като, за жалост, не сме в състояние да предотвратим към радостите да не се прибавя неизбежно и мъка!

Но от изключителна важност, особено в брака, е да развиваме способността си да намаляваме дела на страданието и да увеличаваме този на радостта...

Разбира се, мъката си остава винаги мъка, колкото и да се опитват някои да ни утешават, че мъката можела от само себе си да се превърне в радост.

Тези думи имат всъщност предвид една последователност: – изместването на мъката от възвърналата се радост!

А ние имаме силата да ускорим връщането на радостта, – имаме силата да умножаваме земните радости!

Съвсем не е нужно някой да учи хората как ца си причиняват мъка, – и дори ако нито един човек не караше съзнателно другите да страдат, на земята пак щеше да има предостатъчно мъка, защото всяка проявена форма в този външен свят дължи тукашното си съществуване единствено на страданието: – не може да продължи да съществува, без нещо друго да е принудено да страда заради нея...

Само там, където добротата е водела до химерични въжделения, и състраданието – до заслепление, у земния човек е могла да възникне самонадеяната мисъл, че може да се намери някакъв начин за изкореняване на страданието от този външен свят, – но тук то е неизбежно следствие от присъщата структура на този свят, всеки от елементите на която се стреми да измести другите от заеманото от тях пространство и да утвърди границите на своето собствено пространство. – –

Навсякъде, където външният свят раздробява хомогенното само по себе си пространство, неминуемо има страдание, – и човекът щеше да бъде в състояние да изкорени това страдание само ако можеше да унищожи всеки "външен" свят изобщо, но това би било равносилно на едновременното унищожаване и на всички "вътрешни" светове...

Ала макар този най-външен от "външните" светове, който ние – поради своята обвързаност с животинско тяло – сме принудени да възприемаме чрез сетивата на животното, да е пълен със страдание, макар и обширни невидими царства от този "външен" свят да са също така – някои дори повече – в плен на страданието, доколкото и там нищо не може да съществува външно, без да изземва пространство от другите и без да окръгля свое собствено пространство, – в противовес на всичко това има безброй "вътрешни" светове, където всички съществуващи форми, без изобщо да се откъсват от хомогенното пространство, се разкриват и проникват взаимно, така че тук просто отсъства каквато и да е възможност да се изпитва страдание. – – –

Ала не е възможно да бъде освободен от страданието един свят, който не може да съществува без страдание, – и всички усилия на някои хора да намалят страданието на тази земя чрез потискане или отрицание на земния живот остават напразни: те не са нищо повече от утешителна наркоза за състрадателни души...

Цялата сила на човека в този земен живот се свежда до това, че той е способен наистина да усили неимоверно и отвъд границите на необходимостта земното страдание, – но е способен също така да изтласка страданието в неговите изконни рамки, откъдето то не може да бъде премахнато, ако трябва да просъществува този "външен" – а заедно с него и всеки "вътрешен" – свят, а те несъмнено "трябва" да просъществуват! – – –

Във възможностите на всеки човек е да се избави от немалко мъки, които сам си е причинил в своето глупаво заслепление, – неимоверно много страдания може да избегне той, ако се реши да се възползва от присъщата му сила!

Но той има също така и способността да спести немалко мъки на своите ближни!

Където и да се срещнат, хората са винаги длъжни да намаляват и своите собствени страдания, и страданията на ближния си! –

А щом хора, които са се срещнали само веднъж в живота си и никога вече няма да се срещнат повторно, трябва да осъзнаят това като повеля на дълга, колко по-свята и по-обвързваща е тази повеля при най-съкровената връзка между двама човеци, изграждащи едно ново, живо единство в брака, за да се допълнят и окръглят взаимно! – – –

И къде би могло да се спести по-лесно страданието на ближния, ако не тук, където живеещите в общност мъж и жена познават всички опасности, които могат да накарат единия да страда заради другия или да причинят мъка едновременно и на двамата!? – –

Бракът може да бъде извор на радост, – но той може да се превърне и в блато на мъката!

Който не се стреми в брака към щастието на съпруга си като към своя висша цел, много лесно ще се лиши от собственото си щастие, без дори да подозира това! – –

Но който изпитва истинска любов, би предпочел по-скоро самият той да страда, отколкото да гледа как страда брачната му половина. –

Той няма да се спре пред никакви трудности, щом знае, че по този начин може да облекчи мъката на другия...

Но съвсем не е достатъчно да сведем усилията си само до съпротива срещу всяко страдание, на което можем да попречим! –

Своя висш, своя най-красив човешки дълг ще сме изпълнили едва тогава, когато на мястото на мъката внесем радост в живота на партньора си!

А къде, ако не в брака, може да бъде така великолепно изпълнен този дълг на любовта?!

В брачния живот могат да се открият много неща, които да станат повод за радост и така да помогнат да бъде задушена още в зародиш една голяма мъка...

Тук обаче е необходимо да се постараем да предусетим какво всъщност желае другият: кое ще му достави наистина радост, защото много лесно е да сбъркаме, дори водени от най-добри намерения, приемем ли като единствено валидно и универсално мерило само своите собствени чувства и желания. – –

Това, което би било за теб самия най-голяма радост, може да се окаже почти без значение в очите на допълващия те полюс, а своите радости той ще намери може би единствено там, където ти би останал на свой ред напълно безразличен...

Но каквото и да стане, колкото и далеч от целта да е твоето "попадение", не бива в никой случай да се чувстваш "оскърбен”, че усилията ти не са довели до успех, просто защото радостта, която с толкова любов си искал да доставиш на другия, не е била усетена от него като такава! – –

Искаш ли да извлечеш наистина полза от своя опит, ще трябва добре да размислиш и да си дадеш накрая сметка, че не ти се е удало да се вчувстваш в усещанията на другия, защото дори да ви свързва най-тясна общност, всеки един от вас си остава в своя, принадлежащ единствено на самия него, емоционален живот, а ритъмът на този именно живот обуславя какво той може да изживее в даден момент като радост...

Затова недей да търсиш себе си в своето намерение да доставиш радост на другия! –

Който иска да създава непрестанно радост на себе си, нека търси своята радост винаги в това: да доставя радост на другите по подходящ за тях самите начин! –- –

Ала напразни ще са опитите ти да даряваш радост на другите, докато продължаваш да изпитваш съмнения в способността си да създаваш радост! –

Не бива по никой начин да мислиш, че си неспособен да успееш там, където – по една или друга причина – често пъти за съжаление си претърпявал неуспех!

Ала преди да можеш да доставиш радост на свързания с теб човек, трябва първо сам себе си да "настроиш на вълната" на радостта! –

Само който "прелива" от радост, може да влее радост и у другия! –

Затова търси преди всичко извора на радостта в своите собствени дълбини, – така ще станеш независим от каквито и да са външни събития и няма да ти се налага да търсиш повод за радост отвън, макар че трябва непременно да се възползваш от всеки такъв повод, където и да се появи той! –

Ти ще можеш обаче да предадеш най-добре на другия онази радост, за която не си в състояние да посочиш никаква причина във външния живот!

Чрез такава именно радост ще доставиш повече щастие, отколкото чрез каквато и да е друга радост, получила подтик отвън! –- –

Ала не забравяй все пак и малките радости, за които всеки ден ти подсказва толкова възможности!

Не смятай за маловажно нищо, което би могло да ти помогне да доставиш дори и най-дребната радост! – –

Често пъти една съвсем малка радост е поставяла началото на голямото, отдавна жадувано щастие! – – –

В брачния живот се появяват всеки ден "хиляди" възможности да се изнамират дребни радости, способни да ощастливят – макар и за кратки мигове – двамата съпрузи...

Нито една такава възможност не бива да остава неизползвана!

Във всеки брак, където щастието е постоянен гост, не е трудно да се види, че съпрузите проявяват огромна изобретателност да си създават малки радости, за каквито всекичасно се намират все нови и нови поводи...

Добрият градинар не обръща гръб и на най-малките цветенца, колкото и скромни да изглеждат те редом с разкошните, пищно обагрени цветя, извисили стъбла в опасаната с непретенциозните им посестрими леха.

Същото е и в брака: дори най-дребният повод за радост не е маловажен и не бива да бъде отминаван, ако искаме да постигнем истинска хармония в цветната градина на съпружеския живот! – – –

Но ако бракът е истинско единение на двама души и ако в живота на съпрузите се налага да бъдат понесени страдания, които често се оказват поносими само благодарение на твърдото единство на двете воли, – на свой ред и радостта, към която той се стреми, трябва да бъде такава, каквато двойката може да породи само при условие че е споена в ново живо единство. – –

Тогава всеки от съпрузите е едновременно и даряващ, и дарен, и само двамата заедно са в състояние да умножат тази радост, белязана с баграта на единството!...

Само ако двете воли са обединени в една, те ще могат да посрещнат по този начин страданието, както и да изживеят най-светли радости, породени от това единство! –

Онзи брак, който съзнава своята сила и умее да се възползва от нея, няма да бъде никога разклатен от страданията и няма никога да страда от недостиг на радост! – – –

Той владее изкуството да сведе страданието до най-тесните му граници!

Той познава радости, каквито никаква мъка не е вече в състояние да помрачи!

А тази радост, тази сила да бъде измествано страданието, излъчвана от брачната двойка, ще озари и всички останали хора, които влизат в досег със съпрузите...

Така този брак ще упражнява благотворно въздействие далеч отвъд границите на собствената си сфера и ще се окаже всъщност несравнимо по-ползотворен от немалко други брачни съюзи, в които съпрузите отдавна вече са се отучили да си доставят взаимно радости и нямат никаква представа за радостта, която би могла да възникне от тяхното единение, – защото, улисани в прекомерната си загриженост да помагат най-усърдно и дейно на другите, те забравят най-важния си дълг: – да изградят хармонично преди всичко своя собствен брак. – – –

Пълна противоположност на тази така погрешно надценявана усърдност, убедена, че дългът и да "обича ближния" започва едва с най-далечните и хора, и стремяща се да направи щастливи другите, прогонвайки същевременно всяко щастие от своя собствен дом, – е бракът, познаващ щастието на единството в радостта на хармонията, който едва ли съзнава, че помага на другите, като – оставайки строго в границите на своята собствена сфера –- намалява земното страдание и се стреми да измести с радост онези изпитания, които си остават все пак неизбежни. – – –

Такъв брак е истински храм на радостта, откъдето ще се излива благослов чак до най-далечните бъдни поколения! – – –

Впрочем всеки брак на нашата земя би трябвало да стане храм на радостта в този свят на страданието и всеки един брак би могъл наистина да се издигне на такава висота, стига у двамата съпрузи да не липсва волята да постигнат онази чиста, върховна радост, която може да се създаде само в споеното двуединство на брачния съюз! – –

Иска ли това земно човечество да стигне един ден до съвършенството, което е достъпно за него още тук, в нашия "външен" свят, – само истинският брак е способен да извърши подобно чудо: – бракът, който сам себе си усъвършенства в радост!-- –

А за да може това да стане, трябва да възникнат хиляди такива брачни съюзи, изпълнени със съзнанието за изключителната си сила да прогонват земните мъки и да умножават най-чистите радости на тази земя! – – –

# ЗА ИЗКУШЕНИЕТО И ДРУГИ ОПАСНОСТИ

Когато един брак е сключен в любов, единството на двамата съпрузи е така защитено и укрепено в неговото лоно, че твърде рядко би се удало на някакъв външен фактор да смути взаимните им чувства...

И все пак за нито един брак не може да съществува пълна сигурност, че изкушението няма да успее да се промъкне по някакъв начин до него!

А именно при доближаване на изкушението ще се покаже дали даден брак действително се корени в истинска любов, или мъжът и жената са били тласнати един към друг само от едно влечение – влечение, което и у двете страни може много лесно да бъде на свой ред изместено от друго влечение...

Щом бракът е пуснал здрави корени в истинската любов, и най-голямото изкушение няма да успее да му навреди!

Дори ако изкушението бъде надвито едва след тежка борба, любовта ще удържи в края на краищата победа, защото всички сили на изкушението не са в състояние да окажат по-нататъшна съпротива, щом истинската любов осъзнае своята сила и я използва, за да се бори със заплашващата я опасност! – –

Но въпреки това трябва да останеш бдителен и да не чакаш изкушението да се усили дотолкова, че да ти е вече невъзможно да го победиш без тежка борба!

В твоя власт е да се самовъзпиташ в такава бдителност или пък да предпочетеш да се отдадеш лекомислено на изкушението, докато то не те притисне здраво в жестоката си прегръдка, от която не ще успееш вече да се измъкнеш без най-решителна съпротива. – –

Изкушението може да те застигне навсякъде, дори изобщо да не го търсиш, дори да подбираш най-грижливо пътищата си, само и само да избегнеш срещата с него, от която толкова те е страх. –

Но изкушението не е още само по себе си "грях"!

Чак когато почнеш да му обръщаш внимание, – когато го допуснеш прекалено близо до себе си, – когато го подклаждаш и си играеш с него, – няма вече да имаш право да се смяташ за невинен! – –

Дори да успееш да удържиш в крайна сметка победа, ти ще си сложил вече върху плещите си тежък грях и няма да намериш покой, докато всички последици от този грях не изчезнат от живота ти! – – –

Може би ще ти се наложи да признаеш пред себе си, че твърде често не си се показвал бдителен тогава, когато си бил безспорно длъжен да проявяваш бдителност? –

Ала няма никакъв смисъл да се самоизмъчваш!

Колкото и горчиви упреци да си отправяш, няма да успееш да заличиш онова, което е вече станало, а следите от своите грешки ще можеш да отстраниш от живота си само ако се постараеш да сведеш до минимум последиците от всички злини, които са произлезли, или могат в бъдеще да произлязат, от тези грешки. – –

От всеки опит трябва да извличаш съответен урок, – така твоята простъпка ще те научи, че само ако запазиш бдителността си, няма да се товариш занапред с вина, макар и да не ти е възможно да останеш винаги далеч от всяко изкушение...

Трябва да се научиш да владееш и най-слабото си усещане, внимателно да го преценяваш и да го отпъждаш от себе си в същия миг, в който почувстваш, че в него се опитва вече да се прокрадне изкушение!

Разпознаеш ли врага веднага щом се доближи до теб, винаги ще ти бъде лесно да го надмогнеш и никога няма "да изпаднеш в изкушение" в истинския смисъл на тази дума! – – –

Само ако още първите трепети на изкушението ти доставят удоволствие, изкушението ще се превърне за тебе в грях!

Ти можеш да получиш голям прилив на сили от изкушението, ако останеш винаги бдителен и се стремиш да го разпознаеш под всяка маска, за да не го допуснеш в себе си.

Всеки човек си има своето "слабо място" и изкушението винаги съумява да налучка слабата му страна. –

Посрещнеш ли обаче още първия му опит да те доближи с решителен отпор и с безкомпромисно "не", силите ти ще укрепват все повече и повече, и то тъкмо там, където имаш най-голяма нужда от това! – –

Благодарение на своята бдителност ти ще се преобразиш напълно и всяко изкушение ще бъде вече безопасно за тебе, понеже ти е станало навик да се браниш от него, така че то напразно ще търси някоя незащитена портичка, през която да се промъкне до теб!...

Тогава чак ти си вече сигурно защитен и тогава чак заслужаваш да ти бъде оказано доверие!

Тогава чак и бракът ти ще бъде така защитен, че да може да ти даде всичко, което той е винаги готов да предложи в неизчерпаемо изобилие на мъжа и жената, достойни да преживеят неговата мистерия! – – –

Ти носиш най-свята отговорност не само по отношение на себе си, щом поемеш пред съпруга си задължението да изградиш заедно с него духовното единство на брака!

А и бракът не е само: – "човешки договор", въпреки че другият съпруг е придобил безусловно право върху теб и че ти му дължиш "вярност" дори тогава, когато той най-вероломно я нарушава. –- –

Всеки един обет между мъж и жена, при който двете страни се обричат на брачен съюз, представлява истински космичен акт и обвързва не само двамата съпрузи, – обвързва ги не само пред цялото човечество, но се извисява със своето « ДА » чак до лоното на най-висшите сфери в духовния свят! – – –

Този обет може да бъде оттеглен само ако "смъртта" раздели двамата съпрузи или пък ако те се окажат принудени – поради най-основателни и най-сериозни причини – да се освободят взаимно, като оттеглят своя обет един пред друг, пред цялото човечество и пред субстанциалния Дух също така единодушно, както някога са го дали, – освен ако единият съпруг не напусне другия и без такова недвусмислено оттегляне на обета или не го лиши по друг начин от възможността да изпълнява поетите от него задължения...

И така, докато твоят обет продължава да бъде в сила, ти се намираш в трикратна обвързаност, от която никакъв "Бог" не би могъл да те освободи! – –

От теб ще бъде потърсена отговорност, колкото и да си убеден – през този къс отрязък от време, какъвто е и най-дългият земен живот пред Вечността, – че си свободен от каквато и да е отговорност! – – –

Това, че други търсят изкушението и не му оказват съпротива, не може по никой начин да те освободи от твоята вина!

Ти оставаш сам за себе си отговорен в своя брак и никой не може да ти помогне да носиш тази отговорност, – никой не може да я свали от плещите ти, – колкото и извинително да изглежда тук, на земята, твоето поведение!

То може да се окаже "извинително" дори пред лицето на Вечността, но ти си оставаш все пак в плен на тази отговорност и ще трябва да понесеш всички последици на създадените от самия теб импулси, докато и последният от тях не изкове своята брънка във веригата на събитията! – – –

Един, който наистина е имал правото да поучава от Духа, е учел някога, че прелюбодеяние извършва и всеки, който при вида на една жена се поддаде на съблазън и я пожелае плътски.

Тези думи твърде често са били посрещани с неприязън, подлагани на превратно тълкуване и извъртани, понеже не са изнасяли на мнозина. –

Аз обаче съм длъжен да ти кажа, че всяко раздухване и преднамерено усилване на естествените еротични трептения между мъжа и жената – щом е насочено към друг човек, а не към собствения съпруг – осквернява вече брака, дори ако това усилване остава твърде далеч от плътското пожелаване и затова не означава още прелюбодеяние в невидимата сфера!

Дори ако някое изображение те изкуши да изпиташ полово осъзната възбуда и да се отдадеш на тази възбуда, – с това ти също скверниш брака! – – –

Трябва да възпиташ в себе си способността да се отнасяш с възхищение към красотата и на другия пол, без да допускаш и най-малкия еротичен трепет в съзнанието си!

Всеки истински художник, избрал човешкото тяло като модел за своето творчество, трябва да се научи да гледа именно по този начин на модела си и той може да ти потвърди, че неговото лишено от всяка еротика съзерцание му позволява да изпита невероятно вътрешно щастие, оставащо недостъпно за всеки, който се отдава тук на полова възбуда и плътски желания...

Фактът, че се срещат и такива художници, които принизяват таланта си, свеждайки го до посредник на похотливостта, доказва само, че и артистичното майсторство не може да предпази човека да не робува на низки животински инстинкти, ако той самият не е твърдо решен да се освободи от тази робия. –

Трябва да се подложиш на най-строг самоконтрол, ако искаш да се избавиш от своята подчиненост и да се научиш да владееш сексуалността си! – – –

Трябва да отхвърлиш от себе си всяко прокрадващо се усещане, което не може да устои на най-строга проверка, или пък да го насочиш по пътища, нямащи нищо общо с похотта!

Почувстваш ли се безсилен да освободиш другите от животинската им обвързаност дотолкова, че те сами да укрепят волята си и да разкъсат докрай стягащите ги вериги, бъди снизходителен и търпелив, докато не удари и техният час!

Ала рекат ли и на теб да попречат да извоюваш свободата си, твой висш и свещен дълг е да им обърнеш най-решително гръб!-- –

Аз не твърдя, че ще можеш да избегнеш всяко изкушение, а те уча как да му се противопоставиш!

Дори накрай света да избягаш, изкушението ще намери начин да те настигне и в най-далечното ти уединение...

Трябва така да се самовъзпиташ, че да можеш да се изправиш навсякъде и по всяко време лице в лице с него, – отнапред сигурен в своята победа, – запазил трезво спокойствие, колкото и съблазнителни да са използваните от изкушението уловки: – невъзмутим в категоричния си отказ и изпълнен с твърда решимост!

Тогава не само ще съумееш да опазиш брака си свят и пощаден от каквото и да е омърсяване, но ще спестиш и на себе си, и на свързания с теб човек немалко страдания, макар понякога те да не са нищо повече от мимолетни огорчения, които се забравят още на другия ден. –

Ала и други опасности, идващи от дълбините на емоционалния живот, могат да застрашат щастието на брака: – те крият едва ли не същите рискове, както и изкушението, което само привидно идва отвън, понеже навън се намира поводът за неговата изява.

И тук е нужно да бъде отправено предупреждение, понеже и тук могат все още да бъдат избегнати немалко беди, стига незабавно да осъзнаеш, че твой дълг е да предотвратиш надвисналата опасност...

У всеки жител на тази земя има една вътрешна област, която той самият тъй малко познава, че му е съвсем невъзможно да я разкрие напълно пред когото и да е от своите ближни, – не понеже трябва да пази някаква тайна или понеже става въпрос за нещо толкова възвишено, че не може да се изкаже с думи, – а просто защото човек познава твърде малко собствените си дълбини...

Не е изключено единството на двамата съпрузи в брака да ги подведе да започнат опити за пълно разбулване един пред друг, стигащо чак до области, където върховна повеля налага булото да остане, – за да се изправят изведнъж ужасени и обзети от взаимно, предизвикано от самите тях разочарование, чието повече от съмнително основание може да се търси единствено в самосъздадените призрачни карикатури, изкривили до неузнаваемост техните образи. – –

Съпрузите вярват, че трябва да се разкрият един пред друг до най-съкровените си дълбини, а след това – помислили, че се виждат най-после душевно разголени – се стъписват уплашени, без да подозират, че всъщност си показват един другиму само едни плашила, на които са повярвали повече, отколкото на самата действителност. –

Две същества, които винаги са се чувствали най-дълбоко в себе си като едно цяло, си стават изведнъж чужди, понеже са пожелали думите им да бъдат истинни там, където думите никога не могат да се доберат до истината...

Една външна случка, една среща или кой да е друг външен повод буди изведнъж съмнение: все още ли си "принадлежат" изцяло, а това веднага ги кара да се питат колко сигурни са всъщност чувствата им и да почнат да ровят и да чоплят в себе си, докато не си внушат, че най-после са се разголили до мозъка на костите си.

Така те се подлагат на истинска вивисекция и понеже е било невъзможно да намерят по този начин себе си, от собствените си вътрешности са създали оня фантом, в който си мислят, че са постигнали своята действителна същност. –

А сега си показват един другиму тази уродлива химера и се стъписват, ужасени и отвратени от нейния вид.

Големи нещастия са били причинени по този начин от чиста глупост и не един брак, имал всички основания да се съхрани пред лицето на Бога, е бил разтрогнат поради този странен стремеж към истинност, който е трябвало да доведе неизбежно до заблуда, понеже се е доверявал повече на думите, отколкото на вътрешната сигурност на живото си чувство – единствения възможен за него източник па истината...

Не само че не е нужно да се стараете да изложите един пред друг на показ всеки смътен порив, опитващ се да внесе смут в чувствата ви там, където знаете толкова малко за себе си: – винаги гибелни са усилията да се изтласкват преднамерено на бял свят неща, които нямат ясни очертания дори в светлината на собственото ни съзнание, и преливат в най-противоречиви – ту по-светли, ту по-тъмни – багри, за да бъдат напъхани в калъпа на точно определени думи! – –

Много лесно биват изричани слова, чиито последици не могат цял живот да бъдат вече заличени!

А и при такива смътни пориви, за които е просто невъзможно да се проявят в ясно очертани форми, думата непременно ще доведе до изопачаване, до огрубяване и пресилване, опита ли се да придаде форма и израз на все още неизразимото и неоформеното...

Стига се до изричане на думи, от които изпадаме в ужас още докато езикът ни – сякаш гонен от някакъв демон – напира да ги изкрещи...

Още в следващия миг ни се иска да си вземем назад казаното, но устните ни вече са готови – въпреки нашето нежелание – да изрекат далеч по-язвителни слова...

Думи, които съвсем не сме искали да кажем, изплуват от бездни, за които изобщо не сме подозирали, и тези думи звучат убедително както за нас, така и за другия, макар да са всичко друго освен свидетелство за истината...

Ала бъдат ли веднъж изречени, никоя земна сила не е в състояние да ги върне обратно в неизповедимото и дори ако по-късно се отречем най-категорично от тях, доверието в нас ще бъде вече разколебано. – –

Вие обаче сте си разменили лъжливи слова, тласкани само от една безумна илюзия, – когато сте решили, че най-после трябва да си кажете в очите "истината", сякаш това не ви се е случвало никога досега!- –

Особено ако сте се опитвали да подсилите с гневен и разпален тон въздействието на своите думи! – – –

При спокойно обсъждане скоро ще установите как подобни думи губят привидната си истинност, – често ще си дадете дори сметка, че не изопачена представа за истината би ви дало точно обратното на онова, което сте усещали в своята заблуда като "истинно"...

Но сега вече вашето прозрение е за жалост твърде закъсняло и въпреки цялото си разкаяние вие няма да успеете да промените кой знае какво. – –

Поискате ли впоследствие да върнете назад бедата, подхранвана всеки път от прибързано изречените ви думи, ще се натъкнете на огромни трудности, – а удаде ли ви се най-после да я отстраните, тя неизбежно ще остави следи, които никога няма да бъдат напълно заличени. – –

Неизмеримо по-лесно щеше да ви бъде, ако преди това се бяхте въздържали от приказки, вместо да изричате неща, които нямат право да бъдат казвани! – – –

Щом нещо предпочита да остане скрито в онази съкровена сфера, където човек е сам на себе си чужд, то трябва да има сериозни основания да се стреми към скритост и не бива никога да се опитваме насила да го измъкнем на ярката дневна светлина!

Щом нещо се нуждае от спокойствие, най-добре е изобщо да не нарушаваме покоя му, за да не помете в бясната си ярост тъкмо онова, което е призвано да гради! – –

Трябва да се научим да се владеем и в опитите си да изследваме собствените си дълбини, ако искаме да не се поддадем на изкушението да се спуснем в неизбродни бездни, – и така да смутим живота там, където той тепърва напира към формиране, постижимо само в състояние на постоянен покой...

И тогава всеки смътен изблик на вътрешна обърканост ще се окаже само преходен етап в създаването на усещане от коренно различен тип, – защото всякога, когато едно усещане се стреми към твърдо установена форма, то се нуждае от своята противоположност, положена от самото него, за да я превъзмогне!

Ако двама съпрузи са сигурни в своята любов и въпреки това всекидневно се подлагат на изпитания, за да "докажат" и на думи любовта си, те поемат риска щастието, което трябва заедно да изградят, да бъде разрушено преди още да е успяло да се извиси свободно върху своите основи! –

Няма защо да търсиш допълнително словесно доказателство за нещо, което е било вече , доказано от твоето вътрешно чувство!

Няма защо да правиш това и тогава, когато те налегне смътно чувство на някаква обърканост от надигналите се в теб неясни усещания, принуждаващо те да поставиш изведнъж под съмнение онова, което си приемал досега с такава вътрешна сигурност! – –

Изчакай спокойно отговора в самия себе си и запази мълчание, докато не получиш този отговор!

В мълчанието ще овладееш със здрава ръка всяко объркване на чувствата си!

В мълчанието ще възвърнеш своето спокойствие и скоро ще бъдеш пак така сигурен в чувствата си!

И тогава ще се ужасиш от всяка дума, напирала преди това да излезе от устата ти!

Признателен ще бъдеш на своето мълчание! ...

От не едно нещастие е спасило то твоя брак.

Сега вече ти имаш наистина право да говориш!

Щастието и радостта са отново при теб и за щастие и радост ще свидетелства занапред всяка твоя дума!

Не без тръпки на ужас ще си спомняш вече за оня мрачен ден, когато си бил още изкушаван и изложен на опасността да прокълнеш онова, което сега с цялата си душа трябва да благословиш! –

Наистина: – умението ти да премълчиш тогава, когато думите ти са щели да бъдат равносилни на проклятие, – се е превърнало сега в истинско благословление за твоя брак! –

# ЗА ПРИНУДАТА НА ВСЕКИДНЕВИЕТО

Безброй са "нещастните бракове", сключени навремето от двамата съпрузи с убеждението, че имат право на безоблачно щастие, но завършили накрая с горчиво съжаление и примирение. – –

Твърде многобройни за жалост са причините, които могат да доведат до такова печално разочарование! –

Ала съвсем не са на погрешен път онези, които търсят основните причини за нещастието на толкова много бракове в увереността на съпрузите, че чрез брака те осъществяват едно свое съкровено желание, което – подхранвано от екзалтирани и чужди на живота глупави представи – им е рисувало съпружеското щастие като някакъв вечен празник.- –

Бракът обаче съвсем не е празник без край и той не може никога да се избави от принудата на всекидневието!

В него е невъзможно непрекъснато да празнуваме и – опиянени от щастие – да забравим за света! –

Пълнокръвният живот се нуждае от присъщия си ритъм: от непрекъснатата последователност на своите приливи и отливи! –

В брака също трябва да цари постоянен ритъм на живота!

Дори съпрузите да разполагат с всички богатства на земята, бракът им няма да може да се развие пълноценно, ако наред със своите празници той не познава и вкуса на всекидневието! –

Ето защо няма никакви основания да се мисли, че съпружеското щастие ще бъде поставено под заплаха там, където насъщните нужди тегнат върху всекидневния живот, стига двамата съпрузи да се стремят по такъв начин да оползотворят тази принуда на всекидневието, че тя да влее във вътрешния жизнен ритъм на брака им силите, необходими, за да изживеят и те един ден своите празници. – –

Много по-лесно ви е, разбира се, да се харесате в празнична премяна, отколкото във всекидневните си дрехи! –

И по-лесно е да се отдадете на безгрижни удоволствия, отколкото да се подчините на нелеките изисквания на всекидневието! –

Но бракът не е непрекъснато държане "ръка за ръка", – не е безкрайна любовна ласка, и дори при най-доброто желание на всеки от съпрузите да засвидетелства нежността си към другия, твърде често грижата за задоволяване на житейските потребности или друго някое задължение си иска неизбежно своето, така че часовете на любовна близост си остават винаги празнични часове!- –

Твърде често обаче липсва правилно разбиране за тези неща!

На хората им се иска и всекидневният брачен живот да бъде за тях само един празник и се чувстват несправедливо "лишени от своето щастие", когато той им покаже делничния си образ. – – –

На всичко отгоре двамата съпрузи са принудени обикновено да работят извън семейството в различни области на живота.

Може след края на работния ден единият от тях да се окаже в приповдигнато "разположение на духа", докато другият се чувства потиснат и трябва да преодолее това свое състояние, за да се извиси отново до своя емоционален връх.

Ако веднага след срещата си двамата съпрузи не се опитат с любов и разбиране да разгадаят какво е душевното състояние на другия, те неизбежно ще си причинят страдание, а това страдание би могло да бъде много лесно избегнато, стига всеки от тях да не беше до такава степен погълнат само от своите собствени изживявания. –

Толкова раздори стават единствено защото всеки един от съпрузите се интересува само от своите проблеми във всекидневния живот, без да проявява разбиране към проблемите на другия!

Съпрузите си говорят един на друг от различни емоционални равнища и се чувстват "засегнати”|, че срещат неразбиране, вместо да се опитат първо да вникнат в преживяванията на партньора си...

А всичко това е само последица от болезнения стремеж да лишим всекидневието от неговите права: – да избягаме колкото може по-надалеч от изискванията му!-- –

В обичая бракът да се започва със "сватбено пътешествие" непосредствено след външната церемония има може би нещо хубаво, ако не беше тъкмо той така често причината едно щастливо начало да завърши накрая с разочарование. – –

Освободена от всекидневните грижи и отдадена само на безоблачни наслади, съпружеската двойка започва съвместния си живот при условия, които – с много редки изключения – никога вече няма да се повторят.

Твърде лесно съпрузите стигат до погрешното заключение, че това несмутено от нищо общуване е истинското лице на брачния живот. –

Дните на сватбеното пътешествие пораждат една сладка илюзия, на която младоженците с удоволствие се отдават и която не им се иска никога да свърши. –

Но когато се върнат най-после у дома, убедени, че добре познават вече брака, те най-често се оказват твърде бързо изправени пред реалностите на всекидневието и пред наложената от него необходимост да се заемат с присъщите на всеки от тях външни задължения.

За младоженката четирите стени на дома и са така чужди, както и стените на хотелската стая, – само че към това сега се добавя и воденето на собствено домакинство, а то прави живота не толкова лесен, колкото е изглеждал по време на пътешествието, когато други са се грижели за всичко, от което двамата са имали нужда, за да им бъде добре. –

За първи път на съпрузите се налага да бъдат разделени часове, а понякога и дни наред, и всеки от тях трябва да се заеме с непознати от досегашния им съвместен живот задачи. – –

Още тук понякога започва опомнянето от първоначалното любовно опиянение, а с това истинската любов се изправя вече пред първото си изпитание...

Няма да им е никак лесно да скъсат сега с радостната приповдигнатост на "медения месец" и да се заемат със задачите на "всекидневието"! – –

В много случаи щеше сигурно да е по-добре, ако брачната връзка беше първо укрепнала във всекидневието, преди съпрузите да се отдадат на такъв дълъг, откъснат от делничните грижи, празник. – – –

Така или иначе съвсем определено може да се каже, че е от голяма полза младата двойка да започне постепенно да привиква и към всекидневния си живот, защото бракът не може да се смята за утвърден, докато не е показал, че се справя успешно с делничните си задължения. –

Съединени сега от възвишената и свята връзка на брака, до съвсем неотдавна вие сте били може би напълно чужди един на друг!

Дотогава всеки от вас е живял свой собствен живот сред кръг от хора, които са му били така близки, както и той на тях...

Ако досегашният ви живот е минал под бащиния покрив, вие вероятно сте били всеки ден обграждани с атмосферата на най-голяма близост и сте чувствали топлите грижи и на родители, и на братя и сестри.

А може би отдавна вече сте напуснали бащиния дом и сте си създали приятели далеч от него?

Сега обаче един до друг сте вие двамата и с това в своите права е встъпило едно ново чувство, по-различно по характер от родителската и братската любов – по-различно и от най-дълбокото приятелство: – то засяга единствено вас двамата и не може да бъде споделено с никой друг...

Не мислете, че това ново чувство е резултат само на земното щастие да си принадлежите физически!

Свързва ли ви истинска любов, у вас е разцъфнало нещо друго, което ви тласка наистина и към физическо единение, но в същото време озарява сливането на телата ви с лъчите на свръхземна Светлина! – – –

Сега вие сте свързани до края на земните си дни – или поне такова е вашето желание, – но тук са все пак налице два живота, които е невъзможно да бъдат от днес за утре така споени, че от тях да се получи и във външното всекидневие оня единен нов живот, който е най-високата цел и най-святата надежда на младия ви брачен съюз! – –

На първо време ще ви се наложи да проявите търпение и нека единственият ви стремеж бъде да установите, с истинска взаимна толерантност, къде са разположени точките на разделение между вашите житейски пътища и къде, от друга страна, могат вече да се забележат свързващите ги точки...

Добър учител тук ще ви бъде принудата на всекидневието! –

Ще се натъкнете безспорно на много повече разделящи ви неща, отколкото ви се струва желателно или приемливо, – но ако любовта изостри погледа ви, скоро ще откриете в какво животът на единия може най-бързо да се обедини с живота на другия...

Налага се да си затваряте все повече и повече очите – разумно и напълно съзнателно – за онова, което е разделяло досега вашите две съществувания във всички аспекти на живота, – търсейки същевременно да предложите на партньора си нещата, които могат да подпомогнат обединението на доскоро разделените ви житейски пътища. – – –

Всекидневието ще ви поднесе не едно сурово изпитание, което не бихте издържали, ако не е постоянно жив и у двама ви стремежът да издирвате у себе си обединяващото във вашите два подхода към живота и да обръщате гръб на всичко, което досега ви е разделяло!

Новата общност на жилището носи сама по себе си някои съвсем нелеки изпитания, които трябва да бъдат преодолени...

Докато сте живели поотделно, всеки от вас е разполагал със своя собствена, обзаведена по неговия вкус стая, където е подреждал според своите разбирания всичко скъпо и ценно за него.

Сега обаче вие обитавате едни и същи помещения и дори ако външните условия позволяват на всеки от вас да си обособи свое самостоятелно пространство, ти няма да се чувстваш вече същият пълновластен господар, какъвто си бил досега в отреденото единствено на теб помещение...

Сега всичко засяга неизбежно и другия, – и просто от любов към него вие ще се постараете така да наредите дома си, че той да се харесва и на двама ви. –

По една или друга причина ще трябва все пак да се откажете заради другия от немалко скъпи на сърцето ви неща, както и да промените някои стари навици, за да може обитаваното от вас пространство да се превърне наистина във ваше общо семейно огнище, където всеки от съпрузите да се чувства "у дома си"! – – –

Не по-малко важна от жилището е и храната!

Тук нямам предвид въпроса, дали може да се яде месо, или е по-добре да се избягва всяко нещо от животински произход, – нито пък други някакви "реформи" в храненето!

Който се страхува, че върши грях, ако заколи животно или отиде на лов, да не го прави, – но нека не си въобразява, че с това ще стане по-човечен, и нека не досажда на другите с поучения, предлагани твърде евтино на пъстрия панаир на човешката превзетост! – – –

Ще говоря тук единствено за кулинарното приготвяне на онова, което трябва да даде нов градивен материал за земното тяло.

Вие идвате от две различни къщи, понякога разположени и в твърде отдалечени краища, – и във всяко от тези домакинства, намиращи се обикновено под влиянието на местните обичаи и традиции, храната е била приготвяна по различен начин.

Всеки от вас харесва най-много онова, с което е вече свикнал, – затова му се иска и занапред храната да бъде готвена така, както му е била поднасяна още от детските години...

И тук всекидневието ви предлага богати възможности да се приспособите един към друг!

На някои им е може би смешно, че намирам тези неща достойни да бъдат споменати тук, но доста съпружески двойки знаят за съжаление от собствен опит, че нерядко едно, макар и най-старателно приготвено, ястие, се е превръщало в повод за раздори на семейната трапеза. - –

Отсега нататък вие сте двама и сте длъжни да се нагаждате един към друг, колкото и всеки от вас да се кълне единствено в кухнята на своя роден дом, – колкото и самият той да се чувства привлечен или отблъснат от дадена храна.

Много често обаче "любимата гозба" на единия от съпрузите е противна на другия само защото се възприема по различен начин от тялото му – и някои възражения срещу готварската рецепта са породени от инстинктивното усещане, че тази рецепта е в разрез с физиологичните потребности на собствената му натура...

А тъй като сядате все пак на обща трапеза, обикновено не е никак лесно да се задоволят толкова противоречиви потребности, още повече че едно противно на вкус блюдо може понякога да се превърне в нетърпимо изтезание за обонянието. –

Важно е затова всеки от съпрузите да се постарае първо да почувства кое другият харесва просто по навик и кое предпочита или отбягва, воден от верния си инстинкт. –

И тук всеки от вас трябва да издири къде са "точките на разделение" и къде се оказвате спонтанно единодушни в своите одобрения или неодобрения!

Не мислете, че такова взаимно разбиране е едва ли не излишно или че имам предвид ония странни семейства, в които единствено чревоугодието на мъжа определя какво да бъде сложено на масата и какво не! – –

Принудата на всекидневието: всеки ден да се приготвя нова храна, дава и на двамата съпрузи богати възможности да си доставят радост един на друг и да заздравят брачната хармония, – защото телесното благоразположение води и до душевно задоволство! – – –

Затова не е лошо при възможност в определени дни семейната трапеза да не се ограничава само с най-необходимото, макар че съм много далеч от намерението да подтиквам към разточителни пиршества...

Често пъти можеш с нещо дребно да доставиш истинска радост, – особено ако го поднесеш така, че да личи стремежът ти да ощастливиш другия, като изпълниш някое малко и лесно осъществимо негово желание. – –

Ако в едно семейство съпругата се старае с много любов да отгатне предпочитанията на мъжа си, нека и той на свой ред се опита да и достави онези малки изненади, които повечето жени толкова ценят! – –

Малко "излишество" – колкото и скромно да е то – ще направи по-радостен и по-лек съвместния ви живот в брака, както и при много други обстоятелства на тази земя, и щом можете така или иначе да си го позволите, не бива да се страхувате, че вършите някакво "разточителство"! – – –

Оттук само крачка ни дели от един коренно различен вид принуда на всекидневието в брака, – а тази принуда е наистина горчива!

Говоря за толкова тежката често пъти борба да се осигури макар и само най-необходимата прехрана, – за принудата да бъдат най-неумолимо изразходвани всички сили, за да се припечели едва колкото за посрещане на най-неотложните житейски потребности. – –

И наистина: – бракът, който трябва да се съобразява с една толкова безмилостна принуда на всекидневието, изправя ден след ден пред най-сериозни изпитания любовта на двамата съпрузи! – – –

Същевременно обаче тук – повече от всякъде другаде – е предоставена и на двамата възможност да дават всеки ден на дело все нови и нови доказателства за своята любов – да си помагат един на друг и да облекчават взаимно тежкото си бреме, както само любовта може да го облекчи. – – –

Още повече, отколкото при по-благоприятни външни обстоятелства, ще трябва да се стремите към взаимно душевно сближаване, ако принудата на всекидневието тегне така неумолимо над вашия брак!

Не давайте в себе си място и на най-слабото усещане, готово да ви подтикне към нарушаване на вътрешната ви общност тъкмо тук, където тя е най-вече необходима, искате ли да удържите един ден победа в тази борба!

На всяка крачка вие можете да си помагате един на друг – дори когато няма как това да стане отвън, – стига единият да не се обезсърчава в усилията си да подновява, по свой начин и с много любов, изразходваните сили на другия: – да укрепва разколебаното му мъжество! – – –

Ала не забравяйте, от друга страна, че може да бъде съдбоносно за вас, ако – вместо да се насърчавате неуморно един другиго – вие усилвате взаимно своето униние, понеже неволята ви кара да мислите, че била по-лесно поносима, щом е все пред очите ви и щом не позволявате на другия да престане да се оплаква от понасяното бреме! – – –

Истински ще можете да си помогнете само тогава, когато единият непрестанно се вживява в другия и когато се стремите заедно да понасяте принудителното бреме, стоварено от всекидневието върху плещите ви, – без да показвате, че то ви притиска не по-малко от другия! – –

Няма нищо по-глупаво от това да се оплаквате, правейки с непрестанните си вопли просто непоносимо едно състояние, което не можете да промените със собствени сили!

А ако наистина имате възможност да го промените., постоянните вайкания ще ви помогнат още по-малко, – те само ще парализират енергията ви, така нужна за намиране на изход от тежкото положение. – – –

Но под каквато и форма да се проявява във вашия брак принудата на всекидневието: – тя може във всяка своя разновидност да ви донесе истинска благословия, стига да отговорите правилно на нейните изисквания!

А ако и друг нечий живот е засегнат от бремето, тегнещо върху съпружеската двойка, той също ще бъде благословен или прокълнат според това как вие самите се справяте с проблемите на всекидневието...

Не можеш да благославяш и едновременно с това да проклинаш, – не можеш да направиш благословен и щастлив поверения ти живот, ако в същото време струпваш – поради собственото си поведение – само проклятия върху своя живот, отнемайки му по този начин всяка възможност за щастие! – – –

Всички ваши желания обаче ще се сбъднат, ако посрещате по такъв начин принудата на всекидневието, че да се научите в края на краищата напълно да я владеете!

Тогава чак ще можете да чествате и празници – така, както те следва да бъдат чествани, – ако искате да получите от тях нов прилив на сили, необходими ви, за да се справите с всекидневието, същото онова всекидневие, което в крайна сметка създава все нови и нови радостни поводи за вашите празници!-- –

# ЗА ВОЛЯТА ЗА ЕДИНСТВО

Много бракове биха се радвали на неизмеримо повече щастие, ако съпрузите бяха по-усърдни в стремежа си към все по-тясно единство! – –

Ние твърде много подценяваме значението на съгласието като крепител на щастието, иначе нямаше да го нарушаваме толкова често заради празни неща: – само и само да наложим на другия някои "мнения" и "възгледи", които едва ли биха натежали много, ако на другото блюдо на везните сложим своето щастие!- –

Заради първата дреболия сме готови да поставим на карта съгласието в брака си, – и ако всички съпрузи, видели как се разбива на пух и прах щастието им, се запитат кой е бил първият повод, довел до тази разруха, ще установят, че много по-често, отколкото са си мислели, брачното щастие е било изгубено поради съвършено незначителни и смешни нарушения на единството, – макар по-късно да са се появили и други причини, които не биха могли да възникнат, ако не бяха предшествани от раздора между съпрузите. - – –

Говоря не само за "твърдоглавието" я "опърничавостта", които не са нищо повече от убежище на глупостта и жалък щит на безнадеждната закостенялост, – известно е, че при всеки вид човешки взаимоотношения те се превръщат направо в "страшилище" за всички хора с жива мисъл и открита душа: "страшилище", което само състраданието може да надмогне и иронията – да пропъди! – –

Тук говоря по-скоро за онзи вид нарушаване на съгласието, при който разногласията са наистина важни, но биха могли да бъдат примирени, ако се опитаме с любов, разум и взаимно доверие да открием основата за евентуалното им изглаждане, – говоря най-после и за глупостта на онези, които смятат, че цялата им представа за света ще се срине, ако заради съгласието кажат на бялото "черно" и на черното "бяло"! – –

Макар да няма никакво съмнение, че "правото" е на твоя страна, ти си длъжен да се опиташ да постигнеш компромис, – дори моментът да налага да се откажеш заради съгласието от своето "право", което по-късно другият ще ти признае може би доброволно!

Помисли какво означава за теб твоето семейно щастие и тогава прецени доколко важни са нещата, които могат да го поставят под заплаха! –

Избери след това на кое повече държиш!- –

Много рядко става въпрос за толкова значими неща, че да ти се наложи да пожертваш щастието си в брака, щом не можете да намерите такова решение, при което съблюдаването на тези строги изисквания да не попречи на вашето щастие. –

Обикновено съгласието между съпрузите се нарушава от спорове по въпроси, които биха могли да получат най-различни отговори...

Всичко се свежда до това, да оставиш другия да прави каквото той реши и спокойно да изчакаш, докато не разбере заблудата си, или пък – докато самият ти не си дадеш сметка, че грешката е всъщност твоя.– – –

Така хармонията ще бъде запазена и с малко самообладание щастието на вашия брак ще се окаже вън от опасност.

Волята за единство трябва да бъде осъзната от вас като задължително условие за вашето щастие и никой от съпрузите не бива да се опитва да заобикаля това условие!

Твърде много зависи от неговото неотклонно спазване! – –

При всяка възможност да се стигне до раздори – колкото и мимолетни да са те, – не бива да забравяте, че в края на краищата човекът стои над всички неща, и затова вашите спорни разбирания за нещата идват едва на второ по значение място – ако не се окажат и съвсем незначителни, – когато става въпрос за щастието на един човек!...

Трябва също винаги да помните, че това разбиране за нещата, което ви се струва толкова "важно" днес, може в друго време да се окаже без всякакво значение! –

Преди всичко трябва обаче да осъзнаете, че разногласията не могат да бъдат отстранени чрез пререкания! – – –

Колкото и горчиво да страдате, щом установите, че между вас съществуват разногласия, които ви се струват абсолютно непреодолими, няма да постигнете нищо със спорове и опити да убедите другия! – –

Така само бихте се лишили в крайна сметка от възможността да прехвърлите мост, по който да се доближите един до друг и отново да постигнете съгласие...

Немалко бракове нямаше да бъдат в развалини днес, ако съпрузите бяха своевременно оставили настрана спорния въпрос, довел до тази разруха – осланяйки се на времето и на идващото с него успокоение, – вместо да излъчват войнствено гърди и да търсят на думи и на дело своето мнимо или истинско "право", като си нанасят оскърбление след оскърбление, докато и последната искрица любов не се превърне в омраза. – – –

Вие обаче, които тепърва се готвите да встъпите в брак, – вие държите все още в ръцете си силата, отдавна изгубена в толкова други бракове: – – силата да си спестите най-горчиви разочарования! – – –

И така, пазете се от първия спор! –- –

Изправили се веднъж един срещу друг в спора, вие вече сте загубили много от своята сила! – – –

Наистина любовта би могла скоро да изглади спора ви, но в мрачните галерии на неосъзнатото у вас неизбежно остава някакъв спомен дори ако в мислите си отдавна вече сте забравили всичко...

При всеки нов повод, способен да предизвика спор, вие усещате в себе си несъзнателен подтик да го подновите и така ставате жертва на това вътрешно нашепване, без да си давате сметка какво всъщност става с вас...

Където един път е имало вече спор, той непрекъснато се стреми да бъде възобновен, колкото и да се противим на това, – и все успява да изтъкне на преден план нови основания, които да го върнат към призрачен живот, ако не бъде натикан в гроба още при първия опит да се надигне наново! – – –

Ето защо: – докато все още можете да се въздържите от първия спор, напрегнете всичките си сили и се постарайте непременно да го избегнете! – – –

Много по-трудно ще ви бъде да не допуснете възобновяването му, отколкото да предотвратите първата му поява във вашия семеен живот!

Признаете ли му веднъж някакви права, той ще съумее да ги отстоява, – докато накрая не започне да ви се струва направо невъзможно да живеете вече без спорове в семейството...

Много хора така и не могат да разберат, че и дребният спор, превърнал се отдавна във всекидневна привичка за тях, може да бъде прогонен от брака, ако и двамата съпрузи са сериозно решени да го прогонят!

Както лисицата от известната басня обявила за "кисело" гроздето, понеже не могла да го достигне, така и те се мъчат да убедят и себе си, и други брачни двойки, че ако в един брак има само съгласие, той щял да бъде абсолютно непоносим за тях, и че такъв брак бил възможен единствено при хора, които не били способни на решителни действия...

Колко неразумни са тези думи, колко кощунствено и престъпно е да се гледа на спора като на неотменима съставна част на брачния живот!

Колко често и най-малкият, едва ли не на шега воден спор се е превръщал за жалост в пръв повод за семейни недоразумения, довели в последна сметка до неизбежното разстройване на всяко щастие! – –

А щом такава опасност същества, наш неотменим дълг е да напрегнем всички сили, за да запазим трайно съгласието в брака!-- –

Ала и най-добрата воля може понякога да претърпи провал, ако бъде вероломно нападната от афекта...

Допуснете ли спорът да връхлети върху вас като водна стихия, разкъсала бентовете и за миг превърнала в тинесто тресавище цъфналите поля, не трябва да знаете покой, докато не сложите колкото може по-бързо край на това състояние, – и не бива да губите нито минута, ако искате да върнете предишния порядък...

Сега е повече от всякога необходимо и двамата да проявите добра воля и готовност да си помагате взаимно, за да бъде възстановена хармонията в брака ви!

Никога единият от вас не бива да продължава да се сърди на другия, макар че вижда явното му желание да проправи път към помирение!

Ала не се опитвайте и да се оневинявате един пред друг в малодушния си стремеж да запазите на всяка цена ненакърнено своето самолюбие!

Още по-голяма грешка би било да почнете да търсите кой всъщност е виновен за раздора: – кой е бил повече и кой не чак толкова неправ!

Глупаво е и може да даде само повод за нови спорове, ако вземете многословно да си доказвате: – "защо" – "откъде накъде" – "как така" – сте могли дотолкова да се забравите!

Винаги в такива случаи единствено вашата суетност се стреми – макар и напълно несъзнателно – да вземе думата и да избегне на всяка цена "загуба на терен" при предстоящото сключване на мир...

Често пъти единият от вас е отдавна вече готов да предложи примирие и само страхът, че евентуален отказ би наранил самолюбието му, го кара да се въздържи от първите думи на помирение. – –

Така вие стоите изправени един срещу друг и никой не се решава да превъзмогне себе си, – никой не иска "пръв" да покаже, че е готов за помирение...

И вие, които току-що сте се показали тъй "неуки", имате сега детински смешното желание да "дадете урок" на другия, убедени дълбоко в себе си, че най-доброто средство за избягване на нови спорове е да се покажете – макар и отдавна простили в сърцето си – абсолютно непримирими външно, за да видел другият колко трудно е да се постигне отново мир след спора...

Би трябвало всъщност да се засрамите малко един от друг, – може би именно срамът ще доведе по-бързо до вашето сближаване!- –

По избрания от вас начин да търсите помирение вие само продължавате да се измъчвате взаимно и ако не ви се притече на помощ някое външно обстоятелство, което да ви застави отново да се обедините, може дни наред да продължите да се мръщите, оставайки си все така далеч един от друг! – –

Така само усложнявате все повече и повече в своята представа нещо, което и без това не ви изглежда толкова просто, и за вас става все по-трудно да предприемете най-естествената стъпка, като с една решителна, гореща целувка затворите взаимно устните си, чудещи се как да произнесат първите слова...

Но за да не става никога така, че да се чакате един другиго като капризни и невъзпитани деца: – "кой пръв ще отстъпи” – бих ви посъветвал в дни на съгласие да си дадете твърд обет по никой начин да не се отблъсквате, когато след нарушаване на разбирателството единият от вас е готов да предложи на другия да се сдобрите! – –

Ще трябва да поемете тържествено задължение одобряването между вас да не бъде никога застрашено от самолюбието ви и първият, който покаже готовност за помирение, да няма основания да се бои, че желанието му за помирение би могло да се изтълкува като признание за по-голяма вина! – –

Трябва също да си обещаете твърдо, че след помирението няма вече да подлагате на разисквания и обяснения "причината" за изгладения спор и че никой от вас няма да тълкува като проява на "подчиненост" готовността на другия веднага след раздора да потърси сдобряване с партньора си! – –

Дори да не ви е вече възможно да запазите постоянно съгласие, даденият обет ще ви помогне най-малко да надвиете неотстъпчивостта и самолюбието си, когато те се опитат да попречат на възстановяването на вашето единство. – – –

За предпочитане е, разбира се, да се възпитавате взаимно чрез пример и на дело, проникнати и двамата от съзнанието, че целта на това възпитание е: – волята за единство!

Но и тук трябва да бъде предварително изкоренено всяко самолюбие!

Трябва да стане невъзможно един от двама ви да "тържества"', задето е видял другия в момент на слабост и е успял да предотврати спора само благодарение на собственото си разумно поведение! – –

Съзнавайки какво щастие за вас е възможността да си помагате, вие трябва във всеки миг от живота си да сте готови да си оказвате помощ, без обаче да се възгордявате, когато ви е било дадено да помогнете! –

Който е допринесъл да бъде избегнат един спор, понеже е съумял благоразумно да се "склони" и да "отстъпи", вместо да налива масло в огъня, има пълно основание да се радва, че е бил достатъчно силен, за да прояви сдържаност, – ала и другият, който се е оставил да бъде успокоен въпреки напиращото в него раздразнение, може да се чувства не по-малко радостен, че е успял отново да се овладее.- –

Вие ще покажете правилно разбиране за тези неща само ако сте винаги изпълнени с признателност един към друг за това, че наличието на добра воля и у двама ви е помогнало отново да бъде прогонена надвисналата над вашето щастие заплаха!

Ала и тук не е препоръчително да обсъждате след това как точно сте избегнали опасността, – коя именно грешка е породила тази опасност и кой от двама ви е постъпил по-правилно...

Онзи, който си е позволил преди да се "забрави", и без всякакво споменаване много добре знае, че именно той е сбъркал.

Той ще ти бъде безкрайно признателен, ако го оставиш да намери сам за себе си отговор, как в бъдеще да избягва подобни грешки!- –

Но нищо не си отмъщава така страшно в един брак, както принудителното подлагане на взаимни унижения!

Най-гибелната отрова за всеки брак са взаимните оскърбления, – отрова, която може да прояви действието си и след десетилетия! –

Трябва да гледате един на друг само с най-дълбоко уважение и макар понякога да ви е просто невъзможно да не забележите и някои слабости, вие не бива да загубвате взаимното си уважение!

Пренебрегвайте съзнателно слабостите – не говорете никога за тях, – и не показвайте на другия, че знаете за неговите недостатъци! –

Укрепвайте непрестанно у другия доверието в собствените му сили и чрез самия начин, по който се обръщате помежду си, се учете на взаимно уважение! – – –

Поемете задължението да обръщате внимание само на доброто, положителното и приятното у своя съпруг, без да се интересувате от недостатъците и слабостите му! - – –

Няма други човешки взаимоотношения, при които натякването за грешките на другия да води до такива трагични последици, до каквито се стига в брака...

Онова, което можете да научите един от друг в брака, трябва да дойде като резултат от индивидуалните преживявания на всеки от вас!

Не бива никога да се опитвате да "четете лекции" на другия, както учителят дава уроци на ученика си! – – –

Дълбоко присъщ на самата сексуална природа е стремежът на всеки от съпрузите да изглежда възможно най-привлекателен в очите на другия, затова постоянното желание да поучаваме и безспирното дебелашко поправяне на грешките не може да не доведе до най-пагубни последици дори ако тези последици не се проявят незабавно! – – –

Как е възможно при съвкуплението на телата да се слеят и душите, ако непрекъснато ги човърка мисълта, че близостта им е породена единствено от инстинкта на плътта, щом единият не одобрява нищо у другия – освен същото това тяло, което се чувства поругано, защото е принизено до играчка на похотливи желания!? – – –

Никой не е изцяло лишен от недостатъци, но няма нищо по-естествено от стремежа ни те да не бъдат забелязвани от онзи, към когото се чувстваме сексуално привлечени! –

Немалко прелюбодеяния са станали възможни само защото извършителят се е чувствал до такава степен подценен заради своите недостатъци от съпруга си, че му се е сторило истинско "спасение", когато е намерил извън брака друг човек, който да го цени въпреки недостатъците му и да се стреми да го вижда такъв, какъвто той самият желае да изглежда в неговите очи...

Тук трябва наистина да се признае, че съпружеският живот показва един човек в по-различна светлина от онази, в която той се изявява там, където липсва истински повод да разкрие недостатъците си!

В действителност всеки иска да бъде "възприеман" от другите именно такъв, какъвто би изглеждал без своите недостатъци...

Но в брака ние опознаваме неминуемо и слабостите си, затова единственият начин да си помогнем е като поемем общото задължение да пренебрегваме напълно съзнателно грешките на другия. – – –

Само така ще си спестим безброй страдания и ще направим истински щастлив съвместния си живот!

Разберете ли веднъж какво означава да изградите своето щастие на единството като щастие на две най-дълбоко свързани човешки същества, вие сигурно ще успеете да опазите брака си от сръдни и раздори!

Ще можете да посрещнете всяка опасност, стига да се чувствате единни във волята си за единство! –

И тук от голото "желание" няма голяма полза!

Рядко се срещат хора, които не "биха желали" да запазят единството си в брака...

Ако в немалко бракове има въпреки това толкова спорове и разправии, ако и в привидно "добрите" семейства пукнатините в разбирателството между съпрузите пораждат толкова горчивини, единствената причина за всички тези неща трябва да се търси в липсата на истинска воля! – – –

Обикновено тази липса не се осъзнава, тъй като мнозина вземат самото "желание" за воля...

Ала волята за единство – за разлика от обикновеното "желание" – не черпи живителни сили само от надеждата, че може би ще успеем да постигнем желаното!

Волята за единство представлява непоклатима увереност, че сме способни да постигнем единство и че непременно ще постигнем това единство! – – –

Волята за единство не познава граници на упованието ни в себе си и е сигурна в своята непобедимост, независимо от връхлитащите една след друга върху нея опасности! –- –

От такава именно воля – не от "желанията" ви – зависи дали бракът ви ще запази непокътнато своето единство! –

Ето защо трябва да се изпълните с непоколебима решителност да пробудите тази воля от "желанието" и да я запазите винаги будна в себе си! -- –

Изпълнени ли сте с истинска воля за единство, бракът ви ще остане недосегаем за всякакви раздори!

Нищо не ще бъде по-скъпо за вас от вашето щастие, което не може да бъде изградено, без да се запази непокътнато съгласието между съпрузите! – – –

Едва тогава любовта ще се осъществи така цялостно във вашия брак, както би трябвало да се осъществи във всеки сключен брак!

Тогава чак любовта между вас ще бъде наистина "по-силна от смъртта" и ще пребъде дори след като отломките от това земно кълбо са се превърнали отдавна вече в прах, пръснат из необятното космично пространство!

# ЗА УНАСЛЕДЯВАНЕТО НА ЩАСТИЕТО

Навсякъде по света, където се е появявало, щастието е умножавало и за най-далечните поколения възможностите за щастлив живот на тази земя!

Но щастието може в известен смисъл и да се "унаследява”– както земното богатство се предава на деца и внуци, така даден дом може да остави и своето щастие – щастието на един истински брак – в наследство на всички родени в този дом...

Още от първите си дни детето в едно семейство почва да усеща дали връзката, съчетала живота на родителите му, е благословена с щастие, но то неизбежно чувства и когато двете същества, на които дължи земния си живот, са разделени от постоянни разпри и раздори. –

Наистина тези усещания не стигат отначало до съзнанието на детето, но макар да не е все още в състояние да си обясни почувстваното, то е принудено да възприема всички трептения изхождащи от кръвта на хората, продължили чрез него своя земен род...

Добре известно е, че посредством кръвта се унаследява сила или болест: – дарба и талант или бездарна посредственост, но днес никой още не подозира, че кръвта е предавател и приемател на особено фини лъчения, за чието регистриране подходящ инструмент не е още открит, ако изобщо е възможно да се създаде такъв. – –

Неизвестно остава и това, че типът вибрации на тези лъчи се определя от родителската двойка, – от времето и мястото на зачеването от бащата и бременността на майката, – и че до края на земния живот на родителите между тях и детето продължава да съществува естествена връзка. – – –

Не се знае също, че тук се осъществява непрекъснат обмен на трептения, посредством който бащата влияе несъзнателно върху душата на детето, и че нейното формиране се намира още от първия ден под много по-силното едновременно влияние и на майката. – –

Този обмен на трептения запазва действието си и когато детето порасне, независимо дали собственият живот на детето се стреми активно да го потиска, или остава все така открит към него. –

Един вид отделяне може да се предизвика само ако детето се стреми съзнателно – чрез интензивна пренагласа на чувствата си – да се свърже посредством излъчванията на кръвта с друг човек.

И тогава обменът между родителите и детето не се прекъсва напълно, но престава да бъде действен.

Ала този обмен може по всяко време да се активизира отново, като за това е достатъчна съответна нагласа на волята. –

Премалцина на земята са знаели винаги за тези неща, макар и други да са се досещали за тях, което личи от изрази като "кръвна връзка" и от поверието, че за да станат "кръвни братя", двама души трябва символично да смесят капки от кръвта си...

За да има полза от думите ми, трябваше най-напред да спомена за тези лъчения на кръвта, понеже именно на тях се основава възможността детето да бъде още от първия си ден на тази земя поощрявано да гради щастието си, или пък така да бъдат преобърнати силите на детската му душа, че то цял живот да се стреми инстинктивно към всичко, което ще го накара неизбежно да страда. – – –

Щом на бял свят се появи детето, върху родителите ляга нов, неимоверно тежък дълг, произтичащ от отговорността за този нов живот, на който те могат да "оставят в наследство" щастие само при условие че сами са съумели да изградят своето щастие...

Но докато земното имущество може да бъде предадено "в наследство" на потомството едва след като предишното поколение си отиде от тази земя, щастието и нещастието се "унаследяват" още от майчината утроба. –

И това наследство може да бъде непрестанно умножавано или намалявано до последния земен ден на родителите...

Решаващо остава обаче онова, което новият живот е получил в детските си години!

Детето може наистина да се бори по-късно срещу това наследство, – било защото не е в състояние да оцени унаследеното си щастие, или пък защото иска да се отърве от унаследеното нещастие, – но полученото през детските години "наследство" не може никога да бъде напълно заличено, – – както с благодарност ще признаят онези, които са успели да изградят щастието си върху поставените още в бащината им къща основи, и както всекидневно се уверяват за жалост други, принудени да водят тежка борба, за да отхвърлят унаследеното от тях нещастие. – – –

Трябва обаче изрично да подчертая, че тук говоря все за "наследството” предавано на всяко дете чрез лъченията на кръвта, и че става въпрос за нещо далеч по-важно и по-значително от всичко, което то може да получи в резултат на каквото и да е възпитание отвън! – – –

Ако в едно семейство родителите не са още съумели да изградят своето собствено щастие, там детето е изложено на голяма опасност душата му да бъде формирана под въздействието на лъчения, изхождащи от кръвта на твърде нестабилни и нехармонични източници, така че ще бъде принудено да влачи цял живот бремето на едно "наследство", което съвсем няма да му се отрази благотворно...

За мнозина бедни на външни блага съпружески двойки не е непознато безпокойството дали изобщо могат да изхранят едно дете, – и поради тази угриженост на своите родители не един живот е принуден още в майчината си утроба да почувства, че няма да бъде добре дошъл на този свят.

Ала много по-важна от тази родителска грижа, която в повечето случаи бива така или иначе превъзмогната, трябва да стане грижата за наследството от щастие, което можем да предложим на своето дете. – – –

Но и тази грижа може да бъде отхвърлена много по-лесно, стига самите ние да осъзнаем, че сме длъжни да изградим своето семейно щастие и че само така ще можем да го предадем "в наследство" и на децата си. – –

Аз вече обясних доста изчерпателно как можем да създадеш щастието си в брака. – –

Много добре ми е известно, че в тази книга не може естествено да бъде разгледано цялото онова безкрайно множество от специфични обстоятелства, с които следва да се съобразяваме във всеки конкретен случай, – но тя всъщност обхваща всички възможни отделни случаи, така че за всеки един брак няма да е трудно да извлече от нея думите, отнасящи се специално за него...

Зная също така, че едва ли бих могъл със своите съвети изведнъж да донеса – без съдействието на непосредствено заинтересованите лица – голямото щастие във всички бракове, където то е липсвало досега. –

При никой друг вид отношения между хората на земята не е толкова трудно да се помогне отвън за изграждане на щастието, колкото в брака!

Помощ тук ще получат само ония, които са готови да се вслушат в съветите как сами да си помогнат! – – –

На тях единствено е посветена тази книга!

Когато в един брак същества истинско щастие, детето от този брак ще унаследи не само щастието, излъчвано върху новия живот от кръвта на родителите и даващо отпечатък върху тенденциите и наклонностите на собствената му кръв, – това наследство ще бъде умножено и под въздействието на външния живот в домашното огнище. –

Както словото може да "възпитава" само ако бъде подкрепено с пример, така и всяко благотворно лъчение, изхождащо от кръвта, ще има удвоено въздействие, ако домът, в който детето расте като неделима част от семейството, е благословен с щастие и спокойствие и запечата в детската душа твърдото убеждение, че друг начин на живот е просто невъзможен.-- –

И ако по-късният живот поднесе на това дете горчиви изпитания, то пак ще бъде "господар на положението", защото наследството, получено от бащиния му дом, си остава здрава опора дори когато всичко друго около него се люшка!

Който знае от собствен, придобит в семейното огнище, опит колко богати възможности за щастие предлага този земен живот, той не би могъл никога да прокълне живота дори ако други му причинят – независимо дали е виновен, или не – тежки страдания! –

Той ще почерпи от самия себе си сили да започне отначало и ще съумее да изгради – макар и върху развалини – своето ново щастие!

Голямата ценност на всяко унаследено щастие се изразява в това, че то учи "наследника" как да създаде собственото си щастие! – –

Става въпрос за "наследство” от чиито плодове можем да вкусим само като го поставим в услуга на извършваното от самите нас дело! – – –

Напразно търсят щастието хората, оглеждащи се постоянно за нови пътеки, по които биха могли да се срещнат с него! –

Напразно бихме очаквали щастието така, сякаш един ден то непременно ще дойде, понеже сме убедени, че наше право е да бъдем щастливи! – –

"Право" на щастие ние нямаме, – всеки човек обаче има задължението да изгради своето щастие и това явно се предугажда от народния израз, че "честит" е онзи, който сам "изкове" щастието си! – – –

Никъде по земята няма да намерим истинското щастие, – ако самите ние не си го създадем! – – –

И онова щастие, което детето може да получи в наследство от родителите си, трябва преди това да бъде създадено от тези родители! - –

Детето ще може да извлече действена полза от своето притежание едва когато – вече като зрял човек – не само се радва на унаследеното си щастие, но и съзнава, че е длъжно да се възползва от това наследство, като изгради върху него своето собствено щастие.- –

А най-добре ще могат да го изградят онези, които още в бащиния си дом са "видели" от собствен опит как се гради щастие...

Никога няма да загубят силата си да творят ново щастие хората, у които тя се е преляла още в детството им от родители, съумели сами да създадат своето щастие! – – –

Така щастието на един хармоничен брак ще се разпростре чак до идните поколения, създавайки все нови и нови възможности за щастие!

Блажен е бракът, превърнал се по този начин в съкровищница, чиито богати запаси от щастие никога не намаляват, колкото и щедро да се пръскат по света!

Всяка друга придобивка на тази земя си остава нищожна пред щастието, което трябва да се изгради в брака! –

Всичко останало, което ни се струва достойно да бъде пожелано в нашия земен свят, рядко е дадено в наша власт.

То се оказва винаги обвързано с редица външни неща: – други могат да му попречат или изобщо да го унищожат!

А истинското съпружеско щастие се гради единствено във вътрешния живот и ако бъде поставено там върху здрава основа, нищо външно не би могло вече да го разруши, – то ще надвие и земната смърт, стига да искат да го съхранят онези, които някога са го изградили!

Затова и щастието, унаследено от живелите в хармоничен брак родители, е дълбоко вкоренено във вътрешния живот и никаква земна сила не е в състояние да лиши детето от това "наследство", което си остава негово во веки веков! – – –

# ЗА ВЕЧНАТА СВЪРЗАНОСТ

Всеки порив към щастие, издигнал се над нисшата земна похот, е всъщност копнеж към съединяване на духовете в Първоосновата на Духа, която вечно ги поражда и вечно ги излъчва от себе си, за да ги приеме – вечно – пак отново в себе си...

Но духът на земния човек е все още в плен на земното и там, където той копнее за единство, земното все го тласка към разделение. – –

Създават се приятелства, опитващи се да надмогнат това разделение, – ала виж: – приятелите си остават две отделни единици, които не могат никога да се споят в най-дълбоко единение! – –

Само бракът, свързващ мъжкото начало с женското, действително създава ново единство! – – –

Две човешки същества се спояват отново в едно свръхземно цяло, както са били съединени някога, преди "падението" в света на земните явления! – – –

Макар обединените по този начин съпрузи да не съзнават – с редки изключения – истинското си единство, това съвсем не означава, че то не е реален факт в същата Първооснова на всяко Битие, където някога е било изначална даденост. – – –

Крайно малка част от действителните неща се "осъзнават" от човека, а всъщност онова, което остава неосъзнато и непознато за него, му влияе далеч по-силно от всичко осъзнато. - – –

Щом на тази земя мъж и жена се обвържат с взаимен обет, – твърдо решени да съблюдават поетото задължение до края на земните си дни, – в субстанциалния Дух възниква ново единство: напълно идентично по форма с онова, в което всеки един от свързаните сега на земята човешки духове е бил някога съединен в Духа със своя изначален допълващ полюс.

Докато трае този земен живот, всеки от физически видимите полюси на брачната двойка си остава единственият ефективно допълващ полюс за другия съпруг, независимо дали са наистина налице – като в извънредно редки случаи – два полюса, които са били някога свързани помежду си и предстои да се свържат отново, когато му дойде времето, или пък става въпрос за два поначало "чужди" един на друг полюса! – – –

Ето защо всеки от двамата човеци, обвързани с брачен обет на тази земя, трябва да вижда единствено в лицето на съпруга си своя допълващ полюс, тъй като никой друг не би могъл да се съедини с него през земните му дни...

С него само е основал той духовното единство, за което се говори в тази книга, а и най-мъдрият не може да знае с пълна сигурност дали тъкмо този противополюс, обрекъл му се за целия тукашен живот, няма да остане съединен с него и във Вечността като негова изначално допълваща компонента.-- –

Само за човек с особени способности за придобиване на духовен опит е възможно да повдигне понякога булото, макар това да не е никак лесно...

Но за да не оставя никакво място за съмнение, нека подчертая, че дори там, където същества пълна сигурност, че в брака са се съчетали като земни човеци два допълващи се полюса, създадени съединени по начало в Духа, – новата "форма на единство", за която говоря, може да се изгради само ако двамата земни човеци се свържат тук, на земята, в истински брак за цял живот. – – –

Тази "форма на единство" представлява духовна структура, присъстваща винаги в Духа като един вид латентна възможност, но тя става жива действителност само когато получи нов "подтик" от волята за брачно единение и ще пребъде дотогава, докато трае тази воля. – –

Ако волята угасне, било поради телесната смърт на единия от съпрузите, било поради разтрогване на брака, тази форма на единство също се връща в латентно състояние, за да се изпълни отново с живот, щом бъде "подтикната" от нова воля за брачен съюз. – – –

Не бива да се мисли, че във Вечното е "невъзможно" такова зараждане и отмиране, потъване и изплуване отново на дадени форми, понеже Вечното не познавало нито "начало", нито "край"! –

В случая интелектът е оказал твърде лоша услуга на човека, като го е подвел да си изгради представа за Вечното, изхождайки от своите, присъщи единствено на земното, закони!...

Тъй като на тази земя, както впрочем и в целия видим космос, всяко нещо, което има свое "начало", има неизбежно и "край", – доколкото изграденото тук от "елементи" трябва неминуемо да се разпадне отново, – земният разум се мисли в правото си да направи несъстоятелното заключение: – че Вечното можело да съществува – – ако изобщо съществувало, – само като пълна противоположност на земното.

Но отдалите се на подобни умозрителни пресмятания хора, – предоволни от "мъдростта" си, основаваща се според тях на непоклатими "закони на мисленето", – не подозират, че мерят с мяра, която не е присъща на Вечното, понеже призрачното и съществуване се дължи единствено на илюзорния характер на някои мисловни процеси. – – –

Ала колкото и "необяснимо" да е това за мозъка на земния човек, Вечността – а "Вечност" всъщност означава Битие на субстанциалния Дух – си остава безначален и безкраен Живот в непрестанно движение, от който "животът" в нашия земен свят, както и всеки процес във физическия космос изобщо, е само далечен, сетен отблясък, помрачен от кривото, мътно огледало на "материята”. – – –

Единствено в субстанциалната Вечност – в чистия Дух – се корени бракът между двама земни човеци! – – –

В такъв случай най-добре би било съвместният живот на половете да бъде оставен изцяло на произвола, – и да се прибягва до известни ограничения само ако бъдат застрашени интересите на обществото. –

На земния човек обаче е дадена възможността да издигне – чрез спойка между мъжкото и женското начало – един Храм, който се извисява до най-вътрешното лоно на Божеството!

"Мъж и жена, жена и мъж се въздигат чак до Бога" – се пее сякаш из детски уста в текста, който един наивен "мъдрец" е предложил за музикална разработка на най-големия артистичен гений на своето време. –- –

В чистия Дух бракът между двама земни човеци става реално духовно събитие!

По този именно начин бракът получава високо освещение пред лицето на Вечността, – не чрез думите на свещеника, а още по-малко чрез заверката на държавните власти, предназначена да внесе ред единствено в земните дела! – – –

Смътното предусещане на връзката, действително възникваща във Вечността, е намерило израз в народната мъдрост, че "браковете се сключват в Небесата"...

Дори толкова държащата на своите прерогативи Римокатолическа църква отдавна е постановила, че самият обет между мъжа и жената да си принадлежат един на друг в брака до края на земните си дни е равносилен вече на сключване на брака и че религиозната церемония може само да благослови така сключения брак, – – макар преднамерено да се избягва широкото огласяване на това съборно решение, продиктувано според канона от "Светия Дух". – –

Влиянието на древната мъдрост се чувства и в средите, където отдавна вече е изгубен ключът, годен да отвори за днешните и бъдните поколения стародавни, свещени дарохранителници...

Но и човекът, изградил брака си така, както той следва да бъде изграден на тази земя, усеща дълбоко в себе си, че в истинския брак се осъществява една мистерия, – – макар да не може да съзре крайната действителност, извисяваща се сияйна до небесата над всеки истински брак. – – –

Всяка съпружеска двойка ще трябва обаче да се научи все по-осезателно да чувства тази действителност, ако иска да осъзнае своята свързаност във Вечното. – – –

Земното е подвластно на неумолимия космичен закон и Любовта не може да се изявява тук извън наложените и граници. –

Онова, което на земята наричаме "любов", е само слаб отблясък от Любовта, озарила с лъчите си Битието на Вечността в Духа: – от Любовта, която е в Бога и е живот Божи, – а само чрез тази Любов може да се постигне всичко, към което космичният закон се стреми, без да може някога да го достигне! – – –

Нейният най-силно въздействащ отблясък на земята може да се изживее в истинския брак!

Най-голямото щастие на брака, при това отредено единствено на него, е да се изживее и почувства този именно отблясък!-- –

Навсякъде, където пречистият отблясък на Любовта като живот Божи се изживява в единството на духовно-физическото сливане, се създава връзка между царството на субстанциалния Дух и земното, – и както всички човешки духове ще се обединят някога с Любов във Вечността, така мъжът и жената, познали от опит това най-свято изживяване, ще бъдат свързани още тук, на земята. –- –

А там, където се създаде веднъж това обединение на духовете, то се запазва и след като – във Вечността – отново се намерят изначалните полюси, които обитават сега тялото на човека-животно на тази земя разделени и незнаещи най-често нищо един за друг. – – –

В Духа единичното се намира в състояние на взаимно проникване, така че и духовният Човек, възвърнал изначалното състояние на своето Битие в единение с допълващия го полюс, живее във взаимно проникване с всички, които са възстановили някогашното си единство. –

Нещата не стоят така, че двама съпрузи, постигнали най -голямо щастие тук, на земята, въпреки че съвсем не са изначалните полюси на една духовна единица, да бъдат принудени да страдат поради принудително разделение в света на Духа!

Там се разделя само онова, което по своя воля иска да бъде разделено, и волята на единия от съпрузите е достатъчна, за да предизвика разделението, докато и двата полюса не се издигнат един ден до онова висше стъпало, където всяка воля за разделение е просто невъзможна...

Но на онези по-ниски стъпала на буден духовен живот, които предстои да бъдат изкачени след "смъртта" на земното тяло, има както воля за разделение, така и воля за единение. –

Действа ли волята за разделение, индивидите се проникват взаимно, но без да осъзнават присъствието на другия, докато волята за единение води до върховно изживяване на това взаимно проникване, което надхвърля всяка земна представа и не може да се опише с никакви думи. – – –

Слаб отблясък на това духовно изживяване бихме могли да предусетим, ако си представим, че сме в състояние да напуснем тук земното си тяло, за да съпреживеем в любимия човек с пълна сила и яснота всеки негов телесен и душевен трепет, – и то по-интензивно, отколкото самият той го преживява...

По този начин в духовното Битие се сбъдват най-съкровените копнежи на всички, които обичат истински на тази земя! – – –

Истинският брак не може никога да бъде разтрогнат, – той ще просъществува во веки веков!

Но възможността за сключване на брак не е дадена само веднъж по време на земния живот!

Ако "смъртта" сложи край на земната връзка, овдовелият е в пълното си право да сключи нов брак и така да създаде едно ново единство в Духа, което не може с нищо да накърни първото. – –

Взаимното духовно проникване на онези, които остават вечно съединени в любовта, не познава "ревност", понеже нищо в Духа не може да породи подобно чувство, – в крайна сметка всяка ревност между влюбените тук, на земята, се корени в терзаещия душата страх, че е застрашено постигането на желаното единство...

В Духа обаче единството е свършен факт и нищо вече не е в състояние да го смути!

Тук във взаимно проникване са съединени всички, които са били някога свързани на земята от истинска любов!

Съединените тук, на земята, чрез връзката на брака могат наистина да бъдат разделени физически от земната смърт, но остават во веки неделими в царството на Духа! –

Там те усилват волята за единение, която трябва един ден да обедини духовно цялото земно човечество и която отсега още твори такова единение между мъжа и жената във всеки нов истински брак. – – –

Така истинският брак действително създава вечна свързаност, – и то не само между духовно съединените в него два човешки полюса, но и – вече по друг начин – между тях и постигналите вечно единение в субстанциалния Дух!-- –

Блажени са, които схващат какво им се разкрива тук!

Блажени са, които съумяват да го изживеят в брака!

Навсякъде по земята трябва да се издигнат "храмове на брака" – светилища, където ще имат право да "служат" само хора, знаещи за възможността да се постигне духовно единение в брака и готови да отдадат всичките си сили за това единение!

Тук те ще предложат достоен съвет за всички неща, които биха могли да послужат в този свят на възвишената святост на брака!

Оттук трябва да се положат усилия да бъдат създадени необходимите външни условия за благотворното развитие на всички бракове!

От тези свети храмове трябва да изхожда и всяка грижа за младото поколение!

Тук всички влюбени, които искат да се свържат в брак, ще могат да получат съвет от отзивчиви и опитни наставници!

Тук трябва да бъде предложена помощ на всички, които не са могли да постигнат щастие в брака си и са изправени сега пред неговото разтрогване!

Наистина, – много още важни неща могат да бъдат свършени тук и върху цялото човечество би се изляла истинска благодат от дейността на онези, които като истински духовни пастири – далеч от всеки ламтеж за лов на души в полза на определено верую – се опитат да помогнат бракът да стане такъв, какъвто той може да стане на тази земя, ако същества разбиране за неговите духовни устои пред лицето на Вечността!!

Ала земното човечество не е разбрало още, че цялото му спасение би могло да дойде от брака...

Хората продължават да се опитват – и то с най-добри намерения – да внесат само някои "подобрения", сякаш никой не съзнава, че на човечеството може да се помогне единствено ако тази помощ дойде по най-естествен път чрез брака! – – –

Като че ли никой не разбира, че човешката връзка, създаваща живота, е съобразената с природата и с Духа отправна точка за правилното водене и насочване на този живот! – – –

Щом човечеството е принудено да се бори е немалко злини, – а кой би се наел да отрича това? – корените на тези злини трябва да се търсят там, където не се осъзнава възвишената святост на брака, – или където се позволява тя да бъде похотливо поругавана с думи, образи и дела, – и то често пъти не без одобрението на хора, които пазят неопетнена светостта на своя собствен брак! – – –

Нужно е да настъпи дълбока промяна, ако човечеството не иска да затъне в похотливост и търсене на повърхностни наслади чрез непрекъснато превъзбуждане на половия нагон! –

На първо място обаче трябва да се спаси от поквара новото поколение – младежта, – а това не може да стане ако то само не положи усилия да събуди в сърцето си благоговение пред светостта на брака! – – –

Единствено поколение, разбиращо светостта на брака и изпълнено с дълбоко благоговение пред най-възвишената мистерия на човека, ще може да постигне онова бъдеще на човечеството, което – открай време лелеяно от най-добрите синове и дъщери на всички народи – е наистина постижимо, – но само при условие че хората сами си го създадат! – – –

Единствена волята – не желанието! – – може да стори това величаво чудо!!---- –

Тогава ще намерят решение доста "въпроси", изглеждащи неразрешими днес, – и много страдания ще изчезнат от лицето на земята! – – –

За жалост ние сме все още твърде далеч от това ново време, когато всеки човек ще осъзнае високото и свято достойнство на своята човешка същност! –

Но това време все пак ще дойде, – стига всеки човек, домогнал се до тези истини, да осъзнае, че е длъжен да вложи всичките си сили, за да ускори колкото може повече момента на настъпването му!

Нека никой не си мисли, че твърде малко зависи от неговите сили!

Тук всеки се превръща в усилвател на една присъстваща вече в този свят воля, която – обединена с неговата – ще си проправи път до волята на всички останали! – – –

Свещен за всички ще стане тогава: – поривът на половете да се съединят!

Свещена: – мистерията на зачатието и раждането! – – –

Свещена, – трижди свещена: – връзката между жената и мъжа в тясно споена общност тук, на земята, и във Вечността! – –

Йозеф Антон Шнайдерфранкен

БРАКЪТ

Превел от немски Борис Стоянов

Консултант Страшимир Джамджиев

# том_24 МОЛИТВАТА

BO YIN RA

(Joseph Anton Schneiderfranken)

DAS GEBET

МОЛИТВАТА

Мистерията на молитвата..............................7

Търсете, и ще намерите!..............................17

Искайте, и ще ви се даде!............................31

Хлопайте, и ще ви се отвори!.....................49

Духовно обновление...................................63

Така се молете!............................................87

НА ВАС,

КОИТО ИСКАТЕ ДА СЕ НАУЧИТЕ ДА СЕ МОЛИТЕ!

***

# МИСТЕРИЯТА НА МОЛИТВАТА

Както възвестява осветеното от времето Писание, учениците на мъдрия дърводелец, на възвишения "Рави" от Назарет, отишли веднъж при него с молбата:

«Господи, научи ни да се молим!»

Тогава, както свидетелства древният текст, единородният с Бога Учител на Живота ги посъветвал да не редят вече машинално, като незнаещите, традиционните дълги литании, а да употребяват само онези чудно хубави, прости думи, които и до днес са на устата на всички изповядващи – или мислещи, че изповядват в една или друга форма – проникнатото от любов учение на величавия Богочовек.

Но въпреки това и до ден днешен премалцина умеят истински да се "молят", а още по-рядко се среща човек, който да е схванал какво означава да се "молим" по възвишения и свят начин, посочен от изпълнения с любов Учител.- –

Наистина думите, които той – както разказва древният текст – е дал на учениците си, се знаят, – но и тези думи се "редят" днес също така машинално, както навремето и другите, не особено ценени от него молитви. –

Молитвата си остава все така лишена от святост, колкото и елейна да е интонацията, с която се произнасят съдържащите се в нея думи, – дори и най-благоговейната медитация върху разкриващия се пред разума смисъл не прави още от повтарянето на тези величави слова истинска "молитва".-- –

Ето защо отново е станало, изглежда, необходимо да се разясни какво всъщност представлява истинският "молитвен" процес, – как думите на човешката реч могат да се подредят в "молитва" и каква дълбока тайна се крие в молитвата!

Свещеното изкуство на древните жреци да създават "молитви" и да се "молят" истински е почти забравено днес, а там, където са се запазили все още някакви следи, то се изпълнява механично, бездушно или суеверно. –

Но дори и онези, които все още си мислят, че се молят, възприемат молитвата просто като молба към Божеството, като израз на признателност или на възхвала

На никого не му идва наум, че и най-красивите думи на възхвала, на благодарност или на молба трябва да бъдат първо включени в един истински "молитвен" акт, преди да се превърнат в "молитва". –

Че "Бог" е достъпен за нас единствено в нас самите, – че само най-дълбоко вътре в нас може да се "прероди" в безкрайнократно, индивидуално самосътворение Живецът на чистото, вечно Битие: – това е първото нещо, което трябва непременно да се разбере от всеки истински решен да се научи да се "моли"! –

В същото време трябва да му е напълно ясно, че на предвечния "Отец" – каквото и тълкуване да влага вярващият в тази дума – е безкрайно чужд човешкият стремеж към признание или възхвала, – би било направо светотатство да се мисли, че Живецът на Битието очаква да бъде горещо "помолен" от човеците, за да се "смили" в края на краищата над тях, – защото " молбата" като част от истинската молитва няма абсолютно нищо общо с просешката нагласа, с която толкова хора се обръщат към "Бога" на своето въображение.- –

Подчертавам изрично думите за "Бога" на въображението, тъй като голямото мнозинство от хората не отиват за съжаление по-далеч от това порождение на своята представна способност, понеже поради недостатъчна или просто неправилна осведоменост смятат, че пътят към Бога извежда наистина нагоре, но във всички случаи е насочен навън. –

По този начин те няма никога да почувстват живото Божество просто защото не търсят там, където живият, вечният Бог е единствено достъпен за тях.- –

А в древното Писание е казано още:

«Търсете, и ще намерите!»

«Искайте, и ще ви се даде!»

«Хлопайте, и ще ви се отвори!»

Нека спрем на това място и стихнали да изчакаме, докато скритата в тези слова тайна не започне да просветва пред вътрешния ни взор...

Аз пък ще се опитам през това време да изразя с думи онова, което се поддава на словесен израз!

¦

"Търсенето" може само тогава да доведе до намиране, когато търсим там, където действително е скрито търсеното от нас! –

"Искането" в този именно смисъл, изключващ напълно каквото и да е "изпросване", може да бъде успешно само ако искащият има правото да му бъде дадено! –

А "хлопането" с цел да се получи достъп в Дома има само тогава изгледи за успех, когато хлопащият е напълно сигурен къде следва да хлопа и умее по такъв начин да похлопа на портата, че да бъде чут отвътре и веднага разпознат като човек, който е в правото си да очаква, че ще бъде пуснат! –

В случая обаче "търсенето", "искането" и "хлопането" не бива по никой начин да се отделят едно от друго, защото само съединени те образуват – "молитвата"! –

Блажен е, който умее така да се "моли"!

Той ще бъде "чут" още докато "хлопа"!

Нему ще бъде "дадено" още в момента на самото "поискване"!

Той с абсолютна сигурност ще "намери" онова, което "търси" по такъв начин, че не може да не го намери!

Този молещ се ще почувства в най-съкровените си дълбини какво искат да кажат думите на възвишения Животворец, казани някога на онези, които е смятал за достатъчно напреднали:

«Каквото и да поискате от "Отца" в мое "име", той ще ви го даде!»

В пълна яснота ще се открои пред молещия се смисълът на хвалебствените слова:

« Да се свети Твоето "Име"!» – и той най-сетне ще разбере защо Учителят бе учил някога своите да се молят в негово "име", тъй като:

«Всичко, що има "Отец", е мое!»

Молещият се по този начин ще осъзнае също с кристална духовна яснота, че "каквото и да се поиска" от "Отца" в "името" на неговото собствено самовъплъщение, е вече дадено и предоставено от веки веков, макар че се нуждае от "поискване", за да се изяви и като "явление" във времето, – за да породи възприемани във времето последици...

Но да се научи така да се "моли" може единствено онзи, който съумее изцяло да обедини собствената си воля с волята на "Отца"! –

А за човека, който умее да се "моли", свързан с волята на вечния "Отец", всяка една молитва – към каквото и да е насочена тя – ще бъде всъщност молитва за "криле": – за онези криле, които наистина "отнасят по-високо от полета на орела"!

*

« ТЪРСЕТЕ, И ЩЕ НАМЕРИТЕ! »

Търсенето", изисквано от всеки, който е твърдо до решен да се научи да се "моли", е всичко друго – само не и ровене в мозъка! –

Самото обещание, че търсещият – без всякакво съмнение – ще "намери", говори в лапидарната си простота съвършено недвусмислено, че тук става въпрос за нещо съвсем различно от онова, което обикновено се нарича "вътрешно търсене" и което в повечето случаи не е нищо друго освен "блъскане на главата" и мисловно преследване наслуки, лишено от каквато и да е увереност в твърдо обещания успех. --...,

Обичайното "търсене" на нещо вътре в самия тебе е винаги израз на вътрешно безпокойство, – и какъвто и да е предметът на търсенето, той неизменно се търси, за да може чрез намирането му да се постигне успокоение. –

Ето защо не е трудно да се предположи, че и другото "търсене", за което е тъй твърдо обещано, че непременно ще доведе до "намиране", е на свой ред породено може би от някакво безпокойство, жадуващо да намери покой .

Ала "търсенето" като необходимо условие за истинската "молитва" всъщност предполага онова голямо спокойствие: – онова спокойствие, което се основава само на себе си и което не може по никой начин да бъде разколебано отвън. –

Това "търсене" се нуждае винаги от целия човек, а не само от непрестанно ровещия като неспокойна хрътка интелект!

То представлява спокойно потопяване в съкровените дълбини на душата, –без каквото и да е вълнение, – без каквото и да е желание, – и без каквото и да е тревожно нетърпение.

Непростима глупост е да се мисли, че търсеното от нас ще бъде намерено по-бързо, ако се домогваме пламенно и бурно към него!

Това е равносилно на самозалъгване, което неизбежно би ни накарало, сломени и обезсърчени, да се откажем в края на краищата от всеки опит да "търсим"...

Търсещият трябва, напротив, да разбере, че сам спъва своите търсения, ако не запази пълна увереност в крайния си успех, – като човек, който знае къде точно е скрит даден предмет и е сигурен, че ще го намери, стига само да отмахне струпаните върху него неща.

Тази увереност не бива да почива единствено върху обещанието, че търсещият ще "намери"!

Такова търсене предполага само по себе си безусловното намиране, тъй като е невъзможно. да се търси, без веднага да последва и намирането. –

Обект на това "търсене" е самият търсещ!

Ала колкото по-малко се стреми към себе си, , толкова по-бързо ще се намери!

Не бива да си създава никакъв образ, никаква предварителна представа за онова, което се надява да намери!

Трябва сам себе си да потопи в собствените си неизбродни дълбини, – без страх и без съпротива!

Прав трябва да се потопи в себе си и да не загубва присъствие на духа дори ако нозете му напуснат привичната си опора!

Нека с упование се остави да потъне до най-неизбродните си дълбини, напълно сигурен, че тук ще срещне не гибел, а единствено самия себе си!

Никаква предварителна представа на въображението му не бива да помрачава неговия поглед!

Не бива да очаква да съзре било вътре в себе си, било навън, "образи", каквито никога досега не е виждал: – видения на други същества и на тайнствени светове!

Не бива да се надява на явления от царството на духовете!

Спускайки се в дълбините си, той ще се озове отначало обгърнат отвред в мрак, – ала колкото по-дълбоко в себе си се потопява, толкова повече този мрак ще отстъпва пред една нова, чудна светлина, докато търсещият не намери в най-съкровените си дълбини просветлен самия себе си, – докато не стане кристално ясен в най-вътрешната бездна на своето същество.- –

Така неговото спускане ще бъде още от първия миг едно непрестанно намиране, докато не намери най-после в себе си онова, което не може да се изкаже, а само да се почувства, тъй като и най-ясните слова си остават тъмни пред тази неописуемо сияйна вътрешна яснота...

Който е решен да "търси" така, че непременно да намери, нека първо доведе до пълен покой цялото си земно тяло и просто да забрави, че съзнанието му се "носи" от тялото на едно животно.

Нека след това търсещият затвори бавно очи и скръсти ръце, докато не почувства, че през него кръжи, в пълен покой, един жив енергиен поток.

Твърде скоро всеки ще открие за себе си как най-добре да бъде постигнато това състояние на покой, изпълнен с интензивен живот...

Един го постига само в легнало положение, – друг, като седи или коленичи, – а някои пък трябва да стоят прави.

Но веднага щом постигне състоянието на оживен покой, търсещият не бива вече да обръща внимание на външното положение на тялото си!

Сега той трябва да съсредоточи навътре в себе си всички свои усещания.

След известно време неговото вътрешно усещане ще се усилва все повече и повече, докато съзнанието му не бъде постепенно обзето от чувството, че целият е вътрешно "изпълнен" от самия себе си.

Сякаш той самият е някаква течност, а тялото му – съсъд, и сякаш течността все по-отчетливо се усеща като съдържание на този съсъд...

Мислите в това време трябва да останат в пълен покой и не бива в никой случай да им се позволи да разстроят така почувстваното състояние с шумните си коментари. –

Ако те продължават все така неспокойно да пърхат, не бива да им се обръща повече внимание, докато сами постепенно не стихнат. –

А когато вътрешното самоусещане се окръгли като едно завършено цяло, всяко по-нататъшно мислене спира от само себе си, тъй като новото ни самосъзнание поглъща изцяло вниманието ни.

Добре ще е търсещият да се задоволи отначало с постигнатата способност да усеща вътрешно самия себе си като с един твърде значителен вече резултат. –

Нека се върне с радост към всекидневните си задължения, щом това усещане започне да отслабва.

Не бива в никой случай да го поддържа насилствено, ако почувства някаква умора!

А ако стигне постепенно – колкото и седмици или дори месеци да са били нужни за това – най-после дотам, че по всяко време и без особени усилия е в състояние да усеща и да изживява себе си в тишината на своето доброволно наложено уединение по току-що описания начин като "съдържание" на земното си тяло, – приело формата на това тяло, както течността приема формата на съда, в който е налята, – тогава той е достоен и готов да започне вече "търсенето" като съставна част на истинската "молитва"...

Сега търсещият трябва да се предостави с будна воля изцяло в ръцете на своя най-вътрешен живот, да потопи усещанията си в бездънните дълбини на този предугаждан живот, – винаги с ясно съзнание и без нито за миг да се отдава на някакви блянове в просъница! –

Ако в него изплуват образи или видения, те трябва да бъдат оставени без каквото и да е внимание и търсещият не бива по никой начин да се поддава на стремежа си да им дава някакво "тълкуване"!

Още по-глупаво би било да се бори с тях, тъй като с това само би ги усилил и би ги направил по-упорити...

А не успее ли да се отърве от тях просто като ги остави без внимание, ще се наложи за този път и в този час да прекъсне самовглъбяването си и да се заеме с интензивна работа във външния свят, докато някой друг ден не се почувства отново в състояние да продължи безпрепятствено започнатото по-рано занимание.

Едва когато спускането в собствените вътрешни дълбини се преживява напълно свободно от всякакви образи, той може да му се отдаде спокойно.- –

Невъобразимият мрак, който се опитва да сплаши от самото начало душата, трябва да се приеме невъзмутимо и преди всичко: без всяка сянка от боязън, дори ако се наложи да бъде понасян много пъти, преди да бъдем вътрешно озарени от първия лъч светлина!

Ала веднага щом мракът започне да просветлява, постепенно се развива и укрепва едно ново, вътрешно съзнание, напълно непознато до този момент. –

Това ново съзнание става все по-ясно и по-ясно, докато не съчетае най-после волята на търсещия в неразривно единство с волята на вечното Пра-Битие...

Който е стигнал дотам, от собствен опит вече знае какво значи "намиране" и с това е изпълнил първото условие на истинската "молитва–

И когато изговаря занапред величавите, тъй прости и ясни по смисъл слова, дадени някога като "молитва" от възвишения Учител от Назарет на неговите ученици, постигнатото ново съзнание ще възприема всяка една от тези думи само като укрепване на собствената воля. –

Цялата Господня молитва "Отче наш" ще бъде от този ден за търсещия най-категорично признание за неделимото му единство с волята на вечното Битие...

Вътрешно преживяното е намерило в тази молитва форма, изградена от думи на човешката реч, и тази форма оказва сега на свой ред въздействие върху неговата душа, където се превръща бездруго в "искане", съдържащо своето удовлетворение в самото себе си . –

Така търсещият се отървава занапред от глупавото заблуждение, че молитвата е някаквосредство за "омилостивяване” на Божеството...

Сега той знае, че "молитвата" не е нищо друго освен: сливане на собствената воля с волята на вечното Прабитие и насочването и към онова, което е от веки веков утвърдено от тази воля, за да може то, задействано чрез правилното "искане", да се прояви, окръгли и утвърди. –

Търсенето му наистина се е превърнало в "намиране"'.

Негово вечно притежание остава онова, което по този начин е намерил в самия себе си!-- –

*

« ИСКАЙТЕ, И ЩЕ ВИ СЕ ДАДЕ! »

Тук ще стане вече ясно дали търсещият, стигнал до второто условие на истинската молитва, е действително в правото си да "иска"!

Това "искане" не е измолване на нещо, което той се надява да получи "отвън"! "Искането" в случая е отприщване на една духовна сила, която води до проявяване на вече придобитото в процеса на "търсенето" и "намирането". –

При истинската "молитва" може да се "иска" единствено онова, което е от веки дадено във волята на Прабитието.

Ала тази даденост може да се усвои само ако търсещият пожертва доброволно в процеса на само-вглъбяването си своята собствена воля, за да я потопи без остатък във волята на вечното Битие. Щ–

Така истински "молещият се" отнапред получава онова, което иска...

Истинската "молитва" може, разбира се, да бъде насочена и към нещо съвсем определено и конкретно, – но действеността на "искането" далеч не е безгранична!- –

Тази действена сила се обуславя най-стрикт-но от онова, което искащият е съумял действително да усвои от всичко вече дадено, и не е било толкова глупаво убеждението, разпространено в някогашните времена на пламенна вяра, че молитвите на определени хора се увенчават със сигурен успех там, където молитвите на всички останали са се Оказвали безсилни...

Напълно безразлично е при това дали онези, чиито молитви са били смятани за резултатни, са осъзнавали в какво се състои тайната на истинската "молитва", или пък само смътно са се догаждали за истината. –

Дори когато мрачно суеверие ги е подтиквало да извършват несъзнателно необходимото, те пак са постигали чрез своите молитви такива резултати, които в очите на другите са изглеждали като "чудеса".- –

Но въпреки това и за тези майстори на истинската "молитва" нерядко се е съобщавало, че при един или друг случай молитвите им са оставали без никакъв резултат, – било поради неверието и коравосърдечието на хората,

за които са се молели, било защото са се опитвали за самите себе си да "измолят" нещо, което не е било по силите им да "измолят"...

Би било направо преувеличено да се каже, че истинската "молитва" е "всесилна", доколкото могъществото на вечното Битие само си налага своите вътрешни ограничения просто защото вечното Божество не може по никой начин да действа срещу самото себе си.–

Премалцина в наши дни обаче знаят от собствен опит на какво все пак е способна истинската "молитва".-- –

Мнозина са изпитвали силата на "молитвата", макар изобщо да не са се догаждали защо всъщност са били "чути", и по своему са си обяснявали онова, което не успявали да прозрат.

Изпаднали в тежка душевна неволя, те са стигали съвсем несъзнателно до потопяване в своите най-съкровени дълбини и с това – до "намиране", успявайки по този начин да придобият онова, което – също така несъзнателно – са съумявали както трябва да "поискат", а накрая са се научавали и правилно да "хлопат", което неизбежно е водело и до отваряне на портите на Храма.- –

А тъй като всеки човек тук, на земята, може да се "моли" правилно, с пълното съзнание за светостта на този акт, стига само да е готов да се научи как да прави това, вместо да чака телесни страдания или тежки душевни мъки да го тласнат несъзнателно по верния път, – то за всеки докоснал се до правилното учение би било равносилно на незачитане на божествената помощ, ако не се стреми занапред да постъпва според съветите на това учение...

На мнозина ще се стори може би доста странно, че трябва да се научат да се "молят", така както се изучава коя да е друга дейност, изискваща определено умение?!

Нека те знаят, че всички, които са упражнявали съзнателно "молитвата" като свято, възвишено изкуство, дължат тази своя способност на получените напътствия и на собствените си усърдни занимания.- –

Впрочем и от древното, свещено Благовестие се вижда, че учениците на изпълнения с любов Богочовек, отправили към него молбата да ги научи да се молят, са били явно стигнали вече до определено вътрешно прозрение, защото единствено осъзнаването на факта, че човек може да се научи да се моли, ги е накарало да се обърнат с тази молба към Учителя.

Те са знаели предостатъчно молитвени формули и не са поискали: «Господи, научи ни на нова молитва», – а са казали ясно и недвусмислено: «Господи, научи ни да се молим!»

Дори ако цялото древно Писание беше само една поетична приказка, авторът му се разкрива тук пред нас като мъдрец, защото само един мъдрец би могъл да сложи тези ясни и точни слова в устата на последователите на възвишения Учител.-- –

А сега е време да покажа как трябва да "искаме", за да ни се "даде".

Още веднъж изрично подчертавам, че "искането" като неотменима част от истинската "молитва" няма нищо общо с изпросването и из-молването.

Тук не става въпрос да се смекчи най-сетне едно кораво сърце или да се изтръгне някаква придобивка, на каквато просителят всъщност няма право!

Който чрез правилно "търсене" и "намиране" си е извоювал правото да "иска", трябва само да внимава искането му да бъде, така да се каже, разбираемо: – да запази необходимата вътрешна нагласа, водеща до освобождаване на силите, благодарение на които ще му бъде наистина "дадено".

Това "искане" представлява тихо, спокойно и сигурно оформяне на един прецизен представен образ, служещ като "модел" на онова, което се "иска". –

А веднага щом волята на молещия се изгради в представата си този образ и му придаде максимално възможна плътност, тя трябва да се отдаде, подчини и довери, заедно със своята творба, на вечната воля на Прабитието.

Всичко се свежда до това, собствената воля, заедно със създадения от нея "модел", така изцяло да се потопи във волята на Прабитието, чб да не се забелязва и най-слабото потрепване над необятната повърхност на морето на вечната воля, – че и най-малката частица от "модела" да бъде изпълнена и проникната от могъщите вълни на това море.

И ако онова, което по такъв именно начин се иска в "молитвата", е изобщо "дадено" във вечната воля на Прабитието, ако молещият се го е придобил вече в резултат на своето "търсене" и "намиране", то и самото удовлетворяване на искането става в същия момент, в който е било осъществено пълното потопяване в Праволята, – нужно е само да изтече неизбежният за земята период от време, за да може да се прояви действието на молитвата, стига искащият да съумее също така правилно и да "похлопа".-- –

Единствената наистина непреодолима пречка, на която това "искане" може да се натъкне в самия човек, е съмнението!- –

Колкото до възможността искането му да бъде удовлетворено, молещият се може естествено само да предполага и да се догажда.

Той не може със сигурност да знае дали предметът на молитвата му е сред нещата, които са дадени от веки в Праволята, както не може да знае твърдо и дали има "правото да получи" всичко поискано от него.

Затова той не може да бъде предварително сигурен, че дадено негово искане ще бъде удовлетворено, и би било твърде дръзко и самонадеяно от негова страна да очаква това във всички случаи...

Не бива обаче нито за миг да се съмнява, че непременно ще му бъде дадено всичко, което може да му се даде при съществуващите обстоятелства!

Той е длъжен безследно да изкорени от мислите и чувствата си въпроса: – дали наистина ще му бъде "дадено" онова, което иска! –

Длъжен е, така да се каже, да "неутрализирай в себе си всички свои желания и очаквания!

Трябва да се съчетае безрезервно с волята на Прабитието, – изцяло да се спои с тази воля и да не допусне да изплува и най-малкото съмнение, че молбата му ще бъде непременно удовлетворена, стига да съществува възможността тя да бъде удовлетворена! –

Това също трябва да се "учи" и само научилият го ще стане господар на всички свои съмнения! –

Колкото повече доказателства се натрупват с течение на времето за това, че правилното "мс-кане" е вече само по себе си гарант и на "даването" – разбира се, в рамките на възможното, – толкова по-лесно ще бъде за молещия се да се пребори с всяко съмнение, преди още то да се е изпречило на пътя му.

Но преодолее ли успешно съмнението, той не бива да става самомнителен в своето упова-ние!

Не бива преди всичко да си въобразява, че може сам да определя вида и начина, по който да бъде изпълнено искането му, нито да прави дръзки опити да наложи удобния за него момент за това...

Тези неща не са дадени в неговата власт!

Той е длъжен да предостави всичко това на онези висши сили, на които вечната Праволя е възложила така да насочват духовно съдбините, че във веригата на събитията да се подредят една след друга тъкмо брънките, необходими за да предизвикат, без объркване на земно-физическите закони, онези резултати, първоначален тласък за които е бил получен в царството на Духа, – в царството на изначалните причини...

Може понякога да изглежда, че дадено "искане" не е било чуто, докато всъщност са вече в ход всички сили, водещи до неговото изпълнение, макар често пъти то да се осъществява съвсем не така, както си го е представял молещият се.

В много случаи изтича доста време, докато не му стане най-сетне ясно, че неговото искане е било отдавна вече удовлетворено, и то по начин, далеч надхвърлящ всичките му очаквания...

Обетът, че на искащия непременно ще бъде "дадено", не бива да се отнася единствено за нещата от земния живот, а който го разглежда само откъм земния му аспект, трябва да признае, че той може да намери потвърждение дори ако молещият се получи нещо различно от онова, което е искал.- –

В този обет, толкова съществен за разбиране на излаганото от мен учение, става преди всичко дума за това, че отреденото от веки на земния човек като негово вечно достояние може да му бъде "дадено" при правилно поискване.

Но заради едното не бива да се изоставя другото!

Човекът на земята е притиснат най-вече от проблемите на земния живот, затова напълно в реда на нещата е да използва силата на "молитвата", за да облекчи и земния си жребий или пък да окаже помощ на ближния си и тогава, когато всички външни възможности за това са отдавна вече изчерпани или са се оказали недостатъчни. –

Преди всичко друго обаче "молитвата" е дадена на човека, за да влезе той отново във владение на своето вечно наследство: – за да му бъде "дадено" онова, което на езика на така наречените "богослови" е обозначено с твърде двусмислената дума – милост.- –

Ала онова, което хората, знаещи за какво става въпрос, наистина са имали предвид, е всичко друго, само не и произволен дар на случая!

Дори предвечната Любов, от която произлиза всичко – както в нетленния, така и в земния живот, – не е в състояние да измени своята собствена "структура", – не може от любов да отрече "Закона", присъщ на нейното собствено вечно Битие, и е принудена да се увери, че -са изпълнени необходимите условия, преди да може отново да приеме отчуждилото се от нея в своето Лоно.- –

Затова правилното "искане" всъщност позволява на потока на вечната Любов да проникне в съзнанието на земния човек...

"Искането", което не е нито просия, нито пазарлък, а спокойно самоотдаване с най-непо-колебима сигурност, че на искащия непременно ще бъде даден потокът на божествената Любов, – че той просто не може да не му бъде даден.

Това е неотменима духовна закономерност, която трябва да бъде изпълнена, преди да последва резултатът!

Също както търсещият намира в себе си онова, което напразно е търсил дотогава навън, така и на искащия се дава в самия него насъщният му животворен поток на Любовта.- –

Преди това той прилича на електромотор, който, проверен до най-дребните детайли, е готов наистина да върши работа, но през него не протича още ток от централата.

Сега вече веригата е затворена: – моторът се задвижва от тока, – но той продължава да чака мощността му да намери приложение, защото какъв смисъл би имало протичането на енергия през него, ако не се намери възможност да бъде оползотворено въртеливото му движение. –

Чрез това сравнение са показани символично трите изисквания на истинската "молитва".

"Търсенето" и "намирането" могат да се сравнят с техническата проверка на електромотора до най-дребните му детайли.

"Искането" и "даването" отговарят на зят-варянето на веригата и протичането на електрическия ток през нея.

А "хлопането" и "отварянето" приличат много на включването на мотора към задвижваните от него машини и на извършваната по този начин работа.

Ала това сравнение, взето из областта на съвременната техника, си остава само пример, предназначен да подкрепи до известна степен моите думи.

Който не изпитва нужда от подобен пример или пък се чувства смутен, че съм дръзнал да дам едно сравнение от всекидневния живот, нека спокойно го отмине, но аз държа все пак то да си остане част от моето изложение!

Вярвам, че с това съм прехвърлил вече мост от второто към третото изискване на истинската "молитва", и се надявам, че всички, към които се обръщам тук, ще ме последват и по-нататък по този мост.

*

«ХЛОПАЙТЕ, И ЩЕ ВИ СЕ ОТВОРИ!»

Не случайно древният обет е прибягнал до символичния образ на "похлопването"! –

Ако "търсенето" е потопяване на молещия се в себе си, за да намери своите най-съкрове-ни, най-скрити дълбини, – ако "искането" е волеви акт с непоклатимото упование, че ще му бъде "дадено", – то "хлопането", тоест почукването за получаване на достъп, представлява външно, активно поведение в подкрепа на определено изискване. –

Тук на този, който е решен да се научи да се "моли", е в известен смисъл казано, че той има правото да изисква, да настоява – Колкото и самонадеяно да звучи на пръв поглед това, – но че това право му принадлежи само тогава, когато умее и дейно да се моли: – когато и делата му отговарят на условията на истинската "молитва".-- –

Това условие е задължително при всяка молитва, – дори когато става въпрос за неща от външния живот. –

Чут бива само онзи, който наистина "хлопа", – наистина чука на вратата, – който подсилва своето справедливо "искане", своето очакване, чрез съответното дейно поведение, превръщайки го по този начин само по себе си в изискване, което трябва по необходимост да бъде изпълнено.-- –

Молещият се не бива да се учудва, ако не бъде чут, макар неговото "търсене" и "искане" да изглеждат съвсем безупречни в собствените му очи, докато не се е научил също тъй правилно и да "хлопа".- –

Иначе не е още изпълнено третото условие на съвършената "молитва"!

Той се моли може би за неща, които по принцип му се полага да получи, – но без да си помръдва пръста тогава, когато молитвата разчита на самия него, – когато активното му участие е необходимо за тъкмо тези неща...

Иска например чрез молитвите си да помогне на някой друг човек, опитва се да облекчи материалните му затруднения, но е твърде далеч от мисълта да направи със собствени средства нещо за него или да се възползва от предоставящите му се възможности да осигури някаква практическа изгода за този човек...

Или пък иска да изцери от някакво страдание било самия себе си, било други хора, но същевременно пренебрегва помощта на лекаря и не си дава труда да потърси подходящ лек...

Във всички тези, както и в хиляди други случаи липсва изпълнението на третото основно изискване на истинската "молитва", представено в Евангелието чрез образа на човек, който не само стои отвън в очакване да бъде въведен, но и "хлопа", за да му "се отвори".-- –

И при онези набожни жалби към Небето, които тъй често биват окачествявани като "молитви", просителите бъркат най-вече с това, че смятат дейната "молитва" за напълно излишна. –

На мнозина би могло иначе да се помогне, колкото и далеч да са от представата какво всъщност означава истинската "молитва", защото те, тласкани от пламенния си порив, стигат понякога опипом и несъзнателно до някакво "намиране" и "получаване", колкото и несъвършено да е то...

Дори ако и "хлопането" им беше също така незадоволително, то пак би могло да помогне да не останат напразни "молитвите" им, практикувани по общоприетия начин и с искрена вяра.–

Но и сред незнаещите още какво всъщност е истинската "молитва" има немалко такива, които по вътрешно чувство изпълняват и трите изисквания, макар че биха постигнали много повече, ако разбираха цялата тайна на същинската молитва. –

Впрочем и правилното "хлопане" не се отнася, според древния обет, единствено до "молитви" за земни неща, а трябва да помогне на молещия се да получи преди всичко достъп до възвишения Храм на Вечността, за да преживее тук, с дълбок душевен трепет, мистерията на Човека: – неговото отпадане от Светлината и завръщането му към тази Светлина...

В този Храм не може да получи достъп никой, който не е усвоил преди това "търсенето" и "намирането", – който не се е научил вече така да "мека", че да може да му бъде "дадено".- –

Много добре се знае "вътре", – като и тук вътрешността на Храма е не някъде другаде, а в самия човек, – кой е този, който "хлопа" отвън, и няма да му бъде отворено, преди да е изпълнил първите две изисквания на правилната "молитва".

Да "хлопа" за молещия се в случая означава така активно да изгради живота си, че всяка негова постъпка да потвърждава основателното му изискване да бъде приет във вътрешността на Храма, и наистина: – който по такъв начин "хлопа", нему ще бъде "отворено", защото той сам създава необходимата за това предпоставка.- –

Векове наред са правени най-странни догадки и предположения за "мистериозния" смисъл, скрит зад тези думи за "хлопането" и "отварянето", така че немалко плиткоумни и велемъд-ри глави са съчинявали най-невероятни и объркани "упражнения", отговарящи според тях на правилното "хлопане".

Познавам и в наши дни някои хора, които благоговейно съхраняват като драгоценни реликви оракулски заклинания на объркани фантазьори и са достатъчно скромни да си обяснят факта, че всички подобни "упражнения" не са им донесли никакъв успех, с обстоятелството, че те, при цялото си пламенно усърдие, "не ги изпълнявали както трябва", и са твърдо убедени, че техният оракул непременно трябва да е имал успех с тях, иначе той – о, свещена простота! – нямало изобщо да напише тези безкрайно глупави напътствия. –

Винаги се намират все нови и нови вярващи в подобни безсмислици и непрекъснато се появяват мистагози, които – на свой ред заблудени или пък невиждащи друг начин да се наложат – поощряват с мистериозни жестове разпространяването на най-невероятни глупости.

Трудно би било да се разбере как изобщо са възможни подобни безумства, ако голяма част от търсещите не намираха за прекалено просто и недостатъчно екстравагантно онова, което всъщност се иска от тях, тъй като те изпадат в екзалтирана доверчивост само ако бъдат изправени пред най-абсурдни неща.- –

Всяко отзивчиво към човешките неволи сърце е направо потресено от тези гибелни заблуди и е готово да направи всичко за спасяването на подведените клетници, но неговата готовност да окаже помощ е просто неуместна в случая.

То може само да предупреди онези, които не са все още подведени, и да назове с истинските им имена нещата, за които те може би са вече чули. Може да се опита единствено да посочи, че евангелският обет няма абсолютно нищо общо с всички тези причудливи и явно измислени "упражнения".

Според вложения в заветните слова смисъл хлопането" означава "молитва" на дело и който не се проникне от това убеждение, напразно ще чака да му бъде "отворено"!- –

Никой не бива, от друга страна, да си въобразява, че "отварянето" в евангелския смисъл е някакво внезапно разкриване на неподозирано духовно великолепие, – незабавно откровение на най-съкровена премъдрост, – мигновено и широко разтваряне на всички храмови двери, – рязко дръпване на завесата, пазеща Све-тая светих от погледа на непризвани!

И Храмът на Вечността си има своите преддверия и новопосветеният има всички основания да се смята щастлив, ако бъде допуснат да встъпи – образно казано – в най-външното от тези преддверия...

Който идва с големи претенции, смятайки се за достоен да влезе, ако не направо в Светая светих, то поне в най-близките до нея капели, нему положително няма да бъде "отворено" и той няма да получи достъп дори до преддверията. –

Ала никой тук не е "жертва на несправед-ливости!

Тук нищо не зависи от нечий произвол!

Всичко е подчинено на духовен Закон и този "Закон" не е нещо измислено, а необходимо следствие на духовния Живот, неотменим като самото Божество, чиято природа и същност той разкрива за зналците, добили "познание" чрез неговото съблюдаване!- –

Наистина и Божеството е пак в самия човек, – наистина в най-съкровените дълбини на човека е издигнат величавият му Храм, – и наистина "БОГ", каквото и тълкуване да се влага в тази дума, може да се постигне и почувства само в най-вътрешните дълбини на човешката душа!

Ала повечето хора не подозират дори какви безкрайни широти обхваща собствената им, винаги трептяща във вечен ритъм "душа"! –

Повечето не подозират какви неизмерими пространства лежат между собственото им съзнание и съзнателното битие Божие, макар че "Бог" ги изпълва и че те имат своя живот единствено в "Бога".-- –

В своето въображение те са "на ти" с Бога, без изобщо да осъзнават колко кощунствена е тази представа.- –

Трудно е наистина да им се внуши, че Бог – като божествен Живот – е наистина най-близък до тях, – но като съзнателно Битие божие той е неизмеримо отдалечен, – че се налага в самите тях да бъде издигната една

"Иаковова стълба", по чиито стъпала трябва първо да се спуснат и да си подадат ръце всички "чинове" на сияйните духовни йерархии, за да може съзнанието на земния човек да преживее будното си свързване с вечното, невъобразимо, съзнателно Битие божие, без да се бои от гибел.-- –

Глупаво душевно високомерие кара някои да си въобразяват, че нищо не бивало да застава между Бога и човека, – но единственият достоен отговор на тази надута претенция е молбата: «Прости им, Господи, защото те не знаят как те оскърбяват!»- –

Затова, който наистина иска да му бъде "отворено", стига с целия си живот, с всички свои земни дела и постъпки решително да "хлопа", нека не очаква, че "Бог" – в каквато и форма да вярва той в Бога – ще стои, като вечно Праби-тие, на дверите, за да му " отвори" сам!- –

Който е решен истински да "хлопа", трябва преди всичко да изпитва поне дотолкова благоговение пред Божеството, че да се чувства безмерно щастлив, ако склони да му "отвори" – образно казано – дори и последният божи служител в Храма...

Никой друг така и няма да отвори за истински молещия се онова, което единствено в самия него може да бъде "отворено"!

*

# ДУХОВНО ОБНОВЛЕНИЕ

Ако някой вярва, че чрез истинската "молитва" може да се стигне до духовно обновление на цялото земно човечество, тази вяра съвсем не е лишена от основание!

А тъй като "човечеството" тук, на земята, не е нищо друго освен съвкупност от голям брой отделни човеци, такова обновление може да стане единствено чрез индивида, ето защо ние няма да се губим в цялото, а ще говорим тук само за отделния човек, понеже иначе той би бил твърде много ощетен.

Ако някъде на тази земя същества макар и един-единствен човек, готов и решен да обнови себе си чрез истинска "молитва", това представлява голяма придобивка и за цялото човечество, тъй като ние, хората, не се намираме изолирани един от друг в някакво празно пространство: потокът от добри или лоши импулси, преминаващ през отделния човек, се разпространява по-нататък и през всички човешки души дори ако живеят и работят на другия край на земята, все едно дали съзнават това, или не...

Ако в предишните глави се спрях толкова подробно върху съставните части на истинската "молитва" и върху същността на "молитвения" акт, това сторих, защото повечето хора не могат да си представят нищо по-лесно и по-инертно от молитвата, – защото повечето хора си мислят, че вече се молят, щом разговарят във въображението си, и то по един самомни-телно свойски начин, с някакво творение на своята фантазия, което наричат свой "Бог", възприемайки самовнушената реакция върху собствените им чувства като едно твърде евтино утешение. –

%

Този вид въображаема молитва може да доведе единствено до самозаблуда и да породи мимолетното и фалшиво чувство на приповдигнатост, – но съвсем не и истинско духовно обновление, от каквото така остро се нуждае молещият се.

Най-много би сгрешил обаче онзи, който се почувства макар и най-малко обезсърчен след прочитането на дадените от мен разяснения.

Не е трудно да се предположи, че един или друг от читателите ми би могъл да си каже: – "Щом истинската молитва изисква изпълнението на толкова много предварителни условия, така и няма да се науча да се моля! – Иска ми се да излея сърцето си пред своя Бог и да намеря утеха в мисълта, че молбата ми ще бъде чута, а защо не и изпълнена!"

Ала щом някой е прочел внимателно казаното дотук от мен и въпреки всичко е способен да каже това, той наистина не е разбрал моите думи докрай!

В стремежа си да изтъкна изискванията на истинската "молитва" с помощта на евангелския обет за "търсенето", "искането" и "хло-пането" не можех да не навляза в подробности, ако исках читателят да не изпитва вече никакво съмнение, че истинската "молитва" е нещо съвсем различно от благочестивото рецитиране на определени молитвени формули.

Прочел тези разяснения, прозорливият читател ще добие бързо увереност в себе си и ще разбере какво следва за него от всичко това. –

Той ще си даде сметка, че ще може истински да се "моли" едва тогава, когато е вече претърпял пълно преображение на всичките си мисли, чувства и постъпки, свидетелстващо за това, че у него са изпълнени всички предварителни условия за истинската "молитва" още преди да е започнал да се "моли".- –

Само заради най-боязливите подчертавам тук изрично, че аз наистина описах какво всъщност става при истинската "молитва", но че целият този процес се осъществява напълно от само себе си, стига човек да е изградил целия си живот така, че да се намира в постоянна молитвена готовност. –

А на онези, които си представят молитвата като занимание едва ли не само за малодушни и печални хора, трябва да кажа, че винаги готовият за молитва живот няма защо да се отказва от нито едно благородно удоволствие, – напротив, той може да стане истински залог за едно винаги добро настроение, за постоянна нагласа към щастие.- –

А що се отнася до желанието да "излее сърцето си", изпитващият такава потребност човек просто чувства особено осезателно истината, че не е нещо съвсем откъснато и оставено само на себе си в цялата Вселена, – че въпреки космичната си изолираност и волевия си акт на бягство от Духа той си остава – макар и пасивно – свързан със своята Прароди-на: с царството на субстанциалния чист Дух, и че помощта, която може да дойде оттам, има по-широко поле на действие от всяка друга помощ във физическисетивния свят на грубо пространствените неща.

Той се заблуждава само в тълкуването на своето чувство, когато си въобразява, че стои – без каквото и да е междинно стъпало – лице в лице с вечното Прабитие! не по-малко се заблуждава и когато възприема като "молитва" това изливане на своята мъка пред невидими свидетели, което всъщност е една истинска, правдива, свята "изповед".-- –

Подобна "изповед" отговаря на една вродена необходимост на човешката природа и представлява акт на освобождаване на душата с неоценимо значение за живота, затова всеки земен човек, който и да е той, би трябвало да излива от време на време сърцето си пред невидимите истински "изповедници" така, че да стане способен да получава постоянен приток на нови сили от невидимия свят. –

Не бива да чакаме да бъдем сполетени от най-тежки душевни терзания, за да се решим на такава истинска "изповед", която неизменно носи в себе си своето вечно валидно "опрощение"...

Едва след подобна "изповед" и след осъщественото благодарение на нея освобождаване на душата трябва в истинска "молитва" да поискаме онова, което се стремим да "измолим"-- –

Човек, който се "моли" така, както трябва да се моли, наистина ще постигне духовно обновление, а такова обновление е нужно всеки път, когато външният живот притъпи душевните "пипала". –

Ала "духовното обновление" не е някакво обновление на животворната духовна искра в човека, а обновление на способността на душата да възприема всички влияния, които могат и искат да стигнат до нея от царството на чистия Дух посредством "антената" на собствената и духовна сърцевина. –

Едва ли е възможно да се представи с думи на човешката реч единствената по рода си връзка между "духовната искра" и "душата" в земния човек, или пък да се направи опит тя да бъде обяснена с образи и сравнения.

Макар "душата" ни да е за нас "единствено Реалното", тоест: единственото дейно нещо, възприемано вътре в нас, сама по себе си тя не е нищо друго освен една органична, образувана по определени ритмични, хармонични закони структура, изградена от вечния океан на душевните сили, – структура, чийто кристали-зационен център е потопената в този океан "духовна искра".- –

Ние сме способни да възприемем в себе си своята собствена "духовна искра" само дотолкова, доколкото сме "душа", и то единствено посредством проникващите до чистия Дух своеобразни сили на "душата", които са един вид нейни "пипала"...

Всяко духовно въздействие, стремящо се да стигне до земното ни съзнание, трябва неизбежно да мине през вечната "духовна искра" в нас, където да бъде уловено от "пипалата" на "душата" и предадено по-нататък на мозъчната ни мембрана посредством определени "душевни органи".-- –

И обратно, – понеже всички интензивни възприятия от външния земен живот привеждат на свой ред в трептене "душата" посредством мозъчното съзнание, неизказано деликатният организъм на "душата" бива непрекъснато разтърсван, което не само понижава – кога повече, кога по-малко – способността му да възприема духовни въздействия, но може понякога, и то за доста продължително време, да доведе до един вид "душевен паралич". –

Който го е изпитал вече в себе си – а малцина всъщнбст не са го изпитвали, – едва ли ще има нужда да му казвам какво е обратното въздействие на този "душевен паралич" върху душата...

В човека непрекъснато се извършва такова взаимодействие, ето защо "душевната" хигиена не е в никой случай по-маловажна от хигиенните грижи за видимото земно тяло и неговите органи.- –

Ние изпитваме постоянна потребност от "духовно обновление" в смисъл на възобновяване на душевната ни енергия, за да остане "душата" способна да възприема и да предава по-нататък духовни въздействия, – както не можем да се лишим от възобновяване на земнотелес-ните си сили, ако искаме да посрещнем както трябва изискванията на земния живот.- –

А не съществува по-действен начин за непрестанно духовно обновление от постоянната готовност за молитва, – от "молитвата безспир" като последица от тази готовност! –

Който е постоянно готов за молитва, чрез цялата нагласа на своя вътрешен и външен: – на своя съзерцателен и деен живот, за него истинската "молитва" е също такава жизнена потребност, каквато е земната храна за физическото му тяло, и той няма вече нужда от особени поводи, за да бъде подтикван към "молитва", макар че такива поводи никога не ще му липсват...

И не само наредените една след друга златни брънки от веригата съзнателни, добили форма молитвени актове освещават неговия живот! –

Освещава го и постоянната му волева нагласа за "молитва", която – така да се каже – се "моли" вместо него и тогава, когато всекидневните задължения и външните поводи за отвличане на вниманието правят невъзможно съзнателното формулиране на "молитва".- –

Стигнал веднъж дотам, за такъв човек става немислимо да започне или да завърши всекидневната си работа без истинска "молитва".

Казано е обаче: – «Кога се молиш, влез в скришната си стая и си заключи вратата!»

Така че съвсем не е нужно – това би било дори посегателство срещу "душевния свян" – околните да знаят, че се молим, освен ако не са се събрали повече хора, обединени от една и съща волева нагласа за "молитва" и предоставили на едного от своите да даде словесен израз на тази нагласа. –

Но тогава всеки от тях трябва да знае какво представлява истинската "молитва" и да се е издигнал вече до постоянна молитвена готовност, – иначе съвместната молитва би се превърнала в празен жест или в най-добрия случай – както например при общата "настолна молитва" – в съблюдаване на един благочестив обичай, произлязъл наистина от някогашните съвместни молитвени актове на такива хора, които са знаели за тайната на истинската "молитва" и не са искали да оставят без 1молитва" и храненето на земното тяло.- –

А на детето спокойно могат да се дадат молитвени текстове, съобразени с неговата чувствителност и възприемчивост, без на първо време да се очаква от него вътрешна нагласа, надхвърляща засега способността за концентрация на душевните му сили!

Невръстният още човек трябва да бъде въведен с най-голяма предпазливост най-напред в практиката на истинската "молитва", преди да му се разясни механизмът на действащите тук духовни съотношения.

Усвоил така практическото умение да се моли, той ще чуе близки вече за него неща, когато се запознае с цялото учение в неговата пълнота. –

Словесният израз, който запознатият с изкуството на истинската "молитва| решава да даде в един или друг момент на своя молитвен акт, е предоставен изцяло на неговия избор.

Молещият се може с еднакъв успех да се придържа към съществуващи молитвени текстове, станали може би скъпи и близки на сърцето му от най-ранно детство, или пък сам да подбере думите под напора на избликналите в него чувства дори ако такава молитва си остане само едно развълнувано сричане от гледна точка на словесната форма.

Подобно сричане може също да се превърне в истинска "молитва", но от това съвсем не бива да се прави погрешният извод, че е по-добре истинската молитва да е някакво неясно "сричане" вместо стройно подредена последователност от думи. –

Става въпрос за висше проявление на духовни закони и за неговото използване, така че дори само от благоговение пред Духа трябва да се стремим и към най-високото възможно формално съвършенство на молитвения акт...

Възможно е обаче да съществуват и молитвени формули, които, далеч превъзхождащи всички останали, са съставени в съответствие с духовните стойности на звуковете и въздействат неизказано благотворно – така да се каже, с двойна сила – върху душата.-- –

Всеки е убеден, че знае за какво трябва да се моли онзи, който наистина може да се "моли", но се налага да бъдат казани още някои неща, за да не се повтаря до безкрай все една и съща грешка, допускана от мнозина, които, без да познават мистерията на истинската "молитва", най-добросъвестно вярват, че се молят, доколкото могат.

Едва ли не всеки от тези мними молещи се смята за нещо напълно естествено да се моли преди всичко за своето собствено добро и за доброто на онези, които са му – както обикновено се казва – "най-близки" в земния живот...

Те знаят наистина за предупреждението: щ «Молете се за ония, които ви мразят и гонят!» --и на Разпети петък в "римокатолическите" църкви се произнасят с особен патос молитви дори за "еретиците", евреите и "езичниците", ала никой не се замисля, че – от гледна точка на духовно пробудените – нашите врагове и гонители, както и най-далечните за нас хора, чиито лица никога досега не сме виждали, са също така свързани духовно с нас, както и най-близките ни кръвни роднини, макар и да не можем, разбира се, да изпитваме любов в същия вид и в същата степен към непознатите или към причинилите ни големи злини, – което впрочем не се и "изисква" от никакъв божествен закон, тъй като тъкмо този закон сам поражда и установява различията.

Ала който се е научил истински да се "моли", ще трябва да разшири занапред своя кръгозор, за да се "моли" преди всичко и на първо място за всички, които искат тук, на земята, да станат човеци и които се стараят да бъдат човеци: – които пъшкат под игото на животното и които полагат усилия да опитомят това животно!- –

Едва тогава молещият се има право да помисли за определени групи хора, – след това за своите приятели и роднини, – после за най-тесния си семеен кръг, – и чак накрая: – за самия себе си!-- –

Изложеният порядък е точно обратният на онзи, който е в сила за житейските ни задължения във външния свят, защото там човек трябва да си е изградил преди всичко сам установено положение, преди да може да поеме отговорността за създаване на семейство, – трябва да се погрижи първо за своето семейство, преди да има право да помогне на роднини и приятели, – и трябва те пък на свой ред да нямат вече нужда от него, за да може да помогне на по-далечни групи хора или пък да постави силите си на разположение на човечеството като цяло. –

От изключително голямо значение за цялото човечество е всеки, който истински се е научил да се "моли", да се моли занапред по такъв именно начин на първо място за всички, преди да използва "молитвата" за своите по-далечни или по-близки "частни§ работи, без да говорим за чисто личното, за което би желал да прибегне до помощта на "молитвата"...

Така с течение на времето може наистина да се стигне до духовно обновление на все по-голяма част от човечеството, и то само благодарение на "молитвената" дейност на неколцина!

Но нещата няма да останат само в тесния кръг на тези неколцина, защото силата на истинската "молитва" е такава, че тя бързо съумява да достигне до всички, които са достатъчно зрели и укрепнали, за да се научат да се "молят"...

А в днешно време те съвсем не са толкова малко!- –

Носещите днес бремето и тегобите на земята нека не забравят и онези, които преди тях са бродили по нея, превивайки гръб под същото бреме и същите тегоби.- –

Нека никой не си въобразява, че им е чуждо всяко желание за помощ, или пък са до такава степен недостъпни за помощта на земните човеци, че тя не би могла да им послужи за нищо!

Твърде много на брой – уви! – са изпитващите настоятелна нужда от истинска "молитва", понеже се намират сега в такава фаза на своето душевно развитие, която не им позволява вече да влияят сами върху своята съдба!-- –

В една древна свещена книга са записани думите: "Свята и благотворна е мисълта да се молим за починалите, за да бъдат те спасени! " – и ние имаме пълно основание да бъдем сигурни, че тези думи би могъл да напише само човек, който е виждал отвъд плътната завеса, скриваща "страната, от която никой не се е завърнал", от погледа на неподготвения за това земен човек...

И ако тук аз призовавам всеки, който е готов да се научи да се "лса/ш", да включва в своята истинска "молитва", след като е усвоил вече това умение, и отишлите си от тази земя, правя това по силата на абсолютно сигурното си "знание", без да съм ни най-малко повлиян от каквито и да са земночовешки представи за живота след физическата смърт!

Но и тук не бива да забравяме да се "молим" на първо място за всички, преди да насочим силите на истинската "молитва" към отделни хора! –

И нека никой не се безпокои, че понякога "молитвата" му би могла да се окаже напразна, понеже някои може и да нямат вече нужда от помощ!

По този повод трябва да кажа, че сред хората, които са били познати на когото и да е от живеещите днес на тази земя или за които си спомнят техните родители, няма нито една-единствена душа, която не би приела с благодарност всяка помощ по своя път, макар и да не се числи към онези, на които истинската "молитва" би помогнала направо да се "спасят". –

И в онова душевно състояние, в което "душата" се изживява свободна от земното тяло и което обикновено се нарича "отвъден свят", духовното обновление – в обяснения по-горе от мен смисъл – си остава постоянна необходимост, защото "душата" е все така разтърсвана от остатъчното въздействие на земното съзнание върху нея, но същевременно е подложена и на вибрациите на нови преживявания, принудена да ги приема пасивно, без да може да участва активно в тях, както е правила това на земята с помощта на физическото тяло.- –

А онези малцина от "починалите", които са пребивавали активно в света на Духа още през земните си дни, ще съумеят без съмнение да използват за доброто на други помощта на истинската "молитва", ако тя бъде насочена към тях...

Нека всеки бъде спокоен, че не се губи нищо от онова, което любовта изпраща "отвъд" границите на физическисетивния свят.

Ако това важи за всяко пропито с любов чувство, – за всяка изпълнена с любов мисъл, – толкова повече е в сила за направо чудотворната помощ, която може да бъде оказана чрез практикуване на истинската "молитва"!- –

Така правилният начин да се "молим", посочен от мен в тази книга, упражнява своето въздействие не само по цялата земя, но и далеч отвъд този свят на физическисетивните явления!

Истинската "молитва" свързва всички душевни носители на духовната искра както във видимия, така и в невидимия Космос, и задейства енергийни потоци, които, минавайки през предвидените за тях "станции", стигат накрая до самото Сърце на абсолютното вечно Битие, за да потекат оттам, "заредени" с "благодат", обратно към молещия се и към всичко, към което е насочена неговата "молитва"...

Истинската "молитва" издига "Иакововата стълба", която се възправя тогава вътре в човека нагоре до най-съкровената воля на Пра-битието, – "небесната стълба", позволяваща на висшите духовни йерархии да доведат вечно сияйната Светлина долу на земята, в живота на земния човек!-- –

Истинската "молитва" е най-висша възхвала на вечната Любов, – предоставена с любов възможност за съединение с вечното творческо Всемогъщество, вечно създаващо нов живот от Пралюбовта...

Ето защо земният човек само изпълнява един най-свят дълг, когато полага усилия да се научи истински да се "моли"!

Спасение и благослов ще донесе за него и за всяка една душа такава "молитва" и благодарение на тези истински "молитви" лицето на земята ще претърпи все по-голямо и по-голя-мо духовно преображение за благото на всички идващи след нас.-- –

Ратници на бъдещето са всички, които умеят истински да се "молят"! –

Те са предшественици, проправящи пътя за новия човек, който очаква с нетърпелив копнеж земното си въплъщение, но не може да се появи тук, преди земята да бъде достойно подготвена за неговия нов начин да бъде човек!- –

Истинската "молитва" ще превърне земята в негова родина, – на него: – новия човек, който ще обедини всичко, което е все още разделено и разпокъсано, защото той ще има вече живот единствено от Любовта!-- –

*

ТАКА СЕ МОЛЕТЕ!

Свещено войнство!

Ти бди и днес над новия ми ден!

На помощ свише се уповавам, за да извърша своето дело!

Чисто сега е моето чувство: нека да бъде все така чисто!

Точна сега е моята мисъл: – нека да бъде все така точна!

Ясно сега е моето слово: – нека да бъде все така ясно!

Аз подчинявам своите мисли на Любовта!

Аз подчинявам своите думи на Любовта!

Аз подчинявам свойте постъпки на Любовта!

*

ПРИ ХРАНЕНЕ I

Да благодарим на труженика за плодовете на труда му!

Да посветим храната, и напитката също: на вечната Любов!

Дар на земята, съхрани за нея онова, което и принадлежи! –

Бъди благодат за земното тяло!

III

Живителна сила!

Стори сега чудо: – превърни онова, което поглъщам, за да укрепна, и тъй го погубвам: – във воля и мъдрост!

*

В КРАЯ НА ДЕНЯ

0, радост на покоя!

На тишината радост!

О, радост на нощта!

Подир дневния труд, подир дневния шум и подир суетнята, отмалели копнеят душата и тялото да си отдъхнат, да притихнат и да замлъкнат.

Свършена е вече земната работа!

И сега, душа, в себе си вглъби се! Привикни в този миг да забравяш тялото! Остави го да отдъхне на своята постеля!

Закрила свещена на висши закрилници сега го закриля от всяка опасност, – от болест и зло.

А ти, – о, душа, моли се и в съня!

*

В ЩАСТИЕ

Свободен!

Избавен съм вече от гнетящи въпроси!

Спасен от парливи желания!

И вече свободен, аз искам да стана твой повелител, щастие мое, искам да бъда твой господар!

Хвала на силата, която при мене днес те изпрати!

Хвала на силата, която ми даде да те постигна!

И все пак не искам от теб да завися!

Ако очакваш да съм ти покорен, тогава върви си, – защото аз искам да бъда свободен дори и от тебе, о, щастие мое!

В НЕВОЛЯ И ГНЕТ

О, помогнете!

Стига да можете, то помощ пратете!

О, помагащи сили! Ръцете си светли към мен протегнете!

Знаете вие, че тежка неволя сега ме постигна! Знаете вие, че грижи и скърби днес ме терзаят!

Но аз съм уверен, че – има ли как, – помощта ви ще дойде!

Ако пък вече е невъзможно моето бреме да облекчите, помагащи сили, поне помогнете да го нося достойно!

Макар и приведен под своето бреме, не искам безсилен да рухна под него!

Не ще се оплаквам, не ще възроптая от своята участ, – и с вашата помощ готов съм да нося товара си тежък, щом именно него трябва да нося!

*

С ГРИЖА ЗА ЕДНА ДУША

О, Любов предвечна! Погрижи се да избавиш от неволи и немилост, от заблуда и принуда, от безсилие и лфак всичко онова, което сам не мога да избавя нито с обич, нито с воля!

Укрепи със свойта сила волята ми уморена!

Научи я как самичка болката да уталожва, колкото със воля може!

Изпрати и светла помощ от най-висши помагачи, – стражи мъдри на доброто!

Зло, отстъпи!

Мъко, мъхни се! Болко, замри!

Стига неволи!

Мрак,

отдръпни се!

Светлина,

засияй!

Нека по-скоро да бъде свободна тази душа, – строшила оковите си до една!

*

В ИЗКУШЕНИЕ

О, свети помагачи!

О, сияйни водачи! Бдете незрими около мен, – зова ви тревожен и угнетен!

Зова за спасение! Недейте допуска да се погубя!

О!

Поне един от вас да имаше над мен да бди, та мен от мен самия да освободи!- –

Поне един от вас!

Нека ме обгърне и не ме изпуска, – нека ме избави от гибелния плен на гнетяща зависимост! И нека ме спаси от изгарящи страсти!

Нека да прогони пъклената жад, – душата що смущава, приспива съвестта, бедата предвещава,

подбужда все към зло, разсъдъка размътва и волята руши!

Помогни ми, закрилнико!

Дръж моята ръка! Додето

заблудата своя аз сам отрека!

ПРЕД ТЕЖЪК ДЪЛГ

Сияйни водачи!

Аз вече готов съм!

Готов с вяра и воля! Готов

всички пречки да превъзмогна!

За дело готов!

Дълга си разбирам: – не ще жаля сили, където е нужна моята дан!

Сега ще се види какво всъщност мога и какво не мога!

Ала не стигнат ли моите сили, тогава ви моля, докрай доведете, каквото съм почнал! На вас се осланям!

О, нека дълга си докрай да изпълня!

И нека във всичко сега да успея!

Не позволявайте да се клатушкам! Ръката ваша да не изпускам!

Насочвайте точно моите мисли!

Как да довеждам нещата до края ме научете, та моето дело чрез мен да успее!

О, свети Помагачи!

О, Водачи към Светлина!

*

В ДЪЛБОК МРАК

Не мога да се моля вече,

не мога вече да зова,- –

останаха ми сили само... да закрещя за Светлина!

Така съм объркан, така заблудих се, че нищичко вече не мога да видя, обгърнат отвред от мрак непрогледен.

Така изтерзан и обхванат от ужас, крещя с всички сили: – крещя за Светлина!

Закрилници мои, сияйни, любящи, недейте допуска аз сам да остана, – да страдам отчаян и път да не виждам! Да нямам утеха, дори и привидна! Недейте допуска!

О, вие, които сте все в Светлината, вместо мен се молете, – понеже аз вече не мога сам- –

да се моля!

О, чуйте ме вие!

Чуйте вика ми!

Към вас аз въпия,

крещя с всички сили от страшните бездни на своята страшна, бездънна неволя, зова Светлината, – за да мога отново... пак...

да се моля!!

*

КРАЙ СМЪРТНИЯ ОДЪР

Сега е изстинало вече напълно, –¦ сега вкочанено е то и безмълвно, – но въпреки всичко аз пак го обичам: – туй тяло, което обичах, додето бе топло и живо и тъй отзивчиво към моите думи...

То бе на живота обител и бе податлив изразител на скритата в него светла душа.

Усещам със ужас, – за вярване не е, че свидното тяло,

уви, ще изтлее!- –

Че любимите форми и линии меки ще трябва от днес да изчезнат навеки! – До дъно потресен, сега осъзнах – преходно е земното, пепел и прах!

Ала сега обичта ми се моли за теб,

светла душо, – останала вече без тяло, което да служи!

За тебе се моля, та нека веднага явят се пред тебе помагачите висши и тъй да намериш и ведро, и леко, своя път в Светлината отново да станеш сама Светлина ти, тъй както била си Светлина ти самата в началото още на всички неща!

Водете,

напътствайте и поучавайте,

т

сияйни Учители от висшето царство на Светлината!

Водете към цел най-висока: – към съвършенство сияйно във вечния Дух оногова, когото обичам с цялата своя любов и преди, и сега!

*

КРАЙ ДЕТСКАТА ЛЮЛКА

Очички любопитни, –

дошли

на този свят

за пръв и за последен път, – не схващате все още какво ви се показва във земна светлина!

О, Небето нека ви благослови, та – пълни с упование – по-скоро да съзрете окъпан в светлина света на таз земя!

И нека сам Духът пречист си изгради душа в детето, – нека силите му да разбудят все още "спящото" в сърцето!

Закрилници любящи, над него вие бдете!

И земния му път

към Светлината насочете!

Напътствайте живота му! Дано да го очакват изпълнени със радост дълги дни

и с вашата подкрепа към Светлината вечна то все да се стреми! –

Пазете го, Любящи, по дългия му път, до оня миг, когато най-подир,

постигнал щастие и мир, и без да се нуждае от утеха ще смъкне земната си дреха за да се слее с вас, – възкръснал в Светлина за вечна бъднина!

*

В ГОЛЯМА РАДОСТ

Благодаря ти, о, Извор на радост, – Светлина изначална на животворна Любов! Благодаря ти, задето ми даде възможност да изживея това щастие днес!

Скърби и грижи стопиха се в миг!

Сбъдна се всичко, което мечтаех!

Още не смея дори да повярвам, че наистина има толкова радрст!

Но чуйте ме вие: Любящи в Духа!

Вие, които познавате всички потайни пътеки към Светлината и за които Любов означава да се помага, – чуйте ме вие: в голямата радост на мен, Помагачи, пратете от своята сила!

С какво най-достоен ще бъда, кажете, за своята радост и как да я срещна?!

Дано благодатен е светлият трепет, който днес ме изпълва!

Свети помагачи!

Дано не оставам вече самичък!

Сам с радостта си! Закрилници мои, край мене бъдете и опазете от гордост душата ми вие!

В ТЪРСЕНЕ НА СЕБЕ СИ

Мой вътрешен живот! Ти, същност моя!

Просияла звезда .на Светлината предвечна в земния мрак!

Ти,

чийто "образ" съм аз, –

по земному вплетен във земното, – неспособен сам себе си да разбера: – от теб единствено в тебе познат!

О, толкова далече бях се отклонил, тъй далеч от себе си, – такъв, какъвто съм в тебе!

Къде е моят път? –

Моят път към мене, – какъвто от веки съм аз във теб!?

О, помогни ми!

Не позволявай на земното твоя "образ" да обезобрази!

О, нека с твоя помощ пак към себе си,

към същността си да се върна! Към теб, сияйна Светлина дълбоко в мен!

Разкъсай

моите окови,

които изковал съм сам!

От робска заблуда спаси туй, което само с теб в единение ще намери живот!

Всяка надежда загубил, аз теб призовавам, зова те в нерадост: – на Вечността Светлина! Светлина на Живота, – Светлина на Любовта!

Недей да оставяш душата и разума

в мрак непрогледен да тънат!

Изясни им неясното!

А Духът нека тъмното да проясни!

И така да намеря просветление в теб, о, Светлина!

При мен в моя път

изпрати просиялите в твоя Светлик!

Нека зорко да бдят те над моя стремеж: над стремежа ми към Светлина!

Ще поема с готовност тяхната веща десница!

С готовност ще тръгна по пътеките стръмни!

Мои светли водачи, от страната на мрака отведете ме вие към Светлина: към просиялата вечна Любов!

СЛЕД СПАСЯВАНЕ ОТ ОПАСНОСТ

Отци в Светлината, – свети Помагачи, – отиващи бързо при всички, които се борят

за свойто спасение!

Сърцето ми тръпне, изпълнено с плам – и аз

съм ви вечно признателен!

Живота си аз посвещавам на вас, спасители мои от страшния мрак!

Неволя, опасност сега са далеч, закрилници мои, – надмогнах враждебните сили и ето ме –

цял потопен в Светлина!

О, бдете над мен

непрестанно,

додето

от моите светли стремежи

съграждате

новото в мен!

Дано се превърне животът ми тук в истински Храм на безкрайна признателност

*

ЗА ДОБРА СПОЛУКА

Творящи,

градящи,

премъдри

Учители!

Посочете ми правия път, та дано увенчая

с успех своя труд!

Вие знаете всяко число, всяка мяра, – най-скритото дори по име зовете! –

Надарете ме с мъдрост, със сила, но също така и с търпение!

Благословете

високото мое стремление!

Дано във всичко аз да успея!

Дано

не ме стигне провал!

Дано всяко нещо под моята ръка се извиси

до съвършенство!-- –

*

ЗА МЪДРОСТ

Недейте ме оставя сред Нищото да се удавя!

Затънал

сред привидности, – недейте ме оставя!

Знам: – за да не завися от сухия разсъдък и за да постигна висша премъдрост, предпазваща от гибел, отново се обръщам към вас,

Любящи мъдри, и вас

зова на помощ!

Защото само вие знаете какъв е пътят, извеждащ от заблуди, от хаоса спасяващ!

Мъдреци любящи, над мене вечно бдящи, с любов ми посочете отде минава пътят към Светлината вечна!

И също посочете ми как да разпознавам и как да определям най-истинската същност, действителната стойност на всичките неща!

О, нека с ваша помощ, сияйни Помагачи, успея да надмогна измамната привидност и нека тъй постигна премъдрост изначална!

*

ЗА ИСТИННА ВЯРА

Отче на всички вярващи в Тебе!

Ти съществуваш, защото сам Себе Си вярваш! –

И като вярваш, живот сътворяваш, – със своята вяра Себе Си създаваш, и сам си за Себе Си Светлина и Живот!

Вдъхни сега вяра Ти, Отче, и в мен! Дано се науча на истинска вяра, – да вярвам тъй силно, както само Ти вярваш!

Просветли ме Ти, пресъздай ме из своята вяра!

О, живот ми вдъхни, и в мене самия ме пресътвори!

Нека със вяра

до Теб се издигна!

Та да не позная, обгърнат от мрака, разрухата страшна на свойто безверие!

*

ЗА НАДМОГВАНЕ НА СЪМНЕНИЯТА

Раздиран без милост от жестоки съмнения, към Теб се обръщам и Теб призовавам, о, Отче мой!

Прати незабавно при мен помагачи!

Покой донеси на сърцето смутено! –

О, Светлина в Светлината предвечна, озари моя път с безкрайното свое сияние! Разпръсни земния мрак!

За да виждам по-ясно посоката вярна, – заблуда от истина да различавам!

Да не изпускам десницата твоя и да не изпадам пак в плен на заблуди!

ЗА ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ

Моята вяра е все колеблива като люляна от вятър тръстика... Ту се възправя, ту пак поляга...

Понякога вярвам като децата, – друг път в безверие тъне душата.

Искам да стъпя на сигурна почва – непоклатима като скала...

Терзан от мисли, с мъка в сърцето, – така не мога да продължавам!

Чуйте ме вие, постигнали вяра и сигурност ведра! Избавете и мен от изгаряща мъка! Вяра ми дайте и твърдост, и воля! Водете ме, закрилници, със здрава ръка, – във вашата сигурност да се спася!

*

В БОЛЕСТ И БОЖИ

Готов съм напълно да приема онова, което със воля не мога да спра, – дори ако това жестоко страдание сложи край на земното ми съществуване!

Сега

се моля

само за едно

и на това

се уповавам –

дано мъчителните

земни изпитания,

които търпеливо

и безропотно понасям,

да ми оставят

малко сили9

та все тъй ясно

да осъзнавам,

че с всяка нова болка

аз само се отърсвам

от земната обвързаност.

*

ВЪЗПОМЕНАВАЙКИ

ПОЧИНАЛИТЕ

Вас,

свободните вече от земната плът, изживяващи се сега във душевно тяло, – останали близо до тази земя, но все пак отделени от нея, – нека вас

Любовта поведе към сияйно водачество!

Любовта да разсее омаята земна!

С упование светло изпълнени,

научете се как

да поемате

отзивчивите

и протегнати вече

за помощ ръце

на светите Закрилници,

останали близо

до тази земя

и изпълнени

с вечна Любов!

Всички земни задръжки да останат зад вас! Заблудите нека потънат в забрава!

Да се пробуди в вас мъдрата воля! Отхвърлили

всяка обвързаност земна, свободни

от всичките земни окови, последвайте радостно пътя, посочван от светлите, вечни Водачи!

Та по-скоро да може и вас да осени Светлината пред вечна!

*

# том_25 ДУХ И ФОРМА

На новия човек!

Въпросът.....................................7

Външно и вътрешно.................17

Жилище и обзавеждане...........27

Форма на радостта...................41

Форма на страданието............53

Изкуството да се живее..........61

# ВЪПРОСЪТ

Ти искаш да стигнеш в Духа и си намерил след дълги лутания пътя към него!

А сега се питаш:

«За какво ми е вече формата, след като зная пътя към съдържанието? –»

Безпредметна и лишена от всяка стойност ти изглежда формата

Достойно за презрение изглежда според теб да се зачита формата

Убеден си, че ти самият можеш спокойно да минеш и без нея!

Но макар и безформен, ти искаш да бъдеш ценен като човек, който се стреми към най-високи ценности!

Безнадеждни глупци са за теб всички, които те упрекват, че се отнасяш с презрение към формата!

Смяташ се за високо издигнат над тяхната глупост и с усмивка се питаш: «За какво ми е подобно външно обвързване по пътя към Духа? – Каква полза от формата!? --»

*

Знай, приятелю: – не се съмнявам, че си намерил пътя към Духа!

Съмнявам се обаче, че ще получиш добър водач, от какъвто толкова много се нуждаеш, ако продължаваш все така упорито да се надсмиваш над формата!...

Убеден си, че другите трябва да осъзнаят чистотата на помислите ти, да се отнасят с почит към горещия ти стремеж, а искреността на твоята воля трябва сама да свидетелства за теб...

Това твое убеждение съвсем не е погрешно, но се налага така или иначе да осъзнаеш, че нямаш право да пренебрегваш формата, – нещо повече, нужно е да разбереш, че всички твои деяния добиват истинската си стойност, едва когато бъдат облечени в подходящата за тях форма!

Както никой няма да поднесе изискано вино в груби пръстени съдове, понеже с това би подценил неговите качества, така и самото благоговение пред Духа изисква да не знаеш отдих, докато не постигнеш най-съвършената форма, щом си решил самият ти да станеш "Храм на Духа "- –

Всичките ти изяви във външния свят трябва да свидетелстват непрестанно за това твое благоговение!

Стъпиш ли веднъж на пътя към Духа, нямаш вече свободата да определяш поведението си от съображения за удобство и от мимолетни настроения!- –

Ти имаш задължението да преобразиш себе си и да станеш достоен изразител на Духа!

Трябва да издигнеш себе си до най-съвършена форма и нека всичко, което другите долавят в твоите действия, бъде осезаемо свидетелство за съвършенството на постигнатата от теб форма!...

Не чрез презрение към формата ще докажеш своята извисеност! –

Само един глупец може да си въобразява, че е "надраснал" всяка форма!- –

Истински извисилият се е винаги господар на формата! –

Господството му над нея се проявява и в най-дребните подробности на неговото всекидневие ..

Циникът, който се увива в парцали, за да афишира своята непретенциозност, е всъщност само жалък шут, ако силата на ръцете му позволява да припечели с някакъв труд достатъчно, за да си купи прилично облекло!

Който пък иска сам да се преобрази в Храм на Духа, следва да положи всички усилия, за да докаже и чрез външния си вид уважението към самия себе си...

Ако материалното му положение позволява, хората винаги ще го виждат в най -изисканите и най-доброкачествени дрехи на неговата страна, а ако е беден, трябва да намери все пак начин скромното му облекло да се приема навсякъде с уважение...

По света има, разбира се, много хора, за които шевовете на скроените им по последна мода дрехи олицетворяват всички мечти на земното им битие

И както начинът на обличане на тялото е вече показателен за уважението на даден човек към самия себе си и към Духа, в чийто Храм иска да се превърне, така и от всичките му деяния ще проличи дали наистина умее да почита онова, което живее в него.- –

Вярно е, че на "добрите обноски" отдават значение и мнозина, които с тяхна помощ са се научили да прикриват истинската си същност, но това обстоятелство само доказва, че първоначално те са се срещали при хора, които действително са били такива, каквито са изглеждали! –

Създадени от хора с вътрешна стойност, те не се обезценяват и тогава, когато си остават само маска, както златото не губи нищо от стойността си, когато някоя продажна жена го носи като накит...

Голям брой хора се отнасят със самоуверено презрение към "добрите обноски", без да си дават сметка, че в тях е добило форма нещо, което самите те по етични повели се стремят с много показност да постигнат! –

Те не виждат, че дори там, където тази форма на поведение се е превърнала в "празна" форма, защото не е проникната от Духа, тя води до далеч по-добри резултати, отколкото би могло някога да постигне собственото им твърдоглавие, провъзгласило всяка красива форма за "лъжа спрямо живота". –

Всъщност "синовете на този свят" са твърде често не само "по-мъдри", но и по-добри от онези, които смятат, че единствени те са удостоени с привилегията да станат "синове на Светлината"!

Чуй съвета ми: не подценявай формата, – нито в големите, нито в малките неща!

Не бива естествено да се стремиш към усвояване на "празни" форми, а трябва да се научиш да формираш целия си живот и нека нищо не ти се струва толкова маловажно, че да не насочиш всичките си усилия към разкриване на неговата най-красива и най-съвършена форма!-- –

*

# ВЪНШНО И ВЪТРЕШНО

Ти, който си поел по пътя към Духа, знай, че неоформеното няма никога да ти се разкрие!

И Духът се нуждае от форма, за да може да го осъзнаеш!- –

Както всяко нещо в този външен свят има нужда от оформяне, така и нищо във вътрешния свят не може да се възприеме, ако не е добило форма...

Говориш ми за "празна" форма!

Разсъди обаче, че и празната форма е проява на волята, намерила някога израз в нея, както празната черупка на охлюва свидетелства за живата твар, обитавала я навремето! –

Добилото форма в този външен свят е израз на нещо вътрешно от външния свят, което иначе не би могло изобщо да ти се разкрие. ..

Така и всяка форма от вътрешния свят е на свой ред винаги израз на нещо дълбоко вътрешно, което изобщо не би съществувало за теб, ако не го осъзнаеш в себе си като форма...

Стреми се тук, във външния свят, да доловиш във всяка форма вътрешното, чийто израз е тя!

Така ти ще се подготвиш най-добре да видиш един ден как от всяка форма, която срещаш и в света на Духа, за теб просиява най-вътрешното, намерило израз в нея!-- –

От всички форми на живот, сътворени от човека в този външен свят, за да носи заедно със своите ближни по-леко бремето на земното съществуване, също можеш да извлечеш безценни поуки...

И тук на "външното" винаги отговаря нещо "вътрешно", дори ако "вътрешното" отдавна вече не се усеща в него. –

Търси това "вътрешно", и когато го намериш, много от красивите форми на живот, които преди си схващал само като израз на една лъжа, ще добият съвсем друга стойност за теб!- –

Доста неща от човешките нрави и обичаи, които днес продължават да ти се струват глупави, ще ти се разкрият тогава като форми, изпълнени с мъдро съдържание!

Не е нужно да се отдаваш за тази цел на изследвания, свързани с далечното минало или с далечни народи!

Където и да се намираш, ти можеш да започнеш с всекидневието и с най-близкото си обкръжение!

Тук е твоята най-сигурна почва и само глупците я пренебрегват, предпочитайки да се пренасят в мечтите си в отдавна отминали времена и при далечни народи, за да се почувстват по-уютно!- –

Срещал съм търсещи, които се стремяха да стигнат до Духа, но бяха убедени – без да съзнават колко глупаво постъпват, – че облеклото на тяхното време и на тяхната страна спъвало техните усилия...

Те не можеха да проумеят, че пътят към Духа може да бъде намерен от човек, който в празнично настроена компания се подчинява на приетите от обществото форми, и дори че той се чувства само тогава добре, когато дрехите му са съобразени до най-малките подробности с предписанията на тези форми...

Обземаше ги ужас, когато някой, след като е говорил за Духа по време на стръмно изкачване във високата планина, при пристигането си същата вечер в гостилницата се е постарал, сядайки сред отдалите се на празнично веселие сътрапезници, да се яви облечен според изискванията на общоприетия там обичай.- –

Други се обличаха в библейски одежди и се разхождаха посред бял ден в маскарадните си костюми – правейки се на "Христос", или поне на някой от апостолите, – и никой от тях изглежда не подозираше как биха им се смели тези, чиито маски си бяха избрали, ако живееха в днешния западен свят. –

И все пак между тях имаше хора, които въпреки глупавото си поведение се стремяха истински и с чисто сърце към Духа! –

Ето как се отклонява от правия път всеки, който си въобразява, че е "надживял" формата!

Уж "отхвърлил" всяка форма, той си създава форми от твърде причудлив вид, несъвместими с "общоприетата" форма, изградена във всяка страна с течение на времето, и си втълпява, че е далеч "по-добър" от хората, които не проявяват желание да последват претенциозния му пример.- –

Описаните случаи са може би най-парадоксалните разновидности на глупавите опити на някои да се откъснат от формата на своето време и своята страна...

Далеч по-многобройни са скрито процъфтяващите странности. –

Обща за всички тях обаче е заблудата, че търсещият близост с Духа човек имал пълно право да се смята за "надраснал" всяка форма, и по-специално онази, която се проявява в общоприетите обичаи и традиции на човешкото съжителство.

Понякога обаче подобно презрение към формата се превръща направо в престъпление към човешката общност.

Така е, когато заради възможни грешки се отхвърля бракът като спъваща връзка, наследена от отминали епохи

Навремето е била мъдро осъзната опасността, присъща на всяко презрение към формата! –

Това, което се е нуждаело от столетия и хилядолетия, за да израсте и сплете клони, способни да предложат сигурна защита, може да бъде много бързо изсечено в наши дни!

Дълго обаче ще трае сезонът на непрестанно връхлитащите бури, дори ако в края на краищата се предприемат опити да бъде наново засадена гората, която някога ги е спирала...

Ето как си отмъщава всяко незачитане на формата! Хората виждат само външното и забравят, че то винаги е проява на нещо вътрешно!- –

*

# ЖИЛИЩЕ И ОБЗАВЕЖДАНЕ

Жилището на човека е в известен смисъл неговата най-външна дреха в този външен свят и домът, който си е създал, може, наред с облеклото му, да ни каже доста неща за него. –

Ако възможностите ти позволяват да си построиш собствен дом – макар оформлението му да е извършено по твоя поръчка от друг, вещ в строителното изкуство човек, – то навярно още отвън домът ти ще показва кой си ти...

Но дори да обитаваш помещения, върху чиято форма не си бил в състояние да упражниш никакво влияние, начинът, по който си усвоил чуждото за теб пространство, ще подскаже много неща за теб в очите на познавача...

Няма да успееш да го заблудиш, дори да възложиш на най-добрите майстори на своята страна да изработят великолепни мебели и да вложат цялото си изкуство в обзавеждането на твоя дом...

Веднага ще се разбере дали изисканото обзавеждане на помещенията е дело само на майсторите, на които е било възложено, или те са били насочвани от твоята собствена индивидуалност и са станали нейни вещи изразители. –

А може би жилището ти е било вече оформено от други хора, живели преди теб в същите помещения и използвали същата покъщнина?

Може би всяка вещ в къщи ти говори за твоите предци, чиято кръв усещаш да тече в жилите ти? –

Може би стиловете на всички епохи се намират сега тясно преплетени в твоя дом и някои наследени от теб красиви предмети са донесени навремето от далечни страни? –

Дори тогава жилището ти пак ще носи отпечатъка на твоя характер, защото колкото и старинни предмети да има в него и колкото и силно да се усеща в патината на техните форми атмосферата на отдавна отминали времена: – начинът, по който ти превръщаш древното във външен декор на своя живот, винаги ще придава на вещите нова стойност, зависеща единствено от теб самия. –

Недей мисли обаче, че трябва непременно да си заобиколен от красиви предмети и какви ли не скъпоценности!

Дори да живееш в бедност, разполагайки с едва най-необходимото, жилището ти пак ще свидетелства за царящата в теб хармония, или – ако не си още постигнал такава хармония – ще отразява вътрешна обърканост и диво безпокойство...

Каквото и да притежаваш, твоето вътрешно богатство ще се разкрива винаги във външното ти притежание!

Домът ти, колкото и да е тесен и беден, носи винаги отпечатъка на твоята душа, показва винаги формата, в която съумяваш да изваеш за себе си външния свят!- –

Би било груба грешка да се мисли, че за устремения към Духа човек е излишно да полага усилия всичко, което го заобикаля в този външен свят, да бъде озарено и от любовта му!

И тук самият респект пред Духа изисква жилището ти да бъде чисто и приятно на вид, колкото и да си беден

Трябва да полагаш сериозни усилия да не изпускаш от съзнанието си нещата, които те заобикалят в обитаваните от теб помещения!

Нищо не е без значение тук, – и най-дребната вещ не бива да се изплъзва от вниманието ти! –

Заобикалящите те форми упражняват на свой ред въздействие върху самия теб, – дори когато едва забелязваш тяхното присъствие. –

Невъзможно е да прекалиш някога с грижите за своето жилище!

Служебната ти дейност може да не ти позволява да се отнасяш със същата загриженост и към работното си място.

Вероятно там ти е отнета всяка възможност да оформиш по своему помещението, а някои видове тежък физически труд са свързани по необхотимост с работно място, което едва ли заслужава името "помещение". –

А може би извършваната от теб работа изобщо не изисква затворени помещения.

В своето жилище обаче ти си свободен и можеш да го оформиш по свой вкус и разбиране!

Тук окото ти не бива да съзира нищо, което би нарушило душевната ти хармония. –

Нека жилището се превърне в убежище за теб и нека всичко в него буди в тебе радост: – топла, чиста душевна ведрост!

Дори ако си бил преди това в мрачна атмосфера, оставила тежки следи в душата ти, прекрачиш ли прага на своето жилище, отърси от себе си всичко, което те потиска! –

Тук ти трябва да намериш отново себе си и своите най-високи върхове!-- –

Ако си положил необходимите грижи, за да стане домът ти достоен за теб във всяко отношение, и най-бедната покъщнина ще заговори по такъв начин на душата ти, че тя веднага ще намери себе си, колкото и далеч да се е залутала навън, в неистовия шум на делника.- –

Тогава всички предмети в жилището ти ще ти напомнят за твоите най-добри чувства, ще ти говорят като твой собствен свят и ще ти дарят отдих и ведър покой! –

Всички елементи в изграждането на твоето жилище са дело на човека.

Постарай се всеки един от тях да носи благородния отпечатък на човешкото достойнство! –

Ти, който искаш да доловиш в себе си гласа на вечния Дух: – как би могъл да търпиш в жилището си неща, които се силят да изглеждат такива, каквито не са, – които сякаш се надсмиват над закона на формата!

Нашето време за съжаление гъмжи от вещи, които ще е най-добре да хвърлим в морето, – и то там, където е най-дълбоко! –

Всяка автентична форма, дала израз на едно вътрешно чувство, бива безчувствено имитирана от ловки ръце, но при това начинание животът на формата отлита, оставяйки след себе си само един безжизнен труп...

Забравяме, или никога не сме и подозирали, че всяка форма е жив знак от език, който има какво да ни каже.- –

Така трупаме "части от трупове" върху други "части от трупове", без изобщо да съзнаваме какво вършим. –

Народите от Изтока виждат по друг начин тези неща, доколкото не са все още покварени от западните си събратя. –

Ще си позволя да приведа като пример следния факт.

Една крупна търговска къща от Европа изпратила на Изток стока, която можела винаги да разчита на голямо търсене по онези места.

За да стане опаковката по-красива, един ден фирмата решила да поръча нови, пъстроцветни орнаменти в декоративния стил на източното изкуство с твърдото убеждение, че така ще разшири още повече кръга на купувачите.

Но каква била изненадата на износителя, когато цялата пратка била върната обратно. –

Източните търговци, които винаги дотогава очаквали с нетърпение тази стока, отказали да я приемат в новата и опаковка.

Ето къде била причината за техния отказ:

Те обяснили, че щели да изложат живота си на опасност, ако се решат да поставят новата опаковка на рафтовете си, тъй като всички форми, използвани като декоративни мотиви в нея, означавали за благочестивия индус - най-грубо богохулство...

Ако човекът на Запада беше запазил същия усет към формите, много от заобикалящите го предмети би трябвало да бъдат отхвърлени със същото отвращение от накърненото му чувство.- –

Той обаче не умее вече да тълкува езика на формата и един посредствен вкус в композицията и съчетанието на цветовете е в състояние да задоволи напълно изискванията му.

Но нека никой не си мисли, че имам предвид единствено неща, предназначени да служат като орнаменти и украса!...

Най-простата маса, най-простият стол може да носи в себе си живеца на формата, както и най-разкошният мебел от същия тип може да се окаже само мъртъв скелет, "украсен" с "части от труп"...

Същото важи за всеки съд или уред, без който не може да се мине и при най-скромния начин на живот.- –

Постарай се затова да бъдеш заобиколен само от неща, за които ще можеш да поемеш отговорност пред Духа един ден, когато стигнеш в себе си до него!

Върху теб наистина тегне отговорността да няма нито един предмет от покъщнината или украсата на твоя дом, който да е в разрез с достойнството на човек, стремящ се да стане "Храм на Духа "-- –

Не е нужно за тази цел да разбираш от изкуство, или да си вещ по въпросите на изкуството.

Художниците ценят високо много творби, – музеите са пълни с безчет произведения от древността, които така и не носят отпечатъка на човешкото достойнство, макар да свидетелстват за голямото умение на своя автор.- –

Твоят критерий трябва да бъде от друго естество!

Ти, решеният да се съединиш с Духа, който сам по себе си е Хармония и Яснота, Светлина и Истина, не бива да търпиш около себе си нито един предмет, чиито форми издават дисхармония, който внася неяснота и те унася в потискащия сън на мрака!

Заобикалящите те неща трябва да имат форми, които ти самият усещаш като истински и чисти!

Прогони от обкръжението си всичко, което издава неистинност в своята форма, или пък се превръща в неистинно поради това, че остава чуждо на собственото ти усещане! –

Никога не забравяй, че всичко, което те заобикаля, упражнява на свой ред формиращо въздействие върху теб самия!- –

Сигурно не си готов да приемеш кого да е у дома си...

Така че остави вън от своето жилище и всеки предмет, който не ти се иска да влияе върху формирането на душата ти!-- –

*

# ФОРМА НА РАДОСТТА

Радостта ти трябва също да намери благородна форма, ако искаш да бъде достойна за теб. –

Може би предпочиташ да се "отпуснеш" в радостта си и не си много склонен и в радостта да внимаваш за формата? –

Струва ти се, че губиш най-хубавото от своята радост, ако не можеш да и се отдадеш безгранично...

Трудно ти е да си представиш земна радост, която да те направи истински щастлив, щом ти казват, че и на радостта си трябва да придадеш най-благородна форма. –

Ала и ти, като мнозина други, правиш тук сериозна грешка!- –

Не мислй, че аз самият никога не съм я допускал!

И аз, приятелю, съм бродил някога по изкусителните пътеки на заблудата, които подвеждат човешките духове тук, на тази планета. ..

Как иначе щях да бъда подготвен да окажа помощ на онези, до които стига словото ми?! –

Като те съветвам да придаваш форма и на най-необузданата си радост, аз много добре разбирам какво означава това, – знам също така, че само ще увелича радостта ти, ако решиш да ме послушаш.- –

Едва ли има по-голяма заблуда от убеждението, че трябвало да се позволи на истинската радост да се излее безпрепятствено като буен планински поток! –

Буйният поток е твърде подходящ образ в случая и ако ми бъде разрешено да запазя този образ, нека напомня, че и потокът става безопасен едва тогава, когато го укротим, – когато успеем да оформим пътя му. –

Ала тежко на нивите, – тежко на младите посеви, ако под напора на пролетния изблик на сили той прелее и напусне естественото си каменно русло!! –

По същия начин и радостта ти се превръща в опасност за теб, ако не и придадеш своя форма, и – повярвай ми! – навремето аз също бях нееднократно излаган на подобна опасност, така че съм в пълното си право да те предупредя за нея!...

Както лоцманът е длъжен много добре да познава подводните скали, за да може да преведе безопасно кораба през прибоя в пристанището, така и моят житейски опит ме научи какво трябва да избягва човек, за да стигне един ден до духовната си цел въпреки бушуващите вълни на страстите и бурята на напиращите инстинкти...

Колкото и да ти се иска да се "забравиш" в радостта си, – да забравиш онова "аз", чийто образ сам си изградил в своето въображение и на което си дал името си, сякаш наистина става въпрос за теб самия, – бъди нащрек и си отваряй очите за опасността, която ще превъзмогнеш, само ако съумееш да придадеш форма и на радостта си!-- –

Сигурно ще съжаляваш, че не можеш да се отдадеш изцяло на своята радост, – но не забравяй, че всичко, на което се отдаваш изцяло, те прави всъщност свой роб! –

Ти обаче трябва да станеш господар на радостта си и да я подчиниш напълно на своята формираща сила!

Не говоря тук за тихите, трайни радости, никнещи в добре оформения ти живот, както цветята в една грижливо поддържана градина никнат едно след друго през цялата година. –

Едва ли е убягнало от вниманието ти, че говоря всъщност за онази твоя радост, която, свързана с особен повод, предявява и особените си права.- –

Тези поводи могат да бъдат най-разнообразни и да приемат най-различен облик...

Осъзнал ли си веднъж, че целият ти живот трябва да получи своята форма чрез теб, няма да ти е трудно да придадеш форма и на своята.радост, стига да не живееш с илюзията, че ти е позволено все пак да се "забравиш" в радостта си. –

Съвсем не най-лоши са тези, които често вярват, че радостта им е отредена само за да могат да се "забравят"!

Ала кого всъщност забравяш по този начин?!?

Това съвсем не си ти самият, дори ако в игривата веселба на маскарада си посегнал към най-чуждата за тебе маска!

Ти самият ще се чувстваш винаги като "Аз" на тази маска.- –

Онова, което искаш да забравиш, си струва да бъде забравено и в твоето всекидневие! –

Ти самият си го превърнал в свой тиранин и това твое творение е станало сега тъй непоносимо за теб, че на драго сърце би го забравил отново, а тъкмо към това те тласка сякаш радостта ти!-- –

*

Ти си намерил тук, на тази земя, своята земна дреха.

Още в ранната ти детска възраст са ти говорили доста за това, какво според другите си ти самият...

Вярвал си, че точното определение за теб зависи от похвалите и укорите, – от оценката на възрастните за поведението ти като дете.

Израствайки, ти си "знаел", че си дете на точно определено семейство и всичките ти постъпки са се обуславяли от това "знание".

По-късно обаче си се "освободил" от всички семейни връзки, "знаейки", че си дете на своя народ, а оценката, която си давал на самия себе си, се е определяла изцяло от твоите способности или от неуспехите ти на дадено човешко "поприще"...

Накрая самият ти не си бил вече сигурен, дали наистина си бил призван за тази дейност. –

Постепенно си се "сраснал" с нея и според теб твоята "задача" сега е да я "изпълняваш" така, че всички, които са "над" тебе или имат право да "съдят" за теб, няма нито да те "осъдят", нито да те поставят "под" останалите.- –

Следователно образът, отразен в очите на другите – образът, в който те виждат те, – се е покривал досега, а и днес може би се покрива, с точното определение на това, което си! –

"Оценката" на другите се покрива за теб с твоята собствена цена. –

"Възхищението" на другите те прави да изглеждаш възхитителен в собствените си очи. –

"Признанието" на другите единствено те е карало да си въобразяваш, че си се научил да познаваш себе си. –

"Незачитането" на другите ти се е струвало тъй основателно, че само тайничко си дръзвал да се "зачиташ", опасявайки се вътрешно, че си просто роб на своята суета, когато в теб все пак се е "надигало" нещо, за да "въстане" стихийно срещу "незачитането" на другите, решено да се извиси над низините, които сам на себе си си отредил! –

Така че всичко, което отъждествяваш във вътрешното си усещане със себе си, е почерпано от другите, затова сам по себе си изобщо не знаеш кой всъщност си ти!

Съвсем не е чудно, че ти се иска да "забравиш" онова, което представляваш единствено в очите на другите!

Съвсем не е чудно, че се опитваш да забравиш онова, което другите са направили от теб! –

Но ти по никой начин не искаш да забравиш себе си!

Просто си предоставил на един внушен от другите образ правото да се представя за теб самия.-- –

Ето защо моят съвет е: недей забравя себе си в своята радост!

Оногова, когото искаш да забравиш, понеже те измъчва като твое собствено творение по чужда мярка, – него имаш пълното право да забравиш, и ще сториш много добре, ако тутакси го забравиш!-- –

Ти самият обаче трябва да се чувстваш особено извисен в своята радост!

Каквато и да е причината за радостта ти, нека тя бъде повод да поставиш на изпитание своята формираща сила!

Ще увеличиш стократно своята радост, ако съумееш да я формираш според присъщата на теб самия мяра!- –

Самият ти трябва да станеш мяра за формирането на своята радост, – а не онзи призрак, в чието лице те виждат другите! –

Зачитай формата на радостта на другите, доколкото тя заслужава някакво зачитане, но не я превръщай в "образец" за своята форма на радост, освен ако не съответства напълно на твоята природа!- –

Придай, приятелю, на радостта си своя собствена форма и не забравяй думите ми, че твоята радост няма да ти даде никога повод да се разкайваш само ако съумееш да я овладееш във форма!-- –

Ти самият трябва да дадеш мяра на радостта си, ако не искаш да бъдеш подведен от нея!- –

Ти самият си най-сигурният гарант за последиците от своята радост, стига само да формираш всичките си радости по своята, определена ти от веки форма!-- –

*

# ФОРМА НА СТРАДАНИЕТО

Прикован към болничното си легло от тежки физически страдания, прекалено трудно ти се струва да се опитваш да придадеш форма и на болката си...

Предпочиташ да се озърташ боязливо за външна помощ и всяко спечелило доверието ти биле ти се струва далеч по-важно от подобни усилия...

В добрите си дни ти може би си вярвал, че отдавна вече си "надраснал всичко земно". –

Сега обаче си принуден да осъзнаеш колко тясно си обвързан все още със земята.- –

Но така и не искаш да разбереш, че твоята духовна сила може да те освободи, макар и може би частично, от тази обвързаност. –

Наистина клетото ти тяло е тъй измъчено, че почти е изгубило власт над сетивата си...

Жадуваш само за едно: – страданията ти най-после да свършат...

Като подигравка ти звучат приказките за придаване форма и на страданието. –

Ала знай: аз мога да съчувствам истински на твоето страдание, защото твърде рядко съм бил изцяло пощаден от болки.- –

Така че имам пълно основание да говоря за страданието и за неговото преодоляване посредством формата, в която успяваме да го понесем...

На мен самия ми е повече от добре известно колко тежко може да бъде за човека бремето на физическото страдание, но зная също как то може да бъде все пак овладяно благодарение на наложената му форма. –

Едва ли е възможно да си представиш какво всъщност може да се постигне чрез формиращата сила на Духа и до каква степен правилната духовна нагласа помага да се овладее тялото, колкото и силно да те измъчва то.-- –

Страдания, които ти се струват направо непоносими, докато продължаваш да се вайкаш и да се сърдиш на съдбата си, ще бъдат незабавно надмогнати от теб, ако ги понасяш с готовност, сякаш са напълно естествено и неразривно свързани с най-присъщата ти форма на живот, – сякаш не би могло и да бъде иначе.- –

Блазе ти, ако се научиш да обезценяваш страданието дотам, че да престанеш да го удостояваш с вниманието си!

Продължаваш ли да се отдаваш на страданието като роб в ръцете на жестокия си господар, очакващ разтреперан поредния удар на бича, ти не си още придал на своето страдание достойната за тебе форма! –

Единствено с "презрение" трябва да се отнасяш към страданието си и само като го презреш, ти ще станеш негов повелител!! –

Трябва да се стремиш да овладееш по същия начин и всяко друго страдание, което може да те сполети!

Душевните терзания също се стремят да те видят унизен и да властват над теб! –

И за тях мога да кажа много неща, – и в този случай не говоря като човек, който приказва за непознати нему неща!- –

Срещал съм обаче мнозина, които до такава степен обичаха душевните си страдания, че просто не им се искаше да се разделят с тях, когато те самите ги напускаха...

Не по този начин трябва да се отнасяш към страданието, стремящо се да угнети душата ти!

Трябва да се научиш да овладяваш и душевните си мъки, заставяйки ги да приемат достойната за тебе форма!- –

Продължаваш ли да "ровиш" в себе си, стараейки се да "откриеш" дълбокия смисъл на своите страдания, ти само подриваш съпротивителните си сили!...

Не е възможно да се добереш до "смисъла" на сполетялото те страдание, защото то добива "смисъл" едва тогава, когато ти самият му придадеш такъв, и само в този смисъл то може да стане "смислено" за теб!

Страданието ти може да е много горчиво, но ти самият не се "огорчавай" от него! –

То може да ти се струва безкрайно "значително", но не търси в своето страдание доводи за собствената си "значимост"!- –

Не издигай в себе си олтар на страданието и не го разнасяй с тържествено протегнати нагоре ръце, сякаш е светиня!

Както си длъжен да се научиш да презираш физическите страдания, така трябва да се научиш да "преработваш" и страданията на душата си, придавайки им онази форма, която ще ти послужи да формираш себе си! –.–

Не бива в никакъв случай да се отдаваш на своето страдание!

Трябва да се извисиш над страданието си и да се научиш да му заповядваш!

Самият ти си нетленен, – страданието ти обаче е преходно и лъже, когато се опитва да те изкуси да повярваш в неговата дълговечност!- –

Научи се да му налагаш прегради, които да го формират по твоя воля!- –

Страданието ти ще се окаже гибелно за теб, само ако не съумееш да го овладееш!- –

В Духа обаче можеш да стигнеш единствено като победител на своето страдание!

Самия себе си трябва да цениш много по-високо от измъчващото те страдание, защото именно в теб самия иска да ти се разкрие искрящата, лъчиста Светлина на Духа! –

# ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ

Ако си готов да извървиш пътя, описван тъй често от мен в други книги, – пътя, водещ в теб самия към Светлината, – ще ти се наложи да се откажеш от немалко заблуди! –

И преди всичко от погрешното разбиране, че земният ти живот бил изцяло "предопределен" и трябвало да се изживее "както дойде"!- –

Изживяващият по този начин своя земен живот прилича на строител, който – без какъвто и да е план или скица – дава нареждане да се изкопаят основите и да започне да се гради "как да е", докато поредният камък не му попречи да продължи. –

Не е изключено безразборният му строеж да "сполучи" и в резултат да се стигне до някаква нелепа постройка.

Ала много по-вероятно е един ден върху главата му да се срине всичко, което тъй глупаво и безразборно е струпал едно върху друго. –

Постарай се да не приличаш на такъв глупец!

Това, което наричаш свой земен живот, е суров материал и той наистина ти е даден такъв, какъвто си го намерил на земята, без възможност да променяш много нещо в него.

Единствено в твоя власт обаче е какво ще изградиш от него като духовна форма и никоя земна сила не е в състояние да ти попречи да строиш така, както изисква от теб разкрилият се пред твоя вътрешен взор "план". –

Сигурно ще ми възразиш, че много неща не са всъщност в твоя власт: – че в много отношения могат да ти попречат други хора, – че външният свят би могъл дори да срине до основи цялата ти постройка.

Продължаваш ли, скъпи приятелю, да ми говориш така, значи не си още разбрал какво искат да ти кажат моите думи!...

Наистина външният ти градеж не зависи единствено от теб, – и най-прекрасната ти фасада може да бъде разрушена преди още да си успял да вдигнеш купола, увенчаващ цялата ти горда постройка!-- –

Духовно съграденото обаче можеш да събориш само ти или онези, на които си позволил да го съборят!-- –

Имам предвид онова произведение на изкуството, в което трябва да се превърне духовният ти живот!

Твоето земно битие ти поднася всеки ден нов материал, от който да изградиш художествената постройка на своя духовен живот!

Няма никога да чувстваш липса на "камъни" и "дървен материал"!

От теб обаче ще зависи така да обработиш суровия материал, че той да отговаря на изискванията на възвишения план, който твоята душа открива вътре в себе си, – в своето най-съкровено лоно! –

От теб ще зависи да забъркаш добър "хоросан", който да спои градивните камъни!

От теб ще зависи да наместиш така "гредите", че да могат да носят товара!

Не пренебрегвай нищо от онова, което всекидневно ти поднася твоят земел живот!

Всичко то е така или иначе необходимо за духовния ти градеж и ще ти влезе в работа, стига да му придадеш подходящата за целта форма!-- –

Нищо обаче не може да бъде вградено в духовния ти строеж, ако не е било предварително обработено и формирано по духовен път! –

Каквото и да ти поднесе делникът: – винаги се питай как незабавно да му придадеш онази форма, която да ти послужи при изграждането на твоя духовен Храм!

Залавяй се веднага след това за работа и не си давай отдих, докато не придадеш съответната форма на суровия материал! –

Колкото по-усърдно се упражняваш в тази мъдра дейност, толкова по-лесна ще става тя за теб!

Онова, което днес ти изглежда едва ли не невъзможно, твърде скоро ще почне да ти се удава без кой знае какви усилия!

Ала в тази работа е нужно постоянство!

Не бива да започваш с въодушевление днес, за да оставиш само след няколко дни повечето неща недовършени! –

Онова, което си оставил необработено, ще се струпа по твоя път и така ти сам ще си създадеш сериозни пречки, ако решиш по-късно да започнеш отново! –

Още днес, докато слушаш тези мои слова, издири в скритата съкровищница на своята душа строителния план!

Той е грижливо скътан там и ти непременно ще го намериш, ако търсиш с цялото спокойствие, присъщо на непоклатимата увереност!

С прибързано ровене няма да го извадиш наяве!

А щом го намериш, залавяй се веднага за работа и остани верен на своето дело!

Плана ще се научиш да разчиташ едва в хода на самия строеж, а ако се наложи, ще откриеш и планове за отделните детайли, които днес не биха ти послужили за нищо!

Така твоята формираща сила постепенно ще укрепва и ти ще завършиш творбата си като истински художник!

Никаква "школа" не би могла да замести онова, на което само работата е в състояние да те научи!-- –

Ти не си се още разгърнал и сам не знаеш какво се крие в теб!

Все още нямаш упование в себе си и предпочиташ други да ти дадат плана и да те научат да строиш!

Но това упование непременно ще те осени, щом видиш какво носиш в себе си! –

Единствено самостоятелната ти работа по скрития в тебе план ще засили постепенно упованието ти и тогава ще разбереш – макар да съзираш все още само помощта, а не помагачите, – че си получил помощ, защото си имал упование в себе си! –

Единствено такава духовна помощ ще бъде от полза за теб! –

Всичко, което ти се казва отвън, може само да те пробуди от сън и да те подтикне да се заловиш за работа, – да сложиш началото на своето най-голямо дело!- –

Но за да бъде наистина действена помощта, от която ще се нуждаеш тогава в своята работа, тя може да ти бъде оказана само по вътрешен, духовен път!-- –

Дори да си съвсем далеч от всякакви артистични наклонности във външния свят, дълбоко в теб е скрито едно артистично призвание, което може да се разгърне духовно само по време на градивната ти дейност!

Тук, в своята най-съкровена същност, ти ще бъдеш насочен към едно висше изкуство: – към изкуството да изградиш своя духовен живот по присъщия на вечния Дух Закон!-- –

От теб се очаква и изисква единствено готовност да се научиш да обработваш, изхождайки от собствената си формираща сила, всеки суров материал, поднасян ти ден след ден от твоето земно съществуване, за да му придадеш нужната форма! –

Ето защо в тази книга ти говорих в толкова различни аспекти за необходимостта от формата! –

Когато не без основание твърдиш, че много неща могат да ти попречат във външния живот да придадеш на живота си желаната от тебе форма, налага се все пак да ти кажа, че дори и тук си много по-могъщ, отколкото си мислиш!- –

Но само при условие, че се стараеш да въздействаш върху външното отвътре! –

Стреми се да оползотвориш по духовен път всичко поднесено ти от външния живот, като полагаш усилия да му придадеш духовна форма, и благодарение на мъдрата си духовна работа твърде скоро ще отстраниш от пътя си доста пречки, които са ти изглеждали непреодолими във външния живот!-- –

Целият ти външен живот ще се преобрази по примера на твоя духовен живот, стига да съумееш да придадеш духовна форма на всичко външно!- –

Мнозина са били наричани "майстори на изкуството да се живее", защото ловко и безпогрешно са избягвали всички премеждия във външния живот.

Ала изкуството да се живее, за което ти говоря тук, няма да бъде изгубено за теб дори когато един ден ти се наложи да напуснеш външния живот на тази земя!

То ще ти позволи да вкусиш от благородните му плодове още тук, в този земен живот, за да ти ги предложи по-късно в най-богато изобилие в новата форма на съществуване, която те очаква след него!-- –

Струва си наистина да положиш.всички усилия за усвояването на това изкуство, – то е по силите на всеки, който е сериозно решен да придаде духовна форма на самия себе си и на всяко свое преживяване!- –

Нему ще разкрие най-дълбоката си стойност и всяка земна форма! –

Във всяка форма той ще открие творческото дело на Духа!-- –

#

Bo Yin Ra

Йозеф Антон Шнайдерфранкен

ДУХ И ФОРМА

# том_26 ИСКРИ МАНТРА ПРАКТИКА

Едно от най-важните средства за формирането на душата е въздействието на определени групи от звукове на човешката реч върху нея.

От дълбока древност се знае за възможността да бъде оказвано такова въздействие и следи от него могат лесно да се открият в богослуженията, както и в разпространените сред народа молитви от всички големи верски системи на човечеството.

Пазено като свещена тайна от озарените, родени жреци, бдели някога при люлката на всяка една от плодоносните религии на древността, това знание е било постепенно забравено в западния свят, или пък е било унаследено единствено като практика, чиято обосновка е била само смътно предугаждана.

Не така стоят нещата на Изток, където мъдростта на древните в по-голямата си част също лежи погребана сред руини, но все още е запазено знанието за могъщото въздействие на вътрешно изговорените думи, използвано ден след ден както за добри, така и за злотворни цели.

Подчертавам изрично, че става въпрос за вътрешно изговорената дума, тъй като важно в случая е само вътрешното изричано вътре « самите нае. Нека не се заблуждаваме от мнението на източните познавачи на мантра, отдаващи – сякаш не без сериозни основания – голямо значение и на възприеманите посредством ухото звукове.

То не бива да се окачествява като "суеверие", тъй като физически възприеманият звук съвсем не е лишен от способността да оказва силно въздействие, трябва обаче да бъдем напълно наясно дали се стремим да въздействаме върху душата, или само върху флуидалните центрове на физическия организъм...

Човекът от Изтока си поставя най-често и двете цели едновременно, а и упражняваното от най-ранната му младост самовъзпитание, някои унаследени, столетия наред развивани качества, в съчетание с един начин на живот, който не само не смущава, но и действено подпомага неговите намерения, го прави способен да насочва по своя воля тези две различни въздействия, – докато човекът от западния свят не се намира н такова благоприятно положение и ако се опита да се подложи на въздействието и па физически възприемания звук, е това само ще постави под въпрос ползата за своята душа, а при известни обстоятелства може да прегърни и тежки увреждания във фините структури на физическото си тяло.

Западният човек може наистина да съчетае по един доста безобиден начин и без вредни последици физически възприемания звук с практикуването на мантри, например при публичното четене на литании и хорови молитви, донякъде и при църковните песнопения.

Който обаче прави експерименти само с физически възприемания звук е цел да постигне въображаеми вътрешни прозрения – все едно дали на Изток или на Запад, – се превръща, без да подозира това, в най-усърден помагач на враждебните към човека (или един вид "отровни" за него) сили на невидимия физически свят, и въображаемите откровения, колкото и възвишени да му се струват, не са нищо друго освен самосъздадени фантасмагории, нямащи нищо общо с действителността...

Западният човек, решен да употреби въздействието на вътрешно изговорената дума за формиране и самопознание на своята душа, ще бъде във всички случаи на сигурен път, ако избягва изобщо да съчетава вътрешното изговаряне с осезаем за физическото ухо звук, и моят категоричен съвет е тези вътрешно изговорени думи да не се подчертават по никой начин с лек шепот, дори и устните не бива да се помръдват при този изговор навътре! –

Добрата мантра представлява текст, съставен по окултно-духовни принципи, като при неговото използване става въпрос единствено за въздействието на чисто духовния, напълно невъзприеман от физическото ухо като звук. –

Изговарянето "навътре" трябва да става по такъв начин, че да се превърне в един вид "причастие", в духовно поглъщане, в поемане на думата като духовна храна.

При това не бива да се допуска никакво напрежение, никаква сянка от самопринуда!

Малката поредица от немски мантри, които публикувах под общото заглавие "Искри", не бива да се схваща като подтик от моя страна към всекидневно възприемане на всички отделни текстове.

А и на последователността, в която те са изложени, съвсем не бива да се гледа като на някакво предписание за реда на тяхното възприемане.

Нека всеки си избере онзи текст, който е най-силно въздействащ за него, и нека го изговаря вътрешно ден след ден, в час на покой, без декламация, без емоционален изблик, просто, естествено и недостъпно за физическото ухо, без да анализира специално логичния смисъл, без да си блъска главата какво точно "иска да каже" той.

Това съвсем не означава, че трябва принудително да се потиска разкриващият се от само себе си смисъл!

Този смисъл не бива обаче да се търси и думите трябва да се приемат вътрешно като духовна звукова форма, след което и логически достъпният смисъл ще се разкрива от ден на ден все повече и без особени усилия.

Но щом се почувства и най-малката умора, вътрешното изговаряне трябва веднага да бъде прекъснато.

Дадена мантра трябва да се смени, щом усещането при изговора и се изгуби.

Никога при вътрешния изговор не бива да се усеща и най-малкото неудоволствие.

Изобщо практикуването на мантри е дейност, която води до плодоносни резултати само в условията на ведра свобода.

Всяко насилие, всяка принуда е само пречка.

Вътрешното изговаряне трябва да се извършва напълно непринудено, сякаш става въпрос за нещо съвсем обичайно и всекидневно!

Усещанията следва да се приемат такива, каквито идват, но не бива да дебнем живите си чувства: – не бива в резултат на вътрешния изговор да очакваме някакви нечувани, нови усещания!

Колкото по-спокойно, с повече упование и вътрешно равновесие протича целият процес, толкова по-благотворно ще е неговото въздействие.

Текстовете на тези двадесет и две "искри" не са замислени като някакъв учебен материал, който трябва да бъде "овладян" в рамките на определен срок!

Дадените тук мантри биха стигнали за цял един земен живот, дори той да трае сто и двадесет години...

(Всъщност тяхното действие се простира далеч отвъд земния живот!)

Дори ако някой е изговорил в себе си десетки пъти вече всички мантри, един ден ще открие, че изведнъж се изправя пред някой от тези текстове, сякаш никога досега не го е чувал, и – ако съумее да изчака винаги подходящия час – от тези двадесет и два кладенеца на свещена премъдрост той ще черпи все нови сили и нова светлина...

Може така да стане, че някой да стигне едва на шестдесетата си година до такова душевно преживяване, каквото преди това му е било съвършено непознато, макар да е смятал, че още от двадесетгодишна възраст добре е познавал тези мантри и в течение на целия си досегашен живот им е бил задължен за немалко душевни преживявания.

Познавателното съдържание на тези текстове не може да се постигне по мисловен път – то се разкрива пред онзи, който ги изговаря духовно в себе си, рано или късно по духовен път, дори ако словосъчетанията си останат за него "загадки"...

Малкото санскритски думи също не бива да будят тревога!

За повечето търсещи те вероятно не са непознати. А който ги усеща като чужди, нека ги изговаря духовно в себе си там, където се намират в текста, – в даден момент те ще окажат своето въздействие и е това ще оправдаят присъствието си в него.

"Тат твам аси" се превежда:

Това си ти!

"4у.м" не само се покрива по значение със староеврейската утвърдителна формула "Амин", но и при правилното си изговаряне, така че "А" да се доближава по изговор до "О", а "У" да бъде само като глух отзвук, съдържа звуковите трептения, отговарящи на

Битието само по себе си и затова е почитано от най-древни времена в Индия като особено свещена дума.

("Ом" е друг начин да се възпроизведе същата дума, този път без санскритски букви. Използвал съм го там, където е необходимо да се изтъкне характерът на думата като най-тържествено утвърждаване.)

"Цжйватма" ще рече: индивидуалният божествен живот, и по-специално божествената духовна искра в отделната душа.

"Ахам брахма асми" означава по смисъл: Виж, аз самият съм Пра-Битие!

Но всичко това не е нужно да се знае за употребата на мантрите – давам тези обяснения само за да заявя еднозначно в какъв смисъл аз самият съм използвал на някои места тези заемки от коренния индогермански език.

И днес още голям брой хора – в това число такива, за които езикът на мантрите не е майчин – са запознати с тези немски мантри, изпитвали са и изпитват всеки ден отново и отново тяхното благотворно въздействие.

Понякога чувам все пак за търсещи, които явно не са много сигурни дали събраното под наслова "Искри" следва да се разглежда като експресионистични поетични излияния или като загадки за поощряване на мисловната им дейност, има и такива, които са чули наистина за въздействието, упражнявано върху душата от определени звукови и словесни формули, но се боят – и може би не без основание, – че биха могли да отслабят въздействието на мантрите поради неправилна употреба.

А ако има и търсещи, които се страхуват, че неправилната употреба на тези мантри би причинила по някакъв начин душевни или физически увреждания, нека знаят, че тук става дума за такива звукови и словесни формули, които напълно съзнателно са създадени така, че дори неправилната им употреба като доловим само от физическото ухо звук не би могла да причини никакви увреждания, макар в този случай по необходимост да отпада благотворното въздействие върху душата.

Не бих по никой начин поел отговорността да публикувам тези мантри, ако съществуваше и най-малка опасност от неправилната им употреба.

Смятам, че с тези обяснения съм отговорил на всички въпроси, които биха възникнали у този или онзи търсещ при първото прочитане на двадесет и двата текста, които той държи в ръка под наслова "Немски мантри".

Дълго време ми се струваше невъзможно тези мантри да бъдат преведени на други езици, докато не се убедих, че италианската им версия е наистина успешна. Ето защо не смея вече да се съмнявам, че тези "искри" ще могат да лумнат и на други езици, стига да бъде намерена правилната словесна форма за това.

Нека и занапред получат най-голяма благодат и душевно самопознание, вътрешна радост и успокоение всички онези, които съумеят правилно да използват предлаганите им текстове!

Тъй като ми е невъзможно да направя истински превод на немските мантри, след почти буквалния, предаден по "смисъл", превод на български те са възпроизведени на следващите страници и в своя оригинален вид.

Не бива да се забравя, че действителното въздействие на "искрите" може да бъде постигнато само ако те се практикуват в тяхното оригинално звучене и че опитите за тази цел да се използват предходните преводни текстове ще останат във всички случаи напразни и подвеждащи.

За онези читатели, които биха се затруднили с четенето на немския оригинал, е предложена и фонетична транскрипция на кирилица, колкото и несъвършена да е тя. Дългите немски гласни са означени с хоризонтална черта над тях; посочени са и ударените срички.

# том_27 ДУМИ ЗА ЖИВОТ

ИК «ИРИС-95» София • 1996

зов

Мене си тръгнал да търсиш ти и жално питаш къде да ме намериш! –

Аз обаче те питам, защо не си ме намерил досега? –

Нали ти дадох зрението и слуха си, и нали моята реч е в устата ти!

Защо стоиш онемял пред мен, когато те карам да говориш, а отваряш уста там, където само мълчанието би ти разкрило същността на нещата?

Редиш празни думи пред глухи уши и се опияняваш от измамното свидетелство на сетивата си, затова моята реч ти се струва чужда, а словото ми – неясно.

Един ден ще трябва все пак да ми дадеш отговор на моя език – такъв, с какъвто одарих устата ти, когато те излъчих от себе си...

Все още се опитваш да се скриеш от мен чрез хитроумни слова, ала знай, че аз съм тъй близо до теб, както е светлината до светилника, и че не можеш никога да се скриеш от мен, макар очите ти да не ме виждат, докато оставяш да те заслепява собствената ти глупост!

Какво друго мога да искам от теб, освен да ме намериш, и наистина: съвсем не е трудно да бъда намерен!

Зная: – ти търсиш всъщност мен дори косато се луташ по криви пътеки и се преструваш, че търсиш друго...

Мене търси и глупавият, и мъдрият, а търсенето на глупеца е безразсъдно единствено затова, защото той сам прави труден пътя си към мен, докато мъдрецът не щади усилия, за да облекчи своя път.

Всеки товар сваля от себе си той, захвърля и дреха, и тояга, за да стигне до мене гол, както го е родила майчината утроба...

А ти се обличаш в пищен брокат, кичиш се с бисери и злато и връзваш на нозете си тежки, златни сандали. –

После дълго мъдруваш и търсиш най-дългия път, защото ти се струва, че само по най-дългия път можеш да стигнеш до мен.

Притиснат под всичко, което само утежнява бремето ти, изминаваш безкрайни разстояния, докато не паднеш изтощен и мъжеството ти не се превърне в отчаяние. –

Знай, че по този начин няма никога да ме намериш!

Ти търсиш надалеч, докато аз съм по-близо до теб и от собственото ти тяло, което се опитваш да доведеш при мен отрупано с накити, въпреки че тези накити не значат нищо за мен и че измамният блясък на пищните ти одежди само те скрива от очите ми!

Откажи се от всички заимствани слова, за да прозвучи от устата ти моята реч!

Където и да се намираш днес, остани там и снеми от себе си всякакъв товар!

Пристъпи гол и без накити в най-съкровеното у теб и се научи да мълчиш, докато не ти се възвърне моята реч, която ще ти възвести за мен!

Аз те обичах в самия себе си, понеже ти бе от веки веков при мен, и все още те обичам, макар да си ме напуснал!

Не аз се крия от теб, а ти самият се опитваш да се потулиш от мен!

Оставяш погледа си да се рее в празното пространство, въобразявайки си, че ще ме намериш там, а достатъчно е да се върнеш към самия себе си, за да се озовеш при мен!

Ти още не знаеш, че всъщност се криеш от мен, когато под тежки и пищни одежди се опитваш да се скриеш от себе си и така да се доближиш до мене!

Не знаеш, че аз съм отдал самия себе си на теб и че единствено в себе си ще намериш всичко, което все още търсиш навън!

Знай, че съкровищата на всички светове са нищо в сравнение с онази скъпоценност, която таиш в себе си! –

*

АЗ

ъв всички атоми на твоето тяло светя Аз! –

.. .Това тяло от твърда и полутвърда материя е за мен като алабастрова лампа, в която аз, нейната Светлина, просветлявам всичко.

Мен то не ме спира!

Мене нищо не може да ме спре!

Всичко извън мен е мой образ и аз съм Светлина за всички просветлени от мен форми! –

Аз съм флуидна сила и все пак стоя над всички флуидни сили!

• Аз звуча във всички лютни, арфи и флейти на безкрайното пространство! –

Аз съм маестро на безкрайни симфонии, от които отекват сферите на Вечността!

Който иска да ме познае и да живее вечно в мен, черпейки от силата на Светлината, трябва да стане един от моите инструменти. ..

Той трябва да отекне в сферите на Вечността със сияйния тон на някоя от моите симфонии.

Аз свързвам звуците и ги развързвам по свой собствен, присъщ ми от веки веков, закон.

Като маестро на своите симфонии аз разполагам с добри музиканти.

Те всички се подчиняват на всеки жест на ръката ми и никой никога не ще изтръгне фалшив тон от моите инструменти. . .

Аз им давам само съответния знак.

По него моите музиканти привеждат инструментите в звучене и пак аз съм извиращият от тях звук.

Някои от инструментите осъзнават, а други така и не разбират, че могат да зазвучат само под ръководството на моя закон и че аз съм звукът, който отеква в тях. –

... Мъртвото туловище, което виждай], когато се гледаш отвън, това съвсем не съм Аз!

В него обаче аз съм дал тук опорна точка на своята сила, за да приведа всичко на тази земя в звучене и така да мога аз самият да се родя във всяко нещо като звук. . .

Неизброими са симфониите, които се таят у мен и напират за изява.

Искам да се формирам като сияйна звучност във всичко, което се стреми да зазвучи чрез мен!

И ти няма да бъдеш забравен от музикантите ми, ако си наистина готов да станеш един от моите инструменти. –

Ти също ще звучиш във вечно сияние в една от безкрайните ми симфонии!

Аз съм този, който може да те спаси, защото ти няма да познаеш вечното блаженство, докато аз самият не зазвуча в теб! –

Знай, че всичките ти копнежи имат еднаедничка цел –- да се съединиш с мен в сияен звук!

Ти усещаш наистина копнежа на сърцето си, но не умееш още да го изтълкуваш. –

Твоят собствен звук се таи смълчан в теб като в недокосната струна, но ти не ще можеш сам да зазвучиш, ако не си решен да се съединиш с мене. –

Тогава във Всемира ще отекне един нов звук и ти ще чуеш себе си в своето всемогъщество – съединен с мен – в своето собствено

Аз!

ЗАВРЪЩАНЕ

Трябва да се научиш сам себе си да чуваш, ако искаш един ден да бъдеш на свой ред чут!

Ти все още се вслушваш в различни гласове и даваш ту на един, ту на друг от тях собственото си име.. .

Знай, че ти си нещо различно от всеки глас на видимото и нещо различно от гласа на всичко невидимо около теб!

Все още смяташ за свое неоспоримо притежание възприетото отвън, което ще трябва един ден да изоставиш, а то неизбежно те скрива от самия теб.

Все още се вслушваш в гръмките викове около себе си, затова не смогваш вече да разбереш собственото си слово! –

И мен все още търсиш в тези гръмки викове, що кънтят от всички страни в ушите ти, и се мъчиш в конвулсивни напъни да доловиш в този шум моя глас.

Мен обаче ще можеш да чуеш само вътре в себе си и само след като си се научил вече да чуваш себе си!

Не край теб, а вътре в самия теб се крия аз!

Затова, искаш ли наистина да ме намериш, не ме търси като нещо друго, стоящо вън от теб!

Това би било крайно неразумно и би те направило плячка на призраци, създадени от самия тебе в момента, в който преклониш глава пред сила, която не се намира единствено в теб!

Знай, аз съм във всички космични пространства и ако и ти беше като мен във всички космични пространства, тогава би ме намерил и там...

Ти обаче съществуваш само на своето собствено космично място!

Никой друг не може да бъде при себе си там, където единствен ти в целия неизмерим Всемир си действително при себе си! –

Ала ти можеш да се чуеш само там, където си при себе си, а не чуеш ли себе си, и дз не бих могъл да ти се разкрия.

Трудно ще ти е да ме осъзнаеш по този начин, докато не си все още осъзнал самия себе си! –

Струва ти се, че ако ме чуеш вътрешно, ти едва ли би могъл да ме различиш от себе си. . .

Твърде много си свикнал да чуваш само онова, което е край теб, затова не можеш да си представиш какво означава: да познаеш нещо в своето собствено

Ти наистина си се отдалечил твърде много от себе си!!

Продължаваш да казваш "Азно нареченото с това име няма нищо общо със самия теб.

С тази дума означаваш ту своето тяло с неговите инстинкти, – ту невидимите земни сили в себе си, докато ти самият отказваш да се "изявиш навън..

Ще трябва обаче да се научиш да отстояваш себе си във външното, за да не може то да ти наложи оковите си!

Обвържи сам всичко външно около себе си с яките въжета на своята воля, ако не искаш то да се нахвърли върху тебе, както банда разбойници се втурват върху нищо неподозиращия пътник, за да го завържат и ограбят!

Отдадох ти се като свое най-скъпоценно притежание, защото аз наистина притежавам себе си! ала ти все още не знаеш, че в теб е скрито нещо, което по своето величие надминава всичко родено от въображението ти, понеже не си още "дошъл на себе си".

Всичко онова, което си въобразяваш, че е над теб, ти го носиш вътре в самия себе си!

Ах, да беше научил отправените си нагоре очи да се взрат най-после навътре в теб!! –

Научи се да намираш себе си в своите най-съкровени дълбини, за да можеш в себе си да срещнеш самия мен!

*

# ЛЮБОВ

Наистина, аз обичам себе си и ти трябва да приличаш на мен и да обичаш себе си над всичко!

Не своето тяло и не нещо друго, което казва "Аз" у теб, трябва да обичаш "над всичко", независимо че с тялото си и със своите невидими сили винаги ще бъдеш свързан в любов!

"Над всичко" трябва да обичаш единствено самия себе си в своите най-съкровени дълбини, – себе си, в когото се крия аз!

Да обичаш "над всичко", ще рече за теб: да обичаш себе си повече от всичко, което е извън теб, и само ако се обичаш по този начин, ще успееш един ден да намериш вътре в себе си своята най-висша Любов в мен! –

Лошо си бил научен, щом вярваш, че би трябвало да обичаш всичко! –

Твоята най-висша Любов, която можеш да намериш едва в мен, след като си се научил да обичаш себе си, е свободна от всякакъв предмет на Любовта, а някои хора са разбрали само наполовина нещата, стигайки до извода, че тази Любов трябвало да бъде всеобхватна.

Моята Любов обаче зачита единствено присъщия на мен Закон и се съдържа в самия мен.

Тя трябва да включи във мен всичко, което иска да обхване.

А в мен няма нищо, което да не ме иска!

Ето защо насочи и ти с мъдър избор любовта си, когато нейният предмет е извън теб!

Да не обичаш, не бива за теб да означава: да мразиш!

Ще трябва да оставиш извън любовта си много неща, които обаче не бива да "мразиши!

Без любов и без омраза ще трябва да посрещаш повечето неща, които не са част от теб. ..

Обичай онова, което те води към самия теб, и по този начин – към мен!

Нека всичко друго остане завинаги извън твоята любов!

Как обаче би съумял да обикнеш онова, което трябва да обичаш, ако не обичаш самия себе си, – себе си, у когото единствено може да ти се разкрие твоята най-висша Любов?! –

Докато не проникнеш до собствените си дълбини и не възлюбиш себе си "над всичковсяка твоя любов, насочена навън, ще си остане само привидност и илюзия.

Преди това сам себе си ще заблуждаваш, когато си въобразяваш, че "обичаш", както ще заблуждаваш и предмета на мнимата си "любов" ..

Истински любещ ще станеш едва тогава, когато се научиш да обичаш себе си!

Всички велики любещи са били винаги обзети от Любов към самите себе си, обгръщайки себе си в огнените пламъци на Любовта! –

27

I

Знай обаче, че дори там, където съвсем не е нужно да обичаш, още по-малко ти е позволено да се отдаваш на омразата, ако искаш да стигнеш в своята висша Любов до мен!

Това, че се чувстваш способен да мразиш, нека ти бъде доказателство за силата ти да обичаш, – но не всичко, на което се чувстваш способен, може да ти помогне да стигнеш до себе си!

Любовта е решително утвърждаване на онова, което обичаш, –отсъствието на любов е равносилно на отрицание, а ом разата е признание за безсилието ти да отстраниш отреченото от своя път!

А всичко отречено трябва да бъде като несъществуващо за теб!

Стреми се занапред да не го виждаш и да не му изпращаш силите, които то непрестанно получава чрез оказваното му от теб внимание.

Оставиш ли обаче омразата да се прояви в теб, с това ти непрестанно подхранваш –

със своите сили обекта на тази омраза, така че внимавай той да не се превърне в чудовище, което да те погълне...

Истински обичащите, успели да ме намерят в своята висша Любов, не са срещали с малодушно "да" и "амин" всичко, което се е изпречвало на пътя им, – винаги когато се е налагало, те са казвали своето решително "не", но никой от тях не се е отдавал на омразата! –

Ти също трябва да се стараеш да овладе еш омразата и ако това не ти се удаде днес, непременно ще я превъзмогнеш утре, стига да си все така бдителен и да се стремиш да се издигнеш над омразата.

Колкото повече осъзнаваш, че цялата ти омраза само подхранва мразеното от теб, толкова по-бързо ще се отърсиш от нея!

Много извори на злото на тази земя щяха да бъдат отдавна пресушени, ако омразата не ги караше все отново и отново да преливат! –

Ако наистина искаш нещо гибелно и зло да стигне до своето самоунищожение, достатъчно е да го лишиш докрай от любовта си!

Докато оставаш все още активен в мнимото си "отрицание", нищо не си отрекъл истински! –

Онова, което ти изглежда достойно за отрицание, трябва да изчезне напълно от полезрението ти и не бива да бъде удостоявано повече с твоето внимание.

Така ти наистина ще обезсилиш отреченото от теб и отхвърлила всички вериги, Любовта ти ще може да утвърди онова, което обича!

В своята най-висша Любов ти ще намериш тогава в мен и върховното утвърждение, което в себе си обича вечно и единствено самото себе си!

# ДЕЯНИЕ

Изпълнен с копнеж в безсънните си нощи, ти ме зовеш и очакваш да те чуя...

Зная за твоя зов и искам да ти се притека на помощ, само че ти отблъскваш все още ръката ми, очаквайки помощ от други!

Ти наистина търсиш мен, но не ме познаваш и очакваш вместо мен да намериш някой друг, отговарящ на образа, който всесилната ти фантазия си е изградила за мен. ..

Ах, да можех само да приема образа на твоите мечти, та да познаеш най-после кой пристъпва към теб!

Но аз съм вечно неизменен, едновременно закон на самия себе си и следствие от своя закон, така че оставам постоянно онзи, който съм – недосегаем от всяко пламенно желание за промяна.

Ще трябва ти самият да измениш образа, който си си създал за мен там, където творецът си ти! –

Иначе няма никога да ме познаеш и аз ще трябва да остана чужд за теб, аз,

който съм ти най-близкият, тъй като ти ме криеш в себе си.

Самия себе си криеш ти от мен, за да си създадеш кумир, в който си въобразяваш, че си ме намерил!

Глупостта те държи в плен, макар в теб да се таи цялата премъдрост на света!

Възможно е наистина глупостта на други да те държи окован, по единствен ти самият можеш да разбиеш стягащите те окови!

Докато не си готов да ме познаеш такъв, какъвто аз от веки съм в самия себе си, ще ме търсиш във всички космични простори и пак няма да ме намериш!

Колкото и жарко да е изпълващото те въжделение, то няма да ти помогне с нищо, защото дори когато откликвам на копнежа ти, аз си оставам чужд за теб, като непознат, когото подминаваш без капчица внимание...

Ще трябва първо да промениш из основи създадения от тебе образ, ако искаш той наистина да носи моите черти!

Ще трябва да научиш очите си да виждат наистина по друг начин, ако искаш да ме познаеш такъв, какъвто аз от веки и во веки съм!

Знай: аз самият съм силата на своя закон и не мога да избягам от себе си, дори любовта ми към теб да ме подтикнеше да се откъсна от своето Битие, за да ти донеса спасение!

Но тъй като те обичам, волята ми не иска търсенията ти да блуждаят все така по лъжливи пътища, – затова чуваш днес моя глас като гласа на оногова, когото още не познаваш. ..

Аз искам, разбира се, да бъда твой спасител и освободител, само че ти самият трябва да поискаш действително да се изпълнят тези мои думи.

Ти самият трябва да забравиш всеки образ, за да се доближиш до дейната Действителност, и всичко родено от въображението ти трябва да оцениш като чисто заслепление.

Трябва най-после да разбереш, че не са могли да ме познаят ония, които са те учили и които са ти наговорили толкова нелепи неща за мен, понеже са ме виждали като един от тях, само че по-могъщ и по-велик както в светостта, така и в прегрешението, – защото ако бях наистина такъв, за какъвто те ме представяха, подобна рожба на заблудената фантазия би се превърнала неизбежно в свой собствен противник и би се намирала във вечна борба със самата себе си

Аз обаче съм вечно един, обоснован в самия себе си, и нищо в мен не може да ми се противопостави!

Чуй: аз съм деяние от най-висок порядък!

Аз самият съм за себе си действие и цел!

Аз самият съм за себе си начало и следствие! – –

Не твоят търсещ копнеж ще те доведе до мен, иначе отдавна щеше да си ме намерил в себе си! –

Само чрез дейни усилия ще успееш да ме намериш в себе си и никакви терзаещи въжделения на тревожните ти нощи няма да ме направят така същностно познаваем за теб, както едно-единствено будно деяние, в което търсенията ти са устремени наистина към мен!

Не си въобразявай обаче, че деянието ти може само по себе си да ме направи познаваем за теб!

Трябва добре да прецениш последиците от своето деяние и дали то действително и несъмнено може да те доведе там, накъдето те тласкат устремените ти към мене търсения. –

А добиеш ли веднъж увереност, че волята ти е на прав път, не се колебай повече и не пропускай благословения час, който те е заварил готов за решително действие!

В будно деяние ще се срещнеш тогава в себе си с мен и ще бъдеш съединен с мен в самия себе си! –

В будно деяние самият аз искам да преживея себе си в тебе, когото обичам! –

В будно деяние нека станеш мой знак и мое свидетелство! –

Така искам да те усъвършенствам в теб: – защото единствено в мен можеш да постигнеш съвършенство! –

Заченато от мен, нека от теб се роди деяние, и нека то продължи да действа творчески според повелята на моята вечна воля! –

Ти самият трябва да се родиш в мен на свято рождество чрез своето будно, съзнателно желано, свободно и истински достойно за един свободен човек деяние!

# БОРБА

Знай: макар и единен в себе си, аз съм първопричината за една вечна борба!

Всичко, което се домогва до мен, може да ме постигне само чрез борба.

Само като награда за удържана в борбата победа ще можеш да ме извоюваш!

Аз самият оставам винаги недокоснат от тази борба, защото в мен няма място за противопоставяне!

Който все още е принуден да се бори, не е стигнал още при мен. ..

Ала как би могъл да ме намериш в себе си, ако не съумееш да надвиеш в себе си всичко, което ме скрива от теб?! –

Без борба не ще можеш да отстраниш нито едно от препятствията, изправени на твоя път!

Ти трябва да излезеш победител от тази борба, за да не остана аз вечно недостижим за теб!

Това ще бъде борба, която наистина изисква да напрегнеш всичките си сили!

Това ще бъде борба, за която е нужна всичката ти издръжливост!

Това ще бъде борба, в която не бива да даваш признаци на умора, преди да си удържал крайната победа. ..

Ти не ще можеш да извоюваш победата, ако не си готов да напрегнеш всичките си сили, за да подчиниш на волята си всяко появило се на твоя път препятствие! –

В тази борба не бива да се стремиш да убиваш, защото убитото от теб носи в себе си сили, които – ако съумееш да ги подчиниш на волята си – ще ти помогнат да извоюваш крайната победа.

Мнозина са се захващали вече да водят тази борба, но твърде скоро мъжеството им ги е напускало и те са сключвали примирие с всеки, който е излизал насреща им . . .

Така сразени, те са се оттегляли назад, заявявайки на всички, които искали да се борят: "Невъзможно е да се удържи победа в тази борба!"

Ала по всяко време е имало неколцина, които са съумявали все пак да извоюват победата и да се завърнат, увенчани с вечнозелените лаври на победителя. –

И тебе искам да те видя като победител!

Послушай съвета ми: не забравяй никога по време на борбата, че всичко, което стои насреща ти, само дебне кога ще те напусне волята за победа!

Досега не е побеждаван нито един борец, който не е бил преди това напуснат от тази воля.. .

Може да претърпиш многобройни поражения, но крайната победа няма да ти убегне, стига да не те напусне безвъзвратно волята за победа, която всъщност е вяра в неминуемата ти победа!

Всяка борба, която подхранва волята ти да убиваш, подклажда нови борби, макар и на първо време да излезеш победител в нея.

Затова в тази борба не бива да се стремиш да убиваш!

Твои най-верни слуги ще станат тъкмо онези сили, които си победил с неустрашимо мъжество в борба!

Тогава те ще познаят в теб своя господар и ще ти бъдат послушни при всички изпитания.

С тяхна помощ борбата за теб ще се превърне в/£/гж1и вече нищо не ще може да ти отнеме победата!

Не бива обаче да забравяш, че всички тези врагове, които трябва да превърнеш в свои слуги – че и борбата, и победата, и бойното поле, – се намират единствено в самия теб!

Дори когато си мислиш, че борбата се води навън, истинското,решителното сражение трябва да се състои единствено е теб самия.

Ти си все още жертва на заблуда и си в плен на хиляди грижи, как да посрещнеш предизвикателствата на външния свят!

Склонен си все още твърде много да надценяваш онова, което те гнети отвън и което сякаш удържа победа над теб!

Все още губиш упование в себе си, щом нещо успее да те надвие отвън!

О, дано най-сетне прогледнеш и разбереш, че всяка външна победа, както и всяко поражение във външния свят, не е нищо повече от глупава илюзия!

Само онова, което заставиш да ти служи вътре в теб, ще бъде наистина надвито от тебе!

Едва когато извоюваш победата вътре в себе си, ще мога да те призная за победител!

Едва след такава победа в теб самия ще можеш да ме получиш като награда за спечелената борба! –

Няма да се дам на никого, който не ме е завоювал като награда за победата, постигната в борба!

Евтино, лишено от стойност и лъжовно е всичко, което може да се придобие без борба!

Всяка истинска ценност може да стане твоя само чрез борба! –

Само като се бориш, ще можеш да извоюваш победата!

Като победител трябва да се изправиш пред мен, ако искаш да спечелиш уважението ми, – аз мога да се съединя во веки само с такъв победител, който не се е побоял да влезе в борба!

Така че бъди неустрашим и не бягай от борбата, победният изход от която ти обещава толкова голяма награда!

# МИР

За мир жадува твоята душа – за онзи мир, който светът не може да даде!

Но само след безстрашно водена борба ще познаеш този мир, към който напразно се стремиш, докато все още се боиш да встъпиш в борбата.

Върнеш ли се обаче при себе си като победител, нищо вече не ще може да смути твоя мир!

Мнозина се заблуждават, че когато дойде краят на борбата им, те ще са постигнали мира.

Това е глупава илюзия, защото краят на борбата може да се окаже гибелен за теб, ако не си разбрал, че никоя борба не бива да бъде прекъсвана, само и само за да се постигне мир!

Никой още не е успявал да извоюва истински мир, ако не е бил изпълнен с твърдата воля да завърши борбата само като победител!

Копнежът за мир е голямо изкушение и горко на онзи, който му се поддаде!

Той го превръща в беззащитна плячка на невидимите му врагове и в безпомощна жертва на техния произвол, докато съпротивата му, дори да не се увенчае с победа, би поставила в негова служба оръжията на неговите врагове.. .

Ето защо, искаш ли мир, не оставяй да ти отнемат смелостта да се бориш и не спирай борбата, докато твоите вътрешни врагове сами не те помолят за мир!

Едва тогава ще можеш да се радваш истински на своя мир! –

Преди това умората от борбата ще те доведе само до привиден мир, а онова, което си мислиш, че си постигнал по този начин, ще те изправи пред един-единствен избор: или да останеш завинаги роб на своите врагове, или да подемеш нова борба, в която може би ще съумееш да се пребориш така, че да заслужиш лаврите на победителя. . .

Много пъти вече са ти давали погрешни съвети и са ти казвали, че всеки, който иска да стигне до мен, трябвало да търси единствено мира.

Аз обаче искам дейни бойци и достоен за презрение в моите очи е мир, който не пада от дървото на съдбата като зрял плод на сурова борба. В такъв мир аз виждам самобезразсъдство, защото по-скоро бих могъл да те спася след претърпяно поражение в борбата, отколкото ако напуснеш бранното поле поради липса на смелост. – – –

Героите на голямата борба, за които аз се превърнах във вечен мир, умееха да се борят до последната капка кръв, останала в жилите им, и наистина: те извоюваха победата, макар често да изглеждаше, че са само жертви на водените от тях борби.

Само така искам да те видя и теб един ден като победител!

Само така трябва да намериш вечния мир в мен!

За мен мирът означава увереността на оногова, който си е извоювал правото да бъде сигурен, че нищо вече не може да го предизвика на борба!

Мирът е просто онзи покой в самите нас, който е наградата и въодушевяващата цел на всички вътрешни борби!

Мирът е свобода от всяка принуда за водене на нови борби!

Мирът за мен е извоюваната власт над всичко, което е било дотогава враг и противник!

Само който е намерил такъв мир в самия себе си, може да намери своя вечен мир в мен!

За него аз ще бъда крепостната стена на мира му!

Той ще постигне в мене онзи мир, който "светът" не може да даде, – мира, постиган единствено от онези, които, удържали победа в самите себе си, съумяват накрая да извоюват и мен! –

*

# СИЛА

Напразно търсиш все някъде надалеч, извън самия себе си, силата, която би могла да ти помогне да завоюваш победата и да постигнеш вечен мир.

И тук ти продължаваш да вървиш по криви пътеки, пилеейки сили по проблясващи миражи!

Все тъй напразно би търсил во веки веков из всички космични пространства, ако още днес не се опомниш и не се върнеш към самия себе си! –

Само в себе си ще ме срещнеш и само аз единствен мога да ти се отдам като победна Сила!

Лз съм Силата, която властва над всички сили, защото само от мен произтича действената мощ на всички сили!

Не се заблуждавай и не се усъмнявай в мен, когато видиш, че тези сили си противостоят помежду си!

Създавайки безкрайно разнообразни форми, във всички проявени светове аз излъчвам от себе си разнообразни до безкрайност сили, които могат да действат само благодарение на своята противопоставеност...

Вечно мъртви, студени и сковани щяха да бъдат световете, вечно създавани от мен като най-външна противоположност на моето Битие, ако силите, които се струят от мен през тези светове, не оставаха вечно антагонистични! –

Аз обаче съм в себе си Силата и Животът на всички тези противопоставени помежду си сили и в мен те постигат своето единство, колкото и противоустремени да са в света на явленията. . .

Не следва ли да бъде наречен неразумен упоритият ти стремеж да се сприятелиш с отделни сили или опитите ти с хитрост и съпротива да придобиеш власт над други, след като можеш да станеш господар и повелител на всички сили, стига да поискаш да намериш самия себе си в мен!

Ти несъмнено би осмял всеки, който във всекидневието на заобикалящия те външен свят постъпва така, както постъпваш ти в невидимите сфери! –

Нищо обаче не те обвързва и ти още днес можеш да се отърсиш от това свое безразсъдство, стига да укрепиш в себе си волята, която не иска вече нищо друго, освен да те поведе в мен, в най-съкровените ти дълбини, към твоето собствено съвършенство! –

В себе си тогава ще обладаваш цялата Сила, която ти е нужна, за да възтържествуваш като победител над всички сили от всички светове!

В себе си ще откриеш тогава съчетани всички противоположности!

Ти самият така ще овладееш всички противоположно действащи в тебе сили, че те, запазвайки своя антагонизъм, ще се свържат все пак в свещено единство. ..

Това велико чудо ще си остане непостижимо за теб, докато не намериш себе си в мен!

Тогава ти няма да си вече на тази или на онази страна, а в самата сърцевина на Силата, на която всички сили дължат действената си мощ!

Само в мен можеш да придобиеш онази увереност, която наистина ще осигури крайната победа на волята ти да победиш! –

Когато един ден намериш себе си в единението на Аз-а в мен, в своите най-съкровени дълбини, никаква сила в делия Всемир не ще може вече да те уплаши.

Никоя сила на преизподнята не ще ти отнеме вече лавровия венец на победителя, тъй като зад това наименование се крие само противодействието на силите, които ще бъдат тогава изцяло в твоя власт!

живот

Изпълнен с тайни си ти за самия себе си, при това с пълно право!

Чувстваш се здраво вкоренен в съществуването, чиято Първооснова носиш в себе си, – но все така търсиш основанията и външната първопричина на своя живот във всичко, което си остава вечно "външно" и "чуждо" за теб, без да си даваш сметка, че търсенето ти може да завърши с намиране само ако поискаш да се потопиш в самия себе си ив собствените си най-съкровени дълбини! –

Аз самият съм там основа на твоето съществуване и единствено в мен можеш да намериш първопричината за него! –

Свикнал си да говориш за своя "живот", сякаш той е някаква самоизразходваща се сила, подтикваща растежа на твоето съществуване; но по този начин ти се доверяваш премного на привидността, която те лъже, тъй като създава впечатлението, че тялото ти е изплувало като външно явление от нощта на небитието, за да се разтвори един ден отново в небитие и непрогледна нощ.

В заблуждението си ти наричаш свой живот онова, което поддържа за кратко време съществуването на наблюдаванотоявле/ше/

Ти наистина си жертва на жестока заблуда, щом изхождаш от глупавото предположение, че именно тук се крие тайната на твоя живот!

По-дълбоко в себе си ще трябва да задълбаеш, ако искаш някога да стигнеш до първоосновите на действителния си живот!

Трябва преди всичко да разбереш, че твоят живот не е извън теб, – че всяко твое знание за самия тебе е всъщност знание за външните прояви на онова, което се изживява в теб като обоснован сам в себе си Живот...

Именно аз съм това, което се разкрива по такъв начин като твой Живот, и само когато ме намериш в себе си, ти ще си се съединил съзнателно със своя Живот!

Преди това ти все още приемаш следствието за причина и твоето себеусещане е само отблясък от Живота, в който вечното ти самосъзнание ти е дадено в мен! защото знай: аз ти принесох себе си в дар, за да можеш, черпейки от моята сила, да се озовеш вечно обоснован в мен!

Опитай се да осъзнаеш и да разбереш, че аз съм по-близо до теб от всичко друго, което усещаш като различно от самия себе си; аз, когото напразно търсиш из далечните простори, и като не ме намираш там, изпадаш в заблудата, че е невъзможно да бъда намерен от тебе и подобните на теб! –

Така мнозина са търсили в безбрежните далечини онова, което е било толкова близо до тях, че не са могли да го обхванат с отправения си винаги навън поглед.

Моето Битие обаче пребивава вечно в мен самия и аз не мога да обхвана нищо извън себе си; – как тогава бих могъл да бъда схванат от теб, включения в мен, освен единствено в теб самия?! –

Дори най-външното в теб е част от моето най-вътрешно Битие и ти би трупал грешка върху грешка, ако си мислиш, че в далечините, из които твоят поглед ме търси, не бих могъл да бъда намерен от онова, което е получило там живот от мене!

Но както земното ти тяло не може да се съхрани, ако дробовете ти не получават необходимия за дишане въздух в теб самия, както то би се лишило незабавно от живот, ако изпадне в невъзможност да използва в себе си въздуха, обгръщащ земното кълбо дори в областите, които са най-отдалечени от мястото, където ти самият дишаш, така и моето Битие не може да се съедини с теб, ако тръгнеш да ме търсиш вън от себе си! –

Само като твой собствен Живот мога да ти се разкрия аз!

Напразно би ме търсил, преброждайки всички светове!

Единствено в теб самия съм аз твоят свят!

Така нареченото от теб "съзнание" не е нищо друго освен самосъзнаващият се огледален образ на проблясващите душевни атоми, сравним с онова изображение на вътрешните ти телесни органи, което лекарят получава на екран с определен химически състав, когато изследва тялото ти с помощта на лъчи, способни да преминават през плътни, непрозрачни предмети...

Но както екранът, предназначен да направи видими тези лъчи, трябва да бъде подготвен по подобаващ начин, за да покаже верен светлинен образ на вътрешността на твоето тяло, така и самият ти трябва да подготвиш себе си, ако искаш да станеш огледало на най-съкровената си същност!

Не ще можеш да ме познаеш в себе си като свое най-съкровено Битие и Живот, докато не се подготвиш сам с будна воля така, че атомите на душата ти да отразят, просияли, образа на твоя Живот!

В този образ ти ще се окажеш тогава съединен с мен, защото така просиялото съм всъщност аз самият – такъв, какъвто се изживявам в теб.

Колкото и да го пронизвам с лъчите си, тъмно за теб си остава всичко, което не си ти самият! –

Тъмно остава всичко, което не е било подготвено с будна воля! –

Подобно на тайнствените земни лъчи, за които вече ти говорих, аз си оставам непостигаем за неподготвената душа...

Ако си се подготвил обаче в себе си, ще засияеш в моята собствена Светлина и аз ще ти се разкрия в самия теб като твой собствен Живот!

*

# СВЕТЛИНА

На тази земя можеш да опознаеш безброй видове светлина, но всяка светлина, възприемана от твоето око, отстъпва далеч по сила на онази единствена по рода си светлина, изпращана на земята от далечната огнена звезда, на чието могъщо лъчение дължи съществуването си всичко – от най-малкото до най-голямото – на нашата планета. –

Ала и тази най-могъща от достъпните за земното око светлина си остава бледо мъждукане в сравнение с оная Светлина, която може да стигне до теб от висините на Духа, стига да си вече готов да я възприемеш...

Изразът духовна "Светлина" не е празна игра с образни сравнения! –

Онова, което идва до теб от духовната сфера, е наистина "Светлина" и всеки външен светлик, възприеман от земните сетива, може да се нарече "светлина" само доколкото изпълва душата ти с усещане, подобно на предизвиканото от онази изначална сила., която достига до теб от високите сфери на Духа и ти се разкрива като "Светлина"...

За тази Светлина, която свети "в мрака" и която мракът не може никога да "обземе", един от моите ти бе говорил някога като за "Живот", – и действително: неговите думи свидетелстват за истината!

Само който ме е намерил в себе си като свой собствен Живот, само той може да свидетелства и за Светлината!

В своето изначално всемогъщество тази Светлина на Духа ще озарява вечно цялата ти най-съкровена същност!

Ти самият ще сияеш безспир в блясъка на тази Светлина и сиянието ти не ще има край!

Както изкусно шлифованият диамант не може да излъчи вътрешния си огън, докато не бъде проникнат от земна светлина, така и ти не ще можеш да засияеш отвътре, докато продължаваш да обичаш мрака и да се криеш от мен, – от мен: вечно светещата из самата себе си Светлина, която е Живот на всяко съществуване, в лъчезарна пълнота и безспир! –

Наистина, ти ще просветлиш за себе си всичко мрачно, щом се озовеш просиял в мен!

Всички скрити в теб чудеса ще ти се разкрият и всичко заобикалящо те ще засияе с отражението от Светлината, която ще те изпълни тогава!

Ала ти се задоволяваш все още да стоиш в мрака и само да копнееш за Светлината, предусещайки наистина, че би могъл да засияеш в нейните лъчи като кристал, внезапно озарен от лъчите на земното слънце.

Или пък, успееш ли понякога да се отърсиш от леността си, ти си вече доволен, щом един-единствен лъч бледа светлина стигне до теб и породи вяло мъждеене в най-съкровените ти дълбини, – едно немощно блещукане, което не е в състояние да озари дори теб самия, камо ли да разсее мрака в заобикалящия те свят! –

Вярваш, че по този начин си получил достатъчно потвърждение на способността си да светиш, за да потънеш отново в мрак, щом онова бледо мъждукане се отдалечи от теб...

Може да излагаш на показ изкусно шлифованите си фасетки и – съзнавайки високата си стойност – да се радваш с пълно право на скъпоценната си форма, но така няма никога да преживееш най-съкровените си дълбини и – отчужден от самия себе си – няма да има какво да си кажеш, докато продължаваш да тънеш в такава тежка, сковаваща леност!

Годините на земния ти живот отминават бързо и всяко слънцестояние ще те заварва на все същото място, в плен на все същия мрак, докато един ден земното ти око, съзряло за последен път светлината на земното слънце, не се склопи уморено завинаги и ти – пребивавайки във все същата тъмнина – не се окажеш неспособен вече да възприемеш дори външния образ на субстанциалната Светлина, носил ти все пак известна утеха в дълбокия мрак вътре в теб. . .

Напразно тогава ще търсиш в себе си нещо, макар и подобно на усещането, което външното ти съществуване е намирало все пак в светлината на земните ти дни...

Въпреки цялата си предметна осезаемост всичко в теб и всичко около теб ще бъде скрито в най-дълбока тъмнина, а горещият ти копнеж по усещането за светлина ще бъде все тъй неутолим. . .

Потънал в тази мъчителна нощ, ти може би в течение на еони ще се каеш за неизползвания си земен живот, – винаги плячка на хаотични преживявания в селенията на мрака, – докато в един далечен космичен период не те осени отново първият проблясък на Светлината. . .

Ето защо един от пребивавалите в пълнотата на моята Светлина ти бе казал някога изпълнените с дълбок смисъл думи: «Работете докле е ден, защото – за всеки, който не е работил тук, – настъпя нощ, когато никой не ще може да работи», тъй като тогава той става за неизмеримо дълги времена плячка на онзи мрак, от който не е успял да се изтръгне по време на земния си живот, понеже лениво и малодушно се е задоволявал с малко, въобразявайки си, че съзнаващото собствената си стойност преживяване е достатъчно богато, за да не му е нужна моята: – субстанциалната – Светлина. –

Знай, че аз идвам при теб на днешния ден от твоя земен живот, защото те обичам, та да можеш днес, докато това е все още в твоята власт, да се спасиш от подобна участ!

Попаднеш ли веднъж под ударите на господстващия тук закон, дори и аз не ще мога да те освободя от продължаващото действие на неговата сила, защото всеки закон се корени в самия мен, така че сам себе си бих отрекъл, ако се опитам да те спася, преди да е дошло времето ти!

И ако днес, когато моето слово идва при теб, ти отхвърлиш смело оковите на мрака, с това пак следваш коренящия се в мен закон!

Единствено от теб зависи да решиш на кой закон си готов да се подчиниш – на закона на свободата или на закона на обвързаността! –

Ти си станал сам господар на съдбата си от онзи незапомнен миг, когато по твоя воля те оставих да си тръгнеш от мен, който вечно пребивавам в Мига, за да странствуваш по избрания от тебе път!

Преди това ти преживяваше себе си в мен в непрекъснатото изживяване на Мига, схващайки, така да се каже, напречния разрез на всяко съществуване; –след като ме напусна обаче, ти не можеше и не можеш вече да преживяваш нещата освен в един – образно казано – надлъжен разрез на онова, което е, докато не се върнеш един ден – по закона било на свободата, било на обвързаността – обратно към изходната си точка, която всъщност съм самият аз!

Най-дълбока тайна ти възвестяват тези думи – блажен си, ако успееш да я схванеш! –

Разкрий най-съкровените си дълбини, за да отекне в тях онова, що моето слово ти възвестява!

Дълбоко в себе си тогава ще разбереш защо мъдреците са ти казвали, че си претърпял едно наистина дълбоко "падение", когато от своята върховна висота в мен си се втурнал с копнеж надолу и навън в мрака, който сега те заобикаля...

Но дори тук, в това свое затъмнение, ти все още носиш в себе си силата да се издигнеш отново до мен и до своята първоначална висота! –

Ти все още пазиш – и ще можеш вечно да съхраниш – формата, в която те бях намерил в себе си, когато се принудих да те пусна, защото волята ти се стремеше вече не към висотите, а към низините!

Ти все още можеш да засияеш отново ярко в мен – в Светлината на всяка светлина!

Ще трябва обаче ти самият да обърнеш посоката на своята воля, за да можеш най-после – след като еони преди раждането си в животното на тази земя си бродил в мрак и тъмнина – да стигнеш в царството на вечната Светлина, която съм аз самият, и да заживееш отново в мен во веки веков!

Знай, аз страдам в теб, понеже не мога да страдам в себе си, и всяко страдание, озарено от моята Светлина, се превръща в лъжа!

Аз обаче съм вечна истина и всичко, което не се осъществява в мен, е измама и привидност!

Ето защо те призовавам – теб, когото обичам, – да изоставиш лъжата, представяща ти се като страдание! – –

Ето защо ти соча пътя за излизане от твоето затъмнение, та да засияеш радостно в мен – във вечната Светлина, –- преди тъмнината да успее отново да те покори!

В мен трябва ти самият да се преобразиш в радост и всичко, което се е проявило като страдание в теб, трябва да отпадне от тебе като струпей от зараснала рана, за да не може повече да те обезобразява! –

Трябва да осъзнаеш самия себе си като радост, защото аз не ще мога да ти се разкрия в теб като Светлина, докато не пристъпиш към мен, сам преобразен вътрешно в радост! –

Само така ти, драгоценни мой, ще ме намериш в самия себе си като Светлина, за да светиш вечно в лъчите на тази Светлина! –

Така преобразен в радост, самият ти ще се превърнеш в мен в чиста Светлина!

# УПОВАНИЕ

Ти ще постигнеш всичко, което искаш да постигнеш, стига да имаш упование в моето слово!

Много неща си искал вече да постигнеш, но усилията ти са оставали безуспешни, защото упованието ти е било твърде повърхностно. –

Твоето упование трябва да пусне корен в най-дълбоките недра на съзнанието ти, така че никакво изпитание да не може да го изтръгне оттам! –

Трябва да го оградиш със защитен плет като дърво, което очакваш да ти роди скъпоценен плод, за да не могат дивите животни да изгризат младото стъбло и така да спрат растежа му!

Трябва своевременно да окастриш всички прекомерно избуяли филизи, за да може стъблото да се подхрани с-цялата сила на почвата и да не бъде лишено от нищо, което му е нужно, за да укрепне. –

Но и след като дървото на твоето упование извиси могъщо разклонения си ствол, –

след като короната му се е вече пищно разлистила, – ти трябва като добър градинар винаги да внимаваш всички излишни клонки да бъдат изрязвани навреме, за да не бъдат силите на дървото отклонявани от неговите хранителни плодове и то да може скоро да те зарадва с обилна реколта.

Ако често пъти досега си смятал, че упованието ти е отивало напусто, нека ти кажа, че ти явно не си полагал достатъчно грижи първо да го укрепиш и развиеш, преди да очакваш от него плодове! –

Ако си честен пред самия себе си, ще трябва да си признаеш, че си се уповавал, така да се каже, "само за опит", и че си взел преднамереното, изкуствено подклаждано чувство на една едва ли не вироглава сигурност за онова безгранично упование, за което си чувал, че можело да те дари с магическа сила...

Този вид "упование" обаче е самонадеяна дързост, която не може да ти донесе нищо добро! –

Искаш ли великотоупование, за което говоря тук, да пусне наистина корени в теб, да се развие и укрепне, ще трябва да се пазиш от всякакви глупави илюзии и желания, защото тук трябва да прояви своето действие нещо действително, а това не би могло да стане, докато химеричните построения на твоето въображение стесняват пространството му в теб! –

Знай, че упованието, което искам да видя в теб, следва непоколебим закон и никакъв произвол не е в състояние да го накара да прояви действието си, докато не зачиташ неотменно присъщата му закономерност – все едно дали съзнаваш постъпките си, или не! –

А и не бива да очакваш това велико упование изведнъж да пусне здрави корени и да достигне пълна зрелост в теб!

Подобно на всичко останало, което искаш да извикаш на живот в обвързаното си с времето съществуване, то също има нужда от време за своето развитие и ти ще трябва да усмириш всички прибързани желания, които само биха му попречили!

Като начало пробуди в себе си всички сили на чувствителността си, за да предусетиш по този начин онова, което трябва да се роди в теб!

Появи ли се у теб макар и само предчувствие за него, задръж здраво така постигнатото и постави всичките си мисли в служба на възвишения си стремеж да предпазиш от увреждане така предусетения зародиш!

Не оставяй да мине нито ден, без да приобщаваш все отново и отново към съзнанието си онова, което ти се е удало вече да предусетиш, и се пази от всяка помисъл на усъмняване, защото тя ще се опита като пърхаща птица да унищожи крехкия зародиш преди още той да е пуснал корени в най-съкровените ти недра!

Не оказвай съпротива на това негово вкореняване, а разкопавай сам духовната почва в себе си, предоставяйки на росата на Милостта грижата в нея да проникнат коренчетата, които трябва да подхранват твоето упование!

Тогава ще видиш как то бавно ще израства все по-силно и по-крепко, но ще трябва, както вече ти казах, да внимаваш да не му напакостят дивите животни и да не изсмучат силите му избуялите филизи. . .

Едва след като твоето упование се развие и укрепне, тогава чак ще трябва да провериш дали наистина си отгледал онова благородно растение, за чиито плодове жадуваш. –

Сигурен отговор на този въпрос ще получиш само ако го отправиш към собствените си най-съкровени дълбини, – оттам ще придобиеш увереността, че наистина имаш правото да очакваш благородни плодове, освен ако още в самото начало не си посадил във вътрешната си почва само кълна на своите необуздани щения.

Докато не получиш потвърждение от най-дълбоките си недра, че упованието ти обещава благородни плодове, откажи се, воден от мъдра скромност, да очакваш плодове! –

Досега си служих все с образи, но и без образи и символи трябва да можеш да разбереш какво искам да кажа., .

И тъй, слушай и претегляй в сърцето си:

Една извечнасила трябва да прояви в теб своето действие!

Тази сила ти можеш да пробудиш само чрез онази вътрешна нагласа, която човешката реч нарича "упование

Не става въпрос да вярваш сляпо, че едно или друго твое желание непременно ще се изпълни, стига само да имаш упование в неговото изпълнение!

Нещо по-голямо се иска от теб, – нещо по-голямо ще трябва да постигнеш! –

Искам да ми се довериш без уговорки, а такова абсолютно упование предполага също така да предоставиш единствено на мен изпълнението на своите желания.

Само ако повериш единствено «а мен изпълнението на желанията си, можеш да очакваш с пълна увереност, че аз действително ще се постарая да ги изпълня!

Не си мисли, че трябва да ми даваш указания как точно да ги изпълня!

Само аз зная как да сторя това и дали изпълнението им ще бъде благотворно за теб! –

Пак аз единствен знаяяо какъв начин могат да бъдат изпълнени тези желания, така че да не влязат в противоречие с върховния Закон в мен!

Единствено и само аз зная със сигурност кога ще дойде време да бъдат изпълнени твоите желания, доколкото те могат да бъдат желателни и за мен!

А успееш ли да постигнеш изпълнението им по друг начин, чрезувъртане и хитрост, бъди сигурен, че това в крайна сметка ще ти донесе само беди и ще те накара да прокълнеш деня на тяхното изпълнение! –

Довери ми се така, както трябва да ми се довериш: – с безусловно упование, и можеш да бъдеш сигурен, че аз ще сторя всичко за твоето добро и за доброто на другите!

Не ми се сърди, ако изпълня желанията ти не както си очаквал!

Не ми се сърди, ако не изпълня нещо, което ти се е струвало толкова лесно изпълнимо, нито дори ако осъществя точно обратното на очакваното от теб "изпълнение"!

Търпеливо изчакай развитието на събитията и едва тогава съди дали съм пренебрегнал благото ти, или тъкмо за твое добро съм предизвикал друг ход на нещата, за да постигна по този начин крайната цел на твоите въжделения! –

Безрезервното упование в мен изисква да запазиш доверието си в мен дори когато избраният от мене начин да откликна на желанията ти не отговаря в своята премъдрост на онова, което си очаквал! –

Довери ми се и в този случай, и в края на краищата ще прозреш, че желанията ти наистина се изпълняват, макар пътят към тяхното изпълнение да ти се струва понякога като безцелно лутане или да поставя упованието ти на тежко изпитание!

В повечето случаи ще установиш все пак, че желанията ти се изпълняват незабавно, стига да са съобразени с границите, обуславящи хода на всички реални процеси, и стига ти самият да си се погрижил да бъдат спазени всички предпоставки, необходими за изпълнението им. –

Аз, разбира се, не бих се захванал да ги изпълнявам по начин, различен от твоите очаквания, ако самото естество на твоите желания не ме принуди да постъпя така!

Знай обаче, че не бива да се отдаваш на упованието си в мен, преди аз самият да съм ти дал право на такова упование чрез вдъхнатата ти от мен вътрешна увереност!

Тази вътрешна увереност ще почувстваш с пълна сигурност, щом укрепиш достатъчно в себе си онази вътрешна нагласа, която те предпазва от всевъзможни глупави илюзии и се проявява с достатъчно реална сила, за да служи като здрава опорна точка на моята собствена сила.. .

Преди това обаче трябва да си се домогнал вече до прозрението, че се нуждаеш постоянно от моята сила, – че ти можеш да бъдеш само опорната точка, в която да се прояви моята сила, пребиваваща неизменно в теб.

Трябва ти самият паукрепнеш вътрешно и да се проникнеш с упование в самия себе си, преди да си позволиш да вложиш упованието си в мен! –

Ти ще можеш да се уповаваш на мен в същата степен, в която и аз мога да се уповавам на теб, понеже си изпълнен с доверие в самия себе си!

Към такова именно упование нека поведе словото ми твоята душа!

Такова упование трябва да намери почва и храна в теб!

Изпълнен с такова упование, ти наистина ще постигнеш всичко, което искаш да постигнеш с цялата си воля!

♦

ПРОСВЕТЛЕНИЕ

Със Светлина искам да изпълня душата ти, – аз, който се изживявам в теб и съм вечното сияние на всяка Светлина!

От мен единствено може да дойде твоето просветление и никаква светлина на света не е в състояние да те просветли, ако я търсиш извън себе си! –

Всяка външно възприета светлина произлиза от мен! – аз обаче съм скрит дълбоко вътре в теб и само оттам, от най-съкровените ти дълбини, мога да те изпълня със своята Светлина! –

О ти, който се криеш в тъмнината, аз самият съм всяка Светлина, – аз самият съм сиянието на всяка Светлина, – аз самият съм просветлението за всички копнеещи за мен!

Показах ти различни пътища, които трябва да извървиш докрай, ако искаш да ме постигнеш.

Това не означава, че всички следва да вървят по едни и същи пътеки; но измежду посочените от мен всеки ще разпознае няколко като свои и тогава ще престане да се съмнява дали наистина върви по пътя към мен, или се е доверил само на миражи, които го примамват все по-навътре в безкрайната пустиня на заблудата...

А изминеш ли с вътрешно постоянство пътищата, които си разпознал като свои, в края на един от тях ти с абсолютна сигурност ще се срещнеш най - после смен и тогава ще настъпи денят, когато аз ще мога да те просветля, и в моята Светлина всичко мрачно до този момент в теб ще се преобрази в лъчезарно сияние!

Да те "просветля", ще рече: да направя видимо всичко в теб, което дотогава е тънело в мрак и е оставало недостъпно за познанието!

Да те "просветля", ще рече; да осветя всички кътчета в дома на твоята душа, за да не остане в него ни едно скришно място, където да те дебнат отровни змии и гущери!

Да те "просветля", най-сетне ще рече: така да изпълня със Светлина дома на твоята душа, че нейните чисти лъчи да се излеят надалеч в долините на мрака и всички нощни зверове да се изпокрият уплашени в бърлогите си!

Много пъти досега ти се е струвало, че виждаш ясно в помътения светлик, даден ти от земята, с която по собствена воля си се обвързал!

Ярка ти е изглеждала светлината на разума и осветеното от нея ти се е струвало тъй ясно различимо, че едва ли си изпитвал копнеж за по-ярка светлина.

Един ден ще си дадеш сметка, че всичко, върху което разумът ти е хвърлял уж светлина досега, си е оставало всъщност скрито в дълбок мрак! – че макар да си съзирал очертанията, не си имал никаква представа какво обхващат те в своите граници! –

Струвало ти се е съвсем сигурно, че всяка доловима за теб светлина може да осветява нещата само отвън; – време е вече да проумееш, че можеш да станеш зрящ в моята Светлина, така че нещата да ти разкрият най-съкровената си същност!

Наистина, не е никак малко това, което можеш да получиш, стига чрез Любов, Деяние и Борба да намериш в мен Мира, Силата и Живота: – в мен, който съм Светлината в теб, що вечно ще те озарява!!

Не един се е домогвал към просветление преди още да е извървял пътищата, които единствени биха могли да го изведат до Светлината. . .

Ала по неговия път са го дебнели хиляди блуждаещи огньове и ставайки плячка на онзи, който най-хитро е успявал да го заблуди, той си е въобразявал, че вече е постигнал "просветление", докато всъщност е потъвал в нощта по-дълбоко и от ония, които са разпознали заблудата като заблуда и затова търсели, макар и "наслуки", но така и не успявали да намерят верния път. –

Който се плаши от пътищата, които трябва непременно да извърви, ако иска да се срещне смен и да бъде просветлен в моята

Светлина, той е наистина недостоен да получи просветление и заслужава да схваща нещата само опипам като сънуващ в пустата нощ, вместо да ги познае в мен така, както единствено в мен може да ги познае: – прозирайки същността им, защото всичко съществуващо има битие единствено в мен и аз го нося в себе си, както майката носи плода на своята утроба!

Който търси просветление, преди да е станал достоен за него, заслужава да бъде измамен, защото той смесва Действителността със собствената си заблуда, така че съвсем основателно заблудата му се представя като действителност.

Ах, колко много на тази земя са измамените от своите собствени заблуди и колко високи прегради са издигнали те по всички пътища, по които до тях да стигне някой, който би могъл все още да ги изтръгне от заблудата им!!!

Никак не ми се иска да те видя сред тази тълпа от измамени, ето защо ти давам – на теб, когото обичам, понеже си моя дарохранителница – следния съвет: – недей избягва пътищата, водещи те към мен, макар често да ти се струват мрачни и безотрадни; защото знай: аз съм като слънцето и засиявам най-ярко тъкмо в оня момент, когато се подавам иззад мрачните облаци, скривали ме дотогава от човешките погледи!

Аз съм вътрешната Светлина и на всички, които сс крият в мрака и също са моя свещена съкровищница, – ала те я обвиват в плътно було и търсят навън онова, което може да стигне до тях само в най-съкровените им дълбини. ..

Горди и самодоволни, те се мислят за способни да открият в себе си Светлината, която би могла да ги озари, без да търсят съдействието на помагачите, създадени от мен из техните среди, за да придам чрез тях такава форма на своята Светлина, че тя да се възприеме и от изпадналите в дълбок мрак, защото не искам очите им да бъдат заслепени от лъчите на моята ярка, неземна Светлина и така да загубят завинаги способността да виждат.

Никой не би могъл да се доближи до слънцето, но всеки може да се приобщи към светлината му и макар милиони да пребивават в неговата светлина, всеки от тях е озаряван от цялата светлина и никой няма да получи повече, ако бъде изложен сам на лъчите й. –

Слънчевият лъч обаче трябва да премине първо през различни слоеве на космическото пространство, за да бъде накрая така преобразуван в земната атмосфера, че да можеш да го понесеш.

Ако можеше да се доближиш до него там, където е излъчван ог слънцето, ти би изгорял още същия миг в неговия огън. –

Ти сигурно би взел за най-голям безумец всеки, който вярва, че слънчевата светлина би могла да стигне до него дори ако между него и сияйната звезда нямаше никаква субстанция, в която да се разпространяват светлинните вълни.

А нещо подобно очакват всички, които искат да ме намерят в себе си, без да са се разтворили предварително за токовата верига.

която съм създал от подобни на тях човешки същества като трансформираща субстанция за лъчите на моята Светлина.

Ти наистина ме носиш в себе си и аз съм ти по-близък от твоето собствено тяло; – но само твоето съзнание може да ме разкрие пред теб!

Съзнанието ти обаче е подложено на най-различни ограничения и не би могло никога да ме почувства в себе си, ако не си бях създал в неколцина човеци, живеещи като теб на тази земя, една преобразяваща сила, която блика непрестанно от тях и така става достъпна за всяко човешко съзнание, стига то да откликва с Деяние и Живот на този силов поток! –

От много хилядолетия вече аз се разкривам по този начин пред съзнанието на земния човек и докато на земята живеят хора, сред тях винаги ще има неколцина, чиято духовна природа ще ми позволи да си създам в тях тази преобразяваща сила.

Но дори в даден момент да имаше само един-единствен човек, у когото да мога да породя такава сила, тъй като в духовната си природа той се е обрекъл по собствена воля на тази мисия още преди да се въплъти в земно тяло, то и този единствен е достатъчен, за да може всяко човешко съзнание да получи чрез него въпросната преобразяваща сила; защото, породена в един от тях, тя не остава затворена само в него, а се разпространява по цялото земно кълбо чрез трептения, привеждащи в резонанс всяко съзнание, което – било съзнателно, било само с вяра и по чувство – се стреми към мен с всичките си душевни сили! - –

От онези, които от незапомнени времена непрекъснато съм си създавал като Светещи, почти винаги се е очаквало да живеят в неизвестност и далеч от кипежа на външния свят, – само в изключително редки случаи някой е бивал призоваван да действа и работи непосредствено сред другите хора.

Такъв призив съм отправял само когато е назрявало времето да се хвърлят нови семена, способни да покълнат в моята Светлина.

Едно нещо обаче е преобразяващата сила, непрекъснато пораждана от мен в моите Светещи, и съвсем друго – дейността, към която от време на време призовавам някой от тях в сферата на видимостта!

Никой извън кръга на тези Светещи не би могъл да осъществи подобна дейност! –

Предоставеното ти от един от тези действащи Братя трябва да приемеш като учение, което може да ти помогне да се подготвиш вътрешно; – но ти няма да успееш да ме намериш в себе си без помощта на преобразяващата сила, непрекъснато възсъздавана от мен във всеки един от моите Светещи, все едно дали той действа по повеля и дълг сред кипежа на света, или пък – в най-дълбоко усамотение и нсдостигаем от какъвто и да е човешки зов – има за задача единствено да направлява силата, която, породена от мен в духовната му природа, блика сега от нея, стигайки по този начин до сферата на съзнание на всички хора по тази земя! –

Не се опитвай да си изясняваш с мъждукащата светлинка на разума онова, което ще стане истински ясно и светло за теб само когато се осъществи в собственото ти преживяване!

Знай обаче, че хиляди и хиляди са ме търсили, пояс са успявали да ме намерят, понеже, премного отдадени на съня на свое то земно съзнание, така са се оплитали в примката на собствените си илюзии, че мисълта да се молят за просветление им е ставала чужда и затова не са били вече в състояние да похлопат там, където всеки му, който знае как да похлопа, бива незабавно отворено!

Търсиш ли просветление, отвори широко сърцето си и изгради в себе см готовност да ти бъде дадено онова, което все още не притежаваш!

Бъди като онзи, който хлопа на вратата на една съкровищница със съзнанието, че има правото да му бъде отворено!

Само не се опитвай да отваряш вратата с подправени ключове като крадец, пито да я разбиваш като нашественик!

Така или иначе това няма да те доведе до успех и изнурен, ти ще потънеш пред портата в сън, чиито измамни видения ще те накарат да си мислиш, че си успял да проникнеш вътре.

Зорко се пази и от желанието да вземеш, преди да ти бъде дадено!

Така пак няма да разбереш онова, което си мислиш, че виждаш пред себе си, и при всяко посягане към желаното ще хващаш само празно пространство!

Ала решиш ли се да действаш в съгласие с моите думи, веднага ще настъпи краят на напразните ти търсения!

Изпълнявайки закона, който трябва да бъде съблюдаван тук, ти ще съумееш да намериш!

Разтворил сърцето си за непознаващата произвол Милост, ти ще получиш просветление, което ще те озарява вечно!

*

ОБРОК

ОТи, Непостижимий, Прамогъщий, който изпращаш в нощта на моето непознание ярките звезди на Словото Си, нека благодарността ми към Теб се извиси нагоре като облак от тамян и изпълни неизмеримите простори на Твоя Храм!

Наистина, аз не зная как да Те назова, освен ако "Името" Ти – осветено от Твоето Битие – не е същото, с което съм се научил да наричам самия себе си, когато се самоосъзнавам и казвам:

Аз!

Ти, Пра-Лз, Пра-Светлина, Пра-Слово, си Пра-Основа на моето същество!

Като отблясък и образ на Своето "Име" Ти самият научи душата ми, – как да ме назовава! –

Затъмнена от всички междинни прегради, създадени от самия мене, за да ме скрият от Теб, Твоята Светлина стигна все пак до мен!

Като "Луцифер", като носител на Твоята

Светлина, някога аз бях близо до Теб, преди сам да се потопя в страхотен мрак, понеже си въобразих, че

Светлината,

това съм аз самият!

За да ме спасиш, Ти вдъхваш сега в човеци като мен невъобразимо могъщата преобразяваща сила на Своята Любов, та да може от девственото лоно на душата в мен да се роди "Христос Помазаникът Божи: Твоето

Слово,

за да ме върне от адски мъки и непрогледен мрак отново при Теб!

Ти, Праосновата на моя живот, ми разкриваш сам Себе си, – учиш ме с човешки слова: как да Те намеря, и ми показваш, че в Теб пребъдва Милостта, – а тя, далеч от всеки произвол, е Закон, който изисква да бъде съблюдаван, за да може душата ми да я

Лх, колко далеч от Тебе бяха онези, които ми говореха за "Милост" така, сякаш и Ти като непостоянните земни люде можеш да прощаваш греховете ми или да ги оставиш да тегнат върху мен според капризите на настроението Си!

Сега Ти дойде сам при мен, за да ме поучиш, и аз Те познавам, макар очите ми да са все още заслепени от свръхяркото сияние на Твоята Светлина!

Сега вече зная, че самият аз съм само подобие па Твоя Живот и че всичко, което съм в си приписвал, е било единствено и само следствие от действието на Твоята могъща сила! –

Към Теб, мое най-съкровено Битие, нека се обърне занапред душата ми!

Само в Теб подслонена може тя да намери покой!

От Теб единствено може да очаква избавление!

От Тебе само може да дойде нейното спасение!

О, защо по-рано не разбрах как мога да бъда спасен, защо все очаквах бъдещи спасители, докато в самия себе си съм носил Теб, Спасителя!

Ала не искам сега да роптая, не искам да оплаквам съдбата си.

Днес, в този ден, аз намерих избавление!

Да бъде во веки благословен денят и часът, в който Ти, моя най-съкровена същност, поиска да Се обърнеш към мен!

Не бих могъл да Ти избягам, дори ако никога не се обърна към Теб!

Потънал в мрака на нощта, загубил самия себе си, аз все пак си оставам, макар и несъзнателно, отблясък от чудото на всички чудеса, каквото си самият Ти във Вечността! –

Ала сега, след като Ти самият ме повика,

не искам по никой начин да остана глух за зова Ти!

Ах, колко години чаках с пламенно въжделение Твоя зов!

О Ти, който носиш в себе си моята душа, поведи ме занапред чрез преобразяващата сила, вдъхната от Теб в човешки духовни форми, та да стигнало съзнателно прозрение като онези, които Ти заради моето спасение си направил Свои помагачи!

Ето виж: аз съм изцяло Твой и в мен няма вече нищо, което би могло да предяви права над мен!

Аз принадлежа единствено на Теб и не ми е останало нищо, което да не иска да бъде обхванато от Тебе!

Единствено в Теб искам да намеря своето спасение и своето блаженство!

Всяко мое дихание ще бъде занапред хвалебствен химн, на Теб единствено посветен!

Към Тебе само ще бъде насочена всяка моя мисъл!

Единствено чрез Теб ще пребъда някога във вечен Живот!

Ти, –

който:

«Съм Аз!»

КРАЙ

Стр. Ред

Заглавие "Думи за живот" – Иоаи. 6:6Х.

49 1-2 ОТГ. Срв. Йоан. 14:27.

70 2-6 отг. Йоан. 1:4,5.

73 3-6 отд. Срв. Йоан. 9:4.

103 12-1 4 отг. Мат. 7:7: Лук. 11:9.

Печатна грешка в "Искри/Мантра-практика"

Стр. 74, р. 5 отг. вместо "duniken" да сс чете "dunklen".

Зов 5

Аз 11

Завръщане 17

Любов 23

Деяние 31

Борба I 39

Мир 47

Сила 53

Живот 59

Светлина 67

Упование 79

Просветление 91

Оброк

Bo Yin Ra

Йозеф Антон Шнайдерфранкен

# том_31 ПИСМА ДО ЕДИН И МНОЗИНА

(Joseph Anton Schneiderfranken)

ПИСМА ДО ЕДИН И МНОЗИНА

31.00 Въведение......................................5

31.01 Първо писмо............................... 17

За достоянието на душата

31.02 Второ писмо................................ 21

За някои излишни опасения

31.03 Трето писмо................................ 26

За необходимото себеупование

31.04 Четвърто писмо.......................... 31

За моя начин на писане

31.05 Пето писмо................................. 36

За необходимостта да се саморазкривам

31.06 Шесто писмо............................... 42

На какво трябва да се сложи край

31.07 Седмо писмо............................... 46

За Храма на Вечността

31.08 Осмо писмо................................. 53

За моята духовна природа

31.09 Девето писмо.............................. 59

Как се осъществява духовната помощ

31.10 Десето писмо.............................. 72

Колко далеч е Бог от хода на световните събития

31.11 Единадесето писмо..................... 77

Как Бог все пак помага на отделни хора

31.12 Дванадесето писмо...................... 83

За душевните сили

31.13 Тринадесето писмо...................... 91

За новите издания на моите книги

31.14 Четиринадесето писмо................. 96

За политеизма и култа към светците

31.15 Петнадесето писмо...................... 103

За начина на живот в Светлината

31.16 Шестнадесето писмо.................... 110

За постепенността на истинското пробуждане

31.17 Седемнадесето писмо................... 115

За мистиците и Бьоме

31.18 Осемнадесето писмо......................120

За това, какво е Бог

31.19 Деветнадесето писмо.................... 127

За същество и същност

31.20 Двадесето писмо........................... 132

За какво не искам да бъда питан

31.21 Двадесет и първо писмо............... 137

За числото дванадесет и градския часовник

31.22 Двадесет и второ писмо................ 144

За "люспите пред очите"

31.23 Двадесет и трето писмо................ 150

Колко неравни са всички пред Бога

31.24 Двадесет и четвърто писмо.......... 157

За позоваването на моите книги

31.25 Двадесет и пето писмо.................. 165

За падналите Майстори

31.26 Двадесет и шесто писмо............... 171

За излъчващите камъни и предмети

31.27 Двадесет и седмо писмо............... 178

За обезценяването на страданието

31.28 Двадесет и осмо писмо ................ 187

За благославянето и благословията

31.29 Двадесет и девето писмо...............195

Колко далеч от всичко временно е Вечното

31.30 Тридесето писмо............................200

За всеотдайността и отказа от словесен изказ

31.31 Послеслов.......................................205

31.01 # ВЪВЕДЕНИЕ

В една своя книга, носеща заглавието "Пътепоказатели", съм посочил достатъчно ясно защо съм против публикуването на писмата, изпратени от вече починали хора по конкретни поводи, поради което те имат стойност само за момента и не могат да бъдат преценени без най-точно познаване на обстоятелствата около тяхното написване.

Но понеже нямам никаква власт да предотвратя публикуването след "смъртта" ми и на онези мои писма, които също държа да бъдат разглеждани като породени от моментни, свързани с определени дати, особени причини и следователно валидни само за момента и в своята сфера на значимост, би било направо глупаво от моя страна още приживе да се измъчвам от мисълта за възможна злоупотреба от този характер с нещо, което ми принадлежи.

Затова пък намирам за уместно да посоча как да бъде безпогрешно разпознаван винаги ефимерният, еднодневен характер на свързаните с времето и обстоятелствата обичайни писма, предлагайки тук – като пример за обратното – писма, които по всяко време могат отново да помогнат на отделни хора, защото единствената им цел е да улеснят разбирането на моето учение, отнасящо се до всички времена.

Такива писма съм писал в миналото многократно и до мнозина, наистина всеки път с известни различия, така че в лицето на получателя немалко читатели ще познаят самите себе си. Надявам се все пак, че никой от тях няма да възприеме настоящото публикуване на мои текстове, за което единствено аз имам правото да взема решение, като "профанация" на адресираните някога лично до него писма, тъй като и сега казаното в тях може да бъде от полза само за подготвилите се вътрешно за него души.

Тук са обобщени отделните отговори, дадени някога от мен на писмата и въпросите на голям брой различни хора, тъй като всеки път ми се е налагало да се занимавам с озовалата се в земен плен душа и с възможните за нея при тези обстоятелства преживявания, както и с нейните все едни и същи "въпроси". Всяко едно от поместените тук писма е във връзка с действително отправени до мен запитвания, съобщения и разкази, така че поводът, споменат в едно или друго писмо от тази книга, в никакъв случай не е измислен от мен само за да напиша съответния отговор! Отдавна обаче минаха времената, когато аз, освен най-стриктното изпълнение на известните единствено на мен задължения във вечния Дух, можех от зори до мрак – практически без прекъсване – да работя продуктивно, а после, похапнал набързо, да седна на бюрото и да отговарям на писма до следващото утро и след кратък дълбок сън да се заловя отново с палитрата или с ръкописите си, за да ги приведа в онзи вид, в който те трябваше да стигнат до жадуващите за Светлина. Не ми се иска днес да обсъждам дали не съм проявил прекалена всеотдайност в отговорите си на получаваните от мен писма, но земнотелесният ми организъм реагира в края на краищата твърде зле на този продължил дълги години режим, така че бях принуден да се откажа веднъж завинаги от него.

Затова пък нека събраните тук писма стигнат до всички достойни за моето учение, тъй като единствено за тях са предназначени те!

Възможността да обогатя значително съдържанието им в сравнение с тъй често писаните някога лични разяснения и съвети произтича от характера на поставената от самия мен задача, да създам една книга във формата на писма: – книга, която, макар и отдавна подготвена, можеше да се появи само в този си вид.

Въпреки многобройните физически затруднения, пречещи в момента на моето писане, писмата не са диктувани, а са писани на ръка – така, както навремето, без всички тези мъчителни спънки, съм писал и техните първообрази. Но тук не става дума за някакво "изключение", защото до ден днешен не съм публикувал нищо, което да не съм написал саморъчно със собственото си перо. Манускриптът за словослагателя се изготвя винаги по мой ръкопис, който обикновено не успява да прикрие физическите мъчнотии, свързани с написването му, и е толкова далеч от изискванията ми към собствения ми почерк, че редките, абсолютно наложителни писма, които все още се опитвам да пиша, се налага да бъдат диктувани в стенографски запис за по-нататъшно преписване. Писането на ръка, доколкото то още ми се удава, трябва да остане днес запазено единствено за създаването на моите напътствени текстове където то е абсолютно необходимо. В настоящата книга тези текстове са дадени във формата на пцсма и всеки читател, за когото те наистина са предназначени, е в правото си да разглежда всяко от тях като адресирано до самия него дори ако никога досега не ми е писал и следователно никога не е и получавал личен отговор от мен.

Отстъпете! – Назад се дръпнете! –

От всичко, край което усърдно и ревностно се тълпите!

Не за вашата похотливо облизваща се алчност и за пръкналите се от телата ви нечисто вонещи животински души е предназначено то!

Не съм дошъл заради вас – единствените, които не призовавам, – не вие ще ме наречете "свой"!

Това, което нося,

е единствено за пречистените,

за съзнаващите своята вечна душа,

за неопетнените, за трезвите и сдържаните,

за дълго колебалите се търсещи,

които с чисти ръце

поемат всичко,

що вие само – скверните!

*

«Кажи ни: – Кой си ти? Пред нас разкрий се! – Как истински да назовем ний твойта същност?!»

Аз съм лъчът и вечната му светлина! Аз съм словото, което само се изрича!

Аз съм мечът,

но и щитът закрилящ!

Аз съм творецът, но и неговата творба!

Аз съм пръстенът, но и камъкът в него!

Аз съм лозарят,

но и гроздът на лозата!

Аз съм стъблото, но и клонката на него!

Аз съм човек, който знае как да изтръгва искри от вечния лед!

Това, което нося, отначало се дава на собствената кръв, преди от своето да раздам после пръв и на чужди народи, доколкото го приемат. –не вземете ли това, което на вас като на първи предлагам, то после вие, – повярвайте ми: повелята зная, на нея залагам! – ще трябва надалеч да дирите: бродейки в нощта с плахи и безшумни стъпки... – А днес то само ви намира!

31.02 # ПЪРВО ПИСМО

ЗА ДОСТОЯНИЕТО НА ДУШАТА

Пишете, че в "Книга за живия Бог" намирате много неща, които от дълго време чувствате като достояние на собствената си душа, макар да не Ви е все още възможно "да изразите с думи" това свое вътрешно усещане.

Тъй като не давате повече подробности за отделните пасажи от книгата, събудили у Вас чувството, че разпознавате едно преживяно вече усещане, предполагам, че в несъмнено новите за Вас по общото си съдържание и по своето оформление глави сте попаднали все пак на изречения, създали у Вас впечатлението за словесни изложения на нещо, което сте имали вече случай да почувствате вътрешно и без моята книга.

Ако съм Ви разбрал правилно, става наистина въпрос за "разпознаване" на неща, притежавани и от Вас, тъй като душата Ви произлиза от същата Праоснова като моята, а в книгите си аз не си поставям друга цел, освен да покажа вечната, абсолютно недосегаема за всякакви преходни мнения и вярвания Действителност, която е изначално достояние на всяка душа, макар по време на земния живот, така силно заглушаван от гласа на физически телесното, съзнанието за това достояние да е до такава степен потиснато, че се превръща в някакво далечно, избледняло, призрачно възпоминание. Погледнато по този начин, Вашето твърдение не ме изненадва ни най-малко. То ми показва само, че отделни мои думи са успели да откроят у Вас недоловимия при нормални обстоятелства по време на земния живот образен спомен на душата достатъчно, за да стане – в точките на съприкосновение – понятен за Вас в словесна форма. Като споделяте какво щастие изпитвате, че с помощта на моите думи можете винаги "когато пожелаете" да преживеете отново добре познати Ви душевни усещания, с това Вие само потвърждавате дадените тук разяснения, ето защо не бива да се тревожите ни най-малко от "толкова странното, но в действителност благотворно" чувство на сигурност, постигнато в една вътрешна сфера, която Ви се е струвала съвсем недостъпна досега.

Радвам се също да чуя от Вас, че умеете да си служите с тези ключове.

Не бива наистина да очаквате редовна размяна на писма между нас. Би трябвало да притежавам способността да се раздвоявам до безкрайност, за да мога да отговоря дори на съвсем малка част от изпращаните ми писма. Не "скъпоценното ми време", споменавано за жалост до втръсване в много писма, ми пречи да напиша всички отговори, които от все сърце бих дал, а отредените ми земни сили, отдавна вече претоварени отвъд всяка допустима мяра.

Но ако във Вашите бъдещи известия, които изрично Ви моля да ми изпращате, открия някаква спъваща пътя Ви напред заблуда, ще направя все пак всичко възможно, за да не Ви оставя без добър съвет.

Небето да Ви благослови!

31.03 # второ писмо

ЗА НЯКОЙ ИЗЛИШНИ ОПАСЕНИЯ

Нашата способност да преживяваме душевното е ограничена от известни трудности на възприемането, които – по аналогия с отслабването на физическите ни способности – могат да бъдат наречени "признаци на умора". Описаното в последното Ви писмо състояние представлява точно такова проявление на умора.

В началната си радост от първата среща със словесни описания на някои познати Вам душевни преживявания Вие очевидно сте отминали временно без внимание всичко останало в моята книга и не сте се занимавали по-нататък с онова, което Ви е било непознато. Вълнението Ви от онези мои думи, които сте почувствали като "точно описание" на познати за Вас душевни преживявания, е било, както сам казвате, "изключително силно и продължително". Никой човек обаче не е в състояние да поддържа непрекъснато и с неотслабваща сила подобно състояние на душевна възбуда. По природна необходимост и за щастие на нашия физически организъм и най-силното душевно вълнение неизбежно отзвучава, но Вие сте решили да се противопоставите на тази закономерност, вярвайки, че непрекъснатото препрочитане на изреченията, предизвикали такъв жив отзвук у Вас, не може да не доведе до все ново и ново чувство на щастие, породено от потвърждаването на собствените Ви душевни преживявания. Явно не Ви е дошло на ум, че така само все повече се преуморявате, и тъкмо в подобно състояние на преумора пред Вас изведнъж са изпъкнали онези думи, които имат за предмет напълно непознати все още за Вас неща. Ала това съвсем не е "тревожно", Нито "будещо опасения", както пишете в писмото си до мен!

Вие просто сте започнали да си давате сметка, че при първото Ви вглъбяване в описания на познати Вам неща от вниманието Ви се е изплъзнало все още непознатото, тъй като при четенето Вие неволно сте го отминали.

Нещо подобно ще ви се случва обаче всеки път, когато препрочитате някоя от моите книги, дори да сте убеден, че знаете едва ли не наизуст съдържанието на отново взетия в ръка том. Макар да сте смятали съдържанието му за добре познато, Вие не без учудване ще установите, че при поредния прочит неизменно откривате ново съдържание!

Тези книги не могат да бъдат "изчетени докрай", защото тяхното съдържание е израз на всички изобщо възможни комбинации от състояния на душевна осъзнатост и защото при всяко ново четене читателят с различно възприемчив към душевното.

Нямате прочее никакви основания да се съмнявате във възможността да разширявате и задълбочавате своята способност за душевни преживявания. Нужно е само да се въоръжите със същото търпение, каквото се очаква от всеки, който иска да овладее един музикален инструмент или да си служи свободно с някой чужд език.

Изглежда, сте надценили познанията си за онова, което ние, хората, можем да преживеем в душата си, и сега се налага да стигнете до прозрението, че възможните душевни преживявания са несравнимо повече, отколкото сте предполагали досега.

Ако сегашните Ви съмнения във Вашата способност да преживявате душевното Ви предпазват занапред от подобно, тъй съдбоносно надценяване на онова, което според Вас сте преживели в душата си, днешното Ви разочарование е най-добрият предвестник, че един ден – дори този ден да е по-далечен, отколкото би Ви се искало – ще се озовете пробуден в царството на душата. Въоръжете се с ново мъжество и не забравяйте, че е нужна голяма всеотдайност, за да постигнете целта си!

Понеже сам отдръпна се от себе си без мяра и в сънища измамни изгуби свойта вяра,изплъзна ти се нишката, свързваща те с Бога: на заблуда жертва стана и чезнеш в изнемога.

Притиснат вътрешно, тогава Бог ти призова, – В неволя, угнетен, пред стъпала се озова, които – в теб самия – към Бога сочат брод: сред дим и мрак нагоре, към нов за теб Живот!

31.04 # Трето писмо

ЗА НЕОБХОДИМОТО СЕБЕУПОВАНИЕ

Във всичко имате право да се съмнявате – също и в мен, – само не във възможността да се пробудите един ден в Светлината на душата! В последното Ви писмо обаче няма нито едно изречение, което да не е продиктувано от подобно съмнение, а то е пречка за всяко душевно преживяване.

Може би сте прав, като ми пишете, че – противно на последното ми изявление –Вие сте се почувствали "надценен" от мен. Но онова, което Ви соча в далечината като постижимо за Вас, няма да стане по-малко постижимо, колкото и да бъде надценявана личностна Ви!

Когато напреднете един ден достатъчно, за да стигнете до посочената от мене цел, няма, разбира се, да Ви "надценявам" вече, ако днес изобщо може да се говори за някакво надценяване. Но сегашният Ви тъй настоятелно проявен стремеж да омаловажавате себе си е само реакция на по-раншното Ви прекомерно акцентиране на душевното пред Вашето собствено съзнание. Просто връщане на махалото в обратната посока!

Трябва преди всичко да се успокоите и да намерите собственото си равновесно състояние!

Може би ще разсея опасенията Ви, че съм Ви дал надежда за постигане на преследваната от Вас цел само защото самият аз съм Ви "надценил", ако в отговор Ви разкрия, че у Вас съзирам първоначално присъщата на всички душевно търсещи склонност да си отдават прекомерно значение. – както на самите себе си така и на чуждото мнение!

А това вече е, образно казано, нещо като психофизическо детско заболяване, даващо поводи за безпокойство само ако не отзвучи в обозримо бъдеще.

Днес Вие се намирате в самото начало на един път, чиято цел бихте могли наистина да си представите мисловно, но за действителната и същност можете само да се догаждате. Вашият път е във Вас самия и единствено в самия себе си ще стигнете един ден и до душевната цел на този път. В самия Вас обаче са и всички онези горски езерца, блата и локви, в които с такова удоволствие сте се оглеждали досега.

Сигурно разбирате какво искам да кажа, въпреки че нарочно не назовавам същността на подобни "отражения" със специалните термини на психологията. Ще трябва постепенно да стигнете до окончателен отказ от това себесъзерцание и от склонността си да се любувате на собствения си образ, ако не искате по пътя към самия себе си да изгубите от очи целта.

Вие сте си все същият, все едно дали Ви харесва или не самоотразеният Ви образ! Всеки вътрешно възприет от Вас отразен образ на дадено състояние на съзнанието Ви води обаче до застояване на тъкмо онова място, което трябва да сте готов да напуснете, ако искате да вървите напред. –

За какъв минавате пред самия себе си и в очите на другите тук, в земния живот: – какъв пост заемате и колко важен е този пост, – дали трябва да давате нареждания, или да ги изпълнявате, и хиляди други важни за земята неща, с които се чувствате обвързан, или пък просто не Ви се иска да бъдете освободен от тях, – всичко това са неща между люлката и гроба. – Докато онова, което чака да бъде потърсено и намерено от Вас във Вашата душа, е вечно и остава недосегаемо от тъй важните за Вас от земна гледна точка неща.

Стремете се спокойно към онова, на което отдавате висока земна стойност в земното си съществуване, ала не пренебрегвайте заради него Вечното в себе си!

Земното Ви тяло е само работилницата, в която можете да придадете форма на Вечното в себе си. – То Ви предлага необходимото за Вашето себеизграждане сечиво, но единствен Вие самият си създавате с негова помощ – формата!

Без сам да сте си изваяли тази своя духовна "форма" от Вечното в себе си, не ще можете да се осъзнаете в него при тъждественост на съзнанието с Вашето лично земно съзнание! – От гледна точка на земния човек, окован в обусловените си от животински органи сетива, Вечното във Вас би си останало завинаги най-чуждо за Вас, защото той не знае абсолютно нищо за него и може – в най-добрия случай, и то по крайно проблематичен начин – да бъде само увещан да "повярва" в него. Вечното във Вас ще бъде обаче осъзнато от Вас като незаличимо притежание на Вашето съзнание, след като му изваете подобаващата на Вашата индивидуалност духовна форма, каквато единствен Вие сте в състояние да му дадете, като запазите трайно отговарящата Вам нагласа на волята.

31.05 # Четвътро писмо

ЗА МОЯ НАЧИН НА ПИСАНЕ

Струва ми се несправедливо да оставя без отговор по-дълго, отколкото се налага от обстоятелствата, последното Ви писмо, изпълнено с такава ясна и мъжествена решимост. Ето защо слагам временно настрана немалко неща, които ми предстои да свърша, за да мога веднага да Ви пиша.

Разбирам много добре и проявената от Вас загриженост и съм готов да изградя за Вашата, както твърдите, "суха и – поради самата професия – предимно умозрително настроена" натура всички мостове, които са и нужни.

Посочете ми спокойно своите затруднения!

За мен самия ще е поучително да открия, че изложеното по свойствения ми начин съдържание на моите книги би могло да се излее и в по-обичайна за Вас форма. Не по-малка е готовността ми да науча от думите на един сериозен и трезво преценяващ човек къде може да съм отминал без отговор основателни въпроси или да съм поставил пред читателя задачи, с които той не би могъл да се справи с течение на времето.

Що се отнася обаче до споменатия от Вас "необичаен начин на писане", използван от мен за излагане на това, което имам да кажа в своите книги, позволявам си най-непредубедено да заявя, че в нито една от тях досега не съм имал възможност произволно да избера друг начин на изразяване на казаното в нея освен използвания в дадения момент.

Никога и никъде не съм търсил определен стил на говорене и писане, а винаги съм давал на написаното формата, изисквана по моя преценка от действащите в Духа закони на звуковите стойности.

Ако у мен имаше и следа от някаква литературна амбиция, бих могъл, общо взето без особени трудности, да използвам по-обичаен за времето си начин на писане. На мен обаче не само винаги са ми били и продължават да бъдат – напълно чужди всякакви литературни стремежи, но и до такава степен влагам цялата си любов във всяка употребена от мене дума, – във всяка написана от мене буква, – че не мога на всичко отгоре и да се питам какво място ще заеме онова, което трябва да кажа, сред общото книжовно творчество на моето земно време. Намеря ли думите, които ми трябват, не изпитвам никакво желание да търся други, а когато не ми стигат наличните, сам си създавам необходимата в дадения случай словесна форма.

Освен това не мога да напиша нищо, ако то не ми звучи съвсем определено като изречено на глас. Това обстоятелство обяснява всички особености на моя начин да отделям изреченията и да подреждам препинателните знаци, които биха могли на пръв поглед да минат за преднамерено оригиналничене. Тъй като Вие притежавате написаните от мен в течение на две десетилетия книги, в някои от първите сигурно ще Ви направи впечатление щедрата употреба на тирето, обяснима с потребността да разполагам с някакви знаци за по-късите или по-дълги паузи между словесните пасажи, усещани от мен като изговорени. Фаталното неразбиране на това мое намерение ме накара обаче да огранича по-късно употребата на тези знаци до най-необходимото.

Така или иначе за читателя остава в сила изискването да си представя написаното като изречено на глас, ако не иска сам да се лиши от най-същественото и съкровеното, което могат да му дадат прочетените изречения.

С това сякаш се изчерпват първите поискани от Вас обяснения, които смятам, че Ви дължа, след като зная вече за решението Ви да посвещавате всеки ден по един спокоен час на задълбочено, макар и на първо време по-скоро умозрително, изучаване на моите напътствени текстове.

Колкото до последователността при тяхното изучаване, бих предпочел да Ви предоставя пълна свобода, макар че би ми се искало да сте прочели вече някои неща, преди да пристъпите към други, предполагащи известна яснота по отношение на определени представи. Съветвам Ви обаче всекй път, когато завършите една книга и посегнете към друга, да изберете само такава, която още при първото прелистване веднага ще породи силен отзвук у Вас. А ако Ви е трудно да продължите четенето, оставете по-добре тази книга за по-късно и си изберете засега някоя друга, в която имате чувството, че по-лесно ще навлезете.

Моята благословия е винаги с Вас!

31.06 # Пето писмо

ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ДА СЕ САМОРАЗКРИВАМ

Няма защо да се извинявате, че сте намерили възможност да ми пишете отново едва сега, след четири месеца.

Знам, разбира се, за Вашата непрестанна и усилена професионална заетост, но и независимо от нея можех да предположа, че ще се обърнете с въпроси към мен само ако след обстойно проучване на текста Ви се е сторило невъзможно да стигнете сам до правилния отговор, а за такова проучване е нужно време! Когато някой е принуден да работи непрекъснато и без никакво ограничение на работните часове, далеч надхвърляйки всичките си резерви от сили, за да може да се справи поне с най-неотложните си задължения – какъвто е случаят с мен, – един период от четири месеца може понякога така да се свие, че да му се стори едва ли не като четири дни.

Разбирам, че е трябвало да добиете първо "общ поглед" върху книгите и техните отделни глави, преди да се заемете с разработване на съответните текстове, но не мога да скрия учудването си, че сте успели да получите такава обща представа в сравнително краткия срок от четири месеца, през който сте имали да вършите и достатъчно друга работа. Досегашните Ви изказвания потвърждават този успех!

Много сполучлива е била идеята Ви да прегледате книгите и брошурите в последователността на публикуването им и с голяма радост научих, че по-късните открития са Ви помогнали до прозрете непринудено толкова много неща, които още в "Книга за живия Бог" са Ви изглеждали постижими единствено по този начин. За сигурна и изострена чувствителност говори и фактът, че в тази първа книга и в някои от следващите Вие сте доловили между редовете – а и в самия текст – вътрешната борба като дан, която трябваше да заплащам всеки път, когато бях принуден да разкривам себе си пред света. Тъкмо затова отначало давах, и то винаги неохотно, само съвсем общи сведения, които успяваха така или иначе да скрият повече, отколкото бяха принудени да разкрият. Но и днес дори, аз скривам повече от онова, което ми е възможно и поносимо да разкрия, доколкото другите сами не го долавят ясно и недвусмислено.

Подпомогнат от тази тънка чувствителност, с течение на времето Вие ще се натъквате и на немалко други недвусмислени себеразкрития в моите напътствени текстове, които бях наистина принуден да правя, но които скривах под плътна обвивка за незнаещите какво да сторят с тях. Признавам, че понякога изпитвах потайна радост, когато успявах така да изпълня дълга си да се саморазкрия, че само малцина истински призвани да са в състояние да открият онова, което винаги е оставало скрито за непризваните, въпреки че самата форма на обвивката съвсем не е лишена от стойност, нито пък би могла да предизвика душевен смут. Това е всичко друго, но не и игра на криеница! То е по-скоро защита, която трябваше сам да си изградя: защита срещу глупави инсинуации и гротескно неразбиране.

Сигурно ще приемете подбудите ми за достатъчно основателни, ако не забравяте, че моята вечна, недосегаема от никакво земно влияние същност ми е добре позната в резултат на абсолютно ясно вътрешно преживяване като свръхвременна, но тя съвсем не е нещо свръхестествено за мен, защото, изхождайки от Вечното в себе си, винаги съм осъзнавал нейното духовно естество като свое собствено. Един ограничен във времето проблем възникна едва след като ми се роди земночовешко тяло и така се появи поставящата в известен смисъл непосилни изисквания към всяка воля за човешко себеизживяване необходимост да се идентифицирам в своето земночовешко съзнание със себе си, вечния. Съвсем естествено е – този път в земния смисъл на думата, – че, за да бъде окончателно изпълнено това изискване в земното, нужни бяха дълги десетилетия и че съпротивата на волята за човешко себеизживяване непрекъснато ограничаваше възможността за.такова неограничено идентифициране. С едно упорито своенравие, водещо понякога до грубо-комични ситуации, волята да се изживеем като земни човеци се съпротивлява неизменно срещу превземането на подхранващия я човек от една свръхземна същност, за която не знае отнапред, дали няма да и отнеме всяка възможност за осъществяване.

Не предполагах, че толкова скоро между нас ще стане дума за тези неща, но Вашето умение да си помагате сам и по възможност без да задавате особени въпроси налага от самото начало да погледнете в очите някои факти, с които други търсещи се сблъскват често пъти твърде остро в хода на душевното си развитие.

Имам чувството, че по следвания от Вас път Вие ще се нуждаете не толкова от "помощ", колкото от утвърждение, и че дори то не Ви е чак толкова необходимо.

Вътрешната, чисто духовна помощ е осезаемо близо до Вас.

Тези, които още хранят самонадеяни мечти, в действителност не са онези, които търсеното ще открият! Само тези, които дълбоко в себе си самите себе си заравят, ще постигнат в себе си така жадуваните дарове...

31.07 # Шесто писмо

На какво трябва да се сложи край.

Сам се учудвате сега, колко убеден сте били до неотдавна в необходимостта да задавате толкова много "въпроси" във връзка с текста, докато днес думите от моите книги стават "от ден на ден по-разбираеми" за Вас и аз мога само да поздравя такова живо вникване в тях. Но не защото по този начин ми спестявате труда да Ви давам обяснения, а преди всичко заради самия Вас. - –

Единствено онова, на което сам сте съумели да си отговорите, е намерило своя истински отговор за Вас! От друга страна, всеки отговор, дошъл отвън, може – в най-добрия случай – да укаже посоката, в която трябва да се търси желаното от Вас решение на даден въпрос, но дори тогава единствено от Вас зависи да стигнете сам до своя собствен отговор. Всеки отговор, дошъл отвън, ако не сте го усвоили истински, поражда потиснатост и извиква нови объркващи въпроси, от които няма никаква полза.

Все по-ясно ще си давате сметка, че действително всички въпроси, отнасящи се до вечната духовна същност на човека, са получили в моите книги отговори дотолкова, доколкото мозъкът е способен да ги разбере. Те обаче дават ясно указание винаги само за посоката, която душата трябва да следва, ако иска да си отговори сама на занимаващите я въпроси. Всеки честен пред себе си читател много скоро ще разбере дали даден пасаж от моите напътствени текстове се отнася до него и неговата индивидуална ситуация, или не, макар да не може естествено да очаква, че ще намери в моите думи изброени всички възможни отсенки на преживяването, чиито елементи разглеждам.

Съвсем съзнателно се въздържам от обичайните определения, изведени от философски и теологически възгледи, тъй като в моето учение става въпрос за преживяване на Действителността, която започва тъкмо там, където свършват философиите и теологиите, създадени от търсещия човешки дух на земята като мисловни пътища към вечния Дух. Ако свързаните с определена философия или теология хора искат да извлекат полза от учението ми, това може да стане едва след като надраснат самите себе си, а следователно и вярата си, че в своята обвързаност те притежават "истината" за Действителността.

Това не е обикновено твърдение, имащо нужда да бъде тепърва доказвано, –тук аз ви давам необходимите предварителни сведения за едно фактическо положение, с което неизбежно се сблъсква всеки сериозно занимаващ се с моите книги търсещ. Човек трябва да е веднъж завинаги приключил с философските и богословските си открития, за да може да намери пътя към вечната Действителност, по който ще стигне до целта толкова по-скоро, колкото по-малко е обременен с измислени неща.

Сигурно още при първия преглед на книгите ми сте се убедили с каква търпимост се отнасям към всяко религиозно или постигнато чрез мисъл човешко мнение, стига то да е наистина в съгласие, пък макар и в преносен смисъл, с вечната духовна Действителност.

Тази търпимост не бива обаче да подвежда към погрешното предположение, че според мен философското и богословското мислене би могло също да ни отведе до вечната Действителност! Аз просто проявявам разбиране и зачитане към подобна човешка дейност единствено заради нейните чисти сами по себе си подбуди и уважавам малкото частични истини, за вечно Действителното, които могат да се постигнат, или вече са постигнати, по този начин.

Ала единственият път, който води до "вечната" по всяко време Действителност, е път на ставането, – а не просто на познанието, – и тъкмо за да бъде очертан възможно най-ясно този път, е написано всичко онова, което съм написал.

Бъдете благословен във Вашето започнало вече странстване по този път!

31.08 # Седмо писмо

Но тъй като подчертавате, че от най-ранна възраст сте имали "твърдата увереност" в съществуването на един "абсолютно непознат за света, дълбоко скрит кръг от разнасящи благодат мъже" и че сте се чувствали "някак свързан" с тях, длъжен съм да Ви кажа, че съобщения за подобна "увереност" в различни степени започнах да получавам едва след като вече бе излязла "Книга за живия Бог". Тогава обаче те започнаха да пристигат твърде често, и то от хора, нямащи особено предразположение към фантасмагорични бълнувания наяве. С преживяната от Вас "увереност" Вие се намирате в добро и твърде престижно общество.

Що се отнася до онова място на земята, където предполагате, че се намира свързаният по някакъв начин с Вас, благотворно въздействащ кръг, не сте толкова далеч от реалните дадености, колкото някои други, които са ми признавали, че според тях седалището на усещания с такава сигурност кръг се намирало в един "арменски манастир в Кавказ", на някакъв тихоокеански остров или дори в сърцето на някоя от огромните световни метрополии. Вашият "замък", издигащ се на много висока планина "сред сняг и лед", е представа, породена като че ли от мисловното транспониране на определени пространствени образи, много добре познати на всички принадлежащи към въпросния кръг, които знаят за Храм, скрит на едно особено важно място на нашата планета и достъпен само за своите... Разположеното там светилище може обаче да се възприеме само от хора, чиито духовни сетива са способни да долавят ясно и будно форми от духовна субстанция. Със земнотелесните сетива, напротив, на същото това място могат да се видят единствено земноматериални и измамни неща, – дори фотоапаратите с най-съвършена оптика не могат да запечатат и на най-чувствителния филм нищо повече от един земен, илюзорен образ. До пространствено фиксираната конструкция, издигната от кристално ясна, вечна духовна субстанция на това място на земята, нямат достъп в земно-животинското си тяло дори и живеещите е непосредствена географска близост членове на малобройния кръг, усещан с такава сигурност от Вас. Всеки, който бива допуснат тук, идва в самосътворения си духовнопространствен образ, отговарящ на неговата същност много повече от земното му тяло и неподвластен на нито едно от ограниченията, спъващи външната материя. В този реално съществуващ Храм на Вечността на нашата земя не се отслужват култови обреди, нито се четат поучителни проповеди. Събиращите се тук истински, ръкоположени от вечния Дух Първосвещеници се извисяват на това място в едно – неосъществимо по силата на определени духовно субстанциални условия на никое друго място на земята – съвършено преображение до абсолютно единение с Отца: – до една абсолютна "Unio mystica", каквато никой "мистик" не може дори да си представи, и в това просветлено от вечната Любов състояние изпращат потоци на благословение към способните да ги възприемат човеци по цялата земя, които единствено оттук могат да бъдат достигнати по такъв начин, че да са в състояние действително да приемат онова, за което са се подготвили в себе си.

Доколкото това място на истинския Храм на Вечността върху земята наподобява все пак донякъде един "замък, издигащ се високо в планината сред сняг и лед", Вашето въображение Ви е довело доста близо до действителността.

Различно от това местоположение на духовния Храм е едно достъпно за земните сетива място, обитавано съвместно от малцина мъже, които са свързани по особен начин с него, но то не е нито "високо в планината", нито "сред сняг и лед", а е избрано от самите тях обиталище, където те живеят по своему, но в земно тяло като всички други хора.

Необходимостта пребиваващите тук грижливо да се изолират и да останат постоянно изолирани от външния свят се корени в естеството на особеното им духовно призвание. Впрочем и отвън са взети необходимите мерки те да не бъдат по никой начин заставени да нарушат своето уединение, дори ако плитката "цивилизация" от европейски произход се доближи до тях още повече, отколкото това е станало досега.

Онова, което пишете за усещаната връзка между Вас и така ясно чувствания от Вас духовен кръг, съвсем не е плод на самоизмама. Нужно е само да сте наясно как се осъществява тази "връзка". Ще си позволя да посоча тук за сравнение две изобретения из областта на електротехническото предаване на звука, тъй като държа да не останете в плен на погрешни представи. Усещаната от Вас "връзка" може да се сравни не с телефонно общуване между един говорещ и един слушащ, а по-скоро с радиосигнал, излъчван на определени дължини на вълната за цялата земя.

На многобройни дължини на вълната се излъчват най-различни предавания, но Вие приемате само тези, които отговарят на Вашата настройка.

Всяко въздействие на Светещите на Прасветлината трябва да се разглежда като процес, подобен – по начина на своето осъществяване – на приведеното тук сравнение, дори когато цели народи са се оказвали под такова въздействие, но то винаги и при всички обстоятелства се е отнасяло само до неща от вечния Дух и никога не е имало нищо общо със стремежите към материално благополучие, а още по-малко с борбите за налагане на една или друга политика!

От страна на вечния Дух не могат да бъдат насърчавани никакви други човешки тежнения и действия освен водещите на свой ред към вечната духовна Действителност. Само насочената към вечния Дух творческа сила на отделния човек, както и могъщото развитие на цели народи и нации, постигнато чрез проявлението на чисто духовни сили, могат да възприемат духовното въздействие, излизащо от Храма на Вечността тук, на тази земя! Толкова във връзка с Вашия намек за казаното от мен във втората глава на "Книга за живия Бог".

Предлагам Ви засега да обмислите добре днешните ми разяснения, докато не ми се представи случай да подхвана може би отново нишката. Нека светлият благослов от Храма на Вечността Ви намира винаги готов да го приемете!

31.09 # Осмо писмо

За моята духовна природа

Онова, което имам да Ви кажа в отговор на Вашето неотдавнашно писмо, стана повод да напиша поместените по-долу ритмични редове. Нека те в сбита форма Ви покажат, че воден от собственото си чувство, Вие правилно сте изтълкували съществуващите взаимовръзки. Думата "Ние" съвсем не е употребена от мен в "Pluralis majestatis", а е свързана с моето вечно духовно Битие, в което постоянно пребивавам в най-съвършено единение със своите духовно родени Братя във вечната Светлина. В следващите стихове аз естествено говоря само от името на общността с онези от моите духовно съединени Братя, които също като мен са обвързани – за да могат да изпълнят своята задача – със земно-физически човек, независимо че съгласно изискванията на Духа на всеки един от тях се поставя различна задача.

Използвам този повод, за да Ви посъветвам най-настойчиво, въз основа на съдържанието на отделните мои текстове, да преценявате много внимателно от каква позиция говоря във всеки един от тях, защото – както се вижда от заключителния стих на първия – като земен човек аз съм неразлъчно споен със своята духовна същност.

Ние

Свидетели сме ние призовани, живеем в Светлината вечна! Свидетелството ни е необоримо, – тежи то с изпитана значимост.

Открихме я духовно ние преди Земята още да се появи и преходната връзка бе скрепена от свързаност извечна, свята.

*

Ако тук е представена общата за мен и моите духовни Братя вкорененост във вечния Дух, ето сега отговор на Вашите въпроси, отнасящи се индивидуално до мен:

Аз

Аз не съм "аз" като онзи, който ограничаващото с "аз" назовава.

Единствено земната мимолетност той в себе си вижда.

Моето истинско "аз"

е в озареното от Светлината Битие.

В земната ограниченост

битува моят преходен образ, –

сам за себе си бреме

и мъка, родена от времето!

*

Там, където съм аз, цари Вечност, понеже "пространството", сътворено от Вечността, изпълва тук пространството земно, което моите дни изпълват във времето.

Отдадох себе си

на земното си тяло,

което неизбежно измъчвам

и постепенно изтощавам, –

за да може "пространството" на Вечността

да го изпълни цялото и така Вечното тук, пред земното, да се разкрие.

*

III

Когато от съкровищницата свещена

ви дарявам пребогато,

не ви обсипвам само

с мъдри думи,

сякаш съм хранител

единствено на словото.

Дарявам ви с това, което е и винаги остава мое, макар да го раздавам на незнайно много хора,

но само затова аз мога

да ви укажа пътя и целта,

защото аз живея във всяка своя дума!

*

Предполагам, че тези откровения няма да събудят нови въпроси у Вас, а може би ще дадат отговор и на евентуални бъдещи въпроси, очертаващи се между редовете на Вашето тъй скъпо за мен писмо.

И тук обаче не бива да приемате нищо, без сам да сте го проверили. Само ако собствената Ви, правечна духовна същност Ви даде с готовност съгласието си, Вашите – макар и скрити може би – съмнения ще бъдат действително надмогнати и не ще могат вече да застрашават поетия от Вас път!

Надявам се, че по-нататък ще имам възможност да се спра и на някои други неща, засегнати в предпоследното Ви писмо. Но дори да изтече доста време дотогава, предварително Ви моля да не очаквате пощата с нетърпение. Онова, което имам още да Ви кажа във връзка с духовното водачество и духовната помощ, предлагани от Светещите на Прасветлината, ще Ви бъде от полза и след много месеци.

Благославям Ви и Ви изпращам цялата помощ, от която се нуждаете по пътя към вечната си духовна същност.

31.10 # Девето писмо

Как се осъществява духовната помощ

Онова, което Ви писах последния път и което предпочетох да изразя в ритмична форма, съвсем не се нуждаеше от отговор, но дошлите от най-съкровените дълбини на душата Ви редове въпреки това ме радват, защото от тях виждам, че и този път сте възприели всичко изцяло в смисъла, вложен от мен.

Когато го изпращах обаче, едва ли можех да очаквам да чуя от Вас онова, което сега ми пишете.

Моля Ви да се задоволите с отговора, че "наистина не плътта и кръвта са Ви дали" подобно прозрение и познание, а Вашата собствена вечна същност, защото само чрез нея може да се постигне истината за Действителността, в която тя самата живее. Познанието, постигнато чрез кръвта – ще рече: чрез подчиненото на тесни, животински ограничения чувстване и мозъчно мислене на земния човек, – се отнася към онова, което може да ни даде само Вечното в нас, приблизително както "животът" на коравия камък в кое да е речно русло – към най-висшите жизнени изяви, които познаваме. Само Вечното може да дари човека с познание за Вечността! –

А сега искам да се възползвам от повода, че Ви пиша, за да Ви дам най-после и обясненията, които трябваше да включа още в отговора си на Вашите бележки във връзка с главата "Божията хижа сред човеците", ако някои външни обстоятелства не ме бяха заставили тогава да прекъсна писмото си.

Използвах вече сравнението с две добре познати и широко използвани изобретения, когато се опитах да Ви разясня пътя и начина, по който се осъществява "връзката" между душите на тази земя и Светещите на Прасветлината.

Имам все пак право да очаквам, че употребените метафорично думи "гласове" и "говор" ще бъдат разбрани само в смисъла, в който са употребени и многократно пояснявани! Нима не казвам достатъчно недвусмислено, че този "говор" не може в никакъв случай да се сравнява с който и да било човешки език, а представлява всъщност вътрешно избистряне на предишните неясноти в нашите представи, предизвикано от въздействието на една ентелехия, сама живееща в най-кристална яснота на своето познание. Казвам същите неща и с други изрази, избрани поради приповдигнатата словесна форма, но самият факт, че думите, които някои упорито си позволяват да тълкуват в точно противоположния смисъл, са поставени от мен най-често в кавички, би трябвало да покаже достатъчно ясно на всеки разумен читател, че аз държа те да бъдат възприемани по-резервирано. Но в главата "Светлината иде от Изток" съм казал буквално и изрично, че се "говори" вътре в търсещия "чрез непосредствено въдворяване на вътрешна яснота, – без думи на устната реч... не на езика на една или друга страна". Всичко това е изложено достатъчно ясно и недвусмислено.

Всичко това едва ли е Ваш личен проблем, тъй като отдавна вече знам с какво внимание се отнасяте към всяка моя дума.

Не е никак изключено обаче да срещнете други читатели на моите книги, които да Ви разказват тайнствено за своите "вътрешни гласове", тълкувайки погрешно думите ми като одобрение за това явление, винаги и при всички обстоятелства опасно за всеки, чиято способност за духовно разграничаване не е била систематично школувана. Изправен пред такива хора, които най-често са фанатични роби на собствената си суетна душа, обсебени от илюзорната вяра, че са напътствани "свише", Вие трябва да сте съвсем наясно по този въпрос. Иначе ще започнете да придавате значение на такива приказки и може би ще се оставите дори да Ви придумат, че не сте още стигнали "толкова далеч", колкото тези хора, – че Вашата, както си мислите, "тъй суха и трезва природа" е непреодолима пречка за Вас, с една дума, същества опасност да се отдадете на всевъзможни размишления и колебания, характерни за самокритично настроените и не чак дотам снизходителни към самите себе си натури.

За да получите пълна яснота, ще се спра и на още едно погрешно разбиране, на каквото не изпитвах наистина опасения, че може да се натъкна, докато за голямо свое учудване не трябваше да констатирам колко широко разпространено е всъщност то. Човек се изкушава да направи извода, че образната и метафоричната реч, чието използване се подсказва, а доста често се и налага от естеството на духовните неща, е напълно неразбираема вече за днешните хора, преситени от четенето на вестникарски репортажи. Та иначе не би било възможно понятия като "духовна близост", "помощ свише", оказвана от призваните за тази задача, както и "духовно водачество" или "духовна закрила" от притежаващите тази сила възвишени помагачи, да бъдат тъй често опошлявани и тълкувани в смисъл, че Светещите на Прасветлината трябвало да се озоват в невидим образ в земно-пространствена близост до нуждаещия се от помощ или напътствие, за да му позволят да изпита тяхната благотворна духовна близост.

Онова, което искат да кажат споменатите и други подобни изрази в моите книги, се осъществява, разбира се, по съвсем различен начин. Може да се очаква това да бъде все пак правилно разбрано от всеки мислещ човек, способен да направи съответните логически изводи, защото как е възможно да се допусне, че тъй малобройните мъже на тази земя, натоварени да оказват духовна помощ в най-широкия смисъл на това понятие, заедно със своите чисто духовни, не живеещи в земно-животинско тяло Братя, биха се оказали достатъчни – спрямо броя на хората на земята, – за да се доближат лично в невидимо тяло до всеки един, който очаква помощта им и който наистина се нуждае от нея?! А и не би ли било направо ужасно да бъдем навсякъде наблюдавани от едно невидимо същество, особено ако си мислим – а и тъкмо защото си мислим, – че всеблагият помагач е близо до нас, дори когато е неканен? – За щастие обаче в действителност няма нищо, което да отговаря на упоритото убеждение на немалко хора, смятащи себе си за толкова значими, че изобщо не се съмняват в необходимостта техните дребни и обикновено тъй тривиални всекидневни грижи да бъдат известни в сферата на Духа до най-интимните си подробности и да станат обект на духовна помощ.

Помощта, оказвана от призваните да помагат измежду Светещите на Прасветлината, е насочена по всяко време само към неволите, потребността от закрила и нуждата от напътствие на земния човек, отнасящи се до Духовното в него. Когато духовната нагласа на даден човек отговаря на условията за такава помощ, те го намират безпогрешно, без да знаят каквото и да било за условията на земния му живот и без да имат ни най-малка представа за външния му облик и чертите му. Това абсолютно сигурно намиране се осъществява непрекъснато благодарение на един чисто духовен процес.

Още в тогавашното си писмо използвах за сравнение понятията "телефон" и "радио", но днес трябва да Ви помоля – колкото и да накуцва с двата крака това сравнение – да си представите едно командно табло с огромни размери, върху чиято плоскост в почти микроскопично умаление е проектирано неизмеримо голямо пространство. Представете си по-нататък, че всяка появила се на земята душа е представена по време на земния си живот в една мъничка точка от това табло с два платинени електрода, така че щом тази душа изпита истинска нужда от духовно напътствие или помощ, тутакси между двата електрода започва непрекъснато да прескача ярка искра, докато те не бъдат изключени. Погледнете сега – в този символичен образ – на Светещия на Прасветлината, комуто е възложено да помага или да напътства, като на електротехник, който има пред себе си и пулт за управление с безброй лостове и който веднага узнава какъв ток трябва да подаде, тъй като цветът на искрите и пращенето, предизвикано от тяхното – сравнително бавно или все по-зачестяващо – редуване му показват съвсем точно какъв ток или каква комбинация от токове е нужна в дадения случай, за да се осигури помощ, закрила или духовно напътствие. Всичко останало става – ако се придържаме към същия символичен образ – напълно "автоматично".

Това сравнение може да Ви помогне да си съставите вярна представа за начина, по който се осъществява чисто духовната помощ, духовното водачество и духовната "близост"!

Едва ли е нужно да Ви казвам, че никъде, разбира се, не съществува духовносубстанциална апаратура от този вид и че екипираната тук картина има единствено за цел да представи по символичен начин взаимовръзките в структурата на вечния духовен Живот.

Оставайки при същия символичен образ, трябва да добавя обаче, че описаната тук искра няма никога да прескочи между електродите, ако представеният от двойката електроди човек не очаква, или не жадува с всичкия жар на сърцето си за напътствие, закрила или помощ от сферата на реалния субстанциален Дух, нито пък ако не се е сам подготвил да оползотвори както трябва това въздействие. –

И помощта, и духовното напътствие от страна на един Светещ в Прасветлината, а следователно и на нашата вечна Общност, нямат никога за предмет неща, които се осъществяват единствено между люлката и гроба, а винаги и единствено пробуждането на душата във вечния Дух и постижимото по този начин – ако е възможно още през земния живот – пренасяне на индивидуалното земно-душевно съзнание във вечната себесъщност на човека. –

Нека с тези думи завърша днес това, станало вече доста обемисто писмо, в което специално Ви препоръчвам да вникнете с цялата си душа!

Нека моята благословия, стигаща до Вас точно по образно описания в това писмо начин, Ви донесе най-действено просветление и прозрение във всичко, което се корени във Вечното!

31.11 # Десето писмо

Колко далеч е Бог от хода на световните събития

Въпреки проявеното, така отрадно разбиране на дадените напоследък от мен подробни разяснения относно начина да се изпраща на далечно разстояние духовна помощ и напътствие от страна на единствените, които имат правото да помагат и напътстват по този начин, защото това им е възложено от вечния Дух и защото те могат да помогнат, в новото Ви писмо долавям все още известна несигурност, подхранвана сякаш от думите ми, че понякога "цели народи" са се намирали под нашето – на Светещите на Прасветлината – влияние.

В последното си писмо до Вас вече подчертах, че изхождащото от Духа въздействие е насочено винаги само към ново себеосъзнаване на човешката душа в нейната индивидуална вечна същност, а нещата между люлката и гроба са предоставени на свободната преценка на самия земен човек. Изглежда обаче сякаш някои спотаени – може би унаследени, или пък внушени чрез възпитанието – желания не Ви дават покой и затова твърде много Ви се иска да вярвате, че някакво духовно влияние се упражнява и върху хода на световните събития.

Голяма заблуда обаче е да се вярва, че вечният, божествен Отец би могъл да има пръст където и да е и при когото и да е – било пряко или чрез упълномощени духовни наставници – в сферата на процесите във вътрешната или външната политика на който и да е народ, оставил името си в световната история. Не по-малко глупаво заблуждение, издаващо ужасяващата отчужденост на животинско-човешката душа от Духа, е да се разглеждат тежките политически кризи, наречени "войни" и "революции", като проявление на вечната воля на Духа.

Във всички тези събития се проявява единствено обвързаният с животното земен човек и всички подбуди за действията му – включително лемурните камшични удари, идващи откъм невидимата част на физическия свят – се дължат на чисто земни фактори, без каквото и да е съдействие на духовни влияния и сили!

Вий казвате:

«Световната история е Страшний съд!»

Така да бъде!

Но съд,

на който сам човекът

присъдата си произнася!

Тук "всемогъществото"

се е отрекло от свойта мощ...

Тук има думата единствено животът бездуховен, животински, робски!

Участта на земното човечество още тук, през отредените му между люлката и гроба дни, може да се подобри само чрез пробуждането на голям брой отделни души в тяхната вечна същност. Ала достатъчно индивидуални души, осъзнали Вечното в себе си и съумели да изградят живота си по наистина достоен за вечния Човек начин, ще има винаги само в отделни групи от човечеството и единствено със своя пример те ще смогнат да изтръгнат постепенно и други такива групи от надмощието на животното. Част от земното човечество ще ражда някога деца, още в майчината си утроба отворени за вечния Дух, докато друга част – все така безнадеждно обвързана с животното, – ще създава не наистина "свръхчовеците", които виждаше в своите видения авторът на "Заратустра", а – свръхживотни, у които тъпотата, жестокостта и хищническата стръв на всеки звяр стига до саморазкъсване...

Това е всичко, което имам да Ви кажа днес, като се надявам, че в бъдеще няма вече да допуснете емоционалните Ви бълнувания наяве да Ви подвеждат да виждате "пръста Божий" като двигател на външните събития в света!

Нека благословията на Светлината бъде винаги с Вас!

31.12 # Единадесето писмо

Напълно Ви вярвам, че не Ви е било много лесно да коригирате през последните месеци своя светоглед в духа на последното ми писмо до Вас. Искрено Ви влизам в положението, защото преди няколко десетки години, когато за пръв път прозрях как в действителност стоят нещата, и на мен не ми беше никак лесно да пожертвам всичко онова, което бях чувал от най-ранна възраст и в което с такава готовност бях повярвал.

Бихте сбъркали обаче, ако решите да изтълкувате думите ми като подценяване на всички неща между люлката и гроба. За мен тези неща имат значение дори само затова, че могат да породят далеч надхвърлящи своето време – макар и не истински "вечни" – последици. Но дори в присъщата им сфера от изключителна важност е как се отнасяме към тях, как ги възприемаме и как в крайна сметка се справяме с тях.

Голяма грешка би било също, ако от моите думи извлечете "поуката", че няма изобщо никакво божествено и духовно въздействие върху нещата, обхванати във временните рамки на нашия земен живот. Всъщност подобни въздействия са не само "възможни", но и стават всеки ден, и то много често. Те обаче са само свидетелство за чисто закономерната реакция на вечни, излъчени от Духа сили, която земният човек е в състояние да отприщи без каквото и да е съдействие, – просто като съобразява своето поведение с духовните закони. Голяма част от религиозните предписания – дори и някой "правила" на суеверието – водят началото си от наблюдения върху резултатите, произтичащи от съблюдаването или нарушаването на тази духовна закономерност. Подобни предписания са намерили израз – чрез персонифицирани и драматизирани примери – и в редица религиозни учения на древността, а също, разбира се, в "Псалмите Давидови". Онзи, който е удостоен с всякакви милости от Бога на тези текстове, винаги постъпва в съгласие с вечните закони и така придобива немалко блага и радости в земния си живот. А човекът, който е представен като незачитащ Бога: като "богохулник" и "глупец", става сляпа жертва на собственото си непознаване на важни, изведени от опит духовни закони. Когато попадаме на такива свидетелства от миналото на човечеството, не можем да не се удивим на житейската мъдрост, до която са се издигнали хората в една все още полуварварска за нашите представи епоха, и с право се питаме дали ние, днешните европейци, не сме по-диви варвари от всяко по-ранно поколение...

Ние знаем наистина безброй неща, които са били чужди на тези древни люде, но аз най-искрено се съмнявам, че носителите на народната мъдрост от ония далечни времена биха заменили своите извлечени от опита познания с нашето обвързано с времето школско знание. Достатъчно е да прочетем старозаветните псалми, абстрахирайки се от обикновената практика на използването им, превръщаща ги в опора на религиозната догматика, за да се убедим колко дълбоко са проникнали създателите им, криещи се зад името на древния цар, в тайните на духовните сили, които автоматично следват задействалия ги импулс. При това трябва естествено да оставим настрана, като несъществени за основното съдържание, всички култови добавки и да не се подвеждаме от обстоятелството, че описаният начин на действие на духовните закони е представян като резултат от божествени афекти и пристрастия. Възможно е самите автори да са вярвали навремето в подобно обяснение, но по-вероятно е да са смятали, че то е необходимо, за да се избегне опасността незабуленото знание за посочените закономерности да хвърли накрая народа в един хаотичен атеизъм, тъй като човекът от онова време е можел да стигне до някаква представа за Бога единствено като се самопроектира в бляна за опиянен от могъществото си произвол.

Много неща са изгубили днес напълно собствения си, истински лик поради столетната им употреба в услуга на едно предварително постулирано вярване и само най-зоркото око е в състояние да различи първоначалните им черти, позволяващи да си съставим поне отчасти представа за онова, което е било някога изложено ясно и недвусмислено, с рязко очертани контури.

Ако думите ми Ви подтикнат да упражните очите си, за да се научите да разпознавате и правилно да тълкувате тези поизтрити и помръкнали следи в свидетелствата на древността, предстоят Ви немалко откривателски радости.

Нека с Вас винаги бъде благословията от вечната Прасветлина!

31.12 # Дванадесето писмо

За душевните сили

За мен не беше изненада да чуя, че след като сте прочели казаното от мен в главата "За смъртта" и на други места за "душевните сили", Вие също имате чувството колко "неизказано трудно" трябва да е за нас "да обединим" в себе си тези сили. Никой друг пасаж от моите книги не е предизвиквал с течение на времето толкова много въпроси и молби за разяснение.

Ала целият страх пред – без съмнение действително съществуващите – трудности на задачата за овладяване на душевните сили неизменно се оказва предизвикан от погрешната представа за естеството на тези сили. Такъв е случаят и с Вас.

Подтикван от многобройните запитвания, аз прегледах навремето още веднъж всичко, което трябваше да изложа на различни места относно необходимостта от обединяване на душевните сили, с максимално възможната самокритичност към употребените от мене изрази, но и при най-добра воля не можах да припиша на себе си вината за породената погрешна представа, – не можах да открия нито една дума, която да се налага да променя.

Бях наистина принуден да изтъкна в дадените от мен разяснения, че се изисква голяма доза самодисциплина, за да се пристъпи към обединението на душевните сили в собственото Аз, но макар да посочвам в добре известния Ви пасаж, че «по-лесно е да се преведе разярен слон, вързан с тънка конопена връв, през оживено тържище, отколкото да се обединят многото воли на душевните сили, образуващи "душата" на даден човек, под едната воля на този човек», прибягвайки с готовност до един образ, често използван пред мен от някогашния ми душевен възпитател, тъй като очевидно му допадаше, – на същото място все пак подчертавам, че въпреки всичко такова "чудо" може да стане и дори трябва да стане, ако дадена душа наистина иска да се подготви да приеме в себе си своя жив Бог.

Това е трудно, но не е невъзможно!

За всеки нормално чувстващ, макар и доста слабо образован човек е възможно да превъзмогне трудностите на такова обединение на душевните сили в своята воля, – само че за мнозина високо и многостранно образовани люде е за жалост невъзможно да намерят в себе си безусловно необходимите за това обединение енергия и постоянство...

Недейте забравя, че аз не преподавам някаква "метода" и че всичко написано от мен е всъщност сбор от трезви напътствени текстове, посочващи и разясняващи на душевно търсещия човек структурата на вечния духовен Живот. За тази цел се налагаше да говоря за всичко, което е било някога възможно – а следователно и по всяко време постижимо за земния човек в сферата на този духовно-субстанциален Живот. Но не всичко е възможно за всекиго! Всеки може обаче да провери с помощта на моите напътствени книги какво точно е възможно за него. Наистина тук играят роля и известни психофизични, вродени качества, но енергията и постоянството са основните фактори, определящи възможностите, отредени през земния живот на всеки, който търси Вечното в себе си. Както един човек може да стане преуспяващ търговец, макар по природа да не е бил особено предразположен към сметките, така може да стигне и до наистина всеобхватно преживяване в душата си на своята вечна същност, ако следва енергично и с постоянство водещия към тази цел път дори ако никакви вродени заложби не облекчават напредването му по него. Ще му се наложи наистина да преустрои в съответствие с преследваната цел целия си – вътрешен и външен – живот, като от най-голямо значение е как и къде ще търси своите радости, защото нищо не е в състояние да упражни такова силно обратно въздействие върху неговата душа, колкото характерът на нещата, заниманията и събитията, които му доставят радост. – А ето най-после и няколко думи във връзка със споменатата в началото на настоящото писмо погрешна представа за истинската природа на душевните сили.

С течение на времето забелязах странно еднообразие в тълкуването на тези думи. Непрекъснато се натъквах на разбирането, че душевните сили били нещо подобно на нашите земнотелесни "сетива" и можело да бъдат така лесно и безпогрешно различавани, както различаваме зрението от слуха или обонянието. Това обаче няма нищо общо с фактическите дадености. Може наистина да се каже, че нашите качества – тоест видът на нашите усещания с помощта на сетивата и готовността за реагиране на тези сетива – се пораждат от душевните ни сили, но душевните сили не могат за жалост да бъдат така ясно разграничавани една от друга, както сетивата. Душевните сили биха могли да бъдат сравнени по-скоро с нервните енергии на земното тяло, дори с цялата нервна система, защото както всеки нерв има своя определена функция, макар тя да се проявява в съчетание с безброй други нерви и при най-разнообразни взаимодействия между тях, така и всяка една от душевните сили – въпреки че не можем да и дадем отделно наименование – има да изпълнява своята духовно определена функция и се намира в постоянно взаимодействие с всички останали душевни сили, образуващи в своята съвкупност душата, а при някои по-особени обстоятелства успява дори да въздейства далеч отвъд сферата на съответната душа.

Обединението на душевните сили в една, властваща над всички тях воля би се оказало наистина неосъществимо, ако необходимо условие за това беше точното понятийно определение на всяка отделна душевна сила. За щастие обаче Вечното в нас никога не поставя неизпълними изисквания, а тъкмо тук дори най-точното познаване на спецификата на отделните душевни сили не ни доближава ни най-малко до изпълнението на необходимите предпоставки, тъй като обединението им зависи единствено от волята, чиято собствена ясна определеност дава насоката за действие на всички душевни сили без изключение.

Трудното в случая е: – самата воля да се поддържа непрестанно в една и съща насока, без нито за секунда да се отклонява съзнателно от нея, каквито и изкушения да и поднася външният свят.

Това е най-голямата трудност, която трябва да се преодолее по пътя към Бога, но тази трудност може да бъде преодоляна, както вече се е удавало на безброй хора в историята на земното човечество. Тази задача е изцяло тъждествена с формирането на Вечното в нас, чиято работилница, както вече писах в едно от предишните си писма, е земното тяло... Налага се да показвам тези неща в различни аспекти, за да може да се схване действителната същност на описаното с думи.

Надявам се, че това писмо ще Ви донесе успокоение и ще разсее опасенията Ви, че от Вас се иска повече, отколкото можете да постигнете със собствените си сили. Нали все още сте "в своята работилница" и все още сте в състояние, с помощта на намиращите се в нея сечива, сам да определите вечната си форма! След като напуснете това земно тяло, всяко влияние от Ваша страна върху собствената Ви вечна форма става невъзможно. Ала нека се надяваме, че дотогава ще сте съумели вече да си изградите онази форма, която действително искате да бъде изградена!

Бъдете благословен от вечната Светлина!

31.14 # Тринадесето писмо

За новите издания на моите книги

След завършването на сценичната версия на "Гьоц фон Берлихинген" Гьоте получил от един приятел добронамереното предложение да изпрати преработената си творба на един възрастен благородник, посрещнал с най-искрена радост още първоначалната версия на творбата, дори – по думите на Гьоте – "отъждествил се донякъде с образа на достолепния стар герой", но поетът се противопоставил решително на тази идея и обосновал отказа си с довода, че за почитателя на първата редакция "сигурно няма да е никак приятно да види как някои неща са пропуснати, разместени, изменени или дори показани в съвсем друга светлина".

За този благоразумен отказ, плод на правилна психологическа оценка, си спомних неволно след прочитането на Вашето така скъпо за мен писмо. Не знаех, че първоначално сте попаднали на по-раншните издания на някои мои книги, които впоследствие бяха допълнени и още веднъж основно прегледани от мен, и че едва напоследък сте научили за новите, окончателни редакции на тези заглавия. Много добре Ви разбирам, когато споделяте "колко много сте свикнали с някои неща в първоначалните версии" и колко скърбите в известен смисъл за тях "въпреки безусловното си съгласие с несъмнено по-ясната в много отношения нова редакция". И на мен самия първата редакция ми бе близка на сърцето, иначе не бих никога я дал за публикуване, въпреки че колкото любезният, толкова и предприемчив шеф на голямото издателство, отпечатало навремето тези първи редакции, почти буквално изтръгваше от ръцете ми ръкописите и в повечето случаи не ми оставяше голяма възможност да им хвърля един последен поглед. (При една от книгите се случи нещо направо куриозно – раздавачът донесе вкъщи готовата книга в момент, когато не очаквах още дори първите коректури!)

Във всеки отделен случай отказът от предходната версия е бил винаги тежък за мен дори само затова, защото и тя, като окончателната, е плод на строго съблюдаване на духовните закони за звуковите стойности. А когато съм се решавал все пак да претопя старата версия в новата и вече окончателна редакция, това мое решение е било винаги продиктувано от достатъчно основателни причини. Като оставим настрана многобройните груби печатни грешки, – които бяха неизбежни при споменатото бързане с обработката на ръкописите ми и на най-важни места придаваха понякога точно обратен смисъл на текста, – налагаше ми се да отстранявам и някои езикови форми, защото те, макар и обясними с моя тъй силно повлиян от източнофранконското наречие говор, можеха да подействат смущаващо в едно ръководство за духовни неща. Освен това получаваните писма и водените разговори насочиха вниманието ми към някои пасажи, за чието правилно разбиране бе желателно, а в някои случаи и необходимо, те да получат нова редакция.

Много добре си давах сметка, че подобна преработка на една публикувана вече книга е твърде неблагодарна задача, но това не биваше да ми попречи да сторя необходимото.

За своя радостна изненада обаче получих голям брой благодарствени писма, които показваха колко въодушевено и направо възторжено приветстват новите редакции читателите на тези книги. Тъй като имах ясна представа какви трудности би срещнал човек, докато свикне с един доста странен за него в началото начин на писане, изобщо не се надявах на подобно одобрение. С Вашата малко елегична тъга по някои текстове, преработени сега в нова форма от мен, Вие се оказвате доста изолиран, тъй като единственото писмо с подобно становище получих от един приятел, за когото немският език не е майчин и на когото сигурно не съм помогнал много с новите преработки, понеже в тях той е попаднал неизбежно на думи, които първоначално са му попречили да схване правилно смисъла на някои неща, изразени преди това с други думи.

Надявам се все пак, че занапред ще се придържате само към новите преработки на въпросните книги и все повече ще се убеждавате колко наложително е било да се заема с тях. Сигурно ще разберете, че появата им не се дължи нито на естетически прищевки, нито единствено на нуждата от преиздаване. Напътствени книги, подобни на написаните от мен, не се подлагат на преработка, ако отговорността пред читателите не налага безусловно изготвянето на нова редакция! Вярно е, че по-доброто е винаги враг на доброто. Но това не бива да ни кара заради доброто да се отказваме от по-доброто.

Небето да Ви благослови!

31.15 # Четиринадесето писмо

За политеизма и култа към светците

С изказаната от Вас мисъл, че може би някои представи, присъщи на древните по-литеистични религии, както и култовете към светци, срещани в азиатските религиозни форми, а по-късно и във византийското и римокатолическото християнство, "получават безспорно оправдание" чрез съществуването на Светещите на Прасветлината, Вие несъмнено сте по следите на истината.

Но за да не бъде превратно изтълкувано това мое съгласие, трябва веднага да подчертая в какво голямо заблуждение бихте изпаднали, ако решите, че всички обекти на преклонение, познати от древните религии и от различните култове към светци, взети във вида, който са им придали легендата и благоговението и в който си ги представя набожното въображение, водят неизменно началото си от определени членове на духовно съществуващата общност от Светещите на Прасветлината, – или че канонизациите на Римокатолическата църква може в по-ранно време да са ставали въз основа на тайни знания за подобни връзки и зависимости.

Някои от тези образи са мислени наистина като женски, докато Светещият на Прасветлината може да се въплъти само в мъжко земно тяло, но това не противоречи на Вашето предположение, тъй като въпреки ясно изразената мъжественост на своето тленно земно тяло, служещу му само за краткия период на тукашния живот, всеки Светещ е неразривно съединен в Духа и с "Вечно Женственото", ето защо образът му може да бъде изява както на духовно Мъжкото, така и на духовно Женското начало.

Наистина в представното богатство на древните политеистични религии, както и там, където са разпространени различните култове към светци, има образи, които с основание могат да бъдат свързани – дори когато носят йератическото отличие на канонизацията – с един или друг Светещ на Прасветлината. Но дори най-убедителните доказателства за подобен "произход" не биха ни приближили ни най-малко до прозрението, към което ни насочва Вашето предположение, а именно: – че на всеки зов към който и да е образ, роден от легендата и от потребността за преклоненине, все едно дали е представен като небесно същество, или като някогашен земен човек, винаги откликва единствената в този случай реалност – помагащата духовна сила и благословията на Светещите на Прасветлината.

С какво име вярващият се обръща към призовавания на помощ образ и как търсещият помощ си обяснява способността му да помага, си остава съвършено без значение за действително извършващия се процес. Този процес впрочем се различава твърде малко от акта на оказване на помощ, който пробужда Вечното в душевно търсещите и напътства техните души и който преди известно време Ви представих образно като осеяно с електроди табло, и това различие се обуславя единствено от възприемателната способност и представния свят на зовящия за помощ човек.

Не бива обаче да забравяме, че при даденото душевно състояние и степен на възприемчивост на търсещите за мнозина от тях – ако не и за всички – възможността да си представят обекта на преклонение с максимално конкретни черти означава възможност за интензивно задълбочаване на отправения от тях призив. И когато например за великия светец от Падуа, "обявен за свят" от народа дълго преди тази посмъртна почит да му бъде оказана и от папата, се казва:

« Всичките ви нужди утолява чудотворецът Антоний.

Мрачни заблуждения, беда, проказа – пред него е безсилен и самият ад! Морската стихия укротява, изгубени съкровища възвръща!

Оковите премахва в миг, болката човешка също!

Утешава всеки призовал го, стар и млад дарява с облекчение»,

– то тези редове са типичен пример колко стимулиращо и укрепващо върху упованието на призоваващия действа представата за една конкретна земна личност, всеобщо позната на съответния кръг от почитатели. (Сигурно Ви е известно, че падуанският светец е бил могъщ, завладяващ проповедник – португалски монах, който след дълги про-поведнически странствания починал в Падуа, но няма нищо общо с живелия много по-рано Антоний Отшелник, с когото Вилхелм Буш, без да познава много добре житията на светците, го е сбъркал в своята сатира.)

Важното за търсещия помощ е в отговор на своя зов да почувства "утеха" и "облекчение", така че ако без една осезателна, приета като исторически достоверна опора на въображението си той не е в състояние да намери необходимата сила, която да му помогне да бъде "чут" от истинския помагач, по-добре ще е да не му се отказва използването на това помощно средство.

От тази именно интензивност зависи преди всичко дали зовът ще бъде "чут" във вечния субстанциален Дух от онези, чиято задача е да насочват силите на духовната помощ и да отговарят на призивите на един благочестив будист от "Голямата колесница" към някой от обожаваните от него образи – стига тези призиви да стигат с достатъчен резонанс до тях, – като му оказват същата помощ в съответстващата на духовните закони степен, с каквато отговарят и на всеки зов, стигнал до тях от други области на религиозните представи.

Настоятелно Ви моля да се постараете да усвоите в пълна мяра днешните ми разяснения. Със собствени сили ще откриете по-късно още много други неща...

Бъдете благословен от вечната Светлина!

31.15 # Петнадесето писмо

Не за първи път ми пишат как възвестеното от мен учение само по себе си прави изведнъж ясни и разбираеми много неща, повдигали дотогава твърде трудни въпроси, или – за да използвам Вашите думи – как "всичко придобива ново лице".

И нищо чудно, защото аз не разказвам нещо, измислено от мен за собствено удоволствие или открито след тежък размисъл, а свидетелствам за реално съществуващата структура на Живота във вечния Дух, понеже тя ми е позната от собственото ми светло преживяване, – по-позната от всичко, което съм имал възможност да узная извън нея. Но тъй като всеки живот води началото си от вечния, субстанциален Дух, а и мозъчното съзнание на земния човек – въпреки потискащия го мрак на животинската природа – е непрекъснато подложено на въздействия от сферата на вечния субстанциален Дух, независимо дали си дава сметка за това, или усетът му към тях е твърде притъпен, то самото посочване на структурата на вечния духовен Живот може да доведе до едно първо пробуждане, след което човек естествено започва да гледа на света с по-други очи.

Дали въпросният търсещ ще придобие по този начин всичко, към което душата му се е стремила, или само ще получи подтик да се домогне до показаните от мен по-високи степени на будност, това ще реши единствено самият той, – но земните предпоставки за вземането на подобно решение невинаги зависят от него.

У някои има може би достатъчно добра воля да стават все по-будни и по-будни душевно, но не им достига силата да отстранят от пътя си всички земни препятствия, правещи невъзможно по-ясното им пробуждане. Други пък притежават необходимата сила, но съзнават, че не бива да мислят за отстраняване на съществуващите пречки, защото с това биха накърнили един поет вече дълг. Ала задачата на земния човек не е да пренебрегва и занемарява всичко, което би могъл да осъществи и доведе до едно поне относително съвършенство на земята, – а пожелае ли да постъпи така, той съвсем сигурно би се лишил от плода на своите усилия, – затова търсещият може да върви напред само като се съобразява с онова, което му предоставят обстоятелствата в неговия земен живот. Напротив, всеки стремеж да се надхвърлят границите, очертани от външните обстоятелства, е посягане в празно пространство и може да постави в най-голяма опасност дори онова, което е напълно постижимо и би могло да умножи духовното богатство на търсещия.

Нещата не са много по-различни, отколкото в земното всекидневие: – който иска прекалено много, нищо не постига! Не можем да се заемем със задачи от алгебрата и интегралното смятане, преди да сме усвоили таблицата за умножение.

А и търсещите си създават твърде фантастични представи за онова, което смятат за постижимо в сферата на Духовното, и никакви напътствия не са в състояние да им попречат да се стремят – вместо към осъзнаване на духовния Живот – към най-невероятни усещания и към разширяване на свързаните със земнотелесната природа преживявания, обречени един ден на сигурен край, колкото и богато да е съдържанието им. Екзалтираното пресилване на ценни сами по себе си усещания, които не само обогатяват значително душата, но са по начало здравословни и за тялото, и довеждането им до най-опасна нервна възбуда, за повечето хора е вече равносилно на "духовно преживяване". Мнозина смятат за необходимо, а следователно и за крайно желателно, да се стремят все повече да "одухотворяват" плътта си, а това неизбежно ги води от една самоизмама към друга. До изискваното от духовните закони въплъщаване на Духа стигат премалцина: – само онези, които жадуват не за остри и разтърсващи усещания, а за нещо действително.

Човекът на разума

не може да проумее на земята:

че всяко вечно преживяване

само на себе си е съдържание, –

че преживяващият във Вечността

не преживява нещо "друго",

което – подобно на преживяването земно –

чрез самото преживяване му става близко.

Във Вечното земният начин на живот си остава празна суета...

Едва разкриващото собствената същност преживяване

отключва сътвореното от Вечността "пространство"!

*

Когато Павел, майсторът на шатри от Таре – този най-могъщ представител на ранните малоазийци, които чрез учението на Иисус успели да стигнат до самите себе си и до собствен духовен опит, разбираем за днешните хора само с плахо, създаващо най-голяма дистанция благоговение – дръзнал да каже: «Око не е виждало, ухо не е чувало това, що Бог е приготвил за ония, които го обичат!», с тези думи той дал възможно най-ясното описание на всяко реално духовно преживяване. Но на словата на този мъдрец било дадено съвсем превратно и глупаво тълкувание, според което за боголюбивия избраник бил отреден истински пир на сетивата, далеч надхвърлящ всяко земно преживяване от подобен род. – Обаче: –

В едно са слети познание и познаваемо

за опознаващия в Светлината,

а туй, което в земното изглежда разделено,

не е отдалечено вече

във време и пространство,

защото всяко нещо във Вечността

е едновременно

и на едно и също място...

Нито един език не може да опише мистерията скрита на тези неща, защото думите са бледи да разкрият Живота, преживян сред Светлината!

*

Едва ли е нужно да Ви казвам, че най-горещото ми желание като земен човек е да Ви намеря още по време на земния Ви живот същевременно и в този светъл Живот на вечния Дух. Моята помощ и благословия ще Ви съпровождат винаги във Вашето стремление!

31.16 # Шестнадесето писмо

За постепенността на истинското пробуждане

Не предполагах, че споменаването в последното ми писмо на апостол Павел – който, както вече знаете от моята книга "Тайната", е бил духовно предопределен да бъде приет като ученик на Светещите на Прасветлината и накрая е стигнал до истинското учение на Иисус – ще Ви даде повод да се замислите върху настъпилото у него, уж без каквато и да е предварителна подготовка, "обръщане в правата вяра", тъй като бях убеден, че в посочената книга съм описал достатъчно ясно защо на разказа за случилото се по пътя за Дамаск трябва да гледаме само като на символ за един далеч не толкова зрелищен процес, ако искаме да проникнем до криещата се в него истина.

Налага се да Ви препратя към казаното там, за да не го преписвам отново сега. Но за да избягна всяко недоразумение във връзка с дадените там обяснения, нека съвсем недвусмислено заявя, че уж тъй ненадейното преображение на един фанатичен враг на Иисусовото учение в неговия най-силен тълкувател е било всъщност непрекъснато и постепенно пробуждане в резултат на дълга борба, вдъхновявана от най-дълбок копнеж по истината и водена с едва ли не свръхчовешка сила. То закономерно го е довело до твърдата решимост да изкупи предишните си провинения, извършени наистина с убеждението, че е постъпвал правилно.

Действителните пробуждания на съзнанието във вечния субстанциален Дух не настъпват никога със стряскаща внезапност, а винаги като постепенно усилване на степента на будност. Всяка нова степен е необходимо следствие от предходната. Ако Ви се случи някога – поради силна преумора или претоварване на нервната система – да бъдете сполетян от преживяване, което сте склонен да изтълкувате като "внезапно пробуждане", идете веднага... на лекар, и то най-добре при такъв, който разбира нещо от проблемите на мозъка, без да робува на една или друга научна школа!

Най-сигурната защита срещу подобна мозъчна превъзбуда – а тя съвсем не е безопасна и може да доведе до тежко раздвояване на съзнанието – е спокойното отхвърляне на всяко нетърпение при стремежа Ви да развиете способността си за духовни преживявания. Живеете ли съобразно с дадените в моите книги общи указания, като се придържате същевременно и към онова, което преценявате като написано "специално" за Вас, постепенното Ви пробуждане ще бъде направлявано от централно място и ще се осъществи по най-добрия за Вас начин.

Продължавайте съвсем спокойно по пътя, който поехте по един толкова отраден начин! Вие крачите по добре трасирана и сигурно водеща до целта пътека, а от моите книги познавате добре пътепоказателите, които сам трябва да следите. Предоставете обаче изцяло на вътрешното си духовно водачество, за чийто начин на действие сте вече достатъчно добре осведомен, какво може още сега да Ви бъде показано при целенасоченото Ви движение напред и какво сте в правото си да очаквате едва по-късно. И не забравяйте, че по следвания от Вас път става въпрос не за придобиване на някакви нови знания, а – за едно реално развитие, което в много неща от всекидневния живот наистина води до постепенна и все по-осезаема промяна, но тъкмо по този начин ще Ви преобрази малко по малко така, че накрая ще станете способен да преживеете напълно съзнателно в себе си своята вечна същност.

Нека помощта свише бъде винаги с Вас!

31.17 # Седемнадесето писмо

За мистиците и Бьоме

Якоб Бьоме не е бил само "Гьорлицкият кундурджия", както обичат да го наричат някои хора с, меко казано, съмнителен вкус. Той не е бил и просто "обущар, пък и поет". Всички тези плоски подхвърляния за неговия занаят, с който си е изкарвал насъщния и който не е изисквал наистина кой знае каква ученост, са абсолютно недопустими. Казаното от мен за Якоб Бьоме в малкия сборник от отделни самостоятелни трактати, издаден под заглавието "Пътепоказатели", има за цел – както правилно сте разбрали – да посочи, че Бьоме е бил духовно призван да бъде приет като ученик на Светещите на Прасветлината. За самия него това обстоятелство е било нещо до такава степен свято, че той го забулил в облак от тайнственост. За Бьоме е писано много, но никой не е съумял да оцени правилно тази духовна връзка. А и Якоб Бьоме описва своите духовни преживявания и прозрения в такава барокова и своенравна форма, объркана допълнително от неправилната употреба на заучени от образованите му приятели латински и латинизирани изрази, че читателят трябва да има вече достатъчно точна представа за този вид преживяване, за да разбере какво всъщност е искал да каже авторът във всеки отделен случай.

Другояче стоят нещата с немските мистици, като анонимния Франкфуртски рицар от Тевтонския орден, написал "Theologia deutsch", а също и Таулер, Зойзе, Майстер Екхарт.

Това са били високо образовани мъже, стигнали по трудни философски пътища до своите познания, които едва успели да опазят от църковната анатема.

Напълно различен е случаят с учения поет Йохан Шефлер (Ангелус Силезиус) – протестант, намерил накрая убежище в католицизма, пресъздавайки католическите догми в поетични символи.

Като съвсем особено явление възприемам "набожния" в най-дълбокия смисъл на тази дума каноник Тома Кемпийски, написал изпълнените с толкова умиротворителна доброта четири книги от "Подражание на Христа", напълно католически впрочем по своя замисъл.

Ала нито един от тези мъже не се е намирал в съзнателна връзка със Светещите на Прасветлината, макар при всички да се срещат отделни пасажи, които могат да ни наведат на предположението, че в кръга на средновековните немски мистици поне са се догаждали за скритото съществуване на Светещите на Прасветлината.

Но че тези хора са получавали, без да знаят това, немалко духовна помощ и напътствие от предугаждания може би източник, следва бездруго от обясненията, които Ви дадох навремето за естеството на духовната помощ, а може ясно да се види и от проповедите и писанията на Таулер, Зойзе и Майстер Екхарт, стига от някои техни изповеди и поучения да бъдат внимателно снети тъй зле прилягащите им често пъти църковни одеяния, наметнати с цел да предпазят тези мъже от кладата. На много места у Тома Кемпийски и Ангелус Силезиус, който следва да се разглежда преди всичко като мистично чувстващ поет, също се долавя духовното влияние на Светещите на Прасветлината.

Но при всичката си почит към тези стари немски богослови и философи на мистиката, – при цялата си любов към тъй ведрия и изтънчен Тома Кемпийски и при цялата си радост от великолепно лаконичния, макар и понякога твърде войнствен, Ангелус Силезиус, ще трябва все пак да Ви посъветвам да отложите засега изучаването на всякакви мистични съчинения, докато не се почувствате така сигурен в собствения си път, че епизодичните обследвания на някои странични пътеки да не могат вече да Ви отклонят от посоката към Вашата цел.

Давам Ви този съвет само за да Ви предпазя от прекалено дълги спирания по Вашия път, защото през времето, което ще Ви е нужно, за да си съставите преценка, до каквато по-късно ще стигнете от само себе си, бихте могли да се приближите значително до целта си. Не забравяйте също така, че в съчиненията на всички споменати автори – с едничкото изключение на Якоб Бьоме – са изложени техни възгледи върху световете на вечния Дух, измислени и извярвани в сурова вътрешна борба, макар и сгъстяващи се понякога до пламенно преживяно чувство, докато Вие имате почти невероятното щастие да бъдете още от самото начало воден от сигурна ръка по пътя към вечната Действителност...

Приемете цялата благословия, която ми е поверена като насочвана от моята воля реална духовна сила!

31.18 # Осемнадесето писмо

За това, какво е Бог

Понякога хора, които в присъщата си житейска сфера се чувстват до такава степен "у дома си", че всичко голямо и малко в рамките на тяхната специална област им е познато до най-малките подробности, изведнъж си дават сметка, че неволно предпоставят същата осведоменост по отношение на толкова разбираемите за тях неща и у други, за които въпросната житейска сфера е или напълно чужда, или все още нова. Почти същото става и с мен, когато се старая да дам словесен израз на нещата от Вечността: – на нещата от вечния субстанциален Дух. Често се налага многократно да претеглям и да оглеждам от всички страни употребените думи, за да забележа накрая, че даден обрат на речта рискува да бъде превратно изтълкуван, или че някои термини, използвани от мен като синоними, дават повод да се предполага, че влагам в тях различен смисъл. Тъй като аз осъзнавам структурата на Живота във вечния Дух по напълно "естествен" начин чрез собствения си вечен живот, моят начин на изразяване може да ми се е струвал съвсем ясен и недвусмислен, докато един ден някой отправен към мен въпрос не ме принуди да установя не без известен потрес, че задалият го е успял все пак да ме разбере погрешно.

Но Вашият въпрос във връзка с понятието "Бог", съдържащ се в неотдавнашното Ви писмо до мен, е от по-друг характер. Докато в останалите случаи съм се натъквал, както вече посочих, на склонността синонимно употребявани от мене думи да се възприемат като означения на различни помежду си понятия, Вие пък вземате за синоними думите, използвани от мен за различни понятия. В дадения случай обаче това е погрешно, макар и много добре да разбирам какво Ви е накарало да мислите така.

Тук става въпрос за дадености в рамките на структурата на духовния Живот, които са практически недостъпни за земния разум и почти не се поддават на недвусмислено словесно изразяване. Погрешното тълкуване е плод и на съхранилата се в мозъците традиционна представа за Бога, която веднага се отъждествява с предмета на изложението, дори когато в него се говори в съвсем друг смисъл за "Бога", – не като за постулат на вярата, а като за най-съкровеното самосъзнание на всяка вечна духовна Действителност. – Само така искам да се разбира думата "Бог" навсякъде, където тя е употребена от мен. Не бива обаче да си представяте някакво разсъдъчно самосъзнание, защото това най-вътрешно съзнание, което непрестанно се самосътворява из вечния Дух, – това струящо се от неизмеримия Всемир на единствено съществуващото най-сублимно самопросветление и тази най-съкровена същина на вечния субстанциален Дух, – е същевременно вечно действаща воля и неизчерпаема сила, разкриваща се само с мяра и мекота и движена единствено от собствения си вътрешно присъщ закон.

Божественото не търсете в сумрачни недра на страховити бездни и зловещи урви!

Не търсете Бога сред кипящите вълни на бушуващи морета и стихии!

Не търсете Бога в мълнии, разтърсващи земята, в сприи!

Не го търсете и в надзвездните простори, нито пък в наслади, в безмерно блаженство!

Поискате ли Бога да откриете във себе си, ще трябва всеки страх и всяка алчност да надмогнете!

И не жадувайте за далнини недостижими! – По-близо Бог до вас е от всичките звезди!

*

Всичко е във Бога, и Бог е във всичко! Първично – в изначално присъщите му, изконни сфери: "Прабитие", "Прасветлина" и "Праслово", както и в своето самопроявление, в "Отца", и вторично – във всеки невидим и във всеки видим живот.

Тези думи не бива да бъдат тълкувани така, сякаш проповядвам нещо като "пантеизъм", нито пък искам да създам впечатлението, че Бог е "лице". "Прабитието", "Прасветлината" и "Прасловото" също не са "лица", каквито в християнската догма за Светата троица са Отец, Син и Дух! Онзи, който е "Отец" за Светещите на Прасветлината, също не бива да бъде разбиран в смисъла на тази догма.

Ние познаваме Действителността и учим на нея, не на катехизис!

А в Действителността: – в структурата на духовния Живот, същества монотеизъм, който търпи и политеистични интерпретации, без това да го води до противоречие със самия себе си.

Богът на Действителността не е, както се казва: "най-висшето Същество"! – Такъв по-скоро е – вечният Отец, излъчващ сам себе си във формите на дванадесетте Отци, които са аспектите на неговото проявление. Бог обаче не е "същество", а: – разбирано тук в един особен, неповторим смисъл, – същността във всичко, което е същностно реално. Такъв е той в "Прабитието", "Прасветлината" и "Прасловото"! Такъв е и в "Отца" във всички негови аспекти!

Бог е в също така абсолютен смисъл Бог в "Отците": – във формата на проявление на Отца, – както и в Прабитието, Прасветлината и Прасловото. За себе си обаче онова, което е Бог, е "Бог" единствено в себе си: – същността сама по себе си, – докато "гледан" от страна на всичко друго, което пребъдва в него във вечния, субстанциален духовен Живот, Бог е същност на всичко съществуващо! – А "съществуващото", "съществото", е родената от "същността"Действителност!

Ала тук аз описвам не нещо, разположено "едно до друго" или "едно над друго", а организираната "едно в друго" структура на вечния, духовносубстанциален Живот, доколкото мога да сторя това с думите на земната реч.

Нека никой не твърди, че описанието на вечната Действителност било практически безполезно за човека на тази земя, тъй като той имал да решава тук съвсем други въпроси, засягащи по-отблизо физическото му съществуване! Тъкмо напротив, никой човек на земята не може да намери съзнателно или несъзнателно жадуваните от всекиго вътрешен мир и спасение на душата, докато представите му не влязат в пълна хармония със структурата на вечния духовен Живот.

Виждате сам колко напразни са били опасенията Ви, че поставеният от Вас въпрос би могъл да ми се стори "неуместен и излишен", тъй като и най-малкото отклонение на Вашите представи от структурата на вечния духовен Живот ще Ви попречи да стигнете до онази възприемчивост по отношение на Духовното, към която всъщност се стремите.

Останете завинаги в благословията на Светлината!

31.19 # Деветнадесето писмо

За същество и същност

Грешите, като мислите, че бих могъл най-после "да загубя търпение", задето сте почувствали "отново потребност" да се обърнете към мен с въпрос. Напротив, много добре разбирам, че досега сте били свикнали с една по-различна употреба на думата "същество" и затова сте обезпокоен, че думите "същество" и "същност", използвани от мен на други места и като синоними, са избрани този път за означение на две различни понятия.

Единствено "същественото" е да почувствате и да схванете какво искам да кажа, защото то е толкова далеч от всички сфери на мисълта, че никога и при никакви обстоятелства не би могло да се постигне с мисъл, дори ако съответната мисловна форма се търси с помощта на най-релефно очертани мисловни образи.

Не мога обаче да Ви спестя усилията, необходими за да се научите да чувствате какво искам да кажа в случая, ако искам да Ви предпазя от заблуда по отношение на казаното от мен за "раждането" на Вашия "жив Бог" във вечната Ви човешка душа, защото тук става въпрос тъкмо за онази "същност", която имам предвид и която може да бъде осъзната и от индивидуалния земен човек в най-точно съответстващата на индивидуалността му форма. Единствено чрез тази "същност" той може да съществува и във Вечността, и във времето. –

Моите книги са написани с единствената цел споменатата тук безусловно необходима подготовка да бъде насочена в правилния път. Но почти всички хора – с крайно редки изключения – са така дълбоко затънали в разсъдъчното си съзнание, че и най-примитивният в интелектуално отношение човек, задоволяващ се с няколко жалки мисли, живее живота си не в неговата реалност, а само "в мисълта" си, по същия начин убеден, че именно това е истинският му живот, както и най-големият мислител, – ето защо се наложи да покажа къде точно в структурата на вечния субстанциален духовен Живот е мястото на подготовката, която душата трябва да премине, за да стане способна да преживее своя жив Бог. А единственият начин да постигна тази цел беше да опиша всичко включено във вечния Живот на субстанциалния Дух, като нямах право да отмина нищо, което би могло да внесе повече яснота, само защото то не може да бъде преживяно от всекиго. Твърде много трябваше да предложа, за да се решат все пак някои хора на малкото, което моите книги очакват като минимум от всеки човек, до когото достигат.

Приемете моята благословия и се учете все по-ясно да схващате, че при всеки избор на обозначение за духовните неща трябва да се държи сметка за невъзможността действителният духовен Живот да бъде адекватно предаден с думите на речта!

31.20 # Двадесето писмо

За какво не искам да бъда питан

Винаги съм безусловно готов да помогна и на Вас, и на всеки друг по пътя към осъзнаването Ви във вечния Дух и с най-голяма радост правя всичко възможно, за да помогна на Вас и на другите да извършите подготовката, която е абсолютно необходима, ако искате в душата Ви да се "роди" истински и осъзнат от Вас Вашият жив Бог, но трябва най-настойчиво да помоля да не се правят опити да бъда въвличан в области, от чиито – толкова подвластни, уви, на времето – проблеми съм принуден да стоя категорично настрана, за да мога да изпълня духовните задължения, с които единствено аз съм в състояние да се справя.

Убежището си ще трябва да опазя от глъчката на дребни суети, от жестове високопарни за нещата, които се менят като посоката на вятъра.

На всички невъзможно е да отговоря и същевременно, в духовната

Действителност,

да развържа връзките, които всички обвързват

и които трябва да се развържат, за да може земното в Светлината да пребъде.

*

Съвсем не равнодушието към всекидневните земни грижи на моите ближни ме кара да се подчиня на строгото изискване да отклонявам всички чужди на вечния Дух въпроси! Достатъчно хора са се посветили на решаването на подобни въпроси, но днес на земята няма – а и дълго, дълго време занапред няма да има – никой друг освен мен, който да е в състояние да осъществи по духовно валиден начин делото на чисто духовна благословия и помощ за всички способни да я приемат, едновременно с възложеното ми вестителство със средствата на един от земните езици. Така че самата необходимост да пестя земночовешките си възможности налага да изразходвам силите си само там, където единствен аз мога да направя нещо изключително за ближните си на тази земя. Всеки друг от днешните хора би прахосал безполезно силите си, ако пожелаеше, изхождайки от земното в себе си, да предприеме нелепия опит да поеме в свои ръце дейността, която аз мога да ръководя само защото владея тези неща по силата на вечното си Битие.

Много чудно би било наистина, ако той можеше да служи и на нещо друго!

Как да се наредят и изживеят нещата между люлката и гроба, така че породените от тях последици в невидимото и отвъд него, чак до световете на вечния Дух, да станат могъщ стимул за развитието на душата, съм показал навсякъде в своите книги, където става дума за тези неща.

Затова който наистина иска съвет, трябва да го търси в тези книги и няма да му е трудно да го намери, ако приложи казаното в тях към особения случай, станал причина да потърси съвет, макар че въпросният конкретен случай трябва първо да бъде освободен от обвързаността с временните обстоятелства, за да станат ясни отнасящите се до него думи.

Ето защо мога само да помоля и Вас да се обърнете към написаното от мен, тъй като би било в пълен разрез със структурата на вечния духовен Живот – в която съм включен и от която трябва да върша възложеното ми дело, – ако започнех да се намесвам в земните, толкова изменчиви проблеми и въпроси, по които всеки човек трябва сам за себе си да вземе решение и сам да носи отговорност.

Сигурно разбирате, че ако над мен не тегнеше възбраната на този дълг и ми беше позволено да се произнасям по тези въпроси, нямаше да ми е никак трудно да Ви дам отговор, с който щяхте по принуда да се съгласите дори той да е твърде далеч от собствените Ви разбирания. А тъкмо подобна, възникнала неволно и неизбежно принуда ми е забранено да упражнявам по силата на неумолим духовен закон. –

Дано, благословен от Светлината, намерите в самия себе си правилния за Вас отговор!

31.21 # Двадесет и първо писмо

За числото дванадесет и градския часовник

Представата Ви за "Отца" – когото не можете да опознаете съзнателно, въпреки че и Вие имате живот от него – като "изживяващо се в дванадесет себеотражения единство” съвсем не е далеч от Действителността. Трябва само да добавите и обхващащото всичките дванадесет "себеотражения" единство като тринадесети образ, както са имали мъдрия обичай да правят това "зналците" от древността. Със сигурност може да се твърди, че такъв е случаят с дванадесетте на брой ученици, за които се говори в Евангелието, заедно с Иисус като духовно обхващащ всички тях тринадесети, а с готовност предоставям на археологията да се произнесе дали и "дванадесетте Бога" на египтяните, гърците и най-ранните обитатели на днешна Италия, както и на по-късните римляни, не следва да се схващат по същия начин. При това, както вече поясних по друг повод в едно предишно писмо, няма никакво значение, че между "дванадесетте Божества" има и женски образи. Макар да съм признателен и задължен на археологическата наука за някои външни данни, важни наистина за моя духовен опит, аз за жалост не зная дали има достатъчно основания да се предполага, че древните са вярвали и в Божество, което да включва в себе си "дванадесетте Бога", или да е иманентно с всички тях, а тъкмо от този, тринадесети образ зависи дали култът на "дванадесетте Бога" може с пълна сигурност да бъде свързан с вечния "Отец". Що се отнася до "дванадесетте" ученици на Иисус, всеки от които е посочен по име в стигналите до нас свидетелства, не искам по никой начин да засягам историческата достоверност на тези мъже. Но по такъв особено подчертан начин спокойно биха могли да бъдат посочени както повече, така и по-малко от учениците му, ако авторите не са имали за цел да изтъкнат един паралел с мистерията на Отца, която по времето на Иисус е била позната не само на отделни "зналци", но и на цели мистерийни общности, от чиито среди по-късно са излезли много от привържениците на учението на Иисус.

Вашият въпрос обаче говори за известна склонност да се отдавате на безплодни разсъждения, от които нямате никаква полза.

Колкото важно за Вас е да стигнете до ясна и вярна представа за Бога, толкова без значение са опитите Ви да изследвате всички възможни интерпретации на новите прозрения, споходили Ви по Вашия път, и свързаните с тях понятия. Когато градският часовник удари "седем", напълно достатъчно е да осъзнаете това число, отговарящо на съответния час, като при това е напълно безразлично дали на отекващите през равни интервали удари приписвате един или друг, обусловен от всевъзможни телесни фактори ритъм, който може да звучи както:

1-2–3-4–5-6–7, така и: 1-2- 3-4– 5-6- 7,

или пък: 1-2-3 – 4-5-6 – 7.

Ако в мозъка Ви изведнъж се появи мисълта, че на определена духовна даденост, за която сте научили от мен, би могло да се даде и друга мисловна формулировка, направете го спокойно, но приемете резултата като нещо съвсем естествено и разбиращо се от само себе си, без да изпадате в някаква "откривателска треска", защото тя само би нарушила перспективата, помогнала Ви да постигнете яснота по този въпрос. Възможни са толкова много гледни точки, толкова много тълкувания, – и всички те могат да се окажат правилни, стига само да дават ясен, неизопачен образ на онова, което търсещият се опитва да схване!

Единствено резултатът от Вашите усилия оправдава тези усилия, все едно дали ще отключите вратата на шкафа, като стискате с всички сили ключа неподвижен в ключалката и карате двама души да въртят шкафа около оста на ключа, или пък ще изберете малко по-простичкия начин да вкарате ключа в ключалката и да го завъртите, оставяйки шкафа да си стои спокойно на мястото, където е бил поставен. –

Така и мисловното съсредоточаване върху определен, подлежащ на душевно постигане обект съвсем не е задача, надхвърляща силите на отделния човек. Но не бива да започваме, обявявайки война на всички останали мисли, обладан от красивата илюзия, че на опразненото бойно поле ще можете тогава спокойно и несмущавано да се отдадете на така желаната мисъл! Правилно насочената мисловна концентрация – а от нея може да имате доста често нужда и във всекидневния живот – би могла да се сравни с търсенето на определен обект на хоризонта от даден наблюдателен пункт. Докато търси обекта, погледът се плъзга над безброй форми. Тези форми не изчезват, нито пък се възприемат като препятствия от онзи, който търси избрания от него обект. В себе си той носи достатъчно жив и ярък образа в едър план на търсения предмет. Но тъкмо този близък образ му пречи на първо време да намери търсеното, – докато не си даде най-после сметка, че оттук може да очаква да види само далечния образ, и тогава вече много скоро ще го съзре на хоризонта. Ако близкият образ е представлявал, да речем, величествена камбанария, сега далечният и образ е само един тъничък колкото върха на игла силует, стърчащ сред множеството останали форми, но търсещият може вече лесно да спре погледа си върху този стабилен далечен образ или веднага да го намери отново, без изобщо да му пречат многобройните други форми на хоризонта.

Не е трудно да се види ползата от това сравнение.

Който иска да постигне истинска концентрация, трябва преди всичко да има ясна представа в какъв образ може да бъде разпознат от неговия "наблюдателен пункт" обектът, върху който възнамерява да се съсредоточи. И в света на мислите действат законите на своеобразна "перспектива"!

След като търсещият си състави представа в каква форма може да бъде разумно фиксиран обектът на концентрацията, той следва да го търси и да го "съзерцава" мислено именно в тази форма, като всички останали, присъстващи в него мисли трябва да бъдат просто игнорирани, но не и потискани чрез вътрешна борба, защото тъкмо тогава те ще се активизират и ще направят невъзможно игнорирането им. Странникът, съзрял от наблюдателната си точка търсената от него камбанария, възприема оптически и всичко останало в своето зрително поле, – все едно дали става въпрос за неподвижни или за движещи се форми. Но всичко това почти не достига до съзнанието му, докато локализираният далечен образ му позволява да се съсредоточи вътрешно върху съответстващата на този образ реалност.

Дано днешното ми писмо отново Ви помогне да преодолеете някои трудности!

Приемете цялата ми благословия!

31.22 # Двадесет и второ писмо

За "люспите пред очите"

С радост Ви приветствам за това, че сте постигнали яснота за себе си, и мога да разбера как Вашето "откритие" е породило у Вас чувството, че очите Ви най-после са се "отворили". И днес още намирам за основателни съображенията, подтикнали ме навремето, когато с големи вътрешни задръжки се реших да публикувам "Книга за живия Бог", да прибягвам понякога към защитно було, но мога също да съпреживея и освобождаващото въздействие върху съзнанието на придобитата пълна сигурност по отношение на онова, което е скрито под такова було от не особено радващи погледи.

А с такива "люспи" са покрити, изглежда, още твърде много очи, които вярвах, че са се освободили вече – и че нямат нужда да бъдат тепърва освобождавани – от тях.

Ето защо не са малко местата, особено в първите издадени от мене книги, в които аз – едва преодолял земното в себе си и едва решил се да се позова на духовната си същност – веднага се опитвах отново да се скрия зад чисто земния си облик. – Възможността за такова "изчезване" зад временното в мен се дължеше на щастливото обстоятелство, че с думата "Аз" мога да изразя както земното и тленното в себе си, така и своята извечна субстанциална духовна същност, понеже тази дума служи едновременно и на Вечното в мен, и на всичко, което ми принадлежи само във времето.

С това, разбира се, не Ви издавам някаква тайна, след като поради достатъчно основателни според мен причини се реших да предоставя за публикуване трите неголеми по обем тома, излезли неотдавна и съдържащи поредица от изповеди в ритмична форма, на каквито един земен човек не може да се реши без тежка вътрешна борба, и то само изправен пред лицето на най-съкровените неща.

Но дори в тези изповеди вестителят е склонен да гледа на Вечното в себе си, както и на от веки познатите му неща, все от земната перспектива на временното и тленното в него, ето защо и тук – както преди това на други места – е предоставено на Вас да почувствате кой всъщност говори във всеки отделен момент, понеже никак не ми се искаше заради вечната си същност да потискам без необходимост усещанията на временното, направило възможно моето себеоткровение.

Душевното преживяване на Вечното се различава съществено в зависимост от това, дали даден земен човек е успял, без да напуска присъщото си местоположение, да се домогне до духовно прозрение чрез медитация и душевна борба, или пък е съпричастен към Вечното в себе си чрез едно – духовно и физически обединено с него вечно Битие, чийто деятел в земния свят е той.

От самото начало много добре съзнавах колко много неща се налага да предпоставям у своите ближни – неща, за които твърде рядко е налице нужната представна способност.

Един носител на вечно съзнание – както и да бъде, наричан той, – който се съединява, дори направо се амалгамира с даден земен човек

Нищо чудно, че още повече се радвам, когато срещам толкова много неочаквани изключения, затова и последното Ви писмо, което отново Ви сочи като точно такова щастливо изключение, ми достави и продължава да ми доставя особено голяма радост.

Ако сега, изхождайки от последните си прозрения, решите отново да се захванете с всички мои книги, които до този момент сте се старали да проумеете с разума си и да усвоите душевно, ще Ви се стори, че изобщо не сте чели тези текстове. Толкова различен смисъл ще съзрете в много неща, останали досега неразбираеми за Вас.

Нека бъде с Вас цялата благословия от вечната духовна Светлина, в която живея!

31.23 # Двадесет и трето писмо

Колко неравни са всички пред Бога

Наистина границите между онова, което душата на всеки земен човек може да преживее във вечния Дух, и преживяванията, достъпни единствено за Светещия на Прасветлината, невинаги са ясно очертани в моите книги. Дотук сте напълно прав. Едва ли бихте могли обаче да знаете, че този отказ от ясно разграничаване, създаващ впечатление за недостатък, е наложен и обусловен от реално съществуващи дадености, ето защо ми е невъзможно да прокарам по-отчетлива граница.

Не забравяйте, че във всеки земен човек – при цялото му сходство с животното по отношение на тялото и на обречената отново на разпадане "животинска душа", която не е нищо повече от функционален резултат на това тяло – се изживява и една вечна същност, макар при мнозина тя да си остава цял живот в латентно състояние. Тази вечна "духовна искра", чиято сфера на проявление е вечната – защото е образувана от вечни душевни сили – душа, заема в структурата на вечния духовен Живот отреденото единствено на нея място, така както и вечният Светещ на Прасветлината заема своето. С действащия в земно тяло Светещ от неизмеримо дълги времена е съединена една такава духовна искра, а заедно с нея и вечните и душевни сили, така че в крайна сметка животинската душа и физическото тяло също са подложени на индуктивни въздействия от страна на вечния Светещ, чиито временни оръдия те си остават, докато са налице условията за запазване на земния им живот. Пред Светещия на Прасветлината са открити всички възможности за преживяване, присъщи на Живота на вечния Дух, чак до неговите най-вътрешни сфери, тъй като съзнанието му изхожда оттам, но той може да направи съпричастен към своя начин на преживяване, обхващащ в себе си целия духовен Живот, само онзи вечен, индивидуален човешки дух, с когото се е съединил някога във Вечността, защото без него не би имал възможност да оказва духовна помощ на земята. За тази цел хиляди години преди въплъщението на този човешки дух в животинско тяло, предназначено да стане негов носител на земята, Светещият го "приема" фактически в себе си, позволявайки му да съпреживее всичко, което преживява и самият той. Това вътрешно "приемане" е духовно закономерна последица от доброволното задължение, поето преди неизказано дълго време от онзи, който от същия момент е бил удостоен да започне една дълбоко тайнствена подготовка. На всички останали вечни духовни искри, претърпели земно въплъщение, Светещите на Светлината могат да помогнат само в едно – да станат суверенни повелители на вечните си душевни сили, за да намерят себе си в съзнанието на душата и да изградят съответстващата на тяхната индивидуалност душевна форма, с която да се съединят. А тъй като между вечните душевни сили и обусловената от мозъка способност за познание, усещане и преживяване съществуват постоянни индуктивни взаимодействия, въпросното душевно пробуждане може да получи решителен подтик от представния свят на земния човек, както, от друга страна, и влиянията на вечния Дух върху индивидуалната форма на Духа, присъща на вечната духовна искра на човека, са способни постепенно така да проникнат в цялото животинско тяло, че то да се възвиси до земно въплъщение на Духа.

На духовната същност на всеки земен човек отговарят точно определени, достъпни единствено нему форми на духовно преживяване и броя на възможните им комбинации е безкраен, затова е абсолютно невъзможно те да бъдат описани всички поотделно, нито дори да бъдат по-общо характеризирани по групи. Но тъй като от възпитанието на представната способност зависи изключително много, а и за устремения към Духа земен човек е добре да научи още в земното си проявление какво може да му се разкрие като духовно преживяване, по-добре е той да узнае за всичко, което е постижимо за човешкия опит в тази сфера, отколкото да му посоча само най-общото и да премълча всички по-особени случаи. Веднъж вече Ви казах, че всеки добросъвестен пред самия себе си търсещ твърде скоро ще разбере кое в моите напътствени текстове се отнася специално до него, но неговото прозрение в естеството на всичко духовно само би се разширило и задълбочило, ако той научи и за други възможности, за които спонтанно чувства, че те не се отнасят до него, макар за други именно това да е правилният път към същата цел.

Проява на мрачен, тласкан от слепи нагони атавизъм, очевидно обясним с произхода на животинското ни тяло от субстанцията на нашата планета, е постоянно изникващата в главите бездуховна мисъл, че всички хора били "равни" пред Бога. Единственото утешително нещо е, че този "Бог" на скучното еднообразие е порождение на не по-малко лишени от стойност фактори. – Действителността, напротив, познава само безкрайно разнообразие на взаимовръзките с Бога в структурата на Живота във вечния Дух.

Твърденията за някакво равенство пред Бога имат основание само ако бъдат отнесени към общата за всички земни човеци телесно-животинска природа, заета от планетата и подлежаща на неизбежно връщане в нея. Ала що се отнася до Духовното в двойственото същество, така непретенциозно смятащо себе си за земно олицетворение на "Човека", то между отделните духовни искри има по-големи различия, отколкото между най-различните помежду си земни форми на тази земя! И то не само при "хоризонталното" им съпоставяне една с друга, но и по отношение на откроената с невероятна яснота йерархична степен на собствен капацитет в рамките на духовния Живот!

Нищо тук не се поддава на анализ с помощта на философски категории, които са до такава степен лишени от право на съществуване в сферата на Действителността, че не се възприемат дори като сенки и призрачни образи.

Нищо тук не може и да се откупи, защото всичко, което има другият, е по същия начин негово, во веки неотчуждаемо притежание, коренящо се в структурата на духовния Живот, каквото е за нас и нашето собствено богатство.

Сам виждате, че между възможностите за преживяване на отделните духовни индивидуалности съществуват всъщност много резки граници, но сигурно сте разбрали, че цялата земна повърхност не би стигнала да се очертаят всички тези граници, а също и че исканото от вас "по-рязко разграничаване" между преживяванията, достъпни само за Светещия на Прасветлината, и онова, което може да се възприеме от всеки човешки дух след пробуждането на душата му, е напълно невъзможно дори само затова, защото в единия случай става въпрос за способност за преживяване, обхващаща в себе си безкрайно много неща, докато в другия случай тази способност е максимално диференцирана и самоограничена! –

Живейте винаги в благословията на Светлината!

31.24 # Двадесет и четвърто писмо

За позоваването на моите книги

Можех със сигурност да очаквам, че един ден ще чуя от Вас този въпрос. Учудвам се само защо не сте ми го задали много по-рано. Странно е и това, че търсещите ми го задават толкова рядко. Сякаш се страхуват, че бих могъл да им дам такъв отговор, какъвто никак да не би им се искало да получат. ..

Вашият въпрос, какви изводи от своето духовно напредване трябва да си направите сега и по отношение на външния свят, не бива по никой начин да се смесва със споменатите от Вас в същия контекст възможности, свързани с книгите на моето духовно учение.

Дадените в "Пътят на моите ученици" разяснения не бива естествено да се тълкуват в смисъл, че смятам за нежелателно читателят да препоръча една или друга моя книга така, както би препоръчал някой роман, направил му впечатление с художествените си достойнства. В посочената книга аз предупреждавам само срещу повече или по-малко натрапващото се "мисионерство", – срещу самовнушението на читателя, че е уж призван за някаква апостолска мисия.

От друга страна, напълно естествено и проява на елементарната почтеност е да бъде ясно посочен източникът, когато някой привежда цитати от книгите ми, или пък даден пасаж в тях го "подтикне" да каже на свой ред нещо. В края на краищата аз съм дал формата на вестителствата в моите книги и тази форма е моя духовна собственост, с която не искам да се злоупотребява под благовидния предлог, че ставало въпрос за дадени от Духа напътствия. И не само художествената форма е моя неприкосновена духовна собственост, но и чисто мисловното изложение!

Ала всичко това едва ли има някакво отношение към Вас, тъй като "изводите", произтичащи от вникването в моите напътствени текстове, са свързани не с книгите, а с практическото Ви поведение във външния живот. Не е толкова трудно да се осъзнае, че от този живот трябва постепенно да бъде отстранено всичко, което е повече или по-малко несъвместимо със съветите и наставленията в моите книги. Лесно е да се разбере и това, че не е достатъчно само да избягвате несъвместимото, а че имате и моралното задължение да обогатявате все повече и повече живота си, като се стремите всичките Ви действия, думи и постъпки да станат носители на положителни стойности, изградени съзнателно и целенасочено в съответствие с дадените от мен съвети! Говорейки за "думи", не искам естествено да кажа, че моите фрази не бива да слизат от устата Ви! – Онова, което се изисква, е във всичко изречено от Вас да се чувствате вътрешно отговорен пред моите думи! –

От друга страна, Вие сте свободен винаги, когато смятате за уместно, да споделите, че се стремите да следвате дадените от мен съвети, като посочите и името ми, стига това да става по начин, отговарящ донякъде на достойнството на такова изявление, – да речем така, както учените се обявяват най-естествено за следовници на основоположниците на своите "школи", тоест за принадлежащи към определена група хора, обединени от общи познавателни цели.

Мисля, че с това бих могъл да завърша днешното си писмо, и се надявам, че в отговора си съм успял да засегна всички аспекти на Вашия въпрос.

Колкото повече усилия полагате да приложите практически прозренията, пробудени у Вас благодарение на духовните напътствия в моите книги, толкова по-добре ще си помогнете и в своя външен живот.

Бъдете благословен във всяко добро начинание, с което Вие, следвайки духовния Закон, обогатявате външния свят!

31.25 # Двадесет и пето писмо

За падналите Майстори

Начинът, по който сте схванали онези места в моите книги, където се говори, че дори човек, извисен до Майстор на духовната дейност на тази земя, може – по своя собствена, ужасна вина – да падне от високата Сияйност и че още от древни времена има такива паднали поради престъпно незачитане на духовните закони същества, отговаря напълно на онова, което съм имал предвид, когато споменавам за тези нещастници. Но понеже изрично ме питате дали бих могъл да потвърдя тази Ваша интерпретация, аз също така изрично Ви давам исканото потвърждение. Наистина за Вас би било практически без значение, ако проявявахте склонност към представи, отклоняващи се от вложения от мен смисъл. За да намерите своя собствен път към овладяване на способността за преживяване във вечния Дух, не е наложително да дадете на въпросните места от книгите ми онова подробно тълкуване, до което в крайна сметка сте стигнали, подтикван от личния си интерес. Ала по-добре е, разбира се, да не търпите в своите представи и най-малките отстраними неясноти, ето защо Ви поздравявам, че не сте се успокоили, докато не сте прозрели безпогрешно и тази най-страшна от всички трагедии, които могат да се случат на земята.

За да получи възможност за действие в земночовешката сфера, Светещият на Прасветлината се свързва толкова плътно с доброволно обреклия му се преди невъобразимо дълго време човешки дух и неговото проявление като земен човек, че през земния живот е направо като споен с него. Тази тясна обвързаност обуславя такава душевна форма, която е в състояние да преживява в себе си всички компоненти на споеното цяло и всички равнища на съзнание в него. Ако тази душевна форма не бъде осъдена на разпадане поради погрешна насоченост на волята на земното в нея, след края на земнотелесния живот тя остава достояние не само на вечния дух на човека, но и на вечния Светещ, съхранявайки по такъв начин и себе си в него. Но дори когато нейното разпадане –възможно единствено поради самонадеян акт на волята на тленната земна компонента на описаното споено цяло – стане неизбежно, вечните душевни сили на Прабитието, изградили някога във висшето си проявление като "душевни сили" душевната форма, обща за Светещия и за свързания с него вечен духовенг човек, съвсем не "изчезват", а само се връщат към собствената си изходна форма, след като са се откъснали вече по описания начин от така съвършената някога душевна структура. Това е разграждане на съзнанието поради изгубване на вечното Аз, но то самото продължава да съществува ненакърнимо в Духа, както и Светещият, на когото някога се е обрекло.

Загатнатите от мен процеси стават донякъде "разбираеми" за представната способност на земния човек само ако той се задоволи, както сте сторили Вие, със следния извод: «Вечното е неунищожимо, следователно става въпрос за форма на съзнание, която е била наистина създадена да служи и на Вечното, но се е почувствала твърде голяма, за да съществува само във Вечното и за Вечното.» Подобна загуба на душата в по-малък "мащаб" сполетява всекидневно хиляди хора на земята, които не са, разбира се, съединени с никой Светещ на Прасветлината. За това също съм писал достатъчно. И в този случай загубилият душата си човек е подхвърлен след физическата си смърт на мъчително разпадане на съзнанието в ужасна, надхвърляща всички земни представи нощ, – осъден при това еони наред да знае за неизбежното, без да може да го предотврати. – Но и тези многобройни разпадания на душата не засягат по никакъв начин вечната природа на душевните сили, участвали при изграждането на безвъзвратно разпадащите се "изгубени" души. Такова умъртвяване на собствената душа е във всички случаи последица от самонадеяното оттегляне на съзнанието от присъствието му пред Вечното.

Във Вечното да бъдем само и само в него да живеем – наистина по-трудно е това от всяко земно въжделение! –

За тленното е изпитание само от себе си да се откаже: – едва ли могат земните стремления да понесат такова самоотречение.

*

Постоянно повтарящият се открай време трагизъм на земния човек е, че той се самоунищожава точно с това, с което си мисли, че се съхранява, извисявайки се уж над действително запазващото го...

Дано отговорът на Вашето така скъпо за мен писмо Ви донесе яснота и по някои непоставени още въпроси!

Пребъдвайте винаги в благословията на Светлината!

31.26 # Двадесет и шесто писмо

За излъчващите камъни и предмети

Носете си спокойно изкусно изработения пръстен, получен според думите Ви като скъпо семейно наследство, колкото и познатият Ви заклет поклонник на астрологията да Ви плаши с глупавото си предупреждение, че аквамаринът не бил "Вашият камък"! "Извънредно силната симпатия", изпитвана от Вас към камъка, е далеч по-сигурно доказателство, че той излъчва сродни на Вашата натура трептения, отколкото всички днешни астрологически изчисления, които неизбежно водят до не дотам точни резултати, въпреки че може да се окажат верни в някои отношения. Твърде много от действителните или само предполагаеми практически познания на древността, доколкото изобщо ги е имало, са се загубили или са изопачени днес от всевъзможни погрешни тълкувания, затова, докато не се наложи по безспорен начин едно ново емпирично знание по тези въпроси, известна опора ще ни предлагат единствено характерологичните догадки, основаващи се на хороскопите, и то само ако се разполага с най-точни и сигурни данни за датата и часа на раждане на прибягналия до астрологичен анализ човек. Едва ли е нужно да подчертавам, че на масово тиражираните така наречени "хороскопи", редовно помествани на страниците за обявления във всекидневната преса, не бива да се отдава никакво внимание.

Що се отнася до препоръката, какъв камък следва да носи един или друг човек, то трябва да се държи сметка за голям брой елементи на астрологичния анализ, докато повечето – ако не и всички – днешни любители и познавачи на астрологията се ориентират твърде много по основната конфигурация. Ето защо често пъти астрологичните изчисления и традиционните тълкувания на хороскопите препоръчват на даден човек тъкмо онзи камък, който предизвиква у него само негативни чувства, а това е най-доброто доказателство, че излъчванията на "предписаната" кристална структура нямат сродство или са противопоказани на природата и жизнения ритъм на въпросния човек. Познавам немалко такива случаи. Винаги съм съветвал хората да се ръководят единствено от собственото си чувство, чието действие е особено сигурно при скъпоценните камъни и подсказва решение, превъзхождащо изводите и от най-добрия хороскоп, направен с цел да бъдат определени "сродните" камъни.

Не забравяйте обаче, че въздействието на скъпоценните камъни върху носещия ги човек се отнася единствено и само до сферата на неговата земна, тленна животинска природа, затова не бива да очакваме или да се опасяваме нито от благоприятно, нито от неблагоприятно влияние върху духовното ни развитие! Би могло все пак да се говори за косвено влияние в положителна или отрицателна посока, тъй като ако носещият определени камъни човек бива подтикван от тях към известна хармония в животинско-човешката си природа, при борбата си за духовно осъзнаване той ще е подложен на по-малко смущения от чисто земната си същност, докато друг, който търпи върху себе си – може би само заради високата му цена – накит с неутрални или дори несимпатични камъни, се поставя съзнателно или несъзнателно под влиянието на дисхармония и чувство на безпокойство, пречещо да бъде постигнат тъй нужният за всяка устременост към Духа – вътрешен – мир.

Общо взето трябва да се изхожда от това, че камъните – все едно дали става въпрос за скъпоценни кристали или речен чакъл – влизат в числено определени, космически обосновани съотношения със своя носител и главно те обуславят благоприятното или неблагоприятно земно въздействие на тяхното излъчване. Това въздействие може да бъде почти недоловимо, но то може да се прояви и с невероятна сила, пропорционална винаги на силата на изпитваната към камъка симпатия. Разбира се, тук нямам предвид онази "симпатия", чието по-точно име е алчност.

Приемете в добавка и благословията на вечната Светлина: – нека тя умножава силата Ви там, където "планетарните" помагащи сили не биха могли да Ви помогнат!

Това, що ти дава планетарната сила, е помощ за тебе

само тук, в деня на планетата! Надмогнеш ли обаче

измамната светлина на този "ден", ще откриеш във себе си Светлината на вечния Ден!

*

31.27 # Двадвсет и седмо писмо

За обезценяването на страданието

Вие сте вече на път да схванете изцяло смисъла на казаното от мен във връзка с "обезценяването на страданието" и в това отношение едва ли ще Ви попречи Вашето "мечешко здраве", което така и не Ви е дало възможност да разберете "какво е телесно страдание". Позволете ми преди всичко да Ви напомня, че говорейки за необходимостта да бъде "обезценено" страданието, аз съвсем нямах предвид само физически усещаното страдание. Душевно страдание може да сполети и хора, пощадени от почти всички телесни мъки, а най-мъчителното душевно страдание е да страдаш за другите. – Независимо дали думите ми се възприемат като отнасящи се повече до душевното, или повече до физическото страдание, изискването за неговото "обезценяване" си остава все същото. Това "обезценяване" се състои преди всичко в лишаване на страданието от големия патос, който му е бил приписван столетия наред, така че вместо да буди презрение и съпротива, страданието се посреща направо с благоговение. Духовната необходимост налага безусловно да изкореним в себе си и в другите колкото глупавите, толкова и демонично-фриволни представи, според които страданието е предписано от Бога средство за възпитание или наказание и които при това не ни оставят никаква възможност да се издигнем до по-високо прозрение, за да осъзнаем какво ужасно разбиране за Бога се крие в тях. Осъзналият се в Бога човек изпитва почти непоносима мъка заради другите, когато вижда какви страхотии се осмеляват да приписват те на "Бога", в когото вярват, и каква "утеха" се обещава на клетите изтерзани човеци! Но още по-ужасяващ е многократно наблюдаваният факт, че страдащите приемат подобна утеха, защото тъкмо тук проличава невероятната безпомощност, на която може да разчита такова вярване...

В действителност необходимо изискване към всеки земен човек, решен да се осъзнае във вечния Дух и да приеме в себе си своя жив Бог, е да се научи да игнорира по възможност страданието и да му отрече всякаква морална значимост! Не бива обаче да разбирате горните думи в смисъл, че като предявявам това изискване за обезценяване на страданието, аз не си давам сметка за способността на душевното страдание да разтърси една вяло и апатично "вегетираща" натура и да я подтикне да укрепи волята си, или пък за възможността физическите болки да се превърнат в оздравяващ фактор и предпоставка за бъдещо изцеление. Това обаче са последици, които може наистина да бъдат причинени от страданието, но то самото си остава във всички случаи "лъжа", тъй като подвежда Духовното в човека да признае една обвързаност, която може да претендира за мнима валидност единствено в земноживотинската му природа, докато и тя не осъзнае безсилието и.

Всяко страдание е присъщо единствено на животинската природа, служеща ни като временна форма на проявление на тази земя, и дори най-покъртителната душевня мъка, която изпитваме тук, се корени само в животинската душа, породена от функциите на тленното земно тяло. Не бива естествено да си представяте животинската душа на земния човек толкова ограничена, колкото са животинските души на останалите земни животни! Благодарение на връзката си с вечните душевни сили на отредената духовно само на човека и неподвластна на физическата смърт душа, както и с индивидуалната вечна същност на духовния Човек, животинската душа на човека е подложена на толкова възвисяващи индуктивни въздействия, че почти всичко, което така малко познаващият себе си земен човек смята за "душевно" преживяване – имайки предвид вечната душа или някаква преходна, но извисена далеч над всичко животинско душевност, – се изживява само в рамките на високо култивираната животинска душа на земния човек, а тя е също такъв функционален резултат на тленното човешко-животинско тяло, какъвто е и мозъчното мислене, на свой ред далеч по-развито от мисленето на животните.

Умея безспорно да ценя обусловеното от мозъка мислене, стига то да не излиза извън присъщите му граници, макар да говоря изрично и за един друг вид мисъл: – за сама себе си мислещата мисъл, която е напълно независима от функциите на мозъка и ги използва само когато иска да се направи разбираема за земния човек, – но на онези места в книгите си, където говоря за душата – при цялото си възхищение от постиженията на животинската душа в човешкото тяло, – аз имам почти винаги предвид само образуваната от вечни душевни сили душа, дадена измежду всички животни единствено на човека по силата на неговата духовна същност, защото животинската му душа, като част от тленната му природа, едва ли се нуждае от особени съвети за своето по-нататъшно развитие. В течение на хилядолетията тя постепенно е стигнала до такава степен на развитие, че при повечето хора почти изцяло засенчва душата на Вечността. Крайно време е земният човек да се научи да разбира, че огромна част от онова, което смята за свое най-голямо богатство, е само дело на животинската му душа, – дори когато тя прави опит да се занимава по свой начин с недостъпното за нея вечно начало. – В пределите на същата животинска душа се изживява и всичко, което тук, на земята, се окачествява обикновено като "душевно" страдание.

Когато казвам: «Всяко страдание е лъжа!», – аз, като добър познавач на какви ли не страдания, изпитвани от животинската душа и земното тяло, съвсем не отричам голямата, понякога сякаш непоносима мъчителност на страданието, – а само патетично приписваната му от земния човек значимост на възпитателна мярка, наложена от Вечността, защото като продължава да признава такава значимост на страданието, той само умножава за себе си и за другите мъките на тази земя, вместо да впрегне всички земни възможности за тяхното предотвратяване...

Готовността на Светещия на Прасветлината да понася в земночовешкото си въплъщение земни страдания не е от такъв характер, тъй като тя е равносилна на доброволна "дан" на "Княза на тъмнината", в чиято сфера е проникнал – нарушавайки законите на мрака – Светещият. Всяко страдание трябва да бъде разобличено като коренящо се в животинската природа зло, чието принудително изтърпяване представлява чисто закономерна принуда, която няма абсолютно нищо общо с някакъв "възпитателен", Божи "промисъл", а трябва, напротив, да мобилизира всички сили на човека, способни да облекчат или да премахнат страданието. –

Обстоятелството, че вярващият намира "утеха" в представата за страданието като Божие наказание, наложено му с възпитателна цел, е причинило повече предотвратими страдания на тази земя от цялата животинско-човешка злост! – И то просто поради закономерното протичане на предизвиканите от подобна вяра процеси в невидимата част на физическия свят!

Става въпрос за органични по своята природа интелигентни същества от невидимия физически свят, у които всяко страдание, изпитвано в кое да е видимо, физически осезаемо тяло и в съществуващата по време на земния му живот животинска душа, породена от функциите на това тяло, събужда някакво необуздано сладострастие, ето защо тези вампироподобни лемури използват в присъщата им сфера на действие цялата си, съвсем немалка сила, за да предизвикват, поддържат и усилват до максимална степен страданията на животните и хората, – като не пренебрегват дори и онова, което е аналог на страданието при растенията.

Постоянното признаване на страданието като уж "божествена" орис прави илюзорна всяка съпротива на онези защитни сили, които, заложени в невидимата физическа природа на земния човек, биха могли да се противопоставят на заробващите пристъпи на тези невидими мъчители. Клетият, нищо неподозиращ човек им отваря сам всички пътища към умножаване на страданието в неговата жизнена сфера, докато животното, инстинктивно бранещо се срещу всеки причинител на неприятни усещания, се стреми поне да избегне заплашващата го болка...

Обезценяването на страданието е наистина наложително и всеки трябва да съдейства за това, след като осъзнае вътрешно от какво съдбоносно значение за самия него и за неговите ближни е да подложи на дълбока промяна представите си по този въпрос.

Вие също сте призван да окажете такова съдействие!

Нека Ви озари Светлината на Вечността!

31.28 # Двадесет и осмо писмо

За благославянето и благословията

Истинската благословия, както току-що казах, е духовна субстанция, излъчваща сила, чиято действеност съответства най-точно на вътрешната нагласа на благославяния.

Така че благословията не е нито молитва, нито пожелание

Аз виждам с духовното си "око" дадената от мен благословия като ярко, светло, лъчезарно сияние, сравнимо на земята единствено с наблюдаваното под микроскоп светене на радий в тъмно помещение. Но това сияние е несравнимо по-силно и само неговият характер ми напомня за излъчването на земния елемент. Сияйната яркост на духовната субстанция на благословията е толкова интензивна, че по земна привичка аз често пъти неволно затварям очи, за да ги предпазя от прекалено силната светлина, въпреки че възприемащ орган в случая е само духовното "око", а то е приспособено към всички степени на духовна Светлина. –

Действията на способния да благославя представляват поредица от актове на волята, чрез които субстанцията на благословията, възприемана от духовните сетива като пламтящо, на първо време все още "безформено", неравномерно "сияние", се преобразува в духовни форми, съответстващи на отправената благословия, за да може тя да упражни своето действие, в зависимост от придадената и определеност, в непосредствена близост или далеч през земи и морета. Чрез съответен волеви акт може да се предизвика и многократно подновявано действие.

В писмата си до мен неведнъж сте изтъквали, че възприемате съвсем "осезаемо”получаването на моята благословия, и то по начин, изключващ всяка самозаблуда. Нарочно се въздържах от коментар по тези Ваши съобщения, тъй като – без каквато и да е претенция за пророчество – предвиждах, че един ден ще се наложи този въпрос да бъде обсъден по-подробно. Така или иначе, чувството Ви съвсем не Ви е подвело. Приемайки моята благословия, Вие действително получавате нещо "осезаемо" – осезаемо за духовно-субстанциалното Ви тяло, – но то се усеща и от земното Ви тяло, което укрепва и се обогатява под неговото въздействие. Нека веднага отбележа, че Вие можете и да отблъснете истинската благословия. Съзнателно или неволно, просто по силата на вътрешната си нагласа! Тогава благословията се връща, сякаш отразена от гранитна стена, обратно към онзи, който я е изпратил.

За моето духовно възприятие пламтящата субстанция на благословията е – по своята консистенция – също така "веществено" осезаема и поддаваща се на формиране, както например и формовъчният пясък за леяря. Откакто имам способността да благославям, никога не съм го правил, без да се убедя, че тя е упражнила същото "осезаемо" въздействие върху благословения, стига той да я е приел.

Виждате, че тук става въпрос за нещо твърде различно от онова, което обикновено се нарича "благословия" и което се състои в изпълнението на една церемония, основаваща се на вярата в служебните пълномощия и съпроводена с произнасяне на установени словесни формули и извършване на определени заучени жестове. Подобна церемония може в най-добрия случай да придобие известна реална стойност само ако "благославящият" съумее, обзет от пламенна воля, да събуди поне съответните мисловни сили и да ги насочи в полза на "благославяния", което е до известна степен възможно за всеки човек. "Родителската благословия" е най-широко разпространеният пример за това.

Но за да бъде в състояние да дава истинска благословия, изхождаща от живата духовна Светлина, самият благославящ трябва да пребивава в тази вечна Светлина и да притежава – благословия. Единствено самия себе си не може да благославя> пазителят на истинската, произлизаща от вечната Светлина благословия. Но той съвсем не е ощетен в това отношение, защото живее непрекъснато под благословията на други, които могат да благославят.

Бъдете днес благословен по най-тържествен начин с моята благословия, – вече като човек, който е узнал от думите ми нещо за същността на извършващия се реален процес!

31.29 # ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТО ПИСМО

Макар и по-късните Ви, тъй скъпи за мен писма да свидетелстваха вече ясно за Вашата постепенно развиваща се и без съмнение все по-нарастваща отзивчивост към духовните възприятия – дори когато е трябвало да се борите все още със земното в себе си или не сте били още сигурен, че можете да се доверите истински, – то последното Ви известие ми вдъхна една увереност, на каквато все пак не смеех да се надявам толкова рано. Не може вече да има никакво съмнение, че Вашето духовно око е прогледнало и че сте стигнали до първото ясно осъзнато преживяване на Вечното в себе си. И няма нищо чудно, че макар и ощастливен до дъното на душата си, Вие си давате сметка за неспособността си да изразите преживяното с думи, затова всичко споделено с мен Ви се струва "като отчайващо безпомощно сричане". Така е било с всеки, който за първи път е имал преживяване като Вашето, и в повечето случаи тази неспособност да се изрази Вечното със земни думи си остава непреодолима.

Единственият начин да бъдем разбрани в сферата на земните неща е да сравним онова, което искаме да изразим с думи, с друго, което е вече изразено. Такава възможност за сравнение на същата плоскост ни липсва, когато се опитваме да дадем израз на Вечното, но и тук ние се стремим да намерим подходящи думи за преживяното от нас, дори ако единственото ни желание е чрез този словесен израз да го запазим само за себе си, в собствената си памет. Тази потребност ни кара да прибягваме все пак до земното, принудено да ни служи що-годе въпреки цялата си неадекватност. А това е възможно само ако споменатата неадекватност бъде съзнателно и целенасочено игнорирана: – ако умишлено се отмине без внимание несъпоставимостта на привлечените за сравнение възможности за преживяване.

Всяко преживяване на Вечното е трайно потопяване в дълбините на вечния Миг, в който нещата не са едно зад друго, не са преди или след нещо друго, а са дадени – по един съвършено неизразим със земни средства начин – едно в друго в духовното "пространство", и това състояние става "вечно" не като следствие от някакво неизмеримо, последователно "разгръщане" във времето, а си "остава" само по себе си, безначално и безкрайно, безконечност. Ако някой не е способен да преживява всяка секунда в себе си вечния Миг: – цялата безкрайна Вечност, приличаща по своята самоограниченост на кръга, то никой не би могъл да му я опише, защото всяко описание протича в земното време и се възприема само като израз на нещо временно. Ето защо за онези, които никога не са били във Вечността, "Вечното" се свързва с представата за едно безкрайно дълго време. Затова всеки, който е наистина в правото си да говори за свръхземните неща, е принуден в края на краищата да обозначава със същата дума тази свързана с времето представа, и понякога дори да "разчленява" в представите си безкрайното, така че от единната, безусловно неделима в действителност Вечност се получават "вечности" – еони – като нагледни образи за неизмеримо дълги периоди от време. И за всеки, който не е още преживял Вечното в себе си, е неизка-зано трудно да се избави от погрешната представа, че Вечността е някакво постоянно присъствие на цялото време и че същността и се свежда до понятието "съвкупност от всички времена".

Сам виждате как Вечното убягва от всички свързани с времето сравнения, понеже то е същностно различно и е достъпно само за вечния начин на възприемане, до който моите книги неусетно са ви довели. Но колко много "скици" от всевъзможни страни бяха необходими, за да се събуди постепенно у Вас усетът за духовна пространственост! – Далеч от всякакви ценностни сравнения, моите "описания" на духовните неща все ми напомнят някои рисунки на Рембранд, в които замисленото изображение се изгражда с помощта на безброй щрихи, целящи все по-плътно приближаване до представата. И не само за мен е невъзможно да събудя по друг начин у хората някакво предусещане за нещата на Вечността – същото е и с всеки, който познава вечната Действителност! За познаващите я обаче са достатъчни и най-дребните загатвания, за да се разберат помежду си и да им стане ясно за какво всъщност говорят. А във Вашето писмо откривам много повече от обикновени "загатвания" и това ме кара по-скоро да Ви предупредя да не търсите прекалено голяма яснота от страх, че не бих разбрал всичко, което искате да ми кажете...

Останете в Светлината и бъдете по всяко време благословен!

31.30 # Тридесето писмо

Аз не "изисквам"! – Аз предлагам! И всеки може да си избере от предложеното онова, което ще му послужи за правилно насочване на волята. Така наречените от Вас мои "изисквания", на чието изпълнение днес с такава радост заявявате, че дължите способността си за духовни преживявания, не са нищо друго освен посочени от мен необходими условия, произтичащи от структурата на Живота във вечния Дух. За да станете люлка на Бога, за да може да се "роди" във Вас Вашият жив Бог, когато вече ще сте стигнали дотам, трябва преди всичко да изпълните едно такова необходимо условие, нямащо нищо общо с макар и привидния произвол на каквото и да е "изискване": – да се откажете от всеки стремеж към собствена значимост. Всяко признание, с което си позволявате да удостоите самия себе си, залоства портата към душата! Не бива да се опитвате да задържите абсолютно нищо в самосъзнанието си като своя собственост! Бог не живее никъде под наем. – Той влиза само в собствен дом! – Ето защо трябва да предоставите на своя жив Бог всичко, за което сте си мислили досега, че можете да го запазите като свое. Дори и съзнанието си трябва да отдадете на Бога, ако искате Бог да бъде осъзнат от Вас! –

Тук никъде и от никого не се поставят "изисквания", а само се посочва как в действителност стоят нещата, за да не се лелеят абсурдни надежди и да не се жънат разочарования. В сферата на земното Вие също се придържате, ако искате да имате успех, към определени условия, правещи възможно осъществяването на желания от Вас процес. Тези условия са Ви известни от собствен опит и от многократно потвърдената практика на много други хора. В сферата на Вечното обаче Вие можете да придобиете такъв опит едва след като сте постигнали онова, към което се стремите, ето защо от самата Вечност трябва да Ви бъде посочено какво е необходимо да направите, за да придобиете така горещо жадувания от Вас опит. Вие се намирате вече на най-добрия път към тази цел.

Много хубави обяснения давате за постигнатата от Вас сигурност на преживяванията си във Вечното и тя за сетен път Ви е потвърдила, че е абсолютно невъзможно да бъде възприета със земните сетива душата на един умрял за земята човек, понеже, както вече сам сте разбрали, всички жизнени изяви на лишените от земно тяло лежат извън сферата на действие на земнотелесните сетива. Но и Вашето осъзнаване във Вечното, правещо сега първите си крачки към набиране на практически опит, е много далеч от всичко, което е достъпно за животинската душа и физическите сетива. Тъкмо затова се налага да се върна отново към предпазливото предупреждение, отправено в края на последното ми писмо, и да Ви помоля – в стремежа си да постигнете по-голяма яснота на изложението – да потискате, доколкото Ви е възможно, своя импулс към подвеждане на духовно преживяното под категориите на земния опит. Мога да разбера какво искате да кажете и от най-беглото загатване от Ваша страна. Преживяното във Вечността не може да бъде "преведено" на език, годен само за изразяване на преживявания във времето дори ако съответният земночовешки език бъде обогатен с хиляди и хиляди нови думи и понятия. Нашите земни езици са възникнали във времето и служат за обозначаване на временното, затова е невъзможно да бъдат използвани за адекватно изразяване на абсолютно несъизмеримия с тях начин, по който се осъзнава Вечното. Упорито повтаряните опити невъзможното да се направи "все пак" някак си възможно могат обаче да доведат до парализиране на духовните Ви сетива, преди да са се развили достатъчно, за да Ви покажат колко опасен е стремежът Ви към по-ясен земен изказ на духовните Ви преживявания. Желанието Ви да изразите с думи на обусловения от мозъка език тези тъй силни вътрешни преживявания е напълно разбираемо, но то може да се окаже гибелно за Вас, а аз държа на всяка цена да Ви предпазя от подобна заплаха.

И не се впускайте в разговори със самия себе си, мислейки си, че говорите с Бога! Бог ще "заговори" във Вас едва тогава, когато съумеете да запазите абсолютна вътрешна тишина. Бог "чува" само онова, което му казва Вашето мълчание. – Освен това Бог няма никога да "заговори" във Вас с думите на някой земен език!

Приемете цялата благословия, от която се нуждаете, и вървете радостно и уверено, но все пак внимателно, по открилия се съвсем неотдавна пред Вас път!

Бог не може да "даде” повече, отколкото " взема ”, защото мярката на неговата щедрост се определя от това, което дареният дарява с радост.

Дареният обича всеки дар, с който неговият Бог ощастливява осъзнатото му преживяване!

*

31.31 # ПОСЛЕСЛОВ

< Аз строго се възпирам да съдя за нещата,

на мен и мойто право неподвластни тука, на земята.

Но всички празноглавци и лекомислени човешки твари, аз сигурен съм,

не ще избегнат везната...

Ще трябва всеки сам след време на безпощадната везна да се разкрие докрай пред всички в деня на своя себесъд! >

В оформените като писма глави на настоящата книга нарочно не споменах нищо за обусловеното от моето вечно Битие словесно самопроявление чрез трите срички "Вo Yin Ra", които за много хора, повърхностно докоснали се до моите напътствени текстове, все още си остават "псевдоним" и предмет на упорито поддържано превратно тълкуване. . . При подреждането на писмата имах за ръководна нишка определена последователност на развитието, позната ми във всичките и разновидности от голям брой отделни случаи, но при всички тях търсещият, дълго преди да се обърне към мен за първи път, беше вече надраснал конвенционалната обвързаност, задържаща другите на твърде ниско разположени гледни точки, откъдето могат да се получат само гротескните карикатури на "жабешката" перспектива. Ето защо избраната от мен вътрешна връзка не ми позволи да възпроизведа тук някое от малкото писма, които преди много години ми се налагаше да пиша от време на време и по повод на тъждествените с моята същност три срички и техните букви "носители". Но да не запълня в края на книгата съзнателно допуснатата от мен празнота в нея, би било трудно простим пропуск. От друга страна, няма причини да запазя писмовната форма за това, което имам да кажа по този повод, макар че тук няма да се обсъжда нищо повече освен изложеното вече в споменатите малобройни писма.

Непрекъснато ми се налага да констатирам, че необичайните по своя вид и звуков еквивалент букви в сричковата формула, отговаряща на моето вечно духовно Битие, обикновено се смятат за "чуждоземни".

Всички трезво мислещи хора от цял свят с право се въздържат от всякакъв глупав маскарад, който само един жалък и безразсъден човек би могъл да използва за привличане на вниманието към себе си и своята кауза.

В една брошура на издателството, излязла преди доста време, дадох следните по смисъл разяснения във връзка с трите срички "Вo Yin Ra": – че тук не става въпрос за три "думи", чието "значение" би могло да разкрие някаква тайна, макар като срички те да отговарят на определени корени от древни езици, и че тези седем букви образуват "името", еквивалентно на моето субстанциално прадуховно Битие, защото техните звукови и графични стойности отговарят на вечната ми духовна същност така, както определена, означена с букви, група от ноти отговаря на даден акорд. (Буквата "Y" в "Yin" следва да се изговаря като немския звук "и", сроден на старовисоконемското "Win", и не може да бъде заместена с "J". Ударенията над "о" и "а" са знаци за удължение.)

Във вечната си същност аз винаги съм се съзнавал в онова, което е изразено с формулата на трите срички Во Yin Ra, но трябваше да мине време, за да стане то достъпно и за мозъчното ми съзнание. По този повод в същата брошура посочих с няколко думи как с помощта на моя духовен наставник стигнах до понятия за същността на истинското "име", съвършено различни от общоприетите тук, на земята. Разказах накратко, че в резултат на душевното си възпитание осъзнах тайнствените пътища, водещи от едно "име" към друго, ново "име", и че определени букви в тези "имена" действат като духовни "антени", чрез които невидимо насочваният по този начин ученик непрекъснато получава духовна помощ. Споделих също така, че в течение на своето ръководено от Духа обучение аз самият носих няколко такива "имена", които трябваше все отново да преодолявам, учейки се да надмогвам себе си, преди да стана и в тленния си земен облик истински достоен пред Духа за своето извечно име, доколкото позволяваше постепенното външно развитие на моята природа.

Дълго време бях вървял по предначертания ми път на "имената" и познавах много добре от собствен опит способността на духовно съставените имена да събуждат нови сили, но ми се струваше невъзможно да създам звуков и буквен еквивалент на извечното си име, от години вече и земно осъзнато от мен в неговата субстанция, докато през една благословена нощ на елинския бряг моят духовен възпитател, придружен и от други, също свързани духовно с мен мъже, не отвори очите и ушите ми за това, че такова нещо е не само възможно, – но и необходимо. .. От този момент нататък аз разполагах вече и със земната звукова формула и нейното обозначение за моето субстанциално "име" във Вечността: – силовата форма, определена духовно във вечно сътворение от Отца, както и волята, вечно движеща тази форма съобразно с еднократно дадения и от Отца импулс.

Това е истинската тайна около уж "индийското" име, което някои, изхождайки от обичайната за тях гледна точка, обявяват за "чуждоземен" псевдоним.

Но тъй като нищо във вечното Битие – а следователно и в земния живот – не е затворено и изолирано в себе си, то и онова, което аз съм в своето вечно име, получило земен облик във формулата Bo Yin Ra се намира в по-близка или по-далечни връзка с безброй други неща, така че немалко тълкувания на тази достъпна за земните сетива формула, почиващи на езикови, звукови или свързани с буквените знаци асоциации, съответстват повече на действителността, отколкото биха могли да допуснат въпросните "откриватели" и склонни към най-причудливи сравнения "тълкуватели".

Нека стане най-после ясно за всички, че смятам за противно на добрия вкус сам да насърчавам с указания възможните въз основа на едни или други асоциации анализи на трите срички, – както толкова често са искали това от мен. Нито един от търсещите, обърнали се за съвет и напътствие към моите книги, не би направил пътя си по-лесно проходим, ако знаеше с най-точни подробности кои страни на стародавна религиозна култура са били вече мое най-близко по дух и душа "отечество" по време на подготовката ми за моята земна дейност, а и никой търсещ не би имал абсолютно никаква полза, ако успеете да открие всички – съвършено безразлични за мен тайни значения на буквите в трите срички или техните, традиционни за Ориента числови еквиваленти. Не бива да се очаква да давам обяснения за неща, на които аз самият не отдавам никакво особено внимание в своята собствена жизнена сфера, понеже са лишени от реално значение в рамките на предоставеното ми време и в света, който е моята сфера на действие.

Който е неспособен да се въздържи да не тръгва подир всички следи, кръстосващи пътя му към Светлината на всички равнища и от всички посоки, едва ли ще стигне през този земен живот дотам, докъдето би стигнал с трезва и разумна крачка. И най-благородната жажда за знание се превръща в съблазън, щом отклонява от собствения път, и аз в никакъв случай не мога да насърчавам нещо, когато виждам, че то поставя препятствия пред търсещия. Има предостатъчно задачи, които са ми много повече по сърце от задоволяването на ненаситно ровещото се любопитство!

Завършвам днес тази книга така, както съм я писал: – благославяйки от вечната Светлина нейните, духовно избрани от мен читатели – в своето вечно име.

Вo Yin Ra.

# том_32 ЗАТВОРЕНА ГРАДИНА

(HORTUS CONCLUSUS)

РАЗГОВОР ПРЕД ПОРТАТА

ЗА ЧОВЕКА на тази земя, разчитащ единствено на своите обусловени от мозъка наблюдения и умозаключения, почти всичко "Вечно" в него – тоест всичко, което не подлежи на унищожение или разпадане, – си остава действително един "hortus conlusus": – една затворена градина! Понякога съществуването на подобна сфера, недостъпна за физическите сетива и мисловното познание, бива наистина предугаждано или усещано – големи групи хора дори вярват в него, – но всички тези предугаждащи, усещащи и вярващи люде си остават извън стената, която отделя затворената за тях градина на съзнанието за собствената Вечност: – "изгубения Рай" – от сферите на земните възможности за познание. Някои не се задоволяват само да предугаждат, усещат и вярват, а неуморно обикалят и опипват непреодолимата стена с надеждата да намерят някаква скрита пролука, която да разширят, за да могат после да се проврат през нея. Най-щастливите измежду тези търсещи сполучват, за своя собствена изненада, действително да се доберат до единствената, трудно откриваема тясна порта, през която биха могли да влязат в "затворената градина", стига да знаеха как да я отворят. Ала вместо да чакат търпеливо и с упование дали някой ден тя няма да им бъде отворена отвътре, почти всички, които са имали щастието да я открият, тръгват при изкусни ключари да търсят какви ли не хитроумни приспособления и така пропиляват отредените им земни дни във все нови и безуспешни опити да насилят отвън ключалката на тази отваряща се единствено отвътре "затворена градина". Напразни усилия и фатална самозаблуда!

Само човек, който е осъзнал Вечното в себе си и – по силата на собствената си духовна природа – се чувства като "у дома си" в тази неумолимо затворена за земната натрапливост градина, може да отвори отвътре тайнствената порта. Но дори отворена, тя не допуска да прекрачи прага и никой, който не е свалил от плещите си целия товар от умозрителни разсъждения и не е захвърлил всички прикривали го досега одеяпия, за да влезе през нея гол-голеничък, както го е майка родила.

Делото на целия ми живот представлява тъкмо такова непрекъснато отваряне на портата отвътре, за да преведа през нея решените да не вземат със себе си нищо свое, освен принадлежащото на вечния Живот, до изградените от мен храмове на моето учение и до издигнатите пак от мен колони, изписани с образи и слова на вечно валидна премъдрост. Всички напътствия, които съм отправял към своите ближни, са обградени от стената на този "hortus conclusus", ето защо се чувствам в правото си да оставя подир себе си целия корпус от книгите на своето учение под това обединяващо, включващо и самия мен наименование, което с основание смятам за подходящо като символично заглавие на настоящия заключителен том. И тази книга прави достъпни за много хора отговорите, които съм давал десетилетия наред в частен порядък на отделни читатели. Подобно на "Писма до едного и мнозина", и тя би трябвало да отвори очите на обърналите се с доверие към моето учение търсещи за това, че поредицата от мои книги и писания, съдържащи онова, което имам да им дам от Вечното, трябва да се разглежда като едно коренящо се във Вечността цяло и затова то може да стане достъпно само ако бъдат изпълнени предявяваните от самата Вечност условия. Доста често вече съм говорил за тези условия, – те са изложени още веднъж и в предходните редове.

От свещените дъбрави в пределите на тази завинаги затворена за всяко любопитство градина, към която се каня сега да поведа и с настоящата книга призваните, се разкриват някои ориентиращи перспективи, сочещи много ясно градивните елементи на издигнатите от мен храмове на моето учение. Някои изписани със слова плочи и колони, останали непреднамерено скрити досега, също не ще убегнат занапред от внимателното око.

Много добре зная колко странно изглежда за мнозинството от моите ближни изложеното в книгите ми учение и ми е напълно ясно, че в наши дни лишеният от собствен опит във Вечното търсещ на първо време не е още в състояние да съчетае правилно с внушените му в процеса на възпитанието понятия и представи онова, което съм принуден за жалост да кажа и по отношение на самия себе си, за да не изправя читателя пред празноти, •които той не би могъл да запълни с помощта на собствените си знания. Не по-зле са ми известни многобройните форми на изтъкваните под различни психологически маски подозрения, държани винаги в готовност от една безотговорна прибързаност за всичко, което и се струва необяснимо, като най-удобно прикритие на собствената и неспособност да съди. Като имам предвид многобройните опити за умозрителни обяснения на Вечното, за мен е напълно разбираемо и това, че хората не са склонни да повярват в способността на когото и да било от своите ближни да преживее будно и без опасност от самоизмама самия себе си в сферата на неоспоримо Вечното.

Правилното разбиране на тези неща е затруднено и от най-различни примитивни религиозни представи, които са били възприети не само от достигналите висока степен на зрелост религии, но по един твърде странен начин са успели, заимствани от сферата на теологическите понятия, да пуснат устойчив като плевел корен дори в мозъците на хора, убедени, че отдавна са надраснали всякакъв догматизъм. Не по-малки са и мисловните препятствия, които – като подхранвани от гниещи вещества гигантски лиани в тропическия лес – правят всяко познание на истински Вечното невъзможно в кръга на философските системи.

При тези, само най-общо набелязани тук обстоятелства крайно неприятна за мен – като човек сред човеците на тази земя – задача е да заявя, че наред с малцината пребиваващи в най-строго уединение мои съвременници от извъневропейските културни кръгове и аз самият съм представител на Вечното сред земното човечество, който при това е неотвратимо предопределен от Вечното да стане единствен изразител със средствата на земночовешкото слово на нещо, което е познаваемо само в безсловесно изживяване. – Човек трябва да се е научил да се отнася с насмешка към всяка форма на прикрит или явен земночовешки стремеж към себеизтъкване, за да не се обезсърчи в своето ограничено по време земно съществуване от изпълнимостта на тази задача! Само безграничната Любов към онова, което е вечно достойно за Любов и което съзирам във всички свои ближни, дори ако то едва ли стига до съзнанието на повечето от тях, ми дава сили да се разкривам все отново и отново откъм Вечното, макар много добре да зная, че за повечето свои ближни аз си оставам само една "затворена градина", един "hortus сопclusus".

ЗА ПРОСТОТАТА, ПРИСЪЩА НА ВСИЧКО ВЕЧНО

МЕКОТАТА на вечната духовна Светлина не може да се долови от превъзбудени нерви. Само в постигнатия преди това ненарушим, ведър покой на душата се разкрива за земното чувство златистобялото сияние на Божеството.

Имам всички духовни пълномощия да говоря за естеството на Живота и преживяването във вечния Дух, и то така, както може да говори само човек със собствен опит. Ала тъкмо затова трябва да споделя, че и в най-високите сфери на духовния Живот, осъзнати от мен като "разбираемо" преживяване, цари същата трезва, ясна простота и естественост, която познава всеки, до чието съзнание в една или друга степен се е докосвало макар и един-единствен път Вечното.

Представите на голямото мнозинство от хората за Живота на вечния Дух и за начина, по който той се преживява от човека, са толкова по земному обагрени и тъй сложно измислени, че неизбежно изключват всякакво действително преживяване във вечния Дух. Ала който вече се е изправял, разтърсен до дъното на душата си, пред неизказанотявствената непринуденост и трезвата, ясна простота на духовния Живот и неговото преживяване, той може да разбере защо аз предупреждавам срещу всякакви фантастични представи, опитващи се отнапред да определят как точно "трябвало" да се разкрие Духът пред земното.

Постарал съм се да дам верен словесен образ на всички поддаващи се на изразяване вечни духовносубстанциални форми и съм обгърнал с мълчание само онези области от структурата на духовния Живот, които не допускат никакво сравнение, а следователно и никакво предаване с човешка реч. Но възвишената тайна и на тези сфери е сигурно защитена от тяхната неописуема, невъобразима за земните представи простота: – от неподлежащата на никакво съмнение "естественост" на преживяваните в тях процеси и събития. Там няма нищо. което да буди безпокойство, тревога, изумление, уплаха или потрес – има само светове на абсолютна духовна яснота, изключващи всичко мъгляво, проблематично и несигурно. Така е във всички сфери на напълно съзнателния вътрешен, духовносубстанциален "вечен" Живот, а следователно и във вечната душа на земния човек, в която изживява себе си един Светещ на Прасветлината в пределите на отреденото му земно време.

Но единствената причина Светещият на Прасветлината да се съедини с вечната душа на предоставилия му се в земния живот човек е в това, че само благодарение на подобно единение може да бъде насочена към всички други вечни души, изживяващи и формиращи се във времето у земните човеци, онази "сила свише": – онази родена от Духа, вечна сияйна енергия, – която им е необходима, за да се пробудят във вечното си съзнание. Онова, на което аз, като Светещ на Прасветлината, уча хората с думи, може да стане първоначален подтик за мнозина да се подготвят чрез съпричастие и съпреживяване за пробуждането на собствената им вечна душа, но от гледна точка на вечния субстанции лен Дух самото мое духовно "съществуване" в сферата на земния живот има много по-голямо значение от цялата ми съзнателна " дейност " Всъщност получилото словесен израз видимо учение представлява една съвсем малка част от възложените ми от вечния Дух задължения.

Ала най-големи затруднения за моята съзнателна дейност – както в душевната сфера, така и при словесното формулиране на дадените от мен напътствия – ми създава пълното несъответствие между все по-заплитащата се усложненост на сътворените от мозъка представи и непостигаемата за земната мисъл простота на вечния субстанциален духовен Живот. Налага се, особено в езиковата сфера, да се хвърли мост над една зейнала пропаст, който може да се изгради само с материали, заимствани от представния и мисловен свят на земните мозъци с характерните за него изключително сложни деления. Тъй като нито една дума на който и да е човешки език не може да послужи за изразяване или представяне на абсолютно простото, принуден съм да си послужа с крайно комплицирани представи и образни понятия,

за да предизвикам по заобиколния път на речта такива усещания у земния човек, каквито той едва ли би могъл да преживее, ако не съществуваше възможността да бъдат породени по присъщия му сложен мисловен начин. Но за да може този мост действително да свърже онова, което изглежда во веки разделено, не бива заимстваният от сферата на мозъчната комплицираност материал, чиято единствена задача е да направи възможно преодоляването на разделящата пропаст, да се подлага по най-глупав начин на разяждащото действие на философски киселини и разтворители, защото този материал издържа само докато не е още подложен на мисловно разграждане. Предназначението на всеки мост е да минаваме по него, а не да то разглобяваме под нозете си!

Бих могъл да говоря надълго и нашироко какво означава за душата на един човек – който се чувства като "у дома си" във волната, изначална и абсолютна простота на Вечното и чийто психофизичеи организъм се е откъснал от иначе нормалното и за него при земни условия състояние на обвързаност

– принудата да бъде непрекъснато изложен на хилядите направо "пъклени" трептения, разтърсващи жизненото пространство на съвременната западна цивилизация, почти задушаваща се от своята все по-нарастваща усложненост. Но тъй като единствената възможност за вечния субстанциален духовен Живот в неговата невероятна простота да упражнява въздействие в жизненото пространство на тази цивилизация е "еъпреживяващото" земно въплъщение на един Светещ из Прасветлината, то върху мен, родения в наше време именно с тази задача, тегне безусловният дълг на такова "съ-преживяване" и аз не бих могъл по никой начин да изпълня този дълг, ако – съединен само със своите вечно единородни във вечния Дух духовни Братя – останех настрана или дори се откъснех напълно от сферите на външния живот, държащи в плен моите съвременници в Европа и в останалия европеизиран свят.

Но и в пределите на тази така усложнена

– впрочем съвсем не "осъдителна" като цяло – западна цивилизация аз трябва да си създам някакво относително уединение, за да мога духовно да изпълня всичко, което ми е възложено да направя по време на това си "съжителство" за благото на всички живеещи заедно с мен, защото то изисква всеки ден дълги часове на абсолютно усамотение.

ЗА СМЯНАТА НА ЗАЕМАНОТО МЯСТО И ЗА "СТЪПАЛАТА"

НЯМА такова стъпало в духовния живот, на което търсещият да не може да си позволи да се върне към онова състояние, в което се е намирал, когато се е готвел навремето да вдигне крак, за да стъпи на първото, най-ниското от стъпалата. Той е в правото си към всичко, което среща по пътя си и което раздвижва душата му, да се отнася от време на време така непринудено, сякаш изобщо не е бил напътстван и не е бил осенен и от най-малкото преживяване в Духа на Вечността.

Такава периодична смяна на заеманото място, извършвана и без особен повод, може дори да се окаже много полезна. Както художниците имат навика в края на всеки сеанс да се отдръпват на известно разстояние от платното, над което работят, за да обхванат с един поглед всички части на картината и така да преценят какво още трябва да направят, така и подготвящият се да възприеме вечната духовна Светлина трябва да се дистанцира от време на време от самия себе си, за да разбере какво още му липсва за постигането на тази цел. А и такова доброволно отдръпване от себе си и от вече завоюваното води до неподозирано укрепване на всичко постигнато дотогава.

Би било обаче голяма грешка, ако читателят си помисли, че с лека ръка давам на другите съвети, с които аз самият няма защо да се съобразявам. . . Напротив, не бих могъл да си представя нито ден, в който съзнанието ми да не напуска моето най-високо, вечно местоположение на най-голяма вътрешна вглъбеност, за да си припомни отново всички междинни състояния чак до най-ниското стъпало на животински осъзнатото, тленно земно тяло, което аз постепенно изразходвам на тази земя. Завърнал се от подобни низини до своята вечна същност, аз имам възможност да преценя яо чувство какво трябва да направя, изхождайки от вечния Дух. Ако оставах винаги само в най-високата си точка, нямаше да бъда онзи, който от веки съм във вечния "Миг", а аз можах да премина от този "Миг" във времето само защото дръзнах да изследвам неща, "познати" единствено на човек, който преживява съзнателно в себе си и най-дълбоките бездни. Така че "аз" съм: Светещият в Прасветлината, "аз" съм и един от човеците, паднали по собствена вина във времето, но успели да се осъзнаят отново във вечния Дух, и най-после "аз" също така съм – според земната привидност – и тленният земен човек в човекаживотно. – Всъщност стъпалата от собственото ми най-високо състояние до най-ниското в мен са далеч по-диференцирани, отколкото може да се предположи от тази бегла схема, само че не мога да говоря за всяко от тях поотделно, тъй като думите ми биха останали неразбрани. Единствено Светещият на Прасветлината, комуто е дадена способността сам да слиза и отново да се изкачва по тази стълба – а това е по начало невъзможно за земния човек, – знае колко различни помежду си са нейните стъпала. Никое друго съзнание не би имало никаква полза от подобно знание.

Говоря за всички тия неща, за да изтръгна веднъж завинаги из корен глупавата мисъл, че било "под достойнството" ни да признаем у себе си някои усещания, напомнящи за грижите и тревогите, съпровождали първите ни крачки. Щом като за мен самия е необходимо всеки ден да напускам най-високото стъпало на вечното си духовно съзнание, за да почувствам и съпреживея душевното състояние на пребиваващите в най-дълбоките бездни на земната преизподня човеци, – то тогава и всеки търсещ може спокойно да се връща от време на време към усещанията, изпитвани от него в самото начало на пътя.

Благословението от вечната Светлина ще го изведе отново – чувствително обогатен с нови вътрешни преживявания – до постигнатото вече най-високо стъпало на съзнанието му дори ако в отделни моменти той се озове далеч под прозренията, осенили го още на първото стъпало. Този стъпаловиден път не познава "рангове" или "чинове", от които възхождащият може да бъде низвергнат, а само степени на прозрението и просветлението, като единствено от търсещия зависи дали и кога ще пожелае да се върне за малко към някое по-ранно стъпало на прозрение, за да преживее отново всичко постигнато дотогава както в живия спомен за това предишно състояние, така и при повторното си изкачване нагоре. Всички тези стъпала са път на "себеосъзнаване". Ето защо всяко изкачено стъпало става трайно достояние не само за всички времена, но и във Вечността, – то не се губи дори ако поради тежко земно провинение остане недостъпно за съзнанието в течение на еони. За щастие обаче малцина са застрашени от подобна неизказано печална участ.

ЗА СЪСТОЯНИЯТА НА СЪЗНАНИЕТО И ПОМОЩТА ЗА СТРАДАЩИТЕ

СЪВСЕМ не е толкова лесно, разбира се, да изоставиш по собствена воля едно състояние на съзнауието, което не се поддава на описание със земни думи – понеже всички клишета като "абсолютна хармония", "кристална яснота", "върховно блаженство" и прочие са безсилни да го изразят, – за да се спуснеш във все по-слабо осветени селения, докато не се изправиш пак пред потискащата безпросветност на оголената животинско-човешка същност, – ала всичко това обогатява по такъв начин преживяванията на свързания все още със земята и следователно умеещ да мери със земни мащаби човек, че аз възприемам направо като "милост" задължението си да изминавам всеки ден отново и отново този път.

Наистина при това всекидневно слизане в мрака и възлизане отново към Светлината ми се налага да съпреживявам душевно и всяко страдание, неизбежно присъщо на всички тънещи повече или по-малко в мрак сфери. Това би било непоносимо, ако не бях душевно подготвен и обучен за него, – ако във всяко страдание не виждах същевременно "лъжата" и не знаех, че един ден то непременно ще бъде подложено на "преоценка" Не мога обаче да не призная, че за да съизстрадам съзнателно целия ужас на тази мъка, понякога далеч надхвърляща така добре познатите ми иначе изпитания, често пъти ми се налага да напрегна всичките си душевни сили и че нерядко нейните трептения, макар и "моментално" угасени във вечния Дух, продължават дни наред да отекват мъчително в земното ми съзнание. Но какво значи цялото това доброволно съпреживяване от моя страна – като собствено душевно страдание – пред морето от мъка, непрекъснато и недоброволно изтърпявана de facto във всички сфери на съзнанието! – Би било проява на направо сатанинско равнодушие към всичко, което е принудена да изпитва индивидуалната душа на ближния, ако човек знае, че съпреживяването от негова страна е абсолютно необходимо тук, за да донесе известно облекчение, но въпреки това не се решава да го осъществи, така че в този случай съвсем не е някаква "заслуга" да не щадиш себе си. В нито една сфера на съзнанието не може да се проникне "отвън"! Който иска да окаже помощ в подвластните и селения, трябва да е готов да се осъзнае за известно време в нея по присъщия на тази сфера начин.

След всички разяснения, дадени вече от мен на други места, едва ли е нужно да уточнявам, че това доброволно, всекидневно съпреживяване на най-различни области на съзнанието извън нормално присъщото за мен състояние не е свързано с никаква "смяна на мястото" и че всяко съпреживяване на страданието, независимо за коя област на съзнанието става въпрос, представлява общо възприемане на разпространяващите се в тази област "трептения" на страданието чрез непосредствено съпреживяване на възникващите усещания на всички измъчвани от него хора в съответната област, но без каквото и да е "надничане" в техните лични съдби. Оказваната помощ се състои в пускане в ход на необходимите във всеки отделен случай духовни сили, които – без каквато и да е понататъшна намеса в съответната област на съзнанието – упражняват своето въздействие там, където е необходимо: – било като укрепват собствените сили за по-нататъшно понасяне на страданието, било като го облекчават или премахват, или по някакъв друг, наложен от обстоятелствата начин.

Във всеки случай подобно съпреживяване и оказване на действена помощ е възможно само чрез невероятно изразходване на земна жизнена енергия. Често се налага за няколко часа да се вложи повече жизнена енергия, отколкото изразходват в продължение на много месеци хора, занимаващи се с най-интензивен физически или умствен труд във външния живот, като вложеното във вечната духовна дейност е, разбира се, безвъзвратно загубено за земния организъм. В сравнение с духовносубстанциалната дейност и най-напрегнатата външна работа се възприема от земното тяло направо като отмора, но никой не може да върши едновременно и двете, така че изразходваното в чисто духовната дейност не може да бъде заменено с нищо в земния живот. Струящите се от Вечното сили, които се поддават на трансформиране в земната сфера, не водят до прираст на земната енергия, а само създават възможност за невъзможното иначе свръхизразходване на наличната земна енергия във Вечното. – Не може обаче да се каже, че Вечното не се нуждае от земното! Само онова, което Светещият в Прасветлината съумее да задели през земния си живот за своята дейност във Вечното, може да бъде вложено от него там, където той иска да окаже духовна помощ, или да отклони предотвратимо страдание, все едно какви изпитания е отредил на самия него земният му живот, който по своята същност е изцяло живот за другите, без избор и без колебание.

ЗА СЪЗНАНИЕТО НА "ПОКОЙНИЦИТЕ"

ПОСТОЯННО повтарящото се вживяване в цяла редица различни състояния на съзнанието – като неразделна част от доброволно поетите от мен всекидневни духовни задължения – включва естествено и сферите на съзнание на напусналите вече тази земя. И тук обаче не е възможно да се узнае конкретната съдба на отделни индивиди.

Затова пък не чак толкова отдавна бях изправен по съвсем друг, трудно поносим начин пред възможността, свързана с някои редки и далеч не само от мен зависещи обстоятелства, да установявам краткотраен контакт и с индивидуално обособени, напуснали земята души в пределите на тяхната сфера на съзнание. Нито една от страните нямаше за цел да се стигне до тази не особено желателна психофизическа последица от някои необходими етапи на по-ранното ми, дългогодишно духовно-телесно обучение и тя ми причини тежки – в това число и физически! – страдания, тъй като цялата ситуация налагаше изразходването на невероятно много сили, за да мога да се справя с нея. В отделни случаи аз можах наистина да предложа сигурна утеха на хора, загубили свидни покойници, но посредничеството между живеещите в земната видимост и напусналите това царство на видимостта не се предвижда нито във физическия космос, нито във вечния духовен Всемир, а най-малко пък то би могло да бъде моя задача. Ето защо много се зарадвах, когато един ден се убедих, че вече не се налага да оказвам съпротива и че това нежелано състояние на неволна свръхчувствителност постепенно отзвучава. Но още по-доволен бях, когато ми се удаде да му сложа веднъж завинаги край, без естествено да изпитвам каквото и да е съжаление за него.

Относно възможностите на един Светещ на Прасветлината да установи връзка с напусналите земята човешки души се ширят за жалост, дори сред иначе доста прозорливи и разумни люде, направо фантастични представи. "Правилно" в случая е само предположението, че сме способни да усещаме в сферата на съзнание, присъща на "умрелите" за земята. Но никой не е наясно какво фактически означава това, а то не означава нищо друго, освен че във въпросната сфера на съзнание ние се чувстваме действително "починали" на земята души. –

Вместо това съвсем разсъдливи иначе хора, без много-много да се замислят, приемат, че едва ли ще е особено трудно сред неизброимите милиони души, които са се отдали на дълбока, щастлива концентрация върху съзряната от тях духовна Светлина и за които всяко "повикване" би било равносилно на крайно неприятно смущение, да се "призове" дадена, точно определена душа с цел да се вземе от нея нещо като "интервю" от оня свят.

Хора, претърпели тежка земна загуба, след като от този физическисетивен свят са си отишли особено скъпи на сърцето им същества, са способни да проявяват невероятна наивност, както по особено потресаващ и ужасяващ начин сочи огромният брой привърженици на медиумизма, все едно дали продължават да се наричат "спиритисти",

или са сменили това спечелило си съмнителна слава име с друго, не по-малко подвеждащо. Поне сред читателите на моите книги – като хора, които се смятат за мои ученици – не би трябвало да има подобно невежество по отношение на отвъдните неща, но и в тези достатъчно осведомени наистина кръгове все още се срещат единици, за които сякаш изобщо не съществува моята "Книга за отвъдния свят", както и всичко останало, казано от мен по същата тема на други места.

Единствените "покойници", с които би могла да се осъществи "среща" според споменатите по-горе наивни представи, са – истински "бедните" – души, подвизаващи се все още в сътворените от самите тях "крайбрежни царства". Ала те са до такава степен обсебени от своето творение, че не искат, а следователно и не могат, да преживеят нищо друго освен онова, което са създали и проектирали "извън" себе си чрез собствената си вяра като достъпно единствено за тях преживяване. Не е възможно да бъдем разпознати от тях, докато не изразходват докрай донесената от земята енергия на вярата, а това може да трае много дълго. Човешки души, живели в земно тяло хилядолетия преди началото на нашето летоброене, са все още в плен на своите "крайбрежни царства"! Там също няма "масови пробуждания", а и разпадането на тези колективно създадени образувания, възникнали от погрешно насочената енергия на вярата, настъпва – дори в най-благоприятните случаи – спорадично в резултат от пробуждането на единици, и само на единици. Но аз вече съм писал достатъчно по тези въпроси, така че едва ли бих могъл да внеса по-голяма яснота..

Дал съм и достатъчно указания как да останем в действителна връзка с онези, които не можем вече да възприемаме физически на земята, затова не ми остава нищо друго, освен да препратя читателя към вече написаното. А ние, Светещите на Прасветлината, можем да помагаме на достъпните за нас "покойници" само като тинапътстваме и просветляваме по един надличностен начин.

47

I

ЗА ВИСОКИЯ ЗАЛОГ НА ПОМАГАЩИЯ

КОГАТО Светещият на Прасветлината се спуска в нисшите сфери на съзнанието, той е затруднен съвсем не от заложените непосредствено в структурата на тези сфери "опасности". От такива заплахи, където и да се изпречат на пътя му, духовно осъзнатият знае как да се брани. Но при навлизане в състояния на съзнанието, изискващи от него да напусне временно присъщото му стъпало на съзнанието, той е преследван от ужаса на неумолимото знание, че по този начин се отказва за известно време от своята духовна сила и остава през съответния период беззащитен срещу евентуални "атаки" на разрушителни сили от невидимата област на физическия свят. Той знае също така, че всевъзможни субективни импулси на унищожение непрекъснато дебнат най-благоприятния момент за такива нападения срещу всеки Светещ на Прасветлината, до когото могат да достигнат в достъпната за тях земна сфера. От друга страна, намиращият се на най-ниското стъпало на съзнание човек, ако то е наистина негово в дадения момент, си остава защитен от всеки опит за нападение на гибелните импулси, идващи от невидимия физически свят, стига да опази собствените си чувства и воля от подобни разрушителни тенденции. Светещият на Прасветлината обаче, решил напълно съзнателно да встъпи в една неприсъща нему сфера на съзнание, може да стори това само ако сам се откъсне временно от свойственото му духовно съзнание и – отказвайки се за определен срок от собствената си духовна форма – отъждестви в усещанията си нисшата форма със "самия себе си". При това той по необходимост остава обезоръжен – обстоятелство, много добре известно на въпросните невидими същества и техните видими помощници, за които земната дейност на всеки Светещ на Прасветлината причинява най-тежък ущърб на собственото им, ограничено във времето съществуване.

Ето защо всяко подобно слизане изглежда като проява на безразсъдна дързост. Ако сравним – от земна гледна точка – подобна постъпка с всекидневните опасности, на които хилядократно са се излагали и са принудени ден след ден да се излагат безброй хора по целия свят още по пътя към работното си място, – да не говорим за онези, чиито професии са сами по себе си изпълнени с рискове и изискват постоянно безстрашие и хладнокръвие, – то съществената разлика е в невероятната величина на залога. Опасностите на всекидневния живот в големия град или на изпълнената с рискове професия могат наистина да поставят под въпрос земнотелесния живот, но никога не са в състояние да застрашат постигнатото на земята духовно съзнание за собствената вечна същност. – Тук Светещият на Прасветлината рискува не друго, а загуба на съзнанието на своето осъзнато в Духа земно въплъщение и никой не може да бъде предварително сигурен, че ще запази до края на земните си дни способността да осъзнава себе си и като земен човек, или пък земното в него ще се окаже един ден безвъзвратно загубено за вечната му същност и на земята ще остане само един,безумец или някаква вдетинена, видиотена карикатура на това, което е бил.- Ето каква е истинската опасност, заплашвала до последния му тас на земята всеки, който е внасял вечна Светлина в този земен живот! Какво са пред нея всички физически и душевни страдания! – Те са просто "нищо" в сравнение с непрестанно дебнещата го тук до последния му дъх заплаха. От гледна точка и на вечния Дух, и на стремящия се към своето преходно чувство на доволство земен човек няма никаква причина да се търси подобен риск, ако той не е безусловна предпоставка за оказване на крайно наложителна духовна помощ, а няма друг начин за вечната Любов да стигне отново до станалото недостъпно за нея съзнание.

Едва ли е нужно да добавям, че на подобна опасност никога, разбира се, не са изложени други земни хора, все едно до каква степен на прозрение се е издигнало съзнанието им, защото дори да искаха, те не биха могли да се откъснат от вече постигнатата от тях област на съзнание, за да се изживяват будно в отдалечените от Духа сфери.

Сънищата могат наистина да се оплетат в мрежите на някое от "крайбрежните царства", на чието въздействие са непрекъснато изложени и импулсите и усещанията на будния човек, ако не се придържа твърдо към установени от самия него правила за това, кои невидими влияния е готов да приема и кои – най-решително да отблъсва от себе си. Но дори съновидението да е било не по-малко живо и въздействащо от най-яркото преживяване наяве, то все пак си остава само сън, тъй като – за щастие – единствени Светещите на Прасветлинаталшгат в будно състояние да възприемат колективните творения на съзнанието, наричани от мен "крайбрежни царства". Това разграничение само по себе си изяснява как трябва да гледаме на всички истински или мними "ясновидци" и тем подобни, които ни предлагат своите "преживявания в духовните селения", без изобщо да подозират, че нямат буден достъп дори до споменатите "крайбрежни царства", макар някои състояния на транс или унес да им позволяват понякога да се докосват до тях като в просъница.

Тук ми се иска да внеса яснота и във връзка с още едно заблуждение, станало едва ли не "всеобщо достояние", затова не се учудвам, че го откривам у хора с най-различни възгледи. Думата ми е за погрешната представа, че при всички състояния в "отвъдния" живот всяко усещане, осъзнаване и преживяване било еднакво за всички, чието съзнание се намира на едно и също стъпало, затова между тях не съществували индивидуални различия. Това е само едно от многобройните лъжепознания, с чиято помощ земният човек се опитва да разбере "отвъдния" живот. В действителност нещата стоят съвсем иначе и всяко "отвъдно" стъпало на познанието се характеризира с безброй отчетливо обособени различия в овладяното от всеки един притежание. А и в "отвъдния" свят не съществува нито една от коренящите се в животинско-човешката земна природа възможности за притворство пред околните и никой не може да получи "признание", което не отговаря на действителната му стойност.

Трябва да предупредя все пак читателя да не се отдава много-много на "размисли" върху следземния живот. Онова, което той знае вече от мен по този въпрос, му е напълно достатъчно, за да даде такава насока на своето преходно земно съществуване, че да овладее неговите съвсем немалки резонансни сили и с тяхна помощ да опознае сигурно още тук и днес характера на "отвъдния" живот.

ЗА КАРИКАТУРАТА НА ВЕЧНИЯ "АЗ"

КО не само средновековната, но и да леч по-древната източна мистика поставя изискването за отрицание и дори за вътрешно потушаване на "Аз"-а, за себе си аз смея без колебание да заявя, че едва ли е имало "мистик" на земята, който да е могъл с такава сигурност да знае, че преходният "Аз" е изтлял в него до последната искрица, с каквато аз – от гледна точка на своята осъзната, вечна духовна същност – зная това за себе си. И ако в текстовете на своето учение все пак твърдя, че мъдрецът е поначало "Аз" и че всичко в него е подчинено на неговия "Аз", трябва да е съвсем ясно, че със същата дума означавам нещо различно от онова, което имат предвид споменатите "мистици". Всъщност аз говоря за точно противоположното: – за произхождащия от вечния Дух вечен първообраз, докато у въпросните майстори на мистиката става дума единствено за неговия деформиран, животински сурогат. Съвсем не се обявявам против отричането на тази маска, която нарича себе си "Аз"! За жалост тя е на такава почит в цял свят и сред всички народи, че почти никой от отъждествяващите се с нея не забелязва каква карикатура в действителност е тя на неговата истинска индивидуална същност. Нищо чудно, че толкова малко хора са готови да се откажат от този илюзорен образ и с това да изпълнят неумолимото условие за осъзнаване в духовния си първообраз "Аз"! Хората до такава степен са обикнали самите себе си в самосъздадения фантом на своя вечен "Аз", толкова са проникнати от фактическата си земна значимост, от истинската или въображаема тежест, приписвана на въпросния лъже-Аз, че нямат никакво желание да изоставят познатото и наглед тъй сигурно заради нещо толкова – както им се струва – несигурно, каквото е собственият им, вечен първообраз "Аз". –

Никой вече не си дава сметка, че всичко събрано в понятието и думата "Аз" е само външно възприето и че ние можем да го приемем единствено защото оживотворяващият ни духовен първообраз "Аз" ни дава неосъзнавания от нас образец, с който се стараем да съпоставим в себе си един максимално отговарящ на земната ни нагласа образ на самите себе си и така си самовнушаваме своето измамно понятие за "Аз"-а. – Току-що започналото да изследва заобикалящия го свят дете не знае още какво значи, когато някой глас около него казва "Аз". За самото себе си то е все още "околна среда", в която – както сочи оскъдният му всекидневен опит – всяко нещо е очевидно свързано с определено звукосъчетание. То чува, че дадена група звуци се произнася винаги във връзка с неговото себепроявление и се научава да отъждествява своето "име" в заобикалящия го свят със себе си точно така, както прави и живеещото в човешка близост младо животно. А когато детето, разполагащо – за разлика от всички животни – с предимството на членоразделната реч, поиска да посочи себе си, то винаги произнася " името", чувано тъй често от него във връзка с онази част от заобикалящия го свят, която отъждествява със себе си. Едва много по-късно, подражавайки машинално, детето се научава да казва: – "Аз", и започва постепенно да разбира, че това, както изглежда, е общото за всички хора "име", когато те говорят за самите себе си. Макар детето да казва оттук нататък "Аз" и на себе си, с това обхватът и дълбочината на съдържанието на неговото съзнание съвсем не се променят, независимо че възрастните смятат употребата на тъй важното за'тях самоназоваване за огромен напредък на невръстното създание.

Както за подрастващия, така и за зрелия вече човек, целият негов жизнен опит представлява мозаично съчетание на голям брой -отделни елементи, отъждествявани отначало с "околния свят" и включени по-късно в оформилото се още в детска възраст понятие за себе си като "Аз". А ако в мозайката на собственото "Аз" наред с многобройните отделни елементи е вградена и вярата, че съзнанието ще надживее по някакъв начин смъртта, то самосъзнанието в "Аз"-а смята за повече от очевидно, че цялото натрупало се в него съдържание също има основания да претендира за "вечен живот".

Осъзнаем ли обаче невъобразимата наивност на това предположение, ние изпадаме в такъв жесток потрес, че цялото ни останало самосъзнание се отрича – било рязко, било с известна носталгия – не само от предишната си вяра, но и от всяка възможност да и бъде осигурена някаква по-малко уязвима основа. Всяка по-нататъшна преоценка на отделните мозаични късчета по отношение на възможната им непреходна трайност и безпощадното изкореняване на всичко безспорно тленно от изтъкващото се като "Аз" съдържание на съзнанието ни се струва не само неизпълнимо, но и напълно безперспективно начинание. Загубили сме мимоходом и пробния камък, с чиято помощ бихме могли да определим кое е по начало вечно и кое – по земному преходно, затова смятаме, че единственият начин да стъпим на твърда почва е да припишем на всичко без изключение преходността на телуричното битие.

Това е опасна игра от страна и на вярващите, и на загубилите своята вяра с вечния "Аз", на който единствено трябва да благодарят, че са не само животни, но и човеци: – защото корените на "Човека" са не на земята, а е сърцето на Вечността, в най –

съкровената божествена същност, която в най-висшето си самопроявление е сама по себе си "Човек"! Но за да може земният човек да се проникне в своята плът и кръв не от карикатурния образ, а от вечния "Аз" на Действителността, Вечността съвсем не поставя условието от съзнанието да бъде заличено всичко, което не е от "вечен" произход. Необходимо е обаче да се прави най-строго разграничение между вечното и временното съдържание на съзнанието. Нужни са продължителни и непрестанни грижи, за да не пусне още утре в забранената за него сърцевина на съзнанието: – в "Аз"-а – изневиделица нови корени онова, което вчера е изглеждало веднъж завинаги изкоренено. По същия начин постъпваме, когато искаме да превърнем едно обрасло с плевели поле в добре подредена градина с най-благородни насаждения. Първо трябва многократно да преорем и из основи да почистим с мотика почвата, докато не отстраним от нея всичко, което преди е изсмуквало силите й. А след като сме хвърлили новото семе, трябва още дълго и зорко да бдим да не поникне отново вече изкорененото, защото всеки момент птиците и вятърът могат пак да го посеят незабелязано.

Всичко това е не мисловна дейност, а работа на тънък усет с острия палешник и яката лопата от тайнствена, неизхабяема стомана, която се кове само нажежена в огъня на най-съкровеното душевно чувство. . . За жалост обаче ние оставяме спокойно да растат в нас така близките ни вечелъжепрозрения на мисълта и именно тук трябва да се търси причината, загдето мнозина чувстват от време на време в себе си потребността да си изградят за постижимата единствено чрез вътрешно преживяване вечна Действителност един временен, измислен сурогат, който впоследствие им пречи да добият конкретно чувство за действителното, към което всъщност се домогват.

ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ИСТИНА И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

ИСТИНА" и субстанциалнодуховна "Действителност" не е едно и също нещо, при все че всичко истинно се корени в действителното! Истината си остава винаги образ на Действителността, макар и – както се вижда от самата дума – един във всички случаи "подобен" образ, допускащ само такъв "ретуш" с щихела и шабера, който има за цел още повече да задълбочи и по-ясно да изтъкне тъкмо това "подобие". Но докато този образ не е нищо повече от "образ" и никога не може да бъде самата вечна субстанциалнодуховна Действителност, тя на свой ред остава во веки предпоставка за всяко познание на истината. Тук съвсем не става въпрос за игра на думи! Двете понятия означават конкретни неща, между които трябва да се прави много ясна разлика. В книгата "Пътят към Бога" съм казал вече немалко по този въпрос. Когато говоря за вечната духовносубстанциална "Действителност", имам предвид онази недостъпна на земята за земните сетива, сама по себе си жива и по всяко време " вечна" сфера, която Иисус нарича

"царството небесно": изцяло обхващащо то в себе си всяка дълговечност царство на субстанциалния Дух, който е единственият неизчерпаем извор на всички сили. Това царство няма нищо общо с "мисленето", – то не е нещо измислено, а е родено от Вечността "пространство". Едва ли има по-голямо и по-коварно препятствие пред вътрешното намиране на тази вечна Действителност от ужасяващо пагубния навик да се употребява думата "дух", когато всъщност става въпрос за проявления на човешкия мозък: – за мисли и мисловни асоциации, за "мисловен живот" и мисловна работа. За свикналия да нарича "дух" мисловната пушилка, виеща се нагоре като продукт от дейността на земно-физическия мозък, е наистина трудно да подготви съзнанието си да приеме онзи "creator spiri- tus", онзи "Духтворящий" на Вечността, който сам по себе си е суверенен "вечен Живот" и обхваща в субстанциалното си Битие всичко родено от неговото царство, но не приема в себе си нищо, ако то не е произлязло от него във Вечността. Само защото в своята недостъпна по земен път сърцевина земният човек е от веки веков духовно заченато "творение", той, който сам се е оставил да падне от вечния "Миг" в измамната, илюзорна продължителност на космичното "време", ще може един ден да се върне отново в своето царство, вземайки със себе си всичко, което иска да задържи от земното си съзнание, стига то да не противоречи на присъщия на това духовно царство порядък.

В сравнение с тази вечна "Действителност" създаденият по нейно подобие образ: – "истината" – е отпечатък в земната сфера, – форма, оставена върху земния восък от печата на Вечността! А ако един човек не носи в себе си печата на вечния Дух, той не може да възвестява истината, произтичаща от вечната Действителност,колкото и да иска това с всичките си земни сили и с всичките сили на своята вечна душа! – Тук не става въпрос за простодушния човешки стремеж "да се казва истината", а за засвидетелствуване на собственотоъишпс като отпечатък на вечната Действителност, и само който по такъв именно начин носи в себе си произтичащата от вечната Действителност истина може да свидетелства за нея, понеже собственото му съзнание е просияло и получило живот в отпечатаната в него истина1 ЗА ВРЕМЕВОТО И ВЕЧНОТО

' ПРОСТРАНСТВО

ТОВА, че в геометрията като научна дисциплина съвсем сериозно и без каквото и да е робуване на окултистки догми се допуска възможността за съществуване на че/ш/рггизмерно и дори надгногоизмерно пространство, е добре известно на всички запознати с тази материя. Никой не би се провинил в безотговорно фантазиране, ако приеме като нещо сигурно, че на тези изчисления също отговарят определени фактически доказателства във всемирното космическо пространство, както астрономическите пресмятания за орбитите на небесни тела, невидими и за най-мощния телескоп, доказват по безспорен начин наличието на последните чрез наблюдения върху тяхното обкръжение.

Но всички геометрично изчислими пространства са, така да се каже, скрити вътре в достъпното за нашия опитт/щизмерно пространство, въпреки че като триизмерни същества ние обикновено не можем да възприемаме формите и съществата с четири до "п" пространствени измерения. Ала тази невъзможност за сетивно възприемане не бива по никой начин да ни подвежда да смятаме, че при повече от триизмерните пространства, въведени в нашите представи с помощта на геометрични мисловни форми, става въпрос за нещо различно от недостъпната за нашите сетива част от физическия свят. С онова, което аз наричам родено от Вечността "пространство" във вечния Дух, всички тези геометрично изведени пространства нямат абсолютно нищо общо. Недостижимо за всякакви изчисления, за всякакви мисловно-логически методи, Вечното се намира наистина на едно и също място с физическия свят, но не съответства на никакви пространствени представи, изградени с помощта на земни пресмятания!

От друга страна, като извежда логически многоизмерното пространство, геометрията се доближава плътно до разбирането на някои опитно потвърдени "метафизични" явления, които не се отричат днес и от най-ограничените умове. Възможно е дори нелепият до тъпоумие характер на толкова много "спиритични" прояви на лемурните същества от невидимия за триизмерното око физически свят да се окаже неизбежно и необходимо следствие от обстоятелството, че триизмерното пространство е чуждо и несвойствено за епизодично действащите в него лемурни "маски".

Цялата Вселена е "изпълнена" с пространствени светове, които при нормални условия не се възприемат един от друг, докато някаква "повреда в изолацията" не предизвика краткотрайни контакти, водещи до взаимно проникване на "материя" от разнородни пространства. Само абсолютното "Нищо", обграждащо във вечната си застиналост цялата тази Вселена като съвсем реална, невъобразимо "твърда" за земните представи даденост, е без пространство и извън всяко възможно пространство: – една абсолютно плътна безпротяжност, непостигаема дори образно за човешкия мозък.

Вечното "пространство" обаче прониква във всички разнопространствени светове, но възприемащите тези светове същества, които изживяват себе си единствено в тях, не са в състояние – осланяйки се на обусловените от собственото им пространство възможности – да възприемат и вечното "пространство". Земните човеци не биха могли никога да го опознаят, ако не бяха духовно-субстанциално идентични с него във вечния си живец! Това положение на нещата не се влияе ни най-малко от неспособността на голямото мнозинство от хората да се осъзнаят по време на земния си живот в своята най-съкровена същина, въпреки че въпросната неспособност не е нещо неизбежно, а само съдбоносна последица от тяхната душевна леност. Тук "разумът" не е в състояние да промени абсолютно нищо!

Разумът се нуждае от материал, с който да може да работи, и затова се залавя с всеки попаднал му материал, започва да го обработва и прави в края на краищата от него онова, на което е способен според степента на развитие и методичната обученост на собствените си сили. За да открием в себе си своето най-съкровено вечно ядро: – живата субстанциална искра на Духа, която може да пренесе човешкото съзнание във Вечността и да го запази в нея, – са необходими други сили, но и те като разума трябва да бъдат упражнявани и обучавани, ако искаме – още докато можем да ги използваме тук, на земята – да постигнем с тяхна помощ всичко, на което са способни.

ЗА АЗИАТСКОТО РЕЛИГИОЗНО БОГАТСТВО

НЕ от книгите съм почерпал знанията си за азиатското религиозно богатство. За мен книгите означаваха само повторна среща в мозъчното съзнание С неща, които ми бяха отдавна вече известни по духовен път. Добре позната ми е обаче склонността на отделни европейци, дължащи своите познания на книгите, да обявяват религиозните писания и молитвените книги на древния Изток едва ли не за психологически откровения и да ги привличат като доказателства в подкрепа на собствените си хипотези. – Зная също колко много се надценяват тези високо тачени ръкописи, които най-често са "записи" на погрешно разбрани или недоразбрани религиозни спекулации и фантазии на една почти недостъпна вече за сериозни изследвания древна епоха. Трудно е да се разбере защо един азиатски мистичен текст трябва да се смята за носител на по-дълбока мъдрост, след като в него е казано същото, което в сферата на европейската култура е формулирано от Екхарт, Таулер и Франкфуртския рицар на Тевтонския орден и което Анг% –

лус Силезиус например е изразил в известния си стих:

«В самия теб са небесата, но и мъките на ада: – което сам си си избрал, това ще имаш за награда!»...

Не ще и съмнение, че същата истина може да ни се разкрие в съвсем нови аспекти, когато изведнъж я видим във формата, дадена и от един далечен и чужд за нас културен кръг. В това се състои и практическото значение на стигналите до Европа текстове от централноазиатските религиозни среди. Главната стойност, която може да ни даде преводът, не е в отдавна познатите ни като тенденция догми на източните религиозни системи, а в различните по своя характер форми на някои – подчертано недогматични по своята същност – прозрения, съвсем не чужди и на древноевропейската религиозна култура. Тези именно прозрения могат да бъдат особено стимулиращи и да придадат истинска тежест на новооткритото религиозно богатство на древния Изток.

Но докато в азиатските религиозни системи, израснали на индийска почва или пропити от излъчването на Индия, вникването във Вечното се търси чрез разиграване на един вид вътрешен душевен театър, при който човекът – едновременно актьор и зрител – представя в самия себе си своите Божества и по силата на своята природа ги възприема с цялата тежест на вътрешната си убеденост като живи и имащи пряко отношение към самия него, стигайки понякога дори до пълно субективно отъждествяване с тях (да си припомним например Рамакришна!), европеецът още от времето на античността е насочил религиозните си стремления по тъкмо противоположен, обусловен от неговата природа начин, опитвайки се в Божественото да преживее самия себе си: – "човека". Заслужава да се отбележи, че такъв е характерът и на исляма, колкото и "ориенталски" да ни се струва той. Но преди всичко християнството – когато е преживявано в истинската му същност – представлява във всичките си разновидности тъкмо такова религиозно преживяване на изначалния "Човек", скрит в Божеството под булото на Божествеността! Истински "антропоморфизъм‘! към който плътта и кръвта сами по себе си не биха могли да тласнат попадналия в плен на земното животно човек!

До преживяване на Вечното може да се стигне както по азиатския, така и по европейския път, но и в двата случая това върховно преживяване, достъпно за земния човек по време на животъ му във физическо тяло, е отредено единствено на успелите да си проправят път през гъсталака от бодливи рози на култивираната столетия наред догматика, за да стигнат до съкровената същност на истината: – до ясното вникване в онова, което създателите на догмите са искали всъщност да опазят, но тъкмо гю този начин са го оставили, въпреки най-добрите си намерения, да обрасне цялото в тръне. За предпочитане е обаче – с малък брой твърде неравностойностни изключения – азиатецът, отчитайки трезво характерните си особености, да следва азиатския, а европеецът – европейския път, ако иска да стигне

<

като земен човек до действително преживяване на Вечността, защото коренните различия между тези два пътя са психофизически обосновани и съвсем не представляват някакви произволно избрани "методи". Всеки опит за съчетаване на двата подхода или за преминаване от единия към другия би направил невъзможно действителното постигане на целта, към която и двата в края на краищата се стремят.

Едва ли някой и за миг дори би се усъмнил, че аз всъщност соча европейския път към преживяване на Вечността, обогатен наистина с всички придобивки на източния опит, които се поддават на "амалгамиране" с европейския подход. В това няма, разбира се, никакво противоречие с току-що изтъкнатата невъзможност за съчетаване на двете нагласи или за преминаване от едната към другата: – едно учение от азиатски тип също би могло да бъде обогатено с елементи от европейския опит. Но когато като европейци стигаме до заключението, че нерядко в азиатските текстове "истинското е доста тънко посято" и дълбока "скрито", а "негативното се среща навред по повърхността в невероятно закостенели форми", от тази констатация не бива по никой начин да се правят изводи относно ценностите, оставащи си недостижими за един европеец. Пред същите трудности по отношение на европейското религиозно богатство е изправен и азиатецът, решил да тръгне по днешните следи от действителното изживяване на Вечността в Европа...

Проявяващият се във всички азиатски религии и кръвно присъщ на тези страни практически окултизъм се възприема твърде често като "демоничен", но за източния човек той представлява по-скоро дял от физиката и запознатите с него не го смятат за "мистериозно-зловещ" в нашия смисъл на думата. Доколкото споменатата окултистка практика следва религиозни коловози, тя се оказва до голяма степен обуздана от религията, затова се смята за безобидна дори и във високо издигнати над тези неща среди. Едва там, където азиатският окултизъм се превръща сам в "религия", той може да бъде окачествен като наистина опасен и "демоничен"! –

Към религиозните текстове на Изтока трябва да се отнасяме по-непредубедено и да отделяме по-решително зърното от плявата, още повече че най-доброто, най-ценното и най-съкровеното в съкровищницата на Азия не е било никога записвано, а и малкото ръкописи, по които можем да съдим косвено за него, няма никога да попаднат в ръцете на един неазиатец.

ЗА МИСТЕРИЯТА НА ИЗТОКА

ТАМ, където светлината озарява мрака, около нея се усеща и топлина. Но само в пространствена близост до светлината, а не навсякъде, където лъчите и носят виделина!

По същия начин, като следствие от издигнатия на определено място на земята духовно-субстанциален "Храм на Вечността" и от протичащите в течение на хилядолетия на това място реални духовно-душевни процеси, този източник на Светлина е излъчвал и неизбежно ще продължава да излъчва съвършено непреднамерено, но и – поради самата природа на нещата – неизбежно въздействие от духовно естество върху географското си обкръжение. Тъй като споменатото място е разположено сред най-високите планини на земята, които тектонично образуват твърде обширния "географски център" на Азия, съвсем не е за учудване, че от това недостъпно в земно тяло място на най-интензивните духовни процеси в жизнената сфера на нашата планета се разпространяват върху огромни пространства на същия континент постепенно затихващи трептения, които непрестанно биват възбуждани там в компактната консистенция на духовната субстанция.

Именно на тези могъщи и упражняващи сравнително надалеч своето въздействие кръгове на духовно-субстанциално излъчване народите на Централна, Източна и Южна Азия дължат душевната си нагласа и готовност да приемат в душевното си съзнание свръхсетивното, а заедно с това и една забележителна способност да предусещат Действителността, каквато напразно бихме търсили другаде. От този факт не бива обаче да се прави изводът, че всеки пътуващ из Запада азиатец има бездруго достъп до всевъзможни религиозни тайни, или пък е смигнал до високи духовни прозрения! Из цяла Азия се срещат, също както в Европа и в останалите краища на света, изтерзани скептици, фриволни присмехулници, вяли полувярващи и – преди всичко – цели армии от привърженици на едно или друго суеверие, при което е съвсем неправилно да се твърди, че единствено в Азия суеверието избуявало като бамбук в джунглата. Ала както навсякъде по света, така и в Азия има и вглъбени в себе си натури, които не се задоволяват с всичко това, а усещат властната потребност да отстранят в себе си вътрешната преграда, изолираща ги от съзнателното възприемане на причината на собственото им съществуване, на собствения им живот. Хилядолетия наред хора с подобна нагласа са приемали субстанциалните духовни трептения, излъчвани от една относително близка пространствено до тях точка на земната повърхност като съпътстващо явление на изпращаните оттам по целия свят духовни послания на просветление и помощ и това е именно причината за възникването на благоприятната за всичко духовно – но и за безброй псевдодуховни прояви – атмосфера, изглеждаща тъй тайнствена и непонятна за неазиатеца, който също търси непреходното в менливостта на всички явления.

В наши дни тази атмосфера – успяла навремето да привлече в своя обсег на действие и чуждия и по своята изконна същност ислям, когато той се разпрострял до духовно отредената и географска зона – е загубила твърде много от своята просветляваща топлинна енергия. Не защото лъченията са отслабнали, а защото неазиатски влияния са упражнили разложителното си въздействие дори сред най-високо надарените религиозни обитатели на Азия, намалявайки по този начин броя на хората, съумяващи да запазят онзи непоклатим вътрешен покой, който е предусловие за възприемането на субстанциалните духовни излъчвания от мястото, където се издига духовният Храм на Вечността на тази земя. Но и сега, както преди, възникването на толкова многобройни, съответстващи на духовната Действителност представи, каквито напразно бихме търсили другаде по света, се обяснява с пространствената близост на това уникално Откровение на вечното могъщество на Духа, което оказва своето въздействие върху душите на всички способни да го почувстват. Не е чак толкова лошо, че това въздействие намира почва най-често в душевните градини на пъстро цъфтящото суеверие, защото така суеверието се превръща в положителен носител на едно земно изображение на вечната Действителност.

Голяма грешка обаче би допуснал всеки неазиатец, комуто би хрумнало, че е достатъчно да се качи на следващия кораб до някое индийско пристанище и оттам да се отправи към Симла или Дарджилинг, за да възприеме описаните изобилно струящи се лъчения! Независимо от факта, че и в Цейлон, на островите от Малайския архипелаг, в Китай или Япония, също би се намирал в обсега на въпросните лъчения, на всички тези места той би могъл наистина да изпадне, без да подозира, в състояние на най-красиви самовнушения, но никога не би му се удало да почувства онова, което дори подготвеният чрез кръвното наследство на безброй поколения азиатец трябва тепърва да се научи да усеща през дълги години на много по-сурово от съществуващите западни представи обучение, безмилостно изкореняващо всяка самозаблуда. – Премалцина са и хората от Изтока, успели да го завършат докрай!

Овладяването на скритите сетива съвсем не е толкова проста работа, колкото си въобразява неазиатецъг, чул-недочул нещо за възможността за такова вътрешно развитие. Само на човек, нямащ никаква представа за естеството на необходимата подготовка, би хрумнала мисълта, че една възприемателна способност, за чието постигане са били на Изток изживени безброй животи, – за която гордо и мъжествено, без предварителни условия и резерви, са били понасяни всевъзможни изпитания, а в отделни случаи и какви ли не самоналожени изтезания, – би могла да се постигне почти без усилие и от неподготвения търсещ, стига той да има някаква, обусловена от моментното му настроение, готовност я придобие. – Да не говорим за безкрайното високомерие, най-сериозно убедено, че ориенталецът съвсем ненужно правел толкова трудни за себе си тия неща, тъй като нямал и понятие от постиженията на съвременната западна психология.

Подобно, наивно до глупост самомнение е по-лошо и от вулгарния окултизъм, опитващ се най-безцеремонно да внушава на своите следовници, че всичко, което религиозният човек на Изтока е завоювал и за което е заложил живота си, те можели да извлекат от дълбините на своята психика само с помощта на серия всекидневно повтаряни, религиозно обагрени заклинания, нямащи нищо общо с действителността.

Наистина: – не е лесно да принадлежиш на земите на най-древната световна култура и да не се надсмееш над фантастичното, разтегливо във всички посоки суеверие на западната цивилизация!

101

ЗА РЕЛИГИОЗНИТЕ ФОРМИ

ЧОВЕКЪТ на земята е необходимо предусловие за възникването и оцеляването на земните религии, но те съвсем не са условие за земното съществуване на човека! Това твърдение е не само следствие от известните евангелски слова за юдейската събота, но и – съвсем независимо от тях – е безспорна и разбираща се от само себе си истина за всеки разумен човек. И все пак има немалко религиозни фанатици, които, противно на всяка логика, биха предпочели да обърнат наопаки това толкова очевидно съждение. Такива се срещат във всички религии, ала най-многобройни са те тъкмо сред вярващите, които се позовават на учението на възвишения Учител, така недвусмислено охарактеризирал съботата, а заедно с нея и всякакви религиозни условности и предписания, като чисто човешко, "направено за човека", дело. – Ала навсякъде, където привържениците на дадена религиозна форма забравят неопровержимата истина на цитираните думи, тази религиозна форма е застрашена от опасността да изгуби онова, което я прави

I

105

"религия", и да застине в празна форма, познаваща само един стремеж: – да съхрани стерилното си съществуване заради самата себе си и в интерес на своите служители, макар и за сметка на последователите им. Вместо да бъде пазителка на религията за благото на човека и е служба на човека, формата се изпразва от своето съдържание и тази празнота всмуква безжалостно като вакуум човека, който всъщност е трябвало да я владее чрез създаденото от самия него съдържание. – Не е нужно да търсим къде по земята стават подобни неща, защото в днешно време те стават навсякъде!

Всяко вероизповедание, което не иска да се превърне в празна форма, трябва, от друга страна, да се пази да не стане "толерантно", защото тосъществува само благодарение на своята нетолерантност, изключваща всички останали религиозни форми. Всяка религиозна форма се смята от своите последователи за "единствено спасителната" дори ако това не е изрично упоменато в нейното верую. Тази претенция е напълно естествена, тъй като всеки искрен следовник на дадена религиозна форма търси оправдание за своето поведение в земния живот и гаранции за вечното си спасение, ето защо в никакъв случай не би отдал предпочитанията си на вероизповедание, за което не е непоклатимо убеден, че заслужава да бъде предпочетено пред всички останали, понеже му се струва, че единствено то може да му посочи пътя към спасението. Колкото повече толерантност е склонна да прояви една религиозна форма, толкова по-неспособна е тя да съхрани своята религиозност, – толкова по-застрашена е да се превърне в празна форма, макар да продължава да носи името "религия".

Но необходимата за запазването на всяка религиозна форма нетолерантност е уместна само в нейните собствени граници! – Всеки глава на семейство изпълнява съвсем правомерно своя дълг, когато е нетолерантен към всичко, което представлява заплаха за благополучието на повереното му домакинство.' По същия начин и хората, отговорни за просъществуването на дадена религиозна форма, имат пред самите себе си правото и задължението да бъдат нетолерантни вътре в границите на своята религиозна форма към всичко, което би застрашило понататъшното съществуване на повереното им вероизповедание. Но извън сферата, поначало присъща на тяхната религиозна форма, те нямат нито правото, нито задължението да проявяват нетолерантност! – Само ако добросъвестно се зачитат и най-грижливо се спазват правата и задълженията на другите в сферата на религиозните форми, за които те носят отговорност, могат да бъдат запазени единствено достойните за човека отношения между различните, взаимно изключващи се с оправдана нетолерантност вътре в присъщите им граници, религиозни форми, а тези отношения си остават безусловно необходима предпоставка за живото и плодоносно развитие на всяка една от тях! Всяко разширяване на нетолерантността, необходима за просъществуването на дадена религиозна форма в собствената и сфера, извън границите на тази сфера означава накърняване на другите религиозни форми и само подклажда невежото и враждебно отношение към всяка религиозност изобщо в днешното безкрайно объркано време на апатия и умора от религията. Нашето време и без това е свикнало да слага знак на равенство между религия и "история на религията ", а за всеки запознат с тази история тя представлява поредица от сведения за неоправдани посегателства на вътрешно оправданата нетолерантност към сферите, присъщи на религиозните форми на хора от друга вяра, по-ужасни от които не биха могли да измислят и най-заклетите врагове на религията.

Преди всичко не бива никога да се забравя, че във всички свои форми без изключение религията е помощно средство на земния човек, създадено с любов от вечната душа на отделни люде, загрижени за съдбата на своите ближни, с цел да "маркират" един надежден и сигурен пъг към Вечното и за онези, които не могат сами да го намерят! Глупаво е да се спори кой от тези пътища е по –

малко "заобиколен", защото никой от тях не води направо до целта, – иначе те биха се оказали твърде стръмни и опасни за душите, заради които са били създадени от вещи пътестроители. Аз обаче не съм дошъл да проправям нов "обиколен' път! Дошъл съм да посоча пряката пътека нагоре към вечната Светлина, а тя може да бъде изкачена само от души, способни да намерят достатъчно сили в себе си, за да прескочат без риск бездните, които другите – поели по пътя на една или друга религиозна форма – се учат как да заобикалят... Не ми е работа да пиша апология на коя да е религиозна форма или на няколко от тях наведнъж, при все че бих могъл да сторя това далеч по-обосновано от професионалните апологети на религиите. Налага се да отпратя обвързаните с определена религия хора към пътищата на тяхната религиозна форма и да се опитам да открия дръзновените, които са потърсили собствени пътеки за изкачване към Светлината, но са стигнали до "задънена улица". Трябва да помогна и на онези, които са след –

110

вали досега добре трасирания път на избраната от тях религиозна форма, но по една или друга причина са изгубили вяра в отъпкания път и са се опиталй да намерят друга пътека през пущинаците на скептицизма, без да стигнат доникъде. Що се отнася до вярващите, крачещи доволни и сигурни в себе си по ясно означените пътища на отделните религиозни форми, аз няма, разбира се, да заставам "на пътя" им, макар и понякога да го пресичам. Само при неразбираемите, но необходими за тях криволичения мога да ги ориентирам в каква посока се намира крайната цел на пътя им и да им вдъхна духовната енергия, необходима за укрепване на разколебаните им душевни сили, за да издържат по избрания път поне докато душите им не се разделят окончателно със земната плът.

Толкова далеч съм от намерението да основавам."нова религия", колкото и от мисълта да оказвам на съществуващите вече религиозни форми други услуги освен отредената им от вечния Дух – според мярата на притежаваните от тях съкровища от непреходни стойности – помощ, която не очаква – Там където е необходима – нито молба, нито благодарност и не може да бъде задействана от ничия земна воля.

ЗА СЪГЛАСИЕТО И ВЯРАТА

ВСЯКА ясно изразена религиозна форма е в правото си да изисква от своите последователи искрено съгласие с проповядваните от нея учения, с определени фрази, изречени от нейния основоположник или основоположници, както и с нейната версия за някои "исторически" събития, приети от нея като безспорни. Това е в сила както за древните азиатски религии, възникнали на местна почва, така и за будизма във всичките му разновидности, за монотеизма на Петокнижието, за християнството в различните му варианти и за възникналия най-късно от големите религии ислям. Съгласието с формулирането на съвкупността от представи, определящи съдържанието на дадена религиозна форма, се дефинира като "изповядване" на тази именно религия и доколкото това съгласие почива на емоционалното приемане за истинно на изложената съвкупност от представи, възприемано като "вяра", ние обикновено говорим за различни "вероизповедания". Вътрешното съгласие: – тоест свободно изразеното приемане, че всичко е точно така, както е формулирано в поредицата от представи, обявени от въпросната религиозна форма за нейно собствено, "поверено" именно на нея религиозно достояние, – е винаги решаващ фактор за принадлежността на един човек към дадена религиозна форма, която не случайно определя себе си като "вяра".

В оправдания сам по себе си стремеж на една религия да признава в своята сфера само собствените си религиозни представи и най-грижливо да изключва всичко, което им е чуждо или им противоречи, в течение на столетията и хилядолетията се е стигнало почти навсякъде до такова опасно подценяване на "изповеданията", че формулировката на изискващите съответното съгласие религиозни постулати е придобила постепенно по-голямо значение, отколкото самото им съдържание, и съгласието: – приемането "на доверие" – се е изродило в почти непреодолимо затлачване на вътрешния живот на отделните религиозни форми. "Вярата", сведена просто до обвързано с мисловни асоциации. емоционално "приемане на доверие", е

116

успяла да задуши в почти всички религии живата вяра, която е най-могъщата сила на вечната душа, до такава степен, че така наречените "вярващи" нямат вече почти никаква представа какво всъщност е тя и човек може да се натъкне на пълно неразбиране, ако заговори за нея пред привържениците на дадена религиозна форма. Това обаче не е неизбежна "участ", а последица от душевна леност, която може да бъде превъзмогната и трябва да бъде превъзмогната, за да не се превърнат в безжизнени, застинали вкаменелости различните религиозни форми, които земният човек е създал през столетията и хилядолетията "за човека", така че всяка душа да се насочи натам, където пътят към вътрешната Светлина е обозначен с отговарящи на нейните особености символи.

Подобно закостеняване може да бъде действително предотвратено само от дълбоката, "жива" вяра на душата, – вяра, устремена с неугасващ вътрешен плам към саморазкриване на основата на собствения живот, – все едно в каква религиозна форма става това и какви точно са представите, изискващи съгласието на душата. Тази вяра не е "приемане за истинно" на едно или друго историческо събитие, на едно или друго чудо, – не е "приемане на доверие" на определени учения и възгледи, – но тя също така не е и в противоречие с всички тези неща като част от постулатите на нейната религиозна форма. Тя просто е разбрала, че обявените условно или безусловно за "исторически" събития, които се очаква от нея да приеме, както и стигналите до наши дни поучения, са абсолютно необходими на нейната религиозна форма за създаване на онези комбинации от форми и багри, които трябва .най-ясно да "маркират" за душата пътя към собствената и вътрешна Светлина, и то път лесно проходим за всяка душа, независимо от избраната от нея религиозна форма. Истинската вяра се устремява с всичкия си жар по така посочения и път, за да постигне в себе си първоосновата на своя живот. Тя вярва на безпогрешното си вътрешно чувство,, че един ден, стигнала до крайната цел на пътя, ще се изправи "лице в лице" с тази първооснова, но още по пътя към нея се чувства способна – отхвърлила гнета на всяко съмнение – да преживее онова, което и вдъхва живот. Изпълнена с такава най-съкровена, жива вяра, душата притежава себе си в своето средоточие и е извън всяка опасност да се задоволи занапред с някакво разсъдъчно "приемане на доверие" на комплекса от представи, присъщи на нейната земна религиозна форма.

Нека тази, оживотворена из самата себе си, вътрешна вяра бъде наново потърсена и намерена във всяка една от религиозните форми на човечеството от обърналите се към нея души, – така своеобразието на всяка религиозна представна сфера ще получи своето оправдание отвътре. Би било обаче непростима глупост да се мисли, че аз проявявам симпатии към някоя религиозна форма и се отнасям с презрение към друга. Много добре зная къде във всички тях може да се намери единственото, което е наистина "нужно", и се старая да покажа как то може да се постигне практически в коя да е религиозна форма, макар всяка една да е сама по себе си принудена да отрича на всички останали възможността да го постигнат, защото в противен случай само истинските "зналци" биха разбрали правото и на собствено съществуване. А и съвсем не е нужно да се борим ожесточено с домогванията за световно влияние, предявявани от една религиозна форма за сметка на останалите! – Такива глупави, безполезни и погрешни претенции биват от само себе си поставяни на мястото им всеки път, когато бъдат предявени.

# ЗА НЕВЕРНИТЕ ОБРАЗИ НА БОГА

Колкото и за високо издигнат да се мисли един човек – той винаги си остава мимо волята си образ и подобие на самия себе си, а и за другите неща не може да мисли, ако не ги превърне в образ и подобие. Дори мюсюлманинът не би могъл да мине – в сферата на своите представи – без образ и подобие, въпреки че по силата на едно доста строго, макар и съмнително тълкуване ислямът забранява външното представяне на човешкия образ, което за щастие не е попречило да бъдат навремето създадени в персийската и индийската мюсюлманска култура великолепни миниатюри, изобразяващи човека изпълнен с жар и бликащ от жизненост, без това да срещне отпор в тогавашните религиозни среди. В други религиозни системи, където във видимо представяния образ на човека не била съзирана опасност от придобиване на магическа власт над него, изобразяването на човешкия лик е стигнало – както ще потвърди всеки познавач – до възможно най-високите върхове на изкуството, защото тук изображението е имало за цел да се превърне в – "проповед" и се е стремяло да постигне най-силно въздействие върху винаги склонната да се поддава на зрителни внушения душа. Но и при словесното си изразяване представното богатство на отделнит& религиозни форми не е можело да мине без образа и подобието. Именно под формата на образ и подобие е прониквало то в душата на слушателя, за да стане негово достояние. Такова нред-ставяне на един прозирен, пластичен образ пред иначе недостъпната за неговото мислене духовна Действителност може наистина да доведе – при особено душевно извисяване – до върховно съпреживяване и богопознание в Светлината на вечната Любов, но земният човек е далеч по-склонен да придава все по-компактна форма на изградения в собствената му представа образ, стремейки се все повече да наподобява земни първообрази.

А когато е ставало въпрос за представата за Бога като първично себесътворение, на което всичко сътворено дължи живота и съществуването си, земният човек, за нещастие.

винаги е изпитвал потребност да търси своите образци сред себеподобните си, доколкото те го превъзхождали със земното си могъщество. Така в представния образ на земния човек "Бог" се превърнал в "Цар" на едно вечно царство и душата, стремяща се всъщност да познае вечно Действителното, си остава пленена в дълбоките гънки на едно грубо пластично изображение на земночовешката жажда за власт. – Просто невъзможно е да се измисли представен образ, който да съответства още по-малко на действителната същност на Бога! Но тъкмо по този земен образец са изградени в най-големите религии представните образи за Бога, които земният човек е съумял да си създаде. ..

Макар милиони хора да се прекланят с цялата вътрешна сила на любовта си пред тези представни образи, докато други милиони служат на така изградения в представите им Бог единствено от страх пред въображаемото му могъщество, не бива да се чудим, че все повече стават онези, които са съумели в края на краищата да преодолеят гнетящия ги страх или са видели как пламенната им любов угасва един ден под напора на горчивото прозрение и сега гледат на всяка представа за Бога като на измамно човешко творение само защото са разбрали, че тяхната е наистина такава. Никой не е по-голямо препятствие за самия себе си от разочарования: – от отхвърлилия "чара" на една заблуда човек! – В гнева си, че е могъл да се заблуди, той не си дава сметка, че заблудата му е породена единствено от собствения му представен образ, и обявява Действителността за недействителна, докато всъщност е рухнал само един образ на тази Действителност.

Няма смисъл разочарованият да бъде обвиняван в "безверие", а трябва да му се посочи как в самия себе си да вникне в Действителността, до която напразно се е опитвал да се доближи отвън с помощта на своя, рухнал вече за него, представен образ! – Когато търсещият бива насочван към този именно начин да постигне в себе си Действителното като праоснова на собственото му съществуване, също не може да се мине без представни образи. Но тези образи трябва да избягват най-старателно всеки земен прототип, ако той не е максимално прозирен. И всичко, което може да бъде казано с образни слова, трябва да има една-едничка цел: да събуди у търсещия представа за структурата на вечно Действителното, във което и от което има живот и самият той. Бог е нещо толкова голямо, толкова многостранно и – в същото време, както и в същата Вечност – толкова различно, че би било изобщо невъзможно да се каже какво е Бог, ако не можеше да се очертае в едри линии структурата на духовния Живот, чието себесъзнание е Бог. Аспектите на Битието Божие, които аз очертах, изхождайки от духовното проявление на числената стойност Едно и включвайки различните – мислими за човека само като "междинни" – стойностни проявления до числото дванадесет, трябва да бъдат разбирани единствено в този смисъл, като при това читателят не бива в никой случай да си мисли за някакво – единствено възможно впрочем при земни условия – подреждане "едно до друго" или "едно над друго", а да се опита да почувства едно вечно състояние "едно в друго" без празнини и прекъсвания, тъй като не би могъл да си "представи" това взаимно изпълващо се Самобитие в структурата на вечния Дух, а и аз нямам никакво намерение да съдействам за изграждането на "представи", след като мога да помогна на ближните си да почувстват самата Действителност. До каква степен вечната Действителност се е приближила до тях в моите думи, някои само ще се догаждат, а други ще съумеят да изживеят будно, дотогава, докато тези думи остават достъпни за хората.

# ЗА СМИСЪЛА НА ВСЯКО ПОУЧЕНИЕ

ВЪВ всички свои безкрайнократни самопроявления в структурата на Живота във вечния Дух "Бог" е вечно абсолютно себеусещане във всяка една от собствените си самопожелани форми.

Ето защо истинската крайна цел на всички волеизявления и постъпки, на всяка воля за живот и на всеки стремеж към творчество на земния човек във времето е: – себеутвърждаване на неговите божествени, вечни душевни сили в собственото му себеусещане, защото само в състояние на такова себеусещане душата може да се завърне отново в Бога и да "вникне" в него. Единствено в резултат на себеутвърждаването чрез себеусещане в себеусещането Божие е възможно любящото единение с Бога в Бога. Преди това душата се намира само в състояние на "готовност" за Любов и нейната предполагаема "любов" към Бога е всъщност "копнеж" за Любов, изразяващ се в това, че душата отдава силата на любовта си на нещо стоящо "над нея ", в което тя е заставена наистина да "вярва", – но което изобщо не познава. Само в обединяващата ги във вечно единение индивидуална душа могат вечните душевни сили да възвърнат своето себеусещане във Вечността, от която са излъчени, и – така самоформирани – да бъдат отново всмукани в Първоизвора си, – кристализирали около едно вечно ядро на съзнание, което просветлява и придава индивидуалната си вечна обагреност на всички душевни сили, обединени около него.

Тук обаче не става дума за процес, който протича в мисълта, а за действително събитие, и единствената цел на всяко поучение е да предизвика настъпването на това събитие в душата, като отстрани по възможност всички погрешни представи, спъващи неговото осъществяване, за да даде място на такива представи, които активно ще подготвят настъпването му.

Ето защо всичко, което по необходимост съм казал за Едното и Безкрайнокрактното като същности на "Бога", е дадено не за да бъде разнищвано с помощта на мисловни спекулации, а за да пробуди отново в душата онези представи, които тя несъзнателно е съхранила в себе си от вечния Първоизвор на душевните сили. Казаното от мен не разчита на готовност да се повярва в него, нито да бъде "разбрано", а има за цел да бъдат отново осъзнати от вечните сили на душата съответстващите му спомени. Това ще стане толкова по-скоро, колкото повече възприемчивият към тях слушател съумее да възпре умозрителното си мислене, за което думите ми не са нищо повече от материал за интелектуалните му игри. Става всъщност въпрос за действителна промяна в състоянието на душевното съзнание, а не просто за различен начин на "мислене" Само подобна, значителна промяна на това състояние, смятано обикновено за неподлежащо на промяна при земни условия, може да даде на душата онази непоклатим а увереност, която тя все така напразно се опитва да постигне чрез умствена дейност. Вечната Действителност е непостижима за умозаключения. Тя може само да бъде почувствана от съзнанието ни и това усещане е единственото потвърждение за нея, но то е толкова категорично, че премахва и най-слабото ни желание за мисловно тълкуване на така постигнатото.

За да направя възможно такова усещане, аз във всеки отделен случай съм подбирал онези думи, които са най-подходящи да станат негови носители. Те не бива да бъдат смесвани с други, макар да звучат по сходен начин! Не бива да стават и обект на култ, нито пък на дребнаво търсене на някакъв скрит смисъл. Най-добре е да се възприемат простичко, със стремеж да бъдат почувствани в душата така, както са дадени. Никога обаче те не бива да бъдат превръщани в повод и отправна точка за собствени спекулативни разсъждения! Никак не държа на мисловното "съгласие" и нищо не ми е по-чуждо от желанието да придумвам и да "убеждавам" някого. Аз призовавам към практическа проверка на думите ми. Но за да бъдат практически проверени, те трябва да бъдат почувствани и именно така да станат собствено достояние на възприемащия ги. Моите думи са преди всичко: – носители на усещания, посредници на усещания и будители на усещания. Допълнителното им "смислово значение" играе второстепенна роля, въпреки че и то има за цел да направи душата по-възприемчива към предлаганото и богатство от усещания. И по своя "смисъл" дори думите ми следва да се възприемат преди всичко като будители на усещания!

# КЪДЕ АЗ СЪМ САМО ПРИНОСИТЕЛ

НИТО Духът ми е възложил като земна задача, нито пък имам земночовешкото желание и намерение, а още по-малко – волята, да предсказвам събития, които могат – или трябва – да настъпят в бъдеще.

Никога не съм разбирал и желанието на някои хора предварително да узнаят какво им носи бъдещето, така че бих почувствал като непоносимо бреме принудата да съхранявам в себе си знания за предстоящи външни събития, камо ли пък да ги оповестявам предварително.

Ако в моите произведения - в "Книга за живия Бог”, "Книга за Човека", в посветения на социалноетични проблеми том "Призракът на свободата" и особено в "Книга за Любовта" се срещат все пак пасажи, където се говори за бъдещето в областта на земните възможности на човека, там очевидно се засягат далеч по-значими неща от всичко онова, което би могло да се предскаже като предстоящо външно земно събитие.

Не някакво предварително знание за определени земни събития ме е накарало да напиша онова, което е казано на всички тези места без изключение, а духовният ми дълг да дам със словата на майчиния си език израз на дара, получен от моето вечно духовно Праначало.

Това духовно задължение обаче съвсем не е свързано с някаква земно-мозъчна осведоменост до кои точно дати, лица и външни места се отнася съдържанието на духовно прозряното или кои конкретни обстоятелства ще доведат до събитието, което ми е възложено да възвестя. С други думи: – навсякъде в книгите ми, където става дума за бъдещи земни събития, аз съм само приносител на едно чисто духовно послание, което ми е възложено да предам, и не съм в състояние да предложа никакъв коментар към казаното. Нека всеки читател изтълкува по свой начин словесно възпроизведеното от мен, ако изпитва такава потребност! В това отношение аз нямам никакво предимство пред него, но нямам и правото да публикувам – нито дори да споделям с най-близките си в земно отношение хора – никакво свое лично тълкуване на тези текстове.

Там, където съм духовно упълномощен да придам словесна форма на полученото от мен, зная само едно: че неговото съдържание е неопровержима и абсолютна истина, а също и защо това е така, и аз щях да съм длъжен да го предам дори да бях лишен от всякаква, отредена единствено на мен, възможност за тълкуване. Но когато черпя от собственото си достояние във вечния Дух, за да възвестя и да дам нещо на другите, аз никога не говоря за бъдещето като прорицател, освен ако не причислим към него "отвъдния" живот, който за читателите ми е все още предстоящ, – но за мен е постоянно настояще наред с едновременния ми външен, земнотелесен живот.

Не отричам наистина, че, черпейки от своята същина във вечния Дух, аз мога да осъзная и някои бъдещи, както и отдавна отминали или настоящи според земното време неща. Но това съзнание представлява по-късно вживяване в усещания, преживени някога от една или друга човешка душа, – съпреживяване на усещания, изживявани от земни хора в земното настояще – и предварително изживяване на усещания, които бъдещи събития ще породят в човешките души. В нито един момент от тези свои съпреживявания аз нямам ни най-малка представа за външните обстоятелства, които са породили., пораждат в момента или ще породят в бъдеще душевно съпреживяното от мен! Самият аз тегля най-строги граници на тези свои усещания и държа далеч от тях всичко, което не трябва да съпреживявам, но което се опитва все пак да проникне в моето съзнание. А всичко възприето, почувствано и преживяно от мен по силата на духовно възложените ми задължения е предназначено единствено за моето собствено душевно прозрение и няма да стане никога предмет на предсказания, дори когато включва в себе си елементи от бъдещето.

А защо съзнанието и волята на Оногова, в когото съм вечно роден в Духа, са ми възлагали по едно или друго време да давам някои сведения за бъдещето, ще стане ясно едва за бъдещите хора. Докато не намерят потвърждение думите ми, отнасящи се до едно бъдеще, чието настъпване и аз самият не мога да определя по земните мерки за време, никой не ще може да разбере онова, което едва по-късните поколения ще прозрат благодарение на полученото вече потвърждение.

# НА КОГО НЯМАМ КАКВО ДА КАЖА

ВСИЧКО казано от мен има за цел единствено да призове онези,за които е предназначено, към съзнателно пробуждане във вечната Светлина на Духа – тяхна субстанциална Праоснова на живота, а следователно и единствена гаранция за непреходен живот. Не искам обаче да будя онези, които имат все още нужда от сън. На тях аз нямам какво да кажа, а ако все пак дочуят нещо, когато говоря на своите, то си остава за тях просто звуци, доловени от слуха на спящия, но лишени от смисъл за него. Те все още сънуват с отворени очи и светът на съновиденията им е единствената съзнавана от тях "действителност". Унесените в своите сънища не бива да бъдат смущавани, докато сами не се уморят да спят, – било още през земния живот, било едва след като предлаганата им от земното тяло помощ стане недостъпна вече за тях. «Нощта, когато никой не може да работи», е "нощ" само за онзи, който не е полагал усилия да се възползва от духовната помощ на земното си тяло, и само за такива като него е казано, че "никой" не би могъл да "работи" в тъмата на нощта. Не е толкова лесно да прозрем сънищата си посред бял ден и да си дадем сметка, че сънуваната действителност е "действителност" само за разиграващия се в нея сън. Неизказано по-лесно обаче е да осъзнаем това още докато земното тяло може да ни предложи земен резонанс за усещанията на Вечното, отколкото след физическата смърт, която ни отнема завинаги тази възможност.

Онези, които трябва да бъдат оставени да продължат съня си, тъй като далеч още не са се уморили да спят, нямат, разбира се, и понятие за тия неща, а и не искат да предугаждат нищо, което би могло да ги разбуди. Те се чувстват толкова добре в съня си, обявявайки го за своя "будна мисъл", че са неспособни да почувстват и най-малката потребност да заменят това си състояние с друго. Убедени, че мозъчното им мислене може да освети всеки мрак, те съзират заблуда и измама навсякъде, където бълнуваното им "познание" се оказва неспособно да проясни нещата, тъй като само пробудената чувствителност на душата е в състояние да възприеме субстанциалната Светлина на вечния Дух. И никой от тези толкова уверени в реалността на своите съновидения люде не си дава сметка колко ценно би се оказало за него земното му тяло, ако съумее да го използва като предоставен му във времето усилвател на чувствителността, с чиято помощ за душата става безкрайно по-лесно да доведе до мозъчното съзнание своите "ефирни" усещания в Духа.

На всички тези тъй сигурни в себе си хора аз просто нямам какво да кажа и казаното от мен не е предназначено за тях. Едва когато огромната им увереност стане един ден подозрителна в собствените им очи, те ще могат да намерят пътя към мен и едва тогава ще имам "да кажа нещо" и на тях.

Никога обаче не ще имам какво да кажа на онези, които като полски мишки гризат корените на всички тайни, в които не им е отредено да вникнат. И те, не по-малко от другите, сънуват с отворени очи, но техният сън е наслаждение от нечистата жажда и прикрития ламтеж за овладяване на сили, благоразумно поставени на недостъпна за тях висота. Макар в наивната си самомнителност тези браконерстващи мозъци да смятат, че всичко, което имам да кажа на другите, се отнася до тях, те никога не ще могат да го усвоят, защото казаното от мен трябва да бъде почувствано, – а протегналите алчни ръце към потайно могъщество хора искат да се доберат с коварство до нещата, за които на другите съм казал, че могат да бъдат постигнати само чрез вникване в тях.

Ако някой иска наистина да бъде един от тези, на които имам какво да кажа, ще му се наложи да скъса решително с илюзията, че му нося някакво "знание", което щял да усвои, като го добави към вече придобитите от него земни знания. Той ще схване онова, което имам да му кажа, само ако почувства във всяка моя дума волята ми да пробудя чувствителността на душата му. Едва тогава думите ми наистина ще имат "какво да му кажат"! Всичко казано от мен трябва да бъде почувствано. То не е дадено като задача, поставена пред остроумието на читателя с цел да развие още повече анализаторските способности на мозъка му. Нямам какво да кажа и на всички ония, които полагат неуморни старания да приспособят чутото от мен към узнатото от други източници, тъй като даденото от мене ще бъде незабавно изопачено, ако думите ми бъдат изтълкувани в подкрепа на някоя философска или религиозна мисловна система. Онова, което казвам, е свидетелство на вечната духовна Действителност и е получило словесна форма само из нейното себеусещане! Онова, което давам, прилича на точно изработени географски карти, помагащи на пътника да не сбърка пътя. Но който иска да види самата страна, няма голяма полза от доброто"познаване" на пътищата в нея.*Само когато сам я преброди, ще може да почувства онова, което дотогава е оставало скрито за него!

# ЗА ВЕЧНОТО СПАСЕНИЕ НА ДУШАТА

КОГАТО все отново и отново повтарям, че пътят към вечната Светлина, че самото царство на Светлината, от което води началото си нетленното ядро на духовната човешка същност: – субстанциалната вечна "духовна искра" – и в което то непременно ще се завърне един ден със или без индивидуалното съзнание на земния човек, може да бъде намерено само "вътре в нас", с това съвсем не искам да кажа, че земночовешката природа включва в себе си вечното духовно царство на Светлината и пътя към него, както един съсъд обхваща своето съдържание. Човекът на тази земя е всъщност съчетание на няколко, твърде различни помежду си сфери на чувствителност и пътят към Светлината води от една такава сфера към друга, все по-близо разположена до най-вътрешната. От най-древни времена всички, които са знаели за този път, са го представяли образно като поредица от стъпала, като изкачване нагоре, но в случая не бива да се мисли за път, водещ някъде в далечината, а да се помни винаги, че всяко "стъпало" по "пътя" към

Светлината е стъпало към "вътрешното" и че то се намира "по-нависоко44 от предишното само защото е разположено по-навътре. "Пътят44 се състои от концентрично разположени пояси на все по-ясна чувствителност. Той би могъл да бъде представен нагледно с помощта на технически модел, състоящ се от светлинен източник, пред който достатъчно на брой кръгли, еднакви по големина, разноцветни стъклени шайби се закрепват така, че да могат да бъдат снемани една след друга. Отначало през цветните стъкла ще се процежда съвсем слаб светлик, но колкото повече от най-външните – които трябва да са и най-тъмно оцветени – отнемаме, толкова по-ясно окото ни ще различава формата на горящата вътре светлина, макар и обагрена все още в различни нюанси, докато накрая най-вътрешната, напълно безцветна вече шайба не ни покаже истинския, собствен цвят на светлината.

Единороден по своята животинска природа с познатия на всички ни външен физически свят, човекът смята за своя непосредствена – а твърде често и единствена – задача да осъзнае и изследва само най-външната сфера на чувствителност, обхващаща най-много животинската му душа. Ала въпреки почти непрозрачната плътност на единствено познатата на хората външна сфера на чувствителност, сред тях винаги е имало и такива, които са долавяли по усет вътрешната Светлина, макар и само проблясваща като далечно предчувствие. Така човекът открил, че са му дадени и други сфери на чувствителност, през които би могъл да се приближи до предугажданата Светлина, и макар обикновено да не стигал по-надалеч от сферата на символичните образи, намерила израз в откровенията на неговите религии, това все пак било решителна крачка напред. Дотук можел да бъде доведен всеки, за да осъзнае поне образно най-съкровената си същина.

Мнозина обаче са в състояние да постигнат и повече, при все че не всички те намират в себе си такава сила на упованието, каквато трябва да проявят в течение на дълги години и дори на цели десетилетия, за да стигнат до онези сфери на чувствителност, където ще могат да почувстват непосредствено силите на вечната душа или да проникнат дори до най-вътрешната сфера, – а единствено в нея може да бъде почувствана от земния човек вечната духовна искра, около която"кристализират"вечните душевни сили. Но както във външния земен живот редица жизненоважни и решаващи неща са достъпни и разбираеми далеч не за всички хора, макар въздействието им да се усеща от цялото човечество и да не отминава никого, ако той сам не се изолира от него, така и за нещата, които не са всеобщо достъпни и разбираеми в Духа, е напълно достатъчно да знаем от вестителството на Светещите на Прасветлината – тъй като единствени те имат собствен опит в разглежданите тук области и в хода на хилядолетията са намирали винаги своите вестители, – за да избегнем опасността от самоизключване поради погрешна насоченост на волята. "Спасението на душата" зависи от волята, а не от приемането "на вяра" на едни или други

"исторически" сведения и религиозни догми! Когато волята на един земен човек откаже да получава занапред нарежданията си единствено от своята животинска душа, с това вече този човек се поставя под ръководството на изживяващата се в него вечна духовна искра и така вечната му душа приема постепенно онази форма, от която се нуждае, за да може неговото иначе тленно и преходно съзнание да бъде поето от нейната нетленна същност. Такова "преливане" се извършва съвсем незабележимо и независимо от това, до какви вътрешни сфери на чувствителност е получил вече достъп земният човек. Само собствената воля на човека може да разлъчи отново онова, което е било споено по този начин.

# ЗА ВРЕДНАТА СКЛОННОСТ ДА СЕ ЗАДАВАТ ВЪПРОСИ

КОГАТО полученият отговор дава повод за нов въпрос, това е най-безспорното доказателство, че отговорът не в бил истински възприет и "усвоен” Колко пъти трябва да повтарям, че съвсем не е моя задача да поощрявам неудържимата склонност на мозъчния разсъдък да задава все нови и нови въпроси! Много повече, отколкото съм бил изобщо задължен, съм се отнасял с разбиране към незнаещата умора човешка слабост да се задават въпроси, но едва ли някой ще отрече, че винаги съм подчертавал колко безсмислена е всяка разпиляваща се в питания любознателност и колко безполезен е всеки отговор, който не помага на питащия да си отговори сам на зададения въпрос. Дори да знаехме всичко, което най-големите мъдреци на всички времена са възвестили и записали на езиците на своите народи относно Праосновата на човешкия духовен живот, пак не бихме се доближили нито на косъм до тази Праоснова на собствения ни духовен живот. Можем обаче да вникнем по чувство в нея, без да сме чули нито дума от тези мъдреци, –

без да знаем абсолютно нищо от онова, което е било казано някога за вечната духовна Праоснова на земночовешкия духовен живот.

Всяко отстъпление пред влечението да се задават въпроси води до значително отслабване на чувствителността и е израз на съгласието ни да се опитаме с негодни средства да постигнем по умозрителен път познание, което може да се придобие само чрез вникване "по чувство", и то след изтичане на съответния период от време. Очакването на отговор отвън означава готовност да се задоволим с постижима по мисловен път представа за нещо, което трябва да бъде усвоено в пълната му Действителност, а това може да стане само като го почувстваме. Ако някой си въобразява, че с непрекъснатото задаване на въпроси доказва пред себе си и пред другите своята висока интелигентност, значи сам себе си лъже, защото се стреми към решение, което не може да бъде намерено там, където толкова самоуверено го търси. Той прилича на човек, качил се на самолет, за да лови риба – в облаците! Истински основателните въпроси при търсенето на Светлина и Просветление не могат да се изразят с думи, – те се открояват само пред вътрешното ни чувство и единствено в него намират своя отговор, докато всеки словесно формулиран въпрос само отлага отговора, постижим единствено в душата. Тук не става въпрос за нещо, което може да се изрази с думи, пък били те и-най-чудесните.

А и целта на нашите стремежи не търпи произволно тълкуване, при все че може да бъде описана по хиляди различни начини. Става въпрос не за друго, а за скритата субстанциална Праоснова на собствения ни живот във времето, както и на собственото ни Битие във вечния субстанциален Дух1. !

Но ако земният човек, макар и един-единствен път, почувства истински в себе си тази Праоснова на своя живот, проявяваща се през цялата верига на поколенията и индивидуализираща се все отново и отново във всеки отделен човек, той поразен ще осъзнае колко глупаво е постъпвал някога, когато си е въобразявал, че това Първо и Последно – това Единствено и Безкрайнократно – може да бъде предмет на словесни въпроси, които биха могли да получат отговор... Никакво обяснение на вътрешните зависимости във вечния, субстанциален духовен Живот не може да замени осъзнаването в собствените ни дълбини и никакво умозрително описание не е в състояние да създаде онази увереност, която само вникването в това Едно, изживяващо в себе си всяко Число, може да породи в живото ни чувство. Тук стигаме до границите на всяко питане и всяка интелектуална склонност да се задават въпроси угасва. Но ако такъв достъп до най-съкровената сфера на чувствителността е даден наистина само на малцина, тъй като премалцина съумяват да го дочакат, то всички биха могли да проявят поне достатъчно благоразумие винаги когато вътрешното им чувство се стреми да се приобщи към Вечното: – като се откажат сами и безусловно от всеки интелектуален стремеж да задават въпроси и се обърнат с лице към Действителността, която може да бъде осъзната само "по чувство".

# ЗА ВРЕМЕННАТА И ВЕЧНАТА ДУША

Да се отрича съществуването на душа у животните изглежда невероятно глупаво, – на пръв поглед то е и необяснимо, тъй като няма съмнение, че огромното мнозинство от земното човечество не познава друга "душа" освен животинската и е почти – ако не и напълно – неспособно да почувства в себе си изградената от вечни душевни сили и во веки нетленна по самата си субстанция душа. Всъщност става въпрос за една разбираема заблуда, доколкото всичко свръхфизическо в себе си, което, подобно на душата на животното,' е само функционален резултат от живота на клетките на видимото му животинско тяло, човек е причислявал към своята вечна душа, за чието съществуване научавал от някои свои себеподобни, съумели да преживеят себе си в нея. Но в резултат на наблюденията си земният човек открил и у животното същото, което в самия себе си смятал за принадлежащо на вечната му душа, както ясно се вижда от често повтарящия се в приказките мотив за животни, които се оказват хора, приели животински образ или омагьосани от зли магьосници. Не без известна тревога човекът установил прояви на душевност и у животното, което според повечето верски учения "нямало душа", а там, където религиозните вярвания допускали преселение на душите, представата за човешки души, попаднали в плен на животни, не се натъквала на особена съпротива, – та нали самата вяра в метемпсихозата била породена от наблюдаването на сходства в характера и поведението на човека и животното.

Както вече посочих накратко в необемистата глава "Еп soph" в "Книга за живия Бог", тръпнещата в своята вечна застиналост Нощ на Прабитието излъчва непрекъснато от себе си тъмни сили: – сякаш отломки от собствената и вечна и неизчерпаема субстанция – и те вечно Прабитие като самата нея, – които след завършване на съответния творчески цикъл се връщат отново в нея. Пак там обясних, че именно тези сили на Прабитието са причината за всяко формообразуване във Всемира. Изтъкнах също, че те се проявяват в най-различни форми. Като една от най-ефирните разновидности на тези форми посочих просиялите до абсолютна яснота в "Прасветлината" сили, от които се изгражда индивидуалната форма на вечната човешка душа. Но такова формоизграждане може да се осъществи само ако вечната "духовна искра" – която като нетленна индивидуализация във вечния Дух е причина за всяко индивидуализиране във времето, – успее да предизвика кристализация на "душевните сили" около себе си по силата на това, че те са и били предоставени за обединение от волята на земния човек. Като всяка проявена форма, и животинското начало у земния човек, а заедно с него и присъщата му воля. са само следствие от действието на силите на Прабитието, които се завръщат обратно в Нощта на Прабитието, след като са завършили цикъла на изявата си във времето. При животното този цикъл завършва с изграждането на животинската душа, която и у земния човек – доколкото той е част от животинския свят – не е нищо повече от временен резултат от функциите на животинския му организъм и престава да съществува, щом този организъм не може вече да изпълнява необходимите за живота му условия. Основната разлика между животното и земния човек се състои в това, че макар и попаднал на тази земя в плен на животното, човекът запазва способността си да осъзнае себе си като вечна "духовна искра" от Прасветлината, – а това на свой ред е възможно тук само защото земният човек не се е появил единствено в резултат от действието на такива сили на Прабитието, чиято формообразуваща способност се ограничава в рамките на физическия свят, а намира непосредствено в себе си като свое достояние и онези висши, способни да се проникнат от Светлината сили на Прабитието, които поради собствената си нетленност и непреходна консистенция са сами по себе си залог за "безсмъртието" на неговата душа. Повелителна задача на земния човек, поставена от самото му съществуване на земята, еда обедини около кристализационния център на своята вечна същност висшата форма на силите на Прабитието, които – просияли като "Прабитие" в "Прасветлината" – образуват неговите душевни сили, за да послужат накрая в "Прасловото" за изграждане на нетленната форма на душата му! Това обединение се постига чрез един перманентен акт на земночовешката воля, а тя е само следствие от действието на онази първична форма на вечните сили на Прабитието, чтто най-висша, достъпна за земния човек форма са собствените.му вечни душевни сили.

Всяка възприемчивост към Вечното на "падналия" в земната сфера човек е възможна единствено благодарение на вечните душевни сили, – и то само ако в "духовната искра" на човека те намерят свой господар и повелител и постигнат своето обединение в нея. Колкото и тайнствено възвишена да е всяка една от вечните душевни сили, всички те си имат своя собствена воля, която – ако не е обвързана в дадена, индивидуално обособена душевна форма – проявява единствено самата себе си, следвайки собствената си насоченост. Ето защо земният човек може, въпреки всичките си душевни сили, да се окаже все пак загубен за Вечното в себе си, ако не се стреми да използва всяка, макар и ограничена от земните условия възможност за постоянно съгласуване на вторичната си земна воля, възникнала само като следствие от духовните сили на Прабитието, с първичната воля на вечната духовна искра в самия себе си. Защото вечните душевни сили могат да се обединят в нетленната, вечна душа на човека според определена, духовно дадена форма единствено в тази чиста, обусловена от Вечността воля. Само така се постига и онова "празнично единение", при което чисто земното съзнание на човека се опложда от вечната духовночовешка същност, обхващайки в себе си собствената си вечна духовна искра, и тогава в индивидуално оформената душа на духовно просветления "се ражда неговият жив Бог".

# КАКВО ОСТАВА СЛЕД СМЪРТТА

Съвсем правилно е да се предположи, че след смъртта па човешкото тяло животинската душа на човека заедно с всичко преживяно в нея би трябвало – тъй като е породена единствено от функциите на загубилото вече способността си да функционира тяло – да угасне както при всяко животно, чиято смърт слага край и на душата му, – ако по време на земния живот на човека животинската му душа не се намираше в толкова интензивна общност на усещанията с нетленната душа, че преживяното в животинската душа се оказва най-сложно преплетено със силите на вечната душа. Наистина и смъртта на човека прави невъзможно по-нататъшното съществуване на животинската му душа, но преживяното в животинската душа на човека до момента на нейното угасване се запазва на първо време във вечните душевни сили редом и заедно с техните собствени преживявания. Необходимо е да изминат – според земните мерки за време и в зависимост от характера на преживяното, както и от интензивността на оставения от него отпечатък – десетки, стотици, хиляди, а понякога и повече години, докато не завърши процесът на окончателно отсяване според волята на вечната душа и не се изясни кои спомени ще се запазят во веки за вечното съзнание и кои душата ще остави да угаснат завинаги. Огромният брой вечни душевни сили, образуващи човешката душа, чиято форма се определя от волята и действията на човека по време на земния му живот, са споделяли усещанията и преживяванията на животинската душа, така че ги запазват в съзнанието на нетленната душа, докато тя не реши чрез акт на собствената си воля какво в крайна сметка да запази и от какво да се освободи.

Не е възможно това решение да бъде взето веднага след смъртта на земното тяло, тъй като впечатленията от отделните преживявания са се отпечатали върху вечните душевни сили с най-различна интензивност в зависимост от импулсите, накарали вечните душевни сили да затрептят в резонанс с усещанията на животинската душа. Не е във властта на нетленната душа да реши какво да запази в непреходното си съзнание и какво да изхвърли от него, докато не се изразходва докрай енергията на импулса, под чието въздействие дадено усещане на животинската душа е оставило навремето отпечатък върху вечните душевни сили. Всяко съзнание за тъждественост на индивидуалността се съдържа единствено в онези комплекси от усещания, които вечната душа реши един ден да приеме завинаги в себе си. Онова пък, което тя изхвърли, е веднъж завинаги заличено, тъй както при смъртта на животното угасват всички някогашни съзнателни преживявания на неговата душа. Трайно могат да се запазят само онези преживявания на животното, които са били съпреживени от някой човек, така че са се докоснали като човешко усещане до вечните му душевни сили и са оставили у тях определени спомени. От друга страна, тъмните и лишени от собствено съзнание сили на Прабитието, породили живота, формата и животинската душа на животното, биват само косвено повлияни от преживяванията на животното, доколкото на едно интензивно и многократно повтарящо се преживяване на животинската душа се удаде, образно казано, да се импрегнира в отделните сили на Прабитието, така че в следващата, напираща към собствена форма, комбинация от тях е възможно да намери израз онова, което тези сили са получили в предишната. Съвсем по същия начин стоят нещата и при човека на тази земя, доколкото животът, обликът и душата му са от животинско естество!

Когато се казва, че душата – нетленната, вечна душа – може "да пострада", тези думи трябва да се разбират само в преносен смисъл, защото в действителност вечната душа не може да бъде накърнена, а още по-малко умъртвена от нищо земно. Но тя може да се окаже изгубена за земния човек – както и земният човек за нея, – така че в него да отмре онова, на което дотогава силите на душата му са вдъхвали духовен Живот във времето. А що се отнася до животинската душа на земния човек, тя е наистина способна да предложи на вечната му, нетленна душа такива спомени, които вечната душа ще поиска да запази дори след като отдавна вече са се изчерпали импулсите, оставили отпечатъка на тези спомени в нея. Така единството на съзнанието между живелия някога в земно тяло човек и неговата нетленна душа остава во веки запазено. Но със същия "успех" вечната душа може да бъде обременена и с несъответстващи на нейната същност преживявания на животинската душа, които изключват за неизмеримо дълго време – или правят завинаги невъзможно – всякакво единение на някогашното земно съзнание с вечното. . .

Земният човек няма абсолютно никакви причини да се безпокои за онова, което има да му даде неговата вечна душа. По време на земния си живот обаче той никога не би могъл да бди достатъчно зорко неговата животинска душа да му предлага само онова, които нетленната му душа може да приеме в себе си завинаги!

# ЗА ЕДНО НАИМЕНОВАНИЕ И ЕДНО ПОМОЩНО ПОНЯТИЕ

Когато с думата *душа" се означава не само временно възникналият и възприеман единствено във времето функционален резултат от живота на земния, животински организъм, тоест "животинската душа", – но и физически непознаваемият, вечен свят на нетленното проявление на индивидуализираната вечна духовна искра, еднаквото наименование в случая е напълно оправдано. Наистина животинската душа е само косвен резултат от действието на вечните сили на Прабитието, проявяващи се на своето най-нисше стъпало под натиска на мрачни импулси и нагони, без многобройните сили от този род, участващи в живота на един организъм, да имат съзнание за самите себе си, докато формата на нетленната душа се изгражда от безброй напълно осъзнати, просияли в Прасветлината сили на Прабитието от най-високото възприемаемо за човека стъпало и що се отнася до формата на усещане в тези две сфери. Ето защо и в единия, и в другия случай еднаквото наименование е просто характеристика на общата им форма на усещане. Фактът, че едноименността недователно е пряко проявление на тези възвишени сили на Прабитието, – но така или иначе и в двата случая става въпрос за нещо много сходно, ща двете сфери на преживяване и усещане се изразява във всеки език с различна дума, сам по себе си показва, че терминът "душа" не е някакъв звуков еквивалент, свързан с определена група от букви, а чисто и просто наименование, означаващо нещо действително съществуващо, но невидимо за физическото око.

Обратно, дефиницията за земния човек като съчетание от видимо, тленно тяло и безсмъртна душа е едно помощно понятие, до което земнообвързаният човек бил принуден да прибегне, след като осъзнал, че животът му не се изчерпва с физически видимото. Това понятие било достатъчно някога, когато хората наивно приемали примитивни обяснения на всички явления, – но то престанало да бъде задоволително, след като земният човек почувствал потребността от критично съпоставяне на своите наблюдения. Запазването на това помощно понятие не можело да не доведе до все по-чувствително отслабване на възприемчивостта към нетленната душа, след като критичното наблюдение, опознавайки все повече животинската душа, стигнало до неизбежното заключение, че макар и далеч превъзхождаща душата на животното, тя е само един временен функционален резултат от живота на тленните земноживотински сили. Колкото повече чувствителността на човека се съсредоточавала върху реално съществуващата във времето, но подлежаща на разтление животинска душа, толкова по-нечувствителен ставал той към нетленната си душа, все едно дали усещаното се възприемало – не без известно основание – като доказателство, че всички наблюдавани "душевни" прояви следва да се приписват единствено на физическото тяло, или пък – напротив – всичко, което наистина е породено само от животинската душа, се обяснявало като проявление на вечната душа. За да бъдат преодолени и двете заблуди, трябва добре да се разбере, че макар и да се усещат по твърде сходен начин, "душевните" прояви на земния човек спадат към две ясно различаващи се помежду си сфери на живота.

Наистина за неосъзналия се напълно в Духа е практически невъзможно да установи във всеки отделен случай кои душевни прояви произхождат все още от животинската душа и кои със сигурност предпоставят съществуването на нетленна: – тоест вечна, безсмъртна душа. Те са плътно преплетени помежду си, макар да има и значителна разлика, понеже всичко почувствано и преживяно в животинската душа се осъзнава и от вечната, където именно се и съхранява, – докато животинската душа изисква грижливо възпитание и дългогодишна, упорита всеотдайност, за да стигне поне до увереността, че нетленната душа изобщо съществува. Това обаче не пречи животинската душа на човека да бъде подложена на непрекъснато въздействие от страна на нетленната душа, макар и да не съзнава произхода и природата на тези влияния. Именно на тях земният човек е задължен за това, че животинската му душа е способна да се издигне на неизмеримо по-високо равнище от душата на обикновените земни животни – както става например в областта на изобразителните изкуства, – при все че някои хора не стигат дори до онази степен на развитие на животинската си душа, която нерядко наблюдаваме у по-висшите животни.

# ДО КАКВИ ИЗВОДИ ТРЯБВА ВСЕКИ САМ ДА СТИГНЕ

Ако днес, след всичко, което съм казал за тези неща от гледна точка на Вечността, някой би могъл сериозно да ми зададе въпроса, какво все пак продължава да живее у "починалите" след смъртта на земното им тяло и ги прави способни както да улавят ръцете на възвишените помагачи, така и да ги отблъсват, изпадайки за неизмеримо дълго време в плен на "крайбрежните царства", в чието създаване и те самите са взели участие, – то аз съм принуден на свой ред да го запитам дали въпреки всичко прочетено – но и тъй малко почувствано – в моите книги той не е в крайна сметка само една машина за четене, тъй като, докато е чел написаното от мен, този човек явно е възприел от него не повече, отколкото грамофонът усеща от съдържанието на плочите, по чиито бразди се движи иглата му. Наистина аз съм принуден да търся подходящ израз за много неща, чиято реалност почти не се поддава на словесен превод, и съвсем не съм толкова самонадеян да мисля, че за всяко нещо съм успял да намеря най-съвършения начин на изразяване, – но не се съмнявам ни най-малко в многократно потвърдената от практиката възможност въз основа на моите думи читателят да стигне чрез прости логични заключения до правилния отговор на всеки смущаващ го въпрос, по който не съм дал специално разяснение. Отговорът на формулирания по-горе въпрос също не изисква кой знае каква проницателност, още повече че многократно съм го давал чрез всичко казано от мен относно по-нататъшното съществуване на съзнанието и волята след смъртта на тялото.

Разбира се, не животинската душа на земния човек надживява телесната смърт и това следва съвсем недвусмислено от моите думи, че тази животинска душа е просто функционален резултат от жизнените процеси във физическото тяло, затова тя престава да съществува след смъртта на тялото. За известно време е възможно да се запазят само някои структури, наричани обикновено "двойници" или "астрални тела". Това са фантоми, породени от импулса за изграждане на собствения образ от силите на животинската душа още докато тя е била жива и дейна. Като резултат от нейната дейност те могат да надживеят разпадането на животинската душа толкова дълго, колкото и останалите земни последици от нейните импулси, голяма част от които продължават да действат в земната сфера след края на всеки земен живот. Като активно проявяващи се споменни образи тези фантоми наистина могат – докато все още съществуват – да причинят немалко пакости и безчинства, но те нямат вече абсолютно нищо общо със своите създатели. След смъртта на тялото единственият възможен носител на осъзналото се някога в животинската душа индивидуално съзнание на земния човек е нетленната, вечна душа, запазваща в себе си спомена за всички усещания, които е получила от свързаната с нея по време на физическия живот животинска душа на човека. Единствено в нея продължава да живее и волята, и земно обусловената възприемателна способност,съществували някога за земния човек в неговата.жпвотинска душа.

Безспорно за вечната душа това състояние представлява обвързаност, която тя иска да отхвърли колкото може по-бързо. От друга страна обаче "животът след смъртта", предхождаш окончателното освобождаване на нетленната душа, спада все още изцяло към земния живот! Той е всъщност онази част от земния живот на човека, която се изживява без животинско, видимо тяло и следователно – без животинска душа. Едва след окончателното изчерпване и на тази форма на земния живот поради изразходване на движените от импулси сили, създадени по време на телесния живот със съдействието на животинската душа, индивидуалната нетленна душа, изградена по време на земнотелесния живот с помощта на чувствения резонанс на животинското тяло, се оказва напълно свободна да задържи от земните си спомени това, което иска да запази, и да се освободи от всичко, което не смята за достойно да бъде во веки съхранено.

Предостатъчно по този въпрос съм казал по възможно най-простия начин и на последните страници от необемистия том в мерена реч "Живот в Светлината". Когато малко преди това в същата книга говоря за "душата ", прибягвайки до два различни образа, сега вече, струва ми се, е достатъчно ясно, че всъщност става дума за живите спомени, съобщени на нетленната душа от животинската. Вечната душа не може, разбира се, да се превърне нито в "обор", нито в загнило, разлагащо се "блато". Но поради обвързаността си с животинската душа по време на земния живот тя се вижда принудена да приема от нея такива усещания и впечатления, които за жалост навеждат често пъти на далеч по-драстични сравнения, отколкото са подбраните от мен в този случай...

Има "дружества за защита на животните", чиято цел е да не се допускат излишни страдания на животните, и този техен стремеж е несъмнено достоен за насърчение. Ала човек би трябвало да обърне не по-малко внимание и на защитата на собствената си нетленна душа, за да я предпази от едно непосилно бреме, което ще се стовари върху самия него един ден, след угасването на земнотелесния му живот. –

# ЗА ЕДНО ГРУБО ПОДЦЕНЯВАНЕ

Макар някои последователи на достойни за уважение древни религиозни системи, смятащи земния човек за "състоящ се" само от смъртно тяло и безсмъртна душа, да са склонни от немай-къде да признаят, че по време на земния им живот у тях се проявява и една душевност, твърде сходна с наблюдаваната при животните, можем със сигурност да приемем, че готовите да се съгласят със съществуването на подобни прояви посочват за тях такава горна граница, която – в действителност – едва ли обхваща и най-ниската зона на тяхното действие. Всичко по-висше тези хора приписват на вечната си душа, тъй като са убедени, че един временен жизнен комплекс, представляващ обикновен функционален резултат от живота на тленното земно тяло, може да породи само нещо незначително и нисше. Това схващане намира наистина известна опора в обстоятелството, че у човека животинската душа е подложена, както вече бе посочено, на твърде значителни въздействия от страна на вечната душа, насочващи я в някои отношения към неща, които са несравнимо по-възвишени, отколкото би отговаряло на нейния характер. Влияния, каквито животното никога не може да изпита! Ето защо е станало доста трудно да се определи със сигурност кое следва да бъде приписано все още на животинската душа на земния човек и кое без всякакво съмнение е проява на нетленната му душа. Във всички случаи обаче можем да бъдем сигурни, че никога не ще поставим достатъчно високо горната граница на онова, което произхожда от преходната, земноживотинска душа на обвързания със земята човек! – Несъмнено монасите отшелници от Атон показват едно по своему дълбоко разбиране, когато обявяват всяка ученост за несъвместима с истинската "набожност" и пречка за "общението" с Бога. Но за да ги разберем правилно, трябва да знаем, че тези аскетични анахорети съвсем нямат предвид общоизвестните различия между вяра и знание, а учеността сама по себе си, дори когато става въпрос за "правоверното" богословие или за защитената от всякакви религиозни съмнения библейска ерудиция. Това тяхно схващане ги кара – наистина пресилено – да ценят един неграмотен човек, вживял се изцяло във вечната си душа, далеч по-високо от специалиста по всички интелектуално разрешими въпроси на ортодоксалната теология, тъй като много добре знаят, че макар и неговият разум да дължи извънредно много на вечната душа, учените му дирения едва ли се нуждаят от нея ...

Тези думи ще стреснат навярно някои читатели, разбрали сега, че с чистосърдечна вяра и без сянка от съмнение са приписвали на нетленната си душа много неща, за които – ако искат да отдадат дължимото на истината – трябва занапред да се чувстват задължени на своята преходна, земна животинска душа. За предпочитане е все пак те да изживеят веднъж завинаги този потрес, отколкото да се задоволяват все така със сънища, които нямат нищо общо с Действителността и затова не могат да обогатят с нищо действително запленените от своите съновидения хора. Съвсем не е нужно да се отдаваме, подобно на най-ревностните сред атонските отшелници, само на усещанията на вечната душа и да надушваме "примките на дявола" във всичко, което стига до съзнанието ни благодарение на силите на тленната животинска душа. Уместно е дори да се отнасяме с истинско благоговение към животинската душа в самите нас и в никой случаи да не подценяваме онова, което тя има да даде на земния човек. Трябва обаче да се стремим животинската душа да бъде поставена изцяло в служба на вечната, защото по този начин тя може да допринесе невъобразимо много за делото на вечната душа. Макар животинската душа да не е – за разлика от нетленната – самосъзнаващо се пространство за изживяване на една индивидуализирана вечна духовна искра, макар да не се разкрива в достъпна за усещанията ни форма от най-възвишени, приемащи в себе си Светлината, сили на Прабитието, – тя все пак е вторичен продукт на същото Прабитие, наистина в неговото най-отдалечено от Светлината и сляпо устремено към съзидание самопроявление, сътворило и сътворяващо всички проявени форми във Всемира. Тук благоговението е наистина уместно и всяко подценяване води до нежелателни последици!

Безспорно на човек, който вярва във вечната душа или си мисли, че вече я чувства, няма да му е много приятно да чуе, че и най-високите постижения на човешката мисъл – дори когато става въпрос за така наречената "философия", за религия, математика или най-високо развитите области на техниката, включително химията и медицинските изследвания като цяло – могат спокойно да минат без каквото и да е съдействие на вечната душа. Още по-трудно ще му е да разбере, че и най-значителните в техническо отношение творби на всяко изкуство са дело единствено на стигналата до най-високо развитие у човека животинска душа, въпреки че те могат на всяко техническо равнище да се превърнат в изразни форми на нетленната душа... Едва ли с друга дума се е злоупотребявало толкова много, колкото с думата "душа": тя се приема като обозначение на нещо, стоящо по-високо от животинската природа, дори от онзи, който би се възпротивил най-енергич«о, ако поискат от него да постави нетленната душа – като Действителност – над своя измислен светоглед.–

# ЗА ЗАТРУДНИТЕЛНОТО ПОЛОЖЕНИЕ НА ДУШЕПАСТИРИТЕ

ПРОДЪЛЖАВАМ да получавам писма от добре познаващи моите книги читатели, които се чувстват длъжни да изразят своето възмущение и негодувание от едно или друго пренебрежително, глупаво или рязко отрицателно изказване на някои професионални религиозни дейци във връзка с написаното от мен. Те ми изпращат тези съобщения с убеждението, че много държа да се запозная с такива отзиви, за да имам възможността да възразя било частно, било публично, на подобни оценки. Това схващане обаче е плод на оптимизъм, който аз не съм склонен да споделя. Авторите на писмата не са, изглежда, наясно, че ръководителят на дадена верска общност – все едно какво исторически възникнало звание носи и независимо, че въпросната общност предпочита да се нарича "църква" и вярва в дадената и от Бога духовна власт – във всички случаи си остава служител на съответната верска общност и в това си качество е длъжен да защитава нейните интереси. Ала никой църковен служител и никой богослов, служещ на интересите на дадена верска общност, не е длъжен да чете внимателно моите книги заради собственото си спасение. А случи ли се те да му попаднат все пак пред очите поради някакво непредвидено обстоятелство, не бива да му се сърдим, ако се отнесе към тях с предубеждение и подозрителност. Колкото по-пристрастно, с повече опасения, а следователно и по-повърхностно гледа той на тяхното съдържание, толкова повече ще се засилва увереността му, че това съдържание застрашава интересите на общността, която му дава служба, достойнство, сан и препитание и която в крайна сметка изповядва вяра, носеща според твърдото му убеждение вечно спасение за душите на неговото паство. Нищо чудно, че той би желал да предпази поверените му вярващи от послания, които на места звучат по-различно от буквата на проповядваните от него учения. Такъв един ръководител на верска общност или конфесионално обвързан богослов би трябвало да е необикновено далновиден и извънредно прозорлив представител на своята професия, за да може след прочитането на някои мои книги да проумее за какво всъщност става дума в тях и да се убеди, че тяхното съдържание му предлага най-голямата възможна помощ за разпространението и утвърждаването на онова, в което вярва и в чиято правота е убеден. По никой начин не подценявам тези пастири, но почти всички те са вътрешно и неразривно обвързани както с познатия им вече дословен текст на изповядваните от тях учения, така и с неговото тълкуване, превърнало се така или иначе в класическа богословска догма. Как бих могъл при такова упорито и уверено в собствената си правота отхвърляне да допусна, че е достатъчно някакво разяснение или пък категорично порицание от моя страна, за да освободя такъв един пленник от самоналожените му окови? Едва ли някой от тези хора се досеща, че наред с многото безспорни истини той разпространява сред вярващите и някои твърде опасни заблуди. От друга страна, на мене и през ум не ми минава да търся признание на собствената си "правота", тъй като възвестеното от мен не подлежи на земна преценка. Аз свидетелствам, изхождайки от Вечното, а това може да стори само онзи, който по цялото си духовно Битие е изначално "свой " във Вечността.

Що се отнася до толкова хулените "духовници", от които някои доста наивно очакват, че трябвало с ликуване да осъзнаят какво им се предлага в моите книги, не бива да забравяме, че имаме работа със земни хора и че "духът", на който те са се отдали, е дух на мозъците, макар и да се занимава с религиозни проблеми. Как може да се очаква от служители на мозъчния дух да схванат нещо, идващо от вечния Дух?! Много далеч съм обаче от мисълта да отправям и най-малкия упрек към "духовниците" на официалните вероизповедания. Цялото духовно възпитание на тези мъже е имало за цел да премахне всяка възможност у тях да възникне и сянка от съмнение в неразривната им връзка с Духа. Как те биха могли, прочитайки написаното от един "мирянин", изведнъж да стигнат до убеждението, че през цялото време досега са били жертва на самозаблуда?!

Не мога също така да приема, че именно служебното положение на пастирите в една верска общност е отговорно за непримиримото им отношение към възвестеното от мен. Въпреки стриктно определените им задължения на проповедници на практика не се наблюдава онова дребнаво, безкомпромисно потискане на собственото мнение, от което се опасява чуждият на всичко църковно човек. Наистина и сред църковните свещенослужители понякога се среща съвсем същата надутост и тесногръда самомнителност, каквато наблюдаваме у отделни представители на кое да е друго чиновническо съсловие. Но макар през целия си досегашен живот да съм поддържал близки човешки отношения с немалко – така наречени – "духовници" от разпространените в Европа религиозни общности, много рядко съм се натъквал на подобна фарисейска самоувереност. Обратно, почти винаги съм откривал най-искрена всеотдайност към поетата отговорност за спасението на поверените им души и подчертана готовност за оказване на социална помощ, така че съвсем не искам да подценявам дейността на тези мъже, все едно дали те се отнасят със симпатия към моите вестителства от Вечността, или пък – тъй като не ги разбират, – притиснати от собствената си отговорност, се чувстват длъжни да предпазят паството си от тях.

Не мога също така да приема, че именно служебното положение на пастирите в една верска общност е отговорно за непримиримото им отношение към възвестеното от мен. Въпреки стриктно определените им задължения на проповедници на практика не се наблюдава онова дребнаво, безкомпромисно потискане на собственото мнение, от което се опасява чуждият на всичко църковно човек. Наистина и сред църковните свещенослужители понякога се среща съвсем същата надутост и тесногръда самомнителност, каквато наблюдаваме у отделни представители на кое да е друго чиновническо съсловие. Но макар през целия си досегашен живот да съм поддържал близки човешки отношения с немалко – така наречени – "духовници" от разпространените в Европа религиозни общности, много рядко съм се натъквал на подобна фарисейска самоувереност. Обратно, почти винаги съм откривал най-искрена всеотдайност към поетата отговорност за спасението на поверените им души и подчертана готовност за оказване на социална помощ, така че съвсем не искам да подценявам дейността на тези мъже, все едно дали те се отнасят със симпатия към моите вестителства от Вечността, или пък – тъй като не ги разбират, – притиснати от собствената си отговорност, се чувстват длъжни да предпазят паството си от тях.

На много погрешен път е онзи, който си мисли, че може да разбере еманацията на Вечното, въплътена в самото ми земно съществуване, както и в поучителните слова, облечени от мен в земночовешка форма, ако все още не му е станало ясно, че аз не бих могъл да отрека правото на съществуване на нито една от истинските религии на тази земя. От друга страна, не бива по никой начин да се забравя фактът, че вечните духовни сили никога не са прибягвали до посредничеството на официалните служители насъществуващите религиозни общности, когато е било необходимо сред отделни групи на земното човечество да се утвърди ново, изхождащо от Вечността прозрение във

Вечното. Световните религии, към които днес се числят милиони вярващи, са получили – всички до една – първия импулс за своето възникване от "външни лица". От средите на официално организираните свещеници, проповедници и душепастири са излизали в най-добрия случай само "реформатори" на вече съществуващото. – А онова, което аз съм дал от Вечното в своето земно-въплътено учение и което оставям в наследство на идващите подир мен, няма за цел да доведе нито до религиозни реформи, нито до създаване на нови верски общества! Едва след като бъде душевно усвоено там, където е необходимо, то ще разкрие дълбоко скритата истина във всички религии, получили подтик за своето създаване от Вечното, както и необходимостта от техните различни, обусловени от Вечното форми, на които земните им основоположници са дали земночовешки израз.

КОЛКО "ЕСТЕСТВЕНО" САМО ЗА СЕБЕ СИ Е ВЕЧНОТО

В НЕМАЛКО от писмата, които – без да съм молил никого за тях – получавам още от първата публикувана от мене дума, трябваше с досада да установя, че в своето пълно неведение хората си представят действащия във времето интерпретатор на Вечното на тази земя в облик, драстично несъвместим с действителните изисквания на Духа. Толкова много представи от старата религиозна романтика витаят в главите и с толкова много фалшива позлата са покрити от хилядолетия – или поне от немалко столетия – човешките фигури, съумели да поведат своите земнопреходни ближни по пътя към царството на вечния субстанциален Дух, че дори днес не е никак лесно да се откажем от любимите си илюзии в името на Действителното, което по всяко време е било далеч по-просто и по-земно обагрено, отколкото са били склонни да допуснат фантазията и превъзбудената потребност от повест - вователно украсителство. Дори на онези, за които.единствено са писани моите книги, та да постигнат чрез думите ми Живот и Светлина, често пъти им е доста трудно, обзети от чувство на щастие и признателност, да ми позволят да си остана просто човек сред човеците. Те забравят, че истински Вечното може да се разкрие само в истински естественото, защото като Вечно то е само за себе си "естествено". Открай време големите жестове и потребността от ореол са били най-сигурният признак на онова, което не е само по себе си "истинско" у човека, защото истинското живее не от оставеното върху другите впечатление, а от собствената си истинност.

Романтичните легенди, които винаги и навсякъде са пускали корени и избуявали там, където е живял на земята човек, имащ за задача да разкрие ясно на ближните си кое е истински "вечното" в тях, са обраснали хаотично и са покрити с безброй белези от глупави подкастряния, но въпреки всичко те имат своята висока стойност, защото са съхранили не едно свидетелство за Вечността, от което не би останала и следа като всеобщо достояние на човечеството без подобни обраствания. По-малко признателност обаче заслужават патетичните или лирично излиятелни биографи на възвестителите, говорили с гласа на собствената си вечна същност или вдъхновени по един или друг духовен път от Вечното, чиито напътствия са се запазили донякъде под избуялите над тях легенди, тъй като на тези биографи всъщност дължим изопачените образи, представящи простите и естествени мъже, чието съзнание е било просветлено от Вечното, като някакви фантастично неестествени, неистински фигури, понеже животописците им така и не съумели да овладеят буйната си фантазия и не знаели нито за непонятната за тях мистерия на естествената простота на човека, нито за земната близост на Божественото. – Заради всеки един вярващ, изтръгнат навремето от наивно безкритичната тълпа с толкова престараване, толкова противоестествени преувеличения и фантастични добавки, днес хи'ляди са принудени да жертват вярата си, докато не се научим да различаваме живата някога действителност от грубо изопачения и образ, създаден от екзалтирани фанатици.

По кръвно унаследената си земна природа аз съм напълно чужд на кощунственото желание да бъда по какъвто и да е начин "сравняван" с някой от характеризираните тук, така противоестествено изкривени образи. Хората едва ли имат представа колко малко значение отдавам на изразите на почит, "изсичани" с такава благовидна възторженост по мой адрес, но очевидно идващи от "монетарници", чието "злато" е цялото зеленясало! А когато става въпрос за истинско злато, във всеки отделен случай аз виждам винаги образа на човек, свързан с Бога, съединен с Бога или с вътрешен жар почувствал в себе си Бога, – образ, който тача твърде дълбоко, за да допусна естествените му черти да бъдат преиначавани само и само да им се придаде някаква "прилика", отхвърляна както от мен, така и от живелия някога "прототип". А и Вечното не търпи пито еднообразие, нито повторение! В човека на тази земя то винаги се разкрива в неповторим образ и никога не би копирало самото себе си. Освен това Вечното е недосегаемо за каквито и да са почести и винаги когато хората са си въобразявали, че "отдават почит" на проявлението на Божественото в някого от своите ближни, те всъщност са почитали единствено –себе си и собствената си човешка природа, съумяла в отделни моменти и в отделни индивиди да стане носител в себе си на Вечното и да го осъзнае.

Лишеният от чувство за хумор човек например не е никога близо до Бога дори да минава пред околните за най-безспорен изразител на Божественото. Ведрият хумор е твърде същностна характеристика на Вечното, така че то не може да се прояви у земен човек, който е поначало "нещастник", защото тежнението му към печалното и мрачното го прави недостъпен за божествения смях. – (Тази компонента на Вечното няма обаче нищо общо с шегата и подигравката, независимо от тяхната способност да гъделичкат телесното желание за смях!) Ето защо, ако някой си мисли, че Божиягвестител трябва да е застинал във вечна сериозност, той просто се заблуждава. Струва си да се научим да разпознаваме в себе си тази заблуда като такава! Въпреки всичката си склонност към ехидно злорадство Вилхелм Буш е бил всъщност по-близо до Вечното, отколкото осменият от него и гонен от изкушения отшелник от Тива..

Освен това всеки истински вестител на Бога е бил рожба на своето време – говорел е на неговия език, споделял е неговите грижи, носел е обичайното за страната си облекло, ял е и е пил с всички същото, каквото са яли и пили сънародниците му, и не се е страхувал от грях, когато е усещал мощните пориви на земното си тяло. Всички места от древните текстове, където се твърди друго, са добавени по-късно от фанатизирани привърженици, опитващи се да обградят по този начин непостижимия за тяхното разбиране

'За грешката на Буш, сбъркал въпросния отшелник със светеца от Падуа, вж. "Писма до сдного и мнозина"! (Б. а.) (Четиринадесето писмо; на български език тази книга е издадена от ИК "Ирис-95", София, 1996. (Б. пр.)

обект на преклонение с ореола на свръхестественото, понеже нямали и понятие за естествеността на Божественото. Те дори не подозирали, че онова, което смятали за "свръхестествено", не било нищо друго освен измислица и бягство от собствената им неестественост, тъй като и свръх-зелщо/ио е постигаемо само за естествеността!

Така че нека бъде ясно на всички: аз съм принуден наистина да предпоставям съществуването на необикновеното и да говоря за свръх-земното, но Вечното, от което вестителствам чрез земното си проявление, е моя най-естествена същност! В края на краищата, когато другите хора говорят – по заучен навик – за "свръхестествено", те всъщност имат предвид свръх-зелшото. а то е моето естествено жизнено пространство, както впрочем и земната ми, възлюбена от Вечното в мен природа, която аз съвсем не отричам. Много добре зная. че породеното от Правечното в мен състояние на моето съзнание: – пребиваващо едновременно въвеечната Прасветлина, във вечния духовен Човек и във временния, тленен, обвързан с животното земен човек – се възприема от земните ми ближни като нещо странно и необичайно, тъй като то е непознато за тяхното съзнание и те хилядолетия наред са се опитвали да се убеждават най-чистосърдечно един друг иго, че само "свръхестественото" би могло да живее съзнателно и едновременно както в земното, така и във Вечното. В моя случай земното начало в мен ни най-малко не облекчи задачата ми да проумея и със земния си, мозъчен разсъдък изначално отреденото ми състояние на съзнанието, така че дори и днес не минава ден, без земното в мен да узнае още нещо в това отношение от страна на вечната ми същност. Едно сурово, но необходимо затруднение, което ме съпътства от най-ранната ми възраст, е земно вродената ми, изострена до крайна степен самокритичност, както и склонността ми към непреклонен скептицизъм, трудно превъзмогвана още по време на детските ми занимания по вероучение. Към всичко това по-късно се прибави – наистина вече като облекчение – запознаването ми с всички земно обусловени явления, определяни обикновено в науката като "психически", които могат да дадат повод за неправилни тълкувания от страна на мозъчното съзнание и да държат в плен дори хора с определени заслуги за разбулването на тези скрити процеси. Ето защо аз съм в състояние въз основа на собствения си опит да проявявам пълно разбиране към всяка възможна реакция спрямо възвестеното от мен, както и към всяка погрешна преценка на моята "личност". Ала тъкмо затова аз не съм – във Вечното – чужд и на най-отрицателно настроения сред земните ми ближни! Може би съм му дори много по-близък, отколкото е склонно да допусне неговото земно съзнание? –

Ала "естествеността" на Вечното съвсем не е равнозначна на безформеност и всеки, за когото е все едно дали спазва или накърнява – където и да било – формата, трябва да е наясно, че с това сам се изолира от всичко истински Вечно, защото то изисква във всички случаи форма и е готово да се разкрие в най-съкровените дълбини само на онези, които се стремят информират себе си – както вътрешно, така и външно – като достоен съсъд на Божественото.

ЗА ЗАВЪРШЕК И СБОГОМ

ТАЗИ книга моята напътствена дейност във времето е завършена! Малко след началото на двадесетото столетие по християнското летоброене аз се заех да дам словесна форма на първите прозрения, които мозъчният ми разсъдък почерпа от Вечното в мен. Тези записки останаха дълго време недокоснати, тъй като отначало и през ум не ми минаваше да ги публикувам сам по време на отредените ми земни дни. Чак през 1912 и 1913 година на различни места в Гърция, под въздействието на външни и вътрешни преживявания от особен характер, за които неведнъж съм говорил в своите напътствени текстове, бяха създадени първите ми ръкописи, след като още през 1910 година се бях убедил в необходимостта да ги издавам сам през земния си живот и още тогава започнах да работя върху отделни части на бъдещите книги. Един такъв, многократно преработен откъс бе изпратен за отпечатване от Атина през 1913 година. Днес, в неспокойните дни на 1936 година, аз завършвам своето писмено възвестителско дело, обхващащо всичко – но и нищо повече – от .онова, което е окончателно изброено след последните редове на тази книга, представляваща завършек на поредицата, започнала с "Книга за Царственото изкуство".

Само студиите ми върху изобразителното изкуство, събрани в книгата "Царството на изкуството", както и малката брошура с биографичен характер "За себе си" и томчето "Из моето ателие", което също е преди всичко биографично,не принадлежат, разбира се, към корпуса на моето духовно учение, макар да показват следи от него. Същото се отнася и до сборника "Окултни загадки". Някои отделно публикувани статии, доколкото сам не съм ги включил досега в една или друга от книгите си, също не следва да бъдат причислявани към вече завършения корпус на моето духовно учение, при все че с това им отделяне по никой начин не искам да ги подценявам. Никога и при никакви обстоятелства обаче не бива кой да е пасаж от личните ми писма, невключен от самия мен в някоя от книгите на окончателно завършенага вече поредица, да бъде разглеждан като част от моето учение или използван за тълкуване на един или друг текст ог него! Не мога да поема вечна отговорност за нищо друго освен за окончателно установеното днес съдържание на моите официално публикувани книги, чиито заглавил са изброени накрая! Колкото до непубликуваните от самия мен писма, за тях аз нося – дори когато засягат духовни неща – само общата, обусловена от времето, чисто човешка отговорност. а нейното единствено изискване е всяко изказване да е израз на онова, което един човек е сметнал, че има да каже в момента и за момента в рамките на своето всекидневие. Никога не съм писал писма "за бъдните поколения" и винаги съм се ръководил само от готовността си да бъда в помощ на съответния получател дори когато не съм имал ни най-малка представа дали той заслужава подобна отзивчивост. Мога да кажа, че съвсем не са ме отминали някои тежко поносими разочарования!

В никакъв случай не се заричах) да не публикувам занапред друга книга, все едно какво би могло да бъде нейното съдържание. Длъжен съм все пак още отсега да се противопоставя на евентуалното включване към вече завършения корпус на моето духовно учение на коя да е бъдеща книга, която бих решил да публикувам отсега нататък! Този завършек не е плод на произволно решение, а е наложен от самата същност на онова, което приключвам с настоящия том.

Ала за всеки един от моите ближни, който търси да намери нещо друго, а не Вечното в себе си, окончателно завършената поредица от книгите на моето учение ще си остане един "horlus conclusus– една затворена, строго охранявана градина, макар тясната порта, през която се влиза в тази градина, да е широко отворена пред него. Нямам никакво намерение да осигурявам достъп за неканените и да въвеждам онзи, който трябва да си остане отвън! С толкова по-голяма готовност обаче изпращам своята благословия на всички, които са решени да оставят без притеснение земното в себе си там, където му е мястото, и да търсят в моето учение само вечното си начало! Аз предлагам не систематизирани указания, а живо учение! В тридесет и двата тома, представляващи също толкова на брой раздела на моето духовно учение, се съдържа всичко, което земният човек трябва да знае за Вечното и за отношенията, които го свързват с Вечното, ако държи да намери в себе си достъпа до Вечното, за да бъде един ден способен да го изживява. Голяма е опасността той да затъне до такава степен в преживелиците на земно-преходното, че да си остане завинаги неспособен да преживее Вечното. От това ще пострада не Вечното, а земният човек, който, без изобщо да подозира, загубва окончателно и безвъзвратно вечното начало в себе си. Безброй такива разлъчвания наземночовешкото съзнание от латентно принадлежащата му вечна същност се случват всекидневно и всекичасно. Да бъдат спасени повече хора, отколкото смогват да спасят днес религиите – затова е създадено моето изложено в писмена форма учение! Преди да се роди мой "приемник" – тоест човек в същата душевна и духовна ситуация и също като мен предопределен да стане достъпен за земното глас на вечното Праслово, – ще минат много поколения. Той няма да се появи на земята, за да напътства по-нататък по посочения от мене път, докато онова, което съм казал в своето завършено вече учение, не стане всеобщо достояние на душите и мозъците на всички хора на тази земя, устремени към Вечното в себе си!

Никой обаче не ще може да се приобщи към предлагания му в моите думи духовен Живот пито чрез напрегнат размисъл, нито чрез спорове със самия себе си и с други хора върху разкриващото се по разсъдъчен път съдържание на отделните тридесет и две книги! Вместо това търсещият, отхвърлил всяка склонност към умозрително дълбаене, трябва с готовност да остави те да му въздействат такива, каквито съм ги написал, – само така ще се научи да забелязва и усеща предлагания му в тях, коренящ се във Вечното Живот. Който веднъж е доловил в думите ми, а след това е почувствал и приел в себе си този – всъщност мой собствен – духовен Живот, той ще бъде избавен от всички съмнения, възникнали поради страх от погрешни заключения и тегнещи върху всеки, който злоупотребява със земната си разсъдъчна способност, като строи пътища от мисловен трошляк, въобразявайки си, че именно по тях ще стигне до вечната Действителност.

ОКОНЧАТЕЛЕН СПИСЪК НА КНИГИТЕ ОТ МОЕТО УЧЕНИЕ

"Царственото изкуство", за което става дума тук, е индийската Раджа-Йога! Но това понятие е употребено от мен като символ на нещо, стоящо нсизмеримопо-високо.)

Светлината от Химават и словото на Учителите. Светещият към търсещия. Жътвата. Безкрайно разноликият Един. Познай себе си. За духовните Учители. Опасностите на суетността. Из страната на Светещите. Прагът. Въпросът на царя. Странствуването. Пасхална нощ. Съединение.Воля за радост. На всички, които се стремят към Светлината. Учението. Финал.

2

КНИГА ЗА ЖИВИЯ БОГ

(Последно, преработено издание)

"Божията шатра (скиния) сред човеците". "Бялата ложа". Свръхсетивен опит. Пътят. En soph. За търсенето на Бога. Работа и дейност. Святост и грях. "Окултният" свят. Скритият храм. Карма. Война и мир. Единството на религиите. Волята за Светлина. Висшите сили на познанието. За смъртта. За Духа. Пътеката към съвършенство. За вечния живот. Светлината иде от Изток. Вяра, талисмани и култови образи. Магията на думите. Зов от Химават. Евхаристия.

Въведение. Изкуството да се умре. За Храма на Вечността и за света на Духа. Единствено Реалното. Какво да се прави?

4

КНИГА ЗА ЧОВЕКА

(Последно, преработено издание)

Въведение. Мистерията "Мъж и Жена". Пътят на жената. Пътят на мъжа. Бракът. Детето. Новото човечество. Заключение. Последно напътствие!

5

КНИГА ЗА ЩАСТИЕТО

Дългът да бъдем щастливи. "Аз" и "Ти". Любов. Богатство и бедност. Пари. Оптимизъм.

6

ПЪТЯТ КЪМ БОГА

Илюзия и вяра. Сигурно познание. Сънят на душите. Истина и Действителност. Да и не. Голямата борба. Съвър шенство.

Най-силно обичащият. За всесилния огън на Любовта. Спасителна Светлина. Творческата сила на Любовта.

8

КНИГА ЗА УТЕХАТА

За скръбта и утехата. За поуките от страданието. За всевъзможни глупости. За утешителната сила на труда. За утехата на опечалените.

9

КНИГА ЗА РАЗГОВОРИТЕ

Изповед. Знание и Действителност. Светлина и сянка. Могъществото на Духа. Диамантът на сърцето. Преврашение. Разговор за вътрешния Изток. Разговор за Съвършения, който сваля земната си дреха. Цветната градина. Лошите ученици. Нощта на изпитанието. Индивидуалност и личност. Царството на душата. Да намериш себе си. За старшите Братя на човечеството. Магия.

10

ТАЙНАТА

Встъпление. Разговорът на морския бряг. Санто Спирито. Южна нощ. Скалистият остров. Разходката по море. Послеслов.

11

МЪДРОСТТА НА ЙОАН

Въведение. Образът на Учителя. Земният път на Светещия. Финалът. Заветът. Чистото учение. Утешителят. Заключение.

12

ПЪТЕПОКАЗАТЕЛИ

Обет. Явление и преживяване. Познание и поучаване. Да се научим да четем! Писма. Култ към личността. Критичен импулс. Кой е бил Якоб Бьоме? Целебна сила. Опасностите на мистиката. Двадесет и две напътствия в мерена реч.

13

ПРИЗРАКЪТ НА СВОБОДАТА

Фата моргана. Необходимост. Общност. Авторитет. Мания за разцепление. Стопанска нестабилност. Конкуренция. Измамността на лозунга. Самоосъществяване. Религия. Наука. Осъзнаване на действителната същност.

14

ПЪТЯТ НА МОИТЕ УЧЕНИЦИ

Кого смятам за свой ученик. Необходимо разграничаване. Ненужно самоизмъчване. Неизбежни трудности. Динамична вяра. Най-голямата пречка. Ученикът и неговите спътници. Вътрешен живот и външен свят. Как да се използват книгите ми.

15

МИСТЕРИЯТА НА ГОЛГОТА

{Последно, преработено и разширено издание)

. Нашият най-страшен враг. Любов и омраза. Душевен растеж. Духовно водачество. Окултистки упражнения. Медиумизъм и художествено творчество. При Извора на живота. "Приемане в Бялата ложа". Глупави измислици.

16

КУЛТОВА МАГИЯ И МИТ

Предисловие. Духовното дело на човека. Мит и Действителност. Мит и култ. Култът като магия. Магия и познание. Вътрешна Светлина. Заключение.

17

СМИСЪЛЪТ НА ЗЕМНИЯ ЖИВОТ

Призив. Греховете на дедите. Най-голямото богатство. "Злият" човек. Свидетелство от Света на Светлината. Стойността на мълчанието. Истина и истини. Заключение.

18

ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА

(.Ново, преработено издание)

Въведение. На всички, на които е дотегнал сънят. Майсторите строители на Храма на човечеството. Теософия и лъжетеософия. За трите степени. Какво е нужно да се разбере! Мистерията на художествената форма. Западноизточна магия. Светлината на Духа в християнството. Тайната на древните ложи на строителите на катедрали. За истинското "богослужение".

19

ВЪРХОВНАТА ЦЕЛ

Зовът на Духа. Двата пътя. За търсенето и намирането. За вечната Светлина. За багрите на Светлината. За върховната цел. За "пътищата на древните. За благословението на труда. За могъществото на Любовта. Учителят от Назарет.

20

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Предисловие. Възкресение. Знанието на мъдреците. Закономерност и случайност. Напразни усилия. Карнавал на окултизма. Вътрешни гласове. Магията на страха. Граници на-вссмогъществото. Новият живот. Празнична радост. Ценността на смеха. Победа над самия себе си. Съвършенство.

21

СВЕТОВЕ

Двадесет цветни репродукции на мои духовни картини. Предисловие. Водачът. Завръщането. Космични картини. Финал.

22

ПСАЛМИ

Преизподня. Избавление. Познание. Обет. Освобождение. Сбъдновение.

23

БРАКЪТ

(Само пълното оригинално издание)

За възвишената святост на брака. За любовта. За общността. За мъката и радостта. За изкушението и други опасности. За принудата на всекидневието. За волята за единство. За унаследяването на щастието. За вечната свързаност. –

24

МОЛИТВАТА

Мистерията на молитвата. «Търсете, и ще намерите!» «Искайте, и ще ви сс даде!» «Хлопайте, и ще ви се отвори!» Духовно обновление. Така се молете! (примерни молитви).

25

ДУХ И ФОРМА

Въпросът. Външно и вътрешно. Жилище и обзавеждане. Форма на радостта. Форма на страданието. Изкуството да се живее.

26

ИСКРИ

(Немски мантри)

На тази тема е и кратката брошура с разяснения:

МАНТРА-ПРАКТИКА

27

ДУМИ ЗА ЖИВОТ

Зов. Аз. Завръщане. Любов. Деяние. Борба. Мир. Сила. Живот. Светлина. Упование. Просветление. Оброк.

НАД ВСЕКИДНЕВИЕТО

Тридесет и четири стихотворения, строфи и поучения. Първа част.

29

ВЕЧНА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

Двадесет и седем поучения в ритмичен стих. Втора част.

30

ЖИВОТ В СВЕТЛИНАТА

Тридесет и две напътствени стихотворения. Трета част.

31

ПИСМА ДО ЕДНОГО И МНОЗИНА

Предварителни бележки. Тридесет глави под формата на писма2 с осемнадесет стихотворения. Заключение.

32

Настоящата заключителна книга: HORTUS CONCLUSUS

Посочените в съдържанието и двадесет и седем глави.

Масаньо, лятото на 1936 r.

BO YIN RA

(Йозеф Антон Шнайдерфранкен)

Непринадлежаща към духовното ми учение, макар и най-тясно свързана с него, е брошурата

ЗА СЕБЕ СИ,

както и необемистото томче

ИЗ МОЕТО АТЕЛИЕ,

в което става дума и за малкото неща, които може би заслужават да бъдат отбелязани в моя тих и останал почти недокоснат от външни събития всекидневен живот, а също и появилият се в резултат на собствения ми практически опит сборник от двадесет и един пояснителни трактата по проблемите на изобразителното изкуство под наслов:

ЦАРСТВОТО НА ИЗКУСТВОТО

(да не се смесва с встъпителната книга към моето учение, посветена на чисто духовни неща, "За Царственото изкуство"!), и накрая брошурата

ОКУЛТНИ ЗАГАДКИ,

чиито теми лежат извън обсега на задълженията ми да поучавам.3

'Всички български прсволи на кишите от Bo Yin Ra, публикувани след 1990 г., са правени по посочените "последни, поправени издания" на оршиналите. (Б. пр.)

2Ето и по-подробно съдържанието на "Писма до сд пого и мнозина'': Въведение. За достоянието на душата.

За някои излишни опасения. За необходимото себсупование. За моя начин на писане. За необходимостта да се саморазкривам. На какво трябва да се сложи край. За Храма на Вечността. За моята духовна природа. Как се осъществява духовната помощ. Колко далеч е Бог от хода на световните събития. Как Бог все пак помага на отделни хора За душевните сили. За новите издания на моите книги. За политеизма и култа към светците,-За начина на живот в Светлината. За постепенността на истинското пробуждане. За мистиците и Бьоме. За това, какво е Бог. За същество и същност. За какво не искам да бъда питан. За числото дванадесет и градския часовник. За "люспите пред очите". Колко неравни са всички пред Бога. За позоваването на моите книги. За падналите Майстори. За излъчващите камъни и предмети. За обезценяването на страданието. За благославянето и благословията. Колко далеч от всичко временно е Вечното. За всеотдайността и отказа от словесен изказ. Послеслов. (Б. пр.)

■'По-късно, пак в швейцарското издателство Kober Verlag (тогава Kober’sche Verlagsbuchhandiung), излизат и следните книги извън корпуса на учението: КОДИЦИЛ КЪМ МОЕТО ДУХОВНО УЧЕНИЕ. ПРИПИСКИ, ЗА БЕЗБОЖИЕТО, ДУХОВНИ ВЗАИМОВРЪЗКИ, РАЗНИ. Посмъртно са издадени два тома със събрани произведения в проза и мерена реч, публикувани в периодичния печат, където са включени и двете брошури ЗА МОИТЕ КНИГИ и ЗАЩО НОСЯ ТОВА ИМЕ. (Б. пр.)

Разговор пред портата 5

За простотата, присъща на всичко вечно 15 За смяната на заеманото място и за

"стъпалата" >... &.Н й 25

За състоянията на съзнанието и помощта за страдащите 33

За съзнанието на "покойниците" 41

За високия залог на помагащия 49

За карикатурата на вечния "Аз" 59

Още веднъж за истина и Действителност 69 За времевото и вечното пространство ... 75

За азиатското религиозно богатство 83

За мистерията на Изтока 93

. За религиозните форми 103

За съгласието и вярата 113

За неверните образи на Бога 121

За смисъла на всяко поучение 129

Къде аз съм само приносител 137

На кого нямам какво да кажа 145

За вечното спасение на душата 153

За вредната склонност да се задават въпроси 161

За временната и вечната душа 167

Какво остава след смъртта 175

За едно наименование и едно помощно понятие 183

До какви изводи трябва всеки сам да стигне 191

За едно грубо подценяване 199

За затруднителното положение на душепастирите 207

Колко "естествено" само за себе си е Вечното 217

За завършек и сбогом 229

# том_33 ЗА СЕБЕ СИ

Духовното учение па Bo Yin Rd обхваща 32 книги, излезли от печат между 1919 и 1936 като в тясна връзка с тях са още 8 произведения. Без да основава някаква нова школа, пито нова философска или религиозна система, Bo Yin Rd сочи в различни перспективи пътя, по който моЖем отново да осъзнае At своята нетленна духовност. Житейските проблеупи на индивида и обществото също са поставени в нова светлина.

ЗА СЕБЕ СИ

Брошурата «За себе си» дължи появата си на разпространяваните от безотговорни източници недопустими и нямащи нищо общо с фактите твърдения по адрес на автора и неговото дело. 136 Yin Ra се е почувствал длъжен да коригира недоразуменията и погрешните оценки, оставяйки за бъдещите поколения една отговаряща на действителното положение на нещата картина. Допълващи сведения, напътствени слова и ценни съвети обогатяват малката по обем книга.

80 лв.

ЗА СЕБЕ СИ

КОРИГИРАНЕ НА НЯКОИ ПОГРЕШНИ ПРЕДСТАВИ

НЕ МОГА да се оплача от липса на разбиране у читателите, за които книгите на моето духовно учение отдавна вече са се превърнали в постоянен спътник, но толкова по-достойно за съжаление е все още ширещото се в други среди убеждение, че съм имал нелепото намерение да проправям път за някакви нови религиозни условности или да вербувам кръг от вярващи в чудеса и лишени от всякакви критични задръжки привърженици на субективно обагрени фантазии и спекулации относно недостъпните за нашите земно-животински познавателни органи неща. Щом наистина се налага да го кажа повторно и изрично, нека веднъж завинаги заявя: –

Подобни намерения са ми безкрайно чужди!

Толкова чужди, че не мога изобщо да разбера душевното късогледство на човек, способен да ми припише такива намерения, след като е прочел както трябва поне една от моите книги.

Принуден съм да възразя най-решително и против опитите да бъда с лека ръка причислен към определен тип автори, които много умело използват стремежа на безкритичните маси към обяснение на необяснимото, за да се самоизтъкнат и с помощта на несериозни спекулации, лишени от каквото и да е понятие за истински тайнственото, да се обкръжат с ореол на ясновидци или на перчещи се със загадъчната си лъженаучност познавачи на скрити космични закони.

*

Навсякъде, където проникват, книгите ми помагат на отчаяните и измъчени души да станат щастливи хора.

Този закономерен резултат от един живот, последователно съобразен с произтичащите от моето учение изводи, е единственото – но и единствено валидното – "доказателство", което давам в подкрепа на истинността на всичко написано от мен. Друго и не търся! Далеч съм от мисълта да привеждам "доказателства" за нещо, което може да бъде по всяко време доказано от живота, живян в съгласие с моите слова.

Всеки опит дадените от мен свидетелства, напътствия и обяснения да бъдат причислени към мисловните и емоционалните построения на древноизточната или на по-късната, християнски ориентираната, мистика – само защото, за да бъда по-добре разбран, използвам словесното и понятийно богатство на тези сфери като нещо вече дадено, а понякога и незаменимо – неизбежно води до объркано и превратно тълкуване на моите книги.

И най-находчивият и начетен ум не би се доближил ни на йота до написаното от мен, докато упорито продължава да прилага към напътствените ми слова мерило, заимствувано или изведено от близки нему религиозни възгледи или философски "системи" за обяснение на Духовното в света. Ала най-сигурният начин читателят да си прегради сам пътя към онова, което би могъл да намери тук, е да ме причисли прибързано към съвременните "теософи", "окултисти" и тем подобни само загдето не съм се побоял да прибягна до използваната и в тези кръгове терминология там, където тя може да ми помогне да бъда по-добре разбран.

Ние, жителите на европеизираните части на света, съвсем не сме толкова богати на понятия и термини, подходящи за представяне на живота в сферите на вечната духовна субстанция, че вестителят да си позволи да се откаже от макар и една-единствена съществуваща вече дума, ако тя му предлага възможност за по-ясен израз и е до известна степен неуязвима за субективно, превратно тълкуване. Такива думи се срещат наистина рядко!

А и цялатадревноизточна – както по-късно и християнската – мистика е станала възможна само защото онова, което ми е възложено да възвестя, сприсъствало непрестанно на земята още от първото пробуждане на вечната духовна искра в душите на малцина земни човеци от дълбоката древност. Истинското разбиране за възникването и развитието на религиозните представи изисква да знаем за това постоянно присъствие, както знаем и за закона на гравитацията.

"Мистиката" не е нищо друго освен субективно и погрешно тълкуване на онзи вътрешен опит, който според дадената структура на субстанциалнодуховния Живот става понякога достъпен за отделни, особено устроени или преминали съответната подготовка индивиди. Същият опит, съчетан с подчертано предразположение към чисто историческото съзерцателно познание и следователно предпазен от погрешните интерпретации на мистика, стои в началото на всички духовно обосновани религии, дали "драматизиран" израз на някои вечни истини.

Задължителната за последователите на дадена религия "догма" не е нищо друго освен окончателна формулировка на вътрешно придобития от основоположника на тази религия опит във формата на външно изказано твърдение. Напълно в реда на нещата е всяка религиозна система да изисква съгласие с едно такова твърдение.

Но не опитите за обединение на всички тези задължителни постулати, съдържащи се в догмите на малкото религии, основани на духовния опит на отделни индивиди, водят до първоизвора на всяка по-висша верска формация, – а единствено и само познаването на структурата на Живота във вечния субстанциален Дух.

Неизбежно е, че от непосредствен собствен опит тази структура се познава само от човеци, които по вечната си духовна природа са от веки живи в този вечен Живот на субстанциалния Дух и затова са в състояние да го възприемат в себе си съзнателно във всичките му пластове.

Ала тези люде са били по всяко време толкова малко на брой, че сякаш са се губели сред милионите, населяващи земята, както няколко милиграма радий биха се изгубили от погледа ни в морския пясък, без всъщност да изчезне изпусканото от тях лъчение...

Само от тези премалцина могат да узнаят нещо за структурата на духовния Живот всички останали земни хора.

Единственият критерий за истинността на тяхното свидетелство е постепенното пробуждане на душата в онази област на духовния Живот, която съответства на заложбите и душевната всеотдайност на напътствания, и постигнатата по този начин увереност в собствената принадлежност към нетленния, индивидуално осъзнат на всички свои стъпала духовно-субстанциален Живот.

*

В езика на всекидневието думата "дух" се употребява за означаване на твърде различни неща.

Дейността на човешкия мозък: мисленето, извеждането на умозаключения и образуването на понятия, се определя като "духовна" дейност и в този смисъл се говори за човешки дух.

След това възможностите на човешкия дух биват наивно умножавани до безкрайност и така се стига до понятието за божествения Дух.

От друга страна, в рамките на християнската догма за "Светия Дух" също се говори като за "лице": за самопроявление в Бога, но в този случай думата "Дух" не се извежда вече от едно или друго действие, а означава ясно очертана определеност вътре в божествената субстанция.

Тъкмо в този чисто субстанциален смисъл е употребена навсякъде в моите книги думата "Дух

В случая обаче не се позовавам на християнската догма за Светата Троица, а я споменавам за по-голяма яснота, понеже, опитвайки се да направя разбираема структурата на духовния Живот, в който аз самият живея в най-високата степен на съзнание, постижима от един земен човек, аз свидетелствам единствено за вечния Дух Божи.

Едновременно с това се противопоставям най-решително на всяко предположение, че съм ратувал да се "вярва" на думите ми.

Онова, на което съм дошъл да уча, ще намери потвърждение не чрез доверчиво съгласие, а само и единствено чрез собствения опит на последователно действащите съобразно моите напътствия, ето защо съм принуден да отрека на всяка инстанция каквото и да е право да се произнася върху формулираното от мен учение, докато въпросният съдник не благоволи да приложи за по-дълго време в живота си указанията на това учение.

*

Поначало всяка написана от мене книга може да се нарече тайна, защото във всяка от тях са изложени духовни истини, познаваеми само за малцината читатели, които са започнали вече да задават въпроси там, където моите книги предлагат отговор.

В тези книги са намерили словесен израз истини, които още от първите звуци на човешка реч до наши дни не са били съобщавани по толкова открит начин. Казаното в тях винаги е било тайно достояние на малцина знаещи, – то ще си остане и занапред тайна за всички, които не са родени за такова знание. За тях книгите ми ще се превърнат само в източник на противоречия, а тайните, носещи избавление на призваните, ще си останат неразгадаеми за онези, на които още не е отредено избавление.

Създадените от мен книги се "отварят" или "затварят" сами в зависимост от духовното състояние на човека, който търси отговор на техните страници. В нито една скална пещера по непристъпните планини и в нито едно скривалище из азиатските пустини тези книги нямаше да са скрити по-сигурно, отколкото по книжарските рафтове или в ръцете на непризвани читатели!

Ако една тайна може да бъде предадена и на онези, от които трябва да остане скрита, значи тя е твърде лошо защитена. Заявеното открито в моите книги обаче се пази само от всички, за които то трябва да си остане тайна.

*

Тягостно и досадно е, че се налага да спомена тук и някои погрешни представи, за които ми е много трудно да приема, че са възникнали в резултат на искрена "добра воля".

Така, наред с други фантастични твърдения, според една мълва в своето тъй чуждо на всякакви догми учение аз съм бил защитавал каузата "на йезуитите", докато друга

"версия" ме обявява най-сериозно за обвързан с "масоните", – направо със "световното масонство". И естествено: – все за пари!

В отговор на подобни нелепи нашепвания и брътвежи нека веднъж завинаги заявя изрично, че в нито един момент от живота си не съм бил по какъвто и да е начин свързан с подобни организации, още по-малко пък съм бил техен член (защото и такива твърдения има!), и че никога не съм бил пряко или непряко ангажиран с една или друга политическа партия в която и да било страна.

Не съм никога членувал също така в "теософски" или "окултистки" дружества, никога не съм бил и "ученик" на човек, принадлежащ или свързан с подобни съюзи и общества, нито на такъв, който да е поддържал макар и само приятелски отношения с организации от този род. Никога не ми е хрумвало да "основавам" каквото и да било сдружение от подобен характер, въпреки че на всички хора, обхванати от искрен стремеж да развиват душата си, с готовност съм предлагал съветите и помощта, които единствено аз можех да им дам. Никога не съм се проявявал, дори в най-тесен кръг, и "като оратор".

Това също трябва да бъде заявено недвусмислено, защото хора, които никога през живота си не са зървали лицето ми, разказват най-безцеремонно за "впечатленията" си от "речи", които никога не съм държал, на "заседания" на общества, с които нямам абсолютно нищо общо, в градове, в които кракът ми изобщо не е стъпвал. –

Самия мен безотговорното разгласяване на всички свързани с мен неистини не е по никой начин в състояние да ме засегне или развълнува, но няма да е никак чудно, ако то накара някои хора, на които делото на моя живот може да предложи духовна помощ, да се усъмнят сериозно дали тази помощ изобщо заслужава доверието им.

Но още от първата публикувана дума на своите напътствени текстове аз винаги съм се позовавал на самия себе си и не съм оставял никакво място за съмнение относно духовните си пълномощия и задължения да поучавам, така че разколебаните от едни или други неверни съобщения по мой адрес не са без собствена вина, щом предпочитат да вярват на интригантски измислици, а не на моята пропита със съзнание за отговорност изповед.

*

Зная много добре и се отнасям с разбиране към факта, че в днешно време и сред културните кръгове на Запада моята изповед представлява – иска ми се едва ли не иронично да добавя: за съжаление! – нещо твърде необичайно и смущаващо.

Да можеха само хората да си представят какво душевно бреме бе от самото начало за мен това съзнание за необичайността на всяко позоваване на самия мен и на моя духовен произход всеки път, когато неумолимата необходимост изискваше от мен подобна изповед!

Независимо от всички признания, които съм бил принуден да направя досега относно своята духовна същност, кореняща се във Вечността и насочваща отново към Вечността, никой от прочелите ги няма ни най-малка представа, какво все пак ми се налага да премълчавам, тъй като земното – и особено западното – мислене не разполага с понятията, необходими, за да бъда правилно разбран в случая.

Наистина някои твърде недвусмислени сигнали на тялото ми за възможността от внезапна физическа смърт ми дадоха напоследък доста драстичен повод да се опитам да задълбоча още повече необичайната изповед, която трябва да оставя след себе си, но и тук съм изправен пред ясно очертаната граница на онова, което се поддава на съобщаване, а винаги ми е било чуждо земночовешкото желание да прекрача тук-таме отвъд тази граница.

Всичко, което съм длъжен да кажа за своеобразието на своя роден от Духа живот, пулсиращ и действащ в най-сложни взаимовръзки от средоточието на абсолютния вечен Дух до самата животинска природа на земния човек, произтича от необходимостта да изведа хората, към които се обръщам, на твърда, непоклатима духовна скала: – на такава позиция, която никога не може да бъде подкопана и от която всеки сам за себе си вече може, незастрашен от нищо, да надникне във вечната структура на божествено-духовния Все-Живот, първопричина на тукашното съществуване и на всеки земен човек.

*

Възвестеното от мен не можеше да се появи без постоянна борба с вродената ми, просто безпримерна стеснителност от всяко разкриване на собствените ми вътрешни преживявания: – от всяко споменаване на чисто духовни неща, – така че повелята да изповядам онова, което е част от вечната ми духовна природа, си остава за мен до ден днешен едно почти непосилно за земния човек терзание и аз в никакъв случай не бих се подлагал на подобни мъки, ако не бях безусловно задължен – бих казал дори: осъден – да го сторя.

Едва ли и един на хиляда от онези, за които са писани книгите ми, има някаква представа какво самоизтезание представлява принудата да стеснявам до такава степен обичайния си, съответстващ единствено на Вечното, хоризонт до такава степен, че да остана в границите на понятия и словесни образи, всеобщо достъпни за възприемателната способност на земния човек, чийто обхват зависи, разбира се, не от неговата ерудиция, а единствено от достигнатата степен на душевна осъзнатост.

Но обяснението на всички тези неща е изложено на немалката опасност да бъде взето за проява на невероятно високомерие, дори за признак на неудържима грандомания, защото никой не може да знае с какво всъщност си има работа, ако самият той е лишен от необходимата съдна способност.

А да бъдем способни да съдим за неща, отнасящи се до вечния Живот на Духа, означава да познаваме структурата на този от начало докрай субстанциален Дух, – и моите книги нямат друга цел, освен да научат читателя да прозре тази тайнствена структура до нейните най-скрити дълбини. Ето защо непредубеденото възприемане на текстовете от моето учение предлага същевременно и най-сигурния критерий за оценка на тяхното съдържание и за правото на автора да учи на това, на което аз уча.

*

Вътрешната и външна сигурност по отношение на вечния субстанциален Дух, предлагана от моите книги, стои в действителност по-високо от всички исторически възникнали верски формулировки, но тя е направо незаменима като крепка опора за всяко отнасящо се до божествените неща учение на всяка религиозна общност, която толкова държи да се приемат "на вяра" нейните догматични постулати.

Верските общности са всъщност държави от души, все едно дали се управляват като републики или като монархии, – все едно дали остават в границите на една политическа държава, или разпростират сферата си на влияние върху всички политически формации на земята.

Отделната душа, която се чувства привързана към една такава "държава от души", или пък намира в нея тъкмо онези възвисяващи сили, от които се нуждае, и то в особено силно въздействаща форма, трябва безспорно да цени така полученото, но тя ще оцени истински постоянно предлаганите дарове на подобна общност на душите само ако съумее да ги утвърди по такъв начин във Вечното, че никакви други приемани "на вяра" постулати и никакви съмнения да не могат вече да ги застрашат.

Аз обаче не съветвам нито един от хората, чувстващи се живо привързани към дадена верска общност, да се оттеглят от нея, нито пък имам нещо против която и да е религиозна организация, поставяща си за задача да насърчава душевното развитие на своите членове, защото многообразието е характерна черта на божествено-духовния Живот, така че и многообразието на душевните религиозни форми и схващания е изцяло в съгласие с вечния божествен порядък.

Истината за едничката вечна Действителност може да намери израз в най-различни верски формули, защото тази единствена вечна Действителност е не само безкрайно разнообразна по самата си същност, но и може да се разглежда в безброй различни аспекти.

Тъкмо по тази причина – и това трябва да бъде най-недвусмислено подчертано – моите книги са предназначени за всички хора, а не само за "поданиците" на различните "държави от души". Иска ми се дори да заявя тук още веднъж най-решително, че аз се обръщам на първо място към онези свои ближни, които по една или друга причина са се откъснали от традиционните си верски общности и се стремят да стигнат на своя собствена отговорност до предугажданата от тях и обещаваща им покой душевна цел.

Вярвам, че предлаганите от моите книги разяснения са най-необходими тъкмо на тях, тъй като те търсят самостоятелно и по своя собствена воля, без сами да познават водещия до целта път.

*

Ето защо, като се съобразявам с духа и смисъла на възложената ми задача, аз от самото начало минавах на пръсти покрай вратите на търсещите, обвързани с дадена религия и с възгледите на своето традиционно учение, за да не събудя преждевременно някого, за когото часът на пробуждането не е още ударил.

Има достатъчно будни и свръхбудни хора, за които предлаганото от мен е като балсам и живителна влага.

Проникнат съм с благоговение към единосъщната с мен истина от вечно духовно потекло дори когато я срещам омотана като мумия с бинтовете на йератическата самомнителност.

Ала аз не съм дошъл да бъда в услуга на подобно земночовешко високомерие.

Отнасям се наистина с уважение към всичко, което не съм принуден да презирам, но на земночовешкия ми импулс да проявявам търпение към всичко земночовешко са наложени духовно определени граници.

В наши дни аз съм единственият измежду равните с мен Братя във вечния Дух, от когото светът може да получи свидетелство за всички неща, способни да надживеят мисълта.

Като земен човек с разклатено здраве, изложен през свръхсветлите си, изискващи толкова сили от мен, дни на всевъзможни телесни страдания, – аз нямам нищо общо с онези, чието добро телесно здраве ги кара да се чувстват извисени над жизнените сфери на останалите си земни събратя.

Нито едно духовно преживяване във Вечното не е стигало до земното ми съзнание, без да премине през кокаленото сито на земните мъки.

Иначе не би могло и да бъде, тъй като за да може вечната, субстанциална Духовност да се прояви в земната сфера, необходимо е земният вече човек, обрекъл се някога във Вечността – още преди възникването на какъвто и да е живот на земята – на тази задача, да е подготвен и в земната си воля да понесе всяко телесно изпитание, наложено му по силата на изразената от него готовност в Духа, за да го лиши с това от всяка стойност като душевно преживяване.

Никоя друга поговорка не е толкова заблуждаваща, колкото онази грубо материална и тъй чужда на всичко душевно сентенция, която най-наивно твърди, че само в здравото животинско тяло живеела здрава душа.

Би могло да се каже,' че едва ли не обратното е вярно; така или иначе не подлежи на съмнение, че на едно-единствено болно тяло, даващо убежище на също тъй болна душа, се падат милиони здрави тела с болни или отдавна "умъртвени" души. Би следвало по-скоро да се запитаме как изобщо е възможно в едно физически здраво тяло да живее все пак здрава душа?

Заявявам най-недвусмисленотова заради всички онези, които се смущават от моя земен живот, понеже той не отговаря на фантастичните им представи, че един живо осъзнат във вечния Дух човек трябвало да бъде пощаден от всякакви земни страдания.

Ала както в цитираната, тъй съмнителна поговорка се крие все пак истината, не мозъкът трябва да е здрав, за да може душата да му се довери без опасност от деформация на изказа, така и в подобни фантастични представи също има някаква истина, защото е вярно, че никакво земно страдание на осъзнатия в своята вечна духовна същност не е в състояние да го засегне в духовното му съзнание, на каквито и душевни или телесни мъки да е изложено земното му, обусловено от мозъка съзнание.

И за осъзнатия във вечния Духсъществува наистина възможност да приглуши значително чувствителността на мозъчното си съзнание към постъпващите от нервната система сигнали за болка, но практикуването на подобно разсейване на концентрацията – усъвършенствано впрочем до виртуозност от много хора в Азия, които съвсем не са се осъзнали във вечния Дух, – би трябвало по необходимост да доведе до незабавно прекратяване на едновременно изживяващото се в земната, душевната и духовната сфера съзнание, а това във всички случаи би направило невъзможно изпълнението на възложените ми духовни задължения тук, на тази земя.

*

Накрая трябва да възразя и на многобройните заблуждения относно характера на моя духовен опит, като им противопоставя действителното положение на нещата.

Нямам намерение да се боря по какъвто и да е начин с такива заблуди, но се чувствам задължен да кажа поне толкова, че да не ми се вменява във вина, ако подобни погрешни мнения продължат да битуват и занапред.

Въпреки че според мен отдавна вече съм дал достатъчно обяснения по въпроса, изказванията на някои читатели сочат все отново и отново колко трудно им е да скъсат с мисълта, че и моят път към познанието трябва все пак да е започнал със земни въпроси и търсене на земни знания, преди да ме изведе накрая до Вечното.

Всъщност вярно е точно обратното!

Моят духовен път водеше от най-съкровеното лоно на Вечното към душевното, и едва накрая – към земното.

Единствената цел на този път беше душевната чувствителност и земното, обусловено от мозъка познание постепенно да узреят за възприемането и разбирането на духовното в мен.

В земното си проявление никога не съм бил от хората, опитващи се да разбулват по мозъчен път недостъпните за мисълта неща.

Но като земен човек аз навремето изпитвах остра потребност да бъда напътстван, докато външното ми, обусловено от мозъка разбиране не стана способно да схване онова, което се очакваше да бъде възприето от него.

До ден днешен продължавам да се нуждая от подобен род напътствия и дори след още сто години земен живот, в последния си ден пак бих изпитвал нужда от тях.

Тук наистина става въпрос за съвсем друг вид потребност от напътствие, но във всички случаи тя може да бъде задоволена само от вечния субстанциален Дух и само от изконно Вечното у мен, въпреки че още от самото пробуждане на земния ми разум можех винаги да разчитам на такава помощ. И днес тази помощ е достъпна за мен по всяко време, когато не бих могъл да мина без нея.

Някои биха възразили, че всяка интуиция и всяко просветление се усещат от приемащия ги като идващи от Духа и че те предполагат определена душевна или мозъчна способност за възприемане. В моя случай обаче става въпрос за нещо друго.

Осененият от интуиция или просветление земен човек обхваща само частично в съзнанието си и душевната сфера. Онова, което получава, му се предоставя от друго същество, все едно как го усеща и с какво име го назовава.

Аз обаче съзнавах себе си във вечния Дух невъобразимо дълго време преди да ми се роди земното тяло, което трябваше да ме включи и в земното си съзнание.

За да се осъзная в този земен мозък така, както днес съзнавам себе си в него, той не биваше да търси и да напира отвъд присъщите му граници, запазвайки същевременно готовността си да възприема Вечното. Но аз мога да имам съзнание за себе си в него само дотолкова, доколкото той е способен да ме приеме съзнателно, без да напряга силите си до скъсване.

Отвъд него обаче аз съм осъзнат в душата си и – поначало – във вечната си духовна същност без каквито и да е ограничения.

Добре известните ми до най-малките подробности земни несъвършенства на учението, добило словесен израз чрез мен, се обясняват преди всичко с ограниченията, наложени на моето съзнание в пределите на мозъчните сили, а също и с различно обагрените времеви периоди на способността ми да се изразявам. Читателят трябва да ги приема такива, каквито са, ако не иска на бърза ръка да се откаже от всичко онова, което съм донесъл на земята от вечния Дух.

Моето дело нямаше да бъде автентично, ако наред с чертите на Вечното не носеше и белезите на земночовешкото несъвършенство!

Онова, което наистина произлиза от най-вътрешното средоточие на вечния духовен Живот в неговото свръхкосмично съвършенство, няма защо да се бои от несъвършенствата на земния изказ.

«Бог пожела така» – отвърнал Фра Анджелико1 на други художници от онова време, когато му предложили да промени едно-друго в картините си, за да ги направи по-съвършени. –

'Фра Анджелико (Фра Джовани да Фисзолс, 1400- №5) – флорентински живописец и доминикански монах. (Б.пр.)

Bo Yin Ra

Йозеф Антон Шнайдерфранкен ЗА СЕБЕ СИ

Борис Стоянов Никола Георгиев Нина Иванова

Превел от немски Редактор К орект ор-стилист

Печатни коли 2.50 Тираж 2000

# том_36 ОКУЛТНИ ЗАГАДКИ

София • 1994 Издателство ГАЛ-ИКО

# Предговор 01

# Тайно познание и скрита наука

# Помагащи планетарни сили

# Тайната на сънищата

# Мантични изкуства

# Хипноза

# Загадките на бъдещето

# Предговор 01

Едно само е нужно! – Това "едно" имат за цел да разкрият всичките ми книги и всичко, което правя, има за цел да посочи сигурния път, водещ към постигането на това "едно". –

И ако в тази книга говоря понякога за неща от съвсем друго естество, то и това става само за да допринеса за осветяването на пътя и да предпазя от криви пътеки. . .

Търсещият, решен да тръгне по стръмния път, извеждащ към светлите висоти на Духа, има нужда от помощ, за да не загуби още в началото на изкачването си посоката към целта. –

Неговият път започва сред всекидневието и го води постепенно все по-нависоко – може да мине дълго време, докато той бъде най-после озарен от ясната, субстанциална Светлина на чистото духовно Битие. А дотогава очите му възприемат различни други лъчения, които е добре да не пренебрегва и чиято същност трябва да се научи да разпознава, за да не бъде подведен от някоя земна светлина.

Не всяка светлина, изхождаща от тази земя, е измамна!

Немалко излъчвания от невидимите земни области могат да бъдат от помощ по пътя към Духа, ако търсещият съумее правилно да се възползва от тях, тъй като той е обвързан със земята и подчинен на закони, произтичащи от същото пралоно на физическото съществуване, което обуславя винаги закона и действието на тия лъчения. –

"Пълнете земята и обладайте я!"

Не като пренебрегва скритите и сили човекът ще стане господар на земята, а като опознае законите, пред които трябва да се преклони всичко земно, и като осъзнае духовната си сила, която може да заповядва на всичко, изпълващо земното пространство, и изисква винаги подчинение в същата степен, в каквато самата тя се подчинява на вечната мощ, обуславяща изначално нейното индивидуално съществуване.

Тук ще се говори за неща, чието знание съвсем не е необходимо само по себе си за постигането на най-високата духовна цел: съединението на собственото ни съзнание със субстанциалния Дух в самите нас – раждането на живия Бог в нашата собствена душа.

Но понеже третираните тук неща могат както да се превърнат в пречка за духовната устременост, така, от друга страна, и да подтикнат изкачването, и доколкото съществува голяма неяснота относно причините, на които се основават разглежданите тук явления, то за всички стремящи се към духовна Светлина може да бъде само от полза, ако бъдат посочени корените на тези многобройни, ставащи пред очите им неща, които досега са им причинявали безпокойство, защото не са им намирали правилно място в своя светоглед, макар толкова често във всекидневния си живот да са били убеждавани в тяхната реалност, че не са могли да поставят под съмнение съществуването им. Ще ми се наложи да говоря за най-различни по стойност явления.

Невежеството все още поставя знак на равенство между скритата наука и суеверието, без да подозира дори, че тъкмо това заличаване на всякакви граници между стойностите подготвя почвата за повече или по-малко безвредните, но понякога и силно отровни гъби на суеверието, върху която те могат буйно да растат, изсмуквайки силите и жизнените сокове на всяка благородна растителност. – –

Тази хранителна почва на суеверието трябва да бъде премахната, а най-добрият начин за това е да се хвърли светлина Ю

върху ония сили на все още малко изследваната природа, чието действие е водило до суеверни обяснения, защото не е била разбирана истинската им същност. –

При това ще бъде показано, че едно отдавна отминало време е имало за доста неща всъщност по-мъдро разбиране в сравнение с толкова гордото със своя "напредък" и своята "просветеност" съвремие. . .

Някои прозрения на по-раншните епохи, твърдо смятани само допреди няколко години за "суеверия", са признати днес вече за реално обосновани, но много още неща трябва да се подложат на проверка, за да може скритата наука да бъде завинаги освободена от суеверната заблуда и доста тайни на недостъпната за физическите сетива природа да бъдат отново поставени в услуга на човечеството.

Трябва да встъпите без оковите на предразсъдъците в ширещите се тук пред вас области, ако искате да намерите, каквото може да се намери, ако искате да се научите да отличавате празното и измамното от истинското и ценното.

Но преди всичко трябва сами да проучите тези области, за да се почувствате в правото си да си съставите собствена преценка.

Предубедените възгледи и мнения, дори когато привидно са насочени срещу всякакви предразсъдъци, са били винаги досега най-добрите защитници на плесенясалите убежища на разюзданото суеверие! –

Не с това, че избягва всеки мрак, човек доказва своето безстрашие пред "призраците", а като върви спокойно напред през тъмнината, готов да окаже най-решителен отпор, щом се озове пред страховити призрачни видения. –

Но и други основания ме убедиха в необходимостта да говоря за разглежданите в тази книга неща. Някои от областите, в които ще встъпим, има] отдавна вече свои както несериозни, така и съвсем сериозно изучаващи ги изследователи.

Една необятна, твърде разнородна по своята стойност литература се занимава с изясняваните тук явления.

С тях се запознават и немалко хора, искрено и сериозно стремящи се да намерят пътя към чистия Дух, и търсещият твърде често вярва, че се е натъкнал на едно откровение на духовни светове, а всъщност тръгва в посока, диаметрално противоположна на своите стремления. –

Други пък се страхуват от всякакви занимания с подобни неща и живеят непрестанно в глупава боязън от тях, понеже си внушават, че те могат по някакъв начин да им "навредят". –

Тази книга има за цел да отстрани заблудата във всяко едно от двете и проявления.

Наистина търсещият може да стигне до съдбоносен обрат в своята целенасоченост, ако вярва, че тайнственото действие на скритите за него сили, свързани със земята, е проява на висшите духовни сфери, но от друга страна той сам си препречва пътя, когато просто от боязън пропуска да си изясни характера и произхода на тези скрити земни сили, – когато живее в хиляди страхове, че го заплашва опасност от тяхна страна, – вместо да постави и тия сили в своя услуга, за да се облекчат крачките му по стръмния път, извеждащ към едно Слънце, което не може да бъде видяно от никое земно око, – което може да се възприеме само с духовни органи, към царствата на най-чистата духовност, разкриващи се в най-съкровените дълбини на душата. – – –

Колкото и дълбоко "тайнствени" да изглеждат нещата, на чието разясняване е посветена тази книга, те не водят в сферите на субстанциалния Дух, а спадат 14

всъщност към "външния свят", макар и към оная далеч по-обширна част на външния свят, която е трудно познаваема, понеже е недостъпна за земните сетива. –

Но стремящият се към Духа трябва не само да се научи да владее другите неща от външния свят, които са му дадени в малкия отрязък, достъпен за земните му сетива, но и – да стане господар и в невидимите, открити само за способността му да чувства, области на външното съществуване, ако не иска сам да изпадне в плен на непознатото. –

От това обаче съвсем не следва, че всеки, който се стреми към Духа, трябва първо да овладее магичните сили на земята.

Той трябва само да знае, че тези сили, доколкото тяхната изява пресича неговия път, могат да бъдат използвани от него като слуги на устремената му към високи цели воля и че той не бива да се доближава до тях без твърдата решимост да се възползва наистина от тях, но по никой начин да не допуска те да използват него. –

Той прилича на художник, който се стреми към най-висока творческа изява, без при това да се отказва от помощта на обстоятелствата, способни да допринесат за създаването на неговата творба. – –

Смятам, че достатъчно ясно вече съм обяснил подбудите да напиша предлаганите в тази книга глави.

Нека тя стане сигурен пътепоказател за мнозина, за да могат те винаги да намират своя път нагоре, колкото и чудновати неща да срещнат по земните си пътеки. –

Капри, май 1922

Bo Yin Ra

# ТАЙНО ПОЗНАНИЕ И СКРИТА НАУКА

Има наистина едно тайно познание – достъпно за премалцина и оставащо въпреки всички старания непостижимо за оня, на когото то само не е готово да се разкрие.

На съобщаване се поддават само резултатите, процъфтяващи върху почвата на това знание, и по този начин немалко търсещи могат, макар и незнаещи, но уповаващи се на сигурното си предчувствие, да намерят своя път към Духа.

Стигнали тук до своята най-висока цел, те могат тогава да се превърнат наистина в знаещи!

Малцина само са родени пазители и обречени служители на това знание, но безброй люде от всички поколения са били водени от тези малцина към сигурно предчувствие, към Пътя и най-после към прозрение и познание. – – – –

Кой може да е толкова глупав, че да има нужда да бъде тепърва поучаван до каква степен това знание е различно по вид от всяка породена от изследователския стремеж сигурност, от оная дисциплина на мисленето, приложена към земния опит, която съгласно общоприетата езикова практика носи името "наука"?! –

И все пак никога не са липсвали объркани глави и суетни празнодумци, които са се опитвали да импонират на съвременниците си, държейки се така, сякаш самите те са постигнали най-съкровено духовно познание и са му дали формата на "наука", за да могат по този начин да го предадат чрез "обучение" на своите ученици, систематично подредено и организирано като науките на тази земя.

Едва ли ще сме прекалено сурови към тези мистагози ако предположим, че те нито изпитват уважение към знанието, което може да даде единствен Духът на Вечността, нито пък се вслушват почтително в науката на мислителите от всички времена, – защото, който е почувствал някога в дълбините на душата си лъчите на едното от тези две светила на човешкото познание, той и към другото ще се приближи – дори ако то му е още чуждо, – само с почтително уважение и никога няма да смесва багрите в лъчението на едното с тези на другото.

Много ясно разграничима е светлината на земния разум, дори когато тя дължи своя блясък на висока интуиция, от оная Светлина от Вечността, която не може да бъде нито изведена, нито анализирана, пито доказана и която разкрива съществуването си само на оня, който я постигне в собствената си "същина".

Едно нещо е: "тайно познание", и съвсем друго: "скрита наука".

Аз все отново и отново се старая да възвестя тъкмо това тайно познание на хората от моето време и ако днес си поставям за цел да дам, по-скоро посочвайки отдалеч, отколкото чрез непосредствено разглеждане, – някои разяснения и за онази скрита наука, то нека от самото начало се знае, че искам само да внеса яснота, а съвсем не да привеждам някакви резултати на научното мислене.

Има наистина и една скрита – освен откритата за всички – наука, бих могъл да кажа дори, че всяка наука, считана днес за открита, някога за даден период от време е била скрита! –

Който проследи, макар и бегло, постиженията на човешките изследвания и човешката мисъл само през последните сто години, безспорно ще се убеди в правотата на тези думи. . .

Но има и такива науки, които, след като са били вече до голяма степен открити, отново са потърсили убежище в скритостта, понеже са били застрашени да бъдат погълнати от необуздано суеверие; то дори до такава степен ги е държало под своя власт, че е просто чудо как те все пак са намерили сили да му се изплъзнат.

Една такава наука се опитва днес да стане отново открита под формата на научната дисциплина, която под името "астрология" оказва в наши дни изключително силно въздействие върху едва ли не всеки запознал се по-отблизо с нея човек. –

Тук аз виждам да възкръсва една наука, дала опора и сигурност в този земен живот на най-просветените духове на древността, и макар че нито имам възможност, нито пък се чувствам призван да бъда апостол на тази наука, аз познавам нейните най-скрити закони и моето духовно познание ми позволява да се ползвам от нея, ето защо умея да ценя онова, което заслужава да бъде ценено в нея. . .

Някои, четейки тия думи, биха ме прекъснали веднага с възражението, че за "звездобройството" на древността, отново извиквано на живот в наши дни, не можело да се говори като "за наука".

Те ще се позоват на неизброимите шарлатани, чиито обяви изпълват колоните на вестниците, и ще сметнат, че е под тяхното достойнство да им се говори тук за някаква "наука". –

– Но в колоните на вестниците аз виждам не само обявите на така наречените "астролози", много по-често попадам на хвалебствени реклами на самозвани "лекари", на хора, наричащи себе си "лечители". –

Нима не е непростима глупост само заради това да се отрича каквато и да е научност на изкуството да се лекува?!

И тук, и там има едно, придобито с немалко усилия, действително умение, почиващо на истинска наука!

И тук, и там има система, върху чието изграждане са работили най-просветените мислители на древността!

И тук, и там всяко интелектуално знание, всеки опит остават безсилни, ако висшата интуиция не посочи във всеки отделен случай по какъв начин науката следва да се постави в услуга на практиката!

И тук, и там най-после има, освен хора на научната съвест, и безсъвестни шарлатани, които в най-добрия случай вярват, че стоят високо над всяка наука, но в повечето случаи са част от презряната каста, живееща от упоритото невежество на някои хора, – особено на такива, за които всяко мислене – дори там, където му е мястото – е само по себе си вече "съмнително", тъй като те самите за съжаление са претърпявали винаги крах при опитите си да се ползват от него. . .

Сравнението между астрологичната наука и науката да се лекува има обаче по-дълбоки основания и не е приведено тук само като пример.

Медицината също не е била по всяко време такава, каквато я познаваме, а и днес дори тя е все още в процес на създаване, така че и най-опитните и представители, в чиито научни качества няма никакво съмнение, се изправят много по-често, отколкото биха желали, пред "загадки44. Медицината също има определен фонд от знания и умения, който може да бъде изучен, – но всички тия знания и умения далеч още не правят един лекар добър. –

Както при астрологията, така и при лекарското изкуство решаваща в крайна сметка е личната пригодност на този, който се посвещава на една от тези две науки, и лишеният от необходимите качества няма никога да може да се възползва докрай от всички възможности,съществуващи през даден период в областта на неговата наука. –

Разбирам много добре склонността да се говори днес за астрологията като за една "създаваща44 се наука, – но в също- 26

то време моят собствен опит ме кара да призова към предпазливост всички ония, които твърде прибързано и без истинско познаване на третираната тук материя са готови направо да отрекат всяка научност на стремежа към автентични астрологични изследвания.

Може да се признае, че някои изследователи в тази област нямат много обширни познания в рамките на достъпното днес общо образование и издават повече, отколкото подозират, празнотите на своето образование тъкмо там, където са наивно убедени, че в писаните си произведения трябва да се придържат грижливо към един твърде научно звучащ жаргон, вместо да останат в езиковите граници на своята сфера.

Нека признаем също така, че унаследената езикова практика на астрологията може да звучи в наши дни често пъти твърде архаично, понякога дори безвкусно или направо суеверно.

Но какво общо имат в крайна сметка тези недостатъци с истинската същност на предмета, с изследването на ония влияния, които съставляват специалната област на астрологията?!

Болният, очакващ от един лекар изцеление на своите недъзи, няма да го отпрати само защото е забелязал, че този компетентен лечител не споделя неговите вкусове в други области.

Който иска да си състави здрава преценка за астрологията, нека остави настрана всичко онова, което няма нищо общо със самия предмет, за да обърне внимание само на фактически постижимите и много често действително постигнати чрез астрологични изследвания резултати! Нека не се обръща към шарлатани, а се опита да намери действително призваните по природа за тази наука, ако иска неговият "хороскоп" да му стане ръководно начало в този земен живот! Един такъв "хороскоп" е всъщност точно това, което представлява и синоптичната карта за пилота на управляеми балони.

Хороскопът посочва повече или по-малко точно възможностите, които могат да доведат до сполука или до несполука в даден човешки живот, учи как да се борим с неблагоприятните тенденции и може да предпази въпросния човек да не си препречва сам пътя към щастието.

Той дава точна диагноза на силите, групиращи се за добро или за зло около дадено човешко "Аз", и по този начин учи неговия притежател как да внася ред в своя душевен мир.

Той посочва ясно надвисналите опасности, от които един човек с будна воля може още да се спаси, като го учи да разпознава благоприятните в даден момент етапи от неговия жизнен път.

Един добър "хороскоп" може да бъде изключително полезен и неговата "диагноза" може да обезпокои само онзи, който предпочита да опипва в тъмното, вместо да опознае ясно своите дадени му от земята сили и техния начин на действие.

Правилно насочената просветителска дейност в тази област трябва наистина да учи, че хороскопът не е нещо фатално, не е зла орис, от която няма измъкване. – Хороскопът става пълноценен и истински полезен едва тогава, когато импулсира волята да се избягва тъкмо онова, което според неговите предвиждания крие най-голяма заплаха, ако силата, способна да навреди, не бъде своевременно неутрализирана чрез съответно противодействие. –

Голяма пречка за опознаването на астрологичните закономерности и в миналото, и особено днес, в нашето ориентирано към естествените науки време, си остава старата теория за обяснение на астрологичните влияния.

Тук бих желал да дам някои разяснения, почиващи върху моето собствено 30

знание, макар и да си давам сметка, че ще е необходима определена гъвкавост в нагласата на изследователите в областта на астрологията, за да може изложеното от мен наистина да внесе яснота.

Трябва изрично да подчертая, че тук съвсем не става въпрос за някаква нова "теория", а за една реално съществуваща природна даденост! –

Всички унаследени от древността астрологични учения са създавали у следващите поколения впечатлението, че разгадават тайнствените въздействия на "звездите" върху човешките съдби.

Съвременното природонаучно мислене се противопоставя обаче, и то не без основания, на една теория, приписваща такова необикновено силно влияние на небесни тела, отдалечени на невъобразимо големи разстояния.

Още в старо време хората са се противопоставяли на това убеждение и са правили опити да си обяснят донякъде нещата, като са гледали на тези небесни тела само като на физически носители на огромни духовни потенции, приемайки, че до нашата Земя, независимо от всяко физическо въздействие, достигат чисто духовни лъчения, на които било приписвано влиянието върху човешките съдби.

По-новото развитие на астрологията показва, че е време вече истинските причини на установените от нея въздействия да бъдат търсени най-после там, където те действително могат да се намерят, а "звездите", неправилно сочени като въздействащи фактори, да бъдат поставени на единственото място, което им се полага при астрологичните изследвания.

Става въпрос да се разбере важното обстоятелство, че разположението на звездите е от такова голямо значение за астролозите само затова, защото то единствено дава възможност да се определят някои силови точки, които трябва да се търсят вътре в земната аура. –

По тази причина всяко астрологично изследване носи, строго взето, заблуждаващо наименование. –

В действителност става дума съвсем не за изучаване на природата на звездите, а за изследвания вътре в аурата на Земята, като положението на звездите е важно само затова, защото някои периоди на флуктуация на енергийните потоци на аурата могат да бъдат определени единствено чрез съответстващото им в даден момент разположение на звездите, тъй като земният жител не разполага с други извънземни репери освен геометрично подредените проекции на останалите небесни тела в Космоса.

Невидимата аура на тази планета не само обвива многослойно повърхността на нашето земно кълбо, но и прониква в него до най-вътрешното му ядро. –

Именно от това централно земно ядро извират синхронно, на ритмични интервали, определени енергийни потоци, които пресичат отвътре навън и след това обратно към сърцевината всички слоеве на земната аура, както морските течения браздят земните океани. – –

Ритъмът на изтичане и вливане на тези потоци е изцяло зависим от положението на Земята спрямо Слънцето, така че в действителност Слънцето е единственото небесно тяло, което наистина влияе върху земните събития, върху съдбите на земните жители, а също и върху тяхната душевност, въпреки че и на Луната се пада немалко значение като негов отражател, защото тъкмо въпросните потоци на обусловената от Слънцето земна аура са източникът на всички ония въздействия върху психофизичния живот на хората, с които се занимава астрологията. – – –

Многообразието на споменатите потоци, от паралелно протичане до най-рязко противодействие, както и най-различните начини на взаимното им проникване, подобно на плетениците от фини цветни нишки в муранското стъкло, допускат безброй различни комбинации и всяко земно същество получава основна нагласа за целия си живот от оная комбинация, която е съществувала точно в момента и в мястото, където за първи път то е видяло бял свят, въпреки че и в майчината си утроба още от първия миг на зачатието то е било косвено подложено на влиянието на такива потоци, които съобуславят окончателното му формиране. – – –

В зависимост от комбинацията на силовите потоци в земната аура, определила тази основна форма, всички възможни комбинации се намират във всяка секунда от земния живот на носещото такъв отпечатък същество в точно определени съотношения и тъкмо това обуславя толкова различния характер на всеки житейски път.

В езиковата практика това влияние може да се отдава на "звездите", а техните имена, – намиращи се често в причинна връзка с едновременно наблюдаваните аурни потоци, – да се използват за означаване на определени влияния, ала съвсем не звездите определят земните съдби, колкото и някои изследователи астролози по древен обичай да отдават на самите звезди констатираното въздействие на даден силов поток от земната аура, възприето като тясно свързано с определено групиране на звездите. –

Мъдреците на дълбоката древност също са съзнавали тези действителни съотношения, само че това разбиране се е загубило изцяло още в далечното минало.

Не е нито моя задача, нито мое намерение да давам тук последната обосновка, доказваща желязната необходимост на описвания процес, но аз вярвам, че опия, които виждат в научното изследване на астрологичните съотношения основна задача на своя живот, ще могат по-бързо, отколкото бих могъл аз да сторя това тук, да им дадат и външни потвърждения, които ще бъдат по-добро "доказателство" за тях и от най-красноречивата космологична аргументация. –

Може би настоящото обсъждане ще подтикне и други научни изследователи, които не се числят поначало към "астролозите", да се заемат с така очебийните въздействия на силите, държащи в плен отделни хора и цели народи, докато човечеството най-после не ги опознае, за да се научи да се ползва от тях? –

Може би по този начин една почти скрита наука ще стане пак напълно открита и така ще се възроди разбирането, че земният човек може да се грижи не само за физическия си живот, но и за живота на своята душа само дотолкова, доколкото се научи да владее силите на Земята, за да може свободно да си изгради от така достъпните му сили форма, която наистина да отговаря на неговите най-високи цели. – – –

# ПОМАГАЩИ ПЛАНЕТАРНИ СИЛИ

В наши дни все повече се задълбочава убеждението, че в много области, изглеждащи като "мрачно суеверие" за по-късните, твърде горди с точните си науки поколения, древността е градяла на истински сигурна, макар и неподдаваща се още на всеобхватно научно доказателство основа.

Много още съкровища лежат тук неоткрити, но който иска да ги извади, трябва да има освен някои придобити научни познания също и смелостта да посочи, въпреки ширещите се днес необосновани схващания, истинската същност на наслоените вкаменелости от миналото, а дори и тогава той ще допусне значителни грешки, освен ако не е надарен с високата интуиция да дава винаги правилно тълкуване там, където намереното изглежда на пръв поглед като плод на празни химери.

Който действително държи да открие следите на истината в тия неща, трябва да е изключително предпазлив в усилията си да отсее зърното от плявата.

Той ще трябва сам да отстрани от пътя си цели планини от предразсъдъци само за да стигне постепенно дотам, където други преди него са стояли още преди хилядолетия. Как би могъл да получи цялостен поглед, без да застане на точката, която е учила древните да гледат по друг начин и да виждат неща, различни от разкриващите се пред нашето време с неговата коренно изменена нагласа?! –

Той трябва да потърси в себе си своите, така да се каже, собствени предци, трябва да се научи да разбира какво му нашепва собствената му кръв, какво още имат да му кажат смътните, символични предания и не бива отнапред да изключва възможността да се поучи дори там, където по-новата наука вярва, че е стигнала до валидни за всички времена заключения, за да промени после, след изтичане на определен период на обвързаност на мозъците, отново своите становища. . .

Колкото и високо да сме готови да оценим резултатите от сериозната мисловна дейност на човечеството, опитът всекидневно ни показва, че дори привидно най-сигурните познания съвсем не са толкова здраво обосновани, че да не бъдат заставени да отстъпят един ден пред други, които ги превъзхождат. –

Кой би се осмелил тук да каже: "Ние отдавна сме изследвали всичко, а нещата, които надхвърлят рамките на нашите изследвания, крият само заблуди!" – ? –

В онова, което смятаме за "сигурно познание", има вероятно много повече заблуда, отколкото може да предположи днешното време, и който вярва днес, че може, убеден в непогрешимостта на знанията си, да се надсмива на миналото и на неговото "суеверие", той не вижда, че тъкмо там, където се мислим за най- "просветени", се е загнездило най-съдбоносното суеверие: – суеверието, че древните са били повече от нас – само жертва на своята заблуда, че за тяхното мислене са оставали недостъпни онези прости възражения, до които днес стига всяка плиткоумна глава, когато не е в състояние да разгадае, изхождайки от собствените си знания, обичаите на древността. – – –

Ние само бихме спечелили, ако признаем известна логика и на далечните си предци, още повече че не един мъдрец от ония времена се е занимавал сериозно с неща, с лека ръка окачествявани от по-новата наука като "суеверие". . .

Към онова, което самомнителното всезнайство днес отдавна счита за "отживяло", спада и вярата на всички народи в определени, носещи щастие или нещастие, скъпоценни камъни, както в не по-малка степен и вярата в амулети и талисмани, способни да предпазят носителя на тези сакрални предмети от беда или да му донесат успех. –

На пръв поглед е наистина извинително да се мисли, че тук сме изправени пред "глупаво суеверие", както е и вън от съмнение, че истинското суеверие във всички страни и времена е намирало в тази област широко и почти несмущавано поле за действие.

Ала древните не са били чак толкова "лековерни", колкото са склонни прибързано да приемат техните далечни, всезнаещи внуци. . . Древните са умеели така успешно, както и ние ако не и много по-успешно, – да правят разлика между добре обоснованата вяра и онова, което с право се заклеймява като суеверие.

Древните мъдреци също не са приемали, без да мислят, неща, които, лишени от всяка основа, са намирали опора единствено във въображението и предположенията, но въпреки това те са знаели за носещите щастие или нещастие камъни, та амулети и закрилящи талисмани. –

Наистина теорията, създадена от тях за обяснение на действието и на неговата причина, е била обусловена и обвързана от един светоглед, който отдавна вече е коригиран от днешното човечество, – но че тук съществува причинно-следствена връзка, е било многократно доказано от техния опит, затова те биха отнесли към невежите и безнадеждни глупци всеки, който, останал сляп пред тези факти, би продължил да говори тук за "суеверие".

Че те не са били на погрешен път, може да свидетелства всеки сериозен, непредубеден изследовател, който си направи труда да провери върху себе си и другите до каква степен се потвърждава действието, за което ни е оставило вест миналото.

Който постъпва така, той върви по единствено правилния път и по този път ще преживее - дори и да отхвърля всяка 46

теория – много забележителни и необикновени неща.

Той ще може скоро да засвидетелствува, че тук има наистина нещо повече от обикновено "суеверие", – и повече от последици от собствено или чуждо "внушение".

Подобни резултати могат наистина да се получат и чрез внушение и може спокойно да се признае, че немалко влияния, приписвани на камъни, талисмани и амулети, се дължат безспорно на внушение; има и "самовнушили" си болни, но никому в края на краищата не би хрумнало заради това да отрича възможността за съществуването на истински болести. . .

Наличието на мними въздействия съвсем не изключва истинското въздействие.

Необходимо е всъщност да се установи по какъв начин истинското действие може да се отличи от чистата илюзия. –

Че тези различия се проявяват съвсем ясно, ще потвърди всеки, който се е занимавал макар и бегло с този предмет.

И в наши дни далеч не само мечтателни фантасти се трудят над такива проучвания.

Нужни са, напротив, много сериозни, трезви наблюдения, нужна е усилена, времепоглъщаща работа, както и ясна, критична преценка, за да се стигне до сигурни резултати в тази, днес още толкова съмнителна за точната наука, област. Някои грешки трябва да се изправят, но трябва и да се преоткрият някои истини, днес все още смятани за заблуди.

Но как в края на краищата могат да бъдат обяснени тези толкова загадъчни въздействия? –

По този въпрос в различните периоди от време и в различните кръгове са съществували най-разнообразни теории и все пак всяко действие може в случая да се 48

изведе от съотношения на чисто природни закони, макар проявяващите се тук закони да не са доказуеми в същата степен, в каквато например са законите на физиката. –

Всеки, който има навика макар и бегло да наблюдава всекидневния живот, отново и отново се убеждава, че по-тънко усещащите хора, за които ценността на един предмет се определя не само от неговата чисто парична стойност, при избор на скъпоценности, колкото и скромни да са те, имат типично предпочитание към определен вид благородни камъни.

Тук вече разкрива действието си планетарният закон, макар и оставайки напълно неосъзнат от направилия своя избор човек, който го усеща само като едно вътрешно чувство. Древните мъдреци са познавали навремето всички взаимозависимости, за които става дума тук и в които днешните изследователи се опитват отново да вникнат.

Всъщност става въпрос не за нещо друго, а за безкрайно многообразните силови потоци в звънната аура, за които вече говорих в главата, посветена на истинската стойност на астрологията.

Там аз показах, че всяко човешко същество на тази планета е, така да се каже, импрегнирано за целия си по-нататъшен живот с определени комбинации на тия силови потоци, – такива, каквито те са били тъкмо в момента на неговото раждане, – обуславящи типичния начин на неговите реакции, така че почти безбройните комбинации във всяка секунда от земния му живот се изразяват винаги във форма, определена от този първоначален отпечатък.

Всъщност всички неща на тази планета се намират във връзка със споменатите силови потоци, – връзка, която е особено ясно изразена и действена в света на кристалните образувания и по-специално при изключително ценените още в древността благородни камъни. , .

Растенията и животните, както и всички метали, са също повлияни от въпросните силови потоци. –

И тук "предпочитанията" не са нищо друго освен израз на схванати по чувство закономерни съотношения.

Не само неговата рядкост е издигнала златото от незапомнени времена и у всички народи на земята, които са го познавали, до ранга на основна ценност. . .

Тесногръди теоретици са измислили, водени от най-добри намерения, всевъзможни теории, за да лишат в края на краищата от всяка власт и от всяка стойност златото, смятано от тях за източник на всички беди на земята.

Аз никак не се съмнявам в алтруизма на тези усилия, но имам всички основания да се съмнявам дали тези така добронамерени реформатори съзнават какво всъщност вършат?

За щастие споменатите тук закони имат по-дълбоки корени от всякакви подобни теории, така че златото ще запази своята стойност и тогава, когато събитията отдавна ще са заличили и последната следа от въпросните теоретици. Никаква теория, колкото и "убедително" да звучи тя, няма никога да заличи факта, че всеки народ загубва своето истинско благосъстояние, щом при него престане де факто да съществува "златната валута" – дори ако разполага в същото време с несметни златни съкровища, заключени в каси. – –

Нужно е златото да минава от ръка на ръка, нужно е и по-малко заможните кръгове да го носят като скромен накит и да вземат участие в неговото обръщение, за да може населението наистина да процъфтява, а не само да "вегетира". –

Необходимо е това обръщение да се осъществява в материално злато, защото никаква "банкнотна" или "бонова" икономическа система не може да замести това 52

материално обръщение дори ако разполага с предостатъчно "покритие". –

Изваждането на материалното злато от обръщение е грешка и тази грешка ще бъде непременно и при всички обстоятелства горчиво заплатена, колкото и да са убедени някои, че това е единственият начин да се избегнат още по-големи злини. –

Благосъстоянието и жизнената енергия са еднакво застрашени от добронамереното изтегляне на намиращото се в обръщение злато, ако това извличане на златото от всекидневния живот продължи по-дълго време! – –

Тези закони са непреклонни и никой, и най-силният дори, не бива да дръзва да ги подрива!

Който е разбрал цялата тази глава, той ще разбере и защо тук говоря, привидно отклонявайки се от темата, за обусловеното от природни закони значение на златото. . .

Но нека останем занапред при окултните въздействия на земните неща върху отделния индивид, макар "народът" в крайна сметка да не е нищо друго освен съвкупност от множество индивиди. –

В първата от книгите, които дадох на човечеството през своите земни дни, се говори наред с доста други неща и за "талисмани"*.

Там аз недвусмислено изтъкнах, че всеки предмет може да се превърне в талисман, стига наред с оная вяра, която премества планини, да получи и волевия импулс да носи добро на своя притежател. В същия смисъл може да се говори и за "талисмани на злото", защото не само етично благородният може да създава по такъв начин талисмани, и когато един човек желае злото на друг, той може със същата сигурност и със същата вяра да накара даден предмет да стане носител на волята му за унищожение, може да го "натовари" с волеви импулси, носещи всевъзможни "злини" на неговия притежател. . .

Тук обаче предпочитам да говоря за един друг вид талисмани!

Има и такива талисмани, каквито може да създаде само един истински познавач на многократно вече посочените тук закони, – талисмани, за чието изработване е нужен много напрегнат труд и немалко учение, както има и амулети, чиято защитна сила също не се дължи само на волята, защото силовите потоци на земната аура намират в самите тях възможности за изява, които могат да се реализират единствено по строго определени закони.

Само един познавач на тези силови потоци и на техните приливи и отливи може да създаде такива талисмани и амулети!

С тези неща се вършат немалко мошеничества, но това не е пречка да се разбере, че всяко мошеничество се опитва само да имитира пред безкритични мозъци истинското и че следователно истинското непременно съществува, щом мошеничеството има изобщо повод да се натрапва вместо него. . .

Който не може да прави разлика тук, той заслужава да бъде мамен!

А който е още в пълно неведение относно тия неща, нека знае, че действието на аурните силови потоци, протичащи по всяко време през Земята, може в определени моменти и при вземане на известни предпазни мерки да се свърже магнетично с определени знаци, с определени метали или други подобни неща, така че собственикът на такъв предмет да притежава в негово лице един вид акумулатор на силите, задействани в определен момент от въпросните аурни потоци. – –

За когото е трудно да разбере това, нека си представи какво би казал само преди сто години един физик, ако някой започнеше да му говори за възможността да се правят снимки на вътрешните органи на живото човешко тяло или да се изпращат чрез вълните на етера съобщения на другия край на земята – макар тези възможности съвсем да не са били нещо ново за един малък брой жители на нашата планета, понеже тия немногобройни люде живеят от Духа, на който е присъща всяка земна възможност, тъй като тя е само отражение на неговите собствени възможности.

Не бива също по никой начин да се мисли, че употребата на амулети, талисмани или скъпоценни камъни, стоящи в хармонично съотношение със собствената честота на земноаурните трептения, е осъдителна от една по-висша, духовна гледна точка.

Това би било равносилно на предположението, че е недопустимо да се топлим през зимата с печки. –

Истинските амулети и талисмани, както и истинските благородни камъни са всъщност само подходящи и изпитани в течение на хилядолетия средства да се поставят в действена услуга на нашия земен живот определени планетарни сили.

Който съумее да използва тяхното действие, в резултат било на собствените си, било на чужди знания, ще има същото предимство, каквото и онзи, който поставя в своя услуга физическите помощни средства на тази земя.

Тук не става въпрос за някакво приказно вълшебно могъщество, а още по-малко за чисто духовни сили!

Оползотворяемите по този начин сили са наистина невидими, но съвсем не и не-осезаеми физически сили на тази планета.

Глупав може да бъде наречен само оня, който не използва такива помощни средства за облекчаване на земния си живот, било защото не иска да признае тяхното съществуване, или пък защото не прави малкото, което се изисква от него, за да може да ги овладее. –

Всичко земно може да послужи на Духовното, всичко временно – на Вечното, стига само да се използва по правилен начин. А който с надменна самоувереност отминава без внимание всяка помощ, предлагана му с щедра ръка от природата, не бива по никой начин да се учудва, че земният живот трупа пред него пречка след пречка, – и нека не се отдава на оплаквания, тъй като той сам проиграва всяка възможност да облекчи съдбата си!

Мъдреците са съумявали по всяко време да извлекат и духовна полза от действието на предоставените им земни сили.

Само глупецът осмива със суетно самодоволство онова, което не познава. . .

Ние вървим към една нова епоха, която ще трябва с неумолима справедливост да отдели зърното от плявата, и някои знания от миналото, все още незачитани и принизявани днес, ще празнуват в идните дни своето възкресение, докато много други неща, които ни се струват отдавна "доказани44, ще загубят своята все още неподлежаща на никакво съмнение валидност. . .

Но винаги досега общопризнатата наука е била първоначално позната само на единици! –

Винаги досега "природните закони44 са били формулирани едва тогава, когато последиците, чиято закономерност е трябвало да бъде обоснована чрез тях, са били отдавна вече всеобщо признати.

Който е склонен да чака, докато цял свят не каже "амин44, ще бъде принуден дълго време да се задоволява с малко, докато други, които сами са се решили да търсят и да намират, могат още отсега да се радват на своето предимство. . .

Открай време за "предразсъдък" неизменно е било кресливо обявявано онова, което впоследствие като по чудо се е оказвало най-прецизно обосновано по научен път. –

Така и тук пред нас се простира една нива, от която израстват най-различни класове и техният растеж не може да бъде спрян от никакви плевели, промъкнали се между тях с течение на времето. Който съумее да пожъне тия класове, няма никак да се разкайва!

На Ллбрехт Дюрер дължим думите: "Изкуството е заложено в природата; който съумее да го изтръгне от нея, той го е постигнал!"

По същия начин в природата са скрити и най-различни ефирни сили, чакащи ония, които могат да ги използват.

Най-бедният измежду хората притежава тук, на земята, едно богатство, каквото не е сънувал дори!

Ако всеки от земните жители беше готов да се възползва от своята скрита и непозната за самия него сила, материалната нищета на земния живот щеше да бъде значително смекчена! – – –

Но преди да използва дадена сила, човек трябва да я познава, а ако не я познава, поне да бъде готов да повярва в нейното съществуване.

Така и тук вярата предхожда знанието и намира своето потвърждение едва в практическия опит. –

А доколкото говоря тук за "вяра", имам предвид само оная предпоставка, която единствена прави възможен такъв опит. – –

# ТАЙНАТА НА СЪНИЩАТА

Сред милионите хора, живеещи на тази земя, едва ли има някой, който, събуждайки се от естествен сън, да не е запазвал понякога спомена за едно преживяване, за което много добре си е давал сметка, че не е могло да му се случи в заобикалящия го външен свят.

Наистина неговият спомен му показва, че при това преживяване той е действал будно и напълно съзнателно, че заобикалящият го през това време свят е бил така реален и осезаем, както и отдавна познатият му свят, в който се е върнал отново при пробуждането си, само че е липсвало звено, свързващо местата на действие на тия две различни преживявания.

Свикнал в света на своето пробуждане отново да може да намира местата и помещенията, където преди това е бил, сега – по отношение на запечаталото му се с такава яснота в паметта преживяване – той се вижда в невъзможност да встъпи отново и когато пожелае в неговото място на действие.

Неговите тамошни постъпки не водят до никакви последици във външния свят на будното му състояние, притежанията, на които се е радвал там, не оставят никаква следа тук, хора, току-що говорили там с него, се оказват сега, при пробуждането му, отдавна умрели, заплашвалите го там страхотни опасности се оказват лишени от всякакво реално основание.

Само едно общо има между оня свят на спомена и този свят на пробуждането: – същата осезаема предметност, – само една връзка му остава още между двата свята: – неговото собствено самоусещане, съзнанието му за собственото "Аз" –

Това странно преживяване, което не се нуждае от дейността на външното ни тяло и оставя следи само вътре в нас, е обозначено като "сън", за да се отличи по тоя начин от телесно будното преживяване.

Но още в най-старо време това преживяване насън е правело силно впечатление на хората и те са се опитвали да проникнат в неговата тайна.

Преживяването насън е било разглеждано с най-благоговейна боязън, тъй като в него хората са се виждали будни, дейни и усещащи с една рядко срещана в обичайния външен свят интензивност, докато в това време тялото е почивало в дълбок сън.

Били потърсени косвени връзки с външния свят и така е била изнамерена цяла система от символи за "тълкуване" на сънищата като предвестници на бъдещи събития.

Науката в по-ново време също тръгна с пълна сериозност по този път; само че тя не се опитва вече да използва сънищата за предвиждане на бъдещето, а вижда в съня ключ към собствените импулси и стремления на сънуващия, разбулване на неговите най-скрити желания, станали явни под формата на сън. –

В действителност обаче нито старото, нито най-новото и строго научно тълкуване на сънищата не разкрива нищо съществено относно чудото на самото сънуване.

А и всяка теория, основаваща се на психологични изследвания, остава безсилна да разкрие тайната на сънищата и може в най-добрия случай да ни изясни само физическото състояние, в което се намира външното земно тяло по време на сън.

Но сънуването си остава един заслужаващ изключително внимание процес, – неговото значение далеч надхвърля рамките на всякакви психологични и физиологични изследвания, – така че явно си заслужава той да бъде разгледан в светлината на чистото духовно познание.

Така нареченият "буден живот наяве" се намира в по-голяма зависимост от сънищата, отколкото предполагат повечето хора. –

Съвсем не ще е преувеличено да заявя тук, че преживяванията насън вземат не по-малко участие във формирането на характера на даден човек от външните му преживявания чрез земното тяло.

Дори когато той не обръща никакво внимание на спомените от сънищата си или пък се събужда само със смътния спомен, че е сънувал нещо, без да може да обхване съдържанието на съня си в светлия сноп на своето съзнание, преживяването насън пак оставя следи в най-дълбоките, най-тъмни бездни на паметта: в паметта на ганглиите, в акумулаторната батерия на телесните клетки, и по този начин неговите постъпки в дневния живот се оказват, без той да съзнава това, много съществено повлияни от сънищата му. . .

Тук кръгът наистина се затваря, тъй като по-голямата част от сънищата, оказващи такова силно въздействие, се обуславя тъкмо от мислите, стремленията, склонностите, желанията и волевата дейност на сънуващия, така че той сам усилва в съня си своите мисли и чувства, поради което сънят може да му помогне да си изясни доста неща за самия себе си. –

По същия начин сънят може да доведе и до благотворно разтоварване, когато сънуващият се стреми да изживее насън някои възможности, които поначало са заложени у него, но той се старае да ги избягва по етични съображения, така че такъв един сън го освобождава от вътрешното му напрежение. –

В такива случаи е налице – освен благотворното разтоварване – и едно обратно въздействие върху живота наяве, най-често на едно чувство, което не е много далеч от истинско "съзнание за виновност" и по този начин подтиква сънувалия да се придържа още по-решително към своите етично обусловени правила на поведение. Би било глупаво обаче той да се чувства в такива случаи морално отговорен за сънищата си!

Колкото различни са въздействията на сънищата върху дневния живот, толкова различни са и техните причини!

Не всичко онова, което наричаме "сънища", се изчерпва в сферата на съня.

Истинското сънуване, в строго ограничен смисъл, се състои във възприятията, които съзнанието на животинското тяло – изолирано поради съня, като чисто психологически процес, от цялостното възприемане на външния свят – получава сега във вътрешността на тялото и които то тъкмо по силата и степента на своята откъснатост от външния свят може да възприеме само под формата на определени, възбудени в мозъка образни представи.

Въздействията върху тялото от страна на външния свят чрез кое да е от "сетивата" се възприемат без изключение само доколкото са свързани с вътрешно отражение в тялото, един вид като "видени отвътре".

Спящият усеща студения въздух около разголеното си ходило и във вътрешността на клетките на тялото се пробужда споменът за някогашно газене в студена вода, а в мозъка се оформя образната представа: "аз прегазвам поток", като същевременно този образ пробужда голям брой асоциативни образи, по-ясни или по-смътни в зависимост от силата на връзката им с първичната образна представа, и тези образи се възприемат сега като едно цялостно преживяване. –

Заболели органи, дори когато в будно състояние заболяването не се възприема още симптоматично, могат по този начин да създадат образни представи за увреждане на съответните телесни участъци. Натискът на погълнатата в стомаха и червата храна върху определени нервни пътища, възбуждани в будно състояние от чувството на страх, може да предизвика ужасни, страховити образни представи и така да доведе до непоносими кошмари. . .

Всичко това са "истински", "чисти" сънища в смисъла на дадената от мен по-горе дефиниция.

Но тази способност да се сънува, свойствена и на животното, може да бъде, така да се каже, "използвана" по начин, нямащ абсолютно нищо общо със самия механизъм на възникване на образните представи. – –

Докато "истинският" сън води до осъзнаване на образните представи, породени в мозъка само от вътрешно-телесните клетъчни усещания, върху мозъка могат да се опитат да въздействат по време на сън, както обикновено правят това и наяве,

също и душевни сили, нямащи нищо общо с външното тяло.

Предизвиканите от съня физиологични изменения водят обаче до изключително ефективно изолиране тъкмо на ония контактни места, от които душевните сили могат да контролират мозъчните процеси, така че мозъкът може наистина да се подбуди да изгради латентно скритите в него образни представи, искани от душевните сили, докато същите душевни сили остават напълно безсилни по отношение на така възбудените асоциативни образи.

Сънят, предизвикан по този начин от един всъщност чужд на сънуването фактор, може да поднесе на съзнанието едно логически много добре свързано преживяване, но може също така да превърне дадено преживяване – преди още то да е завършило – като в калейдоскоп в друго или да обърка-най-накрая всичко в пълен хаос.

Към този вид сънища, обусловени вече не само от чисто телесни фактори, спадат всички преживявания насън, които в последно време са обект на научни изследвания, за да се проникне по този начин в психиката на сънуващия по-надълбоко, отколкото това е възможно въз основа на осъзнатите му изказвания в будното състояние на външния живот.

Тук спадат и сънищата на учения, продължил да работи насън върху своята изследователска задача, на изобретателя, погълнат от своето дело, на художника, толкова често успял да постигне насън онова, което остава недостъпно за творческите му усилия в будно състояние.

Тук спадат най-после и сънищата, които, възстановени в паметта ни след събуждането, дават понякога решение и на най-трудни задачи. –

В крайна сметка обаче всички тези сънища водят до осъзнаване единствено на онова, което вече е било по някакъв начин достояние на душата и сега само е добило формата на "преживяване" с помощта на натрупаните в мозъка образни представи. ~~

Ала има още един, много различен от всичко загатнато досега, вид сънуване и може би тъкмо той е допринесъл сънят да си остане така загадъчен за древните.

Също както силите на душата могат било в будно, било в сънно – макар и по съвсем различен начин – състояние да въздействат върху мозъчните клетки, така и образните представи на други същества – както живеещи в земно тяло хора, така и лемурни същества от междинната област на невидимия физически свят или пък възвишени духовни индивидуалности – могат да стигнат до мозъка на спящия или бодърстващ човек, при което възприемателната способност на мозъка на спящия, при условие, че не е вече прекалено силно натоварена с други преживявания насън, може да се окаже значително по-висока от тази в будно състояние. – – –

Докато в описаните вече случаи клетките на собственото тяло на спящия или неговите душевни сили са причинители на преживяването насън, то тук се проявяват съзнателни, индивидуално различни от самия спящ човек същества, стараещи се да му въздействат по собствена воля и с осъзната преднамереност.

По този начин посредством мозъка се осъществява един контакт между представи, който може да бъде най-различен по стойност, – от просто "неутрално" предаване на определен обем представи до почти хипнотично въздействаща заповед или до възвишен духовен съвет, до съобщаване на високо духовно познание. – –

И умрелите за тази земя също могат с помощта на възвишени духовни същества да установяват по този начин временен контакт със съзнанието на живеещи още в земно тяло хора. – –

Всички "пророчески сънища" са от този вид, – всички предупредителни сънища и възвишени духовни преживявания насън, които така или иначе могат да се изтълкуват като оказване на помощ, – – но под същата форма могат да се изявят и наложат на вниманието и крайно лоши влияния. . .

Будният, спомнящ си за такъв сън човек, трябва сам да може да преценява и това няма да му бъде трудно.

Колкото повече е изградил в себе си навика да постъпва по строго етични съображения, толкова по-ясно ще разпознава от какъв характер е влиянието, на което е бил подложен в съня си.

И тук става дума, както се вижда от всичко казано досега от мен, не за "истински", тоест изчерпващ се с усещанията на собственото тяло "сън", а за използване на способността да се сънува, за да се 78

предадат по този начин на съзнанието на спящия чужди образни представи благодарение на свойството му да ги отразява. –

Обикновено сънищата от този вид оставят у събуждащия се чувството, че тук става въпрос за нещо повече от един обикновен "сън".

Човек инстинктивно чувства организиращото съзнание на чуждия подбудител на съня. –

Но и тук може да настъпи объркване, било защото собствените неуспокоени душевни сили се опитват, докато трае предаването на представите, да вземат връх, или пък защото евентуални физически усещания на собственото тяло довеждат до намесата на един "истински сън".

Въпреки това действителното съобщение може често пъти да се разпознае и в объркаността, тъй като намесилите се образни представи от сферата на собствения живот на сънуващия са винаги повече или по-малко видоизменени, когато по време на тяхното възникване се е осъществявало такова съобщаване на представи от друг произход.

В такива случаи се наблюдава един вид "превод" на чуждите представни съдържания в символични сънища, които често пъти се поддават наистина трудно на тълкуване, но обикновено така или иначе се разпознават като такива. – –

Може би най-известният пример за такъв символичен сън е оня сън на фараона, който според библейския разказ му е бил така добре разтълкуван от младия юдейски роб.*

Ако признаем, макар и само като пример, този разказ за "исторически" верен, то би могло да се предположи също така, че въпросният фараон не е бил съвсем лишен от способността да мисли задълбочено и че между неговите мъдреци сигурно е имало някои, които са разбирали нещо от тълкуването на родени в съня символи, толкова усърдно практикувано в древността! –

И ако въпреки това неговите гадатели не са могли да го изтълкуват, докато младият евреин го е сторил по толкова ясен начин, очевидна е поуката, че всяко тълкуване на символиката на съня се постига единствено чрез интуиция. –

– Народното суеверие е било открай време особено склонно към тълкуване на сънищата, при което съвсем не може да се отрече, че отделни правила на това вулгарно тълкувателско изкуство се основават на наблюдение на някои типично повтарящи се сънищни символи. Възможно е също така чрез усърдна и продължителна работа на много хора да се разкрие известна закономерност по отношение на обличането на някои откровения по време на сън във формата на редица съответстващи представни образи. На първо вре ме обаче всеки, който иска да установи тук такива причинни зависимости, стъпва върху много несигурна почва, така че аз мога само да посъветвам да се остави без повече внимание всеки сън, който не може да намери без каквито и да било затруднения едно ясно и еднозначно тълкуване.

А и винаги ще бъдат твърде малко на брой сънищата, които могат със сигурност да се отнесат към тази последна категория. –

Все пак за отделния човек, при положение че той се чувства достатъчно стабилен, за да не постави незабелязано живота си под натиска на едно глупаво суеверие, може да бъде от известна полза, ако се стреми да анализира сънищата си и евентуално да разгадае тяхната символика.

Няма всъщност нищо в нашия земен живот, което да не бихме могли да поставим по един или друг начин в услуга на духовния живот. –

Тайната на сънищата е в последна сметка само дотогава тайна, докогато за нас самите остават скрити действащите и тук, както навсякъде в живота, строго закономерни взаимозависимости. –

Ала който гледа на преживяванията си насън като на "встъпване в духовни светове", – а дори и в наши дни още има хора, твърде склонни да ги разглеждат по този именно начин, – той заменя пътя към истината с пътя към заблудата. –

Наистина духовният организъм на един човек може, докато земното му тяло почива в дълбок сън, да пребивава в духовните сфери и да има там някои преживявания, от които само един слаб отблясък, "преведен" на символичния език на съня, достига до земното му съзнание, защото в тия случаи именно неговата собствена духовна същност, оставаща и в будно състояние все още непозната за него, е оная, която иска да му предаде високите си духовни прозрения чрез представните образи на неговия мозък.

Но съзнателното встъпване на духовния организъм в духовните сфери, възможно само за малцината на тази земя, които са били вече дейни в тези сфери, още преди да облекат дрехата на земното тяло, е наистина коренно различно от всяко преживяване насън, колкото и възвишено да е то! – –

То не може да се постигне с никакви "упражнения",' с никакви усилия освен от малцината, които самата Прасветлина е предопределила да станат "мостостроители" за своите братя, обвързани в мрака на земното познание. –

За всеки човек обаче сънят действително може да добие значението на образ, на символ на едно преживяване, което не се нуждае от земно тяло и въпреки това добива реална форма в един реален свят. . .

Всичко земно, а към него спада и сънуването, си остава винаги само помрачено отражение на духовното Битие. –

Който иска да изследва по този начин тайната на сънищата, той може да извлече от нея висока, свята поука. – – – – –

*

# МАНТИЧНИ ИЗКУСТВА

От най-дълбока древност думата "мантика" означава всички разновидности на така наречените "гадателства" и по-специално предсказването на бъдещи събития.

В миналото са били познати безброй начини, чрез които хората са вярвали, че им е възможно предварително да узнаят някои бъдещи събития, и макар в тия случаи да е ставало въпрос почти без изключение за чисто суеверни предположения, понякога в този стремеж да се разбули бъдещето са били докосвани области, чието значение далеч надхвърля рамките на всяко суеверие.

Някои мантични изкуства са се запазили и до днес, дори тъкмо в наше време те отново се практикуват твърде често.

Много пъти причина за това е не толкова желанието да се повдигне булото на бъдещето, колкото присъщият на епохата стремеж към анализиране на собствения душевен комплекс.

За да поясня това, нека ми бъде позволено да приведа тук като пример изследванията в областта на графологията, макар графологията съвсем да не спада към "мантичните изкуства.

Като един действащ с научна точност изследователски метод тя е спечелила доверието дори на нашата държавна юрисдикция до такава степен, че съдебните органи намират вече за напълно естествено да прибягват до нейните услуги.

Една графологична констатация е наистина всичко друго, само не и разбулване на бъдещето.

Графологията, или науката за изучаване на почерка, посочва всъщност склонностите на характера на даден човек въз основа на непроизволните особености на неговия почерк.

Въпреки това интересът към графологията във всички кръгове е толкова голям, че дори един половинчато запознат с основните закони на този метод за психологични изследвания човек трябва много да се пази да не говори за тия свои познания, ако не иска да бъде затрупан с безброй молби за анализ на почерци.

По мои собствени наблюдения и по наблюденията на други може да се каже, че подобно е положението и с интереса към практикуваните и до днес мантични изкуства. –

Най-често хората, които или сами практикуват тези изкуства, или отиват при някой запознат с тях човек, за да узнаят нещо за бъдещето си, са доста наивни натури. Но понякога, и то често пъти много повече, отколкото се признава, за тия неща се интересуват дори високоинтелигентни люде, доколкото тук става въпрос за нещо като анализ на душата или на характера. –

Че такъв анализ на характера, както и на цялото душевно своеобразие на даден човек, е напълно възможен и при мантичните изкуства, ни показва може би най-добре хиромантията , която независимо от всякакви исторически традиции трябва да бъде отнесена към "мантичните изкуства" дори само затова, защото има претенцията да хвърля светлина и върху бъдещето,, – и то не като астрологията чрез изчисления, – а чрез тълкуване на определени знаци.

Днес вече е невъзможно да се отрича, че линиите и фините рунически знаци на дланта на даден човек се намират в много тясна връзка с цялото предразположение на характера му, и едва ли е нужно да се обяснява надълго и нашироко как е възможно това, като се има предвид, че душевните вълнения на човека така и не биха могли да получат израз, ако не бяха в състояние да въздействат върху най-фините нервни и мускулни влакна.

Тук може, разбира се, да се каже, че в такъв случай човешкото лице би трябвало още по-ясно да отразява душевната същност на човека, и действително немалко хора са способни навярно да прочетат много повече в едно лице, отколкото в една ръка, но въпреки това ръката заслужава решително предпочитание, тъй като тя подлежи много по-малко на "фалшифициране", отколкото изразът на лицето. – –

Безброй явни мошеници са успявали да си спечелят незаслужено доверие със своя "открит поглед", докато линиите на дланите им биха издали безпогрешно техния характер на вещия в тая област! –

Линиите на ръката не могат да бъдат изменени и от най-изкусните и изпечени фалшификатори, а от друга страна пак ръката е безспорно оня телесен орган, който най-силно след лицето се влияе от душевни впечатления.

Но понеже всяко нещо може както да се върши дилетантски така и да бъде обект на сериозни изследвания, то и линиите на ръката могат да се подложат както на едно много задълбочено проучване, така и да се разглеждат само схематично и шаблонно въз основа на повърхностни правила.

От само себе си се разбира, че е нужно дългогодишно интензивно наблюдение на голям брой ръце, за да се добие собствен опит и сигурност на диагнозата в тази област.

Няма да е трудно да се разбере, че по душевните следи, оставени върху ръцете на даден човек, могат тогава да се "прочетат" и някои преживявания от неговото минало. По-сложно стоят нещата с амбициите на хиромантията да предсказва и бъдещи събития.

Действително за един истински опитен хиромант няма да останат скрити и някои заложби и наклонности, които могат с известна сигурност и ако не им попречи намесата на чисто духовни сили, – да доведат до определени резултати, свързани с бъдещи преживявания. Освен това по линиите на дланта може да се узнаят някои неща за чисто физическото предразположение, както и за предполагаемия ход на основните жизнени периоди на лицето, обусловен от физическото му състояние.

Комбинирането на тези две наблюдения може да доведе и до посочване на приблизителния момент за настъпването на определени бъдещи събития.

Това предопределяне обаче се ограничава винаги само в една тясно очертана област на психофизично обусловени възможности.

Хиромантът, който стига отвъд тия граници до сигурни и потвърдени впоследствие резултати, напуска съзнателно или несъзнателно областта на хиромантията дори когато именно тя му е била изходна точка, тъй като неговите предсказания се основават в действителност само отчасти върху наблюдения на линиите на ръката, докато най-важното му се съобщава чрез душевния контакт, който се установява спонтанно при разглеждането на дланта и който може при съответно устроени натури да доведе до един вид "ясно-усещане".

При наистина добрите гадатели на ръка, независимо дали са утвърдени в своята област изследователи или пък само отчасти съзнаващи своите действия природни дарования, всички посочени фактори действат съчетано, без да е възможно да се прокара точна граница на разделение.

Комбинативният дар и познаването на човешката природа могат в такива случаи да подобрят още резултата, а когато става въпрос за най-високи постижения, можем винаги да бъдем сигурни, че едновременно с всички възможни качества е действала и дарбата за силно интуитивно схващане, при което трябва да се обърне внимание, че способността за такова интуитивно познание съвсем не бива да се преценява като доказателство за по-висока степен на духовно развитие и че тя може да се срещне както при нравствено издигнати, така и при напълно аморални натури.

Тук ние стигаме вече до една дейна сила, която играе може би най-важната роля при всички мантични изкуства! Имам предвид силата на интуицията, нуждаеща се само от един ясно изразен подтик, за да внуши често и на най-семпли натури прозрения, които не са могли досега да бъдат съзнателно постигнати с никакви научноизследователски методи.

Но и ученият, извършващ изследвания в разглежданите тук области, ще може да стигне до задоволителни резултати едва тогава, когато съумее да пробуди спящите в него интуитивни сили и да започне да се вслушва, въпреки цялата си нагласа към съзнателна критичност, в гласа на интуицията.

– Опитът на безброй хора от всички нива на образованост сочи все нови и нови случаи, при които с помощта на едно или друго мантично изкуство са били постигнати поразително точни резултати.

Външно някои се чувстват уж високо издигнати над всяко "суеверие", докато тайно търсят в задните дворове на покрайнините всеки тъмен оракул, за когото тоя или оня разказва, че му е "познал всичко".

Тук не става въпрос да си заровим като камилската птица главата в пясъка, за да не виждаме онова, което не ни се иска да видим. –

Нужно е, напротив, във всички такива случаи да се издирят следите на дейната сила, която ту тук, ту там, и то често при 98

твърде нелепи странични обстоятелства, води все пак до заслужаващи внимание резултати. –

Азиатските гадатели си служат и днес още с малки плочки или пръчици, покрити с така наречени магически знаци, които те хвърлят безразборно в полусомнамбулно състояние, за да дадат въз основа на така получената, привидно "случайна" комбинация на знаците отговор на питащия.

В светилищата на тибетските манастири на олтарите също се съхраняват плочи, смятани в своята съвкупност за "свещени книги", които дават отговор на всички въпроси, но чийто текст може да бъде прочетен само от посветени, тъй като те трябва да се наредят и комбинират по определени правила, за да разкрият тайната си.

При практикувания от циганите така наречен "тарот", предтечата на всички игри на карти, ние се натъкваме на нещо много сходно.

И тук картите, носещи символични знаци, букви и изображения, се "хвърлят" след определена подготовка и по определен начин, за да може от така възникналата комбинация да се прочете отговорът на поставените въпроси. "Картогледачката", приемаща в мизерното си таванско жилище една клиентела, за която може да се твърди, че не би стъпила по никакъв друг повод в подобен бордей, – едва ли в повечето случаи се досеща за знатния произход на своя магически реквизит, за който говорих по-горе.

Нейните действия обаче отговарят изцяло – като се изключат някои второстепенни външни белези – на тези на китайския гадател, на тибетския лама или на окултист от рода на допитващия се до тарота Елифас Леви . . .

Става ясно, че една и съща причина води тук до еднакви резултати, така че вярващите от големите европейски градове се кълнат точно по същия начин в пророчествата на своите повече или по-малко съмнителни сибили, както и народът на Далай Лама – в предсказанията на своите жреци. . .

Но въпреки всички фантасмагории, които никога не страдат нито в източните, нито в западните области на тази земя – от липса на вярващи, и тук, и там са налице такива резултати, които не могат да се постигнат с илюзорни жестове и държат понякога в своя власт дори някои настроени подчертано критически натури.

Не е чудно, че това е така, защото фокусничествата, будещи благоговейна, суеверна боязън у вярващите в тях, са за гадателя от всички тия разновидности само средство самият той да постигне такова състояние на концентрация, което прави възможен душевния му контакт с допитващия се до него. –

Едва благодарение на този контакт и в зависимост от степента на своята интуиция той успява да направи предсказанията, будещи подобно безгранично удивление. –

Хората дори не подозират, че ние, обитателите на тази земя, бихме могли всички да знаем много повече един за друг, ако умеехме да влизаме в душевен контакт и да се вслушваме в гласа на интуицията. –

А всеки, който упражнява, така да се каже, "професионално" някое от мантичните изкуства, постига по съвсем естествен път голяма сигурност в установяването на такъв душевен контакт и натрупвайки по-голям опит, той се научава по-добре как да предизвиква необходимото състояние на концентрация, така че не е в буквалния смисъл на думата никакво "чудо", ако той успее да съобщи на удивения си събеседник неща, които питащият, свикнал постоянно да снове насам-натам с хаотично разсеян поглед, отдавна вече не е в състояние сам да усети в себе си.

И така голямото учудване е само дотолкова уместно в случая, доколкото наистина изглежда достойно за удивление с какво равнодушие човекът на всекидневието се лишава доброволно от своите най-чудесни способности, за да се изправи после най-глупаво пред привидно тъмни загадки, докато някоя доскорошна перачка или някой полуцивилизован азиатец съумява така или иначе да използва онова, което би могъл да използва всеки смъртен, ако не беше напълно притъпил всяко свое по-фино усещане, колкото и да се перчи иначе със своето "сигурно чувство" в една или друга област. – –

Често се поставя въпросът, дали прибягването до мантичннте изкуства е съвместимо със стремежа към висше духовно развитие?

На това мога единствено да отговоря, че "на ония, които любят Бога, всичко съдейства към добро" ! –

Всъщност въпрос на вкус, на който всеки трябва сам да си отговори, е дали да остави животът му да се определя от оракулствата на някоя циганка, или пък намира, че е съвместимо с уважението му към самия себе си да се консултира тайно с "ясновидци" и картогледачки, но само по себе си такова любопитство не е нищо друго освен глупава слабост, която направо показва, че постъпващият по този начин не може да е постигнал голям напредък по пътя към Духа. – Ако беше повървял последователно и с известно постоянство по този път, той щеше да открие, че сам е в състояние да намира в себе си всички отговори на своите въпроси, и не би могла да му хрумне вече мисълта да търси съвет при други. – –

При наличието на хилядократни доказателства, плод на опита на всички народи на земята, е просто смешно да се изразяват съмнения, че чрез упражняване на мантичните изкуства се постига значително, спонтанно засилване на способността да се усещат определени фини влияния, но би било също така смешно да се опитваме да приписваме някакво тайнствено значение на магическия реквизит на гадателите, – освен единствено присъщото му: – да бъде помощно средство за постигане на състояние на концентрация като начин за подтикване на интуицията. –

Е>ез съмнение би било много по-желателно и по-отговарящо на човешкото достойнство, ако такава концентрация би могла да се постигне и без финтифлюшките, станали почти неотделима част от практикуването на мантичните изкуства, и ако човек не е принуден да пробужда тепърва интуицията си с външни, понякога твърде съмнителни средства, – без да говорим за това, че заниманията с някои от тия изкуства, дори когато те се схващат само като изследователски търсения, дотолкова ангажират всички душевни сили, че не остава почти никаква възможност за духовно развитие. – –

За този, който наистина е тръгнал вече по пътя към Духа, всички мантични изкуства, независимо от често пъти твърде точните им резултати, ще станат напълно излишни, защото от всичко онова, което би могъл да узнае чрез тях, той ще получи по духовен път винаги точно толкова, колкото му е необходимо, за да може да напредва със сигурна крачка по своя път нагоре.

Той ще се стреми да постигне най-доброто от всяко нещо, независимо дали бъдещето си остава тъмно за него, или показва частични просветления. . .

Той винаги ще съзнава, че всяко мантично изкуство – както и изобщо всяко по-сериозно пресмятане на бъдещето – има за предпоставка само закономерния ход на физическите процеси. А на оного- 106

ва, който е "новороден" в Духа, служат L възвишени духовни сили, имащи способ ността да пренасочват немалко земни съ бития! – –

*

# ХИПНОЗА

Вярвам, че ще мога да си спестя тук подробните обяснения какво се разбира под "хипноза" и как може да се предизвика това анормално състояние на обвързаност на волята и съзнанието.

Днес за съжаление се правят прекалено много експерименти в тази област и хипнотичните явления се обясняват надълго и нашироко както в научни публикации, така и в най-съмнителни брошурки.

По мое мнение е нужна много повече предпазливост, когато се дават указания за предизвикване на хипноза, понеже дори самото описание на хипнотичното състояние не е вече съвсем безопасно. –

Такива обяснения не оказват никакво благотворно въздействие, но затова пък възбуждат любопитството, събуждат у немалко читатели в зависимост от активната им или пасивна нагласа желанието или да придобият способността сами да "хипнотизират", или да изпитат хипнотичното състояние върху собственото си тяло.

Относно "способността" да се хипнотизира в широки кръгове цари още убеждението, че радващият се на успех хипнотизатор е надарен с някаква мистериозна сила, макар отново и отново да ни уверяват, че "всеки човек" можел да хипнотизира и че само волевата сила на хипнотизатора играела решителна роля. В действителност нещата стоят съвсем иначе!

Първо, не всеки човек, колкото и точно да познава техниката на хипнозата, може да предизвика хипнотично състояние, дори да успее да концентрира по образцов начин волята си върху това свое намерение – и, второ, съвсем не волята на единия е тази, която подчинява тук волята на другия. – –

Има много добри хипнотизатори, които са направо "безволеви" хора, почти неспособни да концентрират желанията си върху един-единствен волеви импулс, докато лица с много устойчива воля често изпадат в хипноза по-лесно от други, при които изобщо не може да става дума за "сила на волята". –

Тук всъщност действат сили, нямащи почти нищо общо с волята, и ако аз по-горе говорих за "обвързаност" и "подчиненост на волята", не трябва да се разбира, че самата воля се отслабва по някакъв начин. –

Цялата работа в действителност се състои просто в това, че физическите органи на човека, които в нормално състояние реагират почти изключително на импулсите на собствената му воля – оставайки много труднодостъпни за "чуждата" воля и то само при изолиране на собствената, – в състояние на хипноза стават неспособни да възприемат собствената му воля или пък в по-леки случаи реагират твърде незадоволително на нейните импулси. –

Така че всяко хипнотизиране е всъщност едно постепенно засилващо се изолиране на мозъчния апарат от волята на носителя на този мозък.

А тъй като волята може да предава впечатления на мозъка само чрез посредничеството на спадащите към невидимата част на физическия свят фини, флуидни сили на тялото, то предизвикването на хипнотично състояние не означава нищо друго освен парализиране на тези фини, флуидни сили. –

Наистина първоначалната причина за това парализиране трябва да се търси във волевия импулс на хипнотизатора, но силата на този импулс е от толкова малко значение за по-нататъшното протичане на процеса, колкото и теорията, с чиято помощ хипнотизиращият се опитва да си обясни настъпващите явления. –

Съвсем не той самият предизвиква състоянията, последвали постоянно поддържания му, но не непременно прекомерно силен волеви импулс! –

Явленията на хипнозата почиват – колкото и странно да звучи това от гледна точка на всички господстващи теории – на един вид "зараза", само че тук не става въпрос за пренасяне на болести чрез бацили и микроби, а за парализиране на фините флуидни сили на тялото чрез енергийни центрове, оставащи невидими и за най-силния микроскоп, като именно тези енергийни центрове имат способността да въздействуват директно върху мозъка при същевременно изключване на волята на неговия носител.

А хипнотизаторът е човек, чиято психофизична природа е особено пригодена да възбужда тия енергийни центрове в съответствие с неговите желания, така че те продължават да действат автоматично в посока на получения импулс.

Ето защо далеч не "всеки" може да хипнотизира, както и не всеки може да стане с успех спиритически "медиум", въпреки че и в двата случая се изявяват сили, до известна степен налични у всяко човешко същество. –

Невидимите енергийни центрове, за които става дума тук, са налице в огромно количество във всяка точка на невидимия физически свят, те изпълват като хомогенна маса всяко пространство и се нуждаят само от подтика на един волеви импулс, за да станат, "заредени" с този импулс, негови дейни слуги, създавайки едва ли не впечатление, че тук имаме работа с миниатюрни, невидими, полусъзнателни живи същества.

Те биват принудени да действат далеч не само от волевия импулс на някой хипнотизатор, а се задвижват от всяко желание, колкото и скрито да е то, стига това желание да успее веднъж да подчини волята. –

Но докато при повечето хора фините флуидни телесни сили са индивидуално изолирани, така че тези енергийни центрове са под влиянието само на една сравнително слаба инфилтрация, доста често се среща и такава психофизична конституция, при която е налице просто едно преливане между собствените фини флуидни сили на тялото и въпросните енергийни центрове, и това именно са – в зависимост от по-пасивното им или по-активно предразположение – родените спиритични "медиуми" или пък: родените хипнотизатори. – –

Спиритическият "медиумизъм" също се нуждае от тези невидими енергийни центрове, – само че при него "хипнотизаторът" трябва да се търси в невидимата част на физическия свят: "медиумът" се подлага пасивно на неговите желания, без да го познава, докато при предприетото от един човек върху друг хипнотично въздействие активно се намесва видим агент, който от хора, напълно лишени по природа от "медиумична" наклонност в спиритическия смисъл на думата, за известно време изкуствено създава спиритически медиуми. . .

Целият процес на хипнозата не е в основата си нищо друго освен така нареченият "спиритизъм" и се различава само дотолкова от спиритизма в общоприетия смисъл, доколкото при хипнозата взаимно си въздействат хора, докато при спиритичния сеанс човекът хипнотизатор е заместен от едно същество от невидимата част на физическия свят.

Състоянието на спиритичен "транс" и хипнотичната летаргия са често пъти твърде различни наистина като явления, но почти идентични по същност, – те са предизвикани с помощта на едни и същи сили, въпреки че задействащите ги фактори: – в единия случай импулсът на един човек, в другия – квази "животинският" подтик за действие на едно лемурно същество от невидимата част на физическия свят, – са много различни по характер. – –

Ако за човека хипнотизатор всички скрити взаимозависимости в природата бяха така разбудени, както за ония лемурни същества, той щеше да бъде в състояние да предизвика експериментално немалко "чудеса" на спиритизма с помощта на хипнотизираното от него лице и за него биха останали непостижими само онези спиритични феномени, за чието осъществяване при всички обстоятелства е необходим истински медиум, въплъщаващ от своя страна, както бе казано по-горе, само пасивния характер на същата психофизична конституция, чийто активен характер виждаме в лицето на всеки хипнотизатор. –

Но човекът, поставящ друг човек в състоянието на хипнотичен сън, е ограничен само в рамките на постигнатото чрез земните сетива познание на природата и не може нито да предотврати, нито дори да разбере, че невидимите същества от физическия свят добиват временно власч върху неговото подопитно лице, изкуствено превърнато в "медиум".

Така е станало възможно някои хора да започнат най-сериозно да вярват, че в състояние на по-дълбок хипнотичен сън могат да срещнат истинската духовност на човека, – да се оставят лековерно да бъдат поучавани от някакво мнимо "свръхличностно подсъзнание", без при това да подозират, че всъщност вършат само спиритически сеанси, свеждайки с благоговение глава пред откровения, произлизащи от същата сфера, от която и всевъзможните истории, разказвани от "скъпите покойници" на някоя спиритическа общност пред нейните занемели членове, – само че съобразени с вкуса на този, за когото е било предназначено това съобщение, тъй като всяко проявление на тези междинни същества винаги съумява с нечувана рафинираност да налучка тъкмо оня тон, който се изисква от даден кръг, за да може известиею да внуши доверие.

Отначало нападана като "мошеничество" и "суеверие", днес хипнозата е станала реквизит на медицинската наука и на нейното прилагане масово се приписват най-различни лечебни успехи.

Не е моя работа да давам преценка доколко тези лечебни успехи са трайни и дали издържат строга критика.

Длъжен съм обаче недвусмислено да заявя, че всяко лечение с помощта на хипнозата се равнява донякъде на изгонване на дявола с Велзевул и може да крие в себе си опасност както за практикуващия лекар, така и за пациента. –

Трябва много добре да си отговорим дали търсените може би истински, а може би и само привидни лечебни ефекти оправдават излагането на тези опасности?!?

Решението на този въпрос трябва да бъде предоставено на опитността на лекаря, докато тук аз искам само да констатирам опасността и да посоча нейния характер.

– Ако не от собствени наблюдения, то поне от съответната литература всеки, който се е занимавал по-отблизо с явленията на спиритизма, знае много добре, че "медиумът" изпада толкова по-лесно в "транс", колкото по-често експериментира.

Същото нещо се потвърждава и от практиката на всеки хипнотизатор при постигане на състоянието на хипнотичен сън у дадено подопитно лице.

Енергийните центрове, предизвикващи и в двата случая анормалното състояние, са, така да се каже, перманентно "настроени" към постигане на това състояние у въпросното лице; те образуват един вид магическа верига, трайно свързваща активния полюс с пасивния.

Плоскостта" на връзката е невидимата част на физическия свят, към която спадат и фините флуидни сили на тялото, чиято активност прави възможно формирането на чисти волеви импулси в мозъка. – Чрез тяхното парализиране обаче собственото "Аз" бива изместено от своето господстващо положение и принудено да отстъпи на друга сила властта да се разпорежда с мозъка, както и харесва. –

Колкото по-често хипнотизаторът експериментира с подопитното си лице и използващият хипнозата лекар – със своя пациент, толкова по-неразривна става магическата верига от невидими енергийни центрове, свързваща двата полюса, дори ако те се намират на хиляди километри един от друг.

Тази магическа верига е разтеглива почти до безкрайност и се къса толкова по-трудно, колкото по-често е била закалявана преди това в многобройни хипнотични експерименти. – – –

Ясно е бездруго, че както лекарят, респективно в най-общия случай хипнотизаторът, така и пациентът или подопитното лице могат да се изложат в резултат на тази постоянна връзка на крайно нежелателни влияния, тъй като отношението на двата полюса един към друг съвсем не е така категорично определено при всички обстоятелства-, че активният полюс да не може понякога да се превърне в пасивен, а пасивният – в активен. . .

Много рядко тези случаи на непожелано взаимно повлияване се осъзнават като такива, макар вече да са събрани някои недвусмислени наблюдения, които могат да се обяснят само с такова влияние, обусловено от наличието на перманентна флуидна връзка.

Тази възможност за повлияване се използва съзнателно от страна на някои 124

окултни "езотерични школи", като съответният "учител" в течение на едно "обучение", чието единствено съдържание се свежда до поредица от непрекъснато засилващи се повече или по-малко прикрити хипнотични сеанси с неговата жертва, така здраво я обвързва към себе си, че е вече почти невъзможно тя да направлява собствената си воля.

Такъв един окултен авантюрист, който много добре съзнава, че цялата му власт ще бъде поставена на карта, ако дори за миг изостави трескаво поддържаната си активност, едва ли ще бъде действително изложен на опасността да претърпи някакво неблагоприятно влияние от страна на своя така действено обвързан "ученик".

Ала лекарят, който ограничава активната си настройка само през времетраенето на експеримента, не може никога да бъде сигурно защитен срещу неочаквани нахлувания на волята на неговия пациент – дори когато отдавна вече го е забравил – в собствената му психофизична сфера, в собствените му чувства и мисли.

Че при пациентите това става в далеч по-голяма степен, следва от естеството на желаната двустранна връзка.

Но много по-съществен от всички, така да се каже, "технически" опасности на хипнозата си остава безспорният факт, че всяко хипнотизиране, независимо дали се прави с експериментална или с лечебна цел, води до изолация между волята и мозъка на хипнотизирания и че при многократно подлагащите се на хипноза лица това изолиране продължава своето после действие дълго време след прекратяването на самите сеанси.

Тук аз нямам предвид "следхипнотичната" заповед, която се изпълнява само затова, защото дадена образна представа на хипнотизатора, заедно с едно определено, латентно присъстващо у нея чув- 126

ство за време, така е въздействала по време на хипнотичния сън на неговото иодопитно лице върху флуидните, фини телесни сили, чрез които волята получава възможност да оказва влияние върху мозъка, че след изтичане на определения срок те автоматично изпадат в състояние на парализа и така дадената наистина по време на предшестващата хипноза, но неизпълнена тогава заповед се изпълнява сега въз основа на волевия импулс на хипнотизиращия точно така, сякаш това става по време на самия хипнотичен сеанс.

Нямам предвид и извършваното с лечебна цел потискане на волеизявата, което кара преминалото хипнозата лице да се чувства дълго още възпрепятствано да се отдаде на определени наклонности, да изпитва определени страхове и други подобни. Всичко това са все още желани от хипнотизатора последействия, които спадат, строго взето, към явленията на самия сеанс, въпреки че се проявяват едва след него.

Много по-опасни последици се проявяват при често подлаганите на хипноза хора като увреждания, които не са били желани от никого и които се състоят в това, че за лицето, свикнало да се оставя абсолютно пасивно като играчка в ръцете на една чужда воля, става все по-невъзможно да оказва някаква забележима съпротива срещу тази чужда воля, срещу чуждите внушения. –

И дори дадената с най-добри намерения по време на хипнозата заповед, подопитното лице да не се оставя да попада под ничие друго влияние освен под влиянието на хипнотизиращия, е безсилна в случая. –

Ще бъде наистина много трудно то да бъде поставено в състояние на хипнотичен сън от трети човек, но във всекидневния живот неговата непрекъснато потисната воля няма да може да задържи мозъка му изцяло в своя власт.

Той ще стане арена на всевъзможни чужди волеви импулси.

А никой що-годе прозорлив човек не би се нагърбил да твърди, че подобно състояние може да бъде благоприятно за душевното развитие.

Освен това при прилагането на хипнозата с лечебна цел става въпрос предимно за отстраняване на някои дефекти, спадащи всъщност към моралната сфера.

Ако такова отстраняване се постигне с усилията на собствената воля, макар и след многократни несполуки и след доста дълго време, за целия душевен комплекс на човека това представлява една голяма, положителна придобивка.

По този начин неговата воля добива все по-неограничена власт над мозъка и за чуждите, нежелани влияния, както и за присъствашите в собствената му конституция неблагоприятни фактори, ще става все по-трудно да овладеят мозъка му.

И напротив, ако се цели отстраняването на подобни дефекти, спадащи повече или по-малко към етичната сфера, да бъде постигнато чрез хипнотично въздействие, то нежелателното явление може наистина да изчезне, но това не е никаква придобивка за душата и властта на волята над мозъка, без която не е възможно никакво истинско душевно усъвършенстване на тази земя, все повече се подронва при този процес.

От всичко онова, което изложих тук, колкото и бегло да засягах същественото, следва, че заниманията с хипноза във всички случаи са една много рискована игра и крият всъщност не по-малко опасности, отколкото практикуването на спиритически сеанси или усилията да се овладеят някои факирски фокуси. –

Онова, което доказват действителните хипнотични явления, е достатъчно, за да накара дори и по-повърхностни умове да се замислят за тайнствените сфери, където протича вътрешният живот на човека.

Знанието за тези явления може да се превърне в помощен фактор при изграждането на нашата представа за света и да бъде по този начин изключително ценно за всеки от нас. Никога обаче тези явления няма сами по себе си да донесат добро на човечеството, а още по-малко - да помогнат на земния човек да разбуди тайната на своето съществуване! –

# ЗАГАДКИТЕ НА БЪДЕЩЕТО

Стар колкото самото човечество е стремежът на човека да съзре, предварително разбулени пред вътрешния му поглед, бъдещи събития, ала досега никой от родените на тази земя не е успявал да разкъса плътната, тъмна завеса, скриваща за него бъдещето.

Тук очаквам веднага да ми се възрази, защото - нима всички народи не са имали своите пророци? – Нямаме ли хилядократно потвърдени известия за ясновидци, познаващи тайната на бъдещето? – Не са ли дори в най-ново време отново на висока почит "Центуриите" на Нострадамус? – –

Всичко това ми е много добре известно, но все пак съм принуден за съжаление да заявя, че в малко други неща хората са се заблуждавали тъй често и с толкова твърдоглаво упорство, както във вярата,

че притежават способността да прозират изцяло бъдещето. –

Наистина по всяко време е имало хора, има ги и днес, както ще ги има и в идните времена, за които понякога се е повдигало булото пред бъдещи събития.

Цялото бъдеще се съдържа, наистина, във всяко настояще, както и всяко настояще е само последица от цялото предшестващо го минало.

Съществуват някои средства, чрез които човекът може да повдигне това було.

Мантичните изкуства могат на моменти да пробудят някои интуитивни прозрения за бъдещето с не по-малък успех, отколкото могат да сторят това и сияйните сили от света на чистия Дух, но по този начин пред съзерцаващия се показват най-често в неясни символични образи само фрагменти от бъдещи събития. –

Никога гледащият в бъдещето не може да бъде господар на своите видения!

Те ще му показват неща, които не е желал изобщо да види, а онова, което с най-голям копнеж жадува да прозре, ще си остава скрито за него. –

Той е принуден да взема каквото неговите видения му предлагат, без да може да изменя формата, под която те го спохождат: ту пределно ясни и еднозначни, ту гонещи се във фантастично преплетена арабеска. ..

Той е само получател на далечна вест, а не откривател на неизследвани земи. –

Сигурно е станало ясно, че тук аз говоря за пророческо виждане, а не за закономерно изчисляване на бъдещи времена, каквото е наистина възможно – макар и не без остатък възможно – за скритата наука. . .

Не е от голямо значение, дали при тия пресмятания бъдещите периоди се определят чрез положението на Земята в космическото пространство, или пък от известни дати на минали земни събития се съставя изчислителна мрежа, която след това се разпъва, за да се уловят в нейните бримки бъдещи събития. – –

Колкото и несъвършен да ни изглежда днес този метод, той ще стане единственото, донякъде сигурно средство на човека да узнава предварително бъдещи събития, както например метеоролозите в наши дни успяват вече въз основа на данните за барометричното налягане в различни части на Земята да предскажат доста атмосферни процеси, въпреки че и тук, разбира се, грешките са все още неизбежни, докато опитът не ги научи да разбират закономерностите в сложното протичане на подчиняващите се на определени природни закони явления.

На такова изчисляване на бъдещето също са поставени граници, но колкото и тясно да са прокарани те, оградената от тях област си остава все пак достъпна за относително сигурни изследвания и ще донесе на човечеството във всички случаи 138

повече полза, отколкото всяко оракулско пророкуване на бъдещето, напълно независещо от волята на ясновидеца, макар че висшето прозрение може да мине и без тази "полза". – –

Погрешни спекулации са довели до дръзката идея, че всяко земно време било постоянно присъстващо пред един вечен поглед настояще.

Така е могла да възникне чудовищната мисловна представа, че цялото време трябвало да се разглежда като един навит на ролка филм и че било достатъчно само да развием повече или по-малко този филм, за да се очертаят пред нас желаните кадри от бъдещето.

Велемъдрото научно високомерие е изопнало самонадеяно мрежата на това лъжепознание и роякът мухи еднодневки пред нощната лампа на интелектуалната вманиаченост се е хванал така здраво в тази паяжина, че на всеки, който отказва да търси опора в нея, гледа с надменно, презрително съчувствие.

Ала неумолимата Действителност се интересува толкова малко от резултатите на спекулативната мисъл, колкото и от празните фантасмагории на суеверието.

Тя се основава на самата себе си и се надсмива над всякакви теореми, опитващи се да я направят обяснима.

Ако човек се оставя да бъде подведен от помпозността на кухи "научни" фрази и не може да събере достатъчно мъжество да погледне в очите самата Действителност, неговите мисли ще си останат завинаги в плен на заблудата.

И най-далечното бъдеще се съдържа наистина в настоящето, но дори за вечното око то не е все още присъстващо, а се разкрива само като прозряна последица на настоящите събития. – –

Тъй като всяко явление е само израз на действащи сили, то и бъдещото действие на тия сили може да стигне до съзнанието винаги само като явление9 откъдето става ясно защо хвърленият към бъдещето поглед вижда картините на предстоящото събитие, сякаш те са вече налице в някоя сфера. –

Оттук води началото си заблудата, че всяко бъдеще било "вечно настояще", и анемичното мислене се е постарало да даде някаква обосновка на тази заблуда. . .

Трудно е за човешките мозъци да скъсат с антропоморфното мислене и затова се е разпространило така широко мнението, че не може да няма някакво всемирно ръководно начало, за което всяко събитие, чак до най-далечното бъдеще, да е във всеки момент разбулено.

Хората не са могли да се издигнат до свободните, покрити с вечен сняг висини на Действителността, за да могат оттам да съзрат кое е илюзия и кое – истина. –

Всемирното ръководно начало, изведено чрез умозаключения, е наистина реална даденост, но то се различава много съществено от илюзорния образ, създаден от работещото на празен ход мислене. –

Онова, което би могло да се нарече "всемирно съзнание", е винаги само съзнателно битие на мига като последица на всички безброй мигове преди него и творец на всички безброй мигове след него. –

Ала "Духът прониква във всичко; дори и в дълбините Божии" , така че за Духа е наистина възможно да разбуди предварително за себе си чрез изчисляване, чрез извеждане и – в най-дълбоко самовглъбяване – чрез вникване в собствения си Закон бъдещите събития, ала този горещ копнеж към знание е отреден само на отчуждения от Бога Дух, а оная най-висша Действителност, познаваща вътрешно самата себе си като Прасветлина, като начало на всяко съществуване и венец на всяко проявено битие, – схваща себе си от веки веков винаги само като напълно осъзнато Битие на мига, – не знае никакъв стремеж да търси у себе си миналото, нито пък да смущава чрез знание за бъдещето абсолютната хармония на всепознанието, която и предлага мигът. –

Нека тук си вземе бележка, който умее да слуша! Голям брой погрешни изводи са направени от неправилни основни предпоставки за "Бога" и за "Божественото", защото хората са заместили Действителността с един мисловен образ, за да му се кланят като на идол, а после пък, когато той се е оказал безсилен, те изливат гнева си над него или го обявяват за лишен от идолското му велелепие.

Едва когато този образ, създаден от хората, за да му се кланят, бъде завинаги унищожен, "Бог" ще може отново да проговори на човечеството в своята Действителност! – – –

Тогава чак и човекът ще съумее да се научи да изживява мига с пълна сила, и всеки стремеж към изследване на бъдещето ще го напусне завинаги.

Използването на мига извисява човека до Божествена форма на живот!

Безбройните мигове, съставляващи неговия земен живот, ще се наредят тогава един до друг като наниз скъпоценни бисери, докато някога той не се озове в същия този непрестанен миг, включващ в себе си вечното преживяване, – брилянта в хилядолистния лотосов цвят. –

"ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ!"*

# том_37 КОДИЦИЛ КЪМ МОЕТО ДУХОВНО УЧЕНИЕ

Кодицил (лат. codicillus, умал. от codex) – допълнение, притурка към завещание.

37.1 # Раздел първи

37.2 # Раздел втори

37.3 # Раздел трети

37.4 # Раздел четвърти

37.5 # Раздел пети

37.6 # Раздел шести

37.7 # Раздел седми

Настоящият "Кодицил" към моето духовно учение е последната дума, която имах да кажа във връзка с него. Разнообразното съдържание на отделните части не позволява да им се дадат насочващи заглавия.

Вo Yin Ra Началото на май. 1937.

37.1 # РАЗДЕЛ ПЪРВИ

37.1.1 Зная, че в едно не толкова далечно бъдеще мнозина ще почувстват болезнено моето отсъствие, защото едва след като си отида от този земен свят, ще забележат, че съм живял сред тях и за тях дори когато никога не са се срещали с мен във външния живот. Въпреки това не мога, като родените в развихрената човешка фантазия вълшебници, да отлагам до безкрайност свършека на земните си дни, пък било то – както е в моя случай – единствено заради другите. Рано или късно ще престана да бъда гост в това физическо тяло, което продължава все тъй вярно да ми служи и до днес, въпреки че от десетина години вече се нуждае от истинско, повтарящо се ден след ден чудо, за да ми предлага доброволно службата си. Ако безспорно необикновените и надвремеви свидетелства, изложени съгласно поетото от мен задължение на страниците на моето вдъхновено от Духа учение, бяха продиктувани просто от импулса към споделяне, от чистото желание да оказвам помощ, от страстта към словоизлияния или дори от манията да поучавам, изискваната от мен земна цена би се оказала без съмнение твърде висока за това тленно тяло. Единствено от перспективата на Непреходното може да се проумее, че наистина е трябвало да се изиска такава висока цена, ето защо тя бе действително заплатена от мен на земята! И след изтичането на отредените ми земни дни ще се налага да я плащам, понеже съм я вече приел, в отвъдната страна на живота, без изобщо това да ми тежи!

37.1.2 Чужд ми е всякакъв стремеж да предвиждам бъдещи земни събития, но колкото и "еретични" да изглеждат днес книгите ми в очите на онези, които се чувстват удовлетворени от своето вероизповедание, на наивно и тъпо самодоволните, както и на тесногръдите традиционалисти, дълбоко в себе си съм непоколебимо убеден, че в едно недалечно бъдеще моето духовно учение ще бъде признато от поколенията като неразрушима, насъщно необходима до свършека на земното време, "стоманена арматура" – казано на днешния език – на всяка вяра в Бога. При това аз възвестявам и за корени на религиозната вяра, по-дълбоко закотвени в живота на вечния Дух и неизмеримо по-стари от всички древни "свещени" писания на цялото земно човечество, – по-стари от самата земя дори!

37.1.3 Ала и без да се позоваваме на неудържимото, направлявано и закриляно от Духа познание, което със сигурност ще осени в бъдеще безброй представители не само на Европа и европеизираното клерикално "християнство", но и на всички раси и народи по земята, усилията да се подкопаят свидетелствата за вечната Действителност в книгите на моето учение биха се оказали съвършено напразни. По силата на насъщна необходимост то отдавна вече е проникнало дълбоко в живота навсякъде, където има хора, усвоили немския език, ако той не им е майчин по рождение, а благодарение на преводите то не е съвсем чуждо и на други езикови сфери, при все че и най-добрият превод не би могъл да замени възприемането му в оригинал. Един ден хората ще учат немски език така, както някога са изучавали латински и гръцки, защото са искали да разберат авторите на собствения им език. Това не е "пророчество", а непоклатимо духовно прозрение, което впрочем се отнася единствено до моето дело и до неговия език, – заради самия този език!

37.1.4 Хора, които живеят или поне се стремят да живеят в съгласие със съветите, съдържащи се в моето духовно учение, се срещат вече почти навред по света и сред всички съсловия, вероизповедания, светогледи и жизнени сфери на нашето време.

37.1.5 Ала с изключение на неколцина, особено близки до мен в човешки план приятели, трезво ориентирани към съществените неща, все още не съм срещал човек, който да е наистина в състояние да "претегли" точно и всестранно стойността на книги като включените в моето учение, разкриващо структурата на вечния Дух! – А и едва ли е оправдано да очаквам необходимото в случая духовно познание – опиращо се единствено на фактите, задълбочено и сигурно овладяло всяка от разглежданите тук области – от хора, на които моето учение може тепърва да донесе чрез своите съвети непоклатима сигурност в преценката и непоколебима увереност, стига стремежът за пробуждане да е оживял в душите им и да са достигнали нужната за това вътрешна зрелост.

37.1.6 Моето духовно учение ще се утвърди от само себе си като безусловно необходим, изхождащ от Вечното подтик за живот и извор на щастие навсякъде, където откровенията му се посрещат с радост, защото са били вече вътрешно очаквани и желани.

37.1.7 Но ако някой се лишава сам от възможността за светло познание, като си въобразява, че отдавна вече притежава всичко необходимо, или че не изпитва в края на краищата потребност от това, което съм успял да донеса от вечния Дух, за да го предложа на днешния свят, той неизбежно ще си даде един ден сметка, че е изпаднал в нелепа заблуда, която едва ли ще може някога да си прости, а и ще му бъде особено неприятно, когато другите я забележат.

37.1.8 За жалост тя няма как да остане незабелязана, защото не всички хора изпадат в нея!

37.1.9 Наистина аз свидетелствам за това, в което живея, така че са ми твърде добре известни някои необходими изисквания и следствията от тях, за които никой друг не би могъл да знае, но не съм изобщо в състояние да възпрепятствам неумолимото действие на обусловени от Вечността закони. При определени обстоятелства имам възможност да упражня, изхождайки от вечния Дух, благоприятно влияние върху процеси, които не носят от веки веков в себе си своята Необходимост, а са задействани единствено от възникнали във времето импулси, но това "влияние", изразяващо се в подкрепа, напътствие и благословия, получава естествено своите директиви само от Духа на Вечността. Единствено на тях са подчинени изхождащите от мен духовни сили.

37.1.10 Дори да ми предложеха – казано в стила на отминали вече времена – "всички царства на земята", пак не бих могъл да изпълня желание, което е в разрез с получените от мен безпрекословни духовни указания, а и те си остават абсолютно недосегаеми за каквито и да било желания, симпатии или антипатии на земнотелесното в мен!

37.1.11 Всички тези неща са наистина "странни" и съвсем не лесни за разбиране, – но не съм в състояние нито да ги променя, нито да ги направя по-лесно разбираеми. Те просто не подлежат на изменение! Пророци, философи и поети не са пестили сили в опитите си да проникнат в тайните на Действителността, докато за зрящата душа тези тайни сияят в Духа напълно открити пред очите на всички, само че духовните очи на земния човек са осъдени за жалост да бъдат "слепи по рождение"!

37.1.12 Тъкмо за да им помогне да прогледнат, трябваше да бъде създадено моето духовно учение, на което аз наистина станах по задължение вещ изразител, но което съвсем не приписвам на тленното в себе си, нито пък имам някакви претенции да го използвам като критерий за оценка на земната ми личност, макар сега тя да е неделима част от съзнанието на моето вечно "Аз". Впрочем Вечното не иска да бъде обменяно в земна, условно валидна монета!

37.1.13 "Наричам" се Bo Yin Ra съвсем не в резултат на произволно хрумване – така, както някои си избират псевдоним. Тези седем букви или три срички изразяват в духовна диаграма онова, което аз, по силата на вечното си Битие, съм субстанциално във Вечността! Много се съмнявам обаче дали читателят би могъл наистина да си представи какво в действителност искам да кажа с тези думи. Музикалното изкуство може да послужи донякъде като основа за сравнение, доколкото то прави разлика между записания с нотни знаци и приведения в звучене акорд, – макар че към подобно сравнение трябва да се пристъпва доста предпазливо. Сами по себе си тези три срички би трябвало да говорят и на най-слабо развитото езиково чувство повече, отколкото би могло да му каже каквото и да е "обяснение", тъй като звуците тук са: – носители на Живот!

37.1.14 Моля настойчиво този, комуто всичко това изглежда "прекалено фантастично", да не посяга към книгите на моето учение! В тях той несъмнено – и вероятно с най-добри намерения – би видял неща, които са му абсолютно чужди. В това отношение съм преживял много неприятни неща, а е възможно да преживея и още заради някои всеядни и винаги жадни да тълкуват читатели, но не мога все пак да ги съдя, ако само действително непознаване на безусловно необходимите духовни прозрения е подвело към гротескно тълкуване на моите думи хора, които нямат и представа за какво всъщност става дума, макар да се смятат за особено вещи по въпроса.

37.1.15 Принуден съм обаче да осъдя най-сурово всички, които просто са отминали без внимание моите предупреждения, макар да са били в състояние да ги разберат. – Който пренебрегва тези толкова необходими предупреждения, напълно заслужава да бъде воден за носа от всеки лицемерно "набожен" хитрец, ловко използващ неспособността на своите ближни за правилна психологическа оценка, или от подобни нему спиритически "лемури"! Онова, което мнозина съзнателни или неволни "спиритисти" наричат свой "дух закрилник" или "водач", е уродлива рожба на злонамерена заблуда, изхождаща от невидимия физически свят, – доколкото нямаме работа с фантом, продукт на екзалтирано самозаслепление.

37.1.17 Който иска да се научи да "разбира" моето духовно учение, трябва да подходи към него отвътре и в никакъв случай да не си въобразява, че би могъл да си състави някаква преценка за него отвън.

37.1.18 Външният му разсъдък може обаче да го ориентира с голяма сигурност, щом някой от тъй многобройните и безотговорни ловци на души от видимия или невидимия свят се изпречи неочаквано на житейския му път и се опита да "извлече печалба" от душевните му търсения, макар понякога да става въпрос не за звонкова монета, а за задоволяване на "стремежа към признание" на човек, който не вижда друг начин да се отърси от "чувството си за малоценност", – или за обикновена ловна страст на някой от невидимите душеловци, охарактеризирани достатъчно добре в моето учение. Голямото мнозинство от жертвите на посочените злосторници биха могли сами да се опазят, ако не бяха станали вече жертва на собственото си, охотно подклаждано суеверие, загубвайки по този начин всяка способност за правилна преценка.

37.1.19 В тридесет и двата тома на моето духовно учение се съдържат напътствия, сведения и съвети, съчетани в едно живо цяло. Още от първите излезли от печат страници аз открито заявих, че съм много далеч от намерението да излагам някакви "убеждения", придобити било чрез размисъл, било в резултат на духовно просветление, тъй като не виждам никакъв смисъл да публикувам каквото и да е лично мнение. Никога не съм крил, че учението, на което съм дал израз на майчиния си език, е хилядолетно наследство на малцина земни човеци, съзнателно съединени със своето вечно Битие, които изживяват в скритост и уединение отредените им през съответния период земни дни като Светещи на вечната Прасветлина. Винаги съм изтъквал, че всички сведения, които мога да дам относно структурата на вечния духовен Живот, произтичат от собствения ми, осъзнат и от земното ми въплъщение, правечен Живот в Светлината на самоизживяващия се вечен Дух. Подчертавал съм, че моите съвети и указания не произхождат поначало от мен, земния вестител, а се основават на строго определени изисквания, произтичащи неотвратимо от структурата на духовно-субстанциалния Живот, който може да приеме в себе си само нещо, произлязло от самия него, и то единствено ако отклонилото се някога от жизнената си основа се устреми отново с всички сили към нея.

37.1.20 Първоначалната "отчужденост" у някои читатели, за които е предназначено моето духовно учение, отстъпва място на най-съкровена близост в същата мяра, в каквато се разгръща способността им да долавят в книгите ми моя духовен Живот. Не свидетелствата и напътствията са най-важното нещо в това учение! Над всичко стои неговото съоб-щимо съдържание от истински вечен духовен Живот, който съм вложил в думите си, за да може да бъде възприет от способните да го усетят. Не като напрягат мисълта си, а като се постараят да го почувстват и вградят в собствения си живот!

37.1.21 Говорейки за стародавно "наследство", имам предвид земната традиция, свързана с формата на откровение, но то в крайна сметка се основава на способността да се изживява субстанциалният духовен Живот. Става дума за земно осъзнатия, непрекъснато изживяващ се във вечна продължителност, Живот на вечния животворен Дух, за който не може да свидетелства никой, ако не е осъзнал себе си в него неизмеримо дълго време преди земното си въплъщение! Всяко познание на достойните дори за най-голямо възхищение земни мозъци е било и си остава само игра с лишени от стойност жетони в сравнение с предлагащото най-чисто самородно злато прозрение, с което действителното преживяване на вечния Живот осенява малцината от всички времена, упълномощени да говорят от негово име!

37.1.23 Не мога да променя с нищо факта, че в днешно време и за много столетия напред аз оставам единственият човек на земята, принадлежащ към въпросната Общност, на когото вечният Дух не само е "разрешил" да разкрие духовното си познание, придобито в резултат на собствения му вечен духовен опит, но и му е възложил това като най-свещена задача на неговия земен живот.Измамници е имало наистина винаги, ще ги има и в бъдеще, защото на земята те никога не липсват и винаги си намират свои покорни следовници.

37.1.26 "Корените" на нашия духовен – и земен – живот са устроени съвсем не така, както се приема от всички религиозни и философски учения, станали всеобщо достояние! – Крайно необходимо е да се променят из основи досегашните представи в това отношение, ако земният човек иска да си създаде макар и само донякъде приближаващ се до Действителността достоверен образ, който да даде някаква осезаема и сигурна опора на неговото познание, свеждащо се и без това – на първо време и в най-добрия случай – до "предугаждане" на истината. Тук придържането към "унаследените" представи трябва да бъде безусловно превъзмогнато, за да се откроят истинските ценности, които крие в себе си традицията.

37.1.28 А на онези, които – в плен на погрешни представи за моето земно дело – очакват от една лична среща с мен повече, отколкото са получили от книгите ми, трябва за съжаление да кажа, че при разговор с тях не бих могъл по никой начин да им дам нищо сравнимо с онова, което съм им дал в книгите си от Духа Божи, – осъзнат единствено в него и воден единствено от него! Трябва да се прокара много ясна разделителна линия между всички онези автори, които си служат с книгопечатането, за да излагат мислите си или да анализират чувствата си, и мен, защото аз говоря, изхождайки от Вечното, и превръщам словата си в носители на собствения ми вечен Живот. Читателят трябва съвсем ясно и трезво да осъзнае, че съм донесъл със себе си в този земен живот своето предвечно наследство, – а не съм стигнал до духовната си същност в резултат на земни търсения. При срещата си с думите на моите книги той получава всичко духовно и всичко лично, което живее в мен на тази земя! Физическото ми присъствие не би могло по никой начин да му даде същото. А и много трудно намирам възможност да се срещам понякога у дома дори с най-близките си хора, камо ли да приемам непознати посетители. Невъзможно ми е също така да давам лични съвети чрез писма, както и да коментирам в частен порядък своето учение, колкото и желателно да се струва това на отделни хора и колкото и за "важни" – от своя гледна точка – да смятат те своите конкретни случаи. Нещо друго и далеч по-необходимо налага, по повеля на Духа, да му отдавам занапред, ден след ден и до последния си дъх, всички свои земни сили, докато трае животът ми във физическо тяло на тази земя. А това "друго" не оставя място за нищо друго!

37.1.29 Какво е истинското, всеобхватно значение на горните думи, мога да преценя единствено и само аз, въпреки че в заключителния том на духовното ми учение "Затворена градина" ("Hortus conclusus") е казано всъщност всичко, което се поддава много или малко на изразяване със земна реч. Там, където трябва да се оттеглям всеки ден, за да върша своето дело, възложено ми от Духа за времето на земнотелесния ми живот, не мога да взема със себе си никого. Не съм и в състояние да покажа на когото и да било за какво точно са нужни моите сили, нито в духовен, нито в земно-предметен план, защото никой не познава нещо сравнимо, което бих могъл да му посоча, та да разбере с негова помощ моите думи.

37.2 # РАЗДЕЛ ВТОРИ

37.2.1 Моето духовно учение представя доколкото е възможно обективно структурата на вечния Дух от земното му проявление – най-отдалечено от самия него, но най-близко до земния човек – до най-съкровеното му, най-висше и най-свято вътрешно Битие. "Доколкото е възможно обективно" ще рече, че абсолютна обективност съществува единствено в самия вечен Дух, но при словесното си представяне тя неизбежно става относителна въпреки всички намерения и усилия на решилия се да я предаде с думи поради винаги субективния характер на неговите изразни възможности, който никаква сила на вечния Дух не е в състояние да превъзмогне докрай. Така че, бидейки в Духа, аз давам онова, което имам да дам, в предоставената ми като земен човек изразна форма, подложена обаче на ясно усещания в мен непрекъснат контрол на съзнателни сили на вечния Дух. Този процес всъщност не е толкова прост, колкото следва от току-що казаното, но в друго отношение той все пак се отличава с неизразима простота! Най-простото в субстанциалния вечен Дух не подлежи вече на предаване, защото то не оставя извън себе си нищо съзнателно, от което да бъде разграничено при евентуалното му описание.

37.2.3 Макар поради самото си естество словесното представяне на Вечното да не може никога да бъде абсолютно обективно, в него е невъзможно да се допусне и истинска грешка, тъй като всичко идващо от Вечността си остава включено във вечното познание и е неразделна част от вечната Действителност. Тъкмо затова всички приказки за вечни неща са лъжовни, ако не идват от устата на духовен човек, самият той напълно осъзнат в тази Действителност на единствено Нетленното! Религиите също не са защитени от подобна заблуда! Доколкото те се ръководят от земния импулс да пробудят спящите души и да ги превърнат в гнезда на вечната Любов, поддържайки ги с култ и молитва в будно състояние на пламенно вдъхновение, религиите са желани от Духа земни обединения, от които човечеството не би могло да се лиши. Но когато техните служители смесват полученото чрез истинното свидетелство на един осъзнат в Действителността човек с други, чужди и собствени, слова, за да изградят едно познание, което си остава само познание на думи, същите религии могат да се превърнат в най-големи препятствия по пътищата на душите! Няма на земята религия, която да не се нуждае от самопречистване в това отношение, но пречистването е особено наложително там, където някои хора са се забравили дотолкова, че не са се посвенили да превърнат древното религиозно наследство в обект на една лъженаука, вместо да приемат с благоговение онова, което може да бъде "разбрано" само от хора, осъзнати във Вечността и сами живеещи във вечната Действителност. За това, че такива човеци наистина са се появявали и ще се появяват по всяко време на земята, може да свидетелства само някой, който е един от тях! Именно като такъв се постарах, изхождайки от Духа, да доведа чрез слово до съзнанието на цялото човечество тази, стигаща до пълно отъждествяване, Общност на идентични помежду си индивиди!

37.2.5 Неделимо съединените с мен сравних с родени в Духа "Братя" по аналогия със земното понятие за хора от мъжки пол, в чиито жили тече една и съща родителска кръв. Нито едно земно сравнение не може обаче да даде адекватна представа за съвършеното единство на духовни индивидуалности, реално осъществено между Светещите на Прасветлината. Избраното в крайна сметка от мен сравнение не бива по никой начин да се схваща като отнасящо се до "манталитета" на родени под един покрив земни братя, тъй като аз съм го използвал единствено за да изтъкна идентичността на кръвта! Тази общност на потеклото от един и същ земнотелесен корен трябва да се разглежда като символ на вечния духовен произход в духовния свят. Употребеното от мен сравнение няма нищо общо по своето съдържание с обичая устремените към една и съща цел хора да се наричат "братя" въз основа на постигнатото единомислие или общността на поетите задължения! Всеки от Светещите на Прасветлината е не само формиран от една и съща вечна воля в субстанциалния божествен Дух, но и като такъв е субстанциално идентичен по своето битие в Духа с всички останали, формирани по същия начин Светещи, независимо от исканата от Духа възможност за различия между тях.

37.2.7 Многократно съм подчертавал, че по причини от духовно естество, човек, в когото се изживява един Светещ на Прасветлината, не може да бъде същевременно служител или ръководител на никоя от земните религии. Такъв не е бил и Учителят от Назарет, независимо от думите, приписвани му по-късно от хора, които не желаели да изглеждат "отживели времето си" сред последователите на новата вяра. Глупаво постъпват онези, които, едва научили нещо за Общността, от чието име говоря, се втурват да изследват всички религиозни системи по света с надеждата да срещнат там Светещи на Прасветлината, тъй като Светещите на Прасветлината не са били нито жреци на древни мистерии, нито йерофанти, – не очакват от никого обвързаност, а и самите те не са обвързани по съвест с никоя религия. Не защото те, духовните будители на всяка истинска религиозност, са "противници" на религията, а защото като живеещи във вечния Дух са неделима част от вечния порядък и следват закони от свръхвременно естество! Това ме караше да призовавам към повече благоразумие, когато виждах какво объркване поражда убеждението на някои наивници, че Светещите на Прасветлината трябвало да се търсят сред брахмани, пандити, санясини, садху и бикшу, сред лами и техните "преродени", сред дервиши и факири, или дори сред истинските "йоги". Но не по-малко грешат и онези, които си въобразяват, че могат да заимстват от храмовете на източните религии образи и символи, чийто ореол би прилягал и на някой Светещ на Прасветлината. Всичко това е плод на умопомрачителната мания да се търси потвърждение на неконтролируемите блянове на един фантазиращ романтизъм!

37.2.9 Гръб на тези неща трябва решително да обърне всеки, който иска да се приближи духовно, макар и само като предчувствие, до чистите, кристално ясни и свежи като вечните снегове селения, които са диханието на нашето духовно Битие.

37.2.10 Всяко въздействие на вечния Дух върху физическата структура на земята, всяко използване на тази структура от духовните сили на Вечността, създава ситуации, изпълнени със символична стойност. Съвсем не е "случайно", че единственото място на тази планета, където вечните потоци от духовни вълни и трептения могат да се възприемат в максималната им сила, се намира горе в пояса на най-високите и планини, сред снегове и ледове! В своите блянове земният човек е много по-склонен да търси това място на контакт, където за светлите сили на вечния Дух става възможно да проникнат в твърдата, тъмна земна аура, за да стигнат през сърцевината на Земята до душите на живеещите от нея земни човеци, на някой "райски" остров сред окъпаните в светлина южни морета, или поне там, където физическото тяло намира благоприятни условия за живот и развитие. Ала тъкмо предпоставките, необходими за живот във физическо земно тяло, напълно отсъстват в простиращата се на много мили висока зона на въпросното, единствено по рода си за цялата земна аура силово поле. Човешкият импулс може да се прояви тук действено и да използва предоставените му неповторими възможности само ако повери съзнанието си не на физическото тяло, а на друг носител, който не е по никой начин затруднен от метеорологичните условия в този район на земята. Нямам естествено предвид така нареченото "излъчване на астралното тяло", което би намерило гибелта си тук още по-бързо и от добре екипирания алпинист от плът и кръв, способен да оцелее за известно време на подобни места с помощта на съответните съоръжения! Говоря за един процес, който, задействан от безкрайно сублимен акт в собствената ни вечна духовна същност, протича при пълна яснота на мозъчното съзнание и може да бъде осъществен единствено от Светещите на Прасветлината, където и да се намира физическото им тяло. Само не бива тялото да е под въздействието на наркоза или в друго опасно състояние на упоение и стесняване на съзнанието, защото тогава не би се събудило вече и би се оказало изгубено за душата поради мигновена смърт. Ето защо всякакво "изпадане в транс" е равносилно в случая на самоубийство! Животът в Духа не познава състояния на "помрачено" съзнание, напротив – той води едновременно до по-всеобхватно състояние на будност във всички сфери на съзнанието!

37.2.11 "Храмът на Вечността", за който говоря в своето учение, е могъл да бъде изграден от духовна субстанция само на това единствено място на нашата планета, което описах по-горе още веднъж. Само от това място, обхващащо огромно земно пространство, но – твърде показателно – изолирано и във физическо отношение чрез характерно само за него силово поле от особено фина материя, вечният Дух е в състояние да се съедини отново с падналите в света на физическите явления духовни искри, търсещи своето спасение в човека на тази земя. Това е и единственото място на земята, където може да се постигне абсолютната "unio mystica", пълното "мистично единение" на земните човеци, в които се изживяват Светещите на Прасветлината. От само себе си се разбира, че неговото географско положение трябва да остане скрито дори за тях, тъй като самото знание на нечий човешки мозък за точните земнопространствени координати на тази местност би било достатъчно, за да възбуди трептения, които биха смутили най-осезателно, а може би и напълно блокирали действието на всички чисто духовни импулси. Обстоятелството, че пътят на изхождащите от вечния Дух импулси минава през недрата на Земята, понеже земната аура е ужасно замърсена от злоупотребата на човека със заложените в неговата животинска природа – в най-широкия смисъл на понятието – възможности, е станало също така причина и за създаването на символи: – свещените гротове и пещери! – а и самият духовен процес бива представян символично сред високи планини! Земната аура, изпълнена като многократно изписан свитък с мрачните знаци на земния човек, е смъртоносната "буква", докато Духът на Вечността "носи живот" откъм недрата на планетата, след като е проникнал в Земята там, където земната аура не е осквернена от човека и затова е проницаема както никъде другаде за духовните лъчения. Още в най-ранно детство аз получих, в резултат на един духовно насочван процес, вътрешен достъп до това най-свято – във висшия смисъл на думата – място на земята. Тогава нямах никаква представа, че много по-късно то ще стане по всяко време достъпно за мен, а и разбирах твърде малко от онова, което зная днес. Когато ме "вземаха" със себе си, аз просто се озовавах, без каквото и да е замъгляване на съзнанието за обичайното ми обкръжение, същевременно осъзнат и в този тъй далечен и тайнствен район на земята, но изпълнен с неизразимо, разтърсващо и тържествено чувство на щастие и блаженство, а след "завръщането" си проливах горещи сълзи, тъй като се страхувах, че може да са ме "отвели" там за последен път. И наистина изминаха много години, през които и насън не си помислях, че един ден ще мога отново да отида на същото място. Това се дължеше на причини от най-различен характер, които ми се изясниха едва след като предизвиканите от тях процеси бяха вече приключили.

37.2.14 Разбира се, не възможността да се насладим външно на несравнимия високопланински пейзаж ни привлича тук, колкото и могъщо въздействие да оказват върху душата безбройните пирамидални върхове, ледени игли и скални стени, извисяващи се над море от необятни снежни полета и глетчери. Защото онова, което физическото око би съзряло, ако се намираше тук, се транспонира в отдалечените части на физическия мозък, чиято обичайна функция е да довеждат до съзнанието ни зрителните възприятия! Когато някой е получил на младини, както това стана с мен, впечатления от същия характер, пък макар и в неподлежащи на никакво сравнение в случая алпийски местности, за него е необяснимо чудо, че тук, сред разбушувалите се стихии, може да преживее неща, които биха причинили гибелта му, ако трябваше да ги преживее във физическо тяло. Но съвсем не това е причината за съвместните ни преживявания в посочения район! Духовните носители на нашето съзнание се отправят там само защото единствено оттук ние можем да изпълним възложената ни задача. За какво всъщност става дума, е описано на много места в моето учение. Така ми се иска до мен в това ледено царство понякога да застане някой от философите – от античните до съвременните, – от чиито мисловни спекулации се подхранват до ден днешен всички представи за вечния Дух. Какъв потрес и вътрешен срив биха преживели тези несъмнено достойни за почит мъже, чиито имена са свещени за всички поклонници на мозъка, вярващи в непогрешимостта на техните умозаключения, ако можеха да се изправят пред Действителността на Духа, тъкмо защото чувството им за почтеност не би понесло да поддържат и занапред твърдения, които преди преживяното тук най-добросъвестно са смятали за абсолютно доказано по мисловен път познание! Има огромна разлика, дали човек е готов да се задоволи с някакъв "вечен дух", който е просто продукт на мозъчните клетки и характерното за тях възбуждане, или има възможност да наблюдава действието на истинския вечен Дух в неговото невъобразимо всемогъщество, виждайки как той отново се "явява" пред своето творение, което неизбежно би се устремило сякаш "на празен ход" към гибелта си, ако не беше способно – черпейки от една флуидна, презаредена с духовни сили, субстанция на планетата Земя – да постигне ново единение със своя Първоизточник.

37.2.15 Всемогъщата Действителност на вечния Дух си остава недостъпна за всякакви земночовешки определения. Подлежащият на измисляне и мисловно определяне "дух" съществува единствено в мозъците, които са го измислили и които продължават да разсъждават върху така измисленото. Макар всичко земно – включително и "Князът на тъмнината", за когото говори Иисус, – да е наистина само физическа, безкрайно далечна от Духа, проекция на отразени въздействия на реални духовни силови излъчвания, във физическия свят могат все пак да се намерят пътеки към Действителността на вечния Дух. Следи от тях се откриват навсякъде, където невидими, но първично могъщи природни сили предизвикват чрез самото си проявление най-удивителни процеси и изменения в света на физически възприеманите форми. Като подобно на това проявление – но съвсем не идентично с него – трябва земният човек да си представя вливането на истинския вечен, субстанциален божествен Дух, ако след хилядолетия на мисловни лутания иска отново да стигне до предусещане на Действителността, която, преобразена в достъпна за човешкото разбиране и чувство форма, може да се преживее от човека на тази земя! Тъкмо към преобразяването и в такава форма са насочени усилията на Светещите във вечната Прасветлина.

37.2.16 Навсякъде по земята, където истинската религиозност се стреми към вечната цел на човека, търсещата или изпълнена с благочестива вяра душа получава помощ, утешение, просветление и напътствие от Духа Божи, действащ от това най-свято място на цялата планета, посредством упълномощените с тази мисия Светещи на Прасветлината. Ето защо в "Книга за живия Бог" аз вече посочих, че «скритите духовни помагачи извеждат по-надалеч от онези небеса, които всяко време си е създавало като израз на своя набожен копнеж». Всъщност помощта и вътрешното напътствие на Светещите са абсолютно независими от това, дали приемащият ги е чул нещо за тази инстанция в структурата на вечния Дух, или не. Ала тъй като за немалко хора бе дошло вече времето да научат нещо достоверно за нея, наложи се аз, единственият от съединените с мен Братя, който е упълномощен да го стори, да заговоря за Действителността с подобаващи думи и да предложа своето духовно учение. Не без значение в случая бе и обстоятелството, че аз съм и единствен представител на тази Общност в целия западен свят. За да може да принесе истинска помощ, Откровението трябваше да бъде осъществено от човек, който от собствен опит и от ранна възраст познава европейската мисъл и трудностите, изпитвани от нея във връзка с духовните неща. Аз не само имам право, въз основа на структурата на Живота във вечния Дух, да повторя възвестените в Евангелието на Йоана слова на Иисус, приведени тук без каквато и да е връзка с даваното им от Църквата тълкуване и отнесени вече към собствената ми поява на този свят: «Който вижда мене, вижда и Отца!» – вечния духовен Отец, в когото живея, – но трябва също да заявя, че който чува словото ми, чува и словото на съединените с мен във Вечността Братя!

37.2.17 Хората, които се стремят на тази земя към осъзнато духовно просветление, спадат към най-различни по характер и стойност категории. Светещите на Прасветлината са от веки това, което се стараят да постигнат в достъпна за тях форма техните устремени към вечния Дух ближни, и не бива да бъдат смесвани с нито една от тези – в повечето случаи поначало несравними помежду си – категории на душевно търсещи хора, които могат да бъдат наистина "намерени" от Духа, ако търсят така, както изисква вечният Дух, изхождайки от собствения си Живот. "Обучението" не може да бъде спестено и на тленното земно проявление на един Светещ в Прасветлината, но в неговия случай то няма за задача да го улесни при намирането на някаква търсена цел, а да му помогне да възприеме като земен човек онова, което е "донесъл със себе си" от Вечността и което – отначало изцяло недостъпно за разума – е проникнало в това земно, ефимерно съществуване. Аз също трябваше да се подложа в течение на дълго време на такова обучение!

37.3 # РАЗДЕЛ ТРЕТИ

37.3.1 Учението, чието изложение ми бе поверено във вечния Дух и на което посветих десетки години, има за цел да подтикне черпещите от неговите свещени съкровища не да странят високомерно от земния живот – както, изглежда, си мислят някои от тях, – а да се проникнат от истинска Любов към този живот, чието бреме тегне особено потискащо върху душата само ако тя не се уповава на Любовта! За да понесе бремето на този живот, човек се нуждае от подкрепата на Любовта, а за да си осигури нейната помощ, той трябва да я подхранва ден след ден от самия себе си. Трябва да възпламени сам душата си, за да не позволи Любовта в него да изстине и да се скове в лед. В подчертан контраст с онази форма на Любовта, която е присъща на животинската природа и няма никаква нужда от разпалване на желанието, възвишената Любов на вечната душа си остава плаха и сдържана, докато човек не пробуди в себе си волята да я подхранва и сгрява. Ако баналната фраза, че никой "не може да бъде накаран насила" да обича, е наистина валидна за всички сфери на живота, задвижвани в крайна сметка от нагоните на животинската природа, тя е неприложима за възвишената, душевна форма на Любовта! Тук човек е способен да изпитва Любов дори тогава, когато всичко животинско в него се бунтува и съпротивлява. Щом волята действително иска тази висша душевна форма на Любовта, никакви родени от плътта задръжки не могат да и устоят!

37.3.2 Ала волята ни не иска все още възвишената, душевна форма на Любовта, докато продължаваме да си мислим, че само някакви изключителни събития могат да я подтикнат да поиска тази Любов. Единствено в хода на обичайния всекидневен живот може да вирее волята, която ни учи да искаме в душата си Любовта! Никакви отношения между хората в живота на всекидневието не са толкова маловажни, че да не могат да пробудят волята за Любов, – за Любов в нейната чисто душевна форма, която в практическото поведение сама си създава възможности за изява.

37.3.3 Човек трябва да започне със самия себе си, защото именно така може най-добре да усвои началата на тази неподвластна на инстинктите способност да обича! В самия себе си той най-бързо ще открие къде не му достига душевна воля за Любов и какво трябва да направи, за да запълни тази празнина. Стигне ли веднъж до такова прозрение, по-лесно ще съумее да пробуди душевната си воля за Любов към хората от физически и душевно най-близкото си обкръжение, а веднъж стъпила здраво в него, тази Любов ще разширява все повече своето действие и така изпълненият с воля за Любов ще може да помага на всички, които среща във всекидневния си живот в най-широкия смисъл на това понятие.

37.3.4 Ако някой се рови в текстовете на моето учение като в находище, където са струпани недостъпни по друг начин познания, той не е още разбрал, че то е дадено само на хора, които с непреклонна воля и без да жалят сили, са се превърнали в любещи на вечната Любов. Единствено на тях това учение може да се разкрие докрай. То няма да остане завинаги недостъпно и за онези, които, въз основа на прочетеното в една или друга от книгите, са се убедили, че е необходимо душата им да се стреми с цялата си воля да изпита вечната Любов, ако иска да намери някога спасението си в самата тази Любов, пътя към която и сочи всеки отделен фрагмент на моето духовно учение. Нужно е впрочем да се разбере, че всяко занимание с моите напътствени слова, всяко изследване на дадените в тях откровения и всяко съгласие с тях си остават напълно безпредметни, ако търсещите не се стремят преди всичко да практикуват вечната Любов и като любещи на дело да отдадат волята си изцяло на вечния Дух! Трябва обаче да отправя най-категорично предупреждение срещу един вид мнима "вечна Любов", която е чисто и просто израз на самодоволство или дори на завистливото опасение, че ако се откажем от подобни прояви на лицемерна любов, може да оставим в крайна сметка вечното блаженство на другите, без самите ние да получим дял от него.

37.3.5 И на най-рафинирания шарлатан е отнета възможността да мами в сферата на Духовното и никакви "благочестиви" жестове не са в състояние да предизвикат заблуда, макар това да не е никак трудно във външния земен живот! От друга страна, не бива да мислим, че земният живот е дискредитиран от онези, на които е дотегнал, и че справянето с неговите предизвикателства е просто детска игра за вярващите във вечния Живот! Животът във времето съвсем не е толкова лесен за земния човек! Идващ от сфери, абсолютно несъизмерими със земното, той се озовава в плен на един свят на животински инстинкти и нагони, който във всяко отношение е в Дисхармония с неговата духовна същност. Чудно ли е тогава, че заблудите, грешките и неправилните решения, вземани под напора на инстинкта, са неизбежен жребий на земния човек!

37.3.6 Всичко това се окачествява наистина като "грях", ала: – грях се извършва само тогава, когато човек, въпреки пълното съзнание за духовната осъдителност на своите деяния, най-невъзмутимо прави това, което му се иска. Но и такива простъпки може да се смятат за непростими само в крайно редки случаи. Много по-често земният човек смята, че е сторил грях, когато всъщност не е могъл да намери в себе си силата, която би му помогнала да преодолее всички животински нагони и да постъпи според най-високите изисквания на своята душа. Познавах една възрастна жена, благочестива християнка от селско потекло, която много обичаше да се смее, но се стараеше сякаш да "компенсира" всеки изблик на спонтанна веселост, възкликвайки: "Прости ми, Боже, този грях!" – Ето докъде страхът от греха може да доведе и най-чудесните хора на земята, защото тази жена бе моята рождена майка и ако Готхелф бе имал случай да я срещне, тя щеше да заеме достойно място сред простодушните и пасторални героини на неговите произведения. Грях е далеч не всичко, което бива наричано "грях", а много неща, които никой човек не би окачествил като такива, са всъщност истински грях! – Безспорен и нелек грях върши онзи, който отказва да наруши малко собственото си удобство, за да достави радост на ближния си, – твърде съмнително е обаче дали може да се говори за грях всеки път, когато някой извършва явна несправедливост в състояние на афект. Не е грях и ако човек обърне гръб на моето духовно учение, макар и да го познава, – грях е обаче това учение или отделни текстове от него да се натрапват някому против неговото желание! Никога не е грях да се убие животно, годно да послужи за храна на човека! Не е грях и умъртвяването на животно, представляващо заплаха за човешкия живот. Грях е обаче да караме това животно да страда повече, отколкото е безусловно необходимо, или да измъчваме и най-дребното насекомо, чието ужилване ни е обезпокоило! Дълг на всеки човек, съумял да обуздае жестоките си инстинкти, е да попречи на онези, на които това все още не се е удало, да задоволяват бруталните си нагони върху хора и животни, или най-малкото да им развали удоволствието от подобен акт, но това не бива да обърква чувствата му, карайки го да вярва, че като се опитва да очовечи в своите представи животното, той всъщност действа в негов интерес. Трябва да сме съвсем наясно, че с подобно объркване на човешкото чувство не можем да променим нищо в полза на животното, докато у човека съзнанието, че – освен тленната му животинска душа – една непреходна ентелехия: една неунищожима и извисяваща се над всеки физически живот душа е носител на присъщата му възможност за вечно битие, все повече избледнява поради премахването на ясната разделителна граница между двете еманации. – Съвсем закономерно хора, у които тази граница е изцяло заличена, стигат до такова извращаване на чувството, че за тях животното става неприкосновено, но отпада всяка задръжка да посегнат на физическия живот на ближните си, щом те се окажат пречка за осъществяване на собствените им стремежи. Любовта към животните, опитваща се да очовечи животното, води до омраза към човека! До същата враждебност към човека, която пламти във всеки див звяр, способен да му се противопостави с нокти и зъби.

37.3.7 Когато под въздействието на зловредни миражи, родени от едно свръхизострено мислене, човек проектира усещанията на вечната си душа в нисшата и тленна като всичко земно душа на животното, той може постепенно да загуби всякакъв буден, съзнателен контакт със своята вечна душа, докато волята за Любов към ближния укрепва осъзнаването във вечната му душа и спомага за все по-ясното определяне на действителните граници между собствената му тленна животинска душа и "човешката душа", издигаща човека неизмеримо по-високо от животинското в самия него, както и във всеки друг. Съпреживяването тук е наш дълг! Но това вчувстване не означава да проектираме, симулирайки някаква общност, усещанията си в едно същество, което няма никаква представа за подобни чувства, какъвто е случаят с животното, на което съответстват единствено усещанията на нашата животинска душа, а изисква пълно абстрахиране от нея, защото само така можем да почувстваме в собствената си вечна душа какви копнежи, надежди и очаквания изпълват вечната душа на нашия ближен. Често пъти е нужно съвсем малко, за да се изпълнят тези копнежи, надежди или очаквания, и онова, което жадува за малко отклик в заточената вечна душа на човека до нас, в повечето случаи не е нито голямо, нито трудно осъществимо. Става въпрос не за огромни усилия, а за доста скромен волеви импулс, който да превъзмогне собствената ни инертност и себичност, за да доставим радост на другия! Това е Любовта, която наистина можем да се "насилим" да изпитваме, а малко неща оказват толкова благотворно обратно въздействие върху собствената ни душа, колкото подобно "насилие"!

37.3.8 Това обаче съвсем не означава, че трябва да предлагаме безразборно любовта си на всеки срещнат! Толкова превъзнасяното "всеобщо човеколюбие" е всъщност един крайно неудовлетворителен и евтин заместител на истинската Любов, за която се говори в този раздел, защото е пълна самозаблуда да се мисли, че то има нещо общо с действителната Любов. Подборът е най-важният белег на истинската Любов! – Където така търсената сантиментална мечтателност се отнася до всички, там не може да се говори за истинска Любов! Нека никой не се тревожи, че в такъв случай много хора биха останали лишени от любов! Напротив, висшата душевна Любов може да обедини земното човечество едва тогава, когато всеки индивид насочва любовта си по свой избор. Поради различието в определящите волята ни симпатии, всеки човек би трябвало да получи любовта на онези, които се чувстват привлечени към него, ако искаме истинската душевна Любов да стане волева потребност за всички хора! Но и в рамките на тези самоочертани кръгове на подбор се запазва необходимостта от най-внимателно диференциране, така че в резултат на направения избор всеки да получи онова, което той самият смята за личен знак на любов, тъй като тук всеки има различни очаквания, копнежи и надежди. Както при обусловената в най-голяма степен от животинската душа любов между мъжа и жената, така и при чисто душевната Любов, би било низко, жалко и недостойно човек да прави избора си, изхождайки от потайни сметки за земна облага. Дори избор, направен заради определени изгоди след земната смърт, е не по-малко достоен за презрение, а освен това той си остава съвсем безполезен. Ала още по-тежки последици може да има всяко погрешно степенуване в кръга на собствения избор – би могло дори да се каже, че то си "отмъщава", макар в действителност да не съществува никакъв отмъстител, – защото, ако сравним обикновения избор с претегляне на пазарски кантар, тук се тегли само със златарски везни! Тук всичко е необратимо и не подлежи на поправка, а който допусне "грешка", ще трябва да я изкупва горчиво още през земния си живот. Ето защо следва да преценяваме много точно, когато разпределяме симпатиите си в своята воля за Любов! В това отношение представяният уж за толкова сериозен земен живот става наистина сериозен, защото навсякъде другаде грешката, заблудата, неправилната постъпка могат така или иначе да бъдат коригирани, – но не и тук!

В края на краищата и тук всичко се свежда до това, да се изпълним до дъното на душата си с безкористна доброта. А истинската "доброта" означава душевна всеотдайност, отказ от всякакви въпроси, условия и ограничения заради онези, които се нуждаят от такава преданост, за да не се провалят поради собствената си безпомощност. Всеки трябва да носи в себе си нещо от тази всеотдайност, ако не иска да постави сериозно под въпрос бъдещото си избавление от оковите на земното животно! Това е в сила не само за отделния човек, но и за отделните народи! Обединението, към което се стремят народите на земята, ще се превърне във фактор на разединение, ако свързващите го звена не са изтъкани от всеотдайна доброта и воля за Любов! Все още катастрофата не е неизбежна, но тя без съмнение ще стане неизбежна, – въпреки импозантните структури и целия свързан с тях апарат, – ако в последната минута не надделее прозрението, че изграждането трябва да започне отначало, върху нови основи! И тук не е късно волята за Любов да пробуди истинска доброта! Колкото и глупаво да звучат думите ми в ушите на политическите мъдреци, те могат да бъдат съвсем сигурни, че цялата досегашна работа за обединяване на народите ще бъде годна само за бунището, ако на мястото на привидния съюз от изпълнени с взаимно недоверие политици не дойде в последния момент основано на човешка доброта обединение от живи, реални народи, стремящи се към взаимно разбирателство в душевна Любов! Дори днес тази промяна е все още възможна! Тук аз съвсем не говоря като човек с политически амбиции, тъй като всичко, което има макар и най-далечна връзка с политиката, ми е било винаги от чуждо по-чуждо. Казвам само неща, които бъдещето така или иначе ще потвърди. Моята задача е да говоря не по политически въпроси, а за вечната Любов! Не зная как тя би могла да се съчетае с политиката в пагубния смисъл на тази дума! Зная обаче, че волята за Любов е способна да насочи политическите усилия натам, накъдето те всъщност се стремят – понякога под напора на неумолимата необходимост, – но не са в състояние да стигнат до поставената от самите тях цел без съдействието на практически засвидетелстваната Любов.

Нямам намерение отново да обяснявам защо стоят така нещата, за които говорих в настоящия раздел, понеже съответните основания са изложени до най-големи подробности в книгите на моето духовно учение. Единствената причина да дам в тях описание на структурата на вечния Дух е тази, че земният човек не би могъл да разбере основанието за едно или друго духовно изискване, ако няма правилна представа за структурата на вечния Дух. Не е нужно тепърва да се доказва, че намиращите се в обръщение образни представи имат съвсем малко допирни точки с контурите на Действителността. Драстичната последица е, че както отделни хора, така и цели народи все повече смятат напразни усилията за постигане на взаимно разбирателство. Всеки индивид и всеки народ се е вкопчил в представи, които са толкова закоравели, че не се поддават на взаимно "напасване" към вечната Действителност, без да се строшат. Трайното и доброжелателно разбирателство в съвместния живот между хората на земята не е обаче възможно без стремеж към взаимно и гъвкаво съгласуване на представите, за да се постигне адекватно съответствие на онова, което е Вечно-действително за всички!

37.4 # РАЗДЕЛ ЧЕТВЪРТИ

Всяко словесно формулиране е истинска мъка за мен. На всичко отгоре, повечето от тридесет и двете произведения, в които е изложено моето духовно учение, са създадени в борба с многобройни и трудно преодолими външни препятствия. Отделните глави и текстове в него трябваше да представят по винаги нов начин Откровението на вечния Дух, което бе и основният подтик за моето свидетелстване, но същевременно трябваше да служат на душата по такъв начин, че да се отдаде дължимото на всяко душевно състояние и на всяко въжделение на индивидуалната душа. Задачата беше не да се издигне сграда, в която всеки нов етаж да израства от вече построения, нито да се улесни възприемането на казаното от мен с помощта на колкото е възможно по-убедителни "доказателства", а единствено: – да се разкрие това, което напираше към откровение, в поредица от живи словесни образи. Неизразимото с думи трябваше да се предаде чрез иносказания и символи, а онова, пред което дори иносказанията и символите оставаха безсилни, следваше да намери израз в допълнително напрегнатото изграждане на отделни пасажи в обяснителна или разказвателна форма. Въпросът беше не да "убеждавам" читателя, а да пробудя отново душата му, като призова нейните собствени, все още дремещи, възпоминания. Чрез моите свидетелства духовночовешкото в мен съвсем не се стремеше да придумва и "обръща" някого във вяра, тоест да го накара да "приеме за истинно" казаното от мен, – да не говорим, че това би било същевременно проява на най-лош вкус дори от гледна точка на чисто земночовешката ми същност. Нито една дума не съм написал с намерението да "убеждавам". На всяка отделна душа трябва да се предостави правото свободно да решава дали да приеме или да отхвърли моето учение. Пак тя единствена може да реши кои от отделните му текстове отговарят по-специално на нейните особености и кои са очевидно предназначени за души с по-друга нагласа. Това не бива обаче да създава погрешното впечатление, че човек би могъл да усвои учението, като подбира по собствено усмотрение, какво е готов да приеме и какво предпочита да отхвърли! Ако някой си мисли, че би могъл по своя самоволна преценка да откъсне дори една-единствена съществена дума от тези книги, с това той само доказва, че не е все още дорасъл за цялото, и ще стори много по-добре да отхвърли всичко. Само при условие, че не се отнема и не се добавя нищо към него, аз мога да поема вечната отговорност за духовното си учение по отношение на всеки отделен човек, за когото то е предназначено. Но ако той се смята за призван да отстранява с лека ръка онова, което не му харесва, или да добавя неща, останали в главата му от прочита на други книги, в този случай аз съм принуден да снема най-категорично от себе си всяка отговорност! Тъй като ми е страшно болно за всеки земен човек, независимо от цвят, раса или степен на цивилизованост, който не успее да постигне своята вечна цел, не съм естествено далеч от желанието всички в течение на земния си живот да се домогнат до онова прозрение във вечната си същност, до което може постепенно да се издигне всеки един, стига да отвори душата си за моето учение и да следва съдържащите се в него съвети. Ала това желание е не само неизпълнимо, но и напълно лишено от себичност, защото създаденото от мен не е написано, за да завоювам "успех" за книгите си, а за да бъде на разположение на онези, на които е отредено да усвоят тяхното съдържание. Непрекъснато се налага да обяснявам изрично на отделни читатели на моите книги, че не ми доставят никаква радост, когато ми говорят за вярата си в моето учение, а следователно и в мен самия, сякаш става въпрос за любезен жест към мен, – така както не биха могли и да ме "наскърбят", ако ми кажеха, че смятат всичко написано от мен за празни думи и фантастични измислици. По чисто езикови съображения обаче възразявам срещу недопустимия начин, по който се изразяват някои, като заявяват, че "стоели в учението". Тази лъхаща на мухъл и доктринерство фраза би трябвало да бъде непроизносима и несъвместима с добрия вкус за всеки, който има някаква представа за моето учение!

От само себе си се разбира, че далеч не всичките ми обяснения и описания следва да се приемат от читателите така, сякаш са безразборно достъпни за всички, които се придържат към дадените от мен указания. Тези напътствия са на разположение на всеки читател, достатъчно зрял, за да ги следва. Ако не ги приема шутовски буквално, а се остави да бъде проникнат от техния истински смисъл, без да ги смесва с предписания, които са му познати от други източници и за чиято ценност или малоценност не мога да поръчителствам, той непременно ще получи по духовен път всичко необходимо и съответстващо на неговия характер! Но за да може търсещият да придобие поглед върху духовните зависимости, тъй необходим за правилното следване на дадените указания, не биваше в описанията си да се ограничавам само с онова, което той може да очаква за самия себе си! Такъв поглед не може да се придобие без изчистени и във всяко отношение правилно ориентирани представи за структурата на вечния субстанциален Дух, а това ме задължава, ако искам да предложа действена помощ, да приобщя в голяма степен читателя към своя духовен опит както преди раждането ми в земно тяло, така и след това. Безспорна проява на трудно извинима глупост от страна на читателя е да се идентифицира прибързано с нещо, което му е било разкрито само за да улесни по-доброто му разбиране, или да си въобрази, че му е позволено въз основа на предоставените му сведения да предявява определени изисквания от свое име. Дори във външния живот е глупаво да искаме неща, които не можем да постигнем, а в сферата на Духа всяко посягане към неизпълнимото води направо до гибел! В най-добрия случай – до затъване в лабиринт от самозаблуждения, изход от който се намира твърде мъчително в здрача на едно закъсняло самопознание, и то след много години, понякога дълго време след напускането на земния живот.

Но да се следват съдържащите се в моето учение указания, съвсем не е толкова "механична" работа, колкото предполагат някои от посрещащите го с добро чувство читатели! Такова следване е направо невъзможно за всеки дръзнал да помисли, че може да изпълнява произтичащите от него изисквания "просто така, между другото". Който не се стреми към осъзнаване във Вечното с цялото си човешко същество – с тяло и душа, – не бива да се учудва, ако при него всичко се изчерпва с кратковременни проблясъци и догадки, които твърде бързо отстъпват място на мрака и не се връщат никога вече, колкото и да ги призовава. Който търси студено и обективно, като че ли се занимава с лабораторни изследвания, и си мисли, че следва указанията ми, като ги изпробва подобно на рецепти, е също толкова на погрешен път, колкото и онзи, който се отдава на възторжен екстаз, без да забелязва как все повече се отдалечава от себе си, докато си въобразява, че вече се е "намерил" и диша във Вечното! А ако някой иска да е още по-сигурен, че е жертва на самозаблуда, достатъчно е да подходи към моите напътствия без волята за Любов, за която говорих в предходния раздел! Жалко за всичките му усилия, ако си въобразява, че може да отговори на очакванията на вечния Дух, а в същото време оставя ръждата на сърдечната леност да разруши контакта, който единствено духовната Любов създава с избран кръг от неговите ближни! В Духа се разкрива неумолимо всяка самозаблуда, с която един човек се опитва да разкраси в собствените си очи своето поведение към другите. Пътят към познанието върви еднопосочно с пътя към Любовта. Търсещият не може да постигне познание, ако се движи по пътя към Любовта в обратната посока, колкото и да е убеден в правотата си. Всяка неизползвана възможност да достави радост на свой ближен го връща все по-назад, колкото и да си внушава, че е изминал значителни разстояния по своя път към Духа! Не е трудно обаче да намерим изискваната от Духа нагласа, ако възлюбим ближния си – "като самите себе си"!

Читателят не бива също така да мисли, че е възможно да изпълни дадените от мен напътствия, като ги превърне в предлог да лишава, уж с право, всекидневието от нещо, което всъщност му се полага. С други думи: – не е необходимо, нито уместно, да пренебрегваме всекидневната си работа, ако искаме да направим нужното за нейното "закотвяне" във Вечното! Не възлюбим ли външния си живот така, че да му отдадем с готовност дължимото, значи не сме пробудили още в себе си Любовта, която трябва да запламти в нас, за да стигнем един ден до вечната си цел. Съдържащите се в моите книги съвети не приканват към някакви особени, откъснати от живота действия, а трябва да бъдат втъкавани във външния живот ден след ден и час след час! Не извън и след всекидневната си работа се очаква от търсещия да се посвети на някаква нова "работа" в духа на моите съвети, а да се научи да "работи" духовно над себе си в кипежа на делничния живот. Така всяка дейност, имаща за цел да задоволи потребностите на телесния живот, ще се превърне за него в извор на духовно познание! А моите съвети, отнасящи се за часовете на покой, ще дарят онзи, който е оставил всекидневната си дейност да се проникне от Духа и се е научил да я обича, изхождайки от Духа, с истински съкровища, недостъпни за хората, склонни само да почиват. Покоят и работата са во веки свързани в присъщото на Вечността състояние. Отдадените само на покой мечтатели, въобразяващи си, че това е единственият начин да се домогнат до вечното съзнание, са пленници на пакостна илюзия, която разиграва пред тях все по-страховити призраци на необузданата им фантазия, но ги прави неспособни да възприемат някога Божественото. Човек, който се труди с всички сили сред шумната суетня на големия съвременен град, стремейки се да отдаде цялата си дейност на Духа, е много по-близо до Божественото от онзи, който непрекъснато бяга от повелята да действа!

Ако се старае да постъпва според смисъла на моите съвети, читателят скоро ще установи, че и в делничния му трудов живот се влива приток на духовни енергии, за чието съществуване не е и подозирал преди това.

Колкото и "убийствена за духа" да изглежда една земна работа, ако я вършим със съзнанието, че тя ни помага да отговорим на изискванията на вечния Дух в самите себе си и да се съединим чрез нея с него, плодовете от нея ще се множат видимо или косвено за нас, както се множи семето, посято в година на богата жътва!

37.5 # Раздел пети

Запазих за цялото си учение наименованието на последния му том "Hortus conclusus", обединявайки го под този общ наслов, тъй като то е наистина една "затворена градина", в която не може да проникне никой, ако собственото му духовно водачество не го въведе в нея. Вярно е, че изградих тази "градина" и се грижих с любов, внимание и всеотдайност за нея, докато израсне, но аз съм само градинарят, а не стопанинът на градината, и не мога да я отворя на никого, ако той не е очакван като приятел от нейния Стопанин: – от моя вечен Отец. Познавам добре приятелите на моя Отец, в когото живея, и истинските приятели на Отца също ме познават и знаят къде да ме намерят, за да мога да им отворя. Но който няма право да влезе в тази затворена градина, понеже не е очакван от Отца ми, нему не мога да отворя дори ако бих поискал да престъпя дадената ми заповед!

Казано с други думи: – макар всички книги, съставящи в своята съвкупност моето духовно учение, да са публикувани и да могат да се купят там, където се търсят произведения по въпросите на Духа, купилият ги няма да усвои скритите им ценности, ако не е бил вече призван за това! Той ще чете наистина думите и ще разсъждава върху смисъла им, но няма да разбере онова, което би могъл да се научи да разбира, ако имаше такова призвание.

В книгите ми обаче се съдържат и всички необходими указания, как човек може да стигне до такова призвание, и те са разбираеми за всеки читател, така както дърветата и постройките в една затворена градина се виждат от онези, които не могат още да влязат вътре и да се изгубят по нейните пътеки в дълбините й. Така че съществува все пак възможност човек да се научи да тълкува моето духовно учение още по време на земния си живот. До това тълкуване обаче той трябва да стигне отвътре, а не с молби или въпроси. Не бих могъл да въведа никого в своето духовно учение, дори да притежава и познава всичките ми книги, ако сам не се подготви така, че да му бъде отворено отвътре онова, което е все още затворено за него.

Макар предлаганото от мен духовно учение да е създадено с дълбоко благоговение в служба на вечната воля за откровение, скрити трябваше да останат много повече неща, отколкото можеха да бъдат разкрити. В заключителните стихове на "Книга за Царственото изкуство" – където във възвишени символични образи се говори за пътя към Духа и се хвърля първоначална светлина върху всичко, което в останалите книги се разкрива подробно и всестранно пред душата на търсещия – аз посочих, че обединените с мен в Духа – направо споени до пълна идентичност с мен в Духа – мои Братя отначало приеха много трудно като земни хора мисълта, че днес на Запад на всеки, който може да чете, във формата на печатни произведения му се предлага, без да е бил подложен на каквато и да е проверка, нещо, което те самите са съобщавали само на предварително подготвените за него след най-сурови изпитания свои ученици. Но на същото място е казано също така как тази загриженост, напълно разбираема и за мен по силата на моето кръвно наследство, бе заличена със съображението, че скритото може спокойно да бъде назовано с име, без да се разбули пред онези, пред които то не може още да бъде разкрито. – Всъщност самото вечно Познание е в основата на всяко откровение, а не авторът на текстовете, и то си остава затворено за всички, на които не е готово само да се разкрие.

Тук съвсем не става въпрос за някакво потайничене, – нищо не ми е по-чуждо от стремежа да обграждам написаните от мен книги с ореол на тайнственост! А и те съвсем не се нуждаят от такова нещо, защото са сами по себе си тайнство и светят със собствената си сияйна Светлина. Искам обаче за лишен път да предпазя читателя от глупавата мисъл, че за да разбере "съдържанието" на тези книги, било достатъчно да прочете написаното в тях. – Може да ги "прочете" сто пъти, без да получи ни най-малка представа, какво всъщност е съдържанието им, понеже то не ще му се разкрие, ако сам не се е подготвил да го възприеме. Един пълен съд не може да побере нищо повече от онова, което се съдържа вече в него. Ето защо читателят трябва да постигне първо празнота, преди да може да възприеме в себе си учението, изложено в моите книги! Трябва първо сам да се е пречистил, преди да може да се изпълни с най-чистото познание, скрито в книгите на моето учение! – Това не е игра на думи, а трезва констатация.

В "затворената градина" не може да се проникне и през никакви "задни вратички"! Безполезно е читателят да се рови в стари и нови мистични писания, в стари и нови философи, та дори и в окултистки съчинения, опитвайки се да изостри погледа си за нещата, които наистина се съдържат в моите текстове, но не могат да бъдат намерени от непризвани. Ако иска да бъде сподобен* с такова призвание, той трябва не само да живее, както го уча да живее, и да постъпва така, както го съветвам да постъпва, но и ден след ден да се задълбочава, без следа от нетърпение, в страниците на моите книги. Те крият за него още толкова много съкровища, че след време ще му е трудно да проумее как може да не е забелязал по-рано нещо, което сега, при четенето на същите изречения, просиява пред него с кристална яснота. Същото преживяване се споделя от всеки, който се чувства привлечен от книгите на моето учение, макар те да са в състояние да му дадат много повече, отколкото е очаквал да получи от тях. Няма такава област от земния човешки живот, за която читателят да не може да извлече съвет и помощ от тези книги. Несравнимо повече, отколкото би могъл да се надява, съдейки от заглавията на книгите и отделните им раздели! Казвам това не само без каквато и да е сянка от самохвалство, но и почти без да осъзнавам собственото си авторство, сякаш някой друг е написал онова, на което ми бе възложено да дам форма. Не мога, разбира се, да променя факта, че знам какво се съдържа в това духовно учение, а следователно и какво може да се намери в него. Ето защо би било неестествено, ако не желаех колкото може повече от моите ближни да го намерят още по време на земните си дни. Доколкото зависеше от мен, аз улесних в максимална степен това намиране, а и сега се опитвам да го улесня с настоящия "кодицил" към моето духовно наследство. Тази всъщност е единствената причина, накарала ме да публикувам настоящите допълнителни редове, и не виждам друга, заради която бих написал каквото и да било след окончателното завършване на учението. Решаващото обаче ще трябва да направи самият читател, а как точно да го направи, му бе показано още веднъж в тази книга.

Само във външен план ми се иска да спомена тук за някои писма, чиито автори ми съобщават с не особено приятен покровителствен тон, как не са се поколебали да платят повечко, решавайки се да купят "скъпото издание с кожен гръб" на книгите, – или изразяват без заобикалки учудването си, че приемам "толкова високо заплащане" за един подпис. Нека тези добри хорица знаят, че хонорарът за авторските права на книгите ми, от който, колкото и да ми се иска, не мога да се лиша в земния живот независимо от скромния размер на сумата като цяло, се изчислява винаги само върху продажната цена на изданието с меки корици, все едно дали има такова или не, и не е по-висок при твърда подвързия с платно или кожа, тъй като това всъщност означава по-големи разходи за издателството. Що се отнася до подписа ми, за него естествено не получавам никакъв хонорар

Не притежавам ни педя от земята, върху която живея под наем, а вътрешната концентрация, необходима за написването на моето учение, не ми позволи да придобия земни блага. Но за да не остане това малко отклонение лишено от хумор, нека го завърша със съобщението, че ми се е случвало да получавам и писма, чиито автори най-чистосърдечно ме молят да променя мъничко това или онова в книгите си, понеже "след повторно премисляне" не можело да не стигна до резултати, "потвърждаващи" мнението на читателя. ..

За запознатите малко по-отблизо с моето учение едва ли е нужно да се привеждат "доказателства", че до читателите, склонни към подобни изявления, не е достигнал все още никакъв полъх от Духа, дал подтика за това учение, чиято словесна форма трябваше да дам аз. На оногова, който пристъпва към книгите с такава деформирана нагласа на мисловните си съждения, ще му е нужно още доста време, за да открие, че в случая не е изправен пред произволни твърдения и че единственият начин да "почувства" автора е да се опита да вникне в написаното от него. – За тези хора щеше да е по-добре, ако не бяха прочели нито един ред, написан от моята ръка, защото така нямаше поне да се нагърбват с отговорност пред Вечното в себе си! След като някой познава вече въпросното духовно учение, върху него тегне дълг, който очаква да бъде изпълнен! Дълг пред самия себе си! Съвсем не е "съвпадение", че се е срещнал с тези книги в сферата на майчиния си език , колкото и случайна да му се струва тази среща, тъй като тук всъщност му е "попаднало" нещо, за което дотогава изобщо не е знаел и чиято стойност не е все още в състояние да прецени. Споменатата по-горе отговорност не се усеща като бреме. Затова се налага да помоля читателите на моите книги да не забравят своята отговорност към самите себе си дори когато почти не я усещат върху плещите си, защото нейното значение съвсем не е по-малко, отколкото ако ги караше да се задъхват под тежестта й! За жалост премалцина от читателите се сещат някога за тази своя обвързаност към самите себе си, въпреки че едва ли не всяка написана от мене страница би трябвало да им даде повод да се запитат дали върху тях не тегне занапред задължението да направят от прочетеното определени изводи за себе си. Повечето хора предпочитат да гледат на съветите ми като на "задания" от някакъв учебен курс, където обучаваните се стараят да отбележат "напредък" и се измъчват, когато той закъснява. Ала подобна "употреба" на моите напътствия е равносилна за жалост на злоупотреба с тях и не може да изведе никого до целта, пътя към която проправих отново чрез своето дело! Неприятният маниер на някои хора, обичащи да се правят на много умни, да заявяват на всеослушание, че "стоели в учението", повтаряйки тези думи непрекъснато и със странна липса на вкус, е всъщност стремеж да се живее покрай живота, докато моето учение е дадено, за да научи хората да живеят самия живот! Всички давани от мен съвети имат за цел да обогатят живота! Нека никой не си въобразява, че следва моите указания, като си изприда нишка от фиктивни преживявания покрай истинския живот и я намотава след това на отделно вретено!

Всеки ред от моето духовно учение учи на любов към живота. Озовал се един ден в отвъдното, никой не ще има особено основание да изпитва любов към по-нататъшния си живот, ако не е възлюбил живота си – какъвто и да е той – тук, в отсамния свят! Дори човек, който знае, че му остават броени минути в това земно тяло, ще стори добре да засвидетелства в тези последни мигове любов към живота. Към същия живот, който по-рано е проклинал може би стотици пъти въпреки страха да не го загуби наистина!

Моето духовно учение не препоръчва нито аскетизъм, нито необуздано чувствено опиянение – и то далеч не само в сферата на сексуалността,, – то не учи нито на отречение, нито на разюзданост на нагона. Всяка възможност за земно преживяване, която може да стане извор на сила за човека и да укрепи душевния му живот, може за жалост да се използва и по друг начин, водейки до тежки душевни неволи, ако не и до притъпяване и задушаване на душата. Когато говоря за любовта към живота, аз искам да пробудя у читателя волята да подхранва душата си от живота тук, на тази земя. Затова уча на воля за радост! Затова показвам как всичко случващо се в земния живот може да го научи да се моли истински! Затова всичките ми напътствия обхващат целия живот на тази земя, в която и негова сфера да е отредено на човека да го преживее! Нека търсещият прочете сам още веднъж в "Книга за отвъдния свят" какво съм казал въз основа на изначалния си духовен опит за идентичността на Живота, – все едно дали се възприема като "отсамен" или като "отвъден" проявен свят! Казаното там има за цел да отстрани суеверията и заблудите, за да знае душата, че и тук, на тази земя, тя е поверена на същия живот, който трябва да запази во веки свой. Именно на тази идентичност на живота на земята и във всички следземни сфери на съзнанието се основава всичко, на което съм дошъл да уча хората! Човекът на земята е само един по-нисш, обвързан с животното, вид на вечния духовен Човек, но се намира в непрестанна, макар и неосъзната, най-съкровена духовна връзка с всичко човешко, чак до най-висшето му проявление, все едно дали ще се окаже достоен за него, или не. Доколкото предусеща, че земният му живот е само малка частица от Живота, той нарича непознатия му още друг живот "отвъден", ала премалцина стигат до съзнанието, че всяко земно преживяване е само едно физически-сетивно възприятие на същия този живот, предугаждан, вярван или усещан като "отвъден свят" и запазващ докрай в себе си последиците от всеки акт на земночовешката воля.

37.6 # РАЗДЕЛ ШЕСТИ

Спомням си времето, когато изпитвах все още огромно притеснение от задължението да призная пред ближните си, че за мен са непосредствено достояние във вечния Дух неща, до които те никога не биха могли да получат достъп през време на земния си живот. Това притеснение се подсилваше от обстоятелството, че земната ми природа, водеща потеклото си от лесничеи и земеделци, изпитва направо отвращение към всякакво самоизтъкване и излагане на показ и се съпротивлява с всички сили, когато бива принуждавана да се откаже от сдържаността си. Никога и никъде не съм се стремял към това! Дълго време за мен бе почти непоносима наложената ми, противно на моите земни наклонности, забрана да назова външните имена и да посоча точните земни местожителства на всички идентични с мен във вечния Дух, "единородни" Синове на Отца, доколкото те живееха и все още живеят във видимо земно тяло, защото през онзи период страдах много от това, че така ми бе отнета възможността чрез едно лесно проверимо външно потвърждение да запазя поне собствената си личност от въвличане във всевъзможни спорове. Изтече доста време, докато осъзная, че единствен аз трябва да свидетелствам за себе си пред другите и че съм длъжен да сторя това със собственото си слово. – Дори евангелските думи: «Макар аз сам да свидетелствам за себе си, свидетелството ми е истинско, защото зная откъде съм дошъл и накъде отивам

Принуден съм също така, макар и под натиска на съвсем други необходимости, да запазя, единствено в интерес на читателя на книгите от моето духовно учение, скрити от него някои неща и да се откажа от някои "обяснения" на вече изложеното. Опирайки до максимално допустимите граници на онова, за което мога да поема отговорност, аз се постарах все пак да се съобразя с достатъчно добре познатата ми от миналото мания на интелекта да търси "обяснение" за всичко, макар това да не се забелязва от непознаващия тези граници. То не бива обаче да се забравя от читателя при усилията му да вникне в моето учение дори ако той не може сам да провери изложеното в него! На предварителна проверка не подлежат доста неща, които по-късно могат да бъдат почувствани твърде осезателно. Не може наистина да се възрази нищо срещу стремежа на земния човек да търси обяснение за нещата, които му изглеждат неразбираеми и неясни, но тази потребност от "обяснение" се корени единствено в животинско-човешката природа и няма абсолютно нищо общо с вечната духовносубстанциална душа. Тя съответства всъщност на проявяваното от животните любопитство, макар и на отреденото на човека по-високо – или, по-точно казано, обусловено от способността му да мисли и абстрактно – равнище. Потребността от обяснения е нисше, чисто мозъчно желание и не бива да се бърка със стремежа към духовно познание! Всяко "обяснение" повдига нови "въпроси", освен ако мозъкът доброволно, или съзнавайки неспособността си за истински духовни прозрения, не се задоволи с аксиоми. В структурата на вечния Дух не съществува онова, което в мозъчната сфера се нарича "обяснение"! Тук става въпрос за познание, не за "обяснение"! Познанието се корени, отвъд каквито и да било въпроси, в Живота на вечния Дух, независимо от едни или други измислени основания. Щом то бъде постигнато, отпада всяка потребност от "обяснения". Яснотата на истинското Познание няма нужда от по-нататъшно обясняване и стои високо над всичко, което може да се "обясни". А моето духовно учение е създадено, за да води до познание, – не за да "обяснява" нещата на духовния Живот! –

Нека търсещият се откаже от гибелната си жажда за "обяснения", ако иска да стане достъпен за висшите сили на познанието! Познание се постига само след превъзмогване на стремежа към "обяснения". Въпросът "защо?" е наследство от едно тъмно праисторическо време, отдадено изцяло на земното начало, и е уместен само там, където се търсят механистични зависимости! – Тази дума няма повече място в речника на търсещата душа, стремяща се към осъзнаване във вечния субстанциален Дух, – към Живот в Бога! Ако някой ви учи на друго, той само заблуждава душите дори да е твърдо убеден в мъдростта си и да иска най-чистосърдечно да помогне! – Земният човек не би могъл изобщо да стигне до познание, ако трябваше да намери първо отговор на всяко "защо?", тъй като и зад последния отговор изниква нов въпрос. Ето къде се крие "първородният грях", сочен от всички митове за първото падение в греха, тоест: – в едно противодуховно и отвърнато от Бога поведение! Отдавна човекът на новото време, ако не е обвързан от едно или друго вероизповедание, се мисли за извисен над подобни митове и само малцина се досещат какво се опитват да съхранят во веки за душата тези словосъчетания, свидетелстващи за много по-дълбоко прозрение от онова, до което са стигнали днешните хора. «И рече Бог» означава: Бог е дал на хората да познаят, говорейки чрез устата на един Светещ. А ако някой е нарушил "заповедта", той е постъпил в разрез с даденото му познание. Тъкмо "невинната" – в най-буквалния смисъл на тази дума – животинска душа пита хиляди пъти из устата на детето "защо?", очаквайки всеки път едно "защото!". Безброй люде остават през целия си земен живот подвластни на своята животинска душа и сравнително рядко на някои от тях се удава малко по малко да познаят вечната си душа, живееща духовносубстанциално в кристално ясна Светлина. Тази вечна душа обаче не изпитва, сама по себе си, никаква потребност от "защо?" и "защото!", но е в състояние да съпреживее това влечение на животинската душа, идващо от нейната неспособност да постигне познание. Затова тя се опитва да го удовлетвори в допустимите граници и по този начин да го изтласка, за да спечели доверието на животинската душа и да я подтикне към съзнателно включване в замисъла, начертан от вечната духовна воля в човека на тази планета, чието избавление от игото на животинската природа ще дойде не чрез "обяснение", а единствено и само чрез познание.

Познанието във вечния Дух води всъщност началото си от други сфери, неизмеримо по-високи от онова, което в областта на земното мислене и мозъчните търсения обикновено се нарича "познание". Познанието във вечния Дух е жива, самосъзнаваща се и извън съзнанието на земния човек сила, която се излъчва от вечния Дух и – подобно на самото предвечно Добро – обема в себе си всяко добро, всяка любов и всяка светлина. – То няма нищо общо с триумфите на мисълта, които маниакалните спекулации на свръхизтънчените мозъци на Изтока още преди хилядолетия са величаели като "познание"! Познанието във вечния Дух е нещо Вечно, което се отдава в темпоралното на човешкото съзнание. То не се постига чрез умозаключения! Не се поддава на "доказване" по мисловен път, а и не се нуждае от подобно доказателство! Тъкмо към това познание са насочени всички въжделения на човека, дори когато мисълта му преброжда всички царства на външната природа и разсъдъчната спекулация или прекосява с издути платна океаните от всички мисли, родени някога в човешките глави. Каквито и "познания" да са постигнати по време на тези пътешествия и скитания, – те си остават винаги само констатации. Радостта от такова "познание" отстъпва винаги място на обезсърчението и съжалението, че търсещият е стигнал до краен предел там, където съвсем не е още готов да сложи край на своите стремления. Не по такъв начин трябва да насочва своите мисли и търсения занимаващият се с моето духовно учение, ако иска да усвои това, което то има да му даде! Ето защо в толкова много от страниците на моите книги предупреждавам както срещу безплодното мисловно разнищване, така и срещу механичното събиране на отделни фрагменти от тях. Ако читателят не възприеме без умуване и спекулации онова, което очаква да бъде възприето, ще се лиши от най-ценното в него. Той чете и не забелязва, че всъщност чете не написаното от мен, а собствените си мисли, пробудени в него от моите думи. Всяка фраза от всеки автор може да подтикне читателя към различни вариации на собствените му мисли, ала моите книги нямат за цел да го насърчават към допълнителни размишления, макар и да дават достатъчно поводи за това. Както пресетият от златотърсача пясък може без съмнение да послужи и за забъркване на добър хоросан, след като бъде отделено и прибрано намереното злато, така и в текстовете на моето духовно учение става всъщност дума за нещо различно от стимулиране на мисленето! Имам предвид на първо място – понеже то е основното и безусловно необходимото, от което произтича всичко останало – постигането на познание във вечния Дух и то със сигурнорт настъпва, когато учението изпълни целия живот, а не само мозъка!

Успее ли веднъж да намери правилния начин, по който трябва да се четат книгите на това духовно учение, читателят твърде бързо ще открие, че те могат да му предложат съкровищата на своите текстове само ако съумее да се овладява всеки път, когато необходимостта налага да сдържа въпросите си. Тогава той скоро ще стигне дотам, че няма да има вече какво да пита, защото е постигнал познание, което не повдига никакви по нататъшни въпроси в душата! Става дума, както доста често съм подчертавал, за процес на ставане, а не за добиване на знания! Съдържанието и формата на книгите, съставящи моето учение, съчетават въздействието си върху читателя, помагайки му да стане действително такъв, какъвто трябва да бъде, ако иска да стигне до познание във Вечното. Невъзможно е то да се придобие на тази земя по друг начин и читателят пакости сам на себе си, когато смесва думите ми със своите блуждаещи мисли, а и в повечето случаи те дори не са негови, макар отдавна да е забравил от коя съмнителна кухня са били подхранвани, преди да намерят подслон и храна у него. – Научете се да четете, както трябва да се четат моите книги. Няма да съжалявате за това! Не е възможно да усвоите предлаганото от тях, ако ги четете като вестници или евтини романи! Преди всичко им дайте време да проникнат в душата ви, покрита с дебелия слой прах на цял куп празни работи. Колкото повече укротява през това време мислите си читателят, толкова по-ясно ще осъзнава какво има пред себе си. Всичко това е изпитано отдавна и неведнъж от мнозина, но едва ли е излишно да бъде препоръчано и на други.

Има и немалко хора, които вярват, че ги приемам за свои и че могат да разчитат на моята закрила, но когато произнасят назоваващото ме в Духа име, имат всъщност предвид единствено самите себе си. Те най-самонадеяно вярват, че е тяхно всичко, което си присвояват на тази земя, без да подозират, че един ден ще бъдат изправени пред въпроса, с какво право са си послужили с нещо, което не им е принадлежало... Длъжен съм да ги предупредя, докато предупреждението може все още да ги спаси от самоосъждане, а аз най-искрено желая то да ги спаси! Не бих могъл обаче да гарантирам, че те няма в края на краищата да пострадат, ако не осъзнаят, докато е още време, че Законите на вечния Дух не са рожби на фантазията, които земният човек може да променя по свой вкус. Ако онова, което съм дал в своето духовно учение, бе плод на произволен избор, те също биха могли произволно да избират какво да вземат от него и какво не. Но тъй като аз не изразявам земни мнения, ръководейки се от земни съображения, а излагам думите на Отца, в когото живея, със средствата на моето собствено слово, всичко включено в това учение не е вече в моите ръце – ръцете на придалия му форма човек, – а е подвластно на духовния Закон! Ако се ръководех само от творческия импулс и волята да помагам, несъмнено бих предпочел, следвайки свободно земните си наклонности, да изградя от вътрешното си познание една систематична конструкция, водеща читателя нагоре стъпало по стъпало в рамките на добре обмислен учебен курс. От мен обаче се очакваше да придавам форма на онова, което получавах в Отца, и да го излагам в свободна последователност, така както се разкрива самата природа, когато земният човек не успява да я натика в калъпа на собствените си правила.

Тъй като моето учение има за цел не да утолява жаждата за узнаване на скрити неща, а да навлезе в живота, не бива никога да се забравя, че само живот, в който не липсва смехът, е в съгласие с това учение. С навъсено умуване не се стига доникъде! И нека никой не твърди, че земните жители имали днес по-малко поводи за радост от когато и да било досега! Трябва, напротив, да се каже, че всичко би вървяло много по-добре в този свят, ако хората се наговореха да бъдат преди всичко радостни и събудеха в себе си съзнателната, крепка воля, на всичко мрачно, грозно и отвратително в заобикалящия ги свят да противопоставят своята любов към живота. Злото е все така сред нас, макар един автор да беше казал, че може да ни изведе "отвъд добро и зло", и то не би могло да се премахне от света, като се "озлобяваме" срещу него. Единственото средство да го ограничим е нашата собствена доброта. Вярно е, че добротата не действа светкавично като оръдеен изстрел, защото тя иска – да помага, – не да руши!

Това, което оставям подир себе си, не е нито нова "религия", нито предполага обвързаност с някоя съществуваща вече "вяра". То представлява едно живо във вечния Дух и идентично със самия мен учение, как човекът на земята – където и да се намира – може да се научи да живее живота си щастливо и с ведрата увереност на озарения от истинско познание, за да посрещне със светло и радостно упование прехода към отвъдното, когато един ден това земно тяло пусне на свобода дължащата му благодарност душа, която се изживява в него и чрез него в този външен, подвластен на времето земен свят. Но нека за наследството ми се погрижат единствено онези, които наистина са тук мои "пълноправни наследници"!

37.7 # РАЗДЕЛ СЕДМИ

За устремилия се в себе си към Бога благодарността е нещо толкова съществено и важно, колкото и вечната Любов от най-ефирните до най-могъщите и форми на проявление! Основната нагласа на всеки земен човек, който жадува живият му Бог да се "роди" в него и да го изпълни с вечната си Любов, трябва да бъде такава, че той винаги да се чувства благодарен! Съдържанието на цялото мое учение предпоставя негласно вътрешно признателния човек: – онзи, който е изпълнен с благодарност не само за своя живот, дори ако той му носи само земни мъки, но изпитва признателност и за най-малкото внимание, за най-скромната проява на красота, доброта, съчувствие и грижовна обич в живота си. Ако поразмислим малко, не без удивление ще установим, че целият ни земен живот е изпълнен с хиляди дребни и още по-дребни неща, очакващи благодарност от нас, колкото и малко внимание да сме им обръщали досега. В такива случаи повечето хора несъзнателно проявяват неблагодарност дори ако по природа са дълбоко признателни за всяко насърчение, за всяка помощ и всяко добро, усещани от тях като такива.

Радостта процъфтява и става непреходна сила само ако благодарността за всяка изпитана радост подготвя почвата за нея. В думите ми, посветени на молитвата, е съвсем ясно посочено, че бихме лишили молитвите си от най-съкровената им сила, ако не ги изпълним и с благодарност. Не бива обаче да чакаме, докато благодарността се наложи като нещо "неизбежно", за да се опитаме едва тогава, с много усилия и под натиска на обстоятелствата, да предизвикаме в себе си чувство на признателност! Благодарността трябва да стане за нас жизнена потребност, – да намери хранителни сокове дълбоко в нас и да изпълни целия ни земен живот. Тя трябва да получи предимство пред всички останали усещания и на нея именно трябва да отдадем най-топлите лъчи на Любовта! Признателността не е просто "красиво качество", не е "добродетел" и не е "дълг", произтичащ от унаследени условности, – тя е основна сила на вечната душа на човека. Безброй други сили се захранват от тази основна сила. Тъй като в земния човек се изживява и тленната животинска душа на неговото тяло, няма нищо чудно, че той също усеща в себе си чувството на симпатия, което животните, запазили спомена за стореното им добро, проявяват понякога толкова силно, че дават повод да се говори за "благодарността на животните", – но не за този вид "благодарност" става дума тук. Макар животното, водено от чувството си на симпатия, да е способно на саможертва, когато види изложен на опасност човека, към когото изпитва привързаност, породена най-често от сторено му в миналото голямо добро, – подобно поведение е безкрайно далеч от благодарността, която трябва безусловно да изпълни живота на човека, за да може неговият жив Бог да бъде осъзнат още тук, на земята, от вечната му душа. Нека никой не твърди, че не съм говорил достатъчно за това. Още в първите си книги едва ли не на всяка страница съвсем ясно сочех кое е предварителното условие! Ако не съм произнасял дословно и специално думата "благодарност", това се дължеше на опасенията ми, че подобни думи можеха да се изтълкуват превратно като приканващи към някаква лична признателност спрямо самия мен. Надявам се, че днес вече мога да забравя тези свои опасения, ето защо не искам да завърша настоящата си "последна дума" към моето духовно учение, без още веднъж изрично да подчертая от какво жизнено важно значение е благодарността.

Предполагам, че сега вече е добре известно колко далеч съм от желанието да получавам признателност и колко малко съответства на моя нрав да слушам думи на благодарност дори в сферата на външния живот, ето защо бих могъл да очаквам, че няма да бъда зле разбран, когато все пак приемам, при необходимост, да ми се благодари за положените от мен земни усилия да възвестя на ближните си онова, което е мое съкровено достояние във вечния Дух. – Бих възпрепятствал разгръщането на духовната сила на благодарността във вечната душа на благодарящия, ако в случаите, когато наистина се изпитва признателност, се поддавах на земно унаследената си свръхчувствителност и отблъсквах от себе си всяка проява на благодарност. Тук аз трябва да помогна, като приема израза на това чувство!

Ала благодарността, необходима, за да се получи достъп до Вечното, почти не се нуждае от думи. Още от първите дни, когато децата ми започнаха да разбират смисъла на моята реч, започнах да им обяснявам, че обикновената вежливост изисква наистина да се казва "благодаря", но че и най-хубавата дума на благодарност не означава всъщност нищо в сравнение с чувството на признателност и подтикнатото от него практическо действие! Днес те могат сами да потвърдят какво богатство от вътрешно щастие ни дарява подобно действие! Активната благодарност не знае покой в неуморното търсене – а това само по себе си е вече извор на щастие – на възможности да сторим на свой ред нещо достойно за благодарност, което да е също така справедливо и добро, все едно дали то ще стане известно на човека, към когото изпитваме признателност. Такъв стремеж може да доведе до разгръщане на най-добрите сили на душата, да поддържа насочеността на волята към определена цел и да стимулира разума да не жали усилия за постигането на тази цел. Най-голямата печалба обаче е непреходна и се състои в насищането на целия ни живот с онази способност да благодарим, която е предварително условие за всяко истинско издигане до познанието във вечния Дух. Не бива никога да принуждаваме детето да благодари! Като възрастни ние имаме душевно обусловеното задължение да му помогнем – доколкото то доброволно приема помощта – да се научи да изпитва щастие от възможността да проявява благодарност! А от онзи, който се стреми към най-съкровения Първоизвор на своя живот – като залог за вечната трайност на този живот в общност с Бога, – се изисква във вечния Дух да е благодарен за самото право да благодари и така да осъзнае какви възможности за щастие са му дадени с това "право на благодарност"...

Способността да се благодари трябва да се култивира постепенно до такава степен, че да откликва и на най-дребния повод, който би могъл да породи чувство на признателност. Няма нищо по-лесно от това, стига наистина да го искаме! Нужно е само да свикнем, ден след ден и на всяка стъпка, да търсим съзнателно в себе си и във външния свят поводи за изпитване на благодарност. Няма опасност да прекалим в това отношение, а онова, което ще открием, може далеч да надхвърли всичките ни очаквания. Самовнушението и празните жестове си остават, разбира се, напълно безполезни тук! Не бива също така да се опитваме насила да предизвикваме в себе си чувство, срещу което се опълчва всичко в нас и което си остава чиста преструвка, колкото и да си въобразяваме, че малко или много го изпитваме! Но дано Небето не даде този съвет да бъде чут от всички ония, които и без това са се превърнали вече в истинска напаст за околните, тъй като не пропускат случай да проглушават от сутрин до вечер ушите им с нескончаемите си проповеди за това, колко много поводи за благодарност имали – те, другите!

За да се отприщи голямата душевна сила на истинската признателност, най-добре е колкото може по-малко да говорим за благодарност и за вълнуващите ни чувства на признателност. Но разгърне ли се веднъж в нас тази сила, така че всяко стръкче трева, всяка цъфнала клонка, всеки слънчев лъч, всяка по-любезна дума на запитания за пътя непознат човек или просто доброто ни самочувствие, когато сме здрави, както и най-малкото облекчение, когато тялото ни е принудено да се справя с болки или болест, да се посреща с истинска благодарност от нашето съзнание, тогава вече не сме далеч от онази постоянна готовност да благодарим, която е нещо като предварителен израз на признателност и най-действена помощ за всеки човек, тръгнал по сочения от моето учение път! Само една крачка вече дели тази готовност да благодарим от душевния мир, «който светът не може да даде», защото се постига единствено в извоювания от самите нас вътрешен покой!

Но и този вътрешен покой трябва ден след ден да се култивира, упражнява и поддържа, за да остане действен. Той се среща изключително рядко като резултат от вродена наклонност, – почти винаги се налага да бъде завоюван с воля и развиван чрез постоянно упражняване. Обикновеното чувство на вътрешно спокойствие, докато и навън всичко остава спокойно, не е още кой знае какво постижение. Едва когато външният дразнител смогва да възбуди само нервите и родените от мозъка ни мисли, а всичко в душата ни остава умиротворено и съзерцава бурята, сякаш бушува в някакъв далечен, чужд за нас свят, колкото и ясно да съзнаваме, че тя ни засяга непосредствено, колкото и болезнено да чувстваме нейните пристъпи, – едва тогава сме в правото си да кажем, че сме постигнали вътрешен покой. Много хора обаче така и не стигат до този покой, защото изискват твърде много от самите себе си. Вместо след възбудата на своите нерви и мисли да се вглъбят в себе си, където покоят се е запазил, те смятат, че не могат да намерят отново вътрешен покой, докато нервите, афектите и мислите им не се уталожат външно. Ала това е невероятно пилеене на сили, понеже вътрешният покой може да се възстанови незабавно само в душата, където всъщност се е съхранил, а разстроените нерви ще възвърнат равновесието си малко по-късно.

Всичко изложено дотук в този последен раздел е само нещо като "подстъп" към "затворената градина", обгръщаща моето духовно учение, и трябва да е отдавна вече познат на всеки, който има известно право да се надява, че ще бъде допуснат вътре. Аз непрекъснато изкоренявах обрасналите по него тръне и прокарвах пътеки, които не могат да бъдат сбъркани. Търсещият обаче трябва сам да ги извърви! Боя се, че далеч навън, пред този "подстъп", има още мнозина, които се чувстват твърде уютно в заблудата си, че са съвсем близо до мен... Единственото, което мога да сторя, е да ги предупредя да се пазят от такива услужливи илюзии, но не бих могъл да променя нещо, което само търсещият е в състояние да промени. Колко пъти трябва да повтарям, че тук решението не е в моите ръце, тъй като всяка крачка по пътя към Духа трябва да се предприема със свободна воля! Само шарлатаните и хваналите се в собствения си капан измамници търсят покорни роби, за да ги държат в подчинение с помощта на изпитани средства!

Би трябвало да възпроизведа тук съдържанието на много от моите книги, ако поискам да отговоря още веднъж на всички въпроси, които продължават от време на време да стигат до мен въпреки взетите предпазни мерки. Някои все още не разбират, че никак не държа на умението им да задават въпроси. Написаното от мен има за цел да научи търсещия сам да намира отговорите си! Бих желал всеки, за когото са предназначени думите ми, да стои на собствените си нозе и да се движи свободно. Не да накуцва с патерици и да се препъва на кокили! А и вътрешно водачество ще намери само онзи, който умее да го следва, отмерено и сигурно крачещ на собствените си нозе! –

Bo Yin Ra

Йозеф Антон Шнайдерфранкен.

***

# том_39 ЗА БЕЗБОЖИЕТО

# "Предмет на вярване" и действителност

# Жива Действителност и недостъпни за мисълта зони

# Закърняване на душевната чувствителност

# Безбожие поради "страх от Бога"

# «Що е истина?»

# "Предмет на вярване" и действителност

# Указания към моето духовно учение и свързаните с него книги

Доколкото аз, по силата на своята духовна същност, живея изцяло в съзнанието Божие в лоното на вечния субстанциален Дух, за мен е почти невъзможно, хвърляйки поглед назад в земното си, обусловено от мозъка познание, да възпроизведа в себе си представата за онова състояние на съзнанието, в което земните ми ближни поставят от чисто мисловна перспектива под въпрос "съществуването" на Бога, или дори се смятат за длъжни да отхвърлят всяка вяра в Бога като "попска лъжа" и допотопна заблуда.

Само като си спомня, въпреки целия ужас, който това ми вдъхва днес, за времето, когато един фалшив "образ на Бога" – изваян като застинал сталагмит от несъзнателно изкривения от самия него човешки формотворчески импулс и от вековни, твърде земни спекулации – изпълваше и мен с най-тежки съмнения , успявам донякъде да съпреживея колко потисната може да се почувства душата, предпочела да се отрече сама от всяка възможност за сигурно богопознание, вместо да търпи и занапред гнета на един продукт на въображението, отговарящ толкова малко на усещаната от нея духовна Действителност.

Подобно съмнение и отрицание не представлява всъщност "отвръщане от Бога", а е по-скоро резултат от отхвърлянето на всякакви външни проекции, както най-настоятелно изисква това божественият Дух от всяка душа, решена да се издигне до съзнателно усещане на своя действителен, жив Бог в най-съкровените дълбини на собственото си чувство. – Отхвърля се не вечната и творяща из себе си вечното Битие на душата Действителност, а един мисловен образ, изграден в течение на хилядолетия с напъните на безброй мозъци. Този вътрешно застинал и неспособен на движение образ е бил непрекъснато натрапван на търсещите, понеже неговите създатели смятали, че чрез него са дали на Бога формата, от която по тяхно убеждение Непостигаемият се нуждаел, за да бъде "предметно" възприеман от душата на земния човек. Така възникнал един "Бог" без Божественост: – един "предмет" на вярата, който може да бъде приет или пък отхвърлен от тази "вяра", сведена всъщност до едно винаги съмнително "приемане на доверие "!

Едва ли е учудващо, че склонността той да бъде отхвърлен нараства толкова повече, колкото по-добре земният човек вниква във всички взаимовръзки на земните събития, за които от него се иска да вярва, че са породени единствено от споменатия "предмет " на неговата вяра! –

Не бива да се правят погрешни заключения от факта, че има немалко "умни глави" сред хората, за които думата "Бог" не е нищо повече от клише, – които на всяко споменаване на тази дума се присмиват като на отживял времето си примитивизъм, – както ги има и сред онези, които я възприемат единствено като предизвикателство за борба и отхвърляне, тъй като нито един от тези мними "победители на овехтели човешки заблуди" не е всъщност "богоотрицател"! Всеки от тях просто отхвърля повече или по-малко категорично тъкмо това закостеняло, създадено по мисловен път от човешки мозъци понятие за Бога, което други – и то безброй други – все още приемат по навик и с боязън като "предмет" на своята вяра, представляващ единствената им привидна и – разбира се – илюзорна опора в невидимото, в отвъдното, макар че в действителност то си остава непостижимо по интелектуален път и се изплъзва от добросъвестните усилия на мисълта. Ала и на най-строго самокритичния и най-неподкупния в своите мисли човек никога не би му хрумнало, че би могъл да "отрече" вечната Действителност, която всъщност се означава по необходимост с думата "Бог", ако я беше осъзнал и почувствал макар и само един-единствен път като духовна Действителност, извисяваща се далеч над всеки обект на мисълта! –

Много преди най-ранните исторически засвидетелствани следи от човешки живот на тази земя е имало време, когато тежко окованият в чисто земната животинска същност човек получил от духовно действащите на тази планета пратеници на вечната Прасветлина истинско "спасение", така че всеки един от безбройните индивиди, живели по същото време, осъзнал своя, разкрил му се в самия него жив Бог, но знаел също и за живия Бог в ближния си и хранел към него същата Любов, благодарение на която бил постигнал в себе си и своя Бог. По онова време нямало посегателства на човека срещу човека! Присъщото му по необходимост в земния живот животинско начало било обуздано и просветлено от Любовта на живия Бог, присъстващ във всеки отделен човек! Нито един от осъзналите в себе си своя жив Бог не можел да си представи "други богове, освен Него", защото всеки знаел, че Бог може да му се разкрие единствено като негов Бог, оставайки си недостъпен за самия него като Бог на брат му, макар по своята същност да не е различен от Бога, който той самият е преживял в себе си.

Така минали хилядолетия, преди да започне дегенерацията на духовно спасения някога земен човек. Тя била предизвикана от възродилия се земен нагон на животното да изтласка себеподобните си и от животинската завист, които отново подчинили на животинското начало осъзналия се преди това в Духа и го направили духовно сляп и глух. Повече от ясен символ на необуздания бяс на хората, отново изпаднали във властта на най-низките животински нагони, срещу съхранилите вътрешното си единение със своя жив Бог земни човеци, съзираме в древната, свидетелстваща за най-дълбоко прозрение легенда за двамата неравностойни братя Каин и Авел! – Наивно е, разбира се, значението, което двамата братя придават на посоката на жертвения дим, да се обяснява само с древни суеверия, защото в този Мотив на преданието извисяването на "долното" към "горното" е съвсем ясно противопоставено на инертното вкопчване в чисто земното. –

Може би не е зле да бъдем малко по-предпазливи при тълкуването на отделните елементи от подобни древни символи на човечеството. Това е особено препоръчително в наши дни, когато стойностите на някои елементи на интуитивната, автентична символика са напълно загубени за населението в западната част на земното кълбо, а все повече избледняват и за хората от земния географски Изток...

Съмнението в Бога, да не говорим за неговото отричане, е невъобразима глупост за осъзналия се в Бога, доколкото с думата "Бог" се означава – съгласно общоприетото разбиране – онова, което е над всичко, което съществува само по себе си, което е вечно, което е в абсолютния смисъл всеобхватно и което крепи съзидателно всички духовни и физически светове! – Когато безброй хора си позволяват да поставят "под въпрос" Бога, те всъщност се съмняват, както вече изтъкнах, не в "Бога" – в посоченото най-висше значение на думата, – а в една измислена от мозъка представа, която има толкова общо с Действителността, назовавана "Бог", колкото обуславящата всичко действително Необходимост – с произвола! Ако досега тъй малко земни хора са стигали още през земния си живот до най-съкровено осъзнаване на Бога, стоящо неизмеримо по-високо от всяко "приемане на вяра" и недопускащо занапред никакви съмнения, основната причина за това е, че всички търсят с предубеждение, определяйки предварително онази форма, в която Бог трябвало да се разкрие на душата, "ако действително го има"...

А и какви ли не неща биват обявявани от невежи наивници за " глас " Божи! – Да имахме поне работа с истинската съвест като свидетелство за вечната духовна искра в душата, а не с нейния сурогат, разкрасен с невероятна каша от най-различни мнения! Ето как тези тъй лесно и евтино задоволяващи се хора стигат до убеждението, че чуват "гласа Божи" при всеки диалог със самите себе си, в който, изхождайки от различни гледни точки, сами създават и разпределят в себе си ролите, нужни им за тези въображаеми "разговори с Бога", – и то когато не се задоволяват с жалките си анимистично-спиритически игрички.

По този начин обаче човек не може да опознае дори себе си, камо ли пък Бога, и тези самовлюбени "слушатели" на мнимия глас Божи могат да бъдат съвсем сигурни, че няма никога да чуят в себе си Бога!

Не става, от друга страна, дума и за някаква "задача", която – подобно на земните задачи – трябва да бъде изпълнена, ако искаме да осъзнаем Бога. Решаваща в случая е единствено готовността на душата да възприеме с осъзнато чувство всичко, което може да и дойде от Бога, – без уговорки и без предубеждения! (Тъкмо затова рационалистичната разновидност на будизма не знае нищо за Бога! Тя се стреми не към Бога, а към утвърждаване на своята философия.)

В действителност обаче Бог няма нищо общо със скования мисловен образ, представян най-добросъвестно от своите създатели като "задължителен" според тях постулат на вярата! И за тях могат да бъдат казани думите: «Отче, прости им, понеже не знаят, що правят!» –

В "Писма до едного и мнозина" – там, където става дума изключително за Битието на Бога вътре в структурата на вечния Дух – съм показал достатъчно ясно, че в това Битие се съдържа всичко Вечно, тъй като то не съществува без Бога и Бог не съществува без Вечното! Ето защо на тази дума – Бог – можем да дадем възможно най-всеобхватното тълкуване, без да се страхуваме, че ще сгрешим! Трябва само да се пазим да не определяме предварително в себе си начина, по който се усеща вечният субстанциален Дух, докато не сме го наистина усетили! Това се налага дори само поради невъобразимата безкрайнократност на вечния Дух, чиито безбройни самопроявления са обвързани помежду си в необозримо множество от духовни съотношения. Всеки отделен човек може да осъзнае Бога само в едно от самопроявленията на вечния субстанциален Дух, което съответства точно на неговата индивидуална същност, и така се озовава в съвсем прецизно очертани взаимовръзки с всички безкрайнократни самопроявления на вечния Дух.

Не напразно в книгите на своето учение посочвам все отново и отново многообразните взаимодействия, царящи между тези безкрайни самопроявления на Вечното! –

Дори ако никой друг човек на земята не се завърне во веки веков към своя вечен Първоизвор у Бога, това не би смутило ни най-малко моя съзнателен, неугасим живот във вечния субстанциален божествен Дух. Ето защо, доколкото става въпрос за моите желания, надежди или очаквания в насока, способна да окаже определящо или поне едва доловимо въздействие върху собствената ми духовна съдба, аз съм абсолютно незаинтересован от подобно завръщане на другите в тяхната духовна Родина, а и не изпитвам никаква земна амбиция да бъда прославян от своите съвременници или от дошлите след тях заради моето съзнателно Битие във вечния субстанциален Дух.

И без това не ми е никак лесно да се позова на този живот в Духа Божи, който аз – следвайки естествените си наклонности – бих предпочел да запазя като своя най-съкровена тайна.

Но по силата на духовното си, непогрешимо, никога неподвеждащо и разтърсващо познание на Действителността, аз зная за неизказаните душевни терзания, които не могат да бъдат спестени на нито един човек, ако той не се е стремил още през земния си живот с всички сили и – безусловно – да се върне отново към духовния си Първоизвор: – към Живота в Бога! – откъдето се е откъснал поради падението си в материалното съществуване, предоставяйки "спокойно" на божествения промисъл да реши дали му е отредено да се осъзнае в своя жив Бог още по време на живота си в земно тяло, или едва след неговия край, тогава вече в нова форма на живот. Не искам обаче да гледам как страдат другите и как, нищо неподозиращи, се обричат на неизбежни мъки, щом мога да ги предпазя от безполезни душевни терзания, като внеса яснота в техните разбирания и им разкрия онова, което съм осъзнал духовно! Ако искам да попреча на земните хора да се обрекат сами на беди, отричайки всичко божествено в този земен живот само защото не са готови да признаят за вечна Действителност един "Бог", който им се предлага като "предмет на вярване", то и аз трябва да постъпя така, както би постъпил всеки не докрай закоравял и безсърдечен човек във външния живот, когато види ближния си изправен пред неподозирана от него опасност. Нима би могло да се очаква, че моите Братя, родени в субстанциалния Дух и съединени като мен духовно в Бога, биха постъпили иначе, ако бяха на моето външно място, макар всеки от тях да знае не по-зле от мен, че това не би нито намалило, нито усилило собственото му духовно блаженство.

Впрочем бедата, от която – по силата на родено от Любовта задължение – се стараем да избавим несъзнателно излагащите се на тази опасност свои ближни, не е нито божествено "наказание", нито последица от някакви "възпитателни намерения" на Божеството, нито пък изпълнение на въображаемата "повеля на божествената справедливост"! – В случая става въпрос единствено за неизбежни последици от неспазването на определени Закони, вътрешно присъщи на структурата на Живота в субстанциалния вечен Дух на всичките му равнища, – последици, напълно сравними с предизвиканите от нарушаването на физическите закони в земното всекидневие.

Да се държи Бог "отговорен” за такова нещо е толкова нелепо, колкото и да се търси отговорност от конструктора на една доменна пещ за това, че нажежената стоманена стопилка неизбежно би унищожила ръката, опитала се да бръкне в нея! По същия начин някой невменяем би обявил за отговорен химическия завод, че произвежда отровни за човека вещества, които не са предназначени за консумация от хората, – или би настоял да бъдат наказани инженерите, задето някой се е докоснал по непредпазливост до проводник, когато този проводник е бил "под напрежение" и следователно е представлявал сила, която с помощта на съответна апаратура може наистина да въздействува благотворно върху тялото на земния човек, но при непосредствен допир до неизолиран проводник води неизбежно до фатален край.

Един от най-подвеждащите и погрешни изводи на заслепената човешка мисъл е предположението, че божественото "всемогъщество" трябвало да може да отменя по свое усмотрение дадените в Бога – по силата на самото му Битие – закони, управляващи действието на вечните духовносубстанциални сили, всеки път, когато това се стори желателно на земния човек! –

# Жива действителност и недостъпни за мисълта зони

В моя, ръководен от Духа, външен земен живот действащите из вечния божествен Дух водачи съумяха от самото начало да ме научат да не се осланям на мозъчното мислене и в онези области, където изводите на логическата мисъл не са в състояние да ни доведат дори до най-външната "порта", през която трябва да е преминал и всеки друг човек на земята, ако иска да се надява, че ще излезе някога на пътя, единствено способен да го изведе до неговата вечна цел. Вярно е, че през всички периоди на външния си живот аз с благодарност приемах много неща, стигащи до мен в резултат от мисловната дейност на други земни люде, а и на собствените ми мисловни усилия, стига те да отговаряха на изискванията за онази "чистота" на мисълта, които приемах като естествено задължителни за себе си дълго преди да съм имал възможност да се убедя, че те са необходима предпоставка за всяко сериозно мислене! Никога обаче не съм очаквал, че бих могъл да стигна по мисловен път до някакви прозрения относно своята нетленна природа, а и нямах никаква нужда от такива, тъй като вечното ми духовно Битие ме осеняваше с необходимите прозрения всеки път, когато чувствах потребност от това.

Като че ли едва днес съм в състояние да си дам ясна сметка от колко много лутания и заблуди бе предпазено земното ми съзнание само защото по силата на разкрилия ми се в мен, като земен човек, вечен духовен Живот то отдавна вече бе усвоило като свое духовно притежание онова, за което мозъчното мислене би могло навремето да си задава "въпроси". – В моя земен живот още от самото му начало съществуваха някои обосновани във Вечността духовни предопределения, в чието наличие можах със сигурност да се уверя едва много по-късно, – но които впоследствие проявяваха безпогрешно видимото си въздействие в безброй събития през целия ми земен живот. Ако изхождах от мозъчното си мислене, познание и логическо построение, може би щях неведнъж да си представям по-различно обстоятелствата, играли определяща роля в моя земен живот.

Всеки път обаче от вечния Дух ми бяха разкривани прадълбоките "причини" на сякаш безразборно връхлитащите ме събития, така че отпадна каквато и да е опасност да стигна до погрешни умозаключения.

Всичко " ставащо " тук, на земята, е обусловено първопричинно от онази духовна сфера, която аз наричам "царство на духовно породените причини". Сравнително малко неща протичат под въздействието на импулси, които са се откъснали от тази субстанциално духовна сфера и поради това не могат вече да бъдат отклонени от скованата насоченост на своето действие.

Ето защо всички духовни въздействия върху събитията в заобикалящия ни земен свят зависят съвсем не от възникващите в мозъка мисли, наклонности, афекти и желания, а единствено от това, дали подтикът за настъпване на съответното земно събитие се намира все още в зоната на първичните, чисто духовни причини и следователно може да бъде пренасочен от идващи от Вечността духовносубстанциални импулси, или се е превърнал вече на земята във вторична, земна "причина", продължаваща по-нататъшното си действие с механична неумолимост! Подлежащи на пренасочване, докато остават все още в Духа, преминат ли веднъж в тази област, импулсите се затвърдяват окончателно в своята целеустременост и дори вечното Божие могъщество не може, по силата на собствения си Закон, да промени вече нищо в нея. Тук на приписваното от човешката мисъл "всемогъщество" е наложена граница, която не може да бъде прекрачена, без Бог сам себе си да отрече! Ако преобладаващата част от импулсите, стоящи в основата на земните събития, не бяха задържани, колкото е духовно възможно по-дълго, в подвижната област на субстанциалния Дух, където все още може да бъде променена тяхната насоченост, животът на земния човек щеше да е неумолимо принуден да се откаже от всяка истинска, дарена му от Бога, "случайност" и да се превърне без остатък в ужасяващо следствие от неотвратимия, "механично" обусловен и изцяло предвидим ход на неизменяеми земни причинно-следствени редове. "Детерминизъм" в неговия най-ужасен и: – най-отегчителен облик! Не бихме могли да се сърдим на човека, готов да се откаже да продължи един такъв живот – ако допуснем, че би могъл да бъде наистина избавен от него! – след като веднъж е прозрял твърдата му неизменяемост... За щастие обаче нещата стоят иначе и на немалко събития, изглеждащи неотвратими за земното разсъдъчно познание, може все още да бъде дадена друга насока, ако се изхожда от субстанциалния вечен Дух.

За нас, Светещите в Прасветлината, е ограден духовен дълг не само да задържаме всички импулси, създадени от нашите ближни на земята, колкото е възможно по-дълго в духовната зона, където действието им остава все още управляемо, отклонимо и обратимо, – но и да помагаме по всякакъв начин, щото на задвижваните от гибелни импулси сили да бъде оказвана възможно най-голяма съпротива от Духа и началният им пакостен устрем да бъде пренасочван в рамките на земните събития към по-добър изход, запазващ възможността за спасение. Ала когато последействията на създадените от волята импулси са се откъснали от зоната на субстанциалната духовна сила, където всеки импулс набира първичния си заряд от енергии, тогава и ние не сме вече в състояние да окажем каквато и да е помощ чрез въздействие от субстанциалния Дух и можем само да наблюдаваме как един или друг сътворен от земна воля импулс упражнява действието си, следвайки своята застинала вече в земната сфера насоченост, все едно дали това му действие води до желани или нежелани последици за единици или за мнозина.

Никога обаче нашата помощ – там, където тя е все още възможна – не се ръководи от мисловни съображения и умозаключения, нито от родени от мозъка преценки за ценност или малоценност на съответните импулси!

Самата Вечност ни предпазва от опасността да се доверяваме на мозъчното мислене и на закономерно присъщите му умозаключения и там, където не може да му бъде оказано доверие! Нашата помощ и нашето противодействие се ръководят – без изключение – единствено от изискванията на правечния субстанциален Дух, съответствуващи на свой ред на живата структура на Духа.

Във вечния Дух, стоящ неизмеримо по-високо от всяка мисъл на земния мозък, не цари произвол, така че и на онези, които вечният божествен Дух утвърждава в себе си като свое земно самопроявление, не се разрешава никаква пряка или непряка духовна намеса, ако тя е подбудена от мисловни или емоционални земни преценки! –

Идващата от духовното царство на първопричините помощ, каквато единствено ние, Светещите в Прасветлината, сме способни – и поради това "задължени" от вечната Любов – да оказваме, се основава на предпоставки, коренно различни от обуславящите достъпното за всеки земен човек изкуство на действената молитва, на което уча в книгата си "Молитвата", отворила вече на безброй готови да я приемат очите за това, какво представлява истинската молитва и как тя може да стане действена. Не отричам, разбира се, че като земен човек аз също владея изкуството на молитвата и практикувам онова, на което уча в посочената книга, – духовно свързан в молитвите си с всички земни люде, умеещи истински да се молят, все едно в рамките на кое вероизповедание са се научили да го правят! Повече от ясно е все пак, че тук става дума за неща, възможни и поверени единствено на нас, Светещите в Прасветлината: – на нашето духовно въздействие върху една открита за такива въздействия зона вътре в структурата на вечния субстанциален Дух. Тук не става въпрос за някакво намерение да се молим, а за безусловно предоставяне на проявяващите се в собственото ни духовно Битие духовни енергийни трептения, за да служат в обсега на тази зона съобразно с дарени от Духа и защитени от всякакви земни смущения прозрения в изначалните – недостъпни за земно изследване, – все още поддаващи се на пренасочване духовни първопричини на земните събития.

Едва когато импулсите, съзнателно или несъзнателно задействани от душевните сили на един земен човек и добили "автоматична", така да се каже, насоченост в духовното царство на първопричините, са вече преминали границата между подвижното субстанциално-духовно състояние и физическата застиналост при неизбежното си отблъскване в света на земните събития, описаното по-горе въздействие става невъзможно дори за нас, Светещите на Прасветлината.

Напразни са усилията на човешкия разсъдък да проумее същността на тези неща, които са твърде "тънки", за да може той да проникне в тях! Като лош детектив, обвързан до такава степен със собствените си реконструкции на скритите обстоятелства около разследваното престъпление, че неизбежно пропуска най-очевидните възможности за наблюдение, разсъдъкът отминава без внимание всичко, което не е измислил самият той, и изгубва безследно от поглед Действителността тъкмо тогава, когато си въобразява, че се е доближил максимално до нея в своите умозаключения. –

Непростима глупост е да се отнасяме с недоверие към мисленето там, където земните взаимовръзки могат да се разкрият само чрез логически последователна мисловна работа. Много по-голяма глупост обаче е да прахосваме мисълта си за задачи, които са и чужди по същество, защото в този случай тя неизбежно ще ни доведе до погрешни резултати!

Човек може, разбира се, да размишлява за духовните неща дори ако не е още доловил в себе си и най-слаб проблясък на духовно съзнание. Нищо не ни пречи да прокараме у дома си инсталация за електрическо осветление и без да сме се свързали още с енергийната мрежа. Ала както никой не би очаквал къщата му да бъде осветена вечер, преди да е свързана със захранваната от електрическата централа мрежа, така не бива да очакваме, че и духовносубстанциалното съзнание ще просветне в мисълта, преди да се е осъществила ефективна, надхвърляща всички възможности на мисълта, връзка на собственото ни Съзнание със сферата на трептенията на вечния субстанциален Дух, достъпна за земния човек единствено благодарение на неговата чувствителност към духовните неща.

Наистина, когато бъде фактически постигнато, съзнателното усещане на мисловно непостигаемата Действителност, за която думата "Бог" цели да даде някаква представа, ще образува в нормално достъпната за земния човек сфера на вечния Дух един неизчерпаем източник на стимули за мисълта и ще осветли хиляди проблеми, останали дотогава непроницаеми и за най-напрегнатата мисловна дейност, – но за постигането на това съзнание във вечния Дух мисленето е и си остава само едно безнадеждно усилие с абсолютно негодни средства!

Човек може цял живот и ден след ден да формулира най-възвишени мисли за Бога и да привежда "доказателства" за "съществуването" на Бога, способни да "накарат да се замисли" и най-изкусния диалектик, без при това да преживее в себе си нищо от Действителността, която си въобразява, че познава толкова добре! Ето защо недоверието към всичко, което човешкото мислене е успяло да измъдрува по отношение на "Бога", е само проява на здрави, направлявани от Духа инстинкти! –

Безспорно за "мислещия" земен човек не е лесно да се убеди, че в него съществува една потенциална възможност за съзнание, която, след като е вече постигната, може да послужи като предмет на размисъл, но не е постижима като първична цел на мисленето, тъй като тя е извън всички сфери на логическите умозаключения. И все пак издигането до това убеждение е абсолютно необходимо предварително условие, за да може "съзнателното усещане" да се пробуди от своя сън!

# Закърняване на душевната чувствителност

Въпреки че не си дава сметка за това, така нареченият "безбожник" е психически неспособен да почувства в съзнанието си Бога, – като тази дума е употребена отново в най-широкия и смисъл. Истински "безбожник", тоест лишен от Бога или откъснат от него, не може да бъде никой земен човек, защото това би означавало да се превърне в нищо, както физически, така и в психическо отношение, – ако допуснем, че такова нещо е изобщо възможно. – Само някаква форма на "астения", на слабост и неспособност, може да накара земния човек да си внуши, че е откъснат от Бога; – откъснат от онова, което всяка секунда е необходимата предпоставка за всяко земно съществуване, както и да се означава с думи тази вечна сила. Човекът, запазил непокътната своята душевна чувствителност, съвсем ясно съзнава вечния факт, че не е изоставен на собствената си съдба, а е земно "проявление" на една стояща неизмеримо по-високо от самия него сила, макар да се радва на толкова голяма свобода при себеизграждането си, че може лесно сам себе си да подведе и да обърка причина и следствие в собственото си съществуване...

Всеки опит на човека да оправдае пред себе си и пред другите въображаемата си откъснатост от Бога – все едно дали той, изпаднал във вулгарно, фанфаронско самозаслепление, се стреми да надвика предупрежденията на вътрешния си глас, или прибягва до спокойно и изискано излагане на най-изтънчени философски аргументи – е всъщност сигурен белег за закърняване на неговата душевна чувствителност! Дори ако същият човек се радва на най-удивителни "мисловни" способности, позволяващи му да стига до безпогрешни умозаключения, слабостта на душевната му чувствителност е очевидна и не може да бъде скрита зад никакви мисловни постижения.

И най-добрият ездач може да се окаже слаб алпинист, а по бреговете на всички северни и южни морета и днес се срещат обветрени, стари, опитни рибари, прекарали по-голямата част от живота си в морето, без да се боят от бурите, на които корабът им може криво-ляво да устои, макар да не умеят да плуват, така че мъжеството им се корени единствено е доверието към техния кораб.

С течение на хилядолетията съзнанието на земния човек, което може да бъде постигнато и намира израз в мисленето, се е до такава степен хипертрофирало и разполага с толкова много възможности за развитие и упражняване, че няма защо да се тревожим за по-нататъшното му укрепване. Имаме обаче всички основания да изпитваме дълбока загриженост за това, че човечеството до ден-днешен продължава да го следва сляпо за сметка на съзнанието на вечната душа, постижимо единствено с помощта на живата, добре школувана и култивирана чувствителност...

Тъкмо затова всички отделни части, съставляващи в своята цялост изграденото от мен духовно учение, са написани така, че да будят и освобождават душевната чувствителност, да я изтръгват от настъпилото при повечето души закърняване и да я подтикват към нов жизнен растеж. Би било съвсем недостатъчно, ако се бях задоволил да дам само мисловни дефиниции – каквито в несметни количества са били вече измислени от едни мислители, за да бъдат направени на пух и прах от мисловните напъни на други! И всичко, получило словесен израз в това духовно учение, трябва да се "разбира", доколкото е достъпно за разума, в духовен смисъл – като разкрито от гледната точка на едно духовно прозрение.

Как би могъл някой, след всички ужаси, измисляни десетилетия наред от земния човек за неговия ближен, да тълкува думите ми като основаващи се на чисто земни съображения, когато казвам, че пътят на човека е стигнал отново до прага на един от онези сияйни кръгове, които и сред най-дълбокия мрак вещаят често пъти нова надежда за духовно просветление?! –

Как би могъл той да разбере, че цитирам известната фраза на Хутен: "Истинска наслада е да се живее!" – и отнасям това твърдение изрично към днешното и бъдещото време, – ако не възприеме смисъла на тези думи като израз на чисто духовно прозрение и усещане?! –

Ала всички вътрешни безпокойства, всички неясни влечения и стремежи към нещо "съвсем ново", към нещо другояче устроено, издигащи днес призрачни прегради и крепости на омраза между хората, могат да бъдат правилно разбрани в истинските им причини само ако знаем за това – духовно! – доближаване "до прага на един от онези сияйни кръгове" (тук съм използвал символичния образ на пръстените около Слънцето и Луната!). Днес не съществува нито един земен човек с нормално мозъчно съзнание, който да не долавя в една или друга степен духовно-космичната близост на едно предстоящо преобразяване на земния живот, но огромното мнозинство от хората на земята тълкуват погрешно това свое чувство, проектирайки го в материалната земна сфера на външния свят и надявайки се да намерят тъкмо там онова, което във вечния субстанциален Дух – доколкото той може да се разкрие пред земния човек – действително се е осъществило вече за малцина, а в една начеваща днес плахо и колебливо епоха предстои да настъпи все по-осезателно и за мнозина! – "Истинска наслада" от живота изпитват засега само малцината, които в собственото си осъзнато усещане се виждат вече като подранили наследници на едно по-светло духовно бъдеще!

Не може да има и следа от разумно съмнение, че това предстоящо проясняване и просветляване от вечния Дух ще озари с лъчите си и всекидневния външен животна земните хора, но лишено от всякакъв разум е смешно-глупавото самозалъгване на земното мислене, че можело трайно да преобразува със собствените си сили външните събития на земята в съответствие с родени от мозъка представи, колкото и съблазнителни да са те!

Тук само незакърнялото, будно осъзнато усещане си остава способно да отличава с пълна сигурност истина от заблуда и – що се отнася именно до тази сигурност – то няма защо да се страхува от каквото и да е сериозно съперничество от страна и на най-прецизните мисловни изводи.

Ето защо днес, преди всичко и повече от всякога, е важно усетната способност на земния човек да бъде изтръгната от обхваналата я атрофия! Наистина тази способност е все още малко или много дадена у всеки човек на земята, но страхът, че тя не е овладяна, както трябва, а също и нерешителността да се направи опит за нейното използване, са я до такава степен деформирали у повечето хора, че е нужно много търпение и съвсем съзнателно, ден след ден възобновявано вътрешно упование, за да се преодолее атрофията и да укрепнат силите на чувствителността.

Това развитие на способността за възприемане на субстанциалния вечен Дух в присъщата му структура може да бъде постигнато у земния човек през начеващата нова епоха като следствие от факта, че духовно-космичната "траектория" на пленника на тази земя е стигнала до един от "светлите кръгове", за които споменах. В настъпващата ера да се живее е наистина "наслада" за всеки човек, способен да допринесе съзнателно за създаването на нейния духовен облик, тъй като тук става въпрос не за друго, а за отваряне на тленния земен живот за доловимите от него въздействия на субстанциалния вечен божествен Дух! –

Не е чудно, че цялата човешка природа се чувства възбудена и обезпокоена от тази предусещана, но необяснима още за нея воля за промяна на духовно-космичните въздействия върху земния материален живот, в плен на заблудата, че в нея се надига нещо, напиращо да бъде създадено от нея във външния земен живот и основаващо се на рационални преценки, чиято предпочитана уловка са афектите.

Не за това обаче става въпрос! –

Всичко, стигнало до зрителното поле на земния човек в резултат на разсъдъчни съображения, има – като се изключат евентуално някои основополагащи изводи от чисто математическо естество – провизорен характер, който понякога може да се окаже присъщ и на определени положения във висшата математика. (Решаващата дума в случая имат естествено математиците!) Така във всяка наука, във всяка техническа практика и във всяка форма на обществена организация, ръководеща се от мозъчни умозаключения, наблюдения, опити и емоционално обагрени изводи, се трупат едно провизорно решение след друго, като всяко ново се смята – с право или без право – за напредък, задълбочаване на познанието и усъвършенстване, докато не бъде изместено от най-новото.

Всяко постигнато по умозрителен път провизорно положение, смятано за единствено валидно в даден момент в областта на познанието и разбирането на света, както и за способно да реши редица икономически, физически, химически, механически или технически проблеми, действа за известно време – понякога твърде дълго! – с хипнотична сила върху изложените на неговото влияние мозъци, тъй като предизвиква у тях неволна, понеже е и несъзнателна, самохипноза, от която във всяка отделна област на свой ред никнат като гъби след топъл нощен дъжд безброй нови самовнушения. Подобно самохипнотизиране прави невъзможни всеки избор и всяка оценка, докато поради по-особено стечение на обстоятелствата отделни единици все пак не осъзнаят, че свободата им е парализирана и – възвърнали съдната си способност – не отхвърлят досегашните пътища и не проправят нови, които обаче на свой ред се оказват само нови провизорни решения. –

Ала онова, което земният човек трябва да възприеме от вечния субстанциален Дух, след като развие закърнялата си чувствителност, е преди всичко огромната духовна мощ на закрилата срещу нежеланото изпадане в един или друг вид самохипноза, предизвикана от силите на собствената, обвързана със земята мисъл. Той не бива да бъде все така роб на самия себе си, а трябва да стане, благодарение на вечната Светлина, господар на своите мисловни възгледи, вярвания и точни знания, който, отхвърлил всяка хипнотична зависимост от провизорни положения, избира и преценява с непогрешима сигурност по силата на едно духовно прозрение, способно да се разкрие единствено пред Вечното в него!

Тогава той ще се окаже и действително отхвърлил всеки страх от Бога, който, подхранван от атрофията на чувствителността, може да подведе човека да си въобрази, че е "без Бог", само и само да се избави от този страх! –

Приемете това, което ви давам, така, както можете да го приемете, но се изпълнете, за свое собствено добро, с решимост да се изтръгнете от винаги само провизорните, родени от мозъка "хипнози", за да стигнете до духовно пробуждане, защото то няма да ви позволи да се свлечете отново в здрачните зони на внушените ви от самите вас сънища!

Нямам ни най-малкото намерение да ви водя нанякъде, където не искате да отивате. Единственото ми желание е да ви покажа как действително да стигнете по сигурни пътища до онази цел, към която вие самите сте устремени, колкото и да се лутате все още по криви пътеки!

# Безбожие поради "страх от бога"

Немалка част от онези, които се мислят за "безбожници", са страдали навремето твърде много от страха пред "предмета" на наложената им някога вяра, представян им повелително и заплашително като "Бог". Тази "богобоязливост" е довела не един човек дотам, че той – с уж необоримото съзнание за своята слабост и "греховност" – едва дръзва вече да вдигне поглед от земята, за да не би предметът на неговите страхове да се появи изведнъж пред очите му. Живеещият в подобно притеснение богобоязливец започва да се огражда с всевъзможни претексти, за да се скрие от мнимия Бог, докато съмненията не изтласкат страховете му и не го накарат да се запита, дали не се опитва да се скрие от нещо, което има всички основания да се крие от самия него? –

А когато изтерзаният от страхове дръзне най-сетне да вдигне глава, пред себе си той съзира една родена от мозъка конструкция, на която собствените му мисли се чувстват все по-готови да окажат съпротива, докато не успеят малко по малко да я разрушат, освобождавайки го по този начин от въображаемата причина на страховете му.

Ето как "богобоязливецът" се превръща в "богоотрицател"!

Всъщност не е станало нищо повече от това, че една "приемана за вярна" представа се е оказала погрешна, а измъчваният дотогава от нея не е съумял в разочарованието си да намери в себе си достатъчно мъжество, за да продължи – но сега вече както трябва – да търси Действителността.

Истинският – Бог! – не може никога да бъде почувстван и съзнателно усетен в страха, а единствено и само в Любовта!

У Бога – такъв, какъвто Бог действително е – няма нито ярост, нито гняв, нито отмъстителност, нито жажда за възмездие, нито каквото и да е друго въображаемо "свойство", което да внушава "страх". Бог е Любов и Милосърдие! – Любов по своята основна, самозачената природа, и Милосърдие по силата на същата тази "природа", но от гледната точка на онова, което съществува извън нея и не е "само по себе си Любов"!

Ала нищо не ми е по-чуждо от намерението да се занимавам с теология, затова ще кажа само едно: – че и най-окаяният "грешник" трябва занапред да изпитва вече не страх, – а единствено: срам от Бога!

Самонадеяно, необосновано и недостойно е да допускаме в себе си по отношение на Бога онова човешко чувство, което му е най-чуждо от всички, и да се "боим" от него, но напълно съответстващо на коренящата се в Бога връзка на човешкото съществуване с онова, което е Бог, – е да пробудим в себе си най-дълбоко чувство на срам, щом осъзнаем, че сме били до такава степен лениви, похотливи или малодушни, че не сме използвали възможностите си така, както бихме могли да ги използваме, без да се налага да се чувстваме посрамени пред Бога. Единствено срамът – пред лицето на Любовта и Милосърдието – подобава на духовната природа на съгрешилия, не: – страхът! – Където страхуващият се отстъпва назад в стремежа си да не пострада, там човекът, обзет от срам заради по-раншното си поведение, е вече на път да компенсира своите пропуски или отстъпления и да тръгне отново напред.

Страхът е сковаващ силите призрак, способен да задуши всяко мъжество, – докато срамът е стимулираща помощ, която властно буди нова смелост!

Тук , разбира се, не става дума за сексуалната срамежливост, породена от това, че, съзнавайки животинската природа на своето тяло, при определени отношения със своите ближни човек не иска да изглежда и не иска да бъде приеман като животно, – или пък поради естетически подбуди, продиктувани от суетност, се опитва да забули и да скрие от другите животинския си облик само защото не би желал да изложи на показ видимите му недостатъци. (До каква степен впрочем сексуалният срам зависи и от определени условности, показват различните разбирания на екзотичните народи за това, кои части на тялото трябва да се прикриват и кои не, като тук могат да се намесят и определени метафизични възгледи. Така например облеченият "с четирите небесни посоки" – сиреч, абсолютно гол! – високо ерудиран санясин в някой защитен от външни погледи индийски парк би се възмутил истински, ако на посетилия го европейски учен, специалист по санскрит, му хрумнеше да реши въпроса за облеклото си по същия начин, съвсем практичен впрочем за един непомерно горещ климат. Според дълбокото убеждение на оттеглилия се от света отшелник единствено човек, издигнал се до такива духовни висоти, че е оставил всичко земно – както си мисли той – зад себе си, има свещеното право да се откаже напълно от всяко прикриване на своето тяло, но не и стигналият само до мозъчно познание мъж, седнал насреща му, за да обсъдят интелектуално някои метафизични проблеми.)

Душевният срам пред Бога, за който казах, че трябва да замести страха от Бога, е последица от осъзнаването на собствения неуспех на един човек тогава, когато душевните му сили биха се оказали достатъчни, за да надвие изкушението да мисли, говори и постъпва по начин, несъвместим с изискванията на душата!

Този срам на човека пред Бога, че не се е показал на висотата на самия себе си и на дадените му сили, макар да е бил способен да го стори, винаги укрепва – ако срамът е действително искрен – волята на човека да предотврати всеки нов неуспех, а това само по себе си е вече крачка напред, защото го подтиква да търси всякакви пътища и начини, които биха му помогнали да се отърси в бъдеще от леността на сърцето, липсата на задръжки и похотливостта. Срамът в това му проявление е най-могъщото средство за пробуждане от един живот, живян досега като насън! Той спомага да бъдат изтръгнати от съня и призовани към будна дейност всички налични сили за душевно обновление.

Пробуждащите се за себе си в такъв душевен свян пред Бога се отказват за вечни векове от посоката на отдалечаване от Бога, следвана от всичките им земни устремления, обръщайки се занапред към действителния Бог. За тях Бог не е вече предмет на вярване, в който може да се "вярва", но който може и да се "отрича", а се превръща в преживян факт: – в неуязвима, безусловно сигурна, съществуваща сама по себе си "даденост"! Стигне ли човек веднъж дотам, той вече е завинаги предпазен от възможността да се усъмни отново в "съществуването" на Бога – тоест в субстанциалното духовно "Битие" Божие, – тъй като е преживял будно и трезво в себе си тъкмо това "Битие"! –

За него вече е станало завинаги невъзможно да се смята за "безбожник", но го е напуснал и всеки "страх" от Бога, понеже безпогрешно е разбрал, че в Бога няма нищо, от което земният човек би могъл да се страхува!

Ала нерядко зад уж изпитвания "страх от Бога", ценен толкова високо по силата на възприетите в някои кръгове условности, не се крие нищо друго освен обикновен страх от живота, който за наплашения изглежда обясним единствено като "страх от Бога".

Естествено такъв човек съвсем не е готов да почувства в душата си някакъв свян пред Бога; неговата "богобоязливост" е предизвикана от наплашена омраза към предполаганата от него – къде с вяра, къде със суеверие – духовна инстанция, от чиято реакция спрямо неговите мисли, думи или дела той с опасения очаква да понесе преднамерено причинен с възпитателна цел ущърб, накърняващ чувството му на доволство от живота. "Богът", приет като "предмет на вярване" от такъв един човек, станал "богобоязлив" просто поради измъчващия го страх от живота, е само препятствие по неговия път – при това толкова по-трудно преодолимо, колкото по-твърдо вярва в този "Бог". – Последното нещо, което би хрумнало на изтерзания от страховете си клетник, е да се отнесе критично към собственото си поведение. Как тогава би стигнал той дотам, че да изпита срам от Бога? – Въобразил си един ден, че е "скъсал" с Бога, човекът, успял да си внуши, че всичките му действия зависят само от собствените му прищевки, изобщо не подозира, че е заплатил страшна цена, за да се откупи от този страх от живота, наричан някога от него с името "Бог"!

# «Що е истина?»

Макар и безброй пъти цитирани, рядко думите на обзетия от пренебрежителен скептицизъм и вяло безразличие римски управител на Йерусалим са били тълкувани в онзи чисто презрителен и високомерен смисъл, в който е било неизбежно и единствено възможно да ги разбере светът по времето на Евангелието от Йоана. Там те са приведени като отговор, даден от прокуратора на заявлението на изправения пред него обвиняем, че е дошъл в земния свят, за да свидетелства за истината, и че носещите истината в себе си непременно ще го разберат! За Пилат, като човек на античната култура, решението на беззащитния подсъдим – у когото той впрочем не виждал "никаква вина" – да се позове единствено на това, че носел със себе си "истината", изглеждало направо смешно и можело да се обясни само с неговата ограниченост! – Нима римските и гръцките философи не привеждали предостатъчно противоречиви аргументи по въпроса за крайната "истина", та да си позволи този нещастен, изложен на смъртна опасност, скитащ проповедник да призовава сега на помощ " истината "! – Колко безобидно всъщност трябва да е неговото учение, така несъразмерно надценявано от изпълненото с фанатична нетърпимост юдейско духовенство, щом този клет чудак не е наясно, че и най-обиграната философска проницателност се оказва безсилна пред въпроса, що е неопровержимо сигурна, безусловна "истина"!? –

Ето как приблизително са изглеждали аргументите, довели до подхвърления с вдигане на раменете и не очакващ отговор въпрос, който – вложен в устата на един отделен човек – разкрива тъй лаконично и недвусмислено циничния скептицизъм на цяла епоха, поставяща под съмнение всяка възможност за познание!

Не е необходимо да търсим дълго, за да срещнем и в наши дни съвсем същия вял и примирен отказ от всяка сигурност по отношение на Вечното, Душевното и Божественото, както и да се сблъскаме – при това не много далеч от кръговете на истинската религиозност – с разпространения и в късната Римска империя "жаргон" да се говори безцеремонно за Бога и Божественото там, където някои си въобразяват, че отдавна са "надраснали" смисъла, вложен в профанираните думи.

Не е нужна особена проницателност, за да се разбере, че хората, изпаднали в такава душевна нищета, са могли да стигнат до подобна дегенерация само поради неописуемата атрофия на своята чувствителност. – И днес, и в миналото, и всякога! –

Какво патологично душевно безсилие!

Неспособността на болния да осъзнае болестното си състояние само ускорява развитието на болестта!

Който е разбрал веднъж колко е болен и къде е огнището на болестта му, той е вече на път да оздравее, стига физиката му да се поддава на изцеление и да се използват подходящи средства за подобряване на състоянието му. В областта на невидимия психически организъм нещата стоят точно така, както и в жизнената сфера на физическото тяло, способно да възприема единствено чрез сетивата!

Наистина възстановяването и укрепването на закърнялата чувствителност на душата не се постига така лесно, както преодоляването на един лек, предизвикан от известно претоварване пристъп на телесна слабост, но в много от случаите то е напълно възможно, докато човек все още разполага с резонансните сили на земното си тяло като целебен фактор, стига да иска действително и с пълно упование оздравяването на органите на своята душевна чувствителност, – така, както страдащият от заболяване на физическото земно тяло трябва да носи в себе си волята да оздравее, за да може – ако са налице необходимите органични предпоставки – да постигне изцеление! Но доколкото в духовната сфера на душата отпадат безброй пречки, често пъти спъващи истинското излекуване в областта на физическата телесност, то и възможностите за ненадейно изделение са несравнимо по-големи тук.

Разбира се, не е достатъчно да медитираме върху "доказателствата за съществуването на Бога", широко разпространени и смятани за "неопровержими" в религиозните кръгове, или да се опитваме по някакъв друг начин да уловим Бог в мрежите на мисълта! Това, което е необходимо, е да почувстваме дълбоко в себе си самата Действителност! А не просто да се радваме на резултатите от мисловни спекулации!

За да може атрофираната чувствителност на душата да укрепне дотолкова, че земният човек да осъзнае Бога вътре в себе си, у него трябва да се пробуди свободната и изпълнена с радостно упование готовност да възприеме в себе си Бога.

Тази готовност не се нуждае от изповядването на една или друга вяра, нито от разсъдъчно конструирани или родени от преднамерена екзалтация представи, а се свежда само до волята да възприемем "първопричината" на собственото си наджвотинско съзнание, както в самото него, така и в съзнанието на земното животно, без да намесваме каквито и да било лични мнения. Тук всъщност се изисква нещо съвършено просто, но то същевременно означава и пълен отказ от земночовешката склонност да се усложнява простото!

Всичко, което ние, Светещите в Прасветлината, можем да кажем за Бога из устата на онзи, който е богоосъзнат в самите нас, има за цел не да създава "представи", а да опише с думи Действителността. Ала при подобно описание всяка дума от всеки един език на тази земя се оказва неизбежно непригодна. Тя може да послужи само за указване на посоката – може да покаже как и къде да се стигне до най-високата от всички духовни цели, – но е безсилна да превърне самата цел в предмет на описанието.

Така например съвсем допустимо е – в чисто духовен смисъл – да се каже: – не човекът е Бог, а Бог е "Човек", но тези думи могат да посочат пътя само на онзи, който е постигнал вече вътрешна сигурност, че на човешкото животно, в което се намира окован на земята, не бива да се гледа като на "Човек", а само и безусловно като на временно необходим за неговото проявление земноживотински организъм, способен да даде израз както на най-низкото скотство, така и на най-възвишената духовност. За "Човек" подобава да се говори едва там, където животинският организъм е предоставен докрай и завинаги от животното като изразно средство на вечната духовна искра, стремяща се да получи достъп, а първоначално и приета във всяко новодошло на тази земя човешко животно! – Но не и там, където животното постоянно отказва всякаква възможност за израз на вечната духовна искра и където мнимият човек не е нищо повече от способното за многостранно развитие животно, което единствено от всички земни животни би могло да се превърне чрез своето съществуние в матрица на вечния субстанциален Дух в този сетивен свят.

Наистина: – Бог е Човек! Ала кой би си помислил макар и за миг, че думата "Човек" се отнася в случая до земното животно, годно да стане сетивно доловима изразна форма на вечния Човек в неговата дейност на тази земя!?

Тук обаче съвсем не става въпрос за вечния духовен Човек в някакъв индивидуален смисъл на думата, а за предвечно обусловеното от самото себе си духовно Битие, в което живее всичко, що е от субстанциално духовночовешко "естество". Бог е най-утешителната сигурност, която може да осени човека на тази земя, успял да пробуди отново своята душевна чувствителност! Ала Бог не е някакво определимо по мисловен път "същество", а вечната духовна човешка същност сама по себе си, изживяваща се като "мъжка" и "женска", но същевременно и като вечен "плод" на своето вечно зачатие – Праначало и Първопричина на всяка духовна човечност, – както и на духовната искра в подвластния на животното човек на тази земя...

С думите: "Прабитие" – "Прасветлина" – и "Праслово" е означено онова, което съставлява неизменно присъстващата Действителност Божия в богоосъзналия се в мен. Нуждая се от силите на разсъдъка си, не за да стигна до духовно разкрилите се пред мен прозрения, а за да упражнявам непрестанен контрол – и то нерядко по физически болезнен начин, – до каква степен избраната от мен форма на описание остава пощадена от всяка отстранима неточност, която би могла да доведе до неправилни тълкувания и грешки, вместо да внесе недвусмислена яснота, недопускаща никакво заблуждение. Ето защо всички книги, появили се след заключителния том на моето духовно учение "Затворена градина" ("Hortus conclusus"), имат за цел да насочат търсещия към онова, което още от самото начало е казано в текстовете на това учение. Макар да съм бил винаги склонен да вярвам, че написаното от мен не се нуждае от никакъв коментар, трябваше с течение на времето да се убедя за свое удивление, че съм разчитал твърде много на наличието на обективна и трезва воля за неговото възприемане. Мозъците са прекалено объркани от втълпени интелектуални привички, които не подлежат на хармонизиране със съществуващата Действителност в субстанциалния вечен Дух!

Колкото и плътно да се доближавам чрез словото си до Вечното, за което съм длъжен да свидетелствам като човек пред своите ближни, аз съм безсилен да променя факта, че и най-близките до Вечното думи по необходимост си остават: – описания. Тяхната най-голяма стойност се състои не в онова, което те могат да "обяснят" на разума, а във възприеманите единствено от душата реални субстанциално духовни сили, чиито носител са станали веднъж завинаги в момента на написването им. Волята на даден човек да приеме в себе си тези сили поражда веднага у него подчертаната вече "готовност" да вникне съзнателно в Бога. Едва след такова вникване чрез чувствителността на душата той би могъл да съобрази и прецени какво всъщност са могли вече да му дадат моите думи.

# Указания към моето духовно учение и свързаните с него книги

ДОКАТО цялото ми духовно учение е представено, така както го чувствам, чрез заглавието на последната му книга "Hortus conclusus" – една затворена за всяко голо любопитство "градина", отваряща се единствено пред търсещите, доказали правото си да встъпят в нея, то КНИГА ЗА ЦАРСТВЕНОТО ИЗКУСТВО е за мен нещо като "Света гора", която се разкрива пред търсещия веднага след като прекрачи през отворената порта, за да му даде душевната нагласа, необходима за възприемането на всичко срещнато по-нататък по неговия път, за да стане то достояние на душата му. Добре ще е на първо време читателят да се отдаде спокойно само па душевните трептения на тази книга и да не бърза твърде много да разбере нейната символика – когато му дойде времето, тя ще се разкрие от само себе си на извоювалия си това право търсещ.

По-нататък следва – и според последователността на излизането от печат – трилогията

КНИГА ЗА ЖИВИЯ БОГ КНИГА ЗА ОТВЪДНИЯ СВЯТ и КНИГА ЗА ЧОВЕКА,

чието възприемане от душата на свободния от предразсъдъци читател няма да създаде трудности, но е необходима предпоставка, за да може след това да се ориентира бързо по всички пътеки в "градината" на учението.

КНИГА ЗА ЩАСТИЕТО

посочва на свой ред на читателя, че от него съвсем не се очаква да се откаже от достъпното на тази земя щастие и че той дори е длъжен да си извоюва постижимото за него земно щастие.

В следващата книга,

ПЪТЯТ КЪМ БОГА,

е маркиран и означен по най-ясния възможен начин духовният път, позволяващ да се превъзмогнат всички препятствия, докато

КНИГА ЗА ЛЮБОВТА

показва каква възвишена, изпълнена с тайнственост вечна сила се проявява както в духовната, така в крайна сметка и в земната Любов.

КНИГА ЗА УТЕХАТА

е написана за хора, които имат нужда да бъдат утешени, но не са намерили досега истинска утеха, така че са склонни да се отнесат по-скоро с недоверие към всяка утешителна дума.

КНИГА ЗА РАЗГОВОРИТЕ

дава на свой ред възможност на читателя да се запознае с много неща, добили особена важност за мен в моя духовно насочван земен живот, като същевременно го приобщава към някои дълбоки прозрения във вечните сфери.

Написана в повествователна форма, книгата със заглавие

ТАЙНАТА

води по-нататък търсещия към такива висоти на познанието, които му помагат да обгърне с поглед най-широки хоризонти от земните изяви на божествения Живот и да разбере произтичащите от това необходими изисквания към неговото собствено съществуване.

МЪДРОСТТА НА ЙОАН

е озаглавена книгата, в която излагам известните ми с необорима духовна сигурност действителни обстоятелства, свързани с живота и смъртта на Иисус.

е книга, състояща се от известен брой отделни пояснителни текстове върху будещи многобройни въпроси области и включваща малка сбирка от напътствени стихотворения, които трябваше да бъдат съхранени.

Онова, което имам да кажа, изхождайки отдаденото ми във Вечността духовно виждане, във връзка с обществените отношения в земния живот на моите ближни, е изложено в книгата, наречена от мен

ПРИЗРАКЪТ НА СВОБОДАТА.

В друга книга, носеща заглавието

ПЪТЯТ НА МОИТЕ УЧЕНИЦИ,

се говори за най-важните неща, отнасящи се до всеки търсещ, който се смята за духовен ученик на моето учение.

В книгата

МИСТЕРИЯТА НА ГОЛГОТА

са разгледани най-различни въпроси, по които духовно търсещият трябва да е постигнал вътрешна яснота, ако иска да не кривне по пътеките на заблудата. Заглавието на книгата е взето от първата глава, но и останалите раздели са в крайна сметка свързани с Мистерията на Голгота и с принесения на това място в жертва Учител.

Книгата

КУЛТОВА МАГИЯ И МИТ

е написана, за да отвори очите на всеки непредубеден търсещ за истинското значение и стойност на тези понятия.

СМИСЪЛЪТ НА ЗЕМНИЯ ЖИВОТ

е предмет на разглеждане в една книга, където се хвърля светлина върху въпроси, тревожещи мнозина поддали се на песимизъм люде, за които смисълът на съществуването на земния човек си остава неразрешим проблем.

Книгата

ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА!

представлява сборник от текстове, в които се разглеждат различните форми на търсене на духовна Светлина, създадени от земния човек от самото начало на неговото появяване.

ВЪРХОВНАТА ЦЕЛ

е посветена на редица въпроси, които трябва да намерят решение, за да стане постижима най-високата от всички духовни цели.

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

се нарича друга книга, заела отново наслова на първата си глава, в чиито останали раздели се обсъждат изключително теми, важни за всеки търсещ, решен да се извиси над гнилостната атмосфера на заблудите и така да стигне до духовно "Възкресение".

Съвсем особено място в моето духовно учение заема книгата

СВЕТОВЕ,

включваща двадесет цветни репродукции на мои "духовни" картини и водеща към една област от структурата на вечния Дух, чиято специфична форма душата не би могла да почувства без образното и пресъздаване. Тези изображения в багри и линии са всъщност абсолютно необходими, за да може земният човек да разчупи веригите, с които представите му за Вечното са оковани в неговия земно обусловен представен свят. –

ПСАЛМИ

бе дадено от мен на една поредица от съпреживени състояния, прочувствено очертаващи пътя на духовно търсещия от обикновеното предусещане до истинското намиране на търсената във Вечността цел.

Обстоятелството, че посветих отделна книга на големия земен проблем,

БРАКЪТ,

едва ли се налага да бъде обосновавано. Нито един от нейните читатели не би отминал без внимание дадените в нея разяснения.

Също така естествено бе да направя МОЛИТВАТА

предмет на разглеждане в специална книга, а дадените в нея молитвени формули да публикувам и отделно в малка брошура, озаглавена

ТАКА СЕ МОЛЕТЕ!

С цел да покажа колко важна за всяка външна форма, която придаваме на самите себе си и на заобикалящия ни свят, е нейната връзка със структурата на вечния Дух, написах книгата

ДУХ И ФОРМА.

Брошурата

ИСКРИ

и свързаният с нея обяснителен текст МАНТРА-ПРАКТИКА

имат за цел да предложат на търсещия поредица от словесни формули, които със своето въздействие върху всяка разтваряща се за тях душа доказват все отново и отново, че духовната сила на определени звукосъчетания, открита от древноиндийската мъдрост, не е присъща единствено на санскритския език.

Наслова

ДУМИ ЗА ЖИВОТ

дадох, воден от вътрешна необходимост, на едно малко томче, заемащо също такова уникално място в моето духовно учение, както и – само че в друг смисъл – СВЕТОВЕ. То съдържа тържествени слова, с които Бог, като вечен Живот, призовава душата, откликваща накрая с ликуващ "Обет".

Следват три томчета с напътствени стихотворения, написани най-често в свободен ритъм:

НАД ВСЕКИДНЕВИЕТО,

ВЕЧНА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

и

ЖИВОТ В СВЕТЛИНАТА.

В тях се говори за много неща, които, изложени в проза, биха изпълнили обемисти томове.

Тъй като десетилетия наред получавах безброй писма, на които се стараех да отговарям, докато имах все още физическата възможност да го правя, по-късно – когато бях вече принуден да се откажа от всякаква кореспонденция с читателите на моите книги – реших в

ПИСМА ДО ЕДНОГО И МНОЗИНА

да предложа един "сборник" от разменени в миналото писма, към които приложих и някои поучителни стихове там, където те бяха в съзвучие с цялото.

Накрая написах заключителния том на моето духовно учение

ЗАТВОРЕНА ГРАДИНА (HORTUS CONCLUSUS),

чието наименование може да се отнесе и към цялото учение. Тук са дадени отговори на много въпроси, на които не бе имало повод да отговоря в предишните книги.

Моето учение бе завършено с написването на последния му том.

Заедно с това обаче то се превърна вече и в обект на коментари. Така стана възможно да бъдат написани "пътеводители" към него, предполагащи от своя страна наличието на завършеното учение.

Тъй като в продължение на цял един човешки живот имах възможността да се занимавам професионално с изобразително изкуство, в една своя книга,

ЦАРСТВОТО НА ИЗКУСТВОТО,

появила се преди години извън рамките на моето духовно учение, изложих някои виждания в областта на изобразителното изкуство, които според мен заслужаваха да бъдат обсъдени. Едва ли е нужно да подчертавам, че често се налагаше да говоря и въз основа на чисто духовни прозрения.

Съвсем естествено беше да дам един ден някои общи сведения и за своя житейски път като художник, още повече че това стана направо наложително поради появилите се цветни репродукции на мои "духовни" картини и отпечатаната при Франц Ханфщенгл от Мюнхен репродукция в стенен формат на образа на Иисус, който следва да се разглежда като "портрет". Така се появи, също извън книгите на учението, томчето

ИЗ МОЕТО АТЕЛИЕ,

където подробно се говори и за възникването на моите духовни картини, както и на. портрета на Иисус, чието създаване стана възможно само благодарение на заложените в мен специфични предпоставки.

Без каквото и да е намерение, желание или особен интерес от моя страна, в хода на своя живот имах случай да се запозная отблизо с немалко неща от областта на окултизма. Ето защо най-после се реших да отговоря на безбройните въпроси, които ми бяха задавани по този повод, и така възникна, също извън учението, томчето

ОКУЛТНИ ЗАГАДКИ.

Кратката брошура

ЗА СЕБЕ СИ,

към която имах достатъчно основания да приложа и своя снимка, дължи, от друга страна, появата си единствено на недопустимите слухове по мой адрес, разпространявани все по-нашироко от безотговорни и трудно установими източници.

Към посочената редица съвсем непринудено се прибавиха и новите книги, предпоставка за чието създаване е наличието на самото учение! Така се стигна до написването на

КОДИЦИЛ КЪМ МОЕТО ДУХОВНО УЧЕНИЕ,

чието твърде канцеларско заглавие ми беше близко – наистина в друг контекст – още от детските години и е продиктувано от съдържанието на книгата, свързано така тясно с учението, както кодицилът е свързан с предпоставящото го завещание.

Не дълго след това се появи томчето ПРИПИСКИ

като поредица от написани в свободен ритъм бележки по полето, отнасящи се до отдавна третирани теми. Предисловие и послеслов в проза предлагат необходимата обяснителна рамка.

Колкото до причините, подтикнали ме да публикувам сега неголямото произведение под наслов

ЗА БЕЗБОЖИЕТО,

едва ли е нужно да се спирам по-обстойно върху тях, ако читателят се е запознал вече с неговото съдържание.

Март 1939 г.

Вб Yin Ra И. Шнайдерфранкен

Б. пр. В горния списък не са включени заглавията

ДУХОВНИ ВЗАИМОВРЪЗКИ и

РАЗНИ,

издадени по-късно през същата 1939 година.

# том_40 ДУХОВНИ ВЗАИМОВРЪЗКИ

СЪДЪРЖАНИЕ

Какво имам предвид 5

По темата 13

Първа глава 19

Втора глава 53

Глава III 71

Приложение 87

КАКВО ИМАМ ПРЕДВИД

СТАВА въпрос за чисто духовните взаимовръзки, които засягат единствено и само мен. Но съпричастното и стимулиращо познанието съпреживяване е до голяма степен душевно постижимо и за други. За да дам такава възможност на извоювалите си правото на подобно съпреживяване, налага се все отново да уточнявам за духовно "пробуждащите се" в отреденото им време и за идващите след тях, към които единствено са насочени моите думи, тези съкровени съотношения: – реалните и осъзнати от мен "взаимозависимости", свързващи ме в земното ми проявление с всичко Вечно.

Наистина това съм правил вече неведнъж в книгите на своето духовно учение – понякога само със загатване, друг път с изрична яснота, – но както непрекъснато се убеждавам, за мнозина казаното е все още твърде недостатъчно. Като им отдавам дължимото за проявената готовност да сдържат от немай-къде любопитството си, добре разбирам с каква загриженост очакват те всяка дума, която бих могъл още да добавя през земните си дни по въпроса за тези мои взаимовръзки с Непреходното.

И проявената от тях загриженост съвсем не е излишна, защото нищо не е излишно там, където търсещата душа е все така неудовлетворена в стремежа си да постигне вътрешна убеденост въз основа на сигурно, идващо от Духа свидетелство! А къде би могла тя да намери по-сигурно свидетелство! –

Не става обаче въпрос да се "вярва" на мен самия и на моите думи, нито да се приема за "вярно" нещо формулирано от мен само защото аз съм го изрекъл! А и по духовни съображения на мен ми е съвършено безразлично дали текстовете на моето духовно учение се приемат – изцяло или в отделни свои части – като заслужаващо доверие описание на духовната Действителност или като рожба на фантазията ми! Ако някой се заблуждава, той несъмнено е достоен за съжаление, а на всичко отгоре и сам си е виновен за прибързаната си грешка, която лесно би могъл да избегне! Нося вечна отговорност за всичко, възвестено от мен пред света, но ми е невъзможно да отговарям и за всяка заблуда и всяко погрешно тълкуване, търсещи опора в моите думи, нито за толкова евтиното и необмислено заключение, че тези думи не са нищо повече от приповдигнати излияния на един религиозно настроен поет.

Ако тук аз отново разкривам, доколкото въпреки всички трудности това изобщо се поддава на словесно описание, дълбоката вътрешна структура на собствените ми взаимовръзки с Първоизвора на моята предвечна духовна същност, за която делото на земния ми живот – а и самото ми съществуване на този свят – е най-сигурното и обективно свидетелство, правя го пак с едничката цел да не пропусна абсолютно нищо, което би помогнало да се отнеме и последното привидно основание за погрешно тълкуване на моето учение.

Решаващия подтик за написването на тези редове получих обаче от споменатата вече готовност и право на истински призваните да приемат моите напътствени слова: – от волята и способността им да съпреживеят колкото може по-отблизо онова, което съставлява същността на моя духовен, вечен Живот, независим от земното тяло и неуязвим от неговата смърт.

Все пак на заглавието на настоящата книга в никакъв случай не гледам като на самоналожено задължение да не говоря за нищо друго освен за отнасящите си до самия мен взаимовръзки в структурата на вечния Дух, затова както в основния текст, така и в Приложението ще се спра изрично и на други неща, които смятам за нужно да обясня във връзка с основната тема. Та нали целта ми е не да задоволявам литературни амбиции, а да съобщя на душевно зрелите си земни ближни онова, което само аз мога да споделя с тях, защото го притежавам реално и неограничено като безкрайнократно цяло! Раздавайки го, аз не го накърнявам и не бих могъл да го накърня с нищо, нито самото него, нито стойността му за мен! – Всичко, което изглежда тъй жизненоважно във външния свят днес, ще се превърне – и то много по-скоро, отколкото предполагат някои – в разкази за отдавна надмогнати времена, докато даденото чрез моите книги на душите през същото това време ще стане неотнимаемо, всеобщо душевно достояние на безброй хора: – вечно избавление от заблуди и вътрешни терзания! – Никаква земна сила не е в състояние да попречи с абсолютно нищо на това развитие на нещата, – и аз самият не бих могъл да го сторя дори да исках с всичките сили на Вечността да насоча грядущите събития по други пътища, – ако допуснем, че подобна разрушителна воля би била изобщо възможна в Духа. –

Bo Yin Ra Йозеф Шнайдерфранкен

ПЪРВА ГЛАВА

ВСЯКО словесно общуване между човек и човека се нуждае на тази земя от определена договореност, от конвенция или съглашение, как следва да се разбират думите на речта, а във всеки език се срещат и различни специални съглашения, валидни на свой ред само в обособени групи от говорещи на този език хора. Само че там, където трябва да се свидетелства за нещо неописуемо, какъвто е случаят с моето духовно учение, всяка езикова конвенция се оказва безсилна. Съглашението, което малцината братски свързани и идентични с мен по своята природа духовни човеци са установили от хилядолетия на тази земя като валидно между тях самите, а следователно задължително и за мен, не е обвързано с никой земен език, защото се основава на една неизменна оценка по чувство на духовно присъстващата Действителност. Това съглашение е тайна за хората извън посочения кръг и ще си остане тайна за всички земни времена, понеже не подлежи на разгласяване, така че е от само себе си защитено. Неговото съдържание може да бъде възприето и "разбрано" само от онези, в които духовният Човек на Вечността е постигнал пълно единение на съзнанието със земното си проявление: – тоест от "Светещите в Прасветлината"!

Аз обаче трябваше да се стремя да бъда разбран на майчиния си език, ето защо се налагаше да " превеждам " тъкмо на този земен език онова, което притежавам поради естеството на своята духовна същност.

Това неизбежно изискваше доста често да употребявам неговите думи в един чужд на всекидневието смисъл, за да се доближа, доколкото е възможно, езиково до онова, за което трябваше да свидетелствам. Налагаше се да сключа нещо като съглашение с непознати за мен партньори: – с читателите на текстовете на моето духовно учение. Но всяко автентично, истинско духовно Откровение – със средствата било на. устната, било на писмената реч – е ставало все по същия начин в отреденото му време! Въпреки това всеки, който се е обричал да посредничи за Откровението на Вечността, е бил винаги дълбоко признателен за всяка годна за употреба дума, предоставена му от времето и от обусловените от това време възможности за разбиране, когато е проверявал най-щателно дали разпространените през съответния период думи не биха могли да станат носители на неговото вестителство, въпреки че и издирените по този начин годни за употреба термини са били изпълвани с ново значение от включилия ги в своя речник обновител. По същия начин трябваше да постъпя и аз.

Във вечния Дух съществува надхвърлящо всяка земночовешка представа многообразие, за което емпирично и рационално възприеманата множественост от земно и материално-космично естество предлага твърде бледо сравнение. Само в състоянието на Все-Уединение е възможно безпогрешно да се осъзнае характерното за субстанциалния Дух многообразие. Единствено осъзнаването на този факт позволява да се прозре тайната, защо безкрайната разноликост е вечната духовна форма на съществуване на абсолютното единство! – Но за да могат хора като мен – а следователно и аз самият – да останат трайно в това неподдаващо се на описание състояние по време на земния си живот, те трябва да пребивават в постоянна духовна "изолация", макар подобна откъснатост да не изисква отшелничество във външния свят. Наистина всички останали мои Събратя живеят понастоящем откъснати от външния свят, но и при тях се запазва стриктната необходимост от едновременна духовна изолация. За такава духовно обусловена изолираност не допринася и най-откъснатото от света отшелничество, нито пък може с нещо да и попречи животът сред кипежа на външния свят. Когато на нас, Светещите в Прасветлината, ни е безусловно необходима външна самота, за това винаги съществуват достатъчно сериозни причини, но те нямат нищо общо с изискванията на нашата духовна изолираност, която се основава на способността ни да спираме по духовен път достъпа до себе си на всички насочени към нас мисловни и представни комплекси, заплашващи да отклонят съзнанието ни от присъщия нам духовен Живот.

Доколкото съм си поставил за задача да свидетелствам тук за своите духовно обусловени "взаимовръзки", трябва на първо място да говоря за безбройните съотношения с безкрайно разнообразните самопроявления на вечния Дух, които могат да се възприемат по духовен път само в състояние на Все-Уединение, е най-строга изолация на душата при неумолимо дистанцираща се откъснатост от представяйте светове на земните мозъци.

Почти невъзможно е да се характеризира по достъпен за земния разум начин естеството на тези духовни взаимовръзки от най-висок порядък, тъй като не съществуват такива отношения между земните хора, които да послужат за сравнение. Единствено твърде необичайното позоваване на химията и проявяващите се там афинитети между отделните елементи и образуваните от тях съединения би могло – донякъде – да пробуди известна смътна представа за съществуващите тук духовни взаимовръзки. Но и в този случай имаме работа само с един доста далечен "образ" на особените духовно субстанциални съотношения като зависимости между отделни, ясно осъзнаващи самите себе си и своето място в духовния Космос еманации на вечното Праслово, в което те единствено се разпознават взаимно.

В представите за "Богове" и "светци" са се запазили все още следи от едно прастаро прозрение на земния човек във Вечното, които не бива да бъдат пренебрегвани, но още по-голямо значение има мистерията на "Ангелите" – във всичките им степени – като най-висш символ на безкрайнократните самопроявления на вечния божествен Дух. Въпреки набожната вяра в "небесни ангелски хорове" този символ е твърде чужд днес за земното човечество и е почти непостижим за земното познание. –

Нищо тук не подлежи на рационално "обяснение"! Но ако някой полага усилия да се вживее в тези духовни сфери, достъпни единствено за неговото чувство, един ден той положително ще установи, че възгледът му за света се е задълбочил пластично по начин, който днес му изглежда все още невъзможен!

Що се отнася до мен самия, в моята вечна същност, този Живот, проникнат от съзнанието за всяко божественодуховно самопроявление, съответства изцяло на моята природа по силата на вечния ми опит така, както за чисто земния човек е присъщо да из-живява с чувството си своето собствено тяло и нещата от околния му свят – и преди всичко себеподобните си в тяхната жизнена сфера. При такова сравнение има все пак една съществена разлика и тя се поражда от обстоятелството, че земният човек само сълреживява живота на своя "външен свят", част от който е и временно притежаваното от него тяло, докато моят духовен Живот във Вечността представлява неограничено вникване. Какво всъщност означават тези думи, може да прецени единствено въплътеният в земно тяло Светещ на Прасветлината, у когото са съчетани двете форми на съзнание.

На своето място във вечния Живот и по характерното за него своеобразие всеки индивидуален живот е "съвършен" и с пълното съзнание за цялото съвършенство, присъщо на всички безкрайнократни самопроявления на вечния субстанциален Дух!

Наистина велико нещо е казал мъдрецът, изрекъл фразата, че "Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии"! –

Тук трябва да се посочат и онези съотношения, в които се намирам спрямо своите родени в Духа, просияли в Прасветлината и духовно съединени с мен в неземна Любов Братя, един от които беше мой духовен Учител по време на духовното ми обучение, преди съзнателно да стана – негов и на всички останали – духовно съединен Брат. Ала тези духовни, но същевременно и най-близки до земята за мен, взаимовръзки обхващат не само премалцината Светещи на Прасветлината, които, като мен самия, живеят все още във временно, видимо тяло, но и всички, които са живели някога в скритост на земята, както и непознаваемите за външните земнотелесни сетива вечни духовни Човеци, които никога не са били обвързани телесно със земята, – а и никога не биха могли да бъдат въплътени на земята, тъй като не са допуснали влечението към материята да добие определяща роля в тях.

Макар още от самото начало непрекъснато да подчертавах, че при тези многократно споменавани от мен взаимовръзки става дума за чисто душевна Общност на вечни – осъзнати в онова, що е нетленно в тях – човешки духове в субстанциалния вечен Дух, трябваше все пак да се убедя как думите ми се тълкуват в смисъл, че ставало въпрос за някаква земна институция от типа на "тайните общества" и че моето възникнало по чисто духовен път от вечния Дух учение произтичало, или било подхранвано, от земен източник. Това е недопустима заблуда! Когато говорех за своите "Братя" в Духа, аз всъщност се опитвах да създам образа на една Общност на Вечните във Вечността. – А там, където съм използвал в обясненията си общоизвестния, чисто символичен термин "Бяла ложа", единствената ми цел е била да коригирам някои нелепи схващания. Категорично строгите, ненарушими духовни Закони, обвързващи мело силата на вечната ми същност, правят сами по себе си невъзможни всякакви хитроумни, но напълно погрешни предположения в тази насока!

Показаните от мен знания за много неща, характерни за символичната земна дидактика на отдавна отминали времена, не произлизат нито от членове на днешните тайни общества, които впрочем знаят твърде малко за тях, нито от някаква – съвсем ненужна за мен – тайна литература, най-често рожба на фантастични измислици, а са придобити по чисто духовен път, както и повечето необикновени и непостигаеми чрез външно поучение неща, които съм узнал през земния си живот. На много места в своите книги съм посочил, че ние, Светещите на Прасветлината, получаваме достъп до онова, което трябва да ни се разкрие, и повече от достатъчно съм обяснил на управомощените да задават въпроси, как може да се постигне такова знание: чрез "себепревръщане", или пък – ако не може да бъде усвоено по този начин – и чрез предаване. "Вавилонското" объркване на езиците, този бич за цялото земно човечество във всички времена, престава да действа, когато се съобщават – без думи – самите прозрения, за да може придобилият ги закономерно да ги направи след това разбираеми за самия себе си и за другите с изразните средства на своя майчин език. По същия начин съм стигнал и до голяма част от наименованията и термините в моето духовно учение.

Въпросните думи се срещат най-често там, където обичайният език не ми е предлагал нужния ми словесен образ, за да станат моите послания поне приблизително разбираеми. Когато това бе допустимо, наличните вече думи за философски или религиозни понятия бяха добре дошла помощ за мен, какакъвто например е случаят – макар и в по-различен смисъл – с думите "Прабитие", "Праслово” и "Прасветлина", докато за означаване на действителното духовно естество на Общността, към която принадлежа заедно с човеците, чувстващи се по силата на своята еднородност като духовни "Братя" с общо потекло, не намерих подходяща дума в майчиния ми език, ето защо Действителното във всеки един от нас – такова, каквото всички ние го възприемаме –- можах да предам единствено с думите: "Светещи в Прасветлината". А на всички, които твърде много се залавят за буквата, без да стигат до представата за означената със съответната дума реалност, нека кажа тук, че и думата "Лъчезарни" би била правилно означение на същата тази Действителност и тя е използвана съвсем правомерно в холандското издание на "Книга за живия Бог", защото всяко духовно "светене" е само по себе си "излъчване" или "сияние".

Читателят би се оказал твърде далеч от възможността да възприеме предвечното духовно богатство, съдържащо се в моите книги, ако се заеме да изследва предложеното му от мен в свободна словесна форма така, както е прието да се чете научно изложение или богословски трактат!

Ако това беше целта, от вечния Дух сигурно биха поверили възложената на мен задача на някой богослов или изтъкнат учен. Но и като ваятел на словото, и като създател на творби в линии и багри, аз съм твърде много обусловен, по силата на вродените си земни наклонности, от своята художествена дарба, така че всяко нещо, добило форма чрез мен, носи неизбежно следите на тази природна заложба. Тук не говоря за техническото умение, придобиването на което ми струваше много усилия, нито за някаква "гениална" лекота на творческия процес, която ми е напълно чужда, а само за вродения артистизъм на цялата ми човешка природа, който и при пълното отсъствие на всякакви творчески способности не би могъл да не се прояви по някакъв начин, дори ако полагах най-старателни усилия да го скрия.

Ето защо езикът за мен съвсем не е само конвенционално средство за общуване, а – по силата на чисто духовно присъщите му формални елементи – градивен материал, изискващ художествено претворяване (макар и съвсем не в характерния за един поет смисъл), за да може да предложи на възприемащия го онова, което е способен да му даде от себе си, след като получи съответната форма. А това означава съвсем определено, че във всяка словесна творба, създадена от мен, формата има същото значение, каквото и съдържанието. Читателят трябва да се научи да чувства формата, ако иска да възприеме нейното съдържание! –

По тази причина той не бива още от самото начало да се опитва да даде по възможност стриктна и окончателна дефиниция на новосъздадените от мен думи или словосъчетания, както е прието, при това съвсем основателно, в областта на науката, защото при мен думата винаги е изпълнено с живот пресъздаване на една Действителност – живо подвижна в самата себе си, – а не някакъв застинал, макар и нелишен от филологическа стойност препарат! Ако в стреме-- жа си да я превърне в подобен препарат някой почне да я сецира под лупа, той би лишил от живот оживотворената от мене дума. . . А безжизнената дума е неспособна да пробуди Живот в царството на душата, защото тя руши всеки Живот със своята – "трупна отрова"! Вярно е, че с лишените от Живот думи се борави много лесно и няма нищо, което да не би могло да се "докаже" чрез тях. Аз обаче искам не да доказвам, а да оставя живата дума сама себе си да изрече!

Бих посъветвал читателя, държащ действително да възприеме това, което имам да му дам духовно – след като е задоволил веднъж първоначалното си любопитство, – да се потопи всецяло в душевното "настроение на съответната книга. Такова вчувстване може да му наложи по-често препрочитане, отколкото е предполагал в началото, ала всеки нов опит за вживяване по чувство ще го води до ново задълбочаване на собствената му възприемчивост и накрая той ще обикне тъкмо "неразбраните" отначало думи, защото се е научил да чувства техния Живот. –

Едва след такова вникване в книгата читателят може да пристъпи към изпълнението на дадените му от мен съвети!

Говоря съвсем сериозно, когато съветвам образно притежателя на написаните от мен книги да се посвети на вживяване в тяхното "настроение", също както колекционерът се потапя в съзерцание на придобитите от него картини, чиито художествени достойнства иска да възприеме в пълната им дълбочина. – Не искам да повтарям до втръсване това сравнение, но нека все пак кажа, че в края на краищата цялото ми духовно учение се състои от поредица художествено пресъздадени в словесна форма мои прозрения в жизнените сфери на душата и в световете на вечния, субстанциален Дух, ето защо вътрешното им усвояване може само да бъде улеснено, ако всеки раздел на учението се възприема като "словесна картина" – тоест като изображение.

От самото начало заявих достатъчно ясно, че не съм придал форма на нито една дума без безусловното "одобрение" на моите духовни Братя. Никакво земно сравнение не може за жалост да направи същността на нашето единение достъпна за земните представи, тъй като става въпрос за душевна Общност на индивидуално твърде различни духовни същества, все едно дали продължават да обитават смъртно тяло на тази земя като мен, или живеят само в невидима за земните очи духовна форма! Макар всеки да остава сам за себе си една различна от всички други индивидуалност, в своето Все-Уединение всеки от нас е "идентичен", и то в най-строгия смисъл на думата, с всеки друг от Светещите в Прасветлината.

Но нека никой не си представя възможността за взаимно общуване, с която освен това разполагаме по всяко време в нашата индивидуална духовност и която е коренно различна от загатнатата по-горе връзка, като някакъв вид "телепатия"! Много по-уместно би било сравнението с радиовълните. Ала и тук допустимите само в разговорен порядък и на дилетантско равнище сравнения могат много лесно да тласнат читателя към напълно погрешни представи, тъй като и тази наша – така да я наречем – "частна" комуникация се осъществява също в сферата на вечния субстанциален Дух, а не чрез някакви мистериозни фокуси на тленния мозък или с окултни йогистки практики.

По същия, духовен начин се намираме и в определени взаимовръзки с отделни хора, които не са наистина в същата духовна ситуация като нас – тоест не са Светещи в Прасветлината! – но в различен за отделните краища по света процес на традиционно-религиозно обучение са постигнали определена степен на духовна възприемчивост, правеща възможно подобно общуване. Тези малобройни люде живеят в постоянна, най-дълбока недостъпност далеч от света, абсолютно недосегаеми за всяко любопитство.

Ние сме Човеци на самосъзнаващия се вечен субстанциален Дух! Никой от нас не би търпял какъвто и да е "култ" към собствената му личност, нито пък се домогва до земни почести!

Вярно е, че по всяко време неколцина от нас споделят и живота на обвързания със земята човек, но природата допуска по едно и също време само нищожен брой изключения от този род. За всички останали земни хора е невъзможно, докато трае земният им живот, да се осъзнаят същевременно и в царствата на субстанциалния, реален вечен Дух. Никаква небесна и никаква земна сила не може да промени нищо тук! Всеки опит да се постигне друго води единствено до самозаблуда.

Макар това да става ясно без особени трудности от немалко мои книги, нека още веднъж спомена, че човек като нас – като субстанциално духовен, вечен Светещ в Прасветлината, – щастливо приспособил се към земния живот, не знае отначало нищо за тези неща със земния си мозък и на първо време му се иска да принадлежи само на земята. Земният човек трябва да премине през сурови, дългогодишни изпитания, за да подчини своята воля на Вечния в себе си!

Горните думи се отнасят до чисто духовните фактически предпоставки, които трябва да бъдат изпълнени, за да може един обвързан със земния си живот тук, на нашата планета, Светещ на Прасветлината да стигне до решение на поставената му земна задача. За тази "задача" духовно съединените с него Братя го уведомяват ясно и разбираемо в нормалния земен живот, а не по някакъв тайнствен начин!

Той е на тази земя преди всичко за да помогне на подвластните на времето свои ближни, които са близо до духовното пробуждане, наистина да се пробудят и чрез тази си духовна помощ да им даде онова, от което те се нуждаят.

Ала би било глупаво да се вярва, че един Светещ на Прасветлината трябвало непременно да даде на "всички" онова, което носи на своите ближни! Това е не само невъзможно – така, както човек не може и да "обича" истински "всички", – но дори да беше възможно, би било до немай-къде вредно за безброй хора, които не са още близо до пробуждането. Взети са обаче мерки съответният будител и помагач да бъде разпознат и разбран при духовното пробуждане единствено от онези, които вече чувстват нужда от него. За всички други призивите му си остават неразбираеми, или в негово лице те могат най-много да съзрат нежелан смутител на техните сънища наяве. Нещата стоят така още от времето, когато тази земя е дала за първи път убежище на човека, и те няма да се променят, докато той продължава да вярва, че в земното животно изживява самия себе си.

Единствено заради тези взаимовръзки с нуждаещите се от него ближни – негови съвременници или идващите след тях – в отреденото време на Светещия в Прасветлината се ражда предопределеният му земен човек, обвързан и съединен с него преди невъобразимо дълъг период от време. Първата и най-неотложна необходимост изисква тогава от Светещия на Прасветлината да развие постепенно у съединения с него земен човек способността да го възприеме в земното си съзнание. Различните външни житейски обстоятелства, които го подготвят за това, понякога изглеждат, видени отвън, по-скоро като препятствия, и то далеч не от такъв характер, че да се допусне някаква духовна намеса в тях от страна на Вечността. Все пак от подготвителния живот на съединения със Светещия в Прасветлината земен човек не бива да се отстранява нищо, иначе той не би могъл да се превърне в онзи остър като бръснач универсален инструмент, от който Светещият се нуждае за изпълнение на своята земна задача, тъй като трябва да стане ваятел в служба на величавия духовен "Храм", "съграждан" от Събратята му във Вечността, – като непреходен паметник на подвластния на времето земен човек!

Още през този подготвителен период вечният Светещ на Прасветлината умее вече да си служи със своя земен "инструмент", но напълно пригоден за него той става едва когато бъде най-после "заточен" както трябва и са премахнати всички "нащърбявания" по режещата му повърхност. А както дори най-твърдата и най-остро заточена стомана се изтъпява постепенно при употребата на инструмента и се нуждае от нова закалка и ново заточване, за да продължи да служи на майстора ваятел на художествени форми, така и земният човек трябва да бъде отново и отново "закаляван" и "заточван" като инструмент, предназначен да служи на едно духовно дело. При тази негова дейност съвсем не липсват възможности да се получат "нащърбявания"!

Нека завърша сега това образно сравнение със сухата констатация, че съвсем не е признак на някаква земна "привилегия" да видиш всичко земночовешко в себе си съединено със Светещия в Прасветлината. Напротив, за земния човек е суров, неотменимо поет във Вечното дълг да се откаже завинаги от себе си, за да се изживява занапред единствено в съзнанието на Светещия в Прасветлината, все едно какви амбиции е лелеел като земен човек, докато трае животът му на земята. –

По силата на вътрешно присъща закономерност в субстанциалния Дух преди невъобразимо дълго за земните мерки време бе духовно предопределено Светещият в Прасветлината в наше време да се появи на земята, въплътен в човек, който от ранна възраст добре познава манталитета на европееца. На моите истински духовни Братя във вечната Прасветлина, живеещи едновременно с мен във видимо тяло на тази земя, не е възложена задачата да се разкрият пред Запада на азиатските си майчини езици, да не говорим, че такова поръчение би им се сторило доста странно тъкмо защото живеят с манталитета на самобитния, неевропеизиран азиатец. Но в западния свят и дори сред някои склонни към фантазиране ориенталци се ширят толкова мистериозни, налудничави и безнадеждно нелепи мнения за нас, Светещите на Прасветлината, – произволно наричани "Бяла ложа", – че само Светещ, който като земен човек принадлежи към европейската културна сфера и добре познава всички значими за западното знание неща, би могъл да предприеме неотложно необходимото отделяне на отговарящите на истината представи от явно погрешните.

А и днешното време е действително узряло вече да чуе отново глас, който не излага собствените си мисловни спекулации, а има правото да говори, изхождайки от вечното Познание. Истината се нуждаеше от свое слово и говорителят на това слово бе определен още преди да възникне космичното тяло, на което то трябваше да бъде изречено в отреденото му време. Това, което все още не сте поискали в себе си, него и аз не бих могъл да ви го кажа, но мога да помогна духовно на всеки нуждаещ се от помощ, стига той да е осъзнал вече в себе си, че се нуждае от онова, което имам да му дам. Аз не съм единственият, който е в състояние да ви помогне, чернейки от вечната Сила, но съм единственият живеещ днес "в света" земен човек, чийто живот на тази земя му позволява да бъде свързващо звено между земната преходност и Вечността! Цялата ми духовна дейност – нямаща нищо общо с каквито и да са окултистки или други мистериозни практики и протичаща изключително във вечния Дух, в който съм непрестанно осъзнат и деен и през дните, отредени на даденото ми земно тяло – има преди всичко тази основна цел: – навсякъде, където е необходимо, да предоставям тази съществуваща в мен връзка като "мост" на другите и чрез собствената им най-съкровена духовна същност да им помагам да минат по този мост.

Това се отнася както до живеещите заедно с мен на земята хора, така и до идните поколения и отишлите си вече оттук, но не засяга онзи, който не иска достъпната му чрез мене помощ, защото Духовното не се натрапва никому и може да бъде възприето само при пълна доброволност. – Аз не мога и не искам да приема против волята му никого в съзнанието на вечния, субстанциален Дух, който е жизнена Първооснова на всеки човек, дори той да не съзнава Духовното в себе си. Онова, което ми принадлежи, се разграничава без каквато и да е намеса от моя страна от всичко, което и след еони няма да е в състояние да приеме моята духовна помощ! Аз самият не "съдя", но самото ми съществуване тук, в този свят на земните сетива, дава всекиму възможност сам да произнесе своята присъда над себе си чрез начина, по който се отнася към мен. –

В своето словесно вестителство аз съвсем не отричам онова, което е било казано преди моите земни дни чрез човешки уста от вечния Дух! Зная само колко неправилно е било разбирано в повечето случаи то и посочвам в дадените от мен напътствия, как в действителност трябва да бъде разбирано, – като единствен измежду способните да внесат тук яснота, който живее днес "в света" и комуто е близко западното светоусещане. –

Сега някой би могъл да запита, как по-точно са устроени духовните съотношения между мен и моите ближни, живеещи заедно с мен във външния обществен живот на земното всекидневие? – В отговор едва ли може да се каже нещо много повече от това, че и външният земен човек в мен е естествено и несъмнено обусловен от субстанциалната ми духовна същност! Тази моя най-съкровена духовна особеност е тъй дискретно и отчетливо идентична в себе си с присъщата и сфера, че за нея е абсолютно невъзможно да поиска да се "възпроизведе", така да се каже, във формите на външното земно всекидневие, – ако допуснем, че един духовен Човек, осъзнат едновременно и в земното, и във Вечното у себе си, би могъл да се стреми към подобно нещо. Там, където съм в състояние да окажа духовна помощ, няма нужда от никакви външни жестове, които по-скоро биха ми попречили да помогна! Всеки външен жест е само илюзорен образ на реалното духовно действие и се използва преди всичко тогава, когато този реален процес не може да бъде извършен в действителност. –

Ето защо стилът на моя външен делничен живот е коренно различен от начина на живот, към който упорито се стремят жадните за почести и склонни към самоизтъкване хора, за да могат да запазят винаги жива своята увереност във високата земна значимост на собственото си съществуване пред самите себе си и в очите на другите.

Всеки вид самоизтъкване във външния живот ми е до такава степен чужд и далечен, че бих разочаровал горчиво всички, които очакват от мен прояви на помпозна маниерност. За мен няма нищо по-смешно от показното достолепие. Как бих допуснал сам да се унижа до такава степен?!

Истинското достойнство никога не се излага на показ и никой от живеещите във вечния Дух не си е задавал никога въпроса, какво да направи, за да се представи в по-ефектна светлина.

За всеки от моите съвременници, независимо дали знае или не за моите взаимовръзки с Вечното, аз съм просто един земен ближен, който е много далеч от желанието да му се "кади тамян". Напротив, с радост посрещам във външния си живот всяка проява на непринудена, сърдечна, действително "самобитна", пропита с хумор и истински "свободна" естественост, която сама по себе си създава винаги добри форми на живот и поведение, колкото и простодушно да се изявяват те. В това отношение през целия си земен живот съм смятал, че е много повече в интерес на моите ближни да имат добри обноски и да полагат подобаващи грижи за тялото си, отколкото да ораторстват за уж "духовни" неща като някаква "енциклопедия на мистиката и окултизма"!

А що се отнася до външните въпроси по действително духовни проблеми, то всичко, което съм в състояние да дам като отговор от Духа, е изложено така изчерпателно в моите книги, че имам достатъчно основания да се смятам завинаги избавен от необходимостта да се самоцитирам...

«Вземи и чети!»

# ВТОРА ГЛАВА

ЗАРАДИ вас и единствено за вас самите става така, че ви давам все нови и нови разяснения!

Аз съвсем не се нуждая от своите слова и поучения! Не съм от хората, които "обичат да слушат собствените си приказки", а умея да мълча, защото само в мълчанието мога да чуя себе си.

Нима има все още глупци, които да си мислят, че говоря като лирически поет, за да разказвам за себе си?!...

Нима има още вдетинени хора, които да си въобразяват, че съм говорител на други, тъй както самите те говорят най-често с думите на други, мислейки си, че говорят от свое име!? –

Бих могъл да разказвам много и много за себе си – за себе си, изхождайки от когото трябва да ви уча как да живеете, – ако това е нужно за вас. Не ми е възможно обаче да стана говорител на "други", а и къде са тия "други", чието слово бих могъл да приема, след като самият аз съм "Слово" от Прасловото в Прасветлината!

И трябва ли да се чувствам като човек, който се нуждае от моето послание или жадува да чуе думите ми, след като самият аз "съм" онова, което имам да кажа!? –

Дълбоко уединен в себе си съм аз, както всеки от моите духовни "Братя" е уединен в себе си и съединен във Все-Уединение с всичко, което е и което не е!

Ала как да разберете това вие – вие, които едва сте успели да обедините нещичко в себе си и продължавате все така боязливо да питате, наистина ли е чак толкова необходимо да обедините душевните си сили!?

Но от вас не се и очаква да се научите да "разбирате" тези неща, защото те се издигат безкрайно високо над разума и могат да бъдат постигнати единствено чрез преживяване! –

"Царството", за което "най-силно обичащият" от всички Светещи на Прасветлината е казал в земното си въплъщение, че то "не е от тоя свят", е постижимо и за вас, но само там, където не сте в себе си "от тоя свят" и не сте подвластни на неговото илюзорно познание.

Вие също се намирате в точно определени взаимоотношения с всичко безкрайно, но само в онова, което в самите вас е безкрайно, можете съзнателно да преживеете безкрайното!

Мозъкът и сърцето обаче са "външен свят" и забележителна истина е изрекъл анатомът с думите, че не е открил в нито един труп на дисекционната маса орган, който би могъл да се смята за носител на душата.. .

Вашето тяло може да стане само орган за възприемане на душата, защото "носители" на душата ви са единствено собствените й, невидими за външното око душевни сили, а те никога не могат да бъдат обвързани с телесен орган, възприемаем в земносетивното пространство.

Онова пък, което в обикновения живот се приписва на "душата", си остава в повечето случаи само резултат от функциите на земнотелесни органи, така че този вид душа можем да открием и у животните. По-горе обаче аз говорих единствено за вечната, за безкрайната душа, която "не е от тоя свят" и която напразно бихме търсили у животното, понеже само човекът е в състояние да "отвори" животинските си органи и да ги направи годни да възприемат вечната душа.

А това "отваряне" и тази готовност се постигат само в резултат на целенасочена и постоянна нагласа на волята и зависят изцяло от нейната сила и настойчивост. Без съзнателната намеса на човека земното му тяло няма никога да развие способността си да се превърне в приемателна антена на вечната душа. И тогава той си остава само едно рафинирано висше "животно", дресирано за най-изтънчена мисловна дейност, но толкова неспособно да възприеме вечната душа, колкото и всяко друго обикновено животно...

Ние, Светещите на Прасветлината, можем да окажем духовна помощ на своите земни ближни единствено чрез вечната душа, носеща в себе си средоточието на своя изначален Живот: – вечната духовна искра от Прасветлината.

Вълнуващите и възвишено красиви изповеди на великите мистици са безспорно свидетелство за преживяно, дълбоко разтърсващо "богоусещане", но преживяното по този начин единение е било в най-добрия случай само потенциално постижимото за всеки земен човек единство на преживяването във вечната духовна искра на собствената вечна душа. Наистина това само по себе си е много възвишено преживяване, но в него се разкрива единствено собственото вътрешно единение във вечния Дух!

От друга страна, Все-Уединението, в което живеем ние, Светещите в Прасветлината, обхваща всяко постигнато по такъв мистичен начин преживяване на единението едновременно с всички други безкрайнократни единения вътре в структурата на вечния субстанциален Дух. Става дума не за субективно преживяване на един индивид, а за обективния, недостъпен за всяко земно разбиране, Живот на самия вечен субстанциален Дух. За духовен Живот, – не за духовно преживяване! Разликата е "от земята до небето" и с нея трябва непременно да се съобразяват всички, които полагат усилия да се вдълбочат чрез съпреживяване в тъй многобройните днес свидетелства на мистиката и гностицизма! Тук вътрешният усет трябва да умее много ясно да разграничава, иначе би се стигнало до съчетаването на несъизмерими неща в твърде опасни и съмнителни схващания, дори ако първоначалната цел е била само да се почувства "настроението" на въпросната книга. Не бива също да се забравя, че в твърде редки случаи и от съвсем малко на брой автори с мистична насоченост се съобщава за издигането им до "единение": – до преживяване на самите себе си във вечната духовна искра, – докато далеч по-голямата част от смятаните за "мистични" преживявания на религиозно настроени автори са от съвсем земен характер и са изцяло продукт на земнотелесната нервна система, чиито състояния на възбуда се схващат като "духовни преживявания", макар да става всъщност въпрос само за възприятие, сравнимо със светлинните усещания на зрителния нерв при силно притискане на затвореното око.

Истинските мистици обаче, стигали понякога до действително духовно "единение", са знаели много добре, че тяхното преживяване на Бога е било въпреки всичко субективно, и съветът на едного от най-великите измежду тях да се поднесе първо супа на похлопалия на манастирската порта бедняк, макар да е дошъл в неподходящо време, тъкмо когато монасите са се отдали на своите молитви, не само препоръчва по един изричен начин любовта към ближния, но подчертава същевременно и субективността на мистичното преживяване, което не бива да бъде продължавано по себични подбуди, докато навън гладува един ближен на отдалия се на молитва, когото той може да нахрани. А и след всяко съобщение за истинско мистично преживяване се чуват безброй оплаквания, че осененият от него не е успявал да го задържи и след единението в най-съкровената си същност се е озовавал отново в най-външното: – в почти непоносимата вече за него противоположност.. .

Тъкмо тук може най-добре да се обясни на земния разум, кое всъщност издига духовния Живот на Светещия в Прасветлината така високо над всяко мистично преживяване! Ние, които имаме Живот от Прасветлината и сме просияли от нея в нейните лъчи, сме не само от време на време в този духовен Живот, но и в най-външния делник пребиваваме същевременно и без прекъсване в своята най-вътрешна сърцевина, от която дори сетивното преживяване на най-бурните външни събития не е в състояние да ни откъсне. И противно на съвета, отправен от великия майстор на мистиката към неговите ученици, за земния човек, превърнал се в оръдие на вечния Светещ в Прасветлината, би било равносилно на подигравка с любовта към ближния, ако по време на възложената му обективна духовна дейност за благото на безброй човеци той реши заради един беден да преустанови макар и за секунда своето Все-Уединение, щом духовната Необходимост му налага да остане в него! Гладуващият бедняк ще бъде незабавно нахранен от нечия друга ръка, без да подозира, че тази друга ръка му дава всъщност само онова, което действащият във Все-Уединение Светещ на Прасветлината му е отредил в този външен свят. Това съвсем не е наивно суеверие, а се основава на реалния ход на процес, който се управлява от строги закони и действа почти "автоматично", проправяйки си път винаги там, където среща най-малко съпротивление.съществуват различни възможности за осъществяването на подобен процес, но на всички тях са наложени строго очертани граници, които не могат да бъдат прекрачвани. Тук всичко се направлява единствено от достъпния за нас, Светещите в Прасветлината, вътрешен свят на причините.

Защо говоря тук за всички тези толкова разнообразни съотношения, в които земният човек може да се намира с вечната Божественост? –

Пак единствено и само заради вас!

Виждам как мнозина от вас се излагат на сериозна опасност, като сами си създават препятствия в опитите си да съчетаят несъчетаемото. И ако някой, в старанието си да разбере по-добре нещата, се смята в правото си да причисли към мистиката или дори към предхристиянския и раннохристиянския гностицизъм онова, което се изживява в самата Прасветлина до такава степен по-високо и от най-извисеното мистично преживяване, че никакво астрономическо число не би могло да даде и приблизителна представа за делящото ги тук разстояние, то той излага наистина на опасност способността си да прозре реално структурата на вечния субстанциален Дух. Свидетелствата на истинските мистици могат действително да "настроят" представната способност и да я направят годна да възпроизведе чистите акорди от Вечното, звучащи от "арфите на свещената планина" за слуха на душата, но между тези две неща трябва да правим много ясна разлика – така, както различаваме докосванията на струните при настройката на инструмента от прозвучалата след това на него соната. –

Ето защо всеки Светещ на Прасветлината е истински "филос" на вечната "софия": – приятел на божествената премъдрост, но генезисът на разкритите чрез него учения и разяснения категорично изключва възможността те да бъдат наричани " философия " в научния смисъл на думата. Той не предлага резултати, изведени чрез мислене, и не в_ул*озаключения се състои неговото познание! –

Така всеки от нас, Светещите във вечната Прасветлина, създава всъщност "религио": – свързване на "външното" с неговия най-вътрешен Първоизвор, и разкрива взаимовръзките между време и Вечност, но следата на историческата истина се оказва заличена, ако някой от нас бъде обявен за конкретния основател на една създадена от него и неизвестна дотогава религиозна система и на възникналия впоследствие като нейна опора култ!

Известно ми е, разбира се, и това, че в научната езикова практика на думата "метафизика” се придава смисъл, твърде различен от онзи, който тази дума е придобила при мен като означение на недостъпните за физическите сетива неща, скрити зад физиката на космоса. – Ето защо, когато говоря за своето "метафизично" учение, с това съвсем не искам да кажа, че изложеното в него претендира за място в сферата на онази особена мисловна дейност, която науката се опитва да разграничи от чисто философското мислене под названието "метафизика". Аз прибягвам до думата "метафизика" по липса на друга, и то в нейното етимологично значение.

Казано накратко: – няма такъв "етикет", под който разясненията върху вечните неща – откровенията относно структурата на вечния субстанциален Дух, които аз, по силата на духовната си същност, мога да дам на своите съвременници и на идващите след края на земните ми дни хора – да бъдат включени като нещо обособено в рамките на общото. Затова, ако някой има нужда за всичко срещнато по своя път от съответната рубрика или етикет: – от описание на съдържанието и вместване в рамките на вече познатото, той неизбежно ще даде погрешно тълкуване на цялото ми учение и ще отмине без внимание тъкмо най-същественото в моите думи, или пък ще им припише абсолютно чужд на тях смисъл. Не съм в състояние да попреча на това, но държа да посоча, че така той би попаднал в тъмна, душна и остро криволичеща задънена улица, от която далеч не всеки успява в края на краищата да се измъкне! –

Все отново и отново ми се налага да напомням, че по своята земнообусловена природа аз съм: – художник! Не учен, не изследовател, не привърженик на една или друга вяра и не следовник на обвързани със земята изповедания, макар да се отнасям с одобрително разбиране към някои от тях, тъй като зная за земната благодат, която те са способни да дадат на земното човечество.

И това го казвам единствено заради вас, защото като художник аз – за разлика от дилетанта – не съм толкова "привързан" към своите творби и за мен е все едно дали те се ценят, или се посрещат с неразбиране. Единствено заради вас изпитвам радост, когато виждам, че учението ми би ви липсвало, ако го нямаше! Заради вас само се старая да разкрия всички взаимовръзки, чието съчетано действие бе необходимо, за да направи възможно създаването ма моето духовно учение за вас и за потомството.

Нищо не ми е по-чуждо от намерението да "печеля" хора за своите думи, но държа да съм сигурен пред самия себе си, че съм сторил всичко необходимо, за да приближа колкото може повече дадените в моето духовно учение "ключове" към структурата на вечния субстанциален Дух до душите на онези, които се нуждаят от тях.

Искам да съм сигурен, че всеки един от хората, за които е предназначено завещаното от мен наследство, ще получи възможност сам да бъде убеден от вечната Действителност, показана му от мен в словесен образ!

Така или иначе във всичко, което "искам" да постигна със своето духовно учение, аз си оставам винаги само изпълнител на вечната воля, от която черпя Живот, чувствайки се неделима част от нея за цялата Вечност на духовното си волево съзнание.

Аз просто предавам на други, каквото сам притежавам като духовно богатство, но нямам никакво желание да увещавам доверилия ми се читател да приеме онова, което му нося! Той трябва да се научи сам да решава кое му е нужно и кое не, тъй като изложеното от мен като хомогенно цяло в книгите на духовното ми учение обхваща твърде много неща, за да може отделният човек сам за себе си да усвои всичко.

Всеки наистина може да почерпи убеденост от всички мои свидетелства, но след това той трябва да подбере, пресее и издири кое всъщност отговаря на собствената му природа, без да се стреми да си присвоява и онова, което е предназначено за други!

Във вечния Дух никой не може да заеме мястото на другиго, а и всеки може да е напълно сигурен, че неговото място също не би могло да бъде заето от друг! –

# ГЛАВА III

Ако за някого е все още трудно да разбере, че така наречената "любов към човека изобщо” е винаги само постулат на една самозаблуда – също както и понятието "човечество", употребено в количествен смисъл, не съответства на никаква реалност, докато продължава да пренебрегва отделния човек, защото само той е онази единица. която придава "плът и кръв" на общността на земното човечество, – най-добре ще е да се обърне към "Книга за Любовта", за да се научи да прави разлика между зависимата, уви. от толкава условил форма на Любовта, абсолютно невъзможна без обект на Любовта, и онази най-висша форма на същата жизнена сила, за която говоря там като за "всесилния огън на Любовта" и която не се нуждае от обект, защото не вижда нищо, което би могло да съществува извън нея.

Аз наистина живея в тази най-висша форма на Любовта "без обект", и все пак за онази земнообусловена форма, неспособна да се разгори без съответния обект, цялото ми земно съществуване е като пробен камък, показващ кое може по този начин да стане обект на моята любов и кое си остава по необходимост изключено от нея. –

Моите връзки с всичко земно, което може да бъде обект на Любовта в тази нейна предметно обусловена форма – все едно дали това са хора, животни, растения, минерали, местности, възникнали в резултат на съчетаното действие на геологични и метеорологични фактори, или пък форми, създадени от труда, творческата сила и изкуството на човека, – са дълбоко различни по своя характер.

Другояче стоят, разбира се, нещата в чисто духовното ми Все-Уединение!

В своето уединение във вечния субстанциален Дух аз нося в себе си всички клетници на тази земя, все едно дали те знаят за това, или не. Помагам им ден и нощ да носят своята несрета! Повечето от тях смятат, че всяка помощ ги е изоставила, защото са безчувствени към всичко, което не може да се пипне. Има обаче и вглъбени в себе си натури, които много ясно усещат, че някой, когото не могат да видят и открият, им помага наистина да носят бремето си!

В себе си аз нося и властниците на тази земя, но те още по-малко подозират това. У някои от тях индивидуалната вечна духовна искра е наистина присъстваща и те я чувстват като своя съвест. От други пък тя си е отишла, защото не са могли вече да и предложат убежище и у тях е зейнала страшна празнота. Това ги е накарало да си създадат една изкуствена "съвест", която трябва да бъде всеки ден навивана като часовникова пружина и на всяко допитване до нея отговаря винаги с «ДА!». Аз пък изстрадвам заедно с тях потайните мъки, изпитвани все пак от тези хора в обзелата ги празнота, където бушува неистов пожар, и всеки непогълнат от външния свят миг ги кара да чувстват, че нещо гризе от живеца на техния живот. Принуден съм да гледам как и едните, и другите постъпват кога погрешно, кога правилно, но това по необходимост си остава равнозначно за мен, защото аз не съм съдник на никой земен човек. Дори да имах пълната власт да променя нещата, нямам правото да се опитвам да възпирам импулсите, създадени, без волята да е поискала духовна помощ, преди още да се е осъществило онова, към което е било устремено намерението. Казаното е в сила по същия начин и там, където нуждаещата се от външен обект форма на Любовта е създала по мое собствено решение взаимоотношения във външните светове между мен и онова, което ми съответства.

И тук, и там е все пак възможно при определени условия да бъде оказана духовна помощ дори без изричен зов на волята за такава помощ, – ала никога не бива да бъде предприеман и най-малкият опит за духовна помощ против волята на един човек! Противонасочената човешка воля не е обаче пречка, когато обектите на помощта са извън земното проявление на човека. Това, разбира се,

не значи, че в тези случаи волята на Светещия в Прасветлината да окаже помощ не се натъква на никакви препятствия! Всъщност и тук, къдетолипсва противодействие на земночовешката воля, възможностите за духовна помощ са силно ограничени от многобройни условия. Една местност например може да е обект на най-дълбока любов от моя страна и може доста често да съм успявал да отклоня от нея заплашващата я опасност, – но не е все пак изключено да се окажа напълно безпомощен да я предпазя от катастрофа чрез насочване на духовна помощ, защото пораждащите тази катастрофа фактори трябва да се търсят в земната сфера, където те са се откъснали вече от субстанциално духовното "царство на причините"! Възможно е и нещо, което лично за мен е незаменимо, да ми бъде отнето, макар то да е било обгърнато от най-грижовна любов, и по същата причина аз пак бих се видял принуден да наблюдавам бездейно, без да съм в състояние да попреча чрез духовна помощ на тъй съдбоносното за мен развитие на събитията.

Не ми е възможно да защитя всичко, което ми се иска да бъде защитено, а само онова, чиято съдба е все още достижима за мен в духовното "царство на причините" и следователно подлежи на промяна към по-добро! Един-единствен миг може да се окаже достатъчен, за да се реши за определен, по-дълъг или по-къс, земен период от време или дори за вечни векове една съдба, останала нерешена десетилетия, ако не и столетия наред. Това е мигът, когато тя най-сетне се откъсва от духовните сфери, наречени от мен "царство на причините", за да намери своето продължение в света на външните сетива!

Наред с много други неща на мен, като земен човек, ми е възложена от вечния субстанциален Дух и задачата да "обезценя" през отредените ми тук, на земята, дни произтичащото от тази земя страдание. Това е по-лесно да се каже, отколкото да се извърши! Малцина знаят какво е нужно само за да се създаде земната възможност и да се изпълнят всички предпоставки, които трябва да бъдат изпълнени, за да може да се увенчае с успех това духовно дело, осъществявано като траен импулс с непрекъснато и продължаващо до най-отдалеченото бъдеще действие...

На земята все още се говори за "пречистващата сила" на понесеното страдание. Но страданието на тази земя не е само по себе си "избистряне", а размътваме, и способността му да измъчва не е "сила", а разяжда като отровна киселина всяка потенциално активна сила, неспособна сама да се защити! Силата, която земният човек притежава в своето тяло, може да бъде съхранена само ако гнетът на всяко произлязло от земята страдание бъде разпознат като разяждаща и водеща до разруха, ограничена във времето – лъжа. – Ето защо със собственото си поведение спрямо земното страдание аз трябва да уча хората да виждат в тези изпитания лъжата. Иначе не бих могъл да изпълня възложената ми от Духа задача! А духовните взаимовръзки,съществуващи и на земята между всички вечни човешки душевни сили, изживяващи се тук в темпорално съществуване, дават възможност стореното от мен в земното ми тяло да бъде почувствано от безброй хора – не само през отредените ми земни дни, но и в неизмеримо отдалеченото бъдеще, – без при това да е необходимо те да знаят за изходната точка на вътрешно усещаните въздействия.

И този реален процес може да се осъществи само ако създаденият от мен в земното ми проявление траен импулс бъде приет в духовното царство на причините, къдетотой е необходим, за да може съдбите на земните човеци, заради които всъщност е бил създаден, да бъдат така преустроени, че духовните взаимовръзки между душевните сили не само да направят възможно предаването му по-нататък, но и така предаденото да доведе до нови резултати.

Собственото земно тяло обаче ми е абсолютно необходимо за създаването на споменатия тук траен импулс и без него аз, макар и действайки от царството на причините, не бих могъл никога да изпълня повереното ми духовно задължение, също както и оказването на друг вид духовна помощ се нуждае от съдействието на земното тяло като единствен възможен източник на определени трептения, необходими, за да може Духовното да се транспонира в земно въздействащ фактор. При духовния процес на действителното – а не свеждащо се само до словесни формули – благославяне физическото тяло на благославящия също взема най-дейно участие.

Всички тези форми на духовна помощ – като се изключи помощта, оказвана от моето Все-Уединение в Духа – са обусловени единствено от онази форма на Любовта, която би била невъзможна без съответния обект. Тя обхваща всичко, което аз мога действително да обичам в този свят на земните сетива, защото съответства на моята същност и защото искам да го обичам или защото то само ми отдава любовта си.

Ала далеч от тази любов, породена в мен от моите взаимоотношения със сферата на земното съществуване и немислима без свой обект, оставям всичко, което трябва да отхвърля на земята, понеже не съответства на същността ми или ми е поначало противоположно, а и аз съм вътрешно предпазен от склонността да причислявам някои чувства на състрадание и прощаващо разбиране към същинската любов, все едно за коя нейна форма на проявление става дума.

Бъдете сигурни, скъпи приятели, че извън моята земнообусловена духовна любов не остава нищо, което е поне донякъде годно и способно да я приеме, – но и не очаквайте от мен да се опитвам сам себе си да заблуждавам, че съм движен от любов и там, където, само защото съзнавам земночовешките недостатъци, съм готов да проявя разбиране и да ги извиня!

Длъжен съм – все едно дали го искам, или не – да спазвам много точни граници на разделение по отношение на любовта си в този земен живот, оставайки верен на препоръката да не давам "светинята на псетата" и да не хвърлям "бисера си пред свинете", ... въпреки че в тук приведените думи не се съдържа някакво осъждане на тези животни, а само се изтъква повелителната необходимост да не се дава на негодния нещо, с което той няма да знае какво да направи и само би злоупотребил с онова, което просто няма цена за достойните да го получат.

Затова пък лъчезарният, изначален огън на Любовта в нейната висша, небесна форма, оставаща неизменна предпоставка и за земния ми живот, достига със своята свободно струяща се топлина до всичко, на което мога да даря земнообусловената си любов! Когато става въпрос за хора, то от вътрешната концентрация на отделния човек зависи дали той ще може да възприеме и в мозъчното си съзнание този сияен, сгряващ духовен поток, а и дали изобщо ще го усети в себе си. Самодоволните хора, които поставят "условия", защото им се иска да видят в себе си нещо, което не са, така че и аз не бих могъл да го "обикна" в тях, не са в състояние да почувстват дори и най-грижовната ми любов, – но пък е възможно дори в неспособни на съзнателни усещания предмети, станали обект на любовта ми, внимателният наблюдател да открие макар и отвън благотворното въздействие, оказвано върху тях от прилива на моята любов. – Аз не съм "магьосник", който може – както толкова му се иска на разюзданото лековерие – да пренебрегва законите на тази земя или да отменя тяхното действие! Старая се само да ги съблюдавам и там, където за тяхната валидност се знае единствено във вечния Дух.

Тук аз съвсем не се хваля с някакви особени "заслуги".

Всичко, което намирисва на стремеж към "признание", мирише на гнило!

Всеки, който си въобразява, че може да трупа "заслуги" в Духа, е все още дълбоко затънал в земното. Той не знае още, че единствената "заслуга", до която може да се домогне във вечния Дух, се постига само с отказ от каквото и да е пресмятане на собствените "заслуги"!

Който се е осъзнал в Духа Божи, постигнал го е без всякакви собствени земни "заслуги" и е вътрешно предпазен от склонността да смята деянията си за "заслужаващи признание".

ПРИЛОЖЕНИЕ

Номериран РЕГИСТЪР на отделните глави, съдържащи се в книгите на учението

Принадлежащите към моето учение книги не са, разбира се, лишени от съответни "съдържания" и когато трябва еднозначно да се посочи кое следва да се причисли към това учение и кое не, уместно е наред със заглавията на книгите да се приведат и "съдържанията" им, както впрочем сторих това в заключителния раздел на последната книга от учението: "Затворена градина" ("Hortus conclusus").

Тук обаче нямам за цел още веднъж да прецизирам кое точно "съдържание" може да бъде отнесено към всяка отделна книга.

В този Регистър за първи път всъщност изтъквам вътрешната връзка, обединяваща отделните глави на цялото духовно учение, като номерът, под който е подредена всяка глава, позволява същевременно да се разбере, че поместването и в съответната книга съвсем не е произволно, както вече споменах накратко в моите "Указания" към книгите на учението.

Още от първата дума, написана от мен за моите ближни на земята, аз имах вече ясна представа за всичко, което едва по-късно можеше да стане предмет на специално разглеждане. Дано настоящият Регистър отвори очите на духовно пробуждащия се читател на моите книги за този факт! –

Книга за Царственото изкуство включва трите раздела

"Светлината от Химават и словото на Учителите" "Из страната на Светещите" "Воля за радост", състоящи се от следните глави:

1. Светещият към търсещия

2. Жътвата (Отнася се до принасящите плод на духовната "нива")

3. Безкрайно разноликият Един

4. Познай себе си

5. За духовните Учители

6. Опасностите на суетността

7. Прагът

8. Въпросът на царя в повествова –

9. Странстването телна форма

10. Пасхална нощ

11. Съединение

12. На всички, които се стремят към Светлината!

13. Учението (Учението за волята за радост!)

14. Финал (Поучения в мерена реч)

Книга за живия Бог съдържа:

15. Божията хижа (скиния) сред човеците

16. "Бялата ложа" (Една корекция!)

17. Свръхсетивен опит

18. Пътят (Пътят към истинското Просветление!)

19. En soph (За съществуващото само по себе си!)

20. За търсенето на Бога

21. Работа и дейност

22. Святост и грях

23. Окултният свят

24. Скритият Храм

25. Карма (Истината в индийското понятие за "карма"!)

26. Война и мир

27. Единството на религиите

28. Волята за Светлина

29. Висшите сили на познанието

30. За смъртта

31. За Духа

32. Пътеката към съвършенство

33. За вечния Живот

34. Светлината иде от Изток

35. Вяра, талисмани и култови образи

36. Магията на думите

37. Зов от Химават

38. Евхаристия (В стихотворна форма)

Книга за отвъдния свят съдържа:

39. Изкуството да се умре

40. За "Храма на Вечността" и за света на Духа

41. Единствено Реалното

42. Какво да се прави?

Книга за Човека включва:

43. Мистерията "Мъж и Жена"

44. Пътят на жената

45. Пътят на мъжа

46. Бракът

47. Детето

48. Новото човечество

49. Заключение

50. Последно напътствие (Поучения в мерена реч)

Книга за щастието съдържа:

51. Дългът да бъдем щастливи

52. "Аз" и "Ти"

53. Любов

54. Богатство и бедност

55. Пари

56. Оптимизъм

Пътят към Бога:

57. Илюзия и вяра

58. Сигурно познание

59. Сънят на душите

60. Истина и Действителност

61. Да и не

62. Голямата борба

63. Съвършенство

Книга за Любовта:

64. Най-силно обичащият

65. За всесилния огън на Любовта

66. Спасителна Светлина

67. Творческата сила на Любовта

Книга за утехата:

68. За скръбта и утехата

69. За поуките от страданието

70. За всевъзможни глупости

71. За утешителната сила на труда

72. За утехата на опечалените

Книга за разговорите:

73. Изповед (Стихотворно)

74. Знание и Действителност

75. Светлина и сянка

76. Могъществото на Духа

77. Диамантът на сърцето

78. Превращение

79. Разговор за вътрешния Изток

80. Разговор за Съвършения, който сваля земната си дреха

81. Цветната градина

82. Лошите ученици

83. Нощта на изпитанието

84. Индивидуалност и личност

85. Царството на душата

86. Да намериш себе си

87. За старшите Братя на човечеството

88. Магия (във висшия духовен смисъл!)

Тайната:

89. Встъпление (Наслов на първата глава! Всички глави са в повествователна форма)

90. Разговорът на морския бряг

91. Санто Спирито

92. Южна нощ

93. Скалистият остров

94. Разходката по море

Мъдростта на Йоан:

95. Въведение (7/щугов на първата глава!)

96. Образът на Учителя (от Евангелията!)

97. Земният път на Светещия

98. Финалът (Краят на земния живот на Иисус!)

99. Заветът

100. Чистото учение

101. Утешителят

102. Заключение (Неразделна част от текста!)

Пътепоказатели:

103. Обет

104. Явление и преживяване

105. Познание и поучаване

106. Да се научим да четем!

107. Писма

108. Култ към личността

109. Критичен импулс

110. Кой е бил Якоб Бьоме?

111. Целебна сила

112. Опасностите на мистиката (Следват двадесет и две напътствени стихотворения)

Призракът на свободата

113. Фата моргана

114. Необходимост

115. Общност

116. Авторитет

117. Мания за разцепление

118. Стопанска нестабилност

119. Конкуренция

120. Измамността на лозунга

121. Самоосъществяване

122. Религия

123. Наука

124. Осъзнаване на действителната същност

Пътят на моите ученици:

125. Кого смятам за свой ученик

126. Необходимо разграничаване

127. Ненужно самоизмъчване

128. Неизбежни трудности

129. Динамична вяра

130. Най-голямата пречка

131. Ученикът и неговите спътници

132. Вътрешен живот и външен свят

133. Как да се използват книгите ми

Мистерията на Голгота:

134. Мистерията на Голгота

135. Нашият най-страшен враг

136. Любов и омраза

137. Душевен растеж

138. Духовно водачество

139. Окултистки упражнения (Предупредително!)

140. Медиумизъм и художествено творчество (противоположността между тях!)

141. При Извора на живота

142. Невъзможност за "приемане в Бялата ложа" (Отнася се до текст 16!)

143. Глупави измислици (на прекалено начетените!)

Култова магия и мит:

144. Духовното дело на човека

145. Мит и Действителност

146. Мит и култ

147. Култът като магия

148. Магия и познание

149. Вътрешна Светлина

150. Заключение

Смисълът на земния живот:

151. Призив (към търсещите!)

152. Греховете на дедите

153. Най-голямото богатство

154. "Злият" човек (Тук и в зоопсихологически смисъл!)

155. Свидетелство от Света на Светлината

156. Стойността на мълчанието

157. Истина и истини

158. Заключение (Последна глава!)

Повече Светлина!:

159. На всички, на които е дотегнал сънят

160. Майсторите строители на Храма на човечеството

161. Теософия и лъжетеософия

162. За трите степени ("Природа", Душа, Дух!)

163. Какво е нужно да се разбере

164. Мистерията на художествената форма

165. Западноизточна магия (Кабала!)

166. Светлината на Духа в Християнството

167. Тайната на древните ложи на строителите на катедрали

168. За истинското "богослужение" (Как истински да служим на Бога – Б. пр.)

Върховната цел:

169. Зовът на Духа

170. Двата пътя

171. За търсенето и намирането

172. За вечната Светлина

173. За багрите на Светлината

174. За върховната цел

175. За пътищата на древните

176. За благословението на труда

177. За могъществото на Любовта

178. Учителят от Назарет

Възкресение:

179. Възкресение

180. Знанието на мъдреците

181. Закономерност и случайност

182. Напразни усилия

183. Карнавал на окултизма

184. Вътрешни гласове

185. Магията на страха

186. Граници на всемогъществото

187. Новият живот

188. Празнична радост

189. Ценността на смеха

190. Победа над самия себе си

191. Съвършенство

Светове където "духовните" картини са придружени от следните напътствени текстове:

192. Водачът

193. Завръщането

194. Космични картини

195. Финал

Псалми:

196. Преизподня

197. Избавление

198. Познание

199. Обет

200. Освобождение

201. Сбъдновение

Бракът:

202. За възвишената святост на брака

203. За любовта

204. За общността

205. За мъката и радостта

206. За изкушението и други опасности

207. За принудата на всекидневието

208. За волята за единство

209. За унаследяването на щастието

210. За вечната свързаност

Молитвата:

211. Мистерията на молитвата

212. Търсете, и ще намерите!

213. Искайте, и ще ви се даде!

214. Хлопайте, и ще ви се отвори!

215. Духовно обновление

216. Така се молете! (Примерни молитви, издадени на немски и отделно под същото заглавие)

Дух и форма:

217. Въпросът

218. Външно и вътрешно

219. Жилище и обзавеждане

220. Форма на радостта

221. Форма на страданието

222. Изкуството да се живее

223. Искри (Немски мантри)

224. Мантра-практика (Едно разяснение)

Думи за живот:

225. Зов

226. Аз

227. Завръщане

228. Любов

229. Деяние

230. Борба

231. Мир

232. Сила

233. Живот

234. Светлина

235. Упование

236. Просветление

237. Оброк

238. Над всекидневието

239. Вечна Действителност

240. Живот в Светлината

241. Писма до едного и мнозина (Тридесет глави в писмовна форма)

Затворена градина (Horius conclusus):

242. Разговор пред портата

243. За простотата, присъща на всичко вечно

244. За смяната на заеманото място и за "стъпалата"

245. За състоянията на съзнанието и помощта за страдащите

246. За съзнанието на "покойниците"

247. За високия залог на помагащия

248. За карикатурата на вечния "Аз"

249. Още веднъж за истина и Действителност (Отнася се до текст 60!)

250. За времевото и вечното пространство

251. За азиатското религиозно богатство

252. За мистерията на Изтока

253. За религиозните форми

254. За съгласието и вярата

255. За неверните образи на Бога

256. За смисъла на всяко поучение

257. Къде аз съм само приносител

258. На кого нямам какво да кажа

259. За вечното спасение на душата

260. За вредната склонност да се задават въпроси

261. За временната и вечната душа

262. Какво остава след смъртта

263. За едно наименование и едно помощно понятие {Вечна и тленна "душа"!)

264. До какви изводи трябва всеки сам да стигне

265. За едно грубо подценяване (на животинската душа!)

266. За затруднителното положение на душепастирите (спрямо моето учение!)

267. Колко "естествено" само за себе си е Вечното

268. За завършек и сбогом

*

Горното изброяване на заглавията, които съм дал на отделните глави на добилото форма чрез мен духовно учение, няма, разбира се, за цел да помогне на читателя да си състави някаква изчерпателна представа за широкия обхват на темите, получили там пояснение от Светлината на вечния субстанциален Дух. Само запознатият донякъде със съдържанието на всички книги от учението, който при препрочитането на отделните заглавия си спомни за съдържанието на съответния раздел, би могъл евентуално да прецени какво обхваща този Регистър! Освен това с някои от номерата са означени обобщаващо немалко неща, които спокойно би могло да бъдат изброени и поотделно. Отказах се от по-подробно изброяване само за да сведа до минимум обема на настоящия Регистър.

Редица от включените в него заглавия – чиято поредност сама по себе си вече сочи пътя за едно истинско навлизане в учението – биха на първо време говорили твърде малко на все още незапознатите със съдържанието на съответната глава.

Въпреки това аз бях длъжен да оставя всяко отделно заглавие на отреденото му място. Така то разкрива вътрешната си връзка с цялото за всички, които са се запознали вече с носещото съответния наслов съдържание.

Неизбежно срещаните не само в Регистъра, но и в самите текстове повторения се дължат на обстоятелството, че във всяка отделна книга темите трябваше да бъдат разгледани от различна гледна точка. Смисълът на отделното заглавие може лесно да се разбере при разглеждането му в контекста на цялото съдържание на съответната книга дори ако на други места то е употребено в друго значение. Същото се отнася и до отделните думи, повтарящи се понякога в различните заглавия. Близко до ума е например, че думата "мистерия" в заглавието "Мистерията на Голгота" има по необходимост коренно различен смисъл от вложения там, където говоря за "Мистерията Мъж и Жена" или за "Мистерията на художествената форма"!

По същия начин и всеки друг въпрос, възникнал във връзка с едно или друго от заглавията, може лесно да намери отговор в общия контекст на книгата, в която е включен съответният раздел.

Дори най-неосведоменият – или стоящ все още твърде далеч от духовните пояснения, дадени в книгите на учението – читател ще установи без никакви трудности при прегледа на този Регистър, че тук той е изправен пред едно отначало докрай плътно взаимосвързано цяло. Това завършено в себе си цялостно учение включва както описанията на структурата на вечния субстанциален Дух, така и съветите и наставленията, произтичащи от тях за всички области на живота на земния човек, и от първото до последното си изречение има за цел да покаже на възприемчивия читател как наистина да стигне в самия себе си до непоклатима убеденост във вътрешната връзка между ограниченото му земно съществуване и нетленното Битие на Вечността.

Логично е, че при това трябваше да бъдат коригирани някои земночовешки заблуди, препречващи пътищата, чиято маркировка подмамва търсещия с лъжливи обещания да го изведе до вечния Дух. Целта ми в случая бе не да влизам в някаква "полемика", а да предпазя добросъвестния търсещ от кривите пътеки, които лесно биха го накарали да разпилее силите си с илюзията, че се стреми към действително желаната цел.

Дано Небето даде да съм предпазил всички търсещи от затворените за незлобливия хумор пътища! – Вечната Премъдрост може да се разкрие само на онези, които имат сили да посрещнат всяка глупост със – смях от сърце!

Написано в крайно сериозни дни, с пълното съзнание за всички световни неволи.

BO YIN RA

56 1-3 89 3 отд.Йоан. 8:23, 17:14. отд.Въпросните "Указания" са приложени към книгата "За безбожието", издадена на български език от ИК "Ирис-95", С" 1997.

«Налага се все отново и отново да напомням, че едно изчерпателно вникване в съдържанието на моите книги, сочещи пътя към вечния Дух, е възможно единствено за онзи, който е в състояние да ги чете в оригинал, дори ако за тази цел му се наложи тепърва да изучава немски.

Преводите биха могли да бъдат само помощно средство, позволяващо на читателя да си създаде с течение на времето приблизителна представа какво всъщност съм казал на майчиния си език.»

Вб Yin Ra

(Из книгата "Събрано", т. I, съдържаща публикации на автора в периодичния печат, Kober Verlag Bern, 1990, "В отговор на всекиго”.)

Bo Yin Ra

Иозеф Антон Шнайдерфранкен

ДУХОВНИ ВЗАИМОВРЪЗКИ

«Налага се все отново и отново да напомням, че едно изчерпателно вникване в съдържанието на моите книги, сочещи пътя към вечния Дух, е възможно единствено за онзи, който е в състояние да ги чете в оригинал, дори ако за тази цел му се наложи тепърва да изучава немски.

Преводите биха могли да бъдат само помощно средство, позволяващо на читателя да си създаде с течение на времето приблизителна представа какво всъщност съм казал на майчиния си език.»

Вб Yin Ra

(Из книгата "Събрано", т. I, съдържаща публикации на автора в периодичния печат, Kober Verlag Bern, 1990, "В отговор на всекиго".)

Духовното учение на Вд Yin Ra обхваща 32 книги, излезли от печат между 1919 и 1936 г., като в тясна връзка с тях са още 8 произведения. Без да основава някаква нова школа, пито нова философска или религиозна система, Bo Yin Ra сочи в различни перспективи пътя, по който можем отново да осъзнаем своята нетленна духовност. Житейските проблеми на индивида и обществото също са поставени в нова светлина.

ДУХОВНИ ВЗАИМОВРЪЗКИ

Тази книга е предназначена преди всичко за хора, на които не е съвсем чуждо учението, изложено в произведенията на В6 Yin Ra. Авторът дава възможност на подготвения вече читател да вникне в съотношенията, свързващи го в земния му живот с всичко вечно: във връзките със собственото му божествено начало, с висшите и най-висши същества от духовните светове, с човеците като него, прехвърлящи мост между преходното и Вечното, и накрая – с неговите ближни във външния живот на земното всекидневие. Обстоятелството, че наред с изтъкването на тези взаимовръзки се обсъждат и много други аспекти на учението, превръща книгата в истинска съкровищница на безценни откровения за ученика.

280 лв.

Bo Yin Ra

1 Книга за Царственото Изкуство 1

2 Книга за Живия Бог

3 Книга за Отвъдния Свят

4 Книга за Човека

5 Книга за Щастието

6 Пътят към Бога 1

7 Книга за Любовта

8 Книга за Утехата

9 Книга за Разговорите

10 Тайната 12 3

[10-DE].Bo.Yin.Ra.-.Das.Geheimnis.pdf 1 2 3

11 Мъдростта на Йоан

12 Пътепоказатели html 12 3, pdf 123

13 Призракът на Свободата

14 Пътят на Моите Ученици 12 3

15 Мистерията на Голгота

16 Култова Магия и Мит

17 Смисълът на Земния Живот 123

18 Повече Светлина

19 Върховната Цел

20 Възкресение

html 12 3, pdf 1 2 3. txl 1 2 3. jpg 123, audio 123 [20-DE],Bo.Yin.Ra.-.Auferstehung.pdf 1 2 3

21 Светове

22 Псалми

23 Бракът 121

24 Молитвата

25 Дух и Форма

26 Искри-Мантра Практика

27 Думи за Живот 12 3 [27-DE].Bo.Yin.Ra.-.Worte.des.Lebens.pdf 1 2 3

28 Над Всекидневието

29 Вечна Действителност

30 Живот в Светлина

31 Писма до Един и Мнозина. html 12 3 , pdf 12 3 , jgg 12 3

[31-DE].Bo.Yin.Ra.-.Briefe.an.Einen.und.Viele.pdf 12 2

32 Затворена Градина 12 3

33 За Себе си

34 Из Моето Ателие

35 Царството на Изобразителното Изкуството

36 Окултни Загадки 12 3 [1923-DE].Bo.Yin.Ra.-.Okkulte.Raetsel.pdf 1 2 2

37 Кодицил към Моето Духовно Учение

38 Приписки

39 За Безбожието

40 Духовни Взаимовръзки

41 Разни

42 Събрано

Bo Yn Ra Other languages.zip 12 3

# том_42 СЪБРАНО Том I

(Брошура на Kobcrsche Verlagsbuchhandlung, 1930) 9

Предговор 5

Предговор към първото издание 7

За моите книги

Защо нося това име

(Брошура ua Kobersehc Verlagsbuchhandlung, 1927) 22

Кой е Вб Yin Ra?

(Magische Blatter, 1924) 30

Домът на душата

(Magische Blatter, 1920, и Die Saule, 1932) 34

Уводни бележки към "Искри” (Немски мантри)

(Magische Blatter, 1920) 35

Оптимистичното мислене

(Der Türmer, 1922) 39

Политиката като изкуство

(Der Türmer, 1922) 45

Магията на знаците

(Magische Blatter, 1924) 49

Стружки "

(Magische Blatter, 1925) "

Pro domo! rn

(Magische Blauer, 1925) '

3aHOНИ Ao

(Magische Blatter, 1925)

«В очите на съвременниците»

(Die Saule, 1930)

Оптимизъм

(Die Saule, 1932)

В отговор на едно запитване (Резюме) (Die Saule, 1932) ■ 95

«В огледалото». Едно необходимо пояснение (Die Saule, 1933) 97

Опониращият човек

(Die Saule, 1933) 103

В отговор на всекиго

(Die Saule, 1933) 111

Самопонятно

(Die Saule, 1933) 129

Буквално

(Die Saule, 1933) 138

Писмо до моите духовни ученици I

(Die Saule, 1934) 140

Писмо до моите духовни ученици II (Die Saule, 1934) 151

Писмо до моите духовни ученици III (Die Saule, 1934) 161

Опасностите на нощта

(Die Saule, 1934)

Самовъзпитание

(Die Saule, 1935) 169

172

Съвет (Magische Blatter, 1921)

175

176

177

178

175 181

182

183

185

185 188

189

190

192

193

194

195

196

197

198

Завръщане У дома (Magische Blatter, 1922) . . . Безсмъртие (Magische Blatter, 1923)

Онези, дето трябваше да ни напуснат...

(Der Türmer, 1924)

Воля за истина (Die Saule, 1931)

Оставащото (Die Saule, 1933)

Обусловено от Вечността намиране

(Die Saule, 1933)

На грижовната приятелска обич

(Die Saule, 1933)

Земни спънки (Die Saule, 1933)

Духовна свързаност (Die Saule, 1933)

Изтокът И Западът (Die Saule, 1933)

Отличителен белег (Die Saule, 1933)

Камъни (Die Saule, 1934)

Скрит извор (Die Saule, 1934)

Висок произход (Die Saule, 1935)

Необходима възможност за заблуда

(Die Saule, 1935)

Утехата не е навън (Die Saule, 1935)

Мир (Die Saule, 1935)

Обхождане С поглед (Die Saule, 1936)

При колоните на Партенона

(Die Saule, 1936, нова редакция)

BO YIN RA

СЪБРАНО

Том I

Проза и стихове от периодичния печат

ИК «ИРИС-95» София • 1997

ПРЕДГОВОР

Издателство КОБЕР има удоволствието да представи на читателите на творчеството на В6 Yin Ra настоящото събрание от негови публикации в ново и значително разширено двутомно издание.

В съответствие с желанието на Bo Yin Ra в двете книги са включени само текстове, които са били вече публикувани в една или друга форма. Първият от двата нови тома се различава от предишното издание преди всичко с четирите добавени глави. Освен това публикациите "В отговор на всекиго" и "Самопонятно" са дадени този път в разширените им версии, докато "Благодарността" по случай петдесетия рожден ден намери място сред трите благодарствени обръщения във втория том. В текста "Кой е Bo Yin Ra?" авторът коригира сам някои недоразумения и погрешни оценки, отнасящи се до неговата личност.

Наред с известен брой текстове за изкуството от периода между 1913 и 1920 година вторият том на новото издание съдържа многобройни статии писани по конкретни поводи, както и отзиви за книги и лични спомени.

Берн,1990

Издателство "Кобер'

ПРЕДГОВОР

към първото издание

Наред с двете уводни брошури (Kobersche Verlagsbuchhandlung, Basel) в настоящия том са събрани статии и стихотворения от Bo Yin Ra, публикувани между 1920 и 1936 г. в списанията "Der Türmer" (Verlag Greiner & Pfeiffer, Stuttgart) и "Magische Blatter" (от 1927 г. "Die Saule", Richard Hummel Verlag, Leipzig). Bo Yin Ra не е включил тези произведения в корпуса на своето завършено учение "Затворена градина" ("Hortus Conclu- sus"), но във всяка дума и във всяка фраза се долавя най-тясна свързаност с това учение. Старите приятели и ученици на Вб Yin Ra от цял свят, чиито съхранявани от дълги години броеве са били разпилени от размирния ход на времето, ще приветстват настоящия сборник със статии и стихотворения като отдавна очакван, а по-младите и новопристъпващите читатели, в чиито ръце съдбата поставя тази книга, ще открият в нея някои свещени пътеки, водещи със сигурност към най-съкровените им дълбини.

Базел, 1953 Издателство "Кобер"

# ЗА МОИТЕ КНИГИ

ЧЕ ПО всяко време е имало хора, които с направо достойна за учудване увереност в себе си и в непогрешимостта на своите възгледи са правили фанатични опити да натрапват въображаеми "истини" на другите, – че никога не са липсвали жадни за власт люде, спекулиращи с наивното лековерие на благочестивите души, – това е известно на всички, които познават копнежа на човечеството да прелети над стените, оставащи непреодолими за физическисетивното познание.

Но това не бива да ни пречи да подлагаме отново и отново на проверка всяка вест за човешки опит, придобит в свръхземните сфери, защото ако на хиляда заблуждения – на хиляда прояви на чисто тщеславие – се падаше макар и едно-единствено прозрение в надземносетивната Действителност, усилията ни пак биха се оказали богато възнаградени.

Намирам се в не дотам завидното положение на човек, принуден да настоява за подобна внимателна проверка на своите собствени свидетелства.

В случая става дума не за някакъв "светоглед", а за съобщаване на моя опит, който може да намери място във всеки вид религиозни убеждения, стига да не се отрича a priori възможността за опит в свръхземните сфери.

Познавам много добре основателните причини за проявяване на скептицизъм спрямо заявената от мен възможност за придобиване на подобен опит, така че не оспорвам никому правото да приеме дадените в моите книги съобщения за носещата всички нас духовна Действителност на първо време с крайна предпазливост и известни съмнения.

Но и аз на свой ред имам правото да очаквам, че свидетелствата за моя духовен опит няма да бъдат необмислено причислени към определена категория човешки изявления, която за мен е поне толкова пагубна и недостойна за доверие, колкото и за най-закоравелия скептик сред моите читатели.

Трябва освен това да подчертая, че във всичките ми книги следва да се прави винаги разграничение между два коренно отличаващи се помежду си комплекса от съобщения: – към първия се отнася онова, което ми се е разкрило като достъпен за всички опит, макар обхватът и дълбочината на възможния опит да зависят винаги от индивидуалните качества, – а към другия спадат съобщенията относно опит, придобит по особен, достъпен единствено за мене път, доколкото такива сведения е възможно и необходимо да бъдат давани.

В книгите си говоря само за неща, които съм преживял от собствен опит.

Тъкмо затова се налагаше понякога да свидетелствам и за вида и характера на тези свои преживявания.

Ала както в трудовете, да речем, на един ботаник на първо място естествено стоят не личните преживявания на изследователя в местностите, които са му предоставили изучавания материал, а обогатяването на съответния клон от науката, така и аз бих желал всичко свързано с индивидуални, недостъпни за всекиго преживявания в моите книги да бъде разглеждано само като допълнително пояснение и държа читателитеми да усвоят онова, което е насочено към укрепване на способността им да придобият собствен опит в най-съкровеното лоно на човешкото битие.

Всеки, който е съпреживял веднъж вътрешно моя начин на изложение и остави след това думите и сричките да проникнат в душата му, ще почерпи от собствените си най-съкровени дълбини онова, което му е нужно.

Но читателят би допуснал най-голяма грешка, ако насочи интереса си лично към мен като приносител на така засвидетелстваното, вместо да се съсредоточи върху самото свидетелство!

Налага се най-настойчиво да се противопоставя тук и на всеки опит да се основе някакво ново "духовно движение" или нов вид религия.

Човечеството в наши дни разполага с достатъчно богат избор от религиозни общности и всеки може да избере съобразно със своята душевност формите, удовлетворяващи потребността му от преклонение пред Божественото.

Съвсем не се нуждаем от "нова религия", а още по-малко от създаване на нови секти!

Изпитваме, напротив, насъщна нужда от пробуждане на живите духовни сили, които земният човек и днес още може да намери в себе си, така както са ги намирали в себе си и нашите предци, събирали се като първи вярващи около хилядолетните вече религиозни символи.

♦

Онова, което на мнозина в наши дни изглежда "остаряло" и "отживяло времето си", е все още едва в началото на своето реално духовно проявление и ако сегашното поколение възприема древното наследство като "несъответстващо" вече на днешното време, то има право само дотолкова, доколкото му липсва мерило за висотата и дълбочината на скритата истина, която би могло да открие в традиционните си религиозни символи, ако вярващите не настояваха да се вярва на думите там, където всяка "дума" може да бъде "разбрана" само като символ...

Без съмнение свидетелствата в моите книги са предназначени на първо място за хора, които са се опитвали напразно да постигнат истинска връзка с Бога в унаследените религиозни форми и които все пак чувстват в себе си потребността да приведат живота си в съзвучие със смътно предугажданата, вечна основа на Живота.

Освен това същите послания от сферите на опита във вечната Действителност имат за цел да стигнат и до хората, които, макар и верни на древните, достолепни форми на религиозната традиция, така и не могат да успокоят терзанията на съвестта си, тъй като конвенционалната обвързаност с думите им пречи да освободят вечните сили на душата си, които първоначално е трябвало да бъдат пробудени и освободени чрез приемането на верските символи.

Моите свидетелства за опита ми в духовните сфери нямат за цел да направят "излишни" старите религиозни изложения на изначалната истина, а да разкрият отново за съзнанието тяхното драгоценно съдържание.

Както е сигурно, че това скрито съдържание може да бъде намерено, не по-малко сигурно е също така, че е съдбоносна грешка да се вярва в необходимостта от формирането на нова външна общност, която да разбуди скритото пред вътрешното ни чувство.

По този начин само се излагаме на голямата опасност да загубим безвъзвратно едно действително, но неосъзнато от нас богатство от мъдрост, за да го заменим с най-съмнителните идоли, измислени някога от заблудени мозъци.

По всяко време е имало предостатъчно примери, потвърждаващи казаното, а и в наши дни съвсем не е нужно да ги търсим надалеч.

Който иска да намери вечната истина в символите на наследената си религиозна форма, нека остане, изпълнен с упование, при тези символи, докато те не му се разкрият.

Не всички думи в моите книги са предназначени за него, – но той ще съумее да усвои немалка част от тях дори ако се види принуден да "преведе" казаното от мен съобразно с формулите, присъщи на неговото религиозно учение.

Ще намери достатъчно думи, които да вдъхнат нов живот на волята му за вяра, а в случаите, когато само в борба с тежки съмнения се е домогвал до някаква вяра, тъкмо предлаганите от мен съобщения ще му помогнат отново да постигне вътрешна сигурност.

Но дори там. където липсва вече готовност да сеюкаже доверие на едно или друго религиозно ръководство, някои помръкнали дотогава учения от старото религиозно наследство ще започнат да просветват, за да намерят път към душите и без да са обвързани с определено земно изповедание.

Възвестяваното от мен стои отвъд вяра и неверие!

Всяка религиозна форма има своите апологети и всяка апология има своите противници.

Няма по-безплодно прахосване на времето от разприте около религиозните убеждения.

Затова нищо не ми е по-чуждо от нелепото намерение да се застъпвам за което и да било вероизповедание или вероотрицание.

Нека читателят на моите книги прецени доколко онова, което имам да му кажа, се вмества в неговия "светоглед", но нека не пристъпва към написаното от мен с погрешното убеждение, че служа на някаква религиозна форма или на нейните противници.

Въпреки че се опитвам да отдам дължимото на всички сфери на човешките преживявания, може все пак да се говори за едно основно съдържание на книгите ми, което би могло да се формулира по следния начин:

Аз свидетелствам за осъзнатите от мен чрез собствен опит корени на земния човек в една субстанциална "духовна" силова сфера, недостъпна за физическите сетива, макар и постигаема единствено пойуховносетивен път, в която индивидуалното съзнание на човека може да се пробуди още през настоящия му живот в земно тяло, – но в която то непременно ще трябва да се пробуди след края на физическисетивното съществуване.

Свидетелствам за осъзнатата от мен чрез собствен опит йерархия от индивидуални духовни помагачи, произтичаща от най-вътрешното Пралоно на споменатата духовна силова сфера и слизаща чак до човечеството на тази планета, където се проявява в отделни хора, подготвени за това преди земното им раждане.

Свидетелствам за осъзнатата от мен чрез собствен опит възможност да се установи духовна връзка със споменатата йерархия и соча по кой път да се стигне до нея.

Свидетелствам най-сетне как аз самият стигнах до достъпния за мене опит и защо трябваше да стигна до него.

Наименованията, с които говоря за осъзнатата от мен чрез собствен опит "духовна силова сфера" и нейното най-вътрешно "Пралоно", както и за членовете на произтичащата от него "духовна йерархия", не са плод на произволен езиков избор, а съответстват на изразната форма, обща за всички действащи на земята членове на тази йерархия.

Това обаче не изключва възможността всеки получател на моите съобщения да преведе тези наименования на по-близък нему или по-предпочитан от него език, независимо дали ще подбере съответните думи от понятийното богатство на традиционната за него религия, или ще си създаде свои собствени названия.

Важното е да почувства духовната Действителност, означавана чрез избраните от мен наименования.

Който иска да се придържа към определена религиозна терминология, е без съмнение в правото си да каже, че свидетелствам всъщност за "душеспасителни факти", –- аз обаче познавам тези "душеспасителни факти" не само като еднократно настъпило събитие, а като непрекъснат процес.

Добре съзнавам, че не навсякъде в своите свидетелства и не по всяко време на тяхното записване ми се е удавало да постигна равна яснота и еднозначност на изказа, но няма съмнение, че читателят, който се интересува единствено от истината, съдържаща се в казаното от мен, бързо ще прозре в какъв смисъл очаквам да бъдат разбирани думите ми.

Словесният израз е въпрос на земночовешко усъвършенстване, а и доколкото моите свидетелства се отнасят до постигаеми единствено по вътрешен, духовен път неща, те едва ли могат да бъдат изложени по подобаващ начин с думи.

За мен е не "потребност", а неотменим дълг да споделя духовно преживяното със своите ближни и трябва да призная, че от самото начало изпълнението на този дълг не ми беше никак лесно.

Моят дълг обаче се изчерпва с написването на текстовете и аз с готовност предоставям на една духовна намеса от по-висш порядък да посее предложеното семе в подходяща почва, за да даде то живи плодове навред, където това е възможно.

Радвам се наистина, когато виждам как вече покълват немалко семена, но тази радост се проявява в мен само като съпреживяване на духовни процеси, на които ми бе дадено да служа тук, на земята.

Винаги обаче изпитвам тягостно чувство от добронамерените уверения на някои читатели, че нищо вече не можело да ги отклони от онова, което са получили чрез мен.

В този думи долавям обет за вярност, какъвто нито очаквам, нито мога да одобря, понеже всеки, който действително е разбрал какво има за цел да му даде възвестяваното от мен, знае, че трябва да остане верен единствено на себе си, за да бъде занапред предпазен от всяка заблуда и да намери сигурно убежище в своя жив Бог.

Съдържащите се в моите книги свидетелства трябва да се приемат не "на вяра", а трезво и по същество, защото само така те могат да доведат до пробуждане на собственото най-съкровено преживяване.

Аз не съм "пророк", който има нужда от "вярващи", нито поборник, който си търси "последователи", – а само посредник на духовни прозрения във вечната Родина на човека.

Ако някой е готов да се довери на моето водачество, него аз ще поведа не към мен, а по пътя към собствената му най-съкровена, вечна Основа на Живота, която изживявам по всяко време от собствен опит, защото съм осъзнал самия себе си в нея.

Нека читателят на моите книги не се смущава от необичайното в тези свидетелства, докато с помощта на дадените му указания не стигне сам до прозрение във вечната си природа и с това – до сигурност в собствената си съдна способност.

Тогава моите думи ще бъдат само потвърждение на преживяното от самия него!

ЗАЩО НОСЯ ТОВА ИМЕ

ПРОИЗХОЖДАМ от семейство, съвсем чуждо на литераторските кръгове.

Предците ми по плът и кръв са били земеделци, лесничеи и селски занаятчии. Не съм чувал за нито един, чието занятие да е било свързано с четенето на книги.

За баща си мога обаче да кажа, че четеше с голямо удоволствие, макар да намираше време за това само след усилен физически труд.

Но той проявяваше интерес единствено към точно определен вид литература. Не питаше за автора (като изключим произведенията на любимия му Албан Щолц, чиито "Будещи гласове", предназначени за католическото паство, препрочиташе с удоволствие), а винаги търсеше да види първо "одобрението за печат" на епископа, което за него беше гаранция, че католикът може да понесе съдържанието без ущърб за своята вяра.

И аз бях прехвърлил двайсетте, без да съм прочел нито една книга, неодобрена от църковната цензура, освен учебниците си и някои трудове по анатомия, перспектива, техника на живописта и други от този род. Дори тогава продължавах да спазвам най-стриктно църковните предписания и исках изрично разрешение от архиепископията в Мюнхен, за да мога с чиста съвест да науча за немската литература нещо повече от онова, което бе включено в школската христоматия.

Налага се да спомена всичко това, за да обясня какво изпитах по-късно, когато – воден от дълга към своя духовен Учител и тласкан от вътрешния си подтик – се реших най-после да направя опит да публикувам онова, което можех да дам на своите ближни. – А това не бе никак лесно за мен! Трябваше да преодолея значителни вътрешни задръжки, преди да поема най-после отговорността, която според мен носи всеки, решил да съобщи чрез печатно слово на своите съвременници едно написано от него изречение.

Само по отношение на авторското име, под което можех да свидетелствам за духовно преживяното, не съм изпитвал никакви съмнения. От самото начало бях напълно убеден, че не бива в никакъв случай да говоря за своя духовен опит под онова име, което за мен винаги е било най-външното нещо в моя външен живот: – един "етикет", необходим наистина от практическа гледна точка за службите по гражданско състояние, но неказващ нищо за характеристиката на своя носител. –

В резултат на духовното си обучение бях получил съвсем друга представа за същността на истинското "име". Бях научил, че може да сее?урви напред от едно "име" към друго, че определени букви в едно истинско "име" могат да функционират като духовни "антени", и още доста други неща. Като духовен ученик аз самият бях носил "имена", които трябваше първо да "надрасна", за да стана достоен за своето име. Оттогава познавах себе си само в това име, в "своето" име, така че понякога, макар и за секунди, трябваше да се замислям как все пак се наричам според адресната книга, а външното си собствено и фамилно име Йозеф Шнайдерфранкен винаги пишех без каквото и да е чувство за вътрешна връзка с него. ..

От друга страна, през цялата си младост бях убеден, не единственото важно нещо в една книга е нейното съдържание, затова най-често не обръщах почти никакво внимание на името на нейния автор. По тази причина не си придавах особена важност като автор и се стараех по възможност да отклонявам с всички средства личния интерес към мен, извън обсега на моите книги. И до ден днешен се стремя да отклонявам всякакъв интерес от този род.

В първите си публикации, събрани днес в «КНИГА ЗА ЦАРСТВЕНОТО ИЗКУСТВО», след като навремето излязоха във вид на кратки есета, посочих само инициалите В. Y. R. и чак в «КНИГА ЗА ЖИВИЯ БОГ», появила се в първата си версия преди девет години, се реших по съвет на издателя да се подписвам не с първите букви, а с цялото си име – въпреки източното му звучене. –

Знаех много добре, че с това ще си създам немалко затруднения и че тъкмо от хората, които на първо място трябваше да станат читатели на книгите ми, можех да очаквам най-голямо недоверие, породено от звучащото по азиатски име, което можеше да се изтълкува само като претенциозен "псевдоним". Съзнавах съшо колко силно щеше да се разпали любопитството им, така че едва ли щях да бъда пощаден от въпроси за "значението" на моя предполагаем "псевдоним".

Но тъй като съветникът ми по издателските въпроси съвсем не споделяше тези опасения, а и с право изтъкваше, че в една глава от «КНИГА ЗА ЖИВИЯ БОГ» се дават подробни указания за естеството на духовните "имена", в края на краищата се въоръжих с достатъчно доверие в съдната способност на своите читатели и си казах, че от цялото съдържание на книгите те би трябвало да си направят извод, що за човек имат всъщност пред себе си, и че по никакъв начин не биха ме сметнали за способен с помощта на екзотично звучащ псевдоним да се обграждам сам в апотеозното сияние на "бенгалски огньове". . .

Мога за щастие да потвърдя, че това доверие бе оправдано от повечето читатели на моите книги.

В същото време обаче чувам от време на време и за хора, които с разбираема предубеденост се шокират от "екзотичното" име и смятат, че то им дава основание да се откажат изобщо да четат моите книги, без да са се запознали със съдържанието на нито една страница от тях.

Трети пък настояват за ясен немски "превод" на името.

В случая не ми остава друго, освен да кажа на едните: «Ако толкова те дразни, че пиша под онова име, в чието звучене единствено познавам себе си, и ако то ти се струва твърде "екзотично",

наричай ме тогава както си искаш, но прочети това, което съм написал и за тебе!», – и да заявя на другите: «Ако трябва на всяка цена да си "мислиш нещо" във връзка с името ми, прояви засега малко търпение, докато не започнеш да възприемаш вътрешно звуковите стойности така, както музикантът възприема тоновете, представени с нотните знаци!»

Напълно разбираемо впрочем е и това, че бих се наричал Bo Yin Ra просто от чувство на преданост към духовния Учител, който ми даде името, дори тези три срички да бяха и за мен толкова "странни", колкото може би изглеждат в очите на други.

Нека кажа веднъж завинаги, че тук не става въпрос за три думи, чийто "смисъл" би могъл да разбуди някаква тайна, макар трите срички да са взети от корените на един древен език, и че те образуват "името" ми като духовен човек само затова, защото техните звукови стойности отговарят на моята същност така, както определена група от ноти отговаря на даден акорд.

За мен самия всичко това е тъй кристално ясно и очевидно, тъй просто и самопонятно, че според мен всяко дете би трябвало да схване за какво става дума тук...

Давам си наистина сметка и за това, че ние почти напълно сме изгубили инстинктивно сигурния си усет за звуковите стойности на човешката реч като духовно обусловени стойности и че не бихме сбъркали, ако потърсим именно тук причината моят духовен Учител да състави "името" ми от три коренни срички на един древен източен език, въпреки че спокойно би могъл да го образува и от срички или думи на майчиния ми език, което във всички случаи щеше да облекчи значително моята задача.

Надявам се, няма да ми се отрече толкова проницателност, колкото е нужна, за да се разбере, че само един откъснат от действителността глупец би могъл да бъде тъй непохватен, та да се драпира в наши дни с чуждоземно звучащ псевдоним, а и от съдържанието на моите книги би трябвало да проличи колко абсурдно е да ми бъде приписана нспочтснжтта да си избера "псевдоним", който би могъл да създаде впечатлението, че произхождам от някаква далечна, чужда страна.

В заключение трябва още да кажа, че моят навик от младини да чета книгите, без да се интересувам много от автора, а преди всичко от съдържанието, съвсем не ми изглежда толкова лош.

Мога само от сърце да пожелая на книгите си такива читатели!

В края на краищата тъкмо съдържанието на една книга и въздействието на това съдържание върху душата на читателя е най-сигурният критерий, по който може да се съди за нейния автор. –

КОЙ Е BO YIN RÄ?

МАКАР всичко необходимо за категоризирането на един човек да е отбелязано отдавна там, където обикновено се търсят подобни данни за авторите на литературни произведения, редно е все пак аз самият да съм най-добре информиран относно собствената си личност. Но това съвсем не би ми дало основание да говоря тук за себе си, ако мълчанието ми не можеше да се изтълкува като одобрение на ширещите се по мой адрес легенди.

Че не съм "китайски писател", за какъвто ме провъзгласи най-сериозно и тържествено един виенски вестник – възхвалявайки впрочем Густав Майринк, който написа навремето увод към моята "Книга за живия Бог", като "откривател" на този човек от епохата на Средищното царство, – в това любезният рецензент би могъл да се убеди, ако беше си направил труда да надзърне в "Кюршнеровия календар на немската литература".

Още по-обезпокоително е твърдението, че съм бил възпитан от "будистки монаси" и "обучен от факири".

Затова пък е до известна степен разбираемо, когато литературните рецензенти многозначително подчертават, че макар и да знаели немското ми фамилно име – Шнайдерфранкен, – това не можело да попречи на благоприятната им оценка.

Всички тези неща ме задължават да заявя веднъж завинаги, че нося името си Bo Yin Ra поне със същото право, с каквото други носят благородническите си титли. Тук не"£тава въпрос за произволно избран "псевдоним", а за името, дадено ми някога от хора, с които съм свързан по-тясно, отколкото с всички останали – дори с членовете на семейството си, – ето защо то е отбелязано без никакви по-нататъшни обяснения в най-важните ми административни документи наред с фамилното име.

Как споменатите хора се появиха в моя живот, съм разказал сам с максимално допустимата в случая яснота в "Книга за разговорите". Там аз говоря наистина за азиатски арийци и монголи, но не и за "факири", нито за "будистки монаси"!

Толкова често съм говорил в книгите си за характера на тази духовна Общност, че ми се струва достатъчно да заявя тук следното: – не става изобщо въпрос за представители на една или друга източна религия, теософия или философия, а за нещо наистина голямо – за неизменно скрития и строго охраняван още от най-дълбока древност духовен Храм, който, предугаждан от мъдреците на всички времена, но познат на премалцина, е бил свързан с всички духовни течения в историята на човечеството, доколкото те са се опитвали да изследват загадките на Вечността отвъд пределите на този земен живот.

Не е моя заслуга, че можах да стана член на споменатия духовен кръг. Никога не съм имал странната амбиция да бъда "светец", а и ако бях такъв, никога не бих се доближил до този кръг. Но като принадлежащ към него, на мен ми бе вменено в дълг да свидетелствам в наши дни пред всички търсещи за онова, което ми се разкри по начин, стоящ отвъд всякакви интелектуални силогизми. Така възникнаха книгите, които носят името ми и които можех да издам само под това име, тъй като гражданското ми потекло няма нищо общо със способността ми да говоря със сигурност за нещата, разглеждани в тези книги.

Литературната амбиция ми е била от самото начало чужда, а препитанието си изкарвам от десетилетия с друга дейност, радваща се до ден днешен на топъл прием.

Кога то се подписвам с придобитото от мене име и там, където това нс е абсолютно необходимо, това всъщност означава, че го чувствам много по-близко, отколкото фамилното си име, а това на свой ред се дължи на вътрешното единство, което познава себе си само в името, назоваващо собствената ми духовна същност по прастарите закони на звуковите стойности.

На онези пък, които искат да знаят нещо и за външното ми потекло, ще кажа тук, че както по бащина, така и по майчина линия произлизам от стари, християнски селски родове от Средна Германия.

Бих желал обаче хилядите читатели на моите книги да се интересуват повече от съдържанието им, отколкото от автора.

ДОМЪТ НА ДУШАТА

ЧУЙ, о ти, който търсиш: – страната на вечното съзидание е отворена по всяко време за теб!

Трябва само да избереш къде в нея да построиш своя дом. –

Блажен си, ако съумееш да направиш мъдро избора си!

В своя дом тогава ще намериш покой, защото в него ти си сигурно подслонен. –

В твоя дом, ако си съумял да направиш верния избор, Бог няма да е вече чужденец. –

Ще го имаш при себе си като могъщ приятел. –

Мнозина са търсили Бога, но са намирали кумири, понеже не са знаели, че Бог се появява само тогава, когато му е издигнат дом в страната на душата.

УВОДНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ "ИСКРИ

(НЕМСКИ МАНТРИ)

ОТ НАЙ-СТАРИ времена в древна Индия е било известно магическото въздействие на определени съчетания от звукове и думи върху душата, но съвременна Европа се е отчуждила от него, макар и тук руните и "заклинанията " да сочат, че тази мъдрост не е била непозната в миналото.

Във всеки език, особено ако е богат е гласни, могат да бъдат създадени подобни мантри, които – ако са наистина съставени според окултните звукови закони – са непреводими, доколкото окултното въздействие се поражда единствено от макар и само вътрешно доловеното звукосъчетание, докато смисълът на думите може да прояви своето действие едва вторично като обект на медитация, – нещо като средство за настройване на душата.

Старогерманската литература е изпълнена с приложна магия на звуковете, а литургията на гръцката и римската църква е до голяма степен просто набор от мантри, създадени от мъдри познавачи на окултните звукови закони. –

Ако Римокатолическата църква днес се противопоставя нейните литургични формули да бъдат превеждани от латински на живите езици, тя обосновава наистина този отказ със съществуващата в тези случаи опасност от нееднозначно тълкуване, но в действителност следва – съзнателно или само смътно догаждайки се – чисто окултни закони, тъй като всяко окултно въздействие на съставените на латински език мантри неизбежно би се загубило при такъв превод.

Но за окултното действие на такива звукосъчетания върху духовния организъм на човека е напълно безразлично дали той "разбира" смисъла на съответните думи – "смисъл", който би могъл да се изрази и със съвсем друга комбинация от звукове. –

Окултното въздействие на подобни звукосъчетания настъпва едва след постоянното им и продължително повтаряне, а това би могло да отвори очите на някои хора, за които "всекидневното каканижене" (!) на определени литургични формули, дочуто случайно при хоровите молитви на монасите, не е нищо повече от "безсмислено" и "затъпяващо" упражнение. . .

В този запазен по традиция обичай се крие повече мъдрост, отколкото прозират днес дори самите привърженици на въпросната религиозна форма.

След тези кратки указания читателят може би ще разбере какво всъщност представляват настоящите "Искри". –

Нека всеки от тях провери кои от дадените тук комбинации от звукове на немския език говорят – независимо от своя "смисъл" – най-ярко на душата му. Окултно действие върху духовния си организъм обаче той ще може да очаква едва след като се е подлагал дълго време, ден след ден, на вътрешното въздействие на вътрешно почувстваните звукосъчетания. Едновременната медитация върху разкриващия се по чувство "смисъл" на думите би могла да улесни постоянното им повтаряне.

Може да се каже още, че мнозина, включително някои истински компетентни и приучени на критично самонаблюдение хора,познават вече тези "немски мантри" от саморъчни преписи на автора и са имали достатъчно възможност да проверяват години наред тяхното окултно действие. (От друго място също бяха разпространявани с изричното ми разрешение ръкописни копия, но тук предлаганата окончателна версия е преработена допълнително на някои места.)

# ОПТИМИСТИЧНОТО МИСЛЕНЕ

Особено голям брой хора днес вярват, че най-добре ще докажат духовното си превъзходство, като напрягат цялото си остроумие, само и само да открият във всяко нещо "подозрителен елемент", и така, тласкани от някаква вътрешна потребност, нарушават със злокобния си грак всяко хармонично съзвучие.

Каквото и да стане, те все намират повод да вещаят беди, а когато наистина се случи беда, проглушават ушите на ближните си със своите "разяснения", колко страшно било сполетялото ги злочестие. В истинска ярост обаче тези вестоносци на злочестието изпадат, щом срещнат човек, който дори в неволята съзира надежда, – който вижда как от злото покълва добро, както лотосовият цвят никне от тинята на прастари блата, – а израз на пълното им презрение към него е хвърленото в лицето му върховно обвинение, че бил "оптимист" и следователно не заслужавал да бъде вземан "насериозно".

Ех, да можеше да имаме повече такива "оптимисти"! Те толкова много ни липсват, и то тъкмо във време, когато нуждата от тях е направо крещяща.

Печално "сериозните" хора, които винаги виждат бъдещето във възможно най-черни краски, изобщо не подозират, че тъкмо те изсипват непрестанно пясък в зъбчатия механизъм на машината, където нищо не е по-необходимо от благотворното смазочно масло на оптимистичното мислене.

В загадъчния процес, който ние наричаме "мислене", се крие необикновена сила, но премалцина са склонни да допуснат дори възможността за съществуването на подобна сила. Ала природата не търпи да се подиграват с нея и нейните сили съумяват да се проявят, все едно дали човекът, в надменното си самомнение, разглежда тяхната проява като съответстваща на "природните закони", или я отрича със същата самонадеяност, докато не бъде принуден най-после да повярва в нея. Самият факт, че "мисълта" предхожда всяко наше действие, би трябвало да ни накара да се "замислим". Тук обаче става дума не само за мисленето като предпоставка на всяко действие, – бих желал самото мислене да бъде разглеждано в случая като действие.

Повече, отколкото подозира, човекът е продукт на това действие, продукт на своето собствено мислене. Повече, отколкото подозира, той обаче е и в плен на мислите на себеподобните си, все едно дали следва с готовност или против волята си този невидим импулс.

На кого не се е случвало, обзет от униние, да попадне изведнъж в обществото на жизнерадостни, изпълнени с ведро упование хора, и да бъде така увлечен от тях, че накрая да забрави всичките си грижи?

Кой не е попадал в най-добро настроение сред угнетени и отчаяни хора, за да си тръгне накрая потиснат и със свито сърце, загубил поне за часове цялата си предишна енергия?

Но съвсем не е нужно мислите да бъдат изричани на глас. Достатъчно е, особено за по-чувствителните натури, да пребивават малко по-дълго в едно общество, за да бъдат повлияни от мислите на хората в него. Мислите се прехвърлят незабелязано и ние отнасяме "заразата" у дома си като прихваната в трамвая хрема.

Голямо разпространение в по-ново време получиха произведенията на някои американски "мистици на успеха", проповядващи с повече или по-малко наставнически тон, с повече или по-малко етичен патос своите учения, чиято върховна аксиома гласи: "Мислите са неща!". Не, мислите са безкрайно по-действени от "нещата", те са живи сили и следват формиралия ги импулс, защото всяко наше мислене не е нищо друго освен формиране. Ние не създаваме мисли от нищото, а само формираме с помощта на мозъка определени флуидни, предаваеми от един човек на друг, сили на духовния океан, в който живеем потопени както рибите в морето.

Всички тайнствени "влияния", които някои хора са способни да упражняват върху своето обкръжение, се обясняват с факта, че тези люде са особено надарени ваятели на мисловната сила, че те са способни да зареждат своите мисловни форми с много по-интензивни импулси, отколкото другите около тях. Озови се в близост с такъв един ваятел на мисли и ако той е човек на умиротворения живот, самият ти неволно ще се успокоиш, колкото и голямо да е било обзелото те дотогава безпокойство. И обратно, ще изпаднеш, без да искаш, в нервна нетърпеливост и тревога, ако срещнатият от теб "ваятел" на мисли е припрян и незнаещ мира човек. –

Как тогава да оползотворим за себе си и за хората около нас силите, които вечната природа е дала в ръцете ни?

Отговорът на този въпрос се съдържа в току що казаното вече от мен.

Като се стараем да мислим смело и с упование. Като се стремим – ако е нужно – да си налагаме мислите ни да са изпълнени с жизнерадостна ведрина и надежда. Като отпъждаме от себе си всяка мисъл, внушаваща ни, че надеждата ни е суетна и нелепа, че реалните дадености са я заклеймили и осъдили вече като празна химера. "Духът е този, който си изгражда тялото" – и мисълта е тази, която създава нашия устрем и нашите постижения!

Ако имах за цел да "обяснявам" тези неща, би трябвало да се опитам внимателно да разбуля някои дълбоки премъдрости на Ведите, но не тук е мястото за това. А и едва ли е необходимо да го правя, защото на всяка своя страница свещените книги на християнството разказват в друга форма за все същата истина, така че всеки, който наистина иска да търси в тях, ще намери стократно потвърждение на казаното от мен.

Във време като днешното, спомагащо за съзряването на всички плодове на лъжовното мислене, нека ми бъде позволено да изтъкна целебната сила на правилното мислене. Нищо няма да спечелим, като се отдаваме на мрачно униние и безплодна безнадеждност! Който се вглежда само в спусналата се над нас нощ, потъва в сън и съновидения. . . Трябва да направим всичко, за да останем будни и още по-будни, ако искаме да дочакаме новия ден.

# ПОЛИТИКАТА КАТО ИЗКУСТВО

Наблюдателят на днешните политически борби чувства най-осезателно отсъствието на ритъм в тези борби. Вместо воля за включване в общото цяло, вместо воля за самоутвърждаване в естествено дадените граници, той навсякъде среща само волята да се отстрани от пътя противникът. Но ако погледнем на политиката като на изкуство, изграждащо един жив обществен организъм, тогава всеки "противник" се оказва просто партньор, който заедно с другите участници допринася да се запазят живи и активни силите на цялото. Струва ми се, че всички партии и всички държавни структури са допускали най-съдбоносни грешки в това отношение, най-малко може би в Англия, чиято парламентарна система винаги е била по-добре защитена от катастрофи, защото е по-малко "бутафорна" от където и да било другаде, – защото е организирана с повече изкуство.

Ако "песента политична" наистина е станала "песен гадна", причината трябва да се търси не на последно място в това, че в изкуството на политиката съблюдаването на вечните закони на всяко хармонично съграждане е било подменяно с безплодни, механично действащи порядки и похвати.

Естествеността е първото изискване към всяко изкуство, така че и изкуството, поставило си за цел да изгражда "общество" от неорганизираната "маса", също не може да мине без нея. Но къде в живота на партиите се е запазила все още някаква естественост?? Навред на нейно място е дошла "партийната програма" – този изкуствено сглобен заместител. Всеки знае отнапред какво ще каже, какво може да каже и какво не бива да каже, преди още другият да си е отворил устата. А ако за момент в дебата все пак се прояви – в разрез със суровата дисциплина на партийната принадлежност – потисканият импулс на изконната природа, политикът може да бъде сигурен, че ще бъде люто критикуван от собствените си привърженици. Как при такова механизиране на градивните сили би могло да се вдъхне някакъв живот на изгражданата форма?! Как да се издигне постройка, след като съставните части все се стремят да се окръглят в себе си и не проявяват никаква готовност да запазят границите си подвижни, та да могат при случай да се съчетаят една с друга?! Как да се превърне цялото в органична форма, която да покълне, да израсне, да разцъфти и да върже плод, след като никога не се срещат жилите, по които да потекат живителните сокове?!

Човешкото "общество" може да съществува само като организъм, подобен на тялото на човека. Както човешкото тяло може да оцелее само ако сърцето непрестанно поема и отново изтласква циркулиращата през него кръв, така и общественият организъм ще просъществува само ако центробежните и центростремителните сили се стремят да се обновяват в несекващ кръговрат. Всяка точка от този кръговрат е от жизнено значение. Понечим ли да откъснем коя да е част от него, органичният живот на цялото неизбежно се насочва към гибел. Погледнати в този аспект, всички политически партии в дадена епоха са взаимно зависими една от друга. Онзи, който се опитва да засили разделението между тях отвъд необходимите граници, играе престъпна игра.

Ние твърде много сме свикнали да прилагаме аналитичния мисловен процес и в живота, но с това само го раздробяваме, а не го разгръщаме. Аз обаче съм непоколебимо убеден, че няма да стигнем до "изцеление", докато стремежът към синтез не измести аналитичния подход в живота на партиите. Това съвсем не означава, че отделната партия трябва да се откаже от своята ясно очертана физиономия!

Само така политиката ще се превърне в изкуство на обществения градеж и само ако гледаме на нея като на изкуство, призвано да извае най-благородната от всички форми, тя ще може така да сближи хората в нашата многострадална страна, че те всички да се съчетаят в едно крепко цяло.

# МАГИЯТА НА ЗНАЦИТЕ

Зад какво плътно було са се скрили за нашия свят толкова много неща, които са били открити пред хората от по-ранни времена! –

Колко много неща, които някога са били възвишени средства за магическо въздействие, се смятат днес за "празна формалност"! –

Наистина, малцина днес изобщо подозират каква магическа сила е дадена на човека!

Древните са умеели да използват тази сила по най-различни начини.

Вярно е, че и те далеч не са били избавени от всяко суеверие, но суеверието им се е увивало около стъблото на едно знание, което се е загубило отново за потомството и което по-сетнешните поколения се опитват в многознайството си да развенчаят като "суеверие".

Трябва да разграничаваме много внимателно нещата, ако искаме да се доближим до истината!

Тук ще говорим за магията на знаците, в която древните са били така добре посветени, както хората на нашето време умеят да използват силата на мълнията.

До такава степен охулени са тези знания на древните, че човек рискува да бъде заподозрян в безкритично фантазьорство, ако заговори за подобни неща, без да ги причисли към суеверията! –

И все пак тук е скрито много нещо, което един ден отново ще ни се разкрие, колкото и да го пренебрегваме днес!

Забравеното знание е било винаги осмивано!...

Ала кой – извън малцината, които едва ли се броят в случая – знае днес нещо за това, че някои писмени, графично оформени или пластични знаци могат да задействат магически сили, щом бъдат "заредени" с импулси, способни да отприщят подобни сили!? –

Но такова действие упражняват не само знаците, които посветеният оформя от един или друг материал.

Собственото тяло на човека може чрез съзнателно, подобаващо движение да се превърне в митически знак: – формата на такъв знак се придава чрез жеста.

Ала докато формираният от чужда материя магически знак запазва завинаги и неизменно придаденото му веднъж въздействие, знакът, образуван от човешкото тяло, се свързва същевременно и с движението, – възможно е дори един знак да преминава непрекъснато в друг и с това да променя многократно своя начин на действие. –

В същото време ефектът му се усилва значително от концентрацията на изпълняващия го върху необходимите жестове.

Не в произволен ред трябва да следват отделните движения и знаци!

Не личните чувства и предразположения трябва да определят жеста!

За да може да бъдат наистина задействани невидимите сили, всяко изобразяване и преливане на магическите знаци чрез тялото трябва да става в добре организиран ритъм, обусловен от железните закони на онази сфера, от която се очаква да дойде въздействието.

Както един химически препарат може да бъде получен в желания вид само ако всяко изискуемо условие бъде най-стриктно изпълнено в съгласие с физическите закони, така и магическото въздействие се получава само ако извършващият го се придържа строго към изискванията на своите действия, независимо дали формира магическите знаци от твърда материя или от жестове и движения на собственото си тяло. –

Мъдреците на древните религии са познавали много точно законите на магическото въздействие.

Те са знаели защо свързват своите богослужения с определени форми, които трябвало да бъдат строго съблюдавани.

Тук е скрита силата, която до ден днешен съхранява някои останки от онези стародавни култове.

Всеки култов жест, всяко свещенодействие при изпълнение на ритуалите не е нищо друго освен магия на знаците! –

Действието настъпва дори когато действащите отдавна вече не знаят какво правят, стига древните предписания да ги предпазват от нарушаване на съответните закони. –

Тълкуването, с което се прави опит да бъдат обяснени подобни действия, може да се е променяло доста често с течение на времето, но ефектът им се запазва независимо от едно или друго тълкуване.

Немалко култови жестове, които днес сме склонни да тълкуваме просто като символи, представляват всъщност магически знаци с добре изпитано действие. –

Ето защо е неразумно да се съчиняват нови литургии, които да заместят магията на знаците със символични жестове.

Старите литургии са имали за цел да предложат нещо съвсем различно, което достига до нас дори и днес, доколкото все още са се запазили отделни фрагменти от тях.

Далеч по-многобройни от запазилите се до днес магически знаци, които извършващият ги формира чрез жестове, са стигналите до нас от дълбоката древност фиксирани знаци, изпълнени графично, цветово или пластично.

И тук личи съвсем ясно знанието, притежавано от мъдреците на древните религии.

Вярно е, че тълкуването, приписвано на подобни знаци от съответните религиозни доктрини, води в случая до заблуда. –

Въпросът тук е не какво би трябвало да "означават" те, а какво въздействие са оказвали...

Само собственото ни вживяване в тяхното действие може да ни доведе тук до разбиране, защото това действие още не е загубило силата си.

Доколкото имаме работа с изображение на човешки фигури в едно художествено произведение, от много голямо значение е и формирането на знаците чрез жеста.

Без този ключ религиозното изкуство на древността си остава недостъпно за нас.

А запазилите се все още форми, които – в добавка към изображенията на човешки фигури – са служили някога на старите литургии, ще помогнат на свой ред за разгадаването на немалко творби на сакралното изкуство, дължащи появата си на магията на знаците. –

Единствената цел на настоящите редове е да насочат вниманието ни към споменатите неща и да ни вдъхнат благоговение към мъдростта на онези древни зналци, които съвсем не са били така отдадени на суеверието, както си мисли днешното поколение.

Съвсем не става въпрос за някакво "тълкуване" на знаците от магическо естество, срещани до ден днешен в старите храмове, църкви и музеи!

А ако някой иска тези знаци да му бъдат изтълкувани, с това само показва, че ги смята за символи и все още не знае, че те се разкриват само чрез непосредствено преживяване, чрез своето въздействие върху душата, което и днес още се излъчва от тях, стига човек да се отдаде с готовност на това въздействие и да обърне спокойно гръб на религиозните доктрини, увиващи се открай време около живото им стъбло.

Преживелият макар и малко от онова, което може да се преживее тук, ще се отучи от собствен вътрешен опит да гледа с насмешка и високомерие на знанието на древните мъдреци, наричано от тях магия. –

# СТРУЖКИ

Ако една порта е затворена за теб, това съвсем не е още повод да си мислиш, че в къщата няма никой!

През очилата трябва да гледаме, на стола пък – да седим, ако искаме да проверим годността им, – но нека не се опитваме да правим обратното. . .

Ако от комина се вие дим, това невинаги значи, че в кухнята се пече сладкиш!

От някои джобове се дочува звън като на скъпоценни талери, но обърнеш ли ги навън, от тях се изсипват само ключове. ..

Дървета, които се огъват в бурята, може да са израсли много стройни и прави.

# PRO DOMO!

Високо скупчени буреносни облаци са надвиснали навред над живота на народите в наши дни.

Важни въпроси очакват отговор, който ще има решаващо значение далеч отвъд границите на нашето време и ще даде облик на съществуването на бъдните поколения.

Наистина: като че ли външният живот не ни оставя вече време за спокойно съсредоточаване и размисъл!

Твърде много тегнат несгодите на деня над това поколение.

И все пак бремето на материалния живот съвсем не е толкова тежко, че да накара душите да забравят вътрешната си неволя, която причинява далеч по-горчиви терзания от всички грижи за земното битие.

Често пъти ни се струва, че едното влияе на другото и че външната неволя щеше отдавна вече да е преодоляна, стига да ни се беше удало да надмогнем вътрешната. . .

Блажени са, които се чувстват все още сигурно заслонени в старите, тесни ограждения и намират достатъчна утеха в успокоителните слова на своите душепастири!

Безброй обаче са онези, които са напуснали кошари и пастирска закрила.

Те са се втурнали навън, към волната паша, и всеки търси поило, което никой друг да не може да размъти.

А не знаят колко много всички те се нуждаят все още от защитна ограда. –

Опитват се в шеметно опиянение да забравят онова, което не може да се забрави, за да почувстват все отново и отново, пробудени макар и за миг от обзелата ги омая, че копнежът по спасение от несвястната тревога на душата не може да бъде задушен.

И никой от тях дори не подозира, че би могъл сам да си помогне.

Затова, избързали с радостта си от веднъж постигнатата безгранична свобода, те отново се озъртат за сигурна закрила, за напътствие и ръководство.

Много по-силно, отколкото би могъл да мечтае не един изправен пред опустелите скамейки проповедник, обгаря днес душите въжделението за истински душепастир! –

Ако някой е прозрял в наше време душевната неволя до най-скритите и дълбини, това бе отредено на мен от съдбата, вменила ми в дълг да възвестя учението, което единствено е способно да премахне подобна неволя от този свят!

Разкри ми се неизказана душевна нищета и от собствен опит научих, че няма на земята по-голямо щастие от възможността да помагаш на другите.. .

Нищо не ме влече повече от това, да оказвам ден и нощ лична помощ на всички, които се нуждаят от нея!

Никое земно поприще не ми изглежда по-завидно от грижата за спасението на душите, а колко много липсва душепастир на онези, които не могат вече да го търсят в рамките на една религиозна общност, тъй като душата им не понася насилие и принуда във верските дела, имах възможност да се убеждавам ден след ден в дългогодишните си усилия да помагам.

Ала на всяка човешка дейност са наложени определени граници, предпазващи я от изгубване в безбрежното, така че и аз се видях принуден да се въздържам от оказването на всякаква лична помощ, за да имам възможност да помагам занапред по онзи начин, който е възложен единствено на мен.

Повече от всички, на чиито писма не мога вече да отговарям и чиито посещения не мога вече да приемам, страдам аз самият за това, че по силата на дълга и на самоналоженото си подчинение на високи духовни указания съм под тежката принуда да се съсредоточа върху друго и не ми е позволено да удовлетворя желания, всекидневно изискващи от мен да се посветя лично на неволите на отделни хора.

И все пак онова, което ми е възложено да дам, е предоставено на всеки отделен човек – стига той да се задоволи с формата, в която трябва да го направя достъпно за всички – а именно чрез печатното слово, – но така, сякаш е написано за всеки един от тях поотделно!

С добра воля и малко самовглъбяване всеки читател несъмнено би могъл да извлече от това, което съм дал на света, онези изводи, които хвърлят светлина върху неговия особен случай и го насочват как да си помогне сам.

И ако не остане само "читател" на моите книги, а се постарае да съобразява целия си живот с изложените в тях максими, тогава той наистина няма да се нуждае вече от допълнителна лична помощ.

Твърде голямо значение се отдава днес на "личното влияние" и "изреченото слово" се надценява отвъд всяка мяра.

Съзнателно се отминава фактът, че възприетата чрез ухото реч и личното влияние са също и средства за съблазън, способни от своя страна да повлияят и тогава, когато съдържанието би се оказало само по себе си съвсем недостатъчно, за да получи одобрението на слушателя. –

Направеният от мен избор на печатната книга като средство за разпространение на учението, което трябва да възвестя, не е плод нито на мое лично предразположение, нито на някакви умозрителни съображения.

И тук аз се подчинявам на задължителни за мен духовни указания и мога да оценя по достойнство и с благоговение разкрилата ми се в тях премъдрост...

Ако трябва да дойдат истински душепастири, за да предадат лично и чрез устно слово, един вид "на дребно", онова, което ми е възложено да дам, то те ще се появят без каквото и да е участие от моя страна.

Но аз не виждам все още да се подготвя подобен план по волята на духовния свят и предупреждавам всички да не се доверяват на гласове, опитващи се да им нашепват, че били призвани да служат като такива пастири на душите!

Истински призваните, ако трябва да бъдат един ден проводени, ще са мъдри, усвоили знанието на своето време в цялата му широта, мъже и жени, които са опознали сами живота във всичките му взаимно преплетени разклонения и за които няма да е скрита ни една пътека на заблудата, успяла някога да спечели доверието на душата при нейното търсене на върховната цел на живота, за да се озове накрая обезсърчена в пустинята. –

Това ще са хора, самите те постигнали върховна сигурност с помощта на възвестеното от мен учение, а напътствията си те ще получат от същото място, откъдето произлиза и учението, намерило само израз чрез мен!

Но макар да мога наистина да опиша много точно характерната същност на подобни "душепастири", не ми е дадено да решавам дали те да се появят.

Мога засега да препоръчам единствено книгите, в които съм изложил всичко необходимо и чийто брой се налага да умножа още, – не за да кажа нещо неспоменато досега, а за да осветля колкото може по-добре учението от всички страни.

Казано е наистина: «Който служи на олтара, трябва и да се храни от него», – но ако някой си въобразява, че изкарвам препитанието си от тези книги, той е наистина на погрешен път и моите издатели биха го осведомили по-добре за тези неща!

Много ми се иска да можех да направя така, че всеки, за когото е трудно да отдели макар и скромната сума за придобиване на книгите, да можеше да ги получи безвъзмездно.

Но тъй като аз самият съвсем не съм пощаден от грижата за насъщния, не съм в състояние да изпълня това свое желание, както не бих могъл да спестя тази грижа и на всички останали.

В миналото хората често пъти са жертвали повече заради душата си! –

А тук става въпрос за учение, което действително носи спасение, и всяка от тези книги е написана само и единствено по силата на дълга да бъдат всички търсещи запознати с учението на Светлината, с вестителството за духовната Действителност.

Върху мен тегнат обаче и други задължения – както от духовно, така и от земно естество, – и всяко от тях би било достатъчно да погълне всичките сили на един човек. –

Близките ми във външния живот хора знаят това и полагат усилия да облекчат, доколкото им е възможно, бремето ми.

Имам все пак правото да очаквам, че и читателите на моите книги, до които мога да се доближа само духовно, ще проявят известно разбиране, че всяка човешка сила си има своите граници и че човек, който прави достъпно за тях чрез печатното слово всичко, що има да им даде, не може да бъде и лично на разположение на всеки отделен читател! –

Че аз съм равен на другите хора във всички неща от външния живот, би могло да стане ясно от всичко написано от мен и на онези, които, заблудени от фантастични окултистки писания, са твърде склонни да виждат в човек като мен някакъв мистериозен вълшебник, за когото не би трябвало да е трудно да направлява всички събития по свое усмотрение.

Ако някой очаква от мен, че бих могъл като истински чудотворец да излича за миг от света всички последици от неразумните му, погрешно насочени стремежи, – той наистина очаква твърде много от мен и не бива да се учудва, когато действителността един ден го накара да се опомни. –

А подобно очакване в малко по-смекчена форма лелеят всички, които се обръщат към мен с конкретните си душевни неволи или дори се надяват, че една лична среща с мен би разсеяла всички мъгли в душата им и с един замах би ги превърнала в "знаещи". –

Всеки, който се е срещал лично с мен, може да потвърди, че нито едно очакване за някакъв тайнствен трепет около мен не се е сбъдвало досега...

Напротив, смятам за свой дълг да избягвам и най-малката външна проява, която би могла да наведе на предположението, че истинското духовно достойнство се нуждае от някаква земна драпировка.

Нека това бъде утеха за всички, които са търсили лична близост с мен само защото са вярвали, че в мое лице ще срещнат човек, който се е отучил да бъде: – човек!

Нямаше да съм правдив, ако не си давах сметка, че се проявява завист към онези хора, които са ми близки и в моя външен живот, – които са ми скъпи като лични приятели.

Но макар съдбата, даваща облик и насока на земното ми съществуване, да крие винаги в себе си елементи на земното и всекидневното, през целия ми живот, от раждането до смъртта ми на тази земя, няма място за онова, което се нарича "случайност".

Нищо тук не е било оставено на произвола, нищо никога не ще зависи само от моите желания. –

Ето защо не можех и да решавам кой да стане мой приятел и кой не, а когато навремето, преди да овладея достатъчно човеколюбието си, се опитвах все пак да определям сам тези неща, впоследствие ми бе показано повече от ясно, че съм се намесвал самонадеяно в сферите, които ме носят духовно...

Но колкото и да се разширява кръгът на лично близките до мене хора: – той не би могъл никога да обхване всички, които четат моите книги и узнават от тях за учението, което съм дошъл да възвестя.

Всички те обаче – доколкото наистина живеят в съгласие с учението – образуват една затворена верига, чиито звена са ми също така близки, все едно дали са ми лично познати, или не.

Всеки новодошъл се включва сам в тази верига и се изпълва с енергията, протичаща през затворения контур...

На всички тях принадлежи делото на моята земна работа, и то не само на тях, но и на всички, които идват подир тях!

# ЗАНОНИ

ИЗДАТЕЛСТВО "Талис" ("Magische Blatter") подготви напоследък чудесно ново издание на романа на Булуър,,Закони" с увод и съдържателен послеслов от мюнхенския писател Ханс Кристоф Аде, който днес може да се смята за най-добрия познавач и тълкувател на странния Булуъров роман.

Но нека никой не очаква тук рецензия за книгата!

Повтарям това, което съм принуден непрекъснато да казвам на мнозина издатели и автори: че в рамките на предоставеното ми време за мен е абсолютно невъзможно да чета книги, а още по-малко да ги рецензирам, но и че моята задача според мен съвсем не се състои в това.

Ето защо и тук се налага да предоставя рецензията на друго перо, колкото и да ме привлича мисълта да я напиша сам, понеже за това ново издание и неговата подготовка може да се кажат само най-хубави неща, като накрая дължа с радост да отдам особено признание и на даденото тълкуване.

Книгата бе една крайно приятна изненада за мен, въпреки че бях предизвестен за подготвянето ѝ, и ако вземам днес повод от нейното издаване, за да кажа някои неща, целта ми е още отсега да предотвратя изпращането на безброй писма, които без съмнение бих получил отново, но на които не ще ми е възможно да отговоря поотделно, като се надявам, че пощите в редица страни няма да търсят от мен отговорност за произтеклите от това загуби.

От самото начало признавам, че нямам никъде какво да добавя към "ключа", даден на "Закони" от Ханс Кристоф Аде.

Мога само да се съглася с редактора на изданието, когато той съвсем ясно посочва, че този роман не е учебник по магия, а още по-малко някакво, макар и завоалирано описание на една действителност, преживяна от автора извън неговото въображение, а съвсем сигурно не е нучение, което би могло да доведе до придобиване на духовно познание.

Нужно е това да бъде изрично подчертано, както е нужно и да се изтъкне, че самият Булуър не е принадлежал към "разенкройцерите", нито се е намирал в някаква връзка с тях. Няма впрочем друго име, с което да се е злоупотребявало повече, отколкото с това на "розенкройцерите". Навремето те са били едно съвсем безобидно просветителско общество, по силата на тогавашните обстоятелства основано като тайно, и членовете му биха поклатили доста озадачено глава, ако можеха да чуят днес всичко, което така безцеремонно им приписват фантазията и маниакалната страст към чудесата. – –

И както днес всевъзможни сдружения се наричат "розенкройцери", или дори твърдят, че притежават техните " писания ”, щом успеят да изровят в някоя антикварна книжарница две-три странни на вид окултни книжлета, гъмжащи от объркани словосъчетания и чудновати емблеми, – то съвсем в стила на онова време е било лорд Литън Булуър да съчини за целите на своя роман една фикция, използвайки бедните "розенкройцери" като етикет за нещо, което без подобна табела щеше да се нуждае от обяснения, каквито авторът изобщо не е бил в състояние да даде.

Както съвсем ясно изтъква дълбоко вникналият в контекста Аде, Булуър е бил наистина г)обрс осведомен за много неща, за които "розенкройцерите" не са знаели всъщност много и които са стояли твърде далеч от техните, всеобщо прилагани днес методи за разлагане на природата на съставните и елементи, – но Булуър е получил сведенията си едва от трета ръка и твърде много оставало все още неизяснено за него, затова накрая той решил, че всичките му знания и преживявания могат да добият завършен вид само претворени в художествена форма.

Зад повестта "Занони”, която едва ли може да се нарече роман в обичайния смисъл на думата, както и зад "необикновената история" на "черния маг" Маргрейв, се крие много по-голяма доза горчива резигнация, отколкото би могъл да предположи неосведоменият читател на тези творби!

Подобно на мнозина други лорд Литън Булуър също търсел, но не намерил търсеното, защото не се задоволил с онова, което му било дадено, и така попаднал на погрешна следа, където се наложило да бъде изоставен от първоначалния си водач...

Трагизмът на един човешки живот прозира – само леко забулен – зад двете толкова загадъчни произведения на Булуър, изпъкващи ярко на фона на изключително богатата продукция на този гениален писател и държавник, който впрочем владеел перфектно и немски език и никога не е отричал симпатиите си към Германия. –

В оригиналното издание на неговия "Запони" е поместен като мото на страницата, предхождаща увода, един неизвестен днес цитат: «С една дума, не успях да подслоня ни глава, ни опашка» (граф фон Габалис).

В тази фраза обаче се крие тук нещо повече, отколкото ни подсказва шеговито звучащата и форма! –

Тук се съдържа едно самопризнание на Булуър – самопризнанието на човек, получил правото да приеме първото посвещение, но лишил се после сам от това право, така че от всичко дадено му дотогава останал само един торс, чийто вид му причинявал все нови и нови страдания, защото така и не можел да бъде завършен!

Казано накъсо и без заобикалки: – навремето си Булуър попаднал индиректно, чрез носредник, в напътстващата сфера на "Светещите на Прасветлината", но по-късно се оставил да бъде заблуден от други влияния и подведен от чужди на неговото първоначално водачество хора да се отдаде на занимания с експериментална, нисша магия, така че предишният му водач бил принуден да го напусне. –

Не става наистина въпрос за изолиран случай, – но тук той добива особено значение, тъй като налице е художественият резултат от преживяното!

Случаят е значим преди всичко затова, защото тук един писател не само третира материал, заимстван от други, но се старае да даде художествена форма на свои собствени преживявания, и защото можем да научим безкрайно много от неговото повествование, стига да сме готови да го разберем правилно!

Ето защо подготвеното от Аде ново, четивно издание на "Занони", разумно изчистено от немалко характерен за времето и затрудняващ твърде много читателя баласт, заслужава да бъде най-искрено приветствано, без да говорим за насоченото по съвсем сигурна следа тълкуване, което за първи път ни разкрива творбата на Булуър такава, каквато трябва да я възприемем, ако не искаме да я принизим до "каменоломна", даваща материал за нескопосните гротескни построения на едно налудничаво фантазьорство!

А ако след запознаването си с тази винаги нова книга, която трябва да бъде препрочитанало~ често, за да се разбере загатнатото в нея, някои решат да ми пишат с цел да се уверят дали "правилно са разбрали символиката", налага се да им кажа, че не бива да очакват отговор, тъй като не е моя работа да правя коментар.

Както толкова вярно е посочил Аде в своя послеслов, главното в тази книга съвсем не е дешифрирането на символите!

Булуър е използвал създадената от него символика с такова суверенно майсторство, че всеки опит за еднозначното и "тълкуване" би незабавно довел до съдбоносна заблуда. –

А и авторът няма никакво намерение да си служи с нея, за да създава определени "значения"!

Като истински голям човек, той и след отклонението си от следвания път е запазил най-дълбоко благоговение към онова, което бил удостоен да почувства и преживее навремето, така че негова постоянна грижа си останала, пресъздавайки преживяното, да избегне всяка възможност за ясното и недвусмислено тълкуване на даден символ, тъй като от собствен опит знаел, че не всеки е готов да тръгне по пътя на истината, а и спазвал наложените му от по-рано граници. –

Така той си създава символи, годни да задоволят потребността от силни усещания на неспособните да тръгнат по оня път, който той самият напуснал някога в своята заблуда. . .

А в увода той влага в устата на странния автор, измислен от него в подкрепа на фикцията, че само превежда чужд ръкопис, следните отнасящи се до творбата думи: «Това е истина за тези, които могат да го разберат, и безсмислица за онези, които не могат.»

Така че е съвсем безпредметно да ме питат дали едно или друго "тълкуване" на символиката на Булуър е погрешно, или не!

Човек или принадлежи към хората, черпещи истина от тази книга, или ще стигне само до безсмислици, ако се опита да открие чрез "тълкуване" на символиката онова, което може да се почувства единствено чрез вникване ъхудожествсно претвореното преживяване.

Освен това в книгата често и нашироко се говори за неща, които изглеждат много загадъчни, но са вплетени в повествованието само заради художествената интрига, докато на други места някои наглед съвършено незначителни събития крият в себе си дълбока мъдрост. –

Ако читателят иска да научи нещо от тази книга, нека не се измъчва от любопитство, дали това или онова се основава на действителни събития, или пък какво означава то като символ!

Нека има предвид, че – както ясно е разбрал и посочил в послеслова си и А де ~ "Закони" и "Мейнур" са опит да бъдат символично представени два типа – или, ако предпочитаме, две форми на проявление, – които действат по всяко време и са винаги тясно свързани в общността на всички "Светещи на Прасветлината"

"Заиопи" представлява склонният по-скоро към благост и безрезервно съчувствие полюс, докато "Мейпур” олицетворява полюса на строгия закон, който трябва да се изолира от земночовешкото и запазва някаква връзка с човечеството само посредством другия действащ полюс на милостта и състраданието.

Вярно е, че двата полюса невинаги са обрисувани съвсем правилно в книгата, но по същество те са навсякъде ясно определени и различими.

В образа на Глиндън пък е представен търсещият, който е премного самоуверен и преминава по собствена воля от закрилящата близост на полюса на благостта в свръхсуровата зона на този на неумолимата закономерност, където не успява да издържи изпитанието, поддава се на изкушението на нисшата магия и накрая загубва всяко по-нататъшно водачество.

Тъй като Булуър не бивало да говори, без да наруши дадения обет, за истинската природа на Занони и Мейнур – разгледани и като отделни образи със съответната характеристика, – той се опитва да представи по фантастичен начин особеното им положение и така да даде възможност на читателя да го почувства сам.

Ето защо много нещо в книгата си остава чиста алегория и може да намери в известна видоизменена форма покритие с действителността само ако бъде, така да се каже,"преведено обратно"

За автора обаче истински съществено си остава винаги преживяването, което той внушава на читателя, като пробужда способността му да съпреживява! –

Булуър се стреми да въздейства само като художник, не като поучаващ.

Всички поучения, които е смятал, че трябва да изрече, са дадени пътьом на читателя под формата на кратки цитати към отделните глави.

Бих желал колкото е възможно повече от тези читатели да не си отдъхнат, преди да са усвоили докрай книгата!

Ала нека никой не си мисли, че имам задължението или дори само намерението да навлизам в подробности извън рамките на казаното тук!

Романът "Занони" е книга, която може даразтърси и да разбуди читателя, а – ако бъде правилно разбрана – и да го научи как да избягва опасностите.

Но да искаме с помощта на тази повест да разкрием крайната истина, би било равносилно на злоупотреба както с истината, така и с книгата и би представлявало експеримент с неподходящ за целта обект! –

А сега: –

Вземи и чети!

# «ИИСУС В ОЧИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ»

СЪОБЩЕНИЕ ЗА ЕДНА НАХОДКА {«Иисус в очите па своите съвременници» от К. А. Бермуди)

ТУК става дума за книга, но нямам намерение да пиша рецензия за нея, тъй като за целта би трябвало и аз като нейния автор да съм специалист по история на религията.

Става дума за книга, която бих желал да попадне в ръцете на всички читатели на моите собствени книги!

И преди всичко на онези, които страдат заради "словото на Писанието", тъй като не намират вече в Евангелието онази сигурна форма на "истината", каквато могат днес да им предложат стенографските протоколи на парламентарните заседания и съдебните процеси. ..

С книгата, за която трябва да съобщя тук, защото бих се чувствал виновен, ако не кажех нищо за нейното съществуване, самият аз се запознах едва преди няколко седмици.

«Иисус в очите на своите съвременници» – така е наречена тази жива и животворна творба от своя автор Карл Албрехт Бернули!

Когато за пръв път прочетох заглавието, стана ми напълно ясно, че това е изследователски труд по история на религията, към чиито данни можем да се отнесем с доверието, проявявано от нас само там, където вече сме получили потвърждение.

Такова потвърждение бях получил още преди много години, когато се появи книгата на Бернули за дружбата между собствения му близък приятел Франц Овербек и Фридрих Ницше, а доверието ми се затвърди още повече, след като прегледах тритомния труд върху И. Я. Бахофен, на когото Бернули, като гениален ваятел на словото, издигна истински паметник под наслов «Прадревна религия и антични символи».

Щом някой е съумял да изтълкува тези проблеми така, както е сторил това Карл Албрехт Бернули, няма никакво съмнение, че, залавяйки се да пише за първите три Евангелия и представения в тях образ на Иисус, той е имал да каже необикновени неща.

Но всичките ми очаквания бяха далеч надминати, когато взех най-после в ръцете си новия му труд. . .

Повтарям, че не се чувствам призван да давам оценка на тази книга за «Иисус в очите на своите съвременници» от гледна точка на религиозната история, макар да не отричам, че съм все пак доста добре осведомен за стадия, до който е стигнала работата на непредубедените изследователи върху текстовете на "Новия Завет". »

Като изложение на въпросната материя книгата на големия базелски учен е от такова голямо значение за мен, че се чувствам длъжен да подчертая най-настойчиво това.

Не познавам литературен портрет на "най-великия Любещ", който да се доближава макар и мъничко до "приликата", постигната в пластичния образ, който Бернули е успял да извае от пречистената с най-голямо внимание глина на синоптичните текстове!

Тъй като тук се обръщам към хора, които са имали вече възможност да узнаят от книгите ми с какви критерии за сравнение разполагам, едва ли е нужно отново да посочвам кое придава сигурност на преценката ми, когато става въпрос да бъде съпоставен с действителността един образ на Учителя от Назарет. ..

Налага се обаче да предпазя читателите от заблудата, че добросъвестната изследователска работа и гениалната интуиция биха могли изобщо да изградят от пръснатите из евангелските текстове данни от преданията, почиващи на относително достоверни съобщения на съвременници, един портрет на Иисус, покриващ се във всичките си черти с образа на мъжа, който някога, в древна Палестина, е поучавал, страдал и загинал на кръста като мъченик, за да бъдат впоследствие издигнати храмове и на самия него.

Неоценимо само по себе си е това, че в образа, изграден с толкова изследователски усилия и пластична мощ, е постигната прилика в някои важни от психологическа гледна точка черти!

«Научното изследване не може да проникне в сферата на тайнственото. . .» – с тези думи самият Бернули очертава ясносъществуващите тук граници.

Разполагаме само с древни записи на учения, но не и с достоверни документи, така че е била нужна преди всичко огромна, упорита и прецизна работа на многобройни изследователи, за да се уточнят със сигурност малкото места, които биха могли евентуално да претендират да бъдат признати за отглас от достоверни източници.

С изключителна предпазливост Бернули анализира наново отсетия вече от други словесен материал, проучвайки с неотслабващо внимание, дали една или друга фраза носи в себе си нюанса на оригиналност, колкото и избледнял да е той.

Така авторът не само осигурява дълготрайност на своя пластичен материал, но и дава в ръцете на непрестанно съпричастния към подобни проучвания читател възможността сам да стигне до някои преценки и изводи.

Освен това пасажите от древните текстове са отпечатани в най-достоверния им превод с добре изпъкващ шрифт, като същевременно са отбелязани и по-малко важните стихове за онзи, който иска сам да прави съпоставки.

«Иисус в очите на своите съвременници» е открай докрай книга на един възпитан в най-строга научност дух, макар тя да е всичко друго, но не и "суха наука".

Дори съвсем необразованият "научно" читател едва ли ще може да се откъсне от страниците на тази книга, с такава сила и живителна енергия въздейства написаното, а попадне ли тук-там на някой непознат научен термин, достатъчно е да продължи да чете по-нататък, за да го разбере от съответния контекст.

Никой обаче не бива да забравя, че изследователят трябва да се придържа само към дословния текст на Писанието, така че и тук може да бъде посочено само онова, което е достъпно за науката и подлежи винаги на проверка.

Единствено с този материал разполага художникът в учения, за да възсъздаде картината на един отминал живот, доколкото това е в кръга на творческите му възможности.

Карл Албрехт Бернули е не само историк и суверенен майстор на словото, но и сигурен психолог, познаващ най-точно съответните шахти и галерии във всички подразделения на тази специална наука. Става така, че историкът тук търси сякаш с вълшебна пръчица, докато не открие скритото злато, което след това психологът подлага на внимателна оценка, за да го предостави накрая на художника, какъвто той същевременно е, като материал за пластична реконструкция.

Необходимо е тази толкова значителна книга да бъде прочетена от всички, които може би чувстват липсата на мост между чутото още в детските им г.одини "свещено слово" и свидетелс-. твата за живота, делото и смъртта на Иисус, съдържащи се в даденото от мен навремето пояснение на четвъртото Евангелие («Мъдростта на Йоан»).

Карл Албрехт Бернули се позовава само на първите три Евангелия и на онова, което интуитивно приема като възможно най-достоверни слова па текста.

При мен става дума за четвъртото Евангелие и аз свидетелствам за това, което ми разкрива съзерцателната способност на душата, без да търся някакво научно проверимо доказателство, тъй като естеството на нещата изключва такава възможност тук.

Все пак читателят на двете книги лесно ще открие колко много се доближава гениално изграденият от Бернули в резултат на научни изследвания първично жизнен образ на Иисус до извисяващата се над всякакви човешки разбирания действителност, която си остава за жалост недостъпна за науката и се разкрива единствено пред съзерцателното преживяване на малцина.

Сигурен съм, че ще получа отвсякъде признателност за настоящата препоръка на една книга, от която не би пожелал да се лиши вече никой, за когото тя е станала скъпо достояние и вътрешно преживяване.

# ОПТИМИЗЪМ

Прочелият горния наслов едва ли би предположил, че тук искам да предупредя преди всичко срещу прекомерния оптимизъм.

Днешното време като че ли изисква по-скоро да препоръчаме най-настоятелно безусловен оптимизъм, тъй като обратното, песимистичното отношение към живота, се е превърнало едва ли не в правило.

Аз естествено нямам никакво намерение да говоря като адвокат на песимизма, макар добре да разбирам, че не само за страхливите хора, но и за подчертано решителни натури днес той изглежда като единствено възможната нагласа на духа, наложена от общото състояние на един уморен и изтерзан свят.

Искам всъщност да предупредя срещу многобройните прояви на неоправдано оптимистична надежда, получаващи най-широко разпространение тъкмо тогава, когато условията на външния живот не съответстват вече на личните изисквания за запазване на живота и на радостта от съществуването.

Изпълненото с упование отношение към всички събития, изхождащо от увереността, че в края на краищата всичко заплетено непременно ще се разплете, че всичко нехармонично ще зазвучи в хармония и че всичко недобро е само предпоставка за бъдещо добро, е наистина от голямо значение и неговото стимулиращо, вдъхновяващо въздействие върху живота едва ли може да не бъде оценено достатъчно високо.

Не бива обаче да се забравя, че оптимистичното отношение към събитията е от полза за живота само ако е вътрешно обосновано.

Оптимизмът на всяка цена – дори когато разумната преценка на съществуващите обстоятелства показва ясно, че липсват предпоставките за благоприятен изход – е резултат или на инертно лекомислие, или на погрешни разсъждения.

Някои хора са просто лишени от "таланта" за оптимизъм и когато решат да се опитат да мислят оптимистично, правят това до немай-къде несръчно, полагайки трескави усилия да си вдъхнат някакво упование тъкмо там, където роденият оптимист би се произнесъл – доста песимистично.

А и – казано между другото – много по-лесно без съмнение е да имаме песимистичен възглед за живота, тъй като е по-лесно да сме предпазливи и плахи, отколкото изпълнени с упование, дръзновение и вяра в живота!

Оправданият оптимизъм означава изцяло активна нагласа и дори "роденият" оптимист (който впрочем се среща много по-рядко, отколкото обикновено се смята) може да запази оптимизма си само чрез определена, активна насоченост на волята. Вътрешно здравият, отговорен оптимизъм не се основава на вродено предразположение, нито на съзнателен стремеж към оптимистично мислене, а се корени дълбоко в земночовешкия житейски опит – все едно дали този опит е собствен, предаден от други хора, или почерпан от наблюдения върху другите.

Самият опит ни показва как оптимистичното отношение към засягащите ни събития прави не само собствения ни живот по-радостен и по-деен, но и действа – в добрия смисъл – "заразително" върху нашите ближни, така че благодарение на задружната, повишена активност може да настъпи такъв обрат на събитията в наша полза, какъвто би бил невъзможен при нагласа, характеризираща се с по-слабо упование.

Съвсем не голословно е и твърдението, че чрез нашето мислене – дори когато не го споделяме гласно или писмено – ние можем в доста значителна степен да повлияем върху външните събития, което се проявява във факта, че песимистично мислещият допринася по същия начин чрез силата на мисълта си за настъпването на очакваните от него събития, както оптимистът – за сбъдването на своите очаквания.

Твърде много хора вярват например, че са "преследвани от зла участ", без да подозират, че те сами се преследват с всевъзможни злочестини, като привличат със самото си мислене какви ли не беди само защото наистина са били някога сполетени от нещастие, последвано от второ и трето изпитание.

Срещат се обаче и хора, у които две-три щастливи случки до такава степен са укрепили вярата им в щастието, че вече привличат с мисълта си само щастливи събития, като за всеобщо учудване тях наистина ги спохождат едно след друго "щастливи съвпадения".

Във всичко това няма нищо загадъчно, макар причинните връзки, обуславящи подобен ход на нещата, да не са ясни за всички.

Но който иска да се научи да ги разбира, трябва да се отърси от широко разпространеното мнение, че тук може да има пръст някакъв произвол!

Когато зрялата ябълка падне от дървото, това също изглежда доста "произволно" и все пак откъсването на плода от клона тъкмо в тази секунда се дължи на точно определени причини.

По същия начин настъпилото като последица от нашите мисли събитие се нуждае от предварителното осъществяване на определени предпоставки.

Ето защо и оптимистичното мислене е обосновано само когато са налице предпоставките, правещи възможен добрия изход от дадено събитие.

Разумният оптимизъм е винаги резултат от обективната и вярна преценка на съществуващите дадености и очаква най-доброто, което може да настъпи въз основа на действително изпълнените предпоставки.

Затова истинският оптимист понякога е направо принуден да съди "песимистично" за нещата – а именно, когато не са изпълнени условията за настъпване на благоприятното събитие.

Съвсем безотговорно пилеене на силите е да впрягаме енергията на вярата си за постигане на някакво желано добро, за чието реализиране липсват съответните предпоставки.

Оптимизмът, който иска да избегне разочарования., трябва да може да устои на една трезва, непредубедена проверка.

Обикновената способност да се самозалъгваме, като си представяме нагледно всяко желано състояние, всеки добър изход, постигането на всяка цел, съвсем не ни дава още право на оптимизъм!

Не е достатъчно и това, че смятаме за добро желаното от нас събитие.

Винаги характерът на действително осъществените предпоставки определя какво можем да се опитаме да предизвикаме чрез здравия оптимизъм на мисълта си.

Не бива да очакваме нищо друго дори ако то е не само "желателно”, но и крайно необходимо добро, горещо жадувано и обещаващо спасение от беда.

Цялата ни воля трябва да бъде насочена преди всичко към създаване на предпоставките, даващи основание за разумен оптимизъм и позволяващи ни да очакваме онова, което сме осъзнали като толкова необходимо и спасително.

Но ние никога няма да се научим да разбираме естеството на тези предпоставки, докато постоянно пилеем силите си по илюзии, които ни представят като непосредствено постижимо всяко желано събитие, колкото и далечна да е възможността за неговото осъществяване.

Такъв един "бинокълен" оптимизъм, както бих нарекъл този вид сбъркано оптимистично мислене, само ни залъгва с очаквания, които неизбежно водят до нови и нови разочарования, но не приближават ни на йота желаното събитие.

Всичко това е в сила както за отделния човек, така и за групи от индивиди и за цели народи.

В света – въпреки всичкия мрачен песимизъм – съвсем няма недостиг от оптимизъм, но има твърде много лъжлив, защото е неоправдан, оптимизъм и срещу него трябва да се отправи най-настоятелно предупреждение!

Подобно предвидливо и тревожно предупреждение е особено уместно във време, което само е претоварило своите сили, така че най-неотложна повеля е да не се разхищава една от най-жизнеутвърждаващите сили.

А такава сила е трезво обективният, оправдан от фактическите дадености оптимизъм!

# В ОТГОВОР НА ЕДНО ЗАПИТВАНЕ

(РЕЗЮМЕ)

ВСИЧКО, което някога съм писал, е претворяване в художествена форма на моя жив опит. По-голямата част от този опит дължа на сфери от живота, до които няма достъп нито един от моите съвременници в Европа. Но това трябва да се разбира само като "посочване на източниците", за да се обясни импулсът, който ме подтиква да се саморазкривам в книгите си.

Как бих "резюмирал" своя опит ли? – С думите, че всяко познание, вярване и формулиране на хипотези няма никаква стойност, ако не определя до най-малките подробности начина ни на живот! Ако едно нещо не води към действие, към дело и съзидание, то е само безплодна игра с мислите и душевните пориви. Налага се да оставим настрана всичко мъгляво, всичко "приблизително", и да не търпим занапред в себе си нищо, което не е годно да играе жизнеопределяща роля.

Само в това, което свидетелства за нас като проявление на живота: – само в своето поведение към нас самите и към околните – можем да познаем себе си! Всичко друго е самозаблуда!

Както е сигурно, че никога не може да има "рай на земята", така сигурно е също, че повечето беди, измъчващи до ден днешен човечеството, могат да бъдат премахнати от света. Предпоставката за това е все повече хора да бъдат осенени от прозрението, че не готовата на всичко сила на въображението има определящо значение за обществото, а оттам и за нас самите, а единствено способността за действие на всеки отделен човек.

Светът, който сами си създаваме, се нагажда твърде лесно към менливите настроения на своите създатели.

Ала доста рядко и едва у малцина самосъздаденият свят отговаря действително на фактическия свят, който ни заобикаля отвън и на нашите желания противопоставя своята воля.

Да се научим тук да прозираме илюзорността на всички идеологии, да поставим тук външната задача пред своя вътрешен свят, тук да се научим да обичаме ближния като самите себе си: – това и само това води към спасение! –

«В ОГЛЕДАЛОТО»

# ЕДНО НЕОБХОДИМО ПОЯСНЕНИЕ

Когато в края на 1917 година излезе от печат фантастичният роман на Густав Майринк "Валпургиева нощ", бях затрупан от всички страни с писма, изразяващи голямото недоумение на читателите, че в една от главите на романа са включени по един особено подчертан начин пасажи, които въпреки фантастичния контекст издават твърде ясно връзката си с публикуваните няколко години по-рано мои текстове "Светлината от Химават" и "Воля за радост".

Подобно негодувание се надигна като че ли отново, след като в една възпоменателна статия за Густав Майринк в последната книжка на "Die Saule" вниманието бе насочено тъкмо към въпросните места в споменатия роман.

Но тъй като не мога да допусна името на Густав Майринк да бъде засегнато от злонамерени инсинуации, които съм в състояние да опровергая, а нямам, от друга страна, възможност да възразя на необоснованите мнения в лична кореспонденция, не ми остава друго, освен да изясня тук действителното положение на нещата пред читателите, оказали се подведени към погрешни заключения от цитатите във възпоменателната статия.

Подтикнат от прочита на посочените по-горе мои произведения, през пролетта на 1917 година Майринк ме посети в града, в който живеех тогава и който отстоеше на около десет часа път с бърз влак от неговото местожителство, и в хода на няколкодневни оживени разговори върху съдържанието на моите книги между нас се установи една човешка, приятелска близост.

В резултат на това и по изрично негово желание аз с готовност му предоставих правото да използва без колебание като литературен "материал" всичко, което бе запомнил от разговорите с мене, както и всичко изложено в моите книги, ако прецени, че тъкмо то е особено подходящо за замислените тогава от него и осъществени само отчасти по-късно романи, за които той ми разказа надълго и нашироко.

Първият му роман след нашето запознанство, излязъл още към края на същата година, бе "Валпургиева нощ".

В главата "В огледалото" той извиква на сцената зловещия сомнамбул "Зркадло", от чиито уста към императорския придворен лекар Флугбайл се обръща по време на разпита му в състояние на транс неговият,,най-съкровен Аз", изричайки цитираните в излязлата неотдавна възпоменателна статия мисли за радостта, които достатъчно ясно издават, че са написани под въздействието на моя текст "Воля за радост”.

По-късно от устата на сомнамбула проговаря друг глас, представящ се за гласа на един съвременен мъдрец, "манджур", и изрича различни неща за "Аз"-а, които не по-малко ясно издават връзката си с моето произведение "Светлината от Химават", но в много по-голяма степен представляват всъщност възпоминания от изреченото между Майринк и мен през онази пролет.

Майринк имаше пълно право да използва интересния за него от творческа гледна точка "материал", но начинът, по който той бе употребил за художествените си цели казаното му от мен, ми се видя в края на краищата като прекалено "свободна интерпретация", така че незабавно го помолих да се откаже в бъдеще от мен като "източник на литературен материал".

Доколкото ми е известно, в по-нататъшното творчество на Майринк не се е появил вече нито ред, който да показва някакво заимстване от мен, а романите "Голем" и "Зеленото лице" бяха излезли много преди първата ми среща с Майринк.

През по-късните години Майринк впрочем е заявявал нееднократно и съвсем категорично пред мен, че "и насън" не е помислял да приема сам третираните в окултните му романи учения и преживявания като правилни или възможни, макар да имал в библиотеката си всякакви литературни източници, някои от които много редки по своя характер. "Като автор на романи" обаче той си запазвал правото да преработва онзи материал, който "особено го привлича", отхвърляйки от себе си всякаква лична отговорност за заимстваните от други книги и художествено претворени от него учения. Според неговото убеждение обаче "елементарно художествено изискване" към автора на един роман или разказ е да създава впечатлението, че той самият вярва твърдо в нещата, съставляващи част от неговия литературен материал. За него не било трудно да изпълни това изискване, тъй като бил действително убеден в съществуването на един окултен, недостъпен при нормални условия за човека свят, чието въздействие дори често долавял, когато пишел своите изречения.

Единственият начин да се отдаде дължимото на цялостното творчество на отишлия си от нас писател е ученията, тематично включени в неговите романи и разкази, да бъдат отнесени само към действащите лица, в чиито уста ги е поставил. Той самият е искал да бъде оценяван съвсем не като проповедник на окултни или мистични възгледи, а като свободен художник, комуто е позволено използването на всеки материал, чиято художествена преработка би могла да обогати произведението му.

Ясно доловимата тенденция в художественото творчество на Майринк се запазва една и съща във всичко написано от него: – разтърсване на мисловния свят на "еснафа" от всички слоеве, класи и касти, когото в по-ранните си повести той язвително осмива, докато в окултно-фантастичните му романи е намерил отражение в ярко проблясващи светлини целият проблематичен фундамент на един твърде самонадеян и самомнителен възглед за света.

На всички, които толкова малко са разбрали писателската дарба на Майринк, че смятат него – човека с най-богатата фантазия, когото някога съм срещал – способен да заимства тайно от други хора, мога с пълна сигурност да заявя, че неговата винаги превъзбудена фантазия никога не е страдала от недостиг на изобретателност. А когато той въпреки това се е оглеждал за необикновен фактически материал и е търсел потвърждение на своите догадки в свидетелствата на хора, за които е допускал, че са имали необикновени преживявания, Майринк се е ръководел от чисто художествени подбуди и единствено художественото чувство е било за него меродавно, когато по своему е вплитал в творчеството си разкази за преживявания, излизащи извън рамките на всекидневното.

Знае се, че отношенията между Майринк и мен постепенно преминаха в известно отчуждение като един вид автоматична последица от твърде големите различия в нашите разбирания за духовните неща, които за него си останаха само предмет на художествено пресъздаване, докато аз не мога да пристъпя към тях без чувство на най-дълбоко благоговение, тъй като ги познавам от сигурен собствен опит.

# ОПОНИРАЩИЯТ ЧОВЕК

Времената на религиозно единство в Европа са познавали непримиримия отрицател само като епизодично изключение, създаващо наистина какви ли не вълнения на отделни места, но обречено не след дълго да изчезне отново в единозвучието на общоприетото мнение.

Но откакто в сърцето на Европа започна ерата на постепенно разхлабване и разкъсване на предишните връзки и на конфесионалните реформи в религията, инстинктивно тласканият към някакво противопоставяне смутител на обществения порядък на своето време се размножи като един трайно и упорито вкопчил се в живота биологически вид. Срещаме го във всички области на живота – далеч не само в религиозния, политическия, научния и художествения, но също така и в строго личния живот.

И разпространението на този вид по никой начин не се е ограничило до страните на Реформацията, а постепенно е обхванало направо цялото малко или много цивилизовано човечество.

Последните столетия спомогнаха по най-различни начини за това разпространение.

Едва ли може да се опише за колко беди носи вина в борбите през тези столетия само по себе си или в съучастничество с други всеобщото разпространение на споменатия вид.

Характерно обаче за спадащите към този вид екземпляри е липсата на всяко съзнание за вина и на всяко разбиране за риска от поемане на вина.

На опониращия човек и през ум не му минава, че постъпва безотговорно. Той винаги се чувства просто "в правото си" да постъпва така.

По повод на това тъй самоуверено поведение следва за жалост да се каже следното:

Импулсът към противопоставяне е един от най-опасните от всички себични нагони на земния човек!

Нищо не подрива по-дълбоко, по-всеобхватно и по-фатално почвата, върху която хората трябва да се самоизградят в общност, от тази мания към постоянно казване на "не" заради самото "не"!

Трябва да сме съвсем наясно, че в този подживотински, но стръвно разяждащ всички надживотински сили разрушителен импулс да се посреща поначало на нож всяко чуждо стремление, се проявява реалният сатанински принцип на Хаоса: – на нагона към самоунищожение, към потъване в небитието.–

Обзетият от манията за противопоставяне човек вилнее несъзнателно срещу самия себе си, като се самопроектира навън – във волеизявлението на другите, на които опонира! Той би опонирал на самия себе си до самопогубване: – би се противопоставял на собственото си съществуване до пълното му унищожение, ако не беше инстинктът за самосъхранение на земното му тяло.

Всяко друго обяснение е евфемизъм и излага формулиращия го на опасността да причини неподозирано тежки вреди на човешкото в самия себе си и в своите ближни.

За тази заплаха, надигнала се над цялото земно човечество от глухите бездни на Хаоса, са знаели през всички времена осъзнатите във вечния Дух човеци и затова са търсели защита срещу нея чрез установяване на църковни и деспотични норми, когато са имали възможност да упражняват външно въздействие върху начина на живот на земните хора.

Твърде много неща, смятани от едно по-късно човечество, трескаво и маниакално устремено към някаква уж постижима "безгранична" свобода, за проява на владетелски каприз и произвол, са били всъщност защитна преграда срещу подриващия и разрушителен за човечеството импулс към отрицание, – едно наложено от Духа ограничение на свободата в името на онова, което е трябвало да получи развитие и което действително е получило развитие благодарение на тази защита.

Настоящето и бъдещето също няма да дочакат в нито една област духовното изграждане на онова, което днешното поколение и потомството са длъжни да създадат, ако не бъде овладян с крепка ръка разрушителният нагон към опониране заради самото опониране, подриващ и подяждащ още в корените му всичко, що става, за да дари на обсебения от него човек търсеното с маниакална страст мозъчно наслаждение от едно несъзнателно, насочено навън самоунищожение, без обаче да излага на опасност физическия му живот.

Не бива, от друга страна, водени от прибързана подозрителност, да съзираме този "дух на противоречене" навсякъде, където имаме работа може би само с известна пасивност и нерешителност, която не знае как да се отърси от властта на отдавна лелеяни представи и дава толкова по-необуздан израз на склонността си към противоречене, колкото по-добре съзнава собствената си слабост.

Почти всеки човек знае колко е трудно да скъса при нужда с любимите още от детските му години представи. Понякога е потребно безкрайно търпение от страна на възпитателите, за да може излизащият вече от юношеска възраст човек да овладее накрая чрез самовъзпитание уж вродената си неспособност да се откаже, щом трябва, от една или друга любима представа.

Още през първите години от живота тази неспособност се проявява у детето, когато неговата майка трябва да вземе от ръцете му опасната играчка или неузрелия плод, предизвиквайки с това познатите пристъпи на детински гняв, твърде често поставящи на тежко изпитание и най-неизчерпаемото търпение на възрастните.

По-късно се натъкваме на други негови – нерядко твърде гръмогласни в най-буквалния смисъл на думата – изблици на раздразнение, например когато не може да се осъществи някой излет, отдавна очакван с радост, или когато родителската забрана се противопоставя на едно приятелство, най-горещо желано от детето, защото то не може още да си даде сметка за произтичащите от това пакостни за него последици, – а най-тежките душевни конфликти възникват, когато се забраняват трепетите на една любов, чието укрепване не би довело до нищо добро.

Всички тези прояви на вътрешните трудности, свързани с внезапната замяна на един представен образ, станал вече определящ за собствената личност, с друг, все още чужд за нея, нямат нищо общо с онази хипертрофия на опърничавостта, която не дава мира на обладания от нея, докато не намери във външния свят нещо, на което да се противопостави. Едва тук ние сме изправени пред типичния опониращ човек: пред човека, сякаш автоматично подтикван да казва "не" и да посреща с гръмогласното си отрицание всяко явление в живота, което смущава неговата инертност и удобния му, ленив начин на мислене.

Кой не го познава и кой не се е срещал още с него?

Навсякъде, където индивидуалното мнение е готово да се съчетае в истинско единство с друго индивидуално мнение, той се появява – кога на пръсти, кога шумно трополейки – като отрицател. На него всъщност му липсва всякаква вътрешна убеденост, колкото и да се старае уж да убеждава другите. Целта му е не да получи тяхното одобрение за отстояваното от него обяснение на нещата, а да намери последователи на своето отрицание. Не подбира между истината и лъжата, стига те да му осигурят аргументи за неуморното оспорване на всичко, което другите създават.

Той самият е непродуктивен, душевно стерилен човек, посрещащ със злорадо удоволствие всичко, което затруднява делото на истинския творец. В своето най-чисто, най-необуздано въплъщение той е страшилището за продуктивните членове на всяка човешка общност.

Но дали всеки, на когото това най-ярко олицетворение на вечния критикар и нихилист "играе по нервите", не се поддава сам понякога на собствената си склонност към разлагаща опозиционност? Нима една дразнеща дума или дори обикновено недоразумение не са често пъти достатъчни, за да подбудят към опърничаво противопоставяне, въпреки че трезвото разсъждение съвсем не би приело основанията, на които търси да се опре подобна упорита опозиция?!

Всеки има някакво основание да се запита дали не изпуска понякога от подобаващ контрол порива си към опониране, пречейки с това да бъдат постигнати онези прояви на съгласие и единство, от каквито тъй много се нуждае земният живот във всички свои сфери, за да може да се изяви най-ценното в човека.

Дори там, където опонирането може да изглежда оправдано, то причинява само вреди и води до закърняване на възможното добро, докато позитивното, честно сътрудничество съумява рано или късно да коригира без много шум онова, което в началото е давало сякаш оправдан повод за противопоставяне.

Могат да се посочат хиляди примери за злините, причинявани в нашия земен живот от неовладения порив към опониране. Крайно време е да се погрижим да покажем пример и за това, на какво е способна сплотената човешка воля, поставила под строг контрол този злощастен порив!

Всеки човек трябва да се "научи" да го овладява вътрешно, защото тъй много е било превъзнасяно през последните столетия мнимото право да отричаме всичко и всекиго, че външната принуда не би могла вече да обуздае разяждащата страст, чийто обвързан с всевъзможни извинителни софизми роб е станал опониращият човек на нашето време.

# В ОТГОВОР НА ВСЕКИГО

НАЙ-ГОЛЯМОТО ми желание е да имах възможност да отговоря поотделно на всеки читател, дори на външно "най-чуждия" ми, за съвсем личното му писмо, което именно той е почувствал потребност да ми изпрати по повод на стихотворението "Духовна свързаност", публикувано в миналия брой на "Die Saule".

Подобна възможност обаче е напълно изключена!

Признавам, от друга страна, че ми се иска да можех още днес да се озова в такива условия на живот, които биха ми позволили да се заема лично с вътрешните неволи на отделния човек, като в този случай би трябвало да разчитам на помощта на избрана и свободна от всякакви други занимания група от най-доверени и изпитани ученици.

Земните сили на един човек могат евентуално да стигнат за обстойна и внимателна преценка на всички отделни случаи, за да позволят да се поеме чисто духовната отговорност за даване на отговор и съвет, – не бих могъл обаче да се посветя същевременно и на формулирането на тези отговори, което е безусловно необходимо, дори да имах на разположение всички помощни средства, с каквито в днешно време работят например директорите на големи стопански предприятия.

Положението обаче е такова, че – ща не ща – трябва да се опитам да се справя само със собствените си сили.

Като се има предвид, че освен цялата си работа над изложеното в моите книги учение трябва да изпълнявам и абсолютно неотменни, чисто духовни задължения, поглъщащи до изнемога всичките ми психофизически сили, не е трудно да се разбере, че не ми остава нито възможност, нито време за писмовни напътствия.

Това би трябвало да стане ясно дори in, онези, които все смятат, че техният случай е "особен".

Бих могъл само да се радвам на чистосърдечната готовност за помощ, която се долавя във всички съвети, препоръчващи ми един или друг лечебен метод, извлечен от обширната, но далеч не равностойностна практика на "реформаторите на живота", ако във всички тези писма не се натъквах на доста наивното убеждение, че въпросните методи сигурно не са ми още познати,

Зная, разбира се, че така неспасяемо убедените в своята правота съветнички и съветници, чиито писма са пред мен, искат само да ми помогнат и смятат, че ми предлагат най-доброто, до което са се добрали. Затова на всички тях изказвам най-сърдечната си благодарност.

Но не е ли белег все пак и за едно твърде ограничено познаване на земнотелесния живот, когато в иначе доста разумни писма все отново и отново се приема за нещо съвсем естествено, че при моите страдания, за които споменавам само защото така много ми пречат в усилията ми да помагам на другите, би могло да става въпрос единствено за смущения, към каквито всекидневните реклами за различни лечебни средства се стараят да привлекат вниманието?! – Нима мнозинството от хората наистина не знаят нищо за физически страдания, причините за които нямат нищо общо с каквито и да било функционални смущения??!

Тук мога спокойно да споделя, че никой смъртен досега не е стигал в ясно съзнание до преживяване на чистия, вечен Дух, без да причини почти непоносими мъки на тленната животинска природа на земния човек. . . Древните дори са казвали: «Който види Бог, умира!» –

Ето защо съвсем не на всеки човек е поставена задачата да осъзнае себе си във вечния Дух още тук, по време на земноживотинския си живот.

За огромното мнозинство от хората ще е от изключителна полза, ако могат да предусетят още отсега, макар и смътно, че са способни един ден да стигнат във вечния Дух.

А сега ми се иска да отговоря на многобройните и отчасти дълбоко затрогващи писма, в които долавям загриженост за следземната съдба на душите на обичани или близки някога във външния живот хора, напуснали вече земята.

С истинско облекчение и радост на сърцето мога да кажа на всекиго, до когото това се отнася, че няма никакви основания да се безпокои за съдбата на посочения близък, отишъл си преди него от този свят. В нито едно от въпросните писма не съм се срещал със следземна съдба, която да дава някакъв повод да бъде оплаквана!

Наистина животът в състоянието "отвъд" земнотелесната възприемателна способност не прилича чак дотам на лесно обозримия централен площад на малък град в пазарен ден, който е достатъчно да прекосим два-три пъти, за да се срещнем със стари познати или с търсени от нас посетители на пазара.

Напротив, и за премалцината възприемащи и ясно осъзнати "отвъд" само в изключително редки случаи е възможно да идентифицират една отишла си оттук духовна душа, дори на земята да е бил установен най-прецизният възможен контакт като необходимо условие за такова идентифициране.

Но даже в споменатите, изключително редки случаи е голям въпрос, дали свързаният все още със земно тяло и осъзнат в отвъдния свят човек ще може да бъде "видян" и разпознат от търсения и най-после със сигурност идентифициран "починал"? – Дори когато изглежда, че има всички основания за това, тъй като отишлият си оттук е знаел много добре как изглежда на земята търсещият го, или е бил в най-близки и сърдечни отношения с него, подобно разпознаване пак е крайно затруднено, защото за целта е нужно не само търсеният да е вече "прогледнал" в духовно присъщата на търсещия го сфера, но и "повиканата" душа трябва да е в състояние да идентифицира чисто духовния лик на призовалия я, а той едва ли съответства на съхранилия се в духовната душа и отначало възприеман все още твърде едностранчиво споменен образ.

Едва много по-късно се проявява способността, за която говоря в "Книга за отвъдния свят" и която по всяко време гарантира пълна сигурност на желаното идентифициране. –

Ето защо в никакъв случай не бих могъл да се отзова на многобройните – твърде разбираеми за мен – молби за установяване на връзка между "покойници" и техни близки, останали на земята, във външния сетивен свят.

А освен това почти всеки не докрай "закоравял" в земната си битност човек се осъзнава в отвъдния свят за по-кратки или по-дълги периоди по време на сън, така че всеки живеещ все още в животинско тяло може да установи без каквато и да е земночовешка помощ такава връзка благодарение на любовта, изпитвана от него към отишлия си от земята...

Но с някои извънредно редки и зависещи не само от моята воля изключения за мен – след установяване на необходимия земен контакт, какъвто се постига чрез всяко правдиво и добросъвестно писмено описание на "починалия" – е възможно само едно: да кажа със сигурността на обусловената от отвъдното съзнание интуиция, дали съдбата на озовалия се отвъд индивид дава поводи за загриженост, или не.

Във всички случаи обаче препоръчвам най-настойчиво да се обърне сериозно внимание на чудесните, родени от най-дълбоко прозрение библейски слова:

«Свята и спасителна е мисълта да се молим за умрелите!» – А това, правилно разбрано, ще рече: – да се молим вместо тях, тъй като те самите не могат вече да се молят...

Налага се, от друга страна, да предупредя недвусмислено срещу невероятно нелепото предположение, че земната смърт на скъпи хора би могла да бъде нещо като наложено от Бога "наказание" на останалите живи.

За щастие изразяващите подобно предположение дори не подозират какво богохулство изричат и до каква степен се самонадценяват, мислейки се за толкова важни фактори в душевната съдба на някой от своите ближни! –

Един само съвет мога да дам на измъчваните от подобни мисли: – нека всеки от тях насочи към все още живеещите на земята онази чистосърдечна любов, която не е съумял да даде на външно напусналите го, докато те са били все още видими за него!

Не само отсребролюбие са се ръководели свещенослужителите, когато през всички времена и във всички религии са се стараели да въздействат на вярващите да компенсират с благочестиви дарения в полза на още живите на тази земя онова, което пе са могли да дадат на отишлите си вече от нея. –

«Придобийте си приятели с неправедно богатство, та, кога осиромашеете, те да ви приемат във вечните живелища!»

Лко има изобщо евангелски слова, които да носят сами в себе си потвърждението, че са действително изречени от възвишения, любещ Учител от Назарет, това са тъкмо тези думи!

От най-дълбока древност човекът е смятал за особено благоволение от страна на Боговете или на техните Помазаници да бъде удостояван с предварително знание за бъдещи събития. Най-нечуваки измами са били приемани с непоклатима вяра от хората, защото се смятало за безспорно, че всяка земна съдба трябвало отнапред да бъде със сигурност известна на Безсмъртните, – като към всичко това се прибавяло и наивното вярване, че последните великодушно споделяли своите знания и с някои "заслужили тяхното предпочитание смъртни.

Колкото и благочестива да е една представа за Бога, ако е лишена от атрибута на "всезнанието" – ще рече, и на точната предварителна осведоменост за бъдещи земни събития, – тя и днес още се смята дори от "най-просветените" богослови на всяка религия за нелепо кощунство, направо за абсурд, за който изобщо не си струва да се говори.

В опитите си да изиграе някак си своите Богове, човекът си е измислил хиляди хитрини и въпреки непрестанно повтаряните забрани срещу подобни "богоизкусителни" начинания, те се ширят и днес, както преди, сред богоугодните вярващи, – а за жалост и в немалко потайни градинки на техните добронамерени пастири.

Всички те, подтиквани било от тежка душевна неволя, било от глупаво любопитство, очакват някаква "личба " и се опитват по своему да улеснят максимално своя Бог да ги удостои с такава "личба"

Трябва ли тогава да се сърдим днес на хората,

че са толкова петимни да узнаят предварително нещо за своето бъдеще и за бъдещето на други?! – Дори облечени във власт мъже не са смятали за недостойно във времена на несигурност да карат твърде съмнителни сибили да им предсказват бъдещето. Защо тогава и "младенците и малките" да нямат подобно желание да се допитат до някой оракул за бъдещите си перспективи!? –

Добре разбирам убеждението на толкова много хора, че ако изобщо има някой, който да знае до най-малките подробности какви очертания ще добие бъдещето в по-тесни и в по-широки предели на тази малка планета, това трябвало да съм точно аз.

Принуден съм обаче да разочаровам горчиво тези бедни наивници, защото те търсят не мен, а някой шарлатан, разказващ им с апломб за неща, за които всъщност още никой не знае и не би могъл да знае нищо, за колкото и непогрешим пророк да го смята сляпо вярващата му тълпа.

Несравнимо по-високо от тези мошеници стоят, разбира се, изкусните артисти, които са си избрали ролята на ясновидци, защото именно в нея могат да представят по най-ефектен начин рискованите номера на своето изкуство.

Една вечер по време на разговор с един от най-добрите и най-изкусни артисти от този вид, след изнесеното ог него представление, на което се бях насладил с истински детски възторг и много радост, той любезно предложи да ми обясни най-подробно всичките си "номера" и много се учуди, че още в самото начало го помолих да ме остави в неведение, тъй като ценя радостта от необяснимото по-високо от това, да зная "как се правят нещата".

Виждал съм наистина продукции на индийски, арабски, калмикски, киргизки и индиански религиозни вълшебници, изпълнени от тях специално за мен и при спазване на всички поискани от мен строги изисквания, но накрая ставах толкова сериозен, че целият възторг, който винаги предизвикват у мен артистичните номера, ми засядаше в гърлото. . . Всички тези неща са ми се изпречвали от време на време на пътя, без изобщо да съм ги зърсил. Благодарение на тях обаче се научих да правя някои разлики!

Що се отнася до предвиждането на бъдещи събития, поради чисто животинското си устройство земният човек има такова предразположение, че всички ние бихме могли да разчитаме на едно сигурно и твърде широкообхватно предчувствие за бъдеще го, ако нашите предтечи по плът, изживявали се все още само в животинската си природа, не бяха се отказали от необходимото упражняване па тези свои способности преди стотици хиляди години, когато открили в себе си сторилата им се далеч по-сигурна възможност да предвиждат бъдещето по пътя па умозаключенията.

За това всъщност говори митът за "Рая”, познат па цялото рапноисгорпческо човечество!

В природата па отделни хора, до голяма степен все още подвластни па животинската душа, сред всички раси се срещат понякога рудименти – закърнели остатъци – от органите» направили навремето праисторическия човек способен да "предвижда", така че напълно възможно е да се случи витията на големия град да предвижда със същия успех известни неща, както и жрецът-пророк на някой екзотичен култ или обиграният шарлатан, използващ своите – далеч не овладени! – способности, за да прехвърля парите па другите в собствения си джоб.

Суетата, споделяна, как то е извес тно, от земния човек с другите животни на земя та, е причината за това, че всяко подобно пророчество се превръща в една повече или по-малко изкусна комбшшция, в която смътно предусснитото се оказва преплетено с всевъзможни догадки, възникнали в дадения случай спонтанно от мозъка па оракула, и с твърде наивни умозаключения, просто натрапвани му от любопитните да узнаят своето бъдеще слушатели.

Който ходи при гадатели, винаги се излага на опасност!

Принуден съм да посъветвам тази опасност да бъде във всички случаи избягвана, защото тя пито спомага за укрепване на характера, пито е предпоставка за извисяващи човека дела! Който постъпва във всеки миг така, както му сочи неговата грижливо очистена от всякакви чужди внушения съвест, може да посрещне всяко бъдеще без тревога!

В заключение искам да благодаря и на онези, конто не са имали намерение да ми задават въпроси, нито да споделят грижите си с мен, а са пожелали просто да ми отправят няколко сърдечни, изпълнени с любов думи, тъй като за тях животът във вечната духовна душа, както учат моите книги, отдавна вече се е превърнал в ясно потвърждение на словата на Иисус: – че човек живее «не само с хляб», а и «с всяко слово, което излиза от Божиите уста».

А "Божиите уста" на тази земя са били винаги досега устата на някой човек, така както и "дяволът", на когото младият Учител отвръща според дълбоко символичния евангелски разказ с тези мъдри думи, не е говорил никога на земните хора иначе освен чрез човешки уста, – ако вече не е бил ..обладал" човека, на когото е искал да говори. . .

На мен естествено ми е много приятно да знам, че във всички краища на света има толкова много хора, които могат да четат в немския оригинал моите тъй трудно преводими на други езици книги, въпреки че този език – впрочем твърде чужд поначало на мнозина читатели, особено в използваната от мен изразна форма – създава сериозни трудности.

Чисто издателско-технически и напълно независим от моята воля въпрос обаче е дали ще могат да се изпълнят всички желания на живеещите в далечни земи духовни ученици, свързани с мен чрез общия майчин език, които очакват да бъдат направени – поне възможно най-добрите – преводи на моите духовни напътствени книги на твърде отдалечени понякога езици, тъй като споменатите ученици предполагат или са се убедили по време на разговори, че техните невладеещи немския език приятели в съответните страни проявяват интерес към предлаганите от мен учения.

На водителството на вечния Дух, в чиито ръце изцяло е поверено въздействието на изкованите от мен словесни формулировки, трябва да се осланям и за това, че то ще осигури появата на всеки необходим превод, когато настъпи подходящият според него психологически момент за това. Налага се обаче все отново и отново да напомням, че изчерпателното вникване в съдържанието на моите книги, сочещи пътя към вечния Дух, е възможно единствено за онзи, който е в състояние да ги чете в оригинал, дори ако за тази цел му се наложи тепърва да изучава немски.

Преводите биха могли да бъдат само помощно средство, позволяващо на читателя, като изхожда от духа на другия език, да се научи постепенно да разбира какво съм казал на майчиния си език!

Най-накрая две думи и за "духовната помощ "–

Според мен се ширят порядъчно фантастични представи, – подхранвани от всевъзможни, модерни преди петдесет и повече години в Америка, вулгарно-окултистки писания, успели да намерят най-после почва и в стара Европа (при това съвсем не само в Германия).

Така наричаната в тях "духовна помощ" няма обаче абсолютно нищо общо с изпращаното от вечния Дух свръх-..земно" укрепване и избавление на духовно-вечните души, което единствено имам предвид, когато говоря за оказване на духовна помощ.

Истинската "духовна" помощ не е проводена отвън "мисловна сила", не е тайнствено действие на някакъв молитвен механизъм, не е и телехипноза, нито прогонване на бесове чрез силова принуда над преизподнята, а реален процес в световете на първопричините, разбираем единствено за онзи, който сам е способен да го приведе в действие.

Всичко тук се осъществява без каквато и да е външна намеса – дори без каквото и да е участие на мисълта – в сферите на чистия вечен, божествен Дух, абсолютно независим от всякаква мозъчна дейност, ала от всеки живеещ все още в земноживотинско човешко тяло човек, способен да направи нужното, то изисква във всеки отделен случай невероятно интензивно напрежение на земните жизнени сили, които понякога е много трудно да бъдат възстановени.

Обстоятелството, че той знае за земнообвързаната духовна душа, изпитваща особено остра нужди от такава помощ, играе само насочвана! роля. Лко прибс! нем до едно образно сравнение из добре позна тата днес поч ти па всички специална област па електро техника та, бихме могли също така да кажем, че знание то за нуждаещата се от помощ душа служи само за настройване на подходящата – в случая духовна – "вълна".

Земноживотинското тяло на помагащия играе пък ролята на "предавачелна уредба", работеща с невъобразимо "високи напрежения".

Символ на такъв един безотказен и винаги саморегенериращ се "предавател" е корпулет пият Г>уда на китайците и японците, дока то индийските изображения па Куда показват почти без изключение загрижепия само за собственото си спасение и духовно блаженство озарен.

Нека с това завърша обобщаващия си отговор на отправените до мен писма. Вярвам, че всяка пишеща и всеки пишещ би разпознал собственото си писмо по предназначения за него отговор, но допускам също така, че дадените от мен разяснения може да се окажат от значение и за немалко читатели, които не са ми писали.

# САМОПОНЯТНО

Онова, което ще кажа тук, следва да бъде разбрано в същия смисъл, както и предприетият в тази рубрика опит да дам "отговор на всички", които са ми писали по повод на един от предишните броеве на това списание.

За самопонятните неща не е нужно, разбира се, да се говори, но писмата, на които съм принуден да се позова тук, ми показват по смущаващ начин ясно, че разбиращото се от само себе си е било за жалост слабо осъзнато от доста хора, а това се потвърждава многократно и от опита ми, набран в продължение на повече от две десетилетия публична дейност.

На първо място трябва може би да се посочат онези твърде наивни хора, които от своя страна смятат за напълно самопонятно, че към мен било уместно да се използва един вид "библейско" обръщение, каквото английският език например познава само към Бога, но каквото и в немския впрочем е обичайно единствено между най-близки роднини и приятели, ако не смятаме употребата му в селата или в казармите и окопите, където пространствената близост просто налага на хората да си говорят във второ лице единствено число.

Аз, разбира се, зная много добре кое в крайна сметка прави несигурни някои хора, които си мислят, че не могат да се обръщат към мен по общоприетия в гражданското общество начин.

Не виждам обаче никаква причина да се отказваме от обичаите и от традиционния добър тон на общуване само защото се обръщаме към човек, който е осъзнал себе си в живия вечен Дух и въз основа на осенилото го прозрение се старае да посочи на своите ближни спасителния път. За да успокоя някои свръхчувствителни и лесно уязвими хора, ще спомена тук, че дори при общуването ми със свързаните с мен по най-тайнствен духовен начин мъже, споделящи същия духовен Живот, никога не би била допустима форма на обръщение, отговаряща на нашето "ти". До ден днешен съм избягвал тази форма – с някои редки изключения в миналото – дори по отношение на най-близките си приятели, въпреки че приятелството ми с някои от тях датира още от младежките години.

А на онези странни наши съвременници, които очевидно се смятат "в правото си" да пренебрегват всяка мъдра условност, ако тя не се вписва в ексцентричните им представи, трябва да обърна внимание, че просто не бих могъл да живея във вечния Дух, ако ми беше безразлично в каква земна форма ще получи закономерен израз той.

Ако някой си мисли, че му е позволено да подценява формата, той е все още безкрайно далеч от пътя, по който един ден – в следземния или още в сегашния си живот – би могъл да стигне в Духа! Дори уж надрасналият формата търсещ да знае наизуст всичките ми книги изречение по изречение и с готовност да си служи с моя начин на изразяване.

Друго самопонятно нещо, на което трябва най-настоятелно да обърна внимание, е моето отношение към настоящото списание.

Макар издателят и главният редактор да са посочени във всички броеве, очевидно има немалко читатели, които биха желали да натоварят именно мен с отговорността за съдържанието на книжките.

Нека кажа тук веднъж завинаги, че не е е пълномощията ми да упражнявам каквото и да е влияние върху съдържанието на "Die Saule" и че съм много далеч от намерението да се домогвам до такова влияние!

Всичко, което е могло някога, може сега или ще може в бъдеще да се прочете в това списание, изразява, строго взето, само дотолкова мои становища, доколкото става въпрос за подписани с моето име публикации. Всичко останало – дори там да се споменава името ми, дори авторът да се мисли в правото си да се позове изрично на мен и да цитира или да използва по друг някакъв начин текстове от моите книги – се публикува единствено с личната отговорност на авторите си и изразява, собственото им лично мнение и разбиране.

Не ми е възможно да се нагърбвам с ролята на цензор, толкова настойчиво препоръчвана ми от някои хора. Би било по-добре и по-правилно те да се обърнат към издателството и редакцията, когато не са съгласни с материали, които в никакъв случай не подлежат на коригиране от моя страна. Не е моя задача, нито пък имам намерение, да се заемам с очакваната от мен публична критика на написаното от един или друг автор. Бих уверил по-скоро читателите на "Die Saule", че всеки от сътрудниците, които публикуват тук, пише, ръководен единствено от най-чисти намерения и искрена готовност да помогне, макар понякога самият той да не забелязва, че изразеното от него становище допуска изводи, които са чужди и трябва да си останат чужди на застъпваното от мен учение. В такива случаи читателят би трябвало да се отнесе с уважение поне към искрено споделеното становище, дори когато е убеден, че не с всичко в него бих могъл да се съглася!

Би било обаче съвсем погрешно, ако евентуално по-продължително отсъствие на мои материали се изтълкува като израз на отрицателно отношение.

Предоставяните от мен текстове за списанието са писани винаги по някакъв особен, засягащ ме пряко и отблизо повод и се публикуват в него, защото онова, което имам да кажа по този начин във всеки отделен случай, е очакван от мнозина именно тук. А когато не се изказвам по някои въпроси, във връзка с които читателите биха желали може би да чуят моето мнение, нека те бъдат убедени, че имам своите сериозни основания за това. Има неща, за които толкова много се говори, че ще им се отрази благотворно, ако веднъж – от едно отдавна уточнено място – се запази мълчание за тях. Има освен това и неща, за които смятам, че още съвсем не е дошло времето да говоря. Има най-после и такива, за които не се чувствам ни най-малко в правото си да се произнасям, защото те .са далеч извън сферите на моя, предлагащ ми сигурност и увереност опит и нямат никакво отношение към онова, за което зная, че е отредено като вечно преживяване на земния човек.

Не ми е също така възможно да разяснявам несъстоятелността на всяко превратно тълкуване на моите напътствени думи, а трябва най-търпеливо да предоставя на хората, свикнали да намесват собственото си мнение в интерпретацията на написаните от мен текстове, сами да осъзнаят своята заблуда.

Всеки трябва да отговаря сам за себе си!

Не мога никого да освободя от собствената му отговорност, а тази отговорност нараства безмерно с всяка дума, изречена пред обществеността, – дори ако тази общественост е сведена до най-тесни граници.

Всяка публично изречена дума е семе, от което се ражда една повече или по-малко богата жътва от същия вид и за тази жътва носи отговорност пред Вечността единствено онзи, който е хвърлил семето в браздата.

След като вече цели двадесет години полагам усилия чрез писаното слово да водя душите към Светлината на Вечността, много пъти за жалост съм се убеждавал от опит колко малко повечето хора са в състояние да разберат онова, което е само по себе ясно, и да постъпват в съответствие с него.

Думите, които действително засягат отделния читател, твърде рядко се вземат присърце. Затова пък някои хора с най-голяма готовност отнасят към себе си неща, които са и завинаги ще останат абсолютно недостъпни за тях и които са описани от мен с единствената цел външният човек, у когото липсват предпоставките за подобно преживяване, да може постепенно да осъзнае колко дълбоко вкоренено във вечния Дух е онова, което зове към дело самия него.

Дори малцината, насочващи въпросите си към най-отблизо и най-неотложно засягащите ги неща, предпочитат все пак да подберат по-удобното и по-приятното за тях самите, убедени, че всичко, което поставя на известно изпитание драгоценната им суета, е написано без изключение за "други".

Повод за размисъл дава и това, че писма, които наистина ми доставят радост, съм получавал по отправена от мен покана – като изключим действително очакваните писма на обичани, познати на мен ученици – почти само от неколцина по-непретенциозни представители на занаятчийските и земеделските среди. – При някои от тези доверили ми се хора се убедих, че е вече налице истинско духовно преживяване, каквото напразно бихме търсили у други, които най-гласовито се представят като удостоени с особено духовно благоволение, без да подозират, че с всяка своя сричка се самоосъждат, тъй като са лишени от всякакъв знак на вечния Дух, утвърждаващ своите съвсем не така, както си въобразяват тези обхванати от манията за духовно величие фантазьори. –

Смятам обаче, че съвсем не от само себе си се разбират вайкането и самоокайването, даващи куриозен отпечатък на някои адресирани до мен писма. Хора, които познават моето учение, би трябвало наистина да знаят, че истинското духовно обновление – където и по света да се стремят към него – е постижимо само след като чисто животинското в човека се е научило вече да се владее! Това е неотменимо условие!

Нито един земен човек не е осъзнал до ден днешен истински своята вечна духовна природа, без да е изпълнил това толкова самопонятно изискване, дори да е знаел за всичко, което действително живите във вечния Дух Божий са възвестили някога от духовното Битие!

# БУКВАЛНО

(На онези, за които се отнася!)

ЗА ОНЗИ, който има известна представа за тайнствените трептения на звуковите знаци в световния етер, не е никак безразлично дали името му се пише с "F" или "РН", въпреки че двойният знак се изговаря по същия начин като простия.

Нещичко за тези неща поназнайвал починалият през петдесетте години на миналия век режисьор на Щутгарската опера Кребс, затова и сменил името си на "Кернинг". Още тук обаче се вижда колко завоалирани са били неговите познания по този въпрос, иначе той едва ли би си избрал, поддавайки се на разпространената по онова време тенденция, "благозвучното" име "Кернинг", което представлява наистина подобрение на звуковите знаци в сравнение с "KP" и "БС", но иска освен това да каже, че мистичният автор не върви "рачешки" назад, а вниква в сърцевината на нещата.

Злощастната слабост на Кернинг към една причудлива мистична романтика е подвела и самия него да раздуе скромните си догадки относно вибрационния еквивалент на буквите до объркани лъжепознания.

Неговите ученици масони обаче превърнали завещаното им от него наследство открай докрай в едно чисто фантастично, лишено от всяка връзка с действителността учение, чиито постулати, както и евентуалните изводи от тях, спадат вече към областта на психиатрията, ето защо се налага да се отправи най-настоятелно предупреждение срещу четенето на подобни писания.

# ПИСМО ДО МОИТЕ ДУХОВНИ УЧЕНИЦИ

Вие, както личи от не едно скъпо за мен писмо, лелеете с упование желанието да остана колкото може по-дълго сред вас – тук, в този окръжаващ всички нас видим свят?

Изглежда, не ви е все едно дали аз ще доведа докрай това, което мога да свърша само по време на този си живот в земно тяло, а искате още и да чуете какво имам да ви кажа в бъдеще?

Ако наистина е така, трябва тогава да ви помоля да ми помогнете за създаването на предпоставката, която ми е абсолютно необходима за всички тези неща.

Ако бяхме все още древни азиатци, а не преселилите се далеч от своята прародина жители на малкия, прикачен към континента Азия полуостров Европа, то една хилядолетна и винаги свято тачена традиция би казала на всички ви, че всеки открит за вечния, субстанциален Дух (а не за чисто мисловното!) мъж – както и да го наричат по различните места – трябва да бъде защитен от външни смущения, за да може да изпълни що-годе добре своите извисяващи се над всичко земно задължения.

При това в рамките на тази традиция става въпрос само за "младши по ранг" лица с "неавтономен" достъп до жизнените сфери на Духа или дори за обикновени окултисти, тъй като истински суверенните във вечния Дух мъже, доколкото все още живеят такива в азиатските страни, не разгласяват нито лично, с името си, нито по някакъв косвен път своите учения, защото чувстват, че това е безкрайно далеч под достойнството им. Европеецът е – поне в това отношение – много по-скромен.

Аз все пак не крия какво място заемам в лоното на субстанциалния, осъзнат във Вечността Дух Божий, но европейската ми земночовешка природа ме възпира да изтъквам какъв ранг ми се полага, тъй като всяка "претенция", която трябва тепърва да бъде "предявена", ми изглежда поначало смешна.

Не може, от друга страна, да се отрече, че днес в Европа няма нито чувство, нито инстинкт за дистанцията, която трябва да се спазва спрямо един обречен на Духовното човек.

Европеецът в наше време е свързан твърде много с чужди на Духа нагласи и гледни точки, а неговите търсения го водят в най-добрия случай само до такива прозрения, каквито могат евентуално да му се разкрият в полето, докъдето стига прекомерно самоувереният му поглед. Как бихме могли да очакваме от него повече, отколкото той самият очаква от себе си!

И все пак зная, че европеецът също може да се издигне до самопонятната висота и широта на азиатското духовно проникновение – каквото то е там, където действително го има, – стига да не се разминава със самия себе си, както за жалост правят повечето европейци, смятайки това едва ли не за най-важната задача на своя живот.

Ала човек не бива никога да се разминава със себе си – нито във възможно най-дейния живот, нито в борбата на живот и смърт, нито в най-голямото опиянение на радостта от живота!

В моя случай не става дума за избягване на външни смущения, каквито всеки умствен труженик предпочита да му бъдат спестявани на работното място, за да може да следва безпрепятствено ходовете на мисълта си.

Подобно избавление от външни смущения никога не ми е било нужно!

И сред най-шумната тълпа аз се намирам в съвършено уединение със самия себе си, което не би станало по-пълно, ако се оттеглех в отшелничество някъде накрай света.

Неотменимо предусловие, за да може живеещият във вечния Дух да оказва действена субстанциално-духовна помощ на своите ближни, е той да остане непременно пощаден от изискванията на външните условности на своето обкръжение и своето време, доколкото тези изисквания правят невъзможно едновременното пребиваване в неспирната подвижност в царството на субстанциалния вечен Дух.

Това се отнася и до всяка подкана за изразяване на становище, на която не може да се отговори, ако не бъде временно прекъсната дейността, възложена на Духосъчетания във вечния субстанциален Дух.

На религиозно-образен език е казано, че живеещите съзнателно в Духа – с каквито и имена да са наречени и каквато и да е представата за тях – непрестанно изричат «пред Божия престол» своето «свет, свет, свет», което в очите на скептиците с повече или по-малко естетическа нагласа изглежда по-скоро като пъклено наказание, отколкото като израз на вечно блаженство. Но в този поучителен образ се крие всъщност само истината, че съзнателният Живот във вечния Дух е една непрестанна, ритмично акцентирана дейност и че тази дейност представлява най-висша възхвала на вечното Битие, макар и да не подлежи на описание с помощта на земни сравнения. Опитите тази дейност да бъде представена като пение – а понякога и като музициране, – показват все пак ясно, че подобни фигуративни изрази водят началото си от човеци, които наистина са говорили от името на вечния Дух. . .

При това не бива да забравяме, че у съзнателно изживяващия се във вечния, субстанциален Дух, който същевременно живее и като земен човек,съществува сравнима с вълните на Маркони връзка между двете жизнени сфери, чийто приемателен апарат в земното тяло е цялата нервна система на това тяло.

По тази причина всяко смущение на споменатата връзка се чувства най-осезателно от цялото земно тяло, а ненадейното и прекъсване може да доведе дори до внезапна смърт на тялото.

И най-интензивното натоварване на всички физически сетивни органи не води по принцип до смущения в посочената вълновидна връзка (въпреки че при определени обстоятелства може да предизвика такива –), но тази връзка незабавно се нарушава по най-осезателен начин, щом мозъкът се окаже принуден да облече в словесни формулировки мисли, отнасящи се единствено до земния живот. Това се проявява най-силно, когато живеещият напълно осъзнато във вечния Дух се е нагърбил със земната задача да предлага на своите ближни напътствия из Живота на вечния Дух, като за целта трябва да възпита мозъка си в най-строга дисциплина, за да може той да реагира незабавно и точно на пряко отправените към него "сигнали" от вечния Дух. – Моите ученици ще разберат, че един мозък, така обучен и настроен за такъв особен, единствен по рода си начин на реагиране, е изложен на опасности, различни от застрашаващите мозъка на нормалния човек, който дори не подозира за разглежданите тук винаги актуални възможности.

Доколкото в източните религии истинският или дори само мнимият поучаващ от името на Духа е бил винаги заобиколен от йерархично степенувана свита като от система концентрично редуващи се заграждения, за да не може до него да се приближи нищо, което би довело до нарушаване на връзката му с едновременно водения действителен – или само приписван му от вярата на другите – живот във вечния Дух, това е било логично следствие от общите представи за описаните по-горе взаимовръзки между Духовното и земното в една съответно устроена човешка индивидуалност. Запазилите се до днес тук-там следи от подобни ограждения около някой надарен от вярващите с мистичен ореол човек, както и онези, които ще се запазят за идните поколения, са следствие от същите причини.

След всичко това ще бъде може би проявено все пак известно разбиране, че за мен, който никога не съм се провинявал в "писмовна леност", всяка принуда да напиша едно писмо се е превърнала днес в истинско мъчение. Колкото и близък да ми е адресатът! Колкото и дълбоко да ме вълнува поставената на обсъждане тема!

Това е трудно поносимо за един общителен човек, за когото всеки установил истинска душевна близост с него присъства все така живо в душата му, и от моя страна съвсем не липсват все нови и нови опити, "ритайки срещу ръжена" и въпреки всички наложени от Духа забрани, да подновя една често пъти отдавна прекъсната кореспонденция. Отчасти и по чисто егоистични причини, защото не са малко духовно близките ми хора, чиито писма очаквам направо с "копнеж", така че се чувствам лишен от нещо много важно в земния си живот, когато твърде дълго не получавам вест от тях. Не мога обаче да искам от никого да ми пише редовно и често, след като моите, може би не по-малко очаквани, отговори все не идват, – въпреки че по-прозорливите не биха никога изтълкували това като проява на "писмовна леност" от моя страна.

Отсъствието на вести обаче може сериозно да ме разтревожи, когато имам една или друга причина да предполагам, че вероятно бих могъл да окажа духовна помощ, стига да бях осведомен за положението на изпадналия в затруднение приятел.

Подобни чувства ме подтикнаха да напиша стихотворението "Духовна свързаност", поместено в брой 4 от 1933 г. на "Die Saule" То бе предназначено за най-близките от познатите ми лично или – в редки случаи – само чрез размяната на писма приятели и духовни ученици, тъй като само свързаните лично с тях вътрешни и външни обстоятелства познавам засега достатъчно, за да мога да преценя правилно каква духовна помощ трябва да им бъде оказана. За най-голямо съжаление това стихотворение стана причина да бъда затрупан с безброй писма, изпратени с погрешното убеждение, че явно ми липсват поводи за кореспонденция. – Но като оставим настрана тези не особено приятни прояви на арогантна, понякога направо нетърпима самонадеяност, очакваща чудотворна помощ за какво ли не, желание да ми пишат са почувствали и такива, дотогава непознати за мене люде, че никога не бих подценил възможността да се запозная с тях чрез писмата им. Наред с високообразованите, духовно творчески натури, сред тях има и съвсем "обикновени" хора, някои от които споделят удивителни неща от своя вътрешен живот, без да си придават важност, макар да не могат да скрият, че са били докоснати от диханието на вечния Дух, но тъй като са възпитани от църквата в "съзнание" за мнимата си греховност, те не са готови да си го признаят.

На всеки един от тези новодошли при мен и белязани с печата на Духа хора бих желал да напиша съвсем личен отговор, а и вече го пишех в мислите си, докато четях всяко отделно писмо.

Но ако въпросните жени и мъже, осланяйки се на очевидно развития си усет, се постараят да разберат и почувстват свързаните с моето земно съществуване особени условия, които съвсем не ми беше лесно да опиша, те сигурно ще проявят разбиране и за това, че отправените от тях с упование думи остават сигурно съхранени при мен, макар да не съм в състояние да им отговоря писмено.

И занапред ще се опитвам да отговарям на получаваните от мен писма по подобен начин, чрез "Die Saule", стараейки се такъв един обобщен отговор да донесе яснота и просветление на колкото е възможно повече читатели.

По този начин мога да отговарям, без да се налага да прекъсвам дейността си във вечния Дух, а това би се оказало абсолютно неизбежно, ако пишех лично на отделни хора, и в края на краищата би довело със сигурност до съсипване на земно отредения ми живот, който всички вие, скъпи мои приятели, бихте искали да продължи колкото може повече в рамките на земните ограничения, – а в същото време очаквате от мен да постъпвам в противоречие с така изразеното от вас желание...

На мен самия, който никога през земния си живот не съм се опитвал да се "щадя" и още от детски години съм търсил дръзко опасността там, където тя е най-голяма, всякаква грижа за запазване на земното ми съществуване ми е поначало чужда, а пък съзнателният ми, деен живот във вечния субстанциален Дух отдалечи още повече от мен всяка подобна мисъл. Ако въпреки това съм принуден да подкрепя вашите отправени към мен пожелания, правя го, защото от Духа зная какво още ми предстои да свърша на земята, тъй като дълги столетия след моята смърт няма да има човек в западния свят, който да притежава способността да го свърши, а за такъв, който да излиза от културните кръгове на Изтока, никога вече няма да стигне вест до земите на Запада.

# ПИСМО ДО МОИТЕ ДУХОВНИ УЧЕНИЦИ II

КАТО хвърлям поглед назад към двете десетилетия на моята напътствена дейност, основаваща се на Действителността на вечния божествен Дух, виждам, че резултатът от възвестените от мен учения се възприема в перспективата на светлия свещен Дух Божий като сияен огън на нетленна радост, – но преживяван като земночовешко чувство, той приканва към най-дълбока благодарност спрямо хората, станали мои истински духовни ученици.

Никога преди това не съм очаквал, че моите предлагащи помощ поучения ще намерят такъв дълбок, сърдечен отклик, толкова топъл, прочувствен, радушен прием у моите ближни: – че ще предизвикат толкова живи, пламенни душевни търсения.

Мога само отново и отново да благодаря за проявената от мнозина готовност да живеят в съответствие с получените чрез мен напътствия и да се стремят с цялата си воля към посочената цел!

Но наред с всичката волева, пуснала здрави корени в душата решимост продължавам да се натъквам и на един особен копнеж по вълшебство, който си въобразява, че тъкмо в мое лице ще намери най-сетне осъществление, – но който ми се налага най-горчиво да разочаровам. Ако някой не може да понесе откъсването от тази сладостна заблуда, няма какво да търси в духовна близост с мен!

Това, което ще кажа в следващите редове, предполага една коренно различна душевна нагласа. Тук аз се обръщам само към хора, имащи вътрешното право да се чувстват мои духовни ученици, въпреки че понякога се огъват твърде много пред земночовешките щения или се излагат на опасността да се отдадат на заблуди, които със сигурност не са подхранвани от мен, а съществуват открай време благодарение на глупави суеверия.

На първо място имам предвид почти неизкоренимия ламтеж вечната Действителност, която може да се почувства единствено в божествения субстанциален Дух чрез посредничеството на душата, да бъде преживяна по земнотелесен – направо физически – начин.

Дори там, където наистина би трябвало да се очаква известно разбиране, се шири илюзията, че било възможно полярно противоположното да се преживее в един и същи полюс: – с други думи, абсолютно положителното да се възприеме като ясно изразено отрицателно.

Това пълно неведение относно единствено възможното се дължи на затлачването на съзнанието с представи, родени единствено от физическите сетива, както и на загубената по този начин способност субстанциално Божествено-Духовното – което не може никога да се постигне по физическисетивен път, макар понякога да се проявява и във физическисетивното – да бъде доближено като представа до съзнателното преживяване.

Но ние не можем да изтълкуваме правилно събрания опит нито във физическисетивния, нито в субстанциалния божествено-духовен свят, ако не сме способни да пред-поставим на опитно познаваемия обект съответстващия му образ. –

Всяко наше познание представлява сравняване на преживяното в опита или на онова, което се стремим да преживеем, с пред-поставения от нас преди опита образ. Само това сравнение ни помага да разберем кое в нашата представа е отговаряло на действителността и кое не. Само в резултат на така осъществения опит добиваме най-после сигурност по отношение на действителността!

Но ако способността ни да си представяме и субстанциално Божествено-Духовното бъде постепенно обезсилена поради навика да си представяме само доказуемото по физическисетивен път, ние преставаме изобщо да забелязваме субстанциално Божествено-Духовното, доближило се до нашето преживяване, така че неговото възприемане и тълкуване става невъзможно.

Ето защо е толкова важно да изтръгнем способността си да си представяме вечното, субстанциално Божествено-Духовното от задушаващите я плевели и да я събудим за нов живот. Поради тази причина почти във всяка от книгите на моето вестителство е отредено едва ли не повече място за словесни обяснения на споменатото освобождение и пробуждане, отколкото дори на възвестяването на Действителността на субстанциалния вечен Живот, и аз бих могъл да опростя съществено стоящата пред мен задача, ако вечният божествен Дух можеше да стане достъпен за опита и без предхождаща го представа: – например единствено чрез самовглъбяване или чрез преклонение пред непознаваемото. – •

Не току-така ученикът намира в книгите ми всички възможни разновидности на представната способност, защото тази способност ще бъде извикана отново на живот само ако я пробуди най-непосредствено доловимото от нея.

Но това най-непосредствено доловимо е различно за всяка отделна душа и в никакъв случай не бива да смесваме пробуждането на способността да си представяме отново вечно Божествено-Духовното с поведението на така наречените "учители на Духа", опитващи се с всевъзможни окултистки въздействия да накарат учениците си да съзерцават "видения", които не са нищо друго освен продукт на умозрителните спекулации на невежи "окултни учители", чието тщеславие и самопревъзнасяне ги е довело до херметична изолация от вечния Дух Божий.

От друга страна, обстоятелството, че у народите от страните на Изтока се среща много повече истинска способност за опитно възприемане на вечно Духовното, отколкото в западния свят, се обяснява единствено със запазената им по традиция жива способност да си представят Божествено-Духовното, а съвсем не с някакво по-изявено предразположение към опознаване на Духовното или с особения характер на обитаваните от тези народи географски райони.

Човек се колебае отначало да изрече подобна елементарна истина, – но е принуден за жалост да го стори на всяка цена, ако иска да бъдат изкоренени от света фантастичните идеи, които романтично настроени мечтатели на Запад продължават да разпространяват в достъпните за тях кръгове.

Горното обяснение, дадено по повод на народите от Изтока, се отнася само отчасти до християнските мистици от Средновековието – и то до всички, без каквото и да е изключение, – тъй като съхранената още способност на човека да си представя субстанциално Божествено-Духовното е подложена от мистиката (все едно с каква религиозна окраска!) на невежествена злоупотреба, – а и тъкмо за средновековната християнска мистика първично преживяното във вечния субстанциален Дух се превръща твърде често само в повод за чисто мисловна "спекулация", така че в много случаи – особено при Майстор Екхарт – следва да се говори по-скоро за мистично-християнска философия.–

Но който постъпва съгласно с тъй изобилно дадените му от мен напътствия, за да си възвърне по възможния за него начин способността да си представя вечното, субстанциално божествено-духовно начало, не бива да очаква, че още първите му успешни крачки ще му позволят да стигне до такива представи, каквито са необходими за преживяване на върховната, родена от субстанциалния Дух, жива Действителност.

Говоря за "възвръщане" на споменатата способност, тъй като всеки земен човек, родил се със здрав земен организъм, я е притежавал в ранното си, едва осъзнало се детство в повече или по-малко изразена степен, преди да я загуби постепенно в резултат на все по-властно връхлитащата го принуда да си формира представи, обусловени от физическисетивно възприемания външен свят.

Именно в това е и най-дълбокият смисъл на загадъчните думи:

«Ако не станете като децата, няма да влезете в царството небесно!»

За децата царството небесно е все още отворено и те възприемат от него онова, което е постижимо за тяхното разбиране, защото все още притежават способността да си създават – свободно и по свой начин – ненакърнени от външния свят представи за субстанциалния вечен Дух!

Който обаче иска да си възвърне тази способност, стараейки се да следва по присъщия нему начин дадените от мен указания, трябва да е наясно, че свободното и подчинено на волята изграждане на представи за вечната божественодуховна, субстанциална Действителност винаги се предхожда от непреднамереното пробуждане на нужните за това сили.

Ето защо той ще може да се чувства уверен, че е поел по най-добрия път към своята цел, ако у него – било сутрин, преди да отвори очи, било в полудрямка, или пък в напълно будно състояние – без съзнателно съдействие от негова страна се формират представи, изпълнени с емоционално съдържание, каквото няма в никоя от съзнателно самопредизвиканите, физическисетивно обусловени представи.

Всеки, който е имал подобно преживяване, веднага разбира, че то се извисява далеч над сферата на обичайните земни представи, – дори ако просто не знае дали да вярва на себе си от страх да не стане жертва на самозаблуда.

Този страх да не би в края на краищата да установим, че сме се поддали на самозаблуда, в много случаи се подхранва допълнително и от колебанията на разума, породени от формалната простота на осъзнатата представа.

Ала тъкмо този наивитет на формоизграждането разкрива най-ясно високия ранг на възникналата внезапно и независимо от волята представа!

Невъзможно е първите появили се по такъв спонтанен начин представи за субстанциалната духовна Действителност да бъдат по-значими и по-многообразни по своята форма, отколкото са били последните, отдавна забравени представи от ранното детство!

Но колкото и незначителна по своята форма да е представата, толкова по-богато наситена може да бъде тя с взаимовръзки с вечната духовна Действителност и толкова по-значима може да стане за възприемащия божествено-духовната вест, която той отначало е получил по такъв примитивен начин. . .

Наистина от тази първоначална форма на представата, която нашият превъзбуден и свикнал със сложността на земносетивните представи мозък е готов набързо да обяви за прекалено проста, по-късно ще се родят и извънредно богати представни образи. Но никога елементите, от които те се развиват органично в цялото си богатство от форми, не ще се поддават на мозъчно-разсъдъчно тълкуване, тъй като произлизат от вечното "Царство на най-простите знаци – от "Страната на Действителността

Вечно неизпълнимо ще си остане и нелепото желание, Божествено-Духовното да бъде преживяно по същия физически начин, по който преживяваме нещата на достъпния за телесните ни сетива и физически разложѝм веществен външен свят, предоставени ни по рождение заразсъдъчпо тълкуване!

# ПИСМО ДО МОИТЕ ДУХОВНИ УЧЕНИЦИ III

ПРЕЗ последните месеци отново започнаха да се множат твърде забележимо предложенията, идващи от кръга на моите ученици по повод на това, какво трябвало да се направи, какво пишещият би искал сам да направи, стига да му дам съгласието си, и какво "би могло" да бъде направено от мен, за да стигнат книгите ми и до хора, които не са още запознати с тях или за които поне се приема, че не са се срещали досега с тези книги, съдържащи напътствия за духовния Живот.

Едва ли е нужно да казвам, че споменатите идеи са продиктувани от възможно най-добри намерения.

Моят ученик знае какво благотворно влияние е оказала върху самия него срещата му с възвестените от мен учения и затова би желал те да станат достъпни и за други хора, които според него ще откликнат с пламенна готовност на тези учения, стига да биха научили за тях.

Изглежда, едно горещо лелеяно от мнозина мои ученици желание се е кондензирало сега в реещ се във всички мозъци представен образ, от който се излъчват тревожно голям брой импулси, усещани от всеки отделен човек като възникнали единствено в него, така че той веднага се чувства длъжен незабавно да ми обърне внимание върху толкова важните според него възможности.

Мен обаче това припряно и направо радостно безпокойство на моите ученици ме настройва доста печално, защото ми показва в каква малка степен е усвоено онова, за което отдавна си мислех, че е пуснало веднъж завинаги здрави корени у всички хора, познаващи моите книги.

Като че ли така радостно, но противно на всякаква логика надяващите се на "ненадейното" читатели отдавна вече са забравили не само многобройните указания, че аз живея във Вечното и не мога да отделя на нищожната частица време, каквато представлява продължителността на физическото ми съществуване, повече внимание, отколкото се полага на значимостта и като един от елементите в духовно разкритото за мене Цяло, но не си спомнят и за изрично опровергаващите тези техни напразни надежди изречения от книгата "Пътят на моите ученици", стр. 17 – 22, където между другото е казано повече от ясно: «Нека този, който иска да действа правилно в това отношение, предостави на духовните сили, под чиято закрила се намират книгите ми, да определят към кого да бъдат насочвани те.»

Сякаш изобщо не съм писал всички тези обяснения!

Но ако не искам да повтарям дума по дума вече тъй подробно изложеното, не ми остава нищо друго, освен да помоля всички толкова добронамерени ученици и приятели да прегледат още веднъж посочените страници от книгата.

Там може ясно да се прочете защо не мога да се възползвам от техните направени с най-добри намерения предложения, ако не искам, воден от глупава прибързаност, сам да поставям ненужни препятствия пред делото на цял един живот, – нещо, което никой не би могъл, разбира се, да очаква от мене.

А и няма абсолютно никаква причина за бързане и припряност.

Написаното от мен може наистина да бъде още днес възприето от подготвените за него хора, – но то няма по никой начин да бъде разбрано от тях така, както от човечеството на един бъдещ период от време, когато ще е назрял психологическият момент, за да може стремлението към възвестените от мен учения да обземе всяко нуждаещо се от тях съзнание.

Всичко, което вече съм написал или ми предстои да напиша и което ще оставя в наследство, когато напусна един ден това земно тяло, е написано не "за деня", а за всички бъдни времена.

Невъзможно е съответстващият му психологически момент да настъпи едновременно с този за нещата, за които той вече е дошъл в наше време, – онова, което днешните хора преживяват сега, трябва на свой ред да се превърне в минало, преди грядущето да се появи в отреденото му време.

Тук е съвсем излишна всяка тревога, че нещо би могло да бъде пропуснато или дори изгубено!

А и всеки опит да се ускори настъпването на бъдещето е също така излишен и няма нито с миг да приближи духовно предначертаните събития.

Ако някой е способен още днес да разбере какво е дадено в предлаганите от мен учения, те с пълна сигурност ще стигнат до него в определения му ден, – без каквато и да е преднамерена намеса.

Книгите на това учение са издадени публично и са всеобщо достъпни, така че всеки би могъл да се снабди с тях, както и с кой да е уред, предназначен за всекидневния живот. Който може вече да се възползва от тях, ще ги намери. Нека никой не се страхува, че те не биха стигнали още днес до един или друг човек, ползващ езика, на който са написани!

Освен това във всички краища на света вече се срещат немалко духовно търсещи читатели, говорещи друг майчин език, които изучават моите текстове и следват дадените в тях напътствия. Някои от тези тъй отдалечени в пространството ученици са ми разказвали за действително странни "съвпадения", на които трябва да благодарят за това, че книгите са попаднали в ръцете им, – отчасти в оригиналните немски издания, отчасти в направените досега преводи.

Който е узрял да бъде намерен, той непременно ще бъде намерен, където и да се намира.

Ето защо моля най-настойчиво своите ученици и приятели да не се тревожат ни най-малко за хората, до които биха искали ден по-скоро да стигне тази или онази от моите книги, ако не и всички наведнъж! Моля ги също така да оставят отново да потънат в несъзнаваното всички изплуващи в душата им и предназначени за мен предложения за пропагандиране на моите книги, излизащо извън рамките на нормалната, обичайна за издателствата практика! Там е без съмнение най-доброто място за тях.

А и досега до мен не е стигало нито едно предложение, което да не би било отдавна вече приложено на дело, стига да можех да го приложа. За всичко, за което толкова късно се опитват да ме осведомят, мога да кажа, че то бездруго е занимавало вече мисълта ми...

Това обаче съвсем не означава още, че то отговаря на духовните закони, от които имам живот и които са единствено меродавни за всяко въздействие на старите като Всемира учения, формулирани от мен в моите книги.

Не мога при никакви обстоятелства да призная за валиден – а още по-малко сам да използвам – друг критерий за преценка, какво може и какво не може да стане с тях!

Не ми е възможно да одобрявам всичко, което другите са готови да одобрят, защото им се струва "добро" от тяхна гледна точка.

Има немалко неща, които с удоволствие бих одобрил, ако не беше наложената ми от духовното прозрение забрана.

Аз съм и оставам зависим от собственото си, дадено ми от Духа прозрение и не мога да приема за "валидно" нищо, което за жалост не притежава приписваната му от самото него валидност в царството на вечния Дух.

Така че ако някой би желал да види определени хора или групи от хора попаднали в духовно отредената ми сфера, нека първо се запита дали аз наистина мога да им открия достъпа до тази сфера?

За всички трябва да е ясно, че нищо тук не зависи от земно-обусловени чувства на симпатия или антипатия, а единствено от задължителната сила на духовните закони.

Ако читателят съумее веднъж да възприеме действащите в случая фактори от гледна точка, която му разкрива нещата в една що-годе неизкривена перспектива, той едва ли вече ще очаква невъзможното от намесата на моите сили.

Тогава обаче той ще погребе завинаги и надеждата, че несъизмерими по естеството си неща биха могли някога да се съчетаят, колкото и пламенно да е желал и да е копнял за подобно съчетание.

Със своите щения, мисли, чувства и усещания хората от всяка епоха са едновременно осъществители и подготвители.

И двете функции са закономерно обусловени от природата и би било доста глупаво да се очаква от едно поколение осъществяването на това, което то е призвано само да подготви, докато на свой ред трябва да осъществи нещата, които са били подготвени от по-ранни периоди от време!

# ОПАСНОСТИТЕ НА НОЩТА

ВСЯКО земно преживяване достига най-голямата си стойност там, където се превръща в символ: във форма и образ на вътрешни състояния на живот.

Така че не само като външно преживяване съществуват нощта и денят!

"Нощ" и "ден" има във всеки земен човек и всеки носи в себе си силата да определя тяхната относителна власт.

Горко му, ако се откаже от тази си сила и остави всичко само на себе си: – ако позволи на нощта и деня да воюват в него, както си искат, без да се съобразяват с неговата воля!

"Да се съобразяват", тук ще рече: – да се вместят в избрания от волята на човека ред и да изпълнят формата, породена от този вътрешен ред.

Нощта трябва да познае в човека свой повелител, иначе тя ще го опустоши и ще го превърне в арена на собствените си, насочени срещу деня, волеви импулси.

Нощта унищожава всеки, който не я покори.

А насочваната от Духа, будна воля на човека извършва с него чудо, като го превръща от нощно животно в лъчезарен образ и подобие Божие.

Чудно ли е, че животното, което и без това възприема човека на тази земя като нежелан опекун, се опълчва срещу такова превращение!?

Чудно ли е, че като другарка на животното, нощта показва първо всичките си ужаси, преди да отстъпи накрая пред деня!

Този , за когото Светлината е станала образ и форма на сигурността в собственото му вечно Битие, може да търпи в себе си нощта само като сила, готова да му служи.

Аз познавам нощта, както малцина я познават! – Опознах я от собствения си жив опит така, както наистина малцина успяват да я опознаят.

Познавам всичките и, преживени някога от хората, тръпки на свещен ужас и разтърсващи възторзи, космичната и величавост и висота, нейния благочестиво изгарящ плам и божествено неистовата и сласт, – но познавам също нейните коварства и клопки, алчната и низост и подлата и стаеност, страстното и влечение да осквернява всичко светло и ведро, нейните отровни изпарения и съскащи черни лъчения, готови да погубят всичко, което може да намери пътя към себе си само в сияйна яснота.

Нужно е завинаги да се изкорени с непоколебима самодисциплина много нещо от безпорядъчния, инстинктивен копнеж на земно-чувствуващото, лесно прелъстимо сърце, за да бъде надвито злото, измамното, разлагащото и разяждащото, – с една дума: всичко онова в нощта, което е враждебно на живота.

Но нощта си остава все пак предпоставка за деня, както и денят е предпоставка за нощта, а това би могло да дари истинска утеха на мнозина, които се чувстват угнетени от траещата все още нощ...

И най-дългата нощ трябва да отстъпи пред деня, който произтича от нея, за да може някога да я озари със светлината си!

# САМОВЪЗПИТАНИЕ

В много случаи "доброто възпитание" не е нищо друго освен една заучена техника на поведение към нашите себеподобни.

Не би трябвало да се стремим да "възпитаваме" децата, а да ги насочваме как сами себе си да възпитават.

Възпитанието подхожда към задачата за формирането на човека отвън. Самовъзпитанието формира отвътре.

Възпитанието постига целта си само когато води към самовъзпитание.

Целият земен живот на човека е непрестанен повик за самовъзпитание. Който не откликне на този призив, за него смисълът на живота се превръща по необходимост в безсмислие.

Проявите на липса на самовъзпитание са тъй малко "простими", както и ужилването на комара или осата, което наистина се усеща като нещо досадно и неприятно, но не и като предмет на възможна прошка.

# В МЕРЕНА РЕЧ

Суетните глупци ти остави да се припират пустославно за свойте богове и истините им, защото когато всички верски богове ще са забравени отдавна,

ти все тъй ще живееш в себе си от Божеството!

ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА

От мрак обгърнат някога аз също бях, ала сам станах Светлина, когато Светлината осени ме. . .

Така Живот божествен в себе си съзрях.

Не знаех дотогава кой съм и кое е истинското мое име.

БЕЗСМЪРТИЕ

И в звездния светлик, и в тази земна тлен трепти една и съща жива сила, която в теб, във всички други, също и във мен, свой образ и подобие сама е сътворила. – Знай,

в себе си роден, от нея си и ти: живееш,

тъй като ти сам си тази сила тайна!

В теб вечният живот навеки ще трепти, защото в тебе тя е Животът ти сияен. –

ОНЕЗИ. ДЕТО ТРЯБВАШЕ ДА НИ НАПУСНАТ..

Онези, дето трябваше да ни напуснат, не са изгубени за вас и мене: когато си отидоха, те вече бяха за нов живот в отвъдното родени. Каквито тука сме ги виждали, такива с вас ще ги срещнем някога отново; "смъртта" им беше само избавление на тялото от тежките окови.

"Човек” изцяло никога не се побира във този тесен дом на сетивата, защото той наистина е цар всемирен и царство вечно му е Светлината!

Да "схванеш", ще рече да вникнеш в непонятното до днес и да го разбереш: да го обхванеш,

като че ли го хващаш с пръсти, – с обгръщане да го усетиш, – опипвайки го, да го опознаеш с праорганите си незрими, които мозъкът, досущ като амеба, създава си самичък!

Съвсем понятно е,

че вие неохотно ще схванете това, –

нали ако го бяхте схванали по-рано,

то щеше да смути сънуването ви наяве. . .

Ала «w» пак ще се наложи да се научите да схващате, ако не искате завинаги да си останете в противоречие с това, което е сияйна истина,– и все така да продължавате да вярвате единствено на призрачни видения, които безмилостно препречват погледа ви към действителността!

Единствено от вас зависи

дали ще можете да се научите да схващате,

защото, знайте, че незримите,

обхващащите органи на мозъка

простират се към онова,

което трябва да се схване,

за да се разбере,

едва когато волята сама поиска

истината да прозре!

Какъвто вече бил си, то в миналото си остава; какъвто днес си, няма занапред да бъдеш ти. . .

От себе си когато оздравееш, чак тогава ще разпознаеш истинските си черти!

Приятели обични, не мислете, че думите си аз отправям към тълпата, към хилядите, дето обикалят навсякъде по пътищата земни! Приятели, макар да ви събирам сред всичките народи по земята, при мен не би могъл да дойде никой, ако извечно не е бил при мене!

Трудно е за вас, приятели обични, трудно е да понесете онова, което трябва да изстрадам аз!

Трудно ще ви е да разберете, че високата духовна помощ, без която земното ми тяло нямаше да е сред живите отдавна, за избавяне от мъките не би могла да ми послужи, тъй като такава помощ би попречила на живата ми себесила.

Ала вие знаете, че тук дойдох да кажа: «Всякакво страдание лъжа е!», затова, приятели обични, аз страданието трябва да "обезценя"!

Аз наистина познавам пътищата, по които, сигурно насочван от Духа, мога да избегна всякакво страдание, – тези пътища не са обаче мои!

Длъжен съм до края да изпитам цялото физическо страдание, за мен достъпно, инак никога не бих могъл от страданието аз лъжата да прогоня, – същата лъжа, която трябва да надвия, искам ли за вас и всички други страданието земно да "обезценя". . .

Радвайте се с мен, приятели обични!

Радвайте се с мен на всеки ден, в който аз при вас оставам още в своите страдания телесни: – свързан със земята в земно тяло като вас!

От всякакво страдание телесно много по-ужасна за мен е върволицата безсмислена на дните ясни, които аз изгубвам безвъзвратно за живота: те ме оставят тук безсилен и безпомощен, защото не виждам как да изразя това, което ми Духът дарява,

а щом е тъй, – отлитащото как да задържа тогава?

Но тъкмо то, изпълнило докрай духовните селения,

разкрива се единствено пред погледа на Просветления. . .

Така нататък продължавам аз, сияен странник, – над мене вечно бдят и спътниците мои постоянни, – и всекидневното ми преживяване е вечно и богато, –

ала на други как ли бих могъл да го предам, когато до смърт е уморено мисленето земно и не може то подходящите мисловни форми да предложи, та в тях да поверя на мисълта човешка нещо от това, което узнал съм за пресветлия и висш Живот на Битието!

Покой на мислите ми дайте, приятели обични,

ала не позволявайте да чакам дълго известия от вас!

Покоя, който ми е нужен, ми дават само вестите редовни за вас, за състоянието ваше – душевно и физическо! –

Каквото съм узнал чрез собственото си прозрение,

остава си затворено в онези граници,

които си самоналага

заченатият във самата Вечност Дух.

Сами не ми ли съобщите нищичко за себе си, за вас не бих могъл аз да узная нищо повече!

А ми се ще от вас да научавам всичко, което знаете за себе си самите!

И туй не е напразно любопитство,

защото тъй, чрез вашите известия, навреме ще узная

къде и на кого е нужно

духовна помощ да окажа!

А моята духовна помощ ще получите дори ако така се случи, че до вас не стигне нито ред от моята ръка и ни една написана от мене дума!

ИЗТОКЪТ И ЗАПАДЪТ

Ако живеех някъде в страните на изгряващото слънце, то щеше да се знае,

че аз наистина готов съм да приема всичко, което биха пожелали да ми пратят моите приятели, ала макар с разбиране към него аз да се отнасям, на мен ми се налага да остана в онова, което си е "на Отца ми"...

А западният начин на живот

тъй много пречи на "оставане" подобно.

Роденият на Запад няма никаква представа къде минават тези граници, които разделят земното от Вечността...

Ала дори на Запад повелите на вечния Закон остават си навсякъде ненарушими, щом там живее някой от онези, които свързват земното и Вечното!

ОТЛИЧИТЕЛЕН БЕЛЕГ

Ако човек наистина разбира природата на чудесата,

по мостове или по ледовете само минава по водата.

Или по палуба на някой кораб безгрижно ще си крачи, –

без да започне да се моли за чудо някакво обаче!

КАМЪНИ

Не, не за диамант, рубин или топаз, които вещо да шлифова ювелирът, живота си нерядко съм рискувал аз там, дето камъни различни се намират. Кръстосвах южните земи на шир и длъж и сред потоците пенливи и опасни съзирах камъни различни неведнъж, изглеждащи уж недостъпни, но прекрасни.

В обковка златна и с искряща чистота и аз обичам камъните драгоценни, но трогвало ме е с изящната си простота и камъче, наглед съвсем обикновено.

И въпреки че често някой камък клет пред мен обсипван бе с насмешки от тълпата, аз, цял от трепет на благоговение обзет, пред него спирах и го вдигах от земята.

Недей презира камъните, ти, човеко! Дори сега, когато сред калта лежат, те пратеници Божии са тук от веки: и благослов, и мощ божествена таят, разпръснати по земните пътеки.

Ти, търсещият, остави Ал-Брахма на индуса, – а Буда и Падмасамбхава на ламата, –

повярвай на мюсюлманина: "Аллах ил Аллах", – почитай кръста и Светото Писание!

!'П

У всички уважавай това, което търсят с вяра! Но ти търси каквото другите не могат да намерят!

Човече земен,

не се мисли за "Бог"!

Но знай, дори да си и най-големият злодей, ще си останеш пак от Божията същност: – от Божието семе, от утробата незрима, – ще носиш, скрито в себе си,

Божието име.

Щом вникнеш в името му истински, веднага след това

у теб ще се разкрият нови, непознати сетива: – ще се научиш в Божието "име" себе си да назоваваш

и в себе си ще разпознаеш своя Бог. –

Едва тогава,

едва тогава ти ще се спасиш от дребни суети и мрак

и твоята душа ще се завърне у дома си пак. –

Вие, друмници към Светлината, не презирайте свойте заблуди тук, на земята!

Нима узнали бихте някога

доколко истинно е земното познание,

което сте постигнали,

ако предишните ви заблуждения

не са създали вече

у вас критерия за истинност!

Ала възможността ви да се заблуждавате

за вас действително е тъй добре обоснована,

защото е дошла от Бога: –

от тази без-условна истина,

която в световете си, от времето предначертани,

умело своята възможност за заблуда си създава

и, следвайки безкрайнократния си зов,

до заблудения достига по пътеки непознати

и ослепително пред него просиява!

Утеха за душата си при другите недей да търсиш ти!

С илюзията, че утехата ще срещнеш "по пътя" нейде, се прости! Желаната утеха няма да откриеш ти никъде по своя път, додето неразумен гняв и сляпа ярост душата ти гнетят!

Ако не е готова да намери утеха в себе си сама, душата безутешна пщ остане

завинаги сред земната тъма! –

МИР

Не туй, което, изморени от борбите изтощителни, поетите наричат помежду си "мир", ви нося аз, друг мир ви нося,

съвсем различен е за мен мирът!

Готови ли сте на земята, още тук, да се издигнете до моя мир, търсете в себе си самите мен –

на чиста и сияйна Светлина искрящ съсъд!

И там, където плувналите в кръв тела

и заблудените души се бият с дива ярост, тях също ще ги оправдае моят мир

дори и пред лицето на самия вечен Съд!

Вие, покрити с гори и зелени лозя планини,

вдъхващи бодрост в сърцето,

сякаш със замъци скални от всички страни

свидното езеро мое обгръщате, –

вие отдавна познавате вече

странника, който обхожда ви с поглед,

странника, който с очи просветлени се взира

все по-надалече,

странника, който неспирно

броди из вас, планини,

цял устремен да докосне полека

вашите урви, върхарите – също,

след като толкова дълго от свойта постеля далечна

вас само с поглед, изпълнен с копнеж, е прегръщал!

ПРИ КОЛОНИТЕ НА ПАРТЕНОНА

Не съм ви виждал аз отдавна, о, колони: изваяната светлина от светлината и вкаменена чистота от чистотата!

Такива сте, – колоните на Партенона! –

Стаили сте сияйна яснота отвътре, отвън пък сте златисти като пчелен мед, покрити с благородна патина от времената.

Не съм ви виждал аз отдавна нощем, окъпани в светлика на луната, когато собственото ви сияние се слива с яркостта и в тишината! –

Заслушан в шепота ви вековечен, човек не би могъл да ви забрави, седял ли е в нозете ви край Партенона, възвишени колони величави!

В послеслова си към "Писма до едиого и мнозина" Bö Yin Ra пише:

«В една брошура на издателството, излязла преди доста време, дадох следните по смисъл разяснения във връзка с трите срички "Bö Yin Ra": – че тук не става въпрос за три "думи", чието "значение" би могло да разкрие някаква тайна, макар като срички те да отговарят на определени корени от древни езици, и че тези седем букви образуват "името", еквивалентно на моето субстанциално прадуховпо Битие, защото техните звукови и графични стойности отговарял на вечната ми духовна същност така, както определена, означена с букви, група от ноти отговаря на даден акорд. (Буквата "Y" в "Yin" следва да се изговаря като немския звук "0" , сроден със старовисоконемското "Win", и не може да бъде заместена с "J" . Ударенията над "о" и "а" са знаци за удължение.)»

В някои от първоначално излезлите преводи името па автора бе транскрибирано като "Бо Иин Ра" или "Бо Юин Ра", по и двете форми противоречат на цитираните указания за неговия правилен изговор (българският звук, означен с буквата "ю", е сложен и представлява всъщнос т еквивалент на дифтонга "йу").

Духовното име на автора се изписва вече само в неговия оригинален вид, още повече че графичната му стойност, както се вижда и от приведения по-горс откъс, също има своето зпачепйе.

При преводите на български се прави опит да се запази малко необичайната пунктуация на оригинала.

Б. С.

«Налага се все отново и отново да напомням, че изчерпателното вникване в съдържанието на моите книги, сочещи пътя към вечния Дух, е възможно единствено за онзи, който е в състояние да ги чете в оригинал, дори ако за тази цел му се наложи тепърва да изучава немски.

Преводите биха могли да бъдат само помощно средство, позволяващо на читателя да се научи постепенно да разбира какво всъщност съм казал на майчиния си език.»

Bo Yin Ra ("В отговор на всекиго", стр. 125.)

Bö Yin Ra

Йозеф Антон Шнайдерфранкен

СЪБРАНО Том I

Духовното учение на Bö Yin Ra обхваща 32 книги, излезли от Печат между 1919 и 1936 г., като в тясна връзка с тях са още 8 произведения. Без да основава някаква нова школа, нито нова философска или религиозна система, Bö Yin Ra сочи в различни перспективи пътя, по който можем отново да осъзнаем своята нетленна духовност. Житейските проблеми на индивида и обществото също си поставени в нова светлина.

СЪБРАНО, т. 1

Б съсветствие с изричното желание на Вб Yin Ra В настоящото двутомно издание са включени само текстове, които той вече е публикувал в една или друга форма. Освен двете уводни брошури на издателство "Кобер" в първия том са поместени статии и стихотворения от периодичния neuafti, които авторът не е включил в корпуса на своето завършено учение "Затворена градина" ("Ногtus Condusus"), но във всяка дума и във всяка фраза се долавя най-тясна свързаност с това учение. Запознатите с творчеството на Вб Yin Ra, както и по-младите и новопристъпващите читатели, в чиито ръце съдбата поставя тази книга, ще открият в нея някои свещени пътеки, водещи със сигурност към най-съкровените им дълбини.

-->